Страници

вторник, 12 декември 2017 г.

Писмо No 34 (III-V.2009)

Мили наши мамо и тате (наред с бабо и дядо - естествено...); булки млади и напети, жени (проклети…) на побратимите наши клети!

31.03.2009 – Както се вижда от датата на писмото, отикахме на бърза ръка първото тримесечие на годината. Къде с малко зор, къде пък без хич – влязохме вече в новия месец (почти). Независимо от напредналото календарно време, аз продължавам моята безкрайна изповед под формата на този необичаен писмен монолог, наситен с разсъжденията ми върху новини и случки до и към настоящия момент; със злободневките на нашето пъстро ежедневие обаче, баш сега няма да ви занимавам, за да не се тревожите излишно – нали мисля изключително и само за вашето спокойствие в тази малко понапреднала “златна” и почтена възраст...
Предишната си творба разпечатах на служебния принтер в работата – никак не обичам да хабя моето собствено мастило в къщи; то стои само за зор-заман, а пък така получавам и някакво нищожно душевно удовлетворение, че все пак сме ударили келепира и сме спестили нещо дребно, поебвайки дълбоко маститият задник на капиталиста – ярък представител на световния империализъм. От друго място обаче с абсолютна сигурност изтича много повече, но ние повече се радваме на малката аванта, отколкото да страдаме за голямото, което вече сме изгубили. Това е една много елементарна скъперническа философия (вероятно само лично моя), но понявга си разнообразявам сивото ежедневие със спомени от миналите социалистически времена и прекрасно се забавлявам само като си помисля каква помия съм преплувал и в какви лайна газил... Отплеснах се малко, простете – та значи, малкото книжле-писмо го направих още в четвъртък; до това време бях нагласил вече и дисковете, определени за изпращане. Вечерта записах и последните снимки на един диск, с оглед пакетът да се запълни до горе.
В петък вечерта Нолин и Уоли идваха у нас на гости. Те трябваше да стават много рано на другия ден, за това не сме осъмвали, както се случва обикновено – друг път все осъмваме с тях в сладки приказки и наливане с каквото там Бог дал на софрата. После прибрахме масата и легнахме веднага. Отначало седнахме отвън на двора, обаче един внезапен валеж, дошъл сякаш като из облак ни натика набързо вътре, където продължихме с провеждането на тържеството. Иначе валя дъжд през цялата нощ, който хубавичко напои жадната земя. Само че тук, колкото и да вали от небето, количеството влага никога не е достатъчно – е, все пак не е като да се хаби водата от чешмата, че пък да ми я мерят и с водомер.
На другия ден Ванеса нямаше урок сутринта, както се случва по рутинната програма. Учителката била нещо възпрепятствана и се разбрахме ние да заведем малката музикантка при нея. Същият ден тя (за другарката ѝ говоря) акомпанираше на сватбените церемонии в онази катедрала, та урокът ни се състоя едва като приключиха официалностите и след сватбения марш на края. Ние вечерта щяхме да ходим у Ваня и Бранко, та разгеле отивахме към Бризбън - заведохме Ванеса на урок и от там отидохме у Бранкови.
В дома на приятелите ни уж не се бяхме събрали чак толкова много хора, но пък наброявахме достатъчно като количество, за да разкудкудякаме целия квартал, че и съседните махали в околовръст. Ние спахме у тях и на другата сутрин, заедно с още едни техни гости и наши общи приятели, отидохме на излет в Балкана. Тук отварям малка скоба, пояснявайки причините за главната буква “Б” в думата Балкан. Всеки път, когато изписвам това прочувствено понятие, с носталгия си спомням за нашенската Стара планина и родния Балкан, та поне чрез главната му буква оприличавам местните възвишения като нашите. Иначе последните нямат нищо общо, освен горите, но пък за всичките тези години на изгнание, ако не търсех някаква прилика и аналог между емблематични нашенски понятия и природни забележителности, червеите отдавна да са ми огризали кокалите, дълбоко заровен в тукашните трапове и траншеи (гробовете им визирам, за по-недосетливичките). Водих групата по разни пътеки и гори, посетихме водопадите, където сме ходили и с вас (на “Тамбурини”, както майка наричаше това място). Цял ден обикаляхме като въртоглави нагоре-надолу из корията и добре, че взехме всичките остатъци от вечерта – горе на поляната и в края на разходката си направихме една знаменателна софра, та доядохме манджите вместо да се дават на прасето. Времето беше много хубаво, макар че по едно време прикапа за кратко - иначе беше слънчево, дори горещо на моменти. Много народ беше излязъл него ден нагоре по баирите (и това не е чудно - всичките дирят прохладните усои на горската дъбрава); навсякъде беше пълно, места за сядане няма, паркинги няма - абе, цареше едно изобилие от нямане! Само че ние и в такива ситуации сме свикнали да се нагаждаме и нищо не попречи на доброто ни настроение - прибрахме се чак привечер, свирихме с Ванеса и се разпределихме по одаите.
