Страници

вторник, 6 юни 2017 г.

Писмо No 27 (IX-XI.2007) [#2]

10.10.2007 – Абе днес мързелът като по чудо ме хвана малко по-рано от обикновеното, та рекох да запълня времето си с някоя и друга (без)мозъчна мисъл – плод на замъгленото ми умствено съзнание. Нищо не се е случило до сега; нищо не се случва и в момента, както и нищо (лошо..) не очаквам да се случи до края на шибаното работно време. Тази сутрин идва мобилен монтьор, който провери новата ми кола и издаде сертификат за нейната безупречна безаварийност. По принцип продавачът е длъжен да си набави сам такъв документ, за да е сигурно, че колата която продава на когото и да е било, се намира в състояние на пълна изправност. Но ние по време на пазарлъка се спогодихме той да не се разправя излишно с тези официални формалности, а вместо това аз сам да се погрижа, чак когато е нужно. Разбира се аз самият знаех, че колата ще мине лесно и през тази инспекция, защото по всичко личеше, че до сега старите й собственици се бяха грижили много добре за нея – при това подчертавам, във всяко едно отношение (друг е вече въпроса, каква ще й бъде съдбата занапред, когато попадне в моите ръце – аз си падам малко мундарин и грижи за коли изобщо не полагам, с каквито обгрижвам една жена например; но това е отделна тема на разговор и сега баш не смятам да й правя анализите). В петък Даниела не е на работа и ще отиде да я регистрира в Транспортното Министерство, прехвърляйки собствеността на мое име. Основното, което малко ме притеснява с тая нова придобивка е, че последната (колата бре! – не Даниела…) проявява сериозни капризи откъм качеството на бензина - на старата и нафта да й бях наливал, и с нафта щеше да върви! А тая иска да я черпя с най-скъпия бензин, дето е поне с 10 цента по-скъп от обикновения, с който караме масово. Е, надявам се този допълнителен разход да се компенсира с по-дълъг пробег за един пълен резервоар, но за сега правя само еднократни опити и снемам “анамнези”.
И вчера се изля един пороен дъжд, който добре намокри всичко (и всички...) - Даниела и малкото се прибраха от училището мокри като мишки. Аз бях в колата по време на най-силния дъжд; много хора буквално спираха и отбиваха от пътя, защото нищо не се виждаше отпред. Но на тази кола чистачките й са хубави и аз нямах проблеми с пороя. Докато се прибрах у нас и облаците се отнесоха някъде другаде, където чувам, че валежите пак са направили сума поразии. На отделни места е падала градушка, колкото топки за тенис или сливенски праскови - таквоз нещо и вол утрепва в калта на нивата; какво остава за разни покриви на къщи, ламарини на коли и прозорци от всякакъв вид! Но ние отново бяхме “под крилцето” на пресветата наша Майка Богородица - за кой ли път пореден вече ни избавя от злини и лошотии... Иначе времето е облачно, но пък топло и някак си задушно, като в преизподня - явно се създават предпоставки за дъждовен период и ние нямаме нищо против, стига само да няма причинени от това безчинства по смисъла на наводнения и други поражения върху хора, стока и добитък.
Ще поръчам да ми донесете и едни семена за домати и люти чушки. Но за тях вече ще спомена едва в последния момент като чуем по телефона, защото когато ще четете настоящите ми редове, вие отдавна вече ще сте тук при нас, живот и здраве.
Аз продължавам да се боря с изнамирането на някаква неземна компютърна програма (а вероятно и несъществуваща в свободното си състояние още в природата), която да превърне ръкописния текст на моите писма в документ, подобен на този който създавам в момента. Обаче опитите ми са много неуспешни и нещата клонят към препечатване на целия ми 15-годишен труд. Това последното също не е невъзможно, обаче ще бъде свързано с ангажирането на дечурлигата на нашите приятели, а това автоматично ще означава разхлабването и на кесията, защото никой вече не прави нещо без пари... А пък аз сам да седна да го правя е просто абсурдно, като имам предвид колко много съм зает с какво ли не друго - най-малко ще ми бъде до главата да седна и да препечатвам писмата си. Сега вече пиша доста бързо и лесно, но то е защото изразявам своите мисли и чувства в момента, а не си отделям погледа встрани, от което се губи и времето. Не знам още как ще ми потръгне работата - може за проба да почна с първите 5-10 писма, донасянето на които също трябва да поръчам по телефона...
11.10.2007 - Спазвайки традицията аз и днес ще драсна някой и друг ред, а пък на който му е интересно – нека да чете. Вчера тъдява пак имаше бури и хали, градушки и множество бедствени ситуации, но за щастие те изразиха силата си малко по-далеч от нас. Е, и ние усетихме ръбът на циклона, но не баш така лошо, както тези, които са били в епицентъра му. Стихията се е разразила на някакви си стотина километра от нашия вилает, но дори и от такова разстояние, пак се усеща ледения дъх на погрома.
От няколко дни насам Крумчови са тук на почивка - те имат някакъв апартамент, нещо като инвестиция на орташки начала. И всяка година им се падат по седмица-две да си починат от работа, ангажименти и ежедневие. Чухме се снощи с тях - ние дори и не знаехме, че са пристигнали; даже онзи ден тръгнали към дома, обаче по пътя се върнали, че да избегнат градушката. Довечера ние ще отидем да ги видим, защото те си тръгват в събота. Крум като разбра, че ще идвате при нас и много се зарадва - каза непременно да ви заведем при него. И това разбира се ще стане - има време, живот и здраве да е само. В района, където те живеят, има доста неща да се видят и посетят за кратко време от около 2-3 дни. Така че там ще бъде една от малките ни екскурзийки, които ще си направим с Божията воля.
За довечера синоптиците пак очакват бури и проливни дъждове, въпреки че в момента пече слънце. Ама стихията обикновено набира сила през деня, че като се лисне привечер, имаш чувството, че настъпва второто пришествие – направо потоп!
15.10.2007 – Днес пак е понеделник - за щастие не много зает, каквото междувпрочем е положението на работа от едно доста дълго време насам. Сега обаче аз нямам и намерение дори да споделям служебните си задължения, тъй като личните или “домашните” преживявания са ми много по-важни и по-интересни за описание. Не си спомням добре дали писах в петък - ако съм, добре; ако пък съм пропуснал - значи е нямало какво да кажа и съм мълчал като бит гъз. Освен да споделя, че се изля поредния опустошителен дъжд, който сми праха и калта от лицето на земята и добре напои жадните за капка водица растения. Аз точно в това време напусках вече работното си място - бях се разбрал с един приятел да му помогна с моторния трион в обрязването на едни ненужни и безсмислени насаждения в двора на новата им къща (Янко бре – ние от скоро сме приятели с него, но привързаността ни се разви взаимно и изедин път сякаш; те са много свестни хора, а както той компетентно се изказа за дружбата ни: “Краставите магарета през девет баира се надушват”...). Докато стигнах у тях дъжда беше понамалял, спря за малко, но после пак плисна. Пихме по една бира в очакване на слънцето и то не след дълго се показа. Пороят от небето спря, обаче клоните на дърветата бяха още мокри. Независимо от всичко, нашата дърварска акция беше в пълен ход и като почнахме уж по малко и отдалече, та на края затрупахме двора с клони и трупи на дървета. На следващия ден щяхме да се събираме у тях да освещаваме къщата - дворът им обаче беше непроходим! На жена му, завалийката й дойде до рев, като видя “разораната целина” пред себе си... Предложих му да дойда на сутринта с ремаркето, че да разчистим и да изхвърлим клонака на бунището; това не беше работа за сам човек освен това аз щях да си насека и прибера по-едрите клони и дървета за огнището у нас. Вечерта след работа се прибрах - къпане, свирене и така приключихме седмицата.
На другия ден отидох у тях още в 06:30 и двамата почнахме да сортираме дървения материал и да отделяме трупите от клонаците. След час и половина имахме един кубик дърва за огрев и четири каруци с шума и вършина за изхвърляне. Почнахме да ги превозваме с ремаркето - направихме два курса и имаше боклук за още два, обаче тях решихме да ги изхвърлим в долчината зад къщата им. Там те си гният сами и подхранват почвата – ако се бяхме сетили за тази благородна кауза на еколозите, можехме всичко да нахвърляме там. На края трябваше да разфасовам и моите дърва, че да ги вкарам в ремаркето. А те не само че влязоха, ами имаше още толкова да стърчат над канатите, които привързах с колани, за да не ги изръся по пътя към дома. Като се прибрах току по обед, на свой ред пък на моето Даниелче й се дорева, като ме видя да влача новата порция дърва за огрев. Ама сега, живот и здраве като дойдете, има да горим на воля...
Трябваше да освободя ремаркето, да подредя и тези дърва наред с останалите, които отдавна имам, че от там насетне да почна заниманията със същинската си дейност по оградата. Даниела излезе по пазар; малкото кара колелото покрай мен, после влезе вътре да си оправя и подрежда стаята, рисува картинки - въобще детето се занимава чудно (само да не го караш да свири...). Аз трябваше да пробивам едни бетонни блокчета - за големите отвори ползвах оная страшната машина на съседа, но трябваше да пробия и други за две дюбелчета - тях вече ги дупчих с моята дрелка. На втората дупка обаче, моята велика българска бормашина издъхна съвсем - тя отдавна ми правеше едни номерца в ключа, който аз бях уж оправил. Но това решение беше само временно и то не за дълго. Сега на тази моя поправка й изтече гаранционния срок и повече не подлежеше на ремонт. Зарадвах се, че най-после и аз ще си имам нова дрелчица като нормалните хора, само дето не исках да ми се случва баш в този момент. Целият бях потънал в пот и мръсотия, а пък кал, листа и клечки имах в косата си още от дървената акция при Янко. Нямаше как - отидох да се къпя и излязохме с Ванеса. Минах през един магазин, после отидохме в друг - сума време загубих в чудене какъв точно модел бормашина да купя, та хем да е хубава, хем да е евтина (а ако можеше някак си и без пари да е...). На края купих една електрическа дрелка, производство на “Makita” - 13 мм патронник, с ключ, ударна и със регулатор на оборотите, вграден в самия спусък. Машинката има и обратен ход, да се върти назад. Абе с една дума - много екстри; моторът й също як, нещо като 720 W мисля че беше. И цялата тая работа за скромните $72. Е, аз моята съм я купувал от железарския дюкян на Бичкинята през далечната 1987 – и тя струваше 70 лв. в период, когато вземах нещастните си 170 кинта месечна заплата на млад инженер. Сега обаче редно беше да се удостоя и аз с нещо хубаво. За последните 20 години отчетох, че съм направил известен финансов напредък, ако не чак толкова и умствен...
Връщаме се с Ванеса в къщи - тя почва да помага на майка си да правят млин, а аз рекох да си довърша работата и да изпробвам новата дрелка. За миг пробих и втората дупка - зарадвах се, че придобивката ми е добра и върши работа, с което моята дейност за деня приключи при не особено висока трудова производителност. Почнахме да се гласим за моабета вечерта – та пак къпане, бръснене, сплитане на коси, плитки и т.н.
Отидохме на гости - там бяха пристигнали почти всички вече, та се запознахме с много нови приятели и завързахме взаимни връзки. Тържеството трая до първи петли и ние спахме там – по стаите имаше разквартирувани и други “посетители”, та сутринта направихме кратък разбор на вечеринката с кафе, бира и хранителни остатъци от среднощния запой. Тръгнахме си заедно с едни нови познати, като първо ги заведохме да видят Мартинови, защото те живеят в същия квартал. После пак с тях отидохме у нас - таман беше станало и обед. Хайде, стягаме с Дани една бърза маса, паля от “новите” дърва на Янко и чакаме да стане кюмюрът, за да овъргаляме и някоя мръв’а на скарата. Хубаво си поприказвахме и с тях, хапнахме, сръбнахме пак и в мигът в който те си тръгнаха, ние легнахме да поспим, че едвам си стояхме на краката. Така до вечерта – хайде, пак свирене, ръкоделие и други свободни занимания. Изгледахме един тъп филм по телевизията и денят завърши с “първата й програма”, защото пък той (денят, де...) и започна още в тъмно, ако ми схващате метафората...
В сряда след работа отиваме при нарочен финансов агент, за да правим рекапитулация от миналогодишните приходи-разходи на фирмата, че да видим какъв ще е баланса на края – на зелено ли ще сме или пак стрелката ни ще бие към червеното. В събота вечерта Даниела ще ходи на концерт с една нейна приятелка – ще гледат последната продукция на “Boney M”, а ние с мъжа й ще гледаме дечурлигата. Всъщност с него ще си направим една салата и докато ударим по няколко взаимни мастики, това ще ни е забавлението от концерта на жените. После Даниела ще ни прибира с колата нагоре към нас. Ето, такива са плановете и директивите за предстоящите няколко дни - всичко останало и по-маловажно ще се провира измежду основните им жалони.
17.10.2007 - Тече вече една дълга поредица от дни, в които нямам абсолютно нищо за правене, разглеждано конкретно в служебен аспект. Все подпитвам тоз-оня и напомням за себе си и съществуването ми в организацията, но от никъде нищо не излиза и никой с нищо не ме товари. Чакам одобрението на едни чертежи от други инстанции, че да започна малко по-съществена дейност. А до тогава ще си кротувам тука на бюрцето и ще си пиша писъмцата, както междувпрочем правя в момента и срещу което аз изобщо и въобще не възразявам.
Вчера не съм писал, защото нещо се ровех на Интернета и пак бях “зает” с друга дейност, от малко по-частен характер. Следобеда си тръгнах по-рано, че минах през един двор, където продават всякакви строителни материали - естествено от втора и всяка следваща употреба (демек, не нови). Там се спрях на едни гредички с размери 70 x 35 мм - всичките с различни дължини. С тях мисля да направя рамките на стените за бунгалото, а отвън само да го обковем с полуоблите дъски. Тях също съм ги поръчал, даже вчера се обаждах да питам какво става с доставката - след малко, като приключа с повестта ще ги търся пак, че да разбера до къде са стигнали. Намерих ги доста евтино, за това искам да ги прибера час по-скоро, да не би нещо търговците да им променят цената. Купувам по 25 парчета със съответна дължина 1.8 м и 3.0 м. Коловете са с диаметър 80 мм - ще взема специален циркуляр, на който ще ги изцепим наполовина, за да ги ковем с плоската част навътре към рамката, а полуоблата им страна ще остане от външната страна - така бараката ще се изглежда като хижа, заслон или горски дом; ще бъде много интересно. За покрива ще ползваме керемидите от дуварите - ако не стигнат ще взема още от моя човек.
Аз уж с големи намерения се0днах да пиша в момента, а пък се оказа че нямам особено много материал за описване. Ама то какво ли има чак толкоз да се е случило, че да заслужава внимание? - вечерите ми са едни и същи, защото свиренето с Ванеса заема повечето от времето, което минава в разправии, кандърми, караници и т.н. Тя може да свири – детето безспорно има талант, който може да се развие, но в същото време последното проявява и някакви други чувства, които далеч не са насочени към музиката. Мързи я естествено и всичко й е трудно, но тя не може да разбере, че лесното не съществува или ако да - то пък не е “здравословно”; с леснината се справят всички – докато трудностите са само за избрани единици! Та, все в тоя дух са ни споровете с нея... Ще я натискам докато мога, но и на мен нервите ми не издържат - често я удрям или направо я набивам, защото от лигавщини и от потриване може да полудее човек като я гледа! Като изяде обаче калаят, нещата се оправят и всичко тръгва като по мед и масло. Само че можем ли да се бием непрекъснато, за да върви процеса на напредък?! Абе като дойдете, сами ще видите... Иначе Неси е много добро дете - помага, слуша, но има известна избирателност и селективност към всичко, което върши; има ли нужда да си даде малко зор, просто не го прави или казва, че не може. А пък аз точно тогава я карам да свърши два пъти това, което е трябвало; по всякакъв начин се опитвам да я науча на някаква добродетел, свиквам я на житейски правила и т.н. Колко обаче запомня от мъдрите ми съвети - един Господ я знае...
Неничко вчера продаде старата ми кола за $2800. Аз му я бях дал да я напудри малко и да я засилва на някой. Сега и той ще понади малко към тези пари и ще си купи по-свястна кола, която също трябва да препродаде - надяваме се с малко повече печалба дори. Той до сега търгува все с боклуци за по $1000-$1500. Като такива, той не може и да ги продаде по-скъпо, прави няколко-стотин долара да речем от една продажба, но той има и други масрафи - част от “печалбата” отива и за неговите текущи нужди. А неговите нужди не са само текущи по смисъла да капят или текат – те просто се изливат в помийната яма, защото той много харчи, пилее средства за щяло и нещяло, като две стотинки в джоба си не може да задържи. Та по този повод му бях казал да намери евтина кола за мен, тогава да вземе моята в замяна. Така и стана - аз никога нямаше да имам време да се разправям с продажби, чистене, миене, лъскане. Минах го тоя период вече и не ми се занимава. Докато той е ентусиаст, обича ги тези неща и го виждам, че се занимава с удоволствие. Сега иска да направи няколко по-съществени препродажби и с парите да си купи една свястна кола. Иска един пикап да вземе, с кабина за двама души и каросерия отзад, където да си вози боклуците и инвентара, когато ходи да кара мотора; в тази категория спадат палатките и другите му къмпингарски пособия. Той много често ходи с приятелите си на къмпинг – от мен поне това му остана в кръвта като начин на почивка. Да го видим какво ще направи - сега му търсят кола за около $3000; да я продаде за $4500, че да има мая за по-нататък. Времето само ще покаже...
След малко отиваме на общ тържествен обяд - от профкомитета пак ще ни раздават карначета по $2, а със средствата от продажбата им ще подпомогнем разни благотворителни и некомерсиални организации. След работа (излизам пак рано - в 15:15) ще се срещнем с Даниела при нашия счетоводител, за да оправим финансовия безпорядък и отчет от миналата 2006/2007 година. Ще видим каква ще е рекапитулацията - ще ни връщат ли нещо или ние пак ще имаме да даваме още...
