Страници

неделя, 19 ноември 2017 г.

Писмо No 33 (I-III.2009) [#1]

Скъпи и прекрасни родители наши; приятели добри и неприятели - от зли, та още по-зли!

Отново настъпи времето, в което да започна нещо съвсем от начало. В конкретния случай това е поредното ми писмо, което подхващам от единия край, без да мога и да предположа дори кога и къде ще му бъде другият. Най-късно след месец-два вероятно пак ще гледам да изпратя нещичко, че иначе ще бъде много срамота за мен като добър и предан син, който и два реда не драсва на родителите си. Може това да стане дори по Нелито на Крумчо, която би трябвало да лети обратно за България на 07 Март. За сега нейната ситуация е малко неясна - поначало техните истории са доста заплетени и объркани, нещо като по версиите на Агата Кристи. В същото време ние приемаме всичко, което те ни кажат за меродавно и чиста монета, без да го подлагаме на съмнения и допълнителни разисквания. Така че от тази гледна точка все още не се знае дали точно тя ще бъде следващият ни презокеански “куриер”, но на този етап по-важно е да събера достатъчно богат материал за стенвестника, отколкото предварително да умуваме върху начина по пренасянето му през планини, земи и морета – последното ще се решава на място, съгласно създадените условия.
В по-глобален мащаб, като се извръщам леко назад във времето и прескоча една дълга отсечка от точно 10 години, виждам, че баш на днешният януарски ден му се бе паднала честта също да постави едно много ново и вълнуващо начало, а именно – денят, в който двамата с Даниела решихме да понесем хомота на живота, но вече заедно. Всъщност това съдбовно решението беше взето малко по-рано като хронология, но пък на днешния ден то беше приведено в изпълнение с пълната си сила е тежест. Всичко това, изразено с езика на поета би звучало нещо подобно на следното:

Като кратък миг отмина, сякаш таз декада -
в радост, в щастие и на края за подслада,
зарад’ любовта взаимна в тихия домашен мир,
довечера дваминка ще си спретнем малък пир!

Гости скъпи и честити ще дохождат от далек,
дето ни виелици ги спират, нито страшен пек -
‘сите ще ни идват дома на талази,
па си викам на акъла: “Господ виното дано опази!”

Глъч и врява ще се вдигнат до и през комина,
в знойно наше лято и през ваша люта зима!
И героят ваш, вече всинца ви добре познат,
хем и зор ще види, ама хем пък и рахат!

Хайде, стига вече сказки; доста стана реч -
тез розови листя да се посипват нека веч!
Наздравица с приятелите и в ръка - бокал,
да запеем дружно братя, всички във вокал!

Спирка... Точка... Край... Отбой...
С вас отново беше “Боревой”,
с пъклените планове за следващия си запой...

(двадесетий ден на първи месец Януарий, лето Господне 2009 - ако някой тук се е зачудил, коя пък е била днес точно датата на този мой необичаен поетично-романтичен порив)…

