Писмо No 76 (VII-IX.2015)

14.08.2015 – Оле-ле, да знаете само колко много нов материал се събра за преразказване в последните, вече близо 20 дни от моето писмено мълчание! Сега пък се чудя от къде точно да започна с изложението си, че да не изпусна нещо важно и съществено в серията от задгранични клюки. Стягайте предпазните колани (на миндера…) – политаме към безпределния простор на спомените...

И така, мили родители наши; скъпи и прескъпи бабо и дядо, барабар с всички останали участници в кръжока по художествено слово (в случая, проза – хроникална, малко скучна и отчайващо дълга…) – моето предишно послание напусна домашната ми редакция още преди няколко седмици (три, ако трябва да бъда и точен). До това време вие със сигурност отдавна сте го прочели, както разбира се е твърде вероятно вече да сте го и забравили. Не знам обаче поради какви причини, но за да положа основите на новото (т.е., настоящото), пред очите ми се изнизаха толкова много дни, редуващи се в строга закономерност първо луни, после слънца; и пак луни, и още повече слънца - без да се и усетя даже. Може би зрънцата от пясъчния часовник в отсамната част на света се търкалят и изтичат през тесния процеп по-бързо, отколкото по вашия край – нямам друго, по-разумно обяснение, колкото и невероятно да ви се струва. Наред с тези мои оправдателни твърдения се опасявам, че самият аз вече не помня какво се е случвало през изтеклия период, за който стана реч в увода на заглавната ми статия, но пък във всички случаи сега ще маркирам по-важните му емоционални елементи и събития – ако случайно се присетя за някоя по-любопитна и пикантна подробност, с радост ще я добавя към комюникето си, за освежаване на материала. Днес не съм на работа – петък е, междувпрочем; Даниела също ще се върти около мен почти през целия ден и ще ми жужи на главата (разбирай досажда – в добрия смисъл…), а часът е все още твърде ранен за училището на Ванеса, за да я натиря с книгите и тетрадките нататък. Така че, ако аз сега не успея напълно да завърша своето разказче, то поне ще ви го започна, а пък ще го продължавам в някой от следващите, малко по-спокойни дни (ако въобще има такива).

Като основен жалон, дълбоко и здраво побит в семейната ни идилия беше станалото вече факт закупуване на друга кола за скъпата и прескъпа Дани – при това без наличието на абсолютно никаква (остра…) нужда от подобен акт на финансова разсипия; хей така нá, дойде съвсем от нищото и при отсъствието на каквато и да е предварителна психическа подготовка или настройка на мисълта - специално пък точно в тази посока. Шибаният германски Фолксваген напоследък като че ли се беше “позакиснал” и не ни е правил никакви бели, за да се нуждаеше от подмяна (въпреки, че аз не него си му имах зъб още откакто влезе в нашия дом, но това е друга тема – да не се разводнявам и с това сега). Една вечер бяхме седнали да сгреем премръзналите си страдални души с по някоя и друга колба червено вино и сух суджук за мезе от частния ни, високопроизводителен колбасарски цех – накълцан грубо с тъпия нож на дебели и снажни комати, а не както го сервират по кръчмите, нарязан на тънко като цигарена хартия, сякаш да гледаш през него отсрещния съотборник по чашка. Между другото, вероятно тук би било мястото да кажа, без изобщо да се фукам и хваля на всеослушание, обаче тези наши прословути луканки станаха толкова хубави и прекрасни, че аз мога благородно и напълно безвъзмездно да отпусна рецептата си на онзи другар Маджаров – стига е измъчвал народа с неговите псевдо-произведения, на които само имената са в някакво близко съответствие, с иначе добре познатият на всички българи продукт. Абе майка му стара – толкова ли няма майстори месари и колбасари у тая наша Татковина, които да припомнят на населението за истинския домашен вкус на суджуците, ами всичките им произведения бият на едно и също, без никакви подправки и принципно неядливи; áко някои да се прехласват толкова много по тях и да точат лигите си подире им, сякаш друг път не са яли луканка. С какви боклуци ги тъпчат тези черва аз не знам и не ми е работа да научавам, обаче барем да подсилят вкуса им с разните му там мерудии, пипери и други атрибути. Каквато и разфасовка де речеш да си купиш – разликата им е само в цената, пък макар на пазара вече да има стотици разновидности. Толкова ли е сложно някой да внедри една автентична рецепта и да си кара занаята по нея, вместо да ми измислят нови и още по-нови творения, заради единия етикет, а пък на вкус да удрят на трески за разпалки. След като аз, простият и неук български инженер успях да докарам превъзходното им качество, представям си пък как би се справил с това един истински сайбия на касапница. Спомням си добре сега, че в един съботен следобед Неничко и Меган минаха набързо през нас – бяха се запътили за някакъв техен моабет, та се отбиха пътьом. Постояха малко и дорде си изприкажем лакърдиите, нашият малък юнак издъвка едно петалце, дето се вика в движение и още както си беше полусурово – погълна го с кожата барабар, мигновено и светкавично със скоростта, с която се люпят тиквените семки. Татков той мой, да ми е жив и здрав! - много обича нашите домашни и специално месните ни кулинарни шедьоври и винаги, когато има подобни артикули на трапезата, обикновено преяжда като свинче (цял бащичко – ама досущ на мене се е метнал, казвам ви). Дадохме им тогава няколко мостри да си опекат на скарата, но в същото време сме запазили и две-три, вече изсъхнали суджучета – като се видим другия път, ще му ги дадем. Но да се върна сега обратно на историята с колата, че пак доста се отклоних встрани от основната тема – а то е единствено, защото аз също много обожавам надениците под всякаквите им форма, вкус и съдържание, та от време на време без да искам малко излизам извън релсите, като отворя приказка на тази тема – да ме прощавате, значи...

Та, от дума на дума и както вече бяхме сериозно подгрели с винцето (особено пък аз, с моята широка захапка и дълбока запивка), с Даниелчето се поразговорихме, че колата ѝ принципно подлежи на бракуване и рано или късно ще се наложи да я подменяме с друга (но в никакъв случай отново немска, освен ако не е Порше, Ауди или в краен случай някой двуврат Баварец/с две врати, демек; виж, към Даймлер-Бенцовете опредлено нямам афинитет и не изпитвам никакво лъстиво привличане, освен ако това не е самата госпожица или графиня Мерцедес). Аз спонтанно предложих една марка и модел, та рекохме да погледнем обявите в Интернета за продажба на подобни употребявани автомобили. Действително, че се натъкнахме на една (точно такава, на каквато бях мераклия аз и единствена в тази ценова категория). Добре ама за нея продавачите искаха $9,900 и ние изобщо не бяхме в състояние да пръснем толкова много пари, след като пък нямахме съответната нагласа и най-вече нужда от подобен ненавременен масраф. Е, ако ставаше въпрос за “състояние”, ние да речем имахме някакво такова с усреднени финансови стойности, далеч-далеч под числата с много нули, но пък същевременно желание за неговото прахосване и брутално изхарчване изобщо не ни стоеше в дневния ред. Както и да е – отсякох аз една закръглена сума от $8,000 още докато бяхме на софрата и си казахме, че ако хората се съгласят да си продадат колата за тези пари, ще я купим веднага; ако ли не – ще търсим след време друга подобна. Изпратих данните на Неничко, който също много я хареса, но и той изрази своите дълбоки съмнения, че онези ще ни я дадат на такава ниска цена. Решихме все пак поне да отидем и да я разгледаме, пък после вече щяхме да мислим какво да правим. Това беше още първата седмица и докато се наканя да говоря с човека, то мина още една неделя в назлъндисване, но пък нея вечер почерпушката беше на сериозно ниво и аз на края легнах леко опиянен, прегърнал възглавницата и заровен в мечтите си.

Така вече става 01 Август (събота) – нека нашият скъп татко да е жив и здрав, макар и със задочните ни и толкова далечни поздрави по случай рождения му ден. Единственото, за което искрено съжалявам е, че не можем да присъстваме на моабета по този повод и лично да поднесем нашите поздравления и благопожелания; някой друг път ще е – все пак Бог е добър и милостив, да се надяваме на неговата мъдрост и подредба на нещата. С приятелите ни се разбрахме да отидем заедно на оглед, след което пък с тях ходихме на разходка. Аз предварително се бях обаждал на продавача, разбрах му адреса и се уговорихме да се срещнем направо там. Намерихме колата, спряна на общия паркинг за комплекса, където живееха хората. Те междувременно си купили нова и тази вече им се явявала много излишна. Жената дойде с ключовете, показа ни всичко, аз я и покарах малко - върви; оглеждахме я с моя авер от вси страни и по принцип всички я харесахме – имаше вид: запазена, лъскава и доста добре гледана за възрастта си. Остана уж да мислим и умуваме допълнително, а през седмицата да им се обадим с решение и предложение за пазарлък. След огледа всички отидохме до едно вечерно тържище с много сергии за най-различна етническа храна – японци, унгарци, китайци, германци, гърци и всякаква друга паплач от четирите краища на света. Хапнахме набързо там по нещо на крак и после се разделихме с нашите приятели - оставихме ги в къщи да си учат уроците, че те освен дето работят, ами ходят и на училище за изучаване на английски език, а ние се прибрахме в къщи за тържеството на татко. Канихме ги да ни дойдат на гости, но те в петък вечерта бяха у нас, та не им било много “етично” да повтарят визитата си през ден.

Въпросът с евентуалната покупка на колата продължи да се предъвква и на празничната ни трапеза, а както преди това уж не беше никак назрял, така изедин път тогава вече толкова интензивно узря, та чак презря даже. Решихме, че в крайна сметка ще я купуваме – на другия ден се обадих повторно на продавача; предложих му цената си от $8,000 и се разбрахме следобеда пак да се видим за окончателните подробности и пазарлъци. Човекът явно беше на зор да се отърве от излишната си стока, след като почти веднага склони на моята оферта. Ние този път отидохме само двамата с моя приятел с цел да се върнем обратно в къщи вече с двете коли. Стояхме поне 2-3 часа у тези хора, за да се разправяхме с подробностите по прехвърляне на собствеността, превеждането на остатъка от сумата по банков път и още хиляди формалности и официалности, които ни забавиха и изнервиха до краен предел, но пък нали целта оправдавала средствата, според другарят Николай, някой си Макиавели, когото нямам честта да познавам; други източници обаче твърдят, че сентенцията принадлежи на Софокъл, но по тези теми може много да се спори и безпредметно. Мисълта ми беше, че там също не се размина без няколкократни проблеми, свързани с банковите ни сметки. Аз понечих да прехвърлям парите – оказа се, че нямам това законно право, защото сметката ни е обща с Даниела. Тя обаче като титуляр, в случай на такива по-крупни банкови преводи, трябва да отговори на няколко секретни въпроса, за да е сигурна финансовата институция от другата страна, че става въпрос за същото лице, а това не е резултат на злоупотреба с някой подставен или изобщо несъществуващ банков профил. Почнаха онези да ми задават въпросите, аз дадох отговорите които касаеха мен, а пък те били съвсем други, защото се отнасяли за Даниела – не за моя милост. След като им наринах тотално грешните си отговори, на свой ред банката тутакси запечата сметката и ме изхвърли от обръщение като дръгливо коте от месарница. Обаждам се веднага на Даниела, която вече си беше дошла от работа. Та тя от нас, на нова сметка се свързва с банката (за щастие тази телефонна услуга е 24 часа, 7 дни в седмицата без почивен ден и напълно безплатна) – онези ѝ задават нова серия от анонимни въпроси, отключват ни повторно съвместния влог и най-накрая преводът се осъществи; ама пък какво ми струва всичкото това - само аз си знам, дееба. След като собствениците в края на краищата видяха и се убедиха, че всичко е наред и парите им са преведени до цент, дадоха ни колата, стиснахме си ръцете и поехме щастливо към дома – а целият този процес започна още в 15:00, за да приключи успешно едва в 19:00. Преди това натоварихме и 8 броя джанти барабар с гумите, които вървели комплект с колата - башка от оригиналните ѝ колелета, с които я купихме. На пазара за втора употреба всеки такъв или подобен комплект струва поне $1500-$2000, който в случая дойде като бонус към сделката. Сега планът е с тези джанти да оборудваме двете коли (защото са от една марка и са взаимозаменяеми), но с тази задача ще се разправям чак като си дойде Неничко от обекта по-следващата седмица. Той има разни негови апапи, които се занимават с подобни дейности, та ще отделим един ден специално за тези сложни комбинации.

Така новият автомобил на Даниела стана вече факт и през следващата седмица се разправях с формалностите по прехвърлянето му на нейно име. Аз в понеделник не бях на работа и мислех, че сутринта ще мога да прекарам колата през технически преглед, от който да взема документ за пътната ѝ пригодност и изправност. Добре ама моят човек в сервиза не можа да ме вземе него ден, защото беше много зает, та всичко остана за четвъртък (преводът на парите в банката – на два пъти; прегледът на колата – също на два пъти; това вече ви е добре познато, нали така – на мен всичко ми е двойно, само шибаната заплата си остава единична). През седмицата няколко дни работих с моя човек по електрическите монтажни инсталации, а във въпросния четвъртък още на ранина (в 07:00) бях вече увиснал при механиците в сервиза. Каручката беше подложена на пълна инспекция “под лупа”, каквото старание от тяхна страна аз изобщо не очаквах, при това в такава подробна степен. Поне по тези технически показатели всичко премина безаварийно и отведнъж (направо учудващо – невероятно, бих добавил) – срещу такса от $70 за услугата им, аз взех заветния документ и веднага поех към Бризбън. През цялото това време Ванеса беше с мен, та първо минах през училището да я оставя и от там продължих за работа – вече с колата на Даниела.

