Писмо No 71 (XI-I.1415)

Мили родители наши; скъпи бабо и дядо! Приятели мои и неприятели ваши!

28.11.2014 – След кратко прекъсване само от няколко дни, ще попълня днешната си петъчна и мрачно-дъждовна утрин с един кратък преразказ от нашето житие-битие в последно време. Единственото, което ни тревожи за сега е състоянието на майка, която от вчера вече е в болница, а днес ѝ предстои да преживее твърде голямо изпитание под формата на хирургическа намеса от страна на лекарите. Молим се денонощно за успешния ход на операцията и бързото ѝ възстановяване след това – най-голямото наказание за нас остава, че така притиснати от заобикалящите ни обстоятелства, самите ние с нищичко не можем нито да ѝ помогнем, нито пък да сме ви от някаква полза като цяло. Надяваме се и силно вярваме, че тя и този път ще се справи геройски с премеждието и едва някакви си дни по-късно, то ще бъде вече отдавна забравено под формата на лош и неприятен спомен. А пък аз в момента съм толкова развълнуван и объркан, та чак не мога да си събера мислите – акълът ми е все там, в онзи Севлиевски лазарет, който с колкото и модерна апаратура да е снабден, каквото и свръх обслужване да предлага (в които качества аз изобщо не се съмнявам и не подлагам на коментар), все пак това си остава едно болнично заведение, което в моите елементарни човешки представи винаги навява много страх, притеснения и във всеки случай предизвиква повод за по-дълбока тревога. Макар животът ми да премина и продължава да върви все покрай медицински кадри (навремето в лицето на моята прекрасна майчица, а в последните години и рамо до рамо с още по-прекрасната милосърдна сестра Даниела), тази тема за мен си остава доволно страшничка и аз изпитвам панически ужас от подобни срещи с вероятно най-хуманната и древна наука още от времето на Хипократ. Остава само горещо да се молим на Бог да вдъхне сили, разум и опит в ръцете на хирурзите за по-бързото излизане от състоянието и възстановяване на духа и организма. Отче наш, който си на небесата, помогни и този път всинца нам – твоите покорни раби Божии! Амин…

За да разсея малко черните си мисли, сега за кратко ще се върна на миналата седмица – непосредствено след като приключих и изпратих поредното си послание до всички вас. Около работата ми за сега няма никакво развитие и всичко се е смръзнало достатъчно дълбоко точно на онова ниво, на което го оставих при последното ми посещение в цеха; нещо като лоясала отгоре пача, току извадена от хладилника. Водят се уж разни преговори и пазарлъци за едно по-крупно съоръжение и оборудване, което да се инсталира в Сидней, но кога и дали изобщо това ще се осъществи – никой още не може да каже със сигурност.

В петък минах покрай моите касапи, от които взех малко свински изрезки за кайма. В събота вечерта имахме гости, та рекох да им извъртя едни от моите “знаменователни” кюфтенца на скара (специално тази дума няма да я намерите из букварите по родна реч – вероятно терминът идва от “знаменити”, но в смисъла на моя израз аз влагам много повече тежест, докато в същото време в недрата на корените ѝ се крият голяма доза вкусови загадки и лютиви изненади от многото подправки, каквито обикновено ползвам и не жаля на количества). Надвечер смлях месото и го наложих с мерудиите да престои на хлад в зимника (образно казано).

Началото на съботната сутрин беше заета с урока по пиано на Ванеса – учителката идва в къщи за целта, веднага след свършването пък на който, малкото излетя като тапа на шампанско за водния парк с басейните и пързалките. Даниела я закара до там барабар с дружките ѝ, а пък късно следобеда се прибра с майката на друго детенце, която отиде да ги вземе от люлките. Вечерта си посрещнахме гостите и изкарахме много весело с тях. Имаше салати, печиво, мастика и дори сливова ракия, с която шашнах всички посетители на заведението “Под асмите” (или “При войводата”, ако това прозвище повече се нрави на многоуважаемият ми читател). С тези хора ние се познаваме от скоро покрай други наши приятели, които също бяха канени на градинското ни увеселение. Само че те в онези дни бяха на някаква почивка и не успяха да се включат в тържествата, проведени по никакъв повод и под никакъв сериозен претекст. Гостите ни спаха в къщи, а на другия ден се поразшетахме всички заедно из курорта. Прибрахме се чак привечер от разходки.

Седмицата започна от понеделник – за едни с училище, за други с работа, а за мен - с продължение на усилените ми и отчаяни опити да загубя някое и друго кило от шибаното си живо тегло. Всяка сутрин въртя педалите по 11 км около езерото, а през деня ям предимно плодове (като маймуните по Азия и Африка…); наред с това уж пия и много вода (което било много благоприятно за изхвърлянето на камъни от бъбреците, каквито за слава на Бога аз нямам…), докато надвечер физическите ми упражнения с колелото се повтарят. Е, имам известен напредък в делото, но всичко това е толкова мъчително и отегчително, че самият аз не знам до кога ще намирам сили и воля да го поддържам. Вечер няма вече салати, няма аперитиви, няма мезета и посръбване на винце покрай тях – пълна суша както през 1985 в Съветския Съюз по времето на вожда дядя Миша Горбачов! Обаче аз нещо не съм много навит на такъв нечовешки режим, та де да видим на къде ще ми избият балансите…

Във вторник ходихме с шефа до едно място, където преди това от прозореца на влака бях забелязал подобни съоръжения в един стопански двор и където си мислех, че бихме могли да пробием с нашите машинарии. Добре ама там се оказа една съвсем друга ситуация, но независимо от това, посещението ни беше ползотворно, защото се натъкнахме на хора, от които извлякохме много полезна за нас информация. Всъщност аз във вторник само организирах срещата - отидох нарочно до фабриката, за да разпечатам някои възлови чертежи от продукцията ни, които да представим на човека, когото видяхме едва чак на следващия ден – в сряда.

Онзи ден колата на Даниела пак направи някакъв мръснишки маслен номер; изглежда нивото на “олиото” беше понамаляло, та като се облещиха насреща ми едни страшни червени лампи по таблото - за малко щяхме да стопим двигателя. Аз я закарах на работа с моята кола и се върнах, а нейната остана пред нас – долях ѝ малко обикновено масло, само колкото да се придвижа от нас до сервиза и им я оставих там да си я блъскат у главите. Хората промиха мотора, наляха ново масло, смениха филтъра и ме обръснаха със $150 масраф. А пък това тяхно масло е някакво специално и доста по-скъпо, полусинтетично му викат –такова баш нямам да ѝ доливам в домашни условия, но сега ще купя една туба и така ще поминаваме от сега нататък. Старата кола я бях научил да се радва само на доливане – продадох я на 275,000 км и вървеше като руски изтребител. Обаче тези новите са капризни, искат си своето и се мръщят, ако не си го получат...

Вчера в Бризбън стана нещо като потоп, резултатите след който се измерват в милиони долари, като след мини торнадо. Градушка е падала с големина на орехи (ама барабар със зелената им кора отвън, а не само по голи черупки). Има натрошени прозорци, паднали дървета, накъсани далекопроводи и прекършени електрически стълбове. Преди две седмица там пак ги удари едно такова подобно природно явление, но то беше с по-слаба поразителна сила. За щастие няма жертви и пострадали, ако не се броят съборените огради, отнесените покриви, надупчени коли и т.н. В квартирата при Нени нямало много поразии – само някакъв навес се свлякъл, но слава Богу кола отдолу не е имало. По това време неговата таратайка била в гаража на друг приятел за ремонт – правели ѝ там нещо по климатичната инсталация. Много квартали са още без ток, а в почистването след стихията е мобилизирана и войската от местните поделения и гарнизони. Поривът на вятъра е бил със скорост 140 км/ч, докато в същото време тук едва потекоха няколко капки от небето. Аз даже точно тогава провеждах вечерната си физзарядка и обикалях улиците с колелото като смахнат. Е, понамокрих се малко, ама чувството не беше чак толкова неприятно, защото нагорещеният асфалт все още излъчваше пара и топлина – все едно, че се намирах в сауна. После се изкъпах у нас в банята и ето ме вече отслабнал с други 200 грама (след изхождане и на понуждата си, разбира се). Дъждът ме валя и онзи ден, но аз не прекъснах тренировките си – след тези опустошителни жеги в последно време, едно такова разхлаждане е дори препоръчително.

Тази сутрин небето пак се опита да накваси посевите, но не беше много успешно. Сега е облачно и затънтено, но бурята се събира на друго място – няма да удари по нашето землище. Нени в момента пътува за Бризбън. Този му отпуск е много кратък - само за почивните дни, когато ще ходят да празнуват 30-ти рожден ден на техен колега. После пак се прибира на обекта, а окончателно за празниците ще си дойде на 22 Декември. На 23-ти пък сме ги канили на официална вечеря, защото всички сме много заети с най-различни мероприятия и няма кога да се съберем за празниците. На Бъдни вечер той не иска да е с нас, защото не признава постните ястия и нашите Християнски обичаи. Ние на Коледа сме в Бризбън, след като Даниела изкара първата си смяна на работа. На 27-ми тръгваме на почивка, но до тогава има много вода още да изтече. Сега най-важно е да се оправи майка и да се прибере живо-здраво в къщи – всичко останало стои на по-заден план.

За утре съм организирал един местен пикник в градския парк. Искам да приобщя и интегрирам новодошлите български семейства, да им помогнем с каквото можем и т.н. С много от тях вече сме в доста близки приятелски отношения, но винаги е хубаво да се разширява кръга на познанствата. Поръчал съм пак месце, което следобед ще прибера от транжорната и довечера ще смеля на кайма за кебапчета и кюфтета - скарата ще е от нас, останалото – от всички други.

Току-що ми се обади Даниела, че тя и утре ще ходи на работа. Щом си дойде и веднага излизаме – дано до тогава да сме се свързали помежду си, че да разбера какво е положението на майка. А сега приключвам до тук, защото вече съм доста разсеян и притеснен, та не знам какво да напиша. Оставам с тревогите и мислите си по всички вас…

03.12.2014 – От онзи ден насам навлязохме в сезона на горещото австралийско лято. За сега температурите са поносими и някакви по-сериозни жеги не са регистрирани. А пък и ние може просто да сме свикнали вече с тях и да не ни правят чак такова сериозно впечатление. Седмицата, която започна в понеделник и с това даде началото на летния и отпускарски сезон, сега е точно по средата си (след като днес е сряда) – освен с предстоящото ни пътуване в петък до курортния комплекс Noosa, като че ли нищо друго така вълнуващо не очакваме да се случи около нас. Независимо от всичко обаче, аз ще се върна с няколко думи назад във времето, за да проследим вече заедно с вас онова, за което не е ставало на дума до сега.

Огромна е радостта ни от щастливия завършек около операцията на майка, за която разбрахме че е била успешна и не толкова болезнена. За славата на всички небесни светии и с Божията помощ, това премеждие е вече преодоляно и всички кахъри, произтичащи от него – надявам се, забравени. Не се съмнявам и в бързото възстановяване на милата ни майчица, която със съвсем абсолютно нищо не беше заслужила настоящото неприятно изживяване баш по никое време - ама ето, че е трябвало и през тази неприятност да премине на стари години. Чрез моя прекрасен приятел още от студентските години, Йовчо и от Албенчето научихме успокоителните подробности около състоянието ѝ след операцията и това пък поразчупи малко ледените ни черупки, в които бяха обвити нашите сърца и души, изнемогващи в своето безсилие и тръпнещи от коварна неизвестност. С най-голямата си благодарност, оставам задължен към онези мои дружки, които протегнаха ръка в трудния за всички нас момент. Нека Бог щедро възнагради приятелският им жест на внимание, състрадание и съпричастност – а пък аз от тук мога само да склоня глава в знак на своето дълбоко признание; сторвам всинца вам поклон…

Както вече бях споменал по-горе, в събота Даниела беше на работа – нейна съвсем извънредна първа смяна, която нямаше как да откаже предвид малко по-деликатното ни финансово положение за момента, след като в същото време аз самият не заработвам никакви трудови доходи (а и нетрудови, в това число). Сутринта я закарах с колата, после се прибрах в къщи за колоездачната си обиколка, след която последва една много дълга серия от домакинска работа – изведнъж стоварила се с цялата си тежест върху немощните ми плещи. Още от предната вечер бях смлял 5-6 кг месо, част от което трябваше да приготвя на кюфтета за поляната. Добре че с някои дейности си бях помогнал и за сутринта ми остана само да пребъркам каймата с нарязания на ситно от Даниела лук и да оформя 50-60 кюфтета за скарата. Наредих ги в новата ни българска тавичка от “Kaufland”, без която занапред животът ни ще бъде просто немислим и се преместих на следващия обект – баницата.