22.01.2009 - Ето че изминаха още няколко тягостни и мъчителни дни на мълчание, през които не остана време и възможност нито за писане, нито пък за обаждане по телефона. Онзи ден, точно на годишнината от нашето мирно и съвместно съжителство с Даниела, нещо ме удари литературната сачма по кухата кратуна и аз (съвсем непривично за мен…) се впуснах в необятната степна шир на художественото слово. Така, докато редих куплетите си един подир друг като мъниста от гердан и фактически стане дума за изтеклите почивни дни, времето на самата обедна почивка също изтече. За отбелязване е, че на това работно място доста трудно се правят по-удължени просрочки на определените минутки за прекъсване на трудовия процес (питате ме от какво съм недоволен, ли? – ами именно от това: че не мога да разтягам мизерния си половин час, който се полага само за обяд, до времетраенето на един двусериен филм да речем). Разпечатах предишното писмо на работа (с единствената благородна цел, да не си хабим мастилото у нас...), листите на което обаче още се помещават в дипломатическото ми куфарче, с което ходя на работа и което разхождам нагоре-надолу вече почти цяла седмица (в случая говоря за писмото, барабар с куфара).
В петък след работа излязохме из града на разходка и малко вечерни снимки с баба Донка. Малкото яде един сладолед (преди да изяде и боят, поради известно непослушание и прояви на непозволени детски капризи…), докато ние си разтъпкахме хубавичко краката и към 20:30 се прибрахме. В къщи направихме едно кратко, но много съдържателно тържество и покрай компанията на сладкодумната баба Донка, легнахме кажи-речи по първи петли.
На другата заран (вече събота, 17 Януари), ние с Ванеса зачакахме учителката ѝ по музика, а по-възрастните жени излязоха на пазар, разходки и други развлечения. Учителката обаче не дойде и даже взехме да се чудим - дали въобще е трябвало да идва, тъй като децата са все още във ваканция. Но пък докато чакахме, поне посвирихме добре с Ванеса. После тя отиде да се занимава с нейните си неща в стаята, а аз подготвих пакетчето, което вечерта трябваше да предам като отидем у Дарина и Игор. Вероятно някъде до тук съм споменал, че тя празнува рождения си ден в събота, на който форум бяхме канени почти всички малки, средни и големи цигани и циганета от катуна. На края обаче, от бързане и притеснения преди тръгването ни, аз в суматохата забравих пакетчето у нас, което уж трябваше да дам на майка ѝ. Ние тръгнахме с нашата кола, но първо отидохме у Мариана и Бранко – паркирахме я на улицата им, а на гостито заминахме с тяхната. Късно през нощта щяхме да се върнем да спим у тях, че пък на другата сутрин трябваше да отидем да се видим с Крумчови, които през това време бяха на почивка на един остров над Бризбън. Всичко стана точно както беше по плана; моабетът беше много весел, шумен и забавен – само до момента обаче, в който на портата не ни потропаха няколко каки от полицията, защото стрелките на часовника отдавна бяха подминали 02:00 посред нощ. Някой нахален натрапник от съседските къщи и жилищни блокове (вероятно някакъв неидентифициран и безполов веган, а нищо чудно и скопен въздържател…) сигурно се бе обадил, че му нарушаваме спокойствието с бясното си и лудешко, циганско веселие и ние тутакси трябваше да прекратим шумотевицата, за да не ни арестуват, та и да преспим в участъка. И добре, че все пак стана така с другарките полицейски служителки, защото в противен случай както се бяхме подкарали с хората и ръчениците, сигурно щяхме и да осъмнем (както обикновено в такива и подобни случаи).
Ние спахме у Мариана и Бранко, а на другата сутрин отидохме при Крум в хотела. На Валя синът с гаджето си също бяха там, а специално за целта той се беше подготвил и с едно златно пръстенче - на плажа, под палещите лъчи на тъдявашното слънце, завалията предложи в прав текст на приятелката си да се оженят (Господи и божества небесни! – спасете грешника; той сигурно не знае какво върши). Тя пък от своя страна, взела горката, че склонила още на първата му “покана” – нищо, че момата е само на 22, а той едвам навършил 21 годинки; нали казват, че за любовта възрастова граница нямало - ни долна, нито пък горна. Ние знаехме предварително, че ще има такъв сценарий и се бяхме натъкмили с годежни подаръци – ама досущ както си му е редът съгласно нашенските Християнски традиции. Горе на плочата, баш над последния етаж на хотела, по терасата имаше наредени нарочни маси, столове, скара и всички необходимости за едно тържество. Вдигнахме набързо дисагите там и на плочника започна друг моабет – той пък беше по случай годежа на младежите. Привечер по някое време излязохме покрай брега да се разходим, че да ни изветреят и главите от ракиите на Крумчо – малко по-късно (към 18:30) ние си тръгнахме и ги оставихме да шетат и да си почиват. От там до наше село имаше около час и половина-два път, та малко избързахме с прибирането си, за да не се притесняват излишно баба Донка и Ванеса, които не идваха с нас.
Мислех в понеделник или вторник след работа да се отбия до Игор и Дарина, че най-после да им оставя забравената в къщи пратка. Добре ама още на партито се разбра, че те в сряда (снощи) щели да ходят у Краси и Светла. Разгеле, викам си - ще отидем и ние, та хем ще се видим още веднъж, хем ще се повеселим за някой и друг час. Правех сметка тогава да предам, станалият прословут вече пакет за изпращане – е, да де, ама пак нещо не ми се получи. В понеделник вечерта се обади Деспина - жената на Боянчо от Мелбърн, които и друг път са ни идвали на гости. Те миличките, междувременно се разведоха, но ние поддържаме приятелските си отношения и с двамата, независимо от неприятната им семейна развръзка и драма (случва се и в най-добрите семейства – примери такива колкото щеш, но сега темата на разговора ни е друга). От нея разбрахме, че самата тя и нейното момченце, барабар с още три комшийски деца на техни много близки съграждани, са дошли за няколко дни при нас на море. Така единствената ни възможност да се видим се яви в понеделник вечерта - стъкнахме нещо за софрата, аз си дойдох от работа и тържеството започна. С тях не сме осъмвали, но пак стана 23:00, докато си легнем.
На другия ден споменах на Янко, че с Даниела имаме някаква кръгла годишнина и от дума на дума ги поканих да дойдат с Валя в къщи, за да се уважим по този повод. Ето ти го значи, пак тържество и пак досред нощиите. Беше много весело и приятно - баба Донка е чудесен събеседник и въобще ние с Янкови добре се забавлявахме, като че ли беше петък или събота, а не едва в средата на седмицата.
По някое време нашите гости си тръгнаха, а ние допродължихме юбилея, дорде отново не пропяха ранобудните петли. На другата сутрин аз отидох по-късно на работа, но “младоженката” беше на крак още в 05:30 за първата си смяна. Единствената ѝ утеха беше, че вечерта пък ние щяхме да сме на гости и че нямаше тя да шета, ами някоя друга (в случая Светла). Добре де, ама пак не, бре! – мамка му, омръзна ми вече! Вместо това, Крумчови се изтърсили баш по обед-следобед - уж на път за у тях, ама за по-направо се отбили през нас; демек, тръгнали за Пловдив, ама за по-пряко минали и през Варна... Ядосахме се малко, че с тяхното посещение изневиделица, нашите планове доста се объркват: първо нямаше къде да ги слагаме да спят по стаите из нас, след като те са толкова много народ, а пък и ние от своя страна имахме допълнителен посетител в лицето на баба Донка – въобще, създадоха се множество конфузни и напълно излишни ситуации. Поне да се бяха обадили че пристигат, знаейки, че самите ние вече имаме гост в къщи и те са башка 5 човека. За разлика от мен, който бях бесен до позеленяване и прежълтяване, Даниелчето доста хладнокръвно прие цялото това извънредно, почти катастрофално положение - кюфтенцата, които беше обещала да носи вечерта у Краси и Светла, стана така, че ги усвоихме у нас. А пък “дядовата ръкавичка” се пръскаше по шевовете си от посетители, ама какво да се прави... Ние хич не останахме очаровани от ненадейните вечерни посещения на Крумчови баш в този деликатен момент, но спирам с коментарите си до тук, понеже още не ми е минал бесът заради тяхната малко необмислена постъпка. Вярно, близки сме с тях много, ама пък и само ние да се съобразяваме с прищевките им – аре, нема нужда (както викат шопите)…
Налага се обаче временно да прекъсна мисълта си и чак утре да продължа с творбата, защото сега трябва да свърша нещо важно за общественото дело и за просперитета на фирмата, която пък ми плаща заплатата. Независимо, че това положение е много в дълбок разрез с моите лични интереси и мераци, в същото време се намира извън сферата на контрол, до която имам достъп; каквото каже шефът, това и става – да го чукат манафите, дано!...
23.01.2009 - Е, предишното ми писмо най-после вече е предадено и много скоро то ще полети към вас със скоростта на звука, която обикновено развиват самолетите, циркулиращи из въздушното пространство над главите ни. Снощи след работа отидох до Дарина, за да го дам на хората, които отпътуват нощес в 23:45 с някакъв полет до Сингапур; после летят до Германия и след ден и половина кацат на мегдана в с. Божурище (пардон – аерогарата на кв. Враждебна имах предвид). На тях също подарихме един часовник с релефа и формата на Австралия – същият подарък получиха и родителите на Янко, но пък сега не мога да си спомня: дали за вас имаше такъв или поне не изпратихме ли подобен армаган за някого? Върти ми се нещо из акъла, че Даниела съвсем наскоро ги откри тези часовници-сувенири, при една от разходките си с Янковите гости. Те често се виждаха с тях и излизаха заедно до тук-до таме – мисля, че тогава са видели тези артикули по дюкяните. Независимо че последните са правени в Китай (защо ли не се учудвам?...), настолните часовници се оказаха доста популярни и ефектни за подарък от тази част на света. По принцип има всякакви разновидности от тях като модели – със стрелки или пък без, с термометри, барометри, влагомери; големи, малки и средни – в зависимост от степента на близост между хората. Аз например толкова много си обичам приятелите, близките и роднините, че в дисагите си бих повлякъл часовници, големи колкото градския часовник, монтиран в кулата на Градския съвет. Ама пък де толкоз място из куфарите и по аеропланите?...
Нямаме някакви особени планове за предстоящите почивни дни - довечера ще се занимавам със записи на дискове за баба Донка. Тя много хареса някои от нашите концерти, които вие сте ни изпращали. На Жоро в Аделаида трябва да запиша няколко диска също - по-специално тези с филмите на Луи Дьо Фюнес. А като пристигне и концерта на Лили Иванова, него вече ще му го запиша обезателно, защото той е неин много голям и страстен почитател – каже ли “ЛилитУ”, та чак медовина му потича из устата. Утре сутринта вече учителката на Ванеса възобновява уроците за тази година; след урока най-вероятно ще изляза да купя телевизора. Онези от застраховката платиха $281 за стария, който аз бях купил от търга за $50. Двамата с татко бяхме даже тогава, спомням си го като днес... Ще понадя някой грош отгоре ($200, ако трябва да съм точен) и ще купя още един такъв телевизор, какъвто взех наскоро за кухнята. Представа нямам как ще го закачам с онзи колан на шкафчето, но се надявам като стигна до там, нещо да ми дойде на ума. Предполагам, че следобедът ми ще премине в гъзурчене и монтиране на екрана. Ако не ми мине котка пътя, в неделя може и да ударя една четка на праговете в спалнята, които вече чакат няколко месеца да бъдат боядисани, но интересно защо - не щат и не щат да се оцветят сами, пущините. Пак ще се наложи ръчицата ми да ги пипне тънко - хубавото поне ще бъде, че следобеда/надвечер цялата орда сме канени у Доктора на басейн; естествено, с подкрепителни хапки и множество глътки. Така, докато трае мъчителния бояджийски процес през деня, ще си мисля, че след злото ще дойде малко по-добро...
За понеделник също нямаме определени планове - Даниела може да излезе по-рано с баба Донка и да се помотаят за последно из града и магазините, защото в 14:30 трябва да я остави на летището за обратния самолет към Аделаида. Много хубавичко си прекарахме времето с нея, докато тя беше из нас - но като си замине и още от утре в къщи отново настъпват строгите тъмнични условия на съществуване. Ванеса от вторник започва училище - за сега няма кой да я води, освен пак аз - не знам, след като ще тръгвам толкова късно, кога изобщо ще пристигам на работа. Тук всички колеги идват много рано (или не са женени или пък не си “уважават” булките сутрин, когато онождането е най-сладко) - още в 06:30 паркингът е вече пълен. За да намеря свободно място като дойда едва в 08:30 или дори след това, ще трябва да оставям колата далеч от офиса, после да вървя и пеша, при което да губя още повече време; това важи и за прибирането вечер. Но когато ми дойде до главата, тогава чак ще го мислим, та да видим кое как ще става. Във всички случаи няма да бъде лесно, но добре е все пак, че съм на работа; задала се е голяма лавина - падне ли отгоре ни, много нещо ще помете подире си. Тук аз метаморфозно използвам сравнението на световния икономически срив с лавината. Обаче пък съвсем реалистично, мога да ви разкажа един наистина трагичен случай - пак така с лавина, само че от лед.
Малко след като се прибрахме от Нова Зеландия, съобщиха за един фрапиращо нещастен и потресаващ случай, станал там на един от ледниците, където ние също ходихме. Някакво семейство от Мелбърн пътували точно по нашия маршрут и завели двамата си сина (съответно на възраст 21 и 22 години) да видят въпросните ледници. Единият ледник специално беше отцепен с изрична забрана за всякакъв вид достъп и подстъп към него, поради опасности от свличания на пътя, несигурен терен заради падналите поройни дъждове и т.н. Ние се задоволихме само с един далечен поглед и няколко снимки с телеобектива, но въпросните момчета не са се съобразили с предупрежденията и огражденията и отишли да правят снимки току в подножието на ледника. В тоя момент обаче се отцепва една огромна маса от него (по груби пресмятания на запознати това е било леден блок и съответните му отломки с общо тегло около 100 т) и под напора на свляклото се количество лед от горките деца не остава почти нищо. Трупът на единия младеж едвам е бил открит няколко дни по-късно, докато от другия няма и помен, чиито останки завинаги са останали под свлачището от ледени парчета и земна маса. Днес е погребението им в Мелбърн - голяма трагедия, породена само от една непринудена детска наивност и безразсъдност, неподчинение и несъобразителност със суровите природни условия. И сега дори е пред очите ми онази великолепна гледка пред величествената ледена планина, която обаче взе своя пореден и безкрайно скъп данък заради подценяването ѝ. Предполагам средствата за информация вече са разнесли по света вестта за трагичния случай, аз тук само го повтарям поради голямото им сходство; тогава аз също предложих на Даниела да отидем по-наблизо и да се снимаме баш до ледника. Но пък нали в същото време пишеха, че приближаването му било много опасно, при това с ей такива големи букви - като че ли разумът надделя, поне в нашия случай...
27.01.2009 - След дългите почивни дни, обикновено първият работен е кошмарен (между другото точно толкова шибан, колкото и останалите - ако някой тук ме пита и иска да съм откровен в отговора си). Вчера беше Денят на Австралия - всичко живо яде и пие, без да мисли за никаква работа. Нашите случки обаче започват още от петъка, когато вкратце описах събитията до този момент. Прибрах се след работа и се залових с обичайните си домашни занимания. Исках да направя няколко диска с музика и концерти на баба Донка, защото тя много ги хареса. Седнахме и на трапеза, че така записите стават по-лесно и приятно. Набелязахме плановете за предстоящите дни - уикендът започна с урока на Ванеса по музика. Даниела и баба Донка бяха излезли вече, докато ние с малката излязохме след това. Нали трябваше да ходим за телевизор - първо минахме през търга да огледаме къде какво има, но на нищо не си спряхме очите. По-точно моите не се спряха на нищо, защото ако попиташ Ванеса - тя харесва всичко и иска всичко, на мига... Е, за да не спи търговията заложих малко парици на едни много интересни картини - все още чакаме резултатите, за да видим дали сме ги спечелили.
От търга отидохме в магазина за телевизори. Точно моят модел, на който се бях спрял и който вече имахме в кухнята, беше поскъпнал много и веднага отпадна като възможност за покупка. Към същия магазин обаче има и друг търговски отдел, в който продават същите редовни стоки, само че с чувствително намалени цени – заради леки драскотини при транспорт, апарати без опаковки или висели по витрините достатъчно дълго време. И погледът ми веднага се насочва към един NEC, 22” екран - намален от $1299 на $599. Добре де, ама на мен не ми се дават толкоз много пари – имам си барем 1001 причини да ви изброя, ама и не че съм свидлив; да не би читателят да остане с погрешно впечатление за мен и моята особа. Като ме видяха как ми се сви сърцето и душата, продавачките ми отбиха още $100, понеже телевизорът им бил последния. На практика този предварителен пазарлък стана още доста преди да сме отишли в редовния магазин - аз за това бях корназ там, след като си излязох най-демонстративно, особено когато не стигнахме до никакво финансово споразумение; другият телевизор вече ми беше обещан на ниската цена и аз отидох в редовния дюкян само за да се убедя, че сделката ми е добра. Даже като се върнах при момите, та си измолих още 9 лева намаление и така за общата сума от $490 взехме много хубав апарат с 3-годишна гаранция. И понеже напоследък съм станал неузнаваем в безмилостното харчене и трошене на пари, та им додадох още $50 за едно допълнително обезпечаване от други 4 години, та гаранционният период стана общо 7 x 12 = 84 месеца; от там нататък да му става каквото си ще вече. На всичкото отгоре, понеже търговецът ме хареса много (всъщност той искаше да се отърве час по-скоро от мен и изостаналата си стока...), като прибавка ми дадоха едно специално устройство, което се включва в контакта и в случай на гръмотевици, мълнии или други аномалии в захранването на електрическата мрежа, предотвратява евентуалното изгаряне на телевизора. Добре де, ама телевизори в Австралия има на път и под път, а на мен повече ми е важна информацията в компютъра. Така че тази защита ще я ползвам там, защото застраховката може да даде пари за нов телевизор, но загубим ли снимките, филмите и музиките от компютъра по някаква гръмотевична причина, тогава вече и ние сме загубени с тях...
Доволни и предоволни излизаме от магазина - всеки таи мерзки чувства в себе си: търговецът към мен, че не можа да ми одере още повече кожата; аз от своя страна пък към него, че въобще допуснах да ми смъкнат и една-две кожи от гърба. Но и задоволството също беше взаимно - у онзи, че все пак ми е продал стоката си, а у мен - че съм я купил сравнително евтино и на добра сметка. Така щастливи се прибрахме в къщи - Ванеса още от вратата хукна да разказва на майка си как сме купили телевизора, с най-малките подробности и точни реплики от двете страни на сделката, докато аз внесох току що закупената стока вътре. С което разбира се, започнаха и сценките по монтажа на апаратурата – след направената рокада, телевизорът от кухнята отиде в спалнята, а “марковия” (който също е правен в Китай, между другото....) зае мястото си до мивката и печката, където беше стария. Там трансформацията се извърши почти мигновено, обаче много се пинкях с онова трупче в спалнята. Първо самото то беше много голямо и дебело - махнах го, та сложих друго, по-тънко. И то не стана от първия път, че го рязах под ъгъл пък. Неуспехът разбира се последва незабавно и ме тупна по кирпичената глава веднага с първата проба - вместо да си премеря с точност до стотна от милиметъра с измерителните прибори, с които разполагам и които съм скрил дълбоко в долапа, за да не се ягмосват, аз с всичкия си акъл рязах на око, което естествено дойде накриво, не под правилния ъгъл и т.н. Хвърлих и това парче дърво; взех чисто нова дъска, а тя пък се оказа тънка – полудéх, хем аз не съм някой истеричен нервак и подобни неудачи не ме събарят лесно! Онзи колан-обтегач, който държеше стария телевизор, също нещо не беше таман - наложи се и него да преправям. На края го завих с един винт директно към задния капак на телевизора – малко грубичко и грозно като за световноизвестна фирма, ама пък инак върши работа и най-главно, че не се забелязва от ОТКК инспекторите в лицето на моя дървен шоп и виден столичен философ. В крайна сметка аз пак използвах първата си дъсчица – нищо, че беше срязана на една страна; затисната с телевизора отдолу дори не ѝ се забелязва кривината, за която така или иначе знам само аз. Всичката тази омразна следобедна дейност ме отегчи и изтощи до краен предел, а беше станало вече и ракиеното време.
