Прескъпи
родители наши, мили бабо и дядо; приятели от близко и от малко по-далеч!
19.04.2015 – Независимо, че сутринта съм станал още в 06:00, когато Даниела излезе за
работа, до този момент (10:00) единственото, което правих беше да си губя
времето – безцелно, безделно и настойчиво. От сабалам не ми потегля нещо
мисълта в този тъй празен и доволно скучен ден – па áко да е и неделен. Ванеса
учи оттатък и чака една нейна съученичка да дойде у нас, та двете заедно уж да
си доучват. Както вече казах, Дани е първа смяна, а аз дори загубих интерес да
карам и колелото. Тези две седмици на хайлазлък ме демобилизираха и сега много
трудно се завръщам към по-активния си начин на живот, който поддържах до
неотдавна преди да хукнем по екскурзии. Напред пих даже и кафе – то също не
помогна особено за излизане от състоянието ми на дълбока летаргия. Снощи имахме
гости до късно, но и това като че ли не е причина за моето съвсем неопределено
усещане за вътрешно безпокойство и остро чувство на осреднена мозъчна тъпота.
Сега се чудя от къде да захвана поредната си изповед и все около нищото се
въртя като пумпал. От сутринта насам изчетох сума статии в Интернета по
най-различни теми и сюжети, но не знам дали се обогатих с тях духовно и в
политически аспект. Много помия напоследък се излива и бълва от вси страни, та
човек вече да не знае кому и в какво да вярва. Сега пък баш ми дойде на ума, че
поне на черква можех да отида – а то и за това стана късно до този сутрешен
час; нямах някак си нагласата за подобно посещение и напълно изключих тази
богоугодна и благочестива възможност за покаяние пред олтара.
Вероятно
по-лесно ще бъде, ако отново проследя хода на непосредствените събития,
последвали след изпращането на предишната ми статия – имайки предвид бясната
скорост, с която лети времето, това трябва да е било някъде преди около една
седмица, когато ние все още бяхме на балкана; последният ден от нашето малко
бягство сред природата. Сутринта аз станах рано да си ошетам, изчистих печката
от пепелта, посъбрах малко нагорели въглени в една кутия за моята скара на
двора и не след дълго напуснахме къщата. Даниела още вечерта беше приготвила
повечето от багажа, който на тръгване само нахвърляхме в багажника на колата.
Прибрахме остатъка от храните в хладилната чанта, огледахме последно района за
забравени вещи и се отправихме на път. По-предишната нощ обаче пекох кебапчета.
Оставих електрическата скара отвън на чардака, за да изстине. Че като дошъл
през нощта един нахален посум да ближе мазнината, която се беше разтекла
встрани и лоясала от студа, че като рече това животно в залисията и лакомията
си да събори всичко долу на дъсчения под – лум-дум-дум; стана страшна
галимация! Разпиляха се тави, пръснаха се мазнини, тенекиени капаци се разхвърчаха
и всичкото това се изтряска с цялата си тежест долу връз дъските, сякаш бомба
се пръсна във войнишки окоп – барабар с шибания див звяр. А пък тоя твърде
звучен зулум става точно в 02:00 посред нощ, когато всичко живо наоколо спи
дълбоко и си сънува розовите сънища - в най-мъртвешката възможна тишина и
непрогледна тъмнина. Аз през това време гледах някакъв късен филм, а Даниела
четеше книга, когато чухме този смразяващ шум – изкарахме си акълите! Мислех че
някой душманин се е запътил да ни граби и избива като пилци дорде спим.
Впоследствие ми дойде на ума каква може да е работата, та станах да проверя
какво е положението. Като излязох отвън да видя, онзи рунтавелко ме гледаше
изплашен до смърт, цялата му козина бе омазана в блажнина и полепнала с лой –
чак се беше насрал от зор по дюшемето. Аз разбира се проведох наблюденията си
през джама на плъзгащата балконска врата, защото мен също ме беше страх от
тъмното и от разните диви зверове, с каквито изобилства наоколо гората. След
малко посумът си подви куйрука и се завтече към бърлогата си, та всички
мирясахме отново - но пък и баят ни се разтрепериха сърцата по това никое нощно
време; аз, както съм плашлив по рождение – колко малко ми трябва, та да си
зацапам дюзата отзаде. На следващата вечер пак ползвахме скарата, но след като
привършихме с печивото я прибрах вътре, за да си нямаме среднощни посетители и
“изненади” от подобен характер.
Когато
тръгнахме в неделя, денят беше прекрасен – времето беше малко по-хубаво и
приятно от последните дни, когато дори по небето се появиха гъсти облаци. Това
пък от своя страна дойде добре дошло за разходките ни из гората, когато не сме
усещали чак такава непоносима и неприятна жега. Спряхме за малко до кафенето,
което Даниела и Ванеса непременно искаха да посетят: едната за кафе, а другата
да яде някакви пасти и торти, които била видяла още с пристигането ни и от
тогаз непрекъснато ѝ се
ядели, та чак не можела да спи, видите ли – де пръчка дрянова по дупарата, де-ее!
Когато и тези ритуали се изпълниха с точност до една банкнота от $20 и капризите
на всички бяха задоволени до последното тяхно желание (като пред разстрел…),
ние най-после потеглихме от това красиво място. След всичките змии обаче, с
които се срещнахме по пътеките из гората и особено след инцидента с косматия,
брадат и тлъст посум, моите моми са категорични, че там повече няма да ходим на
почивка (е, това ще е само до другия път, до когато вече ще им е преминало
ýплахито).
След
час и нещо се озовахме в Toowoomba, който градец ни беше и без друго по пътя на
връщане към дома. Там пък спирахме да обядваме – Даниела с малката ходиха
отново в техния любим Макдоналдс, докато аз разтворих багажника на колата и
най-демонстративно, пред дверите на световната марка престижни закусвални извадих
Великденските яйца, снощните кебапчета и парче мазна баница (независимо, че
последните бяха малко поизстинали…), та си направих едно показно угощение за
назидание на веригата за бързо хранене и нейните слепи поклонници. После си
тръгнахме окончателно вече за вкъщи, но междувременно се обадихме на Жоро и
Данчето да им честитим празника (нали баш навръх Великден пътувахме обратно).
Те пък от своя страна ни поканиха да минем набързо през тях и понеже
отклонението не е много, та се отбихме да ги видим. Хайде и там софри, че те
пък имали вечерта гости – абсолютно всички приятели от компанията, само че без
нас поради отсъствие; събрахме се заедно да доядем остатъците. И от дума на
дума, кажи-речи отвън се мръкна, а ние все още бяхме по пътищата, доста далеч
от нас.
С
влизането в къщи се разви добре познатата вече на всички картина – сваляне на
багажи, нанасяне на дрехи, покъщнина, имущество и прочие; пускане на поне една
доза мръсни парцали за пране от иначе дългата хигиенизационна серия. На другия
ден Даниела започна работа, а Ванеса продължи ваканцията си, която пък за
щастие и всеобщо родителско успокоение свършва утре и от вторник децата отново
се завръщат по училищата за втория си учебен срок на първия семестър (и за
слава на Бога, че като се сберат под един и същи покрив старци и тийнейджъри,
става малко страшничко и непредвидимо). Аз веднага се свързах с моя човек, при
когото ходих на среща в Gympie, за да му съобщя че съм се завърнал и очаквам да
ми се обади, когато е готов да ме повика. Разбрахме се, че другата седмица на
нова сметка ще обсъждаме потенциалната възможност за работа в тяхната фирма – а
пък съвсем не е изключено и именно от това да ми идва притеснението…
Два
дни подред Даниела пра дрехи и чаршафи, чистихме къщата и подреждахме наизнесената
преди това покъщнина. Жоро си беше тръгнал вече - ние още в неделя вечерта се
чухме с него и разбрахме, че успешно пътува надолу към Аделаида. А иначе
седмицата продължаваше да бъде все така безлична, която с нищо не се отличаваше
от предшестващите с относително сивото си ежедневие. В четвъртък вечерта имахме
гости – севлиевците минаха през нас и ги гостихме набързо (Даниела беше пекла
патица с картофи и се чудехме с кого да я споделим, защото в противен случай това
ненавистно блюдо щеше да се подмята из фурната със седмици). Аз им бях нагласил
едни армагани, та дойдоха хората да си ги вземат. Същия ден пък те ни поканиха
за рождения ден на дъщеря им, която в петък навърши 20 годинки, да им е жива и
здрава. Така ние пак се видяхме с тях и вече имахме повечко време да си
прекараме заедно, че предната вечер те малко бързаха да ходят на пазар.
В
събота се въртяхме из дома и почти нищо съществено не правихме. Аз бях зад
писалищната маса през по-голямата част от деня, а Даниела и Ванеса ходиха да
трошат пари по магазините. За вечерта омесих една каймица за кюфтета, че други
пък наши приятели идваха у нас на посещение. Сега е вече обед и аз ще се местя
на следващото си занимание – по-нататък през седмицата ще продължа със своя
репортаж, който се надявам да бъде малко освежен с добри и приятни за ухото
новини (но пък не е изключено и да липсват такива – всичко е Божа работа)…
25.04.2015 – Една седемдневка по-късно, около нас продължава да тегне мракът на
неизвестността. Надявах се, че през изтеклата седмица човекът от онова шибано
село (Gympie) ще ми се обади с някакви резонни оферти, обаче неговото
умълчаване като на бит гъз ми говори само едно: намерил си е вероятно някой
друг и не ебава да ме уведоми, че не аз съм бил неговият избор. Независимо от
мрачните ми помисли и негативни прогнози, в понеделник ще му засиля едно
писмено запитване, за да разбера какво се е случило в действителност – магарето
си в калта аз не оставям, нито пък някому длъжен оставам.
