Страници

четвъртък, 23 април 2015 г.

Писмо No 15 (IV-VI.2003)


Мили наши родители и скъпи близки приятели; омерзени врагове мои и по-далечни неприятели!

16.04.2003 - Баят време не сколасах да си седна на гъза и да драсна някой ред, но ето че днес рекох и туй да свърша. Целият ми ден тръгна съвсем другояче и то още от сутринта – а пък до настъпването и на този момент вече, поне едно нещо е напълно ясно: няма да се работи по двора. Не че времето е лошо – напротив, чудно слънчице си е напекло отвън. Само дето един мръсен Сливенски вятър фучи доста неприятно в комина на оджака и измежду аралъците на поразхлабилите се вече паянтови черчевета на джамовете, пронизващо свирука разни откъслечни партитури от петата симфония на Бетовен (или Бетховен, ако това е граматически по-издържано). Обаче и това чак не е сериозната причина, за да си остана все пак на завет в колибата…
Тези дни бяхме много заети – Дани ходи по множество интервюта за работа и ето, че най-после я приеха на едно място и тя видимо е много доволна от там (за сега). Отначало й дадоха да работи само три дена в седмицата, все първи смени (моите любими, защото поне няма да ми закъснява вечер до късно по нощите и през това време ще можем да сме си заедно - че нали пък и тъй много се обичаме, та да не си липсваме един на друг…). Така вече нейните сряда, четвъртък и петък като дни от седмицата са отново служебно заети, но с времето ще възникнат и повечко смени, надяваме се.
Всъщност е минала точно една седмица, откакто изпратихме нашата малка и скромна пратчица – едно кратко и нескопосано писмо, малко снимки, видеокасета, един голям шоколад и няколко дребни шоколадови яйчица, остатъци от Католическия Великден. В този ден именно, Даниела прие предложението и условията за своята работа – беше на интервю още предишните дни, но й се обадиха по телефона да започва по спешност веднага на следващия ден. Това радостно събитие вля малко допълнителни сили и енергия в нашите оредели и измършавели бойни редици, хвърляйки и известна доза светлина в иначе ослепително тъмния тунел на настоящето (умишлено не споменавам бъдещето, защото за сега гледаме да се преборваме с оцеляването си в “сегашно време, множествено число”).
Щом разбрахме за новосъздалата се развръзка с назначението на чорбаджийката, тутакси зарязахме дворната работа (просто я заебахме по средата…) и отидохме в един клуб-ресторант, на който ние сме отдавнашни членове (макар и не толкова почетни, но пък им фигурираме в списъците все пак). Като такива, срещу нашето членство получаваме известни намаления на храни и напитки, сервиращи се там, които и без друго не са толкова непоносимо скъпи (казвам всичко това с голяма доза овчедушно примирение и в снизходително несъгласие пояснявам, че на тоя ресторант нито питиетата са му питиета, нито пък манджите – манджи като хората; ракии нямат никакви, кебапчета и кюфтета не сервират, още по-малко боб, мусака или яйца по панагюрски – да им го туря аз в ресторанта тогаз, но нека и това да е тема на последващ разговор, че сега съм подхванал да разказвам за друго).
Разбира се, преди да се отдадем на скверното си пиянство и последвалото го хулиганство, първо отидохме до едно бюро за пътувания в чужбина и своевременно резервирахме самолетните билети на баба ти Рейчъл и дядо Митко. Аз мимоходом отразявах развоя на всичките тези събития, изписвайки ги лаконично по миниатюрните бутончета на мобилния си телефон. Там обаче се използва телеграфния стил за предаване на информацията и едва ли е станало съвсем ясно в какви филмови сценарии се вкарахме, а пък вече подробностите по случая тепърва ще пристигат по пощата във вид на тетрадка за упражнения на някой първолак (и ако предмета е “Български език и литература”)...
Та значи, след като платихме самолетните билети на дядови Миткови с нашите доста поизтънели вече от прекомерна употреба кредитни карти (защото ние иначе нямаме дори и “един пробит долар” в продънените си джобове…), отидохме щастливи и доволни във въпросния ресторант (клуб). Хапнахме малко, пийнахме обилно (аз по-специално...), а после слязохме към морето, за да се разходим по пясъка като безумно влюбени един в друг чайка и гларус. За наше огромно щастие, осигурявайки по този начин спокойствието и на околните, малката “чайчица” не взе участие в светското ни мероприятие (през това време тя все още се намираше в яслата)..., докато на нас с майка й ни беше много хубаво и приятно (макар и само за един толкова краткотраен миг). Даже от морския бряг си взехме няколко интересни камъка, необходими за облицовките на дувари, стени, камини и т.н. Вечерта прибрахме Ванеса от детската градина и така кратката ни екскурзия и духовно разтоварване завърши.
Отново последва една дълга серия от трудодни, всеки от нас доволно зает и плътно ангажиран с неговите собствени цели и задачи. Сутрин Даниела започва работа от 06:45, та се налага аз да водя малката на градината, след което се връщам веднага и се заравям дълбоко в строителството си по двора. И така, та до днес – всеки един отделен Божи ден (а предполагам, че и нататък няма да е по-различно). В понеделник аз пък ходих на две интервюта – едното тук при нас на Gold Coast, а другото – естествено на майната си в Бризбън. И от двете денонощно чакам положителни резултати, но в същото време постоянно подавам молби за навсякъде другаде, където има някаква дейност по моята специалност. Забелязвам с възторг, че напоследък все по-често взеха да ми се обаждат разни клиенти и да ме търсят за едно или друго - сега и войната в Ирак като свърши, надявам се, че поне малко ще се поотпуши затегнатото положение в световен мащаб и в частност у нас (нека за момента под “нас” да се разбира втората ни родина-мащеха, Австралия)…
Завърших вече окончателно градежа на единия дувар в двора, който трябваше малко да надстроявам, че ми се видя възнисичък (преди и куцото магаре на Кольо Бързака можеше да го прескочи, докато целта беше дори и с коня на Бенковски да не може, ако това е някакво метафорично описание за размер на височина – особено пък на зид). Сега остава само да се почистят камъните с телената четка и бормашината. Когато имам и едни излишни $300, ще отида да си прибера 200-те турски керемиди, които пък ме чакат у един човек, та да ги наредя отгоре като завършек.
Тези дни почвам да облицовам камината; в петък ходих да купувам още пясък. На връщане минах покрай едни развалини, че натоварих цяло ремарке с тухли – чудни на вид, 250 парчета като количество, но пак целите бяха замацани с мазилка (по принцип тук, а вероятно вече и по целия свят, хората изхвърлят негодната си стока - докато такива просяци като мен най-старателно им я прибират, давайки й втори шанс в живота; с много труд и магарешки инат, разбира се). Естествено, на другия ден трябваше да ги чистя от варта, но този път това не ми отне много време – нали съм вече експерт в тези първоразрядни дейности. Подредихме ги с Даниела навътре из двора – нека да си чакат реда. В един от дните с нея ходихме за още камъни – абе, няма празно. Докарахме едно пълно ремарке с връх, плюс две допълнителни кофи в багажника на колата – мама му стара, нали е аванта: и джобовете си да бях натъпкал, пак щеше да ми е малко!...
Аз, докато старателно изписвам мислите си в момента, та и готвя на всичкото отгоре – сегиз-тогиз ставам от стола да наглеждам кое до къде е стигнало. Варя супа топчета и пълнени чушки едновременно (амчи в две тенджери я; и на два отделни котлона даже – да не си помисли тук някой умник, че ги готвя заедно в един казан).
Верчето купи къща в началото на нашата улица и тези дни из тях има майстори, бояджии и т.н. Краси пристига в четвъртък вечерта, та с него пък ще й лепим плочките из хола и кухнята – аз само ще му помагам, понеже съм не калфа, ами и за чирак не ставам биля; нямам опита и знанията на майсторите, но пък иначе се бия на бързея и деля мегдан с тях (най-голямата приятност от тези съвместни “бригади” настъпва едва вечер, след продължителния тежък, лепкаво противен и потен ден, когато чорбаджиите турят софрата да гощават “майстора” – тогава всичкия помощен персонал се нареждаме на хранилката и пердашим наравно с него, без никой да ни пита кой каква роля е играл през деня: дали сме били прости чираци или пък дребни калфи). Ходихме онзи ден заедно да й купим фаянса от магазина - нали единствен имам ремарке, та рекох да помогна и аз с каквото мога. Вера изхвърли стария мокет от къщата и довечера пък ще го закараме на бунището, пак с ремаркето. Само че за целта ще чакаме Дани първо да си дойде от работа - нейната кола има теглич, та с нея ще извършим този ритуал.
Не сме получавали доста време писмо от вас, тревожим се вече. Преди няколко дена Огнян каза, че сте се видяли – с него си пишем по някой и друг ред през Интернета, главно когато той има време, защото постоянно е зает. Каза също, че голям сняг и студ пак бил ударил по Габрово и въобще из Българията - дано вече да се е затоплило времето, че малко дългичка ви дойде май тази зима...
Моят малък Неничко онзи ден окончателно взе шофьорска книжка - вече ще може да кара кола сам, без придружител. Той тези дни по празниците е на къмпинг с моторите, а след това ще дойде у нас за някой и друг ден. Децата излязоха вече във Великденската си ваканция. В петък и понеделник не се работи – официални празници са, но аз ще се мотая по двора сигурно. Нашият Православен Великден е едва следващата седмица, на 27 Април. Тази година датата, вероятно не съвсем случайно съвпада с още един, не по-малко велик за мене ден – денят на вашето свето венчание, от който сте тръгнали заедно да крачите в този живот и вече в продължение на 45 години упорито му тъпчете трънливите пътеки! Дано до тогава да съм почнал и работа, за да ви поднеса новината като скъп сватбен подарък. За същия ден е планиран да се извърши и един грандиозен моабет по повод освещаването на Веркината къща. Сръбският свещеник, който напоследък стана добър наш познайник, ще идва да освети и този дом. Той пък от скоро си има бебенце в къщи, женско – да има най-много една-две седмици, откакто баба попадийка го изтърси. И това беше горе-долу по същото време, в което им се намери и внучето – дъщеря му е женена, та и тя също съвсем неотдавна си роди бебето. Абе голяма работа е тоя живот, мама му стара - какви ли не превратности може да ти поднесе, по всяко време и без предупреждение. Лошото е обаче, че на дядо поп певицата е починала снощи. Тя беше болнава, горката - от седмици все в болницата висеше на лечение. Нейната майка почина неотдавна и от тогава все зле, зле, дорде си замина и тя. До последния й дъх бабата я поддържаха с морфин, та онази взела че се натровила с него преди десетина дни и нощес вече предала Богу дух, лека й пръст. Неприятна история, но и тя е част от същия този живот, дето понявга изглежда толкова хубав...
Днешното ми безделничество под покрива на семейния дом включи и изглеждането на обедния филм. Напред си ядох от супата – чудна е. И чушките ми станаха вълшебни. Пак десет дена няма да се готви нищо, докато не се омете манджата от тенджерите и не им видя лъснати дъната. Довечера ще седна на компютъра да погледна за някоя работа, че да си изпратя молбата своевременно, ако намеря нещо подходящо като за мен. Иначе всичко останало е както си го знаете. Свършвам вече – аз пак ще пиша, като ми се посъбере повечко материал за репортажа.
30.04.2003 – Ох, отново много вода изтече и много време мина от последното ми директно включване в ефир – точно две седмици по календар. През цялото това време бях ужасно зает със строителство и така не успях да се добера до химикала и белите листи. За това сега ще започна излиянията си още от самото им начало, пък до където стигна – до там...
Писал съм тук едва по-миналата сряда – спомням си, че тогава Даниела беше на работа. В четвъртък имах довършителни дейности по двора и приключих единия обект - не съвсем напълно, но поне голямата му част. Вечерта Краси и Мария пристигнаха у Верчето. Ние си бяхме в къщи, но за следващия ден имаше неимоверно много запланувана трудова дейност. Точно тогава се падаше Католическият “Разпети Петък”. В същото време обаче трябваше да се местят разни маси, столове, дивани, спални, шкафове, скринове и библиотеки, за да се подготви къщата на Верчето за предстоящия капитален ремонт. Мобилизираме пак колата на Даниела и с ремаркето успяхме да прекараме едно-друго. Верка подари едни мебели на Краси и за да не ни се мотаят из краката, в един от промеждутъците ние ги закарахме у тях в Бризбън. Докато се върнахме обратно, тъкмо беше станало вече време за вечерните аперитиви и разливането на първите чаши започна току още от вратата. Даниела дойде от работа направо у Верчето, а Ванеса я бяхме оставили да си играе с децата на другите наши приятели. Те я доведоха по някое време и тържеството съвсем потръгна в правилните посоки. И като я подкарахме на тънката струна, та чак до първи петли – осъмнахме на масата. Ние също останахме да спим у Верчето (ако няколкото часа дрямка на пода можеше да се класифицира като пълноценен сън – а да ни пита човек, защо пък не се прибрахме у нас, след като колибата на Вера е на 200 м от нашата; вероятно не сме били в състояние, защото не си спомням за причините). Краси на другия ден (вече събота) пак ходи до Бризбън, че имаше някаква негова лична работа. През това време ние си бяхме из нас - все нещо има да се бута, докато се чуди човек какво да прави...
Голямата офанзива и настъпление започна още в ранната неделна утрин – лепене на плочки по пода, събаряне на стени, вдигане на нови, боядисване – въобще там беше един малък клон на Севлиевската лудница; някакъв земен ад. Наред с нас, Верчето имаше и други майстори, отделно от нашата строително-фаянсова бригада – някакви самозвани сърбохърватски и черногорски бояджии, които работеха по собствена сметка и платежно нареждане (със замах работи тая п(т)ичка! – харесва ми; и с много пари, разбира се – нека да ни е жива и здрава...).
В неделя пък от България пристигна майката на нашия приятел - дъщеря му имаше рожден ден, та ето ти нов повод за тържество вечерта. Нашите ремонти с Краси продължиха и през следващата седмица в къщата на Вера. Аз си взех само два “почивни дни” – сряда и четвъртък, когато пък Нени дойде у дома. С него имахме разни чисто наши занимания – въртяхме се около колата му, направихме официално посещение на автомобилните гробища и т.н. Той си тръгна в четвъртък (Велики Четвъртък) в 14:00, а аз веднага след това се включих обратно да помагам на Краси за лепенето на плочките и другите ремонтни дейности у Верчето. Междувременно започнаха и преместванията на багажи, куфари, чанти, легла, дюшеци, бюра, телевизори, компютри от старата й квартира – абе това е една малка Гражданска война, казвам ви аз! Нонстоп - ни от Цветница и Разпетия Петък разбрахме нещо, нито от Възкресението Христово, ни от нищо. Но пък на всяка цена трябваше да помогнем на жената, за да се приключи окончателно с тая какафония у тях, защото в противен случай тя сама нямаше да може да се справи. Всички приятели отделихме от собственото си време, за да подадем ръка на изпадналите в нужда наши земляци…
Едва в неделя сутринта (следващата чак, след началото на моя разказ…), взе вече да му се вижда краят - Краси удари последните две ръце боя на една стая, а аз бях официално освободен от тежката дюлгерска работа в бригадата и автоматично с това преназначен (трудоустроен…) за главен бакар в кухнята (станах надзирател на второешелонния кухненски персонал: Мария, Даниела и няколко други временни “сезонни” работнички) – разбивах майонези, кьопоолу правих, салати рязах, пържоли чуках, кайми месих и т.н.
В 14:30 тържествено пристигна свещеника за ритуала по освещаването на току що излъсканата до неузнаваемост къща. Всичко вече беше готово, гостите пристигнали и се даде ход на последният напън – моабета. Борбата продължи почти до сутринта, хора идваха и си отиваха – ние обаче, все така не си мърдахме от местата (да не би в навалицата да ни ги отнеме някой друг новопристигнал посетител); нали станахме част от интериора – зер, малко ли трудодни направих и там. За голяма моя изненада, Динко беше поканил свои приятели и състуденти от Бризбън, всред които бяха Сашко и Никола. Аз отначало изобщо не ги разпознах, но малко по-късно след като посръбнахме сериозно и почнах да ги питам познават ли тоз, познават ли онзи, оказа се че ние всъщност се знаем един друг. Баба ти Цонка от две години живеела вече тук; също и леля Маргарита – на Албена майка й. Брей, че са станали големи мъже тези някогашни деца – дай Боже да имат много късмет и щастие! Неничко също е много висок - какво ядат, не ги знам. От същите храни уж ям и аз, а пък раста само на шкембе и бузи, но както и да е. Ако мога да намеря нещо, че да ми се поизточат малко крачката, добре ще бъде; трябват ми поне едно 20-30 сантима удължение и съм готов за предните корици на женските списания – само ще ми гледат снимките и ще мастурбират, виждам ги...
Та така, драги ми читателю преминаха нашите Великденски дни и нощи. А пък колко дъжд се изля от небето, няма да ви казвам – тържеството у Верчето се проведе на двора и добре че в последния момент покрихме сушината с едни гофрирани плоскости, защото иначе си бяхме направо загубени - по-скоро издавени! На другия ден след тежката и продължителна пиянска нощ (понеделник вече) ние с Даниела станахме от сън чак по обяд. Ванеса също спа много и не сме я водили в градината. Следобеда се помотахме малко хаотично, като мухи без глави и аз веднага седнах на компютъра - пак да търся работа уж.
Вчера вече официално възобнових дворната дейност в къщи – довърших си едно окопче, което го бях изровил още по-миналата седмица. Междувременно бях купил и бетонно желязо, че правих арматура, огъвах железа, връзвах телове и т.н. Сега всичко чака готово, за да се налее половин кубик бетон - но това може да стане в събота най-рано. Вчера, както си работех по моите домашни обекти и от две места ми се обадиха за интервюта - едното даже го насрочих за днес, а другото остана за вторник - следващата седмица. Напред ходих на тази среща и може би човека ще ме вземе да работя за него – той пожела да отида и в петък, че да му покажа какво мога да правя. Таман се бях запътил към завода - друг агент ми се обади, та ходих и него да видя, след като приключих с първия. Оставил съм ги сега всички да мислят – де да видим какво ще стане. Междувременно продължавам най-упорито да подавам нови молби за работа - все нещо ще излезе от някъде. Усещам, че взе да се поразбужда положението напоследък - поне ми се обаждат по телефона, ако не нищо друго; защото допреди едно известно време и това не правеха дори…
Така след днешните ми две интервюта се прибрах в къщи. Сега чакам Дани да си дойде от работа, че да й взема колата и с ремаркето да прекарам разни материали от Верчето. Останаха й пясък и цимент, които аз мога да употребя най-пълноценно в моя двор. Трябва също пластмасовите маси и столове да си прибера. Бяхме ги занесли временно у тях, за да ги ползваме по време на опустошителния градински моабет, защото тя по принцип няма толкова много капацитет за сядане по двора – всичките гости щяха да са “правостоящи”, както едно време в кино “Алеко” (Константинов…), когато пуснат някой хубав филм – особено пък ако е и забранен за ученици до 16 годишна възраст, пред касите на който ние, хлапаците от крайните квартали буквално се тълпяхме в най-пълен детски безпорядък...
Днес пристигна и писмо под № 136, но имам чувството, че № 129 се е загубило някъде. Нека майка провери дали пък случайно не съм писал, че е пристигнало. А може и ние самите някъде да сме го забутали из някоя книга. А, не-не – ето го, тъкмо намерих и № 129. Просто беше поставено в грешен сектор - сега вече всичко ми е на лице. Довечера ще седна пак на компютъра, че имам да свърша и малко друга работа, освен търсенето на препитание. Вие ако можете един прост и евтин компютър да намерите – с часове ще си приказваме през Интернета; но това ще стене на някой следващ етап – ще взема да изпратя една кутия от тук, обаче онези гладни хиени от пощите така жестоко ще ме обрулят с таксата за “колета”, че вероятно по-евтино ще ми излезе ако помоля лично Бил Гейтс да ви изпрати един негов с рекламна цел (пък бил той и малко по-вехтичък…) или в краен случай с наложен платеж…
Ами аз мисля, че нахвърлях информацията си по абсолютно всички въпроси и злободневки до този настоящ момент. Ако има някаква последователна развръзка на нещо, което съм пропуснал да отбележа до тук, ще пиша отделно по темата. Тези дни ще се обадим и по телефона – това може да стане даже още довечера; чао и сполай ви денят...
