Писмо No 79 (I-I.2016)

Мили родители наши - скъпи бабо и дядо! Приятели близки и познати далечни!

Към днешната дата и час, всички ние в отсамната половина на света, вече доста дълбоко нагазихме в Новата 2016 година, която аз от своя страна за пореден път честитя всинца вам и за още по-пореден път отново изпращам далечните си благопожелания за изобилие от здраве, много късмет и тонове от берекет (с цели бъчви, ако може). Само една хилядна от моите празнични поличби да ви стигне и се сбъдне, доволно и предоволно ще ви бъде – АМИН, дай Боже всекиму! Началото на поредното ми изложение съвпада с настъпването на съботния ден, който започна точно в 06:00, когато току напред изпратих Даниела на работа. Тя беше служебно ангажирана през цялата изтекла седмица, след като изкара предишните няколко по отпуски, морета и екскурзии най-общо казано. От понеделник обаче Дани отново излиза в платена почивка, защото тогава пък от Аделаида пристигат Сашко и Лиса с многобройната си челяд, та в тяхна чест имаме организирани редица забавни и развлекателни мероприятия. За всичко, което тепърва предстои ще стане дума малко по-навътре измежду редовете, докато сега ще разгледам и обрисувам само току-що завършилия двуседмичен период от време – между последния ми репортаж в края на миналата година, обхващайки всички по-съществени житейски моменти, на които станахме свидетели кажи-речи до този настоящ момент. Ванеса все още спи, но понеже днес ще ходи някъде с приятелките си, та си е нагласила алармата на телефона да я събуди по-рано. Нейните ритуали по контене и кипрене пред огледалото ѝ отнемат доста време, а пък като я и прикова към клавишите да свири на пианото барем до обяд, та излизането ѝ ще бъде евентуално около ранните часове на следобеда. Тя (и…) довечера ще бъде на някакъв рожден ден, след който пък ние с майка ѝ ще минем да я приберем от дома на Брук, където отиват с останалата част от тяхната моминска банда. Нещо много от рано взе да ми се момее това хлапе - ще си разменяме май шапките скоро с нея, ама де да видим кога ще ме намери в по-изгодна позиция за нравоучителни скандали.

Като че ли по някаква стара вече традиция и неписан закон, от тук насетне постепенно ще се връщам назад по дните, припомняйки си всичко, което се е случвало с мен самият, с нас като цяло и въобще със света. Така, сега започвам с най-пресните сведения, докато стигна и до самото начало на действието, макар това да ви се струва малко отзад напред и да звучи неестествено. Тази седмица на работа беше голям зор, защото китайците започнаха да режат и разкрояват железата, а пък от наша страна постоянно изниква по нещо ново или пропуснато, което трябва да добавям към уж готовата ни вече документация. Другата седмица собственикът на компанията заминава за Китай, където ще вземе активно участие в събирането на отделните възли и елементи, та искам да го захраня с достатъчно информация и всички възможни чертежи, които той да отнесе със себе си и върху тях да нанася евентуални грешки, пропуски или подобрения за корекция в бъдещите ни изделия. Принципно не съм много далече от края, но след като решихме да измоделираме цялостната конструкция до нивото на болт, гайка, шайба и техните респективни количества по точна и подробна спецификация, та в края на краищата се получи една доста огромна купчина от хартия под формата на официална конструкторска документация. За да пестим мастилото и листите, аз драскам по чертежите и отбелязвам промените за своя собствена употреба, докато отразяването им правя само на електронните копия в паметта на компютъра. Не знам дали ще се намери още някой друг умник, който да ми разбере “маркировките”, докато разчита моите уникални графични “презентации” (ау-уу, колко съвременна и купешка дума употребих пак – българският ни език до скоро беше пълен с турцизми и руски съветизми, а след отприщването на бента с падането на Стената се затлачи с противните на всеки американизми и англицизми в най-общата им форма и звучене; колкото смешно, толкова тъжно и жалко – поне в моите очи и разбира се, уши)…

През цялото това време Даниела всеки ден беше на работа, а малкото си е седяло самичко в къщи – колко е свирила на пианото и колко се е занимавала с полезни дейности тук можем само да гадаем, но обикновено съботно-неделните дни са ѝ най-кошмарните от седмицата, когато и аз самият се въртя като шугав из дома (а особено много пък, когато “прокурорската защита” в лицето на мама Дана през това време е на работа). Сега всеки ден броим дните до завършване на училището и до момента, когато уж ще вървим да учим в Мелбърн, където се намирал най-престижният университет на света (пак по думите на Ванеса, която започна от всичко вече да разбира и то по прекалено много…). Докато сега сме все още във ваканция обаче, аз използвам много рационално времето си и започвам работа доста по-рано от обикновеното – около 06:45-07:00 съм вече там и броячът ми е почнал да се върти (като на електромер или пък водомер). Надниците ми напоследък са баят дълги, чак до 17:00-17:30, но сега гледам да свърша колкото се може повече работа, а и да взема повечко парици все пак – не бива да се забравя, че в тази компания аз съм назначен все още само временно и реейки се между небето и земята, всеки порцион от платата ми се явява като безценен дар Божествен, едва ли не паднал от небето. А пък колко и до кога ще продължи това? – на този етап въобще не се замислям чак толкова дълбоко, конкретно в тази посока (макар, че заработването пък на всеки отделен цент или долар е свързано със съответното количество труд, който най-съвестно полагам и с напрежението от своя страна, което изживявам почти ежеминутно, задоволявайки техническите капризи както на свои, така и на чужди; това естествено, остава скрито зад параван и за страничния наблюдател не представлява съществен интерес: за него е по-важно да попита, примерно колко пари получавам срещу всичко това и да сравни веднага колко хляб, боб или свинска мас би могъл да си купи с тях в България; тъжно е, дами и господа сънародници, но пък и самите хора не са виновни с нищо за унизителното си положение, в което се намират, защото просто така са ги поставили)...

Новата година започна, докато ние все още бяхме на почивка – дойдохме си миналата неделя и от понеделник застъпихме наряда, сякаш до този момент нищо не е било. Бяхме си запазили за няколко дни един апартамент на Rainbow Beach (Лазурният бряг или Брегът на дъгата, ако това е правилния буквален превод на местонахождението), където ние често обичаме да ходим. Независимо, че се намира на сериозно разстояние от дома, ако на друго място не е, то там вече със сигурност трябва да е раят на земята. Масрафите по екскурзионното летуване и пансиона си разделихме с Краси и Светла, които пристигнаха у нас още на 27 Декември късно вечерта. Аз ходих да ги посрещна на летището в Бризбън и докато се приберем до нас стана среднощ. От там насетне правихме салати, разливахме аперитиви и участвахме във вечеринки, та кажи-речи осъмнахме на софрата. На другия ден Даниела пак беше на работа, докато ние с гостите се размотавахме из града, заети с посещение на интересни обекти и в безцелни разходки. Вечерта седнахме в къщи на по-сериозен моабет, а на следващия ден вече потеглихме към морето. Междувременно приготвихме дисагите с хранилките, питиетата и другите съставни части за по-безгрижното провеждане на екскурзията. Натоварихме повечето багаж в моята кола и аз сутринта тръгнах с хората, за да направим един по-обходен маршрут, с цел опознаване на “родния край” и обикване на “родината”. Даниела и Ванеса тръгнаха чак в 15:30, защото мама Дани също работи до последния възможен момент на годината. Добре ама понеже ние доста натежахме на моята иначе дребна колца, че като почнаха да ѝ опират колелетата и да стържат отдолу по калниците – не ти’й работа, как’ Сийке! На всяха дупка или малка неравност по пътя и хвърчат искри изпод купето (пардон – тук дупки по пътища нямаме, казвам го вероятно по инерция и навик; все пак спомените ми от “народната република” са все още твърде живи и за мен те ще си останат вечно свежи, дорде не ме запъпрат с тях у гроба). Вероятно причините за това стъргане се крие в много по-големите джанти, които съм монтирал. В оригиналното си изпълнение колата идва със 17-инчови колелета. Добре ама покрай покупката на Даниелината джипка нали наследихме и два допълнителни комплекта с търкалета, 19” всеки и със съответния размер нископрофилни гуми – едните ги сложихме на нейната, а другите – на моята бричка. Е, изглежда че някъде диаметърът им е надвишил допустимите си стойности или просто бяхме претоварили купето, защото само тримата тежахме колкото за четирима пасажери с по-нормално живо тегло – башка таргите с бира, лимонада, скари и какви ли още не щуротии, дето едвам натъпкахме в багажника.

След като пътувахме почти цял ден и минахме разстояние от 480 км (вместо само 320 км по директното, но доста по-скучно трасе на магистралата), по средата на късния следобед ние пристигнахме на уреченото място. От няколко дни обаче насам се бяха извили едни бури и ветрове, на места удари дъжд и въобще климатичната обстановка беше повече есенна, отколкото типичната за разгара на австралийското знойно лято (което пък от своя страна беше и по-добрия вариант, защото отсъстваха поне нечовешките жеги). С пристигането ни в мотела, веднага заредихме хладилника с бири и напитки, докато основната храна дойде чак вечерта с “линейката” на Даниела. А пък тя (Даниелченцето ми, демек…) беше повлякла продукти за едномесечен престой на едно цяло арабско семейство – шейхът с чалмата, 12-те му жени с фереджетата + 6-те деца от всяка една. Не липсваха пържоли, кайми за кюфтета и кебапчета, орехи за баклави, кори за баница, яйца, сиренета няколко вида, салати, брашно за питки, милинки и палачинки – опасявам се, че списъкът ми е безкрайно дълъг и би отегчил любезния читател; абе нещо като малък колониален магазин на село; по-скоро дори гастроном в центъра на окръжен град, ама от онези, “показните” и добре заредени през тъмните и тежки времена на социализма. И не – не съм забравил изобщо дори за миксера, който също мъкнехме подире си, за да разбиваме майонеза за руската салата с него. Шóри каза, че Нова година без руска салата на трапезата въобще не признавала; Боже-е, амчи ние цяла шибана кафеварка бяхме повлекли с нас, та за един пиклив миксер ли ще го правим пък на въпрос?! Добре че в края на “смяната” я оставихме безвъзмездно в полза на мотела, защото на нас и без друго не ни трябваше повече – нито сме я ползвали в къщи, нито пък някъде другаде щяхме да я извадим от кутията; именно, с каквато цел всъщност последната беше закупена за $20 от едно тържище – за подавка. Е, сега я дарихме на някой друг, по-голям мераклия и заклет кафеджия, защото се оказа, че ние не сме чак такива любители и ревностни почитатели – та дори и самата Даниела, да ѝ се ненадяваш (понеже я знам, че обича да си посръбва кафенце)...

