Мили
наши родители, приятели и близки!
Отпуснах
си няколко дена почивка от писане на всевъзможни писма, дневници, романи и
прочие литературни бози, през които за щастие не се случиха никакви
забележителни или пък изключителни събития (казвам “за щастие”, защото наред с
хубавите и добри неща, с нас могат да се случват и лоши – а пък щом като
последните отсъстват от менюто, подразбираемо е от само себе си, че място за
излишни тревоги няма). Днес е понеделник, 15.12.2003 – точно преди една
седмица изпратих до Мария в Бризбън едно дебело писмо с няколко поздравителни
картички за Коледа – за вас, за наши приятели, познати и т.н. Обаче баш сега се
сещам, че в суматохата съм забравил за Жуката; Румен също съм пропуснал и кой
знае още колко други мои верни дружки – но то пък мога ли на всичките да им
изпратя хабер; те не са ни един, нито двама. Нищо разбира се не ме оправдава,
защото ако се бях сетил навреме, сигурно щях да туря в плика някоя и друга
кратичка горница, та белким има уважение за всички. В залисията си гледах първо
и уж най-важното писмото да напиша – така без да искам омаловажих приятелите
си. Разбира се, това съвсем не е от злонамереност - просто ми изскочи от ума. А
той, моят акъл е един - за кое и за кого по-напред да се сеща и да мисли? Още
докато бях на работа, из разните служебни чекмеджета и безстопанствени бюра
намерих едни заводски фирмени пликове с по-големи и нестандартни размери, та
успях да напъхам доста надебелялата си пратка в един от тях. По мои сметки,
Мария вече трябва да е пристигнала в България или поне се намира много наблизо
от пределите й. Кога ще й се отдаде възможността да ви предаде плика аз не
знам, но във всички случаи ще бъде много по-рано, отколкото ако го бях изпратил
по пощата…
Работната
седмица приключи така, както започна. Не я усетих изобщо кога се изниза толкова
бързо, зает до гуша с дейността си в завода. През това време валяха проливни
дъждове, дори доста опустошителни на някои места, придружени с бури,
гръмотевици и светкавици. Вятъра пак отнесе няколко покрива на къщи и повали
грамадни дървета. За слава на Господ, този път поне нямаше човешки жертви.
Аз
в събота работих до обяд (за пари амчи – аман от гола слава вече…); после
отидох по пазар. Единственото, което осъществих успешно беше купуването на
Коледен подарък за Нени – харесах неотдавна една интересна картина, с ликовете
на четирима наши много известни автомобилни състезатели, със съответните им
лични автографи, поставена в хубава солидна рамка и т.н. Бях я видял още преди
няколко дена, но тогава не я взех, защото не бях сигурен дали Неничко изобщо ще
я хареса. Впоследствие реших да му я взема, че да украси стаята си с някой
допълнителен кич - виждам го, че взе да залита по спортовете на две и четири
колелета. Добре ама като тръгнах да я търся по същите магазини, там вече тези
картини се бяха свършили. Съвсем случайно влязох в един друг търговски
комплекс, та там ги видях същите на камара - купих една, след което се успокоих
и мирясах.
В
четвъртък вечерта пък ходих на Ванеса да купувам подаръка. Той е обявен за
общофамилен, защото ще се ползва от всички нас. На нея взех една надуваема
лодка с гребла, че да се плацикаме из езерото в горещите летни дни. Нени имаше
такава на времето, майка я знае. Хайде, и тази задача приключих успешно. В
събота купих още няколко саксии с екзотични растения за градината – все
армагани за Даниела; нека да си ги разсажда и присажда където иска из двора.
Хората от гаражната разпродажба ми дадоха и няколко камъка за моите нескончаеми
строителни обекти. Купих си едни смачкани домати и си направих салата – е,
малко чорбеста беше, ама иначе пък евтина ми излезе. Имах да си допивам някакви
много жалки остатъци от дънното на едно шише водка, която си бях купил още
предната седмица (абе аз изобщо не пия – една боца на мога да опразня цяла
седмица вече – станах за смях и на децата). Седнах пак с книгата отвън на
терасата и така ми мина самотната бекярска вечер – в дълбок размисъл и реене
между редовете на четивото…
На
другия ден (вчера) ходих по битаците, но нищо не купих – не че съм се въздържал,
просто нищо не си харесах. Нека първо да видя как ще откарам наличната стока,
която съм събрал до сега, че тогава чак да трупам и да зареждам с нови боклуци.
За предстоящият обратен курс към къщи, товарът ми ще се състои от 12 саксии с
рози, 3 други дръвчета/храсти и башка още 3 саксии с насаждения, които купих
онзи ден. От по-предишни покупки пък имам още едно растение в по-голяма саксия;
да не споменавам за половината тон камъни, лодката на Ванеса, картината на
Нени, куфара с мръсни дрехи и парцали – да не пропуснах нещо? Ами да – прибавям
и две туби по 5 литра с вино, което намерих безумно евтино и не можах да се
въздържа да не купя! За цялото това количество ще ми трябва прицеп с ремарке –
по всичко изглежда, че камъните ще ги оставя за следващото си пътуване. Няма да
мога да побера всичко в и без друго малкия багажник на колата – зер, трябва да
остане местенце и за мен, че да я карам пущината!
Повечето
време от вчерашния неделен ден изкарах с книгата в кревата. Сутринта станах
рано и ходих по битаците, на които не можах да похарча и пукнат цент. Това
много ми понижи търговския тонус и следобеда се зарових в чаршафите, за да си
утешавам мъката със затворени очи. Изглежда че и добре съм отпочинал, защото
вечерта гледах един филм по телевизията, после дойдоха зашеметяващите новини,
че са заловили Саддам Хюсеин - като плъх се е крил в една дупка на някакво
подземие. Само че аз изобщо не вярвам, че американците са хванали истинския
главатар – това вероятно е някаква много добре скалъпена театрална постановка
за хвърляне на прах в очите на простолюдието или пък показаха някой от
безбройните му двойници. След това извънредно предаване пък, започна друг един
филм и си легнах чак в 02:00 през нощта. Даже и сега не ми се спи (учудващо),
защото пак се глася да изгледам едно безплатно кино.
Понеже
и листа ми свърши, а в момента нямам друг, ще приключвам словесните си излияния
на това място. Утре ще продължа на новото парче хартия, след като свия някой и
друг лист от принтера на работа – там са и без друго толкова много, а пък и
безотчетни на всичкото отгоре...
07.01.2004 – Боже-е, амчи то днес е Ивановден, бре! Хайде, на многая лета тогава! Ето
че след дългата Коледно-Новогодишна почивка, аз отново съм си на поста. Направо
ще започвам с изложението, защото увода ми ще е много дълъг и се опасявам да не
се отплесна пак на някъде. След като последния път бях с всички вас чак през
изминалата вече календарна година, сега пък ще трябва да възстановя последвалите
събития по хронология, за да ги опиша внимателно едно по едно.
