Писмо No 78 (XI-XII.2015)

Мили, прескъпи родители - мои и наши общи; скъпи бабо, дядо и роднини; приятели и близки сродници!

Напред трябваше баят да се поразровя из старите редове на предишното ми комюнике, за да се сетя от кога аджеба не съм отразявал събитията в моя, вече 23-летен нескончаем дневник. Съвсем случайно се сетих, че на 22-ри този месец ще навършим поредната годишнина от пребиваването ни в Австралия и ако е рекъл Господ ще наченем следващата. Ама чакайте бре, какви ви ги приказвам аз? – че то днес е вече 03 Декември, а пък въпросната годишнина се навърши още преди десетина дни (всъщност трябваше да кажа, че се е “навършила” сама, защото ние така и не сме я забелязали, улисани в сивотата на нашето динамично ежедневие и в постоянната, почти непосилна надпревара с времето). Ето как се изнизаха почти трите седмици, откакто за последен път бях зад писалищната маса, без през това време да имам и най-малката възможност за творчество, свободни съчинения по картинка и разни сълзливи, меланхолични спомени. Тази вечер обаче, по едно голямо изключение и само поради някакво съвсем случайно, за щастие благоприятно стичане на обстоятелствата, пред мен се отвори прекрасният шанс да си събера акъла, отдавайки се единствено на своите най-чисти и съкровени мисли по всички вас. Днес Даниела и малката заминаха за Аделаида със следобедния самолет, а пък аз току напред се прибрах от вечерната си разходка – изкъпах се, направих си една голяма кофа мляко с какао и седнах да тракам зад пишещата машина (образно казано). Както до вчера бушуваха едни непоносими жеги, достигащи стойности доста над 30°C-35°C, така още от нощес навлезе някаква студена вълна, чийто фронт веднага пресече въздуха едва ли не до степен на полярен студ. Освен противния вятър навън, живакът в термометъра не се надигна повече от 20-градусовите си деления, което пък като усещане, сравнено със слънчевия благодат на предните дни, съвсем спокойно може да се нарече късна есен или мека зима. Това едва ли е съвсем всичко, което съм в състояние да кажа по тези и редица други въпроси, но нека поне за сега и като встъпително слово, то бъде достатъчно за уводната част на настоящата ми творба…

С цел свързването обаче на краят с началото на моите два последни репортажа, за момента се връщам малко назад във времето, за да преразкажа какво именно се случи и какво не през този не особено кратък период. Най-вълнуващото от всичко друго наоколо, все пак си остава моята служебна работа, която много ми харесва и за сега поне върви успешно. Моделът на изделието вече е напълно готов и дори започнах да изработвам отделните чертежи на множеството възли и съответните им детайли. Постепенно и поетапно на части, тази документация ще се насочи към братският всички нам Китай, където фирмата ни има представител, който пък от своя страна ще движи и следи цялостното изпълнение по процесите, свързани с производството на съоръжението. Плановете са такива, че когато приключа с тези чертожни документи и докато всичко все още се изработва в метал, аз да се заема с конструирането на следващата серия подобни бояджийски камери. Те ще бъдат изцяло насочени към задоволяване на вечно гладният и ненаситен американски пазар, със съответните си значително по-големи габарити (демек, с възможност да поемат техните по-нестандартни като размери автомобили – нали на големия брат всичкото му е по-голямо и вероятно дълго…) и редица други подобрения, с които на тоя етап не съм съвсем наясно. По моя груба преценка пред мен стоят барем още няколко месеца хубава и приятна работа, но пък дали далекогледните ми видения ще съвпаднат с тези на шефовете – това не се знае все още; съвсем не е изключено моят поглед да се окаже значително по-къс от този на директора (както обикновено се случва в реалната действителност; тук даже се сетих за един такъв “директорски” виц, ама няма да ви го разправям баш сега, че е малко мръсен)… Ама тъй и тъй съм почнал, я да го изкарам до край, пък вий шъ мъ прущавъти, значи, за простотийката.

Едно време по фабрики и из заводи, появата на директорите в някоя конструкторска зала, цех или производствен участък винаги всяваше, къде повече или по-малко респект, къде даже страх или страхопочитание, а на места дори просто присмех. Обикновено като рече някой: “Ей го, директорът идва – залавяйте се на работа и се правете на заети!”, отговорът на хората, на които не ни пукаше много-много беше: “Че какво като е той – да не би да е с два х*я, ки!”; по смисъла, че с нищо не е по-различен от нас, простосмъртните труженици в предприятието. И този лаф, крилата фраза се повтаряше и преповтаряше ежедневно, ежечасно и ежеминутно от всички ни без изключение - на всички по-нисши нива, отправени към всички по-висшестоящи персони от йерархията на управлението. Та, така един прекрасен ден чистачката стрина Пена влетяла с парцала и кофата у директорския кабинет да му мие пода и бърше праха, а пък в това време другарят еди-кой-си бил напънал секретарката по партийна линия и я плющи връз бюрото на зелената покривка, ама хем здравата я рендосва; пръхти оня и цвили, та чак се запенил от зор. Притеснил се обаче чилякът от ненадейното нахлуване на леличката по чистотата, смутил се и … тутакси му спаднало вдъхновението и мъжеството му се свило на изходно положение; а пък оная кака му рекла с ръцете си на кръста: “А ве, дрогарьо директор – ако както разпра’ат ‘ората ти наистина си с два *уя, то да зна’ш ‘начи, чи сига единият със сигурност ти е отвънка!”… Е, нали ви казах аз, че анекдотът ми не е твърде подходящ за ушите на деца и юноши младша възраст, ама вие: кажи го, та кажи го. Ами хайде, извинете ме за малко - или пък ме разпнете като Христа на кръста…

Даниела също работи неуморно през цялото това време и след няколко дни излиза в платен годишен отпуск - чак до средата на Януари (или нещо подобно, но не съм толкова сигурен, нито пък това е така важно да се знае). Чувам само, че тя пак е организирала разни малки, няколкодневни екскурзии – едната от които дори ни предстои следваща седмица. За тях обаче ще стане дума едва след като понаближат във времето, защото сега е твърде рано да им пускам обявлението в колонките за светска хроника на жълтата преса. Ванеса също приключи учебната си година успешно, въпреки че още не сме ѝ видели свидетелството за завършен пореден клас (казвам тук неопределено “пореден”, защото в момента не мога да се сетя в кой клас беше тя – някой от горните прогимназиални, ама 8-ми ли, 9-ти ли; убий ме, не помня). Надеждите на всички ни са за отличен успех, с изключение на математиката, която не е залегнала в приоритетите на задължителните ѝ предмети. Ако аз навремето имах подобна на тяхната възможност - т.е., да си избирам предметите, които да изучавам и които после да ми определят общия бал на дипломата, щях със сигурност да си остана само с “Физическо възпитание”, “Трудово обучение”, “Пеене” и вероятно най-много бих прибавил “География” – единствено заради другарката Добринка Добрева (Бог да я прости…), която ужасно много обичах и едвам си я поделяхме с моя верен приятел и съученик Пейо (с когото бяхме еднакво влюбени в нея, до степен на ученическа лудост, която от време на време избиваше в някоя детинска пакост).

Всичко изброено до тук обаче, носеше някак си повече или по-малко служебен характер и по никакъв начин то не допринесе за освежаване на духовното състояние и в частност на изстрадалата человеческа душа. Сега пък в следващите си редове ще ви занимая именно с по-емоционалната страна на тукашния живот – специално за разглеждания отрязък на фактора време и естествено, ведно с неговите плахи въздигания и триумфални падения (житейските имам предвид и конкретно тях визирам в този пасаж). Времето (този път като климатично състояние) през седмицата, непосредствено след Архангелов ден се улучи много подходящо за плаж, пясъци и морета. Независимо, че на празника валяха дъждове, в понеделник небето вече се изчисти и слънцето отново се облещи - с ослепителната си светлина и съответната изпепеляваща топлина, под жестоките удари на безмилостните му лъчи. С неколцина приятели решихме в неделя и ние да отидем на плаж, както правят останалите жители и гости на курортното ни селище. В петък Неси имаше една гостенка, която остана да спи в къщи, а на другия ден пак с нея щяха да ходят да се къпят по басейните. В събота сутринта детето си замина, Ванеса ходи на урок по пиано, а следобеда ни извади душите да я пуснем да излезе. Добре ама баш тогава отвън беше такава адска жега, че ние не ѝ разрешихме да ходи като смахната по слънцето. Чак в късния следобед Даниела заведе децата в парка с водните пързалки и след някой и друг час се прибраха каталясали от там. Другата мома е дете на наши приятели – с тях също щяхме да сме заедно на следващия ден покрай морските плажове на града.

Така ние в неделя се събрахме с няколко семейства под сянката на една беседка, в непосредствена близост до пясъка на плажната ивица. Само че не всички се възползвахме от морските предизвикателства – децата хукнаха из водата, но ние от “по-средната” възраст се задоволихме само с взаимната си компания, силно ангажирани в обмен на мисли, общи политически лакърдии и ледена бира. Там изкарахме целия ден, кажи-речи до здрач и чак привечер се прибрахме. Още там и тогава взехме налудничавото решение за провеждане на един съвсем неангажиращ планински поход – той пък беше планиран за следващата неделя (т.е., за онази, която вече си замина още преди няколко дни).

Втората седмичка също се търкулна надолу към долчината, барабар с всичките си трудови дни, семейни и служебни ангажименти. Планът ни за събота и по-специално за неделята отново се оформи с посещение на морската брегова ивица, със съответното изкъпване в хладните и бистри води на Тихия океан, едва след като обаче предварително изпълним (само)зададената ни туристическа програма. И тъй като за останалата част на този период аз нямам какво да отбележа с някакво по-значимо събитие, сега разказът ми преминава към малкия ни поход в неделния ден.

Естествено е човек да си го помисли, че след като през цялата седмица се обливахме в пот, пържейки се в собствените си сосове под напора на тукашното жарко слънце, към четвъртък-петък вече се позахлади и дори заоблачи. Плиснаха се и няколко краткотрайни освежителни валежа предимно от дъжд, защото както е известно - в нашия щат снегът не е познат като агрегатно състояние на водата. Появиха се и първите субективни съмнения във връзка с осуетяването на похода и отлагането му за по-добри климатични условия: от всяко кьоше ехти мърморене (предимно женско…) и мирише на разложено негодувание; от всеки комин изскача дим и се разменят дълги серии от взаимно любезни словесни престрелки (не лични и очи в очи, а само през слушалките на телефоните). В най-общ план, на никой не му се ходи никъде и чак толкова много, ама нека да сме видели първо какво ще е времето в неделната утрин, че тогава вече да решаваме окончателно - дали изобщо да излизаме или да си натискаме цял ден гъзовете по миндерите из къщята. С тази предварителна уговорка бъдещите участници в мероприятието се разделиха в съботната късна вечер и всеки се напъха под завивките за ободряващ нощен сън – “Сам, сам – пак съм сам; събота срещу неделя…” и т.н., както се пееше в едноименната песенчица на Бисерчо Киров от далечното минало по време на тъй социалистическият ни строй.

