Мили
родители наши, скъпи бабо и дядо; близки приятели и неприятели далечни!
28.02.2015 – С цяла седмица закъснение вече, тази сравнително ранна съботна утрин аз
отново събирам отломки и парчета от разпилените си в хиляди посоки мисли, за да
положа барем началото на моята поредна, тъжна писмена изповед. В момента Ванеса
провежда своя традиционен частен урок по пиано в домашното студио на учителката
си, докато аз съм се разположил удобно на предната седалка в колата, паркирана
под дебелата сянка на едно огромно дърво в техния двор, от където след малко ще
предам част от заглавната статия на следващата глава в моята безкрайна и скучна
за мнозина житейска сага. И друг път съм изпращал далечните си послания точно
от тази географска точка – вероятно в клоните на това дърво се крие някаква
особена по вид енергия, която редовно зарежда мисловния ми процес с капацитет
от два астрономически часа (всъщност, за времетраенето на урока). След
освежителния и пороен дъжд от снощи, сутринта времето е приятно, не много
горещо и дори малко облачно. Смятам, че с падналите напоследък валежи закрихме
тазгодишния зноен летен сезон, защото от утре, с идването на Баба Марта вече официално
настъпва есента в иначе слънчева Австралия – дано се поразхладим малко, че тази
година жегите ни дойдоха байгън.
След
толкова много проведени дебати, уговорки, надлъгвания и молби, след множеството
препирни помежду ни, стигащи на моменти до караници дори и граничещи с взаимни
настъпвания по мазолите, паралелно със срамни и унизителни гърчове лично от моя
страна, от вчера ние с шефа (разбирай жабаря…) най-после отново дадохме ход на
служебната дейност във фирмата, в която аз уж от месеци насам се водя принципно
на работа (макар и без никаква заплата, но все пак тласкан незнайно в каква
посока, единствено благодарение на постоянното ми чувство за дълг и отговорност
към другите, загърбвайки своите собствени стремежи, мечти, интереси, желания и
разбирания за живота). Моите вътрешнодушевни усещания и вълнения по
предстоящата ни съвместна дейност с тоя кирлив италианец са покъртително
разностранни, ужасяващо противоречиви и далеч-далеч не се припокриват с
досегашната ми безкористна, лоялна и дълбокосъвестна ангажираност към тази
компания и в частност към нейния собственик в лицето на моя пряк началник и
пътеводител, спрямо онези вътрешни пориви на същността ми, които най-истински
изпитвах в началото на общата ни работа с него (а пък въпросната “пътеводна
звезда”, всъщност е само един най-обикновен заварчик по професия и квалификация
– вярно, безупречен в занаята си, но едва ли има завършен 8-ми клас, след като
е карал някакъв ПУЦ, единствено за да се сдобие със сертификат за правото на
работа…). Усещам много силно (защото то просто витае из въздуха като някаква
зла воня от запушен гириз или пръдня на кон, примерно…), че мимоходом и
тихомълком зад гърба ми се извършват и провеждат по-скоро тайно от мен редица
странични мероприятия, в които преди това аз винаги съм бил въвеждан и
известяван като неразривна частица от персонала на фирмата – при това стоящ на
малко по-престижна позиция и по-високо стъпалце от една секретарка и
счетоводителка да речем (в лицето на жена му) или пък спрямо някой друг шлосер
и общ работник долу в цеха (в случая синът му). Преди моята дума се чуваше,
така да се каже и имаше известна тежест на специалист – искаха го и ме ползваха
за компетентното ми мнение по даден проблем, като технически грамотно същество
и заедно провеждахме консултации почти по всички производствени въпроси. Докато
сега се забелязва едно, къде явно, къде по-прикрито и лукаво отчуждение помежду
ни - особено пък след известните “посрещания”, междумозъчни сътресения и
интелектуални сблъсъци, при това на няколко пъти, които имахме двамата с боса
за периода на тези близо 6 мъчителни месеца от катастрофален застой и тъпкане
на едно и също място в калта. За момента моето присъствие в офиса е като на
някакъв гост, чужденец, пришълец, другоселец ако щете, което тотално променя и
моето държание спрямо тези хора. Единственото, което ми остава сега е да си
натискам парцалите, да си притискам гъза към стола и да се снишавам безмълвно
поне докато ми изплатят дължимите средства, които не са ми превели в сметката
под формата на заплати още от миналата година. Междувременно, ако аз намеря
някаква друга работа, заявявам най-честно тук пред себе си и под клетва, че
веднага ще напусна това прокажено място, защото онова което е било между нас,
едва ли някога ще се възстанови – имам предвид отношения, безрезервна вяра един
в друг и действия, единствено насочени в името на нашия взаимен интерес и
просперитет на фирмата. Че аз с тези свои мисли лягах вечер и ставах сутрин; денонощно
си блъсках главата и мозъка как и с какво мога да помогна за излизането ни от
батака, след като и аз самият бях въвлечен надолу в тинята и погледнато реално
в нея потъвахме всички целокупно – обаче няма го бако, майсторът вече; умря
Марко, каквато е приказката… Точно в настоящия момент изобщо не ми се
предъвкват тези наши двустранни проблеми отново, които недвусмислено ме правят
да се чувствам малко потиснат и доста унижен; просто не мога да позная себе си,
ебаси! Предполагам, че в хода на предстоящите събития и по-надолу в текста в
най-близко време ще стане дума и за това, връщайки се на определени моменти,
които са били и станали причина за моите терзания и вътрешен обрат. Вероятно в
света на капитала, когато всеки гледа само собствените си изгоди това да е
нормално – аз обаче имах съвсем други амбиции, които уви и този път не
проработиха успешно. Майната му – ибаз го, пак ще си речем и ще плюем настрани,
но знайте, че много ми е болно за поредните мои разбити надежди и мечти барем
за някакъв частичен успех…
Миналите
почивни дни бяха предимно свързани с приятни срещи и моабети с приятели,
независимо че Даниела ходи на работа не само в събота, ами и в неделя.
Седмицата започна в понеделник с обичайното си ежедневие, докато аз потръпвах
като влюбена до ушите гимназистка при всяко прозвъняване на шибания телефон –
нали всеки миг очаквах да ми се обадят за въпросното започване на работа по
новия проект, ама дълбоко в себе си сякаш аз вече съвсем не желаех това. След
всичките разпри, които се случиха между мен и шефа, имах усещането, че дори не
исках да го виждам – както и да е. Един ден, на връщане от училището на Ванеса
минах през моите зарзаватчии, та от там повлякох един голям кашон с чушки –
взех го за $5 и вътре имаше от всичките цветови разновидности и превъплъщения
на въпросния зеленчуков продукт: от чисто жълти, през шарено-зелени и
шарено-червени, та до дибидюс отровнозелени и аленочервени. В една от вечерите
опалих оджака с подгизналите от честите дъждове дървета, та изпекох всичко на
скарата. На сутринта ги обелих, измих ги от семките с оцет и ги наложих със сол
в една кутия от обувки (е, не чак картонена като на з-д “Сърп и чук”, но пък
точно толкова голяма, само че пластмасова). Сега ще имам мезе за седмици
напред, но с моето пословично алкохолно въздържателство напоследък, може и да
ги изхвърлим на края, ако случайно прокиснат.
Аз
продължавам да спортувам най-активно и да губя по малко от живото си тегло.
