Скъпи наши майко, татко; братя и сестри познати,
близки и далечни непознати!
Едва предното ми послание още не е потеглило
напълно към света и ето, че аз подхващам следващото. Това мое пребиваване
конкретно в тази част на Австралия, за всички вас и по-специално за майчицата
ми ще си остане най-хубавото време, защото както сами забелязвате вече –
напоследък пиша доста често и без да ми свиди, по много. Така хем си попълвам
времето, убивайки по този благороден начин скуката, хем пък го правя и с
подчертано вътрешно задоволство. Прекрасно знам, че тези далечни редове ще
позатоплят малко поне измъчените ви родителски души и самотни сърца.
Днес е вече сряда, 29.10.2003 –
докато се обърна и седмицата се преполови. В понеделник сутринта, от дългия и
отегчителен път, който избих през нощта, направо отидох на работа. Прибрах се в
квартирата чак вечерта, но докато си нанеса дрехите по гардеробите, храната да
нахвърлям из хладилника и едно-друго по долапите, че да хапна и нещо на крак
като прислужник - то стана време за лягане. Пък нали не бях и спал предната нощ
като хората (ако изключим само двете ми междинни спирки по трасето с
предрямване от по два часа), та си легнах малко по-рано, с надеждата уж да си
почина. След един такъв “здравословен” сън, на другия ден съм готов и на Луната
да се покатеря – стига да имам нужния винен заряд, добивайки достатъчна
смелост, за да се кача в “лунохода”.
Вчера след работа отидох до магазина да си купя
четка за зъби, че моята я бях забравил в къщи (аз защо ли изобщо я мъкна подире
си, след като не си мия зъбите на чуждо място – ама нá, случва се дори и на мен
да забравя някъде нещо). С лечебно-профилактична и оздравителна цел до там
ходих пеша – само оставих колата в гаража и се качих за малко до стаята да се
преоблека. После хукнах - от баира се спуснах надолу (което беше по-лекия
етап…), след което изпълзях по баира обратно нагоре (не видях много зор, ама
пък се изпотих като нерез преди да нагази свинкята); от малоумното ми ходене
навъртях общо 5-6 км. И понеже разходката по улиците ми се отрази толкова добре,
когато се прибрах в къщи вечерях обилно и лакомо, почетох малко вестници и
заспах като овчар по пладне. Днес пак щях да тъпча асфалта на някъде, но навън
отново се е надул един противен вятър, та не ми се мърда от тук за нищо на
света. Е, за сметка на това пък, веднага седнах да надраскам някой ред с
подробностите от последните няколко дни.
Значи – сеанса с последното ми включване от тази
географска точка на Планетата беше миналия четвъртък. В петък, след приключване
на законното работно време тръгнах веднага към дома. Пътувах добре, стегнато и
бодро – пристигнах към 00:30-01:00 през нощта (забелязвам, че нагоре за вкъщи
се движа така, сякаш че летя - обаче връщанията ми насам са твърде мъчителни и
напрегнати; вероятно е зад този феномен да се крие някаква философска мистика и
закономерност). Дани на другия ден беше на работа и сутринта стана рано за
смяната си, като малко след нея излязох и аз – хукнах да гоня моите задачи и
начертани планове. Малката Ванеса до това време също се беше наспала вече, та
всичката процедура по сутрешните ритуали се извърши със завидна академична
точност. Облякох я до средата (от там насетне тя се оправя и сама…), дадох й в
движение да се лигави с някакво диетично марципанче от соя, вместо например да
й предложа една шкембе чорба за закуска и хайде – ние пак сме на път.
Първо отидох да взема колата на Даниела, като
оставих моята пред работата й. От там полетяхме към Бризбън за срещата с моя
бояджия – да направи оглед на купето и да каже кога ще го боядисва, че пък ние
да се гърчим според неговите възможности и капризи. Човекът ме беше
предупредил, че щял да излиза в 09:00, та бързах да го сваря в дюкяна му преди
това. Видяхме се успешно, уговорихме се и този ангажимент ми отпадна от плещите
– сега само трябва да му се обадя допълнително, за да уточним точно в кои три
дена ще му оставя колата, че да я направи като нова (мамка й – аз продължавам
да си я мразя генетично, а пък той ако иска и емблема на BMW да й изчука на капака;
като не я продадох още в Maryborough, сега ще си блъскам у главата).
От там заминах по други задачи и след всичко това
се отбих у Стефан и Мира. Той пък трябваше да провери нещо газта на
климатичната инсталация, че в жегата през лятото си е баят зор без нея. Хайде,
и тази работа се свърши без сериозни сблъсъци и катастрофални последици. На
края се прибрахме обратно в къщи и понеже беше станало вече обед, та сложих
Ванеса да спи, за да са ми по-свободни действията. По някое време един наш
приятел (Владо) дойде да ме види – заедно с него поминахме и следобеда.
Пропуснах само да отбележа, че сутринта, още преди да тръгна за където и да е
било, трябваше първо да опразня моята кола от плочи, цветя, саксии и хилядите
други джунджурии, които влачех от Newcastle като армаган за моите домашни
любимци. Тези шибани плочи, които купих от местния битак в миналото си писмо,
се оказаха доста тежки – сигурно имаха барем едно 10-15 кг всяка. А аз имах 10
парчета от тях, башка другите ми артикули и съкровища. На връщане колата
буквално се влачеше по корем, а на някои по дълбоки дупки, ламарините й
драскаха в асфалта, та чак искри хвърчаха изпод нея – през нощта това беше
голям кеф и доста впечатлително за останалите участници в движението по пътните
артерии на държавата.
Междувременно си дойде и Даниела от работа – тя
пое дежурството покрай детето, докато пък аз отидох за евтин хляб в
супермаркета (сигурно и друг път съм споменавал, че привечер, малко преди да ги
затворят, в магазините правят големи намаления на нетрайни хранителни стоки –
обикновено всяка сутрин зареждат рафтовете с пресен хляб, но вечерите пък се
отърват от непродадените през деня самуни на символично ниски цени; ето, това е
именно истинския капитализъм – а не дадена стока да ми я продават на една и
съща цена, дорде не се изчерпят количествата й или пък самата тя не се вмирише
до това време). Докато си дойда с торбите и дисагите от гастронома и то стана
ракиено време. Напалихме пак камината на двора, обаче много кратко след това
заваля дъжд и трябваше да се приберем вътре. Именно тогава ви се обадихме по
телефона - беше съвсем малко преди Ванеса окончателно да си легне. Тя
обикновено заспива към 18:00-18:30, защото сутрин става много рано за
градината, а пък там рядко спи следобедите – обратно на всички други деца,
които нормално си почиват за час-два. По принцип вечер Неси е готова за
оттегляне в кревата още от 17:00 нататък - едвам дочаква ритуалите по
изкъпването и измиването на зъбките преди лягане. Вечерта се почерпихме доста
вяло с Даниелчето, защото и двамата бяхме много изморени – кой от продължително
и изтощително нощно шофиране, кой пък от претоварване с работа, а и от какво ли
вече не…
На другия ден Дани пак беше дежурна, а ние с
Ванеса се гледахме (на криво…) взаимно (докато тя е с мен, аз не й уйдисвам на
акъла и на всичките капризи, както това охотно прави нейната “добричка” мама;
за това изпитваме известна неприязън помежду си, но впоследствие много бързо я
претопяваме). Ходихме да потърсим някой битак, че да си убием времето, но него
ден нямаше нищо подобно наоколо. Прибрахме се в къщи, правихме палачинки за
закуска, аз се помотах малко из гаража и по двора – после стана обяд, подготвихме
се за следобедното спане и т.н. Владо пак идва да се видим, че сега пък двамата
с него се занимаваме с моя проклет компютър. Той си замина - Дани си дойде от
работа и не след дълго стана време да се стягат багажите за тръгването ми насам.
Вечеряхме и аз към 19:30 потеглих. Това беше в неделя. Пътувах добре, защото
като по чудо не бях изморен, а и спирах да си почивам на два пъти по пътя. С
пристигането ми тук – веднага на работа и от там насетне сюжета вече го знаете.
В понеделник Даниела е ходила до Емиграционните
служби, взела ви е необходимите молби за визите и ги е платила - вечерта пък до
23:00 е попълвала документи и писала инструкции с указания какво и как да
допълните. Смятам, че с всичко това ще се справите безпроблемно и дано това
стане час по-скоро, че за Коледа да сте тук, когато аз ще почивам в продължение
на две седмици. Тепърва има да видим как ще се съчетават нещата – добрият дядо
Господ си знае работата и пак ще нареди нещо...
А иначе нищо друго и по-особено не се е случвало,
за това аз нямам тъй много материал за предаване. Ще гледам да работя тази
събота поне до обяд, че да натрупам малко повече часове и съответното по-високо
парично възнаграждение. Неничко ми се обади снощи, че всичко около него е
наред, колата му се движи от ремонт на ремонт и я прехвърля от един майстор на
друг, съгласно неговите планове - много е щастлив от изходните резултати. Тези
дни ще се провеждат държавните му изпити (матури), оценките от които ще
построят общия бал за влизане в университетите. Какво и колко точки ще събере
“детето” никой не може и да предположи дори – той самият даже не ми казва кога
ще са му изпитите, какво остава за споделяне на други негови учебни проблеми.
Темата “училище” е забранена с много строго “табу” и изобщо не се дискутира
помежду ни.
А сега слизам до кухнята да пия една гореща
чорба, че стана 19:00 – време е за вечеря. Ще се пошматкам още малко и си
лягам. Имам под ръка достатъчно четива и много добре си попълвам времето с тях.
Аз съм досущ като на курорт тук – чакам да се постопли още малко времето и след
работа тръгвам на плаж. В този град, поради смяна на времето от зимно към лятно
разписание, до 20:30-21:00 ще бъде все още светло - така че от сега нататък
денят ще се увеличава значително. Спирам до тук, за да продължа с остатъка при
първа възможност.
03.11.2003 – Ето че отново сме заедно с вас, милички на
мама! Тъкмо се прибрах от работа и си налях един двоен аперитив за добиване на
апетит, защото нещо не съм гладен по вечеря. Предполагам всеизвестно е вече на
всички, че ако аз не изпитвам хроничен глад или пък още по-лошото: ако не ми се
ебе (опазил ме Бог от такива недъзи…), то значи имам някакви много сериозни
медицински отклонения, които обикновено изцерявам тутакси с алкохол (не бре, не
се мажа – пия го); помага ми – доволен съм от лечението и бих препоръчал
рецептата на всеки себеподобен страдалец. Така подготвен, сядам да споделя
актуалните събития от изминалите няколко дни, последните два от които бяха дори
и почивни. Току под мен, железопътната линия живописно лъкатуши, по която
влакът бавно и тромаво (и много звучно…) привлачва тежките си, скърцащи от
товар вагони към Сидней; езерото се е лъснало от единия си край в далечината и
слънцето се оглежда в кристално чистите му води, докато океанът едвам личи на
хоризонта и почти не се забелязва от маранята (въпреки че е хладно, макар и
слънчево – вероятно това са някакви изпарения). Навън продължава да подухва
обаче - все така неприятно, гадно и бръснещо, заради което аз реших да съкратя
тазвечерната си разходка, за сметка на възможността да бъдем поне духом заедно.
Е, и в тая творческа идилия – как да не си налее човек и едно твърдо питие, че
хептен да му се изпълни картината на пейзажа и замъгли погледа...
Разлиствам назад и гледам, че едва миналият
четвъртък съм писал нещо по дневника, а днес е вече дори понеделник (така стана
и миналата седмица – помните ли?). В края на трудовата петдневка, уж последният
за повечето от нас петъчен работен ден приключи успешно, но специално за мен и
още неколцина колеги-ентусиасти, седмицата продължи и на следващият – нищо, че
беше събота. Има една голяма част от хората в офиса, които редовно работят и в
съботните дни (най-малко до обяд), като този път аз също реших да се включа в
групата на алчниците за пари (както ги наричаме тези, които си тръгваме
нормално още в петък следобед). Идеята ми не беше чак толкова, за да свърша
нещо служебно, колкото да изкарам няколко допълнителни часа, срещу и без друго
тлъстото ми почасово възнаграждение.
В петък вечерта погледах малко телевизия и легнах
набързо, защото на другия ден трябваше да ставам в 06:15 - смяната ни започваше
от 06:30. Всъщност това си беше чисто 05:15, ако трябва да бъдем и
астрономически точни. Нали щатската управа мръдна времето с един час напред
съгласно лятното разписание, което пък увеличи часовата ни разлика с България
на 9 часа. Вследствие на този неразумен и нездравословен режим, до главата ми
дойдоха редица допълнителни неудобности от сорта на аклиматизиране и
приспособяване към новия часов режим например (както знаете у нас, в слънчево
щастливият Queensland такива идиотии не се извършват и аз не съм свикнал на
душевните катаклизми от последиците им). Майната му - аз спя бързо и ставам
рано, защото и без друго точно по това време ми се допикава, а пък нали и
остарявам вече – всичко идва с възрастта...
Та, в събота значи и аз бях на работа наравно с
другите – до 14:00 чак (брей, увидяха ми се тези дълги, като че безкрайни
часове; мамка им на тез пусти опустели пари – проклети нека да бъдат...).
Каквото изкарах материално, все си е кяр – е, свърших и малко служебна работа
разбира се, то не може и хептен само да се стои на едно място, без да се
засвидетелства и отчете някаква дейност. С нетърпение и огромно облекчение се
прибрах в ранния съботен следобед, оставих си колата, преоблякох се със
скъсаните си дрешки и се отправих по безцелните си улични екскурзии.
Първо за обща култура слязох долу до магазините,
които са на около 3 км от нас (спускането по инерция е удоволствие за
пешеходеца и докато се свличах по надолнището даже си подсвирквах известни
рефрени от разни стари шлагери, дето ми се въртяха из кратуната). Пошматках се
малко из отделните търговски обекти, но половината от тях вече бяха затворили
предвид напредналото време, а в другата половина пък не намерих нищо намалено и
се отказах от пазаруване. Аз, една стока, ако не ми е смешно евтина в очите или
драстично намалена, не я и бутам дори – така си ги разбирам по моему
търговските дела и следвам неизменно тези златни правила...