Та, това е в общи линии, както казах - нищо ново по слънцето; чакаме ви вече с нетърпение, че да си разнообразим малко ежедневието. Съвсем скоро ще се сдобием с много богата информация от България, която чувам, че обеднява с всеки изминат ден – а това вече хич не е на добре. Народът ли й крив е, на управата ни нещо ли й куца – но тая държава не се изправя на крака и това си е така от сумалъка му години. Дали пък наистина не е обречена на тоя шибан комунизъм? – семенцата му дано изсъхнат, вдън земя да се прокудят и майчицата му прокажена от сярна киселина дано да не изплува (за комунизъм – само със цинизъм; с никакво условно снизхождение и без тотално извинение - казах, толкоз...)!
22.10.2007 - Започвам поредният си разказ без предварителни уговорки и уводни статии – карам направо по същество, като на изпит по История на БКП. Първо, в четвъртък вечерта имахме едни инцидентни гости (квартирантите идвали до Рон и Роз за нещо, та се отбили и нас да видят). А ние с Даниела таман бяхме приключили с ритуалите по свирене, ядене, лягане и сядахме на масата. Е, седнахме всички заедно и почнахме тържеството. И всичко се получи толкова “тържествено”, че аз заради вечерната тържественост и сутрешното ми главоболие, на другия ден просто не отидох на работа (то и без друго беше петък – а според мен, само бедняците работят и в петъците). Сутринта закарах Ванеса на училището, прибрах се обратно в къщи и се заех с разни дребни домашни задачи. Ама преди това май че се върнах в кревата да си доспя... Какво точно съм правил също не помня - а, завърших най-после картината, която правех повече от две седмици. Ама нали все туй нямам, онуй – хайде, тичай до магазина: мерките съм забравил; връщай се, мери и пак обратно в магазина. Понечих да направя нещо с електрическата отвертка, обаче и на нея й се поебна нещо мамата, та се отправи с бързи стъпки към боклука. Аз напоследък бях я ремонтирал многократно, но сега явно че й беше дошъл часът на разплатата. Като излязох на обед да шетам по мои задачи се отбих в един оказионен магазин и си купих една такава машинка за $25 - с две батерии и зарядно устройство. Нали трябва да подновявам машинния парк, че сега като се развихрим с татко, направо искри ще хвърчат изпод пръстите ни...
В 15:30 отидох да прибера Ванеса от училището, защото Даниела беше хукнала по други нейни ангажименти. Прибрахме се и веднага се заех да довършвам картината – при това много ускорено и интензивно, защото квартирантите предната вечер ни поканиха на гости за петък вечерта. На Рон сестра му е тук с мъжа си и са отседнали за около седмица у тях, та всички заедно да направим още едно градинско увеселение преди гостите им да си тръгнат обратно за Нова Зеландия, където поначало живеят. Ходихме два пъти с Ванеса до магазина, защото забравихме мерките в къщи, както вече споменах. А пък картината я бързах, за да я подарим на квартирантите вечерта и да си я закичат отвън на верандата за партито. След като тази дейност приключи успешно, Даниела се хвана да прави някаква салата, която да занесем на общата софра от наше име, а ние с Ванеса си проведохме репетицията. Едва когато свършихме с всичките песни от репертоара и изсвирихме последните им ноти, отидохме у квартирантите. Там изкарахме много весело до среднощ, както обикновено. За следващия ден с едни други приятели се бяхме нагласили да ходим заедно с тях, та да видим една лодка, която се продаваше в съседно градче на 200 км. Добре обаче човекът се обади вечерта, че лодката му вече я купил друг и така мероприятието ни пропадна. Иначе с Даниелчето много се бяхме навили да купуваме тая ладия и аз вътрешно в себе си вече се виждах, облечен с моряшката фланелка на дупки и захапал лулата, как се влача бавно по течението на някоя река заедно със змиите и жабите из тинята и водата, но явно не ми било късмет на тоя етап... Обаче пък има ли човек един път идея и мерак, въпрос е само на време кога ще си я осъществи в действителност – стига да е малко по-дългичко жив и достатъчно здрав.
След всичко до тук, става вече събота - предишни дни бях намерил и спазарил много евтино един материал за облицовка на бунгалото. Полуоблите дъски още ги чакам, но междувременно намерих гредичките, от които ще направим рамките за стените. Последните са доста криви, но за сметка на това пък дойдоха много евтини и ще се наложи да работим с каквото имаме, а не да се глезим с материали първо качество – то така всеки може да строи. Тези гредички бяха дълги по 4.80 м и трябваше първо да се скроят на грубо, за да влязат в ремаркето, че да ги докарам до нас. Повиках един приятел да ми помага, с когото се срещнахме в 08:00 сутринта пред магазина. Аз бях направил предварително списък с дължините, които ми трябваха и за половин час разфасовахме материала. После той отиде да си върши работата, а аз се запътих полекичка с товарът към нас.
Тъкмо приключих с разтоварването и подреждането, учителката дойде и урокът на Ванеса започна. Останах вътре и аз, че да слушам какво казва и какви наставления дава жената на нашето малко диване - в 12:00 тя си замина, аз ядох една символична чорба и излязох на двора. Продължих с дейността по оградката, циментирах блокчета и с тях се бъзиках до вечерта, когато пак бяхме на гости. Даниела се беше разбрала с нейна приятелка да ходят на концерт, а ние с мъжа й да бавим дечурлигата през това време. Той беше направил една хубава салата, аз му занесох мастичка и като му седнахме с него, та се забравихме. Приказвахме си, майтапихме се, а децата които уж трябваше и да наглеждаме отдавна вече спяха сладко-сладко – кое по дивани и миндери, кое по кушетки и фотьойли, пръснати из цялата къща. Късно през нощта се прибраха и жените, които също като нас изкарали доста весело - пели, танцували; въобще “куфяли” и те по свой начин... Тръгнахме си пак в 01:00 след полунощ. Че и далече живеят те – нещо към 50-60 км трябва да има от нас до тях. Докато си дойдем, да легнем и то стана 02:00.
Аз на другия ден (вчера, неделя) пак бях планувал да се занимавам с моята нескончаема “дворянска” дейност и този път доста добре си уплътних времето. Предната част на оградата е напълно завършена, тръгнах отстрани вече. Другата седмица продължавам усилено - много ще ми се иска да излеем и плочата преди да са дошли гостите, ама знам ли и аз как ще се развиват събитията. Другата събота пък сме канени у Мартин на 40-ят му рожден ден – по всичко личи, че следващият ден ще бъде предварително обречен на махмурлук и вътрешни терзания... Мария и Краси също трябва да поканим някоя вечер - тя наскоро си дойде от България, а още не сме се виждали. Абе едни трифазни напрежения и силни токове са се задали насреща ми - не ти’й работа как’ Сийке...
Понеже Даниелчето размрази едни пържолки вчера и кюфтенца омесила, докато аз се пържих под палещите лъчи на слънцето, поканихме нашите приятели да дойдат вечерта у нас, че да помогнат на мръвките. Ние преди две седмици им ходихме на гости “на нова къща”. Та снощи, с тях вече завършихме дългата серия от празненства и душевни опиянения. Сега до събота ще се отдам на монашество, в строг пост и сърцераздирателни молитви, а пък после ще видим какво ще става...
24.10.2007 - От няколко дни насам не съм писал - от понеделник всъщност. Все си намирам други занимания през обедните почивки, а пък и в последно време, както няма много факти за отбелязване, та гледам да разсрочвам и писането си като по-несъществена част от моето иначе скучноляво ежедневие. А нали се и чухме онази вечер за пореден път по телефона – какво да ви разправям повече. Ох, то всичкото хубаво, само тази грозна вест за смъртта на скъпия ми чичо Ваньо Малджиев не трябваше да чувам! - ама тя оная с косата като дойде, та не пита и не признава никой, да й еба майката черна и рогата! Жалко за добрия човек, за стария морски вълк - мъдър, весел и прям. Ще остана с незабравими спомени от нашите съвместни почивки на море, когато сме били заедно с тяхното семейство и общите им приятели на Лозенец; запазвам дълбоко в сърцето си множество съвместни и най-сантиментални случки от тогавашни житейски епизоди, макар че от това време минаха сума петилетки и десетилетия дори. Намъчнен и покрусен съм - Бог да го прости!...
Паралелно с всичко останало (добро или лошо…), ситуацията около нашето развитие се запазва ритмична и една и съща, с много малко изключения - работа, училище, домашни, свирене, общи семейни и домакински задължения, обилно строителство по двора и чест огън от моабети напоследък. Неотдавна се запознахме с две нови български семейства, с които си прекарваме чудесно времето. Те са малко по-млади от нас, но децата ни са почти на едни години и се сдушихме прекрасно с тях. Наскоро едните купиха къща, та си намираме и общи приказки около нескончаемите ремонти, дребни или пък по-крупни домашни подобрения и допълнения – били те по двора или из вътрешността на колибите.
На работа все още цари едно застрашително безмълвие и затишие като пред поредния потоп - имам работа от дъжд на вятър, която раздувам във времето като балон, за да изглеждам ужким достатъчно зает. Иначе основните ми занимания са Интернета и разни мисли за двора, бунгалото, по вас, подир дечурлигата и т.н. Сега основната ми дейност е тази ограда отпред, въпреки че последната не е много интензивна. Все нещо става или възниква и не мога да работя като луд, тъй както бях преди. Гледам да присъствам на уроците по музика, ако река да прескоча и до магазина за нещо забравено - и той половината ми ден вече минал. В последно време вечерите сме все у някого на гости или пък ние ще сме домакините. Усещам се, че взех да не си давам много зор, защото с прискърбие установих, че работата край няма, нито пък свършване - само дето обектите се сменят един след друг.
В събота вечерта сме на гости – Мартинчо чуква 40-те си лазарника; неговите родители също щели да идват тук, по Нова Година ли, след това ли? - не знам със сигурност. Сега обаче съм подлуднал да си купувам малък преносим компютър – по-акъллиите им викат “лаптоп”, което май ще дойде преводно от английския език, естествено. Ще си го разнасям из цялата къща и по безжична връзка ще се включвам на Интернета; ще си върша работата от разстояние и няма да има нужда да се усамотявам в онази стая, където се намира сега компютъра. Голямата кутия ще продължи да стои в бюрото на старото си място, но ще мога да я управлявам от разстояние. Това ще наложи да продам големия екран, който заема толкова много място и дето тежи почти колкото торба с цимент. Освен това резолюцията му е такава, че нещо взех да не го виждам твърде добре с кьоравите си очи. Щото пък на работа как си виждам всичко? - значи не съм чак толкова зле, само че този екран трябва да се смени. А пък аз след като ще го сменям, по-добре е да си взема един цял компютър, който да ми върши и други дейности. Така ще мога и по-често с филмите да се занимавам, защото ще ги правя от кухнята - ще си пия питието и в същото време ще творя! По този прогресивен начин ще получавам и повече вдъхновение, отколкото да си стоя оттатък в стаята сам като отшелник. Излишно е да подчертавам и другите, съвсем не маловажни преимущества на т.нар. “лаптоп” – амчи аз ще мога и в клозета да си сера с него, бре! Какво по-голямо вдъхновение и духовна наслада от това?...
Ами това е милички на мама всичко, в най-общи линии - утре е петък; ще драсна още някоя заключителна мъдрост и започват почивните дни. Дано поне в събота успея да отвъртя повечко дейност, че тя неделята ще ми е ясна - след този съботен моабет, едва ли ще стигна до грандиозни строителни подвизи.
26.10.2007 - Както казах и вчера - полагам няколко допълнителни реда, колкото да не е без хич; довършвам си служебната работа, която неочаквано се появи на бюрото ми и към 16:00 си тръгвам. Днес е ден за търг и аз ще мина покрай моите хора, да им преслушам стоките набързо. Не че ми трябва нещо конкретно, обаче аз когато видя някаква вещ или вехтория, чак тогава се сещам колко много съм искал да я притежавам преди това; как сума време съм я търсил безпомощно и безуспешно, а пък все не съм я намирал.
Снощи се изля един хубав дъжд - дано ми се налеят малко доматите, че с толкоз много ракия, дето се е задала откъм Океана, на края ще закъсаме с мезето. Ако отгледам някаква реколта, минавам на доматена диета – много я обичам тая шопска салата, почти колкото моята шопкиня...
Дано да е сухо времето поне утре през деня, че да мога да завърша оградата, която не помня вече кога съм започнал и все не й се види краят. После пак се местя на тока и кабелите, които прокарвам за лампите - тегля още няколко жици да захраня и останалите две, след което окончателно подравнявам мястото; дотъркалваме камъните на местата си и засаждаме къра с трева, дребни храсти и прочие вредни израстъци. След като и това се свърши, разчиствам района и правя площадката за бетонната плоча на бунгалото, викам бригадата и изливаме цимента. Така пък, щом дойдете и почваме да ковем дъските с татко, образно казано. После междувременно боядисваме последната стена на къщата откъм страничната пътека, оправяме и самата пътека и почваме да търсим лодка – зер, време за друго няма да се отделя; работата свършва, почват удоволствията... А, забравих - и едни плочки имат да се налепят пред входа на колибата, ама то това ще ми се стори като песен, в сравнение с омразния бояджилък или изливането на шибания бетон. Както обикновено – чао, до понеделник, когато ще продължа с описанието на почивните си дни; а за сега - до нови срещи пред белите листи и кривите ми букви...
29.10.2007 - Ето ни отново заедно - още съвсем малко и вече ще сме заедно в най-истинския смисъл на това понятие. Оставащите до този свещен миг две седмици ще минат бързо и неусетно, надявам се. Даниелчето вече ви е приготвила първата изненада и развлечение: поканила е на гости цялата наша циганска банда за Архангелов ден, а тази година той се пада в събота – само ден, след като ще сте пристигнали. Но това ще бъде чак тогава, докато сега ще ви разказвам за малко по-близки събития и факти.
В петък след работа, както си бях наумил - отидох на търг. Заложих малко свидни парици на две основни стоки – първата беше една много хубава къмпингарска тенджера, изработена от солиден чугун, с капак и дръжка - тежка и масивна, най-вероятно цялостна отливка по метода на центробежното леене с внедрител акад. Ангел Балевски (ако добре ми служи паметта…), но пък иначе правена определено множество години преди рождената му дата. Исках я много за огнището, щото пък - какво ще е това огнище без котел?! Сега вече котлето стана факт – предполагам, че и Даниела ще се “изненада” страшно много от моята уникална находка; само като й казах, че покупката ми е тежка и метална, а ще обслужва главно нея, тя завалийката тутакси пак си помисли, че съм й довлякъл някой огромен златен пръстен с още по-огромен диамант. А пък то какво се оказа? - тенджера, черна, мазна и опушена от огъня! Направо мечта за циганската ми душа! Веднага я вкарвам в употреба и почвам да готвя боб на огъня, чорби разни и други деликатеси. Бях турил известна сума и за спечелването на един много интересен дървен кръст - истински, досущ като на Папата. Първата цифра, дето ми дойде на ума в главата беше $13 и съвсем спонтанно заложих нея. След което обаче сумата някак си ми досвидя на свитата от вечна пестеливост и дългогодишен недоимък балканска душа, че ми се видя и възвисочка за моя дълбок търговски интелект – задрасках я смело и я смених на $8. И точно в този момент прекрасно вече осъзнах, че този кръст изобщо няма да го спечеля аз, ами някой друг вместо мен! Както разбира се и стана в действителност - не разбрах точно с колко повече ме е наддал, но така или иначе в списъка имаше някой друг, който бе изръсил малко повечко кинти, отколкото се бяха откъснали от моята скромна милост. Е, не ми бил на късмет - исках го за украшение в механата, но вероятно не трябваше да изразявам свидливостта си и пред Божествената стока; жалко, ама с тая моя пословична габровска жилка – какво да направя? Да не си мислите пък, че ми е и много лесно - да цепя бодката надлъжно на две и после още толкова напряко?...
Прибрах се в къщи и излязохме на кратка пешеходна разходка из квартала и около езерото. После проведохме традиционното си свирене, вечери, гледане на филми и т.н. Вечерта моят приятел Янко ми се обади с молба да му помогна нещо на другия ден с ремаркето. Той набива едни изкуствени паркети у тях, та ходихме да купим материала. Аз за деня бях нагласил да се разправям с друга строителна дейност, обаче веднага промених плана, защото на приятел трябва да се помогне – винаги, по всяко време, безусловно и безкористно. Тогава реших, че мога много рано сутринта да отида за още едно ремарке пръст, което разтоварих безшумно и на ранина почти по тъмно. На път към Янкови отидох на онова място, където бях поръчал материалите за бунгалото. Бях им дал $15 капаро, но онези немокаяни нищо не направиха за цели три седмици - аз се отказах, взех си парите обратно и анулирах поръчката. Действието ми беше подтикнато и от факта, че на едно друго място бях намерил подобен дървен материал, само че малко по-евтино и вече се ядосвах как съм се минал като македонски кираджия (ето я отново габровската ми закваска, в най-пълното си проявление - става дума за някакви си $15-$20, да не мислите че говорим за стотици или пък хиляди; но принципите на търговията трябва да се спазват и аз стриктно следвам правилата на играта...). Като му дойде времето, ще отидем с татко и ще вземем гредите, но първо трябва да излеем плочата. Опасявам се обаче, че няма да мога да свърша и тази работа преди пристигането ви - просто много време вече взехме да губим в удоволствия, моабети, ходения тук-таме и не може да се работи постоянно, както беше преди години. Добре де, ама нали и аз не съм някой безчувствен строителен робот пък - почна съвсем естествено да ми се иска да отидем някъде, да се видим с човеци и подобни нам същества. Та, поради тези обективни и субективни причини, пусковите ми срокове се разточват с цели петилетки вече, а не само с години, както аз наивно си мислех в началото на офанзивата.