Вчера седмицата започна както винаги с омразния си понеделнишки ден - всеки зает и нагърбен със своите съответни задачи и семейни задължения. Единственото, на което сега се надяваме и което предстои като мероприятие в непосредствена близост е рождения ден на Нени. Той каза, че в неделя ще дойде сам - най-вероятно ще отидем някъде с него. Този път Даниела е на работа и през двата почивни дни - в събота е втора, а в неделя първа смяна. Но пък щом си дойде и излизаме, освен ако до тогава не решим да седнем на двора - все още не знам кое как точно ще бъде организирано, нито пък това има някакво съществено значение за и без друго скучния ми разказ.
Следващото по-далечно мероприятие ще бъде кратката ни почивка, която с няколко приятелски семейства сме си организирали по време на почивните дни за Католическия Великден. Но за това ще стане дума едва като наближи - сега ще ви занимавам само с непосредствено близки факти и събития, защото никак не обичам предварителните планове, особено безпочвените (като например онези, петилетните насрещни планове по времето на социализма, които обикновено се претупваха за три години и според които винаги излизаше, че ние отдавна сме надскочили сенките си и по всички показатели сме задминали загниващия капиталистически строй – каква гнусна лъжа и неописуема измама!).
Вчера Даниела пак наготви една войнишка бака със супа, та съм отсипал едно канче за моя малък Неничко – да си хапне детето нещо готвенко и благо, че кой го знае какво яде като е сам. Чакам го всеки момент да дойде до офиса и да си го вземе, при което и ще се видим – макар и за много кратко, но пък колко му трябва на един татко, за да е щастлив през сълзите си, които пролива всяка нощ и всеки ден подир своя собствен син...
03.04.2009 – А ето и последният анализ за тази седмица, който обикновено ви поднасям в петъчните дни. До този момент нищо кой знае какво не се случи, което е добре за отбелязване. Както казват англичаните: когато няма никакви новини, това също си е добра новина (в смисъл, щом липсват лоши новини...). А пък най-добрата новина в конкретния случай е, че нашият калпазанин Нени най-после започна работа, считано от вчера. От неговата Агенция по заетостта го изпратиха на един съседен остров, където с още неколцина тутманика като него ще чистят пясъка на плажа. Преди няколко седмици в акваторията на нашите географски ширини се разрази един много силен ураган, който предизвика корабокрушението на някакъв товарен кораб. От борда му във водата изпаднаха 30 контейнера с някакви силно токсични соли и химични вещества – водолазите продължават най-усилено да ги издирват със сондите си, с които минават буквално през всяка гънка по дъното на океана. Тях специално рано или късно ще ги извадят на повърхността и най-вероятно съдържанието им ще бъде пожертвано, в случай че се окаже негодно. Не е изключено пък и да продължат употребата на превозваната стока за целите, за които поначало е била предназначена. Корабните контейнери са херметично изолирани и издържат на много високо налягане воден стълб, преди да се смачкат като цигарени кутии до неузнаваемост и в този си вид на самоунищожение да легнат погребани завинаги в тинята на морското дъно; говорим за огромни океански дълбочини, до които трудно се стига или пък изобщо не се достига. Докато изпопадалите и потънали на по-плитко “опаковки” обикновено се възстановяват напълно и стоката в тях остава непокътната. Думата ми обаче беше за друго, а аз както винаги се отплеснах в странични приказки, за което прося извинение. Наред с капичналите се в морето контейнери с химикали, авариралият кораб изтърва и стотици тонове с мазут (суров нефт), който също е превозвал в цистерни някъде из дълбините на трюмовете си. Това огромно нефтено петно тръгна към бреговата ивица на слънчевия щат и по пътя си продължава да предизвиква нечувани проблеми не само от екологично, но и от чисто комерсиално естество. От съображения за сигурността на населението, компетентните власти ведно с отговорните инстанции затварят цели плажове и хората почват да избягват тези силно замърсени местности – в следствие на което пък пазарът автоматично спада до точката си на замръзване, бизнесите закъсват до степен на фалит и всичко останало, свързано пряко или косвено с тези фактори отива на майната си. Именно в тази връзка, щатската управа на местното правителство изпраща стотици хора в най-застрашените райони, за да прочистват замърсяването, предизвикано от корабокрушението, като нашият малък герой беше щастливо