Това обаче става толкова бавно и мъчително, та понявга ми минават мераците за
социалистическия “здрав дух в здравото тяло” – сядам вечерта на софрата и се
самозабравям; ям, дорде ми прилошее. Онзи ден, баш по обяд се катерих като
катерица по покрива на другата къща. По време на големите дъждовни бури от
някъде прокапа вода долу в стаята, че ходих да замазвам дупките по най-горните
керемиди (капаците). Обикновено този последен ред се подмазва с цимент, за да
се изпушат аралъците между тях и керемидите. От времето и атмосферните влияния
там бяха зинали едни големи дупки, през които вятърът беше навявал вода, дорде
най-после прокапал тавана в хола на квартирантката. Тя веднага ме алармира и аз
взех спешни мерки. Друг път също се е случвало когато вали, но от доста време
насам момичето не се беше оплаквало и аз си мислех, че повредата се е закиснала
сама, за да не ми създава повече главоболия. А пък то всъщност от там протича
само когато пороят се носи на талази от ветровете и дъждът се набива през тези
дупки между керемидите и капаците. Опасявах се, че някъде горе има счупена
цигла, но за щастие случаят не беше от такова естество - забърках малко пясък и
цимент, та подпълних зеещите като хралупа на язовец дупки. За да се докаже изправността
на ремонта трябват нови виелици, а то кой знае кога пак ще има такива циклони и
урагани. При нормален дъжд, чиито капки падат директно отгоре, проблеми няма;
наводненията и поразиите стават само по време на силен вятър. Надявам се, че
съм се справил с проблема, но поначало този покрив подлежи на цялостен ремонт и
опресняване, който може да извърши само нарочен майстор за сумата от
$1500-$2000. Сега обаче нямам излишни фондове за подобни строителни мероприятия
– нека да се видя с пари пак, че тогава на нова сметка ще предприемам каквото и
да е по тази къща.
Наред
с “развлеченията”, които имах по покрива, оказа се че долу в кухнята един от
вентилаторите, който е с вградена лампа за осветлението също не работи. Още
същата вечер, като разбрах и се разтърсих наоколо в едно електронно тържище на
Интернета, където се продава абсолютно всичко. Намерих такива вентилатори в
съседен квартал и веднага отидох да купя един за $10. Човекът правел ремонт из
тях, та си ги сменял с по-големи. Обаче аз при него намерих точно това, което
търсех – че го взех и много изгодно в същото време. Подобни изделия нови из
магазините са по $100-$200 и баш такъв масраф хич не ми се правеше на този мой
деликатен финансов етап. Сега обаче и тази задача чака да ми дойде работно сърце,
за да подменя стария вентилатор с новия, а то все не идва и не идва…
Вчера
вече ходих на работа за 4 часа следобеда – за първи път от толкова много време
насам. Доста неща посвършихме, но после синът на шефа пое инициативата, което
на мен лично ми говори съвсем недвусмислено, че много скоро той може да заеме
моето място. Принципно момчето е будно и оправно, но и двамата с баща си нямат
много технически знания и понятия, освен дето разбират от железа и как се
заваряват помежду си. На това място веднага отчитам и една чисто моя грешка
(една от безброй многото…), която допуснах в желанието си да помогна някому, да
науча някого на нещо повече, от това което знае и разни все такива тласъци на
душевната ми същност като индивид.
Както
вече е известно всинца тука вам, аз си падам малко бракониер и пират – особено
що се касае до компютърни продукти, програми и тем подобни щуротии; виж, на
животно не посягам в това число и на жена, обаче на “великият” Уилям Хенри
Гейтс III съм готов да му пръсна и задника, ако се наложи. Не че нещо лошо ми е
направил човечецът, ама ей така – от спортна злоба. Думата ми беше, че аз
разполагам с пиратско копие на програмата, с помощта на която създаваме всички
модели, чертежи, спецификации и т.н. от конструкторската документация по номенклатурата
на завода. Преди известно време я бях свалил от Интернета, уж с учебна цел.
Иначе, ако рече човек да си го купи легално, за лицензирания софтуер неминуемо
ще му одерат гърба с няколко нещастни хилядарки (от порядъка на число, близко
до 12-15 бона, с всичките му там допълнения, прибавки и надставки). А пък така,
от Интернета всичко ти излиза без пари (и обикновено през носа…). С кой си тъп
акъл обаче мой, преди няколко месеца аз инсталирах въпросната програма в
компютъра на това малко копеленце – уж сам да се учи в свободното си време как
се чертаят разни линии и кръгчета по машини и други устройства; човек да стане,
демек. И то, лайното му с лайно полека-лека взело да навлиза в материята и да
се бие на бързея едва ли не с мен, при което изобщо не е изключено един ден и в
моя стол да седне тоя малък и пъпчив келеш. Аз това си деяние го отчитам като
една много наивна и безкрайно глупава постъпка от моя страна, въпреки че тогава
поривите ми бяха най-чисти и безкористни – и ние да научим на нещо полезно
младите, че да са ни благодарни един ден. Все едно днес да натикаш бомби или
автомат в ръцете на някой отявлен терорист, за да се учи как се стреля с него и
в същото време да се надяваш, че само утре той няма да го насочи срещу теб –
ебаси тъпака съм, а! Е, станалото – станало; връщане назад няма - просто давам
пример за своя капитална грешка, която под никакъв предлог и форма не биваше да
допускам. Аз нямам нужда от конкуренти – колкото по-малко, толкова по-добре за мен.
Това може и да не ви звучи твърде хуманно, но пък си е чистата истина, която
всеки следва неотлъчно…
Така
и така съм почнал да се оплаквам, на това място ще се спра и на още един
фрапиращ случай, който вече ме разтърси из основи и който окончателно затвърди
омерзението ми към разглежданият до тук италиански жабар. Преди да изляза в
принудителната си неплатена отпуска още лани заради липсата на работа във
фирмата (в края на Септември или най-много в началото на Октомври трябва вече
да е било като част от календарната година – сега не ми се връща назад да ровя
за излишна точност…), последното по-крупно изделие, което създадохме там беше
по поръчка на някакви кръвопийци от Сидней – отначало това беше един конвейер,
с определена широчина на лентата и съответните ѝ ролки. Впоследствие обаче, поръчката набъбна и вместо
самостоятелната единица, онези главорези отсреща си поръчаха три броя – обаче
не еднакви, а с някакви малки различия между тях, различна дължина и башка
широчина на транспортната лента. До тук – прекрасно. Хвърлих всичките си сили,
знания, възможности и умения, при което в процеса на моделирането, аз създавах
низ от еднакви по конфигурация елементи, които вкарах периодично в заводската
библиотека за следващи подобни поръчки на изделия (ако евентуално има такива, а
те се очакваха да постъпят, след успешното приключване на настоящата поръчка).
Макар, че голяма част от отделните компоненти бяха взаимозаменяеми, имаше и
множество такива, които бяха уникални и със своето предназначение участваха
само за определения вид конфигурация на транспортния механизъм. Както и да го
разглежда отстрани, технически запознатият човек ще прецени, че това всъщност
представляват три отделни съоръжения, със своя собствена индивидуална
спецификация и съответни количества елементи – независимо, че на места аз
използвах конструкторски трикове и прийоми, чрез заимстването на някой общи за
трите модела компоненти. Естествено, този процес отне малко повечко време да се
изгради като стройна система, която, пак казвам и дебело подчертавам –
паралелно с това аз стандартизирах нейните детайли и възли като бъдеща
номенклатура на фабриката. Всеки следващ подобен модел, щеше да бъде създаден
от вече готови и стандартни части, с изключени на онези, които щяха да бъдат
типични само за дадената нова и всяка следваща поръчка. Отначало на моя прост
заварчик този процес му се видя изключително полезен и добре обмислен в
технически аспект, обаче впоследствие реши, че всичко е можело да стане много
по-бързо. Зад гърба ми намери друг конструктор, който действително бе факир с
боравенето на компютърната програма – поклон и адмирации, не го крия. Само че
тоя задник и дебелосерко използва наготово моите предварително създадени
модели, вкара ги в собствените си конструкции и за една седмица излезе с
готовите съоръжения, при които само с едно кликване на мишката, последните заемаха
съответната си конфигурация (специално за широчината на конвейерите, защото
вариациите им по дължина е значително по-сложна и трудоемка процедура, свързана
с прибавянето на допълнителни ролки и други машинни елементи, но пък и далеч не
невъзможна за осъществяване и постигането ѝ в реалните работни условия). Моите уважения към тоя
отворко, обаче: той използва 80% от моя труд за постигане на неговите цели;
това никой и никъде, нито за миг не оцени. Остана обаче на края впечатлението,
че видите ли – той бил направил всичко само за една седмица, докато аз съм се
мотал с моите разработки цели четири, което си беше и самата гола истина. Само че
тогава аз лично ходих като смахнат, да се разправям по другите фирми и складове
за доставки на ролки от Китай, че онези пък им нямаха размерите, за да мога аз
по тях да ги отразя в сборния чертеж, които от своя страна определяха други
подразмери и допълнения, съобразени с тяхната структура. На моя ентусиазъм и
поемане на задачата с нужната отговорност никой не рече едно “Бравос!”, дееба и
темерутите шапави – вместо това, онзи местен капут обра лаврите, а пък мен
шефчето ме навря в кучия гъз, за гдето съм се “мотал” толкова много време с
една тъй проста работа (според неговите заваръчни виждания и далновидни
преценки). Е, преглътнах и тая горчилка, но ми идваше да се разрева като малко
дете, заради нелепата несправедливост и незаслужените укори, които получих. На
края жабарят има нахалството да каже, че по тази клиентска поръчка единствено
аз съм взел пари от нея – всички други били работили за тоя дето духа и клати
дърветата в гората; демек – с моята конструкция, всичките предвидени за проекта
средства отишли само за документацията, а пък за тях нищо не било останало.