Часовникът се извъртя като че ли за миг и докато се опомня след твърде късното ми лягане – ето ти я заранта дошла: слънчева и тиха, спокойна, топла и благодатна като “Бургаски вечери” през късното ни юлско, знойно и черноморско лято. Сондирахме мненията си набързо по отделните пишман туристи и в крайна сметка решихме да не проваляме разходката само заради някакви си климатични прищевки на природата. Освен всичко друго, времето по прогноза също го предричаха да бъде лигаво и дъжделиво, но пък тукашната Любка Кумчева каза, че това щяло да бъде чак през късните следобедни часове на деня и то само евентуално, а далеч не със 100-процентова сигурност. Така след направените уговорки, всичкият ентусиазиран сбор от членовете на четири приятелски семейства се събрахме в уречения час и на точното място, за да поемем по маршрута.

Предния ден Ванеса ходи по разни нейни момински разходки с дружките си и после всичките спаха у едната от тях. Бяхме се разбрали с нас да дойде и тя, но в последствие и третата им приятелка пожела да се включи към групата. Така ние изедин път се оказахме като многодетно циганско семейство – че не само с една, ами с цели три тийнейджърки на главите си. Другите наши приятели също водеха децата подире си и в един момент младежите от подрастващата група се оказаха повече от самите нас – вече застаряващата прослойка на компанията. След като се събирахме близо час време, в 11:30 най-после се чу изстрелът за старта на големия планински траверс. Пред нас се простираха 12 км горски пътеки, предимно виещи из прохладната дъбрава на вековния тропически лес. Времето беше топло и лепкаво, влажно, макар и не съвсем слънчево – от сутринта, докато пристигнем до мястото на срещата и слънцето дори се скри иззад купесто-дъждовната облачност на небето.

Нямаше да сме минали и 2-3 км из пресечената местност, когато първите едри капки дъжд започнаха да се стичат по листата на дърветата и от там директно да падат по голите ни кратуни, от където пък се изливаха вече на по-пълноводни ручейчета направо в гърбовете ни, че и по-надолу; “Топъл дъжд, чакан дъжд, плиснал в миг и отшумял – как светът изведнъж стана по-красив и бял…”, ако мога да се изразя малко по-образно с рефрена на небезизвестната Силвия Кацарова, описвайки нашата почти неописуемата ситуация на залостен в селския обор на ТКЗС-то едър рогат добитък, наред с останалите дребни чифтокопитни бозайници. Положението ни беше достатъчно безнадеждно и твърде мокро – докато продължавахме да вървим смело напред, в същото време ние се и отдалечавахме все повече от изходния пункт, та в случая дори връщането ни обратно в базовия лагер при колите, не беше кой знае какъв разумен и колко пък спасителен вариант.

Дъждът се изливаше на талази както в песента “Сняг се сипе над гората, ти и аз сме тъй сами, а ветрецът в тишината чудни приказки мълви…” – с тази малка разлика, че снегът не мокри чак толкова много и като си отръска човек пуловера, балтона или косата, може да изкара дълго време без да се преоблича. Докато сега всички бяхме мокри като мишки без нито едно сухо петънце по нас. Спомням си, че когато съм се носил напред-назад с мотора, развявайки пръднята си напосоки по четирите краища на света и са ме валяли какви ли не проливни дъждовете из пътищата на Родината (че и не само там…), поне челото ми под каската и горе темето на главата оставаха винаги сухи, за сметка на останалата част от дрехите и тялото, разбира се. Обаче този път такива места нямаше – нито по одеждите, нито по снагите ни; все едно, че сме се въргаляли с дрипите и цървулите в някоя бара. Както и да е – връщане назад нямаше и пътят ни беше единствено напред и само нагоре. Тази думичка “нагоре” в конкретния случай се явява малко уклончиво понятие, тъй като пътеката беше равна като стъргалото в Габрово, без кой знае какви възвишения или пък слизания. Ела ми бако ти на мен, че да те опъна аз нагоре към Пеещите скали с раницата, пълна до върха с “Копърка” и пастет “Апетит”, пръчка телешки или хамбургски салам, буца краве сирене, шепа ланшна сланина и много хляб, плюс кило ракия в шише от “Швепс”, затапено с един полуразпадащ се кочан от мамул, че тогаз да видиш зор под небето и звезди посред бял ден; или пък да се натириш по зимната маркировка през Купените, за да стигнеш х. “Добрила” преди да са паднали мрака и мъглата (че дали пък не се казваше хижата “Дерменка”, но в случая е все тая). На това му викам аз истински туризъм, докато нашето беше само една приятна разходка по равното, с ръцете на гъза и подсвирквайки си “Нека да е лято, само да е лято, топло и зелено като горски мъх…” – е, вярно че пък и малко въздългичка ни дойде като разстояние (само на някои от нас…), но не баш това сега ми е темата на размисъл.

Приказката беше, че по пътя ни поваля и малко дъжд, който хубавичко ни намокри, бих казал и дори “изпра” – от главата до петите. Добре ама нали сега е жежко лято (влязло в сила и обръщение от първото число на настоящия месец Декември), та след няколко кратки водонапорни удара, валежите престанаха и слънцето едва проби с няколкото си мизерни лъча, през иначе гъстата мрежеста облачност на небосклона. Полека-лека започнахме и бавно да засъхваме, предимно откъм ръцете, но сега пък влагата от изпаренията наоколо беше толкова голяма и интензивна, че сякаш се намирахме в турска (или руска…) баня (а защо не и в “Римска…” по великият наш Станислав Стратиев). Така или иначе, циклонът премина и се отнесе някъде на север (вероятно към Сибир…) – лошото е вече зад гърба ни, музиката свири “туш” – фанфарите тръбят, барабанчиците бият по струните на тъпана и всички ние започваме интензивно да заветряме от пристъпите на ветреца, който непрестанно клати клоните в гората – “Повей, повей, верни мой ветре и любовта край нас нека засияй…”, съгласно незабравимата и непрежалима наша Паша Христова.

А, я-яя! - какво да видя? Поглеждам аз случайно към подгизналите ми и най-нови обувчици на кундурджийска фирма “Rivers”, нарочно закупени поради моите неотдавнашни и до скоро професионални електротехнически наклонности; понятно и съвсем умишлено подбрани с по-дебела гумена подметка, за да не ме тръска много трифазния ток, при случайните ми допирни точки и контакти с него, съскащ изпод фееричната изолация на разголените му жици. Независимо, че доставката на въпросната стока е някаква далечна производна на световно известната верига маркови и знакови бутици от серията “Life Line”, “Salvation Army” и “Saint Vincent de Paul” обединени под едно общо бомбе, въпросните бързоходки бяха (и продължават да ми бъдат…) много ценен аксесоар в моят, иначе вехтошарски гардероб. Та, целта на погледа ми всъщност беше да проверя степента на зацапването им с гъстата и лепкава кал на гората и до колко те ще бъдат годни за повторно обуване и носене в цивилизацията, насред обществото от неволно парадираща с невежеството си народна суета…

Оп-па, че каква е тая кръв, дет’ се стича на ручейчета по крака ми, бре? – ба мааму, не съм аз клал уж никой, нито пък с мечка съм се срещал/борил из горите тъмни, още тилилейски. Избърсах се небрежно, просто като случайно ухапан от комар, но гледам че и по другия ми крак се стичат едни такива малки и червени вади, сякаш някой касапин ме е драл, ама не е доуспял поради затъпения му нож. Бре, ами сега – видях се в чудо! Почнах веднага да се пощя, да се скубя, да се чеша; отстранявам уж крайния резултат, без все още да знам за причинителя му. Успокоителното единствено беше, че в този върховен момент на умопомрачаваща истерия, целият личен състав на планинския траверс започна да се дръгне, да се драпа, да подскача и да кълне високо сред необятната планинска шир – все на близки роднини от първо коляно. Малките шушони пискат и пищят, щом зърнат малко кръвчица; майките им, бесни-побеснели разпенено се чудят на кого по-изнапред да окажат първата си помощ: на децата си ли невръстно-невинни или пък да се озъбят свирепо на татковците им недни, дето видите ли ги довлякоха в този страшен горски ад; в тоя малък земен пъкъл! В края на краищата причина за смъртта (пардон – за кръвта…) по нас се оказаха едни много дребни и още повече гадни кръвосмучещи пиявици (с английското си прозвище “leeches”). Такава напаст, ако ми беше казал някой, че съществува по света и може да бъде толкова нахална и нападателна, аз тутакси бих му се изсмял в сурата. Този малък червей обаче, или скачаше по нас направо от клоните на дървесата, или пък се качваше от земята по обувките ни и от там тръгваше в неизвестна посока из дълбините на нещастните ни полуголи тела. Нито миризливи чорапи я спира тази гад, нито дебели гумени подметки на обувки (пък били те производство на пловдивския “Петър Ченгелов”, габровският “Сърп и Чук” и дори на обувната фабрика в гр. Пещера).

От този момент насетне екскурзията ни се превърна в един, за кои по-малък, за кои още по-голям кошмар и от средата на пътя (някъде от около 6-ти или 7-ми километър) започнахме да се мразим и ненавиждаме взаимно. Независимо, че съвсем безпричинно и конкретни виновници за нещастието ни нямахме излъчени (и съответно отлъчени от стадото…), остатъкът от деня беше помрачен и удавен в собствената ни кръв (а ние от своя страна засипахме пътеката с трупове на пиявици и други горски гадини).

