Мили
родители наши, скъпи бабо и дядо; случайни познати и съвсем непознати!
27.06.2015 – Кога
хвръкнаха двете седмици от последната ми дописка, аз така и не разбрах, но пък
наред с това, затишието около мен и моята трудова дейност също продължава да
виси в безтегловност, цялото обвито в неизвестност. През това време имахме
няколко електротехнически поръчки с моя приятел, които изпълнихме бързо, точно
и акуратно, обаче те до никъде не могат да заместят целодневните и постоянни
надници, изработени по принцип в някой офис или конструктивен отдел на
предприятие. Тази седмица беше малко по-ялова дори и от предната, защото
работните часове едвам стигнаха да си покрия масрафите по транспорта (образно
казано). За следващите дни също имаме няколко алтернативи, но и те не са кой
знае колко продуктивни от гледна точка на дневната парична заработка.
Напоследък се появиха малко повечко обяви за работа баш по моята специалност,
но пък кога ще дойде точно моя ред, че да ме назначи някой работодател – това
май и самият Господ вече не може да каже със сигурност. Онзи ден говорих с един
агент, комуто бях изпратил кандидатските си документи. По описанието на
публикуваната обява и съгласно изискванията в нея, отнесено по моя опит
натрупан в годините, аз бях тяхната най-идеална възможност (отново съдейки
единствено и само по моему, пречупено през моята собствена призма - т.е.,
преценявайки сам за себе си своя личен потенциал). Добре ама такива глигани
като мен, със същите “завидни” качества (ако не и още по-добри даже…) се явили
таман 150 парчета, барабар с моята скромна особа – човекът се видял в чудо кого
по-напред да си избере от цялата тая маса на безработни специалисти, натискащи
се за парчето хляб и място под слънцето. От целия ни разговор стана ясно, че те
едва ли ще придвижат именно моята кандидатура с толкова много места напред,
прескачайки кратуните на далеч по-млади, по-можещи, разни местни и подобни
индивиди. Аз разбира се, не се отказвам нито за миг от моите цели и дори тази
сутрин си изпратих резюмето на още едно място – това пък беше позиция, за която
само съм мечтал (абе те на мен май всичките са ми все такива, не забелязвате
ли? – от мечтани, та по-мечтани...). Дали обаче този път ще успея да пробия
дебелата желязна броня на безработицата не се знае, защото от онези 150 кандидата
за предната работа, 149 калпака вече сме атакували и тази, а пък 148 от тях
отново са се изпречили на пътя ми – ама и нищо не се знае току до самия край,
дорде не пристигне депешата им за евентуалното ми назначение или техният
любезен и лицемерен отказ (което е значително по-вероятно като развръзка в
случая…). След няколко дни ще се обадя на човека, за да проверя до къде са
стигнали с разглеждането на документите. Единственото мое спасение е да се
самовъвлека в някакъв собствен бизнес, но пък за осъществяването му ми липсва
мисленето, инициативността, пробивността и редица други показатели и човешки
качества, от които навремето ни лиши както строят, в който се родихме и
живяхме, така също семейната и обществена среда, в която израснахме – демек,
социализмът, като едно цялостно поведение на индивида и начина му на мислене.
Аз например най-истински и искрено се възхищавам на младите хора, които
напоследък пристигат в Австралия от толкова далечната България и са едва на по
25-30 години – добре обучени, със съответното самочувствие, с готов английски
език и пълни с идеи за осъществяване. Нашето поколение обаче е доста осакатено
откъм такива и подобни поривни мисли - ние гледаме да се задоволяваме с
малкото, само с подхвърленото и работейки за някой друг да изживеем живота си
на спокойствие и под нечия сянка; точно както беше в миналото – мълчи, нагаждай
се, кютай си и “трай коньо за зелена тря́ва”, какъвто е там лафът. Нас ни е страх от неизвестното, от неуспеха, от
евентуалния провал и най-вече от загубата на средства, с каквито и без друго не
разполагаме в изобилие и безчет – и това не е само до мен самият; ако не
всичките, то поне повечето сме все такива. Последните 25 години на някаква
частична и малко измамна свобода, до известна степен са помогнали много за
изграждането на новия тип личност – именно каквито ние не успяхме да бъдем,
прескачайки бариерата и нагазвайки дълбоко от РСО-то (визирам Развитото
Социалистическо Общество, за позабравилите тези политически термини…) директно
в бездънното блато на капитализма. В най-общи линии на нас ни липсва прехода и
промяната в мисленето. Когато човек е на 30, светът му изглежда съвсем
другояче, в сравнение с днешните му 55 лазарника, примерно. За нашата 30-та
годишнина ние станахме свидетели на неочаквани от никого политически и
икономически промени в световен мащаб – та Берлински стени ли не събаряхме, та
с Тодор Живков ли не се гаврихме и не оплюхме, та по митинги ли не ходихме и не
скачахме като петли, та в нови партии и демократични организации ли не
участвахме и не членувахме, дорде един ден не ни писна от всичко това, па си
навирихме куйруците и хайде, дим да ни няма по света; масово и безконтролно –
завинаги... Сегашните келеши по това време са се намирали все още в топките на
бащите си – на тихо, топло и на завет, докато ние трябваше да оцеляваме,
грижейки се за младите си семейства, за бебета и тем подобни. Трябваше да се
преборим с липсата на ток и режима му, башка с безводието, с дефицита на стоки
от най-първа необходимост и огромните опашки по магазините за парче “кучешка
радост” и бучка сирене или кашкавал – че и купони даже закачихме по едно време.
Не говоря тук изобщо пък за телевизори, перални машини, домашен телефонен
абонат (дуплекс, при това…), за екскурзии в чужбина, талони за бензин и прочие
изродщина. Така мога да изброявам до нощес и пак няма да ми стигне времето за
всичката помия, в която бяхме длъжни да плуваме без да се издавим в нея -
разликата е огромна, а резултатите са налице; за някои плачевни, за други –
малко по-инакви, в зависимост от социалното стъпало и положението им сред
обществото. Ибаз го…
Както
и да е – направих един кратък анализ и обобщих причините за частичния ми
неуспех и следствията от него. Разбира се, това може да прозвучи и като едно
прекрасно оправдание на жалък мухльо или типичен смотаняк, но аз все повече и
повече се убеждавам, че разсъжденията ми са правилни и дълбоко закономерни. По
тези въпроси ние доста често си говорим и с нашите млади приятели, които за
сега също се борят с живота и оцеляват достойно – с тази съществена разлика, че
пред тях стои и ярко блести светлата зора на бъдещето, докато ние вече малко по
малко клоним към мрачния му и шибан залез...
Но,
хайде – стига съм ви занимавал с празните си философски размисли. Сега ще
разкажа за изминалите две седмици на писмено мълчание и временно литературно
затишие. Напоследък вниманието на всички ни беше ангажирано със сериозната
подготовка на Ванеса за изпита и успешното ѝ представяне, който беше насрочен за онзи ден – сряда. Аз
тогава не бях на работа и ходихме заедно. Преди това имахме едно посещение в
студиото на изпитващата комисия за известно предварително загряване и запознаване
с инструмента, на който щеше да се проведе престижния конкурс. Хората все още
обработват резултатите и сме с малко противоречиви очаквания, но иначе всички
целокупно се надяваме за присъждане на най-добрата оценка. Всъщност, специално
този изпит има само два критерия на сравнение: кандидатът или минава за
следващата по-висока музикална категория (т.е., “прескача” трапа), или пък
остава за допълнителна самоподготовка и се явява повторно на същия изпит и при
същите условия догодина през Март. Ние за сега не знаем от коя страна на
барикадата се намираме – иска ни се да сме преминали “оттатък”, ама и нищо още
не е ясно; изненадите далече не са изключени.
През
този период от време, в чисто семеен план много-много движение и емоции не сме
имали. Аз поработвах малко през дните, междувременно Ванеса излезе и във
ваканция. През последните няколко учебни дни тя не беше на редовни занятия, за
да се подготвя по-дълго време за изпита си – на практика съкратихме само сряда
и четвъртък от учебната седмица, защото тях от петък така или иначе вече ги
разпуснаха. Полугодишните ѝ резултати и оценки са отлични – не съм гледал още нейното официално
свидетелство, но по предварителни данни и съображения на преподавателите, тя
имала само едно “B”; останалото било все “А” (по аналогия с нашата шестобална
училищна оценкова система, тукашното “A” = 6; “B” = 5 и т.н. чак до “D”, чийто
резултат вече се счита за незадоволителен и дори лош; понякога учителите си
позволяват да насърчават подрастващите, като към буквените оценки прибавят от
себе си по някой и друг знак “+” или пък “-” като по този начин поощряват в
известен смисъл старанието на учениците си). Същата седмица в петък вечерта
имахме гости, с които изкарахме много весело. В събота с Неси ходихме на урок,
след което се отбихме през Жоро и Данчето да ги видим. Бачо Гьорги е запретнал
ръкави и много усърдно строи камини, пещи и други скари из двора у тях, та
минах да го видя до къде е стигнал с проектите си. Вечерта се прибрахме и не
сме излизали.
За
да подсигурим на Ванеса повече време за репетиции в последно време не сме
ходили никъде. Даже миналата събота едни наши приятели ни бяха канили на рожден
ден, на който ние отидохме сами – тя си остана в къщи, уж да учи и да се
подготвя по-добре на спокойствие (в което аз дълбоко в себе си се съмнявам, но
след като пък резултатите ѝ са повече от добри, та не мога и нищо да кажа, освен да се радвам на
нейния успех). На другия ден Нени и Меган щяха да идват у нас, но срещата ни се
отложи за понеделник вечерта. Той си беше дошъл за своя пореден седмичен
отпуск, но трябваше да се занимава с нещо по неговата кола, та най-накрая я
закара при един негов приятел да я оправят заедно. Аз пък след работа минах от
там и го взех да се приберем до вкъщи, докато Меган и малката дойдоха по-късно
направо у дома с нейната кола. Хапнахме, сръбнахме и те не след дълго си
тръгнаха, че бяха изморени. Меги е започнала някакъв студентски стаж, който е
извън нейната основна работа – това е част от задължителната им програма на
обучение, която вече е наполовина свършена и ѝ остават само няколко семестъра още до окончателното завършване
на образованието.
Това
беше в понеделник тази седмица, като аз и във вторник работих на същия обект с
моя ортак. В сряда нямаше работа, което пък дойде добре дошло, че заведох
Ванеса на изпит. От там ходихме по разни магазини и накупихме някои евтини
хранителни продукти за преживяване и оцеляване на човешкия род в условията на
катастрофална безработица. В четвъртък имахме само една кратка работа за 4 часа
и с нея приключихме работната седмица. Сега вече ще чакам моя човек да се обади
- да видим кога и дали ще има нужда от още един чифт ръце, че пак да ходя с
него, когато се наложи. През останалото време се занимавам с творчество и
домакинство (главно мия чиниите и не се впускам излишно в своите кулинарни авантюри,
понеже самият аз не трябва да ям; напоследък се отпуснах малко, главозамаях се
от постигнатия до този момент успех и пак качих 1-2 кила – за това гледам да
съм по-разумен в лакомията си, но обикновено последната надделява и като седна
на масата, просто се самозабравям).
През
седмицата Нени се върна на обекта и от време на време си разменяме по някое и
друго съобщение с него. Този път той ще изкара там по-дълъг период от време, за
да си навакса пропуснатото заради учебния процес и изпитите, които положи
успешно. Неси все още е във ваканция – онзи ден излиза на разходка с една нейна
приятелка; вчера пак се размотава из града с някаква друга, а днес пък са двете
с майка си. Напред излязоха, което ми даде прекрасната възможност да драсна
тези няколко реда, докато ги чакам да се завърнат от пазар с пълните торби и
кошници. Нашите приятели ще минат надвечер набързо през нас за по някое и друго
блажно мезе, полято с чаша вино, защото Даниелчето утре е на работа, независимо
че е неделя.
