Писмо No 72 (I-II.2015)

Мили родители наши; скъпи бабо и дядо! Роднини и сродници, с кръв родна и душа сродна!

12.01.2015 – Като строг принцип и отколешна традиция, независимо че това е първото ми писмо за годината, в основата си то за пореден път се явява едно хронологично продължение на предходното, което пък изпратих онзи ден. Така че тук бързам да успокоя и предупредя твърде любезният свой читател, дето в следващите редове изобщо няма да намери нито нещо по-различно от досегашния тематичен план на моята пожизнена повест, нито пък ще забележи някакви сериозни отклонения от иначе скучнолявата ми житейска сага, с която занимавам обкръжението си от сума години. Единственото, на което човек може да се надява е, че към така построената ѝ вече структура, аз само ще прибавям все по-нови и по-пикантни подробности, които по една или друга причина вероятно съм преглъщал не веднъж или дваж през цялото това време на доброволна емиграция. За разглеждания тесен процеп от време обаче (между последното ми комюнике, току до настоящия момент), нямам този късмет да ви се похваля с кой знае какви успехи или пък завоевания на фронтовете, по които водя нескончаемите си битки, но въпреки възцарилото частично затишие около нас, днес ще отделя няколко отделни случки, за които да разкажа по-нататък из моето съчинение.

Веднага със завръщането ни от сравнително дългата екскурзия, започнаха мероприятията по пране на дрехи, подреждане на разпилян багаж и същевременната подготовка за пътуването на Даниела и Ванеса до Аделаида. През това време, аз от своя страна възобнових колоездачните си тренировки и с особено задоволство забелязах, че не бях наддал и половин кило дори по време на учестените ни Коледно-Новогодишни оргии и празнично-пиянски гуляи. Този факт пък ми даде допълнително насърчение и аз продължих устремното си слабеене почти до неузнаваемост на своя собствен образ в отражението на огледалото (ха-ха-ха, да не повярваш чак…). Така вече в събота, за първи път от множество петилетки насам, 100-килограмовата бариера на живото ми тегло бе временно и само частично пречупена, след като кантарът замръзна на показанието 99.4 кг, продължавайки да горя излишните калории като восъчна свещ пред църковен олтар (а ако продължавам да топя мазнините и лойта по мен все така напористо и стремително, то след още десетина години може да падна и до теглото, с което излязох от казармата – няма и 83 кила; ех-х, какъв пич бях тогаз, а пък каква мърша съм сега, дееба).

През този кратък период посрещнахме и изпратихме два от най-светлите Християнски празници – Богоявление и Ивановден, които отпразнувахме на сарми със зеле в уединена домашна обстановка. С дълбока скръб почетохме паметта на всички наши близки, които отдавна вече на са измежду живите и изпратихме сърдечните си поздрави на именниците. Макар и от края на света, с бясната скорост на Интернета в днешните размирни времена, нашите благопожелания стигнаха до всеки дом, до всеки свой роднина, близък и приятел. Нека всички те да бъдат живи и здрави, а Бог да опрости душите на починалите. Амин!...

Моите писателски занимания продължиха и през седмицата, като в един от дните (Даниела даже още не беше заминала) ми се обади шефа от работа с новините си, че сме се приближили вече до заветните договори почти на една ръка разстояние и че всичко, което очаквахме да се случи ще стане до няколко дни. Той спомена, че още в петък или най-късно днес ще ме върне на работа, но изглежда пак нещо се е закучило, защото човекът не ми се обади повторно; освен това пък, за момента далеч не се намирам и на работното си място, след като списвам тези редове директно от кухненската ни маса в трапезарията. Дълбоко в себе си предчувствам, че тоя прост и тъп италиански жабар ще ме повика баш по времето, когато и наш Миро ще е вече тук, с когото ние отдавна сме замислили да направим няколко отделни похода из околността, паралелно с разни други малки, съвместни екскурзии по планини и морета. Сега пък аз от своя страна се моля да имам известна отсрочка поне от две седмици, че да си изкараме няколкото дни заедно с нашия скъп гост в най-приятна атмосфера и безгрижна обстановка, а после нека ме разчекнат от работа, ако искат.

Големите жеги, които ни бяха натиснали в последно време, от съвсем скоро се изродиха в чести дъждове и редовни превалявания, които падат почти ежедневно и много приятно разхлаждат околната среда. Тревата по поляната направо пощуря от растеж и е вече висока до пояс, докато лозите непрекъснато пускат нови филизи и разклонения, сякаш е ранна пролет в с. Драгановци, Габровско. Моята кола (оная новичката, с която ходихме на почивка…), към мига на завръщането ни беше безобразно мръсна – както отвън, така и отвътре – листа, клечки, пясък, мидички и какво ли нямаше по пода. За щастие обаче мръсотията по ламарините ѝ се сми от дъжда, ама кочината вътре си остана. Един ден отделих цели 2 часа от моето най-ценно време (уж свободното), за да я приведа в търговски и опрятен вид – от тогава съм я заключил отпред на площадката и не смея да вляза в нея, защото чистенето ѝ ми се явява едно от множеството противни занимания, с които се сблъсквам кога редовно, кога по-рядко (може би най-противното ще дойде дори). Където има да ходя, вместо нея използвам колелото или пък бича пеш в жегата или дъжда, като въртоглав (винаги съм подчертавал, че за да оцелее в този шибан живот, човек трябва да е глупав, инатчия, малко улав, захлупен и общо взето да бъде темерут – а аз смея да твърдя, че притежавам всички тези изброени качества, наричайки ги ласкаво “добродетели”, усвоени от мен почти до съвършенство).

В четвъртък по обяд Дани с малката заминаха за Бризбън със старата кола, която оставиха на платен охраняем паркинг и от там с микробус са ги отвели досами входа на аерогарата за полета им към Аделаида. По същия начин ще се върнат и довечера. Услугата е много евтина и ние решихме, че това е по-добрия вариант, вместо да ги возя аз, че пък да се връщам и после пак да правя два курса, за да ги прибера обратно, след няколкото им дни на престой. Паркингът струва по $8 на ден, с които в сегашно време човек едвам може да изпие една бира в кръчмата и да му останат дребни стотинки за телефон. Докато ако сметнем бензина и времето, което трябва да загубя аз, става далеч по-неприемливо от финансова гледна точка. Цената на бензина също стои замръзнала на едно място около $1.10-$1.15 за литър, като поевтиня дори и “контрабандния”, който ние си купуваме от автомобилните морги – за него до сега давахме по $1 на кило, но вече ни го предлагат по $15 за цяла туба 20 л. Понеже, както подчертах по-горе съм и малко простоват, та не ми е много ясно до къде ще доведе всичко това в икономически аспект, но такива са напоследък новините и фактите – именно такива ви ги предавам и тук; обикновено обаче, когато се зададе някакво катастрофално повишение на цените в глобален мащаб, малко преди това да се случи, последните привидно и изкуствено се поддържат в по-ниските си стойности, за да заблудят обикновения покупател и разбира се потенциален избирател – само че ние този филм сме го хем играли, хем пък и гледáли, та не ни изненадват с нищо ново…

За събота вечер бяхме канени на Ивановден – наш общ приятел, с които хора ходихме заедно по морето. Аз вместо подарък му извъртях 50 броя кюфтета, но се увъртях толкова много с тях, че станах трижди пишман защо изобщо се захванах. Имах само едно кило кайма у нас – викам си: ще отида до супермаркета за още 2-3 шепи, че не ми се ходеше чак до моите касапи в транжорния цех, от където пазарувам прясна стока и най-вече евтина. Купих олио и брашно да занеса в черква и с бодра крачка отивам на месарския щанд. Онези немокаяни обаче имали едва някакви си 2 кг месо, само че го дават по $10 килото. Аз подскочих на място и си ударих гъза в тавана, като чух какви цифри им се въргалят из устата. Отказах се на мига – хем беше недостатъчно като количество, хем пък и скъпо го харчат на всичкото отгоре. Че аз свински врат без кост вземам по $8-$9 за килограм от нарочна касапница, а тези кирливани в супера ще ми искат дори повече за изрезките и жилите им, дето вероятно вимета, мъде и пениси мелят из каймата – а-аа, няма го майстора, бако; бае ви Ангела Михов е от Габрово родом, а това вече е диагноза - не само някакво си хронично заболяване от рода на плеврита! Тичам тогава при един виетнамски касапин, ама го гледам дяволът, че и той побутнал ценичките нагоре; с малко, ама нагоре – защо не примерно надолу, а?! А, бре - ей! Маминката ви противна и шмекери недни: когато бензинът е скъп, всичките цени отиват в небесата заради шибания транспорт; амчи сега, след като последният е паднал под цена, която аз не помня от кои години не съм виждал – защо тогава не си намаляват стоките, ами пак ги увеличават? Аман от ‘айдуци по тая грешна земя, дееба! Както и да е – жената на колбасаря се съгласи да ми даде една свинска плешчица по $6 килото – барабар с кокала, кожата и сланината по нея. Парчето дойде съвсем малко над 6 кг, та не сме се и пазарили много-много. Като се прибрах в къщи, веднага наточих касапския нож и започнах разфасоването на мръвката. Него ден беше непоносима жега, та потта ми се стичаше директно в каймата вместо вода – и сол биля не съм тургал даже много. От тази прасешка четвъртинка извадих само 700 гр. брак – малко кожа за чифт цървули (детски номер…) и един плосък раменен кокал (ключицата или каквото там се нарича според ветеринарната медицина). Ама пък разкошна стока излезе на края – за чудо и приказ! Хайде, дорде прекарам всичкото месо през решетката на месомелачката - че го месих подир, че пък го и бърках, разтеглях по кило и нещо в найлонови пликчета и какво ли чудо не беше. Жената ми даде гратис и малък “бонус” - допълнително няколко парчета кожа със сланината по тях, която също си обработих и смлях отделно за някой следващ път. Когато ми се падне да взема по-сухо месо, та го разреждам с малко лой, за да добие нужната мазна пропорция – в противен случай кюфтета и особено пък кебапчета изобщо не стават; каймата за тях трябва да е по-сланинеста и тлъста, за да се извадят сочни от скарата – а не такива тричави, та да не можеш да ги преглъщаш чак…