Седмицата
преди да си тръгна окончателно към нас премина повечето в бясно и стремглаво
пазаруване за Коледа - главно хранително-вкусови артикули за стомашно-чревния
апарат и малко подаръци за домашните (любимци). Поради тези причини не ми
остана свободно време, за да разказвам повече за себе си (ба, много пък го
интересува някой шибания ми живот). Така завеян и отнесен от търговската
истерия дойде петъка - 19 Декември, когато в отдела се заговори, че можело и да
не работим на другия ден (събота). Теглейки една красива майна на всички от
заводската управа и изпъвайки гордо и силно нагоре средният си пръст срещу
т.нар. “Цар Долар”, аз тутакси начертах своя личен план - единствено отговарящ
на собствените ми интереси, без да се интересувам от/за когото и да е било. Веднага
прецених, че щом ще е така и няма да изкарваме пари в съботната ясна утрин,
можех да си тръгна още същата петъчна вечер. Така или иначе от фабриката щяха
да ни разпускат във вторник по обяд и аз за някаква си тяхна надница и половина,
трябваше да изстоя двата почивни дни тук в това шибано място – ама ай сиктир от
тука, ве! На бърза ръка реших да поемам обратно към къщи веднага след работа –
без да губя нито минута време, още вечерта. Единствено лошо беше само, че аз
все още не бях натоварил колата - не очаквах подобна развръзка и се оказах
малко неподготвен за нея. Така преди да тръгна се наложи първо да си дойда
най-екстрено до квартирата, да натоваря всичките си армагани под формата на
саксии, растения, та дори и част от камъните; плюс многобройните подаръци:
лодки, картини, крадени от завода кабели и т.н. – списъкът е огромен. Само тази
дейност ми отне почти час приготовление и на пътя вече бях стъпил едва в 17:30.
Пътувах добре и след традиционните 8 часа почти непрекъснато бясно каране и
взиране в тъмницата пред мен, най-после пристигнах по живо-по здраво у дома.
На
другия ден се заловихме с почистването на двора – от дъждовете и благоприятното
слънчево греене, тревата беше пораснала до пояс; от нея не можех да видя
разхвърляните камъни и кое къде съм оставил. Хайде, почна косене и скубане на
трева, паралелно с извличане на боклуците. Както я бях подкарал и вече загрял,
рекох да доокастря и останалите дървета в задния двор. Отиде цял ден пак, че и
на другия даже продължихме с Владо. Там имахме едно голямо дърво, което
трябваше да отсечем поне наполовина – уж да му намалим или спрем отчасти
безразборния растеж. Та и с него падна голяма борба, обаче аз като взема един
път решение за нещо – изобщо не се замислям за средствата, с които ще го
постигна. Направихме много стратегическа схема и план - аз режа с една тъпа
бичкия през средата на стеблото, а моя приятел Владо дърпа отдолу с въжето,
вързано по-горе за короната на дървото. Така съм се специализирал вече в тази
наука, че ако ме пратят в Коми, мога да им изсека горите без изобщо да ползвам
моторен трион – само пелка и въже ми трябват и разбира се някой помагач
(шашкънин…), който да тегли отстрани. Справихме се академично с всичко, но
работата не се свърши само с отрязването на проклетото дърво – сега пък
следваше кастрене на клоните, изнасяне, товарене в ремаркето и откарването на
вършината към бунището. По-дебелите клонаци си ги оставих за горене в камината
- всичко останало замина на боклука. След като най-после ошетахме, вечерта дори
се събрахме у нас на малко, но съдържателно тържество.
През
този период се улучиха няколко горещи дни, които бяха последвани от други 2-3
дъждовни. Хвана едно, пусна друго – вършех от всичко по малко и на края пак
нищо цялостно не свърших. Владо ми помогна да измерим парчетата кабел, които
донесох от завода, за да знам на всяко едно дължината и да го използвам според
нуждите. И това отне някой и друг час, защото аз като съм грабил тогава на
аванта, та изглежда съм се поувлякъл малко – сега имам жица за 5 къщи да омотая
с нея. Но аз така обичам - да имам достатъчно, че пък и да дам на някой закъсал
в нужда, без да ми свиди материала. После с Владо сглобихме фенера, който ще
монтирам отвън на входа – по стил той прилича като онези на Етъра, а и по години
им отговаря като възраст.
В
понеделник отново се занимавах с разни дребни дейности, за които пак Владо
доста ми помогна. Следобеда пък с него ходихме на един търг да му търсим кола.
Купихме много хубав FORD – на другия ден се разправяхме с регистрацията му и
т.н. Моята активна дворна дейност се възобнови едва в сряда – тогава започнах
да мия камъните по дуварите и камината с киселина; исках да опадат всякакви
остатъци от цимент и разни петна от мазилката. Когато след няколко дена всичко
изсъхне напълно, ще ги намажа с един специален разтвор. Последният ще ги
запечата и те ще изглеждат винаги като че ли са мокри – цветовете им ще
изпъкват един вид, като нови. Наред със страничните занимания, основната ми цел
обаче беше и друга: един път след като смия мръсотията, дървените части също да
изсъхнат добре на слънцето – върху тях пък нанесох два слоя консервиращо масло,
което ще ги съхрани завинаги. Тези дейности също приключиха със съответната успешност
– а като календарни дати това беше вече около 23-ти и 24 Декември.
На
25-ти естествено не съм побутнал нищо – нали беше Коледа! Всяка вечер обаче
тържествата не спираха. Баш на Бъдни вечер по традиция дойдоха нашите съседи да
ни поздравят – разменихме си подаръци, картички и по няколко задължителни
питиета. После те си тръгнаха, а ние с Даниела останахме търпеливо да изчакваме
настъпването на Рождеството Христово. Аз цяла вечер варих един мършав боб,
който го ядохме чак след полунощ и когато повече нямаше нужда от него, защото
трябваше да заблажим - но пък така се получи нея вечер.
Измежду
всички по-големи или по-малки строителни манипулации и мероприятия, почти
непрекъснато се налагаше да отскачам и до железарския магазин – най-различни
материали купувах, цимент, пясък и пр. Наред с текущите задачи, правих
подготовка и за бъдещите си обекти, които съм замислил; така, както се
занимавах и с редица довършителни работи от предишните. Влез-излез: абе, то
беше една малка лудница! Даниела официално беше на работа до 26 Декември плътно
всеки ден, след което излезе в отпуск. Градината на Ванеса я затвориха още на
24-ти и разпуснаха децата да си седят по къщите при майките и татковците (нищо,
че последните са заети). Няколко дена тя беше неотлъчно с мен – хá да я
нахраня, че пък да я оправя после; все си е някаква врътня около нея. След
всичко това, което изброих до тук, намерих време да направя и пощенската кутия
– първо издълбах една голяма дупка. Преди време бях намерил един огромен пън,
че го киснах няколко седмици в изгоряло моторно масло, което пък взех без пари
от автосервиза (дадоха ми го). Исках да го импрегнирам против гниене. Този пън
щеше да служи за основа на пощенската кутия. Зарових го до някъде в земята,
залях го с бетон и отгоре наредих камъчета. Стана чудно, но ми отне цели два
дни, докато се въртях покрай него. После едни каруцарски болтове се оказаха
къси и не толкова здрави, колкото ми се искаше на мен да бъдат – тичах обратно
в магазина да купувам по-дълги и по-дебели. Това пък предизвика да се пробиват
нови дупки в металната планка на основата - разглобявах, че събирах всичко на
нова сметка после и т.н. Голямо губене на време падна и с тази наша, станала
вече прословута пощенска кутия, но пък като краен резултат работата приключи
успешно (макар и не светкавично бързо, както всички очакваха от мен)...
На
25-ти вечерта пък ние ходихме на гости у едни приятели, които наскоро си купиха
къща. Там отново се събрахме цялата циганска тумба. Ние спахме у тях, за да не
се налага излишно шофиране след злоупотреба с алкохола и да съкратим рисковете
от евентуални неочаквани и нежелани срещи с пътната полиция. На другия ден
станахме рано и ето ме от масата – намерих се право на строителната площадка.