Междувременно дойде една наша позната на кафе (естествено, без “райбер” поради стеснението ми и чувството на неудобство; ако не бях такъв, в противен случай със сигурност и подчертана охота щях да ѝ опърля вълната, ама нá – ей, такъв човек съм, малко смотан…); после пък пристигна и учителката на Ванеса за урока, докато аз се бях разкъсал между отделните домакински съоръжения, с които кухнята ни е наблъскана до върха. С реденето на корите също се справих завидно добре и произведението ми почти се изравни с мазните бюреци на най-изявените в този потомствен бранш столични цигани от Сливенско, Карнобат, Айтос и други географски точки в околията, та дори и от Ямболския край. След като всичко бе приготвено и натоварено в колата като за селски сбор, в 14:00 ние с Ванеса излязохме да вземем майка ѝ от работа. От един магазин купихме торба с лед за бирата, аз бях подготвил и една бочка с домашна мастика – на поляната стана една, не е за разправяне…

В парка се срещнахме с нашите познати – едно от нашите момичета беше отишло там малко по-рано, за да запази подходяща за компанията ни беседка. Аз носех електрическата скара, където на няколко зареждания успяхме да изпечем мръвката. Събрахме се доста хора, измежду всичките от които имаше и едно новопристигнало семейство от Севлиево, с които веднага се сдушихме по много от моабетчийските въпроси. Така веселбата ни продължи докъм 23:00, когато мен най-после ме подбраха към къщи с оковите на краката, но на поляната останаха още неколцина бойни другари, за да довършат хранително-питейните остатъци; аз повече не бях в състояние да поема нищо през устата си, защото щях да почна да го “връщам” обратно…

В неделя сутринта се помотахме малко из дома и в 14:30 заминахме към съседно нам градче (Beaudesert, отстоящо на около 60-70 км от нас), където в една от техните катедрали Ванеса беше поканена да участва в Коледно соаре, организирано с местни изпълнители – хорове, солови певци, инструменталисти и т.н. Нейната поява на големия класически орган предизвика бурни овации от страна на публиката, а пък с изпълнението си на пианото като гвоздей на програмата, тя направо я изправи на крака (публиката имам предвид). Всички бяха много доволни и щастливи от концерта – срещнахме се с добри и полезни за нас хора. Едни такива например имали ферма за говеда, но те от своя страна ще ни свържат с други подобни, които пък отглеждали свине (към които ние се отнасяме по-ласкаво и охотно, отколкото към кравешката порода). Твърде възможно е, следващото ни мероприятие да се извърши пред тавата с едно печено прасенце от там, защото се оказа, че в групата ни има специалисти и в това ветеринарно дело – кланета, дранета и прочие касапски манипулации. След представлението, в съседна и нарочна за целта зала имаше отрупани маси с най-различни мезета, всякакви сладкиши и освежителни напитки, от които ние най-активно се възползвахме, въпреки моята строга диета и въздържателство. Като награда за отличното си представяне, Ванеса получи от организаторите много интересни Коледни подаръци и официалната им покана за нейното повторно участие на техен подобен музикален форум, провеждащ се догодина по същото време. От този градец си тръгнахме към 21:00 и след около още час бяхме вече у дома.

От понеделник насам съм по следите на три обяви за работни позиции, за които съм подал документите си и дори вчера проведох някои предварителни преговори с агентите, които бяха обявили вакантните места. Сега остава само да се надявам, че моята кандидатура ще засвидетелства някакво внимание и ще предизвика известен интерес у потенциалните ми работодатели, та белким някой от тях се смили над мен и ме извика поне на едно шибано интервю, че да ми изслуша глупостите, които ще му наприказвам. Сега не ми остава нищо друго, освен да стоя на едно място, чакайки тягостно и мъчително иззвъняването на телефона…

Днес следобед ще се срещна с един приятел, на когото помагам с каквото мога отстрани да създаде свой собствен бизнес, с който се е занимавал още в България. Ще гледаме едни помещения, които той иска да наеме, ще се пазарим за наема и т.н. Нашата позната в петък отпътува за България, а утре вечерта ще мине през нас за последно – да си вземем довиждане, да изпием по една мастика на изпроводяк и т.н. Тя беше настанена на хотел, защото посещението ѝ носеше служебен характер, но пък за краткия си престой тук, с нея успяхме да се видим няколко пъти и да се повеселим, както подобава. Чрез нейни бизнес партньори и лични познанства, освен всичко друго тя ще ме свърже и с едни потенциални работодатели, на които също ще изпратя документите си. Атаките ми са повсеместни – все от някъде трябва да се поразкъса обръча на стагнацията.

Снощи съвсем изненадващо през нас мина Желязко, с когото отдавна не се бяхме виждали и чували. Много хубавичко си поприказвахме с него отвън на двора и го изпратихме да си върви чак към 22:30. Хапнахме мезета, сръбнахме винцета и така поминахме вечерта.

Утре е последният учебен ден на Ванеса. Вчера по пощата пристигна един бански костюм, който ѝ бяхме поръчали за именния ден. Тя много се зарадва на подаръка си и даже с него спа нощес. Сега ще има да си фръцка задника по плажовете на Noosa, именно заради което всъщност беше и големият ѝ зор, въпросната поръчка да пристигне час по-скоро. В същия комплекс ще бъдат и някои други деца от училището, на почивка с родителите си – нали ще трябва да се фукат една на друга малките пикли, коя какво има и най-важното: кое колко струва и каква марка е...

Следващото ми комюнике ще се проведе от мотелската стая на курорта, като ще гледам да описвам най-подробно всяко наше движение, преживяване и случка. За сега това е всичко от нас и тази толкова далечна ивица земя – Австралия…

Независимо от датата в тази част на света – 07.12.2014, предвид много ранният ми час на ставане (05:30) допускам, че по Българско все още се осмукват остатъчните кости на традиционния Никулденски шаран и се допиват последните капки пелиново вино, вероятно миг преди раздаването на пижамите. Следователно аз съвсем закономерно мога да кажа: “Честит имен ден, скъпи татко наш! – за слава на името, което носиш бъди ни много жив и здрав, все така блажен и спокоен за вечни времена!” Надявам се, че не сте останали сами на този свят ден и сте почели празника на Св. Николай Чудотворец с подобаваща домашна трапеза, в приятната и добронамерена компания на близките приятели. Наздраве и за много години! Преди малко се свързах с моя приятел Жаклин, та той спомена че ви е видял на излизане от “Безистена” с една торба шарани, от което аз веднага си направих заключение за началото на предстоящия моабет. Дай Боже да има още много такива и подобни празници в нашия дом. Ванеса снощи също написа едно кратко писъмце на дядо си с общите ни послания и благопожелания до него, а аз моите ги изпратих още сутринта. Писах и на Неничко, но с него не можахме да се чуем по телефоните – може да е бил зает с неговите служебни дела и ангажименти.

Всъщност ние вече се намираме в градчето Noosa – мотелският ни комплекс предлага всичко необходимо: простор, домашен уют, пълно кухненско оборудване и обзавеждане, телевизори със сателитни програми, басейни и т.н.; дори навес за колите, че да не ги пече слънцето или пък да ги мокри дъжда. Пристигнахме тук още в петък по обяд и ще останем до сряда, когато си тръгваме обратно към къщи. Вечерта преди заминаването ни имахме гости – нашата приятелка от България си беше приключила престоя в хотела, та дойде да преспи у нас, а същевременно с нея си направихме и едно градинско увеселение за изпроводяк назад към Родината. През деня аз бях подготвил нарочен материал за гювечета на фурна, обаче тя дойде с няколко големи риби, които беше уловила сутринта - нямала какво да прави, та ходила на океански риболов със специална лодка и беше хванала цял аквариум с риба. Понеже нямало какво да я прави, та я донесе да я пържат с Даниела. Аз никак не бях доволен от тази “рибена” развръзка във вечерното меню на заведението, но пък се заситих със салатите и така до официална вечеря не стигнах (нали пък се и ограничавам откъм храна). Същият ден получихме радостното съобщение от Сашко, че бебето им се е родило точно един ден преди неговия рожден ден и всички са добре. Така че вечерта имахме много поводи за почерпка – малкият “слон” се е появил на белия свят със своите завидни 4.200 кг живо тегло и 49 см дължина, за разлика от баща му, който пък преди 35 години е тежал само 2 кила и 700 грама за 46-те си сантима ръст. Новият член на семейството се казва Zac (“Зак”, което според мен идва съкратено от Захари/английското Zachary или еврейското Zachariah - обаче снахата не обича дълги имена и за неин хатър съкращават поголовно всичко, в което има много букви, та лесно да се помни от по-ниско стоящите в интелектуално отношение индивиди).

На сутринта всички станахме рано и ние тръгнахме за насам, а приятелката ни отиде до техния офис за последните си служебни задължения, като вечерта е излетяла от Бризбън за Сингапур, после през Дубай с надеждата да кацне в София тъкмо за първия вечерен Никулденски аперитив. Мъжът ѝ се казва Николай, с когото ние също се познаваме от предишните им посещения в Австралия, та уж всичко беше планирано и уговорено до последната и най-малка подробност. Казвам тук обаче “уж”, защото нашата от вчера виси на Сингапурското летище и не може да излети от там по следващата си отсечка. Таман тръгнали да се отлепят от земята и на самолета му пламнал двигателя; направо се подпалил и изгорял като факел. Та с невероятни лупинги и борба за оцеляване от страна на екипажа, правят аварийно кацане обратно на пистата и по принцип спасяват кожите, но пък това им нарушава от тук нататък вече всякакви графици на полети и връзки с другите самолети. Напред говорих и с нея – още се подвизава в тамошния географски пояс и се радва на Сингапурските потайности чрез най-различни екскурзии до тъдявашни забележителности, организирани от местните летищни туристически агенции, с цел да разнообразят времето на принудителен престой на своите пасажери.

Нашето пътуване насам премина безаварийно – предишният ден аз имах да свърша нещо дребно във фабриката и следобеда бях там. Срещнахме се с Даниела, за да оставим колата ѝ за ремонт – точно в съседство до нас има автомобилен механик, който освен с основния си бизнес по обслужването на престижни марки (Бентли, Ролс-Ройс, Ягуар и всякакви други, принизявайки се дори до нивото на Мерцедес и BMW), човекът се занимава и с дребни услуги на приятели от съседните нему работилници и предприятия, в която категория пък попадаме всички ние с нашите пачници. Онзи ден купих два лагера за предните колелета, които той ще смени за по $120 на парче. Това се оказа най-евтината алтернатива, като се прибавят и $90 за самите лагери. Мисълта ми беше, че колата на Даниела в момента е на ремонт, а към курорта пътувахме с моята. За сега единственият ѝ кусур е, че багажното отделение е много малко и се явява съвсем недостатъчно за всичката ни покъщнина, която обикновено извличаме от нас в подобни случаи на екскурзионни летувания и зимни излети.