Възобнових записването на дискове с концертите на баба Донка - а на новия телевизор вече гледахме някакъв друг. Чудна картина дава, само нещо звукът му набедихме вечерта, та на другия ден го носих обратно в магазина - уж да го проверят и да ми дадат нов, ако не е добре. Оказа се обаче, че като съм го поставил върху видеото, на последното почват да му зъзнат ламаринените капаци и да влизат в резонанс с говорителите на телевизора; защото пък в магазина този проблем го нямаше. Като се прибрах обратно в нас, уплътних малко дрънкащите части, подложих им гумички отдолу, залепих ги тук-там с лейкопласт и работата се оправи – обичам трайните и лесни решения на проблемите; най-често именно те са гениалните и влизат в историята на световния прогрес…
28.01.2009 - Продължавам на следващия ден с мисълта си от вчера, която мръсни капиталисти и мастити империалисти за пореден път прекъснаха най-брутално в края на законната ми обедна почивка. Значи - инсталирахме телевизорите и духовете най-накрая се успокоиха. В събота вечерта “поляхме” покупката с баба Донка - на другата сутрин Даниела ходи с нея на черква, а аз се занимавах с Ванеса и записвах дискове. По някое време излязохме да отидем до магазина за рекламацията на шибания телевизор, но както вече споменах - на него нищо му нямаше; грешката беше изцяло моя, но аз не си я признах пред младите магазинерки, за да не им падна толкова ниско в очите и случайно да ме помислят за проЗт. След обяд се опитах да правя нещо по филмите на другия компютър, но нещо системата ми с онова видео се е повредила и вече не мога да прехвърлям касетки на дискове. Надвечер излязохме и отидохме на гости у Докторите.
Там пак се бяхме събрали почти всичките съотборници и битови пияници, с малки изключения. Изкарахме весело и шумно, както обикновено до късна доба вечерна, та на края домакинята едвам ни изгони, за да тресне вратите нервно и ядовито след нас (и друг път съм споменавал, че имам официално издаден сертификат, хем от няколко културни института таман, за завършени курсове по добро възпитание в обществото, държание на чуждо място, на гости и т.н. – не се напивам, не повръщам на масата, а чак в къщи, спазвайки ритуала най-строго и по редица други подобни обноски; проблемът ми е единствено и само в тръгването – никак, ама въобще никакъв никак не обичам да си ходя, докато след себе си оставям цял вагон с йеденье, пийнье, йебенье и так далее, както казват болшевиките)...
На следващия ден започна подготовката на Ванеса за училището ѝ - гладене на униформи, прогонване на шапки, стягане на чанти, лъскане на обувки и т.н. (ба мааму, аз в казарма ходих и се върнах, ама пък и чак толкова опрятен нивга не съм бил – шапкарите не случайно ми викаха “Швейк”, “Дънака” и други неприлични и уязвителни прозвища, ама пък и аз не ги ебавах много-много). Спомням си, че в началото на всяка учебна година на мен ми идваше да се обеся заради свършването на ваканцията и започването на омразното школо; докато нашето ученолюбиво Неси буквално едвам дочака този момент – загубени деца се това днешните, не знам какви президенти и министри ще стават когато пораснат, след като не са щъкали стъклени топчета и бирени капачки, не са забивали ножки в пръстта и не са играли на криеница, докато са били малки… Купихме карта за мобилен телефон с $10 кредит, която сме инсталирали в един от моите многобройни телефонни апарати и сме го дали на Ванеса за всеки случай. Тя от днес нататък вече сутрин ще се подвизава сама из къщи - става, облича се, оправя се и таксито я взема от нас за училището. Оказа се, че няма никой, който да може или иска да я води сутрин нататък, а на нас ни е почти невъзможно. За това решихме да я абонираме за такси и да ходи известно време така; до изясняване на последствията и намиране на друго решение. Дадохме ѝ телефона, че да ни се обажда в случай на остра нужда. Вчера, освен с други разни дребни нещица от общ характер, разправях се и с активирането на телефонния ѝ номер.
Даниела и баба Донка излязоха на последна разходка преди излитането на самолета за Аделаида. Понеже тогава беше и Денят на Австралия, та по този случай съседите около езерото бяха организирали едно неформално тържество в парка с люлките – в непосредствена близост до нашата къща. Бяхме канени да присъстваме и ние, но Даниела се забави с прибирането си и докато се натуткаме, партито им свърши. Единствен наш представител беше Ванеса – тя там си играла с другите деца, докато нашите хора са я наглеждали да не прави бели и злодеяния; дали ѝ да яде карначета, малко сладкиши и така весело поминала срещата на високо равнище. За да не ни е празна вечерта, а и за да отбележим скромно Националния празник, ние пък от своя страна повикахме Нолин да дойдат с Уоли на вечеря и за по някоя и друга бира. Той, завалията, пак беше на работа втора смяна, но дойде у нас малко по-късно. Така и ние най-сетне завършихме тази дълга поредица от празнични и безгрижни дни, а хотелът ни затваря вратите си до второ нареждане поради неотложната си хигиенизиране и санитарна инспекция. То не бе народ и добитък, дето се извървя напоследък, не беше чудо! Даниела вчера завела Ванеса за първия си учебен ден и като се прибрала, че като почнала едно страховито чистене, едно масово пране на дрехи и парцали - направо чудеса и подвизи извършила като се развихрила сама; още малко и с хлорна вар да беше напръскала – като се задам по улицата, та от пътя чак ми мирише на операционна и на родилна зала! УЖАС, бре! – амчи аз от толкоз прекалена чистота на края се разболявам; аман вече от нейната стерилност – искам си кочината, че така се чувствам най-добре като мундарин…
Вечерта си дойдох от Бризбън и веднага излязохме, защото бяхме се самопоканили у Краси и Светла на едно малко и неангажиращо моабетче. Те имаха гости за няколко дни - техни приятели от Нова Зеландия. С жената се запознахме у Докторите, а мъжът ѝ си беше тръгнал по-рано, че да ходи на работа. Тя с двете деца беше все още тук, ама и те си заминават довечера. Използвахме случая по изпращането им, че да се видим за малко и да се повеселим на изпроводяк. Даниела беше направила кебапчета, Светла пък подготвила салати и така с общи усилия осъществихме кооперацията. Прибрахме се снощи в 23:30 и легнахме веднага, че ставането ми сутрин за работа е някакъв невъобразим ад...
Надявам се тези дни да получите пратката от София чрез майката на Дарина. Ние довечера ще се обадим и по телефона, за да си поприказваме по-надълго и нашироко. Наш Миро се обажда онзи ден, ама и той нещо не е доволен от Америката – цените им хвърчат нагоре, безработицата удря тавана и всякакви други неудачи се ширят из прерията и страната на “неограничените възможности”. Сега всички се надяват, че новият им президент ще оправи положението, ама надали. Интересно е това явление, което се шири свободно из народите на света – както в страните от третия и четвъртия свят, така измежду първия и от втория; защо по дяволите всеки чака на някой президент или министър-председател да го вкара в релси и да му оправи бакиите, вместо да си запретне ръкавите, па да изплува сам от батака? Но понеже политиката ми е чужда като наука и знанията ми се ограничават само до някои откъслечни дялове на гинекологията, та затуй си мълча и не парадирам със своите убеждения. При нас в Австралия положението е относително тихо и спокойно - минната индустрия обаче беше първата, която изпищя на умряло след загубване на пазарите си в Китай. Веднага с това следва затваряне на мини, от където пък работниците остават на пътя и колелото на историята автоматично се завърта в обратната посока. Кои ще са следващите “жертви” не знам, но по всичко личи, че нещата не вървят към прогрес, ами точно обратното – на къде е хукнал тоз побъркан свят? Назад към копията, с лъковете и стрелите или към конете с каруците? Ние си вършим работата съвестно, гледаме се взаимно и за сега се чувстваме добре. Само здраве и живот да има - всичко друго ще се нареди; на глад и жажда се издържа – на тормоз от болка и болест обаче, не може...
30.01.2009 – Атанасов ден, по старому. Обаче с това се слага края на тежката зима, според легендите и притчите. Да се надяваме, че и Февруари ще бъде благосклонен към нещастния ни и онеправдан български народ, та поне за отопление да не се харчат излишно много пари; изхранването и оцеляването на брата българин му стига като ежедневно бреме, башка от другите масрафи и лични тегоби, които му висят на шията като огърлица от воденични камъни. А сега с няколко думи ще обобщя събитията за седмицата, тъй като денят е и петък на всичкото отгоре - Даниела днес поначало не е на работа, та сутринта е водила малкото на училище. Един дерт по-малко, щото с тези таксита не ни е дип много спокойно на ранина...
Снощи понечихме да изгледаме един диск, който правих онзи ден. Оказа се обаче, че нищо не съм направил, защото не можахме да го пуснем. На всичкото отгоре бях записал едно копие и за Нолин - сигурно и техният не върви. Започнах доста сериозно да се тревожа и за купчината дискове, които направих на баба Донка, а подобно количество полетя и към вас. Ако и с тях нищо не е станало, ще бъде много жалко за надеждите и изгубеното време, което пропилях подире им. Довечера нарочно ще се обадя по телефона, за да ви заостря вниманието и да проверим кое как е. Дано да няма големи провали, че с тези шибани дискове нещо взе да ми омръзва живота напоследък. То не бива капризна работа, не бива и чудо - нито мога да разбера за наличен проблем по време на записването им, нито пък мога да направя нещо за отстраняването му, докато трае процеса. Минава най-малко час, докато се запише един диск – програмата уж казва на края, че всичко е нормално (ако е било такова). Би трябвало (но само ако разполагах и с повечко време...), вече така записаният диск да го изгледам подробно и на нова сметка, за да се уверя, че всичко му е наред. Обаче това са още 2-3 часа на парче - аз трябва да спя пред телевизора! Някои дискове ги проверявам само в началото – един път като тръгнат и се успокоявам, че всичко е както трябва. Обаче проблемът може да се получи впоследствие, навътре или към края на записа. Ако беше само един диск, че да седна и да го прегледам. Ама при мен се е развил цял цех за производство и размножаване - от къде да намеря време и за качествен контрол?...
Тази сутрин сме доста разтревожени от внезапната смърт на Мартиновия баща - дядо Гого, Бог да го прости. Ние ги очаквахме да пристигнат тези дни в Австралия, а докторите преди няколко седмици му открили някакви израстъци по дебелото черво. Онзи ден го оперирали и уж всичко било много успешно, ама ей го на - от вчера вече и за него ще си говорим в минало време; жалко, много жалко за добрия човек... Мартин излетя за София по спешност с тазсутрешния самолет, ама кел файда вече – дядо Гого си отиде завинаги от този грешен свят. Вие се видяхте с неговите родители, когато идвахте още първия път - тогава баща му беше сам, а сега докато бяхте тук миналата година се запознахте и с майка му. Те и двамата бяха изключително приятни хора, ама за жалост сега остана само единия от тях – тъжна работа, грозна...
Аз за себе си не съм кроил някакви специални и голямомащабни планове за почивните дни. Утре Ванеса има урок по музика; после ще гледам да боядисам малко прагове и то ако нещо друго не осуети грандиозните ми намерения. Така вече съм изоставил всичко, като че ли ще идва края на света – не ми се работи, бре; омръзна ми сякаш.
В неделя през деня Даниела е на работа – има някакво извънредно дежурство, което не ѝ се пада по график. Вечерта пък сме на рожден ден на Даниелчо - малкия “счетоводител”, на Краси и Светла дребния разбойник, дето с онзи другия вагабонтин, Миленчовият, преди време ми изгазиха кактусите из лехите. Имам да свърша и доста финасово-отчетна работа на компютъра - трябва да намеря време за всичко, защото много скоро задачите съвсем ще ме затрупат, а аз така не обичам и не съм свикнал.
Наред с всичко забелязвам, че нямам и настроение за писане - няма защо да се измъчвам и насилвам, а с това да тормозя и вас, четейки празните ми приказки. За това сега привършвам с писанията си и се местя на Интернета - дано от понеделник нататък обстановката около мен да е по-ведра, че да продължа в малко по-мажорни тоналности – минорният тон не ми е особено присъщ, освен ако не се приспивам с някоя (бутилка, бре! – вие за жена ли веднага си помислихте?)...
03.02.2009 – Хайде, да започвам пак, че аз ако не пиша ден-два и ми се струва, че цяла вечност е минала и кой знае колко много неща са се случили. А то всъщност на практика нищо не е станало кой знае какво - просто ежедневните грижи и проблеми, които ни съпътстват на всяка крачка и вървят подире ни като пръдня зловонна и на кон (като сянка наша исках да ви кажа, но пардон…).
За да не бъда голословен, ще подкрепя разказчето си с някои факти, започвайки го още от петъчния ранен следобед, който се превърна в един малък кошмар на работа – е, поне за мен. Както си планирах хубавичко из главата и правех сметки да тръгна от това шибано място по-навреме, изневиделица на бюрото ми се изсипаха купища със задачи, поправки, пречертавания, допълнения, промени и какво ли не още, които трябваше да се свършат, видите ли - непременно до вечерта; като че ли на другия ден (бидейки събота…) или пък може би в неделя сутринта щяха да потрябват някому тези мои чертежи. Ама нищичко подобно, бе драги граждани и селяни – ето, днес вече е вторник, а до този момент на деня абсолютно никой не ги е потърсил, макар че в петък ми извадиха душата за тях и не ме оставиха на мира, докато не свърша цялата работа. Само че и аз доста се бях мобилизирал тогава и презаредил душата си с черен непукизъм - колкото дълго време искаха да ме държат в службата, толкова дълго щях да им стоя; ха сега плащайте ми извънредния труд, ваш’та мамка немокаятна и още недоклатена! Е, в 18:45 най-после мирясаха - просто не можаха да измислят какво повече да се променя по чертежите и всички си тръгнахме (те, с прикритото си лицемерно задоволство от мен заради добре свършената работа, а пък аз - с явното си лично омерзение и ненавист към тях). Пътуването назад към дома беше като песен - амчи те до това време нормалните хора са в кръчмите след работа и половината са пияни, а не си тръгват едва тогава от офисите, че да правят калабалък по улиците. За по-малко от час време си бях вече в нас - няма задръствания на пътя, няма безкрайни спирания и тръгвания, няма злобни погледи и зъбене през прозорците на колите и размахване на средни пръсти - всички сме братя и мирни чеда Христови, всички сме кротки и равни връз асфалта като агнета; просто движим се в синхрон като едно голямо оранжево братство в Тибетски манастир. На връщане даже имах достатъчно време да мина през едни хора, които продаваха някакъв велосипед, че да го видя дали е подходящ за Ванеса - не ми хареса и си отидох разочарован. Недоволството ми вече назряваше и се подсилваше от още един факт - от прекалено дългото си умуване и пословична нерешителност, аз изтървах чудесно колело от електронния търг; то замина под носа ми само за някакви си $90, но беше много хубаво – марка “GIANT”; нещо като Ролс-Ройс, само че за велосипеди... Е, не било късмет пак...
С прибирането си в къщи ме очакваха нормалните за това време на деня домашни задачи и домакински задължения. Непосредствено след тях последва кратко отпускане на нервните клетки с някой и друг домат + отвара от мая, просо и захар; в резултат - закономерно опиянение до безпаметно вдървяване и хайде, по каютите.
Съботният ден започна с малко репетиция преди урока по музика в 09:30. Учителката дойде, провери кое как върви, даде своите напътствия и ценни съвети, след което си отиде. Мен пък нещо ме бяха хванали бесовете, че като почнах първо да подреждам книгите - като начало на акцията събрах всички български произведения и ги подредих по етажерките в механата. Там е моята България за мен - там ще им е и мястото значи! Паралелно с този сортировъчен процес, съответно изхвърлих купища с английски книжки и книжлета, които сме събирали от боклуците в продължение на години и до които ние никога нямаше да се допрем. Даниелчето разбира се бе чела повечето от тях, а пък аз по принцип не се интересувам от такива печатни произведения - натоварихме ги на колата и тя ги занесе на нейните бабички и дядковци, че да има с какво да си попълват времето, като им доскучае много пенсионерския живот. По същия безмилостен начин опразних и библиотеката в хола - там вече място намериха по-ценните ни книги, на по-известни автори (английски имах предвид...), с хубава подвързия и т.н. Един географски атлас дадохме на Ванеса; завещах ѝ и един голям речник, с което вече окончателно разчистихме терена. После аз трябваше да ходя до моя търг във връзка със спечелването на едни картини, на Ванеса обувките трябваше да връщаме – въобще, имахме ходене нагоре-надолу, все свързано с губене на време. Янко се обади сутринта, че негов колега му дал едно колело - уж за него, но било с малък размер на рамката и не му трябвало; за Ванеса обаче щеше да стане чудно. Мартин пък му дал старото колело на Гого, че и то беше у тях – разбрахме се да ги взема и от двете да сглобя едно. Хайде, отиваме да вземем джунджуриите - едвам натоварихме багажника и поехме назад без да го затварям. Докато разтоварим, да подредим едно-друго, да огледам стоката си вече като неин собственик, да вземем решения - и то отвън мръкна.
Вечерта запалих скарата, че си пекох люти чушки за туршия; хвърлих подир и няколко кебапчета, та ядохме набързо и с това приключи деня. В неделя Даниела беше на работа (пак с някакво извънредно дежурство я бяха зарадвали); ние с Ванеса се бавихме двамата - аз работих на компютъра, а тя свири и се занимава с нейни си неща, докато майка ѝ си дойде. Като си свърших работата на компютъра, започнах да събирам колелото. Оказа се, че новото (дето го бяха дали на Янко), освен лъскавата му рамка, всичко останало е голям боклук. Иначе рамката е с чупеща ос отзад, на пружина и амортисьор; предната вилка също е на пружини – въобще, модерна работа; да не ти тръска много като караш из дупките или скачаш по бордюрите на тротоарите. Обаче всичко друго е с плачевно Китайско качество. Добре че на Гого колелото, макар и по-старо има по-здрави спирачки, скоростен механизъм и други дребни части, които аз започнах да прехвърлям и да стягам по новото, което събирам за Ванеса. На практика ще трябва да сглобя един здрав велосипед от два боклука, а остатъкът от парчетата им ще отиде на бунището. Започнах да се занимавам и с тази героична дейност, докато малкото чемерче през цялото време си подхвърляше една топчица покрай мен и през 5 минути идваше да пита: “Тати, кога ще ми стане колелото готово?”...
Даниела междувременно си дойде от работа - докато се оправи и подреди подаръците, стана време да излизаме. Бяхме канени на рожден ден на Даниел – малкият “счетоводител” и голям разбойник.
Там се събрахме цялата тумба и в 17:30 моабета вече беше в пълен ход. Миленчови също бяха с децата - той обаче, горкият, ни жив ни умрял: баба ти Янка се сдобила с рак, имала разсейки, та операции ѝ правили, с терапии я мъчили - чакат я милата да предаде Богу дух, да не дава Господ таквиз зли помисли! Брей, разтревожихме се и ние, защото всички я познаваме много добре и дето се вика до онзи ден бяхме заедно с нея; ама нá - като дойде не пита... А пък ние се чудехме защо се загубиха така изведнъж от хоризонта; не се обаждат по телефона, не идват към нас както обикновено - а те грижи и кахъри си имали хората. Още миналия Ноември открили тези ракови образувания на майка му; оперирали я жената - ама колко е успешно всичко, май нямали много надежди, но все пак трябва да се молим за нея. Да пази Господ от таквоз чудо! Тя за това и така е кашляла, докато беше тук - нещо отвътре подпирало диафрагмата и я задавяло; ама кой да ти знае за тез неща. Та, такива ми ти работи – около нас не всичко е само радости и веселие...