Някъде
в началото на Юли ние пак ще отидем на една кратка екскурзия – този път ще
пътуваме със самолет; престоят ни е за 5 дни и ще посетим Cairns. Това е един
тропически град, разположен на около 1800 км северно от нас, където ние преди
години също сме били. Там ще отседнем в някакъв мотел, където се надявам да
имам всички подходящи условия за списването и издаването на поредния ми
разказ-пътепис за тази част на Австралия. Ще бъдем много ограничени откъм
теглото на багажа си обаче и все още не знам с каква фотографска и компютърна
техника ще бъда снаряжен. Във всички случаи ще взема и видеокамерата с мен –
ако не нищо друго, то поне да я разходя и до там…
06.07.2015 – Понеделник, но за всички нас денят е “неделя” – една от многото и
поредни напоследък. Даниела от онзи ден излезе в едноседмичен платен отпуск,
Ванеса продължава да бъде в училищната си ваканция, а аз съм на свободна
практика със статут на пенсионер. С тази малка разлика, че пенсионерите барем
получават макар и някаква нищожна пенсия, колкото да преживяват, докато аз
карам на каквото ми подхвърлят под масата; пардон – изживявам се и като
“рентиер”, разчитайки на доходите от недвижимия ни имот (имам предвид нашата
втора къща за инвестиция – т.е., определението за моето имотно благосъстояние
напълно се припокрива с отъждествяването на личността ми в тълковния речник; крупен
собственик – буржоа(з) или кулак, с други думи). Колкото до моята работа,
свързана с електричеството и в частност с жичкаджийството, миналата седмица не
съм участвал в никакви орташки проекти, защото моят човек нямаше достатъчно
дейност и за двама ни. Пазарил съм се едва за утре да свършим заедно нещо,
защото ние в сряда тръгваме на екскурзия (а пък щом ходим по екскурзии, значи
че не сме и чак толкова зле финансово, както гърците примерно). Доколкото знам
от него, двамата имаме планирани няколко съвместни мероприятия, но то ще е
вероятно чак когато се завърнем благополучно от Cairns другата седмица.
Междувременно
пристигнаха незадоволителните резултати от изпита на Ванеса, които специално за
мен са напълно заслужени и закономерни – точно в унисон с нейната недостатъчна
подготовка, независимо че заради нейния провал “ние” сега обвиняваме
изпитващата комисия, пианото им, учителката ѝ и целият възможен заобикалящ ни свят. Аз единствен се
дистанцирам извън това “ние”, познавайки прекрасно и из основи нивото на знания
и умения, показани на този музикален форум. Имаше разбира се и известни
субективни причини за този временен неуспех, но дълбоко в корените му се таят
единствено и само личните пропуски и подценяване сериозността на въпросния
изпит. Разбира се, ние с Ванеса имахме планове и за двата възможни случая, тъй
като тя самата също не очакваше, че е постигнала нужния и желания от всички
успех. Отдавна бяхме по следите на друга учителка, която така или иначе
трябваше да поеме обучението ѝ от тук нататък и да я подготви за следващите нива и музикални категории.
Това беше дори съгласувано с нейната досегашна преподавателка, която в
продължение на повече от 10 години се занимава с нея, още от съвсем ниското
стъпало на нейните умения и крехката ѝ, едва 5-годишна възраст (нямаше ги дори навършени, когато с Неси
започнахме всичко това). Тя самата беше споменала, че за да влезе в
по-високите, т.нар. “майсторски” и почти професионални класове, обучението на Ванеса
трябва да се извършва от някой друг, който владее това изкуство много
по-съвършено от нея. На първо място самата тя не е пианистка, а органистка –
независимо, че клавишите на двата инструмента са еднакви, разликата между тях е
огромна; така, както и начинът, по който се свири на всеки един. Ето защо, с
много търсене и проучване ние стигнахме до една друга, местна учителка
(рускиня) и тъй като тя също не пое този високоотговорен ангажимент, та от своя
страна пък ни насочи към нейна колежка и приятелка (също от “съветско”
потекло), което вече беше най-добрата ни възможност, до която можехме да се
доберем - при това най-случайно като щастлив шанс.
Веднага
направихме връзка с въпросната “мамаша” и жената беше достатъчно любезна да ни
приеме веднага. Още онзи ден ходихме да се срещнем с нея и разговаряхме надълго
и нашироко по всички възможни въпроси, касаещи темата, а в това време Ванеса
беше не очарована, ами направо омагьосана от уменията на тази жена. Тутакси те двете
се харесаха взаимно, което ще постави една съвсем нова основа в музикалните
способности на нашата малка пианистка – старата руска и “Макаренковска” школа
си пролича още на първата среща, след като жената ни разказа набързо за нейния
също толкова турбулентен живот. Тя е само с две години по-млада от мен, но на
външен вид изглежда като че ли току-що е завършила гимназията. Колкото
приказлива, толкова и емоционална, въпросната преподавателка е концертирала по
целия свят, композирала е музикални пиеси за филмовите продукции в Холивуд,
живяла е в Англия, после в Америка и от 13 години се е установила със
семейството си в Австралия. Самата ѝ фасада и външност респектира, подсказвайки за висша класа и най-висока
категория – както музикална и преподавателска, така и чисто човешка. Даже днес
те двете с Ванеса пак имаха среща, за да уточнят подробности по отделните пиеси
и изпълнението им, дискутираха партитури, ноти, банкноти и т.н. Един час урок
при тази жена ще ни струва $70, което е малко по-скъпа тарифа спрямо предишната
учителка, но след като премахнем пътуването по 2 часа и 200-те километра
отиване и връщане до тях, барабар с 8-те долара пътна такса, в един момент може
да се окаже и по-евтино, спрямо онова което сме плащали до този момент. Хайде,
стига толкова учебна информация – минавам на друга тема.
Миналия
петък вечерта у нас идваха нашите млади приятели, с които си задружихме
напоследък по-честичко. Те след няколко седмици ще си отидат за малко до
България, та може по тях да изпратя диска със снимките от годежа на Нени и
Меган – ще се разберем допълнително с хората. В неделя пък Даниела беше на
работа. Иначе седмицата мина вяло и лишена от всякакви емоции. Едва в събота
чак си направихме едно много сериозно тържество със същите приятели - този път
заедно с Дарина и сина ѝ,
който беше дошъл от Сидней за няколко дни да се видят с нея. Ние с него също се
познаваме още от предишни наши съвместни срещи и екскурзии, та се зарадвахме,
че ще ни гостува. Даниела беше предвидила да пече патка за вечеря, но аз от своя
страна подготвих една доза кебапчета – знам, че момчето умира за моята скара.
Научих го да прави кюфтета и сега той готви за всички негови апапи, когато си
правят техните младежки сбирки и седенки. Иначе е на годините на нашия Неничко
– много добро момче. Та вечерта пекохме и кебапчета, но гостите харесаха и
патката със зеле на Даниелчето, защото на всички вече взе да им омръзва от
моите безконечни традиционни български печива (само не и на мен, обаче). Сега
имаме остатъци за още два подобни моабета и цяла седмица ще дояждаме огризките.
Даниела прави и млин; после пък зелена баница – а на края се чудим защо не
слабеем. Аз предните няколко дни бях малко болнав, та в петък вечерта се церих
с една греяна ракия. След като почувствах значителното подобрение от това мое
самолечение, в събота продължих със същата рецепта – “сиропът” ми стана много
хубав, само със сгорена захар и портокалови корички. Всъщност Ванеса ни докара
някакъв вирус от някъде, та всички в къщи минахме през разни малки настинки,
макар и на крак…
08.07.2015 - 12:45, току-що се въздигнахме в небесата над Бризбън и все още прелитаме
над града. Предстоят ни малко повече от 2 часа полет, докато пристигнем в
Cairns. Вероятно това ще бъде чак около 15:00, защото самолетът ни поначало
закъсня с четвърт час още на излитане. Даниела дреме на седалката от едната ми
страна, а Ванеса си играе игричките на телефона от другата. Надявам се през
оставащото летателно време до кацането ни да нахвърлям всичкият информационен
материал, който се натрупа напоследък и за който нямах възможност да спомена,
докато бях в къщи стъпил твърдо на земята.
Онзи
ден ненадейно прекъснах мисълта си поради изчерпване на дискусионните теми -
оставих уж дописването им за някой от следващите дни, но такъв изобщо не
настъпи. Това мисля, че беше в понеделник - наред с всичко подадох и няколко
молби за работа по предварително обявени свободни позиции. Ванеса имаше среща с
новата си учителка по пиано, та ходих да я оставя у тях; 2-3 часа по-късно
отидох да я прибера. После те излязоха с майка си по пазар и търговия, а аз се
занимавах с домакински мероприятия.
За
вторник имах уговорка с моя човек да вървим заедно на работа, но междувременно
на мен ми се обадиха за едно интервю, което не можех да откажа. Хората искаха
да се срещнем в четвъртък, но поради нашето заминаване насрочихме извънредна
среща с тях още следобеда на същия ден за 15:00. Това пък попречи на
съвместната ни дейност с Митко (моят сегашен “работодател”, така да се каже).
Добре ама като се обадих да му кажа, че ще бъда възпрепятстван заради това
интервю, той от своя страна спомена, че неговата програма също малко се е
променила и ние така или иначе няма да ходим при неговите клиенти. За мен този
развой дойде добре дошъл, защото работата ни остава за след като се върнем от
екскурзията идната седмица.
През
това време Даниела и Ванеса бяха вече излезли, че малката трябваше да ходи до
една библиотека и там да решават някакви училищни задачи със съученичките си,
докато майка ѝ завчас опръца по всичките възможни
магазини и дюкяни в околовръст. Времето ми напредна - изкъпах се, избръснах се
гладко като за първа целувка с непозната ученичка и заминах за срещата си с
потенциалните ми и евентуални работодатели.
Компанията
се намира на сравнително удобно място от гледна точка на пътуването ми до там,
но 70-те километра отстояние до нас изисква поне час престой на пътя и минаване
през два платени участъка, със съответна такса от $1.64 и $2.69 (или нещо
подобно); както на отиване, така и на връщане. Това е същата магистрала, по
която всеки път ходехме на урок с Ванеса при старата ѝ учителка.
Иначе
фирмата е японска, с офиси и клонове по целия свят - много перспективна и
печеливша в световен мащаб. Дали обаче тези капиталисти ще се спрат баш на
моята кандидатура е съвсем отделен въпрос - сложно уравнение с много
неизвестни. Освен мен, хората имат да се срещат и съответно интервюират още
няколко такива умници в мое лице, та до две седмици поне няма да се знаят
точните резултати от представянето ми - някакво чудо трябва да стане, че да
предпочетат точно моята миловидна и хрисима особа пред останалите кратунковци
(които така и дори не знам колко на брой са). Личното ми желание за успех е
огромно, защото характерът на работа и дейността в отдела ще бъдат добре
познати и приятни като занимание - общо взето базирано на всичко онова, с което
съм свикнал от подобни позиции и което смятам , че вече добре съм усвоил. Не
залагам обаче чак толкова големи надежди за положителни резултати, тъй като
добре свикнах с разочарованията напоследък и с измамените си, празни и голи като
новобрачни младоженци надежди. Ще чакаме; ще видим…
Поради
опасения за надвишаване на разрешеното за пренасяне по аеропланите тегло, не
посмях да взема моя голям компютър, а в момента се мъча с училищния лаптоп на
Ванеса, който пък е с размерите на прочитна книга и едвам му налучквам
копчелъците. Нашите самолетни билети са едни от последните, които допускат
норматив за личен багаж до 10 кг. От скоро влязоха в сила нови ограничения за
всички вътрешни полети, съгласно които авиокомпаниите свиват теглото до 7 кг. В
този нищожен грамаж влизат дамски чанти и принадлежащите им портмонета, червила
и помади; камери и фотоапарати, преносими електронни игри, телефони, всякакви
други устройства и компютри – абсолютно всичко, което носи пътника (включая
теглото на самия куфар, който също е от порядъка на 3-4 кила). Ето защо,
независимо че в мотела ще разполагаме с Интернетна връзка, ние няма да можем да
установим своя традиционен и ежедневен видео мост с България, тъй като всички
настройки и програми останаха в големия лаптоп, а в компютъра на Ванеса има
съвсем други неща. За себе си аз нося и нейния личен компютър, който е с
нормални размери и който аз ще ползвам за времето ни на престой в Cairns - той
има значително по-едра клавиатура и използването му е далеч по-удобно,
отколкото тази малка фъшкия, по която кълва буквите в момента като мисир
папурени зрънца.