Апартаментчето ни беше доста удобно – намираше се на втория етаж от една обща вила с две други подобни, а в комплекса имаше всичко необходимо: басейн, беседки за пикник и други удобства; дори гараж за едната кола поне. Самото жилище също беше на два етажа, като на горния имахме две спални, а на долния бяха разположени хол, трапезария и кухня обединени в едно; на същото ниво беше и третата спалня (най-голямата, където си настанихме гостите), като имахме и тераса. Там пък инсталирахме електрическата скара, която всяка вечер умирисваше квартала с апетитните си аромати на вкусната балканска кухня.

Нашата почивка започна още с пристигането ни – докато чакахме Даниела да дойде с Ванеса чак привечер, ние си направихме една дълга разходка по пясъка на плажа. Водата в морето беше топла и приятна, независимо че отвън полъхваше един тънковат ветрец и от време на време ни припръскваше и лек дъждец – така или иначе времето беше топло, малко под комфортните 30°C. Понеже не ни остана достатъчно време да се занимаваме с готвене на по-съществени гюзлеми, аз за вечеря извъртях една много бърза “полска манджа с много лук” – яйца, наденица и действително изобилие от лучникови продукти (червен, зелен, праз и прочие деликатеси). Направихме си една разкошна софра и за малко пак щяхме да осъмнем. А това като дата беше вече 29 Декември, миналата година...

Следващият ден започна с разточително и безкрайно пиене на кафета и чайове, закуски, придружени с изпушването на безброй омразни цигари (а пък Светла и Краси като че ли се състезават кой колко повече махорки ще издумка; да са ми живи и здрави - обичам си ги много, обаче ми е и мъчно за тях, като ги гледам как насила си тровят вътрешностите); последва отделно и поименно изхождане на собствените си понужди и едва чак към пладне цялата ни групичка се потътри към плажната ивица – баш в най-големия пек и слънчева радиация. Повъргаляхме се малко из пясъка, намокрихме си гащите колкото да се изпикаем в морето и пак тръгнахме на разходка по плажа. Времето уж не беше много знойно и горещо, обаче аз още първия ден успях да изгоря и през останалото време се подвизавах с една камизолка, която не свалих от гърба си, независимо дали се намирах на суша или под вода. Че не само това, ами носех една малка раничка на Ванеса – пълна с ненужен амбалаж, плажни кремове, масла, пешкири, фотографска оптика и други лични пособия. Така не само че изгорях цялостно, ами изгорях и на “презрамки” – под каишките на раницата ми остана бяло, като кооператор по потник в нивата на ТКЗС-то. Него ден се засякохме с Неничко и Меган, които също бяха някъде на разходка по тези географски точки, заедно с приятелите си. Добре ама ние не можахме да се видим с тях, защото те имали и други хора в колата, бързали да се прибират вечерта към Бризбън и т.н. – само успяхме да се чуем по телефоните.

Като се налудувахме по плажа, следобеда се прибрахме в мотела, за да подготвяме предстоящата вечеринка. Аз правих кебапчета, които този път се получиха неотразимо сполучливи и убийствено вкусни. Като че ли повече нямам подходящ аналог за сравнение, след като моите екземпляри надминаха дори и онези еталони, от които преди около 50 години опитвахме само по едничко, най-много двечки, а пък с повечко хлебец в механата на ЕТЗ “Подем” в старославно Габрово – ех, какви години бяха тогаз, макар че парите бяха кът, хем доста кът даже. Ще съм бил и баят по-слабичък по онова време, защото много добре си спомням, че докато майка беше там на работа в техния лекарски кабинет, аз се разхождах по замръзналото им езерце със златните рибки – баш отпред на парадния вход, водещ към сградата на администрацията; значи зима трябва да е било, баш по ей това време на годината – най-вероятно през ваканцията. Добре ама на едно място ледът изведнъж се пропука и аз с единия крак цопнах у водата и опрях в дъното на шадравана - който не беше да речеш дип дълбок, но пък се намокрих кажи-речи досами чатала (крачката ми бяха баят възкъски за възрастта, за която иде реч в спомена – те не, че сега са се издължили много повече, но все пак…). И така чорапки, пионерки, панталонки: всичкото стана вир-вода в точката си на замръзване. Добре че беше парното тогава в медицинския пункт, та след порцията пердах, който заслужено отнесох, успях и да изсъхна до края на работния ден, прикован на един стол в кабинета като послушник в манастир. Но да се върнем сега пак на тукашното лято, независимо че аз малко се прехласнах в детските си мемоари за българската люта баба Зима - извинявам се за допуснатото лирично отклонение извън темата на съчинението. Мисълта ми беше, че вечерта пак имаше разлати моабети, прекаляване с храната и прекомерна злоупотреба с алкохола.

Следващия ден ходихме и на горски туризъм. Стигнахме с колата до някъде и от там продължихме пеш през горската дъбрава, за да стигнем до едно сладководно езеро с кристално чиста и топла вода – баш за изкъпване в жегата като малачета. В началото на пътеката обаче отново не ни се размина смразяващата среща с местните горски обитатели и по-специално с представителите на влечугите-ветерани. Минахме покрай един огромен питон – той ли беше голям, на мен ли очите ми се бяха смалили от страх и шубе, ама баят животно си беше. Като започнах да превъртам отново и да разплитам кълбетата на спомените си реших, че това е същата онази змия, която видяхме навремето с Неничко – баш на същото място, само че преди близо 15 зими и лета. Беше в началото на Март – тогава ние все още живеехме в Maryborough, което селище отстои само на 90 км от разглежданата в момента географска точка и ние още по онези времена редовно навестявахме; почти винаги и при всеки отдаден случай на добра сгода. По него време Даниела беше заминала за Gold Coast да празнуват първия рожден ден на Ванеса заедно с батко ѝ Сашко, докато Неничко беше дошъл у нас само за почивните дни. Приключването на проекта по влаковете не ми позволи да отсъствам от работа поради моите сериозни служебни задължения, но пък още от петък (след дневната надница), в събота и неделя двамата с него ходихме на малка велосипедна екскурзия именно по тези землища. Спомням си, че в един от дните тогава минахме по същата тази пътека, докато въртяхме педалите на път към езерото. Обаче като видяхме змията и търтихме да бягаме и двамата като ужилени – метнахме се на седалките, та дим да ни няма. Ето защо си мисля, че това беше същия онзи проклет зъм, с когото отдавна си бяхме кръстосали влажните погледи – или поне с дядо му, но както и да е. Иначе тези животини са кротки – точат се, докато пресичат пътеката с часове. Ако не те е страх да го прескочиш – минаваш нататък; в противен случай изчакваш, дорде и последните му сантиметри дължина не се изнижат в шубраците и едва тогава всеки поема спокоен по пътя си. Щото пък я си представете, че тъкмо се наканиш да му прескочиш снагата, дебела колкото кюнец за печка на твърдо гориво “Вулкан”, направиш необходимият разкрач и онова само си извърти главата, па да те докляса изотдолу за израстъците – оставаш си без мъдете като едното нищо, че и баш парче горница даже може да се въргаля на влечугото из устатата; пази Боже – по-скоро без крак или ръка, ама без “онуй” нещо, хич биля не бива.

Походът ни до въпросното езеро трая близо час; там се помотахме още толкова и после се отправихме на проучване към съседното селище. От супермаркета купихме хляб, че нашият много набързо се свърши, повъртяхме се още малко из дюкяните и се завърнахме обратно в мотела. Докато подготвяхме Новогодишната нощ, къпахме се в басейна, разхождахме се из селцето и въобще времето ни минаваше в безделие, при пълна почивка и в тотална безтегловност (без оглед на излишните килограми, които трупахме от прекомерното ни и системно преяждане). Самото посрещане на Новата година за нас беше весело и тържествено, както всяко едно веселие от подобен мащаб и естество.

Най-ранните минути на Васильовият ден ги посрещнахме под откритото небе, в очакване на някаква уж Новогодишна заря, но такава въобще не видяхме специално в това откъснато от света кътче на Планетата. За сметка на това пък традиционната заря в Сидней предизвика истински фурор по своята пищност и помпозност, набърквайки дълбоко в недрата на доста изтънелите напоследък джобове на средностатистическия данъкоплатец. Буквално за броени секунди или най-много няколко минути, в дванадесетият кобен час към небето се понесоха и се разсеяха из въздуха ни повече, нито по-малко от 7 милиона парични единици на местната ни валута – само с някакви си два повече от лани; нека да ни е честита Новата… Малко преди да настъпи полунощ всички излязохме и отидохме до селския мегдан, където се бяха събрали и други летовници като нас. Позяпахме и полаяхме месеца, помечтахме си малко, намислихме си и безбройните желания, които уж се сбъдвали особено пък след като се видят множество падащи звезди (освен ако това не са били незапалени ракети и вече угасналите фишеци от зарята). Така след нашата импровизирана нощна разходка под звездите и на фона на безкрайната лунна пътека, облещила се току пред нас над водите на океана, ние се прибрахме обратно в апартамента, за да си продължим мероприятието с по някоя чаша шампанско и други блажни мезета. На края легнахме, но не сме осъмвали, както обикновено.

На заранта остатъкът от Васильовден изкарахме на плажа и по разнообразни разходки из района. Ние тримата с Даниела и Краси отново хукнахме по пясъка - уж да поразнесем струпалите се по нас калории, че да направим място за новите. Вървяхме около час и половина в едната посока, после още толкова обратно. Точно там, в края на плажа има едни камънаци, които обикновено са открити, но сега бяха повечето залети от прибоя и прииждащите води на прилива. Аз естествено се качих отгоре им, че да погледна по-извисочко останалият дребен и бездушен народ. А те се издигат на не повече от половин метър над пясъка, само че вълните долу ги бяха подкопали така, че в мътилката не виждах добре къде да стъпя на твърдата земя, за да пък и сляза после от тях. И както слизах по ръбовете им, уж много осторожно и с повишено внимание, подскачайки със стоте си кила от камъче на камъче, когато вече скочих окончателно и се отделих от повърхността на скалите се оказа, че кракът ми не опира в нищо твърдо. Така се залюлях на една страна и както бях с дрехите се пльоснах във водовъртежа. В едната си ръка стискам джапанките и не ги изтървам нито за миг; в другата обаче държах фотоапарата и колкото и да я протягах безпомощно нагоре, на няколко пъти го топнах доста сериозно в локвата. А в същото време течението ме преобърна на няколко пъти, напълни ми ушите с пясък, извъртя ме като центрофуга и последната вълна ме изхвърли на брега като Робинзон. А на плажа се беше събрало едно огромно количество от народ – гъмжилото хем сеир гледа, хем си отрезвява пияните от вечерта глави с по някоя и друга ледена бира (нищо, че по плажовете принципно е забранено да се пият алкохолни течности). Едни се смеят неистово, други чак цвилят от възторг, трети снимат с телефоните си – голямо шоу стана, въпреки че аз се оцеждах от пясъка и калта като хипопотам; мокър от главата до петите. При тази моя кратка схватка с морската стихия и въпреки критичната ситуация, аз все пак успях да опазя драгоценните си джапанки, но фотоапаратчето на Ванеса го погребахме напълно. Мъчих се после да го суша на слънцето и да го чистя, но то така беше наблъскано с пясък, че едва ли някога щеше да излезе от това си плачевно състояние. Жертвите и пораженията обаче не свършват само със загуба на материалните ценности – докато водата ме е въртяла и преобръщала по дъното и блъскала безмилостно из камънаците (защото аз много-много това не съм го усетил, че нали пък единствената ми мисъл тогава беше да си увардя личното имущество под формата на джапанките и фотоапарата), изглежда съм се и поохлузил малко. Там не забелязах последиците от неравната борба, но вечерта краката ми бяха целите изподрани като на чичо Спас едно време – Бог да го прости, добрият човек. Така хем ми стана смешно, хем пък ми и домъчня за безгрижните стари времена по Приморските и Китенски къмпинги и плажове… Произшествието завърши вечерта с високорезултатен и много пълноценен моабет – значително по-весел и жизнерадостен от предишната Новогодишна вечеринка (както всъщност обикновено става в повече от случаите).