В градчето пристигнахме по-рано и оползотворихме някой и друг час в безцелно шляене из магазините. Специално тук имаме един дюкян от престижната бутикова верига на “Salvation Army” (магазин за просяци, бедняци и бездомни под патронажа на т.нар., “Армия на Спасението”), от където винаги си намираме по нещо интересно, което тутакси купуваме естествено на безценица. Посещението ни и този път не се размина без масрафи – наред с прочитните книжки и любовни романчета на Дани, на един от рафтовете аз съзрях една много хубава електрическа скара – чисто нова, работеща и само за $8. Веднага ми дойде на ума, че можем да я подарим на някой от нашите новодошли приятели, защото ние точно такава вече имаме, която пък купихме на Великденската ни екскурзия от една гаражна разпродажба. Сигурен съм, че с това кухненско съоръжение (грил) ще зарадвам нечия булчица – ние го ползваме много често и успешно за всякакъв вид печиво. Ванеса повлече и едно кожено яке, което много ѝ хареса и много ѝ отива. Малко след това вече бяхме в мотела – настанихме се набързо и се мушнахме в басейна, че и жегичката през деня си я биваше вече, набирайки постепенно своята температурна скорост до червената зона на разтопяващите висини. Това беше в петък на обяд.

Следобеда се подпътихме пеша до хотела, в който пък са се настанили приятелките на нашата малка фръцла. Повървяхме доста до там, но алеята минаваше все покрай водата и разходката ни беше много приятна. Оставихме Неси да се разбират с момичетата и да си правят техните планове, а ние с Даниела се разходихме из курортното селище. После по същия път се прибрахме до нашия мотел, но ни се откачиха краката от ходене. Вчера нарочно премерих разстоянието с километража на колата – оказа се 4.5 км в едната посока; още толкова на връщане и с малко странични замотавания – ето ти ги точно 9-10 км хубав преход, за който Даниела чак когато научи, едва тогава вече ѝ се подкосиха краката; едва тогава усети, че се е изморила и че изнемогва за ледена бира от хладилника. Не можеше да повярва, че е пропътувала пеша толкова дълго разстояние. За да неутрализираме потта по телата, подпухналите си табани на краката и протрити от ходене задници, ние отново се гмурнахме в топлата вода на басейна и изкарахме там до вечерта – точно както правят хипопотамите по р. Нил.

Вчера сутринта обаче осъмнахме в дъжд – топъл и летен, съвсем не неприятен, спиращ и почващ на пресекулки и малки порции. Взехме приятелките на Ванеса от техния хотел и всички заедно отидохме на разходка с колата. Първо им показах няколко места, където те после и сами могат да посетят, след това се отбихме до плажа и населеното място, където преди месец-два също бяхме отседнали за нашия 3-дневен престой. Денят беше облачен и влажен, докато водата в морето – топла и приятна. След разходката се прибрахме у нас, където дечурлигата ядоха нещо и гледаха телевизия на горния етаж. Не знам дали споменах, но тези вили са на два етажа – долу има коридор, баня/тоалетна/перално помещение, кухня, трапезария, тераса с малка градинка, докато на второто ниво са разположени двете спални - отново с баня и отделна тоалетна. Привечер таткото на едното девойче си ги прибра обратно, а пък днес Ванеса ще гостува (досажда…) на тях. Нейната приятелка има рожден ден, та ще ги водят на ресторант и всичките ще спят при нея в хотела.

След малко ще посетим един интересен пазар на открито, който ни похвалиха, че бил много известен с традиционните си интернационални храни и стоки. Аз снощи малко прекалих с презобяването си и днес ще карам само на фотосинтеза от слънцето. Не съм взел кантара и тук не мога да следя вариациите на телесното си тегло на всеки четвърт час, както това правя най-редовно у нас. На всичкото отгоре, в бързината и суматохата на тръгване сме забравили всички видове фотоапарати и видеокамери в къщи – в резултат на което няма да имаме нито една снимка за спомен от тази наша екскурзия, но ние ще гледаме да помним по-съществените моменти от нея, че да ги преразказваме подир.

Днес следобед чакаме да пристигнат едни наши приятели, които ще останат да пренощуват в другата стая и утре с тях ще обикаляме из района. Те ще се приберат чак вечерта - така ще имаме достатъчно време да ги поразведем тук-таме и да се разшетаме с тях из вилаета. Снощи съм омесил една пухкава и сочна каймичка за кюфтенца – тъкмо ще изпробваме как работи новата скара и ако искат, можем направо да я подарим на тези хора. Даниелчето пък ще пече баница – въобще, довечера ще празнуваме Никулден още един път, на патерици. Не че снощи не го отчетохме – напротив: и риба имаше, наред с останалите блюда, но все си е по-друго да сме заедно с още някой, с когото да стане по-приятна компанията и раздумката.

Гледам отвън, че слънцето започна да изгрява и днес обещава да бъде един много хубав летен ден. Вече е 08:00 и отгоре момите започнаха да ми топуркат над главата – коя с чехлички, коя по джапанки. Поставено е новото начало с добре познатият си стар край – тук завесата пада; първото театрално действие приключи…

09.12.2014 – На днешния ден моят най-голям приятел от детинските и по-късно през ергенските години, Огнян, има рожден ден – нека да е жив и здрав, макар и останал само със задочните ми пожелания. А тук, под палещите лъчи на безмилостното австралийско слънце, нашата почивка продължава все така интензивно и разнообразно. Малко, след като онзи ден прекъснах мисълта си поради разбуждането на кошера, всички пчелички и търтеи закусиха набързо и напуснаха пчелина. Ванеса имаше уговорка с нейните приятелки да изкарат деня си заедно и ние сутринта първо минахме през техния хотел да им я оставим. Преди това обаче посетихме прословутият неделен пазар-изложение на местните фермери и производители на плодове и зеленчуци. На една тараба някакъв делегат от ирландски произход беше изложил досущ като българските градински домати, чиято цена беше $10 килото. Ние обиколихме всички възможни сергии по няколко пъти. Пред германския щанд моите две лигли изядоха по парче от техните прочути наденички, които опечени и тикнати в едно дълго хлебче с малко пържено кисело зеле за гарнитура се харчат по $7 - докато обаче ако човек си купи същите 5 броя сурови за вкъщи, артикулите им вървят на тарифа $8.50 (половинка нетно кило, с по-прости думи). Ние взехме и един пакет за вечерта, защото аз най-демонстративно отказах да търгувам с хитлерофашистката стока на такава висока цена – може да се простра на земята от глад, но нищо скъпо не купувам...

След като се навилняхме из пазара и хаотично купихме един плик с възможно най-коравите, почти зелени и отвратителни на вкус пластмасови домати (вероятно и те внос от Турция или Македония…), отидохме до хотела на другите хора, за да им поверим Ванеса, както се бяха разбрали децата още от предния ден. От там ние с Даниела продължихме по наши маршрути и обекти. Ходихме на един по-отдалечен и див плаж, където също бяхме на почивка през Октомври. По пътя си се отбихме през няколко гаражни разпродажби, които аз бях набелязал още по време на разходката ни предишния ден. На едно място съвсем случайно открихме едни хора, които продаваха почти на безценица някакви осветителни тела, за които искаха само по $20 на парче. От лаф на лаф аз спазарих един комплект за $15, който смятах да инсталирам над масата в хола. Добре ама миг след това ми дойде на ума, че плафонът, който имаме в кухнята също подлежи на смяна, та взехме два съвсем еднакви лампиона за $30, които ще монтирам веднага, щом се приберем в къщи. Хората си ги изписали по каталог за тяхната къща, но нещо не им се връзвали с домашната обстановка, та се чудеха как да се отърват от тях. Е, със своята смела покупка аз ги “освободих” поне от двата – останаха им още няколко, които ако имах достатъчно пари в себе си също трябваше да отнеса, а после щях да ги раздавам на бедните, защото сделката хич не беше за изпускане. След направената далавера отидохме на плажа, където дълго и безгрижно се разхождахме покрай вълните и мокрия пясък.

Междувременно нашите приятели се обадиха, които ни информираха, че тъкмо тръгват от Gold Coast и са вече на магистралата - до 2½ часа щяха да пристигнат при нас. Ние се помотахме още малко и се прибрахме в мотела, за да ги изчакаме. И действително, че докато посвършим едно-друго, да купим нещо от магазина и да се изкъпя в басейна, те вече бяха тук. До вечерта имахме достатъчно време на разположение и веднага излязохме на разходка с тях. Поразмотахме се малко из градчето, направихме си една привечерна разходка и се върнахме обратно в нашия апартамент. През деня аз предварително бях подготвил една месна заготовка за кюфтенца, жените пък накълцаха салатите и моабетът ни започна със залязването на предпоследните слънчеви лъчи. Изкарахме много весело с тези хора – независимо, че с тях се познаваме сравнително от скоро, взаимната ни компания е приятна за всички нас. Легнахме чак в 02:00 посред нощ, но сутринта станахме рано, за да не губим нито миг от драгоценното курортно време. Приятелите ни трябваше да си тръгнат вечерта, за това гледахме да използваме и усвояваме всеки възможен момент, за да им покажем колкото е възможно повече от забележителностите на курортното място. С тях също ходихме по плажове и разходки, приказвахме си и така неусетно стана ранния следобед. Ванеса в това време продължаваше да бъде с приятелките си – предишната вечер са празнували рождения ден на едно от мометата и всичките спаха на камара в техния хотел.

Тъкмо беше станало време за обяд, та извъртях един голям тиган с мощен омлетен миш-маш, подготвен с подръчни средства и серия от хранителни остатъци (в т.ч. и огризки – е, огризки, ама пък вкусни…). Ядохме до забрава и после влязохме в басейна. Там посрещнахме първите капки летен дъжд, който малко по-късно се изля над курорта като из ръкав на попско расо. Привечер приятелите ни си тръгнаха обратно за Gold Coast, а ние с Даниела останахме в мотела да отморяваме след предишната дълга и безсънна нощ. Дъждът не спря почти през цялото време и ние уплътнихме вечерта, всеки от нас прострян на по един диван на долния етаж – аз гледах разни филми по сателитната телевизия, а Даниелчето (която уж щеше да чете книги…) се продра от сън.

Тази сутрин излязохме на поредната ни пешеходна разходка. Времето навън беше непоносимо горещо, а въздухът - лепкав и влажен след изпаренията от вчерашния потоп. Независимо от всичко ние проведохме нашата тренировка, след която отидохме да си приберем детето, зарязано безпризорно от два дни при нейните приятелки. А те тричките си прекарали най-весело и приятно ваканционното време - скитали по плажа, в басейна се къпали и въобще малките не се бяха и сетили даже, че наред с всичко останало, последните имат и родители. Най-накрая се прибрахме за обяд – вече тримата, в пълен комплект. След кратка почивка обаче пак излязохме – ние с Даниела за пореден път ходихме по нашите излети и разходки, докато Ванеса изкара още няколко часа с дружките си…

Малко преди да се мръкне съвсем, вече сме си в мотела – изкъпани, чисти и вчесани. Този път съм омесил кайма за кебапчета, имам малко зелена салата и два-три пръста мастика по дъното на шишето – все ще изкараме криво-ляво и последната вечер, защото утре вече се завръщаме по “родните си места”. Ще оползотворим деня по тукашните плажове с още някое и друго изкъпване, следобеда минаваме през гръцката бакалница в Бризбън да напазаруваме за Коледа и Нова година и с това слагаме край на тази няколкодневна почивка. Следващите ми редове ще бъдат вече от дома.