По едно време съвсем за кратко опасността като че ли премина и сякаш излязохме от пиявишкото сборище. Тогава пък кърлежите ни нападнаха – Ванеса по традиция винаги си хваща по някой екземпляр и добре че измежду нас се намират смелчаци, които да ги вадят с ръце; иначе ако остане само на мен - не знам как ще се справям с подобна напаст. Обикновено мен такива животни не ме ядат, но пък виж – пиявиците ми изсмукаха кръвчицата (по-отровната част от нея, защото казват, че човешкото тяло така се пречиствало; мерси обаче от такава и подобна “чистота” – предпочитам да си остана токсичен)…

След като успешно преминахме през царството на пиявиците и се преборихме с най-отявлените им партийни клакьори, после прекосихме и империята на кърлежите, прегазвайки всяка вредна твар по пътя си, пред нас оставаха някакви си само 4-5 км до завръщането ни в лагера – при храната, при ледените бири, колите, сушините и т.н. Останалата част от разстоянието го провървяхме мълчаливо и напрегнато, оглеждайки един-друг постоянно голите си крачка (някои от мадамите бяха тръгнали по къси гащи, та наблюдението ни имаше и малко забавно-сладострастен характер). Пиявиците изглежда, освен че можеха да скачат, имаха нахалството да се катерят и нагоре, по непозволените за посещение и обрасли с вълна гранични райони. От време на време маранливия и спарен въздух се процепваше от нечие пискливо гласче и спасителният отряд на съответните родители се впускаше да разпъжда неканените гости. Миг след това пък нечий по-сериозен вой се надигаше от редиците ни, което означаваше че освен децата, майките им също са били нападнати. Когато пък връз нас от обоза се изсипваше негодуванието и набезите на пиявиците, всички дружно в хор изричахме вълшебните заклинания, но не само началния рефрен, започващ с “Мамка им…”, ами си кълняхме на воля с истинските литературни средства и техните продължения – баш както е по христоматията за 5-ти клас.

Точно след 4-часовото ни маратонско и бясно препускане по разкаляните горски пътечки, най-после излязохме на виделото (в гъсталака беше почти тъмно и ние не видяхме кой знае колко много от заобикалящата ни природна картина). Бяхме прегладнели, прежаднели и взаимно опротивели си до непоносимост. Започнахме да се чистим от калта, да изследваме раните си от по-успешните попадения на пиявиците. Привидно ни нямаше нищо, но аз като си събух чорапите и във всеки крак намерих по една такава твар, жадно смучеща кръвта от ахилесовата ми пета. Размазах ги на място и така жертвите им се увеличиха с още два ковчега, но неприятното усещане остави много дълбоки рани и травми в неподготвените ни за австралийският “екстрийм” (от extreme...) чисти и благородни, европейски души. За да подсили ефекта, Ванеса разправя, че на лагера си имали някакво момче, на което една подобна гад му се забила в крака и той я видял чак на другия ден, когато се подул целия, та щели да го прибират с хеликоптер от поляната. Оказа се, че трите по-големи моми знаеха прекрасно за суровите условия в тропическите усои на планинския масив и се предпазваха успешно от нападенията. За нас обаче, дъртите и останалата дребна челяд това си беше изпитание, което като че ли не искам да ми се повтаря повече. Впоследствие вече видяхме и една табела, която предупреждаваше за наличието на подобни влечуги и хората от националния парк на входа дори бяха оставили нарочна смазка за обувки, която уж да разпъжда набезите на пиявиците. Ние обаче, в суматохата и увлечени в надпреварата за първото място от похода не сме забелязали въпросния надпис. Майната му – за другия път ще знаем вече (ако въобще има такъв, след този всеобщ кошмар, който дружно изживяхме)…

Завръщайки се на изходната точка чак в късния следобед, намерихме една свободна беседка и там вече развързахме месалите и седнахме на продължителна софра - не станахме от там, докато не ометохме всичката храна, която носехме из торбите. Дъждът отдавна беше спрял, а дрехите по нас изсъхнаха в движение. Привечер се разделихме и всеки пое по своя път към дома, оставяйки неприятните си спомени далеч и горе по баирите. Е, ние сигурно пак ще ходим на подобни излети, но този път вече ще гледаме времето да бъде сухо, защото явно че от влагата пиявиците се разгонват и почват да хапят безмилостно. А пък аз специално ще си купя и нарочни ботуши, като тези с които рибарите ходят за риба из реките – те са като гащи и се връзват с колан за кръста. Нека ме ядат тогава, гадините им недни!...

Седмицата след злочестия ни планински траверс започна в понеделник, за да завърши успешно през вчерашния петъчен ден. Казвам това, защото днес е вече събота – 05.12.2015, когато пък е рождения ден на наш Сашко. Поради тази причина майка му Дани и Ванеса са на гости при тях, а пък предния ден (демек пак вчера) малкият Зак навърши едната си годинка. Голямото тържество по този повод ще се състои в неделя (утре…), на което ще присъстват около 60 души гости – една малка сватба все едно, но нека всички да са живи и здрави.

Погледнато технически, това мое съчинение беше започнато още в четвъртък вечерта, когато си останах сам и на спокойствие. Снощи продължих по темата и едва тази сутрин успях да приключа с изложението си. За довечера вече имам една оферта и ще излизам – Марио ми се обади, че трябва да се съберем с останалите членове от комитета на земляческата ни група, с които да направим последни уточнения за нашето Коледно празненство, планирано за след две седмици (пак на Никулден, само че по стар стил – 19 Декември). За утре чакам моят малък Неничко да дойде, че имал някакъв зор с компютъра си – трябва да му го оправя; аз наскоро се занимавах с подобни упражнения във връзка с моя нещастен лаптоп. Всъщност, една от причините за моето по-дълго “мълчание”, този път беше именно случилата ми се наскоро повреда, вследствие на която останах извън обсега на света около мен. Сега добре си спомням, че повредата се появи ненадейно и буквално ден, след като изпратих поредното си послание към обществото и в частност към самите вас. Тогава похабих една цяла събота и последвалата я неделя с надеждата, че с възникналите кусури ще мога да се справя сам. Добре ама положението беше толкова тежко, че дори и това компютърно светило Янко не можа да ми помогне в бедата. Едвам успях да събера разни стари информационни и други важни документи, складирах ги на едно отделно място и по неговия мъдър съвет, започнах да трия и да мажа всичко от самото му начало. Този компютър аз вече го имам от няколко години – поне 3-4 и през този период бях натрупал всевъзможни програми (нужни и ненужни…), както и безкраен низ от информация (също толкова ненужна). В продължение на една седмица се разправях с преинсталирането на друга операционна система (Windows 7 – малко старичка, защото на пазара вече има Win’ 10, но на мен тази ми върши отлична работа и съм свикнал с командите ѝ). На всичкото отгоре през дните от седмицата трябваше да ходя и на служебната си работа, което пък ми затормозяваше ужасно частнособственическите начинания и мероприятия. Обикновено тези процеси са отегчително дълги и са свързани с безброй рестартирания на компютъра, докато последният събере необходимата му актуализирана към днешна дата информация, с която успешно да продължи функциите си напред. Така дните и нощите хвърчаха едни след други, без самият аз да се увенчая с голям успех. Едно по едно успях да пусна всичките му агрегати, но за голямо мое съжаление установих, че вграденият микрофон сега не иска да проработи. Правих всякакви опити за неговото възстановяване по електронен път, но последния тъй и не рачи да тръгне. Беше ми притеснено, че не можех да се виждам с вас на Skype – писах само съобщения от служебния компютър в офиса. После пък трябваше да активирам електронната поща; изгубих всичките си адреси – след това пък по най-неведоми за мен пътища ги преоткрих, дълбоко заровени и законспирирани из паметта на старата операционна система. На края трябваше да активирам и програмата, с помощта на която пиша мемоарите си – с нея имам още да се боря, за да съживя речника специално на българските думи, който съм допълвал и обновявал в продължение на години. В противен случай всеки път, когато напиша нещо ново и непознато, което го няма в стандартния речник и ще ми дава грешка в правописа. А такива думи аз имам хиляди – жаргонни, архаични, вулгарни, остарели наречия и прочие литературни, пък и не съвсем изрази, с които най-активно боравя из драсканиците си. За малко като че ли бях позабравил с какво точно се занимавах близо две седмици, а ето че сега си припомних неволите, които ме сполетяха като гръм от ясно небе. Смятам, че на този етап съм закрепил положението – де да видим до кога ще е така. Та всъщност Неничко, с неговите подобни на моите компютърни проблеми ми напомни за онова, през което минах неотдавна сам. Утре е ред да решим и неговите – аз вече знам как…

Интензивността на работа не спира нито за миг. Китайците чакат да ги захраним с чертежи, за да почнат изработката на изделието ни в метал. Аз им бях изпратил готовият вече триизмерен (обемен) модел и те по него са направили необходимите калкулации за цената на готовия продукт. За едно парче, събрано с болтове и гайки, направено изключително само от заварени стоманени профили с общо тегло около 6-7 т, онези оризоядни човечета поискаха само някакви си $13,000 на машина (нашенски валутни единици - дори не и американски долари). Това е една изключително ниска тарифа, която другаде по света просто не може да има свой аналог (без разбира се да съм много сигурен какво е положението с една подобна обработка на метални конструкции в България; по принцип имаме и такъв вариант за покриването на европейския пазар, който тепърва има да се анализира и дообработва – не е изключена и тази “златна” възможност, за която аз ще пледирам по съвещанията ни с двете си ръце, стига да имам правото на глас).

Ето с какви въпроси и проблеми имах да жонглирам през последните няколко седемдневки. В най-близък насрещен план, следващата седмица заминаваме на почивка. Предварителната ни нагласа беше да тръгнем в петък и да се завърнем чак следващата сряда. Това действително ще бъде така, но само за някои членове на семейството – Даниела ще замине с малката и една нейна приятелка от училище (Мария, сърбойче – наше момиче…), докато аз ще отида едва в петък след работа, а пък в понеделник сутринта ще се прибера обратно и малко преждевременно, за да си гледам служебните задължения, от които за сега много успешно се храним, пестим средства за самолетни билети до България и си позволяваме други малки волности, които в противен случай биха били немислими за осъществяване. В хотела, където отиваме има две отделни стаи и Ванеса предложи на това дете да го вземем с нас, че да не е съвсем сама покрай двама ни с майка ѝ, а да си имат и тяхна, малко по-младежка компания.