Трасето
на полета ни минава баш над океана - от нашата страна (дясната по посока на
движение) се виждат разни острови отдолу и единственото, до което ни стигат
погледите е огромната синьо-зелена водна безбрежност на хоризонта. Предполагам,
че сушата се вижда от реда с левите седалки, но самолетът е ужасно претъпкан с
народ и чак не мога да стана, че да хвърля едно око нататък. Иначе самият
аероплан не е от най-големите; 35 редици с по 6 седалки. Има/няма малко над 200
души на борда барабар с екипажа, но всички места са заети до дупка - едвам
натъпкахме багажа по хралупите на багажниците над главите ни. Понеже пътуваме с
много евтини билети ($77.50 на човек в едната посока - цена, включваща всички
възможни обирджийски летищни такси, надценки и други финансови задължения), в
сумата им не влизат 20-те законни килограма личен багаж, за да помъкнем със
себе си онези огромните куфари, с които обикновено пътуваме до България. Сега
сме се ограничили с по някой дребен и лек парцал, като от нас тръгнахме добре
навлечени със зимните одежди. Не че е толкова студено, но все пак отивайки на
значително по-топло и по-близко до Екватора място, преценихме че няма да ни
трябват повече ненужни дрехи. На практика компютрите и фотографската ни
екипировка тежат точно толкова, колкото и оскъдните парцалки, които сме
повлекли подире си. Мисълта ми беше и друга, че за някакви си 2 часа и срещу
споменатата сума (общо $465), местната авиокомпания “Tiger Air” ще ни извози на
1800 км от дома - че ще ни и върне обратно на всичкото отгоре. Ако това
разстояние трябваше да го пътуваме с колата, в двете посоки щяхме да изгорим
повече от 360 л бензин (и съответните $540 масраф само за гориво-смазочни
материали; тук не броя другите разходи по поддръжката на автомобила, гуми,
застраховки и т.н.). Не на последно място обаче идва и времето за пътуване -
във всички случаи това би отнело поне два дни във всяка посока, с минимум едно
преспиване по средата на пътя. Така самолетният транспорт се яви най-бързата ни
и удобна алтернатива за придвижване - стига да се намерят евтини билети,
разбира се. Защото нормалната им цена, в зависимост от деня на седмицата и
часът на пътуване варира между $119 и $549 в едната посока. Естествено,
по-високите ценови категории са предназначени за първа и бизнес класите, които ние
въобще не поглеждаме. Но дори по-ниската и най-обикновена еднопосочна тарифа се
движи в границите на $200-$300, а това вече би било безумие – особено пък
умножено по 3 и после по 2 (за връщането), какъвто е нашия конкретен случай на
социална единица…
В
момента прелитаме над Бариерния риф. Понеже този самолет не ползва много високи
въздушни пространства и коридори, долу под нас съвсем ясно се виждат
очертанията на лазурните острови и атоли, обсипани с корали и други морски
красоти. От тук като на длан се открояват най-различни островни групи, една от
които ние посетихме по време на нашето Новогодишно летуване на север –
предполагам, че сега се намираме точно над тези дивни красоти. Трудно е да се
каже със сигурност, защото този огромен океански шелф се простира на дължина от
2000 км - всяко едно подобно място от тази безкрайна островна верига е и много
различно, разглеждано само за себе си, криещо в своите очертания уникални и
неописуеми природни забележителности. За щастие денят е слънчев, ясен и видимостта
надолу кристално чиста.
Не
след дълго ще ни подготвят за кацане. Обикновено половин час преди това трябва
да се изключат всякакви електронни устройства, защото уж им се обърквали
уредите в пилотската кабина. Това са пълни глупости, защото ние имаме приятели,
истински пилоти на огромни пътнически самолети, които напълно опровергават
подобни твърдения. Те самите правят разни снимки и филмират красотите от
въздуха по време на излитанията и съответните си кацания по света - Чикаго, Ню
Йорк, Франкфурт, Сидней, та дори и София. Но правилата са си правила и щом
веднъж са поставени от някого, те просто трябва да се съблюдават – независимо
от собствените ни възгледи и “компетентни” становища по въпроса.
Започнаха
да ми заглъхват ушите – изглежда, че взехме да слизаме (не ми се иска да си
мисля, че пък падаме; нали търся и работа – кой ще работи вместо мен…); съвсем
скоро ще кацнем обратно на континенталната повърхност. Този път и ние, подобно
на белите човеци и баровци по цивилизования свят, имаме резервация за
Rent-A-Car, както едно време чужденците (главно западните образци на туристи),
които през лятото посещаваха нашенските слънчеви брегове и златни пясъци по
Черноморието. Брей, какви тузарски времена дочакахме, мама му стара - де пуста безработица,
де-ее!...
09.07.2015 – След поредните вече малко над 24 екскурзиантски часа, ето на какво
дередже се намираме за момента. Първо няколко думи за времето – ако това им е
зимата на местните, не искам да си представям какво пък би им изглеждало
лятото. Още с пристигането ни на летището и лепкавата вълна от сравнително
топъл въздух ме блъсна в сурата до степен на изпотяване. Изразено с по-вежливия
език на метеоролозите, температурата на околната им среда била с благодатните
28°C, тихо и леко влажно, със слаба вероятност за валежи, предимно от дъжд (за
сняг по тези географски ширини едва ли някога е ставало на дума). Сравнено с
климата, който бяхме напуснали само преди някакви си 2-3 часа, това беше нещо като
преизподня, накачулени с всичките дрехи, които имахме по нас – дълги ръкави,
блузи, фланели, якета, качулки, чорапи и дори пуловери (единствените одежди,
които нямахме в наличност бяха шалове през устата и шапки, тип “ушанки”).
Пътуването
мина безпрепятствено и сравнително бързо – нищо общо с убийственото и дълго
летене на път за Татковината, когато “нагоре” (към България) проклинаме мястото
на края на света, където сме се заселили от четвърт век насам, а пък “надолу”
(обратно към Австралия) ни е яд на държавата, в която сме се родили, израснали
и за жалост напуснали, след като бадева ѝ подарихме по близо 35 години от нашия собствен живот. Веднага с
пристигането се обадихме на компанията, от която бяхме наели малка количка за
придвижването ни насам-натам, срещу скромната сума от $22 на ден (без да сме се
разпростирали с излишни застраховки и други допълнителни масрафи, разчитайки
единствено на Божията милостивост и закрила от инциденти и произшествия; в
противен случай ще платим $4000 от джоба си, но нека сега да не мислим с
черните краски на негативните предположения – да пази Господ от беди). След
10-15 минути пристигнаха представителите на фирмата под формата на една мома,
която ни натовари багажа и нас самите в един микробус и ни отведе до мястото,
от където след съответните формалности потеглихме с наетото за 5 дни возило.
Колата е чисто нова – марка KIA и модел “Rio”, автоматична и като размер малко
по-голяма от моя Трабант, но пък иначе има 4 врати (дори 5, ако се брои и
задната към малкия фургон-багажник, който тутакси се запълни до върха с нашите
торби и дисаги).
Мотелът
ни беше в квартал извън града и ние веднага се отправихме нататък, след като и
времето прогресивно напредна като час от деня. Така самият Cairns остана малко
по-назад, докато нашето курортно селище се намираше на около 20-25 км в
северната му посока (т.е., ако бяхме пристигнали с влаковия експрес “Слънчев
бряг” в Бургас, то мястото ни на престой беше в с. Ахелой или Поморие – отново
образно казано и сравнено носталгично, съгласно моите неугасващи патриотични
спомени на непоправим родолюбец). По пътя спирахме за пазаруване от
извънградските супермаркети, защото в наетият апартамент има всички условия за
съществуване, стига човек да си подсигури необходимите му провизии – имаме
хладилник, готварска фурна и микровълнова печка, башка котлони за готвене,
електрически кани за чай, тостери за печени филии, та дори и телевизор във
“всекидневната” (без да броя часовниците във всяка спалня – две самостоятелни,
ако това има някакво значение за любопитния четец). Като обрахме евтиниите на
двете огромни вериги за хранителни стоки, буквално минути по-късно се намерихме
в комплекса за зимуване – пардон, летуване трябваше да кажа; нали сме в тропиците
- нищо че при нас, долу къде Gold Coast сега е люта зима.
Настанихме
се светкавично, нанесохме си провизиите, с които задръстихме хладилника като че
ли щяхме да годинясваме там, а нямаше след 4-5 дни да си тръгнем обратно за
вкъщи. Малко след това вечерното ни тържество започна със салата от местни
домати и някакво евтино френско бренди (вероятно “истински” винен коняк, а
съдейки по етикета на бутилката – привидно, уж оригинално европейско питие, пръкнало
се някъде от дълбините на Прованса и Лазурния бряг; незнайно как озовало се
тук, по най-неведоми пътища и чак пък в тази далечна част на света). Както и да
е – хапнахме малко мезе, сръбнахме по някое и друго аперитивче, изядохме си
тиганчето със сланина и яйца, изгледахме полузаспивайки единствения филм по
телевизията, след което се разхвърляхме по стаите; до това време обаче беше
вече станало почти полунощ.
Спахме
много бързо и сутринта станахме рано (ако 08:30 изобщо може да се нарече ранен
час поне за мен, докато останалите се увиваха в постелите до 10:00, че и след
това). Хеле, едва към 10:30-11:00 най-после излязохме от мотела и потеглихме по
нашите разходки. Посоката ни беше градчето, за което аз допълнително ще сведа
някои етнико-демографски данни, след като се запозная по-издълбоко с
географските му особености. Единственото, което знам за него е, че има около
150,000 жители и е един от много често посещаваните туристически обекти на
Австралия. По-нататък в процеса на изложението си ще прибавям по някой
любопитен факт, ако разбера нещо повече за този курортен център.
Още
на следващата пряка след улицата на нашето мотелче и ето ти го първият дюкян, в
който се намърдахме за наблюдение и обща култура. Аз не си падам много-много по
лъскавите и шарени витрини, ето защо магазините за вещи от втора употреба за
мен имат престижа на бутикови вериги от най-известните световни марки; от Коко
Шанел и Cha Noir, та още по-нагоре в йерархията на алъш-вериша. Малкото веднага
повлече една сладка лятна рокличка за $1 и не миряса, дорде не я купиха с майка
си (която уж щяха да носят двете с нея на смени). Моите нестихващи търговски
тръпки се задоволиха само с една батерия за електрическа бормашина – абсолютно
същия модел AEG, каквато има моя ортак и която аз с най-голяма охота му взех
като подарък само за $5. Батерията иначе е чисто нова и съм сигурен, че ще му
влезе в употреба, вместо да дава сума пари за друга от специализираните магазини.