Следващият ден беше определен за друг вид културни начинания – ходихме да храним делфините. Ние тях специално и друг път сме ги захранвали с рибки от ръка по време на предишни наши посещения в този район, но Светлана много държеше да изпита и това удоволствие. Така ние още в 07:00 се озовахме на брега в един малък залив, където въпросните животинки идват най-редовно от 1952 насам. Това са вече четвъртото им поколение, което най-ревностно посещава акваторията на залива, за да радват с играта си малки и големи. Преди близо 65 години точно там е бил спасен един надъвкан от акули делфин – местни хора и рибари от селището му оказват своята безрезервна помощ и се грижат за него до пълното му възстановяване. Впоследствие въпросният делфин се връща отново в това заливче и хората започват да го наблюдават – вече не само като туристическа атракция, но и като природен феномен. Хвърлят му по малко храна, след което делфинът води делфинката, а тя пък от своя страна мъкне и малките делфинчета подире си. По принцип тези тъй умни морски същества живеят около 45 години и то ако преди това не станат жертва на някоя зъбата акулка. С времето в наблюденията се намесват зоолози, океански изследователи и други научни работници, които именно установяват, че въпросните животинки започват най-редовно да пристигат в този залив (ежедневно и без почивни дни…). Така се развива и страничната дейност на селото, а именно - всеки посетител да подаде барем една дребна скумрия в устата на делфина, последният да го докосне по пръстите и най-вече да се снима с животното за спомен. Това е атракция за всички възрастови групи и всяка сутрин там се събират стотици хора. Отначало идват само два делфина, после незнайно как и от къде доплуват и другите два. Започва една голяма игра във водата - децата вият в истерия и се заливат от смях и глъч. Хората умишлено са ограничили храненето им само с по една рибка на всеки посетител, за да предпазят тези създания от тяхното нездравословно преяждане (да имаше и мен някой така да ме уварди от това прекомерно плюскане, щеше да е много добре, ама…). А пък въпросната дажба от дневния порцион на делфина се простира в размер само на една малка хамсия – е, умножена по стотиците мераклии сумарно пак възлиза на цяла кофа пълна с риба, само че не е излапана на един път, ами в продължение на няколко часа, докато се извърви всичкият народ. Това удоволствие е сравнително евтино - $5 струва само гледането и снимането, а пък в цената от $10 влиза и малката скумрийка, която подаваш пред устата на делфина; той охотно я поема като нафорка и пита с очи за още даже. По същия лаком начин аз пък мога да поемам кебапчета или кюфтенца, стига да има кой да ми ги подава в устенцата...

След делфините посетихме един местен бит пазар, от където си купихме чудни домати местно производство за вечерната салата – последната за тази почивка. От друга тараба взехме и пресни яйца по $3.50 за една дузина – дори и в магазина охладените са по-скъпи. После пак ходихме на плаж, мотахме се из селото и така приключихме деня. На сутринта нахвърляхме багажа (и множеството хранителни остатъци...) по колите и се понесохме обратно към дома. Връщането ни се осъществи с едно малко отклонение от главното шосе, с цел да минем и през Noosa, където пък обядвахме. Поразходихме се още малко покрай водата и окончателно се отправихме на път. Привечер аз се отбих през Бризбън, за да оставя Светла и Краси в един хотел – те си бяха направили предварителна резервация за още ден-два в нашия вилает, след което са си отишли със самолета. Така завършиха ваканционните ни дни или поне моите – за другата седмица и следващата също имаме набелязана някаква подобна програма на курортисти, но аз не знам още нито как, нито дали ще взема участие в нея, предвид неотложните ми служебни обязаности.

Междувременно, още докато бяхме на почивката от Албенчето научих за смъртта на милата ни леля Маринка, която много ни разтъжи и дълбоко разстрои. Независимо, че горката беше вече доста болнава напоследък, всички ние искрено се надявахме, че тя ще се възстанови макар и частично, та ако е рекъл Господ да се видим барем още един път с нея – жалко, не било писано; Бог да я прости – у нас ще останат само прекрасните спомени от нея, които ще запазим в сърцата и душите си за вечни времена. Трагичното е само, че след като един ден и ние самите се затрием от този наш прекрасен свят, тогава вече окончателно слагаме чертата и на цялата ни семейна история – един необратим и неконтролируем процес, пред който всички ние сме безсилни: нито можем да го спрем, нито пък сме в състояние да го променим по някакъв начин.

През седмицата отчетохме Богоявление, на която дата се навършва годишнина от смъртта на Ванчо – братът на Даниела, когото аз нямаше как да познавам лично и за него само съм чувал и слушал разкази от нея. Независимо от траурните обстоятелства в техния дом, ние изпратихме нашите благопожелания до чичо Божко и малкия Божи, за да спазим традицията, почитайки празника и именните им дни. После пък дойде Ивановден, когато също споменахме десетките наши близки – живи и починали, а аз от вчера вече не ям и не пия, защото от Коледа насам много се отпуснах и диетата ми остана далеч на заден план. Ще си дам една кратка почивка на карантиите и ще погладувам малко, доколкото това ще ми бъде възможно, разбира се. Даниела се гласи да готви някаква пуйка с кисело зеле или ориз. Алтернативата е да замени пуйката с агнешко джоланче – не глад, ами чревцата ми ще свирят от недояждане, след като такова се очертава да ми бъде менюто за тези, че и за следващите няколко дни. Подобни блюда далеч не се вписват в листата с любими мои гозби и за това ще се придържам към по-опростени хранителни варианти. Добре че имаме една замразена супа топчета още от миналата година и малко мусака (също с ланшна дата…), че да си присолявам от време на време езика с по някоя лъжичка истинска храна. Онази вечер направих един солиден пешеходен траверс на квартала в продължение на час без малко. Снощи пък разширих зоната и обикалях около час и четвърт – минал съм барем 6-7 км. Правя сметка следобед също да извървя разстоянието, само че този път наопаки, за да не ми се завива свят. Ще изчистя и колите от морския пясък, с който са им набити постелките по пода. Даниела ще си дойде от работа и веднага се залавя с пране и обща хигиенизация на къщата. Надвечер пък ще излезем двамата с нея заедно – прегърнати или поне под ръка, както правят човеците; ще отидем да вечеряме в един клуб, след което ще вземем Ванеса от рождения ден и се прибираме в къщи.

И утрешният ми ден се очертава да бъде творческо-писателски, защото се оказа, че Даниелчето ще изкара една извънредна смяна – тъкмо с паричките, които ще заработи срещу неделното си дежурство ще ми купи телефон, че моят нещо ми омръзна и съм се навил за подмяната му с нов. Янко ми беше дал един негов стар, на който снощи се опитвах да сменя батерията. Бях си поръчал друга от Интернетния търг и търпеливо я очаквах да пристигне от Китай в продължение на два месеца. Обаче когато се опитах да му отворя капаците, не можах да развия едно малко винтче, напънах го малко уж да го изкъртя, само че тогава се скъсаха едни други жички, дето са тънки като паяжина. Изхвърлих го барабар с новата му батерия, но не е в това въпроса. Най-старият ми телефон пък, който имам вече от няколко години също го обвиних в нещо – мисля че не искаше да се връзва към стерео уредбата в колата и да говоря през нея, а не да държа слушалката, че тук е много забранено извършването на подобен произвол, по време на шофирането. Тогава именно взех Янковия и добре поминавах с него – стига да не беше тази проклета батерия, която вече не задържаше тока си и два часа дори. И от там насетне ми почнаха неволите – в момента пак ползвам старото си телефонче, но понеже вече съм го нарочил, ще му видя сметката и на него.

Общо взето това е всичко, което вие като единствени свидетели на моите безчинства изтървахте до този момент. Напред закарах Ванеса до нейната приятелка Брук, с която пък двете се понесоха да избират подарък за довечершния рожден ден, на който са поканени да отидат. След малко ще си дойде и Даниела от работа – щом тя се развихри у нас и аз веднага излизам по моите тренировъчни разходки. Сашкови пристигат в понеделник – а какво ще става от тогава нататък, ще разберете най-рано едва след седмица, защото през друго време, освен в почивните дни (и то не винаги…) почти ми е невъзможно да пиша историята си…

16.01.2016 – Ето ни отново заедно, милички и скъпички родители мои – точно седмица след излъчването на първият ми тържествен репортаж за годината. Добре ама празниците вече свършиха - заредиха се отново делничните дни, със своята посивяла от старост и мъдрост рутина. Така единственото, връз което ни остава да се крепим и което да ни поддържа тонуса в точката си на кипене, са малките бягства от къщи под формата на кратки почивки и екскурзии. Такъв, междувпрочем е и случаят днес, по-скоро тази мрачна и дъждовна сутрин – нищо че е лято, нищо че според календара се полага да бъде топло и горещо. Навън земята се е сляла едновременно с небето и с водата в океана - какво от това, че през прозорците си имаме гледка за милиони, след като единственото което виждаме са облаците и мъглите, докато под напора на вятъра морето реве и стене с огромните си вълни от пяна и пясък. Ние все пак се намираме на 8-ят етаж в един доста голям 10-етажен хотел, построен почти на морския бряг, та от там ми идват и преките наблюдения – обаче пък изобщо не знам какво правят в това противно време онези нещастни хорица с палатките долу в къмпинга, който е почти на хвърлей място от нашия балкон. Опасявам се, че тяхната почивка ще свърши преждевременно с днешна дата. Добре че с нас не дойдоха и онези две капризни келемета на Сашко и Лиса, че тогава щяхме баят да се пишманим и да се чудим къде да ги дяваме и как да им създаваме удоволствия и разнообразие в тази кишава обстановка, а пък те само да роптаят и да не са доволни от нищо. Тя, баба им “Йордана” е права, като се ядосва подир тях – чуди се какви по-интересни занимания да им измисля, а те само сумтят и грухтят като малки дивачета. Нека седят сега при майка си, та да им дойде акъла в кратунките.