Докато бяхме тук, баш на Студентския празник в нашата компания се родиха още две бебета – две малки момиченца (близначета), които са първите рожби за едно много мило, младо и симпатично семейство, също наши общи приятели. Та, като се приберем в къщи ще имаме допълнителни положителни емоции, посещения на близки, подаръци, почерпки и т.н. Отивам да си режа марулите, защото Даниела вече се курдиса със семките и нейното питие, а аз с моето творчество малко изоставам от вечеринката – за сега довиждане и до най-скорошни срещи…

20.12.2014 – От толкова дълго време не съм сядал с молива, че трябваше първо да си припомня с какво съм ви занимавал в своя предишен репортаж – оказа се, че това е било преди повече от две седмици, когато все още бяхме на кратката ни морска почивка в Noosa. Неусетно дойде и нашият последен “отпускарски” ден, който беше определен за прибирането ни към къщи. Събрахме си остатъците от храни и багажи, нахвърляхме всичко в колата, сбогувахме се с любезните съдържатели на мотела и поехме по обратния път назад.

Преди да си тръгнем окончателно от това очарователно място, отново посетихме плажа, направихме една дълга разходка по пясъка, аз се изкъпах за последно в морето (защото ми се пикаеше – друг зор нямах…) и се отправихме по крайбрежното шосе, по което ние винаги минаваме заради живописните изгледи, които се разкриват по време на иначе скучното пътуване към дома. За разнообразие спирахме в отделните населени места специално по разните вехтошарски магазини – съвсем безцелно, просто за обща култура. Обаче в един такъв “дюкян”, аз най-случайно открих малка глинена стомничка, която пък нямаше начин да не беше българска - нашарена и описана, досущ като тези, които се продават по селските панаири, но същевременно с много високо качество (от рода на прочутата Троянска керамика, а не някакъв долнопробен Китайски внос). Нямаше начин как да подмина този малък символ на етническата ни култура и бит, та броих $4 на сайбията и тутакси му купих стомната. Е, нищо чудно произходът на това бърдуче да е я сръбски, я македонски, черногорски или дори албански, но по шарките отвън аз си го обявих за чисто българско и родно – и точно като такова, то ще си умре барабар с мен, забодено с ръждив пирон в някоя греда на механата.

Следващата ни спирка беше едва в Бризбън, специално в гръцкия магазин, от където накупихме доста евтини стоки – българско сирене, маслини, кори за баница и други домашни потреби. Част от стоката впоследствие си разделихме с наши приятели; имаше и едни количества, които пък други познати си бяха поръчали, та ние им направихме услуга със закупуването на някои хранителни продукти. Денят беше адски горещ, но ние привечер благополучно се прибрахме в къщи на по-хладно. Това беше вече сряда като ден от седмицата…

На другия ден трябваше да се разправяме с колата на Даниела, която по време на нашето отсъствие беше оставена на майстор, който трябваше да ѝ смени предните лагери на двете колелета. Споменавал съм и друг път, че в непосредствено съседство до нашия цех има един автомеханик, който между основните си занимания, извършва и дребни услуги на нас, като негови съседи и приятели по уж малко по-човешки тарифи. Разбрахме се следобеда да се видим и да си прибера отремонтираната вече кола. Взех Даниела от работа с моята и в 15:00 увиснахме в сервиза. Лагерите действително бяха подменени с нови, само че не за уговорената цена от $240, ами за $420. Последните били толкова жестоко спечени, та вътрешните им гривни направо се “заварили” за осите и се наложило да ги избиват на преса, вместо да си паднат сами - само с по едно леко чукване по черупката, съгласно сервизната книга. Това ново положение ме вбеси до крайност, но пък и какво можехме да направим? - след като случаят е бил от такова естество, единственото на което бяхме способни беше да си платим сметката. В края на краищата, нашият човек не е виновен за тази развръзка – той е трябвало да ходи другаде с полуоските, че там да му свалят въпросните лагери. Допълнителният масраф идва именно от неговото непредвидено разплащане с другите кожодери, заради тяхната “услуга”. Майната му – златна ми излезе тази проклета германска кола на Даниела, но нека поне тя да ми е жива и здрава. А пък колата ѝ един ден ще я залея с бензин и ще я подпаля за назидание насред мегданя в Бризбън, където се намира немското посолство – аз отдавна се каня да сторя това и само чакам да ми падне по-ниско пердето пред очите; по-добре да ме затворят и да я излежа във вид на присъда, отколкото да ѝ слугувам и плащам нескончаемите масрафи подир нейния ненаситен, смърдящ на горчица и чеснов салам гъз, пък бил той и баварски (саламът, демек – не гъза). Същия ден вечерта дойдоха новите ни приятели да си вземат покупките, та с тях отново си направихме едно много приятно и задушевно, импровизирано тържество, което малко разсея черните ми мисли, които ме бяха налегнали.

Докато се разправях с колата в автосервиза, видях се и с моя шеф - след като изпратих Дани да си върви, аз останах за малко, че да се срещна и с него. Говорихме много надълго и нашироко – всичко уж е почти готово да се оттули клапана, но за сега продължава да не ни достига вътъка. Имаше да се свърши още нещо дребно, което той да представи на потенциалните ни клиенти в Сидней – в петък пък с това се занимавах. Тази седмица босът трябваше да е отишъл при тях и да са дискутирали по тези и разни други въпроси. Нямам още никаква информация обаче за това, какво той е направил там, но сигурно изобщо не е много (да не река даже и хич…), след като до сега не ми се е обадил с добрите си новини, каквито всички ние очакваме с притаен дъх и свити на осморка портмонета.

Миналата събота пък у нас идваха други наши приятели, с които си поделихме една тенекия сирене – онова, което аз бях купил от гръцката бакалница преди няколко дни. С тях също направихме една порядъчна вечеринка, та в сладки приказки пак откарахме моабета чак до малките начални часове на следващото денонощие.

Иначе дните и седмиците се изнизват в познатото безделие от моя страна, докато Даниела ходи на работа, а малкото се подготвя за изпитите си по Теория на Музиката. Два дни се занимавахме с подмяната на една щора и провесването на дебели пердета в малката стая. От един боклукчарник купихме пердетата – по $3 парчето; само конците им не могат да се намерят толкова евтино; от друг пък взехме релсата. Почнахме да кроим, прекрояваме и да модифицираме релсите. Оказа се, че тази не е съвсем подходяща, та се връщах на другия ден до магазина да купя и останалите – за резервни части. Така от всичките отделни парчета, аз измайсторих една двойна релса, на която закачихме тънкото бяло перде и двете тежки драперии – масрафът отсече $10 (отделно от пердетата), което също е смешна сума за едно такова крупно домашно начинание. По този начин пък избихме масрафа за лагерите – но то при нас е така: ударим кьоравото някъде с няколко долара, а пък някъде другаде наринем стотици, но явно че такава ще ни е съдбата; няма отърване от тая пуста беднотия и това си е – мамка му!…

В останалото време се занимавам с малко творчество, колелото карам най-редовно - всяка сутрин и вечер въртя педалите по 13 км. От 108 кг, до които бях стигнал преди близо два месеца, сега тежа само 102 кг. Продължавам с упоритата си диета и спорт, но сега се задават тежките и пиянски (отделно и Християнски…) празници, а такава стриктност е почти невъзможно да се спазва по време на тези масови и повсеместни гуляи. Наред с всичко организирам и Коледното тържество на земляческата ни група, което ще се проведе довечера в един ресторант на наша сънародничка. Следобед от Бризбън пък ще дойдат други приятели, които ще останат да пренощуват у нас, за да не се прибират по нощите с колата. За нещастие обаче Даниела утре сутринта е дежурна на работа от 06:00 и няма да можем да осъмнем на софрата, както сме свикнали (в което твърдение аз лично се съмнявам и въобще не си вярвам на написаното, защото обикновено става точно обратното на това, за което предварително се уговаряме и замисляме).

В понеделник Неничко се прибира от обекта, а във вторник ще дойдат у нас на Коледна вечеря. Ние навръх Коледа сме в Бризбън, след като Дани си отработи смяната през деня. На 27 Декември тръгваме на север, където имаме резервация за бунгало в един къмпинг. Няколко дни по-късно при нас ще пристигнат наши приятели и заедно с тях ще посрещнем Новата 2015 година - малко при полеви и занижени “битови” условия . Не е изключено следващият ми репортаж да бъде именно от това място, което се намира на около 6-7 часа път с кола от нас. Като пристигнем там ще дам отчет за времето на пътуване и разстоянието. Навремето сме ходили в тези курортни селища Town of 1770 и Agnes Water с караваната – имате дори и филм от тази тъй далечна ера. Преди бяха две отделни села, а сега май че са се свързали вече, поради интензивното строителство и растеж на местното население. Прибираме се на 04 Януари, на 08-ми Даниела и Ванеса заминават за Аделаида, а пък наш Миро пристига от Америка на 14-ти. Това са най-грубите планове и перспективи за близкото бъдеще, а подробностите ще научите постепенно, като му дойде времето. За сега довиждане, че урокът на малката пианистка е почти към своя край и отивам да я взема. На връщане към нас ще купим някои продукти и се прибираме да шетаме. Даниела ще прави питка и баница…

28.12.2014, 06:00 местно време – Няколко дни по-късно и 600 км по-далеч от дома, ето ни в къмпинга и мястото, където преди 17-18 години аз също съм се подвизавал, само че тогава при малко по-различни обстоятелства и в друг семеен състав; точно по същото календарно време обаче. Преди да започна разказа си за самото ни пребиваване тук (всъщност, пристигнахме вчера на обяд), по стара традиция ще върна лентата на фактите и събитията с по-задна дата, за да стане ясно на четеца как стигнахме и до тази част на света.

В края на последния си репортаж, ние все още се намирахме при учителката по музика на Ванеса. Тъкмо беше станало време да я вземам, защото аз отдавна вече не стоя заедно с тях на уроците – сядам в колата отвън под дебелата сянка на огромното им дърво и обикновено пиша от там. По принцип напоследък и доста рядко се занимавам с музикалните наклонности на нашия шопски “талант”, но тогава случаят беше такъв, че аз участвах в завеждането на Неси до студиото на другарката – Даниела щеше да ходи по пазар, да се подстригва и да се разправя с други домакински и кухненски удоволствия. Взехме си довиждане с жената, изказахме си взаимните Коледни пожелания и се разделихме до следващия урок, който ще бъде чак след средата на Януари. На връщане минахме през един магазин, от където обикновено аз се снабдявам с евтина корейска бира и след още около час пътуване се прибрахме в къщи.

Там започна подготовката за вечеринката на Българската земляческа група. Привечер у нас дойдоха и едни приятели от Бризбън, на които впоследствие подсигурихме подслон в малката стая за гости. Към 17:30 всички заедно поехме към ресторанта – тави, баници, питки; като на селски сбор или цигански годеж. Отидохме с колата на Даниела, защото тя по някое време щеше да се прибира, че на другия ден беше първа смяна. Малкото пък не рачи да дойде с нас, защото нейните дружки нямало да са там и щяло да ѝ бъде скучно; действително, че залата беше повечето пълна с малки бушони, отколкото с разни моми и ергени на нейната възраст.

В ресторанта аз имах служебни ангажименти по организацията на цялостното мероприятие: билети за томболата продавахме с Марио (като по-гръмогласни и изявени викачи), после аз се занимавах със самото изтегляне на печелившите билети; обличахме едно наше момче в костюма на дядо Мраз – цяла вечер крак не подгънах. В същото време бяхме седнали на една маса с нашите приятели, но жената пък е ковчежник на групата, та тя също имаше роли с отчитане на кувертите, раздаване на наградите от томболата под формата на “Снежанка” и т.н. Чак към 23:00 народът се поуталожи малко, децата мирясаха, след като дядо Коледа им раздаде подаръците и всеки си получи своето според “послушанието” през годината. Някои посетители дори започнаха и да си тръгват, докато моят моабет още не беше започнал. Останахме само неколцина бабаити, но до това време Даниела също вече си беше тръгнала за дома. От там насетне започна истинското тържество. Допихме и доядохме де що беше останало по масите, Желязко докара една китара и с нея посрещнахме изгрева на слънцето. Прибрахме се сутринта към 04:00 и легнахме уж да спим. Така и не съм чул Даниела кога е заминала на работа, но към 09:30 всички станахме. Пихме разни кафета с гостите ни и те малко след това си тръгнаха, а ние с Ванеса останахме да подреждаме къщата. Следобеда ходихме да караме колелетата и денят приключи набързо с ранното ни лягане по креватите поради недоспиването от предишната бурна нощ.