01.05.2003 – След малко ще излизам, но чакам Дани да си дойде от работа, че тогава чак. Трябва да купувам едни винтове и панти за моите дворни проекти. След това ще отида да прибера Ванеса от детската градина и веднага сядам зад компютъра да търся работа. Вече много ясно се очертава, че това мое писмо няма да бъде изпратено до получателите си преди пристигането на баба Райна и дядо Митко в Австралия (което пък ще стане в един съвсем кратък период от време). Ето защо аз ще отразявам писмено горещите събития от всекидневието ни до последния възможен момент, а за всичко останало ще се разбираме помежду си “устно”, чрез неоценимата помощ на интерконтиненталните телефонни връзки.
Днес се занимавах с разни тънки и деликатни работи по електрическата инсталация на двора. Рязах една тухла, дупки за дюбели й пробивах и т.н. Искам да монтирам на стената контакт и два ключа за външното осветление. Добре ама сега ми трябват въпросните винтове. Аз уж всичко имам в наличност, но винаги когато ми дотрябва нещо, тичам и го купувам от магазина. Иначе всякаква друга сбирщина ми се намира из гаража, но пък и там всичко чака една голяма подредба, сортиране на отделните крепежни елементи по кутийки и масово изхвърляне на ненужните екземпляри (с които разбира се, най-много ми свиди да се разделя, като знам само колко трудно съм набавял всяко едно отделно парченце и съм го трупал на камара като неуморна пчеличка).
Днешният Празник на Труда ще се чества едва в понеделник. И тук има такъв адет – зер, австралийците са мързелив народ; не са се преуморили кой знае колко, но пък гледат да почиват при всякакъв възможен повод. Нени ще дойде при нас другата седмица, надявам се още от петък вечерта. В събота той има някакво състезание на мотопистата в Gold Coast и аз ще го водя. Там ще отидем още от обяд и ще стоим до късно вечерта. Този път аз ще съм му и механика, и мениджъра, личния лекар, масажист и всичкото останало. Може да взема камерата и да заснема малко филм, но то пък сега видеото ни е повредено, та не знам как ще го прехвърля на отделна касетка. Все се каня да изпратя шасито на Цецо в Тасмания да го погледне и да ми го поправи ако може, но точно сега и на тоя етап не ми остават излишни пари за пощенски разходи.
От толкова много “Великденски” салати, които изядохме по никое време, баш навръх Великден не сме опитали нито една. Няма мастика, няма нищо – марули умишлено не купуваме точно по тези съображения, защото то иначе си е чиста ягма на материала. Но се надявам скоро и аз да започна работа, че пак да се нормализира живота, малко поне…
Тъкмо изписвах горните редове и ми се обадиха за някаква работа на Gold Coast. Хората правели предварителни проучвания на кандидатите си - аз изглежда съм изпращал до тях някога отдавна своя молба, та от тогава съм им влязъл в регистрите. За сега не знам какво точно ще излезе от това, но пък и едно е ясно като бял ден: първата възможност, която някога и някъде възникне, аз задължително ще трябва да се възползвам от нея. Както съм и повече от сигурен, че тъкмо ще започна нещо (което в никой случай няма да бъде най-доброто…) и тутакси ще започнат да ме търсят от тук-от там за други, много по-добри позиции. Но каквото е – намирам се в почти безизходно положение, а за право на някакъв личен избор тук вече и дума не може да става. Много отдавна не съм използвал сравнението за изпадналият гол задник в гъсто поле от коприва, но ето че ситуацията ми за жалост е доста наподобяваща.
Дани ще пържи тиквички довечера. Аз ще гледам тези почивни дни да излея бетона, че да се местя на друг обект. Голяма работа се отвори, но аз не търпя нещата как да е и искам всичко да бъде изпипано максимално добре. Дано вече да сте ни получили колетчето - изпратил съм го на 08 Април; снощи нарочно дори си погледнах пощенската квитанция, сам да се уверя за датата. Защо го няма все още - дано само не е изчезнало, че много хубави снимки и видеокасета има вътре; за дългото ми и подробно писмо пък да не говорим...
07.05.2003 – Нашият добър чичо Божко днес има рожден ден. Да е жив и здрав! Ние довечера ще изпратим съобщение/поздравление до него, но до телефона на Албенчето – тя със сигурност ще му предаде нашите благопожелания. Освен това аз довечера ще се закача на Интернета, та пак да проверя за някаква работа – предполагам, ще се чуем и с нея между другото. А сега по ред на номерата, започвам последователно да разказвам какво става и какво не около всички нас – с краен срок, кажи-речи до напред.
Както вече неотдавна писах, миналата сряда ходих на интервю за работа. Едни хора ме повикаха в петък, за да ме видят и преценят на място какво мога да върша за тях и аз изгубих целия си ден там, в някакъв фармацевтичен комбинат. В това предприятие произвеждат най-различни видове лекарства, но наред с основните поточни линии, са се заели и с допълнителни странични проекти, именно за които им трябва човек като мен. Че петъка не им стигна, та ходих и вчера да се разправям с проблемите им. Сега изчаквам тактически в къщи, за да видя по какъв начин директора на завода ще се договори с агенцията, която всъщност ме изпрати при тях. Ако се стигне до взаимно съглашение и разумен пазарлък между тях (за моя собствен труд…), никак не е изключено онези да ме наемат да им свърша някоя услуга по клаузите на известни договорни споразумения.
В събота на помощ ми се притече друг мой приятел – впрегнахме и неговите яки конски сили, та изляхме малко бетон, който ще ми трябва за основа на дворните плочи. Върху нея ще циментирам крайните редове, а всички останали ще се нареждат в пясък навътре от тях. Свършихме и тази работа много успешно – момчето веднага си тръгна, а аз продължих с останалите мои безбройни занимания по къра.
На другия ден се залових с една много дълго отлагана и тясно специализирана задача – отдавна исках в къщи да направя стелаж за обувки. В коридора имаме една безполезна ниша с нарочна врата, която по принцип е оставена за складиране на четки, метли с дълги дръжки и други необходими пособия за хигиенизиране на жилището. Ние обаче изобщо не я ползваме за тази първична цел, тъй като в 21 Век хората обикновено чистят с прахосмукачки, а не си метат чергите и пода с метличина. Точно за това място аз вече имах взето решение – смятах да изрежа няколко дървени лавици и да пригодя мястото за съхранение на обувки, вместо да ги държим под леглата, до възглавниците си или пък отвън на двора покрай плевнята или стобора. От многото друга дюлгерска работа напоследък, аз така и не стигнах до завършването на този домашен проект. Него ден обаче се заинатих като магаре на мост - взех всички необходими мерки, направих кройки по самото място и от едни стари врати за кухненски шкафове направих чудни етажерки. Сега вече всичките ни чепици са прибрани и подредени – от най-големият и миризлив номер на чорбаджията, през цървулките на стопанката, та чак до буйките на малката фръцла. Всичко това стана възможно, защото напоследък дните са много противни – един силен вятър духа; ту вали, ту спира - хич не е за дворна работа навън. Така пък си уплътних времето на сушина и завет в коридора. Разбира се, те и обектите ми са малко “замразени” поради настъпилите в последно време финансови затруднения в семейното огнище. Чакам даже Дани утре да си вземе заплатата, че да инвестира малко средства в някои строителни материали, които неотложно ми трябват, за да продължа започнатото дело.
В петък вечерта Верчето беше у нас, а в събота пък ние ходихме у тях. Снощи пак бяхме заедно, че тя винаги на Гергьовден прави курбан за нейния по-малък малчуган. Нарекла си е един ден в годината за всеки синковец поотделно, когато почерпва приятелите си за здраве, успех и дълъг живот на децата. Аз междувременно получих съобщенията от татко и много се зарадвах, че колета ни е пристигнал. А пък щом като сте отишли на лозето да орете и копаете из нивата, това за мен означава че сте добре физически и духовно; здравословно също ви няма нищо, която диагноза е повече от отлична! Ако сте се прибрали снощи, днес вече ще можете да гледате и видеокасетата - надявам се че всичко е пристигнало по опис и съдържанието на мизерната ни пратка не е останало по разните митнически и пощенски инстанции, преди още да е стигнало до получателите си. Аз довечера пак ще изпратя едно контролно съобщение, за да проверя кое как е станало. Разбрахме също, че и баба ти Рейчъл е получила самолетните билети за голямата червена земя, което беше голям дерт специално на Дани. Сега вече всичко е наред и всички мирясахме (поне за малко…) - остава само и аз да започна редовен общественополезен труд (а не предимно в личното стопанство…), та хептен да се подобри. Вчера също ходих на едно друго интервю, което по моему мина много успешно - да видим какъв ще е крайният резултат.
Днес не съм работил нищо - ужасно време е навън. Ходих да заведа Ванеса на градината и от там се шлях безцелно по магазините. Набелязах някои неща за купуване, но само гледах през витрините, че си бях “забравил” портфейла в къщи (глупости приказвам – аз никога нищо не забравям; просто пари нямам, та за това предимно зяпам какво има по рафтовете, но се въздържам от търговия – а чувството на безпаричие е ужасно, повярвайте ми). В момента чакам Даниела да си дойде от работа, така както и позвъняването на телефона, чрез който пък да ме повикат на работа (да не повярваш чак...). Всъщност днес сутринта агента действително ми се обажда и каза, че пак щял да ме търси, но явно още са в преговори със заводските хора - вече е 14:45, а него никакъв го няма...
Тези дни се занимавах повечето време из къщи, отколкото по вънка. Поизхвърлих някои залежали стоки от гаража, употребих дъските за стелажа, чиито изрезки също заминаха на боклука и т.н. Ба мааму - тоя вятър ще ни отнесе; от време на време излизам да гледам дали всички цигли по покрива са си на мястото. Поначало тук постоянно си духа от морето, но пък и не чак такива ураганни виелици. Много рядко ще се случат някои по-тихи дни и вечери – нали отвсякъде сме заобиколени с океан, та на където и да се обърне човек, все го духат разни ветрове на пориви и на талази. А пък на плажа какъв ветрилник е, само ако знаете! – пясъка, понеже е много ситен, почти като прах, та се вдига и се набива по всички възможни дупки на човешкото тяло. Е, има и малко по-спокойни дни, но общо взето все си е духовито в тази част на света.
Ето-о, при вас вече е около 07:30-08:00 по българските часовници. Сигурно тъкмо сте станали от сън и бързате към пощата, за да вземете колета. Най-благородно ви завиждам за радостта, с която ще се запознаете с всичко онова, което не можем да си казваме по телефоните…
08.05.2003 – Ей-й, голям ден днес беше - голямо чудо! Спокойно мога да го причисля към дните, които обикновено заклеймявам като “шибани”. Е, и днешният беше не по-малко шибан от останалите, само че този път като по някакво чудо, това го казвам в добрия смисъл. Но нека сега да карам подред и по-полека, за да не объркам словореда или да пропусна нещо важно в суматохата.
Първо сутринта Дани излезе за работа, а после и аз станах да водя Ванеса на градината. От там се потътрих към сградата на Социални грижи, където ходя от време на време да търся работа по обявите, които изнасят на таблото. Покрай това ми обществено дело, доста интензивно използвам безплатно и телефоните им за обаждания от всякакъв служебен характер (естествено и малко частни, но пък за тяхна сметка). Таман завивам на светофара и ми се обажда моя агент, че онези хора от фабриката за хапчета, за които вече споменах на няколко пъти в разказчето си, ме искали на работа - дори казали да започна още от днес. Абе мамка ви мръсна фашистка и долна – чакаш някой да ти се обади с дни и месеци наред, а той мълчи като посрано дупе и се спотайва като ранен партизанин в яташки сеновал; изведнъж от немай къде тоя някой се присети за теб и очаква да си му под ръка едва ли не денонощно. Че аз да не съм робот, бре; или пък някаква кукла? – ай сиктир от тука! Точно за днес аз имах съвсем различни намерения като как да си прекарам остатъка от деня. Набелязал си бях едни чисто мои и лични “търговски” планове и се намирах в състояние, така да се каже на “свободна практика” – най-малкото ми беше в акъла да се занимавам с портални кранове и да гледам заводски комини. Ето защо уговорката ни с фабрикантите остана в сила, само че съгласно телефонният ни разговор щях да им се появя на другия ден (т.е. утре), а не веднагически както на тях им беше повече угодно. Разбира се аз пак ходих до Социални грижи (за където се бях запътил), отново раздрънчах телефоните тук и там по агенциите, но вече ми беше значително поолекнало на свитата от недоимък душа, осъзнавайки че поредната нова работа ми е в кърпа вързана (а пък усещането на отдъхване и облекчение е невероятно – това почти граничи с душевния оргазъм или с насладата, която човек изпитва непосредствено след мигът, когато си освободи товара от дебелото черво след мъчителното му и продължително стискане във влак, автобус, такси, а дори и по улиците на София)...
Веднага щом разбрах, че пак ще почвам да печеля, рекох си и да похарча малко от старите залежи и спестявания, че да направя място за “новите постъпления” (не че нямаше достатъчно място за тях, но така му е думата). Имах да купувам сума дребни неща и материали за следващите етапи на строежа по двора – до този момент постоянно спъвани по една и съща причина (ограничена или пък напълно липсваща финансова мощ). До обяд се занимавах с тичане по магазините и фабриките. Купих луминесцентни лампи за прозореца и азотна киселина, с която да измия остатъците от циментови петна по камъните на дуварите. Ходих и до един друг, чисто дърводелски цех, в който по специална технология импрегнират дъски и всякакви дървени материали – третират ги против гниене и развъждане на термити, бели мравки и друга вредна гад, която се храни с дървесина. Самият процес, макар и силно отровен, заслужава вниманието си да го опиша с малко повече подробности – специално за по-любопитните и технически по-грамотни читатели.
Значи, суровите греди (талпи, парчета и всевъзможни други дървени детайли) се вкарват в една огромна вакуумна камера. Посредством много високо налягане с отрицателен знак, всичкият въздух от порите на дървесината се изсмуква. След определено време, точно в даден момент и в същата камера нагнетяват отровата (естествено пак под налягане, но този път “положително”), която заема мястото на изтеглените вече от дървесината въздух, влага, всякакви остатъци от дървесни сокове и т.н. Въпросната отрова е на основата на циановите съединения и когато дърветата излязат от камерата имат един типичен зеленикав цвят (по това пък се познава кой материал е третиран и кой не). Такова бичме или кол, заровено вече в земята може да стои с години, без да изгнива – нито червей го яде, ни дървояд, нито някакви термити могат да му повлияят. Поради високата токсичност (която остава завинаги в дървесината), разни стари дъски обработени по този начин задължително се изхвърлят на бунището, а не се пекат кебапчета и пържоли на тях, защото след консумацията им човекът също “позеленява” и спокойно може да хвърли топа - особено пък ако е и малко по-кекав по отношение на личното си здраве. Дори пепелта от изгорели подобни отпадъци има зеленикав оттенък – изглежда тези цианови производни дори и огънят не ги гори.
С дълбоко извинение за моето кратко техническо отклонение, отново продължавам с основната тема на разказа си. Мисълта ми беше, че разни такива и подобни висящи въпроси и проблеми ми се бяха струпали от доста отдавна на главата – и всичките чакаха своята развръзка и положително развитие, веднага с постъпването на новите материални блага и ресурси към банковата сметка. А пък колко пъти се връщах до вкъщи за забравени неща, за невзети с мен мерки и мостри, за недоуточнени размери – няма да ви обяснявам (нали уж всичко “помня”, пък сума неща бях забравил...).
На края втасах с всичките си похождения и се прибрах чак по обяд. Пих една гореща чорба за успокоение на страстите и след това рекох да изпробвам лампите, които купих. Оказа се, че и двете осветителни тела не работят или аз нещо грешно им свързвам проводниците (което въпреки престижният ми за времето си трети разряд на електротехник, който имам след успешното завършване на Техникума през 1978, съвсем не е изолирано явление и често пъти бушоните у нас изгарят мигновено от някой мой пореден токов удар или дилетантски експеримент). Хайде, тичам пак обратно в “Корекома” да им се оплаквам от стоката. Добре че поне там всичките са все мои хора (ами нали съм им редовен клиент – те даже паметник в цял ръст трябва да ми вдигнат, на кьошето в края на улицата – баш до техния дюкян). Хората ми казаха, че първо щял да идва някакъв техен електротехник да изпробва всичките им налични електрически съоръжения, а пък аз чак в събота сутринта ще отида да видя какви са резултатите от изследванията му и евентуално да взема някои годни лампи…
Точно тогава заваляха и вашите тревожни съобщения с наставленията за начините на лечение пръста на Нени. Той обаче вече ходи на специалист - докторът му е изрязал всичко каквото и както трябва, вследствие на което сега е добре детето. Хубаво беше, че си поговорихме - разбрах че тръгвате с влака за Пирин. Аз отначало мислех, че с колата ще ходите, но както вие сте решили - така е най-добре. Само се моля да сте ми живи и здрави и да изкарате хубаво и приятно по родните гори и балкани. Надявам се и на подробности (до най-малкия детайл!) в някое от бъдещите ви писма – не само под формата на гол текст, ами подкрепени и с богат нагледен фотографски материал. Разбрах, че сте получили видеокасетата, писмото и снимките - само не ми стана ясно за шоколадите: дали са пристигнали и те или някой друг си е облажил греховната дребна и продажна душица. Но даже и да не са, халал да са им на тези, дето са ги откраднали; важното е, че всичко друго е дошло този път непокътнато.
Така минаха и следобедните часове на деня - в ходене и скитане по улици и магазини. Иначе времето беше чудно за работа по двора, обаче аз не свърших нищо друго, освен тези мои предварителни проучвания на пазара, които направих сутринта. За сметка на това пък, в събота и неделя ще гледам да поотвъртя малко повечко работа, че никак не обичам когато започна да изоставам от “съревнованието” и някой друг вземе медала за “Ударник” или “Герой на Социалистическия Труд” (комай че без значение вече от коя степен)...
Неничко щеше да идва през тези почивни дни, обаче му се променили плановете. Сега пък ще продава колата, защото нещо двигателят й не бил добре. Даже днес е излязла във вестника с обявите за продажби. Надява се да вземе $5000 и майка му пак щяла да понади още $2000, че да си купи друга джипка. Абе вършат глупост след глупост - едната грешка води до следващата по-голяма и така лавинообразно се получава и затъването надолу. Но това са си само техни дела, в които аз нито мога, нито ми е позволено да им се намесвам – мен ме викат и се допитват до мнението ми единствено, когато вече съм поставен пред свършен факт и само трябва да давам пари – едва тогава ставам търсен и уж желан баща. Нени може със седмици да не ми се обади - да не говорим за поздравления по празници, рождени дни и т.н. Какво сърце има това дете, каква душа носи – груба, суха и безпардонна. Целият се е метнал на ямболския си еничарски род, но какво да се прави – и с това трябва да се свиква…
Сега аз си пиша, ей тук на масата - кротко и мирно. В това време Дани звучно осмуква едни кокали – яде пилешки шийки, варени на разсол. Добре че току що й се обади Верчето да отиде до тях и в момента дори излиза през вратата, защото още малко да ми беше помляскала на главата и щях да й откача врата с тези нейни шибани кокали! Вера пък разхвърляла разни куфари, дрешки и парцалки - подлудяла нещо и щяла всичко да изхвърля на боклука. Та наш’та отива на оглед - каквото й хареса и й стане на дупенцето, ще го прибере и ще си го износи, хем с много здраве, вместо оная лудата плевенчанка да го затири на контейнера за битова смет.
Аз след малко ще вечерям своята пенсионерска вечеря – печени филии, намазани обилно с маргарин, голяма бучка сиренце и два домата. Ако само с това изкарам нощните часове до сабалам и не се стряскам насън от глад, добре ще е; ако обаче след настоящите ми редове не намерите нищо следващо написано – значи, че през нощта съм умрял от системно недохранване и въобще не съм се събудил на заранта…
Онази вечер Верчето ни подстригва и двамата с Дани. Сега съм с много къса коса (почти като рапон); обръснах си частично и брадата (засякох израстъците си главно отстрани) - оставих я само отдолу, като на козел. Толкова съм сладък сега, че не мога да се отделя от огледалото – просто един малък кукльо!
Утре ще се става рано - в 07:00 трябва да оставя Ванеса в градината, а аз от там да мина още 75 км и до 08:00 да съм вече на работа. Далечко ми е малко, но иначе се пътува само по аутобана - с единственото неудобство обаче, че на две места пътя се плаща: на едното $1.60, на другото $0.90 (общо петолевка за отиване и връщане). Но на този етап това беше единствената ми възможност, която аз трябваше на всяка цена да хвана така, както удавника се лови за сламката. Подготвям и други неща, но до момента нямам нищо на лице – нито пък нещо сигурно. Ако ми се яви някаква възможност и е по-добра от сегашната, най-лесно ще е да се прехвърля от едното място на друго.