Лично за себе си, малко по-нататък от една гаражна разпродажба пък купих
специална шлосерска линийка, която изобщо не ми трябва, но исках да възстановя
липсата ѝ в своята бездънна колекция
от боклуци и измерителни пособия. Имах точно такава, но в името на общия ни
прогрес, тогава я преотстъпих за временно ползване на онзи италиански букчия,
за когото работих миналата година. А той, жабаринът му със жабарин неден, взе
да разчертава и да си отбелязва мерките с нея по железата, да им драска ръждата
и да изчуква шлаката от заварките, та в крайна сметка оня задник ѝ еба тотално майката (по
смисъла на “видя ѝ сметката”, ако търсите
някакво благозвучие в текста…), заради което аз станах трижди пишман дето му я
дадох. Сега обаче намерих същата и си я купих за 50 цента – нека да ми топли
душата и да се въргаля из работилницата, докато аз самият пък не я подаря на
някой по-голям мераклия от мен.
На
път за центъра на града, минахме покрай някакъв парк и спряхме да разгледаме
наоколо езерата. Добре ама ние сме много подплашени с тези идиотски змии и
крокодили, които обитават тъдявашните вилаети, та само се озръщахме на 100
страни, да не би случайно да изшумоли някакво подобно влечуго в драките и да се
подрискаме от шубе. Хайде, за змиите да речем, че времето е малко хладно и
вероятно те сега се крият някъде из дупките си в земята, обаче крокодилите
почивен ден нямат и последните са гладни по всяко време на денонощието – мамка
им ненаситна! Това направи разходката ни малко нервна и напрегната, но
независимо от нашите страхове, все пак разгледахме въпросните блата и езера.
Трудно си представям как хората живеят спокойно тук – вероятно те са си
свикнали и не им прави чак такова впечатление, но за нас този непрекъснат страх
би се превърнал в параноя или някаква фобия; не обичам змии, най-малко
крокодили пък. Няма да забравя какво ни е разправял наш Миленчо за тукашния
край. В неговата трудова книжка и професионална кариера има регистрирани
няколко години стаж на местна почва, които той е прекарал като фермер в някакъв
животновъден комплекс, с прилежаща към него мандра за производство на млечни
продукти: най-различни видове сиренета, кашкавали и все от тоя сорт мезета.
Срещите му с пълзящия и гърчещ се змиеобразен добитък из нивите било доста
често срещано явление и той тогава го приемал почти за нещо нормално –
принципно човек се варди сам и гледа случайно да не настъпи някой зъм по гърба,
че тогава онези пощръкляват и освирепяват, та съскат в злобата си чак (почти
като жена, ама тези и хапят - мамка им). Обаче най-дразнещото било, че
отваряйки чекмеджето на нощното шкафче сутрин, да си търси самобръсначката или
четката за зъби и сегиз-тогиз все по някоя тънка змийка ще се намери да му се
усуче под тоалетните принадлежности. Еба’ам ти аз природната среда и всичките
пари на земята, ако ще трябва да деля мегдан деня и нощя с таквиз кръвожадни влечуги.
Полезно е да се знае, че най-отровните представители на семейство “змиеви” са
именно тънките и принципно по-късички на ръст екземпляри. Питонът например,
макар че респектира с външния си вид по дебелина и дължина е напълно безопасен,
спрямо кафявата змия, черната или пък тайпанът – да не дава Господ случайна
среща с такива, защото ако в дадения момент на ухапване нямаш у себе си
съответен противозмийски серум (противоотрова), до няколко минути направо си
сдал багажа – отиваш си от тоя свят, та няма да ти намерят и останките даже,
ако случайно това се случи в някой по-отдалечен район, с каквито Австралия и
без друго се слави пред света. До там ни линейки ходят, нито доктори пристигат
– намираш си един по-подходящ трап, лягаш му на дъното и чакаш да умреш. Освен
споменатите няколко по-горе, които са уж най-популярни и известни видове
специално в тоя край, наоколо има множество други не по-малко опасни и отровни
змии, само че аз понеже нямам особен афинитет към подобни твари, та не съм им
запомнил имената, за да спя вечер по-спокойно. Абе, няма лабаво с тез животни
тук - заеби…
След
още няколко километра влязохме и в града. Оставихме колата на една полянка до
пристанището, защото по улиците из центъра всички възможни паркинги са платени
(тези тук прекрасно знаят как да свличат кожата от гърба на всеки нещастен
турист). Направихме една дълга и изтощителна разходка, кръстосвайки централната
градска част през всички възможни улички. На края хапнахме нещо на крак, но
междувременно намерихме и един касапски цех, където помолих да ми смелят две
шепи по-блажно свинско месце. Предната вечер от супермаркета бяхме купили вече
едни намалени говежди кюфтета, та исках да смеся заготовките за получаване на
нещо по-нашенско. Щото ние и подправките си носим, предварително смлени от дома
– кимиони, пипери и всякакви други мерудии. При мен няма шест-пет - аз като
тръгна някъде на екскурзия, подготвям се сериозно; като за война или най-малко
за обсада…
На
връщане към наше село се отбихме през чудно красиви планински местности, с
голяма река, по която разни смелчаци се спускаха с гумени лодки. Ние първо
спряхме най-отдолу, където водата вече се укротява и разлива доста нашироко,
образувайки нещо като езеро, изсечено в скалите. После пък по друг път отидохме
и до горния край на реката, където имаше и една малка юзинка, вероятно само за
покриване на местните електрически нужди, в най-близък план наоколо. От там се
спускаше и огромен водопад с височина 243 м, но за жалост не много пълноводен,
поради сухия климатичен период в момента като годишен сезон. На тази територия
има няколко подобни водопада, единият от които се откроява особено много със
своето величие и великолепие. Обаче за да се видят в истинската им ослепителна
светлина (по смисъла на тяхната грандиозност и пълноводие), човек трябва да
дойде през месеците Февруари-Март-Април, когато пък е мусонният период за тази
част на държавата.
Общо
взето това бяха първите ни впечатления и преживявания от началото на
екскурзията. Сега се местя на софрата, където ме очакват традиционната салата
от домати, местно производство, няколкото още по-традиционни вечерни
аперитивчета и цял тиган с пържени кюфтета, които аз до това време вече
забърках и подготвих за незабавна консумация.
Опитваме
се да установим и Интернетна връзка, но за сега нямаме голям успех в това
начинание. Аз очаквах, че тук ще бъдем в постоянен контакт с останалата част на
света. Обаче се оказа, че такъв сигнал има само покрай басейна и където се
намират масите с електрическите скари за общо ползване от летовниците. Силата
му не достига до отделните апартаменти, пред които отделно от всичко има
множество железобетонни стени, стълбища и други прегради, действащи като
естествена бариера по пътя на електромагнитните вълни (всъщност,
радиочестотните трябваше да кажа, ако искам да съм по-прецизен в техническо
отношение). Е, ще преживеем липсата им някак си…
10.07.2015 – След като вече разполагаме със собствен и много икономичен транспорт,
днес решихме да направим една автомобилна екскурзия в северна посока (още
по-близо към Екватора), при която се отдалечихме на около стотина километра от
Cairns. Бяхме чели из туристическите брошури, че там има някаква голяма река,
където крокодилите живеят в постоянен мир и сговор помежду си, а пък човеците
плащат луди пари, за да видят аджеба - как тези жестоки праисторически и
кръвожадни хищници поминават дните си и какво правят по цял ден, докато не
изплюскат всичко живо, което мърда и което се изправи пред погледа на измамно
сълзливите им очи. Докато стигнем обаче специално до това място, ние спирахме
на няколко пъти по трасето за посещение и наблюдение на други туристически
обекти.
В
едно село подобен обект се яви някакъв магазин за вещи от втора употреба –
както вече казах: “бутиците”, на които аз лично най-много държа и най-силно
уважавам като търговска верига и място за пазар. Разгледахме набързо
артикулите, но на мен очите ми се спряха върху едни чудни обувчици – мокасини
без връзки, които се носят като селски галоши без да се правят излишни движения
и навеждания за връзването им. За обувките искаха $5, но с малко молба и
пазарлък с продавачката се споразумяхме на компромисните $3. Аз бях много
доволен с покупката си, защото тези калеври всъщност са виетнамски, правени и
шити на ръка от истинска кожа по американски лиценз – на вид почти нови, но все
пак ще минат през едно освежаване със сапун или прах за пране, когато се
приберем в къщи.
С
късното ни ставане сутринта и още по-късното ни потегляне от хотела, както и
след всички спирки по пътя, докато стигнем въпросната крокодилска река стана
14:30 – буквално в последния момент успяхме да се включим към една туристическа
група, сформирана за отплаването си със следващата лодка. Входът за тази
“атракция” беше по $27 на човек, но Ванеса мина с ученически билет само за $12.
Няколко минути по-късно се натоварихме в една паянтова ламаринена ладия и
потеглихме по крайбрежието на реката (Daintree River, ако сред читателите има
по-заинтересовани в географско отношение). Последната беше голяма колкото
родните Марица, Искър или Янтра в долните си течения – бавни, кални и
пълноводни, но за разлика от нашенските, в които виреят само жаби и попови
лъжички, тая беше бъкана с крокодили. Почти на всяка малка площадка покрай реката
се излежаваха в мазната и лепкава кал десетки глави от въпросния едър, зъбат и
свиреп добитък – мъжки, женски, малки, големи и дори крокодилски бебета,
намиращи се в техния собствен животински свят, за който всички други от
различен зооложки или пък човешки вид са врагове и следователно плячка за
оцеляването им чрез утоляване на ненаситния си глад.
Тези
животни порастват от излюпването си в яйцето на женската до 4-5 м дължина и
половин тон на тегло, а челюстите им са способни да прегризат нечия ръка или
крак с такава лекота, точно както ние човеците си отхапваме парченце кренвирш
или варен морков. Случаите на атака от крокодили в района на реката съвсем не
са изолирани, често пъти завършващи фатално за нападнатия нещастник. Навсякъде
има поставени знаци за забрана на къпане, риболов или диво къмпиране, но
въпреки това се намират серсеми и безумци, които пренебрегват предупрежденията
и обикновено се пренасят в саможертва на собствената си простотия и
безразсъдство. Взирането в подобни хищници, макар и от почетно разстояние
несъмнено е много вълнуващ момент, но наред с това поражда у наблюдателя редица
страхови усещания и предизвиква ледени тръпки по гърба му. Според компетентните
думи на Ванеса, крокодилите са най-издръжливия животински вид, след като са оцелели
през цялата праисторическа метаморфоза, при която са надживели дори и
динозаврите; сигурно има някаква разумна логика в тези нейни твърдения – нали
все пак детето ходи и на училище, би трябвало да знае тази любопитна хроника…
След
около час и нещо плаване нагоре-надолу по течението на реката и няколко
“вълнуващи” срещи с дивите обитатели на водната площ, отново ни върнаха на
изходния пункт, от където потеглихме по обратния си път. Почти през целия ден,
още от сутринта ръмеше дребен дъждец и ние тръгнахме дори по разлигавените
пътища. Не беше студено, но от слънчевите лъчи предишния ден нямаше и помен
даже. По склоновете на планините в съседство се стелеха мъгли и изпарения от
земята, но независимо от всичко екскурзията ни продължаваше при своята пълна активност
и без никакви съкращения на обекти за посещение, поради неподходяща климатична
обстановка, примерно.
Съвсем
случайно открихме една отбивка от главното шосе, която ни отведе в чудно
красива местност. Отвред се стичаха буйни и пълноводни реки и потоци, които
образуваха големи вирове, водопади и естествени “басейни”. Понеже не
разполагахме с безкрайно много време, ние се качихме на един автобус, който ни
отведе в по-горна станция, от където пък започваше много приятна 3-километрова
разходка през тропическия лес и покрай бързеите на реката. На места пътеката
минаваше над буйните води по тантелени мостове, живописно виеше покрай вековни
дървета и огромни каменни канари, образували се там вероятно преди милиони
години, ако не и повече. Времето беше променливо и сегиз-тогиз припръскваше по
някоя и друга капка дребен дъждец, на който ние отначало не обръщахме никакво внимание,
но на края вече съвсем заплющя и ние дори малко се измокрихме. Това беше току
преди да влезем в автобуса за слизането ни надолу до базовия лагер, където
бяхме оставили колата.