В понеделник всеки продължи с дейността си – кой на работа, кой във ваканция; аз отново мобилизирах велосипеда и така изкарахме цялата седмица. Междувременно Нени се прибра от обекта, а във вторник дойдоха с Меган и малката у нас на гости. Преди това обаче, Даниела ми домъкна една касетка с много евтини червени чушки и патладжани за кьопоолу. Хайде, докато прекарам всичкото количество през огъня, после пък на сутринта да го обеля, да го почистя най-старателно от люспи и семки (че на някои от нас им се закачат по гърлото и не могат да ги преглъщат…); след това хукнах до транжорната, където предния ден бях поръчал 8 кила свински изрезки и едно прасешко вратле – трябваше да си взема стоката. Прибрах се и веднага смлях месото, част от което щяхме да носим на Коледа за грандиозното ни събиране с приятелите. Обаче смилането на четвърт свиня си е баш занаят и доста времеяден процес – мухи кръжат по месото и кацат навред, та всяка секунда трябва да ги разпъждам с пачаврата; пот се стича от мен, докато въртя машинката като че ли катеря Градище с една раница тухли на гърба си. Беше страшна офанзива, но се справих отлично. Даниела беше оставила едни картофи да ѝ обеля, които вечерта опече с пуйката за гостите – с други думи: въобще не съм скучал, ако някой тук се чуди с какво съм се “забавлявал” през свободното си време и как съм си уплътнил деня…

Във вторник вечерта пристигнаха и “младите”. Седнахме на двора и там изкарахме моабета, че вътре беше много топло. През последните няколко дни времето бе необичайно горещо и на няколко пъти се изсипаха едни много хубави проливни дъждове, които временно освежаваха нажежения като в доменна пещ въздух. Нени и Меган, заедно с друга банда техни приятели се стягат да вървят на къмпинг с палатки. Даже те днес поемат рано сутринта за пясъчния остров (Fraser Island), където ще бивакуват до след Новата година чак. С тях изкарахме няколко приятни часа и те си тръгнаха, че от там насетне имаха да подреждат коли, багажи и да се приготвят за пътуването.

На другия ден Даниела пак беше на работа – аз варих боб за Бъдни вечер. Ванеса направи питка, купихме български постни сарми, лютеница джурках, кьопоолуто си разбъркахме и на масата ни имаше повече от 33 вида ястия и блюда. Прикадихме къщата, трапезата и дадохме ход на тържеството. Понеже аз нито ям, нито пък вече пия като хората, тези наши вечеринки преминават много скучно и вяло; кантарът обаче онзи ден отчете заветните 100.8 кг – тегло, което не съм имал поне от 10 лета насам. С Даниела живеем заедно в продължение на 16 години (ба мааму – станал съм доста търпелив напоследък; първият път издържах само 13…). Когато тя ме “прибра” под крилцата и топлите си грижи в началото на 1999, аз тежах само 93 кг и за всяка година от съвместния ми живот с нея, явно съм качвал прогресивно по едно кило. Сега се опитвам да сваля поне част от тях, обаче е голям зор – майката си’йбало, че от глад и краци сплитам вече, та залитам чак…

Коледният ни ден започна много рано - първо с изпращането на мама Дани за последната си тазгодишна смяна на работа. Малко по-късно, след като тя излезе Ванеса също скочи от кревата, за да разопакова подаръците си, оставени нарочно да чакат под елхата точно този върховен момент на наслада и детско опиянение. Общо взето нашите лични подаръци се изразяват в настоящата почивка на море, както и в следващите няколко, които дори са запланувани вече заедно с Миро – почти веднага, след като той пристигне от Америка. Нени и Меги са ни подарили много хубави парфюми, но аз лично не знам какво пък ние сме им купили – Даниела завежда този сектор и аз дори не се интересувам от подобна комерсиална суета. През деня се чухме с тях, за да обменим малко мнение и известна семейна информация.

Изненадата на всички ни обаче беше много голяма и приятна, когато научихме, че моят малък Неничко най-после е подарил годежен пръстен на Меган – точно със събуждането им, навръх Рождеството наше и Христово. С този негов толкова красив жест и акт (на безумие…), ние официално се сдобихме с още една снаха – обадих им се през деня специално, за да ги поздравя и насърча в тяхното голямо житейско изпитание. Така че вече и на нашият, до онзи ден съвсем безгрижен и щастлив ерген надянаха хомота – сега остава само да си го намества оттук-оттам, за да не му гложди и убива на гърба; нека Господ да им е на помощ – да ги пази и закриля от беди. Амин!...

Общо взето денят премина под впечатленията и тръпките от тези годежни емоции около младежите. Аз избърках едни кюфтенца от 5 кг кайма, със съответните прибавки, подправки, луци и други боклуци. Бяхме обещали на общото ни събиране за Коледната вечер ние да участваме с тези месни произведения, а всеки друг да приготви мезета, салати, гарнитури и прочие кулинарни изненади. Като си дойде от работа, Даниела опече един млин, заготовката за който тя беше направила още предната вечер. Грабнахме тавите и хладилните кутии с напитки и към 17:00 вече се бяхме подредили на масите в двора, разположени покрай басейна у Люси и Иван (сестрата и зетя на Марио).

Там веселбата ни се проточи до изгряването на първите слънчеви лъчи и след много кратко преспиване по дивани и фотьойли, кой където свари и намери, част от нас отново застанахме на поста си, където само до преди малко бяхме седели, здраво приковани към столовете си цяла нощ. Последваха кафенца, курабенца, сладкиши, баклави и т.н., но дорде не нападнахме боба от вечерта с остатъците от кюфтетата, истински моабет не можа да се заформи. Постепенно започнаха да прииждат вечерните посетители и да се завръщат по местата си – някои от тях си бяха ходили по къщите, защото живеят сравнително наблизо. Така покрай бобеца ударихме и по няколко бири, та едвам се прибрахме чак вечерта – едвам, защото никак не искахме да се разделяме с нашите приятели, но пък от там насетне ние трябваше да си приготвяме и товарим багажа за пътуването ни насам. Добре че част от него беше вече нагласен, та само го нахвърлях в колата. Не очаквах, че това малко фургонче отзад може да побере толкова много стока. На всичкото отгоре подире си мъкнем и един допълнителен хладилник за къмпинг, който напълнихме с разни провизии още от нас. Хладилникът в тази барака е много малък и мизерен – ние като го натъпкахме изведнъж с горещите от пътуването през деня хранителни стоки и той взе да се задъхва. Другият обаче съвсем не е по-добър – аз даже имам чувството, че пък той изобщо не работи. Вътре не се усеща никакъв полярен мраз, ами само някакво си хладно есенно течение излиза през процепите, от където уж би трябвало да бълва студа – “сняка” да се сипе на снежинки, а ледове на буци да се валят и търкалят – е да, ама не…

Така неусетно стигнах до подготовката ни за предстоящото екскурзионно летуване – със сетни сили натоварихме моята кола от вечерта, като оставихме само охладените в нашия хладилник стоки да качим на сутринта. От умора и недоспиване едвам се примъкнахме до леглата и в 20:30 вече бяхме угаснали. През нощта валя дъжд, който ни съпътства доста време по пътя на следващия ден. Поне беше хладно, но с наближаването на тропическите пояси, температурите започнаха чувствително да се покачват. В 04:30 сутринта, когато всъщност тръгнахме, термометърът показваше едва 20°C, докато като пристигнахме в ранния следобед на същия ден, живакът му беше подскочил до 33-то си деление.

Заключихме отвред къщата и както вече разбрахте, поехме по дългото трасе за насам. Отначало пътувахме в дъжда, което беше приятно и освежаващо – колата се изми най-идеално. С отдалечаването от нашите географски ширини, облаците се разсеяха, валежите постепенно намаляха и хептен спряха, докато на края над нас се облещи и огненото палещо кълбо. На няколко пъти спирахме по пътя – къде за закуска, къде за изпикаване, за наливане на бензин, купуване на хляб и т.н. А пък цената на тоя бензин като е започнала да спада от няколко седмици насам, та имам усещането дето колите ни вървят почти с вода вече – стойности от около $1.17-$1.20 (за едно кило) не си спомням да бях виждал от години. Независимо, че аз на моята все още млада “невяста” сипвам от възможно най-скъпото гориво, последното е някакви си $1.40 за литър, докато преди се харчеше по $1.65-$1.70 (пак килото). Обикновеният бензин пък е толкова евтин, че него вече спокойно можем и да го пием, вместо да се тровим с тези руски водки и смити вина от бъчвите – точно както правят аборигените…

С пристигането си, веднага се настанихме в бунгалото – половин час само примъквахме стока и багаж, а смаяните къмпингари току се въртяха покрай мен и се чудеха как е възможно да вцедя толкова много боклуци, в тази иначе относително малка, леко спортна кола. Единственото, което не успяхме да вземем с нас беше поне един от двата жълти плажни чадъра, защото бяха с по два пръста по-дълги от широчината на багажника и не можаха да влязат напряко. Иначе мислех да го сложа на задната седалка, но пък Ванеса трябваше да седи връз него през цялото си пътуване и майка ѝ веднага се възпротиви и възропта срещу безумните ми идеи на безотговорен баща. За сметка на това мъкнем плавници, маски, шнорхели – пълно леководолазно снаряжение, че нали ще ходим да гледаме коралите. Имаме организирана екскурзия от тук с един кораб, който пък ще ни закара до дивно красив необитаем остров в океана, чийто район се счита за начало на Големия бариерен риф и където е изключително красиво. Но за това ще стане дума по-навътре в изложението ми.

Сега е вече 09:00 – маймунките започнаха да се разбуждат една по една, да стават, да тропат, да правят кафета и да ми бърборят на главата. Моето съсредоточение от тук насетне е поставено под голяма въпросителна и аз много скоро ще трябва да прекъсна творчеството си, защото след малко ще излизаме. Първо отиваме до някакъв местен пазар – нещо като хиляди сергии с множество биташки стоки. Нищо не ни трябва, но човек никога не знае на какво може да се натъкне.