Както и да е - прибрах си аз париците, отидох да взема другаря Янко от тях, пихме по едно бързо кафе и се отправихме към магазина за подовите му настилки. Пристигнахме там даже малко по-рано, че той пък от своя страна ме заведе при едни негови касапи, които продават много евтини артикули: карначета, месце, разни други саламчета – въобще, чудесия! Как да не гласуваш за тез добри парламентарни люде, при които ден през ден намираш по някоя и друга евтинийка и си мислиш, че Раят е слязъл долу на земята - а в същото време не си даваш и сметка дори, че имотите отдавна вече подминаха половиния милион; важното е на черъвцето да му е благо и сито, а на душата – привидно охолно! Купих аз от касапницата някои мостри за опитня и отидохме да натоварим плоскостите. Дорде идем после у тях да ги разтоварим, дорде се прибера и в къщи – хайде, пак стана обед; денят минал демек. Нямах и много ищах за бъркане на цименти, та рекох да се занимая с малко по-интелигентната работа по моята специалност - опъването на последните кабели по оградата за захранване на фенерите...
Зарих окончателно площадката, подготвих основите за камъните, които на другия ден щяхме пак с приятели да дотъркаляме на местата им. Повъртях се още малко с други подготвителни и довършителни дейности; на края теглих една къдрава майна на всичко по двора и на целия имот, измих се и приключих с трудовите си задължения. Междувременно едни други приятели дойдоха да си оставят малчуганът при нас, а те заминаха за Бризбън на среща с българската консулка. Вечерта всички заедно бяхме на рожден ден у Мартин - те направо дойдоха у тях, след като си свършиха служебната работа. Аз се изкъпах и заминахме на тържеството. Изкарахме много весело, под пороища от смях и майтапи - напоследък сме си изградили една извънредно стабилна и вярна компания, с членовете на която се тачим до умиране. Понеже окъсняхме доволно много, спахме у Мартинови - ние там си имаме един разтегателен диван и чудничко си спим на него, особено като се вдървя от пиене, за да не му усещам стърчащите железа и убиващи ребрата пружини, връз които нормално трезвен човек не може да издържи повече от час; Ванеса спа с Вероника (тяхната малка дъщеря).
На другия ден Янко и Мартин дойдоха да ми помогнат да преместим камъните по местата им и с това завърши дейността за деня. Е, нахвърлях още някоя и друга лопата с пръст, колкото да я разпръсна равномерно и това беше всичко. Следобеда излязохме на малка семейна разходка - търсихме разни насаждения за отпред, докато Ванеса си кара тротинетката, а ние с майка й се разхождахме по алеята хванати за ръце - каква романтика само; изобщо не ми липсват варта и цимента! Снощи, след свиренето – кратка вечеря, малко телевизия и хайде по креватите. А пък по едно време се изви някаква буря - скоро май не е имало такава! То бяха светкавици, гръмотевици - имах чувството, че мълниите се разбиваха в камъните ми отпред, а цялата къща се тресе като че земята под нея се разтваря! Последва обилен проливен дъжд, който валя през нощта, че и на сутринта продължи - хубаво намокри сухата земя. По прогноза дават да повали барем още няколко дни.
Ние от сега още гласим един междинен моабет за съботната вечер - имаме едни приятели, които се върнаха наскоро от България, та отдавна се каним да ни гостуват. Ще викнем Краси и Мария, заедно с още едни общи приятели. Днес ми се обади Ваня (от Казанлък) - те също са си дошли вчера от околосветското пътешествие, та поканихме и тях. Казах й, че пристигате на 09 Ноември – тя предложи непременно да ви заведем и у тях, че да се запознаете. Нейните родители живеят в Казанлък, които вече познавате.
Така-а, доволен съм – половината ден мина; ще побутна още малко служебна работа и към 16:30 си тръгвам. Иска ми се пак да излезем с Даниела на някакво улично разтъпкване, че с това редовно ядене и пиене хептен ще я втасаме. Утре ще продължа, само ако имам какво да ви пиша...
02.11.2007 - През последните няколко дни, тъй както нищо не ставаше и беше заспало един дълъг, зимен летаргичен сън (независимо, че тук сега е пролет…), изведнъж всичко сякаш се пробуди и покрай мен се развиха случки и събития, които определено заслужават да им отделя част от вниманието си. Нещата се завъртяха главно около работата ми, с която така добре се справях напоследък (всъщност от месец Май-Юни насам...). То не бяха Интернети, писания с приятели, проучване на световните пазари и долните тържища - чудо и приказ за средностатистическия лентяй! Обаче вчера вече, при мен надойдоха шефове и шефки, партийни секретари и профсъюзни комисари, ОФ-доброволци и гвардия от синекурни чиновници, подредени чинно в делегация, които официално ми съобщиха, че каквото съм им работил-работил в този отдел – щели да ме местят в друг! Амчи има ли - питам ги аз - по-хубаво от това, бре гавази такива и лакеи идиотоподобни? Аз със страх си мислех, че онези ще ме гонят, че ще ме осъдят да върна и парите, дето съм взел за всичкото туй мое безделие, а те видите ли - направо ме издигат в чин, едва ли не! Досущ като в Парламента – ти да видиш кеф на буци и цели пачки със каруци! Междувременно заводът за чешмяна вода получи зелен семафор за едно допълнително разширение и ме прехвърлиха в това направление – в качеството си на (без)ценен кадър, един вид... Така аз днес си събирам окончателно партакешите, разхвърляни по бюрото и от понеделник съм на 100 м по-близко до портала – нека да ми е по-наръки вечер като си тръгвам, че хич не обичам да им стоя до късно на тез серсеми - толкоз много работа си имам из дома и по двора...
Ето защо в момента полагам финалните си и заключителни редове от това работно място, а от понеделник насетне писмата ми вече ще имат друг компютър за основа. Това е всичко по въпроса за работата - нещата просто не можеха да се наредят по-добре и то в моя полза. Аз отдавна съм си мислел да отида и да кажа на тези хора, че искам да ме преместят при тях - а пък то стана така, че те сами на крака дойдоха да ме вземат, та да ме измъкнат от това блато тука. Ей туй сега пък ако не е Божа работа, кое тогава друго ще е? Макар че се разделям с привичките си, които упражнявам вече месеци наред, със старите колеги и низ други служебни преимущества, все пак съм щастлив, че поне оставам: първо на работа; второ - на същото място, което се оказа не чак толкоз неудобно за пътуване, въпреки 90-те километра разстояние, които навъртам дневно. И трето - ами трето няма; то се покрива от първите две.
Иначе из дома нещата си вървят по старому, с известни по-нови измерения. Чакаме пристигането ви вече с подчертано нетърпение; правим си сметките къде можем да отидем вече без малката Ванеса, след като я оставяме по-честичко на вас, че да й се “порадвате” като нейни баба и дядо. Същевременно с това аз кроя планове за дейностите, които ще свършим с татко (списък още не съм почнал, за сега уж ги запомням...); гласим се за моабети, празненства, Коледно-Новогодишни отпуски, ваканции и други подобни развлекателни мероприятия. Аз много се тревожа за изпита по музика на Ванеса и се оказвам единствен от това семейство, който истински мисли за това. Даниела казва: “Тя си знае всичко и ще си го вземе!”; самата Ванеса пък още не знае за какво става дума и каква важност и значимост има това за бъдещата й музикална кариера – тя не разбира дори какво означава и тази думичка “изпит”. Докато аз с очите и ушите си виждам/чувам колко знае и колко може в навечерието му, та просто се ужасявам да не се провали! Не че детето не умее да борави с клавишите, но на моменти бърза, бърка нотите, не се съсредоточава, не внимава и въобще проявява всички възможни детски качества за възрастта си. Изпитът ще бъде някъде в средата на Декември, но може и да е по-рано. Няма насрочена дата още - от този момент нататък може да бъде по всяко време. Песните й уж са готови; има още да се изглаждат и ошлайфат разни технически упражнения от рода на гами, акорди и т.н. Надявам се до тогава и това да стане с Божията помощ и под моята педантична настойчивост.
С огромна болка и мъка онази вечер научихме и за смъртта на чичо Николай Керков - толкова много спомени имам от него; то беше смях и веселие по времето на тези Заговезни години наред! Леля Менча правеше най-хубавите торти, леля Кинче ги купуваше готови, но нейните също не отстъпваха по вкус на домашните. Сега вече тези отколешни семейни традиции една по една ще почнат да избледняват - участниците в тях бавно и мъчително един по един си тръгват от този свят, докато останалите живи продължават с “помъдрителния” процес. Въобще, тъжна работа - какво да кажа повече... Бог да го прости добрият ми чичо Николай – последно сбогом, Кръстник!...
А всъщност, за да се обадя преди няколко дни по телефона, причината беше съвсем друга - Светлана и Цецо онази вечер ни се обаждаха, та наред с многото приказки, които си казахме, препоръчаха ни една специална програма, която работи през Интернета и с помощта на която може да се свързваме с телефонни абонати по целия свят - на смешни, почти символични цени. То не че сега плащаме кой знае колко много, но това пък е хептен без пари. Така рекох и аз да изпробвам как работи системата и първо на вас се обадих – на първо време само пробно. И хем няколко пъти и то доста продължително звънях, но така или иначе не се свързахме. Чак по-късно вече, едва когато най-после връзката ни се осъществи, разбрахме че сте били на погребението на чичо Николай. Тогава си спомних и за дядо Нено - нали така се казваше баща му. Един беловлас старец беше, мисля дори и със мустаци, ама да ни би пък да го бъркам с някой друг. Доколкото си спомням според най-ранните ми детски спомени, той живееше ей там на Булеварда в някоя от къщурките, дето ги изпосъбориха подир, че да строят работническите си блокове комунистите. Много смътни спомени имам вече от тези старославни Габровски места, но това поне е района, където ме водихте като малък на зъболекар една нощ. А пък в едно от таванските помещения на тамошните кооперации, живееха леля Бонка с чичо Серги - още преди да отидат в къщата зад ГУМ. Абе ако не са живели те, то поне някой наш роднина е бил там - толкоз! Помня го като сега, нищо че от тогава са минали барем 45 години! С всичко това исках да подчертая, че и дядо Нено живееше там някъде из тези съборетинки - но пък мога ли да помня и всичко? В този ред на мисли ви подхвърлям и една идея, която би имала грандиозно значение за нашия град, с много широк социален отзвук - защо не се съберат всички художници, фотографи, артисти и въобще целия културен елит на Габрово, па да организират една отворена изложба на картини и главно с архивни снимки да покажат как е изглеждал градът ни след 1945-1950 насам, та до най-нови дни. Може да се направи публично допитване, ако хората са съхранили и запазили старите си снимки на различни места от Габрово – да се види какво е било и какво е построено на това място в последните години. Не би била излишна и някаква съпроводителна информация за това кой е живял там, какво е станало с тези хора и наследниците им – всичко това би бил един прекрасен почин от сорта на “Архивите са живи”, който Кметството може да предприеме и субсидира с помощта на Музейните институции и т.н. Безусловно ще се намерят и нужните спонсори на това благородно историческо начинание, а не само да мислят примерно кой магазин да подпалят и в чий ресторант да се напият. Ех, че ми липсва тази обществена дейност - ама и аз, от къде се извъдих такъв голям “общественик” и активист; истински патриот и родолюбец?... Никога не съм бил такъв, нито пък някога съм проявявал определен интерес към подобни деяния, а ето че сега в главата ми изплуват разни такива идеи, базирани на моите най-чисти пориви и намерения. И то туй е сега, напълно трезвен и седнал на работното си място - представяте ли си какво представлявам пък като сръбна и някоя ракийца горница. Тогава ставам направо нетърпимо непримирим. Независимо, че малко се отклоних, вметвайки с носталгия в настоящото ми експозе името на нашия дядо Нено Керков, сега се сещам, че той май беше и участник като опълченец в битките на вр. Св. Никола по време на Турското настъпление откъм южната страна на Балкана –аз цял роман мога да изпиша със спомени, стига да има кой да се интересува от историята наша, българска и свята…
Какво друго да засегна, милички на мама - утре е Задушница, Архангеловата. В суетнята и грижите около самите нас, случайно сме изтървали да отбележим Димитровден - винаги на този ден почитаме дядо Митко, както и всички останали наши живи и неживи близки и сродници, носещи името на Св. Димитър. Тази година обаче какво стана, така и не разбрахме - ама и вие не ни напомнихте, та хептен изключихме. В момента ми се иска се да си спомня какво ни се случи на този ден - единствено в съзнанието ми изплува датата 28 Октомври, защото това беше крайният срок за плащане на данъците за първото тримесечие на финансовата година. Значи 26-ти е било в петък, защото в събота вечерта пък бяхме у Мартин на рожден ден. Да - спомних си; някакъв филм гледахме вечерта с Даниела и пихме по едно-две питиета, както навремето правеха баровците и големците в Кино-Видео-Клуба, ама това беше и всичко. Как не се сетихме барем една капка да прелеем за умрелите и “наздраве” да си кажем за живите. Но за сметка на това ще наваксаме пропуска на Архангелов ден - и без друго Дани каза, че техните винаги са празнували заедно на този ден - баба Райна на Рангелов ден, а дядо Митко - на същия, само че по стария календар, който продължава да си важи и в по-новата епоха. Така че пропуснато и загубено няма...
За тази събота сме поканили гости - хем да се видим с хора близки, хем да поменем и починалите. Аз през деня ще се човъркам с моите бъзикни из двора, като ще ми се иска най-после да приключа и с тази шибана оградка вече, за да мога да се концентрирам върху бетонната плоча за бунгалото. Междувременно ще засадим и храстите отпред между камъните, какъвто беше и официалният ни замисъл по проект. Може би ще се наложи разпръсването на още малко пръст за повдигане на терена, но това вече ще става допълнително – то поне може да се направи по всяко време.
Значи – аз пиша каквото пиша и другата седмица, след което писателската ми дейност замръзва за период от шест месеца. Ако имам тази възможност може пак да маркирам някои особени събития по време на престоя ви тук, но това няма да бъде така богато и подробно, както когато пиша на самите вас. Освен ако не реша да запечатам и увековеча всички подобни моменти за бъдещите поколения, на които вероятно няма да им пука какво е писал техният предтеча...
05.11.2007 - Почваме наново летоброенето - от новото място, от новото бюро, от новия компютър; въобще, всичко е ново наоколо, само дето аз съм си все същия и онзи стария, когото вече всички познавате. Днес в отдела е настъпило известно затишие, поне докато колелото почне да се върти на нова сметка, а в същото време аз ще гледам да използвам тази временна пролука по най-рационалния начин. От сега нататък чуване по телефона и взаимно пращане на съобщения няма да има - направо чакаме петъка, когато ще се видим на живо! А пък от там нататък, ще видим какво ще правим – дядо Господ си знае работата.
В следващите редове ще обрисувам с думи изтеклите почивни дни – началото е още в петък вечерта. Времето беше много приятно, тихо и безоблачно, та решихме да излезем на двора. Накладох огън, пекохме чушки и сини домати (в някои райони на България ги наричат по просташки “патладжани”, но ние в Габрово за по-интелигентно им викаме “сини домати” – да сме наясно). Сръбнахме, хапнахме с буля и си легнахме да консумираме брака. Преди това обаче не пропуснахме и традиционното свирене с Ванеса - удоволствията идват едва след като се приключи напълно с ежедневните задължения. Баят повисихме отвън край огъня, докато стана съвсем късно.
На другия ден първо отидох до квартирантите да помоля човека да ми помогне с преместването на два камъка. Единият, който вече се разбра че ще ми е излишен, още вечерта го занесох при тях с една количка. В това се състояха и упражненията ми за деня. Друг голям камък затикахме до съседското място, а още един сложихме на Ронови в малката горичка пред къщи. За мен си оставих още три големи канари, които ще наредя отстрани на малката оградка. Беше вече станало 09:00 - викам на моя човек да пием по една бира; един вид - да го почерпя, че ми помогна. Пък той ми дума, че рано му било още. А бре, рекох чоджум - какво му е толкоз ранното, та в Нова Зеландия вече е обед! Аргументът ми беше много силен и приковаващ (защото и те самите са от там - нали са род с нашия Рон) и седнахме с него в коридорчето, уж на хладно. Изпихме си бирата на спокойствие, поприказвахме си малко и после той си отиде, а аз се залових с моите ръкоделия (ръкоблудства щях да кажа, но се сетих че сравнението ми не е особено подходящо – като крайна цел и съществен резултат при ръкоблудството все пак остава спомена от удоволствието, докато посредством ръкоделието чак такава телесна наслада не се забелязва, освен множеството мазоли и пришки по крака и ръце). Докато се чудех от къде да я подхвана и за кое да се заловя по-напред, дойдоха едни други наши приятели - уж за малко, които пък тутакси ме избавиха от вътрешните ми негодувания и душевни терзания. През това време Ванеса свиреше за урока, който беше от 11:00, а Даниела белеше чушките вътре в кухнята. Хайде, поканихме си гостите, сръбнахме с тях по още някоя и друга бира – че нали беше и Задушница, та не биваше и да се работи много по правило и съгласно църковните канони. Времето обаче напредна, приятелите ни си тръгнаха, а аз успях само да нарежа дървата за огъня вечерта и другарката по музика пристигна. Само се изкъпах да не й смърдя на спарено кисело зеле и седнах при тях на урока. Всичко мина много добре, но пък с това замина и цялата сутрин, както вече не един път съм подчертавал неохотно.
Понеже беше и такъв празникът, та бях обещал вечерта да има и боб на софрата. Хвърлям една шепа в моя нов котел, прибавям останалите продукти, паля огнището и слагам всичко да ври на огъня. През това време се занимавах с множество други дребни задачки, повечето свързани с предстоящото вечерно тържество - нищо крупно и хептен нищо съществено. Боба ври, ние правим салати, аз меся кебапчета - въобще бяхме доста заети, погледнато отстрани. Едни от приятелите ни се обадиха, че малките им се разболели и не могат да дойдат. Най-накрая, като се и позахлади малко, отидох да си подготвя блокчетата за оградата - уж да ги зидам на другия ден. Точно в този момент обаче дойдоха и Мария с дъщеря си - Краси го повикали да работи на някъде, че и той не дойде. Междувременно и бобът ми се беше сготвил сам – зер, на тоя бърз “котлон” увря напълно само за няколко часа, а не както аз обикновено го готвя по цяла нощ и половин ден на печката.