Друг е вече тук въпросът, че аз пари под формата, вида и числеността на
понятието още не съм видял от тази моя работа – имат да ми дават, ама кога ще е
и на кой цар на времето, това и Господ не може да каже… Та на края, вместо пари
аз си взех само беля на главата и в прибавка бели косми из ушите и носа, ама
еби ма’аму – ще дойдат нови, по-щастливи дни…
Е,
те така, те - за сега и двамата с моя италианец “жабаров” тактично си траем,
взаимно играейки си на мишка и котка – да видим до кога ще продължи това
театро, в което на мен хич не ми се играе, но просто няма как заради парите –
шибаните, мръсни и всекиму така необходими (онези миналогодишните, които те ми
дължат и другите, които уж заработвам в момента)…
Следобед
чакаме едни приятели да ни дойдат на гости. Момчето искаше да погледнем нещо по
неговата кола, а после и моята да проверим. В големите дъждове напоследък
установих, че левият праг на новата ми бричка от някъде се пълни с вода – ама
много вода, бако; чак се плакне вътре по време на движение – особено на
тръгване и спиране. Изглежда в него има някаква дупка или пък тапата ѝ липсва, та от там тоя праг
се налива така обилно, га че ли се пълни медник от селски геран. За вечеря ще
направим едни експресни гювечета, та да се и гощаваме малко след хубавата
работа, която се надявам да свършим с моя човек. За утре пък сме се разбрали с
Нени и Меган, че ще минат през нас и ще останат да вечеряме заедно. На тях пък
ще им правя кебапчета, защото те много ги обичат…
09.03.2015 – Навлязохме дълбоко и неусетно в Мартенския месец, подобно на дебелия
сняг, който от вчера насам газят всички наред из България. Вчерашният женски
празник ненадейно довя студ и мраз, пръскайки снежинките си на парцали из
цялата страна. За разлика от Татковината, ясното австралийско небе и хубавото
време дадоха прекрасна възможност за провеждането на тържествата по случай
рождения ден на Ванеса, както и много други, намерили своето достойно място
измежду основните чествания.
Връщайки
се на събитията от миналата седмица си спомням, че репортажът ми тогава беше
предаван “на живо” през времето, в което бяхме на урок по пиано. Малко след
това урокът свърши и ние с Неси поехме обратно към дома – по път купихме разни
плодове, зеленчуци, две каси евтина бира и се прибрахме. Това беше в събота,
когато следобеда у нас дойдоха едни наши приятели. Аз тъкмо завършвах
последната си обиколка с колелото около езерото и те цъфнаха. С момчето
свършихме добра работа по колите и привечер седнахме под асмата на кратко
градинско увеселение. Гостите ни не се задържаха много дълго, че девойката на
другия ден беше на работа, а пък момъкът още същата вечер трябваше да ходи
нощна смяна – притурка към собствената им борба за насъщния и оцеляване. Не
много дълго след тях ние с Даниела ошетахме набързо и също духнахме свещите...
В
неделя пък дойдоха Нени и Меги – малкото не го водеха с тях, защото тази
седмица се падало да бъде при баща си. Приказвахме за предстоящият им годеж, за
който аз вероятно все още никъде на съм споменавал в писмена форма – ау-у,
какъв страшен пропуск от моя страна! Е, то не, че е чак такова събитие за кой
знае каква голяма хвалба, та да му отдавам пък и светско значение, но поне за
протокола съобщавам на населението. На 21 Март (того, ден събота) най-после ще
се извърши и този “траурен” ритуал, при който мъжът окончателно загубва
досегашната си свобода, а жената цялата сияе и дори има жълто по гащите си от
онова измамно щастие, плод на своите химери, че пътят ѝ от там насетне ще бъде вечно посипан с цветя и рози (без
бодлите…) – нека да са ми живи и здрави, АМИН! Младежите са си запазили една
кръчма в Бризбън, където заедно с много роднини и техни приятели (около 150
човека…) дружно всички ще отбележим официалното приемане на Меган за годеница
на моят малък и свиден Неничко (или пък обратното – от къде да ги знам; нямам представа
кой кого и за чия ръка е попитал пръв). Картината ми е напълно ясна и добре
позната, като гледам отстрани с колко борбен ентусиазъм “трите влъхви” (във
възходящ ред: малката момичка Неси, бъдещата годеница Меги и баба им Дана…)
коментират кое точно как ще бъде вечерта, коя какъв тоалет ще си облече и с кои
обувки/чанта ще се докара, докато ние с Нени само клатим безмълвно глави и си
викаме: веднъж да свърши тоя шибан цирк, че да се миряса, мамка му! Разбира се
вълненията и очакванията на всички са големи – нека нашият Бог и неговите мъдри
съвети вечно да ги съпътстват навсякъде по света; където и да се намират, до
когато им е отредено – и пак амин…
Та,
по принцип това беше и основната ни тема на разговор за вечерта – пекохме
кебапчета, хапнахме, сръбнахме, повеселихме се и младите по някое време си тръгнаха.
Нени приключи успешно с последната учебна седмица, взе си всичките изпити с
почти отлични резултати, а Меган започна своята следваща година в Университета.
Днес той е на път за обекта, а ще си дойде обратно едва в навечерието на
годежа. Не знам каква ще бъде програмата им за по-нататък. Ние с Даниела сме си
запазили стая в един хотел, та след кръчмата ще се приберем да спим там, за да
не караме мъртво пияни коли по нощите. Ванеса на другия ден ще ходи на някакъв
концерт със семейството на нейна приятелка от училището – майката ще ги води, а
вечерта ще я докара у нас. През това време пък ние ще се разшетаме из столичния
град, ще разгледаме някой “музей” (магазин за вещи от втора употреба…), ще посетим
известни бутикови дюкяни (гръцката бакалница например е един от обектите ни с
повишен интерес…), след което ще минем през Дарина да се видим. От нея трябва
да вземем и едно колело, което тя е обещала да подари на Даниела. Това е
програмата ни в съвсем малко по-далечна перспектива, каквато аз поначало не
обичам да правя – но все пак такава ще е директивата и планът е вече начертан;
за изпълнението му по отделните точки ще докладвам допълнително.
Седмицата
на работа и заниманията ни по предстоящия проект продължиха със същия успех, с
който започнаха в петък. До сряда вече имахме общия изглед на преработвателната
линия, която всички много харесаха. Междувременно ние с шефа продължихме да се
зъбим един на друг и да се надхващаме кой колко знае и може, кой е бил прав и
кой толкова крив (всъщност, повечето той се юдеше на мен – аз преглъщах и
премълчавах всичките му хули, просто защото не съм такъв човек да се заяждам и
да опонирам…), докато най-ненадейно в петък точно на обяд, на мен ми прекипя
каймака, кръвта ми завря до степен на изпаряване, нервите ми не издържаха и
след поредни негови обиди, съмнения относно знанията и квалификацията ми, в
името на собствената си чест и достойнство (които тоя капут не спря да
накърнява през всичките тези 6 месеца на агония и неизвестност), аз дръпнах
шалтера на компютъра, събрах си партакешите от бюрцето, взех си куфарчето под
мишница и окончателно си стиснахме ръцете за сбогом – последно сбогом този път,
защото за всичкото това време имахме и няколко временни такива, малки “сбогомчета”.