Същия ден ние приключихме трудовите си ангажименти малко по-рано следобеда и аз на връщане за дома се отбих през Транспортния отдел с цялата бала документи – исках да изчерпя въпроса с прехвърлянето на новото семейно возило. Естествено, онези потни лелки зад гишето се заядоха, че липсвал подписа на новия собственик, а пък така видите ли, не можело да се прави, потъпквайки грубо закона. Първи опит, значи – отново неуспешен; напълно естествен развой, конкретно в моя частен случай. Прибрах се безславно в къщи със съответните клетви и закани на уста по адрес на предполагаемия класов враг – значи, в продължение на около 70-75 км от там до нас съм попържал (ту на ум, ту пък на глас) и нито една псувня не ми се повтори; уникален съм, просто! Вечерта правихме мусака и руска салата, а малко по-късно нашите приятели дойдоха у нас на кратък моабет – хем да полеем новото МеПеСе, хем пък да вземат старата кола на Дани за кратко ползване. Те през това време останаха само с една кола, а пък през почивните дни щяха да стоят при Ванеса, защото тя нямаше да идва с нас на отдавна планираната ни екскурзия. За да могат да отидат на работа и да заведат Неси на училище в понеделник, на тях им трябваше още едно превозно средство, та ние от все сърце им предоставихме омразният вече Фолксваген на Даниелчето. Вечерта се почерпихме, хапнахме, сръбнахме и ги изпратихме по живо по здраво.

Следващия ден (който като календарен пак се явява петък, само че не днешния, ами все още говоря за миналата седмица), аз не бях на работа, защото по обяд щяхме да тръгваме на въпросното пътешествие, организирано само за нас двамата с Даниела. Сутринта имах известни занимания из дома - подготовка за пътя, храни, напитки и багажи, а малката беше малко болнава, та не отиде на училище. По някое време аз излязох да свърша и служебните си ангажименти, докато Дани все още беше на работа. Първата задача, естествено пак беше свързана с прехвърляне собствеността на колата. След като новата ѝ собственичка положи подписа си още в къщи, с който запълни празната кутийка на формуляра, аз отново се запътих към станалото вече на въпрос Министерство на Транспорта. Сега пък други каки и подобни лелки се запънаха, че видите ли – подписът действително бил там, ама те искали да му видят оригинала и да го сравнят с този от шофьорската книжка на притежателката му. Ау-уу, ако само знаете как подивях на гишето и колко много пощръклях, безмълвно напускайки опашката, прегърнал през кръста и много здраво стиснал за гушата поредната си несполука от най-шибан вид. От там политам към цеха на Даниелчето, за да ѝ взема още по-шибаната книжка за правоуправление, да се върна с нея в Транспортния отдел, да им покажа първо подписа на едното гише и едва от там насетне най-чинно отново да изчакам реда си, докато онези кикимори зад джама най-после благоволят да издадат новия документ и срещу скромната сума от $170, разумява се. За да се поддържа обслужващия персонал иззад гишетата на въпросната държавна служба, всеки нов собственик на МПС заплаща такса в размер на 3% от покупателната му стойност – купил си си возилото за $10,000 примерно от някой, а други $300 горница оставяш на касата в транспортното министерство; ако ти изнася. Така ние помежду си обикновено се изхитряваме и в официалните документи пишем много по-ниски стойности от действителните по силата на пазарлъка, с цел да се избегнат излишните масрафи подир прехвърлянето на закупените на старо автомобили – “Та’а дръжава, ýмре да я лáжеш…”, нали имаше такава приказка сред населението, обитаващо западните покрайнини. И след като аз повече от цял час висях на опашката като на коч мъдете да ми дойде реда и най-уставно се подхвърлях от крак на крак, за да не изтръпва само единият, заветен миг по-късно вече излязох от там със заверените и напълно редовни документи – но пък…, след третия пореден опит чак; и това моето ако не е куцуз, не знам какво пък друго би могло да бъде!...

От там мимоходом свърших още няколко служебни ангажимента и се прибрах в 12:30, а до тогава Дани си беше дошла по-рано от работа и стягаше багажа за път. Оставихме храна, пари и медикаменти на Ванеса и поехме в северна посока. Вечерта нашите приятели щяха да се настанят временно у нас и да “бавят” малката, докато нас ни няма. Нахвърляхме торбите и дисагите във фургона на новата кола и с нея тръгнахме на път. Аз много държах Даниела да си я кара през тези няколко ваканционни дни, за да ѝ свикне с особеностите и най-вече с габаритите (че тя е и доста по-обемиста от старата), та като се приберем обратно в къщи, да започва вече редовната ѝ експлоатация.

Тук с няколко думи ще се спра и на този автомобил – не заради хвалбата, а просто за споделяне на впечатленията от най-новата ни придобивка; щото пък иначе нямам с какво да ви забавлявам. Марката е SUBARU, а моделът – “Forester” (в буквален превод според мен това означава “горянин”, “горски” или нещо подобно, но официална версия все още нямам по този въпрос – по аналогия на думата forest, която в превод означава най-общо определение за гора). Двигателят е много мощен, с турбокомпресор, 2.5 л обем и четирицилиндров – досущ като този в моята кола, която както вече знаете е от същото престижно семейство. Последната обаче е малка и ниска, докато тази се доближава до по-скоклестите автомобили от рода на джипките. Макар и не чак толкова голяма, колкото истинските, тази също има двигателна тяга и на четирите си колелета, при което спокойно може да гази из калта и локвите, без изобщо да ѝ се напълни купето с вода. На цвят е сребристо-сива, като самолет – идентичен с цвета на старата ми кола, която продадохме буквално дни преди заминаването ни за България през 2014. Иначе пробегът на километража е малко възвисочък (145,000 км), но за такива автомобилни двигатели това все още не е чак толкова сериозно разстояние. Моделът е от 2005 и общото му физическо състояние е отлично за неговата 10-годишна възраст.

След като потеглихме от нас около 13:30, два час по-късно вече бяхме пристигнали в хотелския комплекс на северния курорт Sunshine Coast, а селцето в което бяхме отседнали се нарича Caloundra – по-скоро квартал, но обособен като отделно селище, подобни на множеството крайбрежни населени места. Настанихме се много бързо, извлякохме всичките си дисаги с дрехи и хранително-питейни запаси до стаята на третия етаж и малко по-късно се отправихме на вечерна романтична разходка – първо малко пеша за опознаване на най-близкия район, после пък из мегдана на селото и алеята покрай брега на океана. Независимо, че през деня времето е топло и приятно с комфортните си усреднени температури от около 25°C, вечерите много бързо изстиват – почти веднага със скриването на слънцето зад баирите и след падането на мрака. С пешеходния си туризъм не можахме да стигнем достатъчно далеч, защото се въртяхме из квартала почти в кръг, но пък иначе изгорихме някоя и друга излишна калория (надявам се). После вече взехме колата и отидохме на по-подробен оглед из централния район на селището, където набелязахме множество обекти за посещение – главно дюкяни за стоки от втора употреба и други подобни търговски “комплекси”. Вечерта се прибрахме в хотела и подготвихме вечеринката. А по-надолу пък ще следват няколко думи и редове, свързани с архитектурата и битовите условия на “общежитието” ни.

В тази хотелска сграда, стаите са самостоятелни и представляват нещо като мини гарсониери или боксониери, с едно общо помещение, служещо за хол, дневна, гостна, трапезария и дори кабинет; отделно от малка и уютна спалничка с двойно легло, телевизор, нощни шкафчета и гардероб. В тесния коридор е разположена мивката, кухненските шкафове, готварски котлони, микровълнова печка, малко хладилниче и други подобни аксесоари, а в един вграден гардероб има дори перална машина, сушилня за дрехи и още една мивка за изпиране на ръка. Това е всичко, плюс огромния балкон с маса и 4 стола, от който се открива невероятна гледка надолу към басейни, фонтани и водоскоци, малко езеро с водни лилии, част от игрището за голф и други красоти на заобикалящата ни среда. Освен кабинковия душ, отделна мивка и тоалетната чиния, в банята имаше инсталирано дори едно малко джакузи, което ние също използвахме най-активно всеки ден – също влизащо в цената на нощувката.

Менюто за петъчната ни вечер беше съставено главно от разни мезета, салатки и хранителни остатъци, които нарочно за целта си носехме от къщи. С най-голям ентусиазъм аз бях повлякъл и компютъра подире си, с надеждата че ще мога да попиша малко и да водя дневника от мястото на събитието, но до този формат на комуникация не успях да стигна. Времето ни беше доста плътно заето с най-разнообразни разходки и мероприятия от всевъзможен характер, които не позволиха оставането ми насаме със себе си и собствените ми вглъбени мисли, за да обрисувам със свои думи душевния спектакъл и емоциите около тази наша кратка почивка. По време на няколкодневния си престой на разположение имахме и безплатна Интернетна връзка, та поне успях да изпратя някое и друго съобщение директно от мястото на събитието.

В събота станахме сравнително раничко – аз, както обикновено още в тъмно, а Даниелчето се излежава чак до 08:30 (дейба мааму – всичките ми жени се паднаха все поспалани: принципно, стопанката трябва да е скочила още в тъмни зори да омеси погача, да издърпа набързо една баница за стопанина си или барем сланина с яйца да опържи, па вино да му наточи и разни такива добрини да раздава, а не да се въргаля до обяд из постелите, ама какво да се прави – такъв ми бил късмета; не че се оплаквам, де - ама да си го кажа все пак, че да ми олекне уж…). Трябваше да бързаме за закуската ни в ресторанта, която също беше включена в “пансиона”. Аз обикновено не закусвам при нормални битови условия, но пред купищата с най-различни шунки и салами, кашкавалчета и сиренца, питки, кроасани и други курабета, башка блажно масло на корем, мармалади и конфитюри разни, сокове, кафета, чайове – списъкът е твърде дълъг и при вида на всичкото това изобилие от имане, изпадам като че ли в някакво особено състояние и както ужким не съм гладен, така мога да ям до пръсване, подтикван от пословичната си лакомия. Сега случаят не беше по-различен и чак когато се натъпках като бъдне с всичките възможни забранени храни се сетих, че всъщност по едно време аз май бях на някаква диета. Но какво пък – нали щях всичкото да си го извървя и да го изгоря по тротоарите, с което се и успокоих, самозалъгвайки се на вече доста пълен тумбак.

След обилната и напълно излишна (поне за мен самият…) закуска се отправихме към селището, за да се потопим в шарената пъстрота на курортното място и да се слеем с останалата, не чак толкова огромна тълпа от народ, поради ранния период на годината. Нека да не забравяме, че независимо от сегашния месец Август, в Австралия все още се намираме под влиянието на зимния сезон. Сняг, вярно няма, но пък за сметка на това хладът под сенките се усеща колкото си щеш. Мисълта ми е, че активният летовен период е твърде далеч, което прави всички тези места определено по-тихи, приветливи и същевременно много привлекателни - особено сега, при отсъствието на иначе големия летен наплив от почиващи труженици на държавата, техните семейства и вечно врякащите им дечурлига.

Първото ни място за посещение и безцелно убиване на времето беше едно малко магазинче, от което закономерно излязохме с разнообразни стоки и покупки, към които също не изпитвахме остра нужда и голяма потреба. Аз за $7 (да - словом седем…) се докарах с един много строг, официален чер костюм (сако и панталон), който като че ли лично Петко Мечев беше шил специално за мен, в пълно съответствие с моите нестандартни човешки кройки и размери. Не знам дали някога ще го облека, но пък заради цената не можахме да го подминем - че и чисто нов беше, на всичкото отгоре. Костюмът е изработен в Австралия, което автоматично го превръща в скъпа и много по-драгоценна вещ от онези, които се внасят на килограм от Китай. От същия дюкян си купихме и една малка Коледна елхичка, която занапред ще подмени вече голямото дърво, за което няма място и ние цяла година съхраняваме в бараката, за да го използваме едва само няколко седмици по празниците. За своята бутилкова колекция си купих едно много интересно лимонадено шише, от френска лимонада – прекрасен съд за съхранение на вода в хладилника.

От там се понесохме към останалите търговски обекти в селището, които ние предварително бяхме набелязали още на разходката си предната вечер. От всяко едно подобно място излизахме с по нещичко – поличка за Даниела, разни армагани за Ванеса, а аз открих едни кожени обувки, които си купих само за $5, че да ходя на работа с тях. От една гаражна разпродажба купихме много хубав свещник – подарък за нашите приятели, а аз отнесох едно интересно шишенце за ракия, което още вечерта си напълних със съответния материал. Лимонадената бутилка пък я закиснах с вино, защото аз по принцип пия вода от чешмата и рядко ползвам шишета – особено през зимата, когато от крановете тече и без друго ледена вода. Така в шляене по витрини и магазини стана обед и Даниелчето почна да припира за храна – купешка иска тя, завалийката; не ще да ми яде домашните приготовления от кутийките, които бяхме складирали в хладилника – мръщи им се на тях и видимо не е щастлива. Е, какво пък - влязохме в едно крайморско заведение, където сервират риба. За $10 освен рибата в чинията (която била чудна, според моя деликатен специалист по морски дарове и подобни водни деликатеси…), хората дадоха салата и пържени картофи. Порцията беше достатъчно голяма, но аз се задоволих само с изпиването на една бира – сутрешната закуска продължаваше да ми тежи в корема (а и на съвестта, че се отпуснах толкова много и прегреших в свещените си клетви и обети, които обикновено давам само когато съм напълно сит, да не река преял…).

След приключване на тържествения обяд отново се понесохме на развлекателна разходка до съседно морско селище. Оставихме колата на един паркинг и продължихме променадата си пеш. Времето беше много хубаво – слънчево и топло, но покрай морето винаги полъхва разхлаждащ и освежаващ ветрец, колкото да не се изпотява човек. В късния следобед се прибрахме обратно в хотела и Даниела се тръшна в леглото да почива, докато аз се заех с преглед на обявите за работа. И от там изпратих няколко молби, та да видим кое баш ще ми е на късмет и колко. Вечерта отново седнахме на софра – след аперитивите и салатите пържихме кюфтета, та усмърдяхме целия комплекс на лук, кимион, чубрица и други балкански подправки.