От тамошния площад с магазините гледам една табела
на кръстовището - 4 км до близък залив на езерото, където не бях ходил все още
(всъщност неотдавна минах от там само един път с колата, но в движение не могат
да се видят много природни забележителности). Хайде, викам си – ще вървя и до
там, да разгледам какво има наоколо. После в най-лошия случай, ако не намеря
някакви преки улици към нас, ще се върна по същия път (4 км) и след това
обратно от площада с магазините ще си продължа към нас (вече по баира, на други
3 км).
Вървях, що вървях – нямаше цял час, защото пък аз
съм и бързоходко на всичкото отгоре. Нищо, че са ми малко възкъси крачката –
той, навремето и Барзата (Тодор Барзов) от “Левски” беше нисък като тапа, ама
иначе бягаше по стадиона за трима. В миг пред мен се облещи синьозелената вода
на езерото. Времето беше доста напреднало вече - да е било някъде около
16:30-17:00, та нямах много шанс за излишно разтакаване наоколо. Пък и така,
както съм сам - къде да вървя като парясник. Хората ходят по двойки, обикалят
по алеите, па рекат подир да седнат някъде и да отморят: кафета пият, с бири се
наливат, сладоледи ближат и прочие гъдели си разменят (целувки, влажни погледи
и взаимни възбуждащи докосвания). Докато аз в същото време съм като един житен
бегач: да минем по пътя и да навъртим километража, а пък природата ще я гледаме
друг път. Впоследствие се оказа, че точно там на това място съм бил вече - един
от моите дядовци в квартирата още в началото ме заведе да се разходим нататък,
само че аз така и не знаех как се казва този район. А пък тогава, както бях
малко притеснен с часовника и мислейки си за обратните 7 км, които ме очакваха
на връщане до нас, та настроението не ми беше много-много до безгрижно и
свободно шляене по крайбрежната алея на парка. На всичкото отгоре не знаех и от
къде да се върна за по-напряко, та за ориентация влязох в една бензиностанция
да погледна местните карти и маршрути. Оправих се бързо с посоките и улиците,
но така или иначе (независимо колко директно беше това скъсяване на
разстоянието за връщането ми в квартирата), имаше да се измине един участък от
барем 4-5 км и то по коренно непознат терен. Улиците на тая държава са много чисти
и още повече широки, с нарочни тротоари за пешеходците и отделни алеи за
колоездачите. Само че са ги направили и въздлъжки в същото време – като се
опнеш от началото на една такава, уж малка на пръв поглед уличка, дорде се
добереш до другия й край, подметките на гуменките вече ще са се размекнали от
ходене, образно казано. В 19:30 така или иначе вече започва да се смрачава и аз
бързо-бързо, макар и неохотно поех обратния път към дома. Минах по съвсем
непознати места и улици, та доста път изблъсках още. На връщане вървях общо 3
часа, докато най-после се добера до нас като парцал; с много малки спирки за
зяпане по някоя витрина. Хубавото беше, че нямаше да се прибирам по същата
улица, която вече познавах добре и нямаше да ми е толкова интересен прехода. Така
в 18:15 аз вече бях в банята - с протрити от продължителното ходене кълки и с
мазоли по краката от неудобните сандали; башка с вмирисани и лепнещи от пот и
мръсотия чорапи плюс почервенял като на маймуна задник – ама то и голямо
блъскане по паважа падна де; не си кривя душата, че малко се надцених в
спортно-физическите си възможности. Но пък нали луд не умалява и на такъв
работа му дай и дълъг път. Трябва да съм минал пеша поне 12-13 км - ей тъй,
само на шега и без предварително да се каня и подготвям особено много. Аз иначе
когато ходя, движа се така, сякаш че някой ме гони или преследва по петите с
разкопчан дюкян. Не че тичам, но за сметка на това вървя много бързо – и
всичкото това е все с голямата надежда за някакво драстично отслабване. Добре
ама то все не идва, въпреки че въобще не стоя мирно на едно място. Че пък то
как ли и да дойде това слабеене, като след една подобна пешеходна тренировка ми
се отваря такъв вълчи апетит и такава свинска глътка, че въобще забравям за
какво изобщо съм ходил пеша...
Като се прибрах най-сетне в квартирата, вече
едвам се държах на краката си – веднага изпих един буркан с чуден леден айран.
Щом се изкъпах пък ударих и две бири с подобна температура – само за неутрализация
и колкото да ми се скрие потта. И ча-а-ак тогава, съвсем плахо и внимателно
пристъпих към аперитива, след който пък последва и традиционната, мощна и
обилна вечеря, както и всичко останало. Тази специализирана “диета” е трудно
изпълнима в домашни условия и не се препоръчва на читатели със слаби сърца и
наднормено тегло!
След всичките мои екскурзии и разходки, седнах и
малко телевизия да погледам – поне докато стане по-прилично време за спане, че
да не си лягам с кокошките на стопанина. Чухме се междувременно на няколко пъти
с Даниела. Тя пък ходила на гости у наши общи приятели, за да не е сама. Като й
разказах за моите следобедни похождения и километрите, които съм навъртял с
краката си, тя съвсем мило ми рече, че съм просто един луд – много ме обича тая
Дана и това си е! (а пък може и да е права, женицата – знам ли се и аз вече
какъв съм...). Тя обаче съвсем не е в много по-добра позиция от мен, защото
когато е на работа, постоянно е на крак и в непрекъснато движение. Имат няколко
крила в болницата и докато ги обходи всичките, денят й вече е минал. Все някой
за нещо вика сестрата и обикновено не се случва да е от едно и също място или
стая. Та и тя тича като разгонена магаричка по цял ден - башка дето пък снове и
у дома като пръскачка из лозе. Вечер ляга на дивана и вирва краката. Аз пък,
тъкмо обратното - ако съм бил на работа, цял ден съм натискал стола и гъза ми е
хванал маясъл от търкане на едно и също място – като се прибера ми идва да се
кача до вр. “Вихрен” и да се върна за вечеря. Работата ми е свързана
изключително със стоене на едно място пред компютъра, с трайни застоявания, а и
часовете ми прекарани в офиса и тягостната работна обстановка са доста по-дълги
от тези на обикновените хора. За това гледам през всеки възможен друг миг да се
движа колкото е възможно по-често, много и по всяко едно време. Сега да ми е
татко от някъде, че да си ходя с него поне до работата и обратно. Нали
пробвахме на времето на няколко пъти така да вървим заедно до “Електроника”-та,
уж да се срещаме на моста и от там да продължаваме до крайната цел. Всичкото
хубаво, ама аз тогава се събуждах и ставах от сън изморен, обременен от лоши
мисли и предчувствия, не в съвсем добро и ведро настроение – къде да ти вървя и
пеша на всичкото отгоре. Аз виждах страданието и болката му - четях го във
вечно овлажнелите му очи, съдех по свъсеното му чело и натъжено лице, без
самият да мога да направя нищо. Не се оправдавах, ама и не коментирах
причините; не споделях нищо с него (срамувах се…) – а той мълчаливо разбираше
всичко и го попиваше в себе си, прекрасно усещайки какво става в душата ми.
Никой не е виновен - просто сега чак го констатирам като някакъв далечен факт,
който вече е минал и отдавна влязъл безвъзвратно в историята. Животът ни можеше
да бъде къде по-различен – кой знае, може би друг, вероятно по-весел; под
някаква друга форма и в различна степен приятен, но така е било писано –
трябвало е така да стане и всичко това да се случи!...
Както и да е – аз кога волно, кога неволно се
връщам на разни моменти, изплуващи от съзнанието ми, като че били са вчера. А
от тогава има минали 15 години – време нито много дълго за да се забрави, но
пък и достатъчно късо, за да се помни и като дамоклев меч да ме следва през
целия живот... А навън продължава да бъде един прекрасен, слънчев, пролетен ден
(всъщност вечер, защото е 18:45 вече) - слънцето пече, врабците цвърчат, а и
вятъра гледам че утихна за миг. При тая метеорологична обстановка и състояние
на духа, аз продължавам своя, вероятно малко скучноляв разказ.
След изморителната разходка и последвалата я
обилна вечеря, които удоволствия изпитах в събота вечерта, не можах даже и
филма да догледам по телевизията – легнах си като отсечена топола и то съвсем
без време, защото на другия ден пък, щяхме да ходим на “Сивлиювският” панаир с
един от моите дядовци. Селцето (градчето), където всяка първа неделя от месеца
на стадиона за конни надбягвания се организира панаир (нещо като бит-пазар) се
намира на 27 км от тук (точно колкото е разстоянието между Габрово и Севлиево),
та от там му идва и “севлиевското” име - само в моите лични мемоари, разбира
се, защото иначе сравнението няма нищо общо с действителността. Може би
по-наблюдателните вече да са забелязали, но аз всяко едно понятие, предмет или
географска точка се опитвам да си ги пречупя и оприлича на нещо българско – и
от къде се взе толкоз много патриотизъм пък баш в мен, не ми е ясно? Абе, родът
ни няма да е бил съвсем случаен, за да съм се пръкнал и аз такваз несравнима и
неземна, революционерска и възрожденска издънка!...
Та, на това тържище местни и съседни
производители си излагат стоките - обикновено сувенири, накити, плодове,
зеленчуци, растения, насаждения и още куп знайни и незнайни инженерни артикули
на човешката мисъл и сръчност. А инак мястото голямо, краят му не се вижда чак
– обхождане няма само с два крака. Минавам покрай една шарена сергия, с много
интересни образувания - изрисувани, очервени, натъкмени - да ти заговорят чак.
Стои до тях едно моме (моя възраст...), явно ги изработва в къщи и после си
продава стоката, че да припечелва по нещо – де за червило или пък за белило;
според моминските й нужди и конкретен случая. “От къде, рекох, ви е суровината,
ваша преподобна милост?” – питам загадъчно и подчертано вежливо, сякаш съм
тръгнал да печеля сърцето й; точно както са ни учили другарките още в детската
градина. Че тя като ми наизвади едни буквари, едни речници – досущ като за
прост чиляк, а то си ми е и видно, че не й отбирам от науката. Абе чукам аз
отгоре с масивният си златен пръстен – на кухо ми бие от вътре! Разклащам го
малко – дрънка нещо, ама не много. Кога си напрягам мисловния поток в черепа,
съкрушително й казвам на чист български език: – “Кратуна, кратуна е туй ма,
ваша светлост – чиста и проста севлиевска кратуна; тиква един вид! А туй дето
ви дрънка във вътрешността са изсъхналите й вече семки!” След което се преведох
и на Шекспировият език, белким момичката ме и разбере какво й говоря, щото я
гледам че взе да мига на парцали в недоумение – усещам, че не ми долавя смисъла
на мисълта. Виждам после под тезгяха, скрила и една касетка със “заготовки”
(обикновени, вече изсъхнали кратуни, сурови и ненамацани все още с боя) – по $5
парчето ги дава тях на мераклии, които искат да си опитат художествените знания
и способности, превръщайки ги в изкуство. Питам го аз пак това тиквено
сладострастие насреща си - момата демек: “Колко контейнера заготовки искаш, да
ми ги платиш по $1 на парче?” От България (специално от Севлиевската необятна
област…) мога тонове с такива да й доставя - от деклариран географски район хем
ще бъдат, а не от провинцията. А пък аз от своя страна, с контейнер и половина,
най-много с два като количество от внос по второ направление, ще си изплатя
“бунгалото” за миг и няма да ме хваща финансово разстройство за дълго време
напред. Е да де, ама то не ставало така и не можело по този начин. Те хората и
тук си ги имат в изобилие - и тиквите, и кратуните, а и шашкъни се намират
които да ги изрисуват с боички. А пък има и още по-големи (като мен например…),
дето пък ги купуват, та да си ги провесват из къщата тук и там, за красота. Ето
ти я пазарната икономика в действие – а ний сме тръгнали бизнес да правим с тез
гяволи и срещу им да се изпречваме на пътя! Че как да стане това? Но както и да
е, де - това беше един малък илюстрован епизод от иначе прецветната шарения на
това селско сборище – разбира се един от многото други, защото аз почти на
всяка сергийка все гледах да се кудоша с нещо – не разбира се грозно и обидно,
което е неприсъщо за мен и възпитанието ми от френския лицей; просто само на майтап.
Малко по-навътре в материала, ще стане дума за още някой и друг подобен
непринуден зевзелък – имайте търпение...
Та, минават значи тараба след тараба и аз
навсякъде хвърлям по някой лаф – весело да става на народа и времето да ни
минава по-забавно и безгрижно. Моят дядо и сподвижник е градинар, както и друг
път съм подчертавал – той купува всичко наред, което расте, цъфти и връзва;
мъкне го в квартирата и го сади в градината на хазаина, а тя понеже е огромна,
та поема всякакви плевели и израстъци. Аз се заглеждам по “твърдите” неща –
растенията много не ме вълнуват и привличат, освен ако това не са плодни
дръвчета (сливки предимно, които асоциирам с производството на ракия в домашни
условия…). И така от щанд на щанд времето отлита, разходката си тече, приказката
върви и часовете се нижат неусетно – нали това ни беше и целта на занятието, да
се трепе времето; зер, нищо друго полезно не можеше да се върши през деня.