Та, думата ми беше все още за вчера – след като вкарахме всичко по хладилници и по долапи, хапнахме по един залък набързо и излязохме на разходка. Къмпингът ни се намира в една рехава гора, с много хубави дървета и шарени сенки. По един чер път се стига до плажа, който е толкова див, че дори Робинзон е имал за дружка своя Петкан, дивакът. След 15 минути вървене през гората слязохме долу на брега и тръгнахме по мокрия пясък към скалите на носа в далечината. Установихме, че водата в океана е изключително топла – почти като чай, а пясъкът – доста по-едър от пудрата, с която сме свикнали по нашия край. Вървяхме може би повече от час и стигнахме до непроходимите скали на полуострова. Там всъщност свършваше населеното място и ние изпълзяхме нагоре, за да ударим по друга една пътека. По нея стигнахме и до селото, а потта се стичаше по нас като от чучур на селска чешма. От там вече по асфалтовия път се прибрахме като пребити обратно в къмпинга, но направихме един доста дълъг и изморителен преход. С влизането се хвърлихме в басейна, за да свлечем част от мръсотията по нас. Последва официално изкъпване в банята на бунгалото и към 18:30 вече бяхме излезли на верандата с по едно питие в ръка. Свещи, сладки приказки, по някое и друго доматче и хайде по леглата, защото умората на края надделя и бързо ни повали в изходното хоризонтално положение. За тази сутрин вече знаете всичко – а за това, което ще следва през дългите часове на деня, изправил се пред нас, ще научите едва довечера. Излизаме – положението стана нетърпимо и неудържимо; всички са облечени, готови и само мене чакат – хайде, чао ви, добри хора…

31.12.2014 – Независимо, че часовникът все още показва 07:20, днешният едва започващ ден ще се яви последен за тазгодишното ми задгранично и презокеанско комюнике, а пък в настоящия момент ще положа и финалните си бележки - току в навечерието на Новогодишната нощ. Освен всичко друго, денят ни ще бъде изпълнен с емоции и преживявания от всякакъв характер, за които ще стане дума малко по-надолу в статията. Преди да продължа напред обаче, сега ще се върна на мястото, където по време на моето последно включване, аз внезапно прекъснах мисловния си поток и боднах окончателно перодръжката обратно в мастилницата, за да изчакам настъпването на малко по-спокойна творческа атмосфера около мен (като мъртвилото например за момента, което продължава да цари наоколо из къмпинга).

След като онази сутрин всички си изпихме хапчета, кафета, млека и чайове, най-после заключихме бунгалото и излязохме. На съвсем близко, пешеходно разстояние от “лагера”, всяка неделя местната селска управа организира едно смесено тържище, където всички тъдявашни производители на селскостопанска продукция, художници, занаятчии и други хора на изкуството продават своите експонати – в по-голямата си част представляващи нищо повече от шарени и пъстроцветни дрънкулки, с вида и стойността на евтин кич. Куклички, меченца, стъкълца и колиенца, огърлички от седеф, гарнирани с измрели мидени черупки, всякакъв размер рапани, книги стари/нови и списания (но не с голи жени…), растения от семейства разни и още хиляди други артикули бяха запълнили сергиите по поляната, пред които се тълпяха гъмжило след рояк и рояк след гъмжило от любопитна народна маса - сякаш се звереха у пазвата на Леонардовата “Мона Лиза” в Парижкия Лувър или пък под кръста на гръцкия бог Аполон в голата му скулптурна формация от музея във Ватикана; нагло и нахално, проницателно и дълго - като че нарочно. Претопихме се и ние всред тълпата себеподобни, старателно убивайки известно количество време в безцелно зяпане на изложените артикули и стоки.

От един чичка купихме голям храст с люти чушки. Пред нас продължава да стои тревожният въпрос обаче, във връзка с неговото пренасяне до вкъщи и посаждането му в домашни условия някъде по двора, но за сега сме го оставили на малката тераска пред колибата и най-редовно го поливаме с остатъци от чашите след запой – бира, вино и кафета, но сегиз-тогиз му капваме и по няколко капки водица за неутрализация на азотно-фосфорните торове, с които го третираме (понеже аз нощно време и пикая в саксията, но за това още никой не знае и хич не се досеща, поради какви именно причини лютите ми чушки изедин път наедряха и добиха размери на Пазарджишка капия). Пазарлъкът беше толкова добър, че просто нямаше как да се откажем от офертата, след като за това растение хората искаха $5, а пък ние го взехме само за $3. За себе си лично аз купих една огромна диня – за нея също броихме $5, която ядох в продължение на ден-два и чиято половина вече едва снощи най-триумфално изхвърлихме в кофата за боклук, след като последната почти се вкисна от стоене в топлото.

От друга местна бабичка пък, Даниела купи един комплект вилици и лъжици, голямата част от които ще оставим в наследство, прибавяйки ги към иначе доста оскъдния кухненски инвентар на бараката – не устояхме на предизвикателството да го подминем и за $2 въпросният комплект прибори за хранене остана в наше притежание. Ванеса изяде едно карначе в хлебче и така натоварени с лютите чушки, с динята на главата и под безмилостно палещите лъчи на слънцето, ние поехме обратния път към временното ни жилище – трябваше първо да се разтоварим от стоката и от там насетне да продължаваме по останалите обекти за посещение, определени за през деня.

Качихме се на колата и отидохме на плаж в съседното село. Къпахме се из морето, разхождахме се по камъните и пясъка, но когато вече много ни нагря отгоре огненото небесно светило, ние предприехме други разходки из района. Общо взето посетихме всяко отделно кътче и алейка, по която можеше да се движи човешки крак и се прибрахме чак в късния следобед – изморени, гладни, жадни и добре напечени от слънцето. Хубавото беше, че пътеките вървяха все из гористи местности и се движихме предимно под сенките на дърветата, но жегата и влагата на въздуха оставаха в своите по-високи и лепкави стойности на уредите за измерването им. Вечерта отново си направихме едно кратко тържество и легнахме като пребити.

За следващия ден по обяд вече очаквахме пристигането на нашите приятели. Ние през деня пак поскитахме наоколо – малко плаж, малко къпане, гмуркане и т.н. Трябваше да купим нещо от магазините, та ходихме и до селото. Докато далдисвах из морските дълбини си събрах много рибарски такъми, които днес вече ще влязат в действие и употреба. По скалите намерих десетки закачени кукички и оловни тежести, зарязани от рибарите, но наред с това се натъкнах и на изключително недобросъвестно, престъпно дори бих казал отношение към природата и прелестите ѝ. По дъното имаше нахвърляни празни бутилки от бира, някои от които естествено и счупени; отделно се въргаляха кутии от кока-кола – аз не мога да си представя, че може да има някой изрод, който по такъв идиотски начин ще си изхвърли боклука в морето, при положение че буквално на всяко кьоше има поставени нарочни кошчета за отпадъци! Що за пъклена съвест или скверна мисъл се крие у такива шибани и низки (от низост, а не ниски на ръст…) човешки същества, след като пък и същите прекрасно знаят, че баш там газят хора, играят деца, плуват, скачат по камънаците и т.н. – акълът ми не го побира този факт и до голяма степен това подводно видение остави едно горчиво разочарование у мен. Аз прекрасно си спомням девствените води около тези скали и камъни по крайбрежието, където навремето преди 18-19 години сме ходили и с Нени. Тогава като че ли не се бях натъквал на подобна грозна картина, а може да не ми е правило и чак такова отблъскващо впечатление – нали си имах други, далеч по-различни кахъри от природозащитните…

По обяд се прибрахме обратно в къмпинга и малко след това нашите приятели се появиха. Те заеха съседно бунгало, само през едно от нашето и постоянно сме заедно с тях. Веднага щом се настаниха в колибата, ние ги повлякохме да им показваме интересните места, до където бяхме вече ходили и проучили предишните дни. Правихме хиляди снимки и забелязваме, че времето ни преминава много приятно и забавно с тези хора. Вечерта, вече в пълен състав проведохме поредния си качествен моабет и легнахме доста късно. Това беше и една от причините, за да не се събудя навреме вчера сутринта – отделно дето осъмнахме в дъжд; е, вярно че иначе топъл, тропически и много приятен, но все пак дъжд, да го éба...

Сутринта ходихме из местните вилаети да търсим въдици и рибарски принадлежности. Аз вече имах куките, които си бях намерил предния ден – трябваше ми само едно парче корда, която пък купих за $4 от един вехтошар. Понеже бяхме малко поизгорели и предвид неподходящото време за плаж, та се метнахме на колите и следобеда ходихме до съседен град – Gladstone (Гладстон или вероятно Гладстън, според различните английски наречия), който се слави със силно развитата си индустрия. Пътят до там е 130 км и ние решихме докато сме сравнително наблизо в района да го посетим, защото пък от нас до там е около 500-600 км и друг път едва ли ще имаме подобна възможност за такива екскурзии. Моят приятел искаше да си купи въдица, та имахме и конкретно поставена задача, наред с безцелната разходка из обезлюделия по празниците град. Сега повечето хора са в годишни отпуски и градът беше призрачно тих и глух, като че ли изоставен и забравен от всички. Преди да си тръгнем посетихме и най-голямата в Южното полукълбо рафинерия за производство на алуминий – една огромна инсталация, бълваща 11,000 т суров материал дневно. Привечер се прибрахме благополучно – нахвърляхме пържолите и кюфтетата по скарата и вечеринката ни тутакси придоби вкус, мирис и общ характер на истинска балканска кебапчийница.

Онзи ден се запознахме с един италианец – много запален къмпингар като нас, само че дошъл със семейството си на палатка. От дума на дума се заговорихме кой от къде е родом, къде живее в момента и на кои места по света, та се оказа, че той е работил в нашенската ТЕЦ Марица-Изток 3. Преди години някаква италианска фирма поела реконструкцията на турбините и цялостното обновление на централата, та той бил част от екипа инженери, които в продължение на две години са се занимавали с ремонтните операции. По време на тази негова дейност, със семейството си са живели в Стара Загора и малко в София – една от дъщерите му (от общо трите деца, които имат) дори била родена в сравнително новата софийска болница “Токуда”. По това време жена му (която пък е австралийка) имала някакви усложнения с бебето и нашите го държали известно време в инкубатора (ковьоз) – не можеха милите един през друг да намерят по-ласкави думи, с които да изкажат възхитата си от обслужването във въпросното болнично заведение и от грижите, които медицинските екипи са полагали както за новороденото, така и за майката; останали са също и с прекрасни впечатления от България като цяло, в което не се съмнявам. Та, по такъв непринуден начин, от дума на дума във взаимни разговори по плажа завързахме още едно къмпингарско приятелство – точно както едно време по морето; много симпатично семейство, особено “синьората”, áко и да беше малко с кралска кръв и от подобно аристократично потекло…

След малко ще ходим за риба, ще имаме свободни занимания докъм ранните часове на следобеда, когато официално ще започне подготовката ни за Новогодишната нощ. Ще правим баници, руски салати, ще приготвяме пържоли и други лакомства, с които ще посрещнем Новата 2015 година. Нека това бъдат и моите последни думи за отиващата си вече стара 2014-та, с най-искрените надежди, че следващата ще бъде още по-успешна, благодатна, здрава, силна и плодородна. На добър час и до най-скорошни срещи!

А пък за да завърша и напълно своите задгранични послания, при това съвсем вече в мой собствен стил и амплоа, позволявам си да поместя няколкото следващи стихчета, които наскоро нахвърлях доста набързо, обладан от празничните чувства и усещания, витаещи напоследък из пространството и в частност около мен. Доколкото си спомням този спонтанен и мълниеносен творчески импулс ме удари баш в Коледната ранна утрин, след като изпратих любимата жена да оре с комбайна нивата на ТКЗС-то, а пък аз си останах в къщи да се грижа за домакинството, да наглеждам челядта, добитъка и да си хортувам с момите и съседките през комшулука (образно и метафорично казано – нали Даниела беше на работа, та от там ми дойде на ума и асоциацията с “нивата”)...

На всички вас, през този ранен зимен час,

Тостове с наздравиците си изпращам аз!

Бъдете горди, здрави, силни и засмени,

точно кат' онез там, ябълки червени!

Отпивайте винó от чашите-камбанки,

с отбраното най-харно и благо вам мезе.

Туй шунки, кървавици и башка луканки -

покривката да са ви, като от нежно кадифе!

Днес тъй; и утре пак - все така и до амина,

живейте дружно в мир, любов и сговор тих.

Пожелавам всинца ви да срещна догодина,

за да се преразкажа в моят следващ стих...

03.01.2015 – В момента правя своето първо включване за Новата 2015 година. Нека тя да е честита на всички нас и всекиму да донесе онова, от което най-много се нуждае: здраве, радост, щастие, дълголетие, пари, любов и благоденствие. Нашето екскурзионно летуване по тези географски ширини продължава, въпреки че вече му се вижда краят – утре до 10:00 ние трябва да сме напуснали бунгалото и след още няколко часа мотане по плажа, ще бъдем настъпили обратния път за дома. Независимо от това обаче, пребиваването ни тук съвсем не е лишено от приятни емоции и силни преживявания, краските на които сега ще се опитам да предам в настоящите си редове.