Тези
места са доста гъсто населени с аборигени, но последните бяха сравнително
култивирани и впрегнати да работят като екскурзоводи и водачи на туристическите
групи. Направихме множество снимки, но камерата ми пак остана безмълвна и филм
така и не заснех от тези дивни красоти. Какво ми стана, че така изведнъж ми
мина мерака за филмите не мога с точност да кажа, но по всичко изглежда, че
това ще бъде краят на тази ера от подчертано засилен операторски и репортерски
интерес, през която толкова дълго време практикувах това мое хоби и с доста
задоволителен успех, за отбелязване. Предполагам, че мудността на програмата,
която използвах за сглобяване и озвучаване на тези видео материали сякаш ми
дотегна и загубих търпение да се занимавам дълги часове наред. Напоследък като
че ли хвърлих повече внимание и ентусиазъм в писателското творчество, докато
филмирането ми избяга на по-заден план. Надявам се занапред този интерес отново
да се събуди у мен, но до този момент аз изтървах множество интересни и
уникални възможности за снимане. Причините вероятно са по-комплексни и
най-разнообразни, но сега баш няма да си правя самооценка и собствена критика,
въпреки че ги заслужавам.
Така,
след реките и водопадите, разходката ни в калната гора и намокрянето от дъжда,
ние се отправихме към крокодилите, за които аз вече разказах (съчинението ми
стана малко отзад напред, но поредността на преживелиците ни специално в този
случай не е от съществено значение). Водата не беше много студена и аз доста
погазих из бързеите, но имаше и много други ентусиасти, които бяха дошли
нарочно за къпането във вировете, което страшно много ми напомни нашенските
летни излети по реките около Габрово и Севлиево…
На
връщане минахме през едно доста популярно населено място, за което се знае, че
е средище на богати артисти, певци, музиканти и въобще хора от по-висока
социална класа, които там имат вили или пък просто ходят на почивка. Малкото
градче се казва Port Douglas (Порт Дъглас), но аз продължавам да се чудя и мая:
с какво аджеба, обстановката и географското местоположение може да привлече
изпрефърцунената част на човечеството именно и точно там, вместо кой да е малък
Черноморски център да речем, от рода на Китен, Приморско, та дори и Лозенец. Е,
вярно че из селцето се усеща някаква по-оживена курортна атмосфера, но пък чак
да привлече снобския елит на общественото съсловие – хайде холан; има и далеч
по-примамливи местенца по света, които превишават с пъти въпросното, за което
иде реч в този кратък отрязък на разказа ми. Селището е било създадено още през
1988 с откриването на първия суперлуксозен комплекс “Шератон Мираж” от един
невероятен за времето си мошеник, Кристофър Скейс (Christopher Skase) – играч
на едро, мултимилионер, ако не и милиардер, който фалира небезизвестната банка
City Bank и завлече парите на кредиторите ѝ чак в Испанската Майорка. Това беше аферата на всички
афери в края на стария и навечерието на новия век, заради която Австралийските
федерални служби и техните агенти похарчиха 3 милиона долара суха народна пара
в безплодното му издирване по света, обявен за най-търсеният крупен държавен
финансов престъпник; междувременно въпросният индивид се разболя и през 2001 обявиха
смъртта му, която и до ден днешен не е доказана, а мистерията около него остава
забулена в множество тайнствени лъжи, поддържани от корумпирани лакеи на много високо
йерархично ниво – както в политическо, така и в икономическо отношение, а това
вече ви звучи доволно познато, нали…. Преди години по тротоарите и плажовете на
градчето са били забелязвани полуголите тела на имена като Том Ханкс, Джон
Траволта, Клаудия Шифър, Мик Джагър и други титани на артистичното изкуство, но
в днешни дни там се гъчкат дори и такива просяци като нас. Ние имахме
достатъчно време да се разходим, кръстосвайки надлъж и нашир търговските
улички, но пък известни личности от световна величина не срещнахме по пътя си –
е, то може и да е имало някой, който вероятно чете новините и приказва общи
приказки за времето по Channel 7, 9 или 10, ама аз като не следя местните
телевизионни програми, та хич не познавам даже и говорителите им; не съм
забелязал обаче остра нужда от тях или пък тяхната липса в скромния ми,
отшелнически живот.
Малко
след края на нашата променада много бързо започна да пада мрака, което положи
краят на целодневния ни излет и ние се ориентирахме към прибиране. До мотела
имахме само някакви си 40 км разстояние и не след дълго отново се озовахме на
софрата, пред импровизираната с подръчни материали, но отрупана с лакомства и
напитки маса. Така завърши и този влажен ден в тропиците, като през това време
ние вече начертахме плановете и за следващите дни на безгрижие и своеволия (в
добрия смисъл)…
11.07.2015 – За разлика от вчера, днес още от сутринта се беше облещило силното
тропическо слънце, което предвещаваше денят да бъде топъл и приятен. Прогнозите
не ни излъгаха и действително, че ние си направихме прекрасна еднодневна
екскурзия, през която навъртяхме близо 300 км с наетата за целта кола. Сега,
преди за пореден път да се настаним на шарената пластмасова покривчица
(мушама), която си носим за еднократна употреба от дома и която ще изхвърлим на
края, за да не я размъкваме по самолетите, ще направя една по-подробна сказка,
базирана на най-пресните ми спомени от деня.
Този
път, след традиционното ни сутрешно потриване и туткане, ние най-после
потеглихме, но днес се отправихме точно в обратната посока – минавайки
транзитно през града (от който се намираме на около 20 км), ние слязохме надолу
(на Юг), с крайна набелязана географска точка и наименование Innisfail.
Маршрутът ни отново беше подсказан от лъскавите и шарени туристически брошури и
реклами, с които Ванеса буквално ни засипва от всякъде, от където минаваме; тя
граби с двете си ръце (точно както ние навремето грабехме рекламните материали
от фирмите изложители на Пловдивския панаир – особено на западняците пък; голям
и луксозен, цветен каталог на “Mitutoyo Corporation” тогава се разменяше за
цяла торба стъклени топчета за игра, няколко капачки от вносна бира “Radeberger”
плюс цял кафез за гълъби или канарчета, с вратичка, люлка и поилка…), а после
ние с майка ѝ най-старателно ги
изхвърляме на боклука, защото повечето от тези диплянки са едни и същи, само че
с различни картинки, единствено за заблуда на нещастния турист. Доста често
обаче те се явяват и едно много полезно четиво, особено за такива ентусиасти
като нас, на свободни начала, без нарочно организирани турове и водачи. Мисълта
ми беше, че в тези цветни рекламки бяхме прочели за разни интересни национални
паркове, величествени водопади и други обекти, представляващи интерес за
обикновения посетител. Всички те се намираха на не много голямо разстояние едни
от други, с кратки отклонения от главното шосе и бяха напълно достъпни с
превозно средство и частични, не твърде дълги пешеходни преходи. Ето защо ние
избрахме тази посока и започнахме посещенията на всяко отделно място.
Общо
взето цялата днешна екскурзия премина в отделни малки разходки до реки и
водопади, които за наша радост и удоволствие бяха доста пълноводни. Да се чуди
човек просто, от къде се е събрала толкова много вода в тази иначе относително
суха точка на Планетата – имам предвид цялостната територия на Австралийския
материк. Всички туристически обекти се намираха на няколко километра извън
главното шосе – оставяме колата на паркинга долу и поемаме пеша нагоре до
самите забележителности. Бяхме си взели сандвичи, та на едно място обядвахме
покрай буйните води на стичащите се от високото планински ручеи. Всички реки
бяха много добре посетени и имаше стотици хора, които се къпеха в хладните им
бързеи; други пък скачаха от скалите в огромните вирове и всеки се забавляваше
по свой собствен начин. Ние всъщност до самото селище Innisfail така и не
стигнахме, защото малко преди това трябваше да се отклоним в друга посока,
извършвайки един пълен кръг за прибирането ни обратно.
Новото
шосе ни отведе доста нависоко в планинския масив, където местността е известна
с високото си плато. Това е една огромна и сравнително равна площ, където също
са разположени отделни малки селища, ниви с най-различни насаждения и планински
върхове. Заобиколихме най-високата точка на релефа в нашия щат (Mount Bartle
Frere), чиято “шапка” се издига на внушителните 1611 м н.в., но пък погледната
от ниското, почти при нивото на морското равнище, тя изглеждаше почти като
Черни връх (макар и не чак толкова висок и скалист). Върхът почти през цялото
време беше забулен в мъгла и през погледа ни отдалеч трудно можеше да се
прецени какво има по билото му, но все пак последният се открояваше значително
от останалите по-малки и ниски възвишения, които се забелязваха наоколо.
Единственото, което със сигурност мога да твърдя е, че по склоновете на това
планинско възвишение няма да намерите сняг; за друго не знам. За сметка на това
обаче, там падат невероятно проливни и обилни дъждове, които го нареждат на
едно от първите най-влажни места в света. Според статистиката, годишно там се
разливат средно по 8000 мм вода, което прави 8 т течност на 1 м² площ, съгласно
метеорологичните наименования и понятия; това количество на моменти може да
достигне до 17,000 мм, в зависимост от сезона и периода на годината. За
месеците между Май и Август, които се считат за относително сухи, там падат
дъждове с количества между 800 мм и 350 мм, като ниската градация е по посока
на по-големия месец. През Март обаче, баш когато там е мусонния период,
валежите могат да се считат за потоп със своите 1800 мм осреднена стойност до
6000 мм в екстремни ситуации. Примерите ги давам не случайно – само на
няколкостотин километра от тези тъй мокри точки на страната обаче, хорицата
буквално петимисват за капчица вода поради сушата - посевите вехнат и изсъхват,
добитъкът им измира от жажда и други подобни аномалии. Австралия е страна на
големи превратности, понякога трудно представими за нас, обикновените човеци и още
по-трудно съпоставими с реалността, която ние познаваме и приемаме уж за
нормална…
Навсякъде
покрай пътищата се простираха огромни плантации от бананови дървета, фъстъци и
други селскостопански култури, но преобладаващият земеделски продукт в
най-масово производство беше захарната тръстика. По-влажният и топъл тропически
климат, а вероятно и по-плодородната почва по тези землища дават възможност за
развитие на всички отрасли в селското стопанство, като не на последно място
слагам и животновъдството. По вечно зелените, тучни поляни и пасбища видяхме
огромни стада с крави, говеда и всякакъв друг едър рогат, зъбат и опашат
добитък, като почти във всяко село имаше мандри за мляко, сирене, кашкавал и
други млечни продукти. В една такава мандра на пътя ние дори спряхме да
позяпаме, защото наред с изделията за мезе, там произвеждаха шоколадови бонбони,
сладолед и кисело мляко. Друг е въпросът, че за една шепка от сборни
шоколадчета с тегло едва 100 г, мераклиите да ги опитат дават по $10, а за
плочка кашкавал с подобно тегло човек се изръсва с други $8-$9. При тая цена на
килограм, ако трябваше да се изхранваме с тези суровини, щяхме да сме измрели
от глад до сега. Ама всичко било ръчно производство, всичкото им било
естествено и неподправено, истинско, екологично чисто и т.н. – ами прекрасно бе
джанъм, ама пък безумно скъпо го харчите, бре; милост нямате към бедните! За
това ние смело жулим от изкуствения кашкавал, дето в супермаркета го увиват в амбалажна
хартия и ти го дават по $6 килото и пердашим датско сирене на $4.50 от гърците
– па áко, че в тях нямало и мляко даже. Онези другите, “по-млечните” ми стъпват
близо $100 за килограм – че аз да ги ближа само с език, та пак няма да издържим
твърде дълго на такива масрафи. Разбира се и ние, за да не сме башка от другите
купихме един шоколадов “набор” с най-различни по вкус вариации, но иначе за
мезетата се задоволихме само с опитване на мострите им, които се предлагаха в
малкия дюкян. В интерес на истината, като вкусови качества на мен лично не ми
харесаха – това са твърде тежки на мазнини и миризми млечни продукти, само с
няколко трохи от които за мезе, можеш да одрънкаш една бутилка вино, че и втора
да наченеш. Обаче аз когато пия, обичам да си замезвам по-сериозно – устата ми
трябва да бъде пълна, да дъвча и да преглъщам, изпадайки в гастрономически
екстаз, а не да кусам само с върха на езика си и да се облизвам като някое дръгливо
коте пред кебапчийница. Аре, нема нужда – ама ‘ного ви мола, значе…
Денят
напредна доста като време и в късния следобед имахме възможност за още няколко
подобни спирки покрай серия от водопади, за да завършим екскурзията си отново
долу в ниското и в познатата вече обстановка на мотела. Дорде се приберем и
отвън съвсем мръкна – почти веднага, след като залезе слънцето. Докато бяхме
горе на платото, то все още светеше от небосклона, защото там нищо друго
по-високо не го засенчваше. Със слизането ни обаче към равнината и то се скри
зад баирите, с което настъпи и сумракът на привечерната тъмнина. След днешната
изтощителна разходка, почти мигновено сядаме на четвъртитата масичка, за да
начертаем плановете си за утре. Довечера няма да окъсняваме много, защото на
сутринта трябва да станем доста рано и да потеглим с кораб от пристанището към
един от близките острови. За него ще разкажа утре, че сега много огладнях и си
изнервих стомаха – ай наздраве, пък за после ще мислим по-подир…
12.07.2015 – Е, днешният ден вече беше гвоздеят на екскурзионната ни програма, а с
това полагаме и краят на нашия краткотраен курорт в тази част на Австралия.