На едно по-голямо изложение, някакъв
майстор-дървар беше изкарал на показ своите произведения. Все уникални вещи,
изработени изключително от сурово дърво – клони на дървета, част от пънове и
какво ли не още. Под “сурово” имам предвид необработена дървесина, най-различни
дървесни парчета и отломки, но не и готови дъски от дъскорезниците. От тези дървета
човекът изработва закачалки, пощенски кутии, етажерки, поставки, легла,
миндери, маси, столове – абе всичко, което въображението му може да роди. Аз
разбира се, спрях пред щанда с пощенските кутии, защото и без друго имаме нужда
от такава. У нас предстои събаряне на съществуващите тухлени, за да освободим
малко повече площ в предната част на двора. А със съседа решихме, всеки да си
набави индивидуална пощенска кутия и да съборим общите, че да се получи
по-просторно място пред гаражите за паркиране на колите. Ние по принцип бяхме
решили, че ще си търсим някаква кутия, но баш сега тя хич не ми влизаше в и без
друго опестеният до скъсване на канапа бюджетен разчет. В същото време аз не
исках да слагаме някаква проста, обикновена, ламаринена и съвсем пък не и
евтина пощенска кутия, като тези които продават стандартни в магазините. В
далечните си мечти и представи имах някаква уникална, по-интересна от
обикновените и разбира се, ако може да ми излезе и нещо като “подарък” – без
пари един вид, въз основа на тежкото ни финансово състояние към момента. Без
последното изискване, всичките предварителни и задължителни условия бяха на
лице. Майчице-е-е-е, когато погледнах цената й обаче, свят ми се зави – $295
искаше майсторът! То не че другите в търговската мрежа са по-евтини, макар
стандартни и прости – но тази ми се видя зашеметяващо скъпа. Като се обадих в
щаб-квартирата да питам за “разрешително” и насърчаване на покупката, на кака
ви Дана й се преплете езика чак от бяс, непосредствено когато пък и разбра колко
пари струва прословутата ми пощенска кутия (софиянци са с една степен
по-стиснати и от габровците даже – в добрия смисъл...) – оная не луд ме изкара,
ами направо ме посъветва да не се прибирам с тази налудничава стока или ще спя
в “пощенската си кутия”! Бря че ситуация, мамата му стара и опърничава – а оная
наш’та е непримирима кога се задърпа като магаре на мост; от шоп още по-лошо
барем с три степени! Добре ама нали и аз съм един специален горнобански
дипломат – по телефона успях да убедя противника, че това е най-добрата сделка,
която може да съществува под Слънцето, споменавайки цифри от по $400-$500 за
подобни “уникати” - някои дори каменни или бетонни, излети във формата на
човечета, джуджета, рибки, делфинчета, добри феи, вещици и т.н. Хайде, получихме
най-после “картбланш” за покупката - зеленият семафор светна и сега оставаше
моята главна роля в събарянето на цената й.
От дума на дума и с триста молби за плащане
“кеш”, (в брой демек, изречено на чист български икономически език), сумата
падна на $250 и нито цент под тях. Туй добре, ама аз имах само $130 в мен и още
най-много десетина-петнадесет долара на монети и дребни стотинки - това ми беше
цялото финансово състояние (а като се разхождах преди по сергиите гордо-гордо,
минавах дори за богаташ и кулак – както и да е, само аз си знаех посраният
гъз). Добре че моя дядо беше приключил с неговите покупки на растения и други
израстъци, а още по-хубаво че пък беше тръгнал и с цялата си пенсия, та едвам
събра да ми донади човекът още $105 – голямата част от които също на стотинки.
Последните прибавени с моите трябваше не да ги броим, ами да ги теглим в торба
на кантар. Дай Боже да е жив и здрав, помогна ми добрия старец и ме извади от
затрудненото положение – иначе трябваше да ходя по банки, по автомати, че да ги
търся първо къде са из селото и т.н. Въобще, избави ме от една галимация, дето
хич не ми се искаше да попадам в нея. Аз понявга казвам, че австралийците са
повечето боклуци, ама има свестен народ и сред тях, така че нека да ме прощават
засегнатите…
С много допуски за неточност при начертаването,
изпращам ви една скица, която представлява горе-долу вида на новата ни пощенска
кутия. Знаете, че аз с рисуването специално не съм в особено добри отношения
още от младини, така че за да разберете за какво става въпрос, единствено ви
остава възможността да гледате снимки, филми или пък (което е за предпочитане…)
– да видите всичко на място. Цялото нещо е много уникално и единствено по рода
си в целия свят – защото съм сигурен, че никъде по Земното кълбо не може да има
точно същото дърво, с точно същия чатал, ъгъл, разклонение и т.н. Самата кутия
е направена от издълбан от вътрешната страна пън (дънер), с две стени – едната
е вратичка отзад, а другата е лицето на пощенската кутия, с процепа за писма,
вестници и т.н. Цялото нещо е излъскано, очистено, лакирано – абе, като казвам
уникат, значи си е баш така!...
Ох, нямам повече никакви сили да продължа с
коментара си, защото хем взех да огладнявам вече, хем почвам и да се опивам –
ама чакайте де, нали уж само за малко седнахме!... А то стана един чисто
български моабет, дето само ние можем да си го направим такъв. Навън почти
мръкна – е, влаковете още продължават да сноват по линията, само дето в
тъмнината трудно им се разбира товарни ли са или пътнически. Единствено утеха
имам от дилемата или “енигмата” произнесено на по-научен език, знаейки че
всички вагони отиват за Сидней – просто друга линия тук няма, за това и
решението на задачата е толкоз просто (а това пък последното каква връзка имаше
с разказа ми в случая, въобще не мога да предположа; объркаността си я отдавам
на зачестилата напоследък злоупотреба с алкохола – май трябва да намаля
темпото).
Но нека не се отклонявам толкова настрани и да
продължавам с отдавна започнатият си разказ – връщам се значи на сергията. На края
минаха всичките ми молби, пазарлъци, разплащания и най-вече сеир за
преминаващите покрай тържището човекоподобни. Любопитните зяпачи особено се
впечатлиха при шегаджийското обвинение от страна на продавача пред насъбралият
се народ, че видите ли съм го изнудил, че него съм оставил да страда, а
семейството му със седем деца да гладува (породено от последвалият
катастрофален за него пазарлък, който съм му направил в много кратък период от
време, без той самият и да се усети даже). Ба мааму - какъв пазарен феномен е
това: само при вида, че някъде нещо става, всеки зарязва другия и се залепя на
съответната тараба, където се провеждат основните разгорещени преговори и
пазарлъци. Цветущият български език и на това е измислил определение – кибици!
Кибикът като такъв, по принцип е неутрален. Той (или тя…) не взема ничия страна
до момента, в който същият тоз “той” или пък тази “тя” не усети, че може да
удари келепир от някоя от взаимно оспорващите се търговски страни – де бира, де
сладолед, де нещо друго; важно е да не заспива тръпката. Така когато пред
насъбралата се публика, аз най-после си взех пъна (тежащ колкото торба цимент)
и го подкарах към колата, “кибиците” започнаха да дразнят продавача – всеки
вика, че е направил грешка, че евтино ми е продал стоката, че “еди кой си” е
щял да даде с $10 отгоре - само и с едничката цел да развалят моя пазарлък.
Това всичкото разбира се става под формата на майтап, с красиви селски наречия,
букет от цветущи псувни и клетви, пак по смисъла на майтапа. Клетия продавач
почва да съжалява за дадената дума; още по-клетият купувач го удря на съвест –
въобще настава един момент на временно узряване, в който всеки тъжи за нещо:
продавачът, че се е унижил толкоз много и е дал стоката си много евтино;
купувачът – че е подценил търговеца пък и е измъкнал въпросната стока току под
носа му. Но речената думата си е като хвърленият камък и връщане назад няма.
Тези взаимни чувства са много мимолетни и кратки – продавача си казва: “Абе аз
тъй или иначе го прецаках тоя, какво ли пък ми струва на мен всичкото това?!”
Купувача в това време се съвзема и си вика: “Абе, я майната му на тоя – той
колко ли мющерии преди мен е прецакал, които не са се пазарили чак така
самоотвержено?!” И така за миг отново се връщат мазно-еврейските търговски чувства
и отношения, всеки мислейки си че е надхитрил другия... По тези и подобни
въпроси има много книги, трудове дори и темата сега няма да я развивам с
подробности – аз самият мога да издам самостоятелен памфлет, с нагледни примери
и правила срещу собственото ми изиграване, а в същото време и надлъгване на
противника (в случая нещастният търговец)...
Както и да е – пънчето, под чийто товар гърба ми
се огъна като кобилица, да не говорим за краката, все пак си го прекарах до
колата (която пък “за удобство” беше спряна на километри от мястото на
събитието – и не поради липса на по-близък паркинг, ами защото там не се плаща,
а аз момента с плащането най-много го мразя). По-интересното обаче беше като се
върнах за колецът на пощенската кутия – предишната тълпа се беше сменила
отдавна с друга, жадна за зрелища и нещо интересно. Когато понесох вече и
дървото както Боримечката черешовият топ, друго едно момиче от хорската
мешавица ме попита на къде съм го понесъл? Тя не знаеше от какво беше то важна
и неразделна част и въобще цялата история около тази нещастна кутия. Рекох й:
“Барбекю ще си правя довечера у дома, че ми трябват съчки за разпалки!” Добре,
ама табелката с цената “$295” все още виси на чатала и тя баят се усъмни какво
ще става с тоя кол, дето ми беше на рамото. “Не се, рекох, чуди! – от 10 години
живея тук в тази ваша държава: и остарях, и оглупях като вас в нея!” И тя пак
ме гледа в недоумение. После чете емблемата и вика: “А, – нямаш вид на такъв,
да дадеш толкоз пари за кюмюр!” – “А, викам аз – ти показа някаква логика на
мислене, щото ей тез всичките преди тебе пък не се сетиха!” и й посочвам
тълпата наоколо.
А през това време вече нов поток от кибици се
беше насъбрал и току се люшка – ту към едната страна, ту към другата. Абе, сеир
и майтап да става. То повечето народ е отишъл за това – да се освободи, да се
пречисти от ежедневни злободневки и от клишето на традицията. Всички са
настроени на хумористична вълна, никой на никого не връзва кусур; живеят си
като едно голямо семейство - всеки е приятел с всеки, изливат се тонове с бира,
докато се разбере кой какъв е, от къде е и защо е дошъл. Така е в малките
населени места. В големите градове хората се делят на “наши” и “ваши”, на
“чужди” и “свои”. В Сидней върлуват банди, най-често на етническо-религиозна
основа. Ливанци се бият с израелци и обратно. Кръв се лее всеки ден, куршуми
свистят като в Чикаго през 1923-1929! Партизанлък и безсилна полиция! Добре е,
че не сме там и че не отгледахме децата си в тая “бойна” обстановка. Дивотия в
остра форма - обществото негодува, правителството в същото време не може да
направи нищо. Закони няма, само някакви наредби. Анархия и половина – това е
прехваленият Сидней! Децата ходят на училище под конвой – родители, роднини или
който е свободен бди за сигурността на малчуганите. Още от малки се приучват на
някакъв непредсказуем режим или строй. Свободата е измислена дума – има я само
в по-малките градове, освободени от банди, обирджии и т.н. Не знам само колко
Валя и Сашо живеят в спокойствие за двете си деца (вмъквам този израз на
съмнение като мое лично мнение, базирано на вестници, новини и полицейски
сведения); в пъклото на тези междуособици и международни банди, които върлуват
в Сидней. Те убиват, изнасилват и премахват всичко живо, което им пречи или им
е продиктувано от техния “Аллах” и мюсюлмански фанатизъм. Полицията само вдига
ръце в безпомощност, дори нейни членове стават жертви на подобни етнически
сплетни. От цялата тази беззаконност, бандите стават още по-нагли, безцеремонни
и нахални. Едва ли чичо ти Ванчо и Денка знаят за тези подробности, но както и
да е. Ние за една бройка щяхме да бъдем част от тази обстановка и начин на
живот, под давлението и настояването от страна на леля Здравка. Още тогава,
преди 11 години имаше нещо, което ни върна към по-зрялото мислене. Аз не крия,
че бях готов на подобна стъпка за преместване в Сидней, но тогава Женя се
възпротиви - каза “не” и може би е имало защо. Е, от друга страна пък пари щяха
да се направят, работа щеше да има доволно много, но никога нямаше да бъде това,
което е сега. Сигурно и аз както Сашо, по финансова принуда щях да се хвана да
карам такси - вечер след работа, съботи и недели; същият, който сега не иска да
има нищо общо с нас. Докато наред с това моят живот премина в моабети, ядене,
пиене и ходене тук-там. Те живеят в един измислен, уж по-добър от на всички
други свят - свят на постоянна надпревара с времето и разстоянията, разчекнати
между престъпността и кариерата. Мерси от такива обстоятелства и подобен начин
на живот! Да си ги държат за тях...
Аз понеже пак малко се отклоних от основната тема
на съчинението (че даже и доста - като гледам колко листи изписах, а всъщност
нищо не казах…), та сега се връщам на основната пътечка, по която си бях
тръгнал още в началото на изложението. Значи - купихме пощенската кутия,
пообиколихме още малко с моя неотлъчен спътник и поехме обратно по пътя за
“Враниловци”. До обяд се прибрахме, аз после ходих по магазините на зей-пазар. Е,
похарчих и някой долар, но все за неотложно наложителни и срочни покупки –
храни, парфюми и т.н. Върнах се привечер, курдисах си книгата в скута и така
изкарах до здрач. Готвих и някаква чорба по старотракийски рецепти, от която ще
ям след малко пак. Снощи й направих сефтето – много вкусно беше. А сега, понеже
е вече и 22:00, ще ми бъде още по-вкусно…
Пропуснах и филмите по телевизията, и
състезанията, и всичко. Ама пък хубавичко си поприказвахме - а междувременно
Нени и Дани се обаждаха, та ми прекъсваха потоците от празни мисли. Сега вече в
главата си нямам никакви други, освен тези на един обезумял от глад хайдутин.
Та, отивам да си топля чорбата и после веднага лягам, за да не падна случайно
по стълбите и да станат злополуки от битов характер, вследствие прекомерната
употреба на газирани и разхладителни напитки.
Утре пак съм на работа - такава ще е програмата
ми до петък, когато веднага щом свърша, тръгвам с колата за Gold Coast. В
събота у нас ще проведем голямо тържество по случай Архангелов ден. Ще се
обадим и по телефона тогава...