За неделния ден бяхме измислили осъществяването на един поход до близки планински местности, от където тръгваха множество пътеки през гората – всички те водещи до различни забележителности: водопади, интересни скали и т.н. Сутринта нарочно оставих Даниела да се успи, за да пропуснем закуската. Аз пак станах рано да се занимавам с моите дейности по компютъра, но пък тя този път спа до 10:00. Като си изпи кафето, взехме остатъците от вечерта в една кутия и заминахме към планините. По пътя си посетихме две места и направихме много добри горски преходи, благодарение на които видяхме тамошните природни красоти. Първата отсечка не беше толкова дълга и не ни отне много време – минахме само километър и половина до някакъв водопад (в двете посоки). Пътеките на второто ни пътешествие обаче бяха малко по-дълги и ние преди тръгване хапнахме за обяд. После избъхтахме още 4-5 км с надеждата, че ще видим друг величествен водопад, висок 90 м. Обаче поради опасност от свличане на скална маса, рейнджърите с превантивна цел бяха затворили най-красивия участък от похода, трасето на който слиза чак долу в подножието му и пътеката се извива през цялото ждрело до изкачването от другата му страна. Ние се върнахме по същия път и водопада всъщност не го видяхме, но пък за сметка на това добре си раздвижихме ставите и мускулите на краката. Изумявам се от ентусиазма на Даниела, която безропотно върви навсякъде през всичките тези баири и пътеки, а преди това не можех да я накарам да мръдне. Ако така продължава с активността си, обещал съм ѝ един ден да я кача на вр. Вихрен и да язди “Кончето”. Следобеда по друго шосе се спуснахме обратно към нашето курортно селище и привечер се прибрахме обратно в хотела, каталясали от изтощение, послепели от глад и жажда.

След освежителното пличкане във ваната, ето ни отново на трапезата – това беше вече последната ни вечер в хотелския комплекс, защото на другия ден (понеделник) трябваше да си тръгваме към къщи. Поприбрахме малко багажа, че да е готов за отпътуването, извадихме от хладилника огризките за дояждане, като малко по-късно нашата вечеринка приключи съвсем безславно с необичайното ми заспиване още на масата – одъртявам ли, що ли!...

Независимо че следващият ден беше определен за окончателното ни завръщане у дома, по обратния си път също имахме набелязани туристически обекти за посещение. Сутринта станахме по-рано, за да не изтървем и последната полагаема ни се ресторантска закуска. Събрахме остатъците от багажа, натоварихме камиона и отидохме да се възползваме от безплатните хранителни суровини. Малко след това окончателно отпътувахме от това приятно място. За да не минаваме по един и същ, скучен и вече добре познат на всички нас път, ние малко се отклонихме от главното шосе. Забихме навътре към едни самостоятелни върхове, издигащи се буквално от равнището на земята право нагоре като огромни стърчащи каменни колове. Нямахме безкрайно много време на разположение и предприехме само една от няколкото обиколки в подножието на тези скални масиви. Разходката ни трая около час и половина, два най-много, но и този път се разтъпкахме по сенчестите пътечки наоколо. Специално този връх може да се изкачи и директно по стръмния, почти отвесен склон, но за такова катерене трябваше повече време и подготовка, с които ние не разполагахме в момента. Може би някога пак ще отидем в тази посока – този път с повече хора и тогава вече с някои от момчетата да го покорим.

След направените разходки и екскурзии, някъде по средата на следобеда се бяхме прибрали в къщи. Обикновено в понеделниците Ванеса стои до по-късно в училището, защото имат разни спортни мероприятия – вземаме я от там малко преди 17:00. Заради това пък ние имахме възможност да разтоварим каручката, Даниела да започне с прането на дрехи и чаршафи, а аз да се занимая с разпределянето на армаганите. И каква беше горчивата ми изненада, когато се оказа, че в хотела сме забравили моите най-сладки и вълшебни виетнамски обувчици, които си купих неотдавна при едни подобни наши похождения (когато ходихме в Cairns – помните ли ги?). Причината беше, че аз веднага пуснах в употреба онези, които си купих онзи ден уж за работа. С тях се движих по горите и пътеките, за да ги разтъпча уж, докато мокасините ми стояха в гардероба за нови и по-официални случаи. Малко по-късно се оказа, че и лимонаденото шише пълно с вино също е останало в хладилника, което вече окончателно ми разби сърцето и съкруши душата ми, та я направи пепел. Не ми беше за 50-те цента, които дадох за него, ами заради изключително оригиналния фасон, който то имаше; нито пък ми досвидя за килото вино, което така си остана вътре непокътнато – майната му. Веднага обаче влязохме във връзка с рецепцията на хотела, с молба да ми потърсят загубените вещи. Няколко дни по-късно хората любезно отговориха, че драгоценните ми обувчици от Виетнам са се намерили, но от лимонаденото шише с виното нямало и следа; язък, дейба. Много се дразня да си изгубвам имуществото - обичам да намирам, но пък не и да губя. За щастие колега на Даниела от вчера почива със семейството си в същия курортен комплекс и каза, че на драго сърце ще ми донесе калеврите, но за жалост шишенцето ми замина на вятъра – хем целокупно, барабар с прокисналото вино от кутии в него (най-вероятно чистачките са го изхвърлили – нямаше да ме е яд, ако знаех, че барем те са го изпили, почерпвайки се за мое здраве, но тук по принцип всичко се изхвърля).

От вторник седмицата се завъртя в бесния си хаос, с ранното ставане за работа и училище, с безкрайното пътуване по пътищата и още по-малкото поработване в частния сектор. Всъщност, аз сутринта ходих на един безплатен курс, на който ме бяха поканили въз основа на разни мои стари регистрации от бивши вече работни места, който до обяд приключи с няколкото ориентировъчни лекции и упражнения, които направихме в групата. На работа ходих само в сряда, както и вчера – четвъртък. Другите дни от седмицата останаха ялови, но за следващата пак имаме планирана съвместна дейност. Не спирам да подавам и молби по моята специалност, но за сега не се радвам на никакъв успех.

Тази сутрин поръчах няколко килограма свинско месо, което довечера ще смеля на кайма и за утре ще направя кебапчета. На Богородица винаги организираме етнически курбан, който отначало беше самостоятелна инициатива на бачо Гьорги и неговото Данче. Добре ама впоследствие като се посдушихме с тях, та и ние се пришихме към подготовката на мероприятието – така те готвят чорбата по техен Дупнишки тертип, докато аз правя кебапчета или кюфтета за онези, които не си падат по миризмата на агнешките мръвки. За утре съм планирал кебапчета, защото кимион в Австралия има бол, докато с чубрицата за кюфтетата сме доста кът и нашата взе да ми свиди да я раздавам по такива масови обществени форуми и спартакиади. Наред с това Даниела приготвя баница или млин, с което ние лично от своя страна отчитаме и почитаме големия Християнски празник.

С огромна мъка и дълбока скръб снощи научих за преждевременната смърт на моя добър приятел и съученик от прогимназиалните класове, Даниел. Аз знам, че той от дълго време страдаше с тази негова левкемия, но пък си мислех че се поддържа с разни медикаменти и превантивни процедури, чрез които да забави или напълно спре процеса на развитието ѝ. Когато се видяхме последния път с него през 2012 около моста на пазара, той като че ли с нищо не показа да е имал някакви здравословни оплаквания. Вероятно впоследствие болестта е взела надмощие и го е довършила. Жалко – Бог да го прости и него. Той ми рисуваше рисунките в училище, че аз нали бях малко калпав специално в това направление. Той беше всепризнат художник, притежаваше дарба и талант, докато моите ръце бяха тикнати в гъза и освен къщички с прави линии и дърветата им наоколо с малко по-криви, аз друго не можех да рисувам. Покрай мен хората творят натюрморти, ябълки, круши, цветя и какво ли не, аз обаче правя колибки с прозорчета и перденца. Докато Даниел на един лист с молив ми надраскваше само силуетите по зададената от даскала тема, ама аз бях толкова смотан и гъзорък, че дори и оцветяването им после с водните боички не можех да докарвам. Е, почивай в мир и ти, скъпи приятелю мой – много станахте нещо, там горе на небето – изобщо не съм щастлив от тази развръзка…

Запознах ви с всичко, което бяхте пропуснали за последните три седмици. От тук насетне ще гледам да се включвам малко по-редовно, защото сега е вече 13:30, а пък съм седнал да пиша още в 07:30. Даниела стана и фучи оттатък с прахосмукачката (забавлява се, милата – прави си кефа…), докато аз съм се скрил от погледа ѝ в механата. След малко излизам да си взема месото от касапите, после ще прибера Ванеса от училището, че довечера пък нали ще я водя в ресторанта да свири и да си изкарва джобни парички. От там насетне ще се разправям с кайми, кебапчета и прочие. Даниела е на работа в неделя и планове нямаме за почивните дни, освен само за празненството ни утре. А пък после, ли? – ами за после, ще видим; потърпете малко…

22.08.2015 – А пък ето ви сега и щрихите от последната седмица, нахвърляни съвсем безразборно и хаотично в най-ранните часове на днешната съботна утрин. Отзарана станах още в 06:00, защото аз много набързо си легнах снощи. Уж седнахме с Даниела на софра и да гледаме един български филм, но умората от деня ме събори и повали в кревата като прекършен от бурята, стар и прогнил дъб. Емоционалните ми изживявания с пълно право имат своя дълбок корен и причините им хич не са случайни, но до този момент ще стигна плавно и постепенно, спирайки се поотделно на всяко едно предшестващо го събитие.

След като миналия петък най-после приключих с подробните си писмени излияния, излязох да купувам месо от транжорната. Добре ама там нещо ми бяха объркали поръчката, защото хекиминът на лабораторията не я беше предал директно комуто трябва още сутринта, когато им се обаждах по телефона (така се получава винаги, когато се работи с уж високообразован ветеринарен персонал, вместо да се атакува директно чичката долу в цеха, който знае и може всичко много по-добре от всеки един висшестоящ нему в служебната йерархия). Вследствие на това тяхно разминаване в документацията до следобеда всичката им продукция беше вече разпределена по магазини и касапници, а за мен нямаше дори и две шепи мръвка, колкото да си посрещна първоначалните нужди. Това наложи да тичам при китайския касапин, от когото купих 3-4 кг свинско месце (макар да ми стъпи малко възскъпичко по цени на дребно, спрямо ценоразписа по който търгувам директно от транжорната…), което заедно с едни сланинени изрезки от хладилника в къщи смлях на кайма и подготвих сместа за кебапчетата. Вечерта заведохме малката пианистка да свири в ресторанта, а докато я изчаквахме да си изкара репертоара от около час и половина (с повторенията…), ние с майка ѝ пък изпихме по една наливна бира на крак.

До това време аз вече бях наложил каймата с подправките и като се прибрахме в къщи само я премесих още един път и започнах да въртя из шепите си огромните кебапи. Нарочно претеглих едно на кантарчето, за да съм сигурен, че се вписвам в тегловните норми по БДС, които аз в тази далечна територия на Планетата съм въвел безусловно и категорично, но пък и които съм завишил от себе си чувствително – и като взискателност за качество, както и като количество на заготовката. Везните отчетоха средни стойности от 100 г, което беше напълно прилична дозировка за въпросния месен продукт. Аз такива маломерни и мъндзърки кюфтенца и кебапченца, каквито ти сервират у хоремага изобщо не признавам – техните съответни грамажи от 70 и 80 г въобще не фигурират в моята месна номенклатура; един път, дето на вид изглеждат малки и недомаслени като пишката на първолак и втори път – много зор се въртят на скарата поради ситния им размер. Така навъртях 45 гигантски по размер кебапчета, сложих ги в една тава да втасват и да отлежават за следващия ден, след което дадохме ход на кратката ни семейна вечеринка.

В събота Ванеса не беше на урок, защото следобеда имаха някакви репетиции в училището, та ние на път за поляната я оставихме там и продължихме сами. Тържеството по случай Успението на Пресветата наша Богородица премина много весело и щастливо; събрахме се доста хора, с които се виждаме постоянно така или иначе. Денят беше приятен и слънчев - ние изкарахме в парка до залеза на слънцето и падането на ранновечерния здрач. През това време Ванеса вече се беше прибрала у нас и си учеше уроците. Малко по-късно всички легнахме изморени и така приключихме празничния ден.

В неделя Даниела беше на работа, а ние с малката се въртяхме из къщи – всеки зает със собствените си задължения и занимания. Общо взето през деня нямаше някаква сериозна активност, освен традиционните домашни и домакински мероприятия.

Седмицата започна от понеделник, но аз специално не бях на работа. Трудовите ми ангажименти бяха само във вторник, сряда и четвъртък, като в петък сутринта (вчера) ходих на един бърз курс, подобен на предишната седмица. Още във вторник обаче се обаждах на една моя италианска агентка от Сидней, с която не се познаваме лично, но много пъти сме разговаряли по темите за намиране на работа. Тя ми пусна мухата, че в момента имала нещо, за което моят опит би бил полезен и подходящ, та ме свърза се едни хора от Бризбънски квартал. Тази добра женица от своя страна вече им беше изпратила моите кандидатски документи – аз само трябваше да ги изчакам да ме потърсят. Така чаках до четвъртък, когато поех нещата в свои ръце – свързах се незабавно с фирмата и им предложих експресна среща за петъчния следобед, когато аз и без друго щях да бъда в тъдявашния вилает. За себе си исках да знам какво точно искаха тези хора и от какво имаха нужда, за да преценя дали това ще е по силите, във възможностите и разбиранията ми.