С така заформилият се в края на годината сгъстен и често пъти доста претоварен график, просто не знам кога пак ще отделя толкова много време, за да седна с молива пред листите хартия (отново образно казано…). Ще гледам разбира се това да не е чак догодина, но дори и сега по празниците се очаква много интензивност около нас, та съвсем не ми е ясно кое как ще протича занапред. Така или иначе, аз вече съм свикнал с това мое писане и като че ли съм се пристрастил към него. Сега успях да наваксам изгубеното, което беше главно поради причини и следствия от повредения ми компютър. А пък тъй като утре е Никулден, аз предварително казвам на моя скъп татко честит му имен ден! Само здраве и дълъг живот да има, другото е все от Бога отредено. Моят непослушко Нени ще си го видя утре и лично ще му честитя празника, на който той така и не обръща особено внимание - но поне докато очите ми светят и все още мърдам по тая грешна земя, аз ще му го напомням, пък белким остане нещо трайно и от мен из непокорната му овнешка глава. Задочно казвам Бог да прости и на скъпите ми дядо Косьо, прадядо Нено, чичо Николай Керков; на неговият баща, който също се казваше Нено (и когото аз смътно си спомням, със своята чисто бяла коса, която той имаше тогава…). Вероятно покрай нас съществуват още десетки други наши близки, роднини и приятели, които утре също ще отпразнуват славното си име във възхвала на Св. Николай Мирликийски Чудотворец или просто ще бъдат поменати само с добро. Е, нека всички те имат моите най-прекрасни и сърдечни поздрави, а Дядо Господ да си има грижата и за онези, които отдавна вече не са измежду нашите непрестанно оредяващи човешки редици. Амин…

Сетих се да ви разкажа и за още едно величайшо падение на моята търговска същност. Нали си спомняте, че преди време от електронния търг се сдобих с една автомобилна стерео уредба, в която имаше DVD и хиляди други изгъзици, наред с които и навигационна система, подобна на тази в моята кола. Тогава я взех безумно евтино и се полакомих единствено заради ниската ѝ цена, за която платих само $100. Онзи ден най-после се реших и намерих време да отида на майстор, който срещу други $100 да ми я монтира професионално, с гаранция за качеството и т.н. Тези уредби далеч не са както едновремешните касетофони – изрязваш дупка в арматурното табло и закачаш останалата час с тиксо; или пък я привързваш с тел, че да не ѝ изпадат карантиите по трапищата и паветата на националната пътна мрежа. Навигационната система има нужда от допълнителна антена, която да се прилови към някой от сателитите, че посредством тези спътници и вградените пътни и географски карти в устройството, последните да оказват помощ за намирането на даден адрес по света. Тоест, монтажът ѝ съвсем не беше работа за мен, че да развия само две бурми и да стане за миг, ами си искаше нарочен занаятчия, който само с това се занимава и си изкарва хляба от такива шарани като мен.

Добре ама миналата събота въпросният майстор отсече, че кутията нямало да уйдиса в определеното за целта фабрично гнездо на нашата кола, защото мястото било по-малко от самата лицева плоча на устройството. Тогава веднага реших, че ще го продавам, за да се отърва от ненужната стока - а от там насетне вече евентуално ще търся подходящия размер за модела на колата. И така, след няма и ден един делегат от Сидней се обади, че ще ми купи навигацията за $250, като аз я бях обявил за $395 в електронния вестник за продажби на стоки за бита и народопотреблението. Проведохме серия от мъчителни пазарлъци и на края онзи кандиса на $320, та онзи ден се разправях с разни куриери по изпращането ѝ - $20 от тях ми струват пощенските масрафи, но по-важното е, че оринах непотребната вещ. Иначе подобна уредба струва $520 и аз по никакъв начин не бих купил такава изгъзица, за да стои само като паметник. На Даниелчето не ѝ разбира много-много главата от такива електронни устройства и тя се справя най-успешно с хартиените карти на градовете. Е, аз много исках да ѝ оборудвам автомобила с малко по-съвременна техника, но пък и не ми се дават излишни средства за нещо, което тя така или иначе няма да използва много активно.

Снощи пък едни хора идваха на оглед за старата ѝ кола - проклетият и ненавистен Фолксваген, който стои в двора под падащите листа и клони от дървото на съседката и е изложен на опустошителното цвъкане от страна на врабчетата. Аз съм я обявил за $1958, но ще се съглася да я хързулна и за $1500 – стига само някой да ме отърве от купчината ламарина. Тази сутрин хората ми предложиха само $1000, но на мен ми се видяха малко – ако се съгласят на $1400 и я давам без да се замисля; даже и за по-малко ще им я харижа.

След малко отивам на следобедната си разтоварителна променада, а привечер излизам – и колко мислите, че е часът в момента, след като съм почнал да творя сабалам още в 08:00? Ами да ви подскажа тогава, ако сами не се досещате – изпълних точно един цял работен ден, ей тука свит в стола пред писалището и надвесен над “пишещата машина”, защото в момента стрелките на часовника дори подминаха 16:00. Ще се прибера късно нощес, а за утре очаквам Неничко да дойде. Меган щяла също да ходи на някъде с дружките си, за това ние ще се видим с него само по мъжки. Освен с компютъра му, не знам с какво друго ще се занимаваме. Много ми се иска да го вкарам и в черква, калпазанинът, ама не го знам кога ще пристигне и дали няма да е свършила службата до тогава. Те довечера щели да са на гости, та ми е пределно ясно как и кога ще дойде заранта…

12.12.2015 – Отново на курорт и отново на крак още от тъмни зори. Днешният ми празничен репортаж ще бъде излъчен директно от балкона на хотела, където сме отседнали за няколко дни. Обстановката е прекрасна, а гледката която се разкрива пред очите ми – повече от величествена. Долу, току под нас се е простряла оживената улица, по която потокът от коли не спира даже и през нощта. Поради мокрия асфалт от падналите напоследък валежи, шумът на пляскащите из кишата автомобилни гуми е още по-невъобразим – все едно че обитаваме някоя мансарда на бул. “Дондуков”; единственото което отсъства (и вероятно осезателно липсва като допълнение към картината…) е писъкът на трамваите, с пронизващото стъргане на металните им търкала в релсите, докато завиват примерно откъм Централна баня (по ул. “Веслец” или “Бачо Киро”, в зависимост от направлението на линията). Денят вече чудесно почна да си личи още от самото пукване на зората, с тенденция да се запази все такъв мрачен и влажен, защото гледам през джама, че дори и в момента дъждът продължава да се ръси като из дупките на градинска лейка.

Иначе времето е топло, лепкаво и задушно със своите 30 и малко горница температурни градуси, а морето пред нас се е опънало синьо и лазурно – независимо, че за сега поне ще до гледаме само през стъклата на неумитите и захабени прозорци на хола. Останалите женски още спят, докато аз ще имам кратковременното спокойствие (и разбира се подчертано удоволствие…) да събера разхвърляните си на хиляди посоки мисли и да ги подредя в стройни букви и редове връз белите листи.

Пристигнахме снощи – аз специално вече по тъмно, докато Даниела беше дошла с децата няколко часа преди това. С нес е и Мария – една добра приятелка на Ванеса, с която двете си дружат напоследък. Те дори не живеят и чак толкова далече от нас – онзи ден нашата ходила до тях и взела разстоянието само за някакви си 40 минути, като подтичвала на места; да не би случайно да закъснее, че да изтърве моминското сборище. Родителите на Мария имат голяма и хубава къща с басейн, та малките се бяха събрали с още няколко други хлапака от бандата им да надуват главата на майка ѝ, понеже тя по принцип не работи и си стои по цял ден из тях. После пък привечер всички ходили обратно до нас, за да изпратят Ванеса. Аз вчера приключих работната си седмица, но колкото повече наближава краят на годината, толкова по-прогресивно се покачва и нивото на служебния зор. Китайците искат да получат цялата документация, преди да започнат разкрояването на железата. В същото време аз периодично ги захранвам с по няколко отделни възела, които успявам да направя за около 2-3 дни, но иначе съм доста далеч от изготвянето на окончателните чертежи в цялостния вид на изделието. Ние ще работим и другата седмица до петък, след което запразняваме заради Коледно-Новогодишните празници, докато онези с дръпнатите очи нямат такива “екстри” и ще бачкат през целия “фестивален” сезон. Е, те по принцип също уважават Коледа на самия ден, но пък Новата им година е чак през Февруари. Тогава им раздават по една седмица отпуск, както и по някой допълнителен ден през годината във връзка с чисто техни си традиционни чествания. Но точно когато останалата част на света яде, пие, почива и гуляе, в същото време при тях хвърчат искри и работят, та пушек се вдига. Така пък те поддържат всички нас, които за разглеждания годишен период, по строго установен Божий и угоден Нему закон се отдаваме на разточителен разгул и продължително лентяйство. Думата ми беше, че сега съм толкова зает, колкото никой друг път не съм бил или поне нямам такива кошмарни спомени да съм бивал някога. Всяка сутрин започвам работа в 06:30 и карам без прекъсване до след 17:00. И за снощи бях определил да свърша нещо, но трябваше вече да заключват сградата и така всички си тръгнахме. Аз от там директно се понесох за насам и след два часа пристигнах на уреченото място. По това време на деня няма толкова интензивен трафик, защото народът вече се е прибрал по домовете си. За сметка на това пък, Даниелчето се е влачила цели три часа по пътищата, докато най-после се дотътрят в най-голямата навалица. Тя вече беше пренесла багажа от нейната кола, заредила хладилника с продуктите и с нарязаната салата само ме чакаше да довтасам и аз.

Първите капки дъжд паднаха още вчера, докато пътувах. Голямата стихия обаче се бе изсипала другаде, защото в този район беше относително спокойно. Подобен потоп се изля и онази вечер, придружен с обилен валеж и разбира се станалата вече любима на всички нас - едра и пълноценна градушка. Гледам ги всички на работа, как трепетно следят радара на Бюрото по Метеорология – следват вторачено червените петна на изображенията и самодоволно потриват ръце, че именно там ще падне опустошителният град; и колкото последният е по-едър и поразяващ, толкова по-добре за финансовото благосъстояние на персонала. Това, което напоследък започвам да разбирам с простия си акъл е, че фактически тази фирма не е застрахователна, а е само оторизирана от тези агенции за извършване на ремонтите по обезобразените след такава градушка автомобили. Значи те извършват огледа, правят оценка на повредите, а съответната застрахователна компания от своя страна покрива щетите на нещастния клиент. Тази фирма извършва ремонта със съдействието на техни бояджии-виртуози и в техни собствени помещения, като въпросната организация има бази в най-различни краища на Австралия. Връзката на моя бос с тях е такава, че той пък осигурява бояджийските камери, след като фирмата му е предназначена именно за производството на такива и други подобни съоръжения (а респективно вече и заедно с моето пряко участие в тая нагла сбирщина от най-долни и алчни комерсиално-комерчески интереси). Така обръчът се затваря достатъчно плътно и общо взето схемата е много проста: имаме градушка на хоризонта, вследствие на която в наличност получаваме огромно количество потрошени коли, които след нея вече за нищо не стават. Клиентът обаче най-чинно и ревностно е плащал застраховка на собственото си возило (тук разбира се попадат и онези поразници от гилдията на сарафи/джамбази и прочие пладнешки разбойници от автокъщите – особено пък, чиито дворове са разположени под откритото небе) – тази клика почти веднага след потопа подлага ръчица на агенцията, от която иска да ѝ се изплатят щетите; и ако може не по-бързо, ами незабавно. Застрахователната компания тогава тутакси наема “бояджиите”, които дават оценката и извършват ремонта, а пък те успешно ползват нашите камери, които произвеждаме и чийто главен конструктор съм им за момента аз. А за да бъде заситено и задоволено дори и най-последното ненаситно гърло в тази сложна връзка и поредица от възли (т.е., в конкретния случай също влиза и моето лично, собствено гърленце, бидейки последната брънка в тази безкрайна човешка верига), та всички ние гледаме към небето и се молим Господу горещо да ни пуска повечко градушки, че да има хляб не само за нас, ами и за децата ни. А-аа, ще попитате и за клиента сигурно на края – ами той, независимо че уж винаги бил имал право и все той бил откъм правата страна, а пък видите ли останалите простосмъртни се затикват в кривия лабиринт, от следващата година просто съвсем неусетно му завишават вноските към застрахователната компания и той охотно и безропотно продължава да налива паричките си в бездънния ѝ джоб. С други думи, “Long live the CLIENT!” или “Да живее КЛИЕНТЪТ!” – градушката е само катализатора на нашия успех. Но хайде, стига съм ви занимавал със служебните си дела – нека видим сега какво става в частния сектор.