попаднал в една от тези ударни бригади. Аз лично това си го представям и отъждествявам като спасителните операции по време на силен и обилен снеговалеж в родната България. От Профкомитета раздават гребла и лопати, торбички с морска сол и сгурия – тружениците зарязват своите станове, стругове и фрези, работниците захвърлят пили, отвертки, тесли, чукове и дружно излизат по тротоарите на борба със снежната стихия. Единствената грешка, който допуснах в случая бе тази, че вместо на работническата класа, тази спасителна дейност обикновено биваше поверявана на хайлазите от Личен състав, Планов отдел, Счетоводство, с най-масовото участие на ИТР-кадрите – конструктори, инженери, чертожнички и архиварки. Амчи то излезе, че в Австралия положението е почти същото, бре – с тази малка разлика, че тук хвърлят безработните на плажа (вместо работещите на паважа…), които въоръжени единствено с кюмюрджийски лопати от най-голям калибър и разгърнати във фронтова верига като за последна атака, започват енергично да изриват отгоре пясъка и заедно с мазута да го тъпчат в чували. Една фадрома върви непосредствено до тях и събира чувалите в кофата отпред. Само не знам от там насетне къде ще ги карат: ще ги заровят там на острова ли, ще ги прехвърлят на континента ли - не ми е много известно. Това “оздравително” екологично мероприятие ще се провежда в продължение на няколко седмици, предполагам (просто защото районът е твърде обширен – хич не прилича само на плажа в Китенския залив “Атлиман”, че да го ошеташ за един следобед – тук говорим за едни безконечни разстояния като между пристанището на Ахтопол и носът на Калиакра, да речем). Неничко (спасителят наш, екологически…) ще работи 7 дни без прекъсване – само ще ги разпуснат за Католическия Великден и после пак заминават на акция. Седем дни работят, три дни почиват - нещо подобно ще му бъде схемата на сменния режим. На острова ще спят в някакви временни бараки, ще се хранят на полеви условия и ще трупат “кариера” - работа хем “доходна”, хем пък и “престижна” (прощавайте за саркастичната ми, изпълнена с огромна доза горчивина ирония...). Най-важното от всичко е, че ще им плащат подобаващо и Нени няма да се шляе като безпризорно псе по улиците. Като се завърне от този санаториум, ще има да разказва кое как е било... Вчера обаче калпазаните не са работили, защото валя дъжд непрекъснато през целия ден.
След като така изневиделица Неничко започна тази негова работа, ние своевременно отложихме празнуването на рождения му ден за неопределено време – нека първо да свърши поставената от правителството задача, тогава пак ще мислим какво да правим с празненствата. Аз пък ще използвам времето на тези дни, че да се завъртя малко из къщи и да посвърша нещо полезно. Партита и моабети не са предвидени, защото Даниела ще работи през иначе почивните за нормалните труженици събота и неделя. Довечера тя ще ходи на някакво служебно тържество с колежките си от работа, а ние с малката Ванеса ще свирим и ще се бавим из дома самички. Утре Неси има урок, а после ще излизаме – около нас постоянно се развиват разни странични дейности и никога не може да ни бъде скучно; чудя са на някои, като кажат: “Свършил/а съм си всичко – нямам какво да правя!” А ве, ей! – работата никога не свършва, бре будала такава; от мен да го знаете. Свършиш ли си един път работата, значи за ковчег си вече…
Аз по телефона, ако забелязвате по тона и интонацията на гласа ми, съм доста лаконичен, празен и не особено словоохотлив в приказките си - съобщавам само повърхностно за ежедневните факти и събития около всички нас. Не се учудвайте и не се тревожете: просто не искам да ви развалям удоволствието от прочитането за тях в писмото ми, където последните са описани дори и с най-малките, често твърде излишни подробности.
Гласим се от края и за кратковременната ни екскурзия от петъка на другата седмица, тъй като тогава се падат четири поредни почивни дни; от Бога дадени, така да се каже. На въпросното място ще се окажем една внушителна група от сънародници и близки приятели - почти всички участници в Новогодишното тържество, което пък проведохме по-миналата година в онези вили на “Хей Балкан, ти роден наш”. Този път само Янкови ще отсъстват от всенародното мероприятие на етническите българи поради заминаването им за Нова Зеландия. Те са живели там няколко години и имат доста приятели и познати - сега им отиват на гости за почивните дни, че да се осерат от ядене и пиене, както едно време са го правили (ние също няма да останем по-назад от тях).