Утре в късния следобед яхваме самолета и се прибираме обратно в къщи. Вероятно
докато стане време за полета ще се мотаем из града, но нека сега първо да опиша
днешните си преживелици, че те най-силно се открояват пред всички останали до
този момент.
Ден-два
преди това, докато се размотавахме безцелно по пътищата, в случайна
туристическа агенция си резервирахме екскурзия до един от островите около
Cairns. Възможностите бяха две – посещение на Green Island (Зеленият остров)
или Fitzroy Island (о-в Фитцрой, ако това изобщо е правилното му произношение в
буквален превод). Ние избрахме втория, като по-близък до континенталната земя и
с възможности за повече разходки, туризъм и други морски мероприятия. За
скромната сума от $74 на човек запазихме съответните места в лодката и се
приготвихме за пътуването. От пристанището потеглихме в 09:00, но ни искаха
събрани там още в 08:15, което пък наложи сутринта да станем значително по-рано
от обикновеното и да тръгнем по-навреме към града. Оставихме колата на един
паркинг, който заради неделния ден беше безплатен; УРА! - спестихме цели $3.50,
които ако беше делник щяха да потънат в бездънната яма на местния Градски съвет
или Кметско наместничество; не съм твърде запознат с административната им
структура на управление, който въпрос пък и никога не ме е вълнувал –
достатъчно ми е да знам само, че всичките са долни кожодери, както междувпрочем
е по целия цивилизован свят; в по-малко цивилизованият обаче са още по-долни,
защото там пък са гладни, алчни и скубят наред, както свинята лапа горещата
каша от булгур и коприва, замесена с цвик…
След
всички формалности и инструктажи по морско спасително дело и оцеляване по време
на корабокрушение, натовариха ни на големия катамаран, който побра около
150-200 души мераклии като нас и точно в уречения час ние се отделихме от кея.
Водите в океана бяха много тихи и спокойни, за разлика от предишни наши подобни
пътувания, при които нещастният народец си изповръща червата от морската болест
(без нас разбира се, но специално Даниела и Ванеса тогава бяха също почти на
ръба да си избълват вътрешностите и най-вече съдържанието им; докато аз съм
темерут - такива морски течения и водни вълнения изобщо мене ме не бригат).
Сега обаче такава опасност нямаше и след 45-50 минути на най-кротко плаване ние
акостирахме до кея на въпросния малък остров.
Посрещна
ни кристално чистата, тъмнозелена до яркосиня водна прерия, която обграждаше
отвсякъде цялата островна суша. Разликата с крайбрежието на Cairns е
покъртителна в полза на островчето, защото около града дъното е кално, а
крайбрежната му вода - съответно мръсна и мътна като Радомирска боза (и тук в
полза на бозата, естествено и без последната да я обиждам на мътилка). Когато
отливът прибере водите си навътре в океана, навред лъсват едни забатачени полупресъхнали
локви, което прави гледката не особено привлекателна. Пясъчните ивици и райони,
по смисъла на плажове се намират малко извън очертанията на града, но той по
принцип не е заобиколен с такива, както например това е при нас на Gold Coast.
А самият център на града, баш където се влива и една река е доста далеч от
понятието “красив” – особено пък при отлив. Хайде, когато всичко наоколо е
покрито с вода и приливът е прикрил всички кални наноси и блатистото дъно,
тогава човек може да се излъже и да му хареса обстановката; иначе обаче си
остава един батак и нищо повече (“перлата” на Бариерния риф – ай сиктир, ве!;
измишльотини, за да привличат туристи). За разлика от досега описаната
централна градска част, самият остров, на който пристигнахме представлява сбор
от два скалисти и гористи хълма, единият от които завършващ с връх висок около
270 м, до който се стига по стръмна и тясна, почти козя пътека. Нашето първо
занимание беше покоряването именно на този доста отвесен склон, преди да е
напекло по-силно безмилостното тропическо слънчице. Оставихме си багажа в
специални заключващи се камери (срещу петолевка на ден…), взехме с нас само фотоапарат
и шише с вода (които по време на изтощителното изкачване нагоре ни идваше да
запокитим в бездната на морето) и поехме бавно по пътечката към върха...
Цялото
разстояние с връщането трябваше да трае не повече от 2-3 часа, но ние с всички
спирки за почивки, снимки и любуване на невероятните гледки от високото, може
би сме просрочили това време. Пътят ни минаваше покрай един морски фар,
построен в по-отдалечената част на острова и вероятно на половината път до
върха. До там стигнахме сравнително лесно, защото не беше чак толкова стръмно и
тук-таме пътеката се заравняше, колкото да ни заблуди, давайки ни възможност да
си поемем солука. Обаче от там нагоре до същинската най-висока точка оставаха
едни 750 м, които бяха ужасно трудни за преодоляване през изсечената в скалите
и виеща покрай огромните гранитни канари пътека. С много пъшкане и охкане се
добрахме до връхната платформа, но пък и баят зор видяхме, докато стигнем до
купола на иначе малкото островче. Скоро не се бяхме подлагали на подобни натоварвания
и аз бях много щастлив, че всички издържахме на напъна безропотно и почти
безмълвно (амчи то не ни остана въздух в дробовете да си приказваме, въпреки че
на малкото устата му не спряха да бърборят нито за миг).
Точно
на върха хората бяха построили една нарочна платформа за наблюдение на
величествените гледки, които се разкриха във всичките посоки на света. Вятърът
ни одуха потта, сръбнахме по една глътка вода и от там насетне започна голямото
ни спускане надолу по съвсем друга пътека. Тя беше още по-пресечена и стръмна и
въпреки че слизахме уж по надолнище, докато стъпим на равното при морския бряг,
краката ни вече трепереха от умора и изтощение. Добре че не предприехме
изкачването на върха от там, а предпочетохме по-избиколния маршрут. Това беше
директно свличане по склона и въпреки стъпалата и улесненията по пътеката, ние
се изморихме до крайна степен. Слезли веднъж обратно на брега, изтегнахме се
под една сянка да си изядем сандвичите, които носехме с нас за подкрепление.
Следобеда Даниела отиде на една разходка с лодка, докато ние с Ванеса наехме
малко кану с две гребла и поцапахме покрай коралите в залива. Къпахме се малко,
но водата не беше “вряла”, както ние сме свикнали да бъде през лятото. По
принцип температурата ѝ
по-скоро се доближаваше до тази във Варненския залив, която както всички знаем
е доста по-студена, спрямо благодатът южно от Бургас - към Китен и особено в
Ахтополския к-г “Делфин”.
След
друг час се събрахме и поехме покрай брега, за да се озовем в другия край на
острова. Там вече беше много приятно, защото имаше дори пясъчен плаж
(останалата част на “плажа” всъщност представлява милионен сбор от всякакви
миди, измрели корали и дребни камъчета, заради които ходенето по него на бос
крак е малко мъчително). Пословично чистата и бистра вода даваше възможност да
се гледа дъното на метри дълбочина. Най-накрая седнахме в бирарията да
възстановим силите си с по няколко наливни бири за нас, докато Неси се лигави с
някакъв сладоледен коктейл. В 16:30 отплавахме обратно за пристанището в Cairns,
от където бяхме тръгнали сутринта. Без да усетим всички бяхме получили и
известен загар от слънцето, което не престана да се блещи през целия ден,
докато бяхме на острова.
След
като слязохме на сушата се отправихме към едни сергии, които работят само късно
вечер и нощно време – казват им “нощен пазар” (night markets). Разгледахме
китайските боклуци и безброй кичозни шарении, с които е залят и наводнен света
в последно време и малко по-късно се прибрахме в мотела. Тук вече последва
известно хигиенизиране на личния състав, малко готвене, рязане на салати и
мезета, дояждайки по този начин всички видове хранителни остатъци, които се
въргаляха из хладилника. А пък моето следващо комюнике ще бъде вече от дома,
когато имам възможност за включване в ефир. С това нашето приключение завършва
до следващото, което ни е подготвила Даниела. Тя като няма работа и по цял ден
се рови из Интернета да търси евтини екскурзии и оферти.
15.07.2015 – Няколко дни по-късно, ето ни отново в къщи при обичайните условия и
домашна обстановка. Прибрахме се в понеделник вечерта и от вчера персоналът
тръгна - кой на работа, кой на училище, кой си остана прикован на стола в
кухнята и т.н. В наше отсъствие не се бяха случили никакви извънредни
произшествия, нито пък ние самите нещо бяхме изтървали от ежедневния скучен и
еднообразен живот. За да завърша напълно разказа си за нашата екскурзия в
Cairns, сега с няколко думи ще обобщя и последния ни ден като безгрижни
курортисти, преди окончателно да отпътуваме от това дивно място.
В
понеделник събрахме багажа и издадохме ключовете за апартамента. Имахме малко
служебна работа из града във връзка със заверката на самолетните ни билети и
разпечатването им. Намерихме един от клоновете на градската библиотека, където
се свързахме безплатно с Интернета – на тръгване от мотела не успяхме да
осъществим такава връзка. После пък отидохме в друг магазин за канцеларски
стоки и материали, където разпечатахме готовите билети. Всичко това се прави с
цел да избегнем чекирането ни на гишето, където щателните служителки дори
теглят на кантар багажа на пътниците; ние естествено бяхме доста “свише”
допустимите норми съгласно изискванията на самолетната компания. След като
приключихме със служебните си ангажименти се напъхахме в един огромен търговски
комплекс, където Дани и малката обикаляха модните бутици в търсене на хубави и
евтини стоки. До купуване обаче на се стигна, за всеобща наша радост и излишни
средства не са се трошили (че малко ли бяха тези, които вече пръснахме за 5
дни?!). До това време стана обед и моите две кокони огладняха “обезумяващо”,
естествено за купешка и ресторантска храна. Влязохме в една закусвалня за
пържени пилета, където те ядоха разни кълки и трътки, докато аз си извадих
питката с двете кюфтета помежду от вечерта и така скромно поминах с обяда,
пощипвайки с два пръста и от техните пържени картофки за гарнитура. Когато се
свестихме след засищането на глада, отново се отправихме на пешеходна разходка
по центъра на града, за да убием времето до 15:00, когато пък трябваше да
върнем колата в агенцията. И това свършихме със завиден успех, след което
хората ни закараха на летището и там отново се пръснахме на вси страни,
съгласно интересите и мераците на всеки. Имахме около час и нещо до качването
ни на борда, които аз усвоих в писане на настоящия си пътепис, докато Даниела и
Ванеса ошетаха магазините и по аерогарата. След други 2 часа летене кацнахме в
Бризбън – взехме си колата от паркинга и в 20:30 бяхме вече у нас.