Сигурно е вече видно и от самите редове, че предавам поредното си експозе директно от хотела, където сме отседнали за няколко дни – с това бележим краят на училищната ваканция, защото от по-следващата седмица Ванеса започва своя 11-ти предпоследен гимназиален клас (Боже-ее, а пък аз в предишното писмо си мислех, че тя е била в 8-ми или 9-ти клас, докато сега се оказа, че е била дори в 10-ти, който свърши в началото на миналия Декември; прощавайте за недоразумението – не е било умишлено допуснато, просто невнимание). Идеята за това кратко летуване беше замислена в по-грандиозен мащаб, в съчетание с посещението на внучетата, но след като последните не пожелаха да стоят мирно и тихо при баба си, с това нашите планове пък не се промениха дори и на сантиметър от предварителният им разчет. Всъщност, аз съм само гост тук при Дани и Неси, защото те пристигнаха и се настаниха още вчера през деня, докато аз стоях търпеливо на работа до 17:00 и чак тогава тръгнах за насам. Пътуването ми отне точно 2¼ часа, защото на излизане от Бризбън имаше малко задръстване. Иначе разстоянието от около 180 км трябваше да се премине малко по-бързо, но пък няколкото минути преди или след това не правят голяма разлика за безопасното пристигане в крайната точка. Моите кокони ще останат в този апартамент до средата на другата седмица, когато само ще се преместят в друг квартал на курорта. Там ще изкарат още един 5-дневен пансион, за да се завърнат окончателно на 25 Януари – ден преди националния празник на Австралия. Аз в понеделник сутринта ще стана рано и ще се прибера обратно в нас за няколко дни, че съм неотложно на работа, а пък в петък вечерта отново ще пътувам в тъдявашна посока - само че този път ще бъде към новото място за отдих и почивка на трудещите се от медицинския бранш. Заради моята служебна работа от там също ще си тръгна в ранното понеделнишко утро, а момите ми ще си дойдат чак вечерта на същия ден. Това е само един предварителен план обаче – нека да не го дъвчем сега излишно, защото се опасявам да не би да настъпят известни отклонения от него, без някой да ни пита или пък да иска съгласието ни за промените.

През седмицата имах изключително много работа – моят шеф от четвъртък е в Китай и едва вчера следобед чух някакви хабери от него. Чакам Ванеса да стане, за да ми каже как да се вържа към Интернета, че да проверя дали не ми е изпратил нещо човека и ако се наложи да реагирам адекватно и навреме. Заедно с мен мъкна и целия си технически антураж: архива на завода, всичкото налично чертожно стопанство, барабар с отделите на ПДО, “Снабдяване”, “Коопериране”, АСУП и други техни производни – а това разбира се, събрано само на една малка флашка, с размери колкото нокътя на палец. В тази връзка и в този ред на мисли, представяте ли си къде можеше да бъде сега добрата наша стара “Промишлена Електроника”, ако тези процеси се бяха развили малко по-рано и заводът беше тръгнал своевременно в посоката си на непрекъснат прогрес, вместо някои тъмни сили да се чудят как да го разорят и унищожат насила? – сега тук казвам майната му аз, но иначе ми е и много, много тъжно, като си помисля за неосъществените планове и мечти; както лично наши, така на близки и добри познати…

Миналата събота и неделя не сме излизали и не сме ходили никъде. Даниела беше на работа и двата дни, докато малкото се размъква с приятелките си по разни кина и техни момински разходки. Вечерта всички бяха на рожден ден, а аз по-късно ходих да ги прибирам и да ги разкарвам по домовете – всъщност само Брук, защото с нея сме малко по-близки и се познаваме дори с родителите ѝ. В сряда пък Ванеса беше на Новогодишно тържество, организирано от сръбската черква и клуб, заедно с тяхната земляческа група. Приятелката ѝ Мария я покани, та ходиха двете на моабет, барабар с целият им род разбира се – мама, тата, баба, дéдо и сродници, които също от години живеят в Австралия. От тази нейна непосредствена близост с братята сърби, Ванеса се е научила да приказва като тях и току само повтаря из дома: “Вóлим те! Сáкам те!”, “Кáко си бре, брато?”, “Добар дан, друже” и други подобни.

В неделя Неничко замина за обекта, защото го повикали да започне работа с няколко дни по-рано от уговорката. В понеделник вече беше почнал трудовата си дейност, а още вечерта се чухме да ми се похвали, че е много доволен от всичко и че за сега щели да имат работа поне до средата на годината. Той е задействал неговите далавери и апапи с надеждата да го вземат в някоя бригада, която работи в Западна Австралия. За нас този щат е най-малко познат, тъй като е много отдалечен и се намира точно в противоположната страна на картата. Знаем само, че там има много мини - добиват злато, нефт, природен газ и имат несметно богати залежи от всякакви полезни изкопаеми, но някак си тази част на държавата-континент се намира доста извън периферията на полезрението ни и никога не научаваме нищо за нея. Та те там са толкова откъснати от всичко останало в околовръст, като че ли се намират в само тяхна си, отделна държавна формация. Привлекателното е единствено, че по техните минни обекти се вземат много добри пари, а това изостря апетита ведно с алчността на младите хора и всички драскат да вървят нататък. Поработват някоя и друга година и спестяват доста средства, с които после се прибират обратно и си купуват къщи, завъртат бизнес или правят каквото там им е по мерак. Та и нашият юнак-левент се е запътил в тази посока с подобни надежди (да не би случайно да остане по-назад от останалите) - като златотърсач от ерата на златната треска, ама де да видим дали ще му се осъществят плановете и мечтите. Аз по принцип го насърчавам за всичко, което той има желание да прави –стига ми само да знам че е жив, здрав и щастлив; друго нищо не ме интересува повече, защото нямам сили да се боря ни срещу магарешкия му инат, нито пък срещу овнешкото му упорство. Той знае най-много и най-добре от всички останали; и по-скоро целият свят за него е крив, докато само той – единствено прав…

От сега познавам, че днешният мрачен и дъждовен ден ще бъде обявен за търговски, вместо за плаж, разходки или някакви подобни мероприятия. В края на Февруари сме канени на сватба в Аделаида – внукът на баба Донка се жени за италианка и сега всичките модни тенденции са насочени в тази посока: рокли, чанти, обувки и прочие щуротии. Наш’то малкото се е побъркало на тази тема – като че ли то самото ще е булка, а не някой друг; че и майка му покрай него взе нещо да откача на тая вълна. Саде мъкнат и развличат рокли една през друга и се фръцкат пред огледалото с часове, като някои манекенки на модна къща “Лада” или списание “Божур”.

Ама на тоя архитект тукашния, трябва да му навра главата в нужника – таман се връщам от отходния възел и имам да направя няколко много сериозни оплаквания на всеослушание. Иначе всичкото е чисто и комфортно, обаче цукалото е направено толкова високо, че аз като се метнах отгоре му и табаните ми се отлепиха от плочките на пода – демек, крачката ми увиснаха във въздуха, а това е толкова изморителна и неудобна стойка за целта и намеренията, с които човек пристъпва към този малък домашен оазис. Би било изключено да се осъществи някакво по-дългосрочно застояване в този параклис, както обикновено правим ние – особено пък Ванеса, която влиза в своя “храм” заедно с лаптопа и всичките си ученически пособия, виси там с часове и докато не ѝ се вдървят краката от изтръпване, не излиза от там.

Гледам, че навън фъртуната може да се пресече в някой летен сняг (не знам дали по земята съществува такъв природен феномен – но пък след като има зимни дъждове, защо да няма и летни снегове? – нъл’ тъй…). Онзи ден в Мелбърн е било малко под 50°C, докато на следващия са изпукали от студ на 19°C. При нас също беше топличко, само че аз тази топлинка не я усещам много-много, защото моите изпращели кукумявки в службата постоянно ходят да засилват климатичната инсталация. Младички са още всичките, за да ги обливат горещите вълни и талази, ама дорде не им щръкнат зърната на циците и замръзнат цветята в офиса на 20°C-21°C, хич биля не мирясват. А пък дупката в тавана с улука, от където цял ден бълва мразовития студ се намира баш над нещастната ми кратуна – просто там ме настаниха хората още в началото и там инсталираха бюрото с компютъра. Пък и нали все се броя за нов, те не смея да претендирам излишно и да парадирам с претенциите си – като ми стане студено ходя в цеха да се позатопля; е, там вече е някакъв малък земен ад, след като веднъж се напече от слънцето ламарината по покрива, а през широко зеещите портални врати, от двора нахлува нажежения до изпепеляване въздух. Поради тези причини от климатичен характер, работниците почват смяната си още в 05:30 по хладното и в 14:00 вече са приключили с трудовата си повинност за деня.

Понеже вече нямам с какво по-смислено да ви занимавам, ще свършвам с излиянията си до тук, след което се подготвяме за излизане. Около мен брожението изведнъж започна и настана страшна суматоха – сутрешни къпания, сутрешни кафета, сутрешни закуски и какви ли още не ритуали. Ако имам възможност ще си продължа мисълта при малко по-спокойна обстановка – вероятно в късния следобед или привечер, докато търпеливо чакам сервирането на салатата и аперитива…

17.01.2016 – Днешната неделна утрин е малко по-обещаваща от вчерашната съботна, когато както вече знаете се събудихме в мъгли и дъжд, премесени със силен вятър и необичаен за сезона студ. Независимо от неприятното време, ние излязохме с колата да си наобиколим местните дюкяни и тържища, от където винаги си тръгваме с по някой допълнителен боклук за домашния антикварен музей. И сега случаят не беше по-различен от друг път, защото още от първия магазин излязохме с една торбичка най-разнородни “подаръци”. Най-същественият от всички беше един миксер (пасатор), който аз видях и взех само за $6. Нашият в къщи започна да се амортизира от прекалено интензивната си експлоатация и отдавна бях решил да набавя друг за резервен – нещо като “бойна готовност”; да се ползва само в случай на ненадейно възникнала нужда. Не можах да подмина и едни празни дискове – цяла кутия от 50 парчета, за които броих $3. Те пък изобщо не ми трябват, защото напоследък спрях да правя всякакви записи. Освен това у нас в долапа имам една почти цяла кутия от 100 броя - има/няма да съм използвал едва четвъртината от цялото количество. Обаче като не можах да ги подмина, та купих и тези – после аз пък от своя страна ще ги раздавам на бедните. На обичния си татко взех едно универсално зарядно устройство за малки батерии с най-използваемите и разпространени размери “АА” и “ААА”. Искам да се изхвърлят вече онези жички и тръбички от тавана и вместо тях да се използва нарочната и специализирана техника с марка “Sanyo”. За себе си купих едни гащи от трико за колоездене с дунапренова възглавничка на гъза, защото докато карам колелото страданията ми идват именно откъм тази част на тялото – не се изморявам изобщо, но за сметка на това пък много ми изтръпва задника; обикновено това се случва точно след 10-ят километър и от там насетне, ужким удоволствието ми се превръща в кошмар. За колекцията на нашата Меган намерихме една метална кутийка от бонбони във формата на руска Матрьошка – знаете, че тя събира такива неща и ние винаги ѝ купуваме когато видим разни подобни творения. Освен другите армагани, за Коледа ѝ подарихме един порцеланов комплект за сол и чер пипер също във формите на тези куклички. Така се носехме от магазин в магазин и от всяка тараба вземахме по нещо дребно, колкото да не е без хич. Предната вечер си пих ракията в едни водни стакани, като изпаднал в депресия съветски мужик от някое колхозно стопанство. А аз така не обичам и заради своите собствени и изтънчени парвенюшки привички, за своя собствена употреба купих една малка кристална чашка – единствен и отново уникален екземпляр, но поне по мярка и фасон, отговарящ точно за целта. По такъв забавен начин убихме деня докъм ранния следобед, когато се прибрахме обратно в хотела.