С тази месарска дейност се занимавах в петък поне 2-3 часа, но пък си отделих 2 кила разкошна кайма лично за нас, а с остатъка направих служебните кюфтета за тържеството на моя приятел. Вечерта ги омесих с подправките, а содата и лука добавях чак на другия ден. Този изтънчен мурафет съм го запомнил от бай ви Митю Чолака, който пече на пазара най-известните и вкусни кебапчета и кюфтета в цялата Севлиевска околия; в това число влиза и Габровско, барабар със селата и колибите в околовръст. Надвечер дойдоха едни приятели, които ме взеха с колата си и отидохме на гости. Там веселбата беше неописуемо голяма и със сигурност сме се прибрали по някое време нощес, но изобщо не знам с точност кога, нито пък помня как – те ме изсипаха пред дома като чувал с картофи и си продължиха пътя за у тях, докато аз сума време се опитвах да отворя вратата с някакъв крив и шибано-ръждив ключ, който дори не е бил за тая ключалка. Сабалам даже ми стана малко любопитно, от къде и по какъв начин изобщо съм влязъл в къщи (вероятно като дядо Мраз през комина, дето въобще нямаме такъв, освен отвън на оджака), а пък още по-забавно се получи, като не можах да си спомня как съм се намерил и в кревата – добре че вечерта съм се сетил барем да пикая някъде по двора, защото се събудих сух; следователно със сигурност бях действал инстинктивно и подсъзнателно – без допускане на случайни грешки, съвсем по войнишки…

За неделя бях планирал да отида и да отворя сръбската църква до нас, но сутринта не се намирах в твърде изряден вид баш за черкуване и в името на Бога се отказах да прекрачвам храма Господен в такова състояние на безтегловност. Повъргалях се още малко из леглото, дорде ми попремине махмурлука и станах да си върша работата. Общо взето се ослушвам всеки миг да позвъни и шефа, но все се надявам това да е малко по-нататък. Моите моми се прибират довечера, а в петък сутринта ще посрещаме Миро. За първите му няколко дни на престой ние нямаме определени планове – ще мислим нещо на момента, но от следващата седмица насетне ще го водим по курорти. Той в неделя сутринта заминава за Сидней и се връща у нас в понеделник вечерта. Във вторник пък тръгваме всички заедно (ох, дано само не ме повикат на работа, че тогава ще има големи преразпределения на силите и средствата)…

19.01.2015 – Връщам се на темата с една седмица по-късно, през която нищо ново не се случи, нито пък нещо старо се промени. Иначе днес е понеделник, но понеже за мен всичките дни от седмицата са все неделни, та вече не ми прави особено впечатление дори смяната им един подир друг, като въздълъг низ от червени пиперки (този път Пловдивска капия, като разновидност на Пазарджишката). Единственото вълнуващо събитие, имащо малко по-служебен характер беше срещата ми с потенциалните клиенти и инвеститори от Сидней, с които моят шеф искаше да направим връзка, да ме запознае с тях и евентуално да ги убедим в освобождаването на известно количество техни собствени средства за развитие на евентуалната ни бъдеща и съвместна работа. По принцип идеята е, ние да разработваме документацията и да изработваме съоръженията в метал, а пък те от своя страна, използвайки масивните си връзки навред в индустрията да им търсят пазари и да ги продават вместо нас и със съответната надценка, разбира се - нещо като търговски посредници и наши представители (циреи, кръвопийци или сутеньори, ако това е по-правилната характеристика на позицията им в нашата обща бизнес верига/примка). Всичкото това би било просто чудесно, ако можем обаче и да изкопчим от стиснатите им задници барем няколко хиляди долара, за да продължим самите ние с дейността си. Единият съдружник от дуото е продал някаква негова фабрика за преработка на отпадъчни суровини и материали, нагушвайки се от сделката си с 13 милиона тукашни парични единици чиста печалба. Дали обаче последният ще се съгласи да жертва няколко десетки хиляди от тях все още не се знае – обикновено колкото по-богат е един човек, толкова по-тесен и свит му е гъза; такива даже когато серат, та не смеят да си разтворят халката достатъчно, да не би случайно да им изтече нещо излишно и да падне у гириза. Миналият ден се събрахме четиримата, за да обсъждаме бъдещите планове и уж остана уговорката, те от своя страна да мислят по въпроса; ние с моя жабар каквото можахме казахме, показахме и им обяснихме – от тук нататък вероятно те ще поддържат връзка само с шефа, защото аз все още съм един “Господин никой” за всички тях и принципно те няма да си имат много вземане-даване с мен. За тези двамината, нашите доволно охладнели симпатии и отношения с последния (жабарчето визирам в конкретния случай…) останаха загадка и за момента на срещата ние с него се държахме едва ли не като първи любовници. Дълбоко в себе си обаче всеки от нас таи нескрита вражда и омерзение един към друг, които взаимни чувства и усещания не ще ни отведат твърде далеч в прогреса на фирмата. Така или иначе, ако всичко това се осъществи, аз отново ще продължа да играя важна роля в звеното от веригата, но кога и изобщо дали – един Господ само знае. Не е изключено тези наши блянове и химери с Божията помощ и воля най-после да се осъществят, но създадените разногласия между нас на много по-ниско и елементарно ниво, може да се окажат фатални за изхода на тихата взаимна война, която за сега водим само безкръвно и единствено със случайни, предупредителни изстрели във въздуха…

В петък сутринта ходих до летището в Бризбън, за да посрещна Мирослав – в 09:00 вече си пиехме кафето у дома, в най-другарска и топла, задушевна атмосфера. Топлината не идваше само от емоционалната ни среща и взаимни чувства с моя голям приятел и брат, ами оная (жегата, демек) се сипеше безмилостно и от небето даже връз нашите посивели, кирпичени тикви. Такава горещина ни е натиснала, че аз скоро не си спомням да сме карали подобно знойно лято. Температурите се въртят около 40-те Целзиеви градуси и нямат никакви намерения да се занижават. За днес уж очаквали дъждове и времето дори да застудее (под 35°C! – ще трябва комай да се намятаме с палта, балтони и полушубки, че да не ни хване хремата), но за сега аз поне не виждам такива изгледи. Карам колелото само рано сутрин и по-късно вечер, прибирайки се всеки път мокър от пот. През останалото време се крием в къщи на сянка. Онзи ден излязохме с Миро малко по разходки – амчи те ни се размекнаха подметките на сандалите от тая жега, бре! Вечерта си направихме един разкошен моабет на двора под асмата – аз пекох кебапчета, със завидните качества на които ще се прочуя вече и в Америките дори; започвам да правя и за износ, след като напоследък наводних вътрешния пазар с този вкусен, чисто български продукт. През нощта едвам сме спали от горещината и съответното преяждане…

В събота сутринта с Миро ходихме на една локална разходка, но слънцето се беше облещило ожесточено над побелелите ни кратуни, при това още от най-ранните зори на деня и жегата под палещите му лъчи беше непоносима. До това време момите ни се бяха нагласили вече – метнахме се на колата и заминахме надолу, към онзи град с големия морски фар (Byron Bay, за по-любознателните). Там за обяд беше организирано едно изненадващо тържество по случай рождения ден на Дарина, която днес навършва 50 годинки - да ни е жива и здрава. Бяхме се разбрали с Янкови и няколко други семейства да се появим съвсем инкогнито на масата ѝ в ресторанта, където тя щеше да бъде уж само със сина си (а това ние го знаехме предварително - само като информация и без последствия). Обаче на края стана една много хубава и весела софра – ние с Миро от там заминахме на разходка към фара, а по-късно ходихме и до един интересен водопад, който се намира в съседство. За наше щастие последният беше сравнително по-пълен от друг път, поради падналите напоследък проливни летни валежи. Прибрахме се у нас чак вечерта в 20:00 и на нова сметка разпънахме софрите с остатъците от хладилника.

В събота легнахме късно, а в неделната утрин ние с Миро станахме рано, за да го закарам до нашето местно летище. От там той излетя за Сидней, където си беше резервирал хотел за една вечер – чакаме го с нетърпение да се завърне довечера, че утре пък да поемаме нагоре по северните плажове. Веднага като се прибрах от летището, нахлузих едни дълги гащи и се завтекох да отворя сръбската църква. Добре ама идеята ми не можа да се осъществи съвсем по българските православни стандарти, защото първа в черква влезе попадията, която трябваше да деактивира алармената инсталация, че отподире ѝ тогаз, се намъкнах чак и аз. Но ритуалът беше спазен съгласно сърдечните пориви на душата и каквото беше наречено, най-после стана. Запалих две големи свещи от $1 (те там нямат по-малки и евтини – всичко е бизнес “на едро”), оставих брашното с олиото и след като постоях мълчаливо още малко се прибрах обратно в къщи. Даниела също трябваше да излиза и по-късно мина през църковния храм да се помоли за всички нас и главно да се покае за прегрешенията си, защото както вече добре се знае от всички присъстващи тук: аз съм бог и като такъв съответно съм безгрешен (макар и не с главно “б”)...

От няколко дни сме по следите на едни туристически обувки за Ванеса, която в началото на учебния срок ще ходи на 10-дневен планински лагер. За целта ѝ трябват подходящи обувки (едно време им викахме “пионерки”), с които да се катери нагоре като старопланинска коза, заедно с раницата и останалите салтанати по нея. Та снощи ходихме до едни хора, които продаваха чифт такива обувки само за $20 (иначе подобни артикули из търговската мрежа се харчат доста скъпо – от порядъка на $150-$200). Получили ги като подарък и не им трябвали, та сега се чудеха как да се отърват от тях. Взехме ги заедно с два чифта вълнени ¾ чорапи, точно за високопланински туризъм – също с етикетите по тях и към цената на обувките. Вечерта се занимавах с моето лично творчество и на края си легнахме.