Миналата събота, след като най-после приключих с писмените си излияния, дръпнах шалтера на компютъра и излязох. Обикалях улиците като въртоглав в продължение на 55 минути, та чак ходилата ми се изприщиха и хванаха мазоли. Аз навред се подвизавам с едни джапанки, които със сигурност са най-неподходящия аксесоар за дисциплината “спортно ходене” – те ми правят ужасни пришки и мазоли, но пък умишлено не обувам нарочните за такъв спорт обувки, защото тях си ги пазя за нови и са ми само за по-официално “излизане”. Обикновено блъскам с джапанките и до сега съм съдрал вече няколко чифта, подложени на подобни смазващи натоварвания. Прибрах се полужив от умора – изкъпах се и заминах за Бризбън. От два дни не бях ял манджа от казан – все поминавах с разни дребни огризки, избутели плодове и други хранителни остатъци; краката ми чак се огъваха от глад и ми се виеше свят в колата от недохранване. На комитетското ни съвещание имаше доволни количества мезета и напитки, та аз поне там си засолих с няколко къшея синьо сиренце и съответните бисквитки, напоени с местен пивоквас. Разискванията ни продължиха до 23:30 и ако аз не трябваше да шофирам за връщането ми обратно в къщи, както я бяхме подкарали сигурно щяхме и да осъмнем пред съвещателната трибуна с останалите войводи и комити.

В неделя сутринта станах рано според обичая и се отдадох на личните си писмени дела и документи. Моят малък Неничко пристигна в 09:45, та имахме предостатъчно време първо да го заведа на черква. Дадох му да облече един мой дълъг панталон и някаква риза, че той освен шорти и потници (в пълен синхрон с джапанките, с които се е сраснал…), други светски одежди не признава. Понеже беше и Никулден, та му направих един подарък още на бензиностанцията като заредих джипката му с нафта (а резервоарът на тая негова ламя е 70 л; да не говорим пък колко много дизел харчи – това е отделна тема на по-дълбок размисъл). В сръбската църква службата вече беше почнала – ние си запалихме свещичките за живи и починали, постояхме още малко и се прибрахме. В същото време имах проблеми с кредитната си карта – беше дошло време за подмяната ѝ, обаче от банката не ми изпратиха новата навреме. Не можех нито да се разплащам, нито да тегля пари от банкомата. В сряда, преди да тръгне за Аделаида, Даниела ми даде $100, които аз имах неблагоразумието да похарча веднага в събота вечерта – с тях платих кувертите за Коледното ни увеселение и пак останах без пукнат грош в джоба си. Не се сетих, че можех да ги платя по друг начин с цел да си запазя “кеша”, така да се каже. Даже и стотинки нямах в себе си, та рових из спестовното прасенце-касичка на Ванеса, от където измъкнах последните няколко дребни бели монети и една “жълта” от $2, с която успях да закупя само две свещи. Стотинките пък пуснах в дискуса и с това приключих своите финансови задължения по черкуването ми.

Докато се приберем обратно у дома, часът наближаваше 11:00 – с Нени си направихме един мощен миш-маш за обяд и покрай неговия завиден апетит, та се увлякох в плюскане и аз; наядохме се като свиня-майка барабар със седемте си малки гуцки (по преносния смисъл на шопарчета). После, за ни се стръска храната излязохме на разходка с колата, че навън беше и доста голяма жега – съвсем неподходящо време за пешеходство. Тръгнахме уж за едно място, но пък стигнахме до друго; върнахме се през трето и така в приказки денят ни мина много пълноценно. Междувременно Неничко си беше оправил лаптопа и нямаше нужда от моята намеса, та имахме на разположение достатъчно време за други свободни от ангажименти занимания. После той в късния следобед си тръгна, а аз се затворих в къщи да доизживея празничната си самотност.

Същата вечер Даниела и Ванеса се прибраха чак в 23:30, защото се забавили нещо по пътя. Нощно време, за да не нарушават редовния трафик през деня, по магистралите се извършват множество ремонтни операции и често затварят някои от лентите за движение; наред с това ограничават скоростта, слагат и по някой пазвантин да будува и да си кара дневалството в полицейската кола и така контролът по спазването на закона за движение по пътищата е напълно подсигурен. По-интересното в случая обаче беше телефонното обаждане на един потенциален клиент за старата кола на Даниела, който се появи съвсем изневиделица още в четвъртък. Веднага след това вечерта хората идваха у нас на оглед и задоволителното от сгледата остана единствено, че те всъщност хич не се отчаяха от неугледния вид на станалия омразен на всички ни Фолксваген, който от 4-5 месеца вече стои в двора под падащата шума на едно дърво, изложен на прахоляка от улицата и под ударите на безмилостното австралийско слънце, в комбинация с тукашните проливни, тропически дъждове. На всичкото отгоре онзи ден понечих да припаля двигателя – естествено акумулаторът му беше изтощен и го зарязах. А без ток нито вратите на проклетата кола се отварят, нито нещо друго проработва. Добре че (и…) ключалката на пасажерската врата е повредена, та през нея хората успяха да огледат също и отвътре бъдещата си кола. Аз им казах за дефекта, който тя има и носи този недъг вероятно от нова, за да съм чист пред Бог и съвестта си. Договорихме се да се чуем допълнително, за да се разберем какво ще става от тук нататък с нашата сделка.

В петък вече получих и първата си по-сериозна оферта от $1000, като аз бях обявил $1958 за продажна цена на колата (нарочно я съвпаднах с годината на раждане на нашата мама Дана, а вече и трикратна баба…). Вътрешно отдавна бях готов да им я дам и за тези мизерни пари, но реших да проведа и своята игра до край. Викам на човека: нека да е барем $1400 - наполовина от обявената цена и неговото предложение. Остана той да мисли и докато още бях в банята, в събота вечерта получих съобщението му, че са съгласни да похарчат само $1200, но нищо повече над това. Аз веднага се обадих на хората, че съм съгласен на тази унизително ниска сума, но пък те поне ме отърваха от купчината старо желязо, която вече съвсем сериозно се чудехме с Даниела къде да дяваме и която най- вероятно щеше да приключи жизнения си път в автоморгата едва срещу някакви си $150 (ако въобще онези кръвопийци щяха и толкоз да ми подхвърлят). Така ние “бихме ръката” по телефона и от този миг нататък аз намерих своя мир, покой и временна утеха. Е, вярно че след няколкогодишна експлоатация стойността на колата се понижи точно десетократно (защото ние навремето я взехме за $12,500 с толкова много мераци и надежди, ама тя се оказа дефектна, от където произлезе и дълбоката ни ненавист към нея), но пък в този шибан наш живот не ни е отредено само да печелим. Моят добър и стар приятел Бакала казваше, че не може все нашето магаре да е мъжко – демек, понявга се налага и известно “понадупване” за размяна на ролите; кой отгоре и кой отдолу, ако ви става ясна моята скромна метафорка…

В понеделник вечерта хората дойдоха с 12 броя зелени 100-доларови банкноти в шепата, натовариха колата на един камион с платформа и си я отнесоха у тях. Купувачът всъщност е и механик, който се занимава с потягането на разни стари бракми като нашата. Каза, че имал достатъчно време да я ремонтира, за да я кара после жена му. Халал да им е, че поне си освободихме двора и полезрението. Така историята на низвергнатата “народна кола”, създадена от твореца Хитлер, за нас специално завърши окончателно – нека сега друг да си я блъска у главата.

Дните от седмицата се заредиха един след друг - сиви и еднообразни, наподобяващи мъниста от кехлибарена броеница; напрегнати служебно и лепкаво-горещи в климатично отношение. Така стигнахме до вчерашния ден, с който започнах разказа си в ранното начало на днешната облачно-дъждовна събота и с който вече ще го приключвам. Дечурлигата се надигнаха от леглата и се забиха на телефоните – игри, снимки, комуникация със себеподобни и т.н. Даниелчето още се изтяга в леглото и след малко ще задрънка чайниците, че да вари кафе. За сега аз нямам много ясна представа като как ще поминем деня и каква ще е програмата ни до вечерта. Предполагам, че ще се разделим на групи – младежка и старческа. Младежите ще отидат на плаж и по разни техни момински разходки, докато старците ще си наобиколят вехтошарските магазини. Времето е хладно и приятно за всякакви мероприятия – часът е само 09:30; що е ден напред, все е наш…

13.12.2015 – Тази сутрин се успах – часовникът вече отмери 7½ часа от началото на новото денонощие и по принцип до това време слънцето отдавна би трябвало да се е вдигнало високо на небосклона. Вместо ослепителните му лъчи обаче, от същото място се точат реки и пороища от дъжд, а от споменатото наше небесно светило няма и помен дори. И ако вчерашният ден беше сравнително хладен, гаден и противен, то днешният пък бих го описал със същите определения, повдигнати на превъзходна степен (е, не се смейте, де - литературната метафора допуска и такива имагинерни математически функции, граничещи с абсурда). Вчера, ако не друго поне успяхме да излезем и да обиколим дюкяните, докато за днес се очертава даже да не напускаме бърлогата, за да не ни отнесе стихията (и тук малко образно изразено, но пък и не съвсем далеч от истината). Независимо от влажните ми и охладнели встъпителни слова, моят разказ продължава - така, както и всичко останало от заобикалящата ни житейска действителност.