Докато все още бяхме по пътищата, по телефона се обади моят шеф от Китай, за да ми разкаже впечатленията си от завода, където в момента изработват нашите изделия. Видимо беше много доволен от всичко онова, което е видял там – капацитетът и почти неограничените технически възможности на тази китайска фабрика са надминали очакванията му, както чистотата и прецизността на работа там. Всичко е изработено много солидно и точно – сега остава само да се събере, с което да се докаже първоначалния замисъл на масивната конструкция. Аз много се зарадвах на неговата висока оценка, защото наред с нея, това беше и положителна категоризация на моя собствен труд, усилие, усърдие и лоялност, които качества проявявам в тази компания (а по принцип винаги, навсякъде и към всеки, за когото работя и с когото извършвам някаква съвместна дейност; та дори и да съм с някоя закъсала женица в леглото). Продължавам с подчертано вълнение да следя по-нататъшния развой по сглобяването на скелета, шасито и покрива на това наше уникално съоръжение, защото изненади могат да дойдат от всяка отделна позиция на даден възел или елемент. С най-големи съмнения съм заради движението на стените, които ще се задвижват по отделно или едновременно (синхронизирано) от 4 линейни постояннотокови електромотора (на 24/36 V – това пък тепърва има да се решава на място). Всяка стена тежи около 900-1000 кг, заедно със страничните и покривни стенни панели, барабар с подовите ламарини като прибавка към теглото. Цялото това “чекмедже” се търкаля на ролки по едни релси отдолу в 4 точки, обаче дори и на мен самият не ми е много ясно как точно ще се осъществи движението му навън/навътре, че пък и да не задира никъде по пътя си. На екрана пред компютъра всичко изглежда лесно и просто, ама какво ще се получи в действителност – това вече наистина ще бъде само Божа работа.

С връщането ни в апартамента времето се беше позакрепило вече и поне не валеше дъжд – от там насетне аз скочих в бързоходките си и се отправих на пешеходен траверс по алеята и покрай брега на морето. Бях си поставил за цел да стигна до самият ѝ край, който от балкона на 8-я ни етаж се виждаше така, сякаш се губеше в безкрая. До там вървях точно 45 минути с моя бърз ход – само завъртях покрай морския фар и продължих по обратния път. Когато най-после се прибрах окончателно във временното ни жилище и след смиването на потта, прахоляка, солта и пясъка от себе си, с които се бях покрил целия, седнах на картата да измервам разстоянието, което съм изминал. Последното се оказа точно 5.5 км в едната посока, та излезе 11 км общо – добре се бях размърдал значи, при което отворих достатъчно място за вечерния гуляй със салати, пържени кюфтета и картофено пюре; хей, дието моя недна – ти здравей, здравей и сбогом; върви на майната си!…

Снощи си легнахме рано и тази сутрин аз станах още в 06:00. Сега е вече 08:30, но момите ми продължават да се увиват в чаршафите и да мачкат възглавниците. Не знам още какво ще правим през деня – вероятно отново ще се отдадем на пешеходни разходки, защото независимо че не вали, климатичната обстановка не предразполага към къпане в морето и въргаляне из пясъците на плажа. Така или иначе ще излезем на някъде, но нямам ясната представа на къде точно ще се понесем.

За закуска ще ядем “Странджанки” – ама не като онези, дето ги продаваха на центъра в Приморско и Китен по 27 ст. и каймичката им отгоре едвам личеше върху и без друго тънката филийка (в София пък им викали “Принцеси” на тези кулинарни творби – вероятно заради Людмила Живкова, че нали и тя се бараше баш баят аристокрация на фона на каскето-цървуланковците покрай нея). За онези времена човек цял самун хляб купуваше срещу цената на една такава печена филия, но това вече е тема за друг размисъл; кифлата с мармалад беше 10 ст., бозата - 6 ст., а билетчето за рейса – само някакви си 4 ст. (което ние така и не си дупчехме). Правете значи сметка, каква парá се е къртила още тогава от подобни дюкяни и павилиони, тип “Бърза закуска” или небезизвестната верига на “Скара-Бира”. А пък за опашките от прегладнял народ, чакащ най-безропотно и чинно да си купи от заветните “принцески” няма да напомням – предполагам, никой не ги е забравил все още. Та, снощи разбърках една доза нарочен разтвор, с всякакви мерудии и подправки, с изобилие от кашкавал (почти в математическо съотношение 1 : 1 спрямо каймата) – аз ги мажа и надебело, по богаташки: колкото е хляба отдолу, толкова е и каймата отгоре; аман вече от мизерия и недоимък, мамка му!…

Сега и аз ще изпия едно кафе, че да не съм башка от другите – ама то също ми е от “специалните” изпълнения; аз не му слагам проста чешмяна вода като някой бедняк, ами си го размивам само с мляко. Шибвам вътре и една лъжица какао или от шокото на детето (което е в наличност за момента – без да имам претенции), подслаждам обилно отварата със захар до вкус, близък с този на тулумбичките или на баклавата и подгрявам сместа в атомната централа на микровълновата печка. Така с поетата енергия и калории мога да кача Бакойския баир и да покоря върховете Киселчова могила, Петкова нива и дори исполинът наш Градище; на един дъх и без да гъкна – нека да се мъча, нека ми е зле.

В продължение на две седмици, всички ние баят подсмърчахме подир едни 35 нашенски милиона, обявени за Новогодишната печалба от Тото-то. Първата седмица нямаше печеливши и онези изедници вдигнаха мизата на 70 милиона. Е, намери се все пак някой, който ги спечели онзи ден – не помня точно дали всичките накуп или пък си ги поделиха помежду си с други подобни щастливци. Това обаче определено не бяхме ние, въпреки че тласнати от дявола към непременното докопване до лесните пари, всички доброволно и великодушно допринесохме за попълването на държавната хазна с по някоя и друга банкнота от собствените си джобове. Както и да е – това беше тук, на местна почва. Сега думата ми е за американския тотализатор, който онзи ден беше събрал джакпот от баснословните близо 1.6 милиарда долара – при това американски като валутен еквивалент! След изтеглянето на числата, зад тази сума се оказаха единствените 3 успешни фиша, притежателите на които прибраха по 528.8 милиона всеки. До този момент само едно от семействата се показа явно на телевизионния екран, от който хората заявиха, че ще продължат да ходят на работа и независимо от колосалната за тях печалба, животът им няма да се промени драстично. Е, казаха че ще платят образованието на дъщеря си и в знак на благодарност към продавача на фишове в кварталния Тото-пункт, последните веднага са му подарили един банков чек в размер на US$25,000. Собствениците на другите два печеливши фиша все още се крият като лалугери из дупките си, за да не ги надушат, че разполагат с толкова много пари – веднага ще почнат грабежи, посегателства, изнудвания, отвличания с цел тлъсти откупи и т.н.; ах - колко хубавичко си е само, човечец като да е повечето здрав и свободен, отколкото богат и запрян! Ей нá, какви работи стават по света, а пък нашите с един сняг не могат да се преборят и да го изринат, както се полага – зимата май пак ги изненада, нищо че е вече към края си…

19.01.2016 – И за да завърша поредният си епизод от моята безконечна житейска сага, включвам се набързо и с няколко реда в късните часове на отминаващата вече вторнична вечер. Напред се върнах от разходките си – както снощи, така и днес след работа извъртях по един кръг на квартала за време малко повечко от час, при разстояние на “пробега” от около 7-8 км, съгласно моите импровизирани мерки и изчисления за път, скорост и време. Но нека да се върнем сега на неделната сутрин и заедно да проследим почивния ни ден – миг, след като поставих многоточието в края на последното изречение от писменото ми изложение. До това време вече Дани и Неси се бяха разбудили и станали, а с отварянето на очите си, сякаш автоматично им се отварят и устите, при което започва тяхното нескончаемо и нестихващо кудкудякане до повторното заспиване чак късно вечерта.

За да слеем закуската с обеда и за да не се връщаме излишно до хотела, този път храненето беше значително по-обилно – пекохме филии, дебело намазани с разтвор на кайма и кашкавал. Опукахме кажи-речи един наръч хляб с близо половинка кайма и четвърт кило кашкавал, заредихме се с излишни калории за изгаряне и тръгнахме да си разхождаме мръвките и да си тресем сланините по алеята. Времето беше едно такова никакво – ту напича, ту се заоблачава и дори сегиз-тогиз препикава по някоя и друга капка дъждец, но общо взето беше поносимо и определено по-приятно от предишните дни. В един от сухите му промеждутъци ние успяхме да го издебнем и излязохме пеша – миг по-късно обаче отгоре пак плисна и Даниела реши да се връща обратно до хотела, че да вземе колата. Естествено малкото я последва неотлъчно, както ярето следва козата и не рачи и дума да се издума за ходене пеш. Аз обаче си продължих по пътя под топлите капки на поредната порция летен дъждец – първо, защото не съм направен от захар (колкото и да съм си сладичък на пръв поглед…); второ - защото исках да се движа и да изразходвам насъбралата ми се в тумбака енергия под формата на “странджански принцески” и трето – аз вече отдавна съм се отъждествил и влязъл в ролята си на Петкан “дивака” и дали камизолката ми ще е мокра от пот или пък от няколкото капки на случаен дъжд, в моя случай няма абсолютно никакво значение. Обаче за моите кокони имаше и то огромно: коси, прически, гримове и мазила обикновено се преплитат и сплъстяват в една обща лепкава маса, което вероятно не е особено приятно – и докато те се върнаха да извадят колата от подземния гараж и ме настигнат по пътя, аз вече бях качил баира; дъждът беше спрял отдавна, та дори изсъхнах под свежите лъчи на слънцето и постоянния морски бриз, който не спираше да ни “бръсне” с уж нежния си полъх.