Дано имате резервен филм за фотоапарата и да направите много снимки по Пирина – ей, като си помисли човек от каква чудна и дивна държава идваме, а пък в каква дивоч попаднахме тук; заеби! Но и това си е Божа работа, де - щом като така ни е било писано, значи станало е точно каквото е трябвало…
Нени тази вечер е на работа до 21:00 – ще му се обадя след това да проверя до къде е стигнал с продажбата на колата. Ама и той е един калпазанин - няма да си гледа училището на първо място, ами всичко останало излиза на по-преден план, а за науките се отделя време само ако е останало извън другите му “ангажименти” (а то обикновено не остава такова). Какво ще става с него след като завърши, не ми е много ясно. Това му е последната година (12-ти клас). Които ученици наберат достатъчно точки от крайните оценки в дипломата, директно отиват в Университет. Други деца, по-упорити, могат да запишат и 13-ти клас, което е вид повторение на 12-ят, но пък завършват с подобрени резултати и съответно по-висока дипломка. По тези причини и за да си гарантират по-нататъшното следване, такива учат още една година и чак тогава влизат в Университета с набраните вече повече точки. А от нашия нехранимайко какво ще излезе - и самият Господ не знае май…
Амчи милички на мама, аз комай пак изчерпах темите за разбор и злободневките от деня. При нас стана 20:30, а вие сигурно обядвате кебапчета някъде – зер, сега си е баш обедно време в България. Но да сте ми живи и здрави и дай Боже още толкова години да бъдете заедно (тук татко да не вика “Оф-оф-оф!” и да не прави гримаси на добронамерените ми пожелания!). Обичаме ви безумно!
24.05.2003 – Почвам скъпи мои с червеното, че да го допиша и да изхвърля химикалката. Иначе от моя страна няма никакви видими (и невидими…) причини за чак толкова силни емоции, та да ги отбелязвам с тоя морав цвят на всичкото отгоре. Независимо обаче, изминалите точно две седмици бяха пълни и пренаситени с изживявания от всякакъв характер и род. Отпуснах се и аз много с тези наши съобщения, дето все си ги пишем с вас и разменяме по телефоните – по този начин писателската ми дейност чувствително изостана. През този период бях и зает, разбира се - с какво ли не (включително и с ходенето ми на работа…). Е, вече не съм чак толкова ангажиран, но сега точно просто не знам от къде да я подхващам и за това по традиция се улових за най-лесното. Ще се постарая да си припомня всичко ред по ред, за да го опиша по възможно най-подробния начин, пък след това ще се залавям за грубата строителна част от ежедневието ми.
За повдигане на духа (и поддържане на клепачите…) съм си направил и едно кафе – само с мляко, без вода. Навремето точно така си я пиехме тази отвара с моя голям приятел и съученик, Герасим. Само че ние тогава масово употребявахме “Инка” (жулехме INKA-та, която се правеше от цикория и в нея нямаше нито грам кофеин, поради липсата пък на онова “специалното”, което го продаваха само във веригата на “Кореком”; тогава с него се облажаваха само богоизбраните величия и уж “човеци от народа” - единствено отличаващи се от останалите нас като “народ” по притежанието на червените си партийни книжки и билети). Въпреки че по моему това беше една чиста помия, даже и Made in Poland, ние с него бяхме изключително щастливи, волни и безгрижни – вероятно и годините да бяха такива. Докато в днешни времена всички вече се глезим и лигавим на “NES”, обаче искрено се съмнявам дали сме станали по-щастливи и по-волни от тогава – а най-малкото пък по-безгрижни...
Както споменах вече в предишните си редове – аз започнах работа. Уж беше за по-дълъг и неопределен период, уж туй, уж онуй - но след 10 дена всичко свърши. Агенцията, която ме назначи и която всъщност се явява като посредник между мен и комбината, срещу моя труд дере по $50 на час от гърба на нещастния клиент, докато в същото време на мен плащат само една нищожна част от това. Аз лично по принцип съм изключително доволен и на тази сума, която всъщност никак не е малка като заплащане, погледнато реално през моите скромни и не алчни очи. Само че отсреща въпросният клиент пък изобщо не е щастлив да се разплаща с такива космически цифри за някакъв си калмук като мен, неразполагайки с подобни парични фондове. Така “менажерията” от завода много скоро елиминира агенцията като техен посредник и хората си намериха друг човек на постоянно място, с далеч по-ниско възнаграждение от моето, което получавах до момента. С други думи и казано на малко по-прост език, аз отново се озовах сред армията от безработна паплач, въпреки че напоследък получих доста обаждания по телефона, ходих на няколко успешни интервюта и по принцип чакам всеки миг нещо да се завърти и отново да ме повикат някъде за друга работа. Добре все пак, че поработих поне тези десетина дена, за да изкарам някой и друг нещастен долар главно за закупуване на материали и покриване на други, отдавна отлагани разходи.
Ето ви сега пример за един такъв масраф. Мой съсед си продава скенера (допълнително устройство за компютър) и аз отдавна го бях сложил в листата на желанията си – снощи дойде човека в къщи, инсталира ми го, пусна ми го, показа ми как работи всичко и вече сме с нова “пушка” – е, вярно че за $120, но пък си заслужава парите. Това нещо прави снимки, негативи, документи – абе уникално съоръжение. Каквото и да му се сложи на стъкления плот, една специална лампа отдолу скенира и запечатва цялата информация във вид на електронен компютърен файл. От тук нататък всички стари негативи, които до сега изхвърлях на боклука, ще мога да ги вкарвам в паметта на компютъра или да ги записвам на диск за бъдещите поколения – един ден от тях могат да се копират допълнителни снимки…
Но да се върна пак в началото, което вероятно вече сте забравили. Моят малък калпазанин (Неничко) още първия ден успял да продаде колата и започна да търси друга. Аз обещах, че ще му съдействам (какво да го правя…) в намирането и закупуването на следващата таратайка. Така миналата събота бях при него и заедно ходихме по разни огледи и търговия. Още в четвъртък след работа отидохме да гледаме две коли, като се спряхме на едната. Та въпросната събота, ходихме на по-щателен оглед, пробно каране и т.н. Пазарихме я за $7000, като собственикът й искаше $7800. Нени скоро ще дойде при нас, пак ще си направим общи снимки и ще ги изпратим. Сега “детето” е много щастливо, а в това за мен се свежда абсолютно всичко и ми е напълно достатъчно като го знам, с което да потуля мъката и огорченията си, които денонощно пръскам подире му...
След като завърши цялата церемония с колата, се разделихме – Неничко замина на състезание, а аз отидох при Краси, че нещо имахме да правим двамата. Той има познат дърводелец, при когото работи от време на време. Трябваха ми да се отрежат и скроят 4 дъски за рамката на прозореца, който ще вграждам в дувара. Предния ден бях довлякъл две чудни талпи от завода, където работих наскоро. Това беше един голям и престижен фармацевтичен комбинат, но на територията му продължаваха да се правят разширения с допълнителни цехове, машинарии и други поточни линии, барабар с екипировките. Последния ден ме изпратиха на двора да скицирам една техника за милиони долари, внос от Германия. Все още всичко се намираше в оригиналните дървени каси (току що бяха пристигнали с кораба), ама чудни казвам ви – готови бунгала; направо да заживееш в тях, а пък иначе не представляват нищо повече от едни най-обикновени опаковки за съответното оборудване. И там мен отново ме удари носталгията, та се присетих в какви порутени каси изпращахме нашата готова продукция, която напускаше порталите на “Електроника”-та; както и да е – тъжно е... Прекият ми началник и главен ръководител на проекта беше сърбин по народност и далечен произход, та го гледам че си беше заделил едни разкошни чамови дъски – щял да прави дюшеме от тях. Аз го попитах дали не мога и аз да цапардосам две за моите лични нужди и той с охота ми посочи купчината – тóвари и бéгай, с една дума. Аз нямах физическата възможност да прибера много, но специално от там поне материала за черчевето ми дойде максул (на аванта демек, изречено с езика на литературата). Да не говорим пък, че два джоба с гвоздеи, винтове и всякакви видове шайби си напълних буквално в движение - ей тъй, докато вземах мерките на машината. Иначе всичкото това се изхвърля и никой не се занимава с прибиране на боклуци – абе, загубен народ; богаташка му работа - аз що ви разправям, че не са стока!...
Та с тези въпросни дъски, дето ги разнасях два дни напред-назад из наше село и по Бризбън, отидохме с Краси при дърводелеца. Той веднага ми ги рендоса, скрои ги, отряза по размера и поръчката ми беше тутакси изпълнена (така се работи със “свои” хора, когато си има човек връзки и протекции). Всички необходими парчета излязоха само от едната дъска, а другата великодушно му я харизах като подарък (аз крадено много обичам да раздавам – смятам, че по този начин ми се опрощава поне част от грехопадението, след като подаря на някой сиромах като мен нещо от моите “съкровища”…). Е, и там ще нося шише с уиски да се отсрамвам, ама това ще е другия път, че още нещо има да се прави в тази дъскорезница.
Последна вече остана вратата на камината – отдолу, където ще си държа дървата и съчките. Краси него ден не беше на работа, та отидохме в местната гора да си наскубем малко кактуси. Там, не знам защо, но са се навъдили много диворастящи кактуси - цели дървета има на места. Ние внимателно взехме по-малките и млади растения, че да ги засадим тук-таме из “бостана”. То малко не е съвсем прието това наше деяние (да не казвам, че е и много забранено даже), но ние нали с “благородна” цел го правим - да се грижим за посевите от близо. А пък как се изподрахме и избодохме ръцете – думи нямам; отпсувахме си на воля из корията, естествено на български и разбираем само за нас двамата матерен език…
Акцията по заграбване на диворастящите кактусчета премина успешно и аз поех обратния път към нас. Веднага се заловихме с кака ви Данче да разсаждаме посевите, които с толкова мъка бях домъкнал от столицата; набучкахме ги тук-там из лехите и ливадата, попривдигнахме разни клони от дърветата дето бяха нависнали неестетично, поорязах на места – въобще все с фина работа и тънък занаят се занимавах. Предишни дни пък от една гаражна разпродажба купих три корена домати. Посадихме и тях, да видим какво ще излезе от тях. До сега сума вода съм поръсил отгоре им – а те не помръдват да растат. Слагам им и пепел от оджака, уж за тор – абе всички грижи съм поел; барем по 100 кила от корен да извадим лятос, все си е кяр. По стеблата им вече се забелязват с просто око няколко жълти цвята - моя “професор и по градинарство” каза, че туй били именно доматите. Добре, ама аз зелени топчета не виждам още, а и сега както се е застудило, не знам какво ще берем на края от цялата работа – ще чакаме, ще видим...
Тези всичките дъски, рамки, както и самите прозорци ги обгорих с една горелка. Съседа ми даде да ползвам неговата с малко газ. Стана чудно – абе Копривщица, Етъра и Боженците са ми събрани на едно място – тук, на брега на езерото и на края на света. Сега последната ми налудничава идея е да се боядиса къщата в ослепително бяло, всъщност само тухлите отвън, а фугите между тях да се оцветят с черна боя (тук по-наблюдателните ще забележат, че в този случай нашата колиба отвън не е измазана с вар; такъв е стилът на всички подобни жилищни постройки, освен ако собствениците им специално не пожелаят различен от този завършек – иначе такова е стандартното изпълнение и дюлгерите го оставят на гола тухла, чийто общ вид мен определено ме дразни). Керемидите на покрива пък ще се боядисат ярко червени. По магазините има специални бои и химикали, с които се постига желаният цветен ефект и последните имат гаранция да издържат по десетина години. На слънцето, на дъжда, на жегата – какви са тези химии не знам, но чудеса стават с тях.
Междувременно успяхме да включим и мобилния телефон, който неотдавна ми подари съседа. Батерията му се посъживи и сега държи цели 2-3 дена без допълнително зареждане, но аз съм намерил нова и ще я купя, преди да го изпратим за ползване. Даниела също иска да има нов телефон и ще видим как ще се договорим с нашия мобилен оператор. Ако тя вземе нов, ей го че ще се освободи още един за раздаване и подаяние. Може и него да изпратим - ще мислим впоследствие. Решихме всичко да изпращаме обратно по дядо Митко, като си затръгват назад към България. Така пó няма шанс да се загуби нещо. До тогава ще има още една видеокасета, надявам се и още музикални дискове, много снимки и огромно писмо, башка от другите армагани – нека само всички да сме живи и здрави.
Значи, предишните почивни дни също минаха благополучно. Тази седмица започна онзи ден, отново с едно интервю за работа. И от него очаквам някакви резултати, но никой не казва кога ще ги получа. Аз почнах да облицовам камината с камъни. Става чудно, обаче много бавно напредвам. Работих два дни непрекъснато и дръпнах малко, но съм до никъде още.
Вчера пак бях на интервю в Бризбън. Като се видях с малко парици напоследък, та рекох най-после да купя и тези турски керемиди, които човека ми е запазил повече от половин година вече. Свърших си работата, напазарувах наденици и кренвирши от моето специално място и отидох да търся въпросния човек с керемидите на мястото, където те в момента работеха (той предварително ми беше дал адреса на обекта с указания как да го намеря там). Сварвам ги всичките баш на обяд в най-големия пек - цялата му бригада от двама души, като той самият беше единия. Събарят хората най-усилено покрива на една къща, защото сайбиите й щели да я бутат, че да вдигат на нейното петно друга подобна и по-голяма. Таман влизам в двора, гледам наредени едни хубави камъни - по края на цялата алея от двете й страни; а пък тя дълга - от входната врата на пътя, та до вътрешната чак. Аз още щом ги зърнах и веднага реших, че те ще стават мои – даже в главата си вече очертах и мястото, за където щях да ги използвам (ако ми ги подарят де…). Пристъпвам към плахо и небрежно, но много интелигентно запитване в смисъла на: “Абе, тези камънаци тука - май хич не ви трябват, както гледам и само ви пречат на работата, нали?!” – “Вземай ги всичките без остатък, викат онези от покрива - твои са!” Брей, че като запретнах аз ръкави, като си плюх на ръцете - ти да видиш Ангел Михов как работи, когато нещо ще му падне изневиделица от небето (авантата си е чиста печалба, няма две мнения по въпроса – това дори не са и лично мои думи, но аз благоговейно следвам тези изконни завети на дедите и отците наши). Тъй както бях облечен с официалната риза, стегнал възела на вратовръзката, обут в хубави черни гащи и башка чепиците ми от свинска кожа, хвърлих се най-отривисто за събиране на камъните – сега вече всичко това е за пране. По едно време си махнах ризата, че и баят пот се отдели от мен под тежкия напор и в хода на товаренето, но горкичките ми трандафори се поокаляха малко. Тръгнах уж за керемиди, а пък се завърнах с камъни; чудни и кръгли, досущ като гюллета – дялани нарочно само за дувар или нещо от сорта. А пък тежат, майко мила - не се помръдват. Добре че за натоварването на последните най-тежки бумбали хората ми помогнаха, че аз едвам ги дотъркалях пред канатите на ремаркето, но пък беше изключено да ги повдигна и кача вътре сам.
Наблъсках камънака в каручката като дини, която пак се напълни с голяма купчина нагоре и бавно-бавно потеглих към дома. Тук вече пояснявам, че “дома”, от това място където се намирах, отстояваше само на някакви си 90 км. Отне ми малко повече от час и половина, докато се довлека у нас с тоя “свръхбагаж” – внимавах много и гледах бавно да карам, че ако вземеха да се натъркалят тези канари измежду префучаващите покрай мен коли, кокалите ми щяха да изгният по местните австралийски зандани. Трябва да е било доста над тон всичкото това тегло - каква беше тая ос, тези лагери и ресори на великото ми ремарке не знам, но е много издръжливо на големи натоварвания. Всъщност този колесар и частите му са взети от някакъв много стар и здрав автомобил, подобен по престижно собствено тегло на всеизвестната “Варшава”, “Победа” или пък “Чайка” (само че техният, най-вероятно американски аналог) - не е излишно дебело да се подчертае, че навремето всичко се е правило “вечно”, с цел да надживее барем две поколения. Отварял съм му лагерите, за да ги мажа с грес – те са едни такива ролкови, конусни; все едно че гледаш главината на някоя “Молотовка” или “ЗИЛ-157”! Здрава изработка, почти ювелирна и завинаги! – не е изключено от там идва и издръжливостта, според моите скромни технически познания...
Та след този мой пореден каменно-епичен спектакъл, който беше съвсем извън плановете ми за деня, когато най-после се прибрах в къщи аз успях да бутна и малко работа тук-там по двора. На първа инстанция обаче трябваше да разтоваря камъните, да ги наредя някъде, че и да не ми пречат на всичкото отгоре, докато им дойде реда за ползване. Това отне доста време, останал само на един чифт голи ръце и почти миг след като едва приключих с каменоделската си офанзива, дойде пък часът да прибирам Ванеса от градината. Дани междувременно си дойде от работа – нея Верчето я докара, защото аз още сутринта й взех колата, заради теглича и ремаркето. За моя огромна и приятна изненада, Даниелчето даде много висока положителна оценка на каменните отломки, които тъкмо бях дотътрузил чак от столичния Бризбън. Обикновено е пестелива откъм такива смели изказвания и похвали. Значи наистина ще са били много хубави тези камъни! Тя оценява и възхвалява нещата едва след като те станат реалност и ги види със собствените си очи, а пък аз ги прозирам още от зародишната им ембрионална клетка; виждам ги в своите представи, преминали през всичките техни етапи и превъплъщения от собственият си процес на развитие, та чак до крайната им цел като вече завършен продукт (но пък и не мога да изисквам всички да са идеални, като мен – нали уж заради баланса в природата трябва да има и малко по-нисша форма на съществуване)...
След като вчера приключих с товаро-разтоварната дейност, окъпах се и излязох. Взех Ванеса от градината и от там с нея отидохме по пазар. От четирите заобикалящи ни в околовръст огромни супермаркета, които ошетахме със светкавична скорост, почти светлинна, накупих доста добри и евтини артикули – все стоки от първа необходимост за зареждане рафтовете на домашният, ненаситен като ламя хладилник. Каймица взех, хлебец – чушки барнах цял кашон за $2, барабар с 2 кг ябълки отгоре му като бонус. След малко ще излизам да ги пека на огнището. Явно днес повече активна трудова дейност няма да има. Много подготвителни мероприятия има да се проведат - вече е 11:00, а в 15:00 трябва да отида да взема и Даниела от работа. Тази сутрин я закарах с нейната кола в 06:00, а аз продължих за Бризбън, та най-после да си прибера керемидите, за които бях всъщност тръгнал още вчера. Човекът ме искаше да кацна пред тях не по-късно от 07:00, защото той от там директно замина на работа. Всичко стана със завидна точност – натоварих, платих и ето ме вече тук: с ремаркето и керемидите, които в момента изчакват докерите, че да ги разтоварят. Тук докери, там докери - сигурно са се скрили при портиера на топло; май пак ще се справям сам и с тяхната работа - писна ми вече от хамалогия и хамалщина…
Натрупала ми се е и много работа на компютъра - въобще днес ще бъде ден за неутрализация и организация, в който ще бележа и жалоните на насрещните планове. Утре Дани ще ходи на някакъв курс, който ще завърши с кьор-софра в един от престижните комплекси на курорта. Снощи експедирахме Ванеса да спи у Верчето, защото ние трябваше да излезем много рано тази сутрин и нямаше кой да я заведе на градина. Довечера или може би утре, по случай най-българският празник ще се съберем с приятели - по всяка вероятност пак у дома. Аз ще гледам да продължа активно с дейностите си по двора – сега, след като вече имам керемидите под ръка, ще мога окончателно да завърша и горната част на вече готовият дувар. Въобще, изедин път ми се отвори доста широк фронт за действие - време е да ме повикат някъде и на работа, та съвсем да се оформи ситуацията. Погледнато от една страна, така е много добре - да се въртя из къщи по цял ден и да работя по двора. Но в същото време пък без моите доходи няма достатъчно средства за материали, майстори и т.н. Щеше да бъде много добре обаче, ако още в началото бяхме решили да продадем тази къща, защото с всичко което съм намислил да направя, цената й би била вече доста над $300,000 (в момента тя струва около $250,000 в състоянието, в което се намира). Ако бях работил една цяла година по двора и да го оправя без да се цаня никъде другаде, ето ти чиста печалба от $150,000 – по света няма такава фабрика, където мога да изкарам толкова висок годишен доход само от заплати (и ако не обирам банките, разбира се). А за материали не сме дали Бог знае колко много, защото аз работя предимно с намерени (крадени…) или пък много евтини суровини, но за сметка на това пък влагам огромен труд от себе си. Както и да е – положението около нас обаче е съвсем различно от предполагаемото и хипотетичното. Ние искаме всичко което сме намислили, да го осъществим и то да си остане само за нас - до когато това е възможно и до времето, което Бог ни е определил. А за целта се изискват средства (много средства…), които идват единствено когато и аз самият ходя на работа срещу прилично (за предпочитане дори солидно…) възнаграждение. Е, тогава пък няма достатъчно време за двора – от цялата седмица, на разположение остават само едната събота и неделя, а то хич не е много. Докато се обърна и дните заминали. Така се получава един отвратително жесток омагьосан кръг, от който няма измъкване и спасение - “Catch 22” (или “Параграф 22” – има такава книга, много популярна и третира точно такива и подобни ситуации). Не знам как е по другите англоезични държави, но специално в Австралия това наречие се използва много често, защото почти винаги зад всичко, до което човек се докосне и на пръв поглед то му изглежда добро, евтино, привлекателно или пък забавно, непременно стои някаква уловка, примка или условия, за които не се знае отначало. Обикновено нещастникът, дръзнал да повярва в първата част, едва във втората вече осъзнава, че се е хванал на нечия въдица като Тунджански сом (ако съществува такова понятие)…
Макар че аз споменах по телефона, но нека да потвърдя и писмено сега (заради статистиката на майка…) – вчера дойде писмо № 137, изпълнено с Великденски и “младоженски” емоции! Съгласно неговите възторжени редове, вие все още не бяхте получили нашия колет и не се бяхте отправили на “сватбеното” си пътешествие по случай годишнината от това съдбоносно събитие. Надявам се, че в следващото, което вече ще дойде “на живо” по баба Райна и дядо Митко, ще има допълнителни подробности и около тези радостни случки.