Така вчера след курса се отправих към въпросната фирма, която като разстояние от нашата къща до техния портал отстои точно на 100 км. Щях да решавам впоследствие как ще пътувам до там; дали пък няма да взема временна квартира, мотел или нещо подобно за следващите два месеца, докато се свърши работата и т.н. Варианти имах няколко, но първо исках да се убедя, че задачата ще бъде възложена на мен. Срещнах се с отговорните другари, разведоха ме из цеха, показаха ми машините и съоръженията, след което си казаха болката. До края на годината производството им специално на това място ще бъде преустановено, защото местят голямата му част в Китай (алоу-у, чувате ли ме какво става тука? – сега ще храним китайците, че им бил омръзнал ориза и последните ще идват в Австралия да си инвестират париците, а пък ние самите ще стоим безработни ще се питаме един друг “къде серат гладните”, както казваше моята любима баба Стефанка, мир на праха ѝ небесен). Другата част на индустриалните цехове се прехвърлят в Нова Зеландия, където всъщност е и главната им щаб-квартира. Заводът е един от първенците в производството на кухненско и готварско оборудване на промишлена основа – огромни фурни и печки за изпичане на хляб, тестени изделия, електрически скари, фритюрници и друга ресторантска техника. Доколкото надзърнах през дупката (но от това не разбрах безкрайно много…), в една такава печка с 8 отделни фурни топлината се подава с газови горелки. Вътрешните скари са по принципа на въртящите карусели, с цел равномерното изпичане на питката. Произвеждат и резервни части за съществуващите до сега техни клиенти – индустрия за милиони, която ще бъде хвърлена на вятъра, само защото излиза по-евтино да се работи с чужди и непретенциозни трудови ресурси. Сега ми дойде на ума, че една подобна фурна може да се преправи и вместо с газ да заработи и на високочестотно напрежение, след съответните преизчисления и реконструкции. Авангардни технологии, които ще потънат дълбоко в оризищата на някоя глуха китайска провинция, а персоналът на съществуващата фабрика целокупно ще се нареди на опашката за подаяния от някоя черква или пред Бюрото по труда и Социалните помощи. Както и да е…

Договарянето ни продължи до момента, в който хората разбраха, че аз самият не можех да им подсигуря законни софтуерни продукти, с помощта на които да се изработят детайлите – на каквото те всъщност са се надявали, но аз не знаех предварително за тези им намерения. Аз да речем компютър мога да им подсигуря (моят собствен…), но за лицензирана дизайнерска програма не може и дума да става. Последната струва $15,000 като със законната си покупка от оторизираните дистрибутори, автоматично се придобива и съответното разрешение за комерсиална работа с нея. Докато аз я имам инсталирана, но тя е напълно пиратско копие, използването на което за такава цел се счита за криминално престъпление със съответните санкции – глоби, затвори и т.н. Така че по този пункт повдигнах сериозен въпрос, който тепърва има да се представя на съответните отдели, да се умува как да се постъпи, докато на края решат да наемат някой друг, който със сигурност ще има всичките тези права и нужната екипировка. Така в крайна сметка за мен остана само разходката до мястото и надеждите от евентуалното развитие на тази тема, чиято посока само близкото бъдеще ще ни покаже и тепърва има да се изяснява.

Снощи Ванеса не свири в ресторанта, защото там имаше някакъв друг шумен банкет и нейните по-класически парчета нямаше да бъдат подходящ музикален фон на вече опиянената вероятно още от обяд служебна компания. Ходихме до там, но веднага се върнахме в къщи. След малко отиваме на урок при учителката, а пък следобед по някое време заминаваме за Бризбън. Вечерта сме на гости у Мариана и Бранко с препиване и преспиване у тях, за където вече имаме съответните резервации в една от стаите на къщата им.

В понеделник с моя ортак започваме инсталацията на една голяма и чисто нова къща; знам че и в сряда ще сме заети с малко изкопчийска дейност, но за останалите дни от седмицата не съм много сигурен в трудовата си натовареност. До тогава все още някой друг ще се обади със зора си и ние ще действаме според съответните поръчки. С това моето подробно изложение приключва, до следващото извънредно съобщение от прес-центъра на скромното ми литературно издателство…

29.08.2015 – … и докато преброим до броя на пръстите си по ръцете, ето че седмицата се изниза, а с това падна (или след други два дни ще падне…) още един лист от календара. Понеже вчерашният петък беше необичайно работен за електричарската ни бригада, своя анализ на последните няколко денонощия ще поднеса в днешния ранен съботен следобед. Даниела е на работа и ще си дойде до около час, а Ванеса е заета с някакви репетиции в училището, след което пък отиват на кино с разни нейни дружки (в това число и неколцина “другари”, които вече взеха да ѝ се навъртат около престилчицата). Сутринта бяхме на урок по пиано и от там я заведох направо в концертната зала на колежа. В 16:00 трябва да я взема и да я оставя направо пред киното, а довечера някоя майка или татко от бандата им ще я доведе обратно в къщи. През това време ще гледам да нахвърлям и репортажа си, че после ще се занимавам с други домакински дейности.

Миналите почивни дни бяха много бурни откъм моабетчийство заради рождения ден на Бранковата Марианка. В събота следобеда Даниела опече един млин и привечер бяхме вече у тях. По път оставихме Ванеса у Жоро и Данчето, за да не мъкнем и дечурлига подире си, а ние бесняхме цяла нощ осъмвайки до 04:00, когато си легнахме за кратка сутрешна дрямка. Когато всички станахме от сън веднага се нахвърлихме на остатъците от вечерта и докато не ометохме тавите и паниците не си тръгнахме. Вечерта легнахме рано поради недоспиването от предната нощ.

В понеделник с моя ортак ходихме да работим, обаче новият обект нямаше нужната подготовка и ние до обяд приключихме с нашите ангажименти и задължения. За сметка на това пък срядата беше значително по-активен ден, който многократно компенсира почивката ми във вторник. Предната вечер изключително приятно ни изненада ненадейното посещение на Уоли и Нолин. С тях изпихме само по едно кафе, че те бързаха за другаде, но пък се разбрахме да дойдат на официална вечеря в сряда. Аз в свободния си ден ходих до виетнамския месар да купя малко свински врат за пържоли, но докато се пазарихме кое как и колко да ми отреже, та на края взех цялата прасешка предница – с ребрата, с вратлето, с част от гърдите и т.н.; общото количество надхвърли 10 кг по $6.50 килото. Като се прибрах в къщи трябваше да разфасовам всичко, за да отделя първо печивото, а останалите мръвки накълцах с ножа и ги смлях на кайма за по-нататъшна употреба.

В сряда имахме много работа, която беше в двора на един богат индиец – лекар, кардиолог и сърдечен хирург, който не си знае парите. Ние и друг път сме работили в неговия палат. В същото време той имаше и друга гиризчийска бригада, която трябваше да му оправи отводнителната система в ливадата, за да не му се наводнява хеликоптерната площадка по време на проливни дъждове. От наша страна пък ние използвахме техните траншеи да му пуснем една тръба с кабел, защото човекът искаше да монтираме няколко допълнителни контакти по къра. Добре че каналджиите имаха багер, който изрови окопа на 600 мм дълбочина, в който ние си заровихме тръбата, докато техните системи се разполагат доста по-плитко – на дълбочина около една педя. С тази задача се въртяхме през целия ден, а вечерта си посрещнахме гостите. Уоли и Нолин бяха дошли да навестят Роза и най-после символично да разпръснат праха на Рон, който до този момент тя грижливо съхраняваше върху нощното си шкафче. Неговото желание било да го посипят из морето, та вчера Уоли и един техен общ приятел са извършили този ритуал с неговата лодка.

В четвъртък изкопчийската ни работа продължи, само че в двора на друг наш богат клиент. У тях обаче копахме на ръка, където трябваше да сменяме захранващия кабел на къщата му с нов и по-дебело сечение. В стария беше влязла вода и дал “на късо”, а пък резервният, който поначало оставят за подобни случаи и спасителни операции беше слаб за инсталираната мощност на сградата. Така от главната разпределителна кутия на улицата дълбахме изкоп под бетонната ограда, че през целия двор, за да стигнем до ръба на къщата. От там качихме тръбата по стената; през стряхата последната влезе в тавана и прекарахме новия кабел под покрива до другия му край, за да захраним с него таблото. Копанта ни беше подкрепена и от едно младо момче, но така или иначе до вечерта не успяхме да пуснем тока и бизнесменът си легна мръсен, гладен, жаден и на тъмно. Че по едно време заваля и дъжд, който разкаля терена до степента на тресавище, а глината се превърна в една гъста и мазна каша, тип “Кункъшлъ” – досущ като в к-г Лозенец.

Може би тук е редно да направя и едно малко уточнение, за което години наред не съм имал добрата сгода да спомена. Запомнил съм това прозвище от детските си години (точно половин век назад, считано от днешната дата) без изобщо да съм наясно със значението му като понятие. Вероятно някой го е казал тогава и съм го запаметил, както всички останали жаргонни изрази, мръсни приказки и пикантни псувни например. Понятието “къшла” произлиза от най-общото определение за селски обор, но пък виж – какво е точно “кун” аз изобщо не знам. До съвсем скоро предполагах, че то пък идва от “каун” (местен диалектен израз за пъпеш). Каква е връзката обаче между пъпеша и обора хептен не проличава от въпросното словосъчетание. Понеже впоследствие темата ми стана много интересна, та рекох да погледна в световния справочник и почти библейски настолен източник – GOOGLE. За мое голямо учудване понятието “Кункъшлъ” се спряга най-широкомащабно, при това именно във връзка с този географски район около Черноморското ни село Лозенец, само че е изписано с малко по-различни буквени знаци. Оказа се, че в днешни времена там действително съществува къмпинг под надслов “Кум Кашла”, в непосредствена близост до бившия к-г “Корал”, ако въобще някой си спомня за него (фактически се намира баш в корията между къмпингите “Юг” и “Корал”, за по-запознатите с тъдявашния край на Татковината). Според мен това последното пък е някакво коренно различно наименование, но нищо чудно да е базирано на моя детски израз “Кункъшлъ”, само че в годините да се е дообработило и доразвило граматически, превръщайки се в “Кум Кашла”. Както и да е – предполагам, че моята отметка ви е обогатила познанията по родна реч и география. А сега се връщам на калта…

След като видяхме, че няма да можем да сколасаме с връзването на кабела, оставихме гиризчиите да си довършват работата, защото те и там бяха “канени” за разни ремонти по спукани улуци, отводнителни тръби и други напоителни системи. Ние единствено успяхме да натъпчем кабела в тръбата, за да могат те да я заровят, а пък връзката към уличната кутия и подвеждането му под покрива до таблото остана за петък. Денят ни започна отново там и за няколко часа свършихме всичко, след което се преместихме на 55 км при клиента с новата къща, който в понеделника не беше много готов за нашите съоръжения. Там пък трябваше да монтираме едно временно електрическо табло, което да служи на майсторите по време на строежа. Ние само бяхме положили кабела, за да зариват пръстта отгоре, но пък остана монтажа на таблото, със съответните предпазители, задължителни заземления и други мероприятия по електробезопасност. Следобеда слънцето баят ни опече и едвам приключихме обекта. Трябваше да ходим и на още едно място да сменяме крушки и лампи, но поради умора и общо физическо изтощение специално тази задача я отложихме за следващата седмица.

Вчера си дойдох капнал от работа, но след банята изпих едно горещо мляко с какао и бързо се ококорих като биче на крава. Вечерта на гости ни беше Гергана – любимата на Любчо, с когото по план ще се видите днес. Даниела направи една баница и с разни други мезета поминахме тържеството. Аз настъргах зеле и моркови, че отдавна не бях ял такава салата. Взех да се насищам нещо на тези марули с лук и кисело мляко – все едно и също меню и много начесто, та на края почна да ми омръзва. Утре ще пълним чушки с месо и ориз – Дани купила няколко килограма в една кутия, ама не от нашите “камбета”, ами истински български червени пиперки. Онзи ден варихме боб с кокал – още имаме от него, защото снощи никой не яде такова ястие; заситихме се само с баницата и останалите витаминозни продукти (суджуци, пушени вратове, кашкавалчета и подобни зловредни мезета).

Снощи пак водих Ванеса да свири в ресторанта, а аз бистрих политиката с останалите пияници от редовния посетителски контингент. Изкара си детето с репертоара още $50 за около час и нещо изпълнение. Тя миналата неделя ходи на кино с едно момче от техния клас – взе много интензивно да ми се момее нещо напоследък, забелязвам. Иначе учи старателно и прилежно детето; учителката ѝ по музика също е доволна от нея, обаче с тез нейни пущараци още от най-крехка детска възраст, комай няма да се разберем взаимно...

Неничко вчера се прибра от обекта, но не сме се чували по телефона с него. Когато му се обаждах той още пътуваше в автобуса. Другата седмица ще изкара някакъв курс, но не знам точно за какво. Следващата събота ще дойде у нас да ме води при негов приятел, който има сервиз за гуми. Трябва да разпределим колелетата, които дойдоха като бонус към новата кола на Даниела. Един комплект има за нейната, друг пък – за моята. Вечерта сме канени на рожден ден у Бачо Гьорги – дъщеря им прави 14 годинки, та ние и ще спим у тях. На другия ден пък ще ходим на общо земляческо събиране по случай Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Иначе за през седмицата имаме няколко планирани електрически дейности, но не съм известен за подробностите още. Наред с всичко това непрекъснато подавам и молби за работа по моята специалност, но успехът ми за сега е имагинерна величина, че и с отрицателен знак на всичкото отгоре (ако въобще съществува такова понятие в точните математически науки)…

08.09.2015 – Този път ще отбележа изтеклата десетдневка с малко повече събития и случки, спрямо досегашните скучни и еднообразни подобни периоди от време. Днес е вторник и отзарана станах както винаги много рано – обикновено Даниела като се размърда да върви на работа и аз почти веднага след това също скачам от кревата. Докато си прегледам кореспонденцията и изпратя някоя молба за работа, Ванеса също се разбужда и отиваме на училище. Ако през деня съм някъде из Бризбън по клиентска заявка, оставям я в училищната библиотека още в 07:00 и продължавам едночасовия си пробег до столичния адрес. Иначе това става обикновено към 08:00-08:30, след което аз се прибирам обратно в къщи и се занимавам с мои ръкоделства според интереса и мераците ми за деня. Тази цялата седмица ще бъде ялова откъм работа, но за следващата имаме няколко съвместни дейности с моя ортак, които уж започват още от понеделник.

Миналата събота Даниела беше на работа, а аз в неделя сутринта ходих на църква. Сърбите имаха голям храмов празник (демек тяхната “Слава” по името, на което е кръстен – “Успение на Пресвета Богородица”) и службата беше много величествена и тържествена. Освен традиционният свещеник, техни гости бяха и други духовни лица – патриарси, митрополити и т.н., които отслужиха голяма литургия. Не разбрах кои точно бяха официалните им представители, но съдейки по одеждите и възрастта им, вероятно това са били орденоносци на Вселенската Патриаршия, дошли тук специално заради празника. Ванеса има една приятелка в класа си, която е от сръбски произход, та покрай нея разбираме за техните светски и Християнски мероприятия. Принципно се разминаваме с 14 дни спрямо техните празници, тъй като сърбите все още спазват старият църковен календар, с единствен съвпадащ Великден, спрямо новият, който сме приели ние - по-висшата от тях, по-напредничава раса и народ.