Тържеството ни започна още по залез слънце - Мария ни разказа за преживелиците си в България, приказвахме, смяхме се; по някое време дойдоха и другите гости - Ванеса изсвири на всички своите авторски песни и легна набързо. А пък нашето празненство продължи до 02:30 през нощта. Легнахме - всички спаха у дома, само Мони (на Мария дъщерята) си замина. Тя живее на Gold Coast – наели са си квартира с една нейна приятелка.
Като станахме на другия ден - кафета, млека, бисквити, чайове и т.н. Част от групата замина на черква, другите си останахме в къщи да шетаме след гостите. После пък всички жени хукнаха по магазините, а ние с моя приятел си продължихме приказките. Даже той ми даде един акъл за бунгалото, което до сега не ми беше минавало през ума, но приех идеята му веднага, защото я сметнах за много разумна и интересна. За да не се обяснявам сега тук излишно, когато татко дойде, ще му разясня плановете допълнително. По някое време жените се завърнаха от похожденията си по дюкяните – последваха нови количества бири, салати, дояждане на остатъците от вечерта – въобще, чудна почивка му ударих и нито капка трудова повинност.
В късния следобед гостите ни си тръгнаха, ние междувременно поошетахме с Даниела и се хванахме да подреждаме асмата. Много дълги филизи е напускала и като не са привързани към теловете, от вятъра се струпват на една страна и хич не е хубаво. Наложи се да поразхлабим разни стари връзки, да им подредим пръчките с оглед листата да хвърлят повече сянка отдолу. И това беше кажи-речи всичко - нали следват после къпания, свирене, подготовка за вечеря и т.н. Понеже предишната вечер кебапчетата ни харесаха много, та снощи пак си опекохме от тях. Хайде, пали огньове, вади скари, влизай-излизай - до филм така и не сме стигали, защото бяхме много изморени; легнахме рано и сме спали като пребити.
Последните уточнения си ги казахме по телефона снощи - дано Господ ви следва неотлъчно по пътя и да ви помага в трудностите! За нас остава само да се молим и да ви чакаме с нетърпение...
06.11.2007 – Ба мааму - ако времето не се подобри драстично до петък, така както драстично се влоши вчера, съществува голяма вероятност да се наложи да ви търсим пуловери, вълнени калцуни и шаячни палта. Беше толкова топло до онзи ден, но днес вече е почти мразовито (по тукашните мерки и теглилки). Заваля даже и дъжд - не вярвам да го пресече на сняг, ама иначе си е хладно. Щото тук паднат ли температурите под 30°C и ние палим печките. Още от вчера следобед нещо вятърът се обърна наопаки и ни докара мокрото време. Дано до събота да се оправи, че с толкова много народ, не знам какво ще правим в случай на киша.На всичкото отгоре прозорецът в кухнята е счупен - дано да са го оправили днес; снощи цяла вечер се разправяхме със застрахователната компания с молби да го платят. Даниелчето, в желанието си да го избърше и последният да светне като витрините на Лувъра, как го е натиснала с парцала и джамът му се пукнал в няколко посоки – аман от загуби вече.
Иначе няма какво друго да добавя по темата - очакваме пристигането ви, дано и самото пътуване да мине безпроблемно. Току що ми се обадиха, че стъклото в кухнята ще го сменят днес следобед - така че имаме напълно реален шанс довечера да бъдем със затворен прозорец. Аз съм свалил цялата рамка и съм я оставил отвън в коридора. Който дойде да сменя джама, пак ще я остави там като си свърши работата, а аз когато се прибера довечера ще монтирам всичко обратно, както си е било.
Появили са се безброй дребни задачи, за които чакам татко, че да ги свършим заедно - отделно от всякакви плочи, бунгала и други по-крупни строителни обекти. Вратата на коридора още не се затваря - трябва да се мисли за някаква заключалка. Освен това, като духа вятър се навяват листа и други боклуци, които влизат вътре и цапат плочките. Мисля с едно парче плексиглас да затворим поне долната секция на вратата. Това ще спре поне малко основния им приток към коридора. А пък не е и само това - туй е само дето първо ми дойде на ума. Но като се движим и наблюдаваме едно по едно, ще почнем и да записваме на списъка, защото иначе няма да можем да обхванем всичко, което има да се прави – а то е МНОГО, без да ви плаша!...
Днес, точно след час и 20 минути светът ще замре в очакване на резултатите от конните надбягвания в Мелбърн. В 14:00 дават старта на състезанието - две минути по-късно някой се прощава със заплатата си, с колата си, къщата, дори с жена си или там каквото е заложил. Само един обаче от всичките абдали прибира натрупаното, в размер на милиони! Надпреварата има и световно значение, защото залаганията валят от всички краища на нещастната и грешна майка Земя. Но, както казах вече напред: само един пълни кесията, другите обикновено си напълват гащите…
07.11.2007 - Няма да пропусна и тази “свята” дата в календара - нали е кръглата годишнина (90), откакто залповете на крайцерът “Аврора” са разбудили света с настъпващата нова угроза, непозната никому до този момент. И ще трябва да е била доста “уникална” тази иначе шибана и прокобна дата, щом като все още същият този свят продължава да ближе раните си, нанесени му от въпросните топовни гърмежи. Нито за миг човечеството не трябва да се заблуждава, че се е отървало от “аления мак” и червено-кафявата, с цвят на съсирена менструална кръв комунистическа чума! От които пък (за маковете иде реч…), по някакво не знам дали случайно стечение на обстоятелствата, се извлича много силен наркотик. Маковото семе, след съответната обработка, изваряване и други технологии, излиза на улицата, за да се впие кръвожадно в душите на по-слабите и зависимите. Дали тази прилика е случайна или нарочна аз не знам, но макът като символ на червената олигархия съвсем добре олицетворява техните скверни идеологии. Язък само за красивото полско цвете, което толкова често се среща из кръстословиците и е възпято в песните...
Онази вечер гледахме филм за мафиотските групировки и подразделения в нова Русия - филмът е руски, но с английски надписи. А пък снощи имаше документален филм по националния канал на телевизията за нашего брата Путин (интересно е съвпадението на първите им имена – както неговото, така и на онзи сифилистик, учителят му Ленин). Боже мой – ама той бил бивш агент на КГБ (а вероятно и настоящ…), съвсем явно и ачик-ачик кадрите показаха безкористната му принадлежност към службите, а и той самият от своя страна съвсем явно и недвусмислено демонстрира стремежите си към възстановяване престижа на Русия пред света. А под “престиж” нека тук да се разбира единствено влияние – както политическо, така икономическо, социално и всякакво друго; демек - да живее КПСС и всички БКП-та по света! Майко мила – колкото по-скоро светът се отърве от тоя мужик и колхозник, толкова по-бързо ще зараснат раните в душите на хората, омерзени и опустошени от тяхната клика.
Напоследък се намирам под известно влияние от филмите, които гледам - за това политическото ми експозе беше малко целенасочено. В действителност хич не ми пука за никого – най-малко пък за Путин. Най-искрено съжалявам обаче за хората, които се намират под вмирисания му руски ботуш (а защо не и съветски? – какво се е променило – само името, но доктрината им си остава). Тук попадат обаче зоните на влияние, между които се намира нашата най-тежко изстрадала България. Ако другите бивши съветски колонии в лицето на Унгария, Полша, Чехия и принадлежащите им сателити, един ден все пак успеят да се отръскат и да изпълзят изпод сърпа и чука, то за Татковината ни спасение няма да има и след още 100 години. Искам да не съм прав, а в същото време съм безсилен да направя каквото и да е било. Дано само тука да не идват, че като гледам баят са се засилили сега за предстоящите избори - ама де да видим. Лъжат и мажат един през друг и то не, че тези дето са сега на власт са много стока, ама поне са се наяли вече и си ги знаем. Но пък че доведоха тази държава до нейния триумф в началото на 21 век - това също е неоспорим факт. Безработицата в Австралия е сведена до някакви си фиктивни граници, най-вероятно 3%-4% - нещо, което не е било регистрирано в последните 30 години на развитие! Лихвеният процент за жилищни заеми, макар че постепенно се качва с по 0.25%, за този период пада от 17%-18% на 5%-6%. За момента тези цифри се въртят в зоната на около 6.25%, като дори днес се очакваше да скочи с още четвърт процент - това нас обаче не ни вълнува особено. Само работа да има - на лихвата ще издържим и на шиш да ни въртят...
Днес следобед (а по тукашно време ще бъде късно вечерта), поемате за Будапеща. Там имате голям престой от 7 ½ часа, но нищо не можеше да се направи за избягването му. От позицията, в която се намирахме не можехме да избираме нито авиокомпании, нито маршрути, нито нищо. Единственият фактор, с който всички ангажирани в това дело се съобразявахме беше цената на билетите, която се оказа смешно ниска на края. На когото и да съм казал, всички се учудват как е възможно да има такива евтини полети за Австралия. Но аз на всички съм подчертал неоценимата помощ на “наш Ристю”, който успя да уреди тези тарифи – искам да го видя час по-скоро и в знак на дълбоката си признателност с него да се напием до смърт (само че без да умираме, ако може…).
И понеже вече няма нищо друго какво да добавя, залавям се отново за работата си, че да ми мине по-бързо времето до 17:00, когато си тръгвам. Пак вали днес почти цял ден - дано спре до събота...
09.11.2007 - Е-ех, милички на мама! Доживяхме да се видим пак, макар и на чужда територия! Като гледам в момента часът (12:00 - 12:30), предполагам че вече сте навлезли във въздушното пространство на Австралия и с пълна скорост се приближавате към Сидней за кацане, паспортни, митнически проверки и други гранични щуротии. После още час-час и половина летене и ще сте кацнали в Бризбън, където пък Даниела ще ви посрещне – а след още един час пътуване с кола ще пристигнете окончателно в къщи. До това време аз вече ще съм опалил камината, ще съм нарязал Великденската салата и ще ви чакам трепетно да извадите мастиката от дисагите!
Вчера беше Архангелов ден, който мина много вяло - ние съвсем инцидентно го отпразнувахме още предишната вечер и снощи само придрямвахме от стол на стол в скука и безтегловност. Аз имах и малко работа на компютъра, която вече не търпеше отлагане, та между другото успях да свърша и нея. Свирихме с Ванеса - тя изпълни много хубаво своите песнички снощи, а пък ако и довечера пред вас свири така, ще я възнаградим напълно заслужено с нещо (може да й купя едно марципанче, например). Нали тя също беше именничка вчера - баба й Райна щом е празнувала на Рангелов ден, значи и тя така ще празнува. А понеже пък е и с две имена - на Васильов ден детето пак ще има имен ден! Щото пък първото й име е на баба й Веса, та от там идва Ванеса.
Даниела днес не е на работа - завела е малката на училище и се е впуснала в приготовления из кухнята. Наготвила е една бака с леща - за скъпата ми майчица и нейна още по-скъпа свекървичка; нали днес е петък и по закон се пости. А пък нам грешниците е омесила по малко кюфтенца и кебапченца – равни количества. Довечера аз ще взема Ванеса от училището - обикновено това го прави майка й, но сега тя ще е на път и няма да може. Щом се приберем ще запалим огъня и аз ще накълцам една маруля за салата. Надявам се до 17:30 да сте си дошли всички, но може и да се забавите, защото пък баш тогава ще попаднете в пиковия трафик привечер - но каквото таквоз.
За утре съм планирал малки и дребни задачи, като най-важната може би ще си остане написването на списъка с предстоящите дейности. Вечерта ще дойдат всичките ни приятели - или тези, с които най-често се събираме. Дано и времето да е поне сухо, че да се разположим на двора - доста хора ще сме за вътре.
Аз пък сега от вълнение, че ще се видим след дългата ни раздяла от близо 3 ½ години, та не мога да си събера акъла и да напиша нещо свястно. Ама то вече взех и да се изчерпвам, да ви кажа правичката - напоследък не са се случвали кой знае какви важни събития и за това съм малко беден откъм информация.
Ще използвам тези свои последни редове за няколко заключителни думи, при мисълта за които ми се насълзяват очите и ме сподавя плач. Не от мъка – напротив; просто това е от някаква невъзможно да се изрази с по-прости думи душевна емоция, за която имам едно единствено обяснение: безпределната ми синовна обич, която изпитвам към вас...
Пак от днес започва още по-новото летоброене в писмените ми анали - ще се опитам периодично да продължавам с отбелязването на по-внушителни и семейно значими събития и случки, които ще описвам само с по няколко изречения. Имайки предвид обаче, че самите вие ще сте тук и изцяло ще бъдете съпричастни на всичко преживяно заедно с нас, вероятно описанията ми ще бъдат твърде скучни и не чак толкова забавни. Не знам - просто вече всичко ще зависи от нагласата и настроенията на всеки един от нас. Разбира се, в името на интереса, евентуално проявен от бъдещите ми читатели към бъдещата ми книга и въобще в чест на бъдещото поколение, аз би трябвало да продължа своя разказ без никакво прекъсване. Нека времето да ни покаже - нали уж беше наше. Абе, курец било наше! – то пак се оказа “тяхно”, ама нейсе. Но както вика татко: “Ибаз го!” ще си кажем пак и ще помълчим...

Писмо No 27 (IX-XI.2007) [#1]

Скъпи и обични родители наши, приятели близки и далечни търгаши!

17.09.2007 - Както предполагах, нещата около нас се завъртяха с главоломна бързина, а придобитата им скорост и инерция просто нямаше сила, която вече да ги спре. Поради стечение на обстоятелствата предишното ми писмо потегли инцидентно към вас, докато аз своевременно започвам следващото, което пък се надявам да си прочетете тук при нас. За да можете обаче да проследите хода на събитията с повече подробности, следващите ми редове ще бъдат насочени именно в тази посока – следвайте хронологията и не бързайте за никъде; така или иначе с бързане няма да стигнете до края, само дето ще се изморите повече…
Значи, най-изпървом нека да започнем с разнищване на последните дни от миналата седмица. След като претърпяхме крахът и преживяхме разочарованието от неуспешната си борба с местните Емиграционни служби по повод доплащането на прословутите им и най-шибани 5 долара срещу документите ви за визите, разбра се, че трябва да предприемем малко по-други мерки срещу тях и да им приложим различен от обикновения подход. Аз изписах сума ти хартиени молби и изрекох почти толкова словесни (под формата на клетви и псувни…), отправени до съответните инстанции, само че на гръцка територия – на края обаче Даниелчето намери бележките, които толкова много им трябваха на чиновниците и работата тутакси се оправи. Е, оправи се, но това пък беше свързано с повторно ходене до тези служби, със съответното чакане по опашките и ново висене пред гишетата като свински мъди с ударение на “ъ”-то (иначе по-литературно е да се каже мъде или дори маде – изборът обаче оставям на четеца, по волята съгласно неговото най-свещено право). В крайна сметка, с днешна дата и към този час (12:25 в ранния следобед), всичко вече е платено в брой и квитанциите прибрани на сигурно място в къщи - аз довечера ще ги скенирам и ще ги изпратя на нашата Мария в Гърция (казвам вече “нашата”, защото покрай тези прословути визи, с тази женица отсреща в посолството си станахме много близки – почти като едно семейство, а пък без да съм я виждал; снимката дори й нямам). Напред се чухме с Даниела, която уставно и чинно ми докладва за добре свършената лично от нея работа; в момента на разговора миличката ви купуваше някакъв шоколад и веднага след това щеше да ви изпрати малко пакетче с предишното писмо и два диска - последните серии на филма от кораба. Междувременно аз успях да го озвуча и завърша, снощи го записах на диск и днес вече е потеглил по своето благородно предназначение и вярно направление с посока старославно Габрово.
В момента пиша на някаква много специална кирилизационна програма през Интернет, в директен превод от латиница на български и умишлено разграничавам пасажите, за да знам до къде съм стигнал (което вече е проверено за печатни/граматически грешки...). Та - стигнахме до петъка, макар малко мудно и затормозено. След като топката около петте долара се успокои и всички мирясахме, аз излязох по-рано от работа (където и без друго не върша много...) и отидох до моя любим търг. Турих някой и друг грош на 2-3 боклука и се прибрах. В къщи последва експресно къпане, бръснене, сплитане на косата (о, все забравям да ви кажа, че от доста време насам имам конска опашка на главата си, като на прабългарски племенен вожд, в което аз лично не намирам нищо педерастко - ха-ха-ха!...) и поехме към домът на наши приятели, у които бяхме канени на гости. Там го ударихме на веселба и смях, та до среднощ. Прибрахме се, естествено в нетрезво състояние (по-конкретно аз, защото в такива случаи Даниела управлява МеПеСе-то и ме вози като чувал с картофи) - много бързо спим през краткия остатък от нощта и на другия ден (събота) стъпваме отново “на педали”! Урокът на Ванеса по музика беше в 09:00; после аз излязох навън, за да направя предварителните си планове и разчети за деня. Докато се чудех и маех от къде да я подхващам, приятелите ни, у които вечерта бяхме на гости се обадиха, че ще дойдат до нас да вземат на заем някои български филми от нашата класическа колекция. Добре де, ама то едно такова посещение на който и е, обикновено е свързано с малко ледени бири от хладилника, провеждаме известни разходки из “имението”, за да покажем на гостите си кое как е направено и как е било преди това. Отделно от всичко, механата ми се радва на особени заслуги и към нея хората проявяват значително по-висок интерес, отдавайки й повишеното си внимание и дълбоко почитание към ръчния ми майсторлък. Хайде, на края ще рече и малко мезенца да се резнат, дето “на танур” седят и покрай всичките тези ритуали, минаха още 2-3 часа. Хубаво, че посетителите ни си тръгнаха скоропостижно, та и аз малко да си видя от работата, въпреки че до това време вече беше настъпил ранния следобед. Едва тогава почнах много бавно и мъчително строителството на малката оградка отпред - блокченца редих, основки малки от баластра и бетонец полагах, най-отдолу вметнах и по едно яко желязо (бяха някакви градински колове от ограда, които наемателите махнаха от онази къща, а пък аз им намерих прекрасно приложение, вместо да ги изхвърлям на бунището...) - въобще, заплавах пак в свои води. Междувременно нашите добри наематели ни поканиха вечерта на гости заедно със съседите, които както вече знаете са техни роднини. Работих що работих и влязох да се къпя и глася за вечеринката. Естествено - свирене първо и всичко останало; бани, коси, опашки... Отиваме на моабета - изкарахме си чудно, падна много смях и голяма веселба, защото всички те са много весели и жизнерадостни хора. Като дойдете тук, живот и здраве - непременно ще се събираме и с тях; ще видите къщата, отвън, вътре - ще си живеем като едно голямо италианско семейство. И така от дума на дума, та пак преполовихме нощта.