Днешният
ден е аналогичен на нашенския Ден на Ботев и загиналите през 5-вековното
турското иго и в борбата против фашизма и капитализма (дано поне втората част
да са премахнали вече, за да не се опорочава тази иначе силно патриотична идея
за честване). На днешната дата Австралия и Нова Зеландия отдават своята почит
към падналия войскови състав в боевете по време на Световните войни и
следшестващите ги военни конфликти по света, където са участвали с армейските
си части. От там идва и съкращението ANZAC, което в оригинал изглежда като Australian
and New Zealand Army Corps и се превежда горе-долу като Австрало-Новозеландски
армейски корпус. По онова време този батальон е бил съставен изключително само
от войски и доброволци на тези две държави и са действали като едно цяло,
обединени разбира се под флага и короната на тогавашната Английска Кралица –
Нейно Величество, както ласкаво я зоват поданиците ѝ. Фаталната битка е станала през 1915, когато армията дебаркира
по бреговете на Турция в местността Галиполи (Gallipoli), за да се включи в
бойните действия на Западния фронт. Обаче поради допуснати известни тактически
и стратегически военни грешки, специално от страна на английското военно
командване, още със стъпването им на земята, онези от вражеските позиции
направо ги изтрепват почти до крак – буквално единици са се спасили и като по
някакво свръх чудо са оцелели в тая люта бран и жестока сеч. Това е малкото,
което аз знам от историята, предадена в най-кратката си и сбита форма. Поначало
историческите факти не спадат в моите най-силни познания, заради което предавам
информацията съвсем лаконично и без да се спирам на подробностите, с които аз и
без друго не съм запознат. Не е изключено тези живи легенди вече да съм ги
предавал многократно преди това, но тук просто ги припомням за
по-любознателните; предварително се извинявам за повторението, ако съм допуснал
такова. Тази година честванията по този повод са особено тържествени, защото се
навършват 100 години от датата на историческите събития; към мястото, където е
издигнат мемориалния комплекс вече са изпратени официални правителствени
делегации, които наред с посещението на масови групи от ветерани, техните
наследници, последователи и т.н., ще вземат поклонническо участие в този кръгъл
юбилей от световна величина.
В
момента Ванеса е на урок при учителката си, а аз предавам своето поредно
комюнике от колата, паркирана под дебелата сянка, която хвърля дървото в техния
двор. После си тръгваме обратно за у нас и този път никъде няма да се отбиваме,
защото всички магазини и дюкяни са затворени заради празника. През деня се
извършват повсеместни катедрални богослужения, като едно от тях се отличава
особено много със своята изключителна тържественост и многочисленост откъм
посетители - именно с което започват и всички други чествания през останалата
част от деня. То се провежда още по тъмно, на ранина в 04:30 – точно в часът,
когато армейските части стъпват на турска територия и започват да падат един по
един, покосени от вражеските куршуми. Едва от обяд насетне пък, ще започне и наливането
с бира за всички потомци на герои (а и не съвсем толкова героични наследници…).
В други години денят е задължително почивен за работещи, служещи и учащи, но
точно тази за беда празникът се пада в събота и кяр в този смисъл няма да има
за никой. Онези, които днес така или иначе работят, ще получат двойна надница
обаче – блазе му на бачо Гьорги, който ще си облажи душата с тлъстата шофьорска
кирия. За всички останали като нас, остава да чакаме до догодина, когато пък
този ден ще бъде в понеделник и ще имаме три поредни почивни дни (че аз къде се
слагам в числото? – нали всичките делнични дни понастоящем са ми все празници;
но до тогава може да ми се е променило “статуквото”, т.е. случайно да съм
започнал някаква работа – ау-у, колко модерна и купешка дума употребих, на
която дори не знам точното значение).
Седмицата
измина без особени сътресения и конфликти. От вторник Ванеса започна училище,
майка ѝ ходи на работа и ни снася
редовно като квачка (по смисъла на: храни ни, пои и ни облича от главата до
петите…). Аз възобнових колоездачните си разходки, като продължавам все така
отривисто и напористо да кандидатствам за появилите се в обявите, много оскъдни
свободни позиции и длъжности. Наред с това обикалям фабриките около нас и на
всеки оставям по едно копие от резюмето си, в което пише какъв съм, що съм,
какво правя, как и т.н. Резултати нямам никакви, но поне в мен остава насладата
от срещите ми с хората, обяснявайки на всеки поотделно колко съм велик и колко
много чудеса съм в състояние да извърша за даден чорбаджия - стига само
последният да благоволи да ме наеме като негов чирак и вярна прислуга.
Снощи
имахме гости, че се отдадох на малко разгул и пиянство, след продължителното ми
и мъчително, почти отшелническо въздържане и гладуване. Като капак на всичко и
преядох, защото Даниела беше направила много вкусни гювечета – довечера пък ще
ходим у Янкови, но аз предвидливо ще карам моята кола (която Дани така или
иначе не може да управлява…); по такъв благороден начин ще съм по-сигурен, че
няма да злоупотребя с алкохолните напитки. Дарина също ще дойде с нас, за да не
остава сама през почивните дни.
Аз
мислех след обяд да се отдам на литературните си творби и писания, но преди
минута ми се обади един приятел, че трябва да му видя нещо компресора. Всъщност
работата е много проста – има да се смени само един щепсел, но докато отида при
него в работилницата му, докато се помотаем, да раздуем лакърдиите и се прибера
обратно в къщи, то ще стане време за вечерното ни излизане. Дарина ще остане да
спи у дома – по-добре, отколкото да пътува по нощите из пътищата, пълни с
почерпени или направо напити след тържествата шофьори. Така че аз едва ли и
утре ще свърша някаква себеполезна работа – докато момите станат, докато си
изпият кафетата; тя ще е дълга и широка...
Другата
седмица Даниела заминава за Аделаида. Онзи ден тя намери много евтини самолетни
билети, но Ванеса този път няма да ходи с нея, защото не може да губи дни от
училищната си програма. Последната от сега се ужасява как ще изкара толкова
дълго време единствено под моя строг надзор и контрол, какво ще ѝ давам да яде и прочие
нейни кахъри. В събота ще ходим в Бризбън – следобеда имаме организационно
съвещание на земляческата група и аз като неин Президент съм задължен да
присъствам. Нямам още планове за самия ден, тъй като урок по музика тогава няма
да имаме. Може да излезем по-рано и да се разшетаме из столичния град, докато
стане време за срещата ни на високо равнище.
Някъде
през Май ще проведем още една няколкодневна почивка в Noosa, за която Даниелчето
отдавна е направила своите резервации. По това време там се организира някакъв
традиционен фестивал на етническата култура, храни и напитки, та ние като
емигранти може да посетим този международен “форум”. Беше хубаво да имам барем
500 или 1000 кюфтета под ръка, че да застана пред скарата с питките – по
петолевка, по две; щях да избия парите барем за още една авантюра до България.
Ще си остана май само със своите ненадминати и завидни майсторски умения, без
те с нещо да допринасят за повишаване на благосъстоянието и жизнения ни
стандарт. В този ред на мисли, в главата ми се завърта една налудничава идея,
но нека хубавичко да ѝ
узреят корените, че тогава чак ще я разисквам на всеослушание. Времето ми
изтече – до скорошно писане…
29.04.2015 – Сряда; такъв един, малко никакъв ден. Навън е мрачно, мочурливо –
сутринта паднаха няколко капки дъжд, но за утре и други ден синоптиците
обещават по-обилни валежи. Аз продължавам да се разправям с разни агенции във
връзка със започването на някаква работа, но напливът е страхотен и шансовете
ми са минимални. Хукнах да ставам шофьор – има разни фирми, които се занимават
с разнасяне на всякакви стоки; нещо като куриерни услуги. Добре, ама за да се
добера до тях, молбата ми отново трябва да мине през съответната агенция, да
разгледат резюмето ми, в което почти на всеки ред пише колко образован и
висококвалифициран специалист съм и какъв ценен инженерен кадър стои насреща
им. Там обаче никой няма да открие нито дума, че мога да доставям колетни
пратки по фабрики и домове, че мога да зареждам магазини с прясно мляко
(какъвто мерак също имам…) и че бих се справял отлично с всичко, което ме
накарат, независимо че нямам 25-30 годишна практика в тази толкова “престижна”
област на австралийската транспортна икономика. Вчера пак обикалях с колелото
като пощенски раздавач и оставях документите си по железарските цехове. За днес
също имам набелязани обекти, че вчера свърших материалите и не можах да направя
нужните подавки – много е забавна тази дейност, направо да ти се дореве чак (и
присере…) от толкова “забавление”…
В
събота след урока се прибрахме директно в къщи. Поради всенародните чествания
на празника, всичко беше затворено – като след пораженията на атомна бомба. По
някое време аз ходих да оправям жиците на един приятел, който наскоро нае
работно помещение за свой дюкян – в него ще развива ремонтна дейност,
монтаж/демонтаж на гуми, изкупуване на вторични суровини и т.н. Бях се засилил нататък
с намеренията си да доразширим дейността му с доставка на закуски и обеди за работилниците
в околовръст – печем на скарата кюфтета и кебапчета, продаваме масово на народа
да лапа топла храна и правим пари; много пари. Хубаво, ама неговия тенекиен
гараж се оказа в един вътрешен двор и развиването на подобна дейност би било
неудобно, след като не можем да я практикуваме пред вратите му, ами трябва да
заемаме мястото на някой друг – а пък едва ли другият ще се съгласи ежедневно
да търпи миризмата на балканска скара току под носа си. Така тази идея за бързо
и лесно забогатяване отпадна още в началото на своя зародиш. Независимо от
това, аз свърших работата на моя човек и в 17:00 се прибрах обратно в къщи.
До
това време вече Дарина беше дошла у нас – аз само се изкъпах и отидохме у Янко.
Там направихме един импровизиран моабет до 01:30 през нощта – беше весело,
макар че не съм се черпил безотговорно. Оставих женките да се наливат с уиски,
докато аз пих две бири и тържеството за мен приключи рано-рано и безславно. В
неделя сутринта станахме по някое време – Даниела прави палачинки и по обяд изпратихме
Дарина, а следобеда се занимавахме с най-различни домакински дейности.