Междувременно съседа също монтира тяхната пощенска кутия, а аз пък съборих
съществуващата обща, която беше грозна, направена от тухли и заемаше много
място отпред. Това разчистване отвори път за паркирането на колите на терена
току пред къщата, а не на пътя както беше до сега. Разбира се и там трябваше да
се отреже едно голямо дърво, защото пречеше; хá пък да му измъкна и корена, за
да не прорасте наново и пр. и пр. – аз до каквото и да се докосна и реша да го
свърша уж по-набързо, това автоматически предизвиква допълнителни и странични
дейности, които също стават належащи, неотложни и с първостепенен приоритет;
писна ми на чепа, казвам ви го право и откровено!
Един
ден се заядох и изчистих улуците на къщата от насъбралата се шума, листа и друг
боклук. Веднага след това и докато пак не са се задръстили, сложих едни
специални пластмасови мрежи, които да предпазват от бъдещо замърсяване. Бяха
толкова много натъпкани с кал и изгнили дървесни продукти, довени от вятъра и
набивани там с години, че когато валеше дъжд водата се стичаше направо отгоре,
без да поема надолу по лакомицата. На места беше започнала даже да прораства
трева, дребни храсти и т.н. И тая работа свърших при сравнителен успех. Мислех
си, че междувременно ще падне и някой пороен дъжд, за да видя какво съм
направил и дали водата ще върви по тръбата надолу, но нямахме такъв късмет. Е,
нищо де – то направеното си е направено; когато завали пак, надявам се всичко
да е вече добре.
На
връх Коледа беше голяма жега, но после времето се поразхлади. Съседите ни
поканиха да празнуваме заедно с тях Нова Година. Ние с готовност приехме
поканата им, защото нямахме други приемливи алтернативи. Останалите ни приятели
посрещнаха Васильовден в една гръцка таверна, но на нас нещо не ни се ходеше
там - Ванеса е все още малка за такива среднощни изпълнения. Така нея я
сложихме да спи още в 20:00, какъвто й е нормалния режим, а ние си продължихме
моабета в съседния двор току до първи петли. Докато беше сравнително по-ранен
час, тя също дойде за малко при нас - хапна набързо, сръбна си празничното
сокче от портокали и хайде, бегом в кревата. Останалите гости на съседите бяха
все хора на средна възраст, но много добри и весели – главно пришълци като
всички нас от Нова Зеландия, Холандия, Канада, Германия и т.н.; нямаше местни
австралийци, вероятно не случайно.
През
един от многото поредни почивни дни, със съседа вдигнахме и една друга,
по-малка оградка – тя пък беше откъм задните ни дворове, точно долу до езерото.
Това всъщност бяха два оградни панела, които аз бях купил доста отдавна
специално за целта и все го дрънках да ми помогне, че да ги монтираме заедно.
Мястото там е такова увъртяно, че работата не може да се свърши от сам човек
без поне още един чифт ръце и втора глава за даване на съвети и акъл. Най-после
и тези панели сложихме по предназначението им, което пък ми отвори широк фронт
за действие по довършването на долния дувар - трябваше да го спра на ъгъла
точно до тази ограда и да му направя някакъв приличен завършек. На 30-ти и 31
Декември именно това ми бяха заниманията и “богатото” разнообразие в живота –
зидане на камъни, което от време на време (докато си почивах…), заменях с малко
копане и изхвърляне на пръст
През
цялото това време, докато аз се гърчех като червей, превивайки гръб като
египетски роб, нашата Даниела най-усърдно се подготвяше за тая, бих казал вече
историческа сватба на наш Сашко – не знам дали толкова много суетня е имало и
по сватбите на Йоан-Асеня дори. Всеки ден се щура по магазините като дива коза
по планински сипей – та рокли ли не купува, то чанти ли не бяха, обувки и какви
ли още не щуротии. Така дойде и Новата Година - посрещнахме я и изпратихме
старата по живо и по здраво. На Васильовден също имахме почивен ден от
строителни дейности – не съм бутнал ни един пирон да закова, камо ли пък
шибаните камъни да редя или цимент да бъркам. Снимахме се с камерата, карахме
лодката на Ванеса, учихме я да плува – все фамилни и развлекателни удоволствия.
На
01 Януари вечерта всичката циганска сган се изсипа у нас пък на гости – нали
малката тогава имаше имен ден. Та пак се разнасяха салати, кюфтета и напитки –
добре че ни бяха останали малко запасни хранителни материали от предишната
вечер. Ние именно с тази цел направихме от всичко по повечко – Дани избърка
една бърза руска салата, аз пък разбивах кьопоолу и се представях с бяла салата
“Снежанка”, каквато сервират само в най-елитните долни кръчми по Черноморието и
отчасти в полите на Витоша. Носихме разбира се от тези “мостри” и у съседите
предишната вечер – всички те, както и гостите им много харесват нашите уникални
български специалитети. Даниела направи и една баница за Васильовден – тая беше
най-хубавата, която някога е правила, защото този път не спести нито маслото,
нито сиренето…
Надявам
се, че до тук не съм пропуснал нищо съществено. Но пък е твърде вероятно да съм
посъкратил някой дребен факт, поради забравяне на подробностите – прибавете го
към общата картина на сюжета и си представете каква е била цялостната
обстановка около нашите австралийски Коледно-Новогодишни празници и тържества.
Така
стана вече 02 Януари от Новата Година, когато всички станахме още в 04:30
сутринта, за да закарам Дани и Неси на летището, че самолета им за Аделаида
тръгваше в 06:15. Оставих ги там с багажа, а аз се прибрах директно у нас.
Веднага се залових да правя нещо. Имах едни пръчки бетонно желязо, които набих
отзад в дувара, защото и там ще изливам бетон за уякчаване на стената. Таман
свърших с тази задача и щях да почвам да бъркам цимента, пък си викам: я чакай
да отида отпред, че да видя съседа с какво се занимава (надявах се, че е
засмукал бирата, та да почерпи една, ама сбърках). Беше вече някъде към 09:00.
А той взел, че си поръчал багер да дойде - да му изрови нещо и да му подравни
пръстта, за да разшири алеята към гаражите. Той също възнамерява да махне
колата си от пътя и да я паркира в двора – демек, правеше точно същото, което
трябваше и аз да предприема, но пък то не ми влизаше в списъка с дейности баш
за този ден. Взех обаче светкавични решения (еднолични, представяте ли си? –
Даниела в това време вече беше кацнала в Аделаида и аз просто нямаше кого да
питам за “разрешение”) - веднага обаче се включих в орташкия масраф за багера и
човека дойде да изрови и моята част. Всичко стана само за един миг, докато аз
щях да се въртя с лопатата и търнокопа в продължение на дни. Междувременно с
Рон решихме, че сами ще си направим кофража, а ще поръчаме да ни докарат готов
бетон с камион - само да го насипем и подравним. Така аз зарязах дувара в
долния двор и се концентрирах в предния.
Извадихме
всички налични стари дъски, гвоздеи, тесли и т.н. – съседа помага на мен; аз
помагам на него. Подравнихме и подготвихме терена за заливане с циментовата
маса, след което хукнахме арматура да търсим. Той искаше да купува една
специална мрежа за бетон, но не намерихме баш каквато се изискваше по
букварите. Оставих го сам да търси нещо подходящо за неговата част, докато аз
си реших въпроса с арматурното желязо, което купих на старо от един вехтошарски
магазин за строителни материали. Намерих 17 пръчки по 6 м дълги и мисля че са
дебели 12 мм или дори 16 мм – такива имаха там и това бяха всичките в магазина.