Тъкмо ме качиха в колата и малко по-нататък поредното дъждовно преваляване окончателно спря, слънчевите лъчове с огромно усилие прободоха гъстата облачна пелерина, покрила покрива на света и сухото време се установи частично – поне за разглежданият часови отрязък (вече около пладне). Като видя, че климатичната обстановка изведнъж се подобри, Даниела паркира колата на улицата, заключихме я насред пътя (колата бре, не Даниела…) и от там нататък продължихме пеш по крайморската алея. Аз това разстояние вече го бях вървял предния ден, та маршрутът ми беше добре познат – хем като забележителности по пътя, така пък лично за мен беше и твърде известен с дължината на отсечката си (в конкретния случай, не повече от 9-10 км, барабар с връщането ни до колата; само че това го знаеше само висшето командване на отряда в мое лице - докато общовойсковият състав още не беше наясно, аджеба на къде съм го повел баш по обед в най-голямата жега).

След като оставихме колата на паркинга, в нея се оказаха заключени: чанти с пари и портмонета (една чудесна предпоставка за успешното провеждане на похода…), както и разни пластмасови шишета с (уж…) минерална вода от съмнителен произход – в никой случай не Горнобанска, нито от Михалково или пък идваща директно от дебелите шурнави на една правителствена Банкя да речем. Тук на всяка крачка хората са построили тоалетни; направили са ни и шадравани (може би фонтанчета за водопой е по-правилния термин) – който е жаден, нека да си пийне глътка чиста и истинска, топла като социалистическа бира, чешмяна язовирска водица, а не измислиците на този или онзи от бутилиращият H2O-молекулите бизнес. Сега обаче си бяхме много добре – нямаше пари в наличност за никакви волности и излишни прищевки; с мен бако няма “Пика ми се, ака ми се – гладна съм и жадна!” На въпросите: “Колко още има до края?”, “Не стигнахме ли вече?”, “Няма ли най-после да се връщаме?” и другите съпътстващи ги подобни питанки, аз отговарях по почина на съветския другар и като една истинска “мужчина”: “Ну и вот, молодой человек - отсюда до туда, совсем рядом за углом!”…

Понеже спомените ми отново взеха да набъбват като киснат в топла вода боб, та съвсем случайно си припомних как не чак толкова много отдавана (през далечната 1987 и само преди има/няма тридесетина години…), от Комсомолската организация при з-д “Промишлена Електроника” ни водиха на работно посещение/екскурзия в тогавашния Съветски Съюз (забелязвате ли, че вече втори път я споменавам тази фабрика и то в най-пресните си мемоари – не че тя някога ми е излизала от акъла, но сега това вече прави дори впечатление). След посещенията ни в Киев и побратименият нам като съществена част от старославно Габрово, град Могильов, ето ни вече в космополитна тогава (а може би даже и сега…) Москва. След като за повечето от нас под определението “голямо” се разбираше най-много постройките на Съвета или Кметството в съответния окръжен град – обръч на селата, в които се бяхме пръкнали, то тогава Московските улици, площади, жилищни и административни сгради, както и общото главозамайващо Сталинско строителство изглеждаше, като че ли някой лилипут беше попаднал в страната на Гъливерите. Отделно от това и разстоянията им бяха огромни, а улиците - широки колкото 6 нашенски магистрали. По тях фучат “Москвичи”, “ЗАЗ”-ове и “Волги” наредени по 4-5 платна в едната посока – върви ги пресичай тичешком и на прибежки, без да си на пешеходната зебра или пък на червено; по-скоро иди и се гръмни, ако смяташ че ще оцелееш до отсрещния спасителен тротоар. А пък в същото време, ние сме хукнали и покупки да правим – за деца, за любими, за колежки, за приятели; търсиш “Детский Мир” – когото и да попиташ от минувачите, всичките пеят в един хор: “Совсем рядом за углом!”; искаш на улица “Арбат” да се разтикаш и да позяпаш през витрините златните им накити (твърде вероятно е там да са струпали всичкото иззето насилствено или пък доброволно злато на евреите от велика Германия, разпокъсаната Полша, та дори и притежанията на една малка и горда България, но хайде – нека и тази болезнена тема да я оставим за някой друг път). Мисълта ми беше, че онези человеци там на всичко викат, че е много близко, едва ли не току зад ъгъла, а пък то не му личи дори и началото на хоризонта. На практика сградата на НТС-то и блок “Рачо Ковача” също се виждат от висините на кв. “Голо бърдо” и от по-високите етажи на блоковете в местността “Трендафил” – ама това дали е близко според вас и намира ли се “совсем рядом” зад кьошето? Амчи не, разбира се – сега вече няма значение аз от къде започнах разказа си и къде го свърших; важното е, че на читателят му стана ясно от къде съм научил израза за понятията близко и далече. А пък най-същественото от тази забавна историйка беше, че през цялото време моите две кокони вървяха подире ми като попадийки след дяда си попа, а на мен хич биля не ми беше и тумнало даже да ги жаля или пък щадя заради разтоварителният им и здравословен, продължителен вървеж – да са ми живи и здрави, ще река на края...

Вероятно аз малко отегчих четеца с далечните си спомени, за което му поднасям извинения - обаче нямаше как просто да не спомена и за това; нали всичкото е все от мене част и от моята толкова далечна, почти като че ли измислена история, а пък всъщност тя си е самата истина. Но – да карам сега по-нататък, без повече такива случайни или пък нарочни отклонения от темата. След като и ние направихме съответния кръг около същия морски фар в края на тясната ивица суша, покрай който се завъртях и аз предния ден, обърнахме посоката назад и минахме покрай едни специализирани дюкяни за риби и всякакви други морски деликатеси. Това по-скоро беше нещо като многофункционален цех или някакво рибно депо, където траулерите изсипват стоката си, а пък последната, през кантара на щанда попада директно в тигана на потребителя. Даниела искаше да купи една прясна рибка, че да си опържат за вечеря с малкото, обаче цените на тези артикули специално в този склад се оказаха дори по-високи, отколкото на техните аналози зад стъклените витрини в гастронома. Големите морски раци например се харчат по $50 килото, от които повечето отиват само за щипките им и за черупките. Рибите също не отстъпват по цена и варират между $20 и $45 за килограм. Е, че как тогава човек няма да яде само свинска вратна пържола на $9 или кебапчета и кюфтета по $6, вместо да се тъпче с тези скъпи фосфори и кой знае още колко други подобни минерали от дълбоките морски недра.

Най-после се добрахме до колата, но аз от там продължих пеша към нас, докато Дани и малката се отбиха през супермаркета за нещо и чак тогава си дойдоха. Паралелно с това влязохме във връзка с едни наши приятели, които също се подвизавали през този ден из района, та се разбрахме да минат и през хотела, че да се видим. Не след дълго пристигнаха и те, извадихме от хладилника една огромна диня и с буцата българско сирене за гарнитура се нагостихме всичките най-царски. После те си продължиха екскурзията, а ние с Даниела излязохме на нова сметка – пак да тъпчем тротоарите. Този път минахме по другия край на алеята и отново навъртяхме някой и друг пешеходен километър. Вечерта направихме една прощална софра и аз на следващата сутрин в 05:00 потеглих обратно към служебния офис.

И през двата работни дни, включително до този настоящ момент, аз следих от много близо развоя на събитията около сглобяването на нашето съоръжение в Китай. С шефа сме в постоянна писмена и обменна кореспонденция; той ми се обажда и по телефона няколко пъти. За сега там всичко върви гладко и безпроблемно като по мед и масло – надявам се, че и до края ще бъде все така…

21.01.2016 – За мен поне днес е Бабин ден, както винаги си е бил по стара и отколешна традиция, наред с Денят на родилната помощ, който също се честваше навремето в България. Около моята особа обаче нещата в служебен аспект се завъртяха главоломно, заради което последните няколко дни ще ми се явят почивни. Вчера успях да предам и последния възел за изработка в Китай и на практика, докато не си дойде моят човек от там, за мен повече няма работа в завода. По план той се връща в събота, но решиха понеделника също да го съкратят от производствения разчет, тъй като във вторник пък отново е неприсъствен ден, бидейки Националния Ден на Австралия. По този начин аз на работа ще отида едва следващата сряда, когато до голяма степен ще започне изясняване и на бъдещето ми в тази фирма. Именно на тази среща с моя пряк ръководител и предвид обема от работа, който той ще е донесъл със себе си, везните ще се наклонят в едната или пък в другата посока във връзка с онова, което тепърва предстои да се прави. Така аз вчера следобед смъкнах шалтера на компютъра, взривих мотора на колата и след като пришпорих всичките му почти 300 коня (без няколко магарета…), снощи в 19:30 вече се намирах в прегръдките на моите две извънредно много изненадани момички.

Сега няма да изпадам в подробности за предстоящата ни почивка, след като пък и всичко вече ви разказах до тук. В продължение на няколко дни ще бъдем в този курортен комплекс, а се прибираме чак следващата седмица - в понеделник или дори във вторник, каквато вероятност също изникна изневиделица. За онова, което сме преживели по време на “екскурзионното летуване” ще стане дума малко по-нататък – тъкмо ще се посъбере повечко материал за предаването му по телеграфа. Единственото лошо нещо за сега тук е, че в този апартамент не разполагаме с Интернетна връзка. Всъщност Ванеса каза, че имало някаква, която е силно ограничена като обмен на информационни частици и която аз ще трябва да използвам с приоритет за служебната ми комуникация, а едва тогава ще следва всичко останало и не чак толкова съществено…

29.01.2016 – Отдавна вече сме си из дома; тръгнахме - кой на работа, кой на училище и дори успяхме да отикаме поредната делнична седмица и първа за новата учебна година на Ванеса. Днес е петък – точно му е времето за повече от един до най-много няколко аперитива, но тази вечер ще карам на сух режим. Даниела е на работа до 21:30, малкото учи в другата стая, а аз тъкмо се върнах от едночасовата си пешеходна обиколка на махалата. Следобеда на небето се образува някаква много мощна ураганна клетка, която за сега само набира сила и скорост, за да ни се стовари на главите без и ние да знаем кога точно. Първите поражения от въпросния циклон вече са налице – Сидней най-напред понесе ударите на стихията, но подобни поражения се очакват на места и в нашия щат. Докато се разхождах, няколко периферни капки дъжд освежиха потната ми камизолка, но до цялостно намокряне така и не се стигна. Дани напред се обади, че при тях бушува истинска буря, придружена с поройни валежи от дъжд, докато у нас дворът едвам се накваси и дори пепелта от плочките не можа да се смие. Ще се надяваме нощес да ни повтори, че да понамокри малко отдавна изсъхналите ни посеви.