За миг се връщам в старата година, когато ходихме за риба. Изглежда че стръвта ни не беше много подходяща за вкуса на местните рибни видове и продукти (изрезки от свински пържоли, разни кожи, сланина, жили и т.н.). В следствие на този неправилен подбор на захранката, никой от нас не можа да улови нищо през няколкото часа, изправени като партизани за разстрел по нажежените от слънцето скали. Него ден беше ужасно горещо и имах усещането, че гумата на джапанките ми ще се размекне, докато възторжено и упорито се взирахме в празните куки – пареше страхотно под краката и да се стъпи на босо по камъните беше равносилно да ходим върху включени на “max” електрически котлони; сядането по тях също имаше подобен топлинен ефект и граничеше с абсурда. За да се спася от нежелателно и последващо изгаряне от досега съществуващото, изкиснах си фланелката във водата и я облякох мокра – обаче за 5 минути тя изсъхна на мен и по нея остана да личи само солта…

След като си начесахме крастата и видяхме, че рибарлъка ни се провали и не провървя в желаната от нас посока, от там ходихме на плаж, после влизахме в басейна и се отдадохме на свободни занимания. По някое време следобеда започнахме подготовката на Новогодишната нощ, която също протече весело и шумно, само че скрити в бунгалото на хладно. Тези дървени колиби са снабдени и с климатична инсталация, така че ако отвън на верандата е непоносимо и неприятно задушно (какъвто беше случая), единственото спасение и резервен вариант е влизането вътре – в противен случай си е направо умирачка. Не знам какво правят бедните хорица в палатките при подобни “сурови” климатични условия, а пък е твърде възможно и самите ние да сме се разглезили до такава невъзможна степен, че да не знаем какво искаме вече. Жените правиха баница, но понеже нямаме фурна, та вместо да я пекат, те я “опържиха” в един дълбок тиган. Имало и такъв вариант, който също бил известен на баничарките – след като баницата стана от едната страна, с помощта на други съдове я обърнахме и от другата. Стана за чудо и приказ, само дето късмети нямахме, защото примитивните ни условия, наред с липсата на суровини и материали не позволиха изработката им. Това беше работа и задължение на дечурлигата, но те бяха твърде много заети с игрите си и на края забравиха да направят късметите.

С приятелите ни изкарахме до 03:30 сутринта, под звуците на чудна българска музика от радио “Дарик” и други подобни станции, които могат да се слушат през Интернета. Службата на моя приятел е такава, че през мобилния си телефон той има неограничен достъп до световната мрежа за информационно разпространение, което пък ни позволи да не останем откъснати и изолирани от останалия прогресивен свят. Чрез неговата Интернетна връзка аз дори успях да ви изпратя едно бързо Новогодишно поздравление, както и да подам кандидатските си документи за няколко работни позиции, които се бяха появили междувременно. Опасявам се дори, че още вчера някой агент ме е търсил по телефона, но през деня последният не беше у мен и сега само слухтя като глуха кучка дали онзи няма да ме потърси пак. Не е изключено той да ми е изпратил и някакво съобщение на електронната поща, но за да я проверя ми трябва Интернет, с което пак ще се разправям по някое време днес. В къмпинга също има подобна услуга, но тя струва $3 на час – ако не успея да се свържа по някакъв друг начин, може да прибягна и до плащане; колкото да ми свиди и да не ми се иска да троша пари за глупости…

След като през нощта не спахме много, а на сутринта – не чак толкова дълго, първият ден от Новата година за всички летовници беше един такъв бавен и никакъв, безцелен и отегчителен до крайност; отделно дето горещ и зноен, както всички останали за този период на активния летен сезон. Едва следобеда се замъкнахме на плаж и изкарахме там до залеза на слънцето. Беше много приятно, защото и времето се позахлади частично – температурите паднаха до сравнително поносимите 30°C, което пък даде възможност вечерта на Васильовден да седнем пак отвън. Имахме много поводи за почерпки – на първо място бяха именните дни на милата ми майчица, на малката Ванеса, както и една от майките на нашите приятели. Софрата ни пак продължи до среднощ, която беше и последната заедно с тези хора. Те вчера си тръгнаха за Бризбън, където живеят, а ние за този ден имахме предварително резервирана екскурзия за посещение на един коралов остров.

След като преспахме набързо и станахме на другия ден в 07:00, малко след това паркирахме колата около пристанището и се наредихме на опашка за качването ни на борда. Първата група замина буквално с няколко минути по-рано, докато нашата потегли точно в 08:30 - около 250-300 глави мераклии и търсачи на силни усещания ни натовариха в два бързоходни, 22-метрови моторни катамарана и много скоро отплавахме към въпросния остров, именуван по името на някоя си лейди Масгрейв. (Lady Musgrave Island, преведено на местен диалект). Впоследствие се оказа, че наименованието е направено в паметна чест на съпругата на сър Антъни Масгрейв, който през далечните колониални години на Австралия, по онова време е бил губернатор на нашия щат, Queensland.

Пътуването ни до там за някои беше епично и вълнуващо, но за по-голямата част от нещастните пасажери щеше да се окаже комай последно. Разстоянието до острова е около 60 км (32 морски мили) и с тези бързи катери се преодолява за някакъв си час и по-малко от половина. Щом излязохме обаче от ръкава на залива и заподскачахме по вълните като орехова черупка в планински ручей, на много от хората в “купето” им се стъжни положението. Че като се почна едно масово повръщане, като ги хвана всички морската болест – ела да видиш бако, на какво му се вика мор и леш по добитъка и животните. За мен удоволствието беше неописуемо - даже се опитах да заснема известни кадри с камерата, но поради страхотното клатене на кораба това мое начинание се оказа невъзможно. Вкопчих се здраво за предната седалка и така пътувах до пристигането ни. Даниела със сетни сили изкара до края, за да не си избълва вечерята, но и двете с Ванеса геройски издържаха без да оповръщат орталъка, както останалите нещастници около нас; смрад, миризма и пълен химически анализ на това, кой с какво бе имал неблагоразумието да закуси сабалам. На моменти тая лодка се оказваше изцяло във въздуха, едва плъзгаща се по гребените на вълните. Сгромолясването обаче от там с няколко метра надолу, както и издигането ѝ към следващата огромна вълна беше най-големия кеф, който някога съм изпитвал с тялото си (естествено, след първото ми преспиване с жена, който акт продължава да води класацията за степен на наслада дори и в днешните, вече не чак толкова възторжени времена…). С навлизането ни в тихите води на лагуната, вълните изчезнаха, корабът се успокои и всички акостирахме благополучно – поне живи и повечето от нас само полуживи, но пък масово не в особено цветущо здраве.

Програмата ни за деня беше наситена с мероприятия и нито за миг не сме скучали. Първо ни натовариха в една по-малка лодка, чието дъно е прозрачно, с която на път за самия остров ни показаха дивно красивите подводни образувания, корали, рифове, най-различни риби, костенурки и всякакъв друг вид морски свят. Съвсем не е случайно обявяването на Големият бариерен риф (The Great Barrier Reef) за едно от Седемте чудеса на света – това място наистина е уникално по своето богатство с тези тъй феноменално красиви коралови организми. Както научихме от подробните научни обяснения на екскурзоводите, те представляват сбор от живи микрочастици и минерали, от които е изградено крехкото им и чупливо тяло. Този остров и атолът с огромната му прилежаща лагуна около него се счита за началото на въпросния Коралов риф, който като започне от тук се простира на стотици че и хиляди километри нагоре в северна посока. Съгласно статистиката Бариерният риф е дълъг повече от 2300 км, състоящ се от 2900 индивидуални рифови образувания и над 900 отделни острова. Единствен Lady Musgrave Island е разположен на достатъчно близко разстояние до сушата, заради което е и така лесно достъпен. Останалите островни групи и атоли се намират на огромни разстояния навътре в океана, като не съм и много сигурен дали изобщо са възможни за масов туризъм и посещение. Макар че в далечината се открояваха и други подобни острови, те не са обитаеми и са оставени за природни резервати, без самите да изпитват остра нужда от тъй “грижливата” намеса на човека...

Остров “Лейди Масгрейв” не е голям по площ – със своите размери от едва 800 м дължина и наполовина ширина, отнесен по мащаба на световните атласи и карти представлява някаква си нищожно малка точица, голяма колкото върха на една топлийка. Образувал се е от натрупването на вече мъртви и изпочупени от вълните корали и миди, които морските течения в продължение на години са отмивали и влачили точно в тази част на океана, вследствие на което пък купчината се е издигнала и над нивото на водата. Това малко парче суша е привлякло хиляди мигриращи птици, които идват специално тук, за да свият гнездата си и да измътят своите малки. Пълното отсъствие на прясна вода изолира острова от всякаква друга отровна и опасна за тях гад, като змиите например – а пък това от своя страна създава почти идеални условия за размножаването на пернатите, чрез мътене и излюпване на яйцата им, равносилни на тези в инкубатор. Единствени техни врагове се явяват вечно гладните чайки и гларуси, които също се срещат в изобилие по острова – те се хранят с яйцата на бедните птички и последните много трудно насмогват с доставката на въпросния яйчен продукт: хем да заситят глада на чайките, хем пък и да им хартиса малко за измътване на собственото си поколение.

С нашествието на птиците и естествените им природни нужди главно под формата на техните куришки, те пренасят семена от дървета и друга растителност – така върху огромния масив от натрошени миди и корали започват да растат и храсти, отлично и редовно наторявани от хвъркатите обитатели на острова. Сега там има цяла гора с дълбоки сенки, която се подхранва и наторява от само себе си с продукти далеч по-ефикасни от амониевата селитра – изкуствен продукт, рожба на азотно-торовите заводи. В една подобна горска “ниша” там има условия дори за къмпинг, който не предлага абсолютно нищо друго, освен здрава основа за колчетата на палатките – питейна вода, кухненски потреби, провизии и други артикули на цивилизацията се докарват с лодка и от брега се влачат на ръце до лагера. В този къмпинг се допускат не повече от 40 посетители по едно и също време и за не по-дълъг престой от 21 дни; всички остават там на свой собствен риск и са длъжни да поддържат редовна радиовръзка с бреговата власт и охрана – това са задължителните условия за ползване на това малко парче земя. В други ден нашите италиански познати отиват там на бивак за десетина дни – за нас това си е чиста проба акт на безумие, но пък хората го приемат като някаква по-специална и силна връзка с природата. Аз май, на чак такава интимна “близост” с нея не съм много навит…

Из пясъците на острова почти всяка нощ ходят да снасят яйцата си около 55 огромни костенурки, които също обитават кристално чистата и зеленикава вода на кораловия атол. Екскурзоводката ни беше част от екипа зоолози и природоизследователи, които се занимават именно с тези дейности – следят миграцията на птиците, отбелязват с някакви техни знаци костенурките и наблюдават тяхното движение. Много любопитен и същевременно интересен факт е, че тук всяка година идва един огромен рояк с птици, които прелитат цялото разстояние от Сибир специално за да измътят бебетата си, след което по същия път се връщат обратно на по-хладно, заедно с новоизлюпената челяд.

Аз малко се отплеснах в подробности и географски данни за самия остров, но смятам, че всичко което научихме ние за това чудато място, би било полезно да се знае и от други – споделям го нарочно тук и с всички вас, чрез редовете на иначе безкрайния си разказ, започнат още преди множество години.