Седмицата
започна от понеделник, когато като по някакво чудо се сетих, че това беше
именно денят на годишнината от вашето свето венчание (27 Април, 1958 – та как
можех да забравя тази светла дата!). Вечерта с Дани си направихме една скромна
софра по този иначе тържествен повод. Аз през деня писах писма до потенциалните
ми работодатели, но от техните лаконични и уклончиви отговори стана ясно, че
преди мен на опашката има огромно количество други себеподобни тиквеници, които
повече се доближават до изискванията, които всеки е поставил – нормално и
естествено; аз не съм идеален, въпреки че в повечето отношения и по множество
показатели далеч превъзхождам останалата маса от местно население. Това
превъзходство обаче, преди да го оцени някой, първо трябва да се покаже (под
формата на документи) и после да се “изприкаже” вече при събеседване по време
на интервюто. А специално тези, последните две условия и предпоставки винаги
куцат у един емигрант, тъй като ние си личим от километри – първо по външен вид
и по имената в резюмето; после по начина, по който то е написано, както и по
разговора, който сме в състояние да водим, на съответния акцент и т.н. Аз не
случайно много пъти съм споменавал и давал като показателен пример, че от
всичките виетнамци и кубинци, с които по едно време комунягите бяха задръстили
България по бай Тошово време, ни един от тях не е станал майстор, началник
смяна, ръководител на конструктивна група или отдел, нито пък дори най-прост и
обикновен чертожник в някоя производствена зала – всичките бяха наети все за
черната и непривлекателна, мръсна и опасна работа, която независимо от
условията, нещастниците си я вършеха съвестно и според възможностите. По време
на икономическа криза приоритет се дава първо на локалните, докато емигрантите
запълват само дупките – и то ако има свободни такива. Това още самият Хитлер го
е казал в своето велико и заветно произведение “Mein Kampf” (“Моята борба”). И
за да не бъда тук голословен, ще си позволя цитирането само на няколко от 25-те
точки в програмата на тогавашната НСДАП (Националсоциалистическа работническа
партия на Германия или National-Sozialistische Deutsche Arbeiterpartei, NSDAP в
оригинал), натоварена и поела на плещите си извличането на страната от
страшната икономическа криза, възникнала след капитулацията вследствие на
Първата световна война. Ерата е далечната 1920, но основните правила и закони
важат с най-пълна сила и днес. Посочвам само пасажите, имащи пряко отношение с
моите твърдения по отношение на чуждоземците (пришълците като нас):
• Гражданството
се определя от расата. Никой евреин не може да бъде гражданин на Германия;
• Чужденците
в Германия да бъдат само гости и да са обект на специални закони;
• Прехраната
на гражданите е от първостепенно значение за държавата. В случай, че държавните
ресурси се пренатоварят, хората, които не са германски граждани да бъдат
изключени от държавните привилегии;
• Да се
прекрати имиграцията на чужденци;
• Вестниците
да станат германска собственост и да не се позволява на чужденци да работят в
тях; … и т.н., и т.н.
Това
е само една малка част и кратка извадка в потвърждение на теорията, която
непрекъснато развивам и чрез която давам разумни обяснения за изпадането ми в
такива временни кризисни моменти. Вярно е, че това не се отнася до всички, но
след като за момента правилото важи за мен, кел файда че аз се явявам извън
обсега на неговото изключение. Били са години, когато буквално ни търсеха по
домовете за работа и ни изпращаха къде ли не, за да вършим нещо – това е
златния период дори за нас с Даниела, когато макар и за малко успяхме да
подадем главите си изпод слоевете с тиня и кал, с които бяхме засипани; говоря
за времеви отрязък, в границите между средата на 2003 и около края на 2012. И
от там вече като се е закучило в глобален и локален мащаб, та няма откучване до
днешната дата и настоящия час (13:00).
Тези
мои разсъждения по никакъв начин не бива да ви тревожат обаче и да нарушават
спокойствието на вашите безоблачни старини. Както днес е едно, така само утре
може да стане нещо съвсем друго – стига то да не е по-лошо. В тая връзка си
спомням и за още една крилата фраза, често споменавана от татко, която с
известна моя лична преработка и украса, по смисъл звучеше горе-долу така: “Едва
утре разбираш колко по-добре ще си бил днес, защото точно с толкова ти си
станал по-зле от вчера” или нещо подобно в този дух. Казано на по-разбираем
език – чак утре разбираш, колко по-добре си бил днес…
А
сега хващам колелото и докато не е завалял дъжда, отивам да занеса едно резюме
до някаква тенекеджийска работилница. Вчера минах покрай нея и ми направи
впечатление, че характерът на работата им е добре познат за моето поле на
действие и придобит опит в годините. Друг е въпроса дали чорбаджията ще има
нужда от някой като мен, който да му прави чертежите и да му създава
производството, или те (както всички останали “професори” в тая област...)
просто “всичко си знаят”, а пък за да заварят две парчета винкел на кръст,
гледат рисунки от гърба на цигарена кутия, които някой друг е нахвърлял набързо
за тях, че да им улесни работата.
И
разбира се, нашите бели кахъри и тревоги не се и доближават с абсолютно нищо
дори, спрямо трагедията, която в момента изживява останалото, оцеляло след
земетресението нещастно население на Непал. Броят на жертвите вече надхвърля
4800, като се очаква с времето и протакането при спасителните операции това
число да нарасне до катастрофални стойности. Австралия своевременно изпрати
контингент от специализирани отряди за действие при бедствени ситуации, отделно
от които с военен самолет нататък заминаха 15 тона с храни и медикаменти под
формата на хуманитарна помощ. В училището на Ванеса веднага започна акция по
събиране на палатки, одеала, спални чували и възглавници и ние напълнихме един
багажник с подобни стоки. На всяка крачка уж разни добрини правим, а пък като
че ли все остават незабелязани. Освен поразиите в низините и котловините, по
време на съботното земетресение с магнитуд 7.8-7.9 по скалата на Рихтер
(съгласно данните от различни източници, но във всички случаи достатъчно
силно), от връх Еверест започва да се свлича огромна лавина, която помита 18
души, намиращи се в един от по-ниските базови алпийски лагери, разположен на
около 5300 м н.в. Опасения има, че сред членовете на експедицията има и един
австралийски гражданин, за който се говори вече в минало свършено време, тъй
като спасителните хеликоптери изобщо не могат да достигнат зоната на
бедствието. По същото време в Непал са се намирали (по най-различни поводи и
ангажименти – частни или служебни) стотици други австралийци, като едва 850 от
тях са спасени и за сега са подслонени на сигурно място. На много от останалите
съдбата също не е много ясна, тъй като действията по евакуацията и
разчистването на руините продължава и вероятно пълната картина на трагедията
тепърва предстои да се разкрие пред света. За голямо съжаление, докато изписвах
горните редове съобщиха потвърждение за гибелта на една 48-годишна жена
(въпросният австралийски гражданин), която е участвала в групата алпинисти при
покатерването върху “покрива на света”, както също наричат връх Чомолунгма (или
Еверест съгласно други източници – Хималайския връх исполин и световен първенец,
с надморска височина от 8848 м). Това нейно първо и последно участие се е
оказало фатално, след като лавината буквално издухва палатката им, наред с
останалите хора – всички те намирайки смъртта си, затрупани от тонове снежна и
ледена маса. Мир на праха им и нека Бог опрости техните земни души…
Не
по-малка е драмата, която напоследък се развиваше в Индонезия и която кулминира
тази сутрин в 03:00 с разстрела на двама от общо деветимата наркотрафиканти и
преносвачи на “трева”. Макар че видът им е (всъщност, и тук вече – “беше”…) от
мургавата азиатската раса (без да претендирам за знания относно тяхната
оригинална семка), младежите бяха австралийски граждани, както всички нас,
емигрантите. Преди повече от 10 години, въпросната “деветка” беше заловена и
закопчана още на летището с общо 8.3 кг хероин, възлизащ на около 4 милиона
долара по цени на дребно от уличния ценоразпис. Казвам “деветка”, защото
случаят стана хит в световната преса при обезвредяването на организирана група
от девет души едновременно. Това се случва на път от Бали (един от много
известните курортни центрове и острови на Индонезия) към Австралия. Къде точно
ги залавят аз не мога да твърдя, тъй като много-много не надавам ухо, особено
на новините – това което знам е само от обща култура, с която информация ни
промиха мозъците и продъниха ушите за всичките тези години. Останалите от
групата по някакъв начин успяха да се оправдаят и се отърваха с по-леки
присъди, които си излежаха (или продължават да “отслужват”) в Индонезийските
зандани. Друга част ги осъдиха на доживотен затвор, който впоследствие бе
заменен само с по 20 години търкане на дървените нарове в тъмницата. Последните
двама души обаче не можаха да отърват кожите и им наложиха най-тежкото и сурово
наказание – смъртното. Такива са законите на тази държава, че когото хванат с
наркотици, марихуана или подобни упойващи вещества и “весели” хапченца,
автоматично се изправя пред дулата на пушките от наказателната рота. Делата и
разследванията по случая се водиха в продължение на години (десетина, както
вече подчертах) и независимо от световния обществен натиск върху Индонезийската
правна система, лично от нашите министри, правителството на Австралия като цяло
и т.н., присъдата им беше приведена в действие - вероятно за назидание на
всички останали, които дръзнат да се занимават с подобна дейност. Когато
заловиха въпросните “деветима”, всички те бяха хлапетии по на 20-21 години.
Това, което обществото обаче не пожела да понесе беше, че независимо от
съдебните процеси и изпълнените присъди, в края на краищата никой не успя да се
добере до истинските виновници и онези, които действително са дърпали конците
“отгоре”. Децата са били просто едни преносвачи – или “мулета”, както ги
наричат в подземния свят, но пък опраха пешкира заради някой с по-дебел врат; в
това вече няма никакви съмнения. Нека Бог бъде милостив поне към родителите им,
за които остава най-голямата трагедия и мъка по чедата им. Спомням си, че по
горе-долу същото време в Бали бяха заловили и едно друго нашенско момиче. Нея
пък я хванаха с един чувал марихуана, който митничарите намериха укрит в калъфа
на сърфа, който тя носеше за екскурзията си. Тя също беше обречена да посрещне
залпа, но по някакъв неведом за обикновения наблюдател начин се отърва. Извади
много силни адвокати, пари се плащаха за подкупи и рушвети – какви ли чудесии
на бяха. В крайна сметка онези кръвопийци ѝ замениха смъртното наказание с доживотна присъда, но
неотдавна я освободиха под гаранция и сега живее в близост до затвора, но откъм
свободната част на телената мрежа – да им е постоянно под око и наблюдение. По
нейното дело също се вдигна много шум, но то вече не е така актуално и народът
смени своите злободневки с други. И докато всички се занимават с тези проблеми
и си замазват един-друг очите с кал, икономиката на държавата продължава да
потъва. Онзи ден четох една статия, че през 2015 Австралия официално ще навлезе
в рецесията – аз си мислех че излизаме от там, а пък ние още не сме били
влезли. Ама, че смешно – нъл’ тъй, ве…
05.05.2015 – Гледам, че съм изостанал от актуалността на събитията с още една
седмица. Не знам защо времето така страшно бързо лети и се изнизва пред
онемелите ни погледи - сякаш някой хвърля камък в дълбок речен вир, който
изчезва погълнат от водата за един миг почти. Независимо че за разглеждания
период от няколко дни не станахме свидетели на особено вълнуващи събития и
моменти, в следващите няколко реда ще ви запозная с всичко онова, което така
или иначе се случи, а пък вие преценявайте сами дали то е било чак толкова
интересно и заслужаващо вниманието ми, което ще му отделя в следващите няколко
часа.