В неделния ден не сме ходили никъде – следобед Неси беше на кино с нейните дружки, но този път разни момци не е имало в компанията им (или поне тя не се е хвалила с това, а може и да крие вече – знам ли я). Вечерта ние с Даниела готвихме пълнени чушки, които тя направи печени на фурна по шопската си автентична рецепта, която знае още от баба ѝ. Оказа се, че в крината нямаше достатъчно ориз; нямахме и брашно в нощвите, но с подръчни средства и материали спретнахме манджата. Ден-два по-късно, след доставката на липсващите продукти, направихме и брашнен сос, което допълни великолепието на това нашенско ястие – независимо дали изпълнено по шопския или съгласно балканския рецептурен справочник.

Работната седмица започна от понеделник, както обикновено, но и не за всички нас. Специално моите ангажименти бяха чак в четвъртък и петък, а през останалото време си бях в къщи. В четвъртъка ходихме до един адрес, където да дадем цена и да видим какво има да се прави в най-близко бъдеще, а петъчния ден оползотворихме в пристройката на един поляк, при когото работим вече няколко пъти. В един от свободните си дни се свързах с моя толкова отдавнашен приятел от детинството - Йожи. Ние с него честичко обменяме разни празни мисли и взаимна информация, а при първа възможност на посещение в София, задължително ще се и срещнем, че да се напием като хората. Той пък ходил на море и си правил сметките на връщане да мине през Габрово; щеше да ви се обажда даже. Добре ама с пристигането си там, направил някаква остра криза на апендицит, та веднага го взели в болницата да му правят операция по спешност, ведно с другите мъченически последствия от една такава хирургическа намеса и травма - аз дори го сварих в Бургаската болница, където беше вече успешно опериран и лежеше за възстановяване в стационара. Много ми домиля и домъчня за добрият мой стар приятел и другар от детските години – писахме си почти ежедневно, докато самият се пооправи малко и се прибере благополучно в София. В същото време пък жена му била в Германия при нейния син и той, завалията се е борил съвсем сам със своите несгоди и неприятности. От нашите разговори обаче се родиха малко по-весели и емоционални усещания, когато се заговорихме за съвсем други неща. Оказа се, че някакъв негов много близък приятел на име Иво ме познавал още от морските ни летувания на к-г “Лозенец”. Този Иво имал неразделен приятел, Стефан, който пък бил на наш Йожи втори братовчед. Напрягам си веднага главата и миг по-късно от недрата на съзнанието ми избиват поне 45, ако не вече и 50-годишни спомени за “Пролетите” (т.нар., “Годишни времена”). На въпросният Иво, майка му се казва Пролет, докато Стефчовата беше Райна, наред с неразделната си сестра Дора – близки приятели на нашите Малджиеви (“Стефи-ииии, айде да закусваме, мамо…”, докато той в това време се мотаеше някъде из палатките и си мяткаше пищоФа по плажа; а пък Иво беше другият му “съдружник” и палавник – едва няколко години по-малки от мен, но сега вече смятам, че отдавна сме се изравнили по “мъдрост” и акъл). Веднага с Йожи сравняваме данните от спомените си и в действителност те се оказват именно същите тези момчета, разбира се станали вече мъже – всички все още живи и здрави, с най-чести приятелски контакти помежду си. Не съм питал Йожи каква е връзката му със Стефчо – вероятно Райна е първа братовчедка на леля Събина; ще разбера впоследствие. Така или иначе, светът се оказа малък и тесен – предстоят ни още по-нови и сърдечни срещи в София; дай Боже само да е по-скоро. От своя страна чрез Йожи предадох моите далечни поздрави на нашите общи близки - след всички емоции около тази сага, аз останах много приятно изненадан от въпросната развръзка на едно толкова далечно познанство; бъдещето ще покаже какво ще следва занапред.

В четвъртък вечерта нашите приятели от Севлиево ни бяха на гости. Дойдоха да ни върнат битовите експонати, които бяхме дали за дъщеря им. Тя следва в един от тукашните университети и понеже специалността ѝ е нещо свързано с туризма, интернационалната култура, международните връзки и отношения, та от време на време за студентите се организират разни етнически срещи и мероприятия, на които всяка националност по някакъв начин представя своята самобитност, културни ценности и принадлежност. Даже бяхме ѝ дали българската народна носия на Ванеса, та освен с експонатите (цървули, павури, гаванки, бъклици и стомни…), малката се е представила и облечена съвсем по нашенски. С тези приятели изкарахме весело и приятно – те също са много симпатични хора, независимо че са малко по-млади от нас. Проблемът е само дето много работят и не можем така често да се виждаме помежду си, но всеки път когато имаме възможност, гледаме да се съберем с тях.

В събота Ванеса беше на урока си по пиано, но предната вечер отиде да спи у нейната сръбска приятелка, заедно с още няколко други момета от техния клас. Неничко дойде още сутринта у нас и ние с него се занимавахме със смяната на колелетата по колите. Първо направихме голямата джипка на Дани, че тя излиза по магазините да търси разни стоки и подаръци, като пое и ангажимента с урока на Неси. Вечерта в петък също я заведе да свири в ресторанта, но този път нашата изпълнителка беше малко разочарована – със свирнята си събрала само $35 (с моите $10, разбира се), но то не е имало и достатъчно хора тогава. Всичко по колата на Даниела стана много добре, но с моята баят се озорихме и я зарязахме недовършена. Не можахме да намерим подходящ ключ да стегнем колесните гайки и оставихме този проблем да се реши в дюкяна на Неничков приятел, при когото поначало уж щяхме да ходим, но онзи бил много зает и не можа да ни приеме в събота. Така или иначе вече имахме план и решение, което означаваше поне наполовина свършена работа. Нени обядва пълнени чушки, за които до сега знаеше че не яде, но с огромна охота изяде последната порция, останала в хладилника от онзи ден и видимо много ги хареса. Дадохме му да си занесе у тях и няколко петала луканка, която той обожава, а снощи Ванеса дояде последното парче – те двамата като че ли се надпреварват кой да изплюска повече; следващият път трябва да натъпчем барем 50 кила, белким всички останат доволни, че и ние покрай тях. Тези дни ще мина през месаря да купя черва и ще заредим нова доза с наденици, защото аз така и не ги опитах в суматохата. Пекохме пресни само веднъж, но тогава имахме гости и аз в такива случаи обикновено се наяждам със салати и ордьоври, без да стигна до основното блюдо. После изсушихме няколко парченца и за мезе на виното те заминаха на бърза ръка – почти мигновено и още полуготови. Пък и колко са те 5 кила, които бяха само пробната ни серия. Неприятното е обаче, че тези произведения дават голяма фира и губят много от драгоценното си тегло по време на изсушаващия процес. Аз като помня какви дебели черва тъпкахме, а пък те после се свиха направо до неузнаваемост. Но следващата ми рецепта вече ще бъде коренно различна, бих добавил по “авангардна” технология и изобщо няма да слагам вода в заготовката. Аз и сега не наливах много – достатъчно само, колкото да се размият подправките, но Жоро на Данчето ни каза друг трик, който ще използваме в новата партида. Той например твърди, че нямало нужда от първоначалното смилане на месото във вид на кайма, че тогава да му се слагат мерудиите, а едва след ден чак да се пълнят червата с готовата смес. Неговата теория е месото само да се накълца на парченца и да се поръси отгоре с необходимото количество подправки – солове, пипери, кимиони, чубрици и кой каквото предпочита. Всичко това се омесва и обърква добре, отново престоявайки една нощ в тавата и естествено на хладно в хладилника. След повторното пребъркване непосредствено преди процеса по тъпкането на надениците, паралелно с меленето на месото става и пълненето на червата, защото фунията се закача най-отпред и всичко става на един дъх – т.е., от цялата тупурдия и домашен тропулак отпада едно излишно мелене, което си е и значително спестяване на труд и време, а от там и занижаване себестойността на продукцията. Според часовете, които изразходихме ние за нашите луканки, последната би трябвало да ми е стъпила по над $100 килото, като си отчета и моите почасови надници съгласно касапския ценоразпис; башка платата на медсестрата и помощния персонал чрез безвъзмезден детски труд в лицето на малкото! Но нека първо да изпробваме тази новаторска технология, а после ще разказваме надълго и нашироко за челния опит на първенците в производството на суджук.

В съботния следобед Даниела опече една доза малки банички и заедно с друга наша позната заминахме на гости у бачо Гьорги. Малката им дъщеря имаше рожден ден, което беше и повода на събирането ни. Те имаха и други гости, та всички заедно изкарахме празника весело и приятно. Ние спахме у тях, защото на другия ден имахме всенародна земляческа сбирка по случай Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Аз сутринта станах рано и се завъртях по улиците из техния квартал. Всички домакинства си бяха складирали боклуците на цели пирамиди от непотребни вещи по тротоарите пред съответните къщи, с оглед камионите на Съвета да ги натовари и отнесе към градското бунище. Добре ама ей такива вехтошари като мен, предварително минават през купчините на “първо четене” и каквото си харесат от там го присвояват по силата на неписаният закон Божий за оцеляването на човешкия вид. Аз довлякох две разкошни саксии, които толкова много тежаха, че ми откъснаха ръцете. Тях всъщност ги забелязах едва на третата си опознавателна обиколка. Отначало уж тръгнах само да разглеждам експонатите, но малко по-надолу през няколко улици намерих една прахосмукачка. Тя беше изхвърлена на парчета вероятно от някой местен австралийски тъпак, който в същото време със сигурност заема някоя инженерна и добре платена работна позиция, докато българският му аналог се рови безработен из сметта. Кукнах аз долу на земята и с няколко движения сглобих прахосмукачката – добре все пак, че всичките ѝ съставни части бяха в наличност и нищо не липсваше от нея. А тоя туземен главанак не беше успял да ѝ събере и чарколяците дори. Хареса ми на външен вид, защото беше много удобна специално за чистене на колите – маркучът е подвижен и с помощта на накрайника се стига до всяка, иначе трудна за достигане точка в купето. Тези движения са ограничени с нашата, която ползваме за почистване в къщи – тя е права и тръбата ѝ е неподходяща за целта; за пода е добра, но не и за постелките на автомобил. Грабнах си находката и се прибрах обратно у Жорови да я оставя, че да си освободя ръцете за набавянето на още стока. Понеже беше още сравнително рано и време до тръгването ни имаше достатъчно, разшетах се пък към горния край на улицата им. От там също си довлякох интересни и ценни стоки за бита – една кутия за инструменти, която ще ползвам за моите електротехнически клещи и отвертки; някакво руло медно фолио за гарнитури и уплътнения, което никога няма да ми потрябва, но го взех да си го имам за асортимент в работилницата; намерих една гладка чамова дъска, та и нея прибрах, за да не отиде зян – вероятно с нея вече ще разпалвам оджака, защото не ми идва на ума за каква друга цел мога да я използвам. От следващата купчина пък награбих едно парче кабел, който ми трябва да предам на вторични суровини, а от последната взех някакво струговано и обработено дръвце, от което вече може да измайсторя свещник (ако то също не отиде за разпалки, разбира се). На връщане видях и саксиите, за които имах неблагоразумието да съобщя на вече станалата от сън Даниела. Оказа се, че точно такива саксийки на нея просто “страшно” много ѝ трябвали за всичките си безсмислени растения и ако случайно нещо не биха ѝ харесали, то тогава бачо Гьоргевата пък Йорданка със сигурност щяла да ги прибере и да им намери нужната използваемост. Хайде, хуквам на нова сметка за проклетите саксии, които се оказаха в едни странични улички и докато ги намеря повторно, та почти аз самият се загубих из кривите сокаци. Помня че ги забелязах на една от обиколките, обаче не запомних в коя точно улица ги зърнах. И за да съм сигурен, че ще ги намеря непокътнати, аз отново обиколих квартала по същото трасе, по което вече бях минавал няколко пъти. А те се оказаха само през няколко двора надолу от Жорови, хем на същата улица, обаче аз за тях подходих по съвсем друг маршрут. Както и да е – луд нали не умалява, както казват умните хора: нарамих шибаните саксии, обаче те тежаха ужасно, та трябваше да спирам на няколко пъти по трасето да си почивам и отдъхвам, докато се прибера полужив. После ми дойде на ума, че можехме да минем с колата да ги натоварим, но аз вече ги бях домъкнал на гръб. Абе човек да е хем прост, хем пък и глупав, това също си е вид изкуство – изискванията там са високи…

До това време на деня вече всички бяха станали от сън и се занимаваха усърдно с ритуалите по закуски, пиене на кафета и други сутрешни тоалети. Имахме да товарим много служебен инвентар за поляната на събирането ни, който едвам побрахме в двете коли. Малко по-късно потеглихме към мястото на земляческата ни среща, намиращо се чак в другия край на Бризбън. Събрахме се доста хора, между които и официалните гости от Българското Посолство в Канбера и представители на местната политическа и икономическа власт. Тържеството мина както винаги издържано, в български национален дух и дружеска атмосфера. Посланичката ни е много възпитана, начетена и емоционална млада жена (горе-долу в границите на нашата възраст, с подчертано привлекателен външен вид – човек може да се влюби в нея мигновено, макар това да влиза в известен разрез със служебния протокол…) и веселбата с всички продължи почти до вечерта. Тя беше пристигнала предния ден и от поляната замина направо на летището за обратния самолет. Марио, в качеството си на Председател на Асоциацията беше в нейна услуга с транспортирането и разхождането ѝ по забележителностите на града, а в беседката на поляната всички ние простосмъртните разговаряхме с пратеничката на Българската Президентска институция на всякакви свободни теми. Така отчетохме мероприятието като изключително ползотворно и приятно за всички присъстващи.