Най-големия
шок, който преживяхме със стъпването ни на “родна” земя беше температурният.
Докато ние в продължение на около седмица се радвахме на топлото, почти лятно
време в тропиците, при благодатните 28°C-29°C през деня и малко по-ниски вечер,
нощем и сутрин, то столичният град ни посрещна с озъбените си и духовити едва
12°C. Да не говорим пък за сутрешните едва 8°C-9°C, когато водя Ванеса на
училище, а майка ѝ тръгва за работа при още
по-ниски измерителни единици. Докато ни нямаше, от Полюса (Антарктика или
Антарктида – но във всички случаи от Южния…) беше нахлул някакъв леденостуден въздушен
фронт, който докара сняг по планините и тук-таме дори из вътрешността на
страната – снежинки прехвърчаха даже и по високите полета на Мелбърн и
Аделаида. По ски пистите на зимните курорти паднаха нови 30 см пресен сняг и в
момента лятото ни изглежда като безкрайно далечен (зимен…) сън. В същото време,
там където работи нашият малък Неничко, термометърът им е показвал смразяващия
мозъка и костите, нищожен но все пак положителен 1.1°C! И добре, че сега дадох
тези толкова научни географски пояснения, защото иначе самият аз нямаше да
знам, че всъщност Антарктика е областта около Южния полюс на нашата Планета,
заедно с принадлежащите ѝ води на океаните около вечно вледенената полярна суша (Тихия, Индийския и
Атлантическия). Докато пък Антарктида наричат самата земна площ на Полюса,
представляваща дори самостоятелен континент. Ау-у, колко много се образовах
само! – ебаси ученият станах покрай вас и аз…
След
краткото ми температурно отклонение се връщам в нашата мразовита къща, където
онази вечер последваха обичайните домакински дейности за такива случаи на
завръщане от някъде – подреждане и сортиране на багаж и мръсни дрехи за пране,
както и една съвсем кратка, мижава вечеря почти на крак. Много скоро след това
се разхвърляхме по леглата, защото бяхме и доста изморени от всичко видяно,
преживяно и пропътувано като разстояние. Преди да легна аз дори успях да
изпратя няколко молби за работа, от които непрекъснато очаквам някакво
развитие, а пък то още по-непрекъснато няма никакво подобно. Работа с моя човек
също нямам – изглежда, че и той позакъса напоследък, защото зимата е малко
мъртъв сезон и не много хора предприемат ремонти, освен ако не са изключително
наложителни. Нямам представа какви ще бъдат ангажиментите ми от тук нататък с
него, но така или иначе аз движа всичко на един път, а пък кое от общото ще ни
даде нужния резултат, ще видим впоследствие.
Снощи
ходихме до новата учителка на Ванеса, която ѝ даде някои подготвителни упражнения за прослушването в
събота, когато ще бъде нейния първи официален урок. Вечерта отиваме на гости у
Марио в Бризбън, където членовете на Българския комитет ще се събираме за
разискване по предстоящи общи мероприятия и дейности. Естествено, покрай
официалната церемония ще има и другарска вечеря, за която аз ще подготвя една
дълга серия от моите невероятни кебапчета. Марио изведнъж стана вегетарианец,
но за сметка на това пък всички останали ще се възползваме от качествата на
вкусната скара и ще похапнем на воля. Нямаме никакви други насрещни планове,
близки и далечни перспективи. Всеки ден започва с новия си късмет и може да
поднесе своите изненади без дори да им се надяваме. С всичко това, казано и
описано до тук, темата е изчерпана напълно към съответната дата и час – остават
само горещите ни молитви за повсеместно здраве и дълъг живот, както и
подхранване на надеждите за нещо по-различно и по възможност малко по-добро от
досегашното, ако това не е чак толкова нескромно да го желаем, разбира се…
24.07.2015 – Повече от седмица вече се каня да завърша моето поредно послание към
света и да го изпратя по предназначението си, обаче от бездействие и правене на
нищо по цял ден, та съвсем не ми остана време за това благородно начинание.
Сега ще се опитам да възстановя спомените си и да предам информацията, която не
е много по-различна от досегашната, с която ви запознавам ежедневно по време на
нашите междуконтинентални “телевизионни” мостове и сеанси.
В
края на миналата седмица бях зает предимно с моите касапски и колбасарски
занимания. От транжорния цех, където пазарувам редовно бях купил една хубава
прасешка четвъртинка (предничката, естествено – аз бутът нещо не го уважавам
като заготовка и въобще не го смятам за месна суровина). Поради големите
студове, които свиха напоследък, с Даниела решихме да си направим “зимнина” под
формата на наденици и луканки, че с тях да изкараме по-рахат дорде се уловим у
копривата напролет. А пък това за студовете хич не го казвам само на шега, ами
си е баш истина. След удивителните райски температури, които оставихме назад в
тропическия Cairns, нашият щат ни посрещна озъбен почти до отрицателните
стойности на термометъра, което напълно зазими обстановката и околната среда.
На много места паднаха снегове, които децата там са очаквали повече от 30
години и фактически сега техните потомци се радваха на снежните човеци и топки,
защото настоящите им родители и отдавна бивши деца, междувременно бяха вече
пораснали в очакванията си. Затвориха пътища, планински проходи – падна два
инча скреж на асфалта и властите веднага въведоха веригите.
Като
споменах за тях, та се сетих как преди няколко години ходихме в най-известния
ски курорт и планински център на Австралия – Thredbo (Тредбо). Тогава беше
знойно лято и проблеми от такъв зимен характер не сме имали, но пък видяхме
табелата на пътя, която задължаваше водачите да екипират своите автомобили със
съответните вериги за сняг. И това става още долу, на подстъпа към прохода.
Направили хората специално уширение на пътя, турили пост с един пазвантин –
спираш за проверка: имаш вериги – продължаваш нагоре; нямаш – отбиваш встрани и
си ги слагаш, тогава чак поемаш по баира. Интересното беше и друго, че в
случаите когато човек не е подготвен за такива екстремални условия, той
обикновено тръгва на екскурзия по джапанки и потник, а в багажника на колата си
носи предимно бира и салам, но пък никога и чак вериги за дълбоки снегове.
Тогава на подобни “търговски пътници” най-любезно се предлагат вериги под наем
и срещу скромната сума от $32 само за един ден им обуват двигателните колелета,
за да стигнат до крайната цел на пътуването си. Тази цена разбира се
прогресивно расте, преминавайки през $38, $42 и т.н. за повече дни, стигайки до
$58 за цяла седмица, но ценоразписът важи само за наемане на веригите долу в
селцето. Ако обаче се наложи ползването им по средата на пътя, където полицията
дебне за нарушители, тогава цифрите стават по-солени, но мисълта ми беше, че
хората са помислили дори и за това – подсигуряват те за там, за където си
тръгнал и същевременно най-елегантно ти одират кожата. Пристигнал благополучно
горе, вече в самия курорт започва другото поголовно дране на кожи под формата
на скъпи паркинги, наемане на ски оборудване, билети за лифтовете, ресторанти,
кафенета и прочие гъдели. За няколко спускания по техните писти се изхарчват
точно толкова пари, колкото човек да си купи самолетен билет до България и да
отиде да се лъска на воля по Бакойския баир или пък нейде из Узанските поляни.
В
една такава мразовита вечер, навлечен с пуловери, чорапи и топлинки почна да ми
тече носа като на настинка. Веднага, след като си установих диагнозата,
предприех много крути медицински мерки срещу заболяването – откачих джезвето от
пирона в механата и подготвих първата доза греяна ракия; ама тертиплийската, с
всичките му подробности и тънкости в занаята – сгорена захар за цвят, портокалова
коричка за вкус и т.н. Даниела беше правила и кисело зеле в буркан. Че като
надробих аз зелето в един кастрон, обилно полято с олио и наръсено с червен
пипер – на втория кафеник вече нямаше и помен от хремата ми. Именно тогава
взехме смелите си решения за надениците и аз още на другия ден, докато идеята
ми е прясна в съзнанието доставих мръвката. Парчето дойде точно 10 кг и ми го
хванаха по $4.50 килото. Проблемът възникна само в намирането на черва, които в
транжорната струваха по $20 за цял пакет, от който могат да се натъпчат 100 кг
луканки. На мен не ми трябваха толкова много, освен това те не бяха естествени,
ами някакви хартиени, които също се използват успешно в това касапско
мероприятие. Човекът ме посъветва да проверя по дюкяните и аз тутакси се
завтекох при едни виетнамци, от които също пазаруваме евтина и добра стока. Те
вече имаха истински свински черва (дебели) и с охота ми продадоха една шепа,
обаче първоначално ме застреляха с цената на въпросния артикул - $55 килото! Аз
очаквах продукция от около 5 кг и взех само 100 г за една петолевка, като
касапите ме увериха, че това количество ще стигне, че ще ми и хартиса даже.
Прибрах
се доволен в къщи със стоката и сложих всичко в хладилника. Заниманията ми по
транжиране и разфасоване на месото започна на другия ден (петък), след като
заведох Ванеса на училище. Пълното обезкостяване и усвояване на всяка малка
ципа, жила и парче мръвка ми отне час и половина време (с измиването на
посудата и екипировката на края - дъски, ножове и т.н.). Фирата ми стъпи точно
2.5 кг – кожа и кокали, които изхвърлих (но после се сетих, че от кокалите
можех да направя бульон, само че беше малко късничко вече за корекции).
Обезкостих месото до такава виртуозна степен и съвършенство, че да речеш да
хвърлиш парче кокал на някое гладно и бездомно псе, онова няма да го познае
какво е и ще го подбутва с муцуна, дорде го зареже в отчаянието си. Не вярвам
нормален месар да се занимава толкова дълго време и така акуратно с всяко малко
кокалче, както се бъзиках аз.
Последва
нов час за смилането на цялото това количество мръвка и на края се изправих
пред една огромна купчина от 7.5 кг с кайма, от която взех да се плаша. Марио
ми беше поръчал една серия от кебапчета за събота вечер, та му отделих 3 кила.
Останалото го прибрах в хладилника, защото времето беше вече напреднало и
трябваше да прибирам Неси от училище. Според предварителната уговорка, вечерта
я заведох в ресторанта на наши приятели, където тя щеше да свири на пианото им
и да забавлява посетителите в продължение на един час, докато през това време
аз изблизах една мастика на бара в очакване да ѝ свърши репертоара. Бяхме се разбрали с едни хора да се
срещнем в ресторанта, а след приключване на “забавата” да отидем у нас – за
целта Даниела си остана в къщи да приготви вечеря за гостите, а ние се
наслаждавахме на хубавата музика, която Ванеса поднесе на всички нас.