Връщайки
се мислено на изтеклата вече седмица, спомням си че в някои от дните обиколих
железарските работилници наоколо, където разхвърлях по едно мое резюме – с
надеждата, че мога да дотрябвам на някой, който пък да ме наеме за извършването
на някаква работа. Отбих се и до една колбасарска работилничка, която произвежда
невероятно вкусни наденици и салами – това съвсем не е случайно. Фирмата им се
казва “Bačka” и естествено се държи от някакви йебеньи сърби. Всичките им месни
произведения са приготвени по автентични балкански рецепти, ароматни, пушени и
с типичен нашенски вид. Скъпички са, но пък иначе имат завиден вкус. Тяхната
македонска наденица например и всички подобни от тази серия са по $20 килото,
но безвкусните им аналози, които се продават из веригите на супермаркетите хич
не са с много по-евтини. Аз за проба онзи ден взех две парчета, но още не сме
ги опитвали – нали чаках Даниела да си дойде, че тогава. Думата ми всъщност
беше, че аз там също проявих интерес да работя като шофьор и доставчик на
техните продукти, но все още чакам резултати.
В
четвъртък Даниела излетя за Аделаида. Сутринта беше на работа и от там директно
отиде на летището в Бризбън. Остави си колата на паркинга и привечер пристигна
при Сашкови. От там насетне ние с Ванеса се оправяхме сами – тя учи, аз пиша и
всеки се занимава със своите си дейности и ангажименти. През това време вече
климатичната обстановка съвсем се влоши и в продължение на два поредни дни
(четвъртък и петък) от небето се изсипаха тонове вода под формата на проливни
дъждове. Най-зле положението беше в петъчния следобед и особено надвечер,
когато към дъждовете се прибавиха и ураганните ветрове. При нас на Gold Coast
стихията беше по-кротка и сравнително умерена (ако не броя протеклия покрив на
квартирантката…), но специално в Бризбън е било направо потоп. Материалните
щети са за милиони, а бързите води на прииждащите отвред реки и потоци отнеха
живота на 5-6 души, които с цялото си безумие и безразсъдство са се опитвали да
преминат през водните барикади по пътя. В подобни случаи на наводнения това са
най-често срещаните причини за гибел на хора – без да знаят колко е дълбоко,
нагазват с колата си уж за да изпълзят на отсрещния бряг. Добре ама по средата
обикновено автомобилите глътват вода и издъхват, а в това време прииждащите
вълни подмиват основата и колата се превръща в една неуправляема лодка,
отнесена надолу по течението. И разбира се в качеството си на “лодка”,
последната се намира само до момента, до който не се напълни с вода, кал и
тиня, вследствие на което пък потъва безусловно барабар с пасажерите си. И ако
последните са възрастни хора, жени, деца и т.н., спасението им е почти сведено
до нула. Освен това при такива моменти на паника, човек трудно овладява
ситуацията, за да съобрази какво точно да направи: как да се освободи от
предпазните колани, които поначало приковават тялото неподвижно към седалката,
та вратата ли да си отвори по-напред и прозорци ли да чупи, за да избяга сам;
или същевременно да мисли и за онези, които се возят до него, че пък и за
хлапетата, седящи безпомощно в детските си столчета, неподозиращи нищо на
задната седалка. Това е една страшна трагедия, която напоследък добива все
по-големи и застрашителни размери - като че ли народът нарочно си прави
експерименти с катаклизмите в природата, за да се превърне в нейна жертва от
собствената си глупост и невежество. Няма наводнение, при което да не са
пострадали хора по този иначе толкова баламски начин и да не са платили с
живота си за това.
И
докато бурята вилня и прави поразии, само няколко часа по-късно, в събота се
събудихме в една кристално чиста, ясна и слънчева утрин, а от водния потоп
който бушува до вечерта, останаха само последствията и жалката статистика по
изгубените материални ценности и човешки животи. В петък през деня бригадата на
Нени на е работила и са ги върнали в базовия лагер поради лоши метеорологични
условия. Аз се обаждах на Меган, за да проверя какво е положението при тях, но
за щастие те са на високо и на проблеми от подобно естество не са натъкнали.
Жалко обаче за другите, които не са имали този късмет...
В
събота следобеда с Ванеса направихме една сериозна колоездачна екскурзия около
квартала и се прибрахме изморени, гладни и жадни. После тя се залови отново с
училищните си дела, за да навакса по останалата работа от учебния материал –
бяхме определили неделята за изцяло свободен от занимания ден, който ние щяхме
да изкараме в Бризбън. Междувременно ми дойде на ума, че за да отворя някоя
нашенска църква, просто нямаше по-добра алтернатива от македонската. Именно
това определи структурата и програмата за неделния ден и положи неговото
начало.
Сутринта
станахме рано и в 07:30 вече бяхме на пътя. Исках да пристигна първи и да
изчакам пристигането на свещеника, та с него да говоря по моите въпроси. Аз
преди няколко седмици се запознах с него и веднага установих дружеските си контакти.
Противно на сръбските ни побратими, службата на македонците започва по-рано.
Всички дойдоха още в 08:30 и аз не чаках много дълго отпред. Помолих да ми
дадат ключа и лично извърших целия ритуал с най-големите му подробности.
Отключих първо катинара, после самата външна врата и влязох пръв с светия храм
Господен. Попът ме благослови, поприказвахме си малко и към 09:00 службата им
започна. Ние постояхме известно време и си тръгнахме, но посетителите започнаха
да прииждат едва след този час. Черквата взе да се пълни, което говори за добро
присъствие и организация сред нашите македонски братя.
Моят
служебен ангажимент във връзка с едно събрание на земляческата група беше
следобеда чак в 15:00, та имахме достатъчно време да се пошляем с Ванеса из
търговските центрове, по пазари и битаци, градски паркове, алеи и градини. От
една сергия с германски наденички закусихме, след което си продължихме
разходката. Денят беше чуден – топъл и слънчев; помен нямаше от дъждовете и
наводненията предишните дни. Те всъщност са били на райони и изглежда ние не
попаднахме там, където наистина е било бедствието (все пак не бива да
забравяме, че Бризбън е и доста разпрострян по площ – целият Габровски окръг
със своите 2000 км² се нанася точно три пъти върху картата на града, заемаща
малко под 6000 км² от общата повърхнина на Земята). Така че съвсем нормално е,
ако в единия му край са бушували бури и хали, в противоположният пък да е пекло
слънце и хората хич и да не са разбрали даже какво е ставало някъде. Това го
давам само за пример - циклонът разбира се, беше обхванал огромен фронт по
протежението на целия източен бряг на Австралия: като се почне от Сидней и
Нюкасъл, където само преди седмица ги помете лавината от дъжд, та се стигне до
по-северните територии на нашия щат. В разстояние това прави поне
2000-километрова ивица, която ако не цялата издавена, то поне в по-голямата си
част беше мокра и подгизнала от вода.
По
обяд убихме час-два в централната градската градина, където се потопихме в
глъчката от шарена човешка навалица, амбулантни търговци, улични фокусници,
оркестри и прочие олелия. На края капнахме от умора и отидохме на срещата с
Комитета за провеждането на отчетно-изборното ни съвещание. На него разпуснахме
стария “парламент” и избрахме нови членове. Почетен председател този път стана
Марио, докато аз запазих депутатското си място в качеството на завеждащ
маркетинг, комуникации и връзки с обществото – дейност, която аз и без друго
винаги съм изпълнявал. Вечерта се прибрахме късно и аз имах да свърша някои
неща на компютъра, преди да си легна сам в празния, студен и влажен креват.
Междувременно
в петък вечерта проведох един много обнадеждаващ разговор с моя отдавнашна
задочна позната (агентка), която пое ангажимент да разхвърля резюмето ми по
нейните клиенти и потенциални работодатели. С нея имахме подобни дискусии още
през миналата седмица, та сега всеки момент слухтя да ми се обадят поне някои
от тях, на които тя ме е препоръчала като опитен специалист.
Продължават
да пристигат тревожните сигнали от Непал, където последното земетресение отне
живота на повече от 7000 души, съгласно последните сведения на Червения кръст и
средствата за масова информация. Наред с това се появиха и любопитни
подробности за височината на най-високия връх в света. В резултат на този земен
трус, вр. Еверест се е смалил с един инч (1” = 2.54 см), докато исполините на
Анапурна (друг подобен планински масив, също дял от Хималаите) са се издигнали
с цели 20 см над морското равнище.
Паралелно
с всичко останало, народните маси следят с подчертан и нестихващ интерес
световната медийна реакция и отклик във връзка с изпълнението на смъртните
присъди над двамата младежи – наркотрафиканти. В знак на протест Австралия
изтегли посланика си от Индонезия до преразглеждане на статута и политическите
отношения между двете страни. Никакъв натиск обаче, при това от ничия глобална
позиция не помогна за помилване живота на подсъдимите и замяната на наказанието
им с доживотна присъда или нещо подобно. Организацията за Правата на човека
остро осъди прекалено строгите санкции и съдебни мерки от страна на
Индонезийското правителство и законодателство - там тепърва има да се водят
битки и войни за доказване кой е бил крив и кой прав. Нашата Федерална полиция
също е замесена до някаква степен с инцидента, защото всъщност залавянето на
бандата е станало по техен сигнал. Сега започват дебати и в тая посока, докато
не се изяснят обстоятелствата, съгласно които всеки е действал, изпълнявайки
служебните си задължения. Разбира се, ние простосмъртните никога няма да научим
истината, а вместо това ще се задоволяваме само с онова, което ни подхвърлят от
екрана на телевизора. Така или иначе, ковчезите с телата на екзекутираните вече
пристигнаха за погребването им, с което трагедията на близките им се умножава
многократно. Мда-а, нещо светът напоследък стана много гадно място за живеене,
не ви ли се струва?...