Докато
си събера багажа, който беше пръснат из целия офис (лични книги, технически каталози,
помощни материали и друга подобна суровина), едва сдържах сълзите си – така
долно не бях унижаван и в родната казарма даже, която се смята за еталон на
подобни низки човешки взаимоотношения; сега обаче видях, че имало и по-лошо.
Като плод на моята наивна честност и безкористност, преди няколко месеца
занесох стария си компютър и го предоставих за всеобщо ползване – на мен не ми
беше нужен повече, а така смятах, че ще можем да спестим някой мизерен грош,
вместо да се купува нова техника. Не съм си и помислял да го вземам обратно –
халал да им е. По същите причини, неотдавна закарах и ремаркето, което имаше
нужда от малко потягане и укрепване, но в условията на цеха пък, това му
козметично “освежаване” щеше да стане само за час-два, със съвсем подръчни
средства, метални изрезки и малко всеотдаен труд. Идеята ми беше (отново
благородна и великодушна…) да ползваме това транспортно средство за набавяне на
материали и всякаква друга стока, необходима за фабриката. В противен случай се
плащаха много излишни средства на външните доставчици, докато всичко това вече
можехме да си правим самите ние, без да похарчим нито един цент. Заебах и
ремаркето там обаче – толкова много ми бяха опротивели всички, че исках да се
махна от това пъклено място час по-скоро. Последните ни реплики с жабаря бяха,
когато го попитах дали ще ми се издължи, след като вече беше натрупал дългове
към мен в един доста сериозен размер. Увери ме мръсникът, че щял да ми ги
наброи до цент – да видим; аз лично тая дълбоки съмнения относно неговата
честност и измамна безкористност… В момент на временното си побесняване до
изгубване на разсъдък, от своя страна не пропуснах възможността да му заявя в
лицето, препоръчвайки да си намери някой друг, достатъчно глупав и по-загубен
от мен, пък белким с него работата му потръгне в малко по-светлите посоки и
ясни хоризонти. А пък само една хилядна част от клетвите, които моята Даниел му
хвърли подир гъза рекат да го стигнат, онзи жалък кретен ще има да ме помни
през целия си живот до края на своите най-черни дни. На това място замлъквам и
не коментирам случилото се повече – за мен това е един срамен завършек на иначе
прекрасно замислената в началото инициатива, която обаче по редица обективни
причини и субективни обстоятелства не можа да се осъществи според заложените
надежди за бляскаво бъдеще; демек, оставаме си в калта - поне на този етап. Край
– завеса; гасете прожекторите и ми се омитайте от салона…
Така
от онзи ден насам, аз отново и вече съвсем официално се влях в редиците на
тълпите от безработни, което с абсолютно нищо не променя моето досегашно, и без
друго не много розово положение във времето и пространството. Упорито и
целенасочено продължавам да търся друга работа, но успехът ми в това
направление не е особено голям – да не река даже и никакъв. Онзи ден четох една
интересна статия – дали пък даже не беше нещо във връзка с Габрово и региона;
може и да не е, но във всички случаи се отнасяше за България. Та, в нея се
казваше, че при сегашните икономически и политически условия в страната, 14
души в работоспособна възраст се борят за едно свободно работно място; голяма
конкуренция, демек. В същото време аз онзи ден получих някакво съвсем случайно
писмо – поредният официален отказ на една от многобройните ми напоследък
кандидатури. В него между другото се казваше, че за въпросната позиция са
кандидатствали повече от 150 (сто и петдесет!...) такива немокаятници като мен
и видите ли - изборът им бил изключително труден, докато подберат измежду тях
най-подходящият си бъдещ служител. Та се питам тука – кога ли моята 56-годишна
емигрантска молба ще се придвижи в малко по-първите и челни редички,
изтласквайки далеч по-назад всички останали новоизлюпени специалисти, които
ежегодно бълват училища и университети, както и да взема достатъчно голям аванс
пред моите бивши местни колеги, с многогодишен опит и стаж? На това му викам аз
конкуренция – така или иначе борбата продължава, а това беше само един бегъл
пример от действителността; извадка от реалния живот за съпоставка и анализ…
След
като във въпросния черен петък (въпреки, че тогава не беше 13-то число),
най-възпитано и интелигентно казах на боса да си намери някой друг будала, с
което той и без друго ме заплашваше вече месеци наред (че видите ли: другите
били по-бързи в работата си, че можели много повече, че били дори по-евтини от
мен и т.н., и т.н.), на път към дома минах през транжорната на моите касапи и
взех една четвъртинка от предничката на произволно избрано от кочинката си
нещастно прасенце, която бях поръчал ден-два по-рано. В къщи наточих ножовете и
започнах разфасоването на месото. Докато си дойде Даниела с малкото от училище,
в тавата имахме смляна 5½ кг прекрасна свинска кайма. Фирата (кожата и
кокалите) дойде 1.700 кг, но като цялостен “суров” продукт това месо го купувам
по $4.20 килото – хората ми го продават на същата цена, по която го търгуват на
касапите за техните собствени дюкяни. После те пък от него правят пържоли,
мелят кайма и т.н., докато аз тези упражнения си ги извършвам самостоятелно и
без надзор в кухнята. Кокалите ми излизат толкова добре почистени от месото, че
не мисля дори и лъва в зоопарка би се докоснал до тях – колкото и да е умрял от
глад. Е, вероятно те стават единствено за бульон и заготовка на супа, но аз
всичко изхвърлям, защото сме се заринали от боклуци и хладилниците ни не могат
да се затварят вече от залежала стока по рафтовете...
Още
в четвъртък вечерта с Даниела направихме тортата за рождения ден на Неси, който
календарно всъщност се падаше в понеделник (на 02 Март), но ние тогава го
претупахме съвсем вяло в домашна обстановка; колкото да отчетем светлия ден на
нашата малка принцеса и придворна контеса - само с по някое и друго скромно
питие + бедняшка вечеря за монаси в манастир (пържена риба, каквато аз не
обичам да ям…). За сметка на това обаче, в събота очаквахме пристигането на
около 25-30 посетители от всякакви възрастови разновидности и подразделения –
менюто включваше скара (кебапчета и кюфтета) с множество салати. Предната вечер
се занимавахме с приготовлението им, което продължи и в събота почти през целия
ден. Добре че учителката на Ванеса баш тогава беше заета, та не сме имали и
урок по музика на всичкото отгоре. Малката помогна на майка си в подредбата на
масите, с една нейна приятелка украсиха стаята с цветни гирлянди, балони и
други детски щуротии. Аз омесих заготовките за печивото и нашите първи и скъпи
гости прекрачиха прага на скромния ни дом някъде към 18:30.
Самото
тържество премина весело и приятно, с осъмване до 03:30, едва когато си
заминаха и последните навлеци. Периодично вкарвахме навътре по някоя и друга
паница или мръсна чиния, така че за сутринта не ни остана много посуда за прибиране
и измиване. Почти всичко влезе в миялната машина, която ме отмени изключително
много – в противен случай всички кухненски прибори и сервизи за хранене, които
бяхме изкарали навън, щяха да легнат връз ръцете ми, докато ги прекарам през
мивката, сапуна и чешмата. Приятелката на Ванеса остана да спи у нас и на
другия ден двете си подготвяха нещо за училище. Аз станах криво-ляво и по обяд
заминах на Третомартенския пикник, организиран за българските ни земляци и
побратими, а Даниела остана в къщи да се занимава с домакинството и
хигиенизирането на къщата, която след всичката сюрия от народ мязаше на кочина.
Прибрах се надвечер – до това време вече всичко светеше от чистота, сякаш
вечерта у нас не е имало никой. Така завърши тази серия от тържества и чествания,
но специално на мен нещо хич не ми е до веселби и до гуляи – че защо ли?...