Тържеството у Краси и Светла свърши и в 23:30 вече се бяхме прибрали в къщи. Иначе седмицата започна с всички съпътстващи я действия и противодействия - Ванеса ходи с удоволствие на училище, ние с майчицата ѝ отиваме с отвращение на работа, барабар с всичко останало, което е свързано с тези неизбежни житейски процеси.
09.02.2009 - Пак се поотпуснах май - не съм писал от миналата седмица. Уж в петък по обед щях да обобщавам събитията - обаче поради липса на дискусионен материал, а и заради висока степен на служебна заетост, не можах да драсна нито ред. На всичкото отгоре в петък трябваше да пакетираме всичките си боклуци от бюрата в отдела, защото от днес вече сме приютени в нов офис. Донапред в сградата нямаше ток; още клозетите ѝ не функционират, нито пък водата в крановете и тръбите циркулира – понеже бараката се намира в непосредствена близост до един огромен търговски комплекс, та ходим да серем и пикаем в техните обществени нужници. Аз по принцип в работно време не сера, че ме е малко гнус (а би трябвало, защото това време се заплаща по доста високи тарифи…). Понеже ме мързи да ходя пеш чак до там, та се стискам до последния възможен момент – дорде седя на стола проблеми нямам, но пък като стана и вече имам чувството, че ще изтека. Тогава се засилвам към въпросния търговски комплекс, но последните метри преди кенефа са ми най-мъчителни – после на връщане и с изцеден мехур вече е далеч по-комфортно. Отделно от тоалетните неволи, всичко тук е потънало в прахоляк, отвън е адски шум – трактори пращят, булдозери орат; народът бачка здраво и хич не се шегува. Аз съм си избрал една затънтена дупка в края на залата, нещо като самостоятелна кабина, по-скоро будка - много-много да не ме гледат разни любопитковци какво правя и с какво ми е зает екрана, щото аз и порно мога да си пусна ако искам. В момента цари известна безтегловност в отдела, докато всеки си намери имуществото, да си подреди бюрото, книгите и документацията. Понеже аз нямам големи количества с излишен служебен инвентар, та вместо да подреждам рафтчета и чекмедженца или пък да бърша прах (опазил ме Бог – това е женска работа…), използвам времето си да съчиня нещо полезно и същевременно приятно като дейност. С тези целеустремени встъпителни слова, сега започвам своя разказ и дано никой не ми наруши мирът и покоя на обстановката, защото ще го попържам до деветото му коляно и дорде не свърши работното ни време чак довечера.
В петък излязох по-рано от работа (да, мамо и татко! – с разрешението на управата и със знанието на преките ми ръководители и началници; аз спазвам най-стриктно трудовата дисциплина, въпреки че не винаги това ми се отдава с достатъчен успех). Бях свършил всички възложени от висшестоящите органи задачи - натоварих дисагите в колата и отидох до един магазин, от който служебно трябваше да получа работните си дрехи. Съгласно устава по Охрана и Безопасност на труда, както и по силата на Трудовия кодекс, като работници и служители към обекта ни се полагаха по два чифта панталони и по две оранжеви ризи, в комплект с чифт специални обувки с метални бомбета. Това са най-елементарните изисквания за облеклото на персонала по такива крупни строителни обекти като нашия. Аз специално обувки имах от предишната си работа и не ми трябваха, защото не ги и ползвам. Но се бяхме разбрали с Нени, ако на него са му нужни да взема един чифт от неговия номер. Така и стана - той по цял ден снове из окопите, въргаля се из дупките и траншеите, от която трудова дейност неговите обувки се смилат по-бързо. А моите си ги пазя за нови – да съм ги обувал едва няколко пъти и то само ако е имало проверка от Министерството; в това тяхно почти ново състояние те ми стоят заключени в бараката у нас – вадя ги от кутията само на свят ден или празник, единствено да се изфукам с тях пред чистачките, че ме правят малко по-висок и снажен поради дебелината на подметките им. А пък новите така или иначе ми се полагат, но ги взех за Нени – когато неговите свършат съвсем, да му ги дам тогава, та да има с какво да си обуе краката. На инженерния персонал такива обувки се полагат по закон и на нас ни ги раздават по списък, обаче за работягите те са задължителен аксесоар към работното им облекло и те самите си ги набавят (по смисъла на “купуват”...). Чифт такива обувчици (далеч различаващи се от тези на култовите “Hush Puppies” или пък емблематичните “Dr. Martens”) струват от порядъка на $150-$200 и са един доста сериозен разход за и без друго неработещите за много пари работници. Така че всяка помощ от подобен сорт е добре дошла за нашия малък, но пораснал вече син на работническата класа.
След получаването на работната “униформа”, натоварих си дрешките в колата, минах през един касапин в съседство, понакупих известни месни хранителни деликатеси и се прибрах в къщи. Таман бяхме свършили свиренето с Ванеса и Янко се обади, че го били пуснали в “гарнизонна отпуска с преспиване” – демек, идва на гости у нас. Стъкнахме набързо салатки, мезенца и до това време той дойде. С него си направихме едно доста съдържателно тържество до ранните зори на следващия ден. Единственото лошо нещо се оказа, че Даниела трябваше да върви на работа в събота и сутринта едвам стана, миличката – само че ние това нямаше как да го разберем по-рано; а пък и да бяхме - все тая...
На заранта наш Янко се беше измъкнал от нас рано-рано, че щеше да ходи на пазар за пресни бурени и зеленчук. Самата Даниела пък отиде на работа още по-рано, а ние с Ванеса изчакахме учителката да дойде за урока в 09:00. След приключването на музикалния час, ние също излязохме.
Бяхме се разбрали вече с Янкови, като си свършим задачите за деня, следобеда да мръднем малко да се разходим - да изпием по някоя и друга бира, картофки, сладоледи и други гъдели за дечурлигата. Ние с Ванеса бяхме сами, защото нашата майка все още беше на работа, но първо имахме да свършим и някои служебни задачи. Бях уговорил от един магазин за компютърни части да си купя допълнителна памет с обем от 1 Tb (казват, че един терабайт се равнявал на хиляда гигабайта, милион мегабайта или общо това било един трилион байта, ако не ме лъжат моите основни аритметични познания от отделенията и най-бегли познания по висша математика от института - обаче аз така или иначе до толкова много не мога да броя и вярвам на всичко, което ми кажат по въпроса по-акъллиите от мен); отдавна се бях заканил да се сдобия с такова устройство и само чаках да ги пуснат малко по-евтини, че нали пък и не обичам да ръся излишни средства за щяло и нещяло. Сега вече имам предостатъчно място за филми, снимки, музики и каквото ми дойде на ума - не че и това няма запълване, но ще минат години, докато се случи. После пък ще купя друга подобна джаджа - нека първом тая да се опълни до дупка...
След като си прибрахме стоката, отидохме в друг магазин, че да купя нещо и на Ванеса. Е, то пак ще бъде за наше общо ползване, ама нека титулярят този път да бъде тя. Взех ѝ една подобна магнитна памет, на която може да записва по 2-3 детски филмчета и да ги гледа на едно от двете нови дискови устройства, които имат такава опция. Сигналът, освен от диск може да се подава от компютър, от такава малка памет, през телевизор и т.н. За училище също ще ѝ трябва такова пособие, а и шестте му долара като цена на дребно просто не си заслужаваха по-нататъшното ми замисляне върху употребата на самата вещ – че тя дойде по-евтина от половин дузина с бира, бре!
След тази покупка отидохме на нашия търг, защото знаехме че тази седмица има наддаване. Позавъртяхме се, но на нищо не ни се спря погледа и си продължихме пътя. Обадих се на Янко, защото бяхме и в техния район вече - той таман си беше купил колело, та рекох да отида да го видя. Беше си оставил домочадието на един пазар да го чакат и заедно вече всички отидохме на разходката.
Нали на Валя майка ѝ е тук, та с нея отидохме на “Марина Мираж”, където не я бяха водили, до “Шератон” и т.н. Споменавам тези имена, защото с вас също сме ходили там и местата са ви добре познати и известни. Най-накрая си направихме и една хубава разходка покрай вълнолома (и там съм ви водил...) - времето беше доста топло, а самото море много развълнувано. Че малките като полудяха да ги пръскат вълните баш там на носа, та не можахме да ги измъкнем. Ванеса специално беше вир-вода - от новата ѝ роклА се стичаше морска пяна, пясък и кал. Добре че до колата позаветря малко, та да я прибера на майка ѝ в сравнително по-поносим вид... Вечерта изгледахме няколко филма и заспахме безславно.
С Неничко се бяхме разбрали за вчера (неделя) да дойде у нас. Таман приготвях кебапчета, сосове и т.н. и той се обади, че няма да дойде защото нямал кола. Неговата нали е в постоянен ремонт, виси денонощно по сервизи и из работилници, та не може да щъка напред-назад. После се чухме допълнително и се разбрахме да дойде с влака, а другата сутрин аз да го закарам на работа. Добре ама той после намерил някаква кола от приятел и по обяд довтаса. Ядоха с Ванеса малко и излязохме. Пак отидохме до търга - Неничко искаше да си купи някакво газово барбекю. Видяхме две - заложихме малко пари на тях, като в същото време се спряхме и на едно колело за Ванеса. Аз от тези двете, които ѝ сглобявам май нищо няма да излезе и най-вероятно ще вземем нещо готово. А пък и тя си го хареса, защото беше дамско и розово-лилаво на цвят (който оттенък е от изключително значение, специално за нея...). Сложихме някоя пара и на него - тази сутрин разбрах, че Нени е спечелил барбекюто, а ние с колелото сме наддали най-високата сума; сега чакаме да ни я одобрят или евентуално да додадем още малко и да го вземем. Още не знам колко, но се надявам да не е много.
След тези търговски дейности отидохме на плажа и малко се покъпахме из вълните – дорде се престраши да влезе Ванеса опищя орталъка, а на края не можах да я извадя от водата; пак се наложи да прилагаме Макаренковските методи. Абе не става иначе и това си е - виках, виках, махах с ръце от плажа: онова стои вътре и не излиза; играе си във водата и все едно се прави, че не ме забелязва като крещя подире ѝ. На края си тръгнахме с Нени - тя обаче продължава да стои там и да се мята като шаран на сухо. Дорде не се върнах и не се засилих към нея като разярен бик към дойна крава, нашия чемер не се сети да тръгне. Ох, че да видиш как тича по пясъка после – тук-таме само ѝ опират крачетата в земята; ще полети от зор чак...
Прибрахме се в къщи - Мони беше дошла да донесе пакетчето от Мария. Ние вече се бяхме чули с нея да ни каже, че си е дошла и че носи нещо от вас. Аз знаех за знамето и писмата, но не знаех за дисковете от Албенчето. Не съм разглеждал още нищо - довечера ще имам повече време, тъкмо ще закача и знамето в механата.
Преди няколко седмици бях купил много интересна рамка с една кръгла картинка. Обаче реших, че тази картинка не е интересна и потърсих от Интернета някаква автентична снимка на Васил Левски - може ли потомъкът му в най-българската къща от всички наоколо и по-специално в тая хъшовска механа, да няма портрета на Апостола?! Та, след като намерих подходящата снимка, разпечатах я на работа, нагласих я по размера и в неделя сутринта портрета вече висеше зад вратата на бялото поле в механата. Рамката е в тъмно дърво и по каменната стена не би се откроявала добре, за това ѝ намерих бял фон - а там беше единственото свободно място.
Снощи направихме едно съвместно тържество с Неничко - пекохме мръвки, хапнахме, сръбнахме, дадохме му разни продукти за у тях и той си тръгна, а ние легнахме...
13.02.2009 – Въпреки, че днес е петък, 13-ти (черният петък, както му казват тук...), нищо особено не се е случило – поне до момента. Е, сутринта всички чакахме около един час отвън, белким дойде някой с ключ и да ни отвори офисите, но това по-скоро го приехме като дар Божествений, отколкото като някакво лошо предзнаменование и “bad luck”, дето му викат на куцузлука местните човешки породи. Времето на изчакване го прекарахме в близкото кафене, където дори и аз изпих едно капучино, макар и да нямах никаква нужда от това. Ама щом като е с хората - нали трябва да сме като човеците и ние... По стара традиция, в петъците правя равносметка на изминалата седмица, обобщавам събитията и правя грандиозни и непредсказуеми планове за почивните дни. Няма обаче нищо ново за отбелязване - никакви събития, никакви произшествия, просто нищо; вакуумна среда на празно, лишено от съдържание пространство.
Снощи и миналата вечер започнах да гледам един домашен филм, който татко е правил преди още заминаването ви за Австралия. Забелязват се картини от Мазалат, Соколския Манастир, Върпища и т.н., които доста носталгично ме върнаха множество години назад във времето - детство, юношество, ергенските ми години и т.н. (след последния период обаче, нямам особено много ярки спомени, с които да се гордея...). Сетих се, когато ходихме с чичо Тошко Шкодров и чичо Ваньо Киселенков по Балкана. Сега вече “Киселенката” го няма сред нас - натъжавам се дори и в момента, в който пиша тези редове... Много спомени изплуваха за кой ли път в съзнанието ми, трайно запечатали се там и които никога не ще избледнеят. Мислех си за колелото му, от което той не слизаше ни в пек, ни в дъжд, ни в зимен ден студен; спомних си за неговото фотографско хоби и за страстта, с която толкова силно обичаше планината и родния наш Балкан - не са ни едно, нито пък само две нещата, с които завинаги ще запомня този прекрасен човек; Бог да го прости...
Онази вечер кино репортажът завърши с посещението ви на Соколския Манастир и неочакваната среща с бате Жоро - и той баят е “пораснал” гледам го на филма, ама поне не е надебелял толкова много като мен, ами си е същия като че ли сега го гледам на Лозенец. После се пренесох мислено в Трявна и Горна Оряховица - все по вашите маршрути стъпвах, ама нали и аз съм доста обикалял, та от всяко едно такова място мога да извадя по една трилогия писмени впечатления с размера на “ВОЙНА И МИР” - един ли е, два ли са ми само спомените от тези прекрасни кътчета на България (на които комунягите ебаха мамата бавно и тенденциозно, та вместо сега те да гният из занданите, ние сме се юрнали на края на света, та белким са по-далеч от нас и да не виждаме произвола и разкола им)…
Снощи пък лентата на миналото ме върна в с. Върпища - макар аз никога да не съм ходил там, образите от екрана ме изпратиха отново в онези, малките години на съществуването ми... Ето, че и “Малджията” го няма вече сред нас - от когото пък спомените ми са неизчерпаеми... Каквото и да кажа от тук нататък вече, то ще има само тъжен и горчив привкус. Сбогом, скъпи приятели – нека Бог да просветли вечния ви път небесен...
Явно филмът е сниман преди да дойдете в Австралия - довечера ще си го довърша на спокойствие. Ванеса ще има гостенче с преспиване - внучката на нашия човек (ракиджията) ще дойде у нас, защото той пък днес имал рожден ден, та бабата ще го води на ресторант. Понеже те се грижат за внучето, а няма къде да го оставят, момиченцето ще дойде у нас - тъкмо ще си поиграят с Неси. Аз по план утре рано ще излизам, че трябва едни боклуци да изхвърлям на бунището; от там входна врата за къщата на Уоли ще ходим да купуваме, до търга има да се ходи - на Неничко барбекюто да прибера и т.н. Дейностите ми не свършват – ще ги влача подире си и на оня свят дори. Довечера пък по случай 14 Февруари (който аз по-скоро свързвам със Зарезанските празненства, отколкото с някакъв католически светия, пък бил той и Свети Валентин…), с малка групичка от “влюбени младежи” отиваме в един местен клуб, където освен хапване и сръбване, ще има и безплатен концерт за пенсионерите. Естествено, ще водим и “момите” с нас – че без тях на къде? Ей там, човек ще рече насред пътя да се насере – няма кой едно парче вестник да му подаде... Даниела на другия ден (неделя) пак е на работа. Нени щял да дойде с някаква кола, с която да си прибере стоката от търга - надявам се тогава да успеем да звъннем и по телефона, че да се чуете и вие с внучето си, което е толкова далеч от всичко и всички...
Тези дни вали дъжд, така го дават да бъде и през предстоящите почивни дни. То не че е толкова лошо, но утре трябва най-после да сменим тази врата с Уоли, защото вече съвсем се е продънила. Преди време в онзи магазин за намалени строителни материали, гледах едни много хубави врати - хем чисто нови бяха. Обаче сега дали ще ги имат? - още не се знае; трябва да спасяваме положението с каквото има. Но въпросът обезателно ще се изчерпи утре - вече всяко отлагане е критично...
Колелото на Ванеса също сме го спечелили на търга, обаче тя в момента малко е наказана, та не знам дали ще ѝ го купя. Имаме известни противоречия ние с нея и ще си разменяме шапките един ден, ама де да видим кога ще е... Много почнаха да ѝ знаят устата и да се обажда на всяка казана от мен дума или направена забележка. Ще видя какво да измисля по този въпрос - обикновено когато свири само една вечер хубаво, с голямо желание и настроение, тя е склонна да се направи и на маймуна даже, само и само да ѝ се опрости някакво наказание или пък да ѝ се разреши нещо, което само е споменато, че може и да се случи. Но аз искам постоянно да бъде така, а не само когато очаква награди и разни поощрения от мен.
Иначе, какво друго да ви кажа? - всичко си е по старому, така както го заварихте и така, както го оставихте. Довечера ще закачим обратно знамето в механата, където си му беше мястото до бара. Даниела го изглади онзи ден, но нямахме кабърчета. Тя донесе снощи от работа няколко, та довечера и тази дейност трябва да свършим. Още картините по стените не сме закачали след бояджилъка – ами няма време, бре!...
17.02.2009 - Ето какво става по-нататък с разказчето ми. В петък си тръгнах уж по-рано от офиса, но в къщи пристигнах късно заради шибания трафик – къде се бе юрнал всичкия тоз народ, не мога да разбера? Що не си седят по къщите тези хора, ами само правят калабалък по пътищата, та да се изтрепваме заради тях? След обичайното ни свирене с Ванеса и разни други занимания с неопределено значение, най-после седнахме с Даниела на софрата. Погледахме малко кадри от българските дискове – “Глобусът” и онова другото предаване, с Яна и Тео; оказаха се много интересни, а и самите водещи са доста забавни. После пък се натъкнахме на предаването за Аделаида; всичко ни харесва ужасно много, само че доста сериозно и осезателно закъсваме с напитките – при това интензивно гледане почти всяка нощ, на всеки подобен “сеанс” заминава и по едно шише водка; башка мезето и другите блюда.
С Уоли се бяхме разбрали да се чакаме сутринта рано и да вървим за вратата. Аз бях закачил ремаркето още от вечерта, приготвих боклук за изхвърляне и в 07:30 отидох да го взема от тях. От там натоварихме допълнителни техни отпадъци и заминахме на бунището – първо трябваше да се отървем от боклука. Дъждът беше почнал да вали още нощес, че не спря и през деня. Ама поне хубаво намокри почвата около посевите, че и язовирите пак понапълни – нека има вода, барем очите си да мием сутрин; на гъзовете – майната им...
Стигнахме доста по-рано от началото на работното време и вместо да висим пред магазина, отбихме се в едно италианско кафене, та там да чакаме да го отворят. Пазарлъкът после за вратата стана много добър - намерихме една чисто нова, масивна, дървена и съвсем като истинските; само за $70. Платихме я и заминахме на търга – от там пък трябваше да приберем барбекюто на Неничко. На връщане метнахме и вратата отгоре му, след което поехме обратно към нас. А иначе дъждовалната машина не спря да ръси от небето цялата сутрин, че отиде и до следобеда чак. Само че до това време ние вече се бяхме напъхали в гаража на Уоли и кишата не ни попречи на работата. У тях вече започна голямото пинкяне и гъзурчене по монтажа на вратата - панти, ключалки и т.н.; мерки, размери - цял ден отиде, та до вечерта чак! Като се прибирах към нас, натоварих едни стари клони и пънове, които стояха в страничния им двор на склад, че ги накълцах набързо с моторния трион – като си имам бол дръвца за огрев (разбирай само за печиво, че тук е топло…), спокойно ми е на душата. За вечерта се бяхме разбрали с Янкови и Бранкови да отидем до един клуб в съседен квартал. Поканихме Уоли и Нолин да се присъединят към нас, та станахме по-внушителна международна група. Бяхме изпратили Ванеса да спи при “докторите”, а аз на другия ден ходих да я прибера.