След като сутринта допълнително се туткахме покрай дечурлигата още повече от час, ние най-после излязохме – точно както предположих, на групи разделени по интереси. Едната част (младежката) уж щеше да тръгва пеша по алеята, която опасва бреговата ивица и така стига до центъра на градчето. Нашата старческа половинка се натовари в колата и отиде да търси един магазин, но той пък беше затворен в съботния почивен ден. Наред с това ръмежа от дъжд взе да се учестява и ние решихме да вземем децата с нас, че да не се намокрят. Докато се върнахме по същата улица пред хотела, те миличките едва сега заслизаха надолу по стълбите – а пък до алеята така и не стигнаха поради лошото време. След няколко минути бяхме вече в центъра на курортното селище, където оставихме колата в една странична уличка. Целта беше да избегнем плащането за паркинг от $1.50 на час. Каква голяма беше изненадата ни обаче, когато минахме покрай една такава разплащателна колонка на самообслужване – аз исках нарочно да погледна какви са им тарифите, но на процепа където се пускат стотинките беше лепнат един шарен стикер с горе-долу следния надпис: “Поради настъпващите светли Християнски празници градската управа отменя всякакви плащания на паркинг-метрите и до 26 Януари зоната за паркиране по улиците ще бъде безплатна – Merry Christmas!” Брей, какви благородни люде! – нали всячески гледат да привлекат туристи, посетители и други курортисти, че да им повдигнат нивото на местната икономика. Наред с това, ще ми бъде много интересно да видя дали и нашите кожодери от Кметството в Gold Coast са подели подобна “дарителска” кампания и благородна инициатива. Ето ви значи, една малко по-приятна изненада в мочурливия и схлупен от облаци ден.

Отново разделени на сектори, съгласно индивидуалните търговски цели и интереси, всички ние хукнахме из селските дюкяни като невиждали друг път подобни сергии. Тук-таме понамирвахме по някоя интересна и най-вече евтина стока и до обяд задоволихме консуматорските си страсти и първосигнални инстинкти в това направление. След час-два обикаляне из мокрите улици отново се събрахме пред колата и се прибрахме до хотела да обядваме.

Следобеда се отправихме в друга посока и по пътя на две места се отбихме през съответния квартален “Универмаг”. От там пък дойдоха специално моите подаръци, за покупката на които аз останах безкрайно доволен. На един от потъналите в прахоляк рафтове намерих прекрасна малка чашка, производство на керамичните цехове в Троянския край. Как и по какви пътища неведоми това нашенско и толкова красиво изписано сувенирче беше попаднало в отсамната част на света, на мен не ми стана много ясно, но аз веднага му броих $3 (от исканите $5…) и го спасих от по-нататъшното си забвение. Демек, прибавих още един атрибут към колекцията ми от боклуци в механата.

От подобен магазин си купих и един истински кожен колан, защото до него време вървях с ръце, заврени в джобовете - придържайки по този странен начин гащите си, за да не ги изгубя по пътя. Последните са ми станали толкова широки, че спокойно се изнизват надолу през отънелия ми напоследък задник и се свличат на букаи чак до коленете, без дори да им разкопчавам копчетата на дюкяна (това за изтъняването на гъза си го измислих сега и макар, че не е съвсем вярно, поне ми звучи доста добре; всичко останало обаче си е самата гола истина). За каиша ме удариха жестоко по портмонето, но пък заради качеството му си струваше похарчването на скромните $6.50. И както ми беше тръгнал деня на сувенири, при това чисто български, в другия подобен “бутик” открих една малка нашенска кукла. Тя пък представлява умален модел на овчар, наметнат с ямурлук от парче китеник, обут с истински кожени цървули; на главата си има калпак и в него е забучена една роза – е, ако това вече не е българско, то значи че и аз не съм българин! Тези украшения се продаваха единствено в сувенирната палата на ул. “Леге” до шадравана пред столичния х-л “Рила”. Колко от споменатите монументални и емблематични отличителни белези на тогавашна София са останали и в днешното размирно време аз сега не знам, но пък със сигурност мога да твърдя, че въпросният модел на този български овчар е най-вероятно мой връстник, ако не е правен и още по-рано даже, по времето на Вълко Червенков, примерно…

Като си начесах крастата с тази толкова успешна търговия, купувайки още една порцеланова чавунка – тя пък в прибавка към един комплект, разни парчета от който се въргалят хаотично из долапите у нас, най-после се отправихме към съседното курортно селище, за където ние всъщност се бяхме понесли. Тези малки спирки също бяха предвидени в плана, защото от предишни наши посещения, аз добре знам вече къде се намира веригата от магазини с първокачествена стока от многократна употреба. С намаляването на деня чувствително спадаха и дневните температури, за да достигнат до смразяващите 19°C (онзиденшните близо 40-градусови жеги останаха само като топъл нежен спомен, с огнен дъх на знойно лято). Така или иначе отидохме да се разходим и до това място, пихме по едно бързо кафе и снощи към 18:00 се прибрахме обратно в хотела.

Интернетната връзка, която имаме като безплатен бонус към 5-дневния “пансион” е доста слаба, защото по едно и също време всички останали гости на комплекса се навързват, от което в един момент жицата прегрява и почва да издъхва. Поради тези причини не можахме да установим традиционния си видео мост, задоволявайки се само с размяната на няколко кратки съобщения. Довечера аз пак ще пробвам, но не мисля че ще се увенчаем с голям успех. Днес е неделя и сигурно голямата част от посетителите ще си тръгнат (особено пък и подгонени вече от неблагоприятните климатични условия). Това може да доведе до известно олекотяване в употребата на мрежата – без да давам гаранции обаче за тези чисто мои, лични въжделения...

След малко всички ще станат от сън, ще се почнат закуски, кафета и прочие ритуали. План за деня нямаме – навън дъждът спря (поне точно в този “веднагашен” миг, както се изказва Ванеса); гледам, че няколко самотни и откъслечни, вероятно доста заблудени слънчеви лъчи се опитват да пробият през все още смръщеното, навъсено като челото на прогимназиален директор небе. Сигурно и днес само ще се возим напред-назад с колата – освен сдобиването с моите прекрасни сувенири, единственият друг малко по-позитивен резултат от лошото време остава измиването ѝ от дъжда. В подземния етаж на сградата, всеки апартамент разполага със собствен гараж (а те са общо 16, вместени на 5 етажа). Даниела, понеже пристигна преди мен си напъха колата вътре, а моята остана да нощува на улицата. Така пък дъждовната вода ѝ изми калта от тенекиите – после може само да я финосам с една гъба или четка, но не съм много сигурен дали все пак ще изпадна и чак до такава крайност…

15.12.2015 – И отново у дома; малко като на филма “Сам в къщи”. Вчера сутринта си дойдох от курорта и директно се пльоснах връз бюрото си на работа. Станах около 04:45 и като полетях надолу в 05:00, тъкмо към края на втория час вече бях подпалил и компютъра дори, че да му загряват лампите за през деня. В ранните утринни часове движението по пътищата все още е сравнително поносимо и пътуването ми беше леко и безпрепятствено. Буквално на километри преди нашия вилает за малко щях да остана без бензин, защото не заредих когато трябваше предния ден. Изглежда до бензиностанцията съм се движил буквално на капки (ако не и само на изпарения…), защото в резервоара се вместиха малко под 55 л гориво. Съгласно упътването за използване на колата, полезната му вместимост е в границите на стандартните 50 л; как обаче в тая хралупа се събраха другите 5 л бензин за мен продължава да бъде съвсем неясна загадка, но нека за сега да предположим, че това е било просто грешка в отчитането на помпите (и все пак “ужилване” от 10% си е баят цифра – още повече, че обикновено последното е в мой ущърб, а не обратното, както на мен би ми се искало да бъде). С пристигането на работа, веднага се заех със служебните си задължения, за да мога до петък да изкарам заплануваното и да се почерпим обилно с шефовете за предстоящите празници, след като символично прережем лентата на завършения етап, спазвайки пусковия срок. Работих цял ден и вечерта най-после се прибрах в къщи. Мислех да ходя по разходки, но имах други домакински занимания и вместо спорта, отново залепнах пред екрана на компютъра (с който и аз като че ли вече съм се сраснал, както моят малък Неничко за неговите джапанки и шорти). Имах да оправям изостанала служебна и лична кореспонденция; на края писах и творих до среднощ. Днешният работен ден с нищо не беше по-различен от вчерашния понеделник – отбелязах поредния напредък в проекта и трасирах основите на утрешния. Предполагам обаче, че на любезните и многоуважаеми читатели ще им се прииска час по-скоро да научат, какво аджеба е станало с техния любим главен герой, след като приключиха прозаичните му словоизлияния в ранното и дъждовно неделно утро, вместо да ги занимават с неговите служебни ангажименти и с посивелите му от скука житейски сюжети. Така, за по-любопитните пък, тази кратка история ще следва надолу…

След като положих и последната си буква на реда, завършвайки го и със задължителната точка, до това време вече дечурлигата започнаха да се надигат едно по едно от леглата, а най-накрая и майчицата им - закрилница. Пиха се кафета, пържиха се филийки и малко преди да стане обед, всички ние вече бяхме готови за излизане. През този продължителен период от час и половина време, дъждът беше попрестанал и облаците бързо започнаха да се разсейват и размиват – цветът на небето почти наклони към ясното синьо, ама и не съвсем. Решихме да се разходим до другото наше любимо курортно място – селището Noosa. Беше вече видно, че поради лошото време и него ден щяхме да си пропуснем балнеолечението по нагорещения пясък на плажа и из марните води на морето, та се качихме пак на колата и отпрашихме към следващия курорт – все едно да тръгнем от “Слънчев бряг”, за да се потирим чак към “Албена”. Като разбраха, че този път ще се движим из цивилизацията, малките суетни момички тутакси се докараха с дългите си рокли – едната в бяло, другата в червено; по обратния ред: нашата с червен лак по ноктите на краката си, а другата - с контрастен бял. То бяха сплитания на коси и плитки, то бяха гримове, пудри и помади, ведно с червила и сенки до истерия. Какви Божем, Пипита с дълги чорапки, какви овчарчета Калитковци, какви ти синове на работническата класа? – сегашната, току едва сменила пелените си с бикини подрастваща пъпчива младеж, хич биля не я и брига даже ни как се е калявала стоманата, нито кой е бил Тимур и неговата банда – ни Рибният буквар я интересува, нито пък законите на Ом, цар Крум, Нютон или Архимед. Тя иска да се фука, фръцка и да се показва пред останалите себеподобни и да изглежда барем малко по-височко в техните ответни, и без друго занижени житейски критерии. Както и да е – вероятно остарявам прогресивно (или просто помъдрявам осезателно)…

Пристигнахме в селището Noosa и дечурлигата тутакси се изстреляха от колата като тапи на “Советское Игристое” (по мои смътни спомени, някакво много евтино и същевременно силно “ефикасно” шампанско, от ерата доста преди Перестройката; нищо чудно обаче марката да се е запазила и до най-днешни времена, както на СССР, КПСС, КГБ и други подобни съкращения - с тази разлика, че последните попадат под малко по-различна и вече в известен смисъл “демократична” кодировка). С малките, разгонени като мачки момета се разбрахме да се съберем отново при колата чак след други 2-3 часа – веднъж разбира се, след като те са опръцали всеки малък моден бутик на търговската уличка и добре са си отъркали немитите ръчички у всеки попаднал пред жадните им за шарения очички, а всъщност най-обикновен басмен или тафтен парцал, но пък с пришит етикет на видна световна марка от елита.