Ох, от глад вече взех да изяждам и буквите -
аперитива си изигра чудесно ролята – сега ще мога обилно да се навечерям и да
си легна като истински римски пехотинец... Хайде, лека нощ, че ме заболяха и
пръстите от писане – зер, кога съм стискал толкоз време такава малка пръчица
(химикалката имам предвид)...
06.11.2003 – Четвъртък вечер е и както знаете утре си
тръгвам за вкъщи. За това сега е време да положа още няколко обобщителни реда
към това писмо, преди следващото ми поредно включване, което се очаква да стане
чак следващата седмица – едва след като се завърна тук в бърлогата си.
Тези дни около мен няма нищо ново, особено или
пък внушително. Работата ми върви отчасти с чужда и повечето с Божия помощ,
като всеки ден научавам и усвоявам по нещо съществено и важно. Два живота да
имам на разположение, сигурно пак няма да разбера всичките функции на тази
шибана дизайнерска и чертожна програма – това е цяла наука, която едва ли
някога има пълно научаване и разбиране. Утре ще работя както обикновено до
17:00 и веднага поемам на път. Багажът ми е подреден още от напред – няколко
мръсни парцала, прословутата пощенска кутия, едно цвете – дар за Даниела и
всичко останало.
Напред ходих до магазините да си изтегля пари от
автомата, та се отбих уж на шега до един друг магазин за авточасти, надявайки
се че е затворен. Преди няколко дена там бях видял комплект допълнителни
фарове, които още тогава много си харесах. Мислех да ги инсталирам на колата,
че да виждам по-добре като пътувам нощем по тъмните пътища на чуждестранната
родина. Те са огромни – 9” диаметър, с крушки по 100 W мощност. На първата си
среща с фаровете аз доста се поколебах и двоумих дали изобщо да ги купувам,
защото пък и съвсем не ми се даваха $110 за тях. Добре ама като споделих по
телефона с Нени за намеренията си, той силно ме насърчи да ги взема и се изказа
много ласкаво за иначе детинските ми начинания. Аз по принцип отдавна търсех
някакви стари подобни, естествено втора употреба и постоянно обикалям
автогробищата с надежда да намеря чифт такива фарове, но все не мога да намеря
(защото пък тези, на които съм попадал до сега, почти никога не са отговаряли
на моето единствено условие: да бъдат безумно евтини). Преди време всякакви
подобни фарове са ми били буквално в ръцете и съм можел да си ги набавя отдавна
– било то по разни битаци, било по всевъзможни гаражни разпродажби и други
тържища, но всеки път съм си казвал: “За какво ми са?” И не само това, ами не
бих си направил труда да пробивам колата, че да им свързвам релета, да им тегля
кой знае от къде жици и т.н. – спокойно можех да помина и без тези усложнения.
Добре де ама сега, след като нощните ми пътувания зачестиха, станаха
по-интензивни и редовни, изведнъж възникна нуждата от инсталирането на
допълнителни фарове за нощно шофиране, които ще работят заедно с дългите
светлини на колата. Та сега, с тяхната покупка автоматично ми се роди и
допълнителна задача, към купищата от всички останали – трябва да потърся
някакви планки от завода и да конструирам нещо за монтажа им някъде по предната
броня.
Вчера изпратих на Албенчето адреса си на работа –
тя ми писа веднага обратно и така с нея ще поддържаме връзка през компютъра ми
в офиса. Аз ще оправя и този в къщи, но чакам Динко да ми инсталира една
програма, че тогава чак. А той, с тези гаджета дето ги е погнал, все няма време
и моите проблеми да вмести измежду гонитбите си – ще вземе да си счупи пишката
това момче, за това ми е жал (а не, че му завиждам)...
Даниела онзи ден е купила нова броня за нейната
кола - другата събота ще я закара на бояджията за цялостен ремонт и
подновяване. Иначе всички ние сме добре. Надявам се, че другата седмица ще имам
много повече неща за казване и разказване, след като за пореден път се прибера
насам по живо-по здраво. Сега буквално се чудя какво да напиша, защото около
нас и покрай мен специално няма абсолютно нищо ново. И за да се самовъзпра и
дистанцирам от списването на поредния си писмен бълвоч, за по-сигурно отивам да
си лягам с книжката, че да не се излагам повече. Хайде, лека ви нощ и до нови
срещи на същите листи, само че чак през следващата седмица...
13.11.2003 – Като ден от общо седемте, днес пак се явява
четвъртък – за разлика от миналата, аз тази седмица няма да си ходя към къщи и
така атмосферата около мен ще бъде малко по-спокойна. Дълго време все отлагах
да седна и да драсна някой ред, но ето че най-после ми дойде момента за
размисъл и монолог. Този път обаче няма да си наливам нищо, защото с тези мои
“дълги” аперитиви започвам много да кривя буквите – особено вече към края на
репортажите си. Аз и без друго пиша доста грозновато, а като пък и посръбна
малко горница – та хептен. Но виж, тогава мисълта ми потича по-добре и гладко,
заради което едвам смогвам да опиша всичко, което изведнъж ми напряга в ума и
главата – а това недвусмислено рефлектира с директни попадения върху
краснописа, за да стане на края и мазалото. А скъпата ми майка, с тези нейни
болни и невиждащи очи съвсем няма да е в състояние да разчита безразборните
драсканици на опиянения й син. Като предварително се извинявам за всичко това и
допуснатите от мен неточности, сега започвам и със същинската част на днешното
си презокеанско комюнике.
Както беше съгласно набелязания план, миналия
петък след работа аз поех по дългото трасе към дома. Пътувах добре и
сравнително бързо – нямаше много коли по пътя, пречещи на стремителния ми
летеж, нито пък разни нахални полицейски клопки с радари за измерване на
скорост, които с принципното си присъствие из засада, винаги забавят и
затормозяват моето нормално пътуване; бих казал дори и доста. Независимо от
всичкото ми старание обаче за поддържане на една сравнително безопасна и разумна
скорост на движение (далеч превишаваща законоустановените щатски лимити), аз
пак пристигнах по обичайното време - точно след 8 ¼ часа на бясно, главоломно
шофиране; в това време включвам двете ми кратки спирки – едната за зареждане
резервоара на колата с бензин, а другата за естественото “разреждане” на
пикочният ми мехур. Спах много бързо по войнишки и сутринта станах рано, за да
действам по моите задачи. Между другото, времето пак беше дъждовно - не съм
имал още случай да пътувам спокойно по сухи пътища. Все ще се случи някъде по
асфалтите да ме застигне дъжд, та някой път даже се налага съвсем да спирам
встрани от пътя, та да изчаквам преминаването на циклона - толкова силно вали,
че чистачките не могат да бършат предното стъкло, хем на бързата скорост; сякаш
някой полива с пожарникарски маркуч от небето…
Още от сутринта при нас климата също беше мокър,
влажен и предимно валежен, поради което аз се занимавах с дейности основно под
сушината. Почнах фаровете да правя - туй нямам, онуй нямам, инструменти
липсват, машини; абе, сиромашка работа. Добре че пак съседа Роналд ме видя как
се мъча като египтянин на Хеопсовата пирамида, та ми се притече на помощ. Те
таман излизаха на някъде с неговата Роза (вероятно Роуз…), но след 2 часа ми
обеща да свършим и моята работа, която отдавна отлагахме по най-разнородни
причини. Той, от многото си акъл, та ми беше заварил тръбата на лампата малко
наопаки – после пък трябваше да я режем и да я заваряваме наново. Докато го
чаках да се налудува из магазините подир задника на жена си, през това време
отидох до моите хора, които правят алкохолните напитки - да взема някое шише с
мастика за вечерта; де за болно гърло, де за порязан пръст – все трябва да му
се намира на човек под ръка и малко спирт. До тях ходихме двамата с Ванеса -
пак ни опра дъжда на магистралата, като че ли небето се продъни над нас.
Свършихме работата, а на връщане минахме и през
няколко гаражни разпродажби. От една сергия си купих някаква книга за Хитлер,
ама не знам дали ще мога да я прочета цялата, защото ми е много дебела. Аз
обикновено от такива големи книги се плаша и към средата им се отегчавам, а пък
с някои екземпляри това ми се случва дори още с прочитането на заглавието. От
друго подобно тържище купих три големи глинени саксии с разни насаждения за
двора. Дани много се зарадва, особено като чу и за цената им – $10 и за трите!
Натоварихме ги и тях в колата при останалите боклуци и без да затварям задния
капак на фургона, полека-лека се прибрахме у нас. Разгеле до това време тъкмо
започна да пръска и дъждецът на нова сметка. На мен не ми оставаше абсолютно
нищо друго, освен да си седна самосиндикално на ледена мастика с още по-леден
айран, за да мога по-търпеливо и стоически да изчакам приготовлението на
обедните блюда. Малкото Неси легна за традиционното си следобедно спане, а ние
с Дани всеки момент очаквахме да пристигне Мария от Бризбън, защото Краси нещо
работел и бил зает. По някое време тя се обади по телефона и Даниела отиде да я
вземе от гарата, след което двечките се присъединиха към моята соло компания -
а пък на мен таман ми се беше отворила една хубава, пладнешка глътка (зер, беше
си и връх Архангелов ден на всичкото отгоре – всички задължителни условия и
предпоставки за опиване с оливане бяха налице)...
В поразгорещилата се вече следобедна фаза на
импровизираното тържество, баш по никое време - ей го, идва и съседа: дава ми
зор да сме работили, че да свършим заплануваното. Аз най-неохотно зарязах
софрата и се хванахме с тази шибана дейност. Оправихме всичко със завидна
академична точност и естествено влязохме в къщи, че да го почерпя за хубавата и
добре свършена работа. Впоследствие дойде и женка му Роза (с една бутилка вино
в ръка…), че да ни видела уж новата пощенска кутия и тутакси нещата добиха
по-сериозни измерения. По този епичен начин, за някои посетители увеселението
започна още в ранния следобед, докато специално за домакина и главния виновник
за сбирката в мое лице – по същество и практически направо от обяд. Постепенно
привечер заприиждаха гостите и редовните посетители с куверти – все наши общи
приятели: както стари, така и нови, които старите пък водеха подире си (нали е
Аврамов дом у нас – стопанката ми не е върнала никого от пътя, нито пък някой
си е тръгнал от нас не сит и не напит; а за последното отговарям лично аз).
Така започнало, ние карахме занятието до среднощ - пак имаше печени скари, пак
бири и мастики се ляха на поразия, огньове и камини се палиха, дорде най-после
не закукуригаха сабалам и петлите, едва когато се разпръснахме по стаите...
На другия ден аз се разправях с лампата, с
фаровете на колата и разни други дребни и незначителни мероприятия, които не
изискваха много излишни движения и употреба на груба сила (не знам защо, но
нещо бях загубил енергийните си способности - слабовато ми беше някак си,
вероятно по обясними причини; тоя скапан айран дето го пих предния ден толкова
безотговорно, изглежда ме обърка малко призори, но като повърнах мастиката и
след две-три кафета се освестих). С ремаркето докарах и едни тухли от наш
приятел и съсед - беше съборил една стена у тях, та му извлякох боклука, казано
на малко по-прост език (вместо той да ходи до бунището и да си го изхвърли сам
– нали Ангелчо прибира всичко; нашия двор вече замяза досущ като склада на
“Топливо”). Но тухличките му ще ми влязат в употреба, де – не мога да си кривя
душата. Докато се обърна обаче, времето мина и пак дойде момента да си стягам
куфарите обратно за насам. Вечерях набързо, нахвърлях дрехите в колата и в
19:00 отново поех по мокрите и влажни шосета. Пътувах относително спокойно,
спах по пътя на няколко пъти и точно в седмият час на най-шибаната понеделнишка
утрин, аз бях вече на работа - зад огромната и плъзгаща като на зандан, желязна
врата на портала…
Вечерта ходих само за хляб и легнах рано, за да
се наспя поне като хората. Пак слязох пеша до магазините и докато се върна
обратно в квартирата, то вече съвсем мръкна. Във вторник пък проведох един
малко по-сериозен пазар, че бях привършил сиренето, салама и всичко останало,
свързано с предходните параграфи (на яйцата наблягам, естествено). Много хубаво
си напазарувах и евтиничко, най-важното. Намерих разбира се и едни разкошни
яйчица по 50 цента. Половин дузинка бяха в пакетчето, че купих девет - всъщност
всичките, които бяха останали на рафта в супермаркета – общо 54 индивидуални
яйчни единици, като имах и няколко в хладилника (нека да ми се намират – аз
като имам яйца едно знам със сигурност, че поне от глад няма да умра). Още
вечерта омлатих една шестица – така, директно на очи; по богаташки и с много
масло!...
Снощи пък (това е сряда вече) рекох да си сготвя
една манджа, след което ходих на кратка разходка из района, та докато
кръстосвах безцелно улици и тротоари, гледам в един двор някакви камъни се
въргалят из тревата безпризорно и най-безразборно. На връщане се пресрамих и
влязох да попитам стопаните - дали им трябват тез камънаци на хората или ще ги
изхвърлят като непотребен материал. Те пък, миличките - таман се чудели къде да
ги дянат, защото правели нещо друго из двора си, та им даже и пречели на туй
отгоре. Разгеле, викам им – аз ще ги взема с мен, че да ги нося в “съседното
царство” (щат, в случая). Още снощи и там на място ги отделих и сортирах, а
тази вечер ходихме с моя колега и съквартирант (поляка) да ги натоварим.
Неговата кола има теглич - взехме ремаркето на хазаина и за половин час
опаткахме работата. И сега гледам тъжно през прозореца огромната купчина с
камъни, складирана долу в двора и се чудя: на колко ли пъти ще мога да ги
прекарам с моя полуспортен 6-цилиндров “Запорожец” до нас? Дейба мааму – абе аз
колкото по-остарявам, като че ли толкова “по-мъдър” ставам; не знам дали сте
забелязали тази генетична промяна у мен. Така както ми се вижда, сега и камъни
ще влача от 750 км – празен не съм пътувал никога; все по нещо има да ми се
въргаля из багажника - главно “армагани” и “подаръци” от подобно естество.