Днес изпратих няколко молби за работа, а пък точно в момента най-после запраска и обещаният ни от синоптиците, тъй дългоочакван освежителен дъжд. Чакам го да се позасили още малко, че ще изляза с един парцал да измия колата. Даниела замина по пазари и тържища с малкото, а аз се радвам на тишината и спокойствието си; каква душевна и слухова наслада – муха да пръдне и ще се чуе…

24.01.2015 – Предавам поредният си репортаж директно от един мотелски комплекс в Rainbow Beach (нещо като Бургаското село Лозенец от ерата на 60-те, най-много от 70-те години на миналия век). Следобедно, мързеливо и задушно време, с краткотрайни и случайни слънчеви проблясъци измежду тоновете от дъжд, които се изливат на порции буквално през час. За да стигна обаче малко по-плавно и постепенно точно до този момент, сега ще се върна с около седмица назад във времето, с което ще проследя развоя на събитията от този наш, толкова вълнуващ житейски период.

Последният ми репортаж беше прекъснат съвсем ненадейно от проливния дъжд, който се стовари върху нажежената и напукана от продължителната суша земя. Понеже времето беше и много топло, аз излязох с един парцал и малко течен сапун за миене на чинии, за да използвам стичащата се от небето безплатна вода, че да си олигавя набързо колата. След екскурзията ни предния ден тя беше полепнала с кал и прахоляк от горските пътища, по които се движихме към водопадите. Така дъждът ѝ дойде като епеци на гюлбара – нямаше нужда от кофи, ни от маркучи, нито от скъпата язовирска вода на Съвета; всичко това ние приехме като малък “подарък” от дядо Господ. След няколко минути успях да смия мръсотията и колата ми заприлича, като че ли току-що беше слязла от поточната линия на завода. Минути по-късно напече дори и слънцето, което пък я и изсуши. Привечер отидох да посрещна Миро от летището, който се прибра след двудневното си пътешествие до Сидней. По пътя на места пак ме валяха силни дъждове, защото от този ден насетне времето вече трайно се установи като влажно и тропическо.

Прибрахме се в къщи и веднага седнахме на софрата, която до това време Даниела беше приготвила за всички нас (ама много е добра тази моя Даниела – аз все забравям да ви се похваля). Миро разказа за преживелиците си в Сидней, сподели впечатления, разгледахме много снимки и т.н. От възторжените му разкази недвусмислено си личеше, че е останал много доволен от всичко видяно там. Легнахме сравнително рано, защото на другия ден станахме още в тъмно и поехме към другия голям курорт – Sunshine Coast (демек, нашия тукашен Слънчев бряг), който се намира на около 150 км от Бризбън в северна посока.

С няколко спирки по пътя за снимки и посещение на различни забележителности от района, ние пристигнахме на уреченото място в ранния следобед. Денят отново беше зноен, горещ и слънцето яростно изпращаше своите “телеграми” по голите темета на главите ни. За кратко отидохме до плажа – само колкото да проверим топлината на водата в океана, разходихме се малко по брега и се прибрахме обратно в мотела. Там се киснахме из басейна, приказвахме си и изкарахме до вечерта, заровени до шията като млади биволици в кал. Последваха обичайните ритуали по аперитиви, салати, печива и скари. В този мотел разполагахме с двустаен апартамент, като аз и Миро спахме в една стая, а Даниела с малката – в другата.

Следващият ден беше определен за походи и разходки. Използвахме все още сухото и горещо време да направим един кратък, няколкочасов пешеходен туризъм с цел изгаряне на излишните калории и да направим място за онези, които щяхме да поемем на моабета вечерта. Следобеда вече удари и първата порция дъжд, който от тогава не е спирал. Водата в басейна беше топла и ние посрещнахме едрите дъждовни капки вътре. Вечерта пак си правихме дълга и разлата софра.

Стана много добре, че използвахме предишния ден за тази наша малка екскурзия, защото на другата сутрин се събудихме в мрачно и дъждовно настроение (в климатично отношение). Не беше студено, обаче дъждът не позволяваше да се извършват много дейности на открито. Независимо от всичко ние пак ходихме до плажа, но докато влезем в морето бяхме станали вир-вода мокри – от там насетне вече нямаше голямо значение. Остатъка от деня отново оползотворихме в басейна и след традиционната ни прощална вечеринка, на следващата сутрин започнахме да събираме багажа за потегляне.

Тук е мястото да спомена, че за разлика от всеки един друг път, за това екскурзионно летуване всички използваме колата на Даниела, защото тя има много по-голям багажник от моята (сравнението е подобно както на “Москвич” спрямо “Запорожец”). Аз само като погледнах какво чудовищно количество от хранителни и питейни продукти беше прегласено в коридора за вземане с нас, веднага ми стана ясно, че то по никакъв начин нямаше да се побере в малкия фургон на елегантното ми и изтънчено, полуспортно “SUBARU”. Поради тези причини мобилизирахме другата кола и сега се движим навсякъде с нея.

Вчера тръгнахме в съвсем лек дъждец, който постепенно премина в проливен дъжд и на края се превърна в опустошителен потоп. Докато пътувахме насам по шосетата се стичаха реки от вода, много места в Бризбън са били отново наводнени и откъснати от света – това пък разбрахме от тревожните новини по телевизията, независимо че ние се намираме на около 250 км от там. Целият щат се намира под влиянието на този мокър циклон. Валежите не спират и току през час “освежават” иначе топлите летни дни и нощи.

Беше ранния следобед, когато пристигнахме и се настанихме в този мотел. След час-два се срещнахме и с другите наши приятели, които са в съседен апартамент - с тях поминаваме още по-весело и приятно. Напред пристигна и Дарина, но очакваме още една банда авери, които може би ще се забавят малко. Тук довечера вероятно ще се развихри някаква много страшна áвра и ако не ни изгонят от мотела (защото сме събрани все “гласовити” балканци…), ще останем още една нощ. По план ние се прибираме в понеделник вечерта, но ако някъде пътищата са прекъснати от наводненията, ще трасираме допълнителни планове на място, според конкретната метеорологична и пътна ситуация.

Вчера си направихме една разходка по плажа - после ходихме до друг мотел, където пък съвсем инкогнито ползваме техните басейни. Вечерното тържество се проведе в нашата стая и изкарахме много весело. В момента Миро прави едни специални триъгълни банички, а останалите от групата заминаха по други техни развлечения и свободни занимания. Сутринта ходихме до местните битаци и тържища, но нищо не си купихме. Привечер пък има друг пазар, където след малко ще отидем с него, докато си убиваме времето, търпеливо изчаквайки разсипването на салатите по чиниите и разливането на питиетата в чашите. Приготвяме си печива и мезета всяка вечер, но не съм много сигурен дали изобщо продължаваме да слабеем (слагам и наш Миро в множественото число, защото и на него завалията, хич биля не му се отдава лечебното гладуване и здравословното разделно хранене като оздравителен процес).

Днес сутринта небето за пореден път ни окъпа, но ние бяхме вече влезли в морето - докато в момента слънцето отново се е облещило и няма помен дори от дъжда, който се изливаше до преди малко. Току-що пристигнаха и приятелите ни, които очаквахме. Те пък са настанени точно над нас. Налице вече имаме абсолютно всички предпоставки, по силата на които довечера да се получи един наистина разкошен моабет. Отделно от останалите наши мръвки, жената е приготвила чисто вегетариански блюда – пържени тиквички, патладжани с доматен сос и други типично български специалитети. Аз преди малко дегустирах една от Мировите банички и установих, че единственото нещо което им липсва е Дряновската боза, която навремето продаваха във фурната срещу Техникума.

Не си знаем още плановете за утре, а в други ден вече всички си тръгваме от това приказно красиво, тихо и спокойно, почти райско кътче на Планетата. По сравнителната скала то може да бъде наподобено и оприличено само на Ахтополското село Варвара – отново разбира се от времето на вафлата по 5 ст. и бозата за 6 ст.; яйцето за 10 ст. наред с хляба “Добруджа” или мазната баничка по 26 ст.; сиренце по 1.60 лв. килото и кашкавал на 2.60 лв., а пък свинското месо от касапниците - 4.50 лв.; тогава една нощувка в къмпинг беше по 40 ст., и т.н. и т.н. След тези кратки носталгични спомени, ще продължа репортажа си едва, когато имам възможност за това…

31.01.2015 – Ето че Януарският месец е вече зад гърбовете ни, а днешният съботен ден пък е изборен за нашия най-слънчев Австралийски щат. Преди да поемем към урните обаче, стиснали здраво бюлетинките на Партията-вдъхновител/покровител - гробокопач на световната империалистическа индустрия и икономика, аз ще направя поредния си обзор на предшестващите няколко дни, през които воденето на дневника ми беше абсолютно невъзможно. За свое лично облагодетелстване и с цел умственото ми съсредоточение, в момента използвам сравнително ранния час, преди да са станали от сън моите две постоянно врякащи канарчета (свраки или гарги; не - чайки вероятно би било малко по-близкото сравнение с действителността…). Освен с политическа активност и предизборни вълнения, денят ни ще бъде изпълнен и с множество други емоции от всякакъв характер, но за тях ще разкажа чак към края на съчинението си.

За миг се връщам на грандиозната вечеринка, която си спретнахме в деня, когато в мотела при нас пристигнаха и останалите наши приятели. Ние с Миро бяхме дневални и дежурни по кухня – аз омесих две кила кайма за кюфтета, а той се представи с триъгълните си банички от многолистно тесто. Събрахме се в нашата стая - донесохме няколко маси от съседните апартаменти и мигновено организирахме софрата. Изкарахме много весело - всички бяхме доволни и щастливи. До този момент за диети и слабителни процедури не сме повдигали тема, защото много ни се обърка режима…

През деня лежахме по плажа – времето се беше оправило и от до скоро проливния дъжд, у нас остана само леко влажния му и хладен спомен. Слънцето бързо-бързо взе надмощие и живакът в термометрите отново застрашително завря до кипване. Независимо че вече бях добил своя шоколадово-цигански тен, аз за всеки случай метнах една фланелка отгоре си – през целия ден се къпах с нея и тя съхнеше по мен буквално за минути. Едни от нашите приятели имат дъщеря само с година по-голяма от Ванеса, та с нея си намериха прекрасни игри и занимания – двете изобщо не излязоха от водата и се пързаляха по вълните със специални за целта дъски, които пък Дарина им беше донесла да се радват дечурлигата.