13.05.2015 – На днешния ден се чества годишнина от рождението на бележитият габровски
революционер, легендарен войвода от Априлското въстание и патрон на нашето
начално III-то Основно училище “Цанко Дюстабанов”. Навремето като хлапаци,
единственото, което по някакъв начин свързвахме исторически с неговото славно
име беше факта, че на този ден не се учеше и най-често другарките ни водеха по
екскурзии и излети, поднасяхме цветя на паметника му и го свързвахме предимно с
тъй жадуваното за всички нас “откъсване” от учебния процес. Години от тогава
минаха баят и вероятно съзряването ми да е вече навлязло в своя постепенен процес
на развитие, защото все по-често започвам да си спомням за онези славни българи
и възрожденци, които едва ли не с колове и тояги са повели един народ, който
комай не е заслужавал тази тяхна саможертва. Както Бенковски, така и Цанко
Дюстабанов е бил предаден от “свои”, след което съден и обесен. Неволно правя
паралел със събитията в по-новите календарни дни – както в сърцето на самата
България, така и много далеч извън пределите ѝ. Изводите разбира се оставям за себе си и сега не мисля
да ги коментирам, макар да съм изпълнен с най-дълбоки патриотични чувства, но
пък храня и сериозни разочарования на национално ниво…
Моята
неуспешна борба за оцеляване и място под слънцето продължава под друга форма и
в различна светлина обаче. Опитвам се да предлагам своя опит, придобит в
годините, от който явно никой повече не се нуждае. Аз не съм спрял нито за миг
с набезите си по фабрики и цехове, но хората буквално едва оцеляват в условията
на повсеместна икономическа криза и никой не мисли за нищо друго и не
предприема нищо повече, освен най-елементарните и необходими мероприятия за
спасяване на собствената си кожа. Вчера отново минах през моите обекти, където
вече бях разхвърлял позивите си миналата седмица. На едно място тогава имах
много успешна среща с представители на фирмата им, но до сега щом нямам
известия за успех и някакви конкретни оферти, значи че усилията ми са били
напразни. Добрах се и до една друга фирма, която се занимава с подобни развойни
разработки, със съответния производствен процес, но и от там нямам отговор.
Проверих и в колбасарницата до къде е стигнала молбата ми за назначаване като
шофьор-доставчик по магазините, но от тази инстанция също мълчат като пребити
задници. Вероятно не трябваше да споменавам на тая иначе доста засукана сръбска
кукундела, че “па я сум бугарин, моу – морам да радим све што си вам треба (али
мо’ем и да не радим, йебу ти пичку матерна сербиянска…)”, защото не е изключено
неуспехът ми специално в това направление да лежи единствено върху етническа
основа и взаимна историческа ненавист от десетилетия, да не река векове. Днес
по някое време ще се разшетам и до един друг чорбаджия, за когото преди повече
от 13-14 години съм работил в продължение на цели две седмици. Проверих по
Интернета, че компанията му все още съществува и се намира на същото място,
където съм ходил и преди. Сега ще отида отново да им напомня за себе си –
белким имат нужда от такъв специалист в мое лице.
Миналата
седмица (в петък вечерта) ходихме в Бризбън на концерт. На Марио жена му пее в
една група за народни песни, та имаха представление. Там се видяхме с доста
българи, но и не достатъчно, че да напълним залата до пръскането ѝ по шевовете. След
официалната част отидохме у Дарина и спахме у тях. Цяла нощ си бърборихме и
легнахме чак в 04:00 (защото късно започнахме). На другия ден имахме обикаляне
по гръцките бакалници, след което водихме Ванеса на урок и привечер се
прибрахме. Едни наши приятели ни дойдоха на импровизирано гости, та с тях
поминахме весело и приятно вечерта. В същото време пък малката беше на рожден
ден и си дойде в 22:30. Аз я закарах до къщата на неин съученик, а пък майката
на друга нейна приятелка я върна обратно у нас. Така от време на време се
редуваме с останалите родители и разкарваме малките пъпеши по техните младежки
забавления и журове.
В
неделя беше Денят на майката съгласно австралийските календари, а вероятно
събитието се чества по същия начин и в останалите западно-католически държави.
Аз постепенно започнах да възприемам Благовещение (25 Март) като такъв свят
ден, но независимо от всичко се събрахме с една голяма група български приятели
в парка на софра. Прибрахме се чак вечерта.
Седмицата
започна и вече сме ѝ по
средата. Напоследък нищо ново и вълнуващо не се случва около нас – времето е
прекрасно и чакаме празниците по 24 Май, когато ще се съберем с българската
земляческа група в един Бризбънски парк. Аз ще подготвя 8 кг кайма за кюфтета,
които ще печем и ще продаваме с цел финансовото подпомагане на организацията
ни. А както забелязвате – на мен дори не ми се и пише; ебаси – какво става с
мен и моя борбен, пословичен ентусиазъм, бре?…
23.05.2015 – След десетдневката на мързеливо мълчание, ето какво се случва в
навечерието на най-хубавия български празник - Денят на Светите братя Кирил и
Методий. Независимо че днес е събота, Даниела е на работа, а малкото продължава
да се излежава в кревата си. Добре де, ама пак независимо че утре ще бъде и
неделя, тогава пък аз ще съм на работа в Бризбън и от там по обяд ще отида
направо в парка, където ще се събираме по случай празника на буквите. До този
момент обаче ще стигна плавно и бавно, за да не пропусна някоя важна подробност
от цялостното развитие на житейския ни план.
Миналата
седмица беше доста ялова откъм всичко – като се започне от нескончаемото ми
търсене на работа (все още по специалността…), та се мине през няколкото
самотни дни, които си изкарах на рахат, тишина и спокойствие пред компютъра в
къщи, за да се свърши със съответното поредно безуспешно намиране на поминък и
препитание. Разпратих няколко писма до отделни фирми, понавестих някои други с
колелото, ама отвсякъде получих едни и същи уклончиви отговори (които на моя
език аз определям като вежливи и лицемерни откази – но пък достатъчно
възпитани, за да не ми покажат директно средният си пръст и да ми го заврат у
сурата).
В
петък сутринта с двама тукашни приятели се шляхме безцелно из вехтошарските
магазини на града, докато по обяд Даниела и Ванеса заминаха на почивка. Аз
нямах никакво настроение и нагласа да си губя времето по разни безсмислени
екскурзии и си останах в къщи. Занимавах се с мои лични писателски дела и
свърших доста работа. Общо взето не съм мърдал на никъде, защото имах
достатъчно занимавки и ръкоделие из дома. В събота моите дружки пак ме
навестиха, та се разправяхме с возилото на единия от тях. Маслото на колата му
сменяхме, а пък докато те се занимаваха с това, аз взех че орязах всички храсти
отпред и им подравних пръчките, които единствени останаха да стърчат – стана
изключително грозно, но иначе чисто и подредено. Когато след няколко месеца им
покарат наново листата, надявам се че ще се оформят пак както преди. От
последните дъждове растенията бяха избуяли прекалено много и скриваха фенерите
по оградата, пощенската ни кутия, камъните и т.н. Имаше нужда от едно цялостно
“подстригване” по моя свиреп начин, защото аз веднъж като зачаткам клони и
израстъци с ножицата, след мен остава само едно голо поле, годно за повторно
залесяване. След време разбира се всичко израства отново, но специално тази
дейност аз бях планирал доста отдавна и просто нямаше друг, по-подходящ момент
да я свърша, докато Дани си развяваше задника по морските курорти на държавата
(защото тя иначе не ми дава много да сека дървета и храсти - но аз си знам
моята, докато тя мърмори по нейната и така се разбираме “прекрасно”, изпълвайки
животите си с цели шепи синхрон, къпейки се в семейно щастие и разбирателство).
В
същото време рекох да надникна под капачката на маслото и в моята кола – вадя
щеката да проверя нивото на олиото, а тя се оказа буквално суха; вероятно бяха
останали само няколко капки по дъното на картера, но то определено не беше
достатъчно. Този нов момент наложи спешно купуване на един 6-литров бидон с
масло, което ми стъпи малко под $60 масраф. Поръчах и масления филтър за други
$10, та сега го чакам да дойде по пощата, че да сменяме всичко. Долях кило и
половина масло, колкото да мога да се движа напред-назад по къси отсечки из
града, но скоро ще се занимаваме и с тази мърлява процедура. Имам приятел,
който е спец по тази част и с него ще свършим работата, защото в сервиза дерат
по две кожи за подобна услуга.
Междувременно
споменах на един мой приятел, че отдавна съм останал без работа и в момента го
раздавам айляк; ако има нужда от още един чифт ръце, да ми се обади. Този човек
работи за себе си като правоспособен електротехник и наема всякакви домашни или
пък индустриални поръчки, с които се справя сам. Работата му е много и често
пъти се налага да наема помощници, какъвто именно беше и случаят с мен. След
като аз в неделя ходих на черква и се прибрах в къщи да продължа с любимите си
занимания, по някое време той ми се обади и се разбрахме във вторник да отида
при него. Даниела и Ванеса се прибраха в понеделник вечерта, а аз от следващия
ден започнах да работя с въпросния човек.