Вечерта в клуба изкарахме много весело и приятно; даже по едно време се разтанцувахме. Божке мили! - аз и танци; две напълно несъвместими противоположности, ама човек като се напие, та понявга не знае какво прави със себе си и като едното нищо може да стане за резил и посмешище на околните. Прибрахме се в 23:00 - ние бяхме с колата на Уоли. На другия ден Даниела пак беше на работа (че какво като е неделя? – в нейния медицински бизнес няма почивни дни), докато аз си останах в къщи да се занимавам с моите ръкоделства.
Първата ми задача за деня беше да прибера Ванеса - на връщане минахме през супермаркета да купим нещо, че нали уж чакахме бате Нени да дойде. Като се прибрахме, всеки се зае със заниманията си - Неси почна да си оправя стаята и да свири, а аз се залових да стягам това барбекю на Неничко. Последното стана като ново, само дето още не знаем дали му работят горелките. Иначе дървената част (рамката) се уякчи с допълнителни винтове и притягане на оригиналните. Ако се окаже, че и горелките му работят, това ще бъде едно чудесно готварско съоръжение за Нени. Не мога да го изпробвам още в реални условия - аз имам газова бутилка, но пък газта ѝ свърши още миналата година, когато пекохме животните за рождения ден на Даниела. От тогава не съм я вадил и така стои, завряна някъде из бараката. Онази вечер стана на дума с Бранко за газ и газови бутилки, та той имал една и не му трябвала - Неничко ще мине в събота през тях и ще я донесе насам, когато идва да си прибере барбекюто. Трябва първо да му видя пламъците, за да съм сигурен, че работи добре - защото като си отиде в къщи и го пробват с останалите букчии от квартирата, ако случайно не се подпали, те просто ще го изхвърлят, калпазаните недни. А пък аз все някак си ще гледам да го оправя - ако нещо има запушено ще се опитаме да го продухаме с компресора на Мал – въобще, ще му вдъхна нов живот, докато другите просто изхвърлят безогледно и безотговорно; загубен народ – не знае какво са глад, мизерия, недоимък и зрял социализъм, струпани в едно нещастно и озлочестено РСО...
Отплеснах се малко, ама то всичко влиза в моя тъжен преразказ. Аз също изгубих кажи-речи цял ден покрай това барбекю. Впоследствие се разбра, че Нени няма да дойде него ден - после вече стана ясно, че кола не можал да намери. Вчера пък купил друга, която сега ще ползва докато оправят неговата, а после щял да я продаде. Неговите сметки без кръчмар са ми ясни и добре познати...
Бранко и Ваня по някое време се обадиха да вървим заедно с тях в един парк, ама аз нали бях зает из дома, а и Даниела беше на работа през деня, та се разбрахме те да дойдат вечерта у нас. Пристигнаха с още едно семейство, с които хора ние се познаваме още от неговия юбилеен рожден ден. И от дума на дума, отзад в двора започна една такава непринудена и разкошна вечер, с всичките му огньове, скари, бири, китари, песни и прочие, та до 01:30 посред нощ. Как ни изтърпяха и този път съседите, не знам; ами, добри хора са - аз нали все това ви повтарям...
23.02.2009 - Денят на Съветската Армия! Може би такъв ден повече да не съществува или пък да няма вече Съветска Армия, но пък датата ми е запечатана в паметта, без да имам конкретни причини за това. Навярно заради това, че навремето в казармата баш на този ден, наред със зеления боб плакия раздаваха и по един “Швепс” в столовата на обяд (от онзи, тиквения...) – нещо като допълнение към разкладката за деня, а добре проявилите се бойци ги пускаха следобед за няколко часа в градски отпуск. Останалите по-неблагонадеждни войници на чувствата и на съдбата, непроявили се чак толкова добре в бойната, политическа и строева подготовка, отличаващи се с “уникални” досиета и лични характеристики на социална измет в разрез с идеите на Ленин и развитото социалистическо общество, в същото време пък лъскаха с вакса за обувки мозайката на циментовия под в поделението, или щедро плискаха вода с кофи във войнишкия нужник, където старателно отмиваха лайната на първенците – да, на онези същите отпускари, с положителните характеристики; по-партийно надеждните и прилежните до степен на гъзолизство. Кой, за мен ли питате? – дали това не бях пък аз тогава? Е, тъй де, тъй – такива бяхме неколцина; все черните овце на стадото от бели. Това разбира се, са само спомени отпреди точно 30 години, които аз никога няма да забравя. Независимо от всичко обаче, настоящите ми редове ще ви въвлекат в по-пресни дати и събития от най-нови дни, а пък по темата за спомените има кой да мисли и да се погрижи (онзи, който малко забавя, но също като мен изобщо не забравя)…
Обикновено в петък обобщавам преживелиците си от седмицата, обаче миналия ден се занимавах с други дейности и не ми остана време за това. Пощурял съм да купувам колело на Ванеса и постоянно следя разни търгове и вестници с обяви - дано излезе нещо подходящо. Миналия четвъртък отбелязахме поредната тъжна и срамна историческа годишнина от обесването на Апостола със своеобразен домашен обред, който протече във висок възрожденски дух и строги национални порядки. Запалихме свещи и кандила, нарязах няколко домата на едро и така почетохме паметта му. До залпове, гърмежи и тържествена заря не сме стигали, предвид сухия режим, който е въведен от няколко седмици насам, но поне изгледахме една българска постановка от дисковете на Албенчето – “Вестникар ли?” по Иван Вазов. С това тържеството ни приключи набързо и се разпределихме по килиите на метоха.
Петъкът, както вече споменах - премина в търсене на колело за една от “послушниците” на манастира, както и нова кола за “игуменката” му. Клисарят обаче стана още в 05:30 и удари клепалото, а вечерта се завърна едва в 19:00 след като почти два часа и половина си проправя път назад, връщайки се от гурбет в столичния град. Ама то много каруци и още повече файтони се бяха струпали пак, бре-е-е - мръдване няма; ни напред, нито назад! Сигурно в съседното село е имало сбор, та за това беше тази навалица. Че и дъжд се изсипа на няколко пъти, разкаля сокаците – тук-таме придойдоха потоци, брод няма! Абе, потоп в най-новия му вариант от 21 Век! Мария вече беше пристигнала у нас и само ме чакаха официално да седнем на софрата. Повеселихме се до някое време и хайде, разхвърляхме се пак по одаите.
В събота Даниела излезе по пазар с Мария, а ние с малкото останахме да свирим и да чакаме другарката за урока по музика. Малката калпазанка се поизложи с някои неточности и невнимания, които беше допуснала, та даже учителката ѝ се скара (а трябваше и ушите ѝ да издърпа, ако питат мен, ама тези тукашните не ползват подобни методи на възпитание – за това са им такива и резултатите, но това сега е друга тема). Временно обаче идеята ми за купуване на колело замръзна, поради превантивни мерки от наказателен характер... Аз ходих до магазина да купувам крушки за осветление, че доста бяха изгорели тук и там из къщата, а Ванеса остана да закусва, да свири и да се занимава с теория на музиката. После през целия ден се занимавах със сглобяването на един шкаф с чекмеджета за нейната стая, където да си прибере безбройните боклуци и джунджурии.
Мария помогна на Даниела до приготвят вечеринката - аз само се изкъпах, че пот шуртеше като вода от мен; беше адска жега него ден. Напоследък е все така - през деня ще изпукаме от топлина, а следобедите се изливат поройни дъждове. Не е неприятно, напротив - доста разхладително е даже; ако в такова време човек излезе отвън и с едно сапунче, та хич няма нужда да си хаби водата в банята под душа.
Гостите ни дойдоха в 16:30, като Миленчови докараха Краси на Мария. Разпънахме чадъра и седнахме на двора. Всеобщата ни веселба продължи до 20:30, когато всички си тръгнаха - само Мария остана у нас, че нещо имаше да се среща с дъщеря си в неделя; нали и тя живее в наше село. Таман седнахме да си довършим чашите и чиниите, от горе пак почна да пръска. Мислехме, че чадърът ще ни уварди от валежа, ама на края се оказа, че трябваше да вземаме спешни евакуационни мерки. Аз упорито останах под чадъра да ми се освежи мозъка, но жените се намъкнаха вътре и ми прибраха всичките мезета. Като се “окъпах” хубавичко на дъжда, влязох вътре и партито ни продължи. Навън вече бушуваше стихията, но ние бяхме на сухо. Изгледахме два диска с концертите на Лили Иванова, които Мария беше донесла от България. Много са хубави и аз още същата вечер ги записах - ще пратим един комплект и на Жоро в Аделаида, че той като чуе за Лиленцето “пиленцето” и се разтапя от кеф чак.
Мария остана да спи у нас, видяха се с дъщеря си на другия ден и си заминаха; Даниела отиде на работа, а ние с Ванеса останахме да оправяме бардака в къщата. Аз прибрах столове, маси, чадъри - изхвърлих боклука и се заех с довършването на шкафа. После имахме определено време за записването на четири нови песни от репертоара - свършихме и тази работа, а когато и шкафът беше вече готов, излязохме за малко на разходка. Неничко уж щеше да идва - и предния ден, и вчера, та и днес дори, ама никакъв не се появи; аман вече с това дете...
Ние с Ванеса отидохме до търга - вече са го преместили от мястото, където го знаете; сега се намира още по-далеч от нас, близо до магазина на онзи мошеник, от когото купувахме контактите - татко го знае. Кажи-речи, ако до сега беше в Дряново, сега трябва да ходим чак в Килифарево на тържище. Много ми се оскъпяват вече разходките, а и находките (ако нещо изпадне от там). Щото то не е само да идеш и да видиш какво има - обикновено все по нещо ми харесва и залагам известна сума. А пък ако и спечеля дадената стока (както е в повечето от случаите...), тогава трябва пак да отида до там, за да си я прибера. За по-едрите боклуци се впрягат ремаркета – абе, проблеми на всяка крачка. Но както и да е - този път нищо не сме харесвали; само зяпахме по рафтовете и се прибрахме безславно.
До това време вече и Даниела си беше дошла от работа, та започна голямата чистка в стаята на Ванеса - изхвърлихме един чувал с боклуци: стари играчки и парчета от тях, непотребни книги и отделни листи от незнайни други произведения; цели купища от нейните “съкровища”, че нали и тя пази всичко като мен, та бяхме се заринали с вехтории и ненужни, никому непотребни вещи.
Вечерта - ядене, свирене, иззяпване на един филм и ето ме отново на работа (как бързо лети времето, а?). Почивката ми отдавна свърши и сега в оставащото време преди да си тръгна, ще трябва да заработя цялата надницата за деня...
02.03.2009 - Ох, пак не знам, милички мои - от къде да започвам с изповедта си сега? За пореден път се натрупаха масови събития, множество случки, преживелици, та чак и небивалици. Ще бъда последователен, както надявам се винаги съм бил, започвайки редовете си с най-вълнуващия факт за днес - рождения ден на малката Ванеса. Тя, завалийката кроеше своите много големи планове специално за този само неин ден и в частност за вечерта, но самата не можеше някак си да разбере, че празникът ѝ се пада по едно никое време на седмицата и че няма как да се правят големи отклонения от ежедневните ни задължения и строго установен дневен режим. Ще се опитаме все пак това да го компенсираме по някакъв начин по време на екскурзията ни в Тасмания, а за довечера сме определили само едно кратко, скромно, вътрешно-семейно тържество. Казах и на Неничко да дойде, ама още не го знам дали ще се трогне толкова много от това събитие... И отново, за да не бъда голословен, веднага се връщам в края на миналата седмица, от където ще проследя всичко случило се в най-точния му хронологичен ред.
В четвъртък, както така си блуждаех на бюрото в правене на нищо (естествено, че на работа – аз през останалото време съм перманентно зает с някаква дейност, та дори и само с мисловна...), ровейки се из Интернета в търсене на коли, колелета и всякакви други, къде ненужни, къде пък по-нужни вещи, изведнъж се натъкнах на една прясна и многообещаваща обява за продажба на автомобил. Обадих се на продавача и предвид факта, че живееше недалеч от нас, споразумяхме се вечерта след работа да се срещнем и да погледнем стоката му, обявена за продан. Обадих се тутакси и на моята стопанка - да пристига на уречения час, в уреченото време и тя като мълния се озова само с 10-минутно закъснение, защото объркали пътя с малкото поради непознаване на района. Както и да е – докато си казах няколко думи с човека, Даниела се появи с Ванеса. Продължихме външния оглед на колата, приказвахме с човека; на края решихме и да я пробваме как върви по пътя. Още от първото впечатление, съдейки по външните ѝ белези (а и по вътрешните), колата много ни хареса и на двамата (всъщност, на тримата трябваше да кажа - нали и малката “професорка”, макар без право на глас постоянно “изразява” мнения и се “изказва” по всякакви въпроси, далеч извън нейната детската компетентност...). Като направихме едно кръгче из квартала съвсем затвърдихме позицията, че макар и не точно тази кола, но такъв модел и марка ще търсим и за в бъдеще. Човекът искаше $14,500, което е с около 3-4 хиляди долара под пазарната цена колата - просто искал да я продаде по-бързо, та за това и цената му била по-ниска. Аз на шега предложих 13 хиляди - той отказа и свали на $14,000. Тогава предложих да спрем по средата на $13,500 и онзи взе да се чеше по главата и навсякъде, където въобще не го сърбеше. Обади се по телефона на жена си, че да се консултира и с нея; какво си бърбориха с кикимората през жицата не знам, но не след дълго каза, че сутринта бил налял за $70 бензин – демек, ще склони на $13,600. Е, рекох - аз пък за 100 лева ли ще развалям пазарлъка? - вземам ги за по-малко от месец стоене зад бюрото, в края на краищата! Бихме тутакси ръката и колата стана теоретично наша. Казвам “теоретично”, защо “практически”, макар и вече понеделник последната все още не е станала наша собственост. В петък Даниела трябваше да изтегли пари и да се разплати с продавача. Аз се бях разбрал с Янко, като идват у нас вечерта, Валя да го остави на този адрес, та да можем да приберем колата към нас. Обаче нищо от това не стана според предварителния план, освен обилното ѝ поливане (не Валя, бре – новата ни кола имах предвид); а оливането почна в четвъртък вечерта, за да продължи и в петък. Понеже в банката нямало толкова много пари на камара и така рано сутринта, Даниела направила чек на човека. Обаче като го вкарали в неговата банка, онези от там казали, че чекът има няколко дни, докато се осребри и средствата му се прехвърлят в съответната банкова сметка. А пък докато това не се случи на практика и продавачът не си види парите в сметката, естествено ние на можем да притежаваме и колата му. Брех, че като се разядосах аз - можело е да изчака малко Даниела и да не бърза толкоз, че онези в банката да съберат достатъчно пари. Ебах аз тая тяхна банка, дето няма 13 бона суха пара в трезорите си! Ама нá - така се случило и така станало. Кога ли сме се радвали на нещо от първи път, та и сега?! – ето ви поредния пример...
Разбра се значи, че колата няма да я получим за почивните дни. Игор ми се беше обадил, че отиват с караваната на къмпинг - малко по северното крайбрежие, на около 80-90 км нагоре от Бризбън; предложи ни да отидем с тях. Аз даже му се похвалих още в петък сутринта, че вече имаме нова кола и че в неделя ще прескочим с нея да се видим и да им се похвалим - колкото за еднодневен плаж, в комбинация с малко море и някоя ледена бира. Добре де, ама след като тази част на мероприятието се осуети, казах им да минат вечерта през нас; ние с Янкови така или иначе щяхме да сме заедно в къщи. Спретнахме си един грандиозен моабет - с кола или без кола, поводът беше повече от ясен.
По-късно с напредването на вечерта, Ваня и Бранко се обадиха, че били в съседство, та и те дойдоха у нас към 21:30-22:00. Тържеството ни продължи на двора, защото отначало бяхме седнали вътре поради вятъра навън. Но после той утихна и всички вече излязохме да вием на прохлада. В 02:00 ние най-накрая легнахме, а с нас предполагам и съседите (които не случиха на комшии)...
На другата сутрин, както е по програма и традиция, проведохме урока по музика. После и самата Даниела стана, засуетихме се: чинии, чаши и посуда докато приберем, то стана обед. Аз предложих, вместо да чакаме до сутринта на другия ден, че да ставаме рано и да пътуваме към Игор и Дарина, по-добре да скачаме в банските и да поемаме още от съботата. Все щяхме да намерим някакъв мотел или нещо подобно, че да преспим една вечер. Речено - сторено, ама на мига; толкова много се разбираме с Даниела! Събрахме малко дрешки и хайде на колата.
Това беше вече в събота следобед, когато пристигнахме в къмпинга. Докато Даниела и Дарина си обменят най-пресните клюки и злободневки, ние с Игор намерихме едно невзрачно мотелче, където съдържателите му ни приютиха срещу $125 на вечер - тримата в една стая; имаха едно двойно и едно единично легло за Ванеса. Върнахме се бързо в къмпинга, който беше само на 10 минути пеш от там - така вече всички отидохме на плажа. Времето беше горещо, слънцето силно и водата топла – въобще, изкарахме много приятно, заровени в пясъка кажи-речи до здрач.
Изкъпахме се от солта, облякохме по едни по-прилични дрешки и излязохме на разходка за сладоледи, бири, ресторант и всичко свързано с курортния начин на живот (за богаташите говоря – в момента не разглеждам случая на онези, дето ядат “Копърка” с праз, режат си от сланината, наливат се с топла търновска бира и чакат да им потъне плувката на яз. “Георги Димитров”; какво от туй, че се го прекръстили на “Копринка” – водата му нали е същата). След вечерята в ресторанта се прибрахме обратно в къмпинга и пред караваната на Игорови довършихме остатъка от вечерта на сладки приказки и уиски с бадеми...
Ние се прибрахме в мотела и веднага легнахме, защото просто нямаше какво да правим посред нощ в тая дупка. На другата сутрин минахме през шибания “Макдоналдс” и купихме закуски (защото тез тук са толкоз прости, че нито сливенски банички имат, нито пернишки мекици, да не говорим за казанлъшки понички пък – а за онези от павилиона в дъното на Лозенешкия мегдан, може само да се мечтае и дружно да си спомняме с носталгия; софиянците сигурно си мислят за квартала – ще ги разочаровам обаче: за бургаШкото село Лозенец ставаше въпрос, освен ако не сте били част от километричната опашка пред поничарницата и сами да сте се досетили за какво намеквам...). Добре, че в къмпинга имаше дървета и караваната на Игор беше на шарена сянка – закусихме набързо и отидохме на плажа. Там падна голяма игра и къпане във водата - ние играхме табла на пясъка, Даниела чете книга и изгоря, а малкото стана църно като цигане. По обед с Игор отидохме до магазина за някои провизии и си направихме един импровизиран гуляй - за плажа беше още доста горещо, та прекарахме повече от времето на сянка в къмпинга. По някое следобедно време пак отскочихме до морето и се къпахме до вечерта. След съответните хигиенизации по измиване на сол, пясък и т.н., в 18:00 поехме обратния път към нас. Игор и Дарина останаха и днес там, защото имали свободни дни от работа.
Ние снощи, както бяхме преяли и изморени, щом се прибрахме и направо си легнахме. Днес Даниела и Ванеса са станали по-рано, та минали първо през магазина да купят някакви сладки за децата от класа - Неси да почерпи за рождения си ден. Аз на свой ред също станах рано и поех по пътя за Бризбън. С нетърпение чакам да стане 16:45 че да си тръгвам. Ако Неничко дойде довечера ще бъде много хубаво, но на него сега не му е до нищо, защото е доста притеснен така без работа. Напред питах един от началниците на обекта да го вземат при тях, но то не става просто така, само с едно голямо желание – първо онези трябва да имат нужда от такива като него, да имат свободни места за работа и т.н. Освен това там наемат персонал с определени знания и умения – една проста гимназия обаче такива квалификации не подсигурява. Така че нищо не се знае още - остава само да се надяваме на най-доброто, което може да се случи само с Божията воля и помощ...
В общи линии това са новините от последния час - ако до това време парите са влезли в сметката на момчето, днес трябва и с колата да се разправяме; продавачът ни увери, че ще се обади на Даниела да се разберат кое как ще бъде с прехвърлянето ѝ. Вече е 12:40 - драсках по листа около един час; надявам се, че съм успял да обхвана по-важните моменти от всичко, на което станахме свидетели до този момент - ще продължавам утре при възможност...