След почти целодневния плажен тормоз и самоизмъчване под знойните и радиоактивни лъчи на слънцето, на края всички се прибрахме в мотела. Със завидна точност и висока степен на национална гордост, в басейна на комплекса показахме на невинно почиващите летовници и няколко фундаментални Байганьовски изпълнения (в стила на “Булгар! Булга-ар!”), а привечер излязохме на разходка, че да покажем на Миро забележителностите и на тази част от Австралия. Направихме си множество снимки и чак почти на смрачаване се върнахме за последната ни обща сбирка през тази почивка. Естествено е да се предположи, че за пореден път поминахме много весело и безгрижно – като на селска вечеринка.

На другия ден събрахме партакешите и напуснахме мотелските стаи. Една част от групата ни остана за последен плаж преди тръгване, но ние вече бяхме доста поизгорели и пропуснахме тази слънчева възможност; в нашето малко и сплотено ядро нямаше мазохисти, все пак. Пред нас се простираше около 350-400 км път на връщане, защото разширихме маршрута с цел минаване и по други, малко по-планински райони и странични шосета. Потеглихме от курорта в 10:30, а в нас се прибрахме едва в 17:00. Стоварихме багажа, мръсните дрехи влязоха в пералнята и започна подготовката на личния състав за съответната работа и училище на следващия ден. Когато вече мръкна спретнахме една софра с остатъци и подръчни материали, за да положим края на този малък и кратък курортен сезон.

В понеделник беше Националния ден на Австралия, когато ние се прибрахме от почивката – от вторник децата започнаха редовните си учебни занятия, а тези които са все още в работоспособна възраст се завърнаха по работните си места. Така ние с Миро останахме само двамата и предприехме наша самостоятелна екскурзия до Бризбън. Исках да му покажа и столичния град, с красотата и лукса на огромните сгради по центъра, със скъпите къщи покрай бреговете на реката и т.н. Първо ходихме на “Копитото” – така сме си нарекли една височинна местност, от където долу в ниското централната градска част се вижда като на длан, заедно с живописното лъкатушене на реката, която се извива точно като змия и прорязва почти целия град, за да се влее на края в океана.

След като и там направихме хиляди снимки, слязохме до едно от пристанищата на кометата и се качихме за разходка по завоите на едноименната река Бризбън. За някакви си $5 на билет ни возиха нагоре и надолу по течението в продължение на цели два часа – останахме изключително доволни. Аз не се бях качвал по тези лодки сума години и открих много нови сгради и къщи, които сякаш не бяха там преди почти едно десетилетие (когато ми беше последното возене…). За щастие времето не беше горещо, на моменти облачно и прохладно, което превърна екскурзията ни в истинско удоволствие.

След реката посетихме гръцката бакалница, защото имахме да изпълняваме известни поръчки за покупка на хранителни стоки, идващи от Балканите. От своя страна Миро взе разни сухи мезета, че като седнахме вечерта у дома – легнахме си чак призори. Даниела пък беше опекла баница, сготвила на Миро любимите му скариди с чесън и ни чакаше с готова трапеза. Малко преди да влезем окончателно в къщи го водих да види нашите почти опитомени кенгура, които се разхождат най-свободно по поляната край реката. Направихме им няколко снимки и след продължителна пешеходна разходка из квартала, най-сетне се завърнахме в къщи. Същия ден сутринта ми се обадиха да ходя на едно интервю за работа, което планирах за петък, но аз и на този момент ще се спра след малко, към края на изложението си.

На другия ден предприехме екскурзия по планини и водопади. Това са нашите местни възвишения, на които ние се радваме като че ли живеем в “полите на Витоша”, в подножието на Рила, Пирин и Родопите или пък в хладните усои на стария Балкан. Ама като нямаме други, та си ги наричаме съгласно българската география и според предпочитанията ни спрямо своето първоначално рождение и последващото го местоживеене на населението (щото за мен това място си е чисто “Градище” и никаква шопска Витоша не може да бъде по-висока от него; да не сравнявам сега р. Искър с нашенската Янтра пък – шопите тук губят служебно и по дълбочина, че нали за них уж “От Витошата по-високо и от Искърот им по-длъбоко май немáло”). За щастие след падналите напоследък обилни валежи от дъжд, всички реки и потоци бяха сравнително пълноводни, а съответните им прилежащи водопади - много внушителни. При други подобни случаи и обстоятелства съм виждал същите да църцорят като казан за ракия или най-много канелка на зелево каче, но сега водата се изливаше от гърлата им в изобилие. И тази наша високопланинска екскурзия продължи през целия ден. Ходихме по разните винарски изби, които също са пръснати из района. Надвечер слязохме и до стената на язовира, който захранва целия Gold Coast с питейна вода, наред с водната маса, служеща за поливане на поляни, градини, цветни лехички и миене на коли. Точно до стената на този огромен водоем, която преди време надзидаха с 15 м за повече воден капацитет, има много красив парк, с множество алеи, а по самата стена може да се върви пеша. От там се разкриват чудни гледки навътре към водохранилището, а дължината ѝ спокойно може да надхвърля и километър. Между другото, незабавната ми справка със съответни брошури и материали конкретно по този въпрос показа, че разходката по стената възлиза на 1850 м в едната посока. В приказки и взаимна раздумка с Миро ние най-неусетно стигнахме почти до отвъдният ѝ край, след което се и върнахме – не случайно като се прибрахме ни боляха краката от продължителното ходене…

Последвалият ни вечерен моабет се яви последен за всички нас като цяло – това беше в сряда, а на другия ден Мирослав трябваше да поема обратно през Дубай за Сиатъл. За щастие полетът на самолета му беше чак вечерта и така в четвъртък през деня ние се озовахме в сърцето на нашия курорт – Gold Coast. Направихме си една дълга разходка и екскурзия по улиците, ходихме до Казиното, мотахме се по плажовете и магазините, правихме си снимки и т.н. Миро се качи на до скоро най-високата жилищна сграда в света (322 м), която през 2011 загуби първенството си спрямо друга подобна в Дубай, със своите вече внушителни 348 м височина. След още една кратка разходка и няколко снимки окончателно се завърнахме в къщи.

Багажът на Миро беше готов предварително – повъртяхме се още малко из дома и започна най-тъжната част от неговото посещение: раздялата... Аз го закарах до летището и в 18:30 го оставих там. Сбогом, побратиме – и дано се видим с тебе някога отново, приятелю ти мой; на сърцето мил и на душата скъп!... Предполагам, че до този настоящ момент той вече се е завърнал благополучно у тях и дори е отишъл на работа.

Моята одисея продължава с вчерашния ден и разходката от 380 км, която съвсем излишно си причиних, за да отида на това мое проклето интервю за работа. Фабриката се намира на майната си чак, в градеца именуван като Toowoomba, където ние и друг път сме ходили по една или друга причина, повечето на екскурзии, но където пък и никога не бихме живели. По принцип в завода имаха нужда от съвсем друг специалист, но аз исках да се срещна с хората, за да разбера какви са бъдещите им планове и дали не биха могли да ме вземат на работа, макар и по-нататък. Това обаче отново ще бъде свързано с наемане на квартири, безкрайни пътувания по 190-километровото трасе, което разстояние от нас със сетни сили се взема точно за 2 часа препускане измежду полицейските камери и радарите за следене скоростта на движение. В същото време, докато бях още там ми се обади моя шеф, който ме обнадежди, че клиентските документи се движат прогресивно и че ние много скоро ще започнем някаква проектантска и производствена дейност – дай да те видим сега, жабарино наш италиански, на какво си точно способен, хайдукът ти неден и йощ’ долнопробен… Намеря ли друга работа обаче и тутакси ще му покажа своя среден пръст - обаче за сега съм длъжен да му мълча, превивайки чинно дебелия си врат и прекланяйки ниско гордата си глава…

Вчера не съм се занимавал с много дейности, защото имах свои лични дела за изпълнение, след което в 15:30 трябваше да прибера Ванеса от училището и докато се приберем, денят мина. Вечерта възстанових карането на колелото, а след малко излизам пак да въртя педалите. Не ям – съществувам на плодове и вода като тревопасно животно (е, от време на време пощипвам по някоя бучка сиренце, саламец или каквото се е залежало по рафтовете на хладилника, но гледам да се ограничавам от всичко). Чак довечера ще се поразпусна малко, защото следобед отиваме на урок при учителката, а вечерта сме на гости у Данчето и бачо Гьорги. Ще спим у тях, защото утре пък с Българската земляческа група ще провеждаме изборен пикник, на който аз официално вече ще подам оставката си – аман от българи в чужбина, политически нагаждачи и изметкяри; бактън ми стана от продажници и еничари…

01.02.2015 – Дай Боже днес Светият мъченик Трифон Чудотворец (или “Зарезан”) да ни дарява с много здраве, за да можем всички ние най-безаварийно да си пием виното и ракията още много дълги години! Предавам директно от мястото на събитието – седя на хладно в хола у Жоро и Данчето, а докато останалите ми герои все още спят, аз пък ще нахвърлям поредното си презокеанско комюнике.

Не помня дали споменах за резултатите на Ванеса, които тя постигна на изпита си по Теория на Музиката. С най-голямо задоволство и приятна изненада разбрахме, че тя е завоювала 93 точки от всичко възможни 100 в оценките си на отделните въпроси и задачи. Само две точици не са ѝ достигнали да вземе най-високата оценка (равняваща се на 6+), която присъждат за постигането на минимум 95 точки и нагоре, но и това което тя беше направила, несъмнено се счита за един неин отличен резултат. Предвид на този неин успех аз исках да я възнаградя с някакво преживяване и дори ѝ споделих решението си. Докато ме подпитваше къде ще я водя, тя мина през всички възможни “награди”, включително: дамска чантичка от “ZARA”, вечерна роклА и тоалети с етикети на “Jovani” или “Faviana”, обувки от крокодилска кожа и какви ли още не детски щуротии, въртящи се хаотично из малката ѝ, моминска вече главица. Обаче моите поощрения обикновено нямат комерсиален, търговски характер и Ванеса беше истински изненадана, когато вчера я заведохме пред входа на най-високата кула в отсамната част на света - т.нар., сграда Q1 (без изобщо да знам какво се крие зад това прозвище). Онзи ден водих Миро там и входният билет, който му дадоха важеше за многократно влизане на един човек в рамките на 14 дни. Тогава аз не се качих с него, защото навремето бях вече ходил горе с Ани (дъщерята на Митко), но за всеки случай той ми даде този билет с моето име на него. Аз още тогава реших, че мога да заведа малката или пък поне Даниела (която също отдавна искаше да види какво е там, въпреки че последната много се страхува от височините). Така вчера аз взех един детски билет за Неси, а пък с гратиса отиде майка ѝ, докато аз ги чаках в подножието на небостъргача под една дебела хладна сянка и на халба ледена бира. Денят беше разкошен, с ясна видимост и двете останаха много доволни от “наградата”. Направили горе и няколко снимки, които не съм разглеждал още.