През последните няколко дни вече трайно се установи чудното Куинсландско време - слънчево и тихо през деня, докато нощем и сутрин става направо студено. Дългите гащи и пуловера са вече задължителната униформа за обличане – зер, другата седмица на 01 Юни започва и зимата. Като ден се пада неделя, а същата сутрин в 07:40 тукашно време, с гръм и трясък пристигат баба Рейчъл с дядо Джеймс (вероятно и друг път съм споменавал, но точно така звучи на английски името Димитър), кацайки с аероплана на гара Върбаново (пардон – в днешни времена, вече или отново пак Царева ливада)! Ех, а кога ще дойдете и вие - мира нямам вече; с мислите си изгорях!...
Онзи ден, докато пътувахме и обикаляхме улиците с Нени, имахме много сериозен разговор, който самият той поде – за жени и любов, за момичета, приятелки и т.н. Дълго време с него си приказвахме по тези деликатни въпроси, като той най-после се осмели да ми сподели и за разните негови разочарования и несъответствия, с които се бе сблъскал по време на дружбата си с Джесика. Беше вече решил да се разделя с нея и снощи ми се обади, че в крайна сметка това се е случило. Сега трябва да даде малко повече форса на училището, а за момичета винаги има време. Ние пак ще говорим по темата като дойде у нас след някоя и друга седмица. Абе онези хора така го бяха оплели, че аз още се съмнявам дали той изобщо се е измъкнал от примките им напълно - дано да е така, както ми казва. Аз нали подлагам всичко на съмнение, та все не вярвам, докато не видя сам – ще разбера повече подробности едва когато се видим пак.
А сега отивам навън, паля камината и докато чакам да стане жарта за чушките и си “почивам”, ще взема да разтоваря керемидите от ремаркето. Следобеда пък сядам на компютъра, че и там се е затлачила една, не ти’й работа! Изчерпах всички теми и злободневки, които бяха актуални до този момент. Щом имам друга възможност, ще продължа репортажа си. Толкова много ви обичам, че не знам как да ви го кажа и по какъв по-добър начин да ви го покажа! Вие само да сте здрави и да сте добре, не се тревожете за нищо – аз и работа един ден ще си намеря, само че не се знае още точно кога. Бог най-добре си знае работата – в ръцете сме му всички!...
24.05.2003 – Да ви е честит денят на Св. Св. Кирил и Методий! Рекох и днес да драсна някой ред, навръх тоя свят български ден. Току що се прибрахме с Ванеса от разходки, шляене по улиците, каране на колело, люлеене по люлки и т.н. Преди малко обядвахме и сега имаме малко време за свободни игри, след което я изпращам директно в леглото. Случайно пуснах и телевизора, за да ми бръмчи нещо весело в ушите – интересното е, че в момента от Виена предават Новогодишния концерт, с валсовите изпълнения от Щраус на тяхната известна по целия свят филхармония (трябва да е някакво повторение, щото Новата Година от кога мина – нали е лято сега там при тях). Спектакълът е много интересен, но аз едва ли ще го изгледам до края, който е чак в 15:00. Тази сутрин Дани замина на служебния си семинар и я чакам с нетърпение да си дойде, че да поеме грижите по малкото, а аз да си подхващам дейността из двора. Не става да се върши работа съвместно с Ванеса - тя постоянно ми се вре из ръцете, иска да гледа всичко каквото правя, веднага почва да ми помага и на края става страшно. Поради същите “технически” причини вчера също не свърших нищо, освен дето подредих керемидите, опекох чушките, смлях едно месо за кайма и това ми беше всичко – ялов ден, с други думи. Имах малки проблеми с последния ми банков превод на заплатата, че се разправях из финансовите институции амен-амен в последния момент - миг преди да ги затворят в 17:00. Цял следобед и вечерта получавах вашите телефонни съобщения и аз най-старателно отговарях на всяко едно от тях, докато най-после разбрах, че вие всъщност не сте получили нищо от това, което изпращах обратно. Имало някакъв сериозен проблем в България - така каза Верчето. Това наложи екстрено да се обадим по телефона - добре че заварихме поне майка все още в къщи, защото в противен случай щяхме да се тревожим взаимно по едно и също време, без да знаем какво става с всеки от нас. Хубаво е че се разбрахме по всички въпроси, макар и за много краткото ни чуване.
Тази сутрин станах по-рано да обеля чушките, измих ги в оцет, посолих ги и ги залях с олио да отлежават. Правя ги точно по рецептата на милата ми баба Фанче - с известни съкращения обаче от моя страна, защото пък нейния процес беше изключително много дълъг и физически изтощителен. Тя изкусуряваше всичко до последната премахната люспа или семчица, докато аз в това отношение съм малко по-кесимджия (да не би да имаме пък цедки на задниците си, че една семка ще ни задръсти – хайде, холан).
Тъй като вече се установи, че не сте ми получили съобщенията с поредните поръчки (молби, и уж последни...), сега искам да дам кратко обяснение - защо искам шишетата с Троянска сливова ракия и мастика “Пещера”. Отначало мислех да ми изпратите само по една бутилка, да си ги сложа на шкафа на показ – да ми служат за украса и мостра. Добре, ама след това пък прецених, че очите и акъла ще са ми все в тях (с подлата си тенденцията и мерзки намерения да ги изпия…) – ето защо се осмелих да поискам по две шишета от всеки модел, “запикавайки очи” както казва татко, за да не ме е срам. Дано не съм ви затруднил с моите малки прищевки, но нали винаги гледам да искам лесно осъществими неща. Е, сигурно малко ви позатрудних с тази битова българска покривка, но може би да беше и моя вината, че не ви казах точно какво ми трябва и да ви насоча към някоя механа или кръчма по Етъра или в самото Габрово. Както и да е - вече всичко се е оправило, вярвам, а пък вие “ще прощавате ако има нещо”...
След малко ще слагам Ванеса да спи, а аз през това време ще изляза да бутна малко туй-онуй по двора, че няма да ми се услади хляба довечера без да съм свършил за пет пари работа през деня. Почнах с разопаковането на климатичната инсталация. Вероятно и друг път е ставало на дума, но това устройство се състои от два основни агрегата – единият е голямото духало, което трябва да се инсталира тук в стаята, някъде високо на стената; докато компресора пък ще стои отвън. От там ще трябва да се прекарват проводници, кабели и медни тръби до стаята, които да го свържат с “духалото”. Това прави цялата инсталация много сложна и трудоемка, да не говорим за финансовата страна на въпроса – поискаха ни $850 за монтаж, кожодерите недни. Сега аз ще гледам да свърша онова, което поне мога сам, а пък да викам специалисти само за зареждането с газ и първоначалното пускане на климатика в ход. Абе, излишно много си усложнихме живота – хем сами си ги направихме, та сега няма на кого да се сърдим; но нали уж все за хубаво го правим – с това се успокояваме...
Напред от чисто любопитство ходихме с Ванеса до една къща, отворена за инспекция понеже се продава. Току що обновена и малко понапудрена – намира се точно срещу нас, през езерото на отсрещния бряг. Собствениците искат $289,000 за нея и агента каза, че до довечера щяла да замине! Страшни цифри станаха напоследък имотите по нашия край. Добре че го купихме ние това къщенце (по настояване на Даниела…), че иначе още щяхме да се свираме по квартирите на хората, а пък вече при тези сегашни баснословни цени нямаше да можем да купим абсолютно нищо друго, освен само една палатка – е, тя и шатра да беше, пак щеше си остане палатка...
27.05.2003 – Ето че и днес останаха няколко свободни и спокойни мига, за още някоя и друга информацийка. Празниците минаха без особени алкохолни сътресения и бурни танци. В събота вечерта (баш на 24-ти) Верчето ни беше на гости. Пийнахме по няколко ракийци с малко салатка, туй-онуй за мезенце и празника мина на бърза ръка. Аз пекох кебапчета на скарата, че вечерта беше чудна, а на другия ден се залових активно с дворската си дейност. Успях да оправя електрическата инсталацията на двора, пак не без помощта и съдействието на съседа Роналд. Той само ме насочи какъв е принципа и аз подкарах нататък сам. Системата не е никак сложна, но тук ключовете и контактите са малко по-бамбашка от нашенските, а пък и аз, след като никога не съм упражнявал тази професия “зад граница”, просто се опасявах да не сбъркам нещо (за жичкаджийството говоря). Но слава Богу, всичко беше свързано правилно – фази, нули, заземяване и т.н. Даже правих и сухи проби, с подадено към този токов кръг напрежение. Понеже лампите ми още ги няма, мерих в края на проводниците с мултицета 240 V – исках да се уверя и в самото действие на ключовете; работят безупречно. Прибрах всичките си джунджурии отвън и се преместих вътре в къщата. Предния ден бях взел мярка къде да се монтира климатичната инсталация, та сега трябваше да се извърши и самото й закрепване към стената. Пробивах дупки, дюбели слагах, винтове навивах и т.н. – стана академично, сякаш по книга съм го правил. После понасякох малко дръвца за огъня, за да си уплътня работното време до края на “смяната” и така денят ми мина.
В понеделник (вчера) започнах да слагам керемидите по дувара – голяма бъзикня е това, но пък крайния резултат е очарователен. Вчера и днес само с това се занимавах и съм стигнал едва до половината. Накроих си повече керемиди, та утре евентуално само да ги лепя с цимента. По прогноза през деня синоптиците предвиждат да вали - ако успея да излъжа времето, може да дръпна малко по-напред с работата. Така или иначе съм си из къщи – поне двора да оправям по-скоро.
Снощи седнах на компютъра да търся работа – нищо няма на никъде, кьорава обява не видях. Разбира се сега е много мъртво време, точно в края на финансовата година. Всички фирми и организации оправят планове, натъкмяват бюджети и по принцип няма много обявени свободни позиции (какво ти “много”? – то няма хич). Надявам се обаче след края на Юни да се отприщят тръбите, ама де да видим. За сега имам само 1-2 места, от където да се надявам че ще ми се обадят, но сигурността отсъства. Всичко става много бавно и мъчително. В тая държава никой не бърза, освен в края на работния ден, когато трябва да си ходи в къщи.
Чакаме вече с нетърпение и скъпите ни гости от България (че те не само от там, ами и от София на всичкото отгоре!) – Даниела два дена пра пердета, чисти пода и мокета, ми прозорци; абе, какво ли не. Хубаво поне, че не ме накара да пребоядисам и стените в стаите, щото за вашето идване пък и тази нейна лудост може да се очаква. Тя излезе напред (за слава на Бога, че да миряса къщата малко…) - отиде по разни инстанции, банки и т.н., след което ще прибере Ванеса от градината. След малко ще си дойдат. Добре ми е както я няма в момента, че иначе все измисля по нещо да се прави и ужасно ми пречи на свободата…
Аз вчера пак пълних чушки с месо. Бях си заделил няколко криви, малки и грозни, които не опекох онзи ден, та снощи им излезе късмета и на тях. Станаха много хубави, само дето са малко безсолни. Солта ми е най-големия проблем в кулинарното изкуство – или ще е много, или пък малко. Улучвам я на грамаж само, когато правя салата - иначе в манджа ми е трудно да преценявам по колко да слагам.
Поприказвахме си и с Огнян за малко през компютъра. Той ще ви даде едни филми, от които аз ще си извадя снимки на скенера. Имам такава приставка за диапозитиви или негативна лента. Ще ми ги изпратите по баба Райна, а пък аз после пак по тях ще му ги върна. Ами, това е всичко за сега - зареждам батериите на камерата, че да се снимаме по-често, за да можем и друг филм да изпратим в най-скоро време. Ще бъде много хубаво, ако сглобя и филмите от Америка, та да ви пратя и тях - но как ще стане това, след като нямаме видео; и аз самият още не знам.
28.05.2003 - Ей, казаха, че ще вали и познаха хайваните! Още вчера следобед излезе вятъра, вдигна пепелакът наоколо и аз едвам успях да си отрежа керемидите. Отделно пък от това, такъв страхотен думан от червен прах излиза изпод режещия диск, че аз бях потънал целия в пудра. Тази сутрин най-после заплющя и дъжда, който изми всичкия прахоляк. Сега не вали вече, но навън е мокро и неприятно. Сутринта Дани отиде на работа, а аз заведох Ванеса на градината. От там се впуснах в обикаляне на магазините, специално на “корекомите” с намалени цени – именно към тези бутикови “вериги” е насочена моята първична и първосигнална търговска страст (освен евреин, напълно възможно е в предишния си живот да съм бил антиквар, боклукчар, вехтошар или просто клошар; а пък защо не и касапин). Купих една картина с чуден планински мотив – тя ще бъде предназначена за прозореца в двора, ако разбира се мине през одобрението и строгата цензура на моя тъй скъп до сърцето ми “професор по изящни изкуства”, родом от Коньовица. Минах на връщане и през гастронома, че купих някои намалени артикули, след което се прибрах в къщи доволен и щастлив от себе си и своите завидни способности по алъш-вериш. Тъкмо изгледах обедния филм и рекох в промеждутъка да драсна някой ред. След малко пак сядам на компютъра – уж да търся работа (обаче забелязвам, че напоследък нещо не ми се отдава съвсем това велико дело).
Получих съобщение от Валя, че ми е изпратила две битови покривки. Те искат да ориентират сина си да следва в чужбина, та ме моли да разбера кое как става по тези въпроси. Тук имаме едно момче, което е дошло с такава учебна виза, та ще питам него за условията. Този младеж е приятел на Динко, Сашко и Никола и от време на време се виждаме дружно да ударим по някоя пиклива бира (когато изпаднем в дефицит с ракията).
Дано до утре да се пораздигнат малко облаците с цел подобряване на времето, че да си бутам проектите из двора. Дават го обаче да вали до събота чак и обикновено познават – с тези спътници и сателити много рядко им се случва да сгрешат прогнозата. Но, каквото е - в момента духа само вятър, но пък за сметка на това е много силен, до степен на противен (и Сливенски да кажа, нито ще сбъркам, нито пък ще обидя някой). Телефона също мълчи като пребито псе – никой от никъде не се обажда. Голяма стагнация пак настана – до кога бе, джанъм, все ще е така? Не дойде ли вече крайно време да настъпи разведряването?…
29.05.2003 – И през днешния ден ще изпълнявам вчерашната си програма. Пак вали дъжд и условията отвън не са подходящи за дворска работа. След като сутринта заведох Ванеса на градината, минах през Социалните грижи да раздрънкам някой и друг телефон. Пак зазвучаха познатите до болка обещания: “ще видим”, “ще му кажем”, “ще ти се обадим” и т.н. – омръзнаха ми вече с тези техни уклончиви отговори; всичките до един все безрезултатни. Но пък аз нямам никакъв друг избор, освен да чакам търпеливо и упорито да настоявам по телефоните, както и непрестанно да подавам молби за работа (и то ако има обявени позиции); после ми остава единствено да се надявам на някакви мижави успехи, ако изобщо някой реши да ми даде поредния шанс в живота.
От там, след като изчерпах въпросите с работата и се успокоих, че няма да ме търсят за разни интервюта или пък направо да започвам някъде, отидох до друг един “Кореком” - още по-голям от вчерашните, нещо като складова база на всичките вехтошарски магазини. Купих на Ванеса едни детски книжки от серията на Уолт Дисни – “Котаракът в чизми”, “Гъливер в страната на лилипутите”, нещо с Мики Маус и патока Доналд и още една, на която не мога да преведа заглавието. Всъщност превеждам го по смисъл, но не знам кой е българският аналог на въпросната приказка. Купих две хубави японски чаши за кафе и чай, с чинийки – като дойдат баби и дядовци да си сърбат топлите напитки в тях. Най-големият ми удар обаче беше едно видео – абсолютно същото като нашето, дори малко по-нов модел. И то с дистанционно управление, стерео и т.н. – нали баш такова ми трябва да си озвучавам филмите. Продавачите искаха $110 за него, но ми го дадоха само за $90 (като на крайно нуждаещ се и прогресивно обедняващ просяк). След малко сядам да го пробвам и изучавам. Апарата има 7 дена гаранция – до тогава трябва да съм му проверил всичките функции. Преди обаче да започнат заниманията ми от кръжок “Сръчни ръце” (заврени в гъза…), ще си изгледам обедния филм, едно месо трябва да смеля и тогава чак ще пристъпвам към видеото (Господи, амчи то било много хубаво да си пенсионер, бре – що ми е въобще да почвам някаква работа; я виж колко хубаво си живея). Довечера обаче пак заставам на компютъра да търся поминък – защото пък “пенсията” ми е малка и твърде недостатъчна.
Снощи тъкмо се обаждахме по телефона до всички вас в София и аз по спешност влязох в клозета. Дани се е разправяла, защото аз докато изляза от там и тя вече беше привършила с разговорите се (ами, позабавих се малко – извинявайте; запек – неконтролируем процес на стомашно-чревния тракт). Днес ще изпратя едно съобщение с нареждане да поздравите всички близки и познати - де кого видите и срещнете из голямата наша София; дето уж растяла, а пък не стареела…
10.06.2003 – Седнал съм си ей тука, пак в спалнята - т.е. коленичил съм пред нощното шкафче с добрите си намерения да опиша някоя забавна случка. Причината да съм в тази неудобна позиция е, че оттатък в кухнята за настоящият момент е настъпил един малък ужас и невероятен хаос – всички са на камара и правят качамак, че и Верчето напред се довлече да им дава акъл, като за капак на всичко. Аз дипломатично рекох да се оттегля на по-скришно и тихо място (нямам бункер – иначе щях да се потопя там), за да предам набързо телеграфическото си комюнике от тази далечна точка на Планетата. Не съм водил дневника вече втора поредна седмица и независимо, че си разменихме няколко бегли съобщения, както се и чухме по телефона, нищо не може да измести подробното ми описание на суровата и жестока действителност около нас. През жицата всички вие получавате една опестена и посъкратена информация (добре де – и скопена може да се нарече…), докато единствено тук и от редовете ми ще можете да черпите от познанието на голата истина. И то съвсем не, че всичко свързано с моята противоречива двойствена, тройствена и т.н. личност е измама и лъжа, не че фактологичната ми материя е неправдоподобна или погрешна – стойте настрана от подобни толкова зловредни помисли. Но пък тя далеч не отразява и настоящото ми житие-битие, по начин по който аз го правя тук – собственоръчно и по свое лично желание. Та така, с тази малка уговорка, започвам пак от там, където приключих монолога и разсъжденията си в своя последен репортаж. Най-актуалното за този период беше, че видеото което купих наскоро, работи безупречно - след всички възможни тестове и проби, на които го подложих (само в банята под душа не съм го държал и във ваната не съм го топил, но вече съм сигурен, че то и на тези “водни проби” ще издържи).