Прибрахме се в неделя вечерта – Даниела ме изпревари, защото си тръгна по-рано. На нея ѝ предстоеше от там насетне да върви на работа нощна смяна и искаше да си почине малко преди това, докато аз се върнах с други едни хора, които ме стовариха като чувал с картофи пред нас – имаше останало много ядене и пиене, което трябваше да се оползотвори и аз взех доста дейно участие в това благородно и крупно мероприятие. Така с вчерашния понеделник започна и поредната нова седмица. Закарах Ванеса на училище и от там веднага заминах при механика на Неничко, който ми беше организирал време за смяна на колелетата. На моята кола също всичко уйдиса, но по принцип гумите които имаме не са нови и чак толкова добри, така че в най-скоро време ще подлежат на подмяна – особено пък тези, с които е обута джипката на Даниела. И ако до сега в бараката си бях складирал хубавите джанти, които дойдоха аванта с покупката на нейната кола, така от вчера насам в наличност ми се явиха старите колелета на колите (също 8 на брой), които за сега се въргалят хаотично по поляната и които не искам да вкарвам обратно в сушината. Но в същото време не ми се иска да ги изхвърлям, защото не знам дали някога няма пак да ми потрябват. Ще ги обявя за продан и ако се отърва от тях ще бъде много добре, защото са обемисти - изобщо не знам къде да ги дявам (освен под леглата в спалните, което решение не мисля, че ще се хареса особено много - специално визирам Даниелчето, да ми е живо и здраво, проклетичкото то)…

Неничко тръгва обратно към обекта утре и пак ще си дойде след няколко седмици. Тогава пък той щял да ходи в Мелбърн за последното ергенско парти на негов приятел, който щял да се жени няколко дни по-късно. Двамата с него сме в постоянна писмена връзка през услугите на социалната Интернетна страница, наречена Фейсбук. Пак от там научавам всички злободневки на деня, намирам всякаква информация относно политическите новини по света и у нас. Нямаме никакви близки, нито пък далечни планове и перспективи. Знам само, че след две седмици Дани пак ще ме развлича по екскурзии и почивки. Доколкото разбрах от нейните внезапни емоционални пориви, този път сме щели да ходим на нашия любим курорт Noosa (Нуса), като с нас ще бъде и една приятелка на Ванеса, че да си има и тя някаква детска компания. Учениците скоро излизат във ваканция, а родителите на това момиче през Октомври ще ходят в Мелбърн – тогава Неси ще отиде заедно с тях за няколко дни. А за всичко останало ще стане дума в моите следващи редове, защото сега е вече 12:50 и отдавна ми дойде времето да приключвам със сказките си…

Малко по-късно, от един наш задочен разговор с Йожи се оказа, че действително Райна и Дора са първи братовчедки на майка му Събина. Двете сестри продължават да бъдат неразделни и да ходят всяко лято на к-г “Арапя”, където и тази година са били допреди няколко дни. След тях на същото място ги е “сменил” Стефчо (Стефи…), който явно си е останал заклет къмпингар още от едно време, след като е израснал по поляните като мен самият. Така че, приятелите по света взеха да се умножават…

19.09.2015 – Репортажът ми продължава в много ранната съботна утрин от някакъв голям хотелски комплекс в курортното селище Noosa, където снощи пристигнахме по тъмно и все още нямам ясна представа нито за точното ни разположение и нахождение, нито за обстановката наоколо, нито пък за самото място като туристически обект. За всичко това тепърва ще повдигна въпрос в по-долните пасажи на моето изложение и поредно презокеанско включване в ефир. Сега обаче ще се спра по-подробно на изтеклите няколко дни и в частност на конкретните случки и събития, станали през този период. Намеренията ми бяха до този момент да съм успял вече с успешното изпращане на настоящото си писмо, но по-нататък в прочитния материал ще разберете за причините, заради които това стана невъзможно за осъществяване - въпреки поривите на чувствата и огромното ми желание.

Предната седмица, когато за последно отразявах злободневките около нас, с моя човек нямахме планирана никаква съвместна дейност и аз всичките ѝ седем дни си ги изстоях най-активно в къщи. Единственото раздвижване в семейните пластове се получи чак в петъка, когато Даниела също не беше на работа и решихме да излезем заедно по разходки и изчерпване на разни неотложни служебни задачи от съдбовно значение. Аз предварително бях набелязал посещението на няколко възлови точки в града, покрай които щяхме да свършим някоя и друга полезна работа, наред с което да убием и деня. Заведохме Ванеса в училището и от там поехме към най-далечния обект – една автомобилна гробница (по-скоро гробище…), специално за станалата наша фамилна марка SUBARU, след като вече и двамата с Дани караме такива коли. От там исках да проверя някои цени на употребявани резервни части и най-вече да купим един теглич за нейната по-голяма джипка, за да имаме възможност ако се наложи да дърпаме ремаркета, каравани, лодки, кораби и други подобни. От много избиране и сортиране измежду купищата с отпадъчни стоманени, пластмасови, гумени, алуминиеви и оловни продукти, най-накрая майсторите ми дадоха един, за който поискаха $165. Обаче понеже му липсваше ябълката, заедно с целия “език”, та го спазарихме само за $100. Бихме ръката, натоварихме железата във фургона и потеглихме към следващия “Национален туристически обект” – единствената по рода си руска бакалница на Gold Coast, под надслов “Russian Delight”. На чист български език последното наименование би звучало като “Руски кеф”, “Руско густо” или нещо много подобно, свързано с гастрономическата наслада на човешкото същество.

Точно отсреща на улицата обаче, имаше един магазин за дрехи от втора употреба, тип “бутик” алá мадам Коко Шанел, в който се напъхахме почти мигновено, преди да се отправим към руските мамаши. Аз си избрах едни обувчици за $8, които ми трябваха за работа. За съжаление онези, които си купих на предишната ни почивка (няма и месец време от тогава…) не издържаха достатъчно дълго време на напъна и подметките им се отпраха. Лепихме ги с вълшебното и небезизвестно лепило “Каноконлит”, което Даниелчето употребява в индустриални количества при всякакъв подобен повод, но последните продължават да зяпат отпред като на панаирджийска мечка зурлата. Е, аз си ги нося разбира се и не съм ги изхвърлил още, но за всеки случай в багажника на колата стоят тези “новите” - като резервен и спасителен вариант. От този дюкян купихме и други дребни стоки – кинкалерия и галантерия на ювелирна стойност, след което най-после се понесохме към руснаците.

Магазинът на братята руси всъщност представлява пристройка към малкото им колбасарско цехче, в което се произвеждат невероятно вкусни произведения на месното изкуство и творчество – наденици, кренвирши, всякакви пресни и сушени салами, пушени гърди, шунки, пастърми; списъкът с номенклатурата на тази малка фабрика сигурно е по-дълъг от поточната им линия вътре. По принцип тези продукти са доста скъпи – цифрите се въртят около $24-$28 килото, като имат артикули и доволно по-скъпи от тези цени. От тях вероятно си купуват само богатирите и царските наместници, докато за мужиците и крепостните селяни в наше лице остават техните огризки, които вървят само по $7 за килограм (а пък по-рано ги харчеха по $3-$4, но се изучиха дяволите и веднага вдигнаха тарифите, след като се навъдиха повече такива като нас и мераклиите за евтина стока станахме твърде много). Жената зад щанда ежедневно събира в една кутия въпросните изрезки – обикновено по 3-4 пръста от началото и края на всяка щафета салам, някой сакат и маломерен кренвирш, пушени сланинки и т.н. Докато редовните клиенти купуват само от първокласната им и отбрана стока, аз винаги вземам по кило-две от въпросните остатъци. В тази иначе хаотична сбирщина се понамирват всякакви парченца от тяхната заводска продукция и разхвърляни върху танурчето вече в къщи, тези на пръв поглед безформени и отблъскващи деликатеси се превръщат в едно превъзходно мезе за виното ми, което вече “давным-давно” се е превърнало в мое ежедневие и задължителен вечерен ритуал. А пък какви омлети стават от тях – няма да ви разправям, че лигите ми ще се проточат по белите листи, докато излагам настоящите си мисли. Грабнах аз пакета за $14 и докато влязох в колата, уханието на пушено месо и нашенски подправки изпълни всички ниши на купето. А моята вълчица на предната седалка само това чака – нахвърли се като гарван на мърша и почна да чопли от плика, опитвайки си поотделно от всеки индивидуален артикул. Тя се беше засилила да закусва в проклетия Макдоналдс, обаче вместо това купихме едни питки от близкия супермаркет и обедът ни се осъществи в движение по този толкова непринуден и естествен начин – разбира се, слят и със закуската.

След руския деликатесен магазин трябваше да се отбием през сервиза за гуми, където Неничко има приятел, от когото пък аз очаквах да ми даде добра цена (разбирай ниска…) за подмяна на галошите, с които до този момент беше обута камионетката на Даниела. Добре ама баш по това време неговият аркадаш отсъстваше, а пък ортакът му ме прикова към асфалта с по $200 на гума за размер 245 x 45 x 19” или $165 за малко по-нископрофилния им вариант, които уж били широко разпространени и от там идват да са по-евтини. Остана да мислим по принцип какво да правим, защото този въпрос трябваше да се реши час по-скоро. Действително, че ние колата я купихме с почти нови гуми, които бяха монтирани на оригиналните си джанти. Но понеже с нея дойдоха бонус и едни специални колелета, които ние с Неничко бяхме вече монтирали още предишната седмица, а пък гумите на последните не бяха много свестни, та се налагаше бързата им подмяна с нови - или поне с някакви стари, но по-читави от съществуващите.

Разсъждавайки на глас продължихме към една друга бакалница, от където обикновено си купуваме евтини хранителни стоки. По принцип въпросният магазин е създаден да продава артикули с изтекъл срок на годност или близък до датата на изтичането му, с цел бързата им разпродажба на нищожни цени. Обаче покрай всичко това, управителката успява да зарежда рафтовете си и с много от редовната стока, която също върви по ниския ценоразпис покрай всичко останало. От там например си купувам оранжада за разреждане на виното – никога не съм се вглеждал в етикета ѝ, че да я проверя до кога аджеба е годна за употреба. Но след като последната е достатъчно газирана и разрежда питието до приятният ми на езика вкус, за мен автоматично значи, че на нея няма какво да ѝ е толкова разваленото – останалото са предимно халосии на сноби и хора, които могат и гладни да серат, но няма да си купят подобна стока от страх да не би да се отровят. Пак от тоз дюкян намирам и купувам на едро най-различни сиренца и кашкавалчета, които в редовния гастроном са безумно скъпи. Обаче вземи едно синьо сирене например: амчи то колкото по-синьо става, толкова повече вино изпива, бре; не ми е известно как точно се определят тези стойностни параметри, но за мен най-важният компонент в уравнението си остава единствено цената на дребно и с колко ми олеква джоба вече на излизане от дюкяна. В супермаркетите, от народ човек не може да се размине и по касите се редят десетки труженици с препълнени от продукти колички. Напълването с връх на един такъв “тролей”, както им викат тук, отсича едноседмичната социална помощ за безработни, която мисля че варира в границите около $200-$250 (може вече и към $300 даже да клони, но не съм достатъчно запознат с материята). Докато в онова невзрачно магазинче се въртят само неколцина души, предимно просяци като мен - повечето зяпат, блуждаейки по витрините с полираните си от марихуана мозъци и помътнели от алкохол очи, но много малко от тях купуват, за да оцеляват. Е, че има ли бедни хора тогава, след като всичко живо се тъпче в супермаркета и отпред няма места за паркиране на колите от освирепяла и огладняла, лакома сган, която граби като невидяла, сякаш идва края на света?! Както и да е – това са само мои лични разсъждения, базирани на още по-лични наблюдения; тенденцията в нашата мила родна страна са идентични, което също забелязах напоследък при няколкократните ни поредни визити. Ние си накупихме някои провизии и от там се отправихме към касапницата на виетнамеца Ким.

Виетнамци и китайци се славят с продажбата и транжирането на най-вкусното свинско месо в света – е, в Австралия поне е така и лично за мен; за остатъка от човечеството не ме е грижа особено какво мисли по темата. Първо те не колят мъжки прасета, чието месо намирисва малко, защото местните не ги скопяват. Не знам даже и с какво ги хранят (нито пък ме интересува, прочее…), но месото от такава азиатска касапница няма нищо общо с онова, което продават по веригите на супермаркетите – да не говорим за цената му, която е почти наполовина. Свинският врат например, при моя Ким варира между $9 и $10 килото, докато в гастронома за същата разфасовка дерат по $16, че и повече. От месарницата искахме да купим една свинска предничка, която да си обработим и смелим за домашни луканки. От същия човек трябваше да взема и черва, но той ги нямаше в момента и ние отложихме мероприятието за следващия ден. Така след посещението на още няколко междинни търговски вериги и центрове, най-после се прибрахме в къщи – след като излязохме още сутринта на ранина, до това време часовникът вече показваше 15:00.

Оставих Даниела да се разправя с пазарските торби и чанти, а аз отидох да взема Неси от школото. Пътят ми така или иначе минаваше покрай разни други сервизи за автомобилни гуми, каквито покрай нас има почти на всяко кьоше. На едно място попитах за чифт стари, с надеждата да подменя само предните като най-зле от всички останали. Там обаче нямаха такъв бамбашка размер и аз отидох при едни други хора. Този цех е сравнително нов и хората се опитват с по-ниските си цени да наберат по-голяма клиентела. Като се заговорихме с момчето, то ми предложи вече цена от $120 на гума, което в глобален мащаб беше значително по-евтино от останалите ми варианти и възможности. Времето обаче съвсем напредна и за момента не можах да взема адекватно решение – разбрахме се да отида на другия ден (събота) и тогава на спокойствие да свършим работата. Вечерта заведох Ванеса да свири в ресторанта, а през това време у нас дойде Гергана. Бяхме се разбрали да остане при нас, че да не ѝ е скучно, докато го няма нейният тъй скъп Любчо. След приключването на репертоара в “пиано-бара”, ние от музикалната трупа окончателно се прибрахме в къщи, където се включихме в започналото вече домашно тържество.

В събота рано сутринта аз се изстрелях към гумаджийницата, защото вечерта с Даниела взехме решение да сменим всичките гуми на колата, та поне тя да е обута като хората. В сервиза последваха нови пазарлъци и финансови гърчове, при което човекът излезе с нови цени на дребно – този път по $100 на парче, при което аз не можах да устоя на предизвикателството и реших да сменим и четирите гуми с чисто нови, та да ни е мир на главата за дълго време напред. Докато изчаквах цялата процедура по смяната на гумите, аз се разходих из околните улици и магазини, а след около два часа всичко беше готово по колата. Оставих в дюкяна $400 и потеглих към следващите си обекти.