От там заминахме на урок по пиано и докато Ванеса беше заета с учителката си, ние с Дани успяхме да напазаруваме някои необходими продукти за домашния хладилник. Привечер отидохме до бачо Гьорги и си направихме една много качествена софра. Те пък, миличките – като ни донесли разни подаръци, та ни докараха до сълзи от трогателност. Бях поръчал на Данчето да ми потърси в нейното село стари юзчета за ракия. Знаех, че навремето някой от дядовците ѝ е бил кръчмар, та от там асоциирах гениалната си идея. Че като хуква майка ѝ по плевни и курници, че като ми намира едни страшни юзчета, с които най-вероятно са пили ракия още хайдутите, бродили в онези години по Рила и Пирина. Донесоха ми две 100-грамки и едно 50-грамово – ама класическа изработка, бако: няма шарении, няма плескани с боя украси – всичкото си е дюс джам, досущ кат’ истинско; баш парче оригинал! Намерили ми бяха и още едни други, но аз специално тях ще ги оставя за домашният им български кът, защото на мен не ми и трябват чак толкова много (особено пък напоследък, както вече не пия така често ракия…). Даниела има една далечна родственица в Сапарева баня, която ние през 2012 посетихме, докато бяхме в България. Тази женица също ни е изпратила армаган – вълнувам се от жестовете на такива хора, от човечността им и не мога да си представя, че всичкото това един ден ще се затрие. Ние също ѝ бяхме купили нещичко дребно, та бачо Гьорги да ѝ го отнесе – хората живеят буквално през няколко къщи от тях, на съседната улица.

Забравих единствено да кажа, че вчера сутринта ходих да карам колелото и след като направих изтощителните си обиколки, ходих и да гласувам. Оказа се обаче, че нашите сини гласове не са допринесли кой знае колко много за общия цвят на изборния ден, след като снощи по новините съобщиха, че партията ни е загубила своята власт и за пореден път преотстъпваме кормилото в ръцете на комунистите. Очакват ни нови години на разруха и безработица – планираните грандиозни проекти на най-различни обекти може и да не получат желания зелен семафор за ход напред, а надеждите на мнозина ще изгорят, потъвайки дълбоко в бездните на морското дъно. Ние само ще стоим отстрани и ще наблюдаваме какво ще се случва от тук насетне – просто нищо друго не ни остава…

06.02.2015 – Малко преди да изляза с теслата и пироните навън (образно казано…), реших да нахвърлям щрихите от събитията през последните дни, защото пък и никак не ми се занимава с дворска дейност. Преди малко изпратих Даниела на работа (всъщност тя днес отиде на някакъв опреснителен медицинските знания курс, каквито е задължена да посещава ежегодно, за да е в час и в крак с всичко ново, което се въвежда в нейната практика). Моята ремонтна дейност започна всъщност още онзи ден, когато видях че от силния вятър се е съборила асмата в двора.

В събота следобед, малко преди да отидем у Данчето и Жоро се изви една опустошителна буря, но заради местоположението, в което се намирахме тогава за момента, тя ни близна едва с крайчеца на периферията си. Поръси някоя и друга капка дъжд, колкото да ми измие предното стъкло на колата и това беше всичко.Черните облаци се бяха струпали другаде, но след като гневът им не се изсипа над главите ни, та не им обърнахме голямо внимание. Данчето вечерта спомена, че у тях по двора е падала и градушка даже, но пък и не е била с чак толкова силно поразяващо действие. На другия ден беше събирането ни в парка и времето през деня беше дори неприятно горещо –всички ние изкарахме весело, на пикника дойдоха много хора и никой не прие оставката ми с достатъчна сериозност. Дружно издумкахме кюфтетата, изпихме бирата и на края не взехме никакви конкретни решения (българска му работа – тази “марка” е патентована по целия свят). Така или иначе, мандатът от две години на сегашното ръководство все още не е изтекъл и едва през Май ще правим нови избори – а до тогава “ний сме кмета, Йордане…” и ние ще продължим да управляваме неуправляемите народните маси. От поляната си тръгнахме последни – някъде към 18:00, когато времето започна и леко да се захлажда.

Като наближихме вече по пътя малко преди нашата улица, гледам че по тротоара се въргалят прекършени клони, листа и шума, паднали дървета и други признаци (но и последствия…) от току що преминал ураган. Веднага го свързах с бурята от предишния ден. После вече, когато отново тръгнах да обикалям с колелото из района, видях и големите поражения, които беше нанесла бурята. В парковете до нас някои от дърветата бяха изтръгнати с корените, доста имаше натрошени като кибритени клечки, а пък целите поляни бяха посипани с пресни съчки и шума. Едва тогава чак установих мащаба на тази стихия и разбрах за поразиите, които беше оставил след себе си вятърът. Понеже е имало и доста дъжд в прибавка, та земята е била и добре подгизнала – дърветата са падали едно след друго като прогнили колове от изоставено лозе.

Още в понеделник заприиждаха машини за почистване на вършината – с резачки, моторни триони, дървомелачки и прочие техника, с помощта на които хората продължават да разчистват обрулени клони и нападали по земята дървета. За щастие нашата колиба беше цяла и непокътната – напорът е идвал откъм езерото, защото изкоренените дървета бяха съборени срещу улицата. Няма засегнати имоти и къщи, но явно е било голяма стихия. Едно малко дърво у съседа е било пречупено, което и без друго ни пречеше на видимостта към водата и специално Даниела не можеше да го понася. В нашия двор пораженията са само в асмалъка – изкъртила се беше напречната греда, в която съм закачил теловете. Единият ѝ край беше закрепен към тръбата на лампата, но другия се държеше “на магия” в комина на оджака. Именно този край много отдавна беше счупен и само се подпираше в една тухла, но сега вятърът изглежда е надувал отдолу, защото цялата дъска беше изместена и лозницата провиснала до неузнаваемост.

Още онази вечер започнах да изрязвам теловете един по един и да привързвам пръчките, за да не се изпочупят. Снощи вече окончателно свалих и последните два реда – качих едната лозница върху покрива на къщата, средната я прехвърлих през дувара в двора на съседа, а крайната я вързах за лампата. Купих и нова греда, която се оказа с няколко пръста по-къса от старата – взех я много на сметка, че баш по средата имаше чеп и беше напукана. Снощи ѝ скроих края, който ще приловя пак в комина, а пък за другия ще мисля допълнително. Теловете ми са здрави и в добро състояние – понеже обаче накъсяха като им рязах с клещите засуканите краища, сега ще трябва да ги понаждам. Имам и нова тел, но ще използвам старата – нали пестим. Обтегачите също са в добро състояние – един ден ще ги сменям парче по парче, ако това се наложи. Сега не ми се правят излишни масрафи, след като положението може да се закърпи с наличните материали. Даниела вчера не беше на работа, че ми помогна да свалим тая дъска – днес ще подготвя всичко, та като се прибере следобед само да я качим двамата обратно и да я стегна окончателно. За опъването на теловете не ми трябва втори човек, но гредата някой трябва да ми я държи в единия край, докато аз работя в другия.

Ветровете навън продължават да вилнеят и е много неприятно – в България бушуват наводнения, тук върлуват бури и стихии; политиците объркаха света – мамка им! Като споменах за политика, та се сетих и за нашите щатски избори. Окончателните резултати продължават да са неизвестни; никоя от партиите не е събрала нужните 45 места за мнозинството си в Парламента и сега ключовата роля ще играят разни дребни партийки, които ще се пришиват ту към едните, ту към другите (в зависимост от това кой колко им плати). Комунистите водят с 2-3 позиции, но това изобщо не може да се нарече “победа”, след като нямат необходимата им и тъй желана от тях самите драстична разлика спрямо опонентите си. На места ще се провежда балотаж – имало регистрирани случаи на злоупотреба. Политиката по целия свят е една и съща, боравейки с познатите на всички ни номера и мерки – курвенските...

Преди два дни шефът пак ми се обажда – човекът (аз пък, човек – пардон, жабарят трябваше да кажа…) ме увери, че до няколко дни отново ще започнем работа по проекти за оборудване на Сиднейски обекти. Той вчера също беше там за последни уточнения с клиентите, подписване на договори и т.н. Очаквам другата седмица да възстановим съвместната си дейност – съгласно думите му, работа щяло да има барем за няколко месеца напред, а един път след като се прочуем из района със своите качествени изделия, вероятността за набирането на нови клиенти ще бъде огромна. Ще чакаме, ще видим – аз обаче оставам малко скептично настроен в тази посока на развитие…

Поради силния вятър вчера, колело не съм карал, но сега въпреки всичко отивам. Предишните дни и доста дъжд поваля, което хептен ми осуети тренировките, но днес, ако не нищо друго, то поне времето е слънчево. Иначе ветровете продължават да се надуват, ама те няма да спрат устремния ход на моето оздравително слабеене. Само с глада не мога да свикна – от тези плодове ми се вкиснаха червата и постоянно търся нещо солено за прелапване. Вече не само диня и грозде ям със сирене, ами го прибавям към ябълки и круши - дори мангото и ананаса си покарвам с извара, кашкавал или каквото там ми изпадне да докопам от хладилника.