В същия промеждутък от време, ние с “бабата” решихме да направим нашата любима горска променада, маршрутът на която вече и друг път нееднократно сме преодолявали; същата, в началото на която винаги водим дълги и продължителни пазарлъци до къде точно само да стигнем и да се връщаме веднага, без видите ли да обикаляме храсталаците като малоумни. Аз всеки път обещавам едно и също и всеки път минаваме еднакво разстояние от около 8-10 км, но Даниелчето никога не знае цялата истина за иначе безкрайно приятния преход в сенчестия дъбрак. Сега, за кеф, разнообразие и малко фантазия, ние тръгнахме по обратния път – от точката, през която друг път сме се връщали на изходния пункт.

За разлика от всеки предходен, този път бяхме екипирани добре; поне с подходящи обувки, а не както обикновено в подобни случаи – само по чехлички и джапанки. Дани беше обула маратонките на Ванеса, докато моите обувки пак се оказаха забравени в къщи. За да не ми излизат мазоли от чехлите, обух си миризливите чорапи, с които поначало бях дошъл на курорт. Вдигнах им кончовете до над коленете, за да не ме ядат гадините и се понесохме в бавен свински тръст (или “тръс”, ако става дума за конски ход). Пътеката изобщо не беше стръмна и не усетихме, когато след около час вървене стигнахме на половината път. До там се движихме на хладно през гората, защото междувременно облаците по свода небесен се разпиляха като сапунена пяна и слънцето отново застана на своя верен пост – облещило свирепо срещу нас изпепеляващите си лъчи. През целия поход Даниела ме следваше неотлъчно - вървеше бодро и устремено, досущ както на Първомайска или Деветосептемврийска манифестация. Тя подтичваше подире ми като монахиня след своя духовен пастир, сякаш последният я отвеждаше в тясната си монашеска килия, скришом от клисаря и игумена на светата обител, за да я почерпи с глътка отлежала манастирска крушовица, вкусвайки същевременно и хапка от тъй забранения ѝ плод – амин, дай Боже всекиму такваз отрада и божествена наслада…

Връщането ни в базовия лагер при паркинга за колите също беше едно малко удоволствие, независимо че то остана доста извън сенките на горската шума. Пътеката е приятна и по принцип с тенденция към постоянно слизане надолу, но независимо от надолнището, обратният път също ни отне около час и нещо време под припека на следобедното слънчице. На края слязохме каталясали, а умората почувствахме едва, след като се натоварихме отново на каруцата. От там тръгнахме из града да дирим двете малки госпожички, които в наше отсъствие бяха поминали определено безгрижно и най-необезпокоявани от никой, с постоянните си забележки и житейски направления в правилната посока и за “правия път”, с които ние вече омръзнахме не само на света, ами и на самия Господ. Не след дълго се открихме и с тях, като се има предвид, че главната улица на селцето не е много по-дълга от половината на ул. “Васил Левски” в почти родната ми Падалска махала.

В същия ред се качихме на колата и след няколко неангажиращи спирки за снимки и позиране пред обективите на мобилните телефони, които вече успешно служат и за фотографски пособия (“продуктово позициониране”, както го наричат кинаджиите в днешните модерни времена), в 18:30 се бяхме прибрали в хотела за нашата последната обща вечеринка. Аз още сутринта бях омесил една каймица за кюфтенца, които като наредих после на скарата, изнесена предвидливо на балкона, махленските кучета и котки подивяха от вой след уханията на “цър-пър/цвър-мър”, които се понесоха във вид на облаци и на талази из лепкавия мрак на настъпващата нощ. Легнахме си сравнително рано, че аз на другия ден още в тъмно зарана щях да тръгвам обратно към нас. Така моята екскурзия приключи преждевременно, отново в името на служебните ми ангажименти, които под никаква нормална форма не можеха да бъдат пренебрегнати, че да остана и аз до сряда с всички останали - демек до утре. Зорът на работа в момента е голям, а аз наред с останалите ми задължения гледам да изкова основите и на някакво мое, малко по-светло бъдеще в тази компания. Ще видим – времето напред ще си покаже…

В петък ще проведем и едно Коледно увеселение с колегите, след което запразняваме. Официалното ни връщане на работа ще бъде на 04 Януари през вече Новата 2016 година, но до тогава аз може и да дам някое извънредно “дежурство” за поддържане на китайските ни партньори и верни побратими. Вероятно ще ударя още няколко заключителни словосъчетания по празниците, но понеже все още не си знам програмата за почивните дни, ще действам стихийно и в общ безпорядък – като един истински капиталист. А сега лека ви нощ, че пак стана 23:00 и утре сабалам едвам ще си изчегъртам главата от възглавницата, малко след пукването на зората.

25.12.2015 – Скъпи родители наши, нека първо да ви е честито Рождеството Христово, а след като поднеса благопожеланията си за много здраве, дълъг и щастлив живот, берекет и чувствително увеличение на иначе мизерните ви пенсии, ще пристъпя и към завършека на своето последно за отиващата си година изложение. Нека Бог бъде благосклонен, както винаги е бил и бдейки денонощно над всички вас, да ви запази от болести, злини и посегателства - АМИН и наздраве!...

За днешния празничен ден остана да направя обобщението и равносметката от тази толкова разнообразна в емоционално, пък и във всякакво друго отношение 2015 година. А след като калемът се удари и балансът остава да е положителен, значи че ще отчетем и нея като една успешна, благодатна и здравословна, отправяйки молбите си и надявайки се, че и следващата ще се запази поне такава, ако не и по-добра (и то само в случай разбира се, че не е много нахално от наша страна да си го просим постоянно).

В момента Ванеса си свирука нещо на пианото и е оттатък в нейната стая, а аз до напред се занимавах с моето апокрифно творчество в кухнята. След малко Даниела ще си дойде от работа – изпича една тава от нейните експресни млинчета и привечер се придвижваме към Бризбън. Отиваме на гости у Иван и Люси (сестрата и зетя на Марио), където заедно с другата част от компанията на постоянното присъствие и някои нови елементи, ще отпразнуваме Коледния ден (всъщност това ще бъде само нощ и евентуално следваща ранна утрин, защото докато отидем у тях, денят вече ще е превалил). За вечеринката аз съм омесил 8 кила кебапчета, забъркал съм и един буркан с лютеница, докато другите “домакинки” ще се представят с по-различни празнични блюда: коя с тъпкана с ориз пуйка, възседнала половин кисела зелка, коя пък с печен свински бут, дроб-сърма и други нелюбими нам храни. Ще има торти, еклери, баници и баклави, а от строгата ми диета няма да остане и помен даже до сутринта.

Денят в климатично отношение не е особено благоприятен за градински увеселения на открито и водни съчетания в басейн, защото до преди малко валя дъжд; мрачно, облачно и хладно е заради ураганните циклони, които се развиват по нашето крайбрежие на около 2000 км от акваторията на залива. Тяхната брегова ивица още вчера беше вече ударена и потопена под водата на прииждащите реки – за сега контролируемо и предпазливо, но в този район всички са в бойна готовност за предприемането на спасителни мероприятия по евентуална евакуация на народонаселението и снабдяването му с хранителни продоволствия и медикаменти, в случай на нужда и като следствие от потопа. Точно по тези землища ние обикаляхме преди няколко месеца, по време на посещението си в Cairns – едва църцорещите тогава водопадчета, след настоящите наводнения сега всички еднакво приличат на Ниагарския водопад. И докато напиша тези няколко реда, небето се изчисти, посиня и в момента слънцето грее (може да е само временно, но пък нали е и лято все пак – каквото и да е, барем сняг не можем да очакваме).

Снощи бяхме подготвили една много разнообразна откъм постни храни трапеза за Бъдни вечер – толкова много, та чак масата в кухнята не можа да побере отделните им панички. Имаше боб, лозови сармички, лютеница с кълцан лук, зелена салата с краставици и маслини, сушени сливи, орехи, питка, която Ванеса омеси с помощта на майка си и дори пресен чесън от моята реколта измежду лозите. Че като се нахвърлях аз с боба в комбинация с тоя смърдилник - сигурно още ми вони кожата на италиански пейзан. А пък е лют, пущината – джигера ми изгори; до сълзи! Щом е толкова успешна тази моя селскостопанска култура, ще залея пазара с чесън следващия път. Аз имам още няколко стръка само, които грижливо пазя на съхранение в земята, но за да постигна изобилие от лавинообразна реколта, ще трябва от единия край да започне залесяването на лехата с нови количества. Вечерта си направихме и няколко снимки от празничната трапеза, но легнахме сравнително рано, предвид не чак толкова моабетчийския етикет на този традиционен Християнски форум.

Аз бях на работа в понеделник и вторник, когато до края на деня успях да предам цялата документация на китайците, че да си я блъскат в кухите оризови кратуни. Вчера обаче получих сигнал от техния представител за допуснати известни неясноти в някои от чертежите, та се разправях навръх Бъдни вечер с изясняването им до никое време – малко преди да седнем на софрата. Надявам се, че вече всичко им е ясно и няма да имат повече проблеми от подобно естество.