Основната задача за деня (смяната на гумите не беше дори планирана…) все още си оставаше доставката на месо за нашите прословути наденици. Върнах се при моя Ким и пазарлъците ни продължиха на нова сметка. Старият азиатски мошеник, вероятно древен потомък на някой пиян американски “солджър оф форчън” от времето на войната (по смисъла на “Soldier Of Fortune” – Deep Purple; класически хит, за незнаещите младоци, отгледани и израснали с музиката на Азис…), извади едни разкошни мръвки без кожа и вече обезкостени, които ми продаде по $7 килото, докато ако бях купил другото месо с кокалите и кожата по него, щеше да струва $6.50. Така си спестих няколко часа на разфасоване и транжиране в къщи, което наред с моята неопитност и в комбинация с тъпите ми касапски ножове, направо си е един наистина доста трудоемък, мъчителен и продължителен процес. Китаецът (или пък виетнамец – аз така и не знам от каква народност са тези хора, защото всичките изглеждат еднакви с дръпнатите си от прекомерна употреба на ориз очи) ми продаде и малко сланина с кожата за $4 килото. Едно на друго, цялото количество излезе 8 кг чисто месо и 2 кг мазно; заедно със 120 г черва на $65 за килограм, общият масраф се закръгли на около $75 без малко. Така, натоварен с мръвки и нови гуми на колата, някъде по обяд се прибрах в къщи.

До това време вече Даниела и Ванеса ме чакаха кажи-речи на вратата готови за излизане по търговия и пазари – те се метнаха обратно на каруцата, докато аз наточих единствения си годен за кожодерски нужди кухненски нож и подкарах кълцането на месото. Нарязах всичко на дребни парчета, после обрах сланината от кожата и я размесих равномерно с останалите мръвчици. Получи се една хомогенна 10-килограмова купчина от месо, която разплесках като пита по масата. От там се преместих в цеха за подправки – отмерих си необходимите мерудии за съответния обем и ги смлях с машинката за кафе. Накиснах ги в малко вода, само колкото да се размият и ги излях върху накълцаните вече месни парчета. Омесих всичко на ръка и го натъпках в един найлонов чувал да престои една нощ в хладилника. От време на време разбърквах заготовката външно през найлона, за да не си цапам ръцете с лой.

По някое време в неделя започнахме същинското пълнене на червата. Закачих фунията на месомелачката и така както си беше с ножа, започнахме едновременния процес на мелене и тъпкане на готовите наденици. По този начин си спестих двойното прекарване на месото през машинката, като същевременно доказах, че методът съгласно мъдрите съвети на бачо Гьорги, всъщност беше много успешен. Процесът продължи до момента, в който свършихме червата. Аз знаех, че те нямаше да ми стигнат, защото предния път употребихме около стотина грама само за 5 кила луканки. В тази серия се натъкнахме на няколко значително по-дебели черва и ако всичките бяха такива на размер, може би щяха да са достатъчни за цялата партида. Но впоследствие излязоха по-тънки модели, които се пукаха лесно ако се препълнят с материал и така не успяхме да вкараме всичкото месо в тях. Остана близо 3 кг сурова заготовка, която също трябваше да влезе в употреба. Измих си ръцете и отидох при едни касапи в големия търговски комплекс до нас, за които знаех, че работят и в неделен ден. Измолих им малко черва, които те на драго сърце ми продадоха – за една дължина от около метър-метър и половина обаче ми одраха кожата с $1.50; аз взех 6 такива дължини за $9, които на грамаж дойдоха едва само 78 нещастни грама – сърцето ме заболя като им подавах паричките си за тях, но пък нямаше и как да се откажа по средата на започнатата вече работа; делото трябваше да се доведе до своя победен край. Прибрах се обратно у нас и донатъпкахме с Даниела остатъка от месото. Сега пък ни хартисаха малко черва, но тъкмо ще имаме повече за следващия път. Прибрахме всичко по хладилници, сушилници, фризери и т.н.; измих тезгяха и посудата – тави, ножове и машинки. От там насетне наклах огъня, на който трябваше да изпека промишлени количества с чушки и патладжани. Предния ден, след покупките ми при месаря се отбих и до зарзаватчиите. От тях пък взех по един кашон от въпросните зеленчуци с ясното съзнание да ги приготвям на туршии за зимата (в нашия случай за лятото, което ще настъпи много скоро, след приключването на сегашния пролетен сезон). Купих десетина кила сини домати за $8 и още близо толкова червени чушки за други $5 – евтина стока, хубава и прясна; пълна с въглехидрати и доволно богата на нитрати, обаче при интензивна употреба на ракия и вино, последните изкристализират по силата на съответните химически закони и се изхвърлят от организма почти неусвоени под формата на диария – наздраве и да ви е сладко! Награбих се и с много чесън, а магданоз вече късахме от насажденията на Даниела, които се самоотглеждат на отделни туфи тук-таме из двора.

Много скоро след това жаравата беше вече готова и паралелно докато пекох чушките, рязах пък патладжаните на кръгчета за пържене. Опекох и няколко дребни за кьопоолу, но основните количества подготвих за тигана. След като втасах с печивото, сложих една стара тава на скарата, налях вътре олиото и започна процеса по изпържването на сините домати. Подире им замина близо кило и половина шарлан, но то влезе в употреба така или иначе – нямам загуби на материали и ресурси. Цяла вечер пържих и докато не приключих с всичко не мирясах. Оставих чушките да се оцеждат в мивката, а патладжаните прибрах в една голяма тава. С тях щях да се занимавам на другия ден, като се прибера от работа.

За да използваме жарта опекохме едни свински ребърца, които пазех специално за Даниела, че тя много обича такава разфасовка. Тя охотно се бори с всеки отделен кокал и го изчиства идеално до “блясък” – състояние, при което дори и някой бездомен гладен помияр не би му посегнал, защото по него няма вече нищо останало за глождене. За вечеря на огъня овъргаляхме и едни бракувани наденици, които бяхме заделили за опитня и дегустация. Вкусът им беше просто зашеметяващ – несравними с нищо подобно на световния пазар, та даже и в родната България! С всичко това и след кратката ни вечеринка, денят, който хранел годината според едноименната поговорка на милата ни леля Маринка (“Ден година храни”…), ние прибрахме масата и се разхвърляхме по каютите за сън.

Само за миг се връщам на съботната скучна вечер, когато пък Ванеса беше на работа в ресторанта, където обикновено в петък вечер ходи да свири на пиано. Тя и при други поводи, когато сме ходили там, с най-голям ентусиазъм е помагала на персонала (до този момент само на доброволни начала), но сега пазарлъкът ѝ със съдържателката беше съвсем официален и оная вече я назначи на истинска надница. Пуснахме я да си изкара някой грош за “джоб-парасъ”, след като училищните ѝ задължения привършиха в края на срока. Даниела я закара в 18:00 и в 21:00 я прибрахме – заработила $40 за трите часа помощ в кухнята и навсякъде, където е имало нужда. Нека да върви и да се блъска сама – да знае как се харчат парите после. Тук е мястото да спомена и един неприятен момент с джипката на Даниелчето – те всъщност са няколко, като аз ще ги изброявам последователно, по реда на тяхното появяване.

Първо предната неделя, докато паркирала колата назад, Дани така я беше извъртяла, че последната се заклещила между колеца, който подпира платното пред гаражите на къщата. Щом тя видяла, че е опряла на нещо твърдо, заковала спирачките веднага, та аз късно вечерта като се прибрах след нея, независимо от нетрезвото ми състояние първо освободих джипката от желязото, че да иде после наш’та с нея на работа за нощната си смяна. Колът беше оставил няколко деруги по боята на вратите, но не много дълбоко и чак толкова фатално, защото явно Даниела е спряла точно навреме. Малко повечко да я беше натиснала обаче и ламарините им щяха да се огънат. Това го преглътнахме с нужния стоицизъм, вежливо мълчание и тиха взаимна ненавист – сякаш аз ѝ бях с нещо крив за глупостта; но пък нали мъжът е винаги виновен за всичко по подразбиране и по презумпция, без дори да има нужда от доказване на противното...

Когато в събота вечерта тръгнахме заедно да прибираме Ванеса от работа, видяхме че на арматурното табло съвсем безпричинно светна една жълта предупредителна лампа, която подсказваше за някаква проверка на двигателя. Надявах се, че като тръгне и маслото загрее до номиналната си стойност, тази лампа ще угасне от само себе си. Добре, ама тя продължи да свети обезпокоително през цялата седмица. През Интернета изчетох сума статии от очевидци и потърпевши собственици на подобни автомобили и всеки даваше най-различен акъл и предположение към вероятния проблем. На този въпрос специално, ще се върна малко по-късно в разказчето си – сега да проследим останалите случки и събития. А пък за да завърша темата с автомобилните си кахъри, ще споделя, че по едно време в съботния или неделен ден (не помня вече с точност, нито пък това е толкова важно за читателя), легнах под колата на Даниела да проверя как ще се монтира теглича, който купихме с нея в петък. Оказа се, че той е от различен модел и на нашето шаси изобщо няма да уйдиса, което автоматично означаваше, че трябваше да се разправям с връщането му, подмяна точно с какъвто трябва, пътуване на 40 км от нас и обратно; и т.н. и т.н. – кое ли ми е станало отведнъж, че пък и това сега (освен децата…). За това също ще стане на дума, само че малко по-надолу из текстовата част на записките ми.

В понеделник седмицата започна със заетостта на всички ни. Дани отиде на работа, аз заведох Неси на училище и от там заминах на адрес по нашата обща електричарска дейност с моя човек. Него ден сменяхме инсталацията на една много стара къща, която по моему подлежеше на събаряне, но хората искаха да я подновят и да заживеят в нея. Работата там беше толкова много, че на същия обект ходихме и във вторник - изкарахме две пълни 7-часови надници, като след време отново ще се разправяме с тая съборетина. Сега къщата е оставена само на скелет – без вътрешните стени и тавани, за да можем ние да си прекараме жиците, а водопроводчиците – съответно тръбите и маркучите. После дървените рамки (демек “стените”) ще се затворят и всичко това се запечатва за вечни времена с гипсовите плоскости, като много скоро нашата електротехническа “бригада” пак ще имаме поне един цял ден връзване на ключове за осветление, контакти, лампи, вентилатори и т.н.

За да приключа със стопанската дейност по оцеляването на семейството, сега с няколко думи се връщам на чушките и патладжаните, които до момента на прибирането ми от работа в понеделнишката вечер, продължаваха да киснат в мивката и по разните тави из фурната на печката. От там насетне започна масовото белене на люспи и семки, подготовка за налагането им в кутия с олио, последвано от едно светкавично разбиване на кьопоолу, за да стигна най-после и до същинската дейност по нареждането на сините домати с чесън и магданоз в една голяма кутия, вместо в буркан, както това прави майчицата ми, златничката. С това ръкоделие се забавлявах, докато стана време за филма по телевизията, но пък иначе прибрах цялата стока по нишите на хладилника. Сега откъм мезето сме подсигурени барем до Коледа – лошото е само, че ракията е кът...

В сряда пък работихме на хладно и сянка в един подземен гараж, който собствениците му искаха да превърнат в частна детска градина (забавачница). Трябваше да монтираме допълнителни луминесцентни лампи, контакти, ключове и т.н. Отвън температурите бяха стигнали 30°C, но долу в подземието беше рахат. След приключването на тази дейност, следобеда пък ходихме на друг адрес, където неочаквано свършихме много бързо и малко след това се разотидохме по домовете.

За четвъртък вече имахме отдавнашна уговорка да се върнем при един клиент, който преди време също беше изкъртил стените на къщата си, за да вкараме новата инсталация в рамките. Сега трябваше да му свържем осветителните тела, печки, фурни, бойлери и контакти, която дейност отне целия ден. Още от сутринта обаче осъмнахме в дъжд и значително понижаване на температурите. За някъде пак казаха, че бил падал сняг на парцали, ама аз нали не давам много-много ухо на светските клюки и новини, та не разбрах за къде точно говореха – не беше за Канада, всеки случай; за тук ставаше въпрос. Така или иначе ние веднага усетихме ледения полъх на зимата и тутакси навлякохме обратно ватенките и нахлузихме ботушите, които уж бяхме захвърлили до следващия ледников период. А през цялото това време, жълтата контролна лампа в таблото на Даниелината кола продължава да свети, та грее като месечина чак. Бензинът в резервоара също като че ли се изпари само за тези няколко дни, през които тя беше изминала едва 150 км, а стрелката на уреда клонеше вече кажи-речи под половината си деления (това беше наистина обезпокоително, като се има предвид, че обемът му е с вместимост от 60 л, ако не даже и повече – не съм го пълнил още съвсем празен; все го доливаме напоследък, защото тази и миналата седмица цената на петрола падна до нечувани и невиждани до сега ниски стойности от $1.15 за литър).

Ние в петък по обяд трябваше да тръгнем за нашата екскурзия, от което следваше, че аз него ден изобщо нямаше да ходя на работа. С моя човек се разбрахме да възобновим съвместната си дейност от следващия вторник нататък, след като ние се завърнем от кратката си почивка в понеделник вечерта. В същото време аз исках да върна теглича и да взема друг, както и да закарам колата на Дани до един специалист, който да си каже мнението по наболелия въпрос във връзка със светенето на жълтия семафор. В четвъртък беше последния учебен ден на Ванеса, но пък в петък децата имаха някаква репетиция в училището от 10:00 до 14:30. Станахме много рано, за да оставим мама Дана на работа, чиято смяна започва ката ден в 06:00 и с нейната кола се понесохме обратно към автоморгата, за да се разправяме с теглича. По път малкото закуси в Макдоналдс и като се наяде обилно с отровните им и нездравословни храни, слънцето я напече през джама и тя заспа на седалката. През това време аз намерих друг теглич, доплатих $40 за него, защото тоя видите ли, бил по-хубав и нов от предния и от там поехме към сервиза на майстора – ваш’та мила мамка кожодерска, аз дано поебна зла! Как пък на никого веднъж не домилях, как пък всеки, който реши и тутакси ми свлича кожата до кокала; майната му...