След
малко ще яхна колелото, за да си изпълня нормативната спортна инициатива за
сутринта, а довечера ще провеждам друго мероприятие от подобен характер, но по
различен маршрут, че много взе да ми омръзва всичката тази активност и започнах
да се отегчавам от толкова много физкултура. Имам да прибирам масите и
столовете от двора в бараката, трябва да погледна обявите за работа – въобще,
продължавам със заниманията и “развлеченията” си по абсолютно същия начин,
както до сега; с тази разлика, че вече нямам онези надежди, които наивно и
слепешката поддържах половин година, току до онзи ден - денят на кръвосмешение
с печална развръзка…
15.03.2015 – И днес, по стара традиция от едно известно време насам съм се разположил
на предната седалка в колата и под дебелата сянка на дървото в двора на
учителката, от където предавам празничният си репортаж. “Празничен”, защото
днес е неделя – по изключение урокът на Ванеса не е в събота, защото тя беше
заета с нейни “младежки” мероприятия, при които музиката изобщо не ѝ влизаше в плановете за
провеждането им. Постепенно започвам да губя позициите си и в това иначе
благородно начинание – отпорът, който вече явно срещам от нейна страна ми е
напълно достатъчен, за да махна окончателно с ръце и кажа: “Вървете на майната
си!” Ванеса има своя покровител в лицето на майка си, която изобщо не я
насърчава и поощрява към свиренето ѝ по начин, по който я поддържах аз – дори напротив. Тази мрачна и негативна
тенденция не е нито от вчера, нито пък от онзи ден – моята 10-годишна война е
на път да приключи с безусловната ми капитулация. Карай, вероятно и това е
трябвало да завърши така. Язък ми само за похабените нерви, за изгубеното
време, за празните надежди и похарчени над 30-35 хиляди долара подир
музикалните способности на детето. С времето и това което е научила ще се
забрави, но аз повече не мога да се боря – много ми станаха борбите напоследък
и приоритетите започнаха сами да объркват степента си на важност.
Ретроспекцията
на изтеклата седмица ще бъде много кратка, бедна и постна – няма нищо, с което
тя нито да бъде запомнена, нито пък последната се отличава с някакво събитие,
което заслужава вниманието на приближените. Събирах сили и смелост да тръгна по
фабриките и да предлагам уменията си, от които никой обаче не се нуждае.
Независимо от своите вътрешни настроения и несигурност, в петък ходих до един
завод, където съм работил по два големи и дългосрочни проекта. Там заварих
всичко разбито на пух и прах, познатите ми колеги са напуснали отдавна и никой
нито ги е виждал, нито пък е чувал нещо за тях. Останали са шепа хора пред
пенсия и на доизживяване, с които фабриката поддържа последните си мъртвешки
издихания, едва задържайки се на повърхността, преди да бъде окончателно потопена
и удавена в нищета и мизерия, заедно с множеството други подобни. Срещнах се
все пак с един делегат, комуто разказах какви са ми намеренията – аз искам да
се закача при тях като “доброволец”, без заплата и служебен статут, разбира се.
Знам, че те използват програмата, която аз тъкмо започнах да усвоявам – иска ми
се да попадна в подобна среда и да продължа усъвършенстването ѝ, та в случай че някой друг
ми даде повторен шанс, да бъда малко по-подготвен в знанията и уменията си. Ако
се докопам до подобно място и поработя за известно време при тези хора, надявам
се че някой ще оцени умствения ми багаж, а вероятно може да ми предложи и
постоянно място там. Това обаче са само едни мои празни мисли и кухи
предположения, за осъществяването на които ще разбера едва утре, когато ще
отида отново в завода, за да се срещна и разговаряме по тези въпроси с
нарочните отговорни другари. Тях в петък просто ги нямаше - поради липса на
служебна ангажираност последните си бяха тръгнали.
Подобна
нападателна акция извърших и в един друг железарски цех, където преди повече от
година бях на интервю, но явно поради липсата на знания по чертожната програма
(тогава…), аз не можах да се наредя на хляб при тях. Сега имам съвсем други
качества, значително по-добри и съществени, които също се надявам че биха
предизвикали нечий интерес, та белким се закача на техния клон и аз. Там също
търсих дадена личност по смътни спомени и имена, но пък точно тогава въпросният
човек бил на някакво съвещание и не можахме да осъществим явката си. В
понеделник ще го преследвам повторно, докато изчерпя този въпрос съвсем до
край. Тези хора видимо са по-заети, съдейки по мащаба и обема на съоръженията,
по които работеха в момента. Чудо трябва да стане някакво обаче, за да се
добера до тях – но аз продължавам наивно да се надявам, сляпо вярвайки и в
това. В близост до тази компания намерих още две, където оставих по едно свое
резюме с дейностите и услугите, които великодушно предлагам на всеки срещнат
потенциален работодател.
Оставането
ми без работа не бива да се разглежда като някаква голяма драма и трагедия.
Даниела постоянно ме мъкне по разни екскурзии и развлечения, към които обаче аз
самият нямам особени мераци и влечения. Този звучен и силен шамар, който
получих от съдбата онзи ден чрез проблемите, които си създадох със жабаря-работодател
ще има да ми държи влага сума време занапред – на това отдавам пониженото ми
настроение, самочувствие и липса на всякакво желание за каквито и да са
мероприятия – пък били те и толкова разпускащи. Ето, сега например по Великден
цяла седмица Дани ще ме води на море, после пък ще ме развлича по балканите.
След това (чак) през Юни е планирала друга екскурзия, отново по Бариерния риф,
подробностите по които ни похождения, естествено ще следват едва когато
наближат. Всички те ще станат поводи за написването и на подробни пътеписи с
впечатления от видяното и преживяно – но за това, по-късно. Жадни и гладни също
не сме си легнали никога. Тук повече става въпрос за възможностите, които бихме
имали ако и аз работех така, както до сега. Има определени хора (при това
повечето от тях), които не знаят какво е един ден без работа и са със заплати,
с които могат да купят света. Далеч не им завиждам на такива, но пък в същото
време не може да не ми направи впечатление, че все аз съм най-отзад на опашката,
вечно аз съм застрашен и често оставам без работа (а вероятно сега вече и до
пенсия…). Какви пък чак толкова големи и чии грехове изплащам, та така да ме
наказва съдбата? – да не мога да си подам носа от блатото! Детето спечели
напълно само стипендията си, при което ни спестява доста мангизи от
колежанските такси в началото на всяка учебна година. Това е повече от
прекрасно, обаче аз от своя страна автоматично излязох от строя, като
доходоносно средство за семейно препитание и житейски просперитет – т.е.,
дойдоха от едно място благините и потекоха като пълноводен поток, обаче от
другото веднага ми се врътна кранчето и канелката пресъхна. Защо така точно на
мен не ми е дадено, поне малко да си изправя главата и да изляза от тинята? –
не ми е много ясно. Сигурно има купища причини за това и аз тук съвсем не се
оплаквам против съдбата си или нека да го наречем Божието решение – само го
споделям с вас, навързвайки всички очевидни факти заедно с обективните и
субективни фактори като свински черва...
Най-силно
ме потиска липсата на финансова възможност да помогнем на вас, в тези така
трудни, смутни и гладни години – можеше барем в тази посока Господ да бъде
малко по-благосклонен към мен; заради вас самите. Аз пари в дюшеците не тъпча,
нито пък ги крия под възглавницата си. Обаче наличността им можеше да облекчи
поне малко вашето пенсионерско и унизително съществуване чрез известни, макар и
нищожни, но пък по-редовни финансови инжекцийки – а това на мен ми тежи
най-много. Да не говорим, че един самолетен билет до България се купува само с
половината от една седмична заплата на някои себеподобни. Мисълта ми беше, че
не ламтя за много – нека да е по-малко, ама да капе постоянно. Освен това аз не
ги искам за себе си тези средства – нима една екскурзия до Родината не е
подарък за всички вас и нас взети заедно? Онази вечер се заговорихме за
апартамента на леля Ани, Бога да я прости. Ако имах аз парите и да знаех, че те
постоянно ще пристигат съгласно изработеното и труда, който влагам заради тях,
аз лично щях да го купя от Малинка. Щях да го дам на черковното настоятелство,
да настанят в него някой техен свещеник, клисар, разсилен – който и да е човек
в нужда; пари за наем дори нямаше да им искам. Само че Даниела в този момент
прецени, че ми е дошла ракията в повече и прибра шишето от масата (аллилуйя, мой
шоп безбожен и още неуважителее-еен; но пък за мен, раба твой, доволно божествен
и твърде премъдростее-еен…). А пък аз наистина си го мислех това, ама нá - не
било такъв късмет...