С такова “силно” бетонно желязо обикновено изграждат мостовете по
автомагистралите, наред с други тежки и отговорни строителни обекти, вкарват ги
в основите на огромни сгради и т.н., а пък аз щях да го използвам по съвсем
олекотено предназначение, но това за мен няма никакво значение – важното е да
се свърши работата; да стане нещо яко и вечно, както аз обичам. Купих
естествено всичките налични пръти, защото по-нататък те ще ми трябват и за
другата плоча, която ще изливам за свързването на гаража с къщата. Излезе ми
много евтино – само $80, а до сега съм употребил едва половината, като дадох и
на съседа разни изрезки, които му трябваха. Той търси и купува безогледно
всичко, което е по книгите и съгласно учебниците по строителство и архитектура;
парите за него не са фактор, щом някой си е написал предписанието по въпроса
какво и точно колко да се употреби за дадена работа. Аз в същото време съм новатор
обаче – не мен не ми и пука даже какво е казал този или онзи “академик” и какво
препоръчва да си купя, след като то ми се явява скъпо за кесията, а пък в
същото време по-здравото ми е в пъти по-леко на джоба (нищо, че не е много
подходящо) – ебал съм ги аз отзад, хем с бетонното желязо такива големи
специалисти! Само че не ме питайте как съм ги пренесъл тези железа от магазина
до нас. Аз друг начин нямам, освен с помощта на ремаркето. Но то завалийчето, е
дълго само метър и половина, а остатъка от 4 ½ м на пръчките се влачеха по
асфалта и стържейки по него, предизвикваха невероятен шум от където минех; с
хвърляне на искри чак. Добре че в тоз момент не ме видя някой шибан полицай, че
щеше да ми тръсне една доста солена глоба – желязото щеше да ми стъпи по цената
на среброто. Обаче Господ, понеже обича смелите (и по-специално “новаторите”…),
та ме опази от поражения и този път; той брани и закриля работливите - особено
пък такива отчаяни малоумници като мен…
Прибрах
се в къщи по възможният най-бърз начин (макар и съвсем не най-безшумен) и се
залових с нареждането на арматурата по готовия вече кофраж. Режа и накроявам
дължините с една машинка, като забивам единия край на пръчката в съществуващия
бетон, че да не се пука в мястото на снадката. На този мурафет ме научи
добричкият наш съсед Роналд, но това предполагаше да се пробият и съответните
отвори насреща в старата основа. Наредих железата, навързах ги с тел едно към
друго и бях почти готов с проекта. На другият ден отидох за баластра с
ремаркето, която насипах отдолу, така че бетона да легне върху нея, а не
направо върху пръстта - помогнах естествено и на Рон за неговата част. Предната
вечер пък Динко дойде да ми оправи компютъра, а аз на следващата започнах на
нова сметка да го пълня с моите програми и файлове. Преди това изтрихме цялата
информация и всичко трябваше да се възстановява наново от “нулата”. Последваха
нови нескончаеми часове висене пред тъпия му екран. Последните два почивни дни
се занимавах само с тази дейност. В неделя сутринта вече официално затворих и
окончателно запечатах всички строителни обекти до следваща подобна възможност
за “размразяването” им и се съсредоточих върху компютъра – имах и финансите си
да осчетоводявам, между останалите забавни занимания.
Същият
ден приказвахме и с Дани – те с Ванеса бяха вече на сватбеното тържество.
Обадих им се по телефона основно за да поздравя Сашко, за проявената от негова
страна смелост и себеотрицание (а защо не и глупост…) по встъпването му в
неизбежно бракосъчетание. С подробностите обаче от самото мероприятие и
церемониите, свързани с това безумно дело ще ви запознае лично Даниела, чак
когато дойдете при нас.
Мислехме
със съседа да налеем бетона в неделя, но не можахме да намерим някой, който да
ни го докара в почивния ден. Отделно от това, той не беше съвсем готов с
неговия кофраж, та отложихме дейността за по-благоприятни времена. Аз пък по
този начин успях да си свърша работата на компютъра и всичко се нареди като по
ноти. С Рон се разбрахме аз пак да се прибера тази събота и неделя, че да си
довършим работата до край. Той ще ми се обади по телефона, за да потвърди,
когато вече ще се разберем окончателно.
Така
протече и последният ми почивен неделния ден и аз привечер, към 18:30 поех по
обратния път за насам. Пътувах добре и спокойно, нямаше много движение по все
още празничните ваканционни пътища. Пристигнах в завода навреме сутринта и
възстанових служебните си задължения още в тъмни зори. От сега нататък ще
гледам да наваксам повечко часове в предстоящите седмици, че тези
Коледно-Новогодишни празници, сватби и т.н. пак глътнаха много от иначе
мизерните ни спестявания.
Ако
всичко върви по предварително набелязания план, в събота най-сетне ще довърша и
филма - Дани е направила много снимки от сватбата и заедно с това мое кратко
писъмце, те скоро ще полетят към вас. Надявам се през това време вие да сте
вече с входни визи за Австралия, а пък едва тогаз ще му мислим как и какво да
правим впоследствие. Аз след малко ще ви изпратя едно съобщение по телефона -
знам че в момента сте в София за някакви медицински удостоверения. Дани ви се е
обаждала онази вечер, та от нея разбрах. Аз от тук обаче не мога да звъня до
България. Като се прибера у нас, тогава ще се чуем “на живо”.
През
тези почивни дни Неничко пак е на къмпинг. Обади се да ни честити Коледа и Нова
Година, но беше доста накратко и набързо – зер, всичко друго беше много
по-важно от баща му. Уж след две седмици щял да идва тук (при мен в Newcastle),
че да изкараме няколко почивни дни заедно, но до тогава може да му дойде и друг
акъл. Неговите планове се променят не с дни, ами с часове…
Току
що ви изпратих съобщението. Аз вчера пратих две писма от компютъра на работа до
Албенчето за чичо Божко – нали пък вчера беше Богоявление. После се сетих с
главата си проста, та допълнително включих и малкия Божи - иначе бях го
забравил, калпазанинът. Когато най-после се прибрах у нас (в квартирата),
пуснах един SMS и до телефона на Албенчето. Мислех че вечерта ще сте заедно у
тях на имен ден. Тя не ми се обади обратно, обикновено го прави веднага. Дано
всичко да е наред и при тях. Ще чакаме информацията ви.
С
моя скъп “американски” приятел Миро си разменяме чудни писма. Той ми праща и
снимки. Даже имам и едно кратко филмче от него, което той е снимал, когато са
ви били на гости в Габрово. Аз му се обадих днес на обяд, навръх Ивановден, а
при него беше още Богоявление - отиваше да ядат прасе някъде с тамошните си
дружинки. Там пък, в Сиатъл навалял чуден сняг, та той беше много радостен – от
5 години не бил виждал така побеляло навсякъде.
Ами
това е като че ли всичко за сега, милички мои. Е, аз май малко позабравих да ви
честитя Коледата, Новата Година, Васильовден и другите свети и пресвети
празници – извинявайте. Всичко това бях направил в предишното си послание - с
нарочните му там поздравителни картички и останалите празнични табиети, само
дето тогава не знаех, че така дълго ще се проточи получаването му. Разбирайки
че то все още не е пристигнало по предназначението си, та сега станах хептен
пишман, за гдето го дадох на Мария; ако го бях изпратил по шибаната
австралийска поща, щеше отдавна да е дошло вече. Но както и да е - то се свършило
вече. Сега отивам да вечерям и да си приготвям зобта (сандвичите…) за утре. Сабале
пак ще ставам рано, че съм на работа от 06:30 до 17:30 – дълъг ден, та краят му
не се види чак…
Хá
– тъкмо дойде и отговора от вас на мобилния ми телефон. Зарадвах се като чух,
че сте отишли на свято българско място! Копривщица е хубав край. Аз съм ходил
един единствен път там. Това беше непосредствено след сватбата ни през
Септември в далечната 1985. Тогава взехме и баба Фанче с нас на сватбено
пътешествие, та на път за София минахме и през Копривщица. Славно място, славен
народ – дивна красота, мистерия и много възрожденска българщина има в тая наша
светиня; люлка на герои, истински патриоти, апостоли и бунтовници. Жалко само,
че не съм богат, за да участвам със средствата си в постоянната реставрация на
това наше толкова историческо селище…
17.01.2004 – Събота, малко преди здрач - току по ракиено време. Капнал съм си ей тука
нá, една средно голяма мастичка и замезвам апетитно с картофена салатка и
задължителната майонезка – радвайте ми се душмани, нека все така да ми е зле!