понеделник, 16 октомври 2017 г.

Писмо No 32 (XI-I.0809) [#2]

След успешното ни преминаване през въпросният и станал вече пословичен тунел, започна едно стремително и вартоломеево спускане надолу, по едни серпантини със страхотни остри завои – бяха едни чудесии, не ти’й работа как’ Сийке! Уж беше късо и съвсем наблизо вече, но докато стъпим долу на равното пъплихме едва с 10-20 км/ч. Спирачките подмирисаха, феродото светна, дисковете омекнаха и щяха да се стопят от нагряването, а ушите ни заглъхнаха заради огромната денивелация. За броени минути се свлякохме с почти 1000 м, дорде стигнем морското равнище. Най-после се добрахме до къмпинга и малкото летовно селище, построено по крайбрежието на фиорда.
Естествено, в къмпинга всичко беше заето до дупка, места нямаше никакви – ни за каравани, нито пък за палатки; сайбиите му ни посъветваха да проверим в мотела. Е, ние проверихме, но пък там скубачите искат по $200 на нощ – амчи аз за толкоз много пари и с мечка ще преспя, бре; ако ще и бяла да е или пък някоя стръвница от София (примерно)! Отказахме се на мига – зер, това са си баят кинти, независимо по кой курс на долара ги приравняваш и в каква валута ги обръщаш. Връщаме се пак в къмпинга и го удряме на театри, спектакли и сърцераздирателни молби – обаче онези капути са твърди като гранит и неумолими като съдия-изпълнител: няма места и няма (де гиди, козоебци такива и овцоебци недни! – много ми станаха противни тогава тези люде, но вече съм им простил поради пословичното си великодушие). Освен нас пред къмпинга имаше и други “богомолци”, борещи се за място под слънцето – по смисъла на парче трева за караваната или палатката; кой с каквото бе дошъл! А онез - не, та не! На края дадоха акъл да се върнем назад до съседното селце и там да си опитаме късмета. Назад! – проблеми няма; обаче това от своя страна означаваше да изпълзим обратно през баира, който едвам спуснахме, после отново да минем през тъмния вече като в рог тунел, да бием още сума километри път надолу до равното – с една дума: ужас бе, пълен абсурд! Хайде, тичаме обратно в мотела – от дума на дума, чрез серия от унизителни пазарлъци и други малки комедийни скечове и водевилни сценки, най-после стигаме до долната мъртва точка и заковаваме цената за нощувката на $120 - без закуска, в някаква мизерна и невзрачна стая на приземния етаж, най-вероятно предназначена за персонала, но пък с две легла и един дунапренен дюшек за малкото диване. Обаче в същото време, бако - стаята с парно, с баня и огромна вана, горещата вода като че ли извира като гейзер, а през единствения ѝ прозорец пред очите ни се разкрива една такава гледка, която само незабравимите Вазов и Алеко биха могли да опишат с по-голяма точност от моята! Пренасяме си акуратно дисагите и най-вече мезетата с нарочните за целта питиета и след съответно хигиенизиране на някои от участниците в експедицията, тържеството ни започна.
В тази необичайна за нас обстановка (паднали като че от Марс диваци), много сериозно се сблъскахме с непреодолими трудности по разучаване на крановете за топла и студена вода в банята и в частност под душа. Криво-ляво успяхме да окъпем Ванеса, на която почти ощавихме кожата! Тя от своя страна опищя орталъка и експресно си легна – гладна, жадна, много сърдита и дори малко набита. На Даниелчето пък ѝ замръзна “женствеността”, защото впоследствие така мръднахме крановете, че от тях потече вода направо от топящите се наоколо ледници… Аз лично не събрах достатъчно сили и нерви да експериментирам своите водопроводни познания върху себе си и пропуснах къпането – в края на краищата, не беше минала и една седмица от последната ми среща с водата. Освен това, по тези географски ширини човек може да си изкара некъпан и повече от месец – нито се потиш поради студа, въздухът е кристално чист и няма прахоляк; за какво ти е тогава и да се миеш на всичкото отгоре?...
Но наистина най-интересният момент настъпи на следващия ден, когато видяхме синьото като мастило небе над нас, а слънцето ослепително беше огряло съседните върхове-исполини! Събрахме си обратно багажериите, натоварихме се на каруцата и екскурзията в тази част на света започна. Една от най-важните атракции в този район е разходката с малко, средно или по-голямо корабче из дълбините на фиорда, който всъщност също представлява едно огромно езеро, само че е свързано с океана. Такива там има стотици, ако не са и хиляди – кои по-големи и внушителни, кои по-малки, но също толкова красиви и интересни. Навремето преди милиони години това са били кратери на вулкани, после залети с вода след ледниковия период. Отдолу водата е солена, защото е омесена с тази от морето, но отгоре и в зависимост от периода на годината, има един слой от около 5 м сладка вода. Той варира с нивото на дъждовете (които там изобилстват…), до голяма степен зависи от топенето на снеговете по върховете, а самото място е уникално във всяко едно отношение. Никак не е случайно, че последното е обявено за туристическа дестинация (направление) № 1 за света! Благодарни сме, че ние също бяхме едни от щастливците, посетили това чудновато земно кътче и отнесохме с нас един наистина незабравим спомен от там.
Самата екскурзия с лодката не заслужава кой знае какво описание – натовариха ни около 40 души на една ладия, подобна на тези от “Разходка С Лодка” по река Ропотамо. Имаше две палуби – едната отгоре на открито (студено и влажно…), другата долу в трюма, където бяха и седалките с масички (язък дето там не сервираха шопска салата с мастика, ами раздаваха само кафе и чай). Цялата променада трая около два часа и малко отгоре - видяхме разкошни водопади, малки тюлени и пингвини по камъните на брега и още най-различни представители на местната флора и фауна. Направил съм подробен филм; имаме и множество снимки, но нищо от това не може да замени самото посещение “на живо” в тази част на света – с радост бих се върнал там отново; предполагам, че има доста какво да се види още…
След като се налудувахме, наснимахме, наразхождахме и приключихме с всички съпътстващи ги второстепенни процеси, натоварихме се на камионетката и поехме обратния път през планинските проходи и предели. По трасето спирахме многократно за снимки или просто за последно поглеждане към величествените върхове и уникална природа, отличаваща се и характерна единствено за тази част на Земното кълбо. Горе на предела спряхме нарочно и Даниела заведе Ванеса до снежната пряспа (с размер на Бакойския баир...) - биха се двете със снежни топки, хвърляха лед и пищяха на воля. Аз с моите чехлички на обувен завод “Сърп и Чук” - Габрово, не бях много подходящо обут за зимни игри и спортове, та наблюдавах лудеенето им само през обектива на камерата и отстрани. Като им пламнаха ушите, бузите и зачервиха носовете от студ досущ като на Мальовица, Даниела едвам довлече Ванеса до колата, защото беше време за тръгване.
Напускайки вероятно завинаги този превал с тунела, иска ми се само с няколко думи да поясня на любезния читател какво точно представлява той като пътно съоръжение. На първо място идва надморската му височина, който съгласно информационните знаци и бюлетини се намира точно на 945 м над нивото на Световния океан. Вече казах как се управлява еднопосочното му движение в самата тръба, която пък е дълга 1270 м. Всъщност понятието “тръба” в случая е само за онагледяване – в действителност тунелът е буквално изчоплен в гранитния масив и сводът му няма вътрешна облицовка, както всеки друг подобен пътно-строителен обект. Именно това го прави уникален, нареждайки го на първото място в света като най-дългия естествен тунел. Доколкото разбирам впоследствие са му правени известни реконструкции и модернизации, но първенството му се запазва за времето си, когато е бил открит за автомобилното движение през 1953. Интересно би било да се узнае, че въпросното съоръжение е започнато още в далечната 1935 само с неколцина работници, въоръжени единствено с кирки, лопати и ръчни колички. Петимата строители са живели в продължение на години в палатки, като поради месторазположението на тунела спрямо съседните високи планински върхове, хората не са виждали директната светлина на слънцето по половин година. Впоследствие бригадата им се увеличава, но заради честото свличане на лавини в тази част на планината, най-малко трима души от тях намират смъртта си из тези диви и дивни чукари. Предвид нечовешки трудните условия, работата по тунела е била изключително затормозена и възпрепятствана от най-различни фактори. Самият пробив е станал едва през 1940, но малко по-късно началото на Втората световна война и свързаните с нея събития допълнително забавят строителството на съоръжението. През 1945 друга мощна лавина помита единия вход на тунела, което за пореден път разсрочва откриването му, та едва вече 8 години по-късно лентичката му най-после е прерязана и потокът от автомобили е пуснат (хич да не е, барем по една кола на месец-два трябва да е минавала от там, но трафикът може да не е бил и толкова натоварен – нямам данни за това). За избягване на инциденти, каквито изобщо не са изолиран случай, споменатият вече светофар пропуска движението в една посока само за време от 15 минути – въпреки инсталираните мижави осветителни тела по протежение на тунела, преминаването през него е епично. Диаметърът на тръбата е достатъчен да поеме един средно голям автобус, като страничните му огледала обикновено стържат по стените, ако шофьорът не ги прибере навреме преди да навлезе в пъкъла. Разминаването на подобен тонаж превозни средства вътре е абсурдно – с голяма клизма това е възможно само за леки коли и то не за всички марки; два Мерцедеса например вероятно ще се разминат, но пък на излизане със сигурност ще са си оставили страничните врати някъде из вътрешността. Виж, за автомобили от ранга на “Трабант” и “Запорожец” не би трябвало да съществуват трудности…
А ние от там бавно и тържествено вече се отправихме към по-равнинната част на Нова Зеландия - постепенно баирите изчезнаха и останаха далече зад нас, появиха се фермите, ниската растителност, буйните планински потоци отстъпиха място на по-широките и по-плитки реки; появиха се дори местни хора и животни, забелязвайки се някаква коренна промяна в околната среда и обстановка. Тук е мястото да отбележа, че тази промяна не беше към нещо по-добро – напротив: скучните поляни, фермите за всякакъв вид рогат и нерогат добитък, насажденията и по-ниският релеф съвсем наподобяваха някое изостанало македонско село или малко земеделско селище от Делиормана. Трудно ми беше да се пренастроя от едната, величествена алпийска и високопланинска природна среда към другата - чисто полска и равнинна обстановка; за това на мен лично не ми хареса особено. Но понеже това също бе факт и част от държавата, която посетихме, просто заради обективността на разказа ми, не може да не бъде отразено в този мой своеобразен пътепис. От своя страна обаче, тези чисто селскостопански райони дават поминък на доста хора и хранят по-голямата част от населението; защото пък съгласете се, че едно парче лед не става за абсолютно нищо друго, освен да си угасиш мастиката с него, áко че било откъртено от някой праисторически ледник. А народът в същото време иска и мезе, не минава само с мастика – по смисъла на доматки, месце, сиренце. А всичките тези продукти идват единствено от равнините – планините са само за туристите и търсачите на силни усещания; докато хлябът расте по полето и хич не се намира из горите…
Така след няколкочасово каране, привечер отседнахме в едно равнинно вече място, с всичките следи и белези на агрономството и животновъдството. През градчето минаваше една голяма река, която се оказа “майчица-родина” на невероятно огромен брой риба пъстърва – хора от цял свят ходят там на риболов, правят се състезания, предавания по телевизията и мястото е със световна слава, само че по други параграфи. Та, пак някаква туристическа атракция си беше де, един вид – риба аз лично не налових, но пък на всяко кьоше продаваха пържена с картофки. От нея вече занесох и аз в бунгалото, че да опитат моите моми от най-вкусната риба на Земята. Даниелчето беше купила преди ден-два малко от някаква: ама червена сьомга ли беше, лилава ли? – тук вече ще излъжа непредумишлено; аз като само на свинския врат му разбирам, та не им зная марките и разновидностите на плуващите във вода животни. Исках да подчертая, че в световната столица на пъстървата и сьомгата, ние също умирисахме караваната на пържена риба - Даниела даже каза, че била много хубава, ама на мен пó ми харесаха местните домати; ба мааму – че таквиз домати има само по селата в България, заявявам ви го най-сериозно и отговорно! Ама то сладка работа, бре – като го отхапеш, онова си мирише баш на домат, а не на шибаната целулоза и изкуствен тор! Добре че на всичкото отгоре се паднаха да са и евтини през този сезон на годината, та си отядохме на салати в синхрон с шотландско уиски и американски бърбън.
На следващия ден вече бяхме на път за втория по големина град на Новозеландския южен остров – Dunedin, като първенството се държи от Christchurch, където кацнахме на идване от Австралия. Той се намира на брега на океана, само че е на източното му крайбрежие – град с много стари традиции и освен всичко останало, достатъчно много известен в световен мащаб с огромния си завод за производство на шоколади и шоколадови изделия, “Cadbury” (новозеландски аналог на швейцарските Nestlé и Toblerone - нещо като цех “Лиляна Димитрова” на столичния магнат “Малчика”, ама и не съвсем...). Ние имахме добрите намерения да заведем Ванеса на обиколка из завода – там организират нещо като туристическа обиколка през отделните цехове. Водач на групата посетители разказва за цялостната технология при направата на шоколада - още от какаово растение, та през зърната, изпичането им, смилането и обработката, та до самия станиол, с който увиват бонбоните. Добре ама напливът от мераклии беше толкова голям, че вместо основния тур се задоволихме само с една по-кратка екскурзийка, свързана с няколко малки шоколадови подаръчета и безплатни снимки с Дядо Мраз. После вече от заводския магазин си купихме по един голям блок с шоколад, като и трите бяха различни, че да опитаме повече разновидности от любимия на всички ни продукт. Освен подробните обяснения, които съпътстват туристическата група, на участниците в шоколадовата експедиция се предоставя и възможността да опитват от изделията, идващи директно от самата поточна линия, да ближат в неограничено количество разтопен шоколад направо от котела, където го разбиват и въобще да се напраскат толкова обилно, че да им държи влага до следващия път. Специално за нас комай беше и по-добре, че нямаше места за въпросната обиколка, защото за мен със сигурност щяха да викат линейката с бърза помощ, като си знам лакомия гъз. Ей така един път навремето Геро ме заведе в цеха на “Наслада” (баш срещу Хлебозавода, по пътя за кв. Гачевци). Не съм ял толкова много тулумбички, пасти и реванета от тогаз – голямо оливане беше, с редица последствия, някои от които и доста “СРАмни”… Още ме подиграват съучениците за тези мои подвизи; е, гащите си ги запазих чисти, но пък какво масирано сране падна в долчината под моста на Гачевската река – само аз си знам…
Самият град Dunedin аз не знам с точност колко е голям, но пък за мащабите и мерките на Нова Зеландия е огромен. Също не съм и много сигурен като казах, че бил вторият по големина – ама дали имат предвид цялата страна или това важи само за южния им остров; аз предполагам с достатъчна доза сигурност, че става дума за местния остров. На северния също има големи градове - там пък се намира столицата Wellington, както и Auckland – друг важен административен и промишлен център на Нова Зеландия, само че тези географски понятия за сега не влизат в темата на настоящото ми съчинение. Там също се забелязва едно известно деление между хората - дали примерно са от северния или от южния остров; не са ли пък островитяни (тази расова категория включва както туземските маори, така и разни канибали и човекоядци от съседните острови – Самоа, Антиподите, Тонга, Фиджи и пр.; последните не се намират в непосредствена близост в акваторията на Нова Зеландия, но пък последната е станала убежище за повечето от тяхното бедно население и буквално са наводнили държавата, както мароканците и тунизийците са окупирали Франция например).
Забележително за Dunedin е типичното английско влияние в стила на строителството, културата и т.н. По-скоро дори шотландското и ирландското е малко по-правилно да се каже, отколкото чисто английското, но за мен тези държави са толкова еднакви, колкото да речем България и Македония (ако последната разбира се може да се смята за отделна държава в исторически план; но след като я откъснаха от нас и без бой ни я отнеха, особено пък след като и великите сили са я признали за самостоятелна единица, вероятно и самите ние трябва против волята си да я приемем като такава). Въпреки, че и в двата случая на сравнение много кръв се е проляла в доказване на това, кое е първичното: дали яйцето или кокошката. Докато бяхме в този град имахме възможност и да пообиколим наоколо, макар че това стана само с колата – разбира се спирахме се тук и там, но при ограниченото време, с което разполагахме не ни беше физически възможно да обходим навсякъде и да посетим всяка отделна природна забележителност. Независимо от ограниченията ние добихме достатъчно добра представа за мястото и градът, за хората му и т.н. А пък от статистическите данни и факти разбрахме, че Нова Зеландия е най-младата държава в света – най-късно тя била открита. Така че, колкото и да се развиват нещата с пъргавите си темпове в глобален мащаб, от тази страна има още доста да се изисква, докато наистина се достигнат крайните точки и пределите на цивилизацията.
05.01.2009 – Не се плашете – аз отново съм на работа. Отново същото колело, което ни въртя до онзи ден и ни люля като в бебешка люлка, от днес пак ни поема. Аз сега обаче няма да се впускам в подробности около нас и Коледно-Новогодишните празници - по-скоро ще продължа с пътеписа, за да завърша разказчето си за Нова Зеландия, а пък после вече ще описвам другите случки и събития, станали през последните две седмици на миналата година.
И така - след като пообиколихме и разгледахме по-важните и забележителни места на този град Dunedin, поехме по крайбрежието (този път по източното) към следващите ни обекти за посещение. Не след дълго спряхме на едно много интересно място, където се намираха едни доста чудновати скали. Повървяхме малко по плажната ивица и по пясъка, за да стигнем до едни огромни канари, така изкусно изваяни и издялкани от водата, че приличаха на футболни топки. Тези топузи имаха много правилни сферични форми - особено някои, които се отличаваха и открояваха всред останалата пустош от вода и пясък. Направихме няколко снимки, заснех някой и друг кадър с камерата, за да запечатам завинаги поредната уникалност на природата – в конкретния случай на Новозеландската. Тъкмо привършвахме с разглеждането на канарите и започна да вали дъжд. Не силно, но достатъчно - колкото да ни накара да подтичваме по пясъка и да не се спираме на всяка мида или изхвърлен от морето пън. Ванеса си хареса доста интересни екземпляри, от които взехме само няколко, защото тя беше нарамила торбата на гръб да ги събира. Освен всичко друго, на митническите проверки, както на излизане така и на влизане където и да е било, тези морски “съкровища” се обявяват, защото не е разрешен внос/износ в индустриални количества. Тези миди минават и през карантинен контрол, тъй като могат да съдържат разни бактерии и микроскопични песъчинки, които според властите можели да предизвикат усложнения, натравяния или други неприятни последици (разстройство, дизентерия и прочие осирания, което за мен е несериозно, ама щом онези казват – значи трябва да е така, даже и да не е съвсем тъй). Спомням си, че на връщане от Вануату по този идиотски начин ни конфискуваха едни мидички (герданчета от рапанчета и още някоя туземска джунджурия). Не знам какво точно не им хареса на митничарите и на санитарните инспектори, но се ровиха из куфарите ни половин час, докато намерят украшенията – че на края ни ги и взеха на всичкото отгоре. Отклоних се малко, ама нали все за нещо се сещам, та гледам да го спомена – ще ме прощавате, значи...
След като приключи посещението на тези каменни топки (които биха били сравними единствено на Крали Марко с ташаците, само дето не бяха толкова обрасли…), продължихме пътуването си към следващия туристически обект. Докато се размотавахме в разглеждане, времето също беше вече доволно напреднало и дори станало късно, та трябваше по-скоро да си търсим място за пренощуване. Бяхме разбрали, че в съседно малко градче нагоре по пътя, живеели някакви пингвини на плажа, съвсем в диво състояние и представлявали голяма атракция за посетителите. За щастие в къмпинга все още имаше свободни места и ние бяхме едни от последните, които ги заеха. После заприиждаха автобуси с младежки екскурзиантски групи, но те вече спаха в палатки. Отново благодарение на късното смрачаване в Нова Зеландия и преминаването им на лятно часово време, ние имахме прекрасната възможност да направим една хубава привечерна разходка до свърталището на пингвините, направихме доста снимки, филм и чак тогава се прибрахме обратно в къмпинга почти по здрач. Дъждът не след дълго почна пак да се изсипва с цели кофи и лейки - валя през нощта и на другия ден продължи до някое време; на сутринта обаче онези с палатките липсваха от поляната...
Ние бяхме направили предварителен разчет на времето си горе-долу по дни, като искахме да посетим максимален брой интересни местности и туристически обекти. Не сме бързали, не сме се притеснявали – просто имахме на разположение 10 денонощия, които използвахме по най-рационалния начин. По източния бряг на Новозеландския южен остров нямаше вече какво повече да се види. Освен това тази малко скучнолява равнинно-полска-земеделско-аграрна обстановка не беше нещо, което да ни грабне погледа. Ферми като ферми - е, големи, ама все пак нищо повече от ферми! Овцете им са същите навсякъде - вярно че много като количество, ама пък овцете са си овце по целия свят; какво толкоз има да им гледаш (освен ако не си безнадеждно влюбен в някоя мериносова рунтавелка, с влажен поглед и благ характер на душата…). Ето защо ние отново се отделихме от крайбрежната ивица и ударихме на запад - обратно към планинските вериги, към красивите езера и буйните реки.
Крайната ни цел беше най-високия връх на Нова Зеландия – Mt Cook, именуван така за хатър на откривателя на тези земи и географски ширини, капитан Кук (което вече повтарям до втръсване, та и аз чак го запомних). Разбира се, с неговите величествени 3764 м надморска височина ние не сме си и мислили, че ще има автомобилен път до билото му и че ще се качим чак там с колата, понеже ни мързи да вървим пеш. На това място обаче си позволявам да отворя специална скоба във връзка с точната височина на върха, за да не остане читателят с впечатлението, че нещо го будалкам. Поради внасяне на известни корекции и допълнителни редакционни подробности, към днешна дата (Ноември, 2017 – б.а.), официалната му височина след съответното измерване през 2014 е посочена като 3724 м. Причината за изгубените няколко метра се крие в свличането на огромно количество земно-каменна маса още през 1991 и последвалата го ерозивна дейност на атмосферните и климатични влияния – дъждове, снегове, лавини, бурни ветрове и т.н. Ето защо стойностите са малко противоречиви на места и се намират в пряка зависимост от източниците на информация. Тук-таме из коментарите на филмите, а вероятно и измежду редовете на разказа ми, аз също съм давал непроверени и недоказани величини за височината на този връх; сега обаче това число е вярно, точно и окончателно - взел съм го директно от книгите и букварите, но то ще бъде валидно само до следващото свлачище...
Туристическите диплянки показваха изключително интересни места в тази посока – в някои от тях се говореше дори за нещо като Алпийски център, с кратки маршрути наоколо, но пък далеч не и чак толкова нагоре за покоряването на върха - за целта са нужни много физическа подготовка и солидна екипировка, предназначена главно за алпинисти. Нашата идея беше да спрем до подножието на този планински исполин, естествено само до където беше възможно пътуването с автомобил, да вдъхнем от ледения полъх на вятъра, спускащ се по склоновете му и да разгледаме поне подножието на върха и наоколо.
Така ние отново сменихме видът на околната среда. Постепенно с изкачването ни нагоре, природата започна да добива вече своя по-планински и суров вид. Появиха се кристалните езера и буйните реки с чиста като сълза вода. Пътят минаваше покрай една каскада от язовири - един след друг, няколко и все дълги с километри. Явно там е била вододайната или по-скоро електроснабдителната зона на острова. Защото по моему, там можеш да пиеш вода и от локва - толкова е чисто навсякъде. Едва ли обаче само язовирите са тези, от където се черпи питейна вода за населението. Амчи то всеки един поток, като го заприщиш отдолу и ето ти го - водоснабдяването готово, при това без пари. Не забелязах (а и забравих да се поинтересувам) - имат ли аджеба, тези хора водомери, след като толкова много изобилства този иначе скъп продукт по техните земи? Както и да е, де - ние продължавахме пътя си към планините. Под всяка язовирна стена имаше по една малка юзинка, които пък осигуряваха енергията в тази част на света. Всичко е като истинско, няма измислица – ама досущ като в България и останалите цивилизовани страни на Балканите...