Други новини от тази част на Планетата няма - всичко върви и животът си тече (изтича по-скоро...) по обичайните канони и неписани закони без особени сътресения и препятствия; е, поне за сега. Радваме се много, когато се чуем по телефона - аз имам възможност да ви се обаждам и всеки ден даже, но времето все не достига и това ме възпрепятства, осуетявайки добрите ми намерения. Ще гледам по-често да го правя, за да сме спокойни всички: вие за нас, а и ние за вас. В понеделник, съгласно установената традиция ще продължа с описанието на почивните дни, за които както вече знаете нямам абсолютно никакви планове; а това малко ме плаши...
06.04.2009 – А ето го и репортажа за изминалите почивни дни. Почвам подред и в хронологичен ред - още от петък вечерта; въпреки, че нямам нещо изключително в актива си, с което да се похваля и да блесна пред света.
Прибрах се в къщи необичайно бързо. Пътуването ми отне съвсем малко над час време, защото нямаше много движение по улиците. Точно тогава се провеждаше някакъв важен (за запалянковците…) мач на един от стадионите и подивялата от спортна злоба паплач се придвижваше бавно нататък, като с това им стълпотворение задръстваха други пътища, които за щастие не бяха в моята посока. Това до голяма степен облекчи пътуването и аз още в 17:30 си бях вече в нас (не ми се беше случвало от месеци насам – усещането е направо прекрасно, почти оргазмично, ако такова сравнение съществува в природата). Даниела трябваше да излезе за своето служебно тържество към 19:00 - ние вечеряхме до това време, закарахме я до клуба и се върнахме да свирим. После Ванеса си легна, а аз дремах пред телевизора до 23:00, когато ходих да прибера обратно майка ѝ от ресторанта.
На другата сутрин денят започна с малко репетиции преди да дойде учителката. Урокът мина успешно и аз излязох, че нещо трябваше да купувам - помотах се по тържища и дюкяни, нищо не намерих от това, което търсех и се прибрах в колибата безславно като първобитен човек без дневния си улов след неуспешен лов. До този час вече Даниела пък трябваше да излиза за втората си смяна на работа, а ние с малкото останахме да се въртим из нас. Аз започнах да се занимавам на компютъра и да сглобявам филмите от Нова Зеландия; Ванеса през това време свири, чете книжки, забавлява се сама с нейните ръкоделства и вече накъселият следобед се изтърколи за един кратък миг. Вечерта аз готвих - Даниела ми беше приготвила да изпържа едно кисело зеле, както и няколко свински мръвки за аромат. Нарязах си няколко домата и с една скромна каничка мастика, търпеливо и незлобливо зачаках пристигането ѝ. През това време Ванеса се наяде и легна, а аз останах да гледам някакъв тъп филм по телевизията, който съм гледал милиони пъти преди това, но всеки път го гледам като нов, защото нали вече ви казах, че е тъп (а може би пък тъпият да съм аз, щом не съм му запомнил репликите по сценария). Така безславно мина съботния ми ден, който би било срамно да описвам поради отсъствието на всякаква тръпка и емоция (освен предизвиканата от едва втората каничка с мастика, която чак тогава ме приведе в хоризонтално положение и след като видях дъното ѝ сухо, последната тутакси ме хвърли в постелите единствено за блажения ми сън).
В неделя Даниелчето, горкото пак ходи на работа - този път то беше първа смяна и излезе много рано. Аз също станах с нея, за да пооправя малко къщата, че вечерта я бях зарязал като курник, барабар с мръсните чинии, хвърлени и струпани накуп в мивката. За да намеря кое къде се намира в тая навалица и неразбория от мазна кухненска посуда, първо трябваше тях да измия – дрънкането на порцелана по тенекията на умивалника не предизвика никакви усещания у подрастващото поколение; щом обаче почнах да чукам яйцата за палачинките, малкото усети шума с музикалните си ушенца и тутакси цъфна при мен в кухнята. Рекох него ден да ѝ направя малко по-специална закуска - стига съм я тъпкал с тези еднообразни попари от бисквити и мляко. Като втасахме със сутрешните ритуали, всеки от нас се залови със своята дейност. Аз пак подлегнах компютъра и филмите, а Ванеса се зае с практическите си упражнения по свирене и изучаване на музикалната теория. Така мина целия ден, та чак до вечерта. Даниела си дойде от работа - спа, чете книга, шета, пра и простира, а през цялото това време аз бях неотлъчно до компютъра. Направих първата част на филма; втората е почти завършена и има само още един малък отрязък, който трябва да се сглоби. Както личи, тази екскурзия ще се разпредели в три самостоятелни диска, с продължителност от близо два часа за всяка серия. Надявам се да е станала добра продукция – това ще видим чак на официалното ѝ представяне пред широката публика...