Вчера сутринта изпратихме Ванеса на едноседмичен лагер, където ще съберат общо 96 деца от нейното училище. Последните ще бъдат разделени на групи по 12 пъпеша, които сами ще се грижат за оцеляването и прехраната си. Ще спят в палатки направо върху земята и в бивака няма да имат никакви условия, на каквито са свикнали да имат по домовете си - без ток, без телефони, без Интернет, без бани, душове и топла вода; сутрин ще стават с изгрева на слънцето, вечер ще си лягат с неговия залез. С най-голямо нетърпение очаквам завръщането на нашата малка лигла – бебето на мама, дето Даниела само подир задника ѝ снове. Още докато се прибрахме и установихме, че нашата кокона си е забравила пластмасовото шише за вода – нека сега да пие направо от реката или от локва, та да се научи, че се мисли за всичко…

13.02.2015 – Петък е; или “Черният петък”, както го наричат тук заради датата 13-ти. От снощи насам отново сме трима – Ванеса си дойде от лагера мръсна и изтощена, но в относително добро физическо здраве и духовно състояние. Беше малко понастинала, но нищо сериозно. Сега закусва попара с много сирене и масло – рекох да я позасиля малко с истинска храна, че кой знае какъв талаш е яла там в продължение на 8 дни. Общо взето дечурлигата са оцелявали само на спагети и телешки салам, плодове и зеленчуци. За обяд ще има крем-супа, която Даниела наготви вчера, а за вечерята е още твърде рано да мислим от сега (едва 08:30).

Съдейки по датите, последното ми включване в ефир е било отново в петъчния ден – само че точно седмица преди днешния. Почивните дни бяха изцяло заети с тая проклета асма, която в крайна сметка стана много добре. На един приятел баща му ми даде акъл, че освен надлъжните телове (които вече имах опънати), трябвало да пусна и няколко напречни – отвори ми допълнителна работа, но аз прегърнах идеята. Имах един топ по-тънка тел, та с нея усуках основните редове и се получиха вътрешните карета. Отделните ми занимания не бяха много продължителни, защото тези дни слънцето беше безмилостно – така че аз всеки ден правех по нещо дребно и се прибирах в къщи на по-хладно. Даниела беше на работа през цялото време, но в понеделника се падаше почивният ѝ ден, та с нея качихме лозниците обратно по жиците.

В неделя надвечер ходихме до Бризбън. Бяхме се разбрали с останалите ни приятели от компанията да посетим набързо Дарина – това беше денят, в който се навърши една година от смъртта на Игор, та рекохме да не я оставяме сама баш тогава. Всеки от нас занесе по нещо дребно, изпихме по някой бокал с вино за Бог да прости и това беше. Ние си тръгнахме последни, че двете с Даниела като се разприказваха, не можах да ги разделя. Аз умишлено бях тръгнал с моята кола, за да се въздържам от употреба на алкохол – изпих една бира и две чаши разредено с газирана вода вино и приключих с почерпушката за вечерта. Гледам да се пазя от излишните калории, но те пущините все подире ми вървят и ме следват неотлъчно. По този повод си спомням един лозунг – крилата фраза, която снимах нарочно преди години в Трявна. В една от многобройните им кръчми и механи пишеше, цитирам по памет: “В бирата се крие силата, във виното живее мъдростта, а във водата – единствено бацилите с микробите”. Че как тогава аз да се наливам само с проста вода, при тези гениални думи и сентенции? Е, ограничавам се до някаква степен, но не постигам огромен успех – вероятно за да отслабна трябва да се замонаша в някой манастир. Там ако ме оставят да оцелявам само на бистър овнешки курбан чорба, направо може да се мумифицирам като отшелникът Св. Иван Рилски - вечна му памет и поклон пред неговото духовно дело, смирение и Богослужение…

В неделя вечерта се прибрахме чак в 23:00 и направо легнахме. На другия ден започна голямото връзване на пръчки и асми, кършене на израстъци, подрязване и т.н. Така цялата лозница се разположи равномерно по теловете и обхвана площта над масата. Запазих конструкцията по същия начин, по който я бях създал още в началото – ако не дай си Боже един ден коминът на оджака се събори, тогава ще мисля други варианти. За сега стана здраво и солидно, но не мога да го окачествя спрямо моите критерии като нещо “вечно”, защото зидарията на цялата камина се е напукала - съвсем не знам до кога ще издържи напора на ветровете и дали няма да се гътне в един незнаен миг, та да се чудя как да я градя наново.

Малко преди да завалят дъждовете и докато дървото беше все още напълно сухо, във вторник аз успях да намажа гредата на асмалъка с грес, та уж да не гние много бързо. По стария образец, в тази напречна греда съм монтирал обтегачите на отделните редове (телове) – ако случайно някоя година лозите ми рекат да народят голяма реколта, дъската трябва да издържи барем до половин тон грозде; не ламтя за повече. До вечерта вече облаците се събраха накуп и периодично започнаха да изливат порциите си вода – всяка сутрин, всяка вечер и през нощта. Това е много освежително, а пък за посевите ми – истински благодат. Онзи ден си купих няколко корена с чушки и домати, които съм разсадил в предната леха под прозорците на Ванесината стая. От там очаквам сериозен берекет, защото за сега всичко върви много добре. Няма само бачо Гьорги да ми се фука със своето зеленчукопроизводство – и аз ще извадя продукция, колкото за една тенджера пълнени пиперки.

В сряда пак ходих да се срещам с моите гавази от работата. Клиентът изпратил една невзрачна скица, по която иска да му се направи цяла система върху площ, колкото комбината в Кремиковци. Закупил машини и съоръжения на стойност милион и половина долара, които не знае нито как да свърже заедно, че да му вършат работата, нито пък има представа колко още ще му струват допълнителните конструкции, транспортни ленти и останалите работни платформи, стълбища и парапети от порядъка на десетки, ако не и стотици тонове материал. В пазарлъка ще влезе изготвянето на пълна конструктивна документация (до ниво болт, гайка и шайба, със съответните си количества), изработването на всичко в метал, както и инсталирането на място до самото пускане на преработвателната линия (само без електрическата част и командната апаратура). Освен всичко това, изброеното до тук трябва да се завърши до края на Юни - т.е., още от началото на новата финансова година, вложените средства и капитали да започнат своята възвръщаемост. Та се разбрахме, въз основа на това което вече клиентът има в наличност (под формата на компютърни модели за съответните машинарии), ние да го съберем и разположим в пространството (за сега само в екрана на компютъра), за да преценим какво още трябва да се понади към тези съоръжения, че те да започнат синхронната си работа. Това е нещо подобно, ако някой влезе с 3-4 стари и ръждиви джанти в заводите на “Мерцедес” (или дори в ловешкия “Балкан”…) и поиска до края на седмицата да му оформят една кола по тях, че му трябва баш за събота и неделя, когато пък ще си прекарва бурканите със зимнина от село; ама и да не е много скъпо, че нали ние не обичаме и да плащаме дебело на всичкото отгоре…

Иначе седмицата вече е към своя край, при същата тишина на работния фронт, сякаш тоя свят е замръзнал на едно място или се е свършил напълно, след апокалипсиса на атомната бомба. От време на време се появява по някоя обява за работа, но и маймуните като мен на клона са баят много, та до моята кандидатура все не идва ред. Постоянно подавам молби за отделни позиции, някои от които доста подходящи за мен и опита ми, но безуспешно за сега. През останалото време, когато не вали дъжд излизам да карам колелото – по ½ час въртя педалите всяка сутрин и вечер, като ми се събират общо 26-27 км дневен пробег около уличките покрай езерото. За сега кантарът показва около 99 кг живо тегло, което варира в много малки граници, зависещи от водата и храната, които приемам или пък изхвърлям от себе си под най-различна форма, агрегатно състояние и най-вече мирис. Поддържам си духа и настроението с писане и това донякъде ме успокоява – поне само морално и духовно, без последното да ми носи някакви финансови облаги към днешна дата; по този странен за мнозина начин се разтоварвам от сивотата на ежедневието.

Даниела е на работа, а в момента Ванеса свири на пианото. След малко ще излизаме по наши обиколки и дела, които имаме да свършим заедно с нея. Чакам я само да приключи със задълженията си за училище, а в това време аз ще извъртя 5 пъти езерото. Приготвил съм и едно месо за мелене, че утре се събират много празници в един ден, трябва по-сериозна подготовка – Задушница, отново е Св. Трифон Зарезан и т.н. Може пък някой да се излъже и да прекрачи прага на скромния ни дом; или нас да поканят някъде на гости. А аз като съм зареден с достатъчно количество каймица – дори и Марсианци мога да посрещна с “кИбапчИтЪ и кИфтетЪ”…

18.02.2015 – Рождения ден на “снахичката” - тъкмо се обадих по телефона да ѝ честитя празника. Неничко е още на училище. Той си дойде в неделя (всъщност, дошъл си е, защото аз не съм разбрал…) и веднага от понеделник е започнал занятията си. Днес беше и първия му изпит, от който той очаква 100% положителен резултат - говорихме напред по тези въпроси. Довечера ще ходят с изгората да се черпят някъде у техни приятели. Учебният му срок ще продължи още 3 седмици, без тази, която е едва първа – надявам се през това време да се видим с него и Меган за по-дълго; сигурно някоя неделя ще дойдат за вечеря.

Миналия петък, де малко на шега де пък и съвсем на истина, ама извадих 3-4 кг хубава кайма от разните мръвколяци, дето се подмятаха из камерата на хладилника. Напоследък все дояждаме разни остатъци, защото се затрупахме с хранителни припаси – като че ли ще има съветска окупация или блокада. Аз не ям вече така много и не мога да дояждам всичките остатъци, както това правех до сега. Даниела готви манджи, като че ли ще изхранва една казарма с народ, а пък ядат с малкото най-много по веднъж-дваж и после търсят друго. А-аа, няма го бако, майстора вече – малкото го тъпча с чорба по две седмици, дорде не се свърши в баката; нека се научи и майка му, че да готви по малко. Аз през деня поминавам с какво да е и се владея до някаква степен – тъпча се с плодове, лапвам по някой залък оттук-оттам на крак и гледам да не се задържам много-много на софрата. Обаче вечер обикновено ми крякват жабите из корема и тогава по-трудно се въздържам от преяждане.