Предварителният ни план беше така набелязан и начертан, с оглед през светлата част от денонощието да бъдем в района на върха или по-точно казано - в подножието му. Пристигнахме там в ранния следобед и време имаше предостатъчно за всичко, включително и да се качим на самия връх и да слезем за около час (само че с помощта на хеликоптер или малък едномоторен самолет – по избор). Ние обаче предпочетохме твърдата земя - не само защото беше по-сигурно, ами и поради причината, че една такава малка въздушна променада струваше по $280 на човек! И съвсем не ти е гарантирано, че като се качиш там горе, пак няма да има мъгли и облаци на талази и дали ще видиш изобщо нещо от люка на самолета. Така в размишления пристигнахме в района на Алпийския туристически център. Той пък е наречен в памет на първия човек, покорил Хималайският първенец Еверест, оказал се новозеландец. Въпросният алпинист (някой си Sir Edmund Percival Hillary с прякор “Ed”; най-вероятно Еди), мисля че през 1953 успява да се изкачи до покрива на Земята, с което влиза в световната история. Алпийският център е построен в една котловина, отвсякъде заобиколен от трихилядници, като най-високият от тях, както вече споменах е връх Кук.
06.01.2009 - Богоявление е днес – честит ви празник и нека Бог да благослови всички земни твари, дори най-нищожните и долни. Нямам време за парадност, защото сега продължавам с разказа си... Веднага щом слязохме от колата (камиона) и усетихме, че сме на полюса, образно казано. Макар да е и леко пресилено, чувствата ни бяха доста “охладнели” от осезаемата разлика между температурите във фургона (барем 30°C, да не беше даже и повече, при постоянно работещото парно в купето) и отвън - да е било някъде между 5°C и 10°C, но в никой случай по-топло. Макар и добре облечени, ние бързо потърсихме вратата на мотела и на юруш се напъхахме вътре. А пък там един уют, един разкош - парното работи на “MAX”, котлите бумтят и пръскат съживителната си топлина, а тук-таме горящите главни и цепеници в запалените камини допълваха зимния алпийски пейзаж.
Поразгледахме наоколо, купихме си и пощенски картички на върха, само че когато е бил сниман в дните с кристално ясно, слънчево време и от самолет (такива хубави дни в годината там обикновено се случват повече от един, но пък и не се задържат повече от два поредни); ние самите се снимахме на всички възможни места и така посещението ни в сградата на завет приключи. Случайни хора долу от селата ни бяха казали, че щом пътят свърши (имаха предвид асфалтовия), ние можем да хванем други два, насипани само с трошляк и по тях да отидем още по-нагоре, където пък имало разни пътечки, езера и други забележителности – предназначени само за кратки преходи до близки точки. Така и направихме - по единия горски път се стига до много див къмпинг, естествено без ток, вода и други светски луксове. Нещо като базов лагер за туристите и алпинистите, поемащи нагоре за покоряването на самите върхове. Водата всъщност там беше подсигурена почти целогодишно от буйния поток, който се стичаше наблизо - представям си обаче покъртителната картина, ако човек рече да си измие краката на бързея - какви ледени тръпки ще го полазят, чак пръстите му ще се вкочанясат; ами пък ако случайно реши да си подмие и гъзеца – че това си е направо умирачка, бре! Добре че аз нямах нужда от много чести сблъсъци с водата – по принцип издържам без баня и други халосии доста дълго време; един път, защото съм израснал в сърцето на безводно Габрово, по време на най-строгите му водни режими и втори път - защото съм ходил войник, а това вече обяснява всичко, свързано с допустимата степен на здравословна мръсотия...
Като поехме по другото пътче, то вече ни отведе до една полянка, от където тръгваха кратки маршрути до близки езера, ледници и т.н. Облякохме се хубаво и поехме по пътечката нагоре (всъщност, ние нямаше какво повече да сложим на гърбовете си; това ни бяха всичките дрехи, които носехме от слънчева и гореща Австралия). Повървяхме към половин час по стръмната и камениста пътека, когато едното езеро най-после се подаде; после минахме покрай брега му и се прехвърлихме на следващото - и така, та 5 пъти. Може да е имало и още езера нататък, но ни достраша да вървим по-далеч - хем че нямаше жива душа наоколо и си е баят страшничко сам самички в тая дива пустош, хем пък и времето ни взе да напредва, защото трябваше да се придвижваме напред. Аз мислех да извъртим езерата, да се качим на билото отгоре и от там да се спуснем после назад. Обаче не посмях да рискувам и се върнахме по същия път, от където се отклонихме за езерата. Той пък самият продължаваше още по-нагоре, към самото било и според очевидци, връщащи се вече от там, било много красиво и величествено. Откъм низината се зададе и една внушителна група възрастни хора (около 70-те, че и нагоре). Това ни даде кураж, а и морален тласък към изкачването на баира - нали ще станем за смях на старците, ако се върнем от средата на пътя като посрани. Хукваме пак нагоре - Ванеса припка от камък на камък като сърне, аз отзад се нося като дизелов локомотив, а на скъпото ви Даниелче ѝ идваше да ми извие вратлето баш в тоя критичен момент. Ама и тя вървя мълчаливо и безропотно нагоре, защото сама не смееше да се върне към колата. След още един, последен напън на запъхтян вървеж, стигнахме до билото – там вече пред очите ни се разкриха великолепни гледки надолу в ниското; снимахме, зяпахме, ама и не се задържахме много, защото пронизващият вятър щеше да ни превърне в ледени мумии. Пътят надолу беше лесен като песен - за няма и половин час си бяхме вече до колата...
07.01.2008 – Ивановден! – на многая лета, но да карам сега по същество с продължението на мисълта си от вчера. Уморени и премръзнали, но много доволни и щастливи потеглихме по обратния път към равнината. Оставаха ни само ден-два и твърде скоро всичко щеше да свърши. До някъде се движихме по същото шосе, по което стигнахме до планината, но на едно разклонение тръгнахме към някакви чудно красиви езера, които също ни бяха препоръчани да видим и да разгледаме наоколо. Слизайки в по-ниското, времето чувствително се позатопли и взехме да сваляме една по една намъкнатите дрехи по нас. Отначало пътувахме по крайбрежието на първото езеро, но все още беше твърде рано за отсядане и организиране на бивак. На няколко пъти спирахме да запечатаме мигове и прекрасни пейзажи, красоти и природни забележителности (тук вече не върви да използвам познатия израз “да запечаташ нещо на лента”, защото в тези електронни апарати, лентата тотално отсъства). Привечер отново се озовахме на брега на едно друго езеро, много наподобяващо на язовирите Доспат и Батак с неговия Цигов Чарк. Направили хората къмпинг, навред блести от чистота - с една дума: да ти е драго на душата, само дето времето беше въз-зъбатичко, ама човек като свикне да трепери и да му трака ченето, та не му обръща и внимание повече на студа. Разставихме пак вътрешната масичка - Ванеса само чакаше да спрем някъде и да почне да й сглобява краката, нарязахме пак от прочутите Новозеландски домати и си направихме едно предпоследно тържество. Като мръкна съвсем, легнахме и сутринта станахме по-рано от обикновеното…
Времето вече беше прекрасно; слънцето напекло хубаво, огряло съседни близки и по-далечни върхове - кои заснежени, кои не чак толкова в зависимост от височината им. Разходихме се малко из района - снимки правихме, филми и т.н. Точно на брега на езерото, на фона на една зелена като китеник поляна беше построена малка каменна черква – може би параклис трябва да се нарече. Разбира се ние като православни Християни и добри миряни спряхме и там – баш по това време чакаха да пристигнат една черно-бяла свита със сватбари, защото там щеше да им се извърши ритуалът по бракосъчетанието. Беше съботен ден - ние не можахме да изчакаме официалната служба на пастора, но иначе хората започнаха да прииждат от съседните селца и паланки. Не след дълго напуснахме завинаги планинската красота и след няколко часа каране стъпихме отново на онази магистрала по източното крайбрежие, от която се бяхме отклонили преди ден-два.
По пътя повече не ни очакваше нищо забележително, освен планираното посещение на едно много интересно френско селище, което впоследствие се оказа също толкова уникално и изключително, както всичко видяно до този момент – то пък беше оставено за десерт, съвсем в края на нашето пътешествие. Докато пътувахме скучно и безапелационно, аз случайно видях няколко гаражни разпродажби, разположени встрани от пътя и тутакси ми се разхлопа сърцето от търговско вълнение и биташка страст – любопитно ми беше да видя, какво пък толкова продават хората в Нова Зеландия. Добре ама тук да спра, там да спра - Даниела всеки път ме разубеждаваше и осуетяваше помислите ми, а в това време аз все повече и повече почнах да набирам интерес, паралелно с което взе да ми се покачва и налягането в сърдечната камера (мисля да беше лявата, но може да е била и дясната – не помня). След като пропуснахме десетки брилянтни възможности за въпросната спирка, в едно село пак минахме покрай подобно тържище. Викам си на акъла: “Е, тук ще спирам вече, ако ще и по глави да стъпвам!” Обаче нашата, добричката и любезничката пак ми боботи срещу физиономията, каканиже нещо под носа си и роптае насреща ми баш в анфас, но не пропуска и профила: “Хайде карай, няма какво да се види, само боклуци има”... все реплики и дуплики в тоя ред на мисли и в най-добрия семеен тон. За пореден път подминах мястото, но след километър-два на сърцераздирателни гневни мисли и вътрешни гласове, обърнах камиона насред пътя и се върнах да разгледаме сергията - амчи нали и аз имам някакви интереси и мераци, бре – ‘бах мааму и положение, мое шибано и безнадеждно!...
За голямо мое разочарование, огледът на изложената за продан стока изобщо, ама наистина изобщо не предизвика някаква търговска тръпка у никой от нас, а най-лошото беше, че въобще пък не събуди личния ми интерес към механизмите на алъш-вериша. Ама нали така се е рекло - око да види и ръка да пипне, та и аз се заинатих. Както и да е – спряхме превозното средство, прекарахме по един презрителен поглед върху боклуците, нищо не си харесахме и щяхме да тръгваме вече. За да не правя опасни маневри на главното шосе с тоя голям фургон отзад, минахме през едни съседни криви улички и сокаци – уж за по-безопасно. Излизането ни обратно на главния път беше свързано с преминаване под влаковата линия, което по никакъв начин на ми заостри вниманието. Линия като всяка друга линия на влак – правят ги едни и същи по целия свят, че и в Габрово даже имаме такива; нищо особено. Е, вярно, че на пръв поглед подлезчето дойде възтесничко - колкото да мине една кола с размерите на “Шкода”, най-много “Застава”, ама пък и ние не бяхме кой знае колко широки. С теснотията щях да се справя добре; написали обаче хората и табела, знак турили нарочен - съвсем по европейските норми и стандарти: “ВНИМАНИЕ! Нисък мост - 2.3 м височина!” Абе, рекох - тез овчари, с хората ли се подиграват, що ли? Къде си виждал ти лека кола толкоз висока ве, ало-о-оу?! И както си размишлявам така мълчаливо и поединично, дори не и на глас (забравил и напълно изключил за истинската височина на “бунгалото”, което влачим подире си…), в последния момент баш отдолу се чува едно: “ПРАААААС!!!” и си еба Гана дроба! В резултат на това, последва един страшен трясък, едни шибани пластмасови парчета се пръснаха по още по-шибания път и из кабината - настана една каша, една галимация, та не е за приказка чак! А пък ние всъщност си минахме най-акуратно и прилежно под мостето - колата дори не се и заклещи вътре! Всичко беше съвсем успешно съгласно страничните габарити на камиона, които съвпаднаха с широчината на шибания подлез; обаче по височина нещо размерите му дошли малки, което на практика ни еба и мамата, образно казано. Брех, жална ви майка фашистка! - в чудо се видяхме; малкото реве и се тръшка по седалките, майка му в същата тоналност вие насреща ми като вълчица и кълне до девето коляно: къде са ми били очите, дали пък случайно не са ми били закачени с канап на задника и все в тоя възпитан дух. А пък аз, горкият - ни жив съм, ни умрял; първата мълниеносна мисъл, която ме прободе през слабинките като с изтъпен ятаган беше колко пари ще ни обръснат за ремонта. И всичкото това се случва в събота по средата на следобеда – в Нова Зеландия занаятчиите запразняват още от петък; че на кого да работиш в почивните дни? - то няма народ за делник, какво остава за празник! Когато слязох от колата, едва тогаз вече ми се видя колко е висок фургона (е, малко по-нисък е от камиона, с който карат хляба, обаче покривът му все пак не може ни да се види, нито да се пипне пък от земята). След няколко минути почна да ми се връща паметта, изравних дишането, нивелирах кръвното налягане и постепенно се успокоих, излизайки бавно от шока. Но понеже за мен Даниела си беше чисто виновата в случая, за това само стискам със зъби, мълча ядовито и пръхтя като недоклатен коч. Амчи така, де - тя изпървом ме ядоса и ме доведе до състояние на бяс, та да не знам какво правя със себе си...
Събрах тъжно разпилените парчетии от пътя - мислех си, че нещо ще може да се залепи и пак да е цяло, ама къде ти, бако - то всичко станало на трохи! Всъщност от цялата поучителна драма пострада само горния вентилационен люк, монтиран върху покрива на фургона. Всичко друго обаче беше непокътнато; на самия покрив боята не беше и драсната дори – стои нова и лъскава, както когато камионът е слязъл от заводските конвейери на Сър Хенри Форд!
Казано на друг език, все пак малкият (а не “големият”…) дявол се беше развилнял срещу нас, защото едва когато почнах да си представям какво можеше да се случи вследствие на този удар и евентуалното последвало го заклещване под моста, взеха да ме полазват ледените тръпки по гърба и да ми избива студената пот на челото! Какво точно бяхме закачили аз не знам, че в яда и злобата си не погледнах нагоре към свода. Имало е сигурно някакво стърчащо желязо или нещо друго, което просто със самото си крайче бе закачило горния пластмасов капак и го бе помляло на съставните му части. А пък нищо чудно и в самата траверса на влаковите релси отгоре да съм се ударил – ‘беш ли мааму в суматохата какво баш се бе случило. Обаче пък в същото време си викам: мама му стара, това дет’ стана изневиделица и се ударихме в каквото и да е стърчало там, да беше само с два пръста по-ниско или да бях минал с празен камион без багаж да речем (щото като е натоварен, ресорите му потъват надолу, а от там намалява и общата му височина - нали се сещате...) – тогава направо горната част на фургона щеше да се отхлупи като консервена кутия от “Скумрия в олио” или “Копърка в доматен сос”. Ти мани го това, ами понеже и скоростта на движение беше сравнително бавна (не повече от 30-40 км/ч), инерцията щеше да бъде достатъчна само да се заклещим отдолу по средата, без да можем да мръднем и на сантим даже - ни напред, ни назад като заклещена при раждането кучка. Тогаз вече щяха да се смачкат рамките на вратите (респективно няма слизане от кабината...); задължително при сблъсъка щеше също да се счупи предното стъкло и страничните джамове на сол и цялата носеща рама (скелета) на фургона щеше да е за боклука - смазана като ненужна кутия за обувки. Хайде, да предположим че нас с Ванеса предпазните колани щяха да ни приковат към седалките (тя точно тогава се возеше отпред...) - обаче майчицата ѝ свята и преподобна, както не се беше вързала щеше да лети през джама с умната си главица напред като съветски снаряд, изстрелян от американска подводница (или обратно – ефектът от резултата би бил един и същ)! Положение хем малко комично, ама повечето бие към трагичното: да идеш на края на света, да минеш през какви ли не перипетии и високопланински проходи, водни прегради да си газил и да си карал по сняг, лед, в мъгла и в какви ли не други, от сурови та по-сурови климатични условия повече от половин милион километра, след повече от 30 години стаж зад кормилото, а на края да се заклещиш като мастия под един въшлив мост, нищо и никакъв - е, това вече ми дойде малко възгорница, изпадайки в душевен катаклизъм! На всичкото отгоре бях и трезвен като водопровод – не, ами чист като планински ручей бистър бях. Щото да рече човек: пиян е бил, завалията - простена му е глупостта! А пък аз и вода не бях пил даже, ама нá – случи ми се бедата; че не можаха ли да го вдигнат малко тоз шибан мост бре, ами за няколко инча спестен материал почтените люде трябва да си трошат кокалите?! Ама нищо, де – и това ми дойде за прибавка; нещо като допълнителна част към горчивите поуки на живота. Ела обаче, сега да ме видиш, бако! - дали нявга ще мина под мост или подлез без да си извадя ролетката от задния джоб и предварително да премеря колко му е аралъка отдолу през процепа, че тогаз чак да се изтирвам като куцо пиле на лайно…
Както и да е, станалото – станало; нашето пътешествие продължава с връщането към базовия лагер в Christchurch, а пък дали с капак или без - самолетът ни е на другия ден и ние летим неотложно за Австралия. Докато трая гневното ни и мълчаливо пътуване (не мълчаливо – по-скоро настана гробна тишина; такава, каквато аз най-много обичам, защото иначе моите моми само ми надуват главата, като почнат да кудкудякат в един глас), на няколко места питах из разни бензиностанции за сервизи или някакви местни ремонтни работилници. Но както вече споменах – до това време всички вече бяха запразнили и никой не го е еня, че ти е счупен люка на фургона; да съм гледал, да съм мерил, да бях по-осторожен... – както се казва в притчата: “Проблемът на давещият се е проблем на самия давещ се”. Ай да му се не видеше макар и положенийцето шибано - пак изпаднах в онази, добре позната вече на всички поза и ситуация, като на голия гъз в копривата…
Следващите няколко часа от пътуването ни преминаха мълчаливо и нагнетено, при взаимна тристранна непоносимост и тиха ненавист - голям рахат, както вече отбелязах със задоволство! А двете донапред пискаха и ми виха на главата - нá ви сега едно безсмислено дърдорене, малки и големи душевадци в женски род! Така щяхме да си мълчим и подсмърчаме сигурно вечно - добре ама нали Даниелчето не е свикнала на такива грубиянски обноски, та тя първа разчупи ледената преграда между нас - зер, трябваше ѝ с някой да си приказва, че тя хич не може да се прави на глухоняма. Наред с нашите позатоплили се вече семейни взаимоотношения, до това време взехме да наближаваме мястото на последния бивак, където трябваше да пренощуваме за последната си вечер в Нова Зеландия. Станалото-станало, връщане назад няма - само дето доста подухваше от капандурата, докато се возехме. През дупката нахлуваше свеж до студен пресен въздух, температурата на който компенсирах с включеното парно отопление в камиона, което бях надул до последната си степен на горещия диапазон.
След едно зашеметяващо спускане по стръмно и тясно шосе, отново ударихме морското равнище. Разгледахме района само набързо с колата, но се настанихме в един къмпинг, разположен на един хълм - баш над залива. Имахме на разположение още няколко часа преди да залезе слънцето, които ние отново използвахме по най-рационалния и приятен начин. Паркирахме камионетката и слязохме долу до селището пеша – последното не беше далеч от къмпинга и една хубава разходка по “Ривиерата” се отрази съвсем благоприятно за окончателното стопляне на взаимните ни отношения и любовни чувства.
Селцето Akaroa е изключително живописно, строено по френски образец, с всичките му малки кафененца, ресторантчета, магазинчета и всякакви други европейски (в частност френски) културно-етнографски стилове на житие и битие. Френските знамена се развяваха почти пред всяка къща, от кръчмите звучаха френски шансони - дори имената на улиците им заедно с останалите надписи също бяха изписани на френския език! Просто това беше една малка Франция, само че в онази толкова отдалечена част на света. Разбира се в морето, завързани по кейовете не липсваха и всякакъв по размера си яхти, лодки, платноходки и други подобни - къде по-големи, къде пък по-малки плавателни съдове. Беше съботна вечер и заведенията бяха пълни с народ – хората се бяха изпокрили вътре на топло, защото по крайбрежието подухваше един такъв бръснещ ветрец, от който буквално ти се насълзяват очите и сополите ти тутакси потичат от носа. До едно време ние се разхождахме заедно, но понеже вече доста се бяхме отдалечили от къмпинга, та Даниела се върна с малкото да готвят вечерята и да режат доматите, а пък аз с вдигната яка, облечен като Чарли Чаплин и Гаврош продължих обиколката си из градчето – целта ми беше да направя още малко снимки, а и да заснема на видео филм част от тази необикновена красота. Малко по-късно се прибрах и аз - в камиона вече миришеше на нашенско: пресни домати, загорял лук, пържени яйца и други кулинарни виртуозности…
Вечерта мина в подробни анализи за провеждането на нашата цялостна екскурзия и къде беше ни е харесало най-много, във взаимно успокоение предвид неприятния инцидент с камиона, в дружески разговори и приятелско събеседване - от омразата и ненавистта не беше останал и помен даже. В името на целта и благородната семейна кауза, на връщане от града и пътьом за къмпинга Даниела се беше отбила през някакъв дюкян, та купила една разфасовка от 0.700 л с евтино местно уиски. До голяма степен последното послужи за повторното ни сближаване с нея и по-бързото забравяне на случката, чрез оневиняване на виновниците. През нощта спахме като отсечени, завити с всички възможни одеала, чаршафи, плажни кърпи и всичко, що беше някакъв парцал. Студът, който нахлуваше през счупената капандура и зейналата към звездите и ясната месечина дупка, беше вледеняващ и сковаващ – не помогнаха никакви мероприятия по изпушването ѝ с разни салфетки, тоалетна хартия и дори с рисунките на Ванеса – единствено оскъдните лъчи на сутрешното слънце бяха онези, които размразиха треперещите ни от студ крайници.
На другия ден събрахме на бърза ръка партакешите и изхвърлихме половин торба с храна, която в лакомията си бяхме купували периодично, като че ли щяхме да годинясваме в Новата и шибана Зеландия - не ни беше възможно нито да я изядем, нито пък да я мъкнем с нас по пътя. Аз оставих известни хранителни остатъци в кухнята на къмпинга – изглежда, че това беше някаква практика и неписан закон, защото като отворих долапите да натурям нашата стока, там видях цял склад с подобни артикули: десетки бутилки с олио и оцет; всеки купувал без да мисли, поръсил си веднъж-дваж салатата и за да не се ягмосва оставил шишетата за общо ползване. Подобен беше случая със солта, пипера и стотиците други подправки – наред с това: лук, домати, консерви, кори с яйца, кашкавалчета, сиренца; тази сбирщина от продукти представляваше един малък колониален магазин на черноборсаджия от ерата на довоенните гладни години в Европа. След като се отървахме от ненужния товар, най-после поехме по обратния път към първия град, в който кацнахме – Christchurch. Шосето отново виеше през едни високи планини и проходи, пред нас се разкриваха прекрасни гледки и красоти, но ние вече се бяхме настроили към окончателното ни завръщане в родината-мащеха и не сме отделяли излишно много време за разни спирки и снимки. Е, на някои по-изключителни места направихме по някоя и друга фотография за доказателство, че и ние сме били там – така някъде по обяд бяхме вече в базата, където трябваше да предадем колата.
Съгласно техните таблици и застрахователни изчисления, повредата и съответният ремонт, причинени изцяло по наша вина (да бе, да – моя; казах НАША!) беше закръглен на $400, която сума ние охотно платихме от джоб в момента на сдаването. А пък това бяха последните ни останали Новозеландски валутни единици, които ние буквално се чудехме как най-добре да похарчим - е, намерихме си бързо-бързо начина. Всъщност, аз не съм се чудел изобщо как ще пръскам пари на вятъра, но в същото време Даниелчето през цялото време си правеше сметките за пазар на едро, съгласно мераците си за разни нейни покупки, но тези ѝ предварителни намерения потънаха в клозетната шахта барабар с 400-те долара за ремонта на камионетката. От там си нарамихме дисагите и хайде – директно на летището.
До излитането на самолета имахме няколко свободни часа, които ние оползотворихме в безцелно разглеждане на магазините (вече само през витрините, де – именно за там бяха спастряни въпросните средства, но нямахме късмета да ги изхарчим по предназначение); останалото време мина в безцелно шляене по коридорите и мързеливо дремуцкане по скамейките като просяци. Предвид факта, че към датата на моя разказ наближаваше и Коледния ден, всички украси вече бяха добили празничното си и светлинно излъчване, дядо Мразовците си правеха снимки с дечурлигата, а Снежанките любезно раздаваха дребни бонбони и залъгалки на безпаричните като нас. След още малко изнервящо висене на летището, натовариха ни на самолета и други 3 часа по-късно бяхме стъпили вече “на родна земя” - пардон, в Австралия.
На местна почва в Бризбън ни посрещна Нолин - така се бяхме разбрали с нея. Тя обаче тутакси ме прикова с “радостната” новина, че моята нещастна кола, която беше паркирана в предния двор била изкарала нервите на всички възможни съседи в околовръст. Като завалял един ден дъждът, изглежда че нещо се намокря из вътрешностите ѝ и в резултат на попадналата в клемите на устройството влага, веднага се активира алармата (а защо е така – хич не искам и да зная, но този шибан табиет колата си го има от доста време насам и аз обикновено не включвам системата против грабеж; добре, ама този път бях забравил, та изглежда без да искам съм я активирал). А пък когато почне да ѝ вие сирената, последната събужда и умрелия даже! Така, докато святкали лампите на колата и свирили клаксони, редувани от воят на сирената, идвали нарочни следователи чак от станцията на махленската Полиция – онези гледали, чесали се по плешивите чутури, заничали отдолу, зверили се, но нищо не направили; отначало полицаите мислили, че някой ми краде колата – ама като видели, че няма явен и конкретен нарушител и онез си били камшика. Станал голям панаир в квартала! Този цирк се бе разигравал на два пъти - първият път сирените вили, вили, па спрели сами. Изглежда междувременно тези контакти са изсъхнали и така нещата се оправили от само себе си. Обаче на втория тур, като почнал оня ми ти вой в петък през нощта, та спрял чак малко преди да се приберем ние в неделя привечер - и то само, защото до това време акумулаторът на колата се изтощил и си загубил тока! Амчи какво да направя пък, майката да му поебнеш, а? – нямам контрол връз цялата земя, в края на краищата! Хем хубаво си мислех, да оставя резервните ключове на Уоли, ама се заглавиках с нещо друго по предстоящото ни пътуване и така забравих. А и самият аз не знам как се деактивира алармата - тя е свързана с дистанционното отключване на вратите и аз така си я ползвам. Забелязах напоследък, че при много влажно време, най-често докато вали или след обилен дъжд (а такива паднаха в последно време доста…), алармата съвсем безпричинно почва да вие - нещо я активира и аз все си мисля, че влагата е причина за това. Когато съм си в къщи проблеми няма, защото само изтичвам отвън и я спирам с ключа. Обаче когато не съм наоколо, ела да видиш, бако, какво става покрай нея - то са виещи сирени, лампи и мигачи мигат до умаляване! Трябва или да се спре с копчето или да взривиш цялата кола, та белким шибаната ѝ аларма най-накрая вземе, та замлъкне forever. В резултат на тази неоткриваема повреда, нашите нещастни съседи са имали доста неприятни усещания, в продължение на няколко дни при това – аз любезно им се извиних и толкоз; какво повече можех да сторя?...