Съдържателят
на ресторанта сложи един буркан на рояла и пусна в него една банкнота от $5,
което беше знак за останалите посетители, че заплащането за музикалното
оформление ще бъде на доброволна основа – кой колкото даде, по собствена
преценка и възможност на джоба и кесията. Аз пуснах моята петолевка; приятелите
ни също се бръкнаха с друга и бурканът взе да се задънва. Някакви хора сложили
$20, други пък турили $10 и така в крайна сметка за едночасовият си концерт
Ванеса прибра една тлъста надница от $45, с която си заработка тя беше много
щастлива. После сума време си прави сметките как точно да похарчи парите и
колко много неща може да си купи с тях. Като се прибрахме в къщи ѝ дойде на ума, че майка ѝ също може да закръгли
сумата на $50 (независимо, че последната не беше гост на соарето…) и направо да
ги внесе в банковата ѝ
сметка, каквато междувременно направихме вече за нея. Всички от персонала на
ресторанта харесаха изпълненията на Неси и дори за следващия път я пазариха
срещу час и половина свирене. Така ние довечера отиваме пак там и ще бъдем на
удължено работно време – а пък аз как ще изкарам само на една мастика толкова
дълго време, акълът ми не го побира направо. Ама в противен случай, ако река да
си отпусна юздите и току виж съм изпил дажбата на малката пианистка…
Нашите
приятели ни гостуваха в петък вечерта, а в събота Даниела беше на работа. Ние с
Ванеса си бяхме из къщи, но в ранния следобед ходихме на урок при новата
учителка, от която всички сме във възторг (поне ние, по-музикалната част от
семейството). Аз през деня се разправях с кебапчетата на Марио и от трите му
килограма заготовка изкарах 35 броя разкошен краен продукт. Вечерта се събрахме
у тях да разговаряме по важни комитетски дела, но вечеринката ни беше свързана
и с известни лечебни процедури. Марио също беше настинал, та всички се
третирахме против бацили с едно канадско уиски, след което минахме на червено
вино с топла скара. Дебатите ни продължиха до късно и ние се прибрахме малко
преди 01:00 посред нощ. По някакви неизвестни за сега причини, в колата на
Даниела няма парно отопление – от това съвсем ново обстоятелство, вероятно ще
ми се роди някакъв непредвиден масраф, но за сега стратегически изчаквам да се
постопли малко времето и тя да няма повече нужда от допълнителна и принудителна
топлина в купето.
В
неделя беше тържественото откриване на неделното училище за децата от
земляческата група. Ние с Дани не сме ходили, защото предната вечер бяхме в
Бризбън, а всяко отделно пътуване до там е свързано с едно $20-$30 за бензин и
гледаме да не правим излишни движения. Другата неделя пак ще ходим нататък,
защото тогава пък имаме всенародно празненство и мероприятието не е за
изпускане. Вместо това се заехме с приготовлението на надениците. Аз по принцип
съм доказал две основни рецепти за кюфтета и кебапчета и карам по тях. Във
всеки един продукт (дозите са ми за килограм кайма) слагам по една чаена
лъжичка сол, “Вегета” и чер пипер + половин лъжичка сода; когато правя кюфтета
прибавям две лъжички чубрица и една кимион + главата кълцан лук, а в случаите
за кебапчета изпускам лука и чубрицата, а оставям само една или две лъжички
кимион. Това е цялата философия, но тънкостта е в прясното месо и в съдържанието
на сланинката (от постна мръвка скара не се получава). Най-добрите ми
специалитети са ставали от прясно смляна кайма (преди да е била замразявана) –
замразената е подходяща за други ястия: мусака, сарми, пълнени чушки и т.н., но
съм доказал вече и то не еднократно, че специално кюфтета и кебапчета не търпят
размразена суровина.
Като
се има предвид характера на наденицата, към нейната смес прибавих всичко, което
беше изброено по-горе, башка някакви сръбски подправки за собствените им
плескавици и “чевапчичи”, с които също разполагаме в изобилие из долапа. В
тяхното съдържане има малко лют пипер, сода, чесън на прах и други съставки,
които допълнително обогатяват вкусовите качества на заготовката, а от там
респективно и на крайния продукт. През деня размих съответните количества и
дозировки на подправките за 4.5 кг материал и разбърках всичко в една тава.
Оставих го да втасва и вечерта с Даниела натъпкахме всичко в червата. А пък
последните стигнаха буквално до последният си сантиметър, с което прибавям още
едно важно уравнение към формулата на успеха – за 5 кила суров суджук (защото
сложих и малко вода в каймата, та количеството шупна и наддаде на грамаж…)
отиват точно 100 г черва (а това прави оскъпяване на продукта с още $1 на
килограм, но когато се гони превъзходен вкус, ценоразписът не се следи за
постигането му). Последната процедура също отне час и нещо, докато напълним
всичко, че да навържем отделните парчета, да измием “касапницата” и т.н. Сега
сме сложили няколко парчета да изсъхват в хладилника, а другите количества сме
замразили за последваща употреба. Така приключихме с почивните дни и от
понеделник колелото се завъртя в познатата на всинца ни посока и монотонен
ритъм.
Студеният
фронт от Полюса и придружаващата го ледена вълна постепенно попреминаха и сега
пък резултираха в краткотрайни валежи от дъжд и чувствително повишение на
температурите. Аз вече не стоя у нас навлечен с два пуловера, ами само с един –
все още държа обаче дългите си гащи и чорапите, но пък и не чак вълнени
калцуни, каквито бяха необходими за подсигуряване на комфорта само допреди дни.
Днес е сухо, ама вчера и онзи ден доста дъжд поваля. Не знам от къде точно, но
при такива валежни ситуации новата ми кола се пълни с вода сякаш съм газил из
вировете на реките; няма начин това да не съм го казвал вече, но с известен
риск ще си повторя оплакванията. Независимо дали по време на каране в мокрото
или докато стои стационарно под капките пред нас, левият праг на купето събира
толкова много дъждовна вода, че като спирам и тръгвам по светофарите на
кръстовищата, последната се плацика из вътре като в казан или варел. Отначало
си мислех, че този воднист шум на плакнеща се течност идва от резервоара,
когато е полупразен да речем. Но после се оказа, че този разтвор изобщо не е
бензин, ами чиста и бистра водица, която се натича през някоя вътрешна дупка,
но пък е и абсурдно да разбера точно от коя се процежда. Вероятно това е
някакъв фабричен дефект или липса на гумено уплътнение, но едва ли ще може да
се открие с просто око. Когато колата е наклонена напред (както обикновено я
паркирам пред къщи), водата остава вътре в прага. За да я “оцедя” (и това има
своя смисъл едва, когато престанат валежите) трябва да спра на другото място, с
муцуната към гаража, когато пък също незнайно от къде прагът се освобождава от
поетата течност и под колата се образува една голяма локва. Ако кажа, че
изтеклото от там количество вода може да напълни една 10-литрова туба вероятно
би звучало малко попресилено от моя страна, но със сигурност мога да твърдя, че
от тази дупка изтичат няколко бутилки от “Швепс”, в каквито затваряхме виното
едно време. После, този литраж зависи от това колко дълго е валяло и дали съм
карал колата междувременно – всъщност, пълненето ѝ става по всяко време когато вали, независимо дали я
карам из локвите. Едно само е повече от ясно, че в случай на по-продължителни
проливни дъждове, прагът не може да прелее и да ми наводни купето –
предполагам, че щом се напълни веднъж и ще почне да се излива по земята. Това
положение малко ме дразни, но се надявам да не вали така често, защото нищо
друго не мога да направя, освен да се чудя и вайкам отстрани.
Преди
няколко седмици с моя човек имахме работа по инсталацията на една местна
църква. Там до плета забелязах една много интересна асма, която въпреки че вече
беше отдавна студено и по принцип зима като сезон, клечките ѝ бяха свежи, листата ѝ зелени и имаше вид, че
продължава да се разлиства дори и в студа. Попитах пастора да си ошмуля някоя и
друга пръчка и той на драго сърце ми разреши. Добре ама аз нали съм малко
неграмотен и смотан специално в това аграрно отношение, та не знаех твърде как
точно трябваше да се извърши зарязването. Независимо от всичко, със секачките,
с които кълцам жиците и пластмасовите им изолации, успях да наскубя един наръч
с клончета, но тогава дълбоко се съмнявах, че от тях ще избият някакви пъпки.
Като се прибрах у нас накиснах снопа в една кофа с вода и я оставих на припек
под лъчите на оскъдното зимно слънце. Каква беше почудата ми обаче, когато онзи
ден, в най-големия студ установих, че моите нещастни пръчици пускат нови филизи
и почти всичките са отрупани с пъпки. Ако успея да ги увардя, след време ще ги
засадя при другите лозници в двора и от там вече ще се развие истинския
асмалък. Листата на тази лоза са големи колкото капак на тенджера – смятай за
свиването на една сарма, че ще отиде половин кило мръвка, башка шепата с ориз.
Сега през ден ходя отвън да ги наблюдавам и изследвам растежа на всяка отделна
пъпка – за по-малките използвам нарочна лупа. На му знам сорта на това грозде,
но ако съдя по размера на неговите листа – със сигурност ще е страшно; може и
за някое буре с вино да има количества даже, въпреки че не е ясно още - бяло ли
ще е или пък червено.
Напоследък
взеха да се появяват повечко обяви за работа и аз своевременно си подавам
кандидатските документи за тези привлекателни позиции, но вероятно ще трябва да
изчакам първо всички онези, които са били вече на опашката преди мен, та чак
тогава да се уловя и аз за някой спасителен клон. Онзи ден ми се обажда ортака,
с когото преди време поработвахме електрическите инсталации. С него ще имаме
обща работа в сряда и четвъртък следващата седмица, а до това време може да
изникне и нещо друго. Вчера пък един друг приятел ме повика да му чиракувам за
няколко часа, та изкарах някой грош горница – аз като имам за бирата, повече
пари не ми трябват (това твърдение също е казано малко “образно”, но пък не е и
много далеч от истината)…
Общо
взето това е всичко около нас, като в най-близък и предстоящ план имаме
свиренето на Ванеса довечера в ресторанта, Неничко и Меган ще минат през нас
утре за малко, та ще се видим набързо. В неделя пък отиваме в Бризбън на
земляческа среща. За Август пак е планирано едно малко, няколкодневно бягство
до наш морски курорт – този път без деца и разни опашки. Не можем да вземем
Ванеса с нас, защото тя е на училище и отсъствието ни ще заменят нашите добри
приятели, които ще останат за ден-два в къщи и ще си правят взаимно компания,
докато ние отморяваме от напрегнатите трудодни и разпускаме натрупаното
напрежение. В средата на месеца те си заминават за България, по които хора ще
изпратя два диска със снимки, а специално единият ще съдържа кадрите от годежа
на Нени и Меган. Когато го получите, една вечер ще се включа пак в компютъра и
ще изберем няколко, които ще запишем на друг диск или преносима флашка, за да
си извадите съответните снимки. Има вероятност момичето да не замине, а момъкът
ѝ да се прибере сам. Нейното
място е свободно и ме повикаха да отида с нейния билет, но аз не смея баш сега
да напускам страната - особено докато не съм намерил друга работа. Едно такова
отсъствие от 4-5 седмици ще намали драстично шансовете ми и може да се окаже
дори фатално. Така поне си мисля за сега – никой не може да каже какво ни чака
занапред; само здраве и живот да бъде…
С
този кратък послеслов завършвам своя скучен монолог и ви пожелавам търпеливо
справяне с летните горещини в Родината. Поздрави на близки познати и далечни
приятели - специално на чичо Божкови и Албенчето. За всичко останало ще научите
от следващата глава на безконечната ми житейска повест (подобна на онази, за
“истинския човек”, само че не и баш като неговата).
Ваш,
дълбоко любещ син Ангел и приближените нему: Даниела, Ванеса, Нени, барабар с
най-новата ни семейна единица - Меги…
Няма коментари:
Публикуване на коментар