Сега
за годежа на Неничко сме нагласили един подарък от $500 и това е всичко, което
можем да си позволим. Нито знам какво е прието съгласно техните обичаи, нито им
знам правилата, нито пък искам да ги научавам - това е всичко, което е в
наличност и толкоз. Но, отново - сумата можеше да бъде и по-внушителна, ако аз
също докарвах, колкото ми е възможно. Оф-ф, нещо в много сложни схеми ни
вкараха световните правителства напоследък – всичко това е планирано отдавна и
замислено с някаква пъклена цел. Вероятно сме станали вече твърде много
добитък, дето газим и тъпчем с копитата си по таз грешна земя – има нужда от
известно пресяване на плявата, за да остане по-малко народ за изхранване – така
го подразбирам аз, с простия си акъл…
20.03.2015 – Бил съм точно на 15 годинки (или малко преди да ги навърша през Юни),
когато на тази черна дата чичо Йосиф (и него Бог да го прости…) ме срещна
случайно на пътя и ми съобщи за смъртта на скъпият наш дядо Ангел. Като сега
дори си спомням този толкова тъжен и мрачен момент от моето, иначе безгрижно и
безоблачно детство – с няколко безделника от махалата бяхме насядали по дувара
на ъгловата къща (срещу градинката) и се надлъгвахме един друг (което тогава
беше наше любимо занимание). Аз специално следобеда щях да ходя на кино с моята
първа любовна изгора, та се чудех как по-добре да си сплескам перчема и на къде
да си залижа косата, за да съм малко по-хубав уж. Мисля даже, дали пък в това
време не чаках да излезе моята Румянка, че да се понасяме към “Алеко”
(Константинов, естествено - киното) или в краен случай до “Майчина грижа” (също
небезизвестен габровски киносалон). А ако някой тук се чуди що за имена са
аджеба тези, пояснявам особено на по-скоро пръкналите се жители на нещастната
ни Планета, че това бяха двата най-престижни киносалона в старославно Габрово.
Впоследствие кино “Янтра” отне преимуществата на второто и то постепенно и
безславно заглъхна във времето, за срам и позор на неговия дарител,
спомоществовател и вероятно създател, големият габровски индустриалец Пенчо
Семов. Доколкото ми е известно от историята на града ни, всъщност неговата
съпруга учредява този дом под формата на женско благотворително дружество, след
като той самият закупува и предоставя сградата за тази благородна цел. За
жалост всички тези култови фигури и имена са отдавна забравени, спомените и
наследствата – насила унищожени и потъпкани, оставени безстопанствени на
произвола на съдбата и обречени на саморазруха. На тези въпроси аз мога пак да
се върна за коментар и хроникална полемика – думата ми тук беше за съвсем друго
обаче; прощавайте за отклонението…
За
миг спомените ми ме върнаха всичките тези десетилетия назад, за да си припомня
добре, че нея вечер ние на кино всъщност така и не отидохме. След като чичо
Йосиф ми каза, че дядо е починал, аз веднага търтих да тичам до Театъра, за да
видя как е баба Стефанка и останалите наши опечалени близки. Картината пред
очите ми и сега е безкрайно много тъжна, макар че от тогава минаха цели 41
години. По една щастлива случайност довечера ще имаме гости, та ще изпием и по
една ракия за Бог да прости на незабравимият наш дядо Ангел. Напред се
занимавах с разни приготовления за вечеринката, колелото карах в най-голямата
жега и т.н. Независимо че влязохме дълбоко и трайно в сезона на есента,
присъствието на лятото е все още твърде осезателно с температури през деня от
около 33°C-35°C, а на места дори и по-високи. Как мечтая за един дълбок сняг
като този, който падна в последно време из България – две седмици няма да си
подавам носът навън; провизии в хладилниците имаме най-малко за двумесечна
обсада от чиято и да е неприятелска страна – ако закъсаме за нещо, то ще е само
за ракия...
Река
ли обаче само с няколко думи да се върна и обобщя събитията през изтеклата
седмица, опасявам се, че единствено с думичката “нищо” ще изчерпя темата
напълно. Както се бях уговорил миналия петък, аз в понеделник пак отидох до
завода, където вече познавам някои хора (макар, че голямата част от тях са се
изпарили тотално от полезрението и най-вероятно се радват единствено на
внучетата и пенсиите си). Така както очаквах, човекът с когото се срещнах не ми
даде много надежди - да не кажа даже хич. Взе ми резюмето, каза че ще го предаде
на съответния началник и срещата ни приключи с няколко общи лафа и взаимната
оценка на реалната икономическа обстановка (в глобален план и на местна почва)
– която пък съвсем не е розова, специално за нашата стремително западаща
индустрия. Аз бях длъжен да направя и този мой последен ход, преди да стана
“мат” с пешката (да ме направят мат с царица, топ, офицер, та дори и с някой
кон вероятно е престижно, но пък да ме матират с пешката, какъвто беше моя
конкретен случай си е направо срамота; стана така, че един прост заварчик
прецени моите 25/30-годишни инженерни познания и опит, заявявайки ми на края,
че те не му били потребни – ами майната му, какво друго ми остава да кажа)...
След
тази фабрика се подпътих към другата, където също в петък бях подложил крак на
вратата им и очаквах някаква развръзка. Е, последната все пак дойде едва тази
сутрин, когато получих един много странен и малко противоречив отговор от
техния шеф, че щели да мислят и да ми се обадят – пиши, вика оня, писма на
родителите си и на целия свят през това време, а пък ние ще видим какво да
направим по твоя въпрос; послушах съвета им и баш с това се занимавам…
Отделно
от всичко останало, постоянно следя обявите в Интернет и по вестниците, но имам
чувството че този бизнес напълно вече е умрял и едва ли някога ще подлежи на
възкресение (Христос, вярно е възкръснал преди повече от 2000 години, обаче
такива индустрии като се сгромолясат веднъж, обикновено върху руините им
засаждат боб, леща и други селскостопански култури с единствената цел за
оцеляване на човешкия род – там фабрични комини и производствени цехове повече
не никнат).
Абе,
саде току ставам да пощипвам по нещо, че от вчера се засищам и уж залъгвам
глада си с една диня “мичуринка”, ама не е ли то да си подблажиш с нещо
по-мазно и тлъсто или да захлебиш с някоя порязаница от мекото на самуна –
пиках аз на шибаните им диети и уж лечебен глад. През деня се поддържам с
плодове, но се изучих да ги ям всичките със сирене – иначе много сладко ми
става из устата. Така круши и ябълки също набивам със сиренце, башка гроздето и
дините. Ама за всеки случай спазвам горе-долу строгия режим и се грижа за
здравеопазването. Смятам че по този мой себеотрицателен начин подпомагам и
леката промишленост даже: по-малък размер дрешки - съответно и по-малки
масрафи. От цяла седмица вече не съм използвал кантара – иначе се тегля по
всяко възможно време на денонощието. Обаче от доста честата, дори малко
прекомерна употреба, батериите му се изтощиха, защото и той е вече електронен,
както всичко друго наоколо – мери с точност до 100 гр. Поръчал съм по Интернета
да ми изпратят нови от китайската провинция Хонг Конг, но изглежда, че пратката
им още пътува през пустинята с кервана и камилите…
Подготвихме
и поздравителните картички за утрешния годеж на Нени и Меган. Аз оформих
текстовете на посланията, Даниела ги разпечата на работата си и тази сутрин ги
залепих в честитките, заедно с малките “подаръчета” за младоженците – 500
нашенски долара от нас и 100 американски пари от баба и дядо. Цяло щастие е, че
те изобщо нямат нужда нито от сервизи и прибори за хранене, нито от
прахосмукачки, парти грилчета, тостери, кани за вода, винени чаши, вази за
цветя и всякакви други оловни кристали. Утре сутринта тръгваме за Бризбън, с
оглед към 13:00-13:30 да се настаним в хотела, който сме си резервирали за
вечерта. На път ще минем през няколко дюкяна, измежду които и два гръцки, от
където ще си напазаруваме необходимите хранителни продукти. Взели сме поръчки и
на наши приятели, за които също ще купим евтина стока. Тържеството е обявено с
начало 18:00 и до около 23:00 всичко ще свърши. От там ние се прибираме обратно
в хотела, а младите може да продължат празненството си из баровете на нощния
столичен град. В неделя сутринта много ще ми се иска да отидем в някоя от
сръбските или направо в македонската църква за почитане паметта на дядо Ангел,
за здравето и късмета на влюбените гургулици, както и заради множество други
поводи, които заслужават запалването на един сноп свещи пред църковния олтар.