След опознавателната ни разходка из острова, със същата лодка ни върнаха на понтона, където бяха привързани корабите и където всъщност ни стовариха сутринта. По пътя си до там видяхме още риби, миди, корали и костенурки. И тук природата не е останала без своята собствена защита срещу човешкото настъпление - самото крайбрежие е осеяно с изключително отровни миди, по-скоро рапани, при чийто допир с жилото им човек гарантира собствената си смърт само след 4 минути. Така че плуване, къпане и гмуркане специално в плитчините покрай острова изобщо не са здравословни и препоръчителни като спортни прояви.

По средата на лагуната е построен един малък понтон, където акостират туристическите лодки. Докато се върнахме беше станало и време за обяд, който влизаше в цената на билета – цялото удоволствие за трима ни отсече $430, отделно от масрафа за бунгалото и останалите малки удоволствия. Хората сервираха закуска, кафета, чайове, бисквити и т.н.; обядът пък се състоеше от салати и сухи мезета, като на връщане дадоха и следобедна закуска – кашкавалчета и други кулинарни гъдели. Гледаха ни като писани яйца и екипажът се грижеше за всичко и всички на борда. След като запълнихме празнините от изповръщаното на идване, грабнахме маските и шнорхелите, за да се потопим в подводния свят на кораловия риф. Е, там вече настъпи истинското густо, защото това което видяхме с очите си, можеше да се види само по цветните рекламни проспекти и филми. От кораба ни раздадоха плавници и очила, наемането на които също влизаха в цената на нашата екскурзия (по принцип $190 на човек, но ние ползвахме известно намаление). Плувахме всред безброй малки, средни и големи риби, които любопитно идваха току пред очите ни – из водата има хиляди най-различни цветове и видове рибки, които иначе могат да се видят само в специализираните аквариуми. Киснахме се и обикаляхме рифа 2-3 часа. Ванеса се научи как да гледа под водата и да диша през шнорхела – за нея това удоволствие и изпитание беше първото в живота и видимо много ѝ хареса. Майка ѝ се задоволи само с плуване покрай рибоците, но ние с малкото добре се “разходихме” почти из целия атол. Отчетохме мероприятието с най-високите си оценки, защото наистина всичко беше безупречно организирано и изпълнено до най-малката подробност.

На връщане морето беше вече утихнало, а пък и придвижването на катамарана не срещу, а по вълните и някак си след тях беше далеч по-плавно и гладко, отколкото на отиване към острова – този път никой не повърна и всички слязоха на брега щастливи и доволни. Вечерта пекохме кебапчета, от които ще имаме и за довечера с известно дояждане на остатъците. След малко ще обядваме миш-маш и излизаме, защото докато станем всички и се организираме за плажа, слънцето може и да е залязло вече…

05.01.2015 – Аз и друг път съм възкликвал: “Home, sweet home!”, както обикновено казват англосаксонците, когато се завръщат по домовете си. Този израз датира своето начало от преди близо 200 години, когато още през 1823 американски драматурзи поставят някаква опера – за въпросния цитат е използван припевния рефрен на една от ариите. В същото време, на чист български език това звучи по смисъла: “В къщи, че пак в къщи!” А пък предисловието, с което започва днешната ми статия автоматично показва на любезния читател, че ние вече сме се прибрали у дома, след няколкодневната ни морска почивка. За да не развалям обаче впечатленията от последните редове на своеобразния си пътепис, аз мислено се пренасям пак там, в къмпинга – ден-два преди това и на същите 600-700 км разстояние от дома.

След като обилно заситихме глада си с миш-маш, приготвен от остатъчни и субпродукти, въргалящи се из хладилника (домати и лук от вечерната салата, изрезки парчета шунка, кашкавалчета и пожълтели бучки сиренца, в комплект с обилно количество яйца…), ние най-после излязохме на разходка - при това в най-големия пек и пладнешка жега. Намерихме една пътека покрай морето, която също минаваше през тънкостебла (по-скоро тънкостеблена…) гориста местност, та общо взето се движихме по засенчен терен. Сенките обаче предпазват само от директните слънчеви лъчи и техните поражения, но те в никой случай не охлаждат нажежения следобеден въздух, който сякаш полъхваше като през отворена врата на пещ. Независимо от всичко, тренировката ни завърши успешно и след 2.5 км разходка се върнахме при колата – мокри от пот и жабясали за вода (в т.ч., и бирички от мизерното хладилниче – подразбираемо е от само себе си).

От там отидохме на плажа в съседното село, който ужасно много наподобява на Китенския к-г “Атлиман” (или поне аз така си го оприличавам, като по-голям родолюбец и патриот). На самия бряг, непосредствено преди плажа, действително че има и къмпинг за палатки и каравани, също с няколко модерни бунгала, който по принцип попада в доста по-висока ценова категория от нашия. Даниела беше малко изгоряла от предишните дни, та седна под една дебела сянка с книгата си в ръка и така утрепа следобеда, докато ние с малкото играхме и скачахме по вълните, докато не каталясахме напълно. Бяхме се разбрали с италианците за предната вечер, да минем през тях и да ги информираме за условията на острова, обаче те се върнаха късно и ние не сме ги притеснявали в тъмното. Видяхме се пак и ги поканихме, те пък да дойдат вечерта у нас - като смятахме, че имаме уж малко по-добри битови условия от техните. Хората обаче настояха да отидем ние, защото Patricia (Патриция или Патриша - жената на нашия човек) баш тогава имала рожден ден. Така за последната си вечер в къмпинга ние вече имахме организирано светско мероприятие, с международно значение и интернационално участие.

Прибрахме се от плажа привечер, след като се и поразмотахме на изпроводяк из селцето, с единствената благородна цел по изхарчването на още някой и друг нещастен долар – сладоледчета за коконите, ледена бира за стария “паун” и прочие дребни глезотийки за душата. В бунгалото Даниела направи една мощна шопска салата, аз опекох наденички на скарата и ги поръсих с кашкавал, взехме си питиетата в хладилната кутия и отидохме на гости – точно както на море...

Хората ни посрещнаха много сърдечно, техни гости естествено бяха и съседите им по палатка – този път един ирландец също с австралийска булка, на когото обаче само част от говора му се разбираше сравнително ясно; за останалото трябваше да гадаем какво казва (независимо, че те също приказват на английски език…). Та стана една много интересна другарска среща, която завърши чак в полунощ и с трайно изградени близки приятелски връзки. Стéфано (италианецът…) сподели, че за да им пренесат партакешите и къмпингарското оборудване до острова, онези кожодери с моторните кораби са ги одръстили $1550 за цялото им 5-членно семейство (сума за отиване и връщане, разбира се, но все пак баснословна като размер), докато самото бивакуване в къмпинга там струвало едва по $5.75 дневно на човек над 5-годишна възраст. Горките хорица си правеха сметката да отседнат там поне за десетина дни, докато малките чемери (съответно 5, 8 и 12-годишни) им правеха най-различни фасони, пределно ясно демонстрирайки своето огромно нежелание за участие в едно такова авантюристично начинание – плод единствено на изперкалите им (според тях самите…) родители. На острова едва ли има Интернет, който факт сам по себе си кара подрастващите да потръпват при мисълта, че на такова диво място няма да има какво да правят и последните ще пощръклеят от скука. Малчуганите не се прекланят особено дълбоко пред дивните красоти на Майката Природа – те искат своите игри на междузвездни войни и ако не си ги получат, стават дори агресивни. От направените финансови анализи е видно, че такова бивакуване, макар и в най-примитивните условия специално на този остров, си остава едно доста скъпоструващо за родителите “удоволствие”, стига обаче да има кой да го оцени откъм страната на хлапетата. Старите се бяха видели в чудо как да убедят дечурлигата, че все пак няма да им бъде чак толкова скучно. С нетърпение ще очакваме да ни се обадят с отзиви за пребиваването им – най-вероятно хората ще ни поканят на барбекю у тях и там ще говорим с повече подробности за авантюрите и оцеляването им в почти дивашките и най-първобитни условия на острова.

Вечерта се разделихме с всички и ние се прибрахме в бунгалото, а на сутринта стегнахме багажа за прибирането ни назад към дома. На излизане от селото отново минахме през битака, но този път не сме си купували нищо. Аз потърсих някаква карта на щата, за да видя как можем да се върнем по други, малко по-странични и избиколни пътища, а не по главната магистрала, по която пътувахме на отиване. Действително, че такива, сравнително второкласни шосета имаше и то съвсем не лоши – бяха дори необичайно празни и безлюдни, което направи пътуването ни експедитивно и даже скорострелно. Това обаче беше точно до момента, в който насреща ми като изневиделица се зададе полицейската кола с тревожно светещи фарове, с виещи на умряло сирени и мигащи буркани по покрива си. “А! – що станá, бре чоджум? Поради каква причина ви е толкова светкавична бързината, с която презглава сте хукнали към гробовете си, вероятно?” - и прочие тъпи милиционерски въпроси, на които те добре знаят отговорите. След съответната сценка и полицейски епизод, ние олекнахме с $227 глоба заради превишената ми скорост от 120 км/ч, три дупки в талона и предупреждения, че видите ли, те били “на всеки километър”. Няма: “Виноват, другарю старшина”; няма: “Ама аз само съвсем за малко избързах”. Опитах се да им обясня разумно и учтиво, че пътят беше по надолнището и каручката сама се е засилила по стръмното, без дори да я усетя (ах-х, нейната мама аз да…! – и с конете барабар…), обаче онзи тъп шапкар отсече, щото видите ли, даже напротив: на него шосето му се струвало твърде равно, чак особено гладко и въпросителните ми реплики и дуплики останаха да висят у въздуха, както виси на една крава вимето, примерно. От там насетне вече се понесохме бавно и тържествено с малко под разрешената за извънградските шосета на щата максимална скорост на движение (100 км/ч) и снощи се прибрахме към 19:00 най-уставно и безаварийно, макар и десетина минути по-късно от замисленото.

У нас последваха традиционните за такива случаи пранета на дрехи, къпане, подстригване, боядисване на коси и други тоалетни мероприятия, та едва в 21:00 седнахме да вечеряме и да си отдъхнем от прекалено дългото и отегчително пътуване. Чак когато свлякохме от нас натрупаната в продължение на седмица кир, забелязахме колко жестоко бяхме нахапани от конски мухи, комари и друга хвърчаща насекомна гад, с които поляната и гората около къмпинга разполагаше не в изобилие, ами с милиони.

Аз по принцип още от дете не обичам завръщанията в къщи, независимо от къде и как, а пък вече с оскъпяването на екскурзията ни посредством тези 230 нещастни пари, та хептен ми опротивя всичко и целия свят на камара. Нямах време и настроение за дълги разговори и за това не се обадихме, а само драснах едно бързо съобщение, че сме се прибрали благополучно.

Тази сутрин всички сме си из къщи, защото Даниела продължава да е в отпуск – те двете с Ванеса след няколко дни заминават за Аделаида, а пък аз ще се занимавам със своето творчество през цялото това време. Днес ми се обади шефа с много радостните си новини, че делата по поръчките от Сидней вече са му в пълен ход и много скоро ще възстановим нашата съвместна дейност – дано да е така, както казва. Независимо от всичко, аз продължавам да си търся и друга работа, макар че за сега всичките ми напъни са все неуспешни.

Искаше ми се вече да сложа и краят на тази поредна глава от моя нескончаем житейски роман, защото буквално до няколко дни ще разтворя страница за следващата. През това време ще посрещнем Миро от Америка, с него отделно имаме да ходим по разни други курорти и природни забележителности, които преживявания ще описвам по-нататък. За сега това е всичко до този момент и за началото на Новата година. Приемете далечните ни поздрави, благопожелания за здраве и дълголетие – както на вас, така и до всички наши общи приятели и познати. Мислим за всеки поотделно, никого не забравяме и с умиление си спомняме за прекрасните мигове, които сме имали заедно. Ciao a tutti amici – arrivederci!…

Gold Coast, AUSTRALIA…