Иначе работната седмицата започна, както винаги с начало днешния шибан понеделник – единствено обаче фактът, че ние още в четвъртък следобед потегляме на екскурзия, за мен е напълно достатъчен да предизвика малко по-приповдигнатото ми настроение, дълбоко осъзнавайки, че настоящият понеделник не е пък и чак толкова шибан, колкото си го помислих че е, когато сабалам с подчертана мъка си надигнах главата от възглавницата на топлия семеен креват. С Неничко също се чухме снощи, което допълнително нивелира нервните ми окончания в кухата лейка - той ще си дойде от острова по всяка вероятност още в сряда за предстоящите празнични почивни дни, които официално започват в петък. Дали обаче пак ще се връща на тази негова работа, не се знае още - ще разберем допълнително като се видим.
Снощи получих тревожното ви съобщение за смъртта на скъпият наш и незабравим чичо Тошко Шкодров - жалко за добрия човек; пореден тежък душевен удар и погром след загубата на приятел, близък, роднина и съратник. Огромно множество от спомени изплуваха пред мен като на лента - от почивките ни по морето, от походите ни по Балкана и като колеги вече в добрата стара “Електроника”; да не говоря пък като по-малък, още от най-ранните си детски години. Че от лозето ли нямаме спомени, че от къде ли не? Веднъж пълзяхме нагоре по Пеещите скали с него, заедно с чичо Ваньо Киселенков и ние двамата с татко, а той все подвикваше отзад: “Зор, зор, ама берем рахат!” Ами защото на никой от нас не му се катери нахалост по баирищата, ама пък на равното поне - тогава бива... Е, сега и той ни напусна вече. Много се намъчнявам, когато трябва да правя подобни мрачни равносметки и тъжни анализи – въобще, животът комай не е измислен много добре и според мен, иначе безупречният Господ има доста съществени пропуски в конструкцията му; ама върви го променяй де, ако си нямаш работа... Бог да прости добрият ни семеен приятел – жалко за всички нас, които скърбим наред с близките му…
Тази сутрин получих и едно писмо от Митко Пенджерков – той каза, че са идвали с Ася до Габрово, специално заради тъжния повод покрай погребението на чичо Тошко; те също бяха много близки с него и семейството му. Похвали ми се, че много се бил зарадвал на подаръка от татко - бурето за ракия! Амчи разбира се, че ще му го дадете - аз прекрасно си го спомням, едно малко такова; само 15 кила течност май че събираше, та може да му се наложи и три пъти да го пълни през годината, в зависимост от интензитета на потреблението им. Дали даже не ни го прави един майстор-бъчвар в Лъката - дюкянчето му беше баш срещу фурната на площадчето, няколко къщи по-надолу; гледам, че на мястото на тая фурна сега са вдигнали сградата на милицията, бял ден да не видят дано... Е, може и да бъркам малко в носталгичните си трепети, но пък ясно си спомням, че ние сме ходили в този район и то именно с тази цел - за набавяне на буре! Митко също обеща, че ще го напълни с ракия и като му отида на гости в София, ще почерпи от отлежалата - абе аз пък дали да не го проверя: държи ли си на обещанията или само се ебава с мен? Ох, пиле да съм, че да прехвърча – мамка му...
09.04.2009 - Пиша датата и си спомням, че днес Албенчето навършва 40 годинки. Нека да ни е жива и здрава, за сега само със задочните ни благопожелания, а ние отделно довечера ще ѝ се обадим по телефона, че да я поздравим за празника и нейния “окръглен” вече юбилей. После естествено ще звъннем и на вас, за да си помълчим взаимно. Днес, макар че все още е само сряда ще направя краткият си аналитичен обзор на късата седмица, тъй като утре по обяд ще се видим набързо с Нени, ще ядем нещо на крак в някоя закусвалня или пицария, ще направим малък локален пазар и ние вечерта потегляме. Фактически той ще си дойде от острова още довечера - снощи говорихме по телефона с него, но забравих да го попитам дали ще се връщат на работа и след празниците. Сигурно ще ги върнат, защото поради лошото време те и без друго нищо не свършиха там, за каквото уж бяха командировани (заточени). Постоянно валяло, каза Нени - едва днес просветна малко, но от утре прогнозата е пак да се подмокри.
Иначе други съществени новини и събития няма около нас - сега тази наша предстояща малка екскурзия/почивка е стъпила на първа позиция от дневния ред и това е единствената ни тема за приятни разговори. После пък ще дойде Великден - яйца ще рече да се боядисват, ще ми се и на черква да отидем в събота вечерта, а може би и в неделя сутринта. За неделя следобед има планирано едно предварително мероприятие в ресторанта на българката, където да уточним евентуалното празнуване на моя 50-ти юбилеен рожден ден (ба мааму – че кога пък одъртях толкова бързо?). В същото време българското землячество е организирало всеобщ празничен пикник в Бризбън, та не се знае на къде ще наклонят везните и къде ще се замъкнем в крайна сметка. Във всички случаи паркет няма да набивам, нито ще боядисвам - амчи нали е празник, свят ден уж...