За утре имаме уговорка с Неничко да ходим при един човек, че да му купим лодката, която той продава. Чакам го да ми се обади по телефона, за да се разберем каква ще ни е програмата през деня. Вечерта те с Меган отиват на някакъв пореден рожден ден на техен приятел, а пък ние с Даниелчето ще посетим Янкови. Тя и утре е на работа за една подобна на днешната ѝ, малко странна смяна – този път от 10:00 до 18:00; аз ще я закарам с нейната кола, че после пък тя ще ми трябва да дърпаме лодката с теглича (и то само ако я купим, разбира се). Привечер, вече с Ванеса ще я вземем от работа, от където пък направо продължаваме за моабета.

В неделя правя сметка да отида на църква, за да оставя своя малък и скромен дар – точно както беше според предписанието и инструкциите на майчицата ми. Ще бъде много хубаво, ако и Даниела дойде с нас, защото аз Ванеса така или иначе ще я заведа – все още е само петък обаче и аз не знам какво ще се случи до неделната сутрин; на следващото ми включване ще ви разкажа пък за това. Иначе някакви по-специални планове за деня ние нямаме, освен ако не организираме нещо набързо и спонтанно, в зависимост от капризите на времето.

Днешният петък за мен беше последен работен ден от тази сравнително кратка серия на трудова ангажираност. На този етап отразих всички възможни промени в документацията на изделието и сега само чакаме доставката на отделните му елементи от Китай. Това ще отнеме барем едно 2-3 седмици време - докато онези там опаковат и натоварят всичко в контейнер, че да го изпратят на кораба, че пък последният да пътува до Австралия най-малко 10 дни и още толкова нощи (всъщност аз не знам с точност колко денонощия трае пътуването, но във всеки случай шлеповете в океана не се движат така експресно, както Кометата по Дунава между Свищов и Тутракан). После ще рече нашите служби да държат контейнера под известна карантина, че да го освободят на порт Бризбън и най-накрая да го натоварят на камиона, за да ни го докарат и стоварят в двора на фабриката. Аз от своя страна ще им бъда нужен за последни уточнения и конструктивни изменения по чертежите. През това време всички много силно се надяваме, че американците ще дадат зелената си светлина по разработването на техния проект, който ще ме ангажира с още поне 2 месеца, ако не и повече. Междувременно могат да се развият и други потенциални идеи и добри намерения, че да ме оставят на постоянна длъжност в тази фирма, но аз за сега изобщо не бързам да се радвам – съветвам и вас да бъдете по-умерени в иначе благородните си мисли, в които далеч не се съмнявам нито за миг. Всичко това би било повече от чудесно и прекрасно, само че аз вече не вярвам на никой и нищо, докато сам не го видя, едва когато то е станало факт пред очите ми – през последните 25 години натрупах доста разочарования от подобен, а пък и от всякакъв друг характер, та съм станал малко подозрително предпазлив и значително по-въздържан в поривите на мечтите си…

Неничко се обади преди миг, че отлагаме нашето търговско мероприятие за неделя, защото той утре бил много зает с тичане по разни служебни инстанции, със срещи с приятелите му и т.н. Той днес тъкмо си дойде от обекта, а пък чак следващия петък тръгва обратно – все ще намерим време да се видим.

Двете седмици на моето отсъствие от работа няма да бъдат съвсем ялови от гледна точка припечелването на насъщния. Онзи ден ми се обади моя човек, за когото неотдавна свърших нещо дребно на компютъра. Той участва в съдружие с един друг делегат и неотдавна двамата бяха на преговори в наша братска китайска провинция. Техните клиенти (забележете, действието се развива отново в шибания Китай, вместо това да става не местна почва при нас…) останали много доволни от предварителните планове и разчети, както и от общия изглед на инсталацията, която пък аз им чертах без да разбирам абсолютно нищо от онова, което ще се получи като краен продукт. Така или иначе хората вече са дали ход и на този проект, по който аз започвам незабавна работа и докато съм в безтегловност, изчаквайки втасването на маята по досегашната. В понеделник имам делова среща с въпросните индивиди, за да разбера повече подробности около този случай. За сега по повдигнатата тема не мога да дам никакви конкретни сведения, преди самият да съм се срещнал и разговарял с хората, да ги видя какво искат и какво им е нужно; дали ще мога сам да се справя със задачата им и още купища подобни питанки и гатанки, на които тепърва ще се търсят отговорите. Но и за това ще стане дума малко по-надолу в текста и из дълбините на писмото ми.

Интересно, че аз този път вместо да се връщам назад във времето, започнах изложението си с предстоящите в най-близък план цели и мишени. За да затворя обаче поредната си страница и да открехна следващата, иска ми се да завърша настоящият материал с няколко думи около последната ни почивка на морето, от която се завърнахме благополучно онзи ден – в понеделник вечерта, ако трябва да бъда и по-точен. Както вече знаете, аз още в сряда вечерта заминах нататък, след като успешно приключих със служебните си обязаности и партийни поръчения.

В четвъртък през деня ходихме на кратки разходки из селцето, после се шляхме по плажната ивица, къпахме се из морето и в огромния басейн на комплекса - общо взето не сме се занимавали с нищо друго, освен с мисли какво ще готвим за предстоящата вечеря. Между другото това бяха единствените ни грижи и през останалото време на нашия кратък престой в пансиона. От дъжд на вятър правихме и далечни връзки с шефа, който за момента се намираше в Китай и от него научавах за прогреса по изработката на нашето съоръжение. На няколко пъти той ми изпрати много обнадеждаващи и съвсем задоволителни (по смисъла на удовлетворителни…) оценки по повод цялостното сглобяване на изделието – за целия период там не са имали никакви сериозни проблеми, с изключение на няколко дребни, по-скоро кусури, за които ние така или иначе вече бяхме известени, но които просто нямахме физическата възможност да отстраним предварително; онези дребни бързаци оттатък, от мерак бяха вече накълцали стоманените парчета – готови да започнат събирането им с електрожените. Бяхме се разбрали тези малки и незначителни неточности да се оправят “в движение” така да се каже, по време на монтажа, а пък да се имат предвид за следващите серии. След приключване на служебната си кореспонденция обикновено изпращах по някое постно съобщение за нас и нашето пребиваване в почивната станция, с оглед да оставя повечето Интернетно време за Ванеса – тя също се включваше в обмена на информация между нейните безбройни приятелки и много скоро след това връзката ни прекъсваше автоматично поради изчерпване на лимита.

В петък вече ние направихме нашия значително по-сериозен преход по пясъка на плажа, от който следобеда се върнахме като пребити псета. Добре поне, че слънцето него ден не беше толкова безмилостно с жарещите си лъчи, както предния ден – напротив, през по-голямата част от деня беше дори полуоблачно, но независимо от това пак се опекохме като аборигени. Тръгнахме сутринта (е, с разтакаването по закуски и мотането с кафета и чайове, нека да го наречем малко преди обяд…) – целта ни беше да отидем до едни “специализирани” бутикови магазини, които се намираха в съседното нам селце. Обаче до там имаше 6 км разстояние, което ние минахме за близо час и половина – зор се върви по пясъка и из вълните, които се разбиваха в краката ни. Бяхме повлекли фотоапарати, шишета с вода, джапанки за официално ходене из цивилизацията и други дребни артикули – всичките натъпкани в една плажна чанта, която естествено че се падна честта да нося аз.

Дотътрузихме се криво-ляво до селото, хукнахме като бесни из магазините и както се очакваше – момите ми си харесаха по някой и друг парцал, а пък малкото се докара и с едни много хубави маратонки горница, за спортните ѝ прояви в училище. За сумата от $25 всички се обзаведоха, без нито едно подаръче да има за мен – този път моите дойдоха от други дюкяни и тържища, че иначе трябваше и тях да мъкна на рамо в торбата. Натъпкахме всичките покупки в чантата и се понесохме назад по обратното и вече добре познато нам 6-километрово трасе. Веднага, след като със сетни сили се добрахме до мотела, направо се напъхахме в басейна – около мен водата кипна, толкова бях възврял и сгорещен. Надвечер ние с Даниела извървяхме още един кратък обход по алеята, но баш по това време излезе много силен вятър и не сме се бавили излишно в безцелни разходки – Ванеса си остана в къщи, че и тя доста се измори през деня. Вечерта отново си спретнахме една обилна и богаташка софра, вследствие на която изгорените през деня калории много успешно се възстановиха по местата си - предполагам дори двойно повече като количество.

Лечението на мускулната треска от предишния ден проведохме в съботната сутрин, когато пък се отправихме да изкачим един много стръмен връх, издигащ се по средата на нищото в съвсем близко съседство със селището. Ние и друг път сме се качвали там и аз даже бях малко учуден от ентусиазма на Даниела, която първа подаде знак за тази чисто нейна инициатива. Този път обаче си обухме чепиците, защото на предното ни ходене бяхме по джапанки и чехлички, та станахме за смях на туристите. Тръгнахме с колата на Дани и я паркирахме в подножието. От там пътеката тръгва право нагоре, която уж лъкатуши на някои места, но по принцип в по-голямата си и най-стръмна част представлява една сякаш безкрайно дълга стълба към Ада, стъпалата на която се изсечени в отвесните скали и оформени с камъни. Можете да си представите какво лъчезарно и бляскаво излъчване имат тези нагорещени от слънчевия пек камънаци, на които спокойно могат да се изпържат едни яйца на очи да речем или да се опече свинска пържола, макар и малко по-алангле. Изкачването и по тази преизподня отне близо час, но пък горе хубавичко си починахме, дорде не ни ни одуха вятъра, че да ни засъхне потта. Слизането надолу беше малко по-приятно, но тогава пък ни заболяха краката от постоянното им втвърдяване и напрягане на мускулите за убиване на инерцията – като слязохме долу, кълките ни трепереха чак от преумора. Даниела и Ванеса се качиха в колата и се прибраха в мотела, докато аз реших да си продължа променадата пешком – на отиване хич не ми се видя много като разстояние, защото с каручката сякаш доста бързо пристигнахме. Обаче като се запретнах да ходя и пак отиде час и половина. Отначало вървях по тротоара покрай шосето, но после открих една много приятна пътечка през гората, която извиваше буквално покрай ръба на морето - току над скалистите зъбери на скалите. Изглежда там се бях позабавил малко, защото иначе по пътя разстоянието беше точно 5 км – аз направих известно отклонение от правия път, но на края финиширах успешно отново в басейна. Първо обаче отидох в малко по-хладната локва и се потопих там, за да освободя част от насъбралата се по мен телесна температура. Водата в големия басейн беше топла като курбан чорба – едно че стои директно под огнените лъчи на слънцето, а пък доколкото разбрахме, отделно от това и допълнително я отопляват със специални, пак някакви слънчеви инсталации. За сравнение ще посоча само, че морската вода покрай плажа беше естествено “затоплена” до 25°C-26°C и при околна температура на въздуха около комфортните 30°C-32°C, потапянето в нея беше повече от приятно усещане – дори и тръпки не те побиват като нагазиш. В същото време с влизането специално в големия басейн на комплекса, на човек инстинктивно му се иска да излезе веднага – някак си тялото не е свикнало с такива благи градуси, освен ако не почиваш покрай някой горещ минерален извор във Велинград, Сапарева баня или евентуално във Вършец. Другият басейн от общо четирите в комплекса беше разположен на постоянна сянка и нямаше директна връзка с “отоплителните” инсталации на големия – в него потапянето беше малко по-благодатно и густото беше подобно като на бивола, кога се овъргаля в калта на селското езеро зад къшлите.