Работата ми върви добре, свиквам вече с новите манипулации
и гледам максимално да трупам опит и знания. Утре (петък) седмицата приключва,
но ако имам възможност ще отработя няколко часа и в събота – поне до към обяд.
Следобеда и в неделя пак ще се занимавам с фаровете на колата. Онзи ден нямах
време да ги довърша у дома, та си взех инструментите (бормашини, клещи,
отвертки и др.) да ги правя тук. Иначе други планове за почивните дни не съм
предвиждал, но както изглежда те ще ме увъртят достатъчно много, та не смятам
да остане време за нищо останало. Натрупала ми се е и работа на компютъра,
която оставям да свърша в неделната или още в съботната вечер. Вероятно се
усеща по редовете ми - макар и толкова далече от къщи, аз пак съм подложен като
в газова камера, под пълна пара и високо трифазно напрежение. Не мога да лежа и
да стоя мирен на едно място. Утре, като се прибера вечерта от работа, ще гледам
да се разходя на някъде. Телевизия отдавна не съм гледал – лягам, чета си
книгата и така неусетно заспивам в мечти и спомени. Снощи например, като съм
откъртил в 20:00, та чак тази сутрин се събудих и то едвам станах в 06:30. Защо
спах толкова много не знам, но ми беше добре.
Сега вече е 19:30 (камбаните на часовниците от
кога изгрухтяха, хем по няколко пъти се повториха) - ще отида да вечерям, ще си
приготвя сухоежбината за утре и пак лягам с книгата. Междувременно ще се чуем
по телефона и с Даниела. Получих съобщението, че нейната пратка е пристигнала
благополучно. Действайте съгласно инструкциите, които тя най-старателно ви е
написала, пък ще видим какво ще стане впоследствие. Имаме да си изясняваме
множество взаимни въпроси, но то ще стане едва когато дойдете тук. Дано всичко
мине успешно според желанията и мераците на всеки...
20.11.2003 – Брей, ама аз като че ли по програмата на
партийно поръчение карам бе, милички на мама – ето че днес пак е четвъртък, току
в края на вечерта - точно ден преди да отпътувам обратно към семейното огнище.
На много свят ден обаче сядам да предам последните си за този отрязък от време
събития. А те хич не са тъй много, с изключение на една единствена и дълбоко
вълнуваща всички нас тема: днес нашият малък, болезнено свиден и скъп Неничко
има бал - абитуриентска вечер, както се казва съгласно българските нормативи за
подобни ритуали и обичаи. Аз самият се вълнувам безкрайно много, докато в
същото време на него хич не му и пука за това. Двамата с майка си скриха всичко
от мен: и за матурите, и резултатите от държавните му изпити, образуващи
последната оценка в дипломата, с която вече се кандидатства в университетите -
а сега, като капак на всичко и това негово тържествено събитие. Така аз бях
лишен от възможността да го изпратя и да му пожелая през сълзи: “На добър час в
живота, свидно чедо мое и попътен вятър в необятният житейски океан!”
Независимо от всичките им потайности, аз едва в неделя следобед съвсем случайно
научих за този негов абитуриентски бал – той ми спомена за това по телефона,
сякаш че отиваше на кино с някоя махленска мома. Аз много се ядосах, намъчних и
дълбоко се огорчих от поредното така грубо накърняване на бащинската ми чест и
гордост, но въпреки болката и душевните си страдания веднага му купих една
много красива картичка - още същата вечер я надписах в стихотворна форма. Той
разбира се, едва ли ще прочете съдържанието й или пък ще вникне достатъчно
дълбоко в него, проумявайки текста и какво точно съм искал да му предам чрез
своите думи. Но пък за свое собствено удовлетворение и душевен мир, седнах
вечерта в самотната и глуха стая, и докато сълзите ми се стичаха бясно и капеха
по белите листите на писмото, аз съчиних един кратък псалм-послание, с който
исках да изразя най-чистите си и искрени бащински чувства към моя Нени… Едва ли
съм успял да постигна това де, ама поне Господ отгоре ми е свидетел, че най-горещо
исках. Ама чакайте, бе - аз всъщност още нищо не съм ви разказал за миналата
седмица. За това сега ще започна от там, за да завърша отново с тържеството на
нашият пораснал вече зрелостник.
Оказа се, че никой от колегите ми нямаше да
работи в съботата (нямат ли нужда от пари тези австралийци, не знам) – аз доста
се гласих и тъкмих да изкарам някой и друг допълнителен грош, но вместо това си
останах сам като куче в квартирата (след като и съквартиранта ми замина да
утолява страстите си между белите кълки на полякинята). А пък по това време
бяха едни адски жегави дни – до онзи ден треперехме от студ и мраз, сега ще се
разтопим от топлина; ебах ти тъпия край, в който попаднах по принуда. Добре че
в неделя вечерта пак плисна дъжда, та ни поразхлади малко обстановката - иначе
щяхме да изпукаме от горещина.
В петък след работа отидох да се разхождам и да
опознавам кварталите като бездомно псе – точно както си бях наумил, с лечебна
цел. После гледах малко телевизия и се потопих в празния у кух креват.
Обикновено петъчните ми самотни вечери са доста скучни и тягостни, защото
тогава колегата си тръгва за Сидней при семейството и близките си, а аз нямам с
кого да си пия питиетата. През седмицата той е прекрасна компания и добър
партньор в консумацията на алкохол, но когато го няма е направо ужас. Аз
пробвах разбира се и сам да се наливам, но не ми повлича особено много без
събеседници покрай мен - а пък ме е и малко страх да не взема да се
алкохолизирам, дорде свърши тоя проклет контракт, в това още по-проклето и шибано
място...
В събота станах рано, защото мен не ме свърта в
леглото, особено пък и така сам - без топъл женски задник, силно прилепнал до
моя. Първо отидох на обиколка по магазините, които си бях набелязал да посетя
от доста отдавна. Нищо не купих, освен едно голямо цвете в саксия за $5, но
гледам че жегата е почнала да му гори листата и сигурно ще умре, горкото. То
пък и аз се извъдих една цветарка, ама нейсе. Трябваше да купя и разни
материали за колата, че да си довърша работата по инсталирането и монтажа на
фаровете – болтове, електрически съединения и т.н. От завода бях взел разни
изхвърлени парчета от силов кабел 2.5 мм², та с тях правих инсталацията. Още ми
хартиса даже, който ще си го нося у нас за домашно ползване. Пак от там взех и
няколко хубави и дълги парчета мостов кабел за електрически инсталации –
подменяли нещо из цеховете и изхвърлят на поразия в контейнера. После щели да
ги горят, за да им вземат медта – говеда! А пък аз само това и чакам – веднага
нападам и грабя безогледно всичко, до каквото ми се докоснат ръцете; че няма да
го оставя да иде зян, я! Добре, че електротехника излезе арабия, та ме пусна да
вляза в големите индустриални кофи за смет, за да си отволя. Само ги
предупредих, като почне багера да изсипва кофата, да внимава де не ми я стовари
връз чутурата дорде се ровя долу по дъното, че да се съдим пък подир за трудова
злополука и нанесени телесни увреждания. Грабих, момче и влачих с двете шепи
така, както само аз си знам - особено когато е на аванта. И как няма да му се
радвам, след като в магазина същия артикул струва $2 за едно нищо и никакво
парче и метър дълго – скъпо го харчат, дяволите го взели и кабел! А пък когато
потрябва за нещо, хич и не стигат даже метър или два, ами половината макара
заминава за някаква уж дребна инсталация. Само с купуване не се надделява, нали
разбирате от икономика – не се ли крадне бако от някъде, няма прогрес в
семейството!...
Та тъй - в събота цял ден висях по колата в
жегата и хвърлих две кофи пот подире й. Бях си купил от едни испанци на пазара
няколко кила разкошни червени домати – не им знам сорта, ама чудни: хем на
външен вид, хем и на вкус докарани! Че като си накълцах привечер една мощна
салата с тях, поръсих я обилно с червен лук “каба-суан” от с. Български извор,
Ловчанско (дето само цигани, помаци и турчуля живееха едно време там, но пък
това с нищо не му пречеше на извора да си бъде и чисто български). Прибавих
отгоре и една сериозна бучка датско сирене, специално вмирисвано и нарочно
отглеждано в една пластмасова кутийка в долапа – до жълто на цвят, а на мирис
се докарва близък до този на спарен войнишки найлонов чорап или на партенка, в
по-добрия случай! Наскубах си и малко магданозец от лехата на хазаина за
повишаване на половата потентност и седнах с мастиката и книгата в ръка. Бях на
припек отвън на балкона, но не прекарах много добре и приятно – не бързайте да
ми завиждате. Тая самота тук, не ти’й работа – много тъпо; много! Пийнах доста
вяло и слабовато – само дето насила похабих хубавата напитка. В 21:00 вече си
бях легнал и полузаспал. Наядох се само с доматите и май че пропуснах вечерята,
а пък може и да съм забравил за нея, в този мой момент на частично
умопомрачение и неволно опиянение...
На другия ден, неделя – пак станах рано, че да
мога още в хладното да си довърша дейността по колата. Към 10:00 вече бях
напълно готов и пак хукнах по разходки – луд не умалява, нали знаете. С колата
отидох само до езерото, оставих я там на един паркинг и тръгнах да се разхожда
по крайбрежната алея - убивах си времето, с други думи. Впоследствие вече се
чухме с Нени, който пък точно тогава ми каза за предстоящата си абитуриентска
вечер. По някое време с Даниела приказвахме, на вас също изпратих някое и друго
съобщение по мобилния телефон. Прибрах се късно следобеда и първата ми работа
беше да оправя финансите на компютъра. Тук в квартирата хазаина има компютър,
та го ползвам от време на време, в случай на остра нужда. Когато свърших със
служебните занимания, повторно си направих една мощна доматена салата и седнах
да творя. А пък ето какво написах в картичката за Нени, под въздействие на
опиатите:
Скъп и болезнено свиден,
Неничко наш!
Училището първо, напълно
свърши се вече,
за миг отминаха ти палавите
и безгрижни дни!
Сега пред праг застанал си
на новото обаче –
от днес, та чак до
най-вечните ти бъднини!
Кое ли? – ами то казва се с
едно едничко слово –
наричат го прекрасният и
чист “ЖИВОТ”!
Неземната му драма е богата
и доволно нова –
до върха наситена е и
прелива с Божи рай.
Ти в нея запиши се, па си
вземи и роля главна,
коят’ да следваш я безспир,
без страх - до край!
В живота нов влезни
изправен, млад и горд;
бори се с всеки - всичко
побеждавай и успей!
Че трудности по пътя си ще
имаш – това е ясно:
ще се пада, ще се става не веднъж
и дваж така!
На тебе, синко мой пожелаваме
ти всина,
да ги посрещаш и отбиваш още
на върха!
Протягай и ръка към тез,
които са далеч под теб –
макар презрени да са и
проклети трижди от Съдбата.
Добре помни: те също имат и
си носят стария завет;
поспри, троха подай - но не
им забивай кръста си в душата.
На отплата нивга се не нáдай
и от никого такваз не чакай;
отдавай щедро себе си и
простичко кат’ брат!
Че Бог високо е, но всичко
вижда и ще приюти те,
когато тук настане онзи
страшен, земний рат.
И накрай ще кажа още нещо, в
мойто кратко заключение -
синко мой единствен, толкоз
скъп и много млад:
“Кръвта, рода с Родината си
не предавай, не забравяй –
по-много старото и болното
почитай и тачи!
Люби се и обичай силно – своят
дом създавай,
но всуе гледай през
собствените четири очи!
Тревата под нозете си внимателно
разгръщай,
не бързай, по-полек’ и много
умен ми бъди!
Пази се и от грешки, па
макар да са човешки –
че за бащиното чедо най-,
ама най-силно ще боли!...”
Ноемврий, 2003 – Newcastle,
Австралия
Това сътвори набързо главата ми куха и вече
пияна. Исках много да кажа, обаче всъщност май нищо не излезе от големите ми
поетични старания. Но понеже аз сам съм си и автор, и коректор, и издател, та
въпреки всичко до някаква степен харесвам тази творба. Разбира се, че може да
се изглади тук и там (вероятно на втори прочит и като изтрезнея…), но това беше
моята първа редакция, а обикновено тя е и най-сполучливата. Та, така в
словоизлияния мина неделната ми вечер. После погледах малко телевизия, за да
потисна натрупалата се в гърлото ми горчивина и… хайде, пак в кревата - да си
приспя мъката.
Седмицата започна в понеделник и утре ще завърши
успешно, надявам се. Вече казах за камъните – напред натоварих половината в
колата, взех няколко саксии с растения, колкото да си попълня свободните от
багаж ниши из багажника и утре след работа поемам към нас.
Тези дни, та дори и напред си разменихме по някое
и друго съобщение с вас. Да бяхме се усетили по-рано за тези лесни комуникации,
ама нá – кой да ти ги знае тези работи. Ние нали все се сещаме последни, докато
другите вече са ни изпреварили с цели обиколки и са със светлинни години
преднина. Остава ни единствената тревога по очите на майка. Дани онзи ден е
получила поредното й писмо и се чуди как го е писала - доста по-едро и красиво
било написано от друг път. Получили сме и на татко писмата – много се радваме
като дойде нещо от вас, но вече не смеем да изискваме никакви пратки, имайки
предвид състоянието на майка. Много ни е мъчно, ама се утешаваме съвсем малко,
че около нас и по света има и доста по-лоши неща от това (което пък всъщност
изобщо не е някакво успокоение).