Човекът там беше изключително добронамерен да ми изслуша болката и каза, че това било много често срещано явление за тези марки и модели автомобили. Разбрахме се обаче малко по-късно да отида отново при него, защото в момента беше зает с други подобни пачници и да подложим двигателя на специален тест, вързан към компютър, за да се разбере с точност от къде идва дефекта. Часът все още беше твърде ранен и аз в този промеждутък мимоходом свърших няколко други задачи за попълване на времето. После оставих Ванеса в училището и се отправих обратно към лазарета на автомобилния фелдшер. На път се отбих през един склад да си купя сушени сливи, с които подправям ракията за добиване на цвят и мирис. Последния път от пазара в Габрово взех няколко опаковки есенция за сливова ракия. И сега като си купя една дамаджанка със суров и разреден вече спирт до около 38°-40°, цвръквам вътре няколко капки от есенцията, хвърлям една шепа сушени сливи на дъното и след седмица-две вадя такава ракиена реколта, че “Троянска сливова” и “Тетевенска отлежала” могат само да ми дишат праха подире. Наскоро пробвах подобна продукция с кайсиева есенция, но с нея не се получи такъв зашеметяващ ефект, както със сливите. Сушените зарзали ги продават много сухи и почти не пускат нито цвят, нито пък аромат. Докато сливите са по-месести и влажни в собствените си сокове, които именно придават кехлибарения оттенък на течността, а пък за вкуса ѝ да не говорим, че и в момента даже ми потичат лигите и ми се насълзяват очите – áко да е само 07:45 в ранната неделна заран. Това последното пък идва да покаже, че писанията ми от вчера се прехвърлиха за днес, но пък заради гладкостта на моя преразказ, сега няма да го разчленявам по отделни дни и дати.

И така - ето ме вече в автосервиза, където още с прекрачването на прага му, почти автоматично олеквам с $44 за услугата по закачането на колата към стенда. След няма и 5 минути, майсторът си каза тежката дума, даде ми номера на кода от теста, по силата на който трябваше да се смени някакъв въздушен клапан. Последният регулирал вредните емисии на горивото при първоначалното запалване на двигателя и поради някакви причини беше останал отворен (или пък затворен, което аз така и не разбрах и което няма никакво отношение с повредата; на мен тази материя ми липсва в знанията още от далечните студентски години и принципно далеч не съм “на ти” с разните му там помпи, клапани и друга хидравлична или пък пневматична терминология – дрън-дрън, ярина). Човекът обаче беше твърде любезен да ми “нулира” кода и да изчисти жълтите предупредителни сигнали за обръщане на внимание в арматурното табло. Заведе ме вътре в работилницата си и ми показа какво представлява въпросния клапан; показа ми точно и мястото, където се намира под капака на мотора, подчертавайки недвусмислено, че мога и сам да си го сменя. Това последното пък за мен беше едно огромно облекчение, което аз посрещнах много радушно и в приятен унисон с горещите ми благодарности към майстора (халал да са му моите 44 нещастни долара). Впоследствие ще търся такава част и ще се мъча да я подменям със свои собствени сили, но предварителните ми проучвания показват, че ще има да се изръсят барем още $200-$300 за проклетия клапан. Сега се надявам това да се размине и ако старият се “закисне” по някакъв начин в това си състояние, ще бъде истинско чудо. Още с изчезването на “код жълто” колата изведнъж се оправи, възстанови си предишната динамичност и мощност, които бяха значително занижени. На идване насам непрекъснато следях уреда на бензиномера – с половин резервоар минахме 300 км, което говори за нормалните функции на двигателя. Заради неговата значителна мощност и литраж тук изобщо не могат да се очакват някакви чудеса в разхода на гориво и ако ние се движим в границите и около 10-те литра на 100 км пробег, трябва само да хвърляме шапки и да викаме “ура”.

След като мирясах около автомобилните си кахъри, най-после се прибрах в къщи и започнах да товаря багажа във фургона. Добрата моя фея Даниела беше приготвила абсолютно всичко в коридора, което беше за вземане; беше ми наслагала бележки по кутийки и найлонови пликчета в хладилника, да не би да забравя нещо важно, та да останем случайно гладни или пък жадни през трите дни на почивката. Събрах торбите и дисагите, залостих портите на къщата и в 14:30 отидох да я взема от работа. Ванеса също нетърпеливо чакаше пред училището да пристигнем с майка ѝ според уговорката ни; минахме покрай нейната приятелка (съученичка от класа) да натоварим и нея, като малко след 15:00 вече бяхме стъпили на магистралата за Бризбън и нагоре към Нуса (Noosa).

Пътуването насам беше малко мудно и затормозено, защото ни хвана петъчното върхово натоварване на движението по пътищата; в прибавка дойде и лошото дъждовно време, но така или иначе пристигнахме благополучно към 18:00 – навън се беше смрачило, въпреки че дъждът по едно време спря, особено с наближаването ни към морето. В този курортен комплекс има 80 вили, всичките пълни до дупка. В някои от тях живеят хора, които са си ги изкупили; вероятно има и други на свободен наем, но голямата част от тях са предназначени за такива екскурзианти и временно преминаващи туристи като нас. Плащаме по $110 на вечер, което според моя тесен специалист по широкомащабно курортно дело и настаняване на летовници било много евтино (вероятно е така – ако човек работи, само с два часа от своята дневна надница може да отседне тук и да се радва на недоразвития си капитализъм; другите обикновено подсмърчат откъм външната страна на оградата и цъкат с език, търсейки облагите на развития социализъм – всекиму своето, според заслугите си и отреденото му свише). На бърза ръка качихме куфари и чанти, заредихме провизиите в хладилника и малко след това вечеринката ни започна. Децата ядоха и си играха на техните игри, влизаха-излизаха, ходиха до басейните, които са три за целия комплекс, като единият от тях е с отопляема вода за ползване и през зимата. В рамките на тази територия има зала за конференции, сватбени тържества (даже снощи имаше подобна церемония) и всякакви други обществени мероприятия. Иначе апартаментчето е едностайно - с една спалня, но обширна кухня и всекидневна; току под малкото балконче се намира един от басейните – ако последният е достатъчно дълбок, човек спокойно може да скача долу директно от парапета. Кухнята е оборудвана с готварска фурна и котлони, микровълнова печка, миялна машина за посудата и т.н.; има всякакви чаши, чинии, паници, тенджери, тигани и друг кухненски инвентар.

През вчерашния съботен ден в едно съседско село имаше традиционен панаир, на който оставихме децата да се мотаят и влачат по сергиите, а ние с Даниела се върнахме в градчето. Там с нея вече си имаме няколко търговски обекта, които винаги “преслушваме” и разглеждаме с повишен интерес. И този път си накупихме разни евтини дреболии, без които вероятно животът ни занапред направо би спрял, а пък така и не знам как сме го живели без тяхната наличност до сегашния момент на притежанието им. Аз повлякох и едни чисто нови кожени обувки за $5 – естествено вносни; произведени в Пакистан, а не в Китай. Така от дюкян на дюкян убихме сутринта и към обяд се върнахме до селския панаир, където имахме среща с момите. И техните торбички бяха пълни с “1001 стоки”, но не съм проверявал какви глупости пък те са купували, за да не си развалям курорта. Изядохме на крак по едно продълговато хлебче с германска наденичка вътре и пържено кисело зеле, с което сплашихме глада си за обяд. После всички заедно се прибрахме обратно в градчето. Пак се разделихме на групи по интереси – малките заминаха по техните момински разходки, а ние с Дани – по нашите старчески променади. Няколко часа по-късно се срещнахме и се прибрахме във вилата, защото момите ни искаха да се къпят в топлия басейн. През това време за нас “старците” беше отредена една хубава пенсионерска разходка по алеята около реката, но се прибрахме преждевременно, защото покрай водата забръска един такъв леден ветрец, та се вкочанихме чак от студ. Малко по-късно започна подготовката за вечерта – аз месих кайма, разпъвахме скари, пекохме балкански кюфтета на балкона и беше много забавно. Колкото храна сме повлекли само за три дни, сигурно ще ни стигне и за още три седмици напред, но Даниелчето обича да има изобилие – после цял месец ще дояждаме остатъци и огризки.

Вече е 09:00. Все още не знам каква ще ни бъде програмата за деня, защото всички продължават да спят най-здраво и звучно – и малки, и големи. Гледам през пердето, че навън е слънчево, но дали ще бъде и топло – ще разберем едва като излезем. Може днес да направим една пешеходна екскурзия през гората, но да видим как ще се организираме, че сме и голяма банда този път – мераците на всички ни са най-различни и доста често напълно противоречиви…

Точно два часа преди да напуснем хотелския комплекс и градчето Noosa, ще обобщя набързо последните си впечатления от това прекрасно място. Нарочно станах по-рано, както междувпрочем всяка заран, че да мога на спокойствие да изложа мислите си. През деня това е невъзможно, нито пък вечер, когато лудницата около мен е пълна и глъчката – голяма. Естествено в днешното ранно и свежо понеделнишко утро ще ви занимавам със случките от вчера. Нощес на няколко пъти се изсипаха порции от обилни дъждове, та не можахме и да спим като хората. Покривът на сградата е ламаринен, а ние се намираме на горния етаж – точно под него. В резултат на това едрите дъждовни капки толкова силно плющяха по тая тънка тенекия, щото имах усещането че ще я пробият и водата ще шурне връз главите ни и по възглавниците. На децата дадохме спалнята, за да я превърнат на кочина с разхвърляните си навред дрешки и парцалки, докато ние с Даниела заехме един разтегателен диван в хола; доста удобен, между другото – неочаквано за подобно импровизирано легло.

Онзи ден, по време на вечерната ни разходка около района на комплекса се натъкнахме на един магазин, който беше пред затваряне и хората разпродаваха стоката си на безценица. Така аз съвсем случайно открих един порцеланов комплект солници, които бяха оформени във вид на руски Матрьошки. Веднага ми дойде на ума, че нашата Меган колекционира такива кукли и един подобен подарък би я зарадвал много. Помолих жената да ми запази кутийката до следващата сутрин, че в момента и двамата с Дани бяхме тръгнали без пари и портмонета (нали сме на разходка уж, не на “шопинг”) – а пък целият масраф беше само $5. Обаче собственичката ми даде солниците, с уговорката на другата сутрин да ѝ донеса парите. Аз много се трогнах от нейния жест и вчера това беше първата ни работа – върнахме се в дюкяна, за да ѝ се издължа (какви хора само има по света! – не всички са кретени като нас…). Обиколихме и околните сергии, да не би да пропуснем още някой друг съществен боклук, но за щастие не харесахме нищо повече и не сме се товарили с излишен кич (каквито бяха повечето от стоките им там, ако не и всичките).

След приключване на търговската част от дневната ни екскурзия, натоварихме се в колата и поехме към плажа. Денят беше слънчев, топъл и приятен – децата искаха да се къпят в морето и ги оставихме да се въргалят няколко часа из пясъка, докато ние с Даниела поехме към онази крайбрежна пътека, където се разхождаме всеки път, когато сме тук и която вече знаем наизуст. Целта ни беше повечето да се раздвижим и да разтъпчем кокалите си, защото като тръгнем веднъж по пътеката, връщане назад няма докато не извървим цялото разстояние. Долу в центъра на града примамките са много, лесно се поддаваме на изкушения – че сладоледи ли не щеш, кафета ли, скъпи обеди в ресторанти и други светски глезотии. Поради тези причини аз гледам разходките ни да са доста по-далеч от такава прелъстителна и подкупваща човека стръв. Оставихме колата в една тиха уличка и туризмът ни започна още от подножието на баира. Аз смених джапанките с едни обувки, които купих преди седмица за работа и поехме нагоре.

Цялата ни обиколка отне около 2-3 часа, през което време бяхме изминали разстояние от 10 км. Когато казах на Даниела колко много сме вървели, едва тогава на нея ѝ се подкосиха краката от умора, изведнъж огладня, ожадня, допи ѝ се кафе и влезе в разлигавения си режим на Софийска примадона от жълтите павета. Ние с нас си носехме една торбичка с вода и две филии хляб със снощните кюфтета помежду им, които тя изяде в движение още докато вървяхме през гората; че и вода ѝ давах да пие през 200 м, но виж пък – не мъкнехме подире си и термос с кафе само заради нейните аристократични прищевки. Като слязохме долу в града и докато изчаквахме мометата да се напличкат из водата, Дани изпи едно кафе на крак, за което каза че било боклук – но иначе струваше цели $4 от една сергия баш на плажа; ако щеш. После вече всички се понесохме към колата – натоварихме се и се прибрахме обратно в мотела. Беше все още рано и ние влязохме в топлия басейн. Отвън времето се усещаше малко зъбато от “ветрецът в тишината”, който полъхваше на талази-на талази, но пък иначе вътре във водата беше поносимо - почти до приятно, ама и не съвсем, както би било през лятото да речем.

Привечер се прибрахме в апартаментчето и след горещата изпарваща баня се наредихме покрай масата. Децата не бяха яли нищо цял ден и се нахвърляха на бърза ръка с остатъците от предната вечер. Ние с Даниелчето изпихме по някое питиенце и също вечеряхме с вчерашните кюфтета, салати и други огризки от хладилника. Малко след това вечеринката ни привърши набързо, защото всички бяхме доволно изморени от активния ден. Тази сутрин събираме партакешите, натъпкваме дисагите и се отправяме по обратния маршрут към дома. По пътя вероятно ще спираме на отделни места за попълване на времето – до 15:30 трябва да сме се прибрали, защото двете малки коконки довечера ще ходят на концерт. След концерта Ванеса ще спи у приятелката си, а утре сутринта има урок по пиано – учителката ѝ ще дойде у нас. Даниела започва редовна работа, като аз също възстановявам дейността си с моя човек. Мисля, че с него ще бъдем заети до края на седмицата, съгласно постъпилите през последните дни поръчки. А пък за всичко останало ще научите от следващия ми репортаж, който ще поместя в отделно издание. За сега това е всичко – целувки, прегръдки, много здраве, много любов и всичко останало; обичаме ви: Дани, Неси, Нени, Меги и на края от самия мен, като закономерен завършек и обединител на изброените по-горе…

AUSTRALIA - Една мечта родена в нищетата, миг след падането на “стената”...

Страници

сряда, 12 февруари 2020 г.