За
сега правим инсталации на блокове и къщи, сменяме контакти, лампи, пускаме
допълнителни кабели и т.н. Дейността е доста изморителна (клекни-стани,
нагоре-надолу по стълбите като маймуна и т.н.), но все пак докарвам по по някой
и друг грош като чирак, с надеждата да разширим кръга от дейности и да си
вдигнем малко дневната надница. Не преставам да търся и друга работа – една
агентка ме гласи за място, което е някъде нагоре по Sunshine Coast. Вероятно
това ще бъде някакъв краткосрочен договор, който при всяко положение аз трябва
да приема – независимо от битовите неудобства по пътуване и временно
пребиваване някъде другаде, извън къщи. Онзи ден имах разговор с други хора за
подобна дейност на майната си чак в Макай (Mackay), който се намира точно на
1055 км от нас. Нямам още резултати от тези преговори, но пък там по принцип аз
не изгарям от голямо желание да отивам – по-скоро това беше едно чисто
излайване на съответните длъжностни лица, отколкото да прозвучи като молба да
ми дадат в ръцете хляб.
Така
аз цялата седмица работих с моя човек като жичкаджия, инсталатор и “електричар”
– дейност съвсем не лоша, стига да успеем в повишението на платата със
съответната почасова тарифна ставка. Все още водя своите вътрешни борби и имам
известни душевни терзания дали пък да не зарежа всичко трупано и градено до
момента, да захвърля компютъра с машинното конструиране и да се отдам на
елементарните си средношколски познания, които да ме хранят за (не)известен
период от време. Е, аз продължавам с кандидатстването си по специалността, но
веднъж като се хвана с нещо друго, първото автоматично започва да избледнява и
да се отдалечава. Всяка сутрин карам до Бризбън в най-натоварения автомобилен
трафик – отнема ми час и половина плюс още толкова на връщане. Иначе работата
не е продължителна – правим не повече от 7-8 часа максимум (често пъти денят ни
приключва дори след само 3 или 4-часова трудова дейност, което е още
по-неприемливо спрямо загубата на време и масрафите, които правя). За един
човек, който е стоял през цялата си смислена трудова кариера (вече почти 30
години…) единствено и само зад бюрото под благите температури на климатичната
инсталация, с костюма, колосаната ризка и стегнат възел, чист, спретнат и
опрятен, обличането на ватенката, сините дочени гащи и покатерването му на
стълбата, заврян да лази из хорските тавани, търсейки проядени от мишки и
плъхове изолации на кабели, зарити под една педя пепел и стиснал клещите,
отвертката, а фазомерът захапан между зъбите си е равносилно на шок – ако не
културен, то поне професионален. Така че аз тепърва имам да решавам точно по
коя пътека ще се движа занапред и евентуално до кога…
Вчера
след работа минах през моите касапи в транжорния цех, та си взех малко месце за
каймица – дават ми разни шарени свински изрезки по $5.80 килото, които аз
смилам и от заготовката приготовлявам страхотни продукти – главно кебапчета и
кюфтета. Допреди няколко година тази разфасовка ми я продаваха по $3.50,
неусетно стана $3.99; хá после мина през $4.50, $5.20 и принципно всеки следващ
път като отида при тях цената ѝ е различна, но пък и никога по-ниска. За нас това все още е икономически
изгодно, ама не може да не ми направи остро впечатление и постепенното ни
повишаване на жизнения стандарт. Купих 13 кг месо, което снощи смлях за един
час. Преди това Даниела отдели по-хубавите мръвчици за вечеря, които си
опържихме с лук – бяха много вкусни. Заделих няколко пакета кайма за наша
собствена употреба, а от останалите 7 кг следобед ще правя кюфтета за утрешното
ни земляческо събиране в парка.
Ванеса
стана преди малко и се залови с нейните училищни проекти. Ще ѝ правя попара за закуска,
която ще слеем с обеда. По-късно аз ще излизам до моя човек за напитки, до друг
един авер ще ходя за бензин и т.н. По-късно през деня ще се разправям и с
финансовия безпорядък на фирмата, чиято дейност в последно време е замряла в
точката си на замръзване. Монтажната ми дейност също минава като актив за
сметка на Електротехническо бюро “Маркони”, та ще се наложи да внеса известни
капитални приходи и разходи за сметка на компанията, с цел да заблудим и
излъжем финансовите власти. При така направения разчет и с новото си “работно”
време, нямам никаква възможност за ежедневното опресняване на информацията през
седмицата. Ще гледам с това да се занимавам вечер и главно през почивните дни,
докато не се раздигнат облаците и мъглите, които витаят на талази около мен. А
до тогава ще се наложи търпеливо да изчакате изясняването на небето над нас…
30.05.2015 – След изтичане на поредната серия от 7 дни, в момента имам на
разположение около два часа, през които ще разкажа за натрупалите се през този
период случки и събития. Ванеса провежда своя урок по пиано, който този път ще
бъде малко по-дълъг от нормалното. Датата за изпита ѝ вече е определена за 24 Юни и сега на ход текат
последните инструкции и подготвителни мероприятия с учителката, преди денят на
голямото събитие - изпитание за всички нас.
След
като днес пък е и Черешовата Задушница, редно е репортажът ми да започне с “Бог
да прости” всички наши починали близки и сродници. Във връзка с този заупокоен
празник, на гости сме поканили едни наши приятели, които ще дойдат за вечеря –
млада двойка от новодошлите българи, както и Дарина, която ще остане да спи у
нас. Тези младежи са много симпатични: момчето е от Горна Джумая, на годините
на наш Сашко, докато момето му е чистокръвна софиянка (родом от селото на
Даниела – Коньовица…) - точно в разцвета и силите си за голямата любов (то пък на
възраст колкото Неничко). Независимо от голямата възрастова разлика между нас,
ние се разбираме много и се тачим взаимно. Приготвил съм 28 броя кебапчета с
двойна големина, които като огладнеем по някое време ще опечем на скарата.
Най-голямата
и радостна новина от тези няколко дни дойде вчера, когато Нени се обади че си е
взел успешно изпитите след 4-годишния курс на обучение и е вече пълноправен
лицензиран “електричар” по големите строителни обекти от рода на минни рудници,
нефто-газови станции и т.н. Успехът му дойде след последната седмица на
обучение и поредица от изпити, които той си взе блестящо и се представи достойно.
Те с Меган през тези почивни дни ще ходят на острова, за да почетат паметта на
баща ѝ, който онзи ден трябваше
да навърши 60 години, но не успя защото преждевременно бе повален от коварната
болест меланома (рак на кожата). На този остров, където семейството им има къща
за летуване, преди 2-3 години му беше разпръснат праха и всяка година всички
отиват там на семеен ритуал - поклонение, помен или нещо подобно. По някакво
случайно стичане на обстоятелствата и датите, днес пък е и най-подходящия ден
за това отдаване на почест и почитане духа на починалите. Вероятно ще се
приберат в неделя или понеделник, защото в сряда Нени пак се връща на обекта,
за да влезе в редовния си график на смените.
Независимо
че днес е събота, Даниела беше първа смяна на работа и до този час на деня
(15:40) тя вече отдавна се е прибрала и започнала да вършее из дома.
Предполагам че баш сега няма да се втурне в безразборно пране и чистене, но тя
винаги си намира домакинска работа и въобще не скучае. Ще направи някоя салата,
ще подреди масата и т.н., защото докато ние с Ванеса се върнем обратно до нас,
гостите ни може вече да са дошли. По план утре ще отидем до сръбската черква, а
аз от 10:30 имам едно интервю за работа. То беше определено за понеделник, но
аз утре имам друга работа по инсталациите на една къща, та нямаше как да съм и
на двете места едновременно. Този мениджър пристига специално от Сидней за
провеждането на няколко такива срещи с кандидати като мен и потенциални
служители на фирмата, но на кой точно ще се спрат и съответно изберат – това и
Господ не може да каже със сигурност.
Както
бях споменал, миналия петък след работа ходих до транжорния цех на моите касапи
и купих 12-13 кг свинско месо, което смлях на кайма още вечерта. На следващия
ден се занимавах с месене на кюфтета, подправки, кълцане на лук и т.н. Даниела
май пак беше на работа, защото не си спомням да ми е пречила из кухнята и да ми
се е мяркала пред погледа. От 7 кг месна заготовка, съответното количество вода
и 4 големи глави лук, аз оформих около 90 кюфтета, част от които опитахме
пържени в тигана още вечерта. Рецептата ми се оказа много сполучлива и на
другия ден народонаселението щеше да се изтрепе за порция от двойка големи
месни топки с гарнитура, срещу скромната сума от $6 с питката хляб. Производството
на това количество полуфабрикат ми отне около 3½-4 часа - тук включвам времето
от купуването на месото, през смилането му, заедно с рязането на лука,
отсипване и смилане на точните количества подправки (на 4 пъти в
кафемелачката…), омесването на всичко с дрелката и оформянето на самите
кюфтета. При съответната почасова надница и $50, пръснати за продукти, едно
такова гигантско кюфте от 100 гр. ми стъпва в порядъка на $2. Ако можех да
продавам всеки ден по 300-400 такива бройки, сигурно щях да стана кебапчия, а не
да мъкна стълби на гърба си и да усуквам жици, връзвайки ключове, лампи и
контакти към захранващата мрежа.
Миналата
неделя работихме един обект с моя авер и ортак (е, още не сме станали ортаци,
защото за сега аз съм му само чирак, а пък той е майсторът; но имаме и такава
приказка, уж занапред да почнем да делим печалбата по равно, както и масрафите
разбира се – ще видим какво ще ни покаже бъдещето и по кой път ще ни прекара
живота с Божията воля и помощ). Трябваше да инсталираме няколко осветителни
тела и да преместим едни ключове. Работата беше в някакви военни поделения, та
на края от артелчика си изпросих и чифт чисто нови войнишки обувки от
неприкосновения резерв на Австралийската армия. Не че са ми изтрябвали толкова
много, но нали са аванта – сега са вече безценни. Е на това вече му казвам аз
истински чепик, бако – натурална кожа, дебела гумена подметка, високи до над
кокалчето; за снега в България са превъзходни.
След
като по обед приключихме със служебните си ангажименти, аз заминах на поляната,
където вече се бяха събрали всички останали българи за празненството по случай
24 Май. Направихме софрите, пуснахме си музика и разлюляхме хората и ръчениците
насред поляната. Там изкарахме целия следобед и надвечер всички си разотидохме
по домовете.
В понеделник
не сме работили нищо, защото моят човек нямаше достатъчно поръчки и повиквания.