Довечера на бала си Нени ще бъде с ярко жълт
костюм, за да му отивал с цвета на колата, която също е лимонено жълта. Обадих
му се напред преди да си тръгна от работа, но той тъкмо я прибираше от сервиза
и хич не му беше баш до мен точно в този момент (те, повечето му моменти са
предимно все такива…). Ще гледам да му се обадя пак малко по-късно, че да му
пожелая “На добър час!” поне, но ще видим как ще се осъществи всичко. Костюма
са го наели само за вечерта, което е много хубава и умна постъпка. Каза ми че
струвал $200. Когато му се обаждах в неделя, между другото го попитах дали е
превел парите, които има да ми връща заради колата, която купихме. Дадох му в
заем $8000 за да я вземе, а после той като си продаде неговата, щеше да ги
възстанови. Още тогава му казах да ми върне с $250 по-малко - направих му малък
подарък един вид, по случай завършването (не че е чак толкова успешно обаче);
башка от другите “подаръци”, които постоянно му поднасям под формата на
бензинни разходи и други подобни и които обикновено поемам аз. Онзи ден беше
върнал $7200, оставаха му още $550. Като научих за костюма – хайде, опростих му
още $200, все едно че е нает от нас с леля му Даниела; нека все пак да има
детето някакъв подарък и за бала си. Той се зарадва, естествено (когато му
давам, винаги е щастлив – но пък и аз не мога непрекъснато да си откупвам по
такъв начин “щастието”, както го е свикнала майка му). Госпожата миналата
седмица заминала в някаква нейна шибана командировка – нашия не знае дали оная
изобщо ще си дойде довечера. Ако знаех за това от малко по-рано и главно ако
Неничко искаше да присъствам на тази негова абитуриентска вечер (поне да отида
до училището, да го прегърна за сполука и “попътен вятър”…), аз можех да си
тръгна още снощи и без никакви пречки и проблеми да бъда на тържеството. Но той
не искал никого - дори и майка му нямало да отиде. Аз това последното не го
вярвам много, но може и така да е. Сърцето ми е потопено в скръб, яд, злоба,
страдания и низ от какви ли не още негативни усещания. Можете да си представите
как се чувствам на 1000 км от него, баш на този вълнуващ празник, който се
случва един път в живота на човека. Но, той си е избрал така да бъде и това ще
е. Можеше поне Даниела да отиде с малката и да го изпратят – не, та не! Е, аз и
да се пръсна на парчета, все тая ще е. Сега остава да се надявам само на някоя
и друга снимка, че да го видя поне на хартия (ако въобще има такива) и на това,
което ми разкаже в съкращения и обкичено с лъжи и украшения. Какви бяха тези
емоции, какви бяха тези негови чувства, какво беше това грубо, вкоравено още от
зародиш детско сърце?! На кого се метна такова безсърдечно същество – но пък от
друга страна, това всъщност може да е отправено само към нас, а иначе с другите
да не е такъв; знам ли...
Таман стана 20:00 - ще взема да се обадя на майка
му, че да я направя на две стотинки. Но тя като види моя номер и сигурно няма
да си вдигне телефона... Търсих я току що - няма я, проклетницата. С Неничко
също мъчих да се свържа – оставил си беше телефона у “бабалъка” (нали там го
хвърли майка му, да живее при чуждите хора...), та приказвах до напред с нея -
че трябваше да се правя на любезен и възпитан, уруспията му с уруспия! Да мога
да я пипна за гръцмуля тая селска тетка, ама какво ли ми е виновна и тя, жената
– като всяка женска майка, гледа да си пробута стоката на някой наивен и добър
шаран като нашия...
Хайде, запразняваме вече – стана 21:30, а при вас
е точно по обяд, 12:30 – знам че сте “на нивата”, но дали сте събрали много
ябълки? И за какво ви са – за ракия или за компоти? Аз предполагам, че това са
диви плодове, дето само мечките ги ядат, но може и да греша. Но пък напомням,
че независимо от качеството, с повечко захарче от тях става чудна плодова
ракия. Не си губете времето и не пилейте средства с тези компоти – компотите
един ден вкисват, докато ракията остава вечна.
А сега отивам да си пържа яйцата - ям обилно и
настървено, защото като пийна малко, после пък много огладнявам; след всичко
което си лягам. Утре смяната ми започва още от 06:30, че да си тръгна вечерта
по-рано и да поемам по мокрите пътища и асфалтови пътеки – искам да се прибера
час по скоро, а то си е един цял работен ден път; ебаси мамата, какво пиле ме
окълва и до къде изпаднах…
24.11.2003 – Добра ви среща, побратими и посестрими – как
е, четете ли? Четете ли? – е, хубаво тогава; да продължавам значи. Аз тъкмо си
дойдох от работа. За голяма моя радост изобщо не съм изморен от служебни
претоварвания на мозъка и за това ще седна да драсна още някой и друг ред (че
как могат да ми претоварят нещо, което аз нямам в наличност?). Времето не е и
за излизане даже, защото много гадно духа. След тоновете с вода, които се
изляха тези дни от облаците, сега пък го обърна на вятър. Но нека да карам
подред, за да не изтърва нещо важно.
В петък (тук става въпрос за миналата седмица все
още), отново поех по шосето за Gold Coast. Моето и без друго достатъчно дълго
трасе се удължи малко, защото преди да тръгна окончателно по царския път,
трябваше да ходя до едно съседно градче на 30 км от тук, което хич не ми беше в
посоката – дори напротив. Налагаше се да отида обаче, че майсторите да ми
оправят радиото на колата. Миналия ден, докато разкачах акумулатора за свързването
на фаровете, му се загуби кода против крадци, с който първоначално се включва в
действие. Аз си мислех, че бяха едни цифри, които уж бях запомнил от преди
точно две години (когато пък купих колата), но се оказа че не беше правилната
комбинация. Напълно естествено за мен, истинският код не си го бях записал
(нали уж го запомних! – нека да си записват глупавите; ние не сме от тях, нали
така). След третият ми неуспешен опит да му вкарвам разни измислени от мен по
бегли и частични спомени цифри, радиото съвсем блокира и немá пускане повече. А
настройката за възстановяване на този код става само в сервиз – само те знаят
чалъма как да го оправят. И не че тук, в Newcastle няма достатъчно сервизи на
“Мазда” – има четири таман, обаче навсякъде искаха пари за услугата. В два от
тях поискаха по $22, на третия – скочиха до $80 (което пък е тарифата за
сервизна работа в продължение на цял час), а на четвъртия дори не се и обадих,
за да не получа инфаркт. Аз от други хора знам, че това е една напълно
безплатна услуга и процедурата отнема по-малко от една минута. Като се обадих в
това село обаче, там човека каза, че ще ми го оправи без пари. Поради тези
причини, след работа се емнах първо нататък, хората ми свършиха работата само
за един кратък миг и аз си тръгнах спокоен за към нас (с работещо вече радио).
Сега кодът му е “5859” (рождените години съответно на Дани и моята) – нека
татко да си го запише някъде, че като дотрябва пак, да ми го продиктува
своевременно по телефона, за да не се налага пак да го запомням аз (или пък да
си го записвам – пази Боже!)... Цялата тая глупост с кодировките е направена с
цел да не могат крадците да ползват евентуално открадна стерео уредба. Това ги
кара да се замислят и вместо само касетофона, те вземат направо цялата кола, а
после я разфасоват в някой заден двор, съгласно търсенето на съответните й
части по битаците (и това също е пазарна икономика)...
Таман излизам от селото да поемам по магистралата
и заплющя един страхотен дъжд. Капки нямаше – карах буквално през водна стена!
Едвам виждах къде е пътя – ни осови линии личат, нито мантинели се виждат, нито
нищо. От чернилка асфалта се беше слял с водата, която се изливаше от небето. И
това беше само в периферията на циклона, защото малко по-назад в града, направо
ги е издавило, както пък разбрах впоследствие. Аз с тревога гледах от
околовръстното шосе как небето беше притъмняло и почерняло над мен – даже си
помислих, да не би да ме отнесе някое торнадо, като тези дето стават из
Америката. А пък тук, в самия град е било буквално истински потоп. Не след
дълго излязох от облака и продължих на по-умерен ръмеж почти през целия път до
нас. Добре че бях натоварил колата с камъни, та си тежеше на мястото и не се
пързаляше много по водата на пътя – задните й гуми вече бяха за смяна и тези
дъждове напоследък ускориха отдавна отлаганото мероприятие. През седмицата
Даниела беше проучила къде са най-евтини по сервизите (специално размерът за
моята марка и модел) и в събота сутринта рано-рано отидох да ги сменям.
Та значи, независимо от дъждовете, които ме
съпътстваха почти през цялото пътуване, някъде след полунощ се прибрах успешно.
Поспах малко - на сутринта станах рано и първо освободих колата от камънаци,
растения, саксии и другите “подаръци”. Тогава чак отидох да се разправям с
гумите. После се върнах в къщи да взема колата на Даниела, че смених и нейните
гуми – този път всичките, защото и те бяха изтрити на галош. Оставих в сервиза
$500 за хубавата работа, която свършиха там и отидох до един приятел Владо. С
него ходихме по разни наши задачи и между другото си купихме една мастика за
вечерта, че щяхме да се събираме у дома. Следобеда тукашният потоп, от който
едвам избягах предишния ден, дойде и нагоре към нас. В най-големия дъжд палих
камината, измокрих се целия, на края за по-сигурно и забавно изкъпване, влязох
в езерото – там вече беше по-топло и много приятно. После дъжда се усили и аз
отидох да измия колата с една четка. Сега като дойдете, ще я видите сравнително
чиста, защото това ще й е миенето за тази година – аз не си падам твърде по
авто козметиката. На практика, по време на този дъждовен период нищо не можеше
да се прави по двора – смлях каймата, Дани омеси кюфтета, стъкна една хубава
маса и тържеството ни започна на сухо. Румяна беше у нас, както и една друга
наша нова позната, та откарахме моабета до първи петли чак. Вечерта пък Нени се
обади, че на другия ден щял мине през къщи да ни види за малко. Беше тъкмо обяд
- купихме набързо две пици, та го нагостихме. Следобеда пак ливнаха дъждовете -
той си замина, а аз почнах да стягам багажа за обратното ми пътуване насам.
Правих си и нещо на компютъра. Един колега ми даде пиратско копие на
програмата, на която работя сега, та се занимах с инсталацията й. Тази дейност
обаче отне няколко часа и докато си кажем още няколко приказки, то стана време
да тръгвам на път.
Аз обикновено към 19:00 поемам – имам точно 8
часа пътуване, като си оставям и 4 часа за предрямване по пътя. По този строг
график и разписание на времето, точно в 07:00 на следващата сутрин отивам на
работа – там блъскам неуморно до 17:00 и чак тогава се прибирам в квартирата,
вече скапан от умора като пихтия. През деня изпивам едно ободряващо кафе и така
уж не ми се спи много, но това усещане е повечето измамно. В обедната почивка
пък отивам на паркинга, където на нова сметка преспивам в колата за половин час
– все ми е от полза някаква да си затворя очите на спокойствие. Общо взето това
е моя дневен режим, специално за уикендите, когато пътувам нагоре-надолу –
карам малко по войнишки разчет, но не се оплаквам...
Сега в петък аз пак ще се прибера до нас, защото
тогава пък ще ходим на Коледен банкет от службата на Дани. Дано поне да не
вали, че да бутна нещо и по двора – там дейността ми съвсем замря, но каквото
е. По обратния път насам, прибирането ми пак премина през дъждове, бури и
мокреж. Изгниха й ламарините на тая кола. Добре че за сега се държи прилично за
240-те си хиляди километра, които направи онзи ден. Купил съм й накладки за
задните спирачки – като се поосвободя малко, ще ги сменя. Фаровете, които
монтирах миналата седмица светят много силно и правят нощта на ден. Така се
пътува малко по-лесно и спокойно, без излишно взиране напред в тъмницата.
Проблем създават само насреща движещите се превозни средства, защото постоянно
трябва да им гася ослепителните снопове от светлина - ако случайно ги забравя
пуснати, онези пред мен направо спират и замръзват на място, докато премина.
Колко ли псувни съм отнесъл заради тези фарове, но пък то - можеш ли да угодиш
на всеки...
За утре вечерта имам да си правя нещо на
компютъра; ако в сряда времето се оправи пак ще се поразтъпча малко из района.
В четвъртък по план отново ще драсна няколко реда и в петък поемам към нас.
Впоследствие ще правя следващата си програма, защото не мога да предвиждам
по-далечното си бъдеще. Сега отивам да пържа домати с яйца, че ще си лягам
скоро. Неничко пак иска да ми дойде на гости за няколко дена, та сега кроим
планове къде да отидем и как най-приятно да си изкараме времето заедно. Това
вероятно ще бъде чак след Нова Година - ще мислим когато наближи.
03.12.2003 – Вече е сряда; кажи-речи и тая седмица мина.
Напред се върнах от кратката си обиколка из квартала – не ходих до далечни
райони, защото се е задала много страшна буря, та не ми се мокреше напразно.
Тъй като около мен няма особени новини, сега ще се върна на времето, през което
си бях в къщи и ще опиша някои случки и подробности от тогава. Аз по традиция
правя това в четвъртък, в случаите когато в петък вечер си тръгвам към нас.
Така успявам да обхвана повечето материал от седмицата и да го предам без съкращения.
Съгласно това условие обаче, изминалите няколко дни също не бяха много
по-различни като програма и дневен режим, нито пък се отличиха с някакво
изключително разнообразие.
В петък станах по-рано и започнах работа в 06:30
с цел да надработя някоя и друга минута – все си е кяр. Така вечерта пък
тръгнах в 16:30, вместо в 17:00, каквото ми е разписанието обикновено. Половин
час преднина дава добър аванс, независимо от всичко – пътувах добре и се
прибрах по живо-по здраво. Даже имаше достатъчно време да седна и на масата за
известно време (преди да легна), че да си възстановя кръвообръщението с няколко
бири и малко хранителни остатъци от хладилника за мезе.