В подготовка за посрещане на гости, в непрекъснато, почти денонощно търсене на работа и заровен в действителната работа по двора, неусетно се изтърколиха дните до неделя – първият ден на Юни. На сутринта станахме рано и всички отидохме на летище Бризбън, за да посрещнем баба Райна и дядо Митко – нашите най-скъпи гости от пролетна и слънчева, почти вече лятна България, които ние толкова дълго трепетно очаквахме. Баят време повисяхме в чакалнята на аерогарата, защото горките имали проблеми на митницата. Пред очите ни се изнизаха всичките, повече от 400 пътници - единствени нашите хора ги няма и няма. Най-после иде баба ти Рейчъл на края, обаче се появява сам самичка (дядо Митко нещо го запънали жандармите долу в мазето и не го пускат да влезе в държавата – брей, че ситуация; за срамотиите пред чужденците). Тогава Даниела хукна подире й и потъна с нея из лабиринтите на летището, че да се оправя с властите, а ние с Ванеса стратегически и на сгодна позиция изчаквахме развоя на инцидента с разтворени обятия. След около още 15 минути разправии и пререкания със службите на реда вече всички излязоха на повърхността. А онези гавази, митничарите (мамка им!) конфискували чубрицата за луканките и ореховите ни ядки за баклавата, защото влизали в списъка на забранените за внос продукти. Както и да е - халал да им е всичката ни пропаднала стокица и майната им, че в гъза!
От летището се прибрахме веднага в къщи – до това време беше станало вече 10:30. Почнахме да вадим багажите насред хола, ахкахме, охкахме – всички подаръци бяха чудни и нямаше нищо счупено. Пренесохме в жертва само една единична битова чинийка на Даниела, която баба Райна е носела специално за нея, но тя не беше от комплекта с останалите шест паници. Тази просто не е била опакована добре и се е счупила по пътя. Много ме е яд за нея, но аз ще я залепя, защото й имам всичките парченца. Иначе всичко останало е здраво и читаво. Олеле, мила майчице и Света моя Богородичке - че като почнахме ние после да вадим и разните други скрити и добре укрити контрабандни стоки, по джобове и по чанти, из сакове и раници: здравец, посаден в калта българска и пренесен през морета и океани с пръстта си собствена; две шепи цели орехи за разсаждане из двора (част от тях – за баклава); още пакети с чубрица, башка разни други семена и посеви – ама то ужас бе, ужас направо! Е, ако пък и тези неща ги бяха хванали онези копои на митницата, тогава определено щяхме да си имаме големи проблеми и някой със сигурност щеше да навлича раираните одежди! Ама нейсе, имало пак Господ да бди над нас - нали всичко е наред сега; забравяме за случая и го потулваме под дюшека да не ни чуят “секретните”, че тогаз вече хептен си еба мамата...
След като мина официалната част по раздаването на подаръците, седнахме край софрата на тържествен обяд. Пихме по някоя и друга ракия за хастар – за мезе имаше, станалата традиционна за нашето заведение руска салата; после аз приготвих мешаните скари, отделно пържоли и т.н. – въобще, дебела работа. По някое време на всички много ни се доспа – ние бяхме станали ужасно рано, баба Райна и дядо Митко също бяха прекалено изморени от тежкото и продължително пътуване. За кратко се разпределихме по спалните – колкото да си вземем следобедната дрямка. Аз останах всъщност да чета вашето дълго и прекрасно писмо; до края му вече окончателно се разтъжих. Тогава чак отидох оттатък в стаята и си легнах - наревах се едно хубаво и заспах, силно притискайки към сърцето си листите, пропити с най-топлите ви и нежни чувства; облени с най-горещите и горчиви родителски сълзи, които като в едно се сляха с моите... Станах чак вечерта, а вас вече ви нямаше…
На другия ден аз продължих усилената си дейност си по двора. От някакво случайно гаражно тържище, още в съботата купих една моторна косачка. Имаше да й се оправят някои неща и затуй я взех много евтино - $15. Беше й скъсана връвта, която се дърпа за да се пали, но аз временно приспособих един канап - само да я изпробвам. Запали като Трабанта – от раз! И работи точно - като швейцарски часовник. Иначе косачката е американска – че аз боклуци не купувам ве, ало-о-у! Впоследствие я оправих доста успешно – това пък се случи в понеделник (02 Юни). Двамата с дядо Митко ходихме до железарията да й купим специална връв и се прибрахме. Дали някой ще хукне да коси с нея все още не знам, но моята цел беше да я възстановя до заводското си състояние на годност. После? – ами после мога да я подаря на някой по-закъсал от мен или просто да я изхвърля, както това бяха направили предните й собственици. Късно следобед започна подготовката ни за вечерното тържество по случай рождения ден на моята щастлива вече Дани, който се проведе както обикновено – весело и шумно, с осъмване почти до първи петли и обилно повръщане малко по-късно сутринта...
Същият следобед обаче, даже по-скоро вечерта ми се обади един агент с новината, че някакви хора искали от сряда да започна работа при тях. Отначало уж само за кратко (не повече от 2-3 седмици), но тепърва ще видим какво има да се случва пък там. Така аз във вторник работих за последен път на двора, в личното стопанство така да се каже и от сряда нататък тръгнах да изкарвам и пари на обществени начала. Фабриката се намира точно на 103 км от нас и пътувам час и половина само в едната посока; вечерта още толкова и на обратно. Не можех повече да се назлъндисвам - макар и с подчертана неохота приех работата, независимо от всичките произтичащи от това неудобства. Сега работя по конструирането на едни каменотрошачки и сита за каменните кариери (тук в Австралия нямат политически затворници и тази непривлекателна, отблъскваща дейност се извършва с машини – странно, де така да беше и в концлагер “Белене” на острова Персин…). Сутрин ставам в 05:45 и започвам работа в 07:15. В 17:00 си тръгвам обратно, за да се прибера в къщи малко преди 18:30, след като разбира се успешно и безаварийно премина през всичките задръствания по пътищата.
За събота си бях нагласил моя работа по двора, но онези от завода ме искаха да работя заедно с тях половин ден, та им отидох още по-рано – почнах сутринта в 06:15, а със задълженията си приключих чак в 13:30. Когато се прибрах в къщи трябваше да се занимаваме с някои чисто домакински процеси в подготовката за партито на другия ден (неделя), когато пък беше и официалното ни тържество с Даниела по случай нашите общи рождени дни. Моят в четвъртък вечерта също беше отчетен по подходящ начин, въпреки че поради ранното ми ставане на другия ден не можах да се разпърча и опия като хората. В събота вечерта ние ходихме у Верчето - ей тъй, без повод и без причина. Аз след работа бях докарал Мария (на Краси…) от Бризбън, а самият Краси дойде в неделя за тържеството, че имал някаква работа преди това. Та при Верка стана една голяма софра пак, по никое време и както казах - без сериозна подготовка, ама карай да върви; важното е веселби да има, а не сълзи и сополи…
На другия ден (вече неделя) проведохме истинското честване на рождените си дни, с много гости, с много подаръци; с хапване, сръбване и последиците от тях. Изпратих на Адо три съобщения (поздравления) точно в 24:00, докато в Несебър е било 17:00. Нашите гости до това време си бяха заминали вече, ние бяхме поринали кочината след тях и аз дори иззяпах един филм по телевизията, докато Даниела дрема на дивана, изпаднала в алкохолна несвяст и душевна безтегловност.
Вчера (денят продължава да бъде понеделник, ако за някой това е от съществено значение), заедно с дядо Митко се хванахме да свършим нещо по двора. Аз не бях на работа, защото беше почивен ден – по това време горе-долу всяка година честваме рождения ден на Кралицата, въпреки че тя е зодия Овен; иначе е родена през Април, но пък виж - не знам на коя дата. Сковахме една рамка и вратичка за камината отдолу, където ще си държа съчките. Стана много хубаво. С една газова пърлачка обгорих дървото – като се намаже с масло после, ще стане чудно! Така с тази дейност се бъзикахме цял ден. Вързахме доматите на коловете вече, че бяха изпонападали. Даже имам и едно малко зелено доматче – сега на размер колкото череша, но очаквам да порасне поне като пъпеш…
Нени се обади междувременно, че ще дойде у нас в петък. В училище са започнали провеждането на разните зрелостни изпити, та сега уж учи много усилено за тях. Така набързо свършиха почивните дни, а аз от днес пак започнах служебната си работа. Даже взеха да ме търсят и от други разни места, та се чудя на кого какво да разправям. В момента качамака се пече във фурната, онези “коприви” оттатък си сръбват винце и пуфтят цигарите една след друга като тиквени семки, а дядо Митко дремуцка във фотьойла пред телевизора.
Както сами се досещате, за мен е вече време да завършвам писанията си, поради изчерпване на темата и да подсиля “дамската” групичка с още една по-голяма винена чаша. Часът е точно 20:00 – от тук насетне следват само яденето за вечеря и спането. От утре насетне отново се покатерваме на същата бясна въртележка и попадаме в центробежните й сили. Дани също започва работа от утре – мисля че тя си взе няколко дни отпуск около посрещането на гостите. Ще се включвам с изненадващи репортажи по всяко възможно време – хаотично и в безпорядък. Утре ще задвижа въпроса и с тези проклети документи, вдън земя да се прокудят дано! Всичко това го правя единствено само заради вас, защото страшно много ви обичам – ако е останало до мен, да съм ги фъкнал до сега сто пъти!...
23.06.2003 – Изминаха още две седмици на тягостно писмено мълчание. Ха днес, ха утре да седна и все не остава минутка свободно време за това. А пък и с тази служебна работа, дето я имах до онзи ден, не можах да си видя къщната. Междувременно се чухме по телефона, изпратихме си и по някое съобщение, така че не сме били съвсем в неизвестност. Сега обаче ще обобщя и подробностите около подхвърлените само мимоходом факти, преди отново да съм се заровил из калта по двора като свиня в тикви.
В момента Ванеса е на детската си градина, а Дани изведе техните по пазари и разходки. Миналата седмица Неничко беше у нас. Той дойде в петък вечерта с новата си кола, хапнахме набързо и излезе с Динко по “стъргалото” да гонят кучките - едвам ги дочакахме да си дойдат посред нощ. Побъбрихме още малко и си легнахме.
Рано на другата сутрин ние с Нени станахме и отидохме на работа – той на неговата в супермаркета, а аз на моята в завода. Свърших по обяд и на връщане се отбих да го взема, защото заминахме само с моята кола. Като се прибрахме у нас трябваше да се занимаваме с разни дейности по неговата бричка – допълнителни фарове й слагахме, свещите й сменяхме, маслото и т.н. Вечерта – естествено, пак тържество в къщи (тук е станало като в хан на кръстопът, но аз не се оплаквам – така с хора покрай мен е много по-добре, отколкото затворен между четирите стени като каторжник). За вечеря пак пекох кебапчета и пържоли на скарата – кой от каквото си разбира най-много, именно това готви; обикновено Даниела завежда котловата храна, докато аз съм доказан специалист по печивата и аламинутите.
Неделния ден го прекарахме отново около и под колата на Неничко. Към 18:00 той си тръгна за Бризбън, защото на другия ден беше на някакъв изпит по математика. Уж всичко си знаел, само че на изпита му се паднало нещо много трудно – познат сценарий от детството на баща му. Какво е направил специално на този аз още не знам, но на някакъв друг изкарал “А+” и познал всичките 30 верни отговора на 30-те възможни въпроса – също неизвестно по какъв предмет е бил. Сега всички чакаме с наострени уши резултатите от математиката, които вероятно няма да са много за казване и аз едва ли ще науча нещо за тях…
Тези дни не съм се занимавал с двора. Миналият четвъртък ми беше последния работен ден. Уж всичко потръгна много добре, но проблема дойде от факта, че инженерът, който подава работата за този проект нещо закъсал и на практика нямаше готови сборни чертежи, които да се детайлират от нас, след което отделните им части да се пуснат за изработка в производствения участък. Освободиха няколко човека и от цеха, а в петък никой от завода не е работил. Така ще бъде до момента, докато не се насмогне с документацията – хората уж пак щели да ме викат, но аз не разчитам много на това. Както и да е - и този отрязък от моята лична история и трудовата ми кариера приключи.
Тази събота и неделя имахме малко по-разнообразна програма – свършихме известно количество работа по двора, най-после косачката оправих окончателно (а не временно, както беше до сега привързана с тел); косих и тревата с нея, за да я изпробвам как работи и т.н. Най-много внимание обаче отделих на доматите, които растат добре, цъфтят и връзват вече. Последния ден след работа минах през една ферма покрай пътя и както си бях с дипломатическото куфарче, облечен в сако от велур и обут с лачени чепици, се заврях да си събера малко кравешка понужда (тор демек). Попитах там газдата и той охотно ме вкара вътре в обора с една голяма кюмюрджийска лопата. Като ме надушиха, телетата и особено техните майки, дружелюбно и любвеобилно ме наобиколиха веднага, всяка една от които (за майките говоря конкретно вече…) си отри влажната и лигава уста в пешовете на сетрето ми. Сигурно си помислиха, завалийките, че аз бях техният любим ветеринарен доктор и видимо се зарадваха (прочетох очакващият блясък в топлите им и вакли очи, единствено излъчващ похот и лъст…), щото вероятно се надяваха да падне осеменяване с голямата гумена ръкавица. Обаче женските скоро се разочароваха от мен, защото в една дълбока кутия от шоколади аз само им събрах акото, поблагодарих сърдечно на всички участници в мероприятието и си заминах по пътя. И понеже вече имах в достатъчна наличност, сложих малко подсилващо вещество по корените на растенията, като турих и на дръвчетата – дано се захранят пък с говняния животински продукт.
Дядо Митко беше донесъл и 5 нарочни ореха в джоба на сакото си, с което пристигна, та го помолих той лично и символично да ги насади из градината като най-старши подофицер от всички нас. Така съм чувал, че се прави – най-възрастният член на фамилията посажда ореха, който от своя страна символизира здравото и сплотено семейство, неразрушим дом и изобщо благочестиво домакинство. Аз турих три в саксия, които ако се хванат и поникнат ще разсадим тук и там из нивата. Има още един, който е в диво състояние, а другият е отпред, до един камък. Сега торим без да жалим материала и поливаме обилно - да видим какво ще излезе от цялата работа.
Като приключих с общостопанската и земеделска работа, преминах обратно на моята зидаро-строителна дейност. Вчера нарязах и остатъка от керемидите, че адска пепел се вдига до небето чак. Трябваше и една друга тухла да си скроя с машинката, още нещо имах да доизрязвам, та приключих напълно с мръсната и шумна работа. Оная лампа, дето има вид на улична и виси точно над площадката се оказа малко висока, че й рязах тръбите да я накъсявам. Отначало всичко беше добре. Скроихме я неотдавна в завода за минните камиони и булдозери, заварихме я, но после някакви други допълнителни мерки вземах, от които реших че е много ниска. Хайде, удължиха ми я хората с още 500 мм, боядисаха я и т.н. Добре ама така пък много щръкна нагоре и седи грозно. Че я свалих вчера, отрязах 350-400 мм, та сега пък ще търся някой пак да ми я заварява. Снощи привърших и с тая дейност – след малко отивам да правя нещо друго, че стана обед.
Тази сутрин аз заведох Ванеса на детската градина. Носих й и колелото, че щели да имат велосипеден спортен полуден от 10:00. После ходих до Бюрото по Труда да търся работа - намерих няколко обяви, за които довечера ще кандидатствам през Интернета. Това са всички събития и фактите до този настоящ момент.
В събота вечерта с Даниела ходихме на банкет от нейната работа - сутринта пък бяхме на тържествена закуска в клуба, в който и двамата с нея членуваме. Паралелно с всичко, което ми е виснало на ушите, движим въпроса и с шибаните документи - изпратени са вече за заверка и щом ги върнат от тази инстанция, слагам ги в един плик заедно с това кратичко писъмце и ви ги изпращам да им се радвате и да се оправяте с тях както знаете. Останалите ни подаръци ще пристигнат по дядови Миткови като си тръгнат обратно за София. Вие до тогава пишете какво да ви изпратим – нищо, че нямате нужда от нищо; аз това го знам. А сега вече отивам на двора, защото половината ден мина, а аз нямам и един пирон забит до този напреднал час. Няма да ви плаша, но предупреждавам, че аз пак ще пиша когато се отвори такава възможност – а пък който иска и си няма друга работа, нека да ми чете глупостите...
25.06.2003 – Полагам финалните си редове на това писмо и веднага тичам на пощата да го пускам, заедно с историческите документи, заверени лично от Българския Консул, които също пристигнаха днес. Изпращам ви само няколко снимки, които са дублирани пози. Това е всичко което имаме под ръка на този етап. Ще гледам да извадя по някоя снимка от всяко отделно събитие - например там, където сте у чичо Пейчо и кадрите от Банско, които са направо чудни. Не мога сега да вадя целите филми, защото е много скъпо – вземат по 50 цента на снимка. Верчето ги дала тези филми да се извадят, обаче не поръчала двойно количество и в ателието ги изкопирали само по веднъж. То и ние сигурно не сме й казали много ясно какво да прави, защото това беше по време на един от многобройните ни моабети - кой знае кой какво е грачил с пияния си акъл. И ето ти провала стана – умрях на мъка, но какво може да се направи вече. Поне да бях на работа, щях да ги занеса всичките и да ги направят още по веднъж. А сега стискаме всеки цент, годишни такси и данъци се задават да се плащат пак, сметки за какво ли не и т.н. Потънали сме много в тинята, но вие не се притеснявайте. Аз само обяснявам защо няма да вадим тези снимки баш сега. Дано скоро започна работа – първото нещо, което направя ще бъдат те. Освен това с настоящата пратка съм се ограничил до минимум с грамажа. Всичко останало ще дойде по бабини Райнини.
Тези дни добре поработих из двора, въпреки противното време. Вчера и днес намръзнах като куче на тоя ветрилник. Понаредих някоя и друга тухла в оградата, дадох й финалното ниво и височина с канапа и това ще е. Сега чакам бурето и прозорците да станат готови след противотермитното им третиране, че да ги вградя в стената и около тях вече напълно да завърша с иззиждането й. После започва обличането й с камъни, измазване с мазилка на друга част, боядисване и т.н. Абе, имам работа за месеци напред - да не казвам за години. Така както не ходя на работа, имам много свободно време и всеки ден бутвам по нещо дребно. Но тогава пък опирам до пари за материали и пак не може да се свърши много. Най-добре е май да съм си по цял ден в къщи, но да има някой и да ми плаща този “престой”. Тогаз да видиш бако, активна дейност.
Друг лист няма да слагам, че и времето ми напредна. В следващото писмо ще продължа с останалата си част от разказа, който е едва в началото. Ще се чуваме по телефона; ще ви пращам и съобщения. Целуваме ви и ви обичаме безумно силно и много: Дани, Неси, Нени, Ангел; баба Райна и дядо Митко…

събота, 18 април 2015 г.

Писмо No 13 (II-IV.2003)

Мили родители наши – тези в Габрово и онези в София; скъпи български приятели – всички от Габрово и другите от София + околностите, а защо не и от целия прекрасен свят!

24.02.2003 – Часът пак е 06:00, по което време аз обикновено сядам на чист акъл да литераторствам - само че днес хич не е нито събота, нито пък неделя когато са най-силните ми творчески дни, ами си е чист делник-понеделник. А пък причината за това мое ненавременно включване в ефир е, че от сега нататък всичките делнични дни от седмицата отново стават само почивни - т.е. специално за мен ще ги наричаме “неделни”, докато не си намеря друга работа. Както онзи ден (в петък, около 14:15 наше време) изпратих своето ведро съобщение до вас по мобилния телефон, седнал и комфортно разплут в стола си зад бюрото в офиса, така точно в 15:30 на същия този извънредно много шибан петъчен следобед, чорбаджиите ми казаха в очите, че договорът ми с тази компания изтича на мига и че от понеделник насетне моите услуги повече не ще са им нужни. Аз по принцип вътрешно си бях подготвен именно за такава развръзка (само дето още не знаех по кое време ще се разиграе сценката; не я очаквах и чак толкова скоропостижно, ако трябва да съм откровен…), но пък наред с това не мога да оспорвам факта, че точният момент при съобщаването на една подобна “скръбна” вест винаги ми е бил противно неприятен; почти толкова много, колкото когато старшинката в родната казарма изгрухти в лицето ми, че за пореден “N”-ти път ме лишава от неделна градска отпуска за кино и вместо това трябва да му мия кенефите, да събирам падналите есенни листа по широкия колкото Добруджа плац или пък да си чистя личното оръжие до припадък и умопомрачение. Както и да е, преглъщам на сухо горчивата като пелин отрова и продължавам смело напред. Този пореден трудов договор трая едва месец и половина – но пък поне ни купи климатичната инсталация за къщата, като със заработката си успях да покрия и някои други текущи масрафи. Сега нетърпеливо и дружно всички ще очакваме следващата развръзка на работния фронт, която тепърва ще настъпва от тук нататък. Тези дни ще се обадя пак по разните агенции и фирми - дано нещо ми намерят пак, че да се закача “на хляб”...