Като си свършихме домашните работи, излязохме с Ванеса. Тя не беше на училище – дали им петъчния ден за почивка и малка неутрализация след едноседмичния къмпинг при най-примитивните и сурови условия в лагера. С нея ходихме по магазините и следобеда се прибрахме. До това време и Даниела си беше дошла от работа, а вечерта седнахме на домашен моабет.

През почивната събота се занимавах с казанчето на тоалетната в нашата баня, което съвсем ненадейно протече – напълно неизвестно точно от коя водна връзка, ама шурна изведнъж като пробита от танков снаряд водоноска. Подобен проблем имах неотдавна и с другото, на което смених вътрешното тяло (поплавъка) и захранващото го от кранчето съединение. До сега те бяха осъществени посредством някакви малки, огънати по мярка медни тръбички, от уплътненията на които постепенно започна да капе и тече вода. Подмяната стана с армирани маркучи, каквито вече продават и в България, защото са внос от Китай – последните са залели света с такива водни съединения, които междувпрочем се оказаха доста удачни; явно правени по западен образец и технология в китайските заводи. Повечето от времето Даниела и малката бяха по пазарите, та не са ми се пречкали из краката или пък да ми дават акъл и ценни съвети за всяко мое неправилно движение.

На вечерното ни тържество по случай Задушница и споменаването на нашите починали близки, взехме спонтанно решение на другия ден (неделя) да отидем на излет до близките водопади в планините около нас. И докато изпия две юзчета с ракия, вече бях организирал няколко семейства от новопристигналите българи да дойдат с нас. С повечето от тях сме много близки и всички се радваме на взаимната си компания. Напоследък се сдушихме и с едни хора от Севлиево – много свестни нашенци. Другите ни приятели са от Благоевград, но едно от мометата ни е софиянка, та само я бъзикаме с мъжа ѝ, че е същият дървен философ, завършен и добре оформен шоп като моята Юрдана (шегувам се, разбира се, ама пък си е баш истина…). Така в неделя 3 коли с народ поехме по стръмните пътища към върха на баира и първата ни спирка беше Natural Bridge. Не помня дали съм ви водил там, но мястото е изключително красиво (след като тук си нямаме Райското пръскало или Чудните мостове например, та се радваме на всяко наподобяващо ги природно образувание). След много милиони години на непрестанна ерозия, под въздействието на водното течение в реката, една скала се е отчупила по такъв интересен начин, че образува огромен свод, почти като тунел, от където се изливат тонове вода. Е, разбирай “тонове” само когато валят продължителни дъждове – а ние него ден извадихме огромен късмет, защото този естествен водопад беше доволно пълноводен, което по принцип се случва много рядко. Горе беше митинг от народ, всеки дошъл да гледа чудесата на Природата. Аз нарочно написах името му на английски, за да можете да погледнете някоя и друга снимка от Интернета, преди да изпратим нашите собствени (през деня снимаха другите – сега трябва да събера фотографиите от всички, че да ги подредя). Изкарахме много весело и приятно – в балкана беше и малко по-прохладно, отколкото по нажежения асфалт в града. Времето беше топло и задушно, въпреки че от облачното небе периодично се посипваха по няколко дъждовни капчици – колкото да освежат спарените ни под шапките кратуни…

След пълната обиколка по пътеката, качихме се обратно в колите и продължихме по другия дял на планината, където също има една серия от каскадни водопади. Там пък си бяхме определили среща с екипажа на бачо Гьорги, който не можа да се включи, пътувайки чак от Бризбън в първата ни екскурзия, но за втория обект на посещение беше вече пристигнал на явката. Намерихме се на поляната, видяхме се и всички дружно окупирахме скамейките и масите на една беседка. Добре че бяхме сгушени под сушина, защото през деня на няколко пъти се изсипаха и известни по-солидни порции от дъжд, чийто мокреж щеше да ни развали следобедното тържество. Разпънахме софрите, нахвърляхме мръвките по скарата и до водопадите така и не стигнахме. Децата направиха една голяма тумба и заедно отидоха чак до долния им край, което пък до тяхното завръщане обратно при нас в базовия лагер (разбирай беседката...), кални, навлъгнали и омазани до ушите, отне близо два часа време. Привечер си тръгнахме преяли, препили и изморени от продължителното ни седене на пейките покрай трапезата. Така завърши и почивната неделя – прибрахме се привечер и започна подготовката за работа и училище на следващия ден. С едно допълнение, че сутринта преди да тръгнем за планината, ние на път минахме през сръбската църква, да запалим по някоя свещ за здравето на живите и вечен упокой на починалите.

Седмицата започна от понеделник, която не беше с нищо по-различна от всички предшестващи. Даниела тръгна на работа, а аз се занимавам с домакинството. Независимо че напоследък изпратих малко повече молби за работа, все още от нито едно място нямам резултати или поне някакъв отговор на настойчивото ми кандидатстване по места тук и там. Остава да се надявам само на успех в нашата фирма, но от там също не се чуват възторжени възгласи на успех.

Днешният ден е малко спорен в исторически аспект заради датата, на която е бил обесен вероятно най-големият и прославен български революционер - борецът за народни правдини и свободата на България, Васил Левски. Съгласно всички документи от онова кърваво време, неговата смърт е увековечена и датира от 06 Февруари по стар стил. Напоследък започнаха да се списват много хроникални материали, както да излизат наяве и множество летописи от тази далечна за нас епоха, някои от които са дори във взаимно противоречие до самоизключване. Думата ми сега обаче не е да правя празни исторически анализи, за които изобщо не съм подготвен в материята и съответно нямам право на това. С тези си няколко изречения, аз само искам да отбележа въпросната историческа дата в нашата българска история, както това съм правил не един или два пъти в настоящите ми съчинения. По стара традиция, днес – вече 19.02.2015, аз отдавам своята най-дълбока почит към този наш славен патриот, с ясното съзнание, че великото му и безсмъртно дело ще бъде продължено навеки от неговите потомци и то никога не ще бъде забравено. За Апостолът на Свободата – Левски, са изписани хиляди и могат да бъдат написани още милиони славословия. Понеже аз и за това не чиня пукнат грош, единствено се присъединявам към целокупния български народ и поднасям своя мълчалив поклон пред подвизите и кончината му. Отново по стара моя хайдушка традиция, на довечершната ни трапеза ще се изпълняват възрожденски и революционни песни, ще се декламират стихове от Вазов и Ботев, а за кратко ще забравя, че съм на диета…

От няколко дни насам бушуват едни страшни бури и хали нагоре, по северните части на щата. Там се изливат масивни количества валежи от дъжд, като най-лошото се очаква да се случи едва утре. Към източните брегове на Австралия, малко над нас отново се заражда някакъв тропически циклон, който също щял да бъде с опустошителна сила. Дори Бризбън и наше село ще попаднат в периферията му – при нас дъждовете даже вече започнаха. Очакват се наводнения и прииждащи води на реките. Много интересен беше коментарът на един метеоролог от Бюрото по Природните и Стихийни бедствия и съответните спасителни мероприятия, който тази сутрин каза по радиото, че се очакват масови наводнения в застрашените райони. Когато го попитаха за количествата на предполагаемите валежи и евентуалната височина на водния слой (чакат се да паднат до 300-400-500 мм/м²), той рече, че първо дъждът трябвало да завали, та чак тогава да му измерват обема и площта на поражения. Друг път в такива случаи от Бюрото са малко по-точни и конкретни, докато сега бяха само лаконични и далеч непредсказуеми за последиците. Това ми намирисва като “връзване на гащите”, защото по време на наводнението преди няколко години хората предсказаха едни количества, те пък ни удариха съвсем други и много по-тежки валежи, които предизвикаха паника, смут и масрафи за милиони долари. На всичкото отгоре ги обвиниха и че не са съобщили навреме, та населението да се подготви за прииждащата вълна. Сега обаче онези само вдигат рамене и викат: “Ще видим като дойде…” – смешници!...

20.02.2015 – Ускорих дописването на писмото, след като на снощният ни сеанс подразбрах тъгата и мъката в душата на майка (а предполагам и в татковата, само че той не го показва, понеже е твърд като скала мъж...), което ми подсказа, че скоро не съм изпращал нищо за прочит. Тези дни ще гледам да синтезирам всичката си информация, за да ви зарадвам поне в неделния ден, който пък е някой от Заговезните; ама Сирни ли бяха, Месни ли – нямам представа. Брей-й, какво нещо е човек да си има под ръка православен календар – бързата справка с тефтера показа, че Месните са били миналата неделя (когато без да знаем за това ние пак бяхме на софра с много приятели), а сега в неделя са Сирните (или още “прошки”). Аз мисля, че тогава именно се носеха торти и краваи по кръстници и кумици, въртят се халви и яйца на конец и се яде на корем – от вкусни, та по-вкусни гозби и гюзлеми. Аз ли не помня какви моабети се правеха у нас с чичо Мечо; че у леля Менча и чичо Николай ли не щеш, с чичо Тони и т.н. А сега всички те вече са покойници и аз се натъжавам изключително много, като си разчовъркам спомените изпод интензивно побеляващата коса на все така коравата ми кратуна – вечна памет вам…

От нощес насам се леят едни дъждове – не ти’й работа как’ Сийке! Този циклон настъпва към сушата и започнахме да усещаме влажния му дъх по периферията. Подобно на Богомил Райновите “Тайфуни с нежни имена”, на нашият също са дали името “Marcia”. Обикновено на по-жестоките и опустошителни урагани пришиват женски прозвища – вероятно правят асоциация с жЪнската поразяваща сила и катастрофални последици след една подобна среща с такава чума; хеле пък, ако е и неподходяща по характер - тогаз направо настъпва ледниковия период. Относно наводнения и поразии за сега при нас е тихо и спокойно. Езерото е покачило нивото си с около две педи, но не е изскочило още от своето корито. Истинският зор обаче ще бъде на около 700-800 км северно от Gold Coast, където зароденият в океана циклон ще удари сушата край населеното място Yeppoon, с помитаща всичко пред себе си скорост от 295 км/ч (интересно, как пък я изчислиха? – сигурно са я мерили с нарочен полицейски радар…). Там именно се очакват разрушения, наводнения, придошли реки и потоци, които буквално за часове ще превърнат района в огромни блата. По това време на годината обикновено настъпва т.нар., “King tide” – Кралският прилив в буквален превод, който е много по-висок и масивен от обикновените морски приливи, случващи се равномерно в денонощието през период около 6 часа. Тогава водата откъм океана подпира назад към сушата като бент и цялото количество на падналия проливен дъжд няма на къде да се изтече – от там насетне нивото единствено само се вдига нагоре, помитайки и поглъщайки всичко, което се изпречи пред пътя на водната стихия. Да се надяваме, че Бог ще се смили и този път над тези нещастни хорица там и ще ги запази от зловещите последици на един такъв тайфун, пък бил той и с най-нежното си възможно име…

Снощи проведохме възпоменателна вечеринка по повод 142-та годишнина от обесването на Апостола. Много материали изчетох, много противоречиви мнения чух, но в крайна сметка искрено се надявам, че делото му ще бъде запазено и продължено от неговите потомствени последователи (в чието лице, макар и само с половин око виждам и самият себе си). Междувременно говорихме и с Неничко – разбрахме се да дойдат у нас следващата седмица. Той спомена, че е получил пратката ви и аз му се накарах, че не се е обадил веднага да благодари. Каза, че бил писал нещо на дядо си, но кое от всичкото е вярно – един Господ знае.