На другия ден, точно както е по устава: станах
рано и първо се разшетах по гаражните разпродажби из съседните улици. От всяка
сергия си купих по някои дреболийки и вещи, без които направо е учудващо как до
сега ми е протичал живота. През нощта по пътя установих, че е изгоряла крушката
на десния фар – късата светлина. Също и единият жълт фар за мъгла, които са си
оригинални на колата. Ходих до магазина да купя крушки - смених ги и всичко се
оправи, само срещу $30 масраф. Те са халогенни и заради това вървят доста
скъпо, а аз слагам от най-силните. На фаровете ми са 130/90 W съответно за
дългите и къси светлини, тези за мъглата имат крушки по 120 W, а допълнителните
фарове светят с по 100 W всеки. Разбира се най-първа от всичките ми все първи
задачи беше да разтоваря колата от камъните, които пак бях натоварил за
примъкване към нас. На два пъти успях да прекарам цялата купчина, която бях
складирал в двора на хазаина. Сега даже гледам за други, че да не ми е празен
курса на връщане. Като свърших със задължителната програма по колата, минах пък
на волната.
Междувременно Дани и малката бяха вече станали –
двете правеха палачинки и ме чакаха да закусим. След всичките тези церемонии и
ритуали, Даниела излезе да си купува чанта за вечерта, а ние с Ванеса отидохме
да се занимаваме из двора с разни общи дейности. Като попривърших от едната
страна, веднага се преместих в предната част, където също имаше множество
дървета за изсичане и рязане на клони. Доста от тях са там само за да ми правят
боклук, листа и шума, та трябваше да се поокастрят малко с триона. Уж на шега
почнах да се занимавам с едно от дърветата и с бичкията му орязах клоните.
Добре ама не се сетих, че трябваше първо да извадя ремаркето, а вече се бях
затрупал със съчки и вършина. Принудих се да ги изкарам на ръка - тъкмо Даниела
си дойде, че и тя се улови да ми помага. Така напълнихме едно цяло ремарке с вършина
– завързах купчината и отидох на бунището да я изхвърля. Като се върнах,
прецених че имаше достатъчно време, та “обработих” още едно дърво по същия
варварски начин. С него вече видях малко повечко зор, защото то беше доста
по-високо от другото. Хванах и съседката с големите цици също да помага – дадох
им едно дълго въже, което завързах горе в клоните и двете с Даниела опъваха
отдолу, докато аз в същото време рязах с триона през средата на ствола, където
му е най-слабото място. После и аз слязох долу, та с няколко задружни
разклащания, дървото се пречупи баш дето го бях дъвкал с бичкията и най-после
падна повалено на земята. Сега пък трябваше да се окастрят клоните и всичко да
се подреди в ремаркето – готово за извозване. Тази акция също завърши успешно,
докато неусетно стана време и за вечерното ни тържество. Аз даже оставих колата
с натовареното ремарке пред нас – да ми е наръки за изхвърлянето му на другия
ден, че да продължавам да се вихря с топора из гъсталака в предния двор.
Вечерта мина весело – колежките на Даниела много
ме харесали (има си хас да не ме харесат – амчи аз съм си чаровник бе, нищо
дето съм малко пухкав...). На края късно вечерта една от тях ни докара до нас.
Ние бяхме отишли с моята кола на тържеството и аз я оставих за през нощта там
на паркинга. В неделя сутринта, след като изхвърлих клоните на бунището, отидох
да взема нашия приятел Владо от тях, че с него да приберем колата в къщи. Той
дойде да ми помогне и за останалите дървета, та целия ден се занимавахме с
дървосекачество и добив на дървесина. Изхвърлихме още 3-4 ремаркета с клони и
вършина, като по-дебелите си ги оставих за нас – тях ще ги горим в камината, че
да печем кюфтета на въглените им. Всичко останало замина на боклука.
Докато ние се борихме с пънове и шума, Даниела направи
една бърза мусака - на края седнахме да вечеряме заедно. Аз много скоро след
това трябваше да тръгвам за насам. На път само минах да оставя Владо в
квартирата му, а аз от там направо продължих. Пътувах добре – пак спирах на
няколко места да преспивам. Отпуснах си един час горница за сън, защото доста
се изморих с тези дърволяци - когато получих съобщението ви се намирах на пътя,
малко преди да вляза в града. След още ½ час щях вече да съм на работа и мислех
едва тогава да ви отговарям. Добре ама като дойде вече и второто тревожно
съобщение, трябваше да спра встрани от пътя и да пиша обратно какво става. Няма
да се притеснявате за мен, защото аз не винаги мога да пиша и да ви отговарям
веднага. Щом мълча, значи че има защо и аз си имам грижата при първа възможност
да ви се обадя. Няма да се подлудяваме взаимно така от разстояние…
Отидох на работа чак в 08:15 и веднага започнах
трудовата си дейност. Вечерта легнах рано и до сутринта се бях наспал като
новородено. Това беше вече вчера; а на работа – като на работа или както казват
французите: “На война – като на война”. Отначало си мислех, че това беше
заглавие на книга от Ремарк, която не знам по какви асоциации всъщност бърках с
“На Западният фронт – нищо ново”. В действителност такова книжле с подобно заглавие
все пак съществува от някакъв френски автор и е подобно на Ярослав Хашековият
роман за “Приключенията на храбрият войник Швейк”. А пък това отклонение аз
направих умишлено за разчовъркване на мозъчните клетки и самопроверка на
литературните си познания, които така или иначе клонят към нулата. Та, думата
ми беше, че все по нещо има да се пипа в офиса и никой никога не стои със
скръстени ръце. Снощи ходих да си купя хляб - слязох пеша до магазините и после
се върнах с пълните торбички (защото аз обикновено излизам “просто за един
хляб”, а се прибирам със стока за половин хладилник). Сега ми остава само да
работя като вол, колкото е възможно повече и да запразняваме от 24 Декември
насетне. Друго няма – аз пак ще пиша като се посъбере достатъчно информационен
материал...
06.12.2003 – НИКУЛДЕН! Да си ни жив и здрав, скъпи татко
наш! Да ти е честит именният ден! Бъди все така всеотдаен, обичлив, весел и
мъдър! Спокойно изживей остатъка от живота си – без тревоги, без мъки и в тих
семеен уют! С този встъпителен речитатив, започвам днешните страници на
настоящето си презокеанско комюнике. Причината обаче да ускоря дописването му е
и друга (отделно от именният ден на татко) – Мария, на Краси жена му, на 12
Декември лети за България. Та по нея искам да изпратя това “кратичко” писъмце и
няколко Коледни поздравителни картички до близки и роднини. С това се надявам
да ви зарадвам за предстоящите празници, защото друг колет няма да изпращаме -
нали вече ви чакаме тук всеки момент. Информацията, която струи и блика от
редовете ми е богата и разнообразна, макар че в нея не ще намерят място
Коледно-Новогодишните събития и празнични преживявания. Тяхното описание ще
получите при първа следваща възможност вероятно в началото на 2004 – бих казал
смело: дори още в първото й тримесечие! Аз разбира се веднага ще започна
следващото си писмо, но специално това трябва да го изпратя веднага в
понеделник – то има да пътува поне 2-3 дена до Бризбън, от където пък Мария ще
го отнесе със себе си в България и ще го пусне до вас от там с една българска
марка. По настояване, по-скоро “нареждане” на моя “Горнобански Професор”,
тургам ви и малка банкнотка от $100 в една от картичките. Те са за повторно
ходене до Извора на Белоногата – пардон, обърках се: до Охридското езеро и
изворите на Биляна! Богата история имаме – много наименования, та ги смесвам
понявга! Или пък да имате дребни пари за вафли и лимонади по прехода ви към
Австралия. В момента както печеля – ако така беше още от самото начало, до сега
щях да съм ви купил самолета, с който да дойдете при нас или поне двете му
предни седалки от първата класа – а не да се молим като просяци на разните
агенти, с надежда че могат да уредят някакви евтини билети за долната земя. Но
както и да е - живеем в сегашно време, забравихме миналото и не мислим за
бъдещето!...
А аз днес бях на работа (че то къде ли другаде
можех да бъда?). Снощи се прибрах в квартирата с най-добрите намерения да седна
и да драсна някой ред. Добре ама рекох да си отпусна сбръчканата от самота душа
с малко винце и френски сиренета (не бързайте да се надувате, не съм се
замогнал чак толкова много – просто ги намерих безумно обезценени в
супермаркета, че сега си ги ям вместо хляб; иначе не бих си позволил лукса и
простил глупостта, да работя половин час за кило сирене, пък било то и френско,
от най-синьото). И от дума на дума, както си приказвах сам (като луд с гъза
си...), реших че не ми се пише, домързя ме нещо, а пък се и втренчих в
телевизора – зер, от месец насам не бях поглеждал ни филм, ни новини, нито пък
някакво друго предаване. Така стана 20:30, когато пък започваше един филм, та
рекох и него да изгледам. Легнах си веднага след краят му в 23:00 и тази сутрин
едвам станах в 06:00 за работа. Аз съм свикнал да си лягам рано, почитам малко
в леглото и се отнасям в небитието. В 21:30 вече отдавна съм заминал в сънищата
си, което астрономически погледнато е все още 20:30, но това хич не ми пречи да
спя до сутринта като бебе - нали мръднахме часовниците с час напред. Това от
своя страна пък увеличи и разликата ни с българското време на 9 часа. Та днес
(макар и събота) изкарах още една надница до 13:30 и най-важното което свърших
“служебно”, беше да прибера още един топ изхвърлени кабели за лично ползване –
мостов 2.5 мм², чуден за всякаква домашна електрическа инсталация. Аз преди
време взех няколко парчета от същия артикул, но тези са по-хубави и доста
по-дълги. Хвърлили ги моля ви се да ги горят в един контейнер, че да им ползват
медта – за какво ви е бре, серсеми такива? Богат народ, а се занимават с
отпадъци и вторични суровини! Добре че спасих поне тези парчетии, че иначе и те
щяха да отидат зян, ако им ги бях оставил...
Като си успокоих вехтошарската душа, едва тогава
вече посвърших и малко обществено-полезна работа, но не много... Тръгнах си пак
в една лапавица: дъжд, киша – абе неприятно време. Същото беше и снощи – умряха
ми разходките и тренировките напоследък. По-рано отслабвах (драстично…); сега
само наддавам (интензивно…). Но като се оправи времето, аз пак ще подновя
вечерните си променади.
След работа отидох до един търговски комплекс.
Търсих едно, но намерих съвсем друго, както обикновено се случва. Купих и
картички за Нова Година. Взех две и за татковия имен ден. Тук обаче такива
празници няма – всичко е предназначено за рождени дни и всякакви други поводи,
без именни дни. Понеже много ми харесаха мотивите, взех една за “дядовци” и една
за “татковци”. И на двете пише “Happy Birthday”, но вие ги приемете като за
имен ден. Такава е пазарната икономика тук. Реших да взема и няколко Коледни
картички – за чичо Божкови, за Албенчето, за моите двама дядовци тук, с които
си живеем заедно в задружна комуна. Ще пратя и на Неничко една. Аз днес се
обаждах да му честитя празника на Св. Николай Мириклийски – не знаел бил че
било Никулден. Но първом попаднах на майка му, та хубавичко й “напомних” първо
на нея. Тя също не знаеше, еничарите му с еничари. Обменихме някоя и друга дума
за Нени и това беше. После приказвах и с него. Напред даже пак му се обадих да
го подсетя - поне едно съобщение по “мишката” да изпрати на дядо си Нено, дето
му носи името. Колко ще го направи, не знам - дано да го стори. Аз не се
тревожа и не страдам по-малко от вас за всичките тези неща, но така стоят
нещата в тази част на света. Отидем ли си и ние един ден от тоя свят, всичко
българско и родно ще се загуби, ще се претопи и изчезне завинаги. Такава е
съдбата на всички емигранти – дърво без корен и земя без почва, но така ни е
било отредено да стане…
От няколко месеца насам сме се запознали с едно
наше момче – Владо, от Пловдив. Живеят точно до вуйчо Митко, над стола на
военните – срещу хотел “Тримонциум”. Много харно момче, блъска и то
напред-назад – бори се за оцеляването. Отначало избягал в Нова Зеландия, после
идва тук в Австралия. Има дъщеря колкото Нени – много сладко девойче,
Десислава. Колко му викахме на нашия дървеняк: върви бре, покани момичето,
излезте на кино, на сладкарница го заведи по една паста да изядете! – Не, нямал
такова влечение и мераци. Той е като дивака Петкан, на Робинзон човека. Както и
да е – та този наш Владо, изедин път реши да заминава за Мелбърн, там да търсел
поминък и препитание. Бившата му жена отдавна живее в този град, а той сам си
отгледа и изучи момичето тук, на Gold Coast. Та продадоха и раздадоха набързо
всичко де каквото имаха и онзи ден в понеделник, Даниела ги закара на летището.
Уж работа да търси – голям град, гърци, сърби, ресторанти, кафенета; ама и там
не му се усмихнал нещо късмета. Утре вечер пък се прибира обратно и започва
всичко наново от нулата. Дъщеря му за сега ще остане при майка си и ще се върне
при него, когато той самият се оправи и организира на новото място, защото те и
квартирата напуснаха, че сега ще търсят друга. Та, всякакви неща се случват с
човека, попаднал в суровите условия на емигрантството...
Ей сега се връщам, чакайте малко – отивам до
кухнята да си рязна още малко маруля... Ето ме пак – върнах се завчас! Не можах
да се науча да пия без мезе и това си е. Нали всеки фамилен, семеен празник, за
мен си е като Великден, та и днес спазих традицията със зелената Великденска
салата. Е, нямам репички, нито пък лук, да не говорим за краставици и маслини.
Но за сметка на това пък салатата ми е богата на листа от марули, плува в олио,
съдържа кисело мляко и множество варени яйца. Кой ви каза, че не било Великден
днес?! Разбира се, купил съм си и едно мизерно шише водка с много смешното
наименование “ТОВАРИЧ”, а на етикетът пише “TOVARITCH”. Хареса ми името, а
кирилицата на която е изписана думата “Товарищ”, имаща повече от 70-годишна
история, направо ми жегна сърцето някак си. Пък нали и най-евтината в магазина
се яви точно тази марка, та сега по-хубава от нея няма. Но все пак $24 и нещо
отгоре дадох за пущината, че сега едвам отпивам по малко и я цедя през зъби
(щото нали съм и свидлив пък…). Много отдавна не бях давал толкова много пари
за алкохол, тъй като до сега се снабдявах с насъщния от моя човек, дето си вари
за него – само срещу $10 за бутилка от 0.700 л. И си купуваме всякакви питиета
– като почнеш от кубински ром, минеш през гръцка мастика, та стигнеш чак до
Закавказкая/Зауральская/Забайкалская/Прибалтийская, че на края Московская и
Столичная водка. Но тази седмица не съм ходил до тях да купувам и ето ме сега
баш на тоя свят ден – да се излагам и да си тровя организЪма с купешки напитки.