Продължихме от вторник насетне, но двата поредни дни свършихме всичко за по 3
часа дневно, в четвъртък направихме надница от 5 часа, а в петък работихме цели
7 часа. Сега от понеделник започваме една къща, където се очакват малко
по-дълги работни дни, но по принцип това също не е особено доходоносно занятие,
предвид ниската ми тарифна ставка и времето, което губим в пътуване между
отделните клиенти (което не се заплаща; нито пък моето сутрешно отиване към
Бризбън и вечерното ми прибиране в къщи от порядъка на 2½ часа ежедневно,
поради безумния трафик по пътищата баш по време на върховото претоварване в
движението на автомобилния поток). Няма нищо по-сладко от това, да си седи
човек зад бюрцето на климатичната инсталацийка и да си заработва хляба срещу
добра, достатъчно висока плата. Но пък от друга страна разнообразието е голямо,
движението напред-назад също създава известно развлечение, както и
многобройните срещи с най-различни хора и животни (кучета, котки, папагали,
хамстери, риби в аквариуми и прочие фауна).
Наред
с всичко изброено до тук, аз продължавам да действам по намирането на друга
работа, която знам и разбирам по-добре, а съм и вършил в продължение на дълги години.
Вчера се появи една невероятно хубава обява за компания в съседство с училището
на Ванеса, в същия квартал. Търсят обаче млад специалист, докато в същото време
имат хиляди изисквания – отделно от привлекателната годишна заплата и дори
поемане на масрафите по преместването на някой от друго населено място. Аз
веднага подложих краче и си пуснах молбата, но едва ли ще бъда такъв голям
късметлия, че хората да предпочетат моята кандидатура. Остава ни единственото
само да се надяваме, наред с това да сме живи и здрави. Всичко каквото зависи
от мен, правя го – останалото е обаче в Божиите ръце.
В
четвъртък другата седмица, ние отново отиваме на малка почивка в околностите на
Noosa. Решихме да отпразнуваме рождените си дни с Даниела в малко по-различна
от традиционната домашна обстановка, вероятно с други приятели и т.н. Онзи ден
в парка се запознахме с едни хора, които живеят точно в този район и може би ще
се засечем с тях за някое и друго питие. Аз там също ще водя записките си и щом
се оформи една цялостна статия, ще ви я изпратя за прочит. Не е изключено до
това време да имаме и някакви други положителни резултати във връзка със
започването ми на работа. До този момент много стръв съм нахвърлял и доста
хранилки съм зарибил – остава единствено да клъвнат шараните. Съгласно
статистиката ми към днешна дата имам актив от 65-70 подадени молби за работа,
но пък и не всичките от тях са били точно по моята специалност. Независимо от
тази ми магарешка упоритост и балкански инат, до сега нямам нито една покана за
интервю (тук съвсем не броя утрешното, защото специално за тази позиция отивам
подплатен с много дебела “връзка” и препоръка, под влиянието на известно
ходатайство от страна на друг мой приятел, българин – Васко, синът на Петьо
златаря, с когото също сме близки). Всичко останало е един общ и повсеместен,
тотален провал и застой (вероятно само временен, но напоследък започна да става
и постоянен, което е малко обезпокоително…), на чиито явления аз съм правил
анализи и вече дал разумните си обяснения. Независимо от всичко, борбата
продължава – нито стъпка назад и нито крачка отстъпление. В най-лошия случай –
клещите, отвертката и фазомера поне за сега продължават да ми служат вярно,
безропотно и безотказно. Добре че барем ръцете ми на са тикнати в задника –
другото е вятър работа…
05.06.2015 – Да ми е честит рождения ден! Ударих успешно 56-те и от нощес вече
наченах 57-ят пореден лазарник. Нека съм си жив и здрав, защото всички други
покрай мен ще са щастливи и доволни, ако Бог изпълни само тези две мои пожелания
(надявам се пък и да не искам чак толкова много, че Господ да ме лиши от
щедрата си благословия). Астрономически разглеждано обаче, моментът на моето
раждане все още не е настъпил, поради разликата в часовото време между
държавата, в която съм се пръкнал на белия свят и онази другата
(родината-мащеха, демек…), от която за сега най-усърдно черпим благинките си. Интересното
обаче тук е и друго, че независимо от това разминаване с времето в часовия пояс
на географската ширина към настоящия миг, поне денят на светото ми рождение
съвпада, след като днес е петък (доколкото аз си спомням от разкази на
очевидци, физическата ми поява чисто гол пред акушерките и моето изврякване
вероятно в несъгласие с тях, поемайки първата си глътка свеж габровски въздух е
станало именно в ранния петъчен следобед, около 13:40 на далечната 1959). Току
що пък си спомних и за тъжната, вече 25-та годишнина от смъртта на вуйчо Ванчо,
та станах да запаля една голяма свещ в негова чест и памет, а и за мое здраве,
разбира се.
От
снощи насам се намираме в хотелската стая на курортния комплекс Peregian Beach
(нещо като нашенския “Sunny Beach” или Слънчев бряг, само че в стократно
умалени мащаби), където ние и друг път сме отсядали – обявили сме го като наше
любимо място за почивка и летуване, което напоследък посещаваме твърде често;
бих добавил дори достатъчно редовно, та хората взеха да си мислят да не би да
сме си купили вила с лозе там, че да садим и зеленчуци през почивните дни.
Разполагаме с едностаен апартамент, холът само на който е по-голям по площ от
нашата къща барабар с трите ѝ спални. Напред се върнахме от разходка из района и търпеливо изчакваме
окончателното падане на мрака и настъпването на законоустановеното ракиено
време. Онзи ден влязохме в сезона на зимата и продължителността на дните накъся
чувствително – като час в момента все още е 16:30, но слънцето бавно се потапя
зад склоновете на близките възвишения и само след минути навън ще бъде почти
тъмно. По традиция в такива безтегловни периоди всеки от нас се потапя в своя
собствен свят и се стреми да не пречи и досажда на околните (което пък
най-трудно ни се отдава). Ванеса се зае с училищните си задължения на
компютъра, а Даниела отначало седна на голямата маса срещу мен, с книгата и
намеренията да прочете някой ред на спокойствие. Много скоро обаче се премести
на дивана да чете там, но сега я чувам, че изравни дишането и се зачете толкова
усърдно, че дори похърква и изсвирва чак от “усърдие”. В същото време аз
използвам отдалата ми се възможност да опиша патиланствата си до тази
календарна дата и час.
Своите
последни мисли аз изложих тук още миналата събота, докато чаках Ванеса да
излезе от урока си по музика. След това по най-бързия начин се прибрахме в
къщи, защото имахме гости. Дарина беше вече пристигнала и си бърбореха нещо с
Даниела, а малко по-късно дойдоха и другите ни приятели. Вечерта протече в
спомени по близки и роднини, които вече не са между нас, живите – нали беше
Задушница. Иначе моабетът продължи до късно през нощта и сутринта едвам
станахме да движим задълженията си. В неделя всичките жени отидоха на църква,
докато аз нямах възможност да се черкувам – в 10:30 трябваше да се срещна с
представителя на една фирма, където чрез мой познат кандидатствах за работа.
Интервюто
ми протече съвсем неофициално и се осъществи във фоайето на хотела, където беше
отседнал въпросният човек. В същото време с него обсъдихме доста въпроси, които
тепърва имаше да се решават и разглеждат, докато те самите направят своя
окончателен избор на кандидат. Този господин настоя да се срещна в заводски
условия с моя човек, който ме препоръча и сам за себе си да видя с какво точно
се занимават, за да имам представа в каква светлина ще протича евентуалната ни
бъдеща съвместна дейност. С този въпрос се разправях в понеделник вечерта, след
многото работа през деня, която свършихме по инсталацията на една къща. От това,
което ми показаха обаче в завода, аз изобщо не се впечатлих, нито пък нещо успя
да привлече моите интереси. Те се занимават с оборудване на изложбени зали и
пространства, зали за конференции и други панаирни изложения – нищо общо с
машинното конструиране, но пък в същото време показах готовност да извършвам и
такъв вид дейност, стига само да съм на работа, независимо от доста по-ниското
заплащане от очакваното. За ориентация посочвам и годишната заплата, която
минава за “средна хубост”, но пък е далеч под доходите, които съм имал преди –
още на интервюто фирменият представител посочи една сума в някакви ниски
граници, като възнаграждението ми щеше да се закотви най-вероятно някъде по
средата. Разбира се аз изразих горещото си желание за работа и им оставих
въпроса да го движат те служебно - според техните разбирания и похвати.
Във
вторник пак работихме на същата къща, която завършихме напълно до такава
степен, че след нас да влизат гипсаджиите с таваните и стените, които да
изпушат и запечатат рамките на конструкцията. За разлика от другите, тази къща
беше с метален скелет, а не от чамови дъски и летви, както масовото
производство. Всички кабели вървят през едни специални отвори във вътрешността
на самите рамки – щом другите майстори поставят гипсокартонените плоскости, ние
ще се върнем за още ден-два работа, за да свържем електрическите прибори:
лампи, вентилатори, ключове, готварски печки (фурни и котлони), осветителни
тела, контакти, на края главното табло и т.н.
Следващите
два дни продължихме с електричарските си занимания по отделни адреси на клиенти
и вчера следобед приключихме. Аз бях на работа в Бризбън и Даниела дойде да ме
вземе от там. Моята кола беше вече натоварена с багажа още от предната вечер –
на път тя мина през училището да прибере Ванеса и направо дойдоха на обекта,
който ние тъкмо бяхме завършили. Оставихме нейната кола на улицата пред блока и
привечер потеглихме с другата за насам. На връщане в неделя ние пак ще се
отбием през това място – ако колата на Дани е все още там и не са я откраднали
да речем, тя ще се прехвърли в нея и ще се върнем в къщи. Докато обаче тръгнем
и се измъкнем от града, всичкият шибан народ излезе от работа и се втурна да си
ходи по къщите, та пътищата бяха буквално задръстени от коли и камиони. Това
замотаване ни позабави малко, но пристигнахме благополучно и се настанихме
успешно – в 19:30 бяхме вече седнали на мастика с Великденска салата.
Така
започнахме днешния си празничен петък като курортисти. Денят беше прекрасен –
макар че по това време на годината през нощите и в ранните утрини живакът в
термометрите не се надига много нагоре, през деня е слънчево, топло и приятно.