Объркаха му се нещо плановете за излитане и на това мое писмо, ама нейсе – все
пак не може всичко, което се програмира в безпределната мисъл на човека, да се
извършва по същия начин и в условията на ограничената действителност. Мислех да
го взема с мен нататък, като си ходих миналата седмица, да довърша филма и
заедно с многото снимки от сватбата на Сашко, Дани да ви го изпрати през
седмицата. Добре ама, ето че нещата не се осъществиха баш така, както си ги бях
замислил аз. Е, това всичкото пак ще стане, само че с известно малко закъснение
и своевременно много се извинявам за предизвиканото от мен разочарование. А ето
ви пък сега и дереджето, на което се намирам до този момент.
Миналата
седмица, както вече добре знаете и от непрекъснатите ни телефонни кореспонденции,
трябваше да се прибера извънредно у нас, защото със съседа се бяхме разбрали да
изливаме бетон пред гаражите през почивните дни. Нашата приятелка Румяна, която
беше една от малкото гости откъм страната на Даниела, от сватбата на Сашко в
Аделаида заминала направо за Сидней, по някаква нейна работа и посещение. За
обратното й пътуване към Gold Coast с нея междувременно се уговорихме аз да я
чакам на влаковата гара, тук в Newcastle – да я качвам в колата и от там
веднага да продължаваме за вкъщи. Таман да не съм и сам по пътя - все има какво
да си каже човек с някой себеподобен. За последните ни уточнения се чухме по
телефоните в петък сутринта – тя даже вече беше на път в самия влак и щеше да
пристигне точно на обяд. Така аз съвсем внезапно реших да си тръгна не чак в
16:30 както обикновено, ами да изпуша още през обедната почивка. Така и стана
разбира се, защото не мен нещо като ми влезе в главата - или става веднага и на
мигът, или пък съвсем малко по-късно. В конкретния случай това мое спонтанно
решение се изпълни тутакси, още в същия час – по този начин спечелихме малко
допълнително време в аванс за предстоящото ни дълго пътуване и се прибрахме
благополучно още по светло. Това пък от своя страна предизвика едно
по-навременно сядане на масата и като подкарахме с Даниела сладката приказка
покрай традиционната петъчновечерна софра, та се отнесохме чак до 02:30 посред
нощ…
На
другия ден, още в изгряващо полутъмните му зори триумфално пристига шибаният
бетоновоз, чиито спирачки изскърцват на умряло с кански рев, който се забива
дълбоко във все още мъртвешки спящото ми сърце, а за да стигне пък до там, шумът
им първо минава като трифазен ток през моята вече твърде отъняла и полирана от
спирта мозъчна кора. Пред къщи застава едно огромно туловище, мязащо на
автоматична перална с постоянно въртящ се барабан, който в утробата си съдържа повече
от 4 кубика бетон. Ставам от кревата като попарен, скачам в дрипите, грабвам
въглищарската си лопата и дори без да се олюлявам - ето ме и мен вече на
площадката; с известно малко закъснение поради разстройство в лека форма, но с
присъствието си попълвам личния състав на бетонджийската бригада. Комшията ме
попита дали не искам една бира за отскок, но явно по начина по който съм му
отказал с отчаяните си жестове и мимики на погнуса му стана ясно, че бирата ще
я пием малко по-късно, ама пък и не баш в 06:30 на изгрев слънце. Така е при
нас – ако на Христо Кидиков, в съгласие с “Хей живот, здравей…” денят може да
започва с песен и така да му е минал целия живот дори, за нас обаче
простосмъртните той само завършва с песни и танци на народите – а пък започва
малко по-простичко, на първо време с бира да речем. Но тук думата ми беше за
работата, която ни очакваше под палещите лъчи на безмилостното австралийско
слънце, без да разглеждам подробно неадекватното си до негодност състояние на
духа и още повече на тялото. Така всички започваме да газим из циментената каша
като въртоглави и да наливаме ненаситния кофраж с бетон. Съседа си беше повикал
и един помагач (колега от работата му и личен приятел, но след тази офанзива на
строителната площадка, той вече стана наш общ другар), та ние и него хвърлихме
в отчаяната си акция. С общи усилия, завидно за страничния наблюдател, успяхме
в много сгъстено време да се справим с официалния обект. Последният всъщност не
беше и чак толкова голям, само че Рон (съседа) понеже е голям майстор и
разбирач, та му отдаде излишно голяма почит и значимост. То клякахме, ставахме,
залягахме в калта; че мерихме наклоните с дъски и нивелири – все едно че
насипвахме пътя към Пантеона в Рим, а не някаква си там пиклива бетонна стъпка,
където впоследствие да си паркираме таратайките.
До
тук добре – след няколко часа на изтощителна работа “на акорд”, 2/3 от
бригадирите се саморазпуснаха и заминаха да си мият ръцете и лопатите, докато
за останалата 1/3 от персонала (в мое лице…) работният ден продължаваше да не
свършва и да не му се вижда края. Да са живи и здрави хората в бетоновия възел,
които по принцип винаги прислагват и малко горница от материала - да не би за
малко да не му достигне на клиента, а пък и бетонът там не го мерят на
аптекарски везни. Така самосвалът изсипа още кажи-речи един кубик с бетон,
“максул” както му вика простолюдието – башка от количеството, което се разля по
всички възможни дупки, хралупи и ниши на кофража. Всичко пито-платено, шофьора
прибра парите, подаде ни квитанцията, а за остатъка от цимента трябваше да се
погрижим самите ние, след като той не можеше вече да го върне в базата. Брех,
мамка му мечка и положение деликатно – дорева ми се от мъка. Веднага вземам
едностранно и драстично решение, че този допълнителен материал аз мога да го
използвам в задния двор, за укрепване на долния зид. В противен случай ние
просто трябваше да го изхвърлим някъде и да стане зян, защото както всички се
досещате: бетон по принцип не може да се съхранява в хладилна камера или в
домашен килер, натъпкан в буркани от компот.
Така,
за да “спасим” суровината, отначало само ние двамата с Даниела започнахме по
най-мъчителния възможен начин да прекарваме бързо втвърдяващият се цимент
нататък - аз се потапям в окопа, а тя от горе ми подава по половин кофа бетон и
разни парчетии от тухли, плочи, камъни и други боклуци за пълнеж. Жегата –
адска; на мен ми се вие свят – оригвам се на чесън от снощната млечна салата
“Снежанка” в комбинация с евтина мастика и само от пáрите и миризмите, които
витаят около мен ми прилошава още повече; ба мааму - а-хá и за една бройка да
пукясам, там долу в трапа. Умиргане има, оставяне на обекта обаче няма – при
мен тез филми не ги прожектират! Видяхме се в чудо, та извикахме и Владо на
помощ. Той завалията, дойде след известно време, а отвън бетона на площадката
пред къщи съхне мигновено на това зловещо и палещо слънце – желязото омеква чак
от зной. Пот и вода шурти от нас, а аз самият вече съм в прединфарктно
състояние! От време на време пребъркваме бетона с по някоя кофа вода, уж да не
се втвърдява, като към края вече го разбивахме и с кирката – толкова бързо
стегна. След още няколко часа къртовски труд му видяхме сметката де, не можа да
ни гътне и този път (тая дума “къртовски” сигурно произлиза от “къртица”, а аз
се бях превърнал на лалугер даже). Укрепих стената като стара бойница на
средновековна крепост; бетона употребих до прашинка, боклуците изринах –
въобще, като че ли Господ беше заедно с мен в траншеята. На всичкото отгоре и
на целият ни тоз мизерен хал, в същото време пък и бързаме, за да не завали дъжда.