На другия ден станах и продължих с дейността си по строежа на оградката - бавно и полека, блокче по блокче и камъче по камъче. Свърших пясъка обаче и сега ще ми прекъсне дейността за известно време. В събота трябва да ходя за малко пясък, после и пръст трябва да доставя, за да се повдигне терена. Камъните, дето ги търкаляхме онзи ден като малоумници, сега пак ще ги изтикаме назад, че да насипя местата им с пръст, след което отново ще ги влачим напред. Защото иначе падат много ниско и до половината се скриват от оградата. Те са само два реда блокчета, но все пак... Абе аз, ако не бях повтарял, че и понявга потретял почти всяко нещо, с което съм се захващал, до сега да съм втасал и да съм почнал още една къща да градя... Но нали така не ми е особено спорно, та затуй се бави толкова много всичко...
19.09.2007 - Ето ме отново в ефир - на горещата линия, така да се каже. Вчера не съм писал, защото трябваше да ходя до другият ни офис, който се намира в Бризбън – баш на брега на реката. В техния двор има една огромна котва, която се ползва от време на време за сервизните баржи – пратиха ме да я скицирам, че пък после някой да я и изработи по моите чертежи. За една такава подобна на вид и на тегло, нашите шефове плащат по $200 наем на ден, а докато траят строителните мероприятия по дъното на морето, котвата ще им трябва за около 6 месеца. На края решиха, че ще излезе по-евтино сами да си направим закотвящите съоръжения, вместо да ги вземаме под наем (за да не шава свободно по вълните, работната платформа се укрепва към дъното с по две въжета със съответните котви – всяко кьоше само за себе си, общо 8 отделни обтегача). Та, с туй се човърках цяла сутрин - прибрах се в къщи към 14:00 и след това не съм ходил на работа. Вместо това, нахлузих си продраните на задника къси гащи, грабнах копача и се развилнях из предния двор като къртица в житна нива. Имаше малко пръст да се доизкопае на едно място, после камъните размествах пак (само по-малките, че онез огромните не се бутат – тежат ужасно, мамка им!); въобще, уплътних си времето чудно чак до вечерта. После в нас последва традиционното ни свирене с малкото Неси, вечери и т.н. Понеже вече бях получил разни отговори от агенции за продажба на самолетни билети, исках да доуточним с вас за последно как ще се извърши пътуването. Сега съм по следите на едни сравнително евтини билети с френските авиолинии, обаче изглежда нещо не мога да направя като хората, защото в крайна сметка не успявам да стигна до покупката им. Като резервен вариант ще изчакаме и потвърждението на Ани - това е една агентка от Сидней и работи изключително с български емигранти като нас и техните близки, естествено; закупените през нейната агенция билети излизат на доста изгодни условия за пътуващите. Тя е много симпатична жена, въпреки че аз лично никога не съм я срещал – същата обаче на два пъти ни помогна изключително всеотдайно и безкористно с пътуванията на Даниела до Българя, заради погребенията на баба Райна и дядо Митко, Бог да ги прости и двамата. Именно всичко това наложи и нашите бързи телефонни разговори, които бяха повече служебни, отколкото социални. Сега вече всичко е ясно, ще гледаме да пътувате от София - дано успеем да намерим нещо по-евтинко. Реално погледнато, от $2000 цена на индивидуален билет едва ли ще паднем по-надолу, но все пак и това е нещо, след като няма да са по близо $3000 – кьорави да проходят дано, всичките изедници душмански и шибаните им авиокомпании! Все още имаме достатъчно време да действаме според случая - ще се ослушваме постоянно, пък каквото стане. Лошото е само, че вие още нямате залепени визите в паспортите си, а по този начин ние от своя страна не можем и билетите да резервираме – всеки чиновник първо пита за вашите имена (които са лесни и не се забравят...), но наред с това по протокол искат и номерата на входните ви визи. А като им кажем, че продължавате да нямате такива черно на бяло и всичките ни гемии потъват в помията. В понеделник Даниела най-после е доплатила молбите - аз веднага скенирах квитанциите и още тази сутрин ги изпратих на Мария в Гърция. Ако има някакъв проблем, тя ще ми се обади и тогава вече ще видим какво ще правим според новата ситуация. Съмненията ми обаче са, че бележките въобще не могат да се четат – самият текст на копието е излязъл много лошо (бледо...) и почти нищо не се разбира от хартийката. Е, ако прескочат трапа във вида в който са, добре - ако ли пък не, тогава ще му мислим...
20.09.2007 - Продължавам с изложението на скучните си мемоари. От днес вече официално пиша на български език, с помощта на една друга програма за превръщане на латинската транскрипция в българска. Последната работи доста успешно и процедурата е значително по-бърза от предишните ми опити. С тази малка и незначителна разлика обаче, че за да я ползвам успешно, трябва да бъда постоянно включен към Интернета (т.е., пъхам си една жица в гъза и сядам в близост до някой контакт – най-образно казано). В днешните модерни времена, както на работа, така и в къщи вече сме вързани към световната мрежа и всичко работи нон-стоп. Абе, разбра се тя, че натам ще ни върви бъдещето. Комуникации, телефони, връзки от всякакъв род и характер - всичко върви през шибания Интернет. Аз от своя страна продължавам одисеята с търсенето на евтини самолетни билети. За сега най-евтината цена са ми дали само френските авиолинии – те возят от София до Бризбън за по €450 в едната посока; демек €900, плюс около €278 някакви летищни такси обаче. Вчера изчислих, че сумата е общо €2365.30, което прави горе-долу $3950 нашенски пари или близо 4700 лв. Това е най-изгодната възможна цена (а в същото време и най-удобния полет...), но пък дали ще успеем да купим билетите по тази тарифа все още не съм наясно. От местното бюро (в Австралия) ме посъветваха да закупим билетите от представителството в София, но ПОДЧЕРТАВАМ дебело: отново през Интернета, а не директно в бюрото. Само от там могат да се гарантират сравнително по-ниските цени, защото цялата регистрация си я правиш сам - документите си попълваш, с данните по паспорт, дати на полета и т.н. А най-главното е, че не занимаваш някоя малка изрусена и гримирана пикла с твоите лични проблеми, карайки я да се рови безпомощно из страниците на Интернета, че пък да ти търси и възможно най-изгодните цени (за тебе, клиента, а не за нея; защото при това положение й спада размера на комисионната, подобно както й падат циците, ако загуби част от натъпкания в тях силикон). И всичкият тоз зор, вместо да отиде отзад при останалите изписани анорексички, за да се налива с кафе и да пуфти заедно с тях цигари – аре бе, нéма нужда. Докато вместо това, ти сам сядаш зад компютъра и почваш да си търсиш щастието – с тази разлика, че твоето лично време не ти струва нищо, а пък насреща си получаваш евтината стока (което човек може да прави дори и през работно време, но хайде за сега да оставим тази тема малко по-встрани). Та, ей така стоят нещата с всичките покупки, извършени през Интернета. По такъв начин пък, самолетните компании могат да си позволят “лукса” и да пуснат в обръщение малко по-евтини билети за бедняците от простолюдието, а не само да ги плюят по вестниците, че цените им са космически (а те всъщност са си де, ама кой те бръсне за слива като се оплакваш...). Нека да наближи малко времето за пътуване и поне паспортите ви да върнат с визите, че тогава пак ще сядам да се занимавам с този въпрос. Вчера стигнах само до някъде, обаче запънах баш на мястото, където ми поискаха номерата на паспортите и до кога важат. Аз написах едни фиктивни цифри и дати, но мръсното нещо насреща ми може така да е нагласено и настроено от създателите си, че да разпознава кои са истинските и кои фалшивите данни, които му се задават (компютърът визирам в конкретния пасаж). Например, в моя случай попълних едни произволни числа от 8-9 знака вместо номер на паспорт и така мислех да го излъжа. Да, ама не-е-е-е! Защото сигурно вътре е закодиран някакъв прост алгоритъм, който да казва: “Щом номерът не съдържа две (или една...) букви + еди-колко си цифри, да не се приема за обработка!”, и онуй нещо те изхвърля като мръсно коте от кебапчийница. Щото пък и аз, от къде да знам и да предположа с колко цифри са ви номерата на паспортите и имат ли буква в тях или нямат? Но довечера ще разровя из чекмеджето, че да потърся дали нямам копия от други ваши документи (за визите или пък ако някъде случайно съм записал тези шибани паспортни данни), че да пробвам пак да излъжем компютърчето. Искам да стигна до края, за да знам как стои и въпроса с плащането - предполагам с кредитните ни карти ще бъде предпочитаният от тях метод, но специално това ще се разбере впоследствие. Дано мога от тук да платя с моята, че така процесът става много лесен... Е, понаписах пак нещо - я глей’ к’ва ‘убава беседа ви поднесох - айди, утре пак шъ съ видим на туй място...
21.09.2007 - Ох - доста обилно хапнах на обяд и за да не заспя като мечок летаргичния си зимен сън, рекох да ви драсна още някой и друг успокоителен ред, че да завършим седмицата с няколко допълнителни обобщения и благи заключения. Както вече сами се досещате – днес вече е петък, аз ще карам по служба още малко (до около 16:15) и ще си тръгвам към частното. Имам да минавам през тържището, откъдето да си прибера едни чашки, които пък спечелих на миналото наддаване. Те са кристални и се връзват по шарки и орнаменти прекрасно с едни други, които имаме незнайно от къде, но са винени. А тези са за ракия - е, като нямаме ракия по тези географски ширини, последните и за водката ще стават... Обявил съм ги тайно за подарък на Даниелчето и тя ще бъде доста сюрпризирана като разбере за тях, понеже милата очаква масивен златен пръстен с множество диаманти, налепени по него... От онзи ден само подпитва и ми задава подвеждащи въпроси, но аз не й казвам стъклено-горчивата истина, че да й поддържам любопитството за малко по-дълго време.
Иначе всичко останало около нас си е както винаги е било - работа, свирене, уроци, дворове и градини; тука-таме по някой моабет с безпаметно напиване и в това се заключава целият ни (без)смислен и изпразнен от съдържание живот. Някакъв мръсник се е появил в квартала и нощем ни краде саксиите с цветя и други посеви. Не се спира гадта и пред малките дръвченца. Няма човек из махалата, който да не се оплакал от набезите му, включително и нашите толкова порядъчни съседи. На тях пък им откраднаха лимонените и портокаловите насаждения от големите саксии. Тази сутрин обаче Даниела с душевна болка установи, че и при нас имало разни липси от личното ни стопанство - малкото си беше посадило самичко едно малко кактусче, аз му добавих още едно друго в една саксийка и сега тази саксийка я няма въобще. Вероятно следващите посегателства ще бъдат над нашите портокалови дръвчета. Едното го бяхме купували с пари от джоб, а другото ни е подарък от съседите. Сега сигурно и тях ще задигнат, но пък и не мога да ги вардя с пушката отвън като селски пъдар. Като вземе всичко и на края ще миряса, изрода...
Утре ще заминаваме в две отделни направления с Даниела - тя отива сутринта да води Ванеса на урок при учителката, която живее на 100 км от дома. Последната не може да дойде до нас сутринта, защото ще свири на една сватба в тяхната епархия. Тя в същото време свири и в една катедрала на орган, та урокът този път ще се проведе в църковния олтар на този толкова уникален инструмент. Аз много исках да присъствам на това нейно изпълнение, защото Ванеса ще изсвири и няколко нейни парчета за забавление на посетителите от сутрешната катедрална служба - така, неангажиращо и между другото. Причината да не мога да отида и аз е, че Неничко пък ще се мести в друга квартира и ще му помагам да влачим мебели и багажи. Той ще има и своите приятели под ръка, но за всеки случай иска също да взема участие в акцията като старейшина. Мислех да ходя нататък след като свърши урока на Неси, но тогава вече ще стане много късно за всичко. Така решихме с Даниела - тя да заведе малката на свиренето, а пък аз да помогна на моя малък Неничко в преместването. Докато се върна после, то ще бъде чак следобеда вече - не знам колко много дейност ще развия преди да е настъпило ракиеното време. По всяка вероятност вечерта ще отидем на гости, за да уважим едни наши приятели. За неделя съм планирал да докарам 2-3 ремаркета с хубава пръст (земя) и да я разхвърлям покрай оградата. Така хем ще повдигна мястото, колкото е необходимо, за да се оттича водата, хем пък да има добра почва за дръвчетата и храстите, които мислим да насадим там. Тъкмо да могат да се развият добре и да тръгнат, че като дойде някое говедо да ги краде, да са му готови отгледани - само да си ги посади в неговата градина! Ей това са ми плановете - колко от тях ще се изпълнят не знам, но в понеделник на “оперативката” ще ви докладвам с подробности кое как и защо е станало. За сега - довиждане и до нови срещи, че нещо ми се досра внезапно и ще посетя заведението, дорде не съм оцапал канапето...
24.09.2007 - Ето, че дойде и омразният на всички нас понеделник - ненавиждан от по-голямата част на нормалното човечество (с изключение на пенсионерите и децата, които за момента са във ваканция...). Служебната работа не ми създава особени напрежения и излишни грижи, но пък сам по себе си фактът, че съм тук е достатъчно ярък, за да ми помрачи трайно денят. Ама пък като се замисли човек - ако не беше тази моя шибана работа, кой знае от какви финансови гърчове щях да се треса и едвам да изтлявам в повсеместна бедност, па си викам: по-добре е все пак, че съм си на работа и хич биля не се оплаквам, че не съм зает чак толкова много; дори напротив – драго ми е на душата, пее ми сърцето и ми е през кура какво за мен си мисли Кралицата на добрата стара Англия...
На малкото официално му започнаха ваканционните дни още от петъка на миналата седмица. Аз него ден, на връщане към къщи първо минах през търга да прибера чашките, дето си ги бях спечелил за някаква символична сума. Ама те са кристални, бре - тежки, аристократически; да не си помислите тук, че са издялкани от някакъв си най-прост и стъклен джам! А пък и Даниелчето от своя страна ги хареса много (това не е за вярване чак - тя нали нищо не харесва от първия път...), с което цената им се вдигна още повече. Вечерта даже ги пробвахме с по 1-2 малки аперитивчета – много добре се пие от тях, особено ако не се ползват за вода или лимонада...
В съботата тръгнахме всеки в различни посоки - аз отидох при Неничко да му помагам за преместването на багажа, а Даниела заведе Неси на урока си по музика. Видяхме се чак следобеда, когато се прибрахме от задачите. На Нени квартирата не е лоша – е, малко по-малка е от предишната, където той живееше до скоро, но поне тази е по-евтина, ако не нищо друго. На мястото пристигна и един негов приятел, с камионче и едно голямо ремарке, та с негова помощ приключихме много бързо иначе омразния процес. Той уж щеше да остане в тях, че да си подрежда дрехите и оскъдните мебели из квартирата, обаче онзи другият безделник му пусне мухата да ходят на някъде и нашия тутакси заряза бардака и излезе с него. Сигурно има да се оправя цяла седмица, ако не довтаса майка му, че да го подреди.
Аз се прибрах у нас, но още от Бризбън почна да вали дъжд. По едно време по пътя вече плющеше доста силно, но пък докато си стигна пред къщи и вече беше спряло. Даже и слънцето се подаде нежно иззад баира, само колкото да ме излъже. Таман бях подкарал песента на копача, здраво подхванал на лопатата сапа и пак шурнаха реките от небето. Забравих само да спомена, че сутринта на ранина още в 06:00, ходих да докарам едно ремарке с плодородна пръст, която разтоварих на купчина и чак тогава се понесох към Бризбън. При мене празно няма - всяка минута е добре уплътнена и думичките “после” и “утре” отдавна не ми се въргалят из речника. Улових се да прокопая едно малко и тясно каналче (само колкото е широко ралото на търнокопа), за да подведа кабел към оградата. Връзката ще бъде в основата на онзи фенер до големия камък, а по оградата ще има други 4 подобни по форма и вид осветителни тела. Захранването им ще върви под земята, посредством кабел заровен в пластмасова тръба. Обаче като плисна дъжда и осуети добрите ми намерения. Влязох вътре - изкъпах се, избръснах се, сплетох си косата (ха-ха-ха, нали имам плитчица - като на художник от Монмартър...) и почнахме да свирим с Ванеса. Даниела направи една експресна руска салата и вечерта отидохме у наши приятели. Те живеят в съседния щат, току на самата “гранична бразда”, така да се каже. Прибирането чак от тях посред нощ съвсем не е за предпочитане, за това си взехме и завивките, та спахме у тях. Ами то си е една малка екскурзийка, докато се добере човек до мястото, където живеят. Все още са на квартира там, че са сравнително от скоро на Gold Coast, но вече се оглеждат за заем от банката, та да си купят и те някоя колиба като нашата или по-хубава. С тези хора си прекарваме много весело – независимо, че се познаваме от скоро, но много бързо се сдушихме. Както момчето казва – краставите магарета сами се надушват. Когато дойдете, живот и здраве при нас, тогава ще ги видите.