Както сами усещате и вече се досещате, липсата на факти и събития определя и краткостта на това мое мимолетно включване. Надявам се като се върнем след празниците, да имам повече наличен материал за синтезиране и описване. Аз и там ще си нося компютъра, но дали ще имам време за писателско творчество - не съм много сигурен. Доста паплач се събираме и ще бъдем в постоянен контакт с останалите, а и все някъде ще се ходи, нещо ще се прави и се съмнявам, че ще ми остане време за писане. Но даже и така да е, щом се върна на работа, ще отворя нова страница в настоящата ми стара история. До тогава се надявам вие да сте получили нашата малка пратка, заедно с дългото и обширно писмо; искам да се радвате на всички филми и снимки, които също са част от нашето напрегнато ежедневие.
14.04.2009 – Хайде, пак сме на работа - снощи се завърнахме живо-здраво от екскурзията и днес е един такъв никакъв ден, според моите качествени преценки. Не е шибан, защото не е понеделник; но пък дори и да е вече вторник, последният се явява в качеството си на първият работен за седмицата след дълга поредица от хайлазуване и лентяйство, а това автоматично го уеднаквява с останалите понеделници. И отново добрата новина е, че тази седемдневка ще бъде в по-съкратена форма, започвайки с един ден по-късно.
Таман дойдох на работа и докато си погледна натрупалата се през почивните дни кореспонденция, да прегледам злободневните материали из Интернета и още някои други странични и чисто лични дейности, компютъра ми взе че изгоря. Е, не съвсем в буквалния смисъл с огнени пламъци и яко дим, ами само екранът му нещо взе да става на едни цветни вертикални линии, без моята персонална намеса. Изключих-включих няколко пъти с надежда повредата да се оправи от само себе си, но кутията не рачи да възстанови първоначалния си образ. Именно тогава вече получих и своето истинско облекчение (нещо подобно като да си имал няколкодневен запек и изведнъж да се освободиш от товара с мощен тласък и звучен пърдеж) - по моята скромна преценка на запознат с подобна техника, поражението щеше да бъде голямо и почти катастрофално. В настоящият момент аз с особено задоволство и видима наслада ползвам компютъра на нашата млада и красива секретарка, която пък днес за щастие отсъства – в нейната кантора обаче мога само да се ровя из Интернета, да си пиша мои лични документи и да се занимавам “легално” с всичко друго, но не и с чертежите, които се чакат да излязат от моя страна. Чертожната програма, на която работим по проекта е инсталирана само на компютърните станции, които имат пряка връзка с конструкторската документация. Останалите компютри на простолюдието със синекурните позиции (закупчици, секретарчици, счетоводителки, деловодителки и друг помощен персонал) са оборудвани само с най-необходимото и елементарно програмно подсигуряване, достатъчно да получават Електронна поща, да имат достъп до Интернет и да пишат/разпечатват най-различни документи. Така, при тази извънредна ситуация и в условията на пълно безхаберие от моя страна, сега започвам подробното описание на изминалите няколко дни. Преди това обаче само с две-три думи ще опиша “динамичната” си сутрин, в която освен дето смених задните гуми на колата и се видяхме с Нени за по-малко от 5 минути, нищо друго съществено не ми се случи (поне до настоящия момент в 11:10 местно време...).
Значи - в четвъртък след работа (около 17:00), аз се срещнах с Даниела пред къщата на Игор и Дарина. Офисът, където работя се намира в непосредствена близост до тях - само през една улица (не бе, мръсници – какво пък си помислихте сега? - никога не съм прескачал в обедните си почивки през оградата им, нито през плета им, нито пък съм им влизал в двора; аз жена на приятел не барам, освен ако тя сама не ме прелъсти и изнасили). Те също се бяха нагласили да потеглят още същата вечер заедно с нас, но се забавиха с половин час, докато се оправят с товаренето на багажи и провизии. За разлика от тях, ние бяхме експедитивно готови за тръгване - като дори толкоз много експедитивни, че на тръгване от къщи Даниела беше забравила половината неща в хладилника (главно хранителни стоки от първа и по-второстепенна необходимост, а за връщане обратно не можеше и да се помисли: от нас до тях е 80 км...). Сланината забравила, яйцата забравила; киселото ми мляко дето беше за салатата от марули, маслините, сиренето и още няколко артикула, на които вече не помня съдържанието също бяха забравени. Е, барем хляба беше взела и две дини повлякла подире си, га че ще вървим на жетва. По дългото близо 400 км трасе, завалийката си спомняше периодично какво беше забравила в къщи, което дойде почти с честотата на “На всеки километър”. Тези сериозни пропуски в подготовката на екскурзията бяха свързани с многократни спирки по пътя: от едно място купихме яйца, от друго домати и разни салатни произведения, но нищо не можеше да замени нашите стоки, които стояха безмълвно и най-чинно подредени по рафтовете на хладилниците – уж готови още от вечерта за натоварването им в колата. Впоследствие обаче този факт се оказа изцяло в наша полза, защото толкова много храна остана и без друго, че ние ако и нищо да не бяхме носили с нас, пак гладни нямаше да останем. При тази голяма банда, която представляваше компанията ни, всеки беше помъкнал такива внушителни количества от хранителни запаси, като че ли там щяхме да посрещаме второто пришествие и едва ли не влизаме във война с китайците! Е, те на това му се вика криза - от която да ти растат гъзът със шкембето и дебелее още вратът...