Току-що (в 07:45, защото аз съм станал още в 06:00, а пък не съм мигвал от 03:00 насам) ми се обади шефа, че в понеделник започваме работа по новия проект. Искаше да бъде сигурен дали съм свободен и дали веднага ще откликна на повика му – естествено, жабогълтач такъв (идва от гълтач на зелено-кафяви жаби, за по-недосетливите); та къде другаде бих могъл да отида, манафе Римо-Католический, след като никой не ме иска за нищо? Така и не знам вече на кого трябвам и за какво, освен само на моята Даниела, която напред замина на работа в най-голямата стихия и още не знае, че от следващата седмица няма да ме има в къщи по цял ден.

Вчера успях да открадна половин час време и да проведа сутрешните си физически упражнения с колелото, но снощните се провалиха поради драстично влошаване на климатичните условия. Тази сутрин са дори още по-лоши и аз сега седя, дебелеейки на стола, без да съм си мръднал и задника даже. Поради съображения за сигурност на децата, днес затвориха училището на Ванеса. То се намира в силно наводним район и за да няма излишни рискови ситуации по време на учебния процес, за днешния петъчен ден дечурлигата имат “водна ваканция”. Ние след малко ще излизаме с малката – трябва да я мъкна навсякъде подире си, защото съм се разбрал с един мой приятел да му помогна в закупуването на автомобил. Не смея да я оставям сама през деня, особено в това несигурно дъждовно време. Тя тъкмо стана от сън – ще изяде една от татковите си грандиозни попари със силно препечен хляб, с много масло и още повече сирене, та да ѝ държи ситост чак до довечера, когато пък прехраната ѝ я поема нейната майчица свята…

А навън дъждът продължава да се сипе кротко и напоително, сякаш се излива през ръкава на попско расо; не е спирал цяла нощ – зеленчуците ми ще пощуреят от толкова много вода! Чушки ще вадя по цял лакът дълги – ще има от първото качество за вътрешния пазар, че и за износ ще пусна малко от по-изгнилите; башка дето ще си затворя и стотина буркана за зимата, от върхарчетата, па нека тогаз да ни затрупва и снега вече. Аз и два домата имам в плантацията си, но към тях не проявявам особени надежди за реколта, защото обикновено тази зеленчукова (или плодова…) култура не вирее в насипната пръст на нашия двор. Надеждата обаче ми е в чушките, които и друг път съм отглеждал и сами са се доказали, че не са много махнáти откъм грижи. Вярно че до сега все от люти чушлета ми е била продукцията, но тазгодишните са сладки. Преди време от Новогодишното ни пътешествие донесох един храст с отровно люти и дребни като крокодилски зъб чушчици – една от тях е достатъчна да повали в тревата дори и мечка гризли. Това растение сега непрекъснато дава цвят и нови плодове, които аз не смея да опитам, за да не ме сполети участта на мечката. Мисълта ми беше, че условията в нашия двор са много подходящи за такива по-отровни и екзотични селскостопански посеви – какъвто е конкретният ми пример с лютите чушки, кактуси най-различни, един лимон, мангово дърво (което пък Даниела пося в една саксия съвсем на шега от костилката му и то сега се развива най-стремително; скоро ще се наложи да го вадим от там, защото саксията ще му отеснее, та ще ровим и него някъде в пръстта по двора) и разбира се, небезизвестните ми лозови масиви…

21.02.2015 – Много рано, още в началото на съботния ден ще отбележа и обобщя по-важните случки и събития от последните часове, за да подготвя вече статията си за окончателен печат и разпространение. Вчера по някое време трябваше да излизаме, заради което зарязах репортажа си недовършен. Сега пък не се сещам с какво съм искал да ви занимавам, но щом като темата не е оставила трайни спомени у мен, значи че не е била чак толкова важна. Бях обещал на един приятел да му съдействам в закупуването на автомобил, с когото се срещнахме в 10:00 на уреченото място. Ванеса също беше с мен, защото поради бедствието ѝ затвориха училището – е, бедствие чак нямаше, освен многото дъжд, който се изливаше непрекъснато още от предната нощ насам, но свободният ден за учениците си остана в сила.

Тръгнахме в най-големия потоп, който не спря нито за миг през деня. На места пътищата бяха откъснати, частично наводнени и непроходими, но специално по нашия маршрут не е имало никакви сериозни проблеми. Тези гьолове стават обикновено в по-ниските терени, с преминаващи през тях малки отводнителни рекички. Обаче като се заприщи долът откъм единия си край (обикновено това става при устието, където се влива в по-големи реки или пък ако се излива направо в морето) и водата почва да се надига назад, заливайки де що има по пътя си. Езерото до нас също се беше напълнило почти до горния си ръб, но поразии не е правило из дворовете на хората. Все пак стихията е била на стотици километри далеч от нас, където действително са хвърчали покриви на къщи и дърветата са падали повалени като клечки за зъби. Ураганът е връхлетял и се е ударил в бреговата ивица със скорост на вятъра от 205 км/ч (значи е утихнал малко, спрямо предварителните му прогнози). Като се навилнее стихията постепенно спира и се укротява, но след себе си оставя следи от погроми и десетки бедстващи човешки души. Така или иначе ние усетихме само най-външния пръстен на злото, което се изрази единствено в проливните дъждове.

Независимо от суровите атмосферни и климатични условия, нашата мисия беше проведена при най-голям успех, защото до вечерта вече човекът беше с кола и видимо много щастлив. Неговата дъщеря е студентка тук и също се включи в нашата група, та си правиха двете чудесна компания с Ванеса, въпреки че е с 4-5 години по-голяма от нашата фръцла (тя нали постоянно се големее, та все при “големите” се вре). Всъщност колата беше за щерка му, та да може да ходи на лекции – университетът ѝ се намира на 20-30 км от тях и транспортът до там е изключително неудобен. С тези хора се познаваме от скоро - те са също част от новопристигналите български семейства, но са много свестни и бързо намерихме общ език и теми за размисъл. А и как няма да са, след като са си от моя край - с. Кръвеник и околностите на Острец (сега град Априлци). Момчето е голям майстор кулинар – с него започваме масово производство на наденици, луканки, пастърми и на други драни, сухи за танур мезета.

Към 16:30 вече бяхме напълно приключили с колата, с формалностите около прехвърлянето на документите, талони, номера и т.н. Разбрахме се привечер да отидем у тях, че да полеем покупката. С подръчни средства и взаимна кооперация направихме една прекрасна софра в квартирата им, а до времето до което си тръгнахме от тях, дъждът беше вече спрял. За довечера също имаме една покана от други наши приятели, които на драго сърце ще уважим и време за обаждания пак няма да има, както стана снощи.

Заради превантивните мерки покрай това лошо време бяха отменени някои мероприятия - като например урокът по пиано на Ванеса. Тя все още спи, но след малко ще ги будя с майка ѝ да стават, че да си почват заниманията. Навън продължава да е много мокро и по всичко изглежда, че моите велосипедни тренировки няма да се провеждат. Ако го излъжа някак си, докато временно е поспрял валежа, може и да изляза за едно раздвижване – но така, както го гледам през прозореца, че постоянно ръми един дребен подгизващ дъждец, вероятно ще си остана под покрива на сушина. А, като казах пък покрив, та се сетих и за наемателката, че ѝ протекъл тавана вчера – обади ми се жената и ходих да я видя преди да излезем. Вероятно някъде над хола има пукната цигла, която трябва да оправя сам или да викам майстори за ремонт. Но нека първо всичко да изсъхне, че тогаз ще се разправям и с това – в момента така или иначе нищо не може да се направи.

От понеделник нататък за мен ще започне един малко по-нов живот (който напоследък поради безработицата си бях приятно забравил…), защото се връщам на работа, възстановявайки цикличността и рутината при отделните семейни задължения и мероприятия по оцеляването. Нямам представа до кога точно ще има работа, какво се очаква да се случи, след като ние изложим на показ действителния мащаб и обем на проекта; как пък тогава клиентът ще реагира от своя страна и дали ще иска да плати за всичко това? – въпроси, чиито отговори ще изплуват едва в близкото бъдеще. Аз предполагам, че първоначалният пазарлък е ангажимент само от една седмица, в която трябва да разположим отделните агрегати и машини в пространството и визуално да се направят предположения как и от къде ще минават транспортните ленти, за да заработи всичко това като едно цяло. Голям залък ми се струва за малката ни уста, но де да видим…

А сега ви прегръщам и целувам от името на всички нас, които сме в тази част на света. Приемете най-сърдечните ни поздрави с пожелания за много здраве и още повече спокойствие. Не забравяйте да сторвате хабер и на всички наши близки и общи приятели от старославно Габрово и столичната София: Даниела, Ангел, Неси, Нени и Меган…