А в момента навън се лее един дъжд, та не ти’й работа чак. Лошото време напълно обърка плановете за дейността ми по двора; миналата събота и неделя бутнах малко работа, като се надявах че тази седмица ще свърша повече. Добре ама лошите метеорологични условия в природата осуетиха и тези мои най-добри намерения и частнособственически пориви.
В четвъртък вечерта проведохме едно кратко, но твърде съдържателно фамилно тържество (всъщност това в сряда трябва да е било - на 19 Февруари) по случай годишнината от обесването на Васил Левски – нали сме си далечна рода с него, та не можах да пропусна почитането на неговата чиста и свята Апостолска памет. По това време няколко пъти ви търсихме по телефона - в сряда и четвъртък през вечерите, което пък при вас, в скъпата ни и свидна Родина България се е падало все по обяд (съгласно астрономическото време, определено за тъдявашния балкански географски пояс). Едва в петък се свързахме, но връзката ни се осъществи доста късно, защото Ванеса вече беше заспала – искахме да я чуете как бърбори като латерна, но това отново ще стане възможно чак другата седмица, за рождения й ден. Така трудовата ми дейност (обществената имам предвид) приключи – малко безславно и без фанфарна музика; свих знамената, събрах си партакешите и хайде – дим да ме няма през страничния портал на фабриката; даже не и през парадния вход, ако забелязвате…
В петък вечер аз обикновено ходя да купувам мастика, водка, уиски или каквото и да е друго питие от едни хора, които ги произвеждат в домашно-битови условия – вероятно “контрабандно” е по-правилната изразна форма в конкретният случай, за да стане ясна на четеца сериозността на това иначе строго секретно и дълбоко законспирирано мероприятие (производството на алкохол в Австралия е подсъдно и се счита за далеч по-опасно престъпление, отколкото отглеждането на марихуана например или други подобни треволяци). Нас, като техни изключително редовни клиенти ни таксуват по $10 бутилката, та съм включил и съседа в тази наша обща кооперация – купуваме си по някое и друго шишенце, че да ни се намира из долапите: де за порязано, де за разтривка, против премръзнало, срещу артрит, колит, гастрит и прочие хуманитарни заболявания и болестни душевни състояния; наред с видовете страдания или пък не дай Бог разновидностите на паденията, които ние също третираме с вече упоменатият мехлем. В случай, че медицината е безсилна и съответната намеса не е нужна за момента, просто си го изпиваме и следващата седмица доставяме нови количества. Така винаги сме заредени с лековит цяр, ако случайно си навехна глезена, коленете или ме защрака дископатията. Та, думата ми беше, че като отидох при моите алкохолни снабдители и близки побратими, гледам в съседната къща до тяхната една внушителна купчина с тухли – това обаче вас не бива да ви притеснява, че зяпам из чуждите дворове: аз по този интелигентен начин си откривам много неща, какъвто беше конкретния случай и най-пресен пример. На мен постоянно ми трябват всякакви тухли и строителни материали и то в големи количества, защото ние все по нещо градим и изграждаме – много бързо ми се изчерпват запасите. Питам веднага сайбията какво ще ги прави тези тухли – щял да ги изхвърля на бунището, ми вика човека. Тогава чак се осмелих и го помолих да ми ги даде за лично ползване - той с най-голяма радост и охота се съгласи; просълзи се от умиление, завалията че ще му орина боклуците от двора. Прибрах се вечерта радостен в къщи и тутакси наченах една от мастиките с няколко шопски домата, накълцани на едро (нормално вземам по две шишенца, да не би случайно да изтърва едното на земята, че да стане зян).
Така в съботната ранна утрин закачам ремаркето за каручката на Даниела, а пък то да се окаже пълно с боклук до върха (този път мой личен). Хайде, отивам първо на нашето градско бунище, изсипвам всичко в дъжда и посред калта, след което едва тогава се отправям да си товаря тухлите. А пък те, миличките ми се явяват на 35 км разстояние от нас, но все пак нали са аванта – километрите не се гледат в случая (вероятно за бензин дадох повече пари, отколкото да си ги бях купил от магазина чисто нови; башка времето което загубих в размотаване и товаро-разтоварна дейност, но важното е да има емоции и да не заспива търговията). Напълних ремаркето с връх – едвам щеше да издържи, горкото на огромния товар - може би над 200 тухли взех, повечето от които “четворки”. Трябваше обаче, като се прибрах в къщи да ги изчистя от полепналата вар по тях, което пък ми попълни остатъка от деня чак до вечерта. За целта побих един голям плажен чадър - онзи синия, дето даже и майка го знае. Под него стояха те двете с баба Мими на плажа в Noosa, когато преди години ходихме на къмпинг със Стефчо, Мира и дечурлигата. И така, застанал на завет под чадъра (защото на всичкото отгоре валеше и дъжд), върху пощенските кутии които ползвах за тезгях, тухла по тухла с чука и със секача на дядо Ангел – за няколко часа ги смлях, че и в двора ги нанесох даже с количката на съседа. През това време дойдоха Краси и Мария – приятелите ни от Бризбън. Хванал ги съклета в туй лошо време, та дошли да ни видят какво правим (абе аз що ви разправям, че човек без мастика не бива да замръква в къщата си – ще му потропа някой на прага, да има с какво да му сгрее душата). Той веднага се хвана до мен да ми помага - дъжда беше спрял вече до това време, а жените на свой ред излязоха по магазините (ба мама им и дюкяни – га че ли пъповете им са хвърлени там; какво толкова зеят по тез витрини – не можем още да си изясним с моя аркадаш)…
Ама чуден дъжд продължава да се лее навън, казвам ви. Ще ми се прихванат всичките растения и дръвченцата, дето вчера ги местих от едно място на друго. А пък може и режима на водата да ни отмени Съвета вече – зер, малко ли нещо се изля от горе. Пардон - това беше само едно малко лирично отклонение - сега да се върна на мисълта си.
Като свършихме значи грубата работа с Краси, привечер вече влязохме вътре в къщи. Аз се засилих да направя една експресна бяла салата “Снежанка”, с разни залежали остатъчни кисели млека – сбирщина от няколко бурканчета и едни полуизгнили краставици, които ги държах нарочно да узреят за семе. До това време Даниела вече беше направила нейната традиционна руска салата. Вечерта у нас дойде и Верчето с един цял “куверт” + детски пропуск под формата на шише българска ракия (барабар с нейния малък разбойник), която синът й Динко бил донесъл след завръщането си от Татковината (по този начин пък си спестих мастиката, но това няма да е за дълго…). Та пак стана едно хубаво тържество, но този път всичко беше по-прилично и умерено от обикновено: нямаше танци, карнавални шествия, маскаради и т.н.; просто едно тихо и кротко, пенсионерско събиране.
Факта, че като по някакво чудо вечерта останахме трезви и си легнахме навреме, даде пък добрите си отражения на другия ден, когато още от 05:00 сутринта се беше облещило едно такова свирепо слънце, та чак покрива на къщата щеше да разтопи. Активизирахме се с Краси и доста работа посвършихме през деня - той много ми помага, особено при градежа с тухли, които аз не мога да редя в много стройни форми и винаги изкривявам зида в произволни посоки (поради тези причини именно, аз работя само с камъни – те позволяват известни криволичения и неточности в измерването с отвеса и терзията). За сега имаме малък проблем с камината, защото на пробите установихме, че много пуши и коминът й не тегли дима достатъчно силно нагоре. Поради тази причина се наложиха известни преработки и подобрения, които не са завършили напълно – очаква се да има и още “оздравителни” мероприятия, но то ще е чак следващия път. Няколко допълнителни тухли трябва да купя, че не ми стигнаха да вдигнем комина по-нависоко, за да издърпва съответно пушекът по-ефективно. Даже след малко ще ходя до Бризбън - ще взема Краси с мен и ще ходим по разни магазини за строителни материали на втора употреба и други “увеселителни” места. Той работи рано сутрин и късно след обяд, та през деня е свободен. Е, ходи и поработва тук-таме, но само когато е хубаво времето, а сега вали като из ведро и ще използваме дъждовния ден за наши лични удоволствия. Ще отидем и до една фабрика за ром, от където искам да купя някоя тяхна стара и ненужна, разкапана вече бъчва (буре) - ще правя разни декорации из градината. Абе така съм се хванал и меракландисал с тоя двор и с тая къща, че чак не мога да се позная аз ли съм това. С голямо удоволствие работя и се бъхтам залудо, но резултатите ми са много нищожни, защото всичко става много бавно. Излишни средства за майстори нямам и не ми се дават да им пълня джобовете, а пък и не вярвам на никой, че ще направи едно нещо по-добре от мен самият. Те иначе всички са много големи “професори”, работят бързо и за много пари, а пък аз съм творец - при мен тази дейност е със стойност на изкуство, а не някакъв си прост дюлгерлък, дето всяко куцо, кьораво и сакато може да го върши…
Ще приключвам вече, че часът стана 07:30. Само си плискам една шепа вода на очите и тръгвам, че в тоя дъжд се пътува бавно, а стават и големи задръствания по пътищата баш по това натоварено сутрешно време. Ще продължа сигурно утре. Тези дни, докато все още не съм на работа, ще гледам по-често да пиша, за да не забравя буквите. Надявам се да завършим и видеокасетата, че да я изпратим скоро.
27.02.2003 – Нищо особено не се случи през последните няколко дена - или поне нищо съществено и толкова важно. В понеделник, както вече казах, отидох сутринта до Бризбън - взех Краси от тях и излязохме. Ходихме по разни наши магазини и тържища, където намерихме един специален прозорец-решетка, която по някакъв начин ще вградя в стената от камъни – точно срещу камината. Този допълнителен орнамент ще представлява нещо като изкуствен прозорец (ниша), зад който ще има картина с някакъв морски или планински сюжет - ще монтирам и лампа, която пък ще я осветява в тъмното. По стената ще висят рибарски мрежи, стари корабни въжета и спасителни пояси, които ще допълват морската ни обстановка. За сега обаче всичко това са само едни мои наивни мечти и далечни планове, защото много бавно набавям необходимите материали и отделните музейни “експонати” - но мога пък да кажа, че вървим напред с цялостния грандиозен проект, независимо от временните пречки и бариери по трасето, които трябва да прескачам или да заобикалям.
Буренце от ром обаче не можах да намеря - тези дни ще прескоча до едни винарски изби, дано там имат някое прогнило за изхвърляне. На мен ми трябва само едно дъно (челото), с дъгите до първия или втория обръч да речем, където аз и без друго ще го срежа. Него пък ще го заработя в стената над цветята, а отзад с един маркуч през канелката ще прекарам кондензната вода от климатичната инсталация, която ще излиза от вътрешния елемент в стаята (тези климатици са доста интересни и странни съоръжения – компресорът им стои на двора, а “хладилната” част се монтира в къщата; двете се свързват с изолирани медни тръби – идиотска работа, ама модерна). Ще бъде много оригинално – от чучура постоянно ще капе вода и ще се използва за напояване на посевите в същото време. Абе идеи да искаш от мен само – особено пък като се и понапия малко, тогава почват буквално да ми извират през главата. С Краси решихме, че ще стане много по-оригинално, ако иззидаме цялата стена откъм оградата със съседа, защото иначе мислехме там да слагаме едни плоскости, та с тях да се затворим вместо с тези прости селски таборки. А ако има зидария, тук и там на места ще оставяме ниши (празни тухли), където впоследствие могат да се наредят разни битови украшения или саксии с цветя. После отгоре като наредя и турските керемидки, ще стане много гръцко, испанско, италианско и въобще нашенско - балканско.
Купих още 30 тухли за комина на скарата. Във вторник ходих до Социалните грижи да им ползвам телефоните, за да се обадя по разните агенции и да им кажа, че много усилено търся работа (излъгах ги, защото пък и не ми е чак толкова “усилено” търсенето – я виж колко задачи ме чакат по двора; къде време, че да ходя и на работа даже). Още до вечерта обаче един делегат се обади, та вчера ходих и на интервю на всичкият ми зор. Работата се оказа доста надалеч от нас, не е на контракт (по договор), ами ми предлагат постоянно място; за това са й толкова малко и парите – погледнато от друг ъгъл обаче, платата никак не е зле, само че да беше по-близо до дома. Следобеда ходих и на още едно интервю в друга агенция, от където също може да се очаква нещо…
Постоянно вали дъжд - ту почне, ту спре и не може нищо да се прави по двора. Имам малко бетонец да излея, няколко тухли и 5-6 камъка да си наредя, обаче то като ливне изедин път от небето – направо ще ми отмие цимента. За това се занимавам с други странични дейности, които ми създават не по-малка наслада от ровенето из кереча. Онзи ден купих една лампа за отвън – монтирах я точно над площадката пред вратата към двора, която още в самото начало наредих с плочки. Интересното на нея е, че вътре е с кръгла луминесцентна тръба и дава много хубава и ярка, студено-синкава светлина. Вечер си я паля от време на време да й се радвам на лъчите през прозореца, защото сега както вали, та не може да се излиза навън за моабетчийските ни мероприятия и волности.
Вчера, както вече споменах - цял ден бях по интервюта и се скитах като ахмак из целия Бризбън. Днес пък ще ходя за пясък, чакъл и други “подправки”, защото съм свършил всичко до прашинка. Трябваше май да водя някаква статистика и счетоводност на вложените в проекта материали, но напоследък хептен му изтървах края - а пък и какво ли ме интересува? Каквото и колкото ми потрябва – тичам в магазина, купувам го и приключвам баланса. Това са все дребни разходи – по $30-$40 харча всеки път. Една торба цимент (40 кг) струва $10; 1 м³ баластра за бетон – $30; 1 м³ от най-калпавия пясък – $20. Това са разбира се най-евтините продукти и материали, към които аз стриктно се придържам. Има и значително по-скъпи; например - различен номер и размер на камъчетата в баластрата, та всичките, видите ли в купчината да са еднакви. Същите правила важат и за песъчинките в пясъка. Само че аз работя по съвсем други и коренно различни, мои лични правила и закони - тези размери хич биля не ме вълнуват, освен номера на крайните цифри в сметката. Онзи ден в един магазин за мебели “втора ръка”, видях една масичка с две пейки - от бетон, с орнаменти. Струва $250 и комай днес ще ходим да я купим, защото чудно ще се впише в площадката с калдъръма и скарата. Много оригинално нещо, а в същото време стабилно и здраво. Масичката е малка и кръгла, а пейчиците - извити по нея. Всичко е на отделни парчета и части, така че ще може да ги монтираме както си искаме, на най-подходящото място.
В неделя у нас ще правим голямо тържество по случай рождения ден на Ванеса. Ще се събираме цялата българска колония, барабар с дечурлигата. Ще бъде един малък земен “ад” - дано успея да издържа на лудницата, защото тези малки и разглезени хлапетии буквално ми лазят по нервите. Всичките са по на 8-9 години и са ужасна напаст като се съберат заедно. Когато са поотделно, горе-долу се търпят - но иначе в комбинация е ужас. Неничко уж също щеше да идва, но имал някакво състезание в събота, а в неделя трябвало да ходи на работа. Аз много се разочаровах като ми каза, но нищо не мога да направя. Остава да се надяваме, че ще дойде следващата седмица...
Снощи на мобилния телефон получихме татковото съобщение. Аз също му изпратих две, с кратка информация за злободневките около нас. Радваме се много, че сте получили колетчето - дано всичко да е в наличност. Този път в него нямаше много армагани освен писмото, снимките и дисковете – финансовата диария, която ни обхваща мигновено след като аз остана без работа, недвусмислено оказва пагубното си влияние върху общото ни благосъстояние.
Пак се смрачи отвън - сигурно след малко ще се изсипе поредната порция дъжд. Говори се, че язовира се бил напълнил отново до преливника и че можело да ни отменят режима за водата. Фермерите също се зарадваха на влагата - миналата седмица дори бяха почнали да избиват животните, защото хората не могат да ги гледат в сушата. Осем милиона глави добитък замина ей тъй, бадева – говоря глобално, за цяла Австралия. По принцип всеки щат има различни потенциални ресурси откъм земи, стада, насаждения, водни басейни и пр. В този случай, отново във всеки щат са унищожени различен брой животни (според местните условия за скотовъдство), но общо за страната цифрата от 8,000,000 животински трупа е доста внушителна и в същото време трагична.
Сега вече е 08:00 - Ванеса скоро ще става от сън, за да върви на градината. Аз ще я заведа, а пък от там хуквам по моите си търговски обекти. То се е видяло, че и днес няма да се работи – и този ден ще го отчетем в графата на “дъждовните”...
05.03.2003 – Сигурно има цяла седмица, откакто не съм драсвал нито ред в тази моя откровена и отворена за света писмена изповед. Миналата седмица, независимо че времето беше лошо, аз пак успях да свърша някои неща по двора. Сега време имам бол, обаче пък ме спъват климатичните условия – той сиромахът, кога ли е имал късмет. Спомням си един много показателен за случая израз, който моя добър приятел Йовчо често употребяваше, по повод на злощастния по принцип сиромах: “Един път ще рече да му се разгони кравичката на сиромаха - баш тогаз ще вземе на селския бик да му се счупи х*я пък”. Та, ей такива ми ти работи - сиромашки…
В събота дойдоха Краси и Мария от Бризбън за рождения ден на Ванеса. Та с него успяхме да довършим комина на камината и да нахвърляме още някоя и друга тухла. Тъкмо забърках циментовия разтвор за следващите редове, че като се изля един порой - за малко не ни отнесе, барабар с тухлите и камъните. За миг всичко наоколо се наводни като блато. Видя се тя, че него ден нямаше да се работи повече – прибрахме инструмента, измихме едно-друго и с това трудовата ни дейност приключи. Вечерта с тях си направихме едно хубаво тържество, като същевременно подготвихме хранилките и за официалния моабет на другия ден.
В неделя още на обяд цялата тумба и циганска сган се изсипа у нас, та целия следобед покрай езерото беше една страшна олелия - не ти’й работа как’ Сийке! Имаше торти, свещи, камери, снимки, подаръци и много веселие. На нас обаче с моето Даниелче не ни е особено до смях и веселби баш сега, защото и двамата останахме без работа – примките около вратовете ни започват чувствително да се затягат, а от там и положението: вместо само да се влошава, то става още по-зле. Работа за медицински сестри в момента няма, а и мен вече престанаха да ме търсят от всякъде - не знам все още защо и точно по какви причини, вероятно не им изглеждам достатъчно красив и шармантен. Днес пак ще ходя в Социалните грижи – трябва вече да се регистрираме при тях и да почнем да получаваме помощите им за безработни…
След като утихнаха празненствата, в понеделник и вторник аз усилено се занимавах по двора. Измазах всички налични тухли; започнах да облицовам с камъни - свърших пясъка пък. Снощи таман си забърках последните налични количества и дъжда пак шурна от небето. Днес е сряда и през деня ще се занимаваме повечето с обществена дейност – до Социални грижи трябва да отидем, до банката за да проверим с колко са ни намалели авоарите, пясъци и цименти ще купувам и т.н. При този разчет и програма ще мине целия ден без възможност да поработя малко, но нали и другите неща трябва да вървят паралелно с всичко останало. Сега чакам Ванеса да се събуди - да я заведем първо на градината, а ние от там да си хукваме по задачите.
Няма много новини напоследък около нас (или поне не толкова жизнерадостни…), защото се намираме в почти патова ситуация на безизходица и в състояние под непрекъснат стрес до започването на нова работа. За това ще забележите, че и редовете ми са нещо вяли и лишени от всякакво емоционално съдържание. Дано излезем по-скоро от това застояло, разложително и меланхолично положение, че иначе става доста лошо. До сега живяхме с това, което беше спестено от досегашните ми контракти. А пък то се стопява за един миг просто. Имаме едни мизерни пари, депозирани за пристигането на баба ти Рейчъл - днес временно ще прехвърля и останалите от сметката. Иначе с налични пари в банката няма да ни разрешат получаването на социални помощи (никой не се интересува, че това не са лично наши средства – след като са на наше име, ние трябва да им берем гайлето). По този начин днес тази сметка ще се изпразни, след като се платят и още някои други дължими суми и сметки…
08.03.2003 -            Осми Март е ден на мама,
но какво да й даря!
Та за грижата голяма,
аз да й благодаря.
Огърлица от шестици... и т.н. и т.н.
- вече съм го забравил напълно, а аз сигурно и на времето толкоз съм го знаел това стихотворение; нарочно цитирам куплетчето сега, с което искам да поздравя скъпата си майчица за празника. Независимо, че това беше един малко или много Марксистко-Ленински ден и дълбоко в корените си той има законспирирани прокомунистически идеи/идеали/идиотизми, той е останал като някаква отколешна традиция в нашето възпитание, подрастване и изграждане като човешки същества и личности в дългите, мъчителни години на социалистическият ни “възход” (който за щастие уж завърши със съвсем резонното си падение и повсеместно обругаване). Така аз по стар навик спазвам правилото и днес. Желаем на майка много радост, още повече спокойствие и най-вече дълголетие! Обичаме те и мислим за тебе, мила мамо! Вероятно точно тук е мястото да спомена, че вчера по пощата пристигна поредния абонамент на сп. “Борба”. Все още не съм го изчел цялото (защото аз най-ревностно го следя и попивам от мъдростта на всяка негова статия), но първото нещо на което се натъкнахме и то самата Даниела, беше благодарствената статия на моята майка до Н. В. Цар Симеон Сакскобургготски. За мен това е едно изключително трогателно и патриотично дело от нейна страна, от което аз лично се чувствам извънредно горд – а пък отделно дето ще има да се хваля тук на всички себеподобни простосмъртни за този неин толкова голям жест на българщина и родолюбие!...
Иначе при нас нещата се развиват горе-долу при следната програма и последователност – сутрин: ставане рано и ако нямам да ходя до Социалните грижи за разни обаждания по телефоните, излизам на двора и се заравям сред купищата от камъни, тухли, пясък и цимент. Там ям дребни хапки, там пия вода с утайки от мръсните ми ръце, там дори пикая, а сера чак вечер в къщи – и то ако имам достатъчно насъбрал се през деня съответен “материал” за това. Този моноспектакъл се повтаря през целия ми ден до падането на здрача, макар и с известно разместване в поредността на отделните картини, етюди и постановки. Вечер обикновено пия ракия, за да забравя неволите си от деня. При този стегнат, почти казармен режим тази седмица успях да завърша облицовката с камъни на едно корито, в което моята благоверна стопанка един ден ще си посади някакви цветя. Тези сценки ги има на филма - ще видите всичко в своя завършен вид, а и Дани днес ще ми направи няколко снимки на фона на първия напълно завършен строителен обект. Най-учудващото от всичко е, че дори тя самата много го хареса - значи наистина е станало хубаво, защото миличката доста трудно дава положителните си оценки още от самото начало и е безкрайно свидлива откъм похвали; независимо колко много са заслужени те. Въпреки че лошото време постоянно ме караше да спирам и да започвам, при това вече на няколко пъти, все пак успях да изкарам започнатото и най-сетне му видях и края. За днес имам да замажа само още няколко камъчета, че да завърша ръба откъм горната му страна и с това втасвам напълно (е, че как няма да пия ракия довечера – и не една или две, ами няколко). След това започвам да чистя с телената четка остатъците от цимент по самите камъни и този обект ще бъде готов за предаване. После разбира се, местя се на другия, следващ по реда си - ама поне едно нещо ще бъде завършено до самият си край. Така полека-лека ще караме напред до изчерпването на обектите или докато пък те не ме уморят без време, та да се куртулисам бадева млад още и зелен…
От другата работа (дето би трябвало да ни носи парите за преживяване) продължава тревожно да няма никакви резултати. До сега получих две мижави обаждания с вероятни предложения, но на лице не виждам нищо конкретно. Аз от своя страна постоянно изпращам молби за работа навсякъде, където е възможно, но забелязвам че събитията в тоя шибан Ирак взеха да дават известни негативни отражения и върху цялата ни икономика. Хората вече са малко несигурни за по-дълъг период от време и се плашат съвсем не на шега. На 22 Март тук ще се провеждат и поредните федерални избори, което също в някаква степен се явява като известна икономическа спирачка на прогреса – изобщо не се знае кой ще дойде на власт, какви бюджети ще се отпуснат респективно по министерствата; на къде ще бъде насочена и за какво похарчена народната пара. Въобще, много е объркано положението напоследък – едновременно в световен, глобален мащаб, както и на местна почва; надявам се уж да се оправи скоро, но ако пък тук цитирам безценните думи и съвети на моя скъп баща: “От никъде и от никой не чакай нищо добро…”, то тогава ще трябва сами да си изровим дупките, сами да си легнем на дъното в тях и собственоръчно да се зарием с личните си кирки и лопати от градините. Аз за момента съм хвърлил и разпилял всички свои налични физически и умствени сили по двора, за да използвам случайно отдалата ми се “свобода” по най-пълноценен начин. Днес времето обещава да бъде хубаво и след малко пак излизам да се ровя като къртица. Ванеса ходи най-безгрижно на градината, а майка й търси най-усилено работа - само че и за нея дори няма свободни позиции. Ей такова чудо пък никогиш не е бивало по тукашните земи наши, защото винаги е имало глад за медицински сестри и кадри. Ама наскоро стана нещо, та им увеличиха заплатите – от тогава нещата се сговниха малко. Правиха стачки, водиха се дебати в Парламента, развличаха се по дела из съдилищата и на края мирясаха, като им запушиха устите с по някой и друг процент. Сега обаче няма работа за никой – е, все ще намери и тя нещо, няма да се остави току така, но мисълта ми беше, че зорът ни е повсеместен...
В сряда имаме назначена среща с хората от Социалния патронаж, от където ще започнем да получаваме “пенсия” като безработни. Онзи ден ходих до банката, та намалих изплащането на заема за къщата до възможния минимум - а то е в размер на $350 за всеки две седмици (ако сметнем, че един нормален наем е дори малко повече от тази сума, може да се допусне че ние сме дори на кяр, защото със същите пари изплащаме собственото си жилище). Докато работех и получавах добра заплата изплащахме по $600, защото колкото повече внасяме поне в началото, толкова по-добре - в смисъл, по-бързо ще се изплатят лихвите. Обаче то и там е една цяла наука - това са машинации, игра с проценти; отчаяна работа е да го разбера с моя прост инженерски акъл. Виж, медсестрата повече се втурка в тази посока и по-добре знае кое как трябва да се направи – аз хич и не ебавам да знам дори…
Снощи правих пълнени чушки, а Даниела пържи кюфтета. Днес ще ги застройвам със сос, че да опита и малкото, дето цяла вечер не миряса и ми се вря из ръцете, докато готвех. Искало “мИсо” да яде, а не от зеленото на чушката, но за вечеря помина набързо само с един кускус и си легна недоволно. Застройките ми вече са доста бедни напоследък - само с по едно яйце, вместо с две и повече, както до сега; ба мааму, голяма стагнация настана в наше село – ако ми спрат и ракията, направо ще се замонаша!...
Хайде, сега ще излизам, че слънцето знаете ли го къде се е вдигнало чак – часът стана 08:00; таман си му е време да започвам. Довечера ще ходим на гости у Верчето, а утре продължавам с дейностите си по двора – ебаси каква тежка орис ме ориса...
12.03.2003 – През тези няколко дни изобщо не съм помислял за своите писмени сърцераздирателни излияния, защото бях плътно прикован към двора - прилепнал към дувара като глист, сраснат с калдъръма и моите любими камъни. Добре ама днес пак е една отвратителна киша навън, един мокреш се е схлупил изпод небосклона, та не е за нищо. Напред се върнах от Отдела по социални грижи – най-после ни отпуснаха подаянията си. С тях ще се оправяме сравнително добре – поне борчовете и сметките си да покриваме. И двамата с Дани продължаваме да търсим отчаяно и безнадеждно работа, но с нулеви резултати за сега.
Днес ще си изгледам обедния филм като един истински пенсионер, а после ще седна да се занимавам на компютъра - тъй или иначе по двора няма да се работи поради лошото време. А така го дават да бъде чак до петък – което означава, че може и почивните ми дни да отидат в бездействие и хайлазлък. Неничко каза, че тази събота ще дойде на гости у нас, но какво точно ще правим с него и аз не знам още. Дано поне времето да е хубаво, че да отидем някъде на разходка – то че няма да се бачка, вече е повече от ясно. Другата неделя пък сигурно ще ходим на рождените дни на Краси и Мария, приятелите ни от Бризбън. Те са родени в два последователни дни още през миналата седмица, но понеже също като нас не се намират в особено цветущо финансово положение, та за това моабета им се поотложи малко. А пък и ние трябва подаръци да купуваме - масрафите извират и бълват на всяка крачка; колкото щеш...
Днес ще запиша няколко епизода на видеокасетата, които сме си правили междувременно и напоследък. Скоро тя ще се напълни с достатъчно нагледен материал и ще я изпратим, но сами виждате какво голо хоро се е люшнало около нас, та не ни е много нито до филми, нито до театри. Когато сме на работа, няма време за нищо – то прелита покрай нас като един миг. Тогава обаче има пари за всичко, но времето пък не ни достига, за да се харчат. Сега, след като по цял ден сме свободни, можем да свършим хиляди неща, но сме притеснени финансово и не ни се прави нищо; няма и пари в същото време. Въобще, всичко това е едно голямо противоречие - да го е яд човек да се замисли, ама какво да се прави. То не ми се и пише даже, да ви кажа честно и открито. Първо няма нищо, с каквото да ви зарадвам - нищо ново не се случва, нито пък нещо старо се развива в положителен аспект. Все чакаме някой да ни повика на работа, но за сега и телефонът стои един такъв мълчалив – безмълвен и онемял, като бит гъз...
18.03.2003 – Гледам, че точно 10 дена не съм писал в тефтера. Не че съм бил зает с кой знае какво - просто тук става вече въпрос на мокаятлък и голяма доза нехайство. За всичкото това време успях да изляза само 3-4 дни навън да работя, на пълна надница + извънреден труд и то без прекъсване за обедни почивки. Останалите бяха все дъждовни и работех на пресекулки. Доста време и въобще дори не съм бутал нищо поради непрекъснат порой от дъжд. Така беше и днес - добре че вчера успях поне да си излея малко бетонец, с който разширявам площадката (калдъръма) пред камината. Днес мислех и да я облицовам с камъни, но времето пак не ми позволи тази дейност.
Единственото хубаво нещо за този кратък период беше, че Нени дойде в събота вечерта у нас. С него първо ходихме на мотокрос и чак тогава се прибрахме за вечеря. На другия ден ги водих с Ванеса на разходка по разни винарски изби да търсим прогнило буре за моите домашни проекти. Нямахме особен успех и в тая дейност, но поне Неничко покара моята кола и беше видимо доволен. Не успяхме много да свършим и с него, поради финансовите затруднения на баща му. Рано сутринта ходихме на битака. Той си купи едни туби за бензин, а аз разни цветя за лехите на Даниела. Всъщност той ни купи двете саксии, а аз отделно взех един кактус. В тази пясъчно-пустинна почва изглежда, че само кактуси ще можем да развъждаме – те барем не искат вода и грижи. Веднага ги засадихме като си дойдохме, а после отидохме за буретата. Даниела си остана в къщи, че да наготви, ошета и изпере след гостите ни предната вечер. Верчето беше у нас. Тя наскоро купи къща през няколко двора от нас - на нашата улица, само че още в началото й, в “горниьо” край. Та приказките ни се въртяха все около предстоящите ремонти, инвестиции и т.н.
Аз много слабо напредвам в строителството, а пък в търсенето на работа съм в точката си на замръзване; на “кота нула”, ако това е по-научния израз. Никой от никъде не се обажда и не ме търси за нищо. Всичко живо наоколо е като препарирано - стои заковано и чака да види какво ще стане с тая шибана война в Ирак. Австралия влиза във военните действия с 2000 души войска на страната на Америка и Англия. Всички останали държави са се дистанцирали от намесата си срещу тоя изрод Саддам Хюсеин. Не знам вече кой с кои е и кой точно е добър или лош. Тези събития неминуемо ще дадат драстично отражение върху икономиката и то съвсем не в положителна посока, каквато на нас ни се иска. Бензина вече е $1 на литър, а до скоро беше 70 цента. Всичко расте поголовно - наеми, недвижими имоти; цените на стоки и услуги в най-общ план. Ако трябваше сега да купуваме къща, това вече щеше да бъде абсурдно. В нашия квартал цените са станали почти двойни, а и навсякъде другаде повсеместно. Верчето с 300 зора купи нейната къща за $160,000, която е само с две спални, не е на брега на езерото и изобщо не блести с някакъв престижен търговски вид. На съседите ни пък са им правили официална оценка от банката и съгласно икономическите експерти, техния имот възлиза на около $230,000 - като пазарната цена е обикновено с 20% по-висока от тази, на която оценяват банкерите. Подобна ще бъде стойността и на нашата къщурка, особено след като направим и двора. Абе с тая колиба ние пак хванахме последния влак - единствено благодарение далновидността на Даниелчето – не спирам да го подчертавам, защото аз нямах особено голям зор да се правя на кулак и земевладелец…
Днес пак ходих в Социалните служби, че им ползвам безплатно телефоните, когато е за търсене на работа. Обадих се на всичките възможни агенции които знаех, а пък и те мен вече познаваха от наши предишни съвместни срещи и контакти, но много надежди не залагам на тази карта. Не знам какво толкова стана изведнъж след Нова Година, но нещата изобщо не вървят така гладко, както това беше например лани. Сега се забелязва някакъв изкуствен (или пък нарочен…) застой - де да видим на къде ще избие всичко това.
Дано утре да е малко по-хубаво времето, че да мога да бутам поне из двора, защото това бездействие ме влудява. Безцелно си прахосвам най-ценното след здравето – времето! Можех в градината да хвърля още малко сили, а то сега - на никъде. Ту вали, ту спре – работата ми е свързана с бетон, цимент; като го разбъркам, то вземе че се продъни небето и аз трябва да зарежа всичко на средата. После се втвърдява в коритото, че пък го разбивам с чука – абе голяма стагнация и куцузлук са настанали; нали ви разправям аз – няма майтап този път, всичко е в най-суровата си действителност и като че ли вече не ми е и смешно даже…
Довечера със сигурност ще завърша филма - има още десетина пози да доизщракаме от фотоапарата и пак ще изпратим малък колет. Надявам се и няколко песни да събера, колкото за един диск. Гледаме и ние по някакъв начин да ви стоплим сърцата с нещо дребно, но май напоследък това също не ни се отдава успешно...
20.03.2003 – Хайде, рекох пак да драсна някой ред. А днес отново е един мъртъв и безжизнен ден. На всичкото отгоре и войната почна по пладне, нашенско време; Господ да им е на помощ - и на едните, и на другите; без значение от коя страна на барикадата се намират. Когато засвятка свинеца, всичко вече изгубва своето значение, както своята материална и духовна стойност.
Снощи, след като цял ден редих по двора калдъръм, че като опалих на края оджака, че като си налях едно вино (няколко пъти) – цяла вечер стояхме край огъня на лаф моабет. Опекох в жаравата 4-5 глави лук, хвърлих на въглените няколко карнака и с туй поминахме вечерята. Спомням си от детството, че по разни наши излети и еднодневни екскурзии така сме си пекли картофи. Стават много хубави, стига човек да има търпението да ги изчака – един път да се опекат и втори път – да поизстинат малко, че тогава чак да ги лапа. Обаче много по-успешна ми се струва рецептата за печен лук, от който аз после приготовлявам невероятно мезе. Луковите глави се заравят в жарта и се пекат, дорде омекнат напълно. Барем половин час трябва да им се отдели - в зависимост и от огнената сила, разбира се. После лука се вади, само леко се обелва най-горната люспа (която така или иначе е напълно изгоряла), а всичко останало вътре до сърцевината му е станало на мозък. Така се натрошава в една по-дълбочка чиния (купа) и се залива обилно с олио и оцет (и много сол, естествено – нищо че е вредна, нали все от нещо трябва да умрем; а защо в дълбока чиния ли, ще попитате? – амчи много просто, бре: защото събира повече шарлан, ето защо). На края как го ям тоя лук и топя комата с хляба в блажното – нека да ми е зле. А пък ако знаете само каква качествена пръдня се получава най-отподире – бойните отровни вещества по фронта са като малка капчица френска помада, спрямо тая задушлива и обгазяваща миризма; ха сега, да ви е сладко…
Днес първо ходих да водя Ванеса на детската градина. От там минах през Социалните грижи да завъртя някоя и друга шайба. Вчера, при поставянето на последния камък си счупих шпаклата, която само дето не можеше да приказва – сума работа ми свърши тая дребна тенекийка; че ми беше и аванта на всичкото отгоре, което я прави още по-свидна и ценна. Даде ми я един магазинер още миналата година, когато събарях плочките в баните. Но не издържа, горката на натоварването напоследък и се пречупи на две – точно както корабът “Титаник”. Та ходих днес да си купя заместител, защото с мистрията не мога да работя - не ми е удобна по ръцете. Купих си три размера за $3 от един вехтошарски магазин, да си имам. Мислех и доста работа да свърша днес - нищо че се беше смрачило, а-ха да завали. Добре ама прибрах се в къщи - докато се увъртим с Даниела, разни молби за работа пускахме, после ядохме, после пък войната обявиха тия мискини, че залепнах на телевизора да гледам кой ще надвие. Дани излезе по нейните задачи, а аз останах на компютъра да си проверя някои неща. Най-после към 15:00 реших и аз да изляза нещо да свърша по двора, но се оказа че съседа си е прибрал една машинка, с която режа тухлите - а бях намислил да скроя една тухла за външния контакт и ключовете на лампата. Прибрах се безславно, защото нямах какво друго да правя в момента. Иначе по едно и също време движа няколко обекта наведнъж, но всички те имат по нещо допълнително, което ми липсва и те така стоят замразени, докато набавя необходимото.
Намерих и буре за вино във вестника с обявите – искат обаче $100 за него, изедниците. Те и за $80 да ми го дадат пак ще е добре - само че на тоя деликатен финансов етап, на който се намирам от едно скоро време насам, аз само за $8 мога да го купя – при това веднага и без пазарлъци. А наличността на бурето ще ми развърже единия от “замразените” обекти и ще мога поне него да движа полека-лека. Има малка вероятност в събота и неделя с Краси да поработим нещо “на черно”. От там ще паднат малко парички, но не е сигурно още – а пък и те няма да са тъй много; за кое по-напред да ги харча…
Междувременно пристигна и вашето писмо № 133, в което пишете че сте получили скромното ни колетче. Аз довечера вече ще довърша видеокасетата и утре най-вероятно ще ви изпратим следващото. Всъщност, не – това пак няма да стане баш така, защото филма от фотоапарата пък не е готов още. Него ще завършим с рождените дни на Краси и Мария, на които сме канени в събота, че тогава ще е чак. Значи пак се очертава да настъпим в следващата седмица до края на този процес. Аз онзи ден направих няколко снимки, докато Нени беше покрай нас. Той е добре - в училище получил много добри резултати по някакъв негов проект (В+ и А-), което е почти отлично. Уж се бил стегнал, да го видим – така казва поне. Още обаче не ми е представил да му видя свидетелството от 11-ти клас – сигурно пак не е за показване. Крият и лъжат с майка си един през друг. Притеснявам се и с него, че на всичкото отгоре палеца на кракът му забира постоянно. Нокътя му расте в месото и ходил на няколко пъти да му го реже хирург. Дадохме му веднага разни билки и смрадлики да си прави баня и майка му да му връзва компреси. Онази вечер като го изпратих на влака, обадих се после да му напомня веднага да започне процедурите. Говорих и с майка му даже, накарах я да му прави промивки и компреси. Тя каза, че му запазила докторски час за следващия четвъртък – да му изрежел онзи половината нокът, че тогава чак щели да почнат с отварите. Вярват сляпо на разните бездарни тукашни лекари, които са по-зле от фелдшерите и конските доктори взети заедно. Да ги видим дали ще направят нещо - те са толкова немарливи и безотговорни, че да те е яд да ги слушаш какво приказват; Нени и майка му имам предвид. Часът за доктора е едва след 10 дена, до тогава смрадликата щеше да изсмуче гнойта и да има известно подобрение, ама не: докторът каквото кажел. Дреме му куреца на доктора за Неновия палец, но можеш ли да се пребориш с простотията человеческа – тя надделява във всички случаи (освен ако това не е някой филм с Брус Уилис или наивна детска приказка – единствено, когато “добрите” побеждават “лошите”)…
Гледам че големи митинги и протести стават против тая кървава война. Народа хич не е съгласен с намесата на Австралия в конфликта с Ирак, а не знаят че светът може да се отърве от тая гад Хюсеин единствено по този начин. Но и той няма да им се предаде така лесно – тепърва ще има много излишни жертви да се дават и войска ще гине бадева. Саддам-ът прави военни бази и погреби под земята, а отгоре им строи детски градини, болници или училища. В момента армията му е измесена с цивилното население, което той използва като жив щит и удобно прикритие. Такъв мръсник само в казан с разтопено олово трябва да му е мястото. Обаче обикновеният гражданин, живеещ и работещ спокойно и необезпокояван ни от режими, ни от диктатури не го разбира това. Дано по-бързо да го ликвидират, но аз взех да се съмнявам и в способностите на американската армия и оръжие вече. Я виж какво направиха в Афганистан – едно нищо и половина, с два плюса отгоре. Нито оня другия изверг, Осама Бин Ладен хванаха, нито ликвидираха престъпната му организация, нито нищо. А пък той самият току се появява от време на време по телевизията и им се присмива в очите – пази Боже такива да ни бранят от злото. Добре че Австралия е толкова надалече по географското си разположение спрямо останалата част на света, та да няма твърде много апетити за нея. Освен това тя в повечето от площта си е гол пущинак – там и кактусите даже не виреят…
Хайде, ще приключвам вече с политико-военният си и икономически коментар, че народа се прибра и настана голяма олелия около мен. Едната гладна, другата жадна – ебало си е мамата в най-остра форма. Само на мен нищо ми няма и съм корав като челик. Ще продължа сигурно утре, но не се знае точно в кое “утре” ще ми се падне сгодата за моя следващ презокеански, почти задгробен репортаж…
26.03.2003 – Необичайно време и още по-необичайно място, но в момента предавам на живо от един огромен търговски комплекс в Бризбън. Причината да съм тук е едно изненадващо интервю за работа, на което ходих сутринта. Сега утрепвам следобеда и попълвам свободното си време, защото довечера ще спя у Краси и Мария. Утре рано сутринта с Нени ще ходим да купуваме едно ремарке за мотора му. Въобще, с много сложни комбинации се занимавам, но пък за да не се правят излишни курсове с колата нагоре и надолу по пътищата, прибягнахме до тези спасителни решения.