След това ще отидем у Дарина, а вечерта ще чакаме Ванеса да излезе от някакъв
концерт, на който отиват с други деца от училището. Понеже ще бъде доста късно,
за да не разкарваме майката на едно от децата, ще я приберем ние. В къщи ще се
върнем едва след 23:00, което ще бъде вече чак към края на неделния ден. С
всичко останало, както и подробности по вълнуващите всички нас случаи, ще
намерите в следващото ми комюнике, което ще излезе от печат вероятно в някой от
дните на новата седмица.
Сега
отивам да разбъркам една експресна майонеза – снощи от време на време поглеждах
с крайчеца на окото си едно кулинарно предаване по телевизията. Едни хора се
представяха с т.нар., лютива майонеза (обикновен стандартен яйчен продукт
съгласно рецептата, само че пълен с люти чушки като допълнение). На мен това ми
се стори много “екзотично” като вкус и ще пробвам да направя за довечера от
тази разновидност. Моят приятел, който ще идва довечера с жена си е цар на
картофената салата и каза, че ще донесе малко за мезе на ракията или като
гарнитура към пържолите, които пък ние сме подготвили да се гощаваме. Та ми
дойде на ума, че с тази моя специална майонезка можем да облагородим иначе
простите картофи и така те да се наредят в категорията на по-изтънчените храни
– силно препоръчвани от МНЗ и изключително предназначени за такива пишман
диетици като нас…
Часът
е вече 14:15, местно време – в България е още 06:15 сутринта. След два часа
ставате от сън и отивате на черква. А дали ще се сетите да запалите и една
нарочно наречена свещица за Бог да прости на скъпият ми и непрежалим дядо
Ангел? – единствено и само от мое име; ето - сълзите ми отново потекоха:
неудържимо и неутешимо…
21.03.2015 – Brisbane City, NOVOTEL “Brisbane” - стая № 516; 14:30 местно
австралийско време, съгласно часовия пояс на географското ни разположение,
спрямо останалите планети от Слънчевата система. Пристигнахме преди малко и се
настанихме в хотела, където ще преспим довечера след тържеството по случай
годежа на нашия малък Неничко и гаджето му от 4 години, Меган (която от днес
също става “наша”, така да се каже). Суетнята на етажа е неописуема: къдрят се
коси, лакират се нокти, докато аз съм се сврял тихичко в едното кьоше на
стаята, от където с директно включване предавам своя кратък репортаж (демек,
“на живо”...) - безмълвно и апатично наблюдавайки отстрани този толкова излишен
парад на суетата и снобизма. В същото време отвън се леят едни страхотни
дъждове, типични само за тропическите гори покрай р. Амазонка, както разбира се
и за нашия принципно слънчев щат, Queensland. Надяваме се да се извали до края
на деня, защото от тук нататък ние ще се движим само пеш – разстоянието до
ресторанта на отиване се измерва с около половин час ходене; както същото ще е
и нощес на връщане след тържеството, но предвид обстоятелствата по време на
пируването, времето ни за прибиране може и да се удвои. В цената на
преспиването в хотела от $140 не влиза платения подземен паркинг за колата,
който изсмука нови $25 от портмонето. Другата опция беше да търсим свободни
места по съседните криви улички, но пък тогава трябваше да мъкнем на ръце до временното
ни убежище всички дисаги с тоалети, обувки, гримове, лакове и други помощни
продукти (между които и моят свръхтежък, обемист лаптоп, на който кълва буквите
в момента). Така че ние жертвахме една средна до ниска почасова тарифа на
начинаещ машинен конструктор и вкарахме возилото в подземието.
Снощи
имахме гости, с които си изкарахме чудесно. Нашата Ванеса много се разбира с
тяхната дъщеря, която в момента учи в тукашен Университет. Ние също си
допаднахме с тези хора по характер, взаимни интереси и мераци. Те са от нашия
край - родом от с. Кръвеник, но са живели повечето време в Севлиево. Балканджии
по дух, закърмени с любов и уважение към здравите български традиции, семейни
порядки и обичаи. Та се бяхме разбрали да ни посетят и да се уважим взаимно с
по някое питие - разгеле пък, че не бяхме сами на годишнината от смъртта на
дядо Ангел, чиято памет също почетохме достойно.
Тази
сутрин станахме сравнително навреме, оправихме се набързо и в 10:00 вече бяхме
на път за Бризбън. Преди да стигнем до хотела, минахме през един гръцки
магазин, новооткрит, за който бачо Гьорги отдавна ни беше споменал, че е
намерил съвсем случайно около неговата месторабота. Той вече беше направил
връзките си със сайбията, а пък ползвайки неговото име и авторитет, аз също се
приших към кръга от VIP-клиентите на магазинера. Така от дума на дума човекът
ме вкара вътре в склада си и се спазарихме за половин тенекия българско сирене
(ама хем от най-истинското, дето такова и Тодор Живков даже не е ял по време на
най-развитото ни социалистическо общество и особено, когато гръмна
Чернобилската атомна електроцентрала пък - Господ да ги убие, дано!...). Нямаше
завалията повече, защото аз щях да изкупя и него на цената от $7 за килограм.
Гърците в техния дюкян го харчат вече по $10.50, което дори не е същото като
това. Буците са им едни големи като тухли - явно правени по различни калъпи и
най-вероятно от разни други смески, съвсем различни от овчето мляко. По този
начин установихме много сериозни бизнес отношения с чорбаджията и занапред вече
ще си пазаруваме само от него.
После
продължихме и към основния гръцки дюкян, от където пък обикновено вземаме
другите стоки - боб, кори за баница, маслини, разни кашкавалчета и други
невероятно вкусни (и изключително диетични...) гъдели за езика. Напълнихме
багажника на колата със стока, защото наши приятели също ни бяха дали заявките
си да им купим това-онова от там. Така вече, преизпълнили плана с много
проценти, се отправихме към хотела, както споменах още в началото на разказчето
си.
След
малко с Ванеса ще прескочим до физкултурния салон, защото аз днес не съм си
правил упражненията, а снощи попрехвърлих границите на порядъчността и
благопристойността във всяко едно отношение – злоупотребих с вкусна и питателна
храна, башка дето се давих с вино и ракия; абе – лошо, много лошо и непристойно
се държах на масата откъм диетична гледна точка. До този момент не съм слагал
троха хляб в устата си (имам предвид, че нищо хранително не съм близвал…) и се
надявам до довечера да ми се посвие малко шкембето. А пък с всичко останало,
което ще следва от този миг нататък най-вероятно ще ви запозная утре сутринта,
докато останалите моми все още ще спят. По план веднага щом напуснем хотела ще
отидем на църква, но за сега това е само едно мое лично виждане, породено от
огромното ми и непреодолимо желание за изповед и поклонение - когато се събудим
утре ще решаваме как да поминем времето си...
22.03.2015 - Неделя, дали даже не е и Първа пролет съгласно астрономическия календар
на Северното полукълбо. Тук обаче в Южното, денят е облачен и приятно хладен
след необичайните горещини, които претърпяхме през последната седмица.
Вчерашният освежителен дъжд върна живака на термометрите в някакво малко
по-нормално средно положение. Нямам представа какви са градусите отвън, защото
все още се намираме в стаята и климатичната инсталация блъска своя изкуствен
мраз току в очите ми - след малко ще разберем, като излезем от тук.