Най-после тръгваме - ние караме и фучим спортно напред, Игорови с караваната пъплят отзад на някакво време малко след нас. Естествено в този час на деня попаднахме в задръстването на всички останали летовници и курортисти, които също като нас бяха решили да напускат града още същата вечер. След 2 часа време по хронометър и пропътувани едва 40 километра като разстояние, пътят най-накрая се прочисти от навлеците и ние започнахме да се движим като същества от 21 Век, а не като първобитните хора, дето само са пълзели из пещерите си навремето. Едва в 22:30 пристигнахме в къмпинга и шумно се настанихме в бунгалото - не че спестихме кой знае колко много време, но пък чувството, че на другия ден се събуждаш като курортист е друго, вместо да станеш сутринта рано с мисълта, че от там насетне те очакват 400 км гневно пътуване, в следствие на което половината ти ден вече да се е прахосал по пътищата. Защото в интерес на истината трябва да отбележа, че останалата група от туристи пристигнаха едва привечер, току за аперитива; нали го знам аз какво е – дребни деца, приготвяне на закуски, туткане, врътня покрай тях; човек и много да иска, та пак барем до обяд не може да тръгне от потриване. Отделно от всичко и самото място не е толкова близо – аз споменах разстояние от 400 км, което е малко грубичка и леко завишена преценка. Но пък и точните 370 км като път си изискват едно средно време от 3-4 часа на непрекъснато пътуване - по какъвто и начин да се движиш, без излишни спирки и пикане. Ние вечерта по трасето също направихме една кратка почивка за подхапване, но аз самият ритуал по основната вечеря си го извърших чак като пристигнахме и се намъкнахме в бунгалото – дори след като се умириха и духовете около мен; първо пих ракия за възстановяване на душевния мир, после вечерях обилно за заздравяване на разума – легнах и спах като нерез…
На другата сутрин излязохме на разходка из района - къмпингът на Игорови се намираше само на някакви си 10-15 минути ходене пеш, та първото ни посещение беше при тях. Те пък миличките вечерта имали проблеми с разпъването и укрепването на караваната, та бяха духнали свещта чак в 02:00 призори. Сварихме ги още да си пият кафето - дорде поиграхме с него малко табла и то стана пладне. Наслагахме печивото на скарата и моабетът започна още там и от обяд. Постепенно започнаха да прииждат и другите екскурзианти - Миленчови, Краси и Светла, Емо, Роси и останалите. Хайде, привечер вдигнахме цялата тумба и циганският ни табор се премести в нашия къмпинг, където имаше повече условия за посрещане на големи групи хора; там беше обособена специална територия за провеждането на по-внушителни празненства, под навес в случай на дъжд и въобще всичко беше малко по-добре устроено, отколкото в другия лагер. Грачихме и вихме като батлани до сред нощите - как ни издържаха останалите летовници без да се оплачат на полицаите от нас, не ми е много ясно; явно жилави и търпеливи хора са били. На края утихнахме и се разотидохме по квартирите, ама така и не знам кое време беше станало – във всеки случай, слънцето не се беше подало още; през тъмната част на нощта трябва да е било…
Следващият ден, още от вечерта беше определен за риболовен “полуден”, обаче Игор постави почти смазващи и непосилни за изпълнение условия във връзка с по-ранното му начало - когато ние с Краси едвам се дотътрихме до мостика малко след 09:30, рибата я бяха вече пренасочили по други канали и там беше останала само водата. Ентусиастът Игор също си бе умирисал куките и ръцете на стръв и умрели червеи, ама и неговата кофа беше празна - хем беше станал в тъмно и отишъл още с изгрева там (понеже независимо че е руснак, той не пие така свински като нас, българите). След тези жалки и отчаяни опити за риболов, всички въдичари си разотидохме по къщята.