На другия ден минахме покрай къщата на Мартин и Даринка, че ни бяха на път. Те нещо се ровеха из двора, та се повидяхме за някои взаимни консултации и идеи. От там се прибрахме - проведохме малка следобедна дрямка и аз в 14:30 излязох да вилнея по двора. С канала се занимавах пак, едни камъни местихме с Даниела, пръстта разстилах, уж да заравня мястото; домати садих и пресаждах - въобще се занимавах със земеделие. Вечерта - пак свирене, вечеря, малко телевизия и хайде по стаите. Днес сутринта заведох Ванеса на занималня - там децата ги занимават през ваканциите, рисуват, пеят и играят на воля. Довечера ще мина да я прибера. Седмичната програма е ясна - в петък сутринта те тръгват за Аделаида с Даниела, а пък аз си оставам в къщи. Чао, милички - утре пак ще продължа, че само часовникът не дреме и стрелките му се въртят бясно като турбина на водна централа; дори с канап да ги завържеш, времето търчи, не спира...
25.09.2007 - Снощи в 22:30 пак ми се обаждаха онези византийци от Гърция - тези квитанции, дето им ги бях изпратил не се четели добре; да съм им пратил други. Амчи карá-Кольоу, аз знам най-прекрасно, че не се четат, бре! - ама да не би пък да съм ви ги печатал лично аз обаче?! Кой им е крив на онез капути в “емигрейшъна”, че в шибаната им машина няма мастило и че така ги е изкарала? Но както и да е, де - хорицата казаха, че само тях чакат и щом ги получат веднага ви дават визите. За паспортите се разбрахме да ви ги изпратят обратно с препоръчана поща. Като дойдох на работа тази сутрин, първата ми работа беше да скенирам отново тези документи и да ги изпратя в Посолството. Дорде стане време да си ходя довечера, сигурно нищо няма да разбера по въпроса, защото онез мързеливи гърчоля ако почват чак в 09:00, то при нас ще е вече 17:00 (нали разликата ни е горе-долу 8 часа, в което не съм много сигурен...); до това време аз ще съм си тръгнал от офиса. Независимо от това, ако имат някакъв сериозен проблем, те ще ме търсят по телефона. Но така или иначе, до няколко дни ще сте вече с входни визи за Австралия, а пък как ще оправяме билетите - хич и не знам още. Чакаме Ани да се завърне на работа около 30 Септември, че в момента отсъства (жената от Сидней, която ни снабдява с евтини самолетни билети) - другата седмица най-рано мога да говоря с нея; да видим първо какво ще каже тя, пък тогава ще нагаждаме плановете да съответстват на реалната действителност.
Иначе други новини около нас няма - моите моми се стягат да заминават при бате Саши и при бебе Тийган, а пък аз се приготвям за пълноценната си почивка и целебна тишина. В петък вечерта отивам у едни други приятели, на които ще помогна в преместването на следващия ден. Те живеят много близо до мястото, където работя и ме поканиха да преспя у тях, вместо да бия пътя два пъти. Те се нанасят в тяхна къща, която купиха неотдавна, но до днес имаха квартиранти. Сега онези се изнасят, бояджия идва да омаже стените за ден-два и в събота им нанасяме багажериите. За подсилване на хамалската група ще дойдат още двама яки в ръцете и наши общи другари, та с тяхна помощ вече и задружно ще гледаме да отупаме работата малко по-чевръсто. За после съм си запланувал разни електричарски занимания по двора – първо да докарам тока до оградата, след това почвам да насипвам пръстта, да редя камъните и полека-лека да приключвам този етап, че пак много се задържах на един и същ обект. А пък аз заседя ли се прекалено дълго на едно място и последното почва да ми омръзва – губя си интереса и ми спада либидото до степен на импотентност.
Останалите домашни дейности ще включват развлечение с компютърните ми занимания покрай снимки, филми и т.н. В продължение на една седмица ще се отдам на пълно монашество, отшелничество и душевно превъплъщение от едно кармично измерение в съвсем друго телесно състояние... Довечера ще се срещна с нашия квартирант, който по професия е електротехник. Той ще ми каже какви материали да си купя (тръби, колена, разклонителна кутия и всичко, което е необходимо) за връзката на тока – тя трябва да се направи академично, за да няма никакви проблеми по-нататък. Още няколко недели ще се бъзикам с тази част на двора, след което вече ще се концентрирам върху бунгалото - бетонна основа, материали и т.н. Татко ще пристигне тъкмо навреме - само да вдигнем колибата!
26.09.2007 - Колкото да спазя добре изградената си традиция, драсвам набързо 2-3 реда, въпреки че нямам много словесен материал за жвакане. Довечера ще се обаждам на Христо в София - да видим той какво може да направи за покупката на вашите билети. Тази сутрин получих съобщение от Гърция, с което онези потвърждават, че документите ви вече са изрядни, поднасят поздравленията си за издадените визи и дават последни доуточнения по въпроса за изпращането на паспортите обратно. Казах им да ви ги пратят с препоръчана поща - сигурно така и ще стане. Считайте, че вече сте с визи, но пък все още без самолетни билети...
С доста интересна тема се занимавам (а и забавлявам) напоследък. Нали идеите ми се въртят все около издаване на личните ми писма под формата на брошури, поредица от статии или пък в няколкотомни издания, та се заинтересувах дали няма някакъв начин, чрез който по електронен път да се запишат ръкописите от листите на писмата. В Сидней има една фирма, която се занимава с подобна дейност, но дере по $2-$3 на страница, ако последните са в количество над 5000 бр., но пък искат по $5 за по-малко на брой страници. Не знам обаче колко ще вземат за 50 кг писма, както казва майка, че били наредени в 3 кашона от готварска печка “Раховец 03” (с грил, като нашата)! Ще се опитам сам да изнамеря такава програма и да почна събиране на информацията, трупайки я в компютъра. Но все още съм твърде далеч от всичко това. Добре поне, че напоследък започнах писането на български език и от компютъра - от тук нататък няма да има нужда от излишни преводи и разни прехвърляния. Обаче всичко останало ще трябва да се обработва (а пък именно там се намира и по-интересната част на романа...). Не знам дали ще имам силите и времето най-вече за това мое така целенасочено и устремно упражнение. Само в едно нещо съм частично сигурен, че написаното от мен до тук има елементарна художествена и повествователна стойност и би представлявало чудесен преразказ на един 15-годишен отрязък от моята, за сега в известен смисъл кратка житейска история. В същото време за една двойна мастика със салата “Снежанка” или половинка сливова ракия и селска салата за мезе, с най-голяма радост бих подарил цялата си поредица на близки и познати от всички кътчета на света. Е-е, добре де - нека да си помечтая и аз малко; че нямам ли пък това право?...
28.09.2007 - Макар и вече към края на деня, отново реших да драсна два-три реда. Казвам “към края”, защото часът наближава 15:45 и скоро ще се ориентирам към потегляне за онова така скъпо и свято за мен място (домашния кошер с пчелина визирам в случая). Снощи се свързах с Емето (на Христо) и й обясних подробно за какво става дума – тя пък от своя страна да му предаде каква ми е молбата към него. Междувременно тя ми даде неговия адрес и аз току що му изпратих писмото – нищо, че татко каза да не го занимаваме с нашите проблеми. Малко на своя глава реших да се обърна и към него за тази огромна услуга – сигурен съм, че ако той е в състояние обезателно ще помогне в трудния за всички нас момент; ако ли пък не - просто ще търсим други решения и алтернативи (най-вероятно последните ще се изразяват в европейски парични знаци, но в малко по-разширени количествени форми да речем...). Нека обаче да не избързваме с негативните си заключения и търпеливо да изчакаме хода на събитията, та да видим какво ще ни покаже на края. Напред, докато писах на Христо писмото, рекох пак да проверя тарифите на френските авиокомпании - от €450 билетите са станали вече по €660, хем за най-евтините говоря (и това е на човек, в една посока – демек, 210 x 4 = €840 горница за два шибани билета в двете посоки!) Отделно от всичко обаче, ще се свържа и с тази наша позната агентка Ани от Сидней, но то ще стане чак другата седмица, след като тя се завърне от екскурзията си – аз лично само на нея разчитам, при това най-много...
Тази сутрин в 04:45 потеглихме към летището на Бризбън. За щастие нямаше задръствания по пътищата и специално на онзи големия мост, преминаването по който се плаща. Сега паралелно до него правят още един такъв, с надеждата уж той да поеме част от автомобилния потока. Но то просто сме си много добитък по пътищата - там е цялата работа и от това ни идва проблема с трафика... Та, оставих ги моите моми на перона и от там потеглих към нашите речни докове, че там пък имах и малко служебна работа да свърша. Миналата седмица пак бях при тези хора, за да скицирам една корабна котва. Добре ама впоследствие възникна необходимост от едни допълнителни размери, та първо се отбих да ги премеря, след което поех надолу към обекта. В 08:00 бях вече на работното си място и веднага се залових със заниманията по научно-техническо творчество. Довечера след работа директно отивам у едни наши приятели, които утре местят покъщнината си от квартирата, където живееха до сега. Те наскоро си купиха къща, а пък аз ще им помогна да си нанесат мебелите. Разбрали сме се да преспя у тях, че да не блъскам пътя два пъти.
Моят малък Неничко утре пак заминава с мотора по къмпинги и по поляни - явно вече му е минало натъртеното, след като падна и се изтърси като чувал с картофи преди две-три седмици. Утре, като се прибера по някое време в къщи, веднага започвам изоставената си вече до безобразие дворска работа. Най-вероятно това ще стане от неделя сутринта нататък, докато утре ще бутна малко работа на компютъра. Това са най-близките ми и предстоящи планове – очаквайте моят пореден и подробен репортаж в понеделник. Другата седмица почвам една нова задача и сигурно ще съм малко по-зает в служебен аспект, но пък за изписването на няколко реда винаги ще намеря време – колкото и да съм ангажиран. Напоследък от една агенция ме преследват за някакво работно място, по-близко до дома и уж малко по-перспективно от досегашното. Де да видим и от това какво ще излезе - аз за сега си кротувам тук и се спотайвам като лалугер. Когато има работа - върша си я много съвестно и безропотно; когато няма обаче - правя се че има много и също толкова съвестно си драпам макарите, както в момента например. А иначе си попълвам надника с писане на мемоари, защото това ми се отдава най-лесно, а и най-малко шум се вдига...
01.10.2007 – Ето, че се доближихме до Коледа и края на годината с още един месец, който си отиде вече и дните му останаха запечатани единствено в спомените ни. С настъпването на летния сезон по тукашните географски ширини, чувствително се покачиха и температурите - вчера съм работил гол и бос в жегата, като Карнобатски циганин на общински бостан с дини. В същото време при вас сигурно са почнали по-дългите и сиви есенни дни, а вятърът развява безпризорно падналите от дърветата пожълтели листа и вдига пепелта по улиците – мизерно и студено, което в никакъв случай не ми липсва. Дано успеем да уредим тези ваши самолетни билети, че са ми станали голям дерт вече. Тази сутрин разговарях с жената, която чаках да се завърне от годишния си отпуск. Разчитайки на дългогодишния й опит и практика в тази област, оставих всичко да се решава от самата нея - каквото и да е то, смятам, че това, което тя ще намери от тук като цена ще бъде по-добро от всяка друга подобна опция. Ако и тогава цените не ни устройват, ще прибегнем до услугите на Христо, който също вече е алармиран и действа в тази посока. Той ми беше отговорил на моето писмо и то с много заинтригуващи цени на билетите. Помолил съм го да ви се обади по телефона и с него да обсъждате всички възникнали въпроси. Докато снощи му пишех своя отговор, друг един приятел ми се обади. Майка му щяла да пътува насам по същото време, та търсели билети и за нея. Човекът каза, че в някакво тяхно Русенско туристическо бюро намерили билети по €1240 до Бризбън, което е изключително евтино предвид цифрите, които се спрягат от всички местни въздухоплавателни агенции. Нека първо да видим какво ще направи Ани, после и Христо или пък в Русе. Само че аз билетите пак не ги виждам купени от тук. Ако пътувахме ние от Австралия за България, историята щеше да бъде друга. Но след като пътуващите са от обратната част на света и трасето им е в противоположната посока, тукашните почват нещо да се мръщят и да негодуват. По принцип в ценообразуването на билетите няма някакви строги правила, нито пък почива на някаква праволинейна логика - просто караш и правиш каквото ти кажат, без да се замисляш; защото пък замислиш ли се веднъж и после ти идва да биеш, убиваш и да ги гърмиш наред. Добре поне, че имаме този резервен вариант, който според мен не бива да се изпуска за нищо на света! Аз довечера ще се обадя по телефона, за да акцентирам специално върху този момент. По въпроса за билетите – толкоз, че взе да ми писва. То аз нямам и какво повече да добавя по темата - явно съм безсилен да направя каквото и да е било (а всъщност истината е съвсем друга: че не искаме да даваме много пари за билети; не се ли сетихте още в началото?...). Е, на края ако няма как, ще сме готови на всичко - но нали аз обичам да изчаквам и да имам възможност за избор. Не бойте се вие сега - аз като съм поел задачата, ще я карам до край. После може да прехвърля задълженията на някой друг, но пак аз ще упражнявам контрола и ще следя за изпълнението й. На този етап обаче Христовият вариант ми се вижда най-приемлив и финансово възможен. Тяхната фирма работи с една агенция, която поради честите пътувания на служителите осигурява билетите им с известна отстъпка. Ние ще гледаме да използваме тази възможност – каквото Бог е отредил, това ще е...
А сега слушайте пък, да ви разкажа колко хубавичко си прекарах почивните дни - специално съботния ден. Нали аз още в петък отидох у тези наши приятели, та вечерта с тях си направихме една хубава прощална софра – последна за тази квартира. Аз спах у тях, а на другия ден дойдоха още общи приятели, с които вече заедно почнахме преместването на багажа. Добре че един от нашите авери има малък камион, с който работи и разкарва печатни произведения по магазините. Той в събота дойде с камиона и на един път в него натъпкахме всичко. Е, имаше малко стока останала и за колите, но поне с едрогабаритните товари се справихме като истински докери и хамали от сточна гара, защото се разминахме само с един курс и спестихме нафтата от втория. После разтоварихме съответно багажериите, подредихме едно друго горе-долу и процесът приключи успешно. Добре ама нашият човек искаше и да ни почерпи по случай добре свършената работа, а пък бирата му за беда се оказа топла – ние таман му бяхме докарали хладилника и го включихме, но докато последният почне да прави леда за уискито, обикновено минават часове в трепетно очакване. Вместо да си губим безцелно времето в такова изнервено чакане, с отбора на хамалите се разбрахме вечерта пак да им отидем на гости, вече малко по-официално и с единствените благородни намерения: да проверим дали е почнал да замразява хладилника. Аз щях да си ходя до нас - уж да работя или да си пипам нещо на компютъра. Добре ама Мартин каза, че трябвало да разработват мотора на една лодка (мъжът на Даринка, нали го знаете - бяха една вечер у дома на гости; май че тогава само баща му беше тук). Той между другото доби много висок пост и ценз - направиха го главен треньор на националния отбор на Австралия по гребане (кану-каяк). От техния клуб им купили една моторница, но в продължение на 15 часа първо трябвало да й се разработва двигателя при занижено натоварване, преди да започнат експлоатацията й на 100%. Та той ме покани да отида с тях и да се повозя из каналите на Gold Coast - мислих, мислих, пък като му теглих една къдрава майна и тутакси зарязах всичко онова, което ме чакаше за свършване в къщи! Зер, кога пак ще ми се удаде друг подобен и удобен случай, че да се покефя и аз малко като нормалните човеци, вместо да се рия като къртица по двора из калта и да се оригвам на вар и цимент. Оставих колата пред тях и заминахме. По време на водната ни разходка минахме през повечето от каналите на града, където лукса и красотата от вида на къщи, яхти, дворове и т.н. се преливаха и буквално се надпреварваха - кое от кое по-хубаво и лъскаво, изящно, луксозно и безумно много скъпо! Видяхме постройки, които от пътя или от улицата не могат да се видят, защото на всички такива къщици, “предният фронт” им е разположен всъщност отзад – там, където е водата, с мостикът за лодката (яхтата), басейнът, скарата с беседката за моабети и прочие архитектурни особености на съвременната градска цивилизация.
Цял следобед се разкарвахме нагоре-надолу по каналите, зяпахме като сополиви циганета на панаир и мечтахме за едно или пък друго нещо. Аз направих и множество снимки за спомен – един ден ще се фукам на внуците си къде съм бил, какво съм видял и кое не съм постигнал поради купища известни или неизвестни причини. Вечерта, току вече на смрачаване се прибрахме в базата - заключихме лодката обратно в хангара и се прибрахме. Там, баш пред този гребен клуб има доста камъни, с които са укрепени бреговете на канала. Аз междувременно и много внимателно, почти незабелязано си посъбрах малко камънак за другата къща – в края на краищата пък имаше толкова много “суровина”, че беше просто срамота да не си напълня един багажник с инертни материали. Наемателите ни подзиждат големите канари в долния двор, за да не се смива пръстта от дъждовете, та камъчета трябват винаги. А както всички вече знаят: те са си и моя необуздана страст; напоследък нищо друго не ми прави такова силно впечатление, както един хубав, ръбест или заоблен камък. Предполагам, че в предишните си превъплъщения и форми на живот, според някои източно-китайски теории за произхода на съществата, аз, освен клошар най-вероятно съм бил и пещерен човек... Преди това бях наблъскал колата с малко дръвца за огрев и печиво - Мартин отрязал едно дърво у тях в двора, та аз прибрах по-едрите клонаци и дънера. Хайде, сега равномерно натъпках и камъчетата вътре, та мирясах. Вечерта последва нова почерпка у новодомците и аз пак спах у тези наши приятели, защото няма кой да ме кара до дома след (зло)употреба с алкохол – нали моето Даниелче заедно с малкото чемерче в момента са в Аделаида, та липсата й вече взе да се усеща доста осезателно...