Вчера
следобед, покрай тази бясна суетня и стремителна подготовка на тоалетите за
вечерта, времето ни доста бързо напредна, та нямахме достатъчна възможност да
използваме пълноценно всичките условия, които имахме на разположение в
хотелския комплекс (главно басейна и залата им за “фитнес”, както сега е много
модерно да се наричат най-обикновените спортни и физкултурни салони – досущ
същите, където ние навремето играехме в часовете си по физическо възпитание;
вмирисани естествено на детско-юношеска пот, на спарени мръсни чорапи и
съответните вонящи крака, обути най-чинно и прилежно в цвички и гуменки от 2
лв.) Аз изчаках Ванеса да приключи с частичните си и първични приготовления за
годежа (до този момент тя само се изкъпа, защото вторичните пък се състояха в
гримиране на очите, вчесване на косите и прочие суетня; това обаче ѝ се случи едва после...) и
двамата с нея слязохме до въпросната спортна зала. Аз се качих на една
установка, която имитира велосипедни движения и чрез съответните задания за
тежестта на упражнението, в продължение на 30 минути въртях педалите като
гламав. Съгласно вградения борден компютър, за това време аз изминах 15 км
разстояние, сърдечната ми дейност стоя закована на около 130-140 удара в минута
и след кофите с пот, които се изляха от мен на пода и с които обливах
съоръжението за самоинквизиция, се оказа че съм изразходил едва някакви си
200-300 калории енергия – човек, когато се надува да сере изразходва много
повече. Последното отчитане ми се стори малко грешно, защото аз си мислех, че с
тези мои налудничави и ежедневни движения с колелото изгарям хиляди калории, а
всъщност отслабването ми се дължи единствено на глада и лишенията, които
напористо и упорито си налагам. Е, вероятно и вело-разходките ми помагат до
някаква степен, но в края на краищата комай всичко идва от манджата. Независимо
от всичко аз бях доволен от себе си, защото така обилно не съм се потил и “на
нивата”, дето има една приказка. През това време Ванеса се беше вече доволно
отегчила от моите смели упражнения и се прибра в стаята, за да продължи да се
коландри, докато аз скочих и в басейна, че да смия поне на грубо потното си и
изморено до припадък тяло. Единствено в сауната не можах да вляза, но пък се
повозих малко по-дълго на асансьорите, с което до някаква степен оправдах
високата цена на нощувката (колкото пъти понечих да се изкача до 5-ят етаж, все
налитах на някой друг, който вече първо отиваше до 14-ят, че аз пък подир се
връщах сам надолу до нашия).
След
часовете наред подготовка, в 17:30 най-после се понесохме през целия град към
въпросното заведение, където беше организиран годежът. За наше щастие и късмет
дъждът беше спрял, но независимо от всичко ние помъкнахме и два чадъра с нас -
за всеки случай. Колата беше паркирана 4 нива под земята и когато слязохме долу
да ги вземем от багажника, с отварянето на асансьорните врати ни блъсна
лепкавата жега на преизподнята. Навсякъде вътре в хотела хладилната инсталация
поддържа едни комфортни 22°C-23°C, докато на паркинга беше някакъв ад - все
едно че влизаш във фурна или в доменна пещ. Грабнахме чадърите набързо, защото
през това време вече и ризите ни бяха залепнали по гърбовете - от парфюмите и
дезодорантите по нас остана само жалък спомен. За разлика от подземието,
климатичните условия на повърхността бяха малко по-човешки и ние поехме към
уреченото място. По едно време Даниела стъпи някак си на криво и хоп - каишката
на обувката ѝ се скъса. Продължихме
разбира се по пътя, но със забавен ход и при намалени вече обороти. Стигаме до
мястото, което аз си мислех че беше въпросният хотел “Мелбърн”, а той се оказа
на същата улица, само че баш в противоположният ѝ край. Продължихме да вървим нагоре, докато най-после
пристигнахме точно където трябваше.
Веднага
се видяхме с Нени и Меган, поздравихме ги за “глупостта” и смелостта, дадохме
си подаръците и се наредихме покрай тезгяха за наливна бира. Запознахме се с роднините
откъм момината страна и с хилядите приятели откъм момковата. Някои от дружките
на Нени аз знаех още от училищните му години и сега беше доста вълнуващо да ги
видя пораснали и възмъжали, големи момчета вече. Всичко беше много хубаво и
весело - Неничко така и не го видяхме в навалицата. Неговите апапи го повлякоха
с тях, така както и Меган. Успях да понаправя някоя и друга снимка, но освен
моите, които изщраках с апаратчето на Ванеса, младите си бяха повикали и
нарочен фотограф. Техен общ приятел се занимава с такава дейност и беше дошъл с
професионалния си фотоапарат, та на края едвам се открихме всички из тълпата,
за да си направим и една обща семейна снимка. До снимане с видеокамерата така и
не стигнах, въпреки че влачих и нея подире си. То беше една такава олелия, че
подобни начинания обикновено се увенчават с неуспех. За сметка на това пък
имаме достатъчно количество снимки, които говорят много повече за самото
тържество. След няколкото бири, които изпих там, предполагам че изразходените
ми във физкултурния салон калории са се възстановили, хем с горница даже, но
пък сега чувствам че ми е леко на корема, което е по-важното за мен. В
ресторанта имаше и разни мезета, които от време на време ни подаваха в едни
големи чинии и от които аз хапнах дисциплинирано не много, за да не се товаря
излишно. По някое време Даниела и малкото огладняха, та слязоха в долния салон,
където вечеряха по-обилно, но аз стратегически не ги последвах. Партито беше
организирано под формата на коктейл, всички посетители бяха прави и разхождащи
се помежду си. Това е типичен стил в австралийската моабетчийска култура,
докато ние “правоверните” го правим малко по-различно и по нашенски - сядаме на
столовете и дорде не паднем от тях, не ставаме от масата и не си тръгваме; а
пък от уважение към домакините, ние и преспиваме на тяхна територия.
Някои
от гостите по някое време почнаха да си разотиват. Сватята беше натоварена да
се грижи за дребната челяд и подбра малките (дечицата на сина и снаха ѝ - братът на Мегито). Там
имаше и няколко наскоро родени бебета (все разни приятели на нашите), които
спаха на шумотевицата в количките си, след като разбира се майките им ги
накърмиха - няма рев, няма сълзи, сополи и излишни капризи; възпитано и
културно - всяка жаба да си знае гьола. По принцип тържеството щеше да продължи
до 23:00, но ние към 22:00 също си тръгнахме, за да оставим младите да се видят
с остатъка от приятелите си. Нямам сведения как и къде са завършили празника -
вероятно следобед ще се чуем с Нени, че да разбера (ако той е в състояние
изобщо да говори, че и на него му дойдоха баят горница питиетата). Той си
тръгва в сряда за обекта. Един от гостите им беше прекият му ръководител, имаше
негови колеги от бригадата и т.н. Всички много го харесват и обичат - направо
го боготворят. Аз съм щастлив за него, макар вътрешно да ми е безкрайно мъчно,
че не се виждаме така често двамата (а колко ли пък често се виждам или съм се
виждал аз с моя собствен баща? - вероятно така да е и по-нормално, знам ли вече
какво да мисля)...
До
този момент всички спящи станаха от сън; Даниела пие кафе в движение и снове из
стаята като редосеялка, събирайки разпилените ни на вси страни и посоки дрехи и
покъщнина. Малката пикла пак се кипри нещо пред огледалото, защото следобеда
пък ще върви на някакъв концерт с нейни дружки от училище. Ние, след
посещението ни в македонската черква ще се помотаем малко по магазините, след
което ще отидем у Дарина. Довечера трябва да посрещнем Ванеса след концерта и
от там да се приберем в къщи.
А това е вече всичко от
тези почивни дни - през седмицата очакваме да пристигне Жоро от Аделаида, който
вече е тръгнал и пътува за насам. Неговият син живее и работи в съседен град
(онзи, с големия морски фар – Byron Bay му викат тукашните). Той първо ще се
отбие при него да се видят, а после ще дойде и при нас. По-далечни планове
нямаме и аз специално умишлено не кроя такива - обикновено Даниелчето е по
грандиозните идеи и насрещните петилетни програми. Аз съм най-лесен, нали съм
вече пенсионер - макар и не твърде млад, но все пак...
Няма коментари:
Публикуване на коментар