Както и да е – отворих малка скоба по тоя въпрос; нали човек не може все да е
на кяр в тоя скапан живот…
07.12.2003 – Както си пишех снощи кротко и блажено похапвах
от Великденската си салатка, изведнъж нещо загубих ищах към писането. Взе да ми
се полягва, та отидох в кухнята уж да се разсъня. Лошото на ергенския живот е
това, че точно когато най-много ти се яде топла манджа, баш тогава няма кой да
ти я поднесе. Ето нá, вземете снощи например – салата си направих, изпих си
аперитива, сервирах си сам всичко. Добре ама като дойде ред за вечерята и ми се
отяде като си помислих, че тепърва трябваше да си пържа кюфтета, картофи и
т.н., че да си направя вечерта хубава до самият й край. Да – ама не! Хем всичко
си бях купил полуфабрикат – пържи и яж. Но ме домързя така страшно, че едвам
смогнах да си отрежа две парчета чеснов салам, прибавих им малко сух и мухлясал
хляб, полях ги с две глътки минерална вода “Михалково” и хайде беж горе в
стаята под юргана. И всичкото това - прав като кон и на вестници, като ратай!
Никакъв комфорт, никакъв уют. Но аз съм тук само временно и живея като отшелник
в пещера. Е, къпя се поне редовно – всяка сутрин, но то е защото ходя на
работа. Иначе и това нямаше да правя чак толкова стриктно…
Та снощи, като заситих вълчият си апетит с
четвъртинка шпек и половин самун хляб, легнах най-безславно още в 21:00. Уж щях
да гледам филми, но прецених че не са ми интересни и вероятно съм ги гледал. За
съвсем кратко даже се бях и поразсънил, та прочетох две страници от книгата, но
те вече напълно ме довършиха и сломиха, защото в 22:00 бях заспал. Така изкарах
на един дъх до сутринта, когато в 06:00 се разбудих и станах. Сетих се, че вие
точно по това време таман ще сте започнали тържеството за Никулдена. Хайде,
рекох - ще изпратя една бърза телеграма до цялата ви компания. Мислех после да
подремя още малко, че то и времето е едно, не ти’й работа как’ Сийке! Вятър,
облачно, припръсква дъжд от време на време и а-хá да го пресече на сняг, нищо
че е 25°C! Слънцето го няма никакво от цяла седмица. Виж, то не ми липсва
особено, но само да не беше този проклет вятър. Таман се унасях вече в повторна
сутрешна дрямка и дойде отговорът от вас. Е, викам си - не ми е дадено да се
наспя в ранната неделна утрин и това си е. Взех книгата да почета малко, белким
ме приспи и да се унеса - добре ама се сетих, че не бях ял вечерта, в смисъл
така де – истински, както аз си знам да ям. Този факт рязко ми изостри апетита
и към 09:00 вече бях станал от леглото и чинно застанал до тостера, печейки
филии една след друга – като на конвейер. Тук, както знаете, филийките са
маломерни – трябва ти половин хляб, за да се наядеш като хората. И пак на крак,
но този път върху сутрешния вестник от деня, закусих обилно - даже пих и едно
мляко с какао (аз не съм твърде по кафето, вероятно сте забелязали че не съм му
чак такъв поклонник). Направих си доста сериозна аристократическа подхапка и
вече спокоен излязох по обиколки. Знаех че неделен ден правят битак в двора на
едно училище, но доста пообиколих наоколо му, докато го открия. На края го
видях съвсем случайно - трябва да съм минал покрай него барем няколко пъти и
съм се въртял все в кръг. Оставих колата в една уличка и тръгнах по търговски
дела.
От една сергия си купих къси гащи за работата ми
по двора из нас. Чудни, дънкови - като тези, с които бях в България, но
по-прости и обикновени. А и какво очакваш за $2 - че пък и чисто нови на
всичкото отгоре. Искаха $5 за тях, но склониха и на двата, които им предложих.
Много пъти съм се чудил дали няма някаква еврейска жилка, заложена дълбоко в
мен, че толкоз да ми идва отръки пазарлъка и търговията в частност. Продавачите
се оказаха македонци, че като се почна с мъжа една приказка за история– гърците
ке тéпем, сърбино ке тéпем; само “бугарино” излезе, че е харен чиляк! Аз пък му
викам, че “чóвек без пáри е лáйно!”, той пак – не, та не. После изслушах и една
историческа беседа за Александър Македонски, че не е никакъв грък, ами си е бил
чисто наше момче, македонче. И добре че пак запръска ситен дъждец - народа се
разлудува да си покрива сергиите, кой с каквото намери и има, а аз своевременно
напуснах аудиторията на започналият вече да се разгорещява революционен
разговор.
След македонците продължих към следващите
щандове. От един германец (от Берлин) купих тенис ракета за нашата малка пикла
и дрисла, дето още се нааква в гащите - обикновено сутрин и през ден. Пикаенето
на гърне отдавна вече е овладяно и нямаме проблеми с този естествен процес, но
с наакването въпроса е в известна степен по-сложен. Та за $4.50 купих много
сладка и модерна тенис ракета, колкото Ванеса да се заиграва по двора и да не
ми се вре из краката. Но големият й подарък ще дойде в четвъртък, когато в немския
магазин от веригата “ALDI” (сигурно вече ги има и в България) пускат в продажба
едни много интересни надуваеми лодки, с гребла и т.н. Това ще е по-забавно нещо
за езерото и сме решили с мама Дани това да й е Коледният подарък. Не е евтин
($70), но си струва парите срещу удоволствието. Лодката е голяма, за двама души
и ще можем или аз или Даниела да я возим и да възпитаваме някакви “водни”
усещания в малкия папардак.
По-нататък от тарабите купих едни насаждения –
храсти, три стръка за 50 цента. Все си е някакво растение – за нас всички са
добри, стига да се развиват. Така тази част на деня приключи. Върнах се при
колата и заминах към центъра на града. Втори месец съм тук вече, а още не съм
му стъпил на стъргалото и да видя централната градска част въобще. Бил съм
наблизо из района, но не и баш на пъпа на селото. Хайде, викам си – ще се
поразтъпча малко, дано огладнея за вечерта, защото аз ако не съм постоянно
гладен, все се опасявам и тревожа да не би да съм хванал някаква болест, та да
си губя апетита от нея. Пак оставих колата на едно кьоше в някаква странична
уличка и от там поех пеша. Току до мен – гледам един магазин: разпродажба
някаква, лудница – въобще Коледна галимация. А тук народа купува смело и
обезумяло: всичко и наред; подаръци, подаръци – голяма дивотия! Аз пак видях
едни насаждения – рози се оказаха, после разбрах. Консултирах се веднага с моя
“агроном” и по телефона ми се спусна нелеката задача да ги купувам – хем
трябвало да са много на количество, хем пък да са от различни видове и цветове,
а най-вече да били и евтини. Ама-хá и дървен шоп ти казвам, ама и чудо ми се
падна от Тото-то - но нали никой не ми го е избирал, та не смея и да се
оплаквам! Те иначе са много сладки (шопите де) - битер от габровците са, но
това е тема на друг разговор. И разбира се пазарлъка стана като купих 10 саксии
с рози за $60, докато нормално са по $12-$14 всяка една. Че на всичкото отгоре,
в суматохата и навалицата съм повлякъл 12 рози, а не 10 колкото бях платил, та
хептен всичко ми излезе евтино. Е, сега чакам от другаде някъде да си платя за
гяволъка, хем с лихвите…
Нахвърлях саксиите в колата и вече най-волно
излязох да се разхождам като бял човек. Първо се напъхах в някаква долна кръчма
и пих една ледена бира, че вече бях жабясал от емоции, търговски тръпки и
пазарлъци. Таман излизам от бирарията – гледам насреща си градският музей.
Хайде викам, ще го даваме културно – влизам и там. А понеже посещението е и
безплатно, та удоволствието ми беше вече съвсем пълноценно. Разгледах всички
експонати най-подробно, после се помотах малко и из града. Намерих им
стъргалото, та и там хубавичко отъпках плочника и си раздвижих кокалите. На
връщане се отбих през едно друго място, за да не се връщам по същия път.
Вчера, докато опознавателно обикалях улиците като
малоумник, пак в един двор съзрях някаква купчина с камъни. Ама тогава ги
подминах, защото и карах много бързо, та не сварих да спра навреме и точно на
мястото. После съжалих - щях да се връщам назад, там пък не даваха да се прави
обратен завой на улицата и т.н. За да изляза с чест от положението си казах:
“Че аз да не съм пък някакъв си долен просяк, та за едни камъни...” и т.н. и
т.н.; теглих им и една къдрава майна даже за престиж (защото просто нямаше
никаква странична улица, в която да свия, че да се върна). Много ме заболя, но
както виждате излязох с “чест и гордост” от ситуацията. Дълбоко в себе си обаче
тези камъни се бяха вече загнездили и потънали в душата ми, та мира и покой не
ми даваха. И днес на връщане към дома пак се сетих за тях. Помислих си да мина
от там, като се надявах че може пък някой друг да ги е вдигнал и така да се
успокоя за пропуснатият си шанс да ги имам аз. Е да де, ама човек като има
късмет, не може да си избяга от него каквото и да прави - камъните там, стоят
на купчина, усмихнати и викат: “Ела ювиги хане, ела бре чоджум да ни прибереш в
твоите шатри и сараи!” Скачам на спирачките аз и законтрям колата баш пред
къщата; влизам в двора, чукам почтено на вратата и питам любезно: “Тез камъни
ваши ли са, трябват ли ви или ще ги изхвърляте? Щото на мен пък много ми
трябват за строежа, в който съм потънал вече до веждите над очите си!” Оказа
се, че хората ги оставили там за някакъв подобен индивид като мен (също
просяк), но той не сторил мокаят да отиде да си ги прибере – един вид мои са:
товари бързо и бéгай надалече. Добре ама колето ми пълно до дупка с рози,
растения, саксии и какво ли още не, щото аз тази кола я ползвам и за склад на
всичкото отгоре. Хайде, отивам си първо до нас, разтоварвам стоката от
багажника и се връщам за каменищата. Товаря ги най-прилежно и ги донасям тук.
Изсипах ги на едно скришно място в двора на хазаина, дето уж по-няма да му
пречат и полека-лека ще ги извозвам къмто нази, където пък последните ще
намерят 100% използваемост и пълна приложимост.
И тъй както добре походих днес и утрепах деня,
съвсем неусетно стана и късен следобед. Прибрах се, окъпах се, че бях целият
плувнал в пот, обръснах се да съм готов за утрешната работа и седнах да
надписвам Коледни и Новогодишни картички. Трябваше да си доям салатата от
снощи, която междувременно подправих и допълних с пресни продукти. Току що
лапнах последната си хапка, допих и последната капка от чашлето и сега, ако бях
онзи нормалния човек, щях да седна да вечерям. И то пак, ако имаше кой да ми
поднесе някакво ястие. А както ми изглежда, ще се повтори същата история като
снощната – два залъка на крак с минерална вода и бегом в кревата. Не ми се
готви от сега нататък, пък и най-тревожното е, че не съм и чак толкова гладен.
Ако ще ям, то ще бъде само от любов към храната, но геройски ще се въздържа все
пак. Добре че още напред си направих сандвичите за утре. Защото ако бях оставил
тази дейност за сега, както не съм гладен, щях да си мисля, че и утре ще е така
и няма да ми се яде. Само че това е временно състояние на духа и тялото, което
се променя още сутринта с отварянето на очите и имаше да обикалям заводската
лавка като гладно псе, дорде не си купя нещо за потискане на глада…
Та, значи така приключва този цялостен етап от
нашето развитие, това мое кратко описание и всичко останало до настоящият миг.
Писмото си до Мария ще изпратя във вторник, защото се оказа че: първо, нямам
достатъчно голям плик в който да побера натрупаният за вас материал; и второ –
нямам пари у себе си, за да ви ги сложа в плика. Утре след работа ще отида до
автомата и ще изтегля пари, а хазаина ще пусне писмото заедно с неговата
ежедневна кореспонденция. Дано да пристигне навреме. Мария тръгва на 14
Декември, което се пада следващата неделя. В България ще я посрещнат сестра й и
зет й, които живеят в Пловдив. Но конакът на Мария е в Русе, така че роднините
й на път за там във всички случаи ще минат и през Габрово, за да ви оставят
писмото. Такъв е планът, но нещата могат да се развият и другояче. Каквото –
такова.
А сега, милички на мама, ще кажа само едно:
Честита Коледа и щастлива Нова Година! Надявам се посланието ми да стигне до
вас преди това или поне в навечерието на Новата 2004. Каква ще му бъде съдбата,
аз не знам с точност – постарах се да го напиша, с което да станете максимално
съпричастни на всичко, което се случва около всички нас. Сега, понеже вече е
21:40, ще се подготвям за лягане. Напред говорих с Дани - тя ви е търсила по
телефона вчера, но ви е нямало. Ще се обади пак. Аз от утре продължавам
работната си дейност. Броя дните, когато ще си тръгна от тук и ще се прибера
при моята тъй скъпа дворна работа. Толкова много неща има за правене, че и два
живота да имам, пак ще са ми малко, за да се осъществи всичко набелязано...
Обичаме ви много, целуваме ви и ви прегръщаме
горещо: Дани, Неси, Нени, Ангел
Декември 2003, Австралия (Newcastle)
Няма коментари:
Публикуване на коментар