В неделята станах много рано, защото се бях наспал – като по някакво чудо сутринта не ме боля главата; изобщо не съм повръщал у хората и аз най-после се прибрах в къщи. Там веднага се залових с моите задачи - занесох едни фенери на наемателите, а те пък толкова много им се зарадваха! Мъжът по професия е електротехник и ще ги наслага сам - нека да им се огрее малко задното дворче. Аз пък свързвах моите токове, опъвах кабели през поляната, тръби полагах в земята и т.н. Ходих и до магазина, че ми трябваше още малко гофриран маркуч, допълнителни разклонителни кутии и други електроматериали. Купих си и един корен с люти чушки – посял съм го в едно кьоше и дано докато вие дойдете да има вече завръз, че да си откъсваме и по някое прясно чушле за апетит и разядка. Доматите ми също са полудели, сякаш гледам нивата на ТКЗС-то в Първомай или Садово; а защо не и на Куртово Конаре? Те сега растат много интензивно, обаче като им дойде ред да връзват и да берем реколтата от тях, с листата на растението нещо става изедин път и почват постепенно да изсъхват. Добре, че барем на магазина има в изобилие и хич не са скъпи – е, те не са и вкусни като българските, но пък това е въпрос единствено на свикване. Като няма от къде да си купи други, да видиш човек как почва да харесва и пластмасовите, дето и прасетата не ги ядат…
Снощи се занимавах с компютъра, писах на Христо писмо, както вече разбрахте и това беше всичко. Сега на работа имам да довърша няколко неотложни задачи, че да се залавям за друго пък... Хайде, стига вече толкова информация, че на края ще се отегчите от празнословието ми - утре пак ще ви заливам с глупости и ще ви обсипвам с любовта си…
03.10.2007 – Брей, само вчера не съм писал и ей го на - гледай колко много работи се насъбраха за споделяне в дискусионният ми монолог. Аз бях доста зает служебно, та за това не бях в добро настроение за писане на писма. Днес положението в отдела и плачевното ми състояние в средата му хич не е по-различно, но независимо от това, сега ще отделя някоя и друга минута, за да ви разкажа кое как е било. Прибрах си се снощи от работа най-чинно и невинно – почтен и смирен като монах. Излязох веднага да обикалям квартала на бърз ход, за да горя калориите – мамка им! Точно по средата на трасето получих съобщението на татко, че Христо ме е търсил. Добре де, ама аз бях все едно на Шиваров мост, като нагледен пример за разстояние до нас на Падало – то не че е толкова далече, ама все пак не съм си и у нас на двора така да се каже, че да отреагирам мигновено и мълниеносно. По принцип на тези мои своеобразни тренировки излизам само с наръч оскъдни дрешки и по едни сандали, като тези на Спартак или Александър Македонски; напоследък, понеже очаквам обаждания по всяко време, та мъкна подире си и мобилния телефон като някой галфон от провинцията или софиянец, родом от селата. За това успях поне да върна съобщението на татко – почти в движение и доста запъхтян, сякаш току що слизам от пъпа на някоя ненаситна блудница. А пък той (татко ми, де – да е жив и здрав…), ако не беше прибавил още една единица (1) от него си в края на телефонния ми номер, Христо спокойно щеше да се свърже с мен още там на място, докато си разхождах телесата и подтичвах като да ме гони рядкото щастие (демек диарията - пояснявам за по-невежите и неразбиращи от метафора четци). Майната му - той завалията звънял, звънял на пожар като луд, ама нали набирал още една допълнителна цифра, та нямало как посмъртно да се свърже с мен, ако ще и до второто пришествие да беше седял връз телефона.
Щом получих депешата и веднага се забързах към къщи - обадих се първо на вас, за да разбера ситуацията - “от извора”, дето се вика. После седнах да пиша писмо на самия Христо до служебния му адрес, защото той и на моя компютър беше оставил спешното си съобщение. Докато кълвях буквите обаче по клавиатурата като недоклатена от петела кокошка, ето ти нов телефонен звън: мислех, че е той и даже почнах разговора си като да беше той. Оказа се обаче нашего брата, Миро ви Марев; завъртяла го нещо шайбата в Америката и хоп! – скокнал завчас към старославно Габрово! Той даже каза, че предишния ден случайно видял майка по чаршията. Искал някаква докторска консултация да си направи в България, че им нямал вяра на американските доктори; в същото време майка му имала 70-годишен юбилей - така съчетал набързо всичките причини и се метнал на аероплана, па политнал със свръхзвукова скорост към Родината. Ама и пътуването му е значително по-евтино от там – не е като нас, дето сме на гъза на географията, да не казвам нещо по-мръсно от рода на “пичката си майна”, примерно...
Докато свърших набързо разговора си с Мирослав, получих още едно съобщение от Христо – искаше да му се обадя. Да, ама той си пратил само мобилния телефон, а пък да звъня от тук на мобилен номер в странство (в случая за Българията идва реч), за мен е по-изгодно да си купя направо билет за самолета и да се разберем очи в очи на място - възскъпичко ми идва ценоразписа, един вид. Аз даже не знам и колко струва на минута разговор - знаем само, че е скъпо и този вид кореспонденция не я ползваме никога; толкоз. Е, нашата информация е вече твърде стара, от преди няколко години – нищо чудно тарифите да са се сменили и току виж да е поевтиняло. Но когато самият не знам и не съм запознат достатъчно добре със случая, аз просто го отбягвам за всеобщо наше успокоение и улеснение. Хайде, пиша му веднага обратно, с молба да ми изпрати номера на нормален стационарен телефон - в офиса си или у тях (в зората на комуникационната революция аз си оставам малко консерва и се резервирам от прекалената си близост с въпросната – за сметка на това пък, сексуалната революция някак си по ме привлича със своите меки и топли форми на междуполово общуване). Както и да е - свързах се с Христо най-накрая и той ми съобщи как стоят нещата около билетите; резервирал ги и само чакаше потвърждение от агенцията. За датите предполагам, че вие вече сте се разбрали с него - каквото сте решили, нека това да бъде.
След като приключи цялостната ми дейност по трансконтинентален обмен на информация, най-после влязох да се изкъпя, защото на всичкото отгоре и пот се стичаше от мен - нали “тренирам” за следващата Олимпиада догодина. До това време се бях вече и изнервил от глад – за потискане на чувствата ударих няколко бързи бокала разредено със сода вино, наготвих си един тиган с яйца, та ядох пак до премала като войника Швейк (между другото така ми викаха в казармата – ама дали е било за добро или за лошо, не знам; ибаз ги и калориите – каквото изгорих по пътя, върнах си го с горница). След това поседях малко на компютъра, подредих едни снимки и легнах като отсечен кестен.
Ама чакайте малко, бре! – одисеята ми продължава и развръзката едва сега следва. Тази сутрин идвам на работа: междувременно писмото от Христо с потвърждението на билетите дошло нощес, но пък все още имало някакви проблеми с цената за връщането. Агентинът обаче предполага, че със сигурност ще му направят въпросната отстъпка и в крайна сметка цената ще се потвърди. Ако това действително стане, в 24-часов срок от този момент нататък билетите трябва да се издадат и платят съответно. Олеле, ами сега! - нали баш за тази цел трябват данните от паспортите ви, разните им номера, валидност, визи и т.н. Докато се чешех по главата в изблик на кух и недоумяващ размисъл, пристигна и съобщението на византийката Мария от посолството ни в Гърция, че визите ви вече са издадени успешно, а паспортите са били изпратени вчера или на 01 Октомври. Аз за себе си реших, че даже и с ракета да пътуват от шибаната Атина, тез паспорти в Габрово ще стигнат най-рано към края на седмицата, ако не и чак следващата. А пък наш Христо заминава за Франция в петък (този амчи – не другия…); на лице имаме едно положенийце и половина до него - само да му се наслаждаваш и да си го попържаш - по избор, тихичко или наум!
Бях вече описал на Христо каква е ситуацията до този момент - веднага сядам и пиша депеша до Гърция, с нарочна молба да ми изпратят всички необходими данни от станалите вече прословути ваши паспорти - там нали ви имат из регистрите, трябва да ги знаят тези неща. Дали обаче онези древни и тъпи елини ще ми предоставят тази “секретна” и толкова лична информация, аз мога само да гадая, докато в действителност не я получа. С всичките си сили и средства за литературното изразяване на речта съм написал всичко, каквото трябва - сега чакам онези да ми отговорят. Не бива да забравяме и факта, че към момента на настоящите ми словоизлияния, там все още е посред нощ и в Посолството обикновено започват работа едва когато тук на къра вече запладняват; така че разминавания във времената и часовите пояси съвсем не са изключени. С други думи, когато аз ще си тръгвам довечера за вкъщи, някой пък сабалам ще отваря офиса в Атина. Помолил съм ги също, каквото те имат да пишат като отговор, същевременно да го изпратят и на домашния ми адрес - като съм си в нас и видя, че е пристигнало, да го препратя веднага на Христо. Ей с такива работи се разправям вече цяла сутрин - башка пък дето съм зает и с работата си. Сега обаче приключвам с беседата и тутакси се залавям да си следвам задълженията, че да не вземат пък да ме изритат от работа баш когато е най-неподходящо... Това е общо взето ситуацията около мен - ще продължа охотно с изповедта си утре, а сега се потапям в кацата с лайна (извинения: помията имах предвид, но устата ми сами избълваха лайната – та, простете, де)...
04.10.2007 – Емоционалното напрежение около закупуването на вашите самолетни билети се покачва с всеки изминат Божи ден. Снощи чаках цяла вечер, белким Христо се обади с някакви положителни резултати - обаче и там развръзката нещо се губи по трасето. Отделно от всичко, той е и доста зает служебно напоследък, така че чакане му е майката.
Щом се прибрах от работа, преоблякох се в дрипите и излязох на двора. Полях обилно градинските масиви и зеленчукови лехи, нагледах си доматените плантации и полето с лютите чушки - поръсих няколко капки вода и на ливадите с розови насаждения на Даниела. Аз от своя страна не обръщам прекомерно внимание на последните израстъци, особено когато взех еднолично решение, че тази година розово масло няма да варим от цветовете им – колкото пораснат, толкоз; аман от бодли и паразити. После, доволен като презобено добиче или пък подобно на онодена крава, обиколих езерото два пъти с лодката и се прибрах в колибата. Веднага седнах на компютъра, че най-после да си свърша работата по финансовия отчет за месеца, а с това и за тримесечието - баланси, приходи, разходи и други подобни глупости. На края си направих един мощен айран и с няколко големи водчици почетох паметта на милата ми баба Фанче. Ех бабче, бабче моя – де да ми беше жива още, колко много щеше да се радваш на тези безконечни писма, които най-старателно пиша! А пък аз добре знам, че тя беше един истински ценител на моята свободна и непретенциозна литературна (без)дарба...
После поприказвахме малко и с Неничко по телефона – все наши момчешки работи и главно за коли; тъкмо се бяхме хубавичко разговорили, ама “любимата” му (за сега...) девойка точно в тоз момент довтаса у тях и той на бърза ръка ме натири в глуха линия, за да й обръща внимание. Както и да е - не му се сърдя; зер, не сме ли били всичките таквиз, само че после, дорде си осъзнаем грешките и то станало твърде късно вече... Легнах полумъртъв, замаен от тая шибана руска напитка и спах непробудно като казак след победното си сражение над красноармейски полк. Сутринта се изкъпах със студена вода, повърнах и след като продухах дюзата и на дебелото си черво, постепенно заминах на работа (казвам “постепенно”, защото карах много бавно и внимателно – тук полицията никак не обича пияндурниците, а пък и ние не обичаме изненадващите срещи с властта по пътищата на държавата). Тук вече ме чакаше съобщението на наш Христо, с разписанието на полетите и съответното потвърждение от агенцията относно закупуването на билетите ви - за вечната слава на Бога, събитията там се протекли съгласно предварителния план, а пък вече взети и на тази ниска цена, просто трябва да викаме “ Ура!” и “Viva La Vida!”, както грачат испанците, когато случайно спечелят битката си срещу някой разярен бик. В момента, в който приключа с писането на настоящите си редове, веднага ще ви изпратя едно спешно съобщение със следното запитване: дали вече сте се разбрали за разплащането си с агенцията и въобще всички подробности около този изключителен случай. Като гледам обаче кое време е сега, та преценявам, че вие най-вероятно още спите – ето защо ще изчакам малко, преди да изпращам каквото и да е. Искам да разбера каква е точно ситуацията, при това час по-скоро ако е възможно, за да мога с облекчение на душата да отказвам тукашните резервации, които аз също направих за всеки случай под формата на втори спасителен вариант. Нека обаче преди това да се подсигурим, че тогава чак да занимавам местните органи, защото има много случаи с уж уредени билети от България и хората отказват билетите си от тук. Добре ама после се оказва, че пак трябва да се търсят нови, защото някой някъде нещо не е доогледал както се полага. Дано само нашият конкретен случай да не е такъв, че тогава всички ще ядем дървото...
След работа отивам у един приятел (същите хора, на които помагахме да си местят жилището онзи ден) - вземам ги с колата и заедно отиваме да разглеждаме стоката в един огромен мебелен магазин. Вниманието и на двама ни е насочено предимно към подовите настилки. Той иска да смени мокета в новата къща с едни специални, т.нар. ламинати (не знам дали вече има и български аналог на тази дума – по мое време нямаше и този термин не са ни го преподавали в училище). Последните представляват изкуствени плоскости - нещо като паркет, но дъските ми са значително по-дълги и по-широки (нека да го наречем “дюшеме” за простота и яснота в изразните средства). Аз тази манипулация също съм си я сложил в главата, поне като предварителна идея – въпреки, че в хола искам да наредя истински дъски, за да ми стане като на село. После едно котленско килимче ще постелем отгоре и готово. Сегашният мокет напоследък много се захаби, цапа се постоянно и въобще не ни харесва вече. Ще оставим мокетите само в спалните и коридора; в кухнята има фаянсови плочки – защо пък холът да не е застлан с дъски? Ако се забавим много, сигурно пак ще преспя у тях, че от там директно на работа да вървя утре (те сега живеят много по-близо до нашия обект, вместо аз да пътувам 45-50 км на ранина; ще видим как ще се стекат обстоятелствата. Утре пак трябва да си утрепвам вечерта някъде из вилаетите на района, защото този път Даниела каца на летището в Gold Coast и то чак в 22:30 - ще трябва да ги посрещам късно вечерта с Ванеса и тогава чак да се прибирам към къщи. А пък да си отида веднъж, та после пак да се връщам до тук не е много икономически изгодно предвид разстоянията, на които трябва да се разпростирам.
В събота Неси няма да има урок по музика, така че аз ще хвърля всичките си сили в двора - дано свърша повечко работа, че да проличи намесата ми; напоследък малко се отпуснах и всичко е потънало в някакъв застой като изоставено след чума и холера село. Рано сутринта за пръст и малко пясък трябва да отида и почвам веднага. Е, какво - аз и утре ще понапиша някой ред, след което остава пак на понеделника да чакате поредния отчет и разбора на почивните ми дни. А сега се местя на телефона – стига толкоз писане...
05.10.2007 – Така – нека да спазя традицията си и днес, в този петъчен и предпразничен ден. За по-направо обаче, изявлението ми ще започне от вчера. Чаках до 17:00 уж Христо (или пък вие) да се обадите с някакво развитие по случая, но явно до този час на деня проблемът с билетите ви не се беше придвижил напред. Аз след работа отидох у приятелите ни и не след дълго излязохме с тях. Както вече споменах - ходихме до един огромен мебелен магазин от някаква шведска верига (IKEA го зоват по тукашните земи – за сведение на по-любопитните, а не че им правя търговска реклама), където освен всичко друго за домашното обзавеждане, продават и всякакъв вид подови настилки. Бяхме се спрели с момчето на едни модели, които искахме да видим как стоят “на живо” – вече наредени по земята. Гледахме хилядите мостри и аз даже се спрях на един интересен десен, който наподобява истинска чамова дъска - сега остава да убедя и Даниелчето, че от “тé това, по-‘убаво нéма”! Замислил съм да сменим мокета в хола с нещо подобно - човек може да си го направи сам, не е голяма философия. Междувременно, докато се мотахме покрай изложените модели на кухни, спални, детски стаи и други, пристигна и съобщението ви, че вече сте платили билетите. Тези дни ще се чуем и по телефона за последни уточнения и потвърждения, но аз смятам този въпрос за приключен и то по най-успешния и благоприятен за всички нас възможен начин! Благодаря ти, Христенце! – сега благодарностите ми са само задочни, но като се видим някога ще те черпя и “една боза от 6 стотинки”, няколко пъти…
Продължихме си разходката с тези хора - момчето даже каза, че ако татко случайно се тревожи от липса на работа по моите обекти, мога да му го прехвърля на него; те завалиите, от сега нататък започват всичко онова, през което съм минал аз до този момент: дворове, лехи, плочи, бетони и други подобни “развлечения”. Така че скука няма да има - само един път по живо и здраво да дойдете тук. Разбира се в основата на това ваше посещение ще бъде залегната пълноценната ви почивка и възстановяване от тежките последици при влизането на България в Европейския съюз. Към всичко това ще прибавим и някои дребни домашни дейности, с които ми е скучно да се разправям сам. Значи зор този път няма да има, уж... Като се налутахме достатъчно из лабиринтите на огромния магазин, хапнахме набързо в закусвалнята и си тръгнахме. Аз ги закарах до тях – там пихме по две експресни бири, колкото да си кажем последните раздумки и се прибрах у нас, че и времето вече беше напреднало доста.