Таман слизаме пред нас и Мал търчи да ме посреща с новините - той единствен от всички не е имал проблеми с шума, защото носи слухов апарат и нощем го сваля, когато спи. Само той не беше сърдит и намусен (като никога - обикновено все той е намръщения, та се чудя понявга как да го омилостивявам; един път Неничко си беше паркирал джипката пред тях и малко му бе стъпкал тревата с огромните си гуми – та сума време онзи ропта, па смърдé и пцовá сякаш му бях залял шибаната морава със сярна киселина...).
О-оо, ама чакайте сега – мъките ми от тук насетне почват; онова с воя на сирените го преглътнахме като горчив хап и гаврътнахме чашата с отрова до дъно и на един дъх. Като свалихме багажа и оставих Даниелчето да се бори с кирливите ни и вмирисани одежди, съвсем естествено понечвам да запаля колата – да, ама курец! Нямаме достатъчно ток в акумулатора (не достатъчно, а хич нямаме – кръгла нула). Хайде сега рожбички златни, всички сърдити съседи и съседчици - бутайте ме силно отзад, че дружно да подпалим мотора на бараката. А пък колата я бях запрял до ремаркето - на новата площадка зад стобора. От там аз сам си я избутах криво-ляво на ръце до улицата, но за повече тикане нямах други сили. Наред с всички домашни неволи от обективен и субективен характер, на следващия ден аз бях на работа – и както обикновено ми се случва от време оно, когато имах Трабанта: резервоарът беше празен до дъно; може би няколко капки се плискаха отдолу, но това беше цялото количество на горивото.
С малко тикане от страна на “доброжелателните” ми съседи, колата се възпламени само за няколко метра и като им поблагодарих най-любезно първо отидох да я заредя с бензин. Там обаче не съм я гасил, защото няма кой да ме тика по бензиностанциите – нищо, че това е забранено и този акт е дори подсъден. Като се прибрах в къщи, инсталирах акумулатора да се зарежда и всичко утихна. Ох-х, ама какво ти “утихна”, бре? – и това е пресилено казано, защото Нолин ни остави пред нас и докато си кажат двете с Даниела клюките от последните десетина дни и ей ги на - вече седнали на двора с по чаша вино в ръка и навирили шибаните си цигари между пръстите (мамка му и уруспийски тютюн дейба! – много го мразя и много се ядосвам, когато Даниела пуши, независимо че покрай нея и аз издухвам по някой и друг отровен фас; колкото да я предпазя от прекомерна злоупотреба с наркотика). Та, докато аз се борих с моите автомобилни страдания, те вече се бяха подкарали с чашите и мезетата. Би било неучтиво и нелюбезно от моя страна да ги изолирам сами под асмалъка, за това на драго сърце също се включих в раздумката - бързо напреднах с материала, че се бях изнервил много и доста ожаднял. Докато утолявах жаждата си, изчакахме и Уоли да си дойде от работа – хайде, и с него дораздухахме клюки, впечатления и емоции, та стана 23:00 без да усетим. Като си изпратихме гостите, вечеряхме набързо (защото до въпросния момент карахме само на мезета, а манджата е тази, която засища глада) и най-после легнахме на удобно легло - би трябвало да спя на другия ден до обед, ама не би...
Ставам на следващата заран в 05:15, изкъпвам се да отрезнея и тичам на работа. Там вече ме чакаха купища с натрупали се по време на отсъствието ми задачи и проблеми, които почнах полека-лека да изпълнявам. За щастие успях да си свърша работата до петък и приключих с обществената дейност за годината. По принцип следващата седмица всички от фирмата излизаха в отпуск до 05 Януари. По силата на Трудовия кодекс понеделник и вторник бяха присъствени дни, но аз си ги съкратих; ай сиктир, ве - че аз когато е трябвало не съм спазвал закони и наредби, та сега ли баш ще се правя на праведен? Така моята лятна ваканция се увеличи с няколко дена, като си мислех, че разполагайки с толкоз много свободно време, мога да вдигна още един етаж на къщата. Добре ама мързелуването ми започна още от същата вечер - въпросният петък.
Първо се занимах със сортиране на стотиците снимки, които бяхме изщракали на екскурзията. После ми дойде на ума, че като напиша посетените места на Интернета, може от там да намеря още по-хубави и професионално направени снимки, които само да прибавим към нашите албуми. И като почнахме с Ванеса място по място и да вървим по маршрута, тази дейност се превърна в наше денонощно занимание. През деня ходя тук и там из града като смахнат – магазинчета за вехтории посещавам и други подобни музеи, все по моята специалност. Вечер пък сме плътно на снимките с Ванеса - не мога да я изгоня да отиде да спи. Хайде, възобновихме свиренето и даже в съботата я водих на урок при учителката, защото тя нямаше да посещава учениците си за няколко седмици по Коледните празници. Добре ама за нас тя прави изключение, защото вижда, че сме много навити, а и самата Ванеса показва жив интерес към музиката; така че тогава отидохме на малко извънреден урок. Това до тук добре, обаче учителката ѝ живее на 100 км от нас - час на отиване, един час урок, после друг час за връщане в къщи и денят вече се е преполовил. Вечерите или някой се е мъкнал у нас на гости, или ние сме се влачили у някого - не си спомням вече с точност какво сме правили, но във всеки случай не сме си стояли мирно и тихо.
До това време вече започнаха подготовките и приготовленията за Бъдни вечер, Коледа и т.н. Даниела хукна по магазините да купува подаръци – ха на тоз, ха на онзи; броячът се върти. Минаха няколко дни - ей така, в обикаляне и кръстосване на улиците, в свободни занимания и абсолютно никаква строителна работа по обекта. През този период имаше и няколко дъждовни дни, които пък даваха възможност за “легалните” ми занимания на закрито – сортиране на снимки, събиране на филми и тем подобни дейности.
Така неусетно дойде Бъдни вечер. Пристигна и Неничко направо след работа - изкъпа се, преоблече се и седнахме всички на софрата. Същия ден ние с Даниела трябваше да подготвим разни блюда за следващия ден - Коледният. За тогава пък бяхме канени на гости у нашите приятели докторите – тържеството беше планирано да започне още от обяд, вечерта с преспиване у тях, къпане в басейна и т.н. Нени също беше с нас до някое време, но вечерта отиде на някакво негово парти с приятелите си. Предната вечер ние с булката правихме торта “Гараш” специално за Коледа, занимавахме се със салати и разни други блюда. На Бъдни вечер обаче ястията ни бяха все постни. По принцип доста късно седнахме на масата и кажи-речи дочакахме полунощ, че да почнем да блажим. През деня се къпахме в езерото, а на другия ден само двамата с Нени ходихме на разходка - водих го на онзи мостик, където бяхме и с вас, малко преди да отпътувате от Австралия. Той остана много доволен от това място, защото никога не беше ходил там и доста му хареса. Прибрахме се у нас и заминахме на гостито.
Там всичко вече беше приготвено - докторите имаха още едно семейство от Сидней на посещение за няколко дена у тях. Запознахме се с хората и веселбата тутакси започна. По някое време дойдоха Мартин и Даринка, после пък Светла и Краси - последните били у Ваня и Бранко на Коледно тържество и на връщане от тях минаха да ни видят до каква степен сме се размазали. А ние вече бяхме изпаднали в разгара на пиянството си, с постановки на импровизирани комични сценки, солови изяви и общи рецитали, наред с всякакви други свободни изпълнения и простотии. През нощта легнахме късно, ама сутринта станахме рано - и хайде, пак се приковахме към софрата, за да доядем остатъците и да опразним амбалажа (стъкления). Прибрахме се чак следобеда - ни живи, ни умрели; изморени, но щастливи. В къщи заварваме елхата, отрупана с подаръци - започна отварянето им пък, та емоции, та глезотии; всякакви смесени чувства. Всички получихме много като количество и хубави като качество армагани, но най-многото джунджурии взе Ванеса. Така Коледната ни еуфория приключи – аз най-после тихичко повърнах и кротичко си легнах, че едвам стоях прав на краката си...
От там насетне започна подготовка за честванията по встъпване в длъжност на Новата година и достойно изпращане на старата. За тогава пък, всички цигани от катуна бяхме канени у Мартин и Даринка, като условието беше всяко семейство да си донесе алкохолните напитки и салатите, а иначе мръвката я купихме с общи пари, събрани помежду ни. За целта аз лично се ангажирах да изкупя свинските вратове от касапницата на моите виетнамци, където също съм водил и майка – това беше преди много години, още първия път когато идвахте при нас; вероятно си спомняте, че по него време живеехме в този район, от когато ми датират и познанствата с виетнамските касапи. След продължителен и мъчителен пазарлък с тях на края взех заветното месо и едно корито с кайма (много трудно се работи с бедни хора – те са като живи дяволи и зор се лъжат, мамка им; за да спестя 3-4 мизерни лева щяхме да уловим за гушите, ама и аз не отстъпвам, верицата ми балканска и още габровска!). Като се успокоих, че подсигурих печивото за Новогодишната нощ, повъртях се и наоколо из дюкяните - зер, имаше ли вече и за къде да бързам? Стана ясно, че горен етаж няма да надстроявам на колибата и се отдадох на безцелно шляене с търговска цел. Мотах се в района още някой час и друг, понакупих допълнителни дреболии за у нас и чак тогава се прибрах в къщи. Подредихме пържолите, Даниела омеси кайма за кюфтета, забъркахме руската салата и бяхме напълно готови за новите си подвизи.
На 31 Декември надвечер отидохме у Даринкини. Игор таман беше пристигнал с караваната - у тях на гости са братът и майката на неговата Дарина; както се очертава по тях ще изпратя настоящото си писмо и разни дискове със снимки и музика. Неговият син (на Игор) също беше техен скъп гост – дошло хлапето от Сидней за ваканционните дни. Откъм деца и детска компания оплаквания не сме имали – от този артикул имаше в прекалено изобилие (и даже в голям излишък, бих добавил аз…), ама като се натириха всичките до един в басейна, та имаше мир и спокойствие за нас, по-палавите и игриви немирници; цяла нощ не излязоха от там малките биволи и биволици – водата чак завря! На този Новогодишен форум се събрахме всички от нашето село, които вие вече добре познавате, като сред посетителите имаше и “граждани” от Бризбън (“столичани”, така да се каже) - веселбата ни приключи едва на сутринта. След малко сън на пресекулки и кой където свари да се затъркаля по миндери и скамейки, тържеството продължи и посред бял ден навръх празника на Св. Василий Велики (известен още и като Банго Васили – Куцият Васил; тогава пък е т.нар. циганска Нова година, която се чества както по новия, така и по стария календар на 14 Януари – важното е моабети да има, а пък по кой календар ще ги отчитат не е от съществено значение за нас). Денят беше много горещ, но до обяд се заоблачи и следобеда даже преваля лек разхладителен дъждец. Хора идваха и си отиваха; после пак се връщаха и те така, та до вечерта - когато ние вече най-официално и тържествено седнахме в малко понамален състав, за да отпразнуваме и 01 Януари като начало на Новата година (всъщност, предната вечер изпращахме старата – абе, аз май не помня много добре). Ние пак спахме у Мартинови, че аз на другия ден пък му помагах да отлеем един бетон в двора (нали таман изкарах диплома за второ “вишо” със специалност бетонджия/гиризчия, дюлгерлък и арматурен дизайн); като свършихме с работата всички се бухнахме в басейна. Покиснахме малко в топлата като чай вода и решихме да се разходим из града - на по-цивилизовано място и в аристократична обстановка. Другите ни приятели от Бризбън също щели да идват насам, та искахме заедно с тях да изпием по някоя и друга животоспасяваща бира във вертепите по центъра. Ние с Даниела само се прибрахме до нас да се преоблечем и пак излязохме - не се бяхме разхождали из града от години, беше толкова хубаво и приятно (с тези мои нескончаеми строежи бях забравил как изглеждат нормалните човеци). Бандата отново се събра и доби внушителен размер; дечурлигата ни надуха главите и аз станах сто пъти пишман, че съм излязъл - уж като бял човек, барабар с останалите себеподобни. Вечерта се разотидохме по къщите, но имаше грандиозен план и за на другия ден (събота). Бяхме се нагласили да ходим на един остров с лодки – нещо като пикник, с къпане и въргаляне по плажа. Обаче лошото време осуети тези наши намерения и пориви, тъй като за острова се минавало през едни дълбоки води и пасажи, а пък ако духа силен вятър мястото е доста опасно за преминаването на малки плавателни съдове. А то заваля чак вечерта, но за сметка на това през деня духаше доста силно – климатичните условия хич не бяха подходящи за провеждането на едно такова рисковано пътуване и бяха достатъчно силен аргумент за провалът на замисленото с толкова много ентусиазъм мероприятие.
Като компенсация срещу осуетения през деня план, за вечерта поканихме гости - Докторите и Краси със Светла, като заедно с тях изкарахме изключително весело и приятно. С този последен гуляй на двора сложихме окончателния край на Коледно-Новогодишните тържества, пиршества и запои. На другия ден трябваше да си починем от почивката, защото в шибания понеделник (на 05 Януари) всичко започваше отново и мелницата на живота се завърташе в неумолимия си и неуморен бесен бяг...
Макар измежду редовете ми да се забелязва едно объркване в поредността на събитията и съответните им дати, опитах се да продължа разказа си за Нова Зеландия, започнат още щом се върнахме от там, но пък прекъснат по празниците по независещи от мен причини. Така поне исках да не се губи връзката в този малко необикновен пътепис, докато с останалите случки и събития смятах да ви запозная впоследствие. Надявам се, че в някаква степен съм успял да предам картините и краските на цялостното ни изживяване - поне до този момент.
Работната седмица, а с това и годината започнаха - на 06 Януари у нас пристигна баба Донка от Аделаида, за да поеме грижите по малката Ванеса. Понеже Даниела също почна работа, а от ваканцията ѝ оставаха още 2-3 седмици, за този период от време трябваше да запишем Неси на занималня. Само че един самолетен билет за баба Донка излезе много по-евтин, отколкото масрафите по детската градина и извънкласните им учебни форми. Така всички са доволни - ще има редовни репетиции на пианото, ще има време за изобразително изкуство, за литературно четене и още редица други предмети, дълбоко залегнати в обучителната програма на нашата баба Донка – ще четат, ще пишат, стихотворения ще учат и това е положението. Аз в ученически ваканции не вярвам и не се кланям на образователното министерство – учене, учене и само учене му е майката; в противен случай успехът бяга другаде, а ти подсмърчаш подире му…
Онази вечер, както си свирехме и новото пиано на Ванеса нещо почна да шуми, да пращи и нещо вътре му се повреди. Откарах го с ремаркето пак на моя майстор - вчера го взехме уж отремонтирано, но сега от време на време пък прави други бели и се опасявам, че дните му са преброени. За ремонта дадохме $210 - ако така почне, то по-добре е да вземем някакъв друг инструмент. Сега ще караме така до някое време, пък ще видим какво ще става по-нататък.
За тази събота и неделя бях определил няколко часа за извършването на известни дейности от стопанско значение, но съм доволен, че поне това писмо успях да завърша и да догоня събитията по своя хронологичен ред. А иначе, от смелите ми планове останаха само идеите...
Напоследък усилено търсим самолетни билети за Тасмания - отиваме на сватба, като Неничко също ще идва с нас (уж и за сега, защото пък неговите планове се променят не с дни, а с часове). Светлана ни е запазила хотел, заедно с още една голяма банда българи, живущи Мелбърн. Те често ходят нататък и си имат своя местна компания, като част от хората ние също познаваме още от времето, когато заедно с тях карахме Нова година преди няколко лета. Друго нямам нищо, с което да ви зарадвам - от утре продължавам работата си, до следващата събота. Тогава пък сме канени на гости у Игор и Дарина (тя има рожден ден) - ще използвам случая да занеса тази малка пратка, която близките ѝ да занесат до България. От там по пощата пътят към вас ще бъде малко по-лесен, отколкото ако лети през необятни земи и далечни морета. Когато наближи времето за разпечатване на писмото, тогава за последно ще опиша какво пращам, давайки последните си наставления и препоръки - кое какво е, за кого е и т.н.
13.01.2009 - След като надявам се успешно завърших подробния си пътепис за пътешествието и преживелиците ни по Новата Зеландия, сега вече се връщам на ежедневните и традиционни злободневки по минали, настоящи и бъдещи събития. Най-голямата емоция остава ходенето ни на сватба в Тасмания. Нашият малък, златен Неничко и бабин сладък щеше също да идва с нас и то с над 100%-ва сигурност. Обаче вчера началниците му го попарили с гореща вода като му казали, че трябвало да се яви на работа на 07 Март. Датата се пада в събота, а сватбата е определена за неделя (08 Март – ау-у, какъв “чудесен” подарък ще поднесат на мама Светланка баш на този свят женски ден: амчи маминка ще си има зетче, хем официално вече...). За събитието са поканени всички възможни и настоящи български баби - от китното село Енина, та до небезизвестната габровска махала Голо бърдо. Гости-сватбари ще има и от Мелбърн, като ние също ще бъдем сред официалните лица в президиума (амчи аз коз-коджа ми ти кръстник съм бре, да не съм някоя лукова глава, я...). Жалко само, че Неничко няма да може да присъства на това толкова тържествено гражданско сборище (обикновено само за поканените – не вярвам действителните му участници да се вълнуват чак толкоз много; поне от своя личен и горчив опит съдя); сега обаче той кове бъдещето си и работата му е най-важното нещо, стояща пред и над всичко останало.
Ба мааму - толкова много материал изписах напоследък, че комай се изчерпах откъм информация. Иска ми се най-после да завърша това проклето писмо до събота, че вечерта да го предам за отнасяне като отидем у Дарина и Игор. С всичко казано и преразказано до тук, то стана неразумно дълго и навярно досадно отегчително - аз определено не помня вече началото му. Но пък туря ли му точката и си обещавам два дни почивка – няма нито ред да напиша, така да си знаете! Понеже много ви обичам, записал съм ви и много музикални дискове, които напоследък ми попаднаха - като си останем сами, ще започна монтажа и на филма от Нова Зеландия. Сега, като сме заедно с баба Донка имаме различна програма и не ми остава време за странична дейност. Тя от своя страна много добре се занимава с Ванеса - пишат, учат, правят диктовки, буквите учат и т.н., наред разбира се със свиренето по два пъти на ден. В останалото време ходят на разходки, на люлките, играят на магазин, на ресторант и въобще доста приятно си поминават двечките. Даниела ходи на работа и се занимава с тиловото подсигуряване на отряда. Аз излизам сутрин към 05:45 и след други 12 часа се прибирам в къщи като парцал – не: пачавра е по-правилното сравнение. Напоследък започнах да карам колелото - онзи ден (в неделя) ходих на доста отдалечено място от нас. Ако нямам достатъчно време, въртя педалите около езерото и обикалям в кръг като смахнат. Правя по 8 обиколки и добре се изморявам. Обаче като седна подир на софрата и калориите ми се възвръщат с лихвите барабар.
Крумчови целокупно от днес са на почивка за една седмица на един остров близо до Бризбън. Разбрали сме се в неделя да отидем при тях, за да се видим пак. Онзи ден при тях пристигна и синът на Валя с бъдещата ѝ снаха, та бройката им е попълнена до краен предел. Къде се събират толкоз много народ в тая къщурка и аз не знам? Ама нали сърцето като е широко, място се намира за всеки в дядовата ръкавичка. Това са най-близките и предстоящи планове за сега - възможно е да настъпят и всякакви промени обаче. Много от заплануваните мероприятия до голяма степен зависят и от времето - да не се излее някой дъжд изневиделица, че тогаз всичко пропада.
От събота насетне продължаваме с уроците по музика на Ванеса. Сега към свиренето се прибавя и теоретична подготовка, защото някъде през Април тя ще се явява на изпит по музикална теория. В същото време започна ученето и разучаването на песните за следващия шести клас - практическият тест очакваме да бъде отново през Декември, както обикновено.
15.01.2009 - Няма нищо ново за отбелязване. Довечера след работа ще седна да подредя джунджуриите си за изпращане - дано майката на Дарина да ги вземе със себе си, та уж по-бързо да стигнат до вас. Взел съм една карта на Нова Зеландия - на нея ще обознача маршрута, по който минахме надлъж и нашир през Южния остров. С номера, които ще отговарят на номерата от снимките в отделните папки на диска, ще бъдат отбелязани посетените от нас места. Снимките ще бъдат разделени в два диска - в първия ще сложа всички онези, които ние сами сме си правили. Тях няма как да ги разделям по отделните туристически обекти - просто ще ги събера в един голям блок, като поредността им също ще бъде спазена съгласно нашия маршрута и горе-долу по дните на екскурзията. Във втория диск ще немерите снимки, които съм свалил от Интернета - те вече ще бъдат подредени съгласно посетените от нас забележителности. Номерата на отделните папки ще съответства на номера от маршрута. Надявам се да добиете представа за това кое къде се намира, как сме стигнали до там, какво сме видели и т.н. А за премиерата на самия филм ще се наложи да потърпите още малко, защото с тези мои безкрайни пътувания и надбягване с ветровете, направо не знам кога ще намеря свободно време за монтаж, озвучаване и т.н.
В края на Януари ще ни местят в друг офис – по-близо да мястото, където започва издълбаването за самите тунели. Първо ще се изкопае една огромна шахта, през която ще се спускат с кранове частите на машината, която започва пробиването на тунелите. Всичко ще се сглобява под земята - когато е готово, палят моторите и тръгват по трасето. Подходът към новото ми работно място ще бъде по съвсем други пътища - няма да има нужда да минавам през самия център на града, а ще избикалям през онзи големия мост, който пък се плаща (по пътя към летището, ако си го спомняте). Ще започна пътуванията си в тази посока и в зависимост от това, дали движението ще бъде малко по-облекчено или също толкова, че и повече натоварено, ще решавам дали да търся квартира в Бризбън и да се прибирам в къщи само в петък, събота и неделя, колкото да не ме забравят домашните. Още не можем да организираме сутрешното придвижване до училището на Ванеса - уж имало някакъв училищен автобус, ама трябвало да се сменя на два пъти; дълга и широка процедура. Даниела работи по въпроса, но не знам до къде го е докарала. Баба Донка ни направи огромно облекчение и улесни положението ни, ама като си замине на 26 Януари и ние пак оставаме да се борим съвсем сами с трудностите и проблемите по оцеляването на рода.
Утре вече разпечатвам писмото. Ако има нещо да добавя, ще драсна още някой и друг ред на ръка. Ако няма - така ще върви, а пък от понеделник като захвана следващото, ще се спирам на други подробности и факти от общ характер. Таман говорих с Нени – той каза, че ще дойде с нас на острова, за да се видим всички с Крумчови; случаят ще го описвам в следващия том...
16.01.2009 - Полагам последните редове и в това писмо. То се видя, че много няма да напиша днес, защото денят е един такъв никакъв. Ама поне с няколко думи да спомена какво изпращам (или какво мисля да пращам, при положение че хората вземат със себе си пакетчето...). Наред с писмото, което ще разпечатам след малко, изпращам ви едни цветни обложки от оригиналните дискове на Andre Rieu. Доизрежете си ги по размера на кутийките и ги сложете в тях за по-представителен вид – нищо, че са пиратски копия. Кутийки обаче не съм предвидил, за да не натежават допълнително - надявам се при вас да има разни стари парчета. Такъв комплект има и за родителите на Янко - те много харесаха тези изпълнения и аз им бях записал едни концерти още тук, докато бяха в Австралия. Сега тези пък, Нолин ми ги даде за презапис - тя ги получила като Коледен подарък от дъщеря си. Четири диска са, като единият е двоен албум, с обща обложка и са заедно в една кутийка. Останалите материали са разни домашни филми, специално от свиренето на Ванеса за изпита; тя самата също ви е написала едно кратко писъмце - под ръководството и с помощта на баба Донка. Понеже в момента съм на работа, та не мога с точност да си спомня какво има още за изпращане. Но каквото и да е - слагам всичкото в един плик и го нося утре вечер; като го получите, дай Боже безпрепятствено, тогава по телефона ще се дообясняваме. Накъся и времето, а пък аз не съм свикнал всичко да върша на юруш в последния момент. За това е най-добре да приключвам на тоя етап с писателската си дейност - казах най-важното, останалото ще обсъждаме по телефона.
Като ви целуваме и прегръщаме най-сърдечно, пожелаваме ви само здраве, спокойствие и дълголетие - предайте също поздрави на всички наши и ваши общи приятели и познати. Обичаме ви много и непрестанно мислим за вас: малкото Неси, мама ѝ Дана горкана, нашата обща баба Донка и аз – дебелогъзестият, бузест ваш пораснал вече посерко...

Австралия - Януари 2009