Плъзгайки се назад по дните и прелитайки ниско над времето, стигам пак до понеделника, когато наши скъпи гости бяха Нени, Меган и малката пораснала вече Айдън. В менюто този път бяхме предвидили пържоли, защото нямахме възможност да се подготвяме с любимите на всички кюфтета и кебапчета. Аз онзи ден ходих до касапина за месо – хем служебно да взема за довечера, хем пък и за нас да оставя някоя шепа за супа топчета и мусака. А там заварвам митинг и революция - все едно че си на площад “Тиенанмън” (по-широко известен като “Тянанмън”) по време на студентските вълнения през далечната и противоречива 1989. Народът гладен – мръва няма и всички кудкудякат в един неразбираем за нормалния гражданин на света хор. А в тази малка месарничка друг път много рядко е имало по двама-трима посетителя, като за дадения момент включвам в това число и себе си. Разбра се още от началото, че касапите работят само по поръчка, та си дадох заръките за следващия ден. Вчера отидох и взех 10 кг свински изрезки по $7 килото, които помолих да ми смелят на място. Онези малко се понамръщиха, ама пък се ухилиха до ушите като им направих масраф за $160. Купих и 300 г черва за наденици – тях пък ги харчат по $65 за килограм. Даниела ми беше поръчала шкембе да взема за гостите, че да им го вари на морето – и на него килото му отсече $10; точно колкото струва свинския врат! Можете ли да си представите в каква объркана държава живеем? – субпродуктите да са по-скъпи от първоешелонната им стока, заеби! Взех и кило прасешки езици – Даниела ги прави по една македонска рецепта с чесън, обаче язе и тáкво не ручам. Добре че те поне бяха евтини – дадоха 4-5 езичета за петолевка. Мисълта ми беше, че в навечерието на Коледа народите от всички етноси буквално побесняват и пазаруват като че ли им остава да изживеят последните си часове до Пришествието – грабят, сякаш няма да има утре, ами едва само днес и с това настъпва краят на света.

С Неничкови изкарахме добре – разменихме си подаръците, които те и ние бяхме подготвили едни за други. Те от вчера са в Мелбърн, където са на гости при “сватята” – на Меги майка ѝ заживя там с един човечец; сестра ѝ също е там, та са всички на фамилно сборище. Тази сутрин Нени се обади да ни честити Коледа, само че Ванеса все още беше в леглото, а леля му Даниела – на работа. Отзарана аз станах още в 05:30 заедно с нея и почнах да пиша. Малко след това Неси също скочи да отваря пакетите с подаръци от дядо си Коледа. Като разхвърля хартиите из цялата стая, награби своите армагани и се завря обратно в кревата да си доспива. Меган ѝ е купила една много интересна школа с ноти за пиано, а на нас подариха стенен часовник с термометър и барометър. Така ние ще си закачим новия на стената, а пък старият (който аз имам повече от 20 години) ще го донесем в България за някоя вила, хижа или нещо подобно – най-вероятно ще го заковем под стенния часовник до вратата на килера, а пък аз ще прибера за насам онзи стенния часовник на дядо Ангел (зеления, който се навива с ключ – да не го потурчите на някъде или пък да го подарите на Божана циганката или както се казваше там жената от ъгловата къща с многото челяд; Кина га че ѝ викаха). Наред с подаръците си, Неничкови дойдоха и с една огромна тава баница – предната вечер били на гости у майка му, та Меган я питала за рецептата. После като се прибрали в къщи, те си я “подобрили” малко по тяхно усмотрение, с допълнителни количества сирене и масло, та произведението им беше добило завиден вкус и съблазняващо превъзходен вид. Така ние излапахме баницата на крак и още гореща - преди дори да е опряла масата.

Постепенно стигнах до събота и неделя, които бяха посветени на тържеството, организирано от българското земляческо дружество. Обаче за да се припокрие разказа ми, обхващайки цялостния период специално за този отрязък от време, аз сега трябва да се върна още в четвъртъка на миналата седмица. Него ден очаквахме едно семейство наши общи познати да пристигнат от Мелбърн. Те вече бяха отседнали у други приятели – синът и снахата на Петьо златаря (едните от всички, че там са баят народ – да са живи и здрави…), защото с тях се познаваха вече по други поводи. Така от дума на дума те поканиха и нас да им гостуваме, хем да се видим и с нашите хора. Добре ама снахата извади една 40-годишна ракия на татко ѝ от Петричката околия, която той запечатал в денят на нейното раждане, а пък те я наченали едва на сватбата си, която беше съвсем наскоро - само преди 2-3 години. Моабетът ни потегли в много правилни посоки и зае обичайните си строги форми – с хора, ръченици, македонски песни и всичките му тертипи, все едно че аз на другия ден нямаше да ставам за работа. Добре поне, че Даниелчето все още беше в отпуск, която тъкмо предния ден се беше върнала от почивката с Ванеса и приятелката ѝ Мария. В хода на тържеството решихме и ние да поканим тези хора у нас – още на другия ден, в петък вечерта. Ние се прибрахме в 01:30 през нощта и аз сутринта отидох във фабриката, а пък Дани се е оправяла сама с подготовката на вечеринката. Бяхме канили и Дарина да дойде и да остане у нас за ден-два, че после заедно с нея да вървим в ресторанта за Коледното тържество – но това е чак в събота вечерта. Действието продължава да се развива в петъчната тъмна и вечерна доба, когато отзад в двора направихме поредното си градинско увеселение. Аз омесих едни експресни кебапчета и се веселихме до среднощ. Едните гости си тръгнаха, че имаха да изпълняват своята екскурзиантска програма на следващия ден, докато ние с Дарина останахме да си довършим приказките, а пък до времето ни за лягане вече стана 03:00 сабале. В 06:30 аз се понесох на работа, защото независимо че денят беше съботен, бях обещал да свърша нещо служебно и да го изпратя на китайците. Програмата ми се изпълни при 100% успех и в 16:00 се бях прибрал в къщи, но все още доволно замаен от среднощния, почти сутрешен запой; никакви кафета през деня не успяха да ми вдигнат тонуса – няма ли бако една-две хладни бири, в комбинация с вряла чорба от субпродукти, че да ти стреснат кръвообръщението и да ти подпалят мотора, целият ти ден подир е такъв един, дълбоко проебан и скапан като избутела тиква.

През деня Даниела, Дарина и Ванеса се мотали из града, ходили по магазини и скитали из улиците, а в късния следобед започнаха приготовленията ни за соарето в ресторанта. Ние отидохме с колата на Дани, която оставихме да преспи на паркинга (колата бре, не Даниела…), а пък аз в неделя по обяд ходих до там пеш да я прибера обратно в къщи (пак за колата иде реч). На връщане ни извозиха разни наши приятели - разпокъсани части от последните полутрезви посетители на заведението. И понеже тържеството в кръчмата ни се видя възкратичко, та като си отидохме продължихме спявката до първите лъчи на слънцето в 05:00. Иначе самата вечеринка мина много весело, игриво, с томболи, награди, подаръци за децата, хора, ръченици, с чудна българска музика и всякакви други веселби.

Така, с всичко споделено до тук, надявам се че свързах дните от кратката ни морска почивка, с работните дни на последната седмица за годината, в съчетание и с тържествата, в които взехме дейно участие междувременно. Опасявам се, че в следващите няколко дни едва ли ще имам толкова добра възможност за описване на впечатленията от преживелиците ни. Довечера сме на Коледен банкет – ще спим там, а обикновено на другия ден правим подробен разбор на вечерта. Тези от нас, които са с резервации за пансион обикновено малко преди обяд стават, пият кафета и т.н. Другите, които заради една или друга жена (пардон – причина…) са си тръгнали вечерта, обикновено по обяд пак се връщат на “местопрестъплението” и тогава моабетът потръгва в унисон с пладнешките часове на деня. Тогава именно се дояждат и допиват остатъците от храни и напитки, прибират се маси, столове, посуда и т.н. Децата през цялото това време се къпят в басейна и не можем да ги изкараме от там, че най-после да си тръгнем за домовете и кой от където е дошъл. Очертава се да се приберем чак в събота привечер (демек утре, защото днес било петък, а аз така не съм и разбрал даже как е станало). Приятелите ни пристигат в неделя вечерта, а ние през деня ще направим последните си приготовления за нашата обща екскурзия с тях. Ако в този промеждутък сколасам нещо да напиша, добре ще е; ако ли не - чак догодина ще е пак. В понеделник ще рече да се помотаем с гостите из града, да ги заведем до някъде, а във вторник тръгваме за Rainbow Beach, където и друг път сме били, но ние много си го харесваме това местенце – мяза ми на с. Лозенец през 60-те години на миналия век, с една къса главна уличка, няколко дюкяна, кръчма, фурна и малка автостанция (дори не и автогара по смисъла на това понятие). Но пък за сметка на тази дивотия, плажната ивица е величествено красива, огромна и необятна в продължение на десетки километри, да не казвам стотици. Там ще посрещнем и Новата 2016 година и ако е рекъл Господ ще се завърнем щастливо, по живо и по здраво в неделя, на 03 Януари, защото от 04-ти всички сме на работа. Аз ще тръгна нататък с гостите още сутринта, докато Даниела ще потегли с Ванеса едва след обяд, защото тя е на работа тогава. Впоследствие вече ще прави разни шикалкавения и комбинации с болнични дни, за да си освободи остатъка от седмицата, които в съчетание с почивните събота и неделя ще оформят едно сносно 6-дневно летуване.

След всичко изречено до тук, искам още един път да ви пожелая весели и щастливи празници, много спокойствие, изобилие от горчив пелин и полусух суджук, а за всичко останало има кой да се грижи от “по-горната” инстанция на Небесната канцелария. Бъдете щастливи, живи и здрави – хем до догодина, ама хем и до амина! Целуваме ви и ви прегръщаме всички тук от долната земя: Нени, Неси, Меги, Дани, Ангелчо и най-малката ни Айдън…

P.S. За да подкрепя и дори подсиля настъпилото повсеместно празнично настроение у всички нас, освен редовете на настоящата си проза, аз нахвърлях набързо и няколко поетични стихчета, посредством които пък ми се иска да изразя и своето лично послание към онези мои толкова търпеливи почитатели, които в момента четете и се наслаждавате на настоящите ми глупости. Бъдете дълго време живи и още по-безкрайно здрави – Cheers! (демек, Salute! на местен диалект)...

На всички вас, през този ранен час,

наздравиците си изпращам аз!

Бъдете здрави, силни и засмени,

като онез две ябълки червени!

Отпивайте винó от чашите-камбанки,

с най-харното и благо вам мезе.

Туй, шунки, кървавици и луканки -

покривката да са ви, от нежно кадифе!

Днес тъй; и утре пак - все така и до амина,

живейте в мир, любов и сговор тих.

Пожелавам всинца ви да срещна догодина,

за да преразкажа моят следващ стих...

25.12.2015 - 05:30, Australia…