В канцеларията днес дойдох духовно пречистен като монах в манастирско братство, съвършено трезвен като планински ручей и с дъх на горски ягодки в устата - посвърших тук за има-няма пет пари служебна работа и сега даже си правя сметката след малко да поемам по моите частнособственически задачи. Основната ми цел днес е да направя едно официално посещение на Съвета, с отделено по-специално внимание на секция “Главен Кадастър и Градоустройство”. Иска ми се с тези синекурци за последно да уточним – аджеба, ще го строим ли това наше бунгало законно или пак ще го правим хайдушката, както междувпрочем съм вдигнал и сътворил единствено с голите си ръце всичко останало по двора. Когато тръгнах с бичкията да подкастрям и режа дърветата, съседът наш (нали е света вода ненапита и “честната Марийка от долната махала”…), пръв ме попита дали за това съм взел предварително разрешение от Кметството. “Пошёл нáхуй!” - му викам аз; и Кметството, и кмета барабар с кметицата! На мен гората щом ми пречи, значи че ще я сека - след като пък ми се е цопнала и в имота, в моята си частна собственост, дето уж била свещена и неприкосновена. Обаче за бунгалото ме достраша, да не би онези със сините ризки и дочени гащи от Съвета да дойдат с някой багер, че да ми го гътнат, ако случайно не е строено по техните тертипи и закони. И в зависимост вече от компетентния им отговор, който пък от своя страна до голяма степен ще ми определи и настроението, от там ще се отправя към едно друго място, където ще поръчам евтин материал за строежа. По път ще мина през още един “музей” за народно творчество и изхвърлени стари боклуци и на края се прибирам в къщи. Ако е останало малко време и ако онези все още не са затворили складовата база за инертни материали, може да взема другата кола и да докарам едно ремарке пръст и няколко кофи пясък. Те пък ще са ми жизнено необходими в моята утрешна “дворянска” дейност. Брех, че хубаво го измислих това, последното - значи, че като прекарваме повече от свободното си време в оправяне на къщи и дворове, ние просто сме се превърнали на “ДВОРЯНИ” - титла с особено социално значение пред останалата паплач от недодялани немокаяни и мързеливи безделници да речем, дето не бутат нищо и нямат дори мазоли по ръцете си. Най-накрая ще се прибера в къщи и ще си довърша работата на компютъра. Там ще стоя до 21:50, когато ще отида да посрещна Даниела и Ванеса на местния селски аеродрум. За утре съм предвидил много смели планове и дейности - дано успея да ги осъществя с Божията помощ и Всевишна милост. Абе аз много бързо дръпвам с някой обект още в началото, обаче после почват да ми се протакат нещата – обикновено възникват всевъзможни пречки и прегради от обективен (а най-често и от субективен...) характер.
Значи, при тази весела обстановка и шарена картина на околната среда, аз сега приключвам със служебната работна седмица, като за развитието на почивните дни ще стане дума едва в следващата глава от тъжната ми на моменти изповед. Последната ще я започнем с всички вас, читатели мои и отново в понеделник (забравих само да спомена и подчертая “шибания” понеделник – но аз предполагам, че вие вече се досещате за моите противоречиви понеделнишки настроения и с разбиране ще приемете това ми грубовато, но пък много истинско определение и лично отношение, което имам специално към този начален ден от седмицата). А до тогава, ли? – ами имайте си ги веселите празници и дни, а пък на мен нека дупето да ми е яко и по-здрав гърбът, че да не се огъва лесно...
08.10.2007 – Олеле-е, майчице! - от къде да започвам сега? Денят ще ми е къс, за да ви разкажа всичко, ама ще почна поне, пък до където го докарам... И така – слушайте.
В петък следобед – точно в 14:00 напускам работа (по смисъла на “излизам по-рано”, “чупя се”, “спасявам се”...) и тичам право в Съвета. Какичката на гишето ми каза, че нямало да имам проблеми за строежа на бараката – единственото условие, което трябвало да им се спазва било петното на постройката да се намира 6 м навътре от предната граница на имота. Ха, че то си е баш така и по плана даже. Аз представих на дамата едно официално копие – скица на бъдещия ми градеж, нахвърляна свободно с молив на ръка, а кривите линии бях подсилил с химикалки и съответните седем основни цвята на дъгата (червен, оранжев, жълт, зелен, син, тъмносин и виолетов, в случай че някой го интересува кои са те); и всичко това нарочно, понеже ги знам, че са малко тъпи, та белким им се изясни точно какво съм решил да скова от дъски. Жената остана безкрайно впечатлена от моята долнопробна гравюра върху мазния от огризки на пица лист хартия и ме помоли да й я оставя все за нея и за вечни времена – в цялостната си практика на държавен апаратчик и номенклатурен кадър (пардон – служител…), тя не била виждала толкова съвършен документ със статут едновременно на архитектурен план, скица на прототип и визуална репродукция на някой малоумен или пък пиян технически ръководител на строителна бригада от ерата на социализма. С една дума обаче: имаме вече зелен семафор - ще строим, демек! Хайде, от там тичам направо в един магазин, където поръчах дървения материал. Тези дни трябва да им го доставят, та в събота ще ида да го прибера с ремаркето.
Веднага след това се прибрах у нас и понеже беше все още рано и онези не бяха затворили, отидох с колата на Даниела да докарам една каручка пръст и малко пясък. Разтоварих мигновено стоката, подредих едно-друго из двора, докато комарите и мухите ме нахапаха порядъчно добре – точно в този миг се мръкна и аз влязох окончателно в къщата. Последва едно бързо изкъпване и докато бях още мокър седнах на компютъра да си свърша и финансовата работа. Паралелно с това готвих “полска манджа с много лук” в подобрен австралийски вариант: вместо наденица - бекон, а вместо червен лук – праз, но пък при спазено максимално количество на яйцата. Междувременно се обади и един приятел, та ни покани да сме им отидели на гости в събота вечерта. Така стана време и за самолета - аз излязох в 22:00, за да посрещна Дани с малката на летището; денят е все още петък и съвсем не беше вече свършил, както много от вас биха си помислили...
Пристигнах навреме, обаче полетът от Аделаида закъсня с близо ½ час, та чак в 23:00 поехме назад към дома. Докато се приберем, да разтоварим дисагите, да се видим, да пием по едно питие за “добре дошли” и то стана 03:00 сутринта кажи-речи. Бяхме се разбрали с учителката, Ванеса да няма урок на другия ден, за да има време да си припомни забравеното за едната седмица прекъсване. По разбираеми причини аз станах по-късно, но така или иначе в 11:00 смяната ми по двора започна - разни дребни подготвителни дейности, бъзикане по оградката, пробивах бетонните блокчета за кабела на лампите и така денят ми мина неусетно. Голямата офанзива обаче дойде по линия на съвсем непланиран обект - като станах зарана, гледам че съседът беше докарал служебния пикап и реже нещо из тях; кърти клони и си чисти двора. Аз веднага реших, че ако и аз направя същото, мога да натоваря моите клонаци и изхвърлянето на боклука да стане само с едно ходене до бунището. Че като подкарах с пелката задния двор откъм езерото - клон не остана; всичко съм оголил до край! Сега се виждаме какво правим от съседния квартал още – като на телевизор сме, ама пък и аз дип не се крия много-много. Понявга се случва да излизам навън гол и от вятъра току ми се мандахерцат израстъците, но това в моя случай пък си е чиста реклама – може да ме забележат някои от по-засуканите съседки, а не само сконфузено да ме поздравяват по тротоарите и да си навеждат главите като монахини. Независимо от моята интервенция, след някой и друг месец по дърветата пак ще се развият клони и листа, че иначе гората ни беше много превзела и от шумата й не се виждаше езерото дори. Така тази дейност отне повечето от и без друго накъселият вече съботен ден.
Междувременно Даниела пра дрехи, мете по двора, чисти пода в къщи; малкото също започна да свири – въобще, всеки беше зает с нещо, защото аз никак не обичам да гледам отстрани хора как бездействат! Вечерта отидохме на гостито - Даниела занесе топла баница и си изкарахме доста весело. Прибрахме се обаче същата вечер, че нали за на другия ден бях планирал да свърша всичко онова, което по една или друга причина съм отлагал в последните 12 месеца! Е, да - ама не! Таман бях измазал няколко блокчета от оградата - Неничко пристигна изневиделица. Поработих още малко, обаче на онова диване му скучно: мръщи се, сърдит – хич не го интересува колко работа има баща му, а най-малко пък гледа нещата, които прави с ръцете си. Хайде, зарязах всичко пак на средата, окъпах се експресно и мислех да излезем на някъде, че да се разходим двамата. Напоследък дрънкам Нени да ми намери една свястна кола от неговия търг, където работи и всичките ни приказки се въртяха все около колите. Той седна на Интернета и веднага намери 2-3; викам си, хайде - ще идем да ги разгледаме, хем ще се разходим таман. Добре ама тази, която аз най-много я исках и ни харесваше, беше на някакви си 200 км от нас. И естествено ние отидохме баш тази кола да гледаме. Тъкмо и екскурзийката си направихме, поприказвахме си хубавичко по пътя - и на отиване, и на връщане.
Колата обаче - чудна, с всички “екстри”, които аз исках. Карахме я – оная върви като пушка, а пък от вътре беше га че ли сега слиза от конвейера: чиста, една прашинка няма по тапицерията. Викам си аз тутакси - ще я купуваме тая! И почнаха едни дълги и мъчителни пазарлъци, та от $16,500 се спазарихме да я вземем за $14,750. Добре, викам - тъй и тъй сме тука, ако хората са готови с всички документи, превеждам им сумата в момента през Интернета на тяхната сметка и се прибираме с колата. Обаче за зла врага аз не мога да превеждам повече от $5000 на ден, а Даниела може до $10,000 - само че те си останаха в къщи с Ванеса. Кое ли ми е ставало от първия път, че сега и това? - дадох на хората само едно капаро в размер на $1000, което беше единствената сума, която можах да изтегля от банковия автомат. С тях се разбрахме отново да идваме за колата, след като успешно им преведа парите - нова екскурзия от 400 км, с други думи. Тръгнахме си ние и аз бях много разочарован, защото всичкото го бях премислил и измислил до най-малките подробности, само дето не се бях сетил за тези шибани финансови ограничения на моята сметка. После Даниела каза, че ако й се бях обадил по телефона, тя щеше да ми даде номера и на нейната сметка, при което аз можех да преведа парите на място, все едно че са от нейно име. Добре, ама това се разбра чак когато се прибрахме обратно у нас в 18:30. За пореден път се примирих със съдбата си – зер, можех ли и нещо повече да направя, освен да си сипя няколко поредни мастики, потънал в мълчалива размисъл?... Неничко тръгна обратно към Бризбън почти веднага, че имаше среща с приятелката си, а ние с леля му Дана си направихме едно съдържателно тържество по случай идването на новата кола и във възхвала на тъпия й собственик (също новият...), който през деня се обажда 6 пъти да каже колко много си го обичка Даниелчето, а пък когато трябваше наистина същото туй Даниелче да му свърши малко работа - не се и сети даже да му звънне по телефона, че да му продиктуват числата на сметката, а и за да не се гневи повече! Майната му, ще си кажем пак...
Така нещата опряха отново до масата - Даниела беше запалила оджака с възможно най-мокрите дърва, които й бяха попаднали в ръцете, чиято пушилка се разнасяше на километри (на дървата бре, не на ръцете й); те бяха вече седнали с квартирантката на сладки приказки и бяло вино с разни мезета, чрез които си действия бяха поставили началото на едно съвсем малко градинско увеселение. Мъжът на квартирантката през това време все още беше на работа, но в 20:30 си дойде и направо се присъедини към нашата доста понапреднала вече с алкохола компания. Опекохме и по някоя мръвка на жарта, малко картофки извадихме, салатки, напитчици - хайде, поминахме и този път с каквото дал Господ, а Той е доста щедър по тези географски ширини, забелязвам...
Едва в 23:45, полупиян-полутрезвен изведнъж се сетих, че на хартия вече бях купил колата, а пък още не бях превел парите на хората - като прибрахме масата и чиниите, от там насетне се занимавах с компютъра, та през Интернета да свърша и тази работа. Пропуснах само да отбележа, че точно по средата на нашето импровизирано тържество се изля един чуден дъжд, който на места е бил придружен с ураганни ветрове, паднали стълбове на Енергото, хора и къщи без ток и прочие. Ние пак останахме скрити под крилцето на Майка Божия, защото освен че дъждът ми поля обилно доматите и останалите безсмислени насаждения на Даниела, никакви други щети не ни бяха нанесени – нито на нас, нито пък на мизерното ни имущество. Ураганният вятър е носил със себе си и доста пепел от пустинята. Като станах тази сутрин колата беше цялата червена, все едно че си стъргал керемида отгоре й! Сега пече слънце, но се надявам отново да завали пó към следобеда, че да я измие. Ако ли не - от довечера вече Неничко ще се грижи за тази кола, защото като вземем новата, той става собственик на моята стара. Тя изслужи времето си много вярно и аз с дълбока носталгия се разделям с нея. Нени иска да я понапудри малко, да я изчисти отвътре, да я излъска отвън и да я продаде, че със спечеленото да си купи нещо друго. В нея вече няма и много пари, защото е доста вехта, а и е навъртяла близо 340,000 км пробег. Това е доста почтена възраст за една кола и при пръв отдал се момент, човек трябва да се отърва тутакси от такива “антики”. Е, разбрахте вече с какво са ми били запълнени почивните дни - следобед към 16:00 тръгвам обратно за Бризбън, за да взема Нени от тях - отиваме да приберем колата, че да се връщаме по живо по здраво. Старата кола остава при него, а аз ще се прибирам с новата. Дано вие да пристигнете по-навреме и да не се налага да я чистя и мия във ваша чест, защото нали знаете колко много обичам да се разправям с подобна и напълно излишна по моему автомобилна козметика...
09.10.2007 - Значи - продължаваме нататък с изповедта. Вчера не бях особено зает, да не казвам че хептен нищо не правих. Но пък иначе стоически издържах до 16:00, когато най-после си тръгнах. Отидох да взема Неничко от новата му квартира. Само пуснахме по една вода в кенефа, натоварихме се и хайде – пак на път. След около час и нещо пристигнахме на мястото, от където трябваше да вземем колата. Хората бяха много симпатични, младо семейство - попълнихме документите, турихме подписите си и колата вече стана наша! На връщане по пътя ни връхлетя една страшна буря, с много силен страничен вятър и изобилие от проливен дъжд. После като излязохме от облака пак се проясни и така стигнахме до Бризбън в квартирата на Нени. Там вече на спокойствие си взех моите неща от старата кола, прехвърлих ги в новата, казахме си още някоя и друга приказка с него и аз тръгнах към нас. След още един час вече си бях у дома - стопанката ме посрещна на портата с бяла погача и шепа шарена сол; тя много хареса новата ми каручка (че на нея и конете й не са баят малко...). До това време на деня (по-скоро вечерта), отрочето ни спеше вече отдавна, а ние с майчицата му седнахме да ядем боб с разни месни остатъци от предишната вечер.
Първите ми впечатления за тази кола са изключително добри - това е едно от нещата, за които само съм си мечтал, без въобще да съм мислил, че някога ще се превърне в реалност. Обстоятелствата, при която я намерихме и купихме, както и самите хора от които я взехме - въобще всичко, ама всичко толкова много е навързано едно за друго, та не мога да не си мисля, че и тук има някаква Божия намеса и поличба! Да не говорим пък за евтината цена, за общото състояние на колата, за външния й вид, пробега и т.н. Толкова много фактори се нанизаха един след друг, че просто човешката личност би била безсилна да ги нареди по такъв безупречен начин, освен единствено с Божията помощ и милост! Е, че сега на края ходихме два пъти до там от много акъл – за това не можем да обвиняваме никой; просто за да можеше всичко останало да бъде така както стана, трябваше да избие на някъде в някоя незначителна неудача. И то какво? - че се разходихме още един път, много важно!
Така - прибрах се, значи, много щастлив но и доста изморен снощи в 22:00. Амчи то цял самолет е туй чудо бре! - аз не съм му свикнал на мурафетите, не му зная копчелъците за какво са; радиото щом не можах да си пусна по пътя, можете да си представите за какво става дума. А пък и фактът, че когато я взехме навън вече беше напълно тъмно, а и дъжд беше почнал да вали - за кое да мисля по-напред? Сега тепърва ще изучавам кое нещо кога се натиска и защо. Тези дни с особени дейности няма да се занимаваме, освен с изучаването на колата.
Моите вечерни часове отново ще бъдат посветени на музиката, че изпитът на Ванеса взе да наближава. В събота възобновяваме уроците с учителката, а аз през деня ще се занимавам с оградата. Може да ми се обадят да ида и за материала на бунгалото, който поръчах неотдавна, та все още не знам как ще ми се подреди програмата за почивните дни. Имам доволно много работа, за да се притеснявам какво точно ще правя. Даниела сигурно ще приготви нещо за вечерта, че тогава пък сме канени на голямо тържество - освещаване на къща; препиване с осиране! Наши приятели купиха наскоро дом – тези, дето им помагах да си местят багажа в него. Та те, миличките ще ни събират заедно с целия цигански табор да им посетим новата колибка, който акт на добра воля от наша страна ще се осъществи в съботната вечер – аз още от сега си представям каква галимация ще настане там, под покрива на скромния им дом... Дано успея поне през деня да понаправя нещичко, че много ми замръзна пак дейността напоследък.
Това са най-близките и предстоящи планове - за далечните не смея да мисля; каквото дойде и както дойде. Сега нали и вас вече чакаме с такова огромно нетърпение – съгласно самолетното разписание вие ще пристигнете в петък следобед. Най-вероятно пак Даниела ще ви посреща на летището (естествено заедно с малката Ванеса…), защото по това време все още ще съм на работа (чак до 17:00). Докато пътувате към нас, аз ще си дойда бързо, че да опаля пещта – за милата ми майчица ще има нарочен боб или постна леща (нали е и петък на всичкото отгоре – църковните канони трябва да се спазват дори и на края на света...). Иначе за неверните грешници като нас, празничното меню сигурно ще включи кюфтета на скара с картофи на фурна за гарнитура. Предполагам, че вие ще сте и доста изморени от дългото пътуване, но пък живи и здраве да сте само – от там насетне плановете ще ги правим на място.