Така ту в единия, ту в другия басейн изкарахме деня до часовете на късния му следобед. Привечер, аз измит вече със сладка вода и вчесан “на път”, под ручка с Даниелчето пак направихме няколко тегела по стъргалото и след като кръстосахме на няколко пъти мегдана се прибрахме обратно в апартаментчето. Вечерта пекохме кебапчета, които аз предварително бях подготвил и наложил още от сутринта с разни миризми и всякакви мерудии – лошото е само, че вече нямам с какво да ги сравнявам; счупиха ми се всичките еталони и мерки за вкус. Имам даже чувството, че надминах и най-големите майстори - особено пък онези, изявените в областта именно на това нашенско кулинарно произведение и апотеоз на юначната ни слава и българщина. И да не ми се блъскат сърбите в гърдите, че техните плескавици, овиячи и чевапи са по-добри от нашите кюфтета и кебапчета, че току виж сме се сдавили за гушите. Ние сме измислили и скарата, както и ракията – казах и отсякох, йебу ви язе ý газ сербиянски!...

В неделя ходихме на разходка до селището Noosa. Ние винаги се отбиваме до там, когато се намираме в околовръст – независимо дали с повод и цел или пък без определени намерения. Първо отидохме до местния им пазар на селскостопанска продукция – след дългата му обиколка на края аз спазарих от един чичка половин сак с чудни домати. Е, от по-долното качество разбира се, малко омекнали, тук-таме цепнати или просто такива, на които не могат да им се търсят по $12.50 за килограм. Добре ама моите, дето бяха сравнително неугледни и нефелни ми излязоха само $2, а пък дойдоха баят над двете кила на тегло. Толкова много ми се усладиха вечерта с ракията, че сякаш нагъвах доматите на бай ти Киро Кисьов от с. Лозенец, БургаШка околия – вечна му памет небесна. Действително, че сортът им беше коренно различен от пластмасовите аналози, с които се тровим от супермаркета. Хем ние купуваме предимно от будките на “Плод и Зеленчук”, но дори и там не винаги попадаме на желаният и заветен български вкус, който е запечатан под езика ми от преди барем 30-40 години - да не казвам и повече даже, че пък тогава моите спомени току виж излезли много свежи и още толкова пресни.

След пазарлъците по тарабите на пазара, обиколихме набързо и бутиците, половината от които бяха затворени - но не заради санитарен полуден или финансова ревизия, ами просто бяха фалирали и витрините им опразнени. Помотахме се още малко из уличките и поехме по обратния пък към нас. Отново проведохме няколко кратки локални разходки, придружени от изкъпване в басейна и ето ни вечерта за пореден път застанали около кръглата маса на балкона. Всяка вечер тържествата ни се провеждаха там, защото беше по-хладно и доста по-приятно от стаята вътре. Аз се одрисках от плюскане на салата с червени домати, много лук, маслини и още повече сирене, а за вечеря готвих и една специална манджа – естествено пак с домати, ама от по-омекналите, нахвърлях и едни наденички в тигана, след което ги поръсих отгоре и със задължителните в случая множество яйца. Падна такова ядене, сякаш не бях на строг пост и диета, ами като че ли бях закаран за нарочно угояване в някоя свинеферма.

Това беше и последната ни вечеринка в курорта – на следващия ден в 10:00 напуснахме хотела и връщайки се назад към къщи, се отправихме по други странични разходки покрай брега на океана. На едно място даже спряхме да се разхождаме, но разходката ни мина предимно в търсене на заведение, в което да обядваме (като че ли бяхме гладни, ама нейсе). Успяхме да намерим някакъв бюфет, където за по $10 на глава отново преядохме, а част от храната дори ни остана по чиниите. Там вече се разделихме окончателно с Даниела, която с нейната кола и заедно с Ванеса продължиха директно към Gold Coast, докато аз направих още една отбивка до гръцката бакалница в Бризбън. От там взех сирене, маслини, кашкавал, кори за баница и 2 кг слънчогледови семки, а час по-късно също се прибрах у дома.

Последваха сортиране на мръсни дрехи, прибиране на храни по долапи и хладилници – обикновената суматоха след завръщане от странство. Във вторник също беше почивен ден заради празника на държавата – ние уж имахме уговорка да направим един масов пикник, но то само уговорките не стигат. Трябваше да има и организатори, а пък главният подстрекател на подобни мероприятия (в мое лице…) беше малко изморен от почивката и не му се ходеше никъде (като нивга…). Даниела също шета през целия ден из дома, Ванеса трябваше да се подготви за училището, което пък започна веднага на следващия ден; аз се завърнах на работа, за да приключа със започнатото и да го предам в срок.

Така вече цялостната информация около всички нас напълно е предадена и много скоро статията ми ще излезе от печат за публикация. През Февруари ни очакват нови и още по-вълнуващи преживявания – за първите му две седмици няма нищо планирано, но като се подхване после, че край няма да има. Първо започваме с едно малко бягство в балкана, което е предвидено (чак…) за средата на месеца. Запазили сме си бунгало в къмпинг, където ще отседнем за две нощувки. Това ще бъде нашият базов лагер, когато ще предприемем едно доста по-сериозно изкачване и покоряване на планински масив, намиращ се не много далеч от нас, но на час и нещо път навътре по посока към сушата. Следващият уикенд пък ще бъде плътно зает изключително само с културни развлечения и прояви. В петък ще гледаме на живо концерта на Горан Брегович и неговия оркестър, а съботната вечер сме посветили на българската музика – тогава отиваме на друг концерт, който ще изнесе сборна поп/рок група, гостуваща от България и на специално турне в Австралия; вероятно дори и вие сте чували за бандата “Фондация”, съставена от бивши и настоящи музикални величия, с песните на които всички ние сме израснали и ни съпътстваха до момента, до който не ги подмениха с английските и американски бози и помии. В края на месеца заминаваме на сватба в Аделаида, а няколко дни по-късно идва 16-ят рожден ден на нашата малка принцеска (пикла демек…), за който тя вече достатъчно ни наду главите и на двамата с майка ѝ. За по-далечните перспективи не ми се говори сега, а вероятно не съм известен все още за тях. Ако през цялото това време успея паралелно да заработвам по някой и друг грош – добре ще бъде; ако ли не – остава да си харчим от онези “скритите”, които непрекъснато тъпчем из дюшеци и калъфки на възглавници, а много скоро ще започнем и да ги ровим в буркани из бахчията, ха-ха-ха!...

Останете си с многото здраве и най-искрените ми пожелания за спокоен и щастлив живот, разбира се според обстоятелствата и политико-икономическата обстановка в Татковината. Знайте, че ние ви обичаме безкрайно много и мислите ни непрекъснато са отправени към всички наши, къде по-близки, къде малко по-далечни роднини и приятели. Надявам се, че с изтичането на този месец, Януарските студове ще се поразмекнат и много скоро ще започнете с пролетните манджи – коприва, пресни картофи, зелени салати и други блюда. Онзи ден в Севлиево са измерили рекордно ниски температури – там е било -28°C, докато пък в Кнежа – само -23°C. Нямам сведения какво е било дереджето в Габрово – дано не сте мръзнали много през тази зима. Ако Февруари се улучи случайно по-мек, от Март нататък вече няма страшно – лято идва все пак. Целуваме ви много и горещо ви прегръщаме: Нени, Неси, Сашко; Дани, Ачи, Лиса, Тийган, Джеси и малкия пумпал Зак…

P.S. Вчера от великата и необятна Китайска страна най-после пристигна моя малък мобилен телевизор (пардон – голям телефон имах предвид). Тепърва сядам да му изучавам функциите и започвам сериозно да се замислям как ще си го нося из джобовете, защото той е толкова “широкоекранен”, че ще му трябва отделен калъф или торба с презрамки и каишки, за да си го мятам на гърба. Размерите му са много близки и сравними с почти половината екран на портативен телевизор “Юность-406Д”.

Оп-па, че аз до сега разказах за сумалъка второстепенни и незначителни злободневки, а пък за малко да пропусна най-горещата тема на деня. Не-е, нито някой от нас ще се жени, нито пък някоя от множеството потенциални и настоящи булки около нас е бременна. Става дума за съвсем друго нещо. Връщам се отново на петъчния късен следобед – малко преди икиндия нека да го наречем. Звъни ми мобилният телефон – непознат номер ми се появява насреща. В ухото ми някой бръщолеви на английски, но с акцент – безусловно новозаселила се и ашладисана вече издънка, каквито сме повечето тук в тая държава. Жената се представи, че е от Министерството на Емиграцията и Външните дела – загазихме викам си, с някой от младите нашенчета, с които сме в постоянна връзка и тясна близост. Не било обаче това, ами преди, видите ли точно 12 години, вашите документи за постоянно преселване в Австралия взели, че най-после получили необходимото разрешение със съответният параф, а онези от Пърт се обаждат да питат, дали въпросните апликанти (по смисъла на молители) са все още живи и дали пък през всичкото това време те случайно не са се отказали от заселничеството си под тукашното синьо и малки възнисичко небе на общата ни родина-мащеха. Аз потвърдих на жената, че всички са живи и здрави и ни най-малко някой има намеренията да напуска този свят, преди да се е уловил у китапа и тукашната пенсия. Така сега хората от Министерството ще изпратят нови документи, за други медицински прегледи и изследвания, въз основа вече на които ще разрешат окончателното ви пребиваване под флага все още на Кралицата. Това дали от тук насетне изобщо ще се случи никой не може да каже, но поне имаме една положителна информация, относно почти забравения вече момент с вашите входни визи. Та, ей такива ми ти работи…