Независимо че беше много горещо, времето ту се облачи, ту се смрачава – а пък
ливне ли оная стихия отгоре, измива всичко, та ми ебава мамата чак! Имахме
късмет, че ни изчака и ние втасахме с всичко, преди да е заваляло.
За
благодарност, аз междувременно поканих съседите да дойдат на гости за вечеря,
естествено заедно с тяхното приятелско семейство. Речено – сторено; още в 18:00
пристигат всички, много добре “подготвени”. Те рано-рано приключиха с тяхната
бетонна акция и после цял следобед се давиха с коняк и наливаха с бренди без
мезе, докато аз в същото време превивах гръб, заровен до пояс в окопа като
червей. Партито у нас на двора започна почти веднага - аз едвам успях да се
изкъпя, да поприбера инструментариума, кирки/лопати/мастари и едно-друго, измих
набързо отпред петната от цимента и вече бях готов за нови подвизи. А иначе цял
ден карах на ледена вода и тежки клетви. Добре де, ама попържай си ти – само
дето няма кой да те чуе, че да ти помогне в бедствието! Хубавото беше, че онези
оттатък оградата не разбират за какво им говоря и намеквам с истеричните си и
бесни ругатни, но предполагам по интонацията и извивките на гласовите ми
способности, те добре са се досещали за какво иде реч иззад таборките. А аз
всъщност нямах никакви лични подбуди срещу тях в отчаяните си многострадални вопли...
Та
след този изнурителен ден, успехът отново беше на наша страна и най-после
седнахме на масата за добре заслужено тържество. Правих българска скара,
ядохме, пихме, смяхме се и така всичко приключи в разумните часове на нощта.
Този път не осъмнахме (както това правим обикновено…), защото всички бяхме
приятно отмалели, да не казвам утрепани от умора и изтощение. Легнахме си навреме
и в неделя сутринта аз пак скочих рано (може би сте забелязали, че напоследък много
бързо се наспивам). А пък отвън тъкмо вече почваше да ръми – чуден летен дъжд.
Гол и бос, в униформата на вожд от някое човекоядно племе, аз започнах да
довършвам работата си от предишния ден - кофража махах, дъски разни разковавах;
една огромна купчина с пръст прехвърлих от едно място на друго, че ми пречеше;
после подредих малко строителните материали, пръснати безразборно наоколо из
района и се зарекох, че след като приключа с всички тези дейности, няма да
работя повече за деня. Така и стана - слязохме с Ванеса до езерото да я повозя
малко с лодката, но през това време пък Дани я повикаха на работа за следобедна
смяна и тя замина в 14:30. Ние с Неси легнахме да поспим малко - аз си бях
приготвил багажа, та вечерта само да го нахвърлям в колата и да тръгна. На
Даниела й оставаше още около час, докато й свърши смяната и аз на тръгване й
заведох малката на посещение. От там вече поех по дългото трасе за насам…
Пътувах
добре - почивах си от време на време и в понеделник сутринта бях вече на работа
от 06:30. А знаете каква е обстановката на работа: зор и напрежение отвсякъде,
гонене на пускови срокове и т.н., но пак ще кажа: добре че я има, щото без нея просто
бяхме обречени на гладна и мъчителна смърт (попресилено и образно казано, но
много далеч от истината). Сега поне сме си изплатили борчовете на кредитните
карти, възстановили сме и парите от които вземахме по малко, за да оцелеем;
поехме част от масрафите по сватбата на Сашко и Лиса – въобще, решихме още
много други проблеми, изискващи къде по-големи, къде по-малки финансови
инжекции и инвестиции.
Пак
между другото разбрах, че нашият малък Неничко вече официално ще бъде приет за
студент, считано от 01 Март нататък. За сега ще учи това, което той най-много
искаше, въпреки че балът му е доста нисък - само 17 точки от 25 възможни (моля
забележете – измерването и отчитането в този случай се прави в низходяща
градация; демек, най-добрите ученици имат най-малко точки). Децата, които ще
учат за доктори и адвокати са с бал между 1 и 5 - не ми е много ясно пък онези,
с оценки в границите на 20-25 какво ще правят от тук насетне, но нашият поне е
“вътре” (в Университета имам предвид, който самият “студент” отъждествява със
затвор или по-скоро с концлагер). Аз му преизчислих средния успех от дипломата
спрямо нашенските оценки по шестобалната система (българските имам предвид) –
та по тях, неговият скромен баланс се равнява едва на “Среден 3.40” - но
каквото и да е, това и ще си бъде. Разбира се, голата истина е, че Нени е
записан в един факултет на частен Университет, където всеки даден калпазанин
влиза и е добре дошъл (без оглед на разните му там балове и резултати от
кандидат студентски изпити), стига обаче да има или намери някой будала, който
да му плаща за обучението. Другите деца се записват в останалите университети и
институти, като за тях пак се плаща нещо, но не в такива убийствени суми и
размери. Освен това те имат право на заем от държавата или разни спонсори, като
заетите средства от тях после се връщат безлихвено или с нищожна лихва, след
започването на редовната им работа. Докато в нашия конкретен случай, целият
масраф по обучението се поема директно от родителите - по $4000 на семестър, а
те са точно три за всяка учебна година. Не знам в продължение на колко години е
цялото обучение - вероятно две или по-скоро три.
Тук
естествено има и известни условности, разклонения и подробности. Понеже Нени е
“приет” с много нисък първоначален бал, един път курсът му на обучение е
по-скъп и втори път – нивото на дипломата, с която ще излезе след евентуалното
му завършване ще бъде по-ниска. Нещо от рода на специалист с по-висок разряд,
полувисша диплома или подобно. Ако обаче той още първата година покаже добри
резултати и успеваемост в рамките на 65% (а желателно е и по-висока),
автоматично ще го прехвърлят да учи в същата специалност, само че вече ще
завърши като нормален висшист, а ние ще плащаме само по $2700 на семестър,
което е чувствителна разлика спрямо сегашната такса. Независимо че аз в момента
предавам фактите в най-сбитият им и синтезиран вариант, а от редовете ми
повечето лъха нищо повече от една привидна примиреност по темата, която
безмълвно разисквам с някой мой мним или анонимен читател, в действителност
сърцето ми се къса от мъка и място не мога да си намеря от яд и вътрешна злоба.
Тези ми чувства в никой случай не са породени от някаква завист към тези, които
вече са успели и са имали по-добрата стартова позиция в живота. Мъката ми
определено е за това, че Неничко също можеше да бъде един от тях, защото той
има огромен потенциал и с нищо не е по-лош от който и да е било друг. Само че
мързелът го превъзмогна, надделя и в разглеждания случай просто го победи. Та,
ето го вече на лице и крайния резултат - последствие от неговите многобройни и
безконечни лъжи, шикалкавения, нередовно ходене на училище, лоша дисциплина и
т.н. и т.н. Неща, за които аз съм говорил не един път на Нени, приказвал съм
ги, дъвкал, примери съм давал и какво ли не, но от всичко това успях да си
спечеля само неговото омерзение и ненавист към родният му баща. Факт, за който
определено голям дял и заслуга има и майка му, но в края на краищата това е
финалът - завършекът на всичко и на една цялостна житейска епоха; изгубено и
пропиляно време, което никой, нищо и никога не ще може да върне назад. Е, майка
му и него ако ги попиташ – ще грачат в един глас: “Нали Нени ще учи сега, нали
ще си завърши образованието, нали най-после е студент!” – е да де, но с цената
на какво и при какви условия?...