До това време Даниелчето се беше вече курдисало при Дарина пред “шатрата” на сянка и двечките много оживено люпеха семки, закупени от руския магазин като храна за папагали и се надпреварваха коя по-напред ще напълни с фасове бурканчето от детски храни пред себе си (вместо пепелник). Краси беше решил да води големите батковци да карат картинги и аз с готовност се присъединих към спортната им група. Изкарахме почти целия следобед във висене на опашката първо да влезем; повъртяхме се 20 минути по пистата и то пак стана ракиеното време. Прибираме се целите вонящи на бензин, с множество мазни петна по най-новите ни дрешки, но пък чувстващи се като Майкъл Шумахер след поредната му победа във Формула 1. За дечурлигата това беше тема на разговор и обсъждане в продължение на една цяла нощ (до следващото ни ходене...), а ние старците пак събрахме пейките и масите на закрито под навеса, с което дадохме ход на втората серия от земляческия ни сбор. В този форум взеха участие и нови попълнения, допълнително пристигнали при нас – както може да се очаква, всичко мина най-тържествено и весело. Агитката ни се разтури пак по малките часове на нощта, след което легнахме като давени във варница котки и котараци...
Следващият ден беше неделя - още от сутринта обещаваше да бъде топъл, слънчев и приятен. Децата вече почнаха много да напират за отиване към морето и игри по пясъка на плажа, та една смесена групичка от татковци и майчици, барабар с по-ситните ни изчадия заминахме на разходка из района на залива. Намерихме няколко малки лагуни, където се потопихме в хладната вода, повървяхме за разтоварване, поразходихме се малко и точно на обяд се видяхме с останалите “на сухо” участници в една бирария на пристанището. Там утолихме жаждата - кой с бира, кой с лимонада; на когото каквото му прилича и му се полага по устав... Взехме решение отново да заведем децата да карат картинги и аз пак се включих в сдружението им - този път заедно с Ванеса. Краси повлече и Светла, а тя пък и малкия разбойник, та на входа ни дадоха отстъпка като “многодетна” група. Сценката с чакането на входа се повтори, като този път освен батковците имаше и други “дразнители”, па макар и по-дребни... Най-накрая се добрахме до количките - там имаше и двойни картинги, с две кормила, които са много подходящи особено за дребосъците, мислейки си че и те управляват спортното возило като по-големите. Ванеса цялата сияеше от радост и беше на седмото небе от кеф - толкова щастлива е само, когато приключва със свиренето и отива да си ляга!... Докато се приберем от пистата, останалите дневални от почиващата смяна бяха вече почнали да режат домати и лук за салатите, а една от послушниците дори месеше кайма за кюфтета – въобще, ролите и задачите бяха разпределени по братски и всеки си носеше службата бодро и уставно.
Нея вечер беше прощална така да се каже; отпразнувахме и Цветница по подобаващ начин и с подходящ ритуал. На софрата имахме две именнички, та не сме си хабили наздравиците съвсем без повод. Докато поринем боклуците след основната група посетители, които си тръгнаха малко по-рано, то пак стана среднощ. От едно съседно бунгало вече “любезно” и доста настоятелно ни приканиха към приключване с тържествата, защото колкото и да пазим тишина, ние сме си влудяващо гръмогласни; а пък да надкудкудякаш 20-30 сдружени земеделеца, седнали да се наливат с ракия на една обща софра, първо изисква много опит, голямо търпение, но най-вече силен и мощен глас като моя, например – в такива и подобни случаи мен никой не може да ме надвика...
Така с раздялата ни вечерта, сложихме край на този малък излет, който премина много весело, неангажиращо и спонтанно. На следващия ден всеки поемаше по собствените си пътеки обратно към дома – с някои общи приятели се прегрупирахме и пътувахме заедно до места, които представляваха интерес из околностите. Ние зор нямахме никакъв да се прибираме рано, така че денят си го уплътнихме в пътуване и опознаване на “родния край”. Почти през целия ден се изливаше пороен дъжд, който затрудняваше и забавяше движението по пътищата в глобален мащаб. На много места газихме из наводнения, минавахме през излезли от коритата си реки и потоци - обаче мъглите и всеобщата подгизналост от вода не успяха да помрачат нашите най-пресни спомени от предишните дни. Дори напротив - аз много се радвах на дъжда, защото ми изми идеално колата и сега е по-лъскава и от нова дори. Е, от някъде даже се стече малко водица и прокапаха няколко капки по арматурното табло, ама сега няма да се спