Страници

вторник, 10 май 2016 г.

Писмо No 15 (VI-VI.2006)

Скъпи и обични родители наши – единствени приятели и общи врагове!

Предполагам, че към днешната дата 13.06.2006, вие все още не сте се запознали със съдържанието на скромната ни пратчица, но сега аз подхващам своята нова тема на размисъл, защото много скоро пак трябва да ви провождам нещо дребно. Нека обаче да караме всичко подред, за да не изтървете нишките на тази моя своеобразна изповед – хем малко тъжна, хем пък малко смешна и забавна, на моменти дори страшна; е, много често даже и отблъскваща, но да знаете, че не съм я измислил аз. Иначе примерите за това са много - толкова много, колкото нервни окончания има в мозъка на една амеба, например. Та, ето значи, какво става по-нататък с героите от този личен писмен монолог, включвайки в това число и самият себе си.
В петък (миналата седмица), буквално часове преди отпътуването на Еми, отидох да й прибера DVD-то от ремонт. Нагласихме багажа и направихме последна проверка на екипировката. Записах всички възможни и налични снимки на отделни “плочи” - едни вкарах в обикновени дискове (т.нар. CD – компакт диск, които имат сравнително малък капацитет от около 700 Mb), докато по-голямата част поместих на DVD (това пък са дигитални видео дискове с огромен обем от порядъка на 4.7 Gb; последните събират горе-долу 6-7 пъти повече информация от предшествениците си, а съм чувал, че имало вече и такива с двоен капацитет: 8.5/9.4 Gb, та дори 17.08 Gb, които обаче са рядкост). За голяма наша радост едните вървят и се четат успешно от устройството, а другите (DVD) не рачиха да тръгнат. Брех, мамка му - в някакво чудовищно чудо се видях; направо полудéх! - както се изразяват литературно шопите. Първо обвиних техниката (в лицето на производителите й от JVC); след това в клетвите си се спрях поотделно на всички софтуерни продукти и компютърни програми, а най-накрая тирадата ми завърши с няколко цветущи послания (от моите…) към оня вагабонтин Бил Гейтс – началника на “Микрософт”, със специално и най-вежливо обръщение по адрес на майка му. Въобще нея вечер в къщи беше един малък “ужас” + голям “ад”. На всичкото отгоре, аз нали се изхитрих и рекох да усвоявам технологията в своя максимален размер, та с всичкия си акъл записах около 2600 снимки (с обем близо 3.5 Gb) на един общ DVD-диск, който както се разбра впоследствие - оказа се твърде неподходящ като носител на подобна информация. Когато стана ясно, че няма да свършим работата и не можем да се преборим с последиците от световния технически прогрес, аз започнах да прехвърлям снимките на Еми върху обикновени дискове – напълних общо 4 “тави”. Така поне тя щеше да се завърне в Родината с някакви веществени доказателства от пътуването и срещите си с туземци от тоя край на света. На края седнахме да изпием и по една бърза ракия за изпроводяк, позяпахме малко откриването на Световното първенство по футбол чрез директното му предаване от Германия и така безславно и апатично приключихме деня. Моят куфар, с всичките артикули и армагани вътре наклони стрелката на кантара към 14-те си кила, а на Еми подаръците надвишиха 25-те тегловни единици. Някакво невероятно чудо трябваше да стане, за да я пуснат стюардесите да им прекрачи прага на самолета с толкова много багаж. Нощта обаче пада, завесата се спуска и спектакълът завършва недовършен – лягаме и спим, за да осъмнем на другия ден в ранното му съботно утро...
Какво става вече на сутринта – скачаме двамата с Ванеса и първо тичаме на урока й по музика от 08:00 до 08:30. Из целия град се движим с колата на Даниела, със закаченото отзаде й ремарке, натоварено до върха с топове стар мокет. Е, той може и да не е бил чак толкова стар, но ние го изхвърлихме поради липса на място за съхранение, захранвайки по този начин и густото на собственото си благосъстояние – няма нещо по-престижно за един богаташ от това, да изхвърля своите стари вещи на боклука. Очевидно онези хора, от които купихме къщата са мислили да правят капитален ремонт и накупили плочки, мокети и т.н., но ние разкарахме всичко, защото трябваше да освободим гаража за евентуалните наематели на жилището.
Така значи - от урока бичим в най-големия дъжд да хвърлим мокета на бунището, за да освободя ремаркето, че пък после в него шибаните плочки да товаря. Като свършихме тази гнусна работа се прибрахме - оставих Неси в къщи, а аз отидох в къщата да нахвърлям плочките в каручката. А те тежат тонове, пусти да опустеят дано! – общо 66 м²; 66 парчета (кутии) от по 9 броя с размери 33 ⅓ см х 33 ⅓ см теракот. Изкривих се, докато ги кача всичките в ремаркето, а за самото него пък - да не говорим; добре че то вече има ново дъно, та да не се разпилеят по улиците на квартала.
Прибрах се най-накрая и аз в къщи - мислех си да разтоваря плочките някъде из двора, защото Даниелчето много упорито и напористо (с магарешкия си инат – разтърсващо активен и по разрушителни способности клонящ към шопския…) искаше да ги запазим за евентуален бъдещ ремонт в новата къща. Като ги видя обаче колко са много на обем и още колко повече тежат, като се замисли че ще трябва да ги прескачаме още години напред (кой знае колко и до кога, с нашите социалистически темпове на развитие и строителство…), та взеха да й се нормализират мераците и кандиса да ги продадем. И то пак добре, че аз съм толкова отворена и контактна личност, та се заприказвах на улицата с едни млади хора – наши съседи (спрях се основно заради булчето – разкошни цици има, завалийката; сигурно още кърми – нека да е жива и здрава още дълго време да си ги поклаща). Та от дума на дума и от лаф на лаф момчето спомена, че в момента брат му правел някакви ремонти из тях и можел да купи плочките от мен. Точно както и стана на края, но специално на този момент ще се спра малко по-нататък в текстовата част на изложението си...
Както се предполага вече, покрай всичката тая суматоха и разтакаване нагоре-надолу, времето напредна неимоверно много и безмилостно жестоко, а ние най-късно в 11:30 трябваше да сме излезли от нас – съгласно своето разписание шибаният самолет излита в 14:15, а пистата му е чак на международното летище в Бризбън. Първо самото пътуване до там; после предвиждах и известни “дребни” разправии заради багажа по гишетата и т.н. - времето лети и не чака никой. Викам си - таман ремаркето е натоварено и закачено към колата на Даниела, ще го оставя така, а до летището да идем с моята. Да - ама не, защото точно в тоя звезден миг на моята се оказа, че й е издъхнала гумата. Резервното колело пък е някакво малко и специално (почти като на мотоциклет) и не е подходящо за дълго пътуване, нито пък за развиване на високи скорости по магистралите. Така ние пак увиснахме да разчитаме на голямата каруца. Хайде, подпирай ремаркето с тонове товар връз него, че махай тегличи – въобще, всичките галимации се изсипаха върху кухата ми и нещастна кратуна баш в последния миг (както обикновено).
Едва в този тържествен момент, когато съседите излязоха да се сбогуват с Еми, стана ясна историята с дисковете и то по-специално с проблема по записа на снимки. Някои от тях са файлове с друг формат и не могат да се разпознават от DVD-плеърите в случай, че са записани на DVD-дискове. Такива файлове можели да се разчитат само от обикновените CD-дискове на съответният си формат. Така компетентно се изказа съседът, а той е престижен и уважаван от всички ни водопроводчик и особено тези работи с дисковете ги разбира много; докато аз съм си прост галфон и моята специалност е свързана предимно с камъни, цимент и калдъръм...
Това до тук, добре - даже отлично, ако не и много добре. Вече разбрахме къде ни е била грешката и ще си вземем бележка занапред – повече да не правим така. Натоварихме двата огромни куфара, с всичкия ръчен багаж, чанти, торбички и найлонови пликчета и потегляме към аерогарата на столичния град.
Там на митницата обаче ни чакаха съвсем нови изненади, от коренно различно естество. Някакво космато изчадие моля ви се, с мустаци и много близко до Хитлеровият джинс (на всичкото отгоре от женски пол и с подобен извратен характер…), като се задъвка с нас за допълнителните килограми, та ни направи направо луди. Пусна животното му недно на Еми куфара да се тътрузи по лентата към каргото на самолета, макар че и той самият беше със свръхтегло, но вече за моят като прибавка към първия – положението стана абсурдно. Щяла да ми го таксува кикимората, ужким като 10 кг, вместо за истинското му тегло от 14 кг, но по някаква си нейна извънземна тарифа, в размер на космическите $48 за кило – такива им били законите. Че аз да не изпращам колет на пощата, ма уличнице проста и тротоарна?! Ех, рекох си - пак няма късмет този скъп татко мой, уж да го зарадвам с нещо, за което той има такъв голям мерак... За миг ми спря сърцето, присви ми се душата, сълзи избиха по очите, а сополите ми рукнаха из носа като през крив улук - ахá да се разрева; не от друго, а от синовна мъка и дълбока злоба, специално към тоя нечифтокопитен австралийски монархо-фашист и мракобесник, обут в мрежест чорапогащник на петна от петнист тиф и точки от дребна шарка. А пък това, че носеше бикини с дантели изобщо не я правеше по-добра и различна от една овца (с извинение пред животното, заради грозното ми сравнение) – и сега като си спомня за нея, та пак настръхвам като петел. Оф-ф, аз май много време й отделих на тая мастийска уруспия, ама като ме е яд на нея, та пощръклявам чак – нататък обаче сценарият ми продължава вече без нея в главните роли.
Вследствие на разигралата се мелодрама и разменените помежду си любезни пререкания, ние дипломатично се отстранихме от гишето и аз си казах, че поне на Еми багажа да тръгне успешно, пак ще бъде добре за всички нас. В края на краищата, никой не е длъжен да ми разнася дисагите по света и у нас, че пък и обратно. Добри люде ни посъветваха да се срещнем с някакъв пастир от служба “Свръх багаж”; бригадир ли им беше, звеновод ли – тъй и не разбрах (ба мааму, какви сладки позиции си измислят, само за да къртят пари и да получават заплати – а ние смотаните да блъскаме с кирките и лопатите; досущ както при социализма - аз нали ви разправях, че двата строя много си мязат). След поредното претегляне на везните, общото тегло на куфарите стъпи над 38 кг (при законно разрешени само 20 кг – какво искам и аз, но нали човек винаги се надява на чудеса). Въпросният ръководен другар и партиен деец, а много вероятно и номенклатурен кадър от летищната управа каза, че компромисно ще пусне само 30 кг през цедилката – това беше един истински Чърчил и джентълмен със синя аристократична кръв, а не сиво искърско говедо като оная хитлеристката, дето ми мязаше на надзирателка в женски концентрационен лагер – ох, ето че пак се сетих за нея.
От там насетне водевилът ни продължи със следващото си действие, макар и под по-ведрата светлина на сценичните прожектори. След като цяла седмица в къщи най-старателно и грижливо надипляхме и подреждахме всеки отделен парцал, боклук и армаган, сега – хайде, вадим обратно всичко, разпиляваме го върху мозаечния под на чакалнята и започваме да пренареждаме; със същата синовна любов и още повече старание и Божия смиреност. От моя куфар с огромно огорчение махнах едно сапунче “Лукс”, пастата за зъби “Сигнал”, видеокамерата с всичките си принадлежности и атрибути, както и една електрическа дрелка - досущ като татковата. Исках да му я изпратя, че да ги ползва и двете едновременно, защото работят с еднакви батерии. Аз я бях купил от някаква гаражна разпродажба срещу цял долар ($1) единствено заради самата й батерия - елементите ги издърмуших и запазих само кутийката им, която оставих в багажа, защото тя поне беше лека. По този начин, без и най-малкото да съм го искал, аз лиших скъпия ми татко от няколко армаганчета, но действително в дадената ситуация, в която попаднахме под ударите на правилата, нищо повече не можеше да се направи, за да облекчим положението си или пък да предизвикаме нечие снизхождение. Аз дори с цялата си артистичност, със своя благ и нежен характер плюс множеството мои душевни добродетели, не успях да се преборя със законите и установения партиен ред. И пак, независимо от всичките ни подредби и пренаредби на всичко до тук, килограмите дойдоха едва на 32, та с още цяла тирада от молби и гърчове, най-после багажът потегли успешно. От куфара на Еми извадихме само една дъска, в комплект с няколко ножа – наистина много хубав кухненски атрибут за рязане на сиренца, кашкавали, пастърми, луканки и прочие деликатеси, но пък достатъчно тежък и солиден за пренасяне през девет царства, та в десетата република чак. Така че от цялата какафония поне тя не беше ощетена (с много)...
След като се преборихме с толкова много дебати, уговорки, молби и душевни катаклизми, ние най-после качихме багажа на лентата – за всеки случай се преместихме на друго гише, за да не срещам изцъкления поглед на мустакатата и космата хитлеристка; опасявах се да не би да извърша публично някое ритуално убийство, че да я и лежа в затвора после на боб чорба, леща яхния и на чекии сутрин, обед и вечер. От там ней-експедитивно се отправихме към ръкава, където самолетът вече чакаше нервно и моторите му бръмчаха на полусъединител - готов да потегля със или без каквото или когото да е било на борда си. Първоначалното направление на Еми беше за Сидней; от там с едно приземяване през Бангкок прелита половината земно кълбо, кацайки директно в Лондон и на края окончателно слиза на перона във Враждебна. Изпратихме се, поплакахме си и се разделихме до следващата ни среща – кой знае кога, къде и дали…
Малко тъжни и укахърени, ние с Даниела и Ванеса поехме по вече добре отъпканото трасе от летището на Бризбън към наше село. Понеже беше все още твърде рано докато се прибрахме, трябваше неотложно да проведем някои опреснителни и козметични мероприятия в новата къща – смяна на дръжчици по кухненските долапи, разни ключалки, потягане на разхлабени панти, винтове и гайки тук-там и т.н. За слава на Бога и Светия дух, таман се прибираме и гледам че моя съсед (и жена му с големите ненки, помните ли я? – щото на мен не ми излиза из ума...) беше оставил една бележка в пощенската ни кутия - да му се обадя, че неговия брат действително щял да вземе плочките. А по пътя с моята изгора се и карахме даже - дали да не ги дадем пък на Краси, че барем той да си направи ремонта у тях, след като ние не можем. Обаче по този начин с Божията намеса спорът ни се разреши угодно за всички потърпевши страни. Аз поработих малко по онази къща, върнах се до нас и се срещнах с момчето – там на място се спазарихме, бихме ръката и се разбрахме на другия ден в 07:30 той да идва, че да ги взема тез проклети и шибани плочки, защото аз вече не можех да ги гледам.
Него ден беше и Задушница (значи всички наши починали баби и дядовци са помогнали вкупом за разрешаването на багажния проблем...) - Даниела ходи на черква, но беше затворена; сърбите я отварят само в неделя. Купихме брашно и олио, та на другия ден с почести ги занесохме в църквата им. Аз, след като помогнах на момчето да прекараме плочките до тяхната къща и участвах също в разтоварването им, когато се прибрах у дома само се изкъпах и излязохме веднага. В 10:00 пък ние трябваше да бъдем в Бризбън, в един от централните им градски паркове, където от кметското настоятелство и градска управа беше организирано всенародно официално тържество по приемането на емигранти за Австралийски граждани. Мария и дъщеря им бяха едни от тези щастливци, а Краси вече беше станал “aussie” малко по-рано (“óзита”, както се наричат туземците)...
14.06.2006 – Много ми се искаше вчера всичкото да си го разкажа на един дъх, но тук едни хайвани ме прекъснаха нещо по служебна работа, та не успях. Усещам, че вече се оттичат последните ми дни на тази сладка службица и по всичко личи, че скоро ще си вземам последното “сбогом и прости…” с управлението на фирмата. За днес имам да свърша съвсем малко работа, след което си вземам два почивни дни. Чак в понеделник ще им се появя отново, за да видя до къде са я докарали – проекта, по който работя в момента трябва да мине през няколко човека, отделни служби и инстанции, че едва тогава да му се даде зеления семафор за изработка в метал. Когато това евентуално се случи (и то ако изобщо се случи, защото е твърде вероятно то да не пробие желязната жилетка на капиталиста…), аз ще трябва да му изготвя чертежите, по които евентуално да се изработи изделието. А те от своя страна никак няма да са много, нито пък ще бъде нещо сложно. Най-много да се мотая една седмица с тях и това вече наистина ще ми бъде краят. Е, ако разбира се през това време не се появи нещо друго, което също е малко вероятно. Те това си е около мен ситуацията поне за момента, но тя може да се промени всеки миг - заедно с въртенето на Земята и обикалянето й около Слънцето, както и с движението на Луната по орбитата си. Така че още от сега не може да се отсъди с голяма доза сигурност - кое как е, и как ще бъде в най-близкото си бъдеще. Да оставим обаче това сега настрана, за да се върна на вчерашния си недовършен разказ, в който стигнах едва до тръгването ни за Бризбън.
Първо минахме през сръбската черква да оставим брашното и олиото, а и да запалим по някоя свещ за упокой душите на мъртвите. После - с мръсна газ и летим по магистралата към Бризбън. По пътя колата на Даниела пак си съдра ремъка на климатичната инсталация (компресора). Там отдолу става нещо с нея, но още не мога да разбера точно какво (с колата й бре, не под самата Даниела). Тя и колата й е на доизживяване вече, защото напоследък много овехтя и прекалено често взеха да й се обаждат разни старчески болежки. Поръчали сме на Неничко да търси нещо хубаво и евтино от търга, където работи. Моята японска гейша за сега крета още, въпреки че и тя наближава пределна възраст от 310,000 км. Само че на тези години вече всякакви изненади могат да се очакват от нея, а един евентуален ремонт (да не дава Господ…) ще ми се окаже твърде нерентабилен за кесията; което пък със сигурност ще наложи закупуването на още една кола. За сега уж няма такива изгледи, но знае ли човек какво го очаква иззад завоя, че да се подготви за контраатака...
Значи - след като се скъса ремъка по пътя, ние продължаваме към Бризбън с пълна пáра и на отворени прозорци, поради излизането от строя на хладилника в купето. А пък там е един ад, една галимация – “не ти’й работа как’ Сийке”! Няма къде да се паркира; колата се оставя някъде на майната си, а после се върви пеша до целта или пък се плащат сума пари за паркинг, но ний хептен “не сме от тях как’ Сийке” да им насипвам в алчните и бездънни джобове. Криво-ляво намерихме малка дупка между две коли в една тиха уличка и отидохме в парка. Докато се завлечем пеш до там, тържеството вече беше започнало без нас, но ние не бяхме изтървали много от рецитала. На края емигрантите издекламираха вкупом клетвата, изпяха си химна и това беше цялата им церемония. Нашата бойна група се оформи като доста интернационална – измежду всички нас прабългари, власи, траки и помаци, имаше представители на местното австралийско общество, наред с аржентинци, белгийци и дори едни далечни датчани. Така обединени като в партизанската бригада “Венсеремос” на другаря Че (Ернесто, Гевара…), всички целокупно се изтърсихме у Мария и Краси, в новата им къща която си купиха неотдавна, та да им я и осерем порядъчно. Всъщност те там си живееха на квартира, но собствениците решили да я продават и така я купиха без да се пренасят и нанасят. Че като се почна една люта битка с началните салати и аперитиви, през ордьоври, топли скари и ледени напитки, та до среднощ - а седнахме по обед още. На края само белгийския отбор остана на повърхността, макар и вече полужив и малко фъфлещ. Белгийката е много сладка, разумява се (макар че тя пък беше плоска като дъска отпред, но аз когато се напия държа повечето на душата, защото за плътта не ми остават сили и губя част от мераците си…) – та, с нея обменихме няколко любезни лафа чрез скромните ми познания по езика на любовта, който се оказа че аз хич не съм забравил след толкова много години, през който не го бях упражнявал. Като ги слушам как говорят помежду си, всичко им разбирам – проблема идва от това, че аз не мога да кажа нищо или поне не чак толкова много; да оставим настрана колко пък е смислено. Като катализатор на разговора обаче и ускорител на от(с)ношенията ни и този път се яви добрият наш Цар Алкохол, с помощта на когото паднаха всички стени и прегради, та си разбрахме от думата. Както и да е - ние останахме да спим у Краси и Мария, като Ванеса отдавна си беше легнала сама някъде из стаите.
На другата заран пихме по едно ободряващо кафе с по няколко отрезвителни бири и полека-лека се прибрахме. Още там разбрахме за злощастния, загубен някъде по пътя куфар на Еми, който пък към настоящия момент вече се е завърнал благополучно при собственичката си, за слава на Всевишния и неговото небесно царство. Снощи приказвахме с нея - точно след като говорихме и с вас. Разбрахме набързо кое как е било и че тя ще ви дойде на гости в събота. С нея се уговорихме да вземе със себе си инструкцията на апаратурата - просто за запознаване с някои от предварителните операции и манипулации, докато аз допълнително изпратя татковата. Още на летището махнах и нея от куфара, защото много тежеше в папката – и нейните листи наброяват доста като количество, които разпечатах на работа и подредих в нарочна папка. Сега обаче, понеже напоследък много се изучихме и усвоихме из основи тънкостите на компютърното дело, вместо на хартия изпращам този документ като отделен файл, записан в един от дисковете - трябва някой на компютър само да го отвори, след което да го разпечата на “хартиен носител”, както се изразяват “учéните”. Вчера отправих официално запитване, отнесено директно към щаб квартирата на JVC, с въпрос дали пък случайно нямат тази книжка на някакъв друг, по-разбираем от шибания им английски език: да речем руски, дори немски или някакъв по-висш и престижен славянски език, какъвто определено е българският. Довечера ще проверя на Интернета какво са ми отговорили.
От сега нататък вече най-усилено започвам заниманията си по долната площадка. Теренът ми е подготвен, нанесъл съм си плочите; камъните също. Остава само да накроя парчетата и да почне реденето им. В понеделник беше почивен ден - като се завърнахме от моабета, аз отидох да си довърша започнатата и зарязана по средата работа в новата къща. На бърза ръка оправих всичко и се прибрах, за да продължа с шетането из нашия имот. Имахме с Даниелчето няколко насаждения да боднем тук и там покрай лехите в градината, та с това си уплътнихме деня, вместо да скучаем и да се търкаляме по креватите. Иначе някаква друга сериозна дейност не е извършвана. Междувременно, за да се движа поне из града, монтирах резервното колело на моята кола - нали й беше спукана гумата. Точно до мястото, където работи съседа Рон има сервиз за гуми, та му я дадох там да й ударят една лепенка. Снощи я сложих обратно и всичко си отиде по местата – отново сме готови за огромните разстояния на Австралия и бясната надпревара по пътищата й.
20.06.2006 – Ба мааму, одисеята ми продължава. Питам се само: где ще й е края, а отговор още нямам - бил нейде отнесен, далече в безкрая! Миналата седмица работих каквото работих за благото и развитието на капиталистическия строй в продължение на цели два дни и си взех останалите два (четвъртък и петък) като почивни (но пък и неплатени). Предадох задачата, по която се занимавах в последно време, за да могат кочите глави хубавичко да я огледат от всичките й страни и евентуално да я утвърдят за следващия етап на изработката. Това с Божията милост и благоволение се случи и аз, именно благодарение на този триумфален факт, все още съм на работа – без самият да знам до кога ще ме търпят. Но преди да стигна до въпросния толкова ключов момент в развитието ми, първо ще ви подхвърля едно кратко експозе на уж “почивните” ми дни.
Както целият свят знаеше вече, поставянето на плочките в долния двор бяха придвижени на дневен ред с чувствително предимство пред всички останали стопански дейности в частната ни собственост – свещена и неприкосновена. Площадката беше подготвена идеално, всичките материали - струпани на камара в единият й край; оставаше само да се започне работата, което винаги се е явявало в ролята си на най-мъчителния елемент. В четвъртък аз почнах да разкроявам плочите. На компютъра си имах разчертан целия план с точност до хилядната част от милиметъра - знаех вече от какво по колко ми трябва като количество. Всичко беше така разчетено и пресметнато, че да режа плочите наполовина, използвайки и двете им части. Цяла сутрин се занимавах с тяхното разчертаване (белязах с молива къде им е средата, че да карам по-лесно по линията, когато ги режа). После отидох да търся машина с диамантен диск. Та хá тук, хá там – машинки имат бол, ама за използването им искат и пари, изедниците (а пък ние, които сме родом от старославно Габрово никак не обичаме да плащаме ей така, заради онзи дето клати гората). На края като ги зачесах с моя малкия ъглошлайф и проблемът ми се реши безплатно. Е, падна малко игра и бъзикня, но това не влиза в калкулациите. Технологията ми беше малко първобитна, но пък иначе доста успешна (още повече, че съседът го нямаше да ми се смее и подиграва на техническия гений и смелия инженерен подход към темата) – първо режа от едната страна до средата; после обръщам плочката от другата, защото поначало самия диск е малък, а плочите дебели и разделянето им не можеше да стане само с една операция. На края разчупвам половинките с чука и длетото – все пак и художествено творчество трябваше да се прояви някакво; нали сме наследници на уста Никола Фичев. След цялата тази гнусна и противна процедура по разполовяването на плочите, заглаждам всички остри ръбове и оръфаните им краища - пак с машинката, разбира се; че няма да ги стържа с ноктите си, я? И така, та цял шибан ден – заринат в прах и пепел, облян в псувни и пот, подложен на неимоверна шумотевица, от която и сега дори ушите ми продължават да пищят и се стряскам нощем насън (не, не – до напикаване още не съм стигнал, но пък виж: нощните полюции ги владея до съвършенство, ако тук пита някой или просто се интересува). По някое време Даниела си дойде от работа; доведе малката от училище – последваха ритуалите по ядене, свирене, къпане и така първият почивен ден мина успешно. А това беше само подготовката за настъплението…
Следващия ден (петък) започна вече и същинската битка по плацдарма на събитията (плочника, в случая). Като по някакво чудо Даниела не беше на работа. Аз заведох Ванеса на училище и на връщане докарах едно ремарке с пясък – само колкото за начало и да видя кое как става. Постлах първо няколко ката найлонови чували директно върху пръстта, която предварително бях напоил обилно с отрова против плевели, треви и други израстъци. Теоретично този дебел пластмасов слой също няма да позволява на тези растения да избиват нагоре и да се показват между фугите на плочите. На всичкото отгоре тези торби ги бях крал от завода - дори вече и не помня с каква точно цел съм им посегнал, но определено е била благородна; аз иначе чуждо не барам, освен ако нямам в главата си само чисти и свети подбуди като мотиви и подтик към иначе малко криминалното и не твърде Богоугодното деяние. Вместо обаче да изхвърлям въпросния материал, реших да го погреба в земята по предназначение си. Това мероприятие ние с Краси не го проведохме, когато редихме плочите в горния двор и сега постоянно скубя разни треволяци, които израстват отдолу. Но за там вече имам други кардинални и по-драстични решения, които ще спрат този растителен процес веднъж завинаги. Друга, не по-безобидна напаст са и мравките, които не знам защо, но намират за свое много забавно приключение да ми вадят пясъка от между плочите и да си го трупат на купчинки. Малко им остава и на тях от това своеобразно удоволствие, защото така ще ги напръскам, че ще им отровя и гнездата чак – мръсна, дребна и трудолюбива, гадна твар!...
Та, значи - стигнахме до пясъка. Като се прибрах, с Даниела веднага почнахме да го нанасяме надолу и да го разстилам по площадката. При мене бате, няма такива “Ама дай да си изпия кафето поне…” и “Чакай да си допуша цигарата, че ей сега я запалих…” – скачаш долу в окопа и ровиш до посиняване на аналното отверстие. Бях спрял колата отпред на площадката пред гаража - от ремаркето товарим с лопати количката на съседа, аз я карам до стълбите отзад; после с кофи отнасяме малко количество, за да не ми тежи чак толкова и останалото с количката го тътрузя по стъпалата надолу, когато последната е вече малко по-лека. И така - чак до края на ливадата. Такава беше технологията на процедурата – и отново: малко подобна като на египетските роби, но по-съвършена поне на мен и за момента не ми беше известна.
Като разстлахме първото ремарке с пясък, аз даже започнах да редя отгоре му и плочите. Това също не беше кой знае колко бърз или приятен процес, но поне видях как става цялата работа и доказах на себе си, че не е и чак толкова сложен. Та нали и майсторите, дето това им е работата и с тоя занаят си вадят хляба, в края на краищата не са с по две пишки, ами само с една като мен. А пък щом като те го могат с килийното си образование, значи и аз бих го можел с моето, дето е само до трети клас (или пък “бих го могъл”? - ау-у, че интересно глаголно време се получи; то е уникално и едва ли ще го има някъде из читанките). Дадох си дори и малко наклон, че като вали дъжда да се изтича в езерото. В горния двор, от прекалено висшият ни майсторлък с “майстора”, се получиха две падини, където при валеж водата се задържа на локви и отстрани погледнато е много грозно; башка дето е и срамота за дюлгерските ни способности. Сега на тези места трябва да се извадят плочите, да им се подложи малко пясък отдолу и после пак да се наредят. Добре ама аз нали все време нямам за корекции на вече направеното - гледам предимно новите си обекти да приключвам, защото премиалните идват именно от тях, а не от ремонта на старите. Иначе капитализмът си е баш добър строй, но от време на време ни трябва и малко социализъм - за известно напомняне с цел да не се самозабравяме...
Както и да е – по едно време пясъкът в каручката свърши и с Даниела решихме да отидем още същия ден за две допълнителни ремаркета, вместо аз да ходя сам на другия ден и да си разпокъсвам времето. Така и стана, само че цял следобед мъкнахме пясък надолу, та ми се откачиха чак кокалите от ставите вече към края на деня. Но пък материалът стигна до последната кофа и площта беше подготвена напълно за окончателното нареждането на плочите отгоре. С тази мъчителна операция приключих едва в събота, когато през целия ден не мръднах от шибания плочник, но пък го наредих до самият му край А пък един кучешки студ беше долу до водата – хем примесен и с малко вятър, от онзи Сливенския; най-гадният. Пясъкът също беше мокър от дъждовете, а аз се въргалях из него като прасе в тикви – абе, голяма мизерия беше, няма какво да се лъжем. На краката си нахлузих по две найлонови торбички от супермаркета и чак тогава ги наврях в миризливите обувки. Така поне се опазих от измръзване първа степен, но пръстите си на ръцете не ги чувствах – в казармата барем носех ръкавици с два пръста, а тук – гола кожа. И колчем изпадна в такава или подобна физическа и душевна депресия, та все за комунистите се сещам и все с добро си ги споменавам – нихното семенце дано изсъхне, кьораво да се не намери, вдън земята черната дано потъне! Къде ли щях сега да бъда, ако не бяха те? - ако не бяха изкрали като пладнешки разбойници (но защо като? – че те са си...) на единият ми дядо нивите и ако не ги бяха интернирали към Вратцата с баба ми Софийка? Ами ако не бяха обрали стоката пък на другият ми дядо от дюкяна, барабар с чергите и инструментите, а?! Па си викам на акъла – добре все пак че бяха те, та ни прокудиха на п*****а си майна чак, че иначе кой знае какъв дебел и рязан курац щяхме да си джвакаме под тяхното тъй мъдро и далновидно ръководство (пардон – диктатура на “пролетариата” беше думата). Та, благодарим ти, партийо любима, че ни направи от живота - вместо да е само лято, да си дремизгаме във вечната му зима!...
Напоследък, дори в Австралия и въпреки нейните светли бъднини, нещо взе и времето й да се разваля и да удря повечето на Сибир, вместо да напомня за знойните тропически нощи на Екваториална Гвинея или поне на слънчева Сомалия откъм обратната страна на черния континент. Вечерта даже преваля малък дъждец, който за малко щеше да се пресече в сняг като на Петрохан (само че специално в този кратък контекст, аз не наденицата от миналото, ами настоящият Старопланински проход имах предвид).
Така, след тази успешна офанзива на трудовия фронт, за неделята ми бяха останали да скроя само няколко малки парченца плочки, с които завърших напълно и този грандиозен обект – лично за мен, един истински гигант на социалистическото ни строителство. До обяд втасах с всичко и му ударих катинара. Остава само да се циментират плочите по краищата, да им се залеят фугите, ситен пясък да се разхвърля отгоре за попълване на аралъците, но наред с това времето трябва да е идеално сухо. А пък то от два дни вали дъжд, който сериозно ще осуети тези мои смели насрещни планове. Иначе, за да си почина по-активно от почивните дни, в неделния следобед с Ванеса ходихме по разходки, на пазар и т.н.
Най-после завърших първата си професионална продукция, излязла от новата видеокамера. Макар и малко беден откъм ефекти, записът е с разкошно качество и много скоро ще го прехвърля на диск. Дано и Еми да ви донесе армаганите час по-скоро. Чакам всеки момент специалистите от JVC да ми се обадят дали имат описанието за устройството на татко на друг език. Ако ли не, ще го изпратя на английски във вида си, в който е сега, а пък там вече ще се оправяте някак си. Очертава се да имам работа до края на тази седмица, а пък от там нататък - ще видим. Друго интересно за сега няма (че то и преди не имало нищо забавно); ще гледам да пиша отново до последния възможен миг, след което изпращам дисковете със снимките, писмото и т.н.

Хайде, здравейте и от мен, скъпи родители наши. Ачи пак ме “натовари” с пускането на писмото, защото днес почивам. Аз не знам той какво вече е написал – понеже бързам за пощата и за това драскам набързо няколко от най-актуалните новини около нас; дано само да не се повторя с неговата изчерпателна информация. Нашето малко Неси излиза във ваканция от утре (22 Юни) до 17 Юли. През този период за няколко дни ще я погледат в училището – от занималнята децата ги водят на кино или по концерти; след което ще я поема аз (ще си взема отпуск от работата за десетина дни). През това време смятахме да ходим при Сашко в Аделаида, но плановете ни се смениха - къщата им все още не е готова и поради тези причини при тях ще отидем чак в края на Септември (тогава пък е другата ваканция на Неси) - така хем ще изчакаме и появата на бебето (чакаме мома). Е, за сега ще обикаляме из Gold Coast и ще учим български - Ванеса вече се опитва да чете и пише доста успешно, но й трябва още, че малко смесва двата езика... Както тате - нали знаете, без натискане не става. Дай Боже да успее да се изучи, че да оправдае парите, които даваме за училището й.

Обичаме ви всички: Даниела, Ачи и Ванеса…

събота, 30 април 2016 г.

Писмо No 14 (V-VI.2006)

Милички наши майко и татко – братя и сестри незнайни; сродници от всички краища на кълбото, близки мои и познайни!

В събота (баш на връх Гергьовден) към вас потегли поредната ни малка пратка, но пък се надявам, че за сметка на скромното й материално съдържание (от няколко китайски боклука…), дългото ми и обширно писмо ще осветли всички временни информационни затъмнения, които са ви измъчвали до момента. Макар чрез “мишката” фактите да се предават частично в сбития си телеграфен стил (за по-недосетливите - своеобразна двустранна комуникация с взаимно разменяне на безброй безплатни SMS-и през мобилните телефони, за сметка на шибания оператор в дадена част на света), в писмото вече ще намерите всички пикантни подробности, свързани с отделните случки и събития. За съжаление своя предишен репортаж го писах цели 5 месеца, че и горница дори – не е изключено до края да съм ви поотегчил малко с безсмислиците си. Ето защо този новият, който току що наченах ще бъде значително по-кратък, защото ще го изпратя по Еми - надявам се заедно с множество дребни и едри “сувенири” от отсамната страна на иначе кълбовидната ни планета. Така че поне сега няма да чакате толкова дълго и трепетно появата на някакъв нишан от нас.
Тъй като днес пак е понеделник, в разказа си за кратко ще се пренеса в края на миналата седмица, за да опиша как премина времето ни до снощи. В четвъртък сутринта Даниела отиде да посрещне Емилия на летището, а в петък подписахме контракта за къщата. През този период изгледахме няколко подобни в нашия район, но нищо не ни грабна окото – хеле пък това на Даниела, която по принцип гледа под микроскоп всяка нищожна подробност. В настоящия случай обаче, учудващо за нас околните и приближените й, тя хареса всичко и то много, заради което дадохме ход на начинанието и то на мига – всичко стана толкова светкавично бързо, че аз самият нямах физическата възможност да довърша своя извънредно дълъг процес на дълбоки анализи, премисляне и обмисляне из основи, в чудене и маене като хлебарка, запряна в кутийка от кибрит.
За пореден път около нас станаха буквално чудеса, за да се оформи цялостния план и в крайна сметка да се стигне до щастливия завършек. Изглежда му станахме симпатични (по-скоро Даниелчето…), защото агентът се обади точно на нас – преди това къщата не е била и обявявана даже, че е за продан. Казвал съм и друг път, че тези агенти са големи хиени и онзи долен, зализан лисик само по безжизненият ми и безапелационен поглед веднага беше разбрал, че не към моята персона трябваше да отправя атаките си – аз своевременно и най-любезно щях да му тегля една майна, наритвайки го старателно в топките; изтрябвала ми е на мене къща, че пък и втора на всичкото отгоре – нямах абсолютно никакви намерения да попадам още един път под ударите на банковото дело и да си създавам излишни масрафи по изплащане на имотни кредити. Обаче моята Йорданка поддаде - огъна се завалийката в мераците си, наведе си главицата и ние веднага задействахме финансовите институции: банки, адвокати, брокери, консултанти и прочие подобни кръвопийци. Не аламинут, ами “аласекунд” стана всичко.
Вечерта разбира се, седнахме на софрата. В полунощ вече се знаеше, че аз на следващия ден няма да съм в състояние, че пък да им ходя и на работа даже, докато в същото време всички комшии в околовръст почнаха да пеят и покрай нас да си приказват на български език. Касетките, които изгледахме плюс още множество други само затвърдиха нашите здрави етнически корени и предразположиха към по-смелите ни пиянски позиции – това бяха вълшебни записи и предавания, с чисти и кристални картини; разкошни български песни, родна география и обща култура! Предния ден се бяхме разбрали със съседа той да заведе Ванеса на училище, а аз да бягам рано за камъните – с намерения това да стане още в 06:30. Добре ама аз легнах в 05:00 – в 05:30 повърнах първия път; след това на два пъти срах – съответно в 06:00 и 06:15. Има-няма да съм дремнал малко докъм 07:00, когато поех тъжно към кариерата. Трябва да съм бил още под алкохолна наркоза, защото едвам напълних половин измъчено ремарке със стока, но пък не помня как изобщо стигнах до мястото. Хвана ме страх да не би да хвърля топа сред купчините с камънаци и трошляк – ако не ме види онзи мужик с булдозера (който също може да е бил в моето окаяно състояние), като нищо можеше да ме зарие отгоре полужив в някоя камара. На бърза ръка се прибрах в къщи, за де не ми търсят останките от трупа някъде по пътищата. В това време пък Даниела вече ме чакаше на вратата (е, не чак с точилката, де – та тя ми е толкова добричка…) – беше хукнала на ранина към банката, да не би случайно да й свършат парите в трезора; нали трябваше да ни отпуснат заем за къщата, кожодерите мръсни. Колата й трябваше, за да си върши служебната работа - аз само откачих ремаркето и тя замина.
У нас изпих една гореща и ободряваща крем-супа (чорба-“вода”, както я нарича Ванеса) с много лимон за затягане на ауспуха, че от тая мастика нещо ме хвана рядкото щастие и се прострях на миндера да подремна още малко. Едва тогава си прочетох писмото и както онова малко лястовиче от шедьовреното произведение на Ангел Каралийчев “Майчина сълза” заспало, след като глътнало сълзата на майка си, така и аз, пропит с най-дълбока синовна мъка по вас се унесох в сънищата си - колкото да огладнея пак...
През деня Даниела и Еми излязоха по разходки, пазари и т.н., а аз после се хванах да пренасям камъните - от предната площадка, където все още бяха в ремаркето, та до най-отдолу, кажи-речи до водата; щото аз вече почти до там съм стигнал с градежа на стъпалата. Подготвих бъркалото за следващия ден и запалих оджака. Последва свирене с Ванеса и разни други ритуали, докато най-после седнахме да вечеряме – обменихме си малко приказки и се разквартирувахме по стаите, защото предната нощ беше значително по-дълга от обичайното и в нас нямаше нужните физически сили за повторна подобна.
В събота аз станах рано и почнах да се занимавам с моите строителни дела, а останалите целокупно отидоха на урок по музика. Вечерта бяхме канени у Мартин и Даринка на Гергьовден - нали малкия е Георги, а пък и баща му. Та приключих с дейността си още по видело, за да имам време да измия, почистя, да се изкъпя и т.н. Краси и Мария минаха през нас да се видим. Аз понеже малко закъснях с приключването на обекта, те взеха Неси с тях и заминаха, а ние малко по-късно като втасах, натоварихме другата Емилия и Роберт, та чак тогава се завлякохме на тържеството. Там се запознахме с много нови българи, като особено внимание заслужи едно семейство от Първомай. Може да се окажем и някакъв далечен род даже с момчето, защото дядо му е поправял мотоциклети, баща му също, та се съмнявам да няма нещо общо с онзи наш човек, който колекционираше и ремонтираше стари мотори. Но специално за това ще имаме отделен телефонен разговор, с имена и други подробности.
На този моабет беше и Желязко, който прави плочките у нас - пяхме и свирихме на китарата с него до 02:30. У нас се прибрахме в 3:30 - аз от там насетне се хвърлих да готвя и да си правя миш-маш, защото бях послепял от глад. Вечерта масата беше отрупана с всякакви гюзлеми и аз уж там ядох, ама в къщи си дояждах. Така се приключи Гергьовден. На Ани не сме се обаждали, защото нямаше кога. Сашо също го споменахме на тържеството. Бяхме заедно с техни общи приятели още България, които дори в началото са живели за кратко у тях, когато са пристигнали тук. По-нататък ще се виждаме и с тях...
В неделя обаче не успях да стана още в тъмни зори, както съм си свикнал - нали бях “нощна смяна” предния ден. Но към 09:30 отново се заех със стъпалата. Въртях-суках, какво съм мерил не знам, но последното стъпало, което аз смятах че ще ми е уж последно, сега излезе два пъти по-високо от другите – та от много акъл ще зидам още едно. За което пък камъни няма да имам достатъчно, защото онзи ден взех само колкото да ми стигнат и малко да хартисат, за геран и други подобни. Прогнозата е вече ясна - пак трябва да ходя на кариерата, пак да събирам в шепа камъче по камъче и т.н. Но пък то кое ли ми е станало от пръв път, че и стъпалата да направят своето изключение – ама моля ви се, няма такова нещо...
Следобеда си попълних времето с изравяне на пръст от долния двор – просто за разнообразие. Бях натрупал повечко, като очаквах че земята постепенно ще се слегне; само че тя не мръдна. При това положение като вали дъжд водата се стича отгоре през дувара, вместо да попива надолу. Исках да сваля нивото под горния ред на камъните, за да се завирява когато поливаме с маркуча или по време на валеж. Идеята е водата да отива по предназначението си, в корените на растенията, а не да ми се губи някъде и само да пълни езерото. Плюх си пак на ръцете и закопах с лопатата, хвърляйки излишната пръст на долната площадка. От там вече ще я изнасяме с кофи - на ръце по стъпалата до предната част на къщата, за да пълним ремаркето. Така се бъзиках с лопатката чак до вечерта. По едно време Неничко пак дойде с гаджето си Лин, та изведоха Ванеса с тях на разходка около езерото. Ходиха да видят новата къща отсреща и после седнахме на двора. Малко по-късно дойдоха и новите ни приятели от Първомай – отбиха се на път за дома. Те живеят на около 3 часа от тук (пътуване с кола имам предвид), в онзи стар винарски град, където преди години водих само татко. Това беше по времето, когато ходихме на онази злополучна екскурзия със семействата и родителите на Румен, Сашо и всички останали от тогавашната ни компания...
10.05.2006 – А ето какво става по-нататък. Снощи (вчера) не съм писал, защото се рових из Интернетния търг да търся записващо DVD за татко. Ние търсим всъщност две – да има и за Еми едно, че да й направим някакъв малко по-специален и разумен подарък за спомен, вместо да я товарим разни безполезни сувенирчета от рода на кенгурчета, коалчета и прочие китайски кич. Спрял съм се на няколко възможности – за сега всичко опира до въпроса кое колко ще струва, но смятам, че и там ще се реши нещо в наша полза...
В продължение на две поредни вечери след работа изравям пръст от долния дувар, който аз доста усърдно пълних точно по времето, когато Даниела беше в България за погребението на баба Райна. Добре ама нали от пустата моя лакомия, а пък и пръстта беше на аванта, та изглежда съм се поувлякъл в пълненето на ямата. По всички изкопчийски правила и закони, рохкавата пръст с времето и дъждовете се сляга и аз тогава рекох да оставя една педя над нивото на камъните - именно заради този аванс. От този случай минаха обаче цели две години и абсолютно нищо не се слегна, както очаквах и както ми се искаше. За това сега се наложи да изгребвам горната част и да заравня пръстта на няколко пръста под ръба на зида. До този момент по време на “мусонния” период или пък когато поливаме “овошките” (кактусите…) с маркуча, водата се изтичаше направо долу, без изобщо да проникне в почвата. Е, този дефект снощи вече го отстраних напълно. Разбира се, като последица на моята гениална инженерна намеса, след отнемането на пръстта корените на всички хаотично разсадени там насаждения се подадоха. Те поначало бяха плитко заровени, та се наложи да ги пресаждам - вече от новото ниво, само че по-надълбоко. Снощи в тъмното също не можах да оценя достатъчно правилно водните проби, защото много бързо мръкна и не се виждаше нищо. Чакам някакъв сериозен дъжд, за да направя и мелиоративния си анализ. Но пък поне сега водата се задържа на едно място, сравнително равномерно по протежението на целия зид и стои там, докато попие надолу към корените - не се излива безстопанствено през дувара, както беше до момента.
Вчера най-после от Щатите пристигна моята прословута видеокамера – на пръв поглед една малка и дребна фъшкия, на която ни можеш да прочетеш нещо по корпуса й отвън, нито пък да видиш за какво служи всяко отделно копче. Е, вярно - влиза ти в задния джоб и не се носи на рамо, обаче зор ще видя, докато й разгадая хилядите сложни функции. А онези от фирмата дали и едно дебело ръководство като прибавка към общата неяснота – 72 страници инструктаж за ползване и манипулация! Че кой, рекох, ще ви го чете цялото, бре? Нали ние, умните балканджии ръководства не четем – ние си действаме по нюх и собствен усет. Изглежда обаче, че не само нашата изключително ерудирана нация не ползва подобни писмени съвети. Именно заради такива, определено многознаещи индивиди, англоезичните народи са измислили една мъдра поговорка, която в случай на необходимост се свежда до абревиатурата “RTFM” – а именно: “Read The Fucking Manual!” В буквален, а пък и в преносен смисъл, това по-скоро наставление и напътствие не означава нищо друго, освен простичкото: “Прочети шибаното упътване!”, естествено преди започване на каквато и да е дейност, с каквато и да е апаратура. Аз може и друг път да съм давал обяснения на това литературно понятие, а съвсем не е изключено и занапред да си го припомням многократно, защото то важи с пълна сила в моя конкретен случай на частично техническо невежество. Както и де е - сега слагам всичко на “автомат”, че е най-лесно и така ще караме поне в началото. Единственото, което успях да разбера без много познания по темата, беше да заредя батерията на камерата. Но дори и за тази, на пръв поглед проста манипулация се наложи да чета в букваря - лошо нещо; не съм щастлив. Разбеснях се и за друго - всичко сложили в кутията, моля ви се онези хайвани от JVC, само касетчицата не ми турнали вътре в пакета. Не се полагало било - тя се купувала отделно. Сега и нея трябва да търся из магазините.
Иначе друго съществено няма около нас - всичко си върви по установените норми и канони – много свирене, по малко работа; повечко развлеченийца и удоволствия...
11.05.2006 – Напоследък доста интензивно започнах да следя пазара за записващото DVD на татко. Даже още довечера ще играя на Интернетния търг за едно такова устройство. Снощи купихме самолетни билети на Сашко – искахме да дойде на гости точно по времето, когато ще празнуваме нашите рождени дни (или поне този на мама си Дани); тъкмо да се види и с Еми, докато е у дома. Така той пристига на 30 Май, а на 03 Юни тръгва обратно. Очертава се пак да ни е много сгъстена програмата, но ние така по-добре се справяме; динамично и светкавично.
Снощи купих касетки за новата видеокамера. Те са някакви много малки, специален размер и старите, които имам изобщо не стават. А пък колко са скъпи – не ме питайте, че ми се обръщат червата като си спомня колко пара оставих в дюкяна.
Днес ми се счупи седалката на колата – да бе, на онази спортната; японската. Изобщо не мислех, че такива дефекти могат да се случват на тукашните автомобили. Щото пък аз си спомням и за една малко по-друга, доста-доста позабравена история, със силно изразен любовен оттенък, която обаче резултира по същия начин под формата на счупена облегалка на татковото Жигули. Трябва да е било някъде в далечната 1980 или най-късно през следващата – таман се бях уволнил от казармата; млад студент, жребец-ебец с високи потентни възможности, бясна полова мощ до умопомрачение и неограничена степен на похотливост вместо хоби. Имах си тогава една, как да я нарека? - “другарка” вероятно; моя стара, изпепеляваща любов от времето на безгрижното ми абитуриентско лято и шибаните кандидат-студентски изпитни вълнения през 1978 (вълнуваше се всъщност единствено майчицата ми – аз тогава много-много не ебавах да следвам във ВУЗ). Така по времето на една прекрасна обедна почивка, с тази моя силно възлюбена госпожа (съгласно съвременните определения за жена…), се намерихме на една още по-вълшебна слънчева полянка, малко над с. Торбалъжи в местността “Сечен камък” – вдясно от пътя за Трявна имаше множество странични, кални горски пътчета, проправени предимно от подобни мераклии и похотливи като мен (на такива едно време им викаха кърски ебачи, но пък виж - не знам какви са наименованията за аналогични случаи към днешната дата на 21 Век). Естественият развой на дадената ситуация, в хода на безкрайно краткия отрязък от време, предполагам е ясен дори и за децата от ясла “Зайченцето бяло”: цуни-гуни, вади-тури (без да се навъждат чукундури…). Облегалките на колата тутакси падат назад, а ние страстно се впиваме един в друг, обладани и омагьосани от сладостта на забранения плод; опияняващо стенем, цвилим и вием от кеф под звуците на хиляди цвъртящи пойни птички, в унисон с бръмченето на ята комари и най-вече на облаци от мухи. Кратък момент на зашеметяващ безразсъдък – и… о, време! Ти мамичката дет’ си си ебало – поне за малко своя бесен устрем да ми бе поспряло! Добре ама точно в дадения звезден миг на телесното енергийно освобождаване от задръжки и живи микроклетъчни организми (вероятно по-правилния термин би бил оргазъм, но аз, поради низшето си инженерно образование не съм твърде запознат с биологията като наука и в частност с анатомията като неин подраздел), нещо отдолу под заголения ми на слънцето задник каза “кръц”, после заскрибуца, нападаха по пода винтове, посипаха се метални стружки и замириса на руско желязо, излязло преди 15-тина години директно от заводите им в гр. Толиати.
Като си обухме притеснено и свенливо гащите и си повчесахме малко разчорлените, замазани от потта перчеми с моята трудна, почти невъзможна любов, оказа се че лостът, който движи облегалката на единственото татково возило се е прекършил на две (че какъв зор пък видя, да пикая връз него дано…). Предстояха ми дълги часове на мъчителни разпити и дознания относно историята на “заболяването”: как точно се е случило, защо все на мен така се случва и т.н., когато трябваше да давам отговори и на множество други въпроси от подобно естество. В края на краищата седалката на колата беше поправена; самата кола пък отдавна вече е забравена, а мимолетната ми ергенска забежка вероятно също (която остави обаче една прекрасна и незаличима от ударите на времето душевна деруга, притаена и скътана в най-дълбокото лоно на сърцето ми). Моля? - изкушавате се да попитате дали още я… Ами, да – аз още си я…
В този миг без да искам извърнах главата си назад и спомените ми нахлуха в нея стихийно и разгромяващо със силата на Ниагарския водопад. Прощавайте, ако съм ви отегчил с толкова искреното ми и откровено отплесване от основната тема – за мен все пак това беше едно съвсем кратко пътуване в миналото, въпреки че за момента настоящето ми е на по-предна позиция. С други думи – аз също съм си разглобил нещастната седалка на колата и всеки момент чакам едно наше момче от цеха да ми направи някакви малки планки, че белким с тяхна помощ да я закрепя криво-ляво на мястото й. А пък поводът, за да разкажа тази отдавнашна история беше, че за да строша на татко седалката, тогава имах най-истинска и достоверна причина. Докато в сегашно време моята кола не е бивала подлагана на подобни сексуални натоварвания и аз въобще не виждам връзката тя да се преебе точно по същия начин, както съветската й посестрима. Което пък идва да покаже, че в последно време японските коли се чупят досущ както руските през годините на соца; на къде се е запътил, тоя шибан свят голям? – самият аз дори не знам...
Довечера може да започна изхвърлянето на пръстта от долната площадка. Барем няколко колички да прекарам, все ще е кяр. Довечера малко, утре пак малко и на края ще я махна всичката, за да не ми обърква мерките на нивата. Така в събота ще продължа с предпоследното стъпало. Като го завърша напълно, тогава вече ще се разправям и с последното. Вероятно точно тогава пък и камъните ми ще свършат, та в понеделник рано сутринта ще търча до кариерата за още количества. Този ден Даниела не е на работа - тъкмо да използвам нейната кола с ремаркето. За последното пък вчера в завода ми отсякоха една ламарина, че да му подсиля дъното, което вече се продъни и изгни напълно откъм канатата. През почивните дни и с този ремонт трябва да се занимавам. Емилия и Даниела сигурно ще отскочат до Бризбън на разходка, а аз ще блъскам с кирката и лопатата в траншеята като трудовак на НДК-то или кечаджия по алеята на безсмъртието пред паметника на вр. Бузлуджа.
На 26 Май сме канени на общо събиране на българската земляческа група, тук в един парк на Gold Coast. По всяка вероятност тогава вече ще отидем и ние, ако разбира се Даниела не е дежурна тогава - надявам се там да са и новите ни приятели от Първомай. Всъщност само Крум е от там – иначе жена му е рускиня, много симпатична и весела жена. В скоро време той ще организира изяждането на едно малко прасенце някъде из техния вилает - само трябва да видим кога и как ще се нагласим с останалите от тълпата. Искахме да заведем и Еми нататък, че да се получи нещо като малка екскурзия, но май няма да сколасаме с организацията на това мероприятие, предвид краткото й време на престой. Във всички случаи трябва да бъде през някоя събота и неделя, а пък тъй както гледам – те не останаха никакви вече свободни; за всеки уикенд има по нещо предвидено.
12.05.2006 - Снощи след работа подлегнах пръстта от долния двор и почнах да я изкарвам с кофите нагоре по стъпалата. От там я товаря на количката и с нея пък я прекарвам на купчина отпред. Впоследствие вече, с неоценимата помощ на Даниела, ще я нахвърляме в ремаркето и ще я карам на бунището. Нищо по-механизирано не може да се измисли, освен да си плюя на ръцете с цел по-бързото товарене с въглищарската лопата № 8. Не ще ни маене, ни баене - нито пък молитви иска; блъскане му е майката – това е церът. Довечера продължавам акцията, че да си помогна за утре. Дано успея с едно ходене до боклука да махна повечето, а пък ако ми остане малко, ще го разхвърля равномерно отпред, за да не личи.
Еми и Даниела излязоха по магазините, а аз се занимавах с изриването на пръстта. Като мръкна отвън, влязох в къщи - изкъпах се и почнахме да свирим с Ванеса. След това пък седнах на компютъра да играя на Интернетния търг за едно записващо DVD - изтървах го само за няколко долара, мамка му. Следобед обаче има друго подобно – аз и за него ще играя. Утре също – и така, докато най-после не спечелим две парчета. Аз като се заям за нещо – умиране има, отказване няма...
Едвам си оправих повредената седалка вчера, но горе-долу стана. Само че сега не мога да я местя достатъчно назад и ми е тясно на краката. Това автоматично означава, че утре пак трябва да я разглобявам на съставните си части, да й сваля половината карантии, че да отрежа малко от планките. Последните имат нужда да се накъсят, за да не опират толкова рано в релсата отдолу, по която се плъзга седалката. Ето че и това не можа да стане от раз - утре и с укрепването на ремаркето ще се разправям; въобще: край нямат мъките ми. А пък както съм изрязал и всички дървета из района, ей там да река да се обеся – празен клон няма да има, че да си провеся въжето. Надявам се тази събота и неделя да отхвърля и ликвидирам тези непривлекателни дейности, че от там насетне да видя на къде ще я подкарвам. Тази шибана пръст няма нищо общо с основната земна маса, която тепърва ми предстои да изнасям отдолу. Това беше само една от многото извънредни дейности, която също трябваше да се свърши на някакъв етап. Понеже имах малък промеждутък в борбата с камъни и стъпала, та реших да поправя и този градински недостатък. Е, сега стана много хубаво и само след ден-два всичко ще е забравено и вече влязло в историята. Като дойдат камъните, продължавам с последното стъпало, след което планирам голямото изравяне на пръст. Тогава дори и Неничко щял да дойде да помага (под давление на гаджето... чак не мога да повярвам!...). Те ще останат при нас от петък вечер, когато съм им обещал малко и скромно тържество на открито. Големият моабет ще се състои в събота и то едва след като видя колко работа сме свършили. Е, сигурно ще ни остане нещо дребно и за неделя, защото просто работата е доволно много. И то не чак толкова това, колкото главна роля в неудобството ще играе размъкването на кофите нагоре-надолу по стъпалата и изкарването на количката отпред до ремаркето. После самото й изсипване в каручката става с вдигане на ръце и преобръщането й вътре. Абе, очаква се да бъде един малък “ужас” и земен ад, но дошло е време да се прави и ще се направи. Само дето още не сме планирали точно през коя седмица ще извършим тези земекопни манипулации, защото Лин работи някои съботи и ще се съобразим с подходящото за нея време. От там нататък вече ще е лесно, а пък вече взе да му се вижда и края - излизаме от тунела, един вид (който в самото начало ми се струваше задънен).
Нищо друго нямам за отбелязване от тази седмица. Довечера ще се обадя по телефона - да поговорим за нашия човек от Първомай и въобще да се чуем. Дано успея да се преборя в наддаването за тези DVD-та, че да имат време да пристигнат до нас, след което да ги изпробвам и т.н. Оф-ф, пак ще бъде една страхотна надпревара с времето и обстоятелствата – побесняхме вече всички, а пък аз най-много...
15.05.2006 – Отново огромни прегради и високи бариери се прескочиха и пак помощ дойде изневиделица както при “Опълченците на Шипка”. Излишно е да подчертавам, че пак всичко се случи благодарение на вашите горещи Божествени молби и благопожелания. Ето значи, какво става по-нататък и поради кое ми е еуфорията.
В петък следобед Даниела ми се обади, че от Америка е пристигнала и другата пратка - с новия фотоапарат. Това ме зарадва изключително много и ме тласна дори да си тръгна по-рано от работа, което по принцип за мен не е особено обичайно явление; аз или изобщо не отивам или когато съм там, работя до припадък и обикновено до края на смяната. Обаче сега да не си помислите, че веднага от вратата и залепнах на новата си “пушка” - нищо подобно, та чак напротив. Грабнах кофичките и лопатката, па си плювнах на ръчичките и за някакви си 2 часа изкарах всичката пръст от долния терен. Складирах я отпред, до плочите, а от там на другия ден щях да я извозвам към бунището. После чак, след това физическо упражнение и след традиционното ни свирене с Ванеса, седнах на спокойствие да се любувам на най-новата си придобивка (както едно дете се радва на поредното си новоподарено камионче). И то отново не съвсем веднага, а след като играх на Интернетния търг и катастрофално го загубих – т.е. не можах да спечеля едно набелязано DVD, което исках да взема повече от всичко. Ядосах се на този свой пореден неуспех - междувременно вече говорихме с вас и едва след всички тези процеси и процедури, се добрах и до софрата. Събрах набързо парчетата на апарата, сложих му батериите и даже направих няколко пробни снимки. С него ще бъде малко по-лесно - като го туриш на “автоматична стрелба” и той сам си знае какво да прави (за разлика от видеокамерата, на която продължавам да изучавам капризите и прищевките). За сега ще оперираме по този простичък и елементарен начин, докато се запозная и с останалите му функции.
В събота сутринта станахме по-рано с Ванеса за урока й по орган и веднага след това се прибрахме в къщи – пред нас ме очакваше една голяма купчина с пръст (равностойността на две ремаркета обем, колкото се оказа боклука впоследствие, когато почнахме да го товарим). Дори самата Дана стана да ми помага, докато в същото време Еми снимаше с фотоапарата – офанзивата ни беше тежка и нямаше нищо общо с измислиците за Балванската битка например. Аз моята Даниела още с лопата в ръце не я бях виждал, но сега и на туй станах свидетел със собствените си очи. На бърза ръка натоварихме една каруца с кал - аз отидох да я изсипвам на бунището, където с разтоварването се справям сам; после натоварихме още една - пак по същата програма и план-график. Бързахме да свършим по-скоро, че момите ми щяха да излизат на някъде и им трябваше колата, която за момента беше заета с ремаркето. На края всичко стана академично - изчистих полето, хвърлих още няколко колички пръст в градината на един съсед, че му трябваше да си повдигне мястото и с това изкопчийската ми акция приключи.
Извадих едни стари тухли, с които бях правил коловозите за колата пред къщата. Те се въргаляха там от години, а сега влязоха в употреба и образуваха челото на последното стъпало. Пак рових пръст, размивах пясъци и цименти, употребявайки всичко до последната прашинка. Като направих основата на стъпалото, започнах да го пълня отвътре с пръст. Последната я изравям вече от мястото, където ще нареждам плочите. Подравних земята, претъпках пръстта и май че с това приключих дейността, специално по този обект. Е, дъното на ремаркето подсилих, с разни други неща се занимавах – въобще, попълних си времето от деня по най-добрия начин.
Вечерта пак залепнах на компютърния търг и този път имах голям късмет. Успях да се преборя с наддаванията и моето последно беше най-високо, което спечели устройството. Успокоих се, че поне едно вече имаме сигурно - в кърпа вързано, дето се вика. В неделя сутринта пак станах рано и с ремаркето отидох да купя още пясък и цимент, които продукти ми се бяха свършили до грам. От там отидох на битака, купих някои “подаръци” и се прибрах доволен в нас. Еми, Даниела и Ванеса щяха да ходят в Бризбън на някаква тяхна женска среща с Мария и другата Емилия, след което да скиторят цял ден из магазините и да харчат грешни пари - на свобода, така да се каже и от слободия. Аз пък, като ги натирих да вървят, веднага почнах да си пренасям пясъка. Пак напълних всичките налични кофи и съдове - ако не го измажа всичкия в стъпалото, ще го подлагам под плочките. После слязох на долната площадка да се занимавам там. Довърших градежа, защото предния ден ми свършиха материалите баш по средата и аз го зарязах наполовина. После трябваше да изпушвам едни дупки до стената на езерото, които просмукват пръстта и на тези места тя постоянно стоеше хлътнала. Запълних ги със стари тухли, всякакви парчета, ненужни камъни и цимент. През почивките си поприказвахме малко и със съседите. Най-накрая вече се хванах да сортирам всички налични плочи по вид и цвят, защото исках да знам по колко имам от всеки модел. Купчината, която беше складирана отстрани на къщата до простора, сега я разхвърлях по готовите стъпала - да са ми наръки, като почна да ги редя по площадката. Тази дейност обаче направо ме изкриви – а пък как тежат пустите му плочи! Носих само по 3-4 парчета наведнъж - повече не може, че от зор ми се смъкнаха мадурите току до коленете. Подредих ги в равни купчини, за да ги преброя довечера. После отделих и онези, които бяха отпред, до кофите за боклука. От тях имам горе-долу равни количества червени и черни разцветки, които ще вкарам в употреба за покриване на страничната пътека.
16.05.2006 - Снощи след работа ходих да калкулирам колко купчини с най-различни плочи съм складирал в двора. Разчертах на компютъра скицата на местността, като направих съответните шарки и мостри. На екрана всичко излезе от прекрасно по-прекрасно, само че за да покрия цялата площ не ми достигат около 10 м², които пък ще компенсирам с камъни. Както вървят отделните площадки (стъпалата), в най-долната си част ще се образува една отделна площ, залепена до оградата и наравно с вратичката към езерото - от там навътре вече ще са плочите. Изобщо не мога да намеря допълнителни количества от същите – вероятно отдавна не ги произвеждат. Аз тези съм ги купувал навремето, още когато нямах никакви строителни намерения дори, нито пък съм мислил, че мога да стигна толкова далеч в плановете и намеренията си. Отначало смятах с тях да покрия горния двор, както и стана за всеобща наша радост и гордост. После от цялото количество останаха тези няколко парчета (около 300 на брой) - възнамерявах да постеля и долната площадка с тях. Но тогава нямах предвид нито стъпалата, нито дуварите, нито че последната ще се разшири толкова много, след като изгребах кубици с пръст от там. Но каквото и да е - ще имам още един последен напън с камъни. Първо ще нахвърлям плочите обаче, а пък калдъръма ще го правя само до където са стигнали. Така ще попълня всички ниши, кривини и празнини около големите канари на зида. Ще стане много по-добре, защото аз вече го видях как изглежда на компютъра. Останалото от тук нататък вече е единствено робска работа и къртовски труд. Аз долу камънака лесно ще го разстеля, защото площта е равна. В градежа на стъпалата ме убиха челата и ръбовете им, защото трябваше да избирам всяко камъче да уйдиса на съответното място. А това, освен че отегчава, отнема и много време.
17.05.2006 - Тези дни се разправям с шарките на плочите от страничната пътека. Имам малко червени (оранжеви) - подобен цвят, като тези в двора, само че са в правоъгълна форма. Останаха ми малко и от черните, с които пък правих страничния бордюр на плочника; от тях също докупувахме известни количества. От едно друго място много евтино ми продадоха няколко плочи, които бяха ни черни, ни червени - тях ги кръстих “розови”. Понеже всичките са с еднакъв размер от 230 x 190 мм, те пък ще станат за оформянето на страничната пътека. Тя разбира се, ще се прави най-последна, след като първо покрием долния двор. С това упражнение исках само да видя колко черни плочи ще ми останат, за да разчертая и долното място в съответните си размери. За сега на компютъра всичко излиза много идеално и перфектно, ама като почне да се работи в действителност и току се изгуби по някой и друг сантим в кривините на терена. На компютъра нещата са прекалено много идеализирани по смисъла на точността – нали там гоним микроните дори. Но реалността е малко по-различна, понеже никъде нищо не е равно и с правилни форми - отделно дето и аз ще го изюдя кой знае на коя страна, та от там се получават и дефектите. Ама пък то от самолет не се забелязва много и по принцип не е чак толкова грозно.
Иначе всичко друго около нас си тече нормално. Гледаме да ходим с Еми тук и там, за да я запознаем максимално с австралийската култура, бит и география – е, поне доколкото ни е възможно; желание не липсва – понякога само възможностите са ограничени. Тя прави много снимки, а и аз взех вече да не се ограничавам в снимането. Новият фотоапарат веднага влезе в редовна експлоатация. Онзи ден Даниела също е щракала с него, докато са се размотавали из Бризбън. Освен тези “най-пресни” снимки, които ще дойдат от Еми и нас вече на диск, ще ви запиша и още хиляди други, които отдавна съхранявам в компютъра си. Те са от предишни години и от най-различни случки - някои са ни ги давали съседите, други пък Сашко ги е правил. Дано само DVD-то да пристигне живо-здраво и читаво, че като му зная на татко късмета – още от сега почвам да треперя да няма някоя издънка...
22.05.2006 – Боже-е, като хвърлих един бегъл поглед назад върху текста, та чак на мен ми стана неудобно и дори неприятно от написаното. Амчи то от него лъха само воня на цимент, плочки и бетон, бре – няма никаква тръпка, никаква емоция; аман вече от вар, бои и кереч! Обаче как пък да разказвам за нещо друго и по-различно от шибаното ми ежедневие, след като такова изобщо не се случва – е, поне не напоследък, откакто сме станали “новодомци”. Ама и това ще свърши, да знаете – интересното тепърва предстои или гледаме да се самозалъгваме с такива и подобни надежди.
Не помня пак от колко дни не съм отразявал събитията в стенвестника, но за това пък сега ще гледам да наваксам пропуснатото. В последните си няколко обедни почивки се занимавах на Интернета в издирването и съответното набавяне на допълнителни батерии за камерата, разни зарядни устройства и т.н. Поради тези обективни причини до писане на писма не се стигна. Наред с всичко гледаме и покрай Еми да се въртим, в желанието си да направим престоят й у нас възможно най-приятен, забавен и вълнуващ, та не остава много време за някакви други по-съществени занимания и мероприятия.
Миналата седмица пристигна първото DVD - една от вечерите посветихме изцяло на пробни записи, с надеждата да разберем кое как работи. Днес пък разбрах, че и другото е дошло - то също подлежи на цялостна проверка. Обаче аз тук, с елементарните си познания в областта на тази съвършено нова и непозната за мен област, мога да изпробвам само най-основните функции на устройството. За всичко останало трябва да се чете от книгата и манипулациите да се извършват много внимателно. Ба мааму - амчи това е цяла наука, бре! Аз нито имам физическата възможност от сега нататък да се запознавам с нея и да се уча на нови мурафети, нито време имам за това, а се опасявам, че нещо и мераците ми липсват да се хвърля в тази насока. Уважавам новата техника и благоговейно се прекланям пред постиженията на човечеството, обаче не е ли бако да си плеснеш плочата с последния албум на “Deep Purple” (Machine Head, Burn, Stormbringer и другите от серията…) връз грамофона и да й хвърлиш подир иглата отгоре, че последната тутакси да заскрибучи в бесен ритъм – ебал съм им аз новите авангардни открития и всякакви подобни модернистични технологии. След години много от читателите ми дори няма да знаят какво е грамофон, магнетофон, та дори и касетофон - вероятно ще го свързват с нещо мръсно и сектантско. Оф-ф, на къде се запътил тоя шибан свят, бе – пак питам?...
А пък сега с няколко думи ще разкажа за кратката ни и много набързо спретната екскурзия до Stanthorpe (Стенторп), където живеят нашего хан Крума “царя Първомайский” с руската си женчица Валентина (която даже малко мяза на Терешковата, ама и не съвсем). Отново напомням че там, специално по множеството им винарски изби в района, ходихме навремето с татко, когато бяхме на онази злочестива и опорочена почивка с Руменови, Василови и Сашови. Хубави или лоши, все пак този кратък отрязък от време остави у всички нас някакви спомени (за жалост, повечето кошмарни…).
Тръгнахме нататък в събота сутринта, веднага след урока по музика на Неси. До този град пътувахме точно 3 часа - по най-бързия начин и уж по най-късия път (някакви си 300 км от нас). С пристигането си и вече заедно с Крум, хукнахме да се запознаем със забележителностите на района и местността в околовръст. Той ни заведе на много интересни за наблюдение и съответното им заснемане на филм места. Апаратите ни бяха в пълна мобилизация, в безспирно щракане до изтощаване на батериите. Нали вече изхвърлихме филмовите ленти с ограничените си възможности от едва 24 или 36 снимки – от сега нататък едно нещо мога да си го снимам по 10 пъти, от 10-те му страни и от 10 различни ъгъла (ракурс, ако това е по-правилното фотографско понятие). Времето беше ясно и слънчево, небето кристално синьо, не много студено, но пък доста приятно за добре облечен човек. Тъдявашният край на Австралията по принцип е значително по-студен, особено през зимата (с температури до -13°С и прехвръкване на снежинки), докато пък в коренно противоположна посока му се движат горещините през лятото (със своите жеги от над 40°С-45°С). За наше щастие и телесно удоволствие през тези дни климатичната обстановка беше повече от нормална, с райските си градуси около 20-22 термометрични деления - за по-добро време не можеше и да се мечтае дори. Ние цял следобед обикаляхме винарските изби и околните баири, а привечер се прибрахме у нашите домакини. А пък те миличките, като наприготвили едни дълги маси, едни богати софри отрупани със завидни българо-руски деликатеси; абсолютно всичко + една огромна тава с тулумбички. Крум е изкусен майстор-готвач – като се почне от таратор и супи, през печива и мръвки, та чак до сладкиши и торти. През деня се престраших и освен фотоапарата, за кратко време използвах и видеокамерата – макар, че въобще не й разбирам все още. Натисках й копчетата едно след друго като някой лумпен, ама като я заредих на “автомат” и така снимах – абе нямам време упътването й да прочета даже; башка дето последното е толкова ужасно дълго – в него няма никакви действащи лица и главни герои, от което пък аз се отегчавам, докато се зверя още в заглавието му.
Вечерта падна една много здрава и пълноценна седянка (под формата на разпивка…), с осъмване до сутринта, препиване и всички онези неприятни ритуали, свързани с това – махмурлук, обща телесна отпадналост, душевна празнота и несвяст. Спахме всичките у Крум и Валя, а след закуските на другия ден, обиколката ни продължи към водопадите. Аз и там съм ви водил; бяхте вече двамата. Това пък беше на връщане към Бризбън, по време на същата злощастна екскурзия, за която вече споменах с известна доза неприязън. Тогава минахме и от там, само че вие бяхте толкова разтроени и кахърни, че едва ли помните нещо друго, освен само лошото – както и да е...
На път за водопадите бяхме напълнили багажниците на колите с разни остатъци от вечерта, та си ги доядохме с най-голяма сладост вече горе на балкана. След обилния обяд последваха нови разходки, със заснемането на допълнителни количества снимки от изключителните природни забележителности в тази част на света - така по най-приятен и забавен начин си уплътнихме целия ден. Чак привечер вече, слязохме долу на магистралата, от където Крум с Валя поеха обратно по пътя си към тях, а ние настъпихме газта за насам. На няколко километра преди да се приберем в къщи, този път се скъса ремъка на климатичната инсталация в колата - сега трябва и с него да се разправям между другото. Уж скоро го сменях - може би година-две назад, но изглежда пак му е дошло времето за смяна. Иначе автомобила спокойно си върви и без него, само дето няма “хладилник” в купето и в топлото мозъка на човек обикновено се разтича по кожата на седалките.
Днес ми беше доста притеснено около служебната работа, защото в петъка вече бях изчерпал всичките си възможности и мислех, че оставаше само да ме изхвърлят като мръсно коте от кебапчийница. Добре ама тази сутрин началникът ми се появи с нова задача, която ще има да я влача барем още някой и друг ден, ако не и цяла седмица; а за после ли – е, послето ще го мислим допълнително.
Тази събота ще бъде тържеството на българите по случай 24 Май. То ще се проведе в един парк, тук на Gold Coast, като този път ще отидем дори и ние. Ще си зарежа и работата по двора, че да се видим с тоз-онзи от старите дружки; нямам представа още с кои личности ще се срещна там (не че ме интересува, де). От асмата на Крум онзи ден отрязахме няколко пръчки, които също си завъдих в двора. Той има “Отело” или “Отел” - не помня какъв сорт грозде беше, но много ароматно и с големи листа за сянка (и чудни за лозови сарми). Видяхме и една издънка, дето не му трябвала, та я измъкнахме барабар с корените. Донесохме я с пръстта, натопена в кофа с вода, за да не умре от жажда по пътя до нас. Нея пък ще я садя направо пред вратата.
25.05.2006 – Брей, нещо много дни взех да пропускам в писмената си част, забелязвам. Обаче съм много зает напоследък с търсене на разни стоки по Интернета. Ето например, тази сутрин поръчах и платих адаптерите на татко. Аз не мога да чакам информацията да пристига бавно и тромаво, сякаш ми идва от Съветския Съюз чак – с мен се действа на мига; светкавично, хаотично и аламинут. Така тези материали ще пристигнат директно от Hong Kong – само срещу мизерните 13.65 нашенски пари; барабар с пощенските им разходи - при това за две парчета, а не само за едно, както ми беше поръчал бащицата. А в Австралия за отделната бройка ми поискаха $22.50 - изправиха ми се косите като си представих, че трябваше да купя две такива и то върху цената на цялото DVD - около други $160-$170. Но така въпросът се реши академично и по най-елегантния начин. Кое? За търговците в Австралия ли питате – амчи ибаз ги тях, бре! Щом като не ми отговарят на цената, нека да си серат гладни! Довечера ще трябва само едни прости и евтини кабелчета да купя от китайския боклукчарник и всичко ще бъде окомплектовано така, както пише в Библията и само по дебелите буквари, а пък в същото време за никакви жълти стотинки. Снощи ходих да купя и едни специални дискове, с които работят тези устройства. Ще ги изпробвам първо в къщи, за да видя как и дали изобщо записват. А пък от там нататък - Господ да ви е на помощ в справянето с инструкцията (която е на английски език…) и въобще с “пушката”. Ще търся подобен документ, преведен на български или поне на шибания руски, но се съмнявам, че напоследък тенденцията на световния империализъм е първо ние да им проговорим на езика, вместо те на нашия. Но дано първо всичко да пристигне здраво и читаво до пределите на България, пък тогаз ще му мислим на нова сметка...
Ето че пак се отплеснах с ежедневните злободневки и така не успях да довърша започнатият още онзи ден разказ за нашата малка, но много емоционална и приятна екскурзийка до Stanthorpe. Всъщност аз имам само няколко думи, с които да я привърша. На втория ден (неделя) заедно с Крум и жена му, отидохме на водопадите (Queen Mary Falls – една рядко красива каскада от няколко водопада, които особено при пълноводие, вследствие на обилни дъждове са много величествени; нещо като Райското пръскало в местността “Джендема”, току под Старопланинското възвишение “Ботев” и множеството подобни кътчета на безкрайно красивата ни Родина). През деня и от там направихме множество снимки – ама аз туй май че го казах вече; както и да е.
На първо време използването на DVD-то ще стане само под формата на зяпане на снимки и слушане на музика. Ще ви изпратя купища с фотографски материали, които ще има да гледате барем до Коледа. Същото ще бъде и с музиката. Мой колега от австрийско потекло навремето ми беше дал 7 негови диска с над 1200 записани песни на тях. Като се почне от буквата “А”, та се стигне чак до “Z” – всякакви певци, изпълнители и състави от различни музикални жанрове. В тази колекция ще намерите сума латиноамерикански парчета от Куба, Бразилия и т.н.; отделно има всякакви немски, полски, тиролски и други песни, австралийски, класически – абе, едно цяло студио на популярното преди години предаване на ненадминатия Тома Спространов “Пулсиращи ноти”; плюс “Музикална стълбица” и “Това – да; това – не” взети заедно. Татко специално ще си подсигури занимавка и забавление за дни и седмици напред в прослушване и презаписи. Снимките, които изпращам ще се опитам да подредя поне по някаква тематика и смисъл. Ще ги разделя в отделни секции, горе-долу по историческото си време и съответна хронология. За много от тях обаче ще трябва да се досещате сами от къде са и какви са, но занапред ще гледам и да ги надписвам. Само че все още не знам как става тоя мурафет. Подобно е и положението с музиката за озвучаване на видеофилмите. В тях също могат да се въведат някакви обяснения и музикален фон, но всичко това изисква време да се направи и създаде. А пък аз с тези шибани строежи, които ми се стовариха връз чутурата на стари години, не мога да се обърна от заетост. Тези дни очаквам да изляза поне за седмица или две в принудителен неплатен отпуск, защото нямам много работа. Ако това стане съгласно моите насрещни планове, ще ми се отдаде възможност да дръпна малко напред с дворските си проекти - но кой знае какво и как ще се случи. Съвместното ни свирене с Ванеса всяка вечер отнема минимум час до час и половина, с всичките кандърми, туткания, повторения на стари неща и учене на нови. Изпадам в ужас, като чуя как от парчетата, които тя свиреше брилянтно и с такава лекота преди време, сега просто не може да извади и един единствен тон от тях. Учителката й каза, че това било съвсем нормално за деца на нейната възраст, но аз постоянно се страхувам, защото много искам да вкарам Ванеса в музикалния бизнес. Но моята цел е голяма - сцени, концерти, турнета, чужбини, а не просто чалгаджийство и свирене в някой бар или ресторант-градина. Е, хич нищо от това да не излезе, пак една добра и уважавана учителка по музика да стане - берекет версин ще кажа. Нека да видим първо как тя ще преминава през отделните си етапи на развитие – мечтите и амбициите са едната страна на въпроса, но реалността може да бъде съвсем различна. Сега учим “Хава Нагила” - една много известна и стара еврейска песен, израилтянска; нещо като техен химн. Чухме я една сутрин по радиото и Ванеса много я хареса. Отивам на работа и веднага сядам на Интернета – майната й на служебната работа, когато става въпрос за успеха на детето. От там й намерих нотите – свалих ги, разпечатах ги на принтера и сега с учителката си я разучават. Абе тя по няколко песни й дава наведнъж, което заставя малката постоянно да учи по нещо ново. Учителката й е доста взискателна и хич не се задоволява с малко или пък с нещо, направено как да е и от немай къде си. Това на мен ми харесва особено много и с готовност й плащаме обучението - един урок от 30 минути струва $24.50 (това е само за информация, но пък е показателна и полезна за всеки, който се интересува от отговора на въпроса “Как е там?”). Горе-долу толкова пари струва един кашон с евтина бира (а това е вече за сравнение). Останалото го знаете от жълтата преса и колонките й с черна хроника...
Чудя се напоследък дали е пристигнало нашето скромно колетче с видеокасетата, предишното ми кратко писъмце и снимките. Дано не му се е случило някакво бедствие по пътя, защото нямам потвърждение за обратното – обикновено човек си мисли най-лошото, което не е много правилно, ама нали сме си човеци пък – как да се научим да мислим по животински?...
30.05.2006 - След като няколко поредни дни се занимавах с превода на татковия крачкомер, ходих по Интернетните търгове, залагах безразборно пари и купувах какви ли не стоки, сега най-после мога отново да си седна на гъза, че да ви опиша случките от последната седемдневка.
Миналата седмица пробите на знаменитата DVD-апаратура минаха успешно – може би частично или половинчато успешно трябваше да кажа. Единият плейър издържа всичките си възможни тестове, но за сметка на това пък другият не прескочи трапа и не получи сертификата си за качество. По време на тестовете нещо му стана и последният замлъкна во век и веков (без амин…). Хайде сега, колелото отново се завъртя с бясната си скорост - разправии с гаранции, ходене по мъките и по сервизи, придружени с всякакви различни по степен главоболия. Надявам се всичко да се оправи преди отпътуването на Еми от Австралия. За зла врага този път баш нейната апаратура се оказа с повредата – татковата за сега върви добре, след като съм я оставил под 24-часови натоварвания и денонощен надзор; дано обаче не се развали при вас, че не знам тогава какво ще правите с някаква купчина ненужни и повредени платки, нахвърляни в една изключително стилна и уникална кутия...
А пък ето как и под каква форма преминаха почивните ни дни. В събота по обяд ходихме на българското тържество - беше добре: обилно хапване, мощно сръбване – въобще, традиционните народни занаяти, в които ние сме просто ненадминати (имам усещането, че по света няма друг такъв народ като нас, който до степен на своето съвършенство умее да яде и пие, за сметка на вложеният от самия него труд – за мен това е истинска гордост, а пък за вас не знам). Видяхме се с тоз-оня, но нямаше никой от предишните ни стари познати и приятели. Вместо тях се запознахме с други хора – моят добър познайник от тукашните ми ергенски години Марио, заедно със сестра си и зет му, по които пък преди време изпратихме пръстените до България. Като закономерен завършек на общественото мероприятие, вечерта у нас на двора проведохме и неговото кратко продължение, докато не пропяха първите петли из комшийските курници и не лавнаха песовете по съседските вили. Мария също беше дошла, че и тя спа в къщи.
На другия ден аз имах достатъчно много занимавки с колите - на Даниелината ремъка й беше скъсан, та го сменях. На моята пък акумулаторът издъхна, че купувах друг – въобще, все нещица дето отнемат както много време, така нерви, разправии и изобилие от средства. Още отпреди няколко дни седалката ми беше счупена и трябваше да я оправям – абе: “...вехто да кърпиш и старо да любиш...”, дето викаше чичо Димитър навремето.
Това беше в неделя - гостенките ни излязоха по магазините да си трошат парите (и главите…), Даниела отиде с Ванеса в училището, че децата имаха някакви представления, а аз се зарових в окопа - рих пръст до следобеда и псувах на всяка изхвърлена лопата, пълна с капиталистически боклук. Таман се окъпах и свлякох мръсотията от себе си - обадиха се Мария и Емилия да ги закарам до влаковата спирка, че да си вървят. Планът беше Еми да отиде у тях, че да й погостува за ден-два в Бризбън. Последните пък купиха къщата, в която живееха до сега под наем, като по този елегантен и прогресивен начин, те също се заробиха със заеми, които ще изплащат като нас до гроб. Направих няколко снимки и с камерата - време нямам да й прочета упътването, такова чудо е тук около мен...
Таман седнах на шибания компютър да си свърша финансовите задължения, че и те изостанаха с два месеца - Неничко се обади, да дойдели на вечеря с “фустата”. Е, че имам ли сърце да им кажа: “Не, не идвайте! Зает съм!” Няма такива филми при таткото – аз може на смъртен одър да съм се излегнал, но и мренето ще си отложа заради своите близки. Хайде, почват се на нова сметка готвения, супи, пържени картофи и прочие гюзлеми, за да си посрещнем най-скъпите гости. А пък навън вали един противен дъждец, та от зор и малка градушка прехвърча чак и чука по джамовете като разбесняло се стадо хищни кълвачи (знам, че се казва ято, бе – казах го само да проверя дали ми следите мисълта). Няма и миг след като привърших работата си на компютъра, ето ги младежите довтасват - аз обаче първо сядам с Ванеса да свирим, а удоволствията оставям за после. Те пък й донесоха един голям Мечо Пух, комуто тя толкова много се радва, че на края заспа с него. За нея самата нямаше много място в тесния й креват, но за мечката се намери. Едвам в 19:30 аз също се добрах до масата и не мръднах от там, докато не паднах от стола под нея. Неничко и Лин си тръгнаха в 22:00, че бяха на работа на другия ден, но аз си продължих вечеринката, дорде не ми прилоша – ама много се вълнувам, бе мамка му! Какво пък ми става толкова и на мен – разкиснал съм се като някой педерунгел; трябва май по-твърдичко да го давам, обаче не мога да се владея от прилив на щастие. Младите обещаха, че ще дойдат за рождения ден на леля им Даниела, който ще се отпразнува в петък вечерта. На тържеството ще дойдат доста хора - наши приятели, съседите и т.н. Ще настаним Неничко с гаджето му да спят в новата къща, защото на същия ден (02 Юни) би трябвало да ни връчат ключовете като нейни нови собственици. За сега там е постлано само с мокет - няма абсолютно нищо друго, освен бойлер и готварска печка, но те ще си носят съответните дюшеци и завивки – все едно, че са на палатка в някой къмпинг.
На другият ден (събота) Сашко, който също ще бъде у нас, много рано си тръгва за Аделаида, а аз довечера в 22:40 отивам да го посрещна на летището в Бризбън. После може Даниела да го закара обратно, защото Ванеса е на урок в събота сутринта и аз трябва да се разправям с това на малко по-преден план, от останалите все предни. Ще видим, ще го измислим някак си – хем да задоволи всички потърпевши, хем пък и без да внасяме излишни нарушения в целостта на житейския си баланс...
Вчера написах едно официално писмо-запитване до фирмата, от която купих DVD-то – исках да знам къде да го нося на сервиз, ако случайно се наложи (а пък то взе, че се и наложи – само дето не знам дали това беше случайно). Онези казаха - директно в JVC. Обадих им се и на тях, та те вече ме изпратиха на съвсем правилното място. През това време обаче аз самият бях вече на работа – трябваше да излизам в работно време, а това никак не е здравословно при конкретните условия на пазарна икономика и капиталистически производствени отношения, породени от жестоката и неконтролируема конкуренция. Нямаше как обаче – наруших всички трудово-правни норми и погазих закони, влезли в сила вероятно откакто се е пръкнала Кралицата на тоя грешен свят; така си отидох първо до нас (25 км) - грабнах нефелната апаратура, че да им я нося в сервиза на други 25 км, само че в обратната посока. А там пък съм си загубил кредитната карта - изглежда съм я изтърсил някак си и последната е паднала от джоба на шалварите ми; чунким, за какво ли я носих и нея, ама мислех че ще се разплащам, та я имах в себе си само за престиж и тежест пред сервизните работници (да не останат с погрешно впечатление за мен, че съм някой голтак от гетата). Добре обаче, че онези хорица в сервиза я намерили на пода, та ми се обадиха да отида обратно при тях и да си я прибера. Сега на нова сметка трябва да се завирам в града, вместо да карам по магистралата директно за Бризбън, защото имам среща с Нени. Ще изкараме заедно няколко часа, преди времето за пристигане на Сашко, че да се прибираме пък с него от там нататък по нощите. И ако вече не сте се изморили от динамика и от събития, само като ми четете глупостите и превратностите, аз пък се изморих да пиша и тук за кратко преустановявам своя мисловен поток от мъдрости – мастилото завря, а листът ми още малко и ще се подпали...
31.05.2006 – Днес разискванията по започнатото дело продължават. Вчера, както беше набелязано в плана - излязох малко по-рано от работа. Първо отидох до сервиза на JVC да си прибера загубената кредитна карта и от там излетях по шосето за Бризбън. Точно в 17:00 обаче ме хванаха вечерните задръствания в нестихващия автомобилен трафик - едвам в 17:45 успях да стигна до квартирата на Неничко. Излязохме веднага и първо отидохме на пазар. Около района на мястото където живее сега, аз от край време си имам един много специален магазин – нещо като касапница, ама не съвсем (по-скоро завод или малък цех за производство на колбаси, кренвирши и т.н.). Понеже е много евтино, та винаги когато ми се отдаде възможност пазарувам от там. И тъй като от тях купувам стока в индустриални количества, хората ми правят и по-солидна отстъпка в цената. Така с всичките си пазарлъци и еврейски театрални постановки, оставих $90 на касата, но пък и доста неща напазарувах. Дадох и на Нени няколко наденички - да си пече и да яде, че кой го знае какъв е дневния му уклад (разкладка) в мизерната им ергенска квартира, която споделят помежду си с няколко други себеподобни.
Като свършихме с деловата част, отидохме до вечеряме в една пицария. Там ядохме и се тъпкахме на корем и както се очакваше – преядохме много, особено аз. Доста си и поприказвахме с него - той като че ли вече е започнал малко по-разумно да мисли и разсъждава, въпреки че все още нищо не признава за изгубените си възможности, за пропилените години на учение и т.н. Сега пък иска да се занимава с коли - всичко свързано с тях, но без техните ремонти. Купуване–продаване, сервиз и друг подобен алъш-вериш. Каквото и да е – нека само да е здрав и безупречно щастлив. Докато си разговаряхме по нашите безконечни теми, времето чувствително напредна и наближи часът да посрещам Сашко на летището. Върнах Нени в квартирата му, а аз от там се отправих към спирката на самолетите. Наш Сашко пристигна в 22:45 и в 23:45 си бяхме в къщи. Там вече ни очакваха Еми и Даниела - наготвили миличките всякакви вкусни манджи, направили салати, само че аз изпих едва две бири при това с отвращение и тутакси легнах, поради непреодолимата си душевна и физическа умора и стомашно-чревна тежест от преяждането ми с пици.
Днес на работа приключих една спешна задача и сега дори съм започнал нещо различно – то пък е предназначено за едни хора от друг отдел на завода. Ако и това вече го свърша без да ми се е явило още нещо, ще взема 2 седмици неплатен отпуск и ще си стоя у нас на разположение и “на повикване” – като лекарите. Не знам още колко време ще мога да издържа по този унизителен начин. На мен не ми пречи да работя каквото и да е - само че тази смразяваща неизвестност за бъдещето ме притеснява в известни размери. По принцип аз мога във всеки даден момент да напусна тази работа и да се оттегля в Бризбън, но тогава пак трябва да пътувам нагоре и надолу като въртоглав – в същото време не ми се иска да си засирам пътеките и тук на това място, които с толкова много усилие и постоянство разчистих пред себе си. Надявам се, че нещо ще се появи отново – в края на краищата не може да живеем все в такава безтегловност. Това с работата е малко като козунака – колкото повече се замесва, толкова по-добре втасва; или пък подобно на циците – колкото повече се мачкат, толкова по-големи стават. Ей такива ми ти работи – много шибани и доста смрадливи...
Сега всички останали от разширеното ни италианско семейство (без Ванеса разбира се, която е на училище), са на разходка по тъдявашните балкани, възвишения и винарски изби. Чак довечера ще ги видя къде са ходили през деня и какво са видели. Само че преди това ще си раздвижа кокалите с лопатата - после къпане, свирене и чак тогава ми започват забавленията, до когато издържа през нощта.
Вчера пристигна зарядното устройство + една допълнителна батерия за видеокамерата. Оригиналната издържа по-малко от час експлоатация, докато тази е с доста по-висок капацитет (и е съответно 4 пъти по-обемиста и тежка от посестримата си) – с нея вече ще снимам до около 7 ½ часа. Занапред се очертава дълго и продължително филмиране, обаче на какво точно – сякаш и аз самият не знам още. Никакви екскурзии не са планирани за близкото ни бъдеще - Даниела прави сметка да прескочат с Ванеса до Аделаида по време на нейната ваканция през Юли. Докато моите планове не са така далечни и са значително по-скромни – в настоящия момент първо гледам шибания двор да оправя колкото се може по-скоро, а пък за всичко останало ще се погрижи пак добрият наш дядо Господ...
05.06.2006 – Е-хее, хайде да ми е честит рождения ден! Остарях с още една цяла година, но ви уверявам, че въобще не поумнях или пък помъдрях с повишението на възрастта. Как го постигат това другите съвсем не знам, но явно че на мен не ми се отдават такива подобрения и екстри в живота. А може би пък аз самият изобщо да нямам нужда от тях – ‘ба ли мааму, както казват из Видинския край.
А ето какво става и по-нататък в моята нескончаема и прилежно протоколирана история. Специално за мен е истинско щастие като знам, че само след някаква си седмица време, всички вие вече ще четете настоящите ми редове, ще се смеете и дори присмивате на откровените ми простотии и ще се наслаждавате на няколкостотинте електронни снимки, които ви изпращам - кои по-стари, кои по-пресни. Нека обаче да караме подред и по същество сега, за да не изпусна нещо жизнено важно.
Предполагам се досещате, че последните дни от миналата седмица бяха изцяло заети с търсенето на всевъзможни “подаръци” по Интернета, с ходене по търгове и т.н. Може би именно за това не съм отбелязал никаква присъствена дейност в празния си петъчен репортаж. Отново ходих да си нагледам стоките, че турих малко парици на чифт нощни лампи и на един стар войнишки куфар от времето на Октомврийската революция (нищо чудно да е бил и на самият другар Илича Улянов, по-известен с прозвището си Ленин). Ако го спечеля в него правя сметка да поместя цялата налична DVD апаратура, заедно с разни други безполезни дреболии от най-общ търговски характер. А пък как ли ще ги мъкне мъничкото Еми всичките тези дисаги? – ето за това още акъла ми не стига, но дано Бог и този път покаже добрината си и се смили над моите най-свещени чувства и намерения, посредством които аз толкова много искам да ви зарадвам. Значи – нощните лампи вече са наши, докато за куфара все още се намираме в процес на тежки преговори със собствениците му. Това е най-прясната ми информация за днес, като резултати от търга...
В петък (02 Юни) вечерта посрещахме нашите най-скъпи гости – датата я свързвате не само с Денят на Ботев и падналите национални герои за свободата на България, но и с рождения ден на моят, станал отдавна вече любим на мнозина дървен философ и научен сътрудник, зашеметяващо компетентен по всички строително-архитектурни и медицински въпроси в лицето на кака ви Дана; да ми е жива и здрава още барем 100 години, а аз обещавам да я търпя доколкото ми допускат нервите! Наш Сашко пристигна във вторник късно вечерта, през следващите дни ходиха напред-назад с Еми, правиха много снимки и т.н. Аз вечерта се прибрах малко по-рано от работа да подготвя двора (да изстържа курешките от петли и кокошки, да премета падналата по новия ми плочник шума и други подобни козметични дейности) – маси разпъвах и столове, печките палих и прочие. От съседите взехме две кюмбета да ни топлят, защото напоследък времето стана доста студено – особено като се скрие слънцето. Тържеството мина много весело и доволно, както винаги си е било на такива форуми. Естествено най-скъпите ни гости бяха Сашко и Неничко с приятелката си, като разбира се и Еми - с която свикнахме толкова много, че сега пък не знам как ще се разделим, когато й дойде времето да си тръгва обратно за Татковината. Нени и Лин спаха в новата къща, защото нашата просто нямаше нужния капацитет от човеколегла. Краси и Мария също останаха да спят у нас и домът ни се оказа подобен на “Дядовата ръкавичка” по незабравимият наш детски писател Елин Пелин. От дума на дума ние двамата с Краси осъмнахме в приказки на масата – слънцето се беше вече отдавна подало и блещеше ослепително в джама на прозореца, та за малко дори да закъснеем за урока на Ванеса. Аз със сетни сили само се изкъпах с ледена вода, после пък с гореща уж за изтрезняване и я заведох при учителката по музика - за да не й намирисвам обаче на бъчва и вкиснало вино с кьопоолу, за всеки случай предвидливо излязох да си чакам детето отвън. Обикновено аз също присъствам на уроците в студиото, но този път ме беше страх да не оповръщам на другарката органите и останалите музикални инструменти – тъпани, фанфари, китари и флигорни. По същия мъчителен начин се прибрахме от школата, както и отидохме всъщност сутринта. В къщи се хвърлих на дивана да подремна малко, но като си помислих какъв чудовищен бардак бяхме оставили след нас, та направо сън не ме хвана. Абсолютно всички налични купи и чинии, вилици, лъжици, чаши и ножове бяха излезли от долапите и се въргаляха навред из къщата, по двора и в мивката – мръсни и мазни, естествено. Аз лично не знаех, че сме имали толкоз много посуда и кухненски инвентар в къщи...
От там насетне като почна едно бавно, почти умираещо миене на паници, а пък за чашите да не говорим – те направо ме хвърлиха в истерия. Постепенно и внимателно, учудващо без никакви жертви и загуба на материално имущество, всичката стока и цялата колиба се приведоха в първоначалния си вид и порядък, а ние до това време огладняхме на нова сметка. Хапнахме пак от остатъците - Краси и Мария си тръгнаха, а ние легнахме рано-рано да си ближем лютите рани. Така или иначе, единият рожден ден мина пълноценно и запомнящо се - сега остава да оцелеем и след другия, който се надявам да бъде малко по-кротък. За моят ще поканим само съседите и те ще дойдат колкото да отчетем деня – без излишни тропулаци и усложнения. Тогава ще караме на мокро вино и сухи мезета, скрити на завет и топло в механата. Те там още не са влизали – официално, така да се каже. По такъв начин хем ще отчетем празника на моята 47-ма годишнина, хем пък ще осветим и с тяхното присъствие механата. Иначе ние сефтето отдавна сме й направили, защото с Емилиите (наш’та и другата, на Робърт) вече имаме по едно тържество там...
Ето колко безгрижно и почти неусетно дойде неделята: за едни ден за черкуване, за други като мен – тежък ден за работа (не че не съм вярващ християнин – дори напротив; но когато имам толкова много работа, сякаш не мога да отделя малко време, че да запаля някоя и друга свещ в храма Господен – това изобщо не ми за хвалба и по този начин си правя остра самокритика). Сутринта станах рано – почнах с кофите да изнасям пръстта от долния двор по стъпалата, а горе я да товаря в ръчната количка. От там тикам последната по разкаляната пътека и я изсипвам отпред на цимента до гаража; а от там пък - с лопатата товаря пръстта в ремаркето. За два часа едвам успях да прекарам едно единствено ремарке - с изхвърлянето на боклука в градското бунище, разбира се и с изгрибането му пък там – на ръце и отново със същата лопата, щото както вече се знае, ние нямаме самосвал нито разполагаме с багер. За мой късмет и физическо облекчение, дойдоха Еми и Даниела на помощ: двете товарят кофите долу с лопати - аз мъкна нагоре големите кофи, мълчаливо и ядовито, а Даниела влачи малките; само кълне и току през минута по нещо нарежда по адрес на комунизма като социален строй. Пак товарим и караме към предната площадка, където беше купчината, само че този път количката я вдигахме с нея на ръце и я изсипвахме направо в ремаркето. Така процесът по прекарването на материала беше значително по-бърз, но и също толкова изморителен. При наличната вече жива сила и бойна техника, с дружни усилия и общи клетви изхвърлихме още две ремаркета с пръст, с което долната площадка се изчисти до прашинка. Сега само си нанасям пясъка и почвам да редя плочките отгоре й. След като и това се свърши, купувам още едно ремарке с камъни и завършвам напълно обекта – до прерязване на лентичката. Опасявам се обаче, че споменатата дейност ще отнеме значително повече време от предвиденото в калкулациите и разчетите съгласно насрещните ми планове, тъй като остатъка от площта ще я покривам с камъни, защото нямам достатъчно плочи. Всъщност стъпалата в най-долната си част ще завършат с една каменна площадка (калдъръм), върху която пък ще се развие и бъдещия геран - досущ като истинските, само дето ще е празен и безводен. Продължавам утре – времето ми изтече; потапям се в кацата с меда (а вие знаете, че са лайна - нали)...
07.06.2006 – Текат последните дни, с последните си тревоги и суетни около отпътуването на Еми. Вчера не бях на работа - нямаше какво да правя в завода и си взех един почивен ден. Ама чакайте сега, че аз май много избързах. Нали първо беше рождения ми ден – на петото число от новия месец. По този повод се събрахме в механата заедно със съседите и Еми. Проведохме една тиха и много спокойна вечеринка, тъй като датата се падна в понеделник и всички от групата следващия ден бяха на работа, с изключение на мен разбира се. В тази толкова тържествена и силно етнографска обстановка си направихме и няколко снимки за вечен спомен. Междувременно се обадихме и по телефона, та се чухме за празника. Приключихме вечерта набързо и си легнахме.
На другата сутрин аз станах заедно с Даниела, че да я закарам на работа - трябваше да й взема колата, защото през деня щях да ходя за камъни с ремаркето. Заведох Ванеса на училище и от там – право на познатата вече и вам каменна кариера. За един час напълних ремаркето, платих $13 за целия масраф и се прибрах в къщи. Почнах да нося камъните надолу и ги разстлах равномерно на площадката, където един ден те ще заемат мястото си завинаги. Така както ги гледам, мисля че пак няма да ми стигнат и за малко ще се наложи да влача още. Но нека сега първо тези, които имам да вкарам в цимента, пък тогаз ще му мисля за другите.
Като си свърших задълженията с камънака, окъпах се и излязохме с Еми. Трябваше да потърся някакъв стар куфар, в който да поместим багажа и подаръците. Понеже не намерихме подходящ, за това изпращам всичко в този, който ние имаме незнайно от къде. После с нея се разходихме из района за последни впечатления от Gold Coast и още няколко снимки. Стана време да вземем Даниела от работа - от там прибрахме и Неси от училището и всички се завърнахме в къщи. Ние с Даниелчето веднага отидохме да чистим и да подреждаме новата къща за евентуалните й наематели. Там имаше да се извършат някои козметични операции - прах да се пообърше, да се прахосмукачи, глобусите на лампите да се измият и т.н. На всяка стена боднахме и по една картина, за да им се скрият деругите и това беше целия ни ангажимент. След това аз седнах с Ванеса да свирим – абе не й ли стоиш на главата, нищо не става така, както трябва да бъде; опасявам се дори, че с времето аз самият започвам да поохладнявам в мечтите си, че от нея ще излезе нещо голямо и велико. Не знам дали още е разумно да изисквам някаква съвестна работа от едно 6-годишно дете, но като я гледам как може да се занимава с всичко друго, само не и с онова, което й е задължението, та не знам какво ми идва да я направя - побеснявам. Ако и тя излезе някой мързелак като нейните батковци, тежко й и горко занапред в живота...
Днес ми поставиха една нова проектантска задача, но тя също няма да ме отнесе достатъчно далече в служебното ми положение на най-обикновен ординарец. Нищо чудно да я свърша само до края на седмицата и после да се чудя с какво да се занимавам. Другата седмица има само 4 работни дни - може да ги взема във вид на отпуск, а пък вече от там нататък да му мислим по-сериозно. Ще гледам да стряскам работата по двора. Всичко ми е готово и подготвено за нареждане на плочите. Трябва само да разчертая и отбележа тези, които ще се режат наполовина; други кройки няма да имам, защото парчето е почти правоъгълно, а криволиците откъм канарите на дувара ще ги запълвам с камъни. След като си бележа плочите, ще взема машина с диамантен диск, за да ги нарежа. После само ще ги редя по равното. Уж не е голяма работа, но все си е нещо, дето нивга преди не съм го правил в живота си (а и силно се надявам, че няма повече да го повторя...).
Всеки момент нервно очаквам да ми ремонтират DVD-то и да го прибирам от сервиза. Уж обещаха, че до петък щяло да стане, ама кой знае. Такава беля си взех на главата - остави дето не мога и да си представя дори в какъв окаян вид тази техника ще пристигне в България, след толкова много блъскане и хвърляне на куфарите. Но каквото е вече – те нека само да тръгнат от тук, че и това не е много сигурно заради общото тегло на багажа, който вече надхвърля в пъти допустимия товар. Частите на татко също се бавят и не са пристигнали. Пратили ги били погрешно на стария ни адрес - днес съвсем случайно се обаждах да питам какво е положението, та ми посочиха старите данни. Става въпрос за интегралните схеми. А иначе онези “SCART”-адаптери вече пристигнаха от Хонг Конг. Те са универсални за Вход и Изход (Input/Output). Чакам оттук-оттам да пристигнат и още разни артикули. Днес два парфюма са дошли от Испания – имало и друго нещо, което не знам какво е; Даниела не можа да ми обясни адекватно. Чакам и зарядното устройство за батериите на фотоапарата. Последните също ги доставиха от Хонг Конг – 2800 mAh капацитет, най-мощните възможни. Дойде батерията и зарядното устройство за новата видеокамера – до тук всичко е повече от добре.
Снощи приготвих всички джунджурии за видеокамерата на татко, която му изпращам вече обезумял от безпределната си любов и от страдание по него, както и по всички вас, разбира се. Дано само да тръгне от тук – отново изразявам опасенията си заради общото тегло на багажа. Всичко това се намира в една невзрачна торба - досвидя ми да му изпратя официалната чанта на камерата, която аз мисля да ползвам и в нея да подредя всичката си фотографска апаратура. Те са вече разни дребни нещица и идеално ще се съберат там. Дано обаче не ме накаже Господ за тази ми свидливост...
09.06.2006 - Полагам буквално последните си срички в това мое сравнително кратко писмено послание към света. Някакъв миг преди да затворят сервиза, довечера ще отида да прибера DVD-то от ремонт - дано да е на късмет. Съжалявам вече трижди, за гдето сам се набутах в тази каша. Това е прецизна, тънка и капризна техника - как ще оцелее по дългия път, акъла ми не го побира. Че не с едно, ами с две таман се преебах накуп. Снощи подготвих подаръците ви - тъпках всичко безразборно, което ми дойде на ума; ако се наложи ще вадим част от тях на летището. За това няма още от сега да казвам кое какво е и за кого е предназначено. Когато пристигне всичко, тогава чак ще правим анализи. А сега ми е толкова притеснено, че дори не знам какво да напиша, за да прикрия вълнението си...
Утре първо отиваме на урок с Неси; от там летим за бунището, където да изхвърля стария мокет от новата къща. После повторно трябва да отида до там, за да пренеса едни фаянсови плочки от гаража и да ги складирам някъде при нас, защото са и много – 66 м². Явно старите собственици са ги купувал и зарязали, след като са продали къщата. Вероятно са си мислели да покриват цялата колиба с тях (без спалните). Не е изключено това вече да направим ние, но на някакъв следващ и по-далечен етап; не се знае кога ще се случи това (и дали изобщо…), нито пък съм любопитен да науча. Иначе плочките са много хубави – някаква испанска марка и изработка; сигурно са били много скъпи, заради което ще ги запазим до второ нареждане...
Когато претеглих куфара, последният удари 13 кг брутно тегло - не знам Еми колко боклуци пък има в нейния, но за това ще мислим чак утре, когато отидем на летището. Щом подредя плочките и се подготвяме за потегляне. След като изпратим Еми за Родината, ние се прибираме веднага - ще шетаме из двора и ще се разправяме с безсмислените насаждения на Даниела; това ще ни е всичко. На другият ден пак ще ходим в Бризбън. Краси и Мария ще имат официално тържество по случай приемането им за австралийски граждани. Вечерта в двора им ще се проведе грандиозен моабет и ние ще спим у тях, защото няма кой да ни вози след злоупотребата с алкохола – у дома се връщаме чак в понеделник, който също е почивен ден - тогава пък ще честваме рождения ден на Кралицата, да ни е жива и здрава. Следват свирене, работа по двора и т.н.
Във вторник ще отида на работа на контролна среща с шефовете и сигурно през останалите дни от седмицата ще си почивам в къщи. Тогава почвам заниманията по долния плочник - дано го изкарам и него по-скоро, че нещо взе да ми писва (всъщност на мен отдавна ми е писнала гайдата, но кой да ми я чуе). На края за десерт ще останат само камъните, които ще се циментират между стъпалата и площадката.
Снощи записах още един огромен диск със снимки - близо 3000 на брой. Разделени са в отделни секции, които се надявам на новата уредба ще можете да изгледате. Аз обаче на нашето не можах да ги прегледам, защото дисковете които съм купил за вашето JVC не са съвместими с нашето SONY. Въобще това е една такава шибана каша, та чак не можете да си я представите. Аз също съм много бос по тези технически въпроси, защото не съм се занимавал с такива проблеми напоследък. Питай ме за някой камък - ще ти кажа и от коя част на света е, и от коя ера при формирането на Земята е дошъл. Обаче за жалост малко изостанах с електронната техника – всеки с дерта си...
В последно време аз на няколко пъти снимах и с новата видеокамера. Първо трябва да си остана на спокойствие обаче, да проверя самата тя какво прави и после ще запиша отделен диск, който ще изпратя допълнително. А сега вече наистина приключвам, че имам и малко работа, която трябва да свърша на омразния капиталист. Веднага щом стане възможно, започвам следващото си комюнике. Заснемам най-старателно всяко движение и новост по двора. Най-после получих всичките си снаряжения от рода на допълнителни батерии, зарядни устройства и др. Схемите на татко също пристигнаха и съм ги мушнал в куфара. Дано последният да пристигне по живо по здраво, защото иначе ще се пукна от мъка...
Обичаме ви много, прегръщаме ви горещо и ви целуваме от сърце: Дани, Неси, Нени + Лин и остарелият ви Ангел

Юни 2006 - с дружески поздрав от далечната Australia…