Често
около нас и покрай компанията ни виждам Сашко - синът на Ани и Сашо. Той е
добър приятел с нашия Динко, на Верчето момчето. Учат заедно нещо, ама аз така
и не знам какво. В тяхната младежка “банда” е и Никола – на Васил и Албена.
Пораснали младежи, разхубавили се – станали мъже вече, че и ракия пият даже,
хубавците. Трябва при случай да попитам някой от момчетата, те какво учат и
какви учебни такси плащат. Както и да е, Нени вече е студент; на другото -
майната му. Обясненията ми тук са лично за вас, а аз от своя страна не събрах
сили и нужната воля, за да ги премълча или пък преглътна – просто отново и
единствено в името на истината споделям всички тези мои терзания, без да търся
разбиране, дори не и някаква утеха даже. Нек’ сме живи, да сме здрави, че да
видим ний от тук нататък, к’во ще става с изпити и факултети, с множеството от
предмети в частните университети...
Така
при тези изпепеляващи чувства и противоречива обстановка завърши и тази
седмица. По информация “от кухнята” на събитията, цяла неделя валял дъжд в
нашия щат - хубаво се напоила земята, което означава че и дръвчетата ми ще
поникнат добре. Бетонната площадка се е втвърдила успешно, даже продължавало да
вали, както предаде по телефона нашата кореспондентка от тази част на света и
специална пратеничка Дани. По принцип всичко завърши чудесно и аз мога само да
се радвам (нищо, че е малко през сълзи).
Днес,
макар да беше събота, пак ходих на работа - хем да си посвърша нещо служебно,
хем пък и някой долар да припечеля. Зер, от тук насетне и още по-нови разходи
се задават - като че ли до сега ги нямаше, но пък в момента нямам намерения да
занимавам никого точно с това в моята малко тъжничка изповед. Дано поне изкарам
по-длъжко време тук, че добри парици изкарвам иначе в тая фабрика. Та, значи -
след работа посетих местонахождението на тукашните боклуци, за да видя какво
продават и по тези географски ширини – на градското бунище в Newcastle има
подобен магазин като нашия на Gold Coast. От време на време по такива изтънчени
бутици могат да се намерят доста добри единични “експонати” (уникати), а пък в
същото време на баснословно ниски цени (което в моя случай е жизнено важно). От
този дюкян си купих един електрически трион – изглежда че нещо му има отвътре,
което не е съвсем в изправност; просто трябва да го отворя и надникна в
неговата “същност”, че ако е възможно да му вдъхна вторият пореден живот, след
като го поправя. Но за 10-те долара, за които го взех даже и да го изхвърля
после, поне няма да ме е яд толкова много.
После
отидох до един магазин за фаянсови плочки, който най-вероятно ликвидират поради
фалит и нещастните собственици бяха изкарали отзад на контейнерите цели купища
с всевъзможни плочки, залежала стока и т.н. – имаше дори цели неразпечатани
пакети с чисто нови екземпляри, които при всички случаи заминават на бунището.
Аз поприбрах естествено някои по-уникални и интересни мостри, че да оправим
кухнята с тях. Ако моя естет в лицето на Даниела не ги хареса, ще ги лепим пък в
гаража, който по план един ден ще се превърне на механа. При мен е така - аз 24
часа работя, творя, мисля, действам, ям и пия, ходя тук и там, примъквайки
разни съкровища; а ако ми остане време, може и да поспя малко. Не знам само
защо не отслабвам при този мой динамизъм и бурен начин на живот. Все съм си
същият, а иначе толкова много движения и упражнения извършвам неуморно…
Сега
понеже и вечерта напредна, ще взема да приключвам вече с аперитива и мезетата -
ще вечерям и после ще позяпам телевизия, докато сънят съвсем ме събори (може би
за това не слабея – амчи аз не знам какво е да съм си легнал гладен или пък
жаден; веднъж поне). Утре по план пак ще бродя по битаците. Абе чудничко си
живея аз тук, реално погледнато...
22.01.2004 - Четвъртък – хайде милички на мама, дойде времето да положа и заветните
си последни редове на този своеобразен репортаж, за да може другата седмица той
най-после да полети към вас. Преди малко се прибрах от работа - натоварих
багажа (всъщност само остатъка, защото фаянсовите плочки си пътуват с мен в
багажника на колата още от онзи ден, когато ги сортирах и товарих пред
огромният контейнер с боклуци) и сега сядам на спокойствие да напиша епилога,
послеслова и заключението на това мое нескончаемо съчинение.
В
неделята, както вече бях споменал, отидох на търговска инспекция по битаците.
На едно от местата, което аз обикновено най-редовно посещавам, този път нямаше
нищо – беше празно и у мен тутакси се появи тръпката на разочарованието. После
се отправих към едно друго място, където със сигурност знаех че там в неделен
ден се провежда биташко сборище. По пътя си минах през няколко гаражни
разпродажби, от където накупих доста “подаръци” – парфюмчета разни,
галантерия/кинкалерия, дребни джунджурийки и множество други вехтории, към
които изобщо не бях сигурен дали изпитвах острата нужда да притежавам, но все
пак ги купих, за да не съм капо. Най-съществената ми покупка обаче беше един
комплект вилица и лъжица – огромни, по над метър дълги и дървени, които ще
послужат за украса на някоя от стените в бъдещата механа. И аз тъкмо съм на
тази тема и вълнá, та ще ви помоля за още едно нещо: потърсете ми от разни
стари къщи из България (най-вероятно отново чрез чичо Христо и леля Донка от
Стоевци), една хубава и сравнително нова селска черга за пода на механата.
Одаята се очаква да бъде с размери около 3 x 4 м, така че всякакво платченце ще
може да се застели на земята, стига да е в порядъка на тези величини. Някаква
пътека също става за целта – даже и да е по-тясна или пък дълга. Ще я разрежем
на две и ще я направим квадратна, като я съединим по средата. Също така, пак в
този ред на мисли и нещо много важно – ако все още не сте изхвърлили онези
старите битови покривки, вземете ги и тях за насам, моля ви се. От тях пък ще
ушием пердета за прозореца на механата. Така всичко ще се подреди в много хубав
тон и типичен български селски стил. Паралелно с останалите строителни
мероприятия, подготвям материали за една преградна стена – това ще представлява
секция/библиотека с много рафтове и прегради от чамови дъски, които или ще купя
готови, или дърводелеца на Краси ще ми скрои по мои собствени чертежи. Когато
дойдете, с татко само ще я сглобим и ще я монтираме в гаража. По този начин ще
си преградя една малка работилница откъм външната част на къщата и в нея ще
влизам през гаражната врата, докато от другата страна в самия гараж ще бъде
въпросната механа – малко е трудно за обяснение, но на място ще видите как ще
се осъществи всичко. Разделителната стена със съседския гараж е тухлена, която
пък ще облицовам с камъни по познатият ви вече метод на “Dipl.-Ing. устá Ангел
Михов-Marconi”. Ще стане чудно, само че ще ми трябват два живота, за да
осъществя целия си замисъл. Дано докато направим механата, да не съм минал вече
на “киселото мляко”, че ще бъде доста жалко за всичко онова, което съм
започнал, а пък поради преждевременното си остаряване и изхабяване не съм
смогнал да завърша. Ама нищо пък – сутрин ще си ям попарата там... Всяка битова
и селска вещ, която видите че се подмята безстопанствено и безпризорно,
донасяйте ми я тук за механата. Стари сита, ръкойки, сърпове и т.н. (само без
чукове, моля...).