Морето е спокойно, а синьо-зелената му, лазурна и кристално чиста вода
предразполага към потапяне и плуване. Такива ентусиасти разбира се не липсват
по плажовете, разни моржове и всякакви сърфисти, само че са единици – вероятно
примамливият вид на водното пространство заблуждава, че то е и топло. Нямам
представа колко е студена водата, но пък и няма как да разбера, след като
всички сме навлечени с якета, пуловери, дълги панталони, чорапи и затворени
обувки тип “пионерки”. През деня се разхождахме из магазините в Noosa, а за
обяд седнахме в едно крайморско заведение да отпразнуваме рождените си дни с
разни купешки храни. Пихме по една ледена бира и после се разтъпкахме по
бреговата алея. Следобеда купихме една малка пандишпанена торта (шоколадова,
все пак…), която на трапезата ни довечера символично ще замени традиционната
“Гараш” или онова божество на милата ми леля Бонка - с бисквити, сгорена захар
и целувки. Даниелчето е приготвила две шепи свински мръвчици, които ще опече
във фурната с няколко картофа и така ще поминем скромната ни и тиха семейна
вечеринка.
Плановете
за утрешния съботен ден ще правим едва когато се събудим и ще се движим според
настроенията си. От сутринта насам телефонът ми направо пуши от обаждания на
приятели, които изразяват пожеланията си за рождения ми ден. Неничко изпрати
съобщение, после се обади и по телефона; Меган също от своя страна показа
уважение към свекър си. След малко пристъпваме към съществената част на
вечерта, защото гледам, че Даниела разхлопа чиниите и почна да реже мезетата.
Ето защо аз сега приключвам временно с разказа си, до следващото ми включване,
което ще бъде най-вероятно утре по същото време. До най-скорошни срещи с всички
– наздраве!…
12.06.2015 – Тези дни съм си из къщи. Моят човек явно няма достатъчно работа за двама
души и освен във вторник, до края на седмицата не сме работили нищо съвместно.
Днес като ден е петък, а ние се прибрахме от екскурзията в неделя вечерта.
Макар че понеделник също беше почивен заради рождения ден на Кралицата, ние не
можахме да останем по-дълго време на морето, защото тогава пък Даниела беше на
работа. Независимо от краткия престой в мотела на комплекса, ние си изкарахме
добре, посрещайки (и изпращайки…) рождените си дни в малко нетрадиционна
обстановка – този път значително по-различна от стандартната на двора в къщи.
За това пък сега аз ще използвам дните си на относителен застой и лишени от
всякаква активна трудова дейност, за да обобщя фактологическия материал и да го
пусна за прочит. Вероятно следващата седмица ще бъда по-зает, защото вече имаме
договорени поръчки, а междувременно ще възникнат и нови. Затишието в момента
дойде от един строителен обект, където се очаква много допълнителна работа. От
електрическия тръст не харесват местоположението на главното табло с
електромерите, което за момента се намира в една обща маза за четирите
апартамента. След направените реконструкции обаче, това помещение ще влезе в
регулацията на някой от бъдещите собственици, което автоматично го прави лично
тяхно и неприкосновено (недостъпно) за останалите – в това число и за
инкасаторите, които отчитат потреблението на енергията. Това от своя страна
налага изтеглянето на въпросното табло напред към улицата, а то пък повлича
след себе си прекарването на нови, по-дълги захранващи кабели, монтаж на
допълнителни индивидуални апартаментни табла само с предпазителите, прокопаване
на канал във вече готовите бетонни площадки, полагане на тръби и много труд за
около 5-6 хиляди долара масраф. Дебатите в момента се провеждат единствено за
това кой точно да плати тези пари – инвеститорите естествено се дърпат,
строителите вдигат рамене и се оправдават с енергетиците от електрическата
компания, а ние с моя човек само се кръстим и се молим в крайна сметка да
кандисат, че да лапнем парата от преработката за няколко дни усилена работа. Но
това са само служебни кахъри – да преминем сега на частните.
Връщам
се с няколко думи на кратката ни морска ваканция, за да доразкажа и нейния
край. В петък вечерта проведохме поредното семейно тържество по повод рождения
ми ден и независимо че бяхме сами, поминахме весело и приятно. Следващият ден
беше определен за малък и локален туризъм във връзка с изкачването на едно
ниско и голо връхче в съвсем съседска близост до селото – някакво възвишенийце
подобно на Бакойския баир в Габрово, но понеже наоколо няма никакви други
подобни, то се откроява малко като природна забележителност пред останалия общ
фон от плажни ивици и безкрайни пясъци. Повървяхме около половин час до
най-високата му точка, направихме си няколко снимки за спомен, силният все пак
зимен вятър ни издуха пепелта от дрехите едно хубаво и след друг половин час
слязохме в подножието, където бяхме оставили колата. През деня се мотахме по
многобройните гаражни разпродажби из района и малкото успя да си купи доста
интересни модни аксесоари, с които да се фръцка денонощно, докато него ден за
мъже не бяха пуснали никаква стока и аз останах капо - без нито един закупен
боклук. Така в разходки и безцелно шляене по улиците премина целият ни ден до
вечерта, когато най-после се прибрахме. В късния следобед ние с Даниела
слязохме и до плажа, където се разходихме за кратко (колкото да ни се набият
гащите с пясък). Аз газих из водата, която за мое голямо учудване не беше
толкова ледена (но пък чак да става и за къпане – хайде, моля ти се; не съм
морж, в края на краищата). Дани така и не си намокри крачката, но аз поджапах
обут в дългите си панталони, с навити до коленете крачоли. През това време
Ванеса остана в хотела, за да си учи уроците. Надвечер се прибрахме и стегнахме
софрата за последната вечеринка. Не успяхме да включим обаче много модерната им
готварска печка (специално индукционните котлони), но за сметка на това пък
носехме електрическата скара, на която умирисахме квартала с българските си
месни специалитети (нервозни кюфтенца, в конкретния случай).
Неделята
беше вече ден за прибиране назад към дома, но като напуснахме мотела в 10:00,
имахме достатъчно време да обиколим и местните тържища. Времето малко захладня
и се усети известен хлад. Предишните дни беше много слънчево и дори горещо през
светлата част на деня. По път също спирахме за разглеждане на забележителности,
покупки, снимки и т.н. В къщи пристигнахме едва в късния следобед и започнахме
приготовленията си за следващия ден и работна седмица.
Както
вече казах, в понеделник Даниела беше на работа с много хубава дневна надница –
предвид почивния ден, почасовата ѝ тарифна ставка се умножава с коефициент 2.5. На тоя етап от служебния си
стаж и положение, тя заработва сравнително добър доход, покриващ нуждите на
всички ни. Ако и аз докарвах по толкова, както ми беше предварителния пазарлък,
всичко щеше да бъде далеч по-добре и всяка година щяхме да си ходим до България
– аз други критерии за материално благосъстояние не използвам като сравнителна
единица. Обаче, нá – закучиха ми се нещо нещата и помощ не идва от нийде (добре
все пак, че този приятел ми подаде ръка, та да се уловя поне за голите електрически
жици, след като на този етап нямам абсолютно никаква друга алтернатива), нито
пък взорът ми на горд потомствен черногледец (по-скоро реалист…) вижда някаква
малка надежда за изплуване от батака. Същия ден приказвахме и с Неничко –
неговата надница също е била тлъстичка, заради въпросния обществен празник.
Добре печели той, но и много сериозно харчи – не знам какво е спестил за
всичките си вече 4-5 години на подобна работа; надявам се само на едно: че
просто физически не може да изхарчи всичко, което заработва. Това е моята
единствена надежда за него – той не умее да пести и да се лишава, както това
може баща му; харчи докато има, сякаш не е от моя семка заченат - но пък нека
да ми е жив и здрав ще кажа само.
Във
вторник учебните мероприятия се възстановиха, а аз него ден имах уговорен
ангажимент с моя майстор, комуто съм сега чирак и калфа. Работихме цял ден и
едва късно следобеда, преди да си тръгнем от обекта се разбра за новата
ситуация и проблеми с хората от електроснабдяването. Остава да изчакаме
крайното решение на финансово обвързаните институции и да действаме според
техните изисквания и препоръки. Дните до края на седмицата не бяха много
плодотворни, освен единствено за моето лично творчество, чрез което намирам
спокойствие и душевна утеха. Времето се развали и дори преваляха краткотрайни
дъждове. Подобно влажно ще бъде времето и през почивните дни, за които още
нямаме планове. Всъщност в неделя Даниела е на работа – тя горкичката, гледа да
изкарва колкото се може повече средства, защото искат двете с Ванеса да ходят в
Китай. Пуснали някакви много евтини оферти за 10-дневни организирани екскурзии,
та нашите се навили и на тази налудничава авантюра. Аз разбира се, също съм в
числото на поканените потенциални пътници, само че моят вятър ме духа отзад
много силно – пак на северозапад, но по посока на Татковината, а не към
диващината на милиард и половина от комунистическото население на Планетата и в
частност тяхната 25-милионна столица, Пекин; мерси на такива и подобни
туристически дестинации. Така че ако аз някога се завтека на някъде, то ще бъде
единствено и само към кръчмата на Боровото с прословутите кебапчета на Енчо,
вместо да хукна по разните им там смрадливи китайски ресторанти.
Ще
използвам този кратък проблясък на моята прогресивно затъпяваща мисъл, с който
да положа заключителните си редове в настоящото презокеанско послание до всички
вас. От сега нататък всеки Божи ден ще ни носи всякакви изненади и ако се случи
нещо извънредно и по-различно от досегашното нечувано и невиждано глобално
замръзване, то веднага ще бъде отразено в страниците на следващата ми статия,
която ще начена тези дни. Не е изключено от разсеяност да съм пропуснал
отбелязването и на някои съществени моменти, информация за които ще намерите
отново там (и то ако се сетя за такива). Оставам верен на безграничната си обич
към вас, родители мои – от всичко най-много ви желая добро здраве, спокойствие
и неограничено дълголетие. Приемете най-сърдечните ни, па макар и толкова
далечни поздрави, горещи прегръдки и целувки - от вашите най-мили: Неси, Нени,
Дани и Ангел…
Няма коментари:
Публикуване на коментар