Трябва пак да се е завъртяла още една цяла седмица, откакто не съм драсвал и ред в “новелата”. Особени новини около нас няма – нищо за хвалба; нищо за оплакване (да речеш случайно да се похвалиш – ще ти завидят; понечиш пък да се оплачеш – никой не може да ти помогне, освен сам самият). Иначе поработвам по двора, търсим работа с Даниела и така еднообразно и кахърно ни минава времето – в постоянно очакване и ослушване за телефонен звън.
Миналата събота и неделя бяхме на рожден ден в Бризбън на Краси и Мария. Там изкарахме много весело. Той ходи тук-таме да поработва и от всеки негов “обект” ми примъква по нещичко – де тухлички, де хартисал циментец; все артикули от първа необходимост. Та като си тръгвахме от тях, натоварихме ремаркето с много и най-разнообразни стоки. Прибрахме се в ранния неделен следобед – викам си на акъла: даже и ще поработя малко, докато залезе небесното светило. Е, поработих вярно, но не в строителството, а в “автосервиза” на тротоара пред къщи. Изчезнаха мигачите на колата – предпазител някой сигурно трябва да е изгорял, помислих с облекчение и известно успокоение. Почнах да разтоварвам тухлите – по едно време се наведох случайно и гледам, че едно парче гума липсва от колелото на ремаркето. Хайде, веднага ми се очертаха в съзнанието новите неминуеми масрафи за гуми – теглих една къдрава майна от моите по адрес на световния капитализъм и варварски империализъм, след което си продължих разтоварването. По-задълбоченият анализ на гумата обаче ми показа, че като се е отчекнало от гумата (а как точно е станало това хептен нямам на идея), въпросното парче грайфер е блъскало отдолу по калника, където пък минават кабелите за задните светлини на ремаркето. Мигачи, стопове – всичко се беше сляло (и смляло…) в едно; жиците бяха станали на дреб - от там е направило късо съединение и са ми изгорели предпазителите. Когато установих вече и това, в отчаянието и злобата си даже нямах сили да изпопържам повторно, както аз си знам от уроците в училище (изглежда изразходих цялата си енергия и мощ още на първата клетва, та не ми остана вътък да повторя заклинанието). Вместо да се гневя и разпенвам още повече, аз най-смирено и покорно започнах един по един и цвят по цвят да свързвам краищата на разголените проводници. Вкарах в употреба всички видове поялници, с които разполага техническата ми работилница. На края изолирах калайджийските ми връзки и съединения с изолирбанд, а отделно от всичко се въртях и сума време, защото беше много неудобно да се работи на самото ремарке. По този забавен начин си “оползотворих” следобеда – на края свалих и колелото, че на другия ден да го нося на “гумен” доктор.
Както се очакваше (но тайничко се надявах да греша…), тези шибани гуми на ремаркето се оказаха, че датират още от ерата на Кенеди (John Fitzgerald…), малко преди бруталното му убийство на 22.11.1963 и съответно такива марки, модели и размери не съществуват вече – стари, тесни, тежки и груби диагонални гуми, кой знае от какво; вероятно от редосеялка или моторен плуг. Все едно в България да търсиш гуми за “Победа”, “Варшава”, “Татра” и другите подобни возила, с които ни търкаляше социализма в устремният си ход назад, към недрата на историята. Добре че поне джантите са стандартен размер 13’’, та всички по-нови гуми им уйдисват. Така отидох в една автогробница, сайбията ми намери един чифт що-годе добри екземпляри и срещу банкнота от $50 ги смени и двете. Не ми беше хич до тези непредвидени масрафи и то баш сега - но то като дойде, не пита.
По този начин, с гумите си убих и понеделнишката сутрин, защото докато обиколя с колата и намеря мястото, където някой можеше да ми обърне внимание (нали всички претендират, че са много заети…), времето също отлетя. Прибрах се в къщи и за обяд направих един обилен и мощен омлет с разни остатъци от хладилника и много яйца. Ядохме двамата с Даниела, което малко ме завърна към живота и възстанови първичният ми образ със своето съответно по-човешко излъчване. Мислех дори следобеда да поработя сериозно из двора. Добре ама ненадейно ми се обади един делегат от винарската изба. Там по-предишната събота и неделя ходихме с Нени и Ванеса да търсим буре за вино. Сега ми се обажда, че буретата пристигнали – да отивам да си избирам едно. Закачаме мигновено ремаркето с Дани и отиваме в тая винарска изба – а тя е съвсем наблизо; няма и 35 км от нас – дълбоко в Балкана. Всъщност бурето не е цяло, а само дъното и 1/3 от височината му. Въпросният човек прави маси за ресторанта си с останалата 2/3 част, а по-малките парчетата ги използват като саксии за цветя. Онзи ми отделил едно, ама и то струва $40, пущината – няма лабаво за бедняка кога си има вземане-даване с богаташа! Обаче пък и аз след като веднъж съм рекъл, че от бъчва ще ми изтича водата на климатика – значи, че и точно така ще бъде; цената в случая е без значение, защото мога да си я и отгладувам, ако трябва! С тези мои налудничави идеи ще се получи един много интересен сюжет-ансамбъл точно над коритото с цветята, което вдигнах наскоро. Аз вече съм обяснявал надълго и нашироко за какво ще служи бурето, да не се повтарям сега. Този въпрос е засегнат и във видеокасетата, която също запълних. Само че и там имам известен провал, защото филмчето което снимах онзи ден с Нени и Ванеса, не можа да се събере цялото. Сега с остатъка му ще започна нова касетка, дано тя да стане по-скоро от тази. Така значи премина понеделника – вечерта дори бях доволен, че тоя шибано-омразен ден беше вече зад гърба ми…
Във вторник - вчера всъщност, излязох да работя по двора. Обаче нещо не се чувствах добре. Едно такова слабовато ми беше - все почивам, охкам, пъшкам; не ми е комфортно нито на тялото, нито на душата. Разбра се, че няма повече да се работи (с медицинско удостоверение и по здравословни причини, а не самоотлъчка). Прибрах се в къщи, изкъпах се, легнах и заспах. Хвана ме някакъв страхотен дрисък - нито съм ял, нито съм пил. Вероятно бях и понастинал, защото все още работя гол и бос по двора, а то вече хич не е лято, въпреки че привидно уж е топло. Земята изстина, постоянно съм мокър от бетони и цименти – малко вятър да ме духне в прибавка и съм вече паднал на легло. Даниела ме лекува с разни нейни илачи, а аз допълнително изядох и два-три лимона с корите - уж за затягане на “дюзата”. Изглежда обаче много прекалих с витамин “C”-то, башка и с киселото, защото сега пък съм със запек; абе то не е само една беля...
Онзи ден, в неделя по обяд, ми се обади един агент за някаква работна позиция. Та с него се срещнахме тази сутрин, но какво ще излезе от цялата работа, не се знае още. Постоянно живеем в изобилие от празни надежди. Получихме съобщение, че на баба ти Рейчъл са им разрешили визите и до 06 Юни трябва да са пристигнали тук. Само че как ще им платим билетите за самолета, това още не е съвсем изяснено. Те обаче стягат куфарите за насам, независимо от всичко. Дано до тогава да започнем работа, че иначе баят зор ще видим.
Краси е организирал един частпром за събота и неделя, може би и още някой друг ден. Та в събота сутринта отново ще бъда в Бризбън - пак ще спя у тях, за да работим и в неделята. Ще вдигаме една голяма ограда на някаква негова позната, която си купила къща наскоро. Е, ще падне и някой друг долар, но надницата за такъв вид работа е далеч под стойността на канцеларската зад екрана на компютъра. А тая сега ще е дюлгерска – нискоквалифицирана и неофициална – хората плащат малко. Но пък и това ще е нещо, след като се има предвид положението, в което изпаднахме трайно и неочаквано.
Значи, днес е сряда (това го казах вече). Аз каквото писах до тук – писах. Утре цял ден ще съм с Нени, а вечерта като се прибера, пак сядаме на компютъра да търсим работа. В петък ще гледам да поотхвърля малко дейност по двора, а рано сутринта в събота излитам за Бризбън, за да работим с Краси. Ще си дойда в неделя след обяд, но ще съм убит от работа и хич няма да ми се занимава с писане на мемоари. Освен това ще трябва да погледна обявите в Интернета за някое вакантно работно място. Вчера пък на Даниела се обадиха за една медицинска позиция, та днес и тя беше на интервю; чака резултати и от още две други места - да видим какво ще излезе на края. Абе нали ви разправям аз - няма лабаво при капитализма, хептен пък при нас (Боже, колко добре си бяхме по време на социалистическия строй и по-специално в развитото му общество – вярно че не ни плащаха много, ама пък и ние толкова им работехме)...
Сега ще се ориентирам към привършване на своя тъжен монолог. Ще мина на бегом през гастронома, за да видя какво има намалено по рафтовете, че да взема някое мезе на нищожни цени. При първа възможност ще се включа пак, а най-вероятното е Дани да довърши листите, защото тя ще иска час по-скоро да ви изпратим касетката, заедно с настоящото ми поредно писмо. Пропуснах само да отбележа, че пристигна и колета ви за рождения ден на Нени. Аз не му го нося сега, а ще му го дам едва когато той дойде у нас през Великденската си ваканция, която е съвсем наскоро. Неничко ще дойде сам с колата си, защото до тогава вече ще е взел шофьорска книжка и няма да има нужда от придружител, както беше до сега.
Ебаси колко странно ме поглеждат хората, когато си надигам кълките периодично - ту от ляво, ту от дясно и 0в равномерен ритъм. Прост народ! – ами тествам си червата и корема, бре тъпани такива, като се надувам леко, за да попръдвам; нали искам да проверя дали ми е минал дрисъка. Но явно, че съм се излекувал вече, защото не се подмокрям отзад, както вчера. Това натурално лимонтузу много помогна – затегна ми халката, все едно с канап я закърпи...

02.04.2003 – Здравейте, мили майко и татко! Включвам се и аз за малко, за да довърша писмото на Ачи и да ви изпратим най-сетне дълго чаканата от вас касетка и малко нови снимки. Все давам зор на Ачи: “Хайде да пускаме писмото”..., а той все отлага чакайки да започнем работа, та да има малко по-радостни новини около нас. Е, в следващото му послание със сигурност вече ще намерите и такива - чакане му е майката.
Сами се досещате, че няма нищо ново откъм нашата част на света. Все подаваме молби, все ходим по интервюта и все още нищо не се случва. Такова “нямане” се е заформило, че краят му не се вижда. Но аз съм оптимист за разлика от Ачи, който е увесил нос и изгубил всякакви надежди. Ако от някъде капеха стотинки, не е никак лошо да сме си и двамата из къщи – непрекъснато има какво да се върши по двора, навън и вътре из дома.
Ванеса е най-добре от всички ни – ходи на градина, играе тенис в сряда (5 нейни урока струват $35), танцува в четвъртък – абе детето се оформя доста “ангажирано” още от сега. Добре че е тя, та да ни радва...
Друго за сега няма – ще се изключвам, че нещо и аз взех да звуча “минорно”. Не ми се поглежда към вратата на хладилника, където слагаме сметките за плащане – вече има четири дето чакат ред, плюс на Ачи дълговете под формата на данъчни задължения към Министерството на Финансите. Но, едно по едно – намерим ли работа, край на мъките. А сега – напред, към пощата да пускаме писмото... и да чакаме вашето. Обичаме ви и ви целуваме много: Ачи, Даниела, Нени и малката Неси…

08.04.2003 – Независимо че Дани привърши писмото и аз уж трябваше само да го изпратя, междувременно се създадоха известни предпоставки, които осуетиха тази процедура. Надявам се, че днес вече никакви причини няма да попречат на това добро и благородно дело, но тъй като все още е 06:30, реших да опиша случките и до този момент, та всичко да върви заедно.
Мисля че последният ни виртуален и духовен контакт беше миналата седмица. Аз се занимавах усилено по двора, а Даниела ходеше като “лудото Ленче по Пиротска” (това е неин любим лаф…) от интервю на интервю. Даже днес тя пак е на едно - не знам какво ще излезе от всичкото това нейно скитане. Аз също получавам по някое и друго анемично и безпочвено обаждане по телефона, но крайни резултати нямам все още. Единствената положителна стъпка в посоката за намиране на работа е, че вследствие на едно мое успешно интервю от преди две седмици, съм бил одобрен за следващия кръг интервюта, в който ще се боря с още двама души за тази позиция. С колко други подобни съм се преборил на първия рунд аз не знам, но вчера агента ми се обади, че съм “прескочил трапа” за следващия етап. Не мисля обаче, че баш мен ще изберат за тази работа, но пък знае ли човек...
Онзи ден (в петък вечерта), пак изпратих няколко молби за работа тук и там. В събота рано сутринта заминах за Бризбън, където с моя приятел Краси работихме на черно - че и в неделята даже; зидахме една ограда. Взехме по някоя жълта стотинка дневна дажба, но пък се и изкривихме от работа; по 10 часа на ден. Като машинен конструктор в някой офис, за тези изработени часове надницата ми би била малко по-височка, но дюлгерската е много ниска - особено пък на калфата, какъвто съм аз. Но каквото и да е - все си е някаква помощ, да мога да платя регистрацията на колата поне, с известно добавяне “от джоба” разбира се. Всяка година изедниците искат по $700 нещо като пътен данък, но ние плащаме на два пъти за по 6 месеца, вместо пълната сума за цялата година. В парични средства излиза абсолютно същото, защото имаме две коли, но поне не им даваме толкова много суха пара на камара.
Съботният ми ден още от най-ранните си утринни часове беше озарен посредством факта, че моят малък Неничко имаше рожден ден - направи и той 17 години, калпазанинът му с калпазанин. Тогава той беше на работа, както споменах по телефона. Аз получих вашите поздравленията, предназначени за него и му ги препратих. Вечерта след работа ходих да го видя, да го поздравя за неговия празник. Те щяха да се събират у “бабалъка” си на моабет - канени били с майка му. Вместо тя да направи едно тържество у тях, да посрещне гости за рожденния ден на детето си, завлекли се моля ви се те у хората; но какво да разправям повече аз - не ми се коментира, че ми шупват фекалиите като се сетя. Ние предишната седмица ходихме с него да му търсим ремарке и намерихме едно. Той предварително си купи и подаръка за рождения ден от нас – някакво спортно кормило за колата, което му бяхме обещали. Нени го плати тогава, че аз нямах пари в себе си, но му казах че това ще бъде подарък от нас с леля му Даниела. Дадох му 50-те долара вечерта, както се бяхме разбрали – нали за работата през двата дни ми платиха на ръка и то веднага. С него заедно изпратихме и по още едно съобщение до вас, но той до момента не беше получил нищо от вашия телефон. Сега обаче започнах да се съмнявам къде вероятно е станала грешката: неговия телефонен номер се набира от тук точно както го знаете. Мисля обаче, че ако другия абонат е в чужбина нулата отпред се изпуска, а пък се прибавя +61 (което е кодът на Австралия, а “+” в случая замества 0011, с който код се влиза или излиза от местната телефонна система). Пишете ли тая нула отпред или не? Посъветвайте се и с Албенчето при случай. Тя утре има рожден ден - ще й изпратим едно съобщение, за да я поздравим…
Та значи, след завършването на строителните ми трудодни в събота и неделя, аз спах у Краси, а Мария беше тук да прави компания на Дани. Те пък ходили през деня по магазините, а вечерта били на женско гости с Верчето и с още една тяхна обща приятелка. Изкарали си весело и безгрижно, кикиморите недни - живи да ги оплачеш; докато в същото време ние превивахме гърбове с тухлите и кереча, а от мъкнене на тежките кофи с вар, мъдете ни увиснаха кажи-речи до петите – още малко и да си ги застъпим. На мен понеже предната седмица ми се бяха обадили за едно интервю в понеделник сутринта, та спах у Краси и в неделята. Бях си взел риза, връзка, панталон, да се облека чистичко и прилично като истински човек. Щото аз иначе ходя все като вампир - с мръсните къси гащи и една продрана фланелка, дето от кал и мръсотия вече не й личи цвета какъв е. Даниела често ходи да ми ги пере, но все безуспешно, защото аз се мърлям постоянно. Че като се облякох сега и се погледнах в огледалото, не можах да се позная – толкоз да съм бил хубав в новите си дрешки! А пък аз и въобще не предполагах, че не само умът красял човека, ами искало и да се издокара малко! Хайде, отидох в 10:00 на това интервю - скоро ще дойдат резултатите и от там. До обяд привърших, даже чаках още едни агенти да ми се обадят, та докато бях в Бризбън да се видя и с тях. Късно е чадо, си рекох на акъла – така и не ги дочаках. Специално от там така или иначе не се очертават някакви кой знае какви резултати и развития, но беше хубаво поне да се видим и поразговорим. Обаче не можех да бия още 180 км, та пак да се връщам в Бризбън заради тях - за това ги зарязах и се прибрах у нас.
Снощи на компютъра изпратих още няколко молби за работа. След малко, като ми станат от сън принцесите - едната я караме веднага на детската градина, а пък другата ще я водя на една ферма, че да ми помогне с напълването на още едно ремаркенце с камъни, защото закъсваме с градежите отвън. Тонове камъни и бетон съм вкарал в тоя шибан двор, но пък става много хубаво. Всички цъкат с език, само че не проумяват колко бавно се развива този процес - особено ако не ми е това занаята и не съм учил в СПТУ по сградостроене...
Събрали са се няколко песни да напълнят един диск - ще взема да ви го запиша, че да върви заедно с колета. Смятам че ще успеем да се включим в грамажа до 0.500 кг.
Ами комай това е всичко за сега, милички на мама! Мисля споменах, че Дани и днес е на едно интервю за работа - само че ще отиде чак следобед, защото до обяд ще сме заети с камъните. Аз после ще разтоварвам ремаркето сам и ще се занимавам с обща подготвителна работа. Активното строителство се предполага да се възстанови едва от утре пак, защото то не тръгне ли още от сутринта и то с ранните лъчи на слънцето, нищо не става само за половин работен ден.
Чувам, че Ванеса вече си тананика оттатък - трябва да се е събудила. Научил съм я да пее и песента “Когато бях овчарче” - всяка вечер се приспиваме с тази мелодия. Искам да я научи хубаво и тогава чак ще я запиша на камерата - трябват й още малко репетиции; един ден и това ще стане. Иначе тя е много добро дете, все иска да помага и да прави нещо; послушна е общо взето. Добре е и в детската градина, където ходи с голямо желание. Там играят, пеят, въобще – живот! От нас - целувки и поздрави на всички. Ваши: Дани, Ангел, Ванеса и Нени…