Та
значи, след това кратичко “механджийско” отклонение се връщам отново на
започнатата си сказка. От втория битак също накупих доста хубави и полезни
стоки. Първо на Ванеса взех една книжка с картинки за оцветяване. Това малко
хлапе рисува чудно - не знам на кого от нас двамата с майка му е взело таланта,
но пък определено не е от мен. В градината казват, че тя е най-добрата по този
показател и на ума й идва да рисува всякакви интересни неща. Мислим с Дани да я
дадем на някой учител по рисуване и той да прецени дали тя има някакъв
художествен талант или не, та да знаем на къде да я насочваме за в бъдеще. Може
пък тя да излезе творческата личност, дето аз цял живот съм бил все в тая сфера
– де с музика, де с поезия или проза, де пък с до сега скритият ми строителен
майсторлък; всичко това си е плод на художествено творчество и някаква дарба,
които аз самият не съм знаел че притежавам. После за гумената й кратунка купих
една каска (за колелото) – тук всички задължително карат велосипедите си с
каски; малки и големи. От друга сергия й взех една пластмасова дъска, че да я
уча да плува. Тя в къщи има две малки, но тази е двойно по-голяма от тях и се
надявам, че още доста време да си играе с нея. По-нататък от една германка
родом от Лайпциг (как знам ли? – амчи аз ги питам, бе; разговарям си дружелюбно
с хората, а не се държа като темерут с тях) купих две глинени вази, подобни на
гърнета – чудесен атрибут за селския двор у нас. На края и една видеокамера
взех за $2 (да, два долара - не е печатна грешка). Нещо не й работело, оня
продавача мънка нещо под носа си – нищо не му разбрах, а пък може да е била и
крадена. Така или иначе, когато се прибрах в квартирата я изпробвах веднага -
оказа се, че камерата работи до някъде, но без касетка не мога да проверя
функциите й до край. А пък най-лесно ще ми е да я изхвърля после, ако видя че
не става за нищо (което също няма да ме учуди – тя не случайно струваше само
$2). Може да я изпратя на Цецо - да я погледне той с неговите очи “под
микроскоп” и ако е в изправност, ще я подаря на вас. Аз знам, че татко има
отдавнашни мераци за такава “пушка”…
На
края се прибрах с вътрешно задоволство и удовлетворение с всичката си стока и
покупките от деня, обядвах набързо и първата ми творческа задача беше да се
занимая с резачката, която бях купил предния ден. Тя обаче не стори – много
лошо й беше изгорял ротора. Липсваха чак няколко секции от самия колектор -
баят зор трябва да е видял, че така да се стопят пластините. Непоправимо нещо,
а за нов ротор не може и да се мисли дори, защото само той ще струва толкова,
колкото две подобни нови машини от магазина. Така този “подарък” (единственият,
който си беше наречен само за мен…), замина в кофата за боклук, като от него ми
останаха самият трионен диск и няколкото винта, които ми досвидя да изхвърля.
Следобеда
даже полежах малко и подремнах на тишина, че си бях купил една Пилзенска бира –
викам, да я опитам само и ще си я оставя за вечерта, защото беше и голям
размер; съвсем необичаен за тукашните географски ширини (шишето беше 0.800 л.
спрямо техните малограмажни стандартни бири от по 0.375 л). Правех сметка да я
разделя, че да имам няколко глътки и за вечеря, но много бързо се отказах от
тези си благородни намерения (защото бях и жаден, но не за проста чешмяна
вода). Ударих преди това и една малка мастика за изостряне на апетита,
гарнирана със сух таратор - от бирата естествено не ми остана нищо за вечерта
(опасявах се да не би да се развали или пък да изветрее, та си я поех цялата на
един път) и след обилния обяд направо се капичнах на леглото в сладка
полудрямка. Когато едва привечер се събудих, имах малко работа на компютъра,
която също свърших, а късно вечерта гледах и телевизия даже. Така почивните ми
дни приключиха тихо, безславно и безапелационно…
В
понеделник работата пак започна както обикновено - утре свършвам по обяд и
потеглям по дългия път за към нас. На 26 Януари (понеделник) не се работи,
защото е Националния ден на Австралия. Така ще имам три пълни дни в къщи, през
които се надявам пак да се отхвърлят някои строителни обекти и проекти. Веднага
щом се завърна тук, ще започна новото си писмо, с подробности около тези
почивни дни и въобще всичко около моето житие-битие. Хубавото е, че поне Дани
ви се обажда често и с нея си приказвате. Движете въпроса със самолетните
билети - аз не мога да съм ви полезен много в тази област. Единствено Даниела
знае как да се постъпва в такива случаи, защото тя също търси от тук разни
възможности за по-евтини тарифи.
По
прогноза дават времето да бъде хубаво нагоре към нас – то там все си е добро по
принцип. Докато тук тези дни беше една адска лепкава жега, не е за живеене. По
вечеря паднаха няколко капки дъжд, но те не бяха достатъчни за да се накваси
изгорялата от слънцето земя. Сега небето пак нещо се облачи и мръщи, даже
гледам че и някакви светкавици се блещят насреща ми, но те обикновено дънят
далече в морето и бурята може така и да не стигне до сушата. Може би чак нощес
ще удари някой по-сериозен дъжд, че да поразхлади малко…
Прибавям
още един лист, който Неси ще довърши с някоя от нейните художествени творби.
Неничко ми се обажда снощи - не се бяхме чували с него от доста време. Той сега
нали е много “зает” през ваканцията, та все няма време за мен. От 01 Март
започва учебната година в Университета, а до тогава го е ударил на ходене,
любов и живот въобще. Чунким и последните му 12 години не бяха кой знае колко
по-различни от сега - с тази разлика, че тогава трябваше от време на време да
ходи и на училище, между другото. Те за това успехите и резултатите му са
плачевни, но нали майка му има за пример вуйчо му – е, той стана точно като
него. Аз по никакъв начин не казвам, че самият съм бил чак толкова амбициозен и
упорит по онова време, а и въобще – но поне имах уважението и почитта към вас и
всичко съм постигнал благодарение на тези си качества; така както на
примиреността ми и прекомерната, пословична обич, която храня към родителите си.
Всичко това доведе до сравнително добри житейски резултати, съчетани с
послушанието и дисциплината ми. Тогава съвсем не си мислех така положително
както сега, но ето че дойдоха времена, в които да се оценят всичките тези мъки,
неприятности и тревоги, които съм ви създавал в годините. Не крия, че е имало
издигания, но и немалко падения – благодарен съм, че всичко това е постигнато,
макар и с ваше настояване, натискане и ръчкане с остена в повечето от случаите.
За жалост обаче, за мен няма да има кой да изкаже подобни благодарствени речи и
хвалебствени словосъчетания...
Здравейте, майко и татко! И аз драсвам някой и друг ред
преди да пусна писмото, колкото да запълня празното място на листа. С Ачето,
вместо да си починем тези три дни, се скапахме от работа. Аз дори така изгорях
от слънцето (беше около 30°C), че сега карам колата стоейки на ръба на
седалката, а пък спя само по корем – гърбът ми е огнено червен, защото като
по-умна цял ден работих по бански. Ачето беше сложил и чадър, та съседите ни
питаха дали няма да продаваме нещо... ха-ха-ха – те нали тук всички мислят само
за ядене и пиене. Но свършихме добра работа – вижте края на филма. Вечерта
пихме по една мастика с Румяна – тя винаги усеща кога се гласим за моабет и
пристига точно навреме, но този път рано-рано се строполихме почти умрели от
умора в 22:30, което не е много обичайно за нас - Даниела…
Няма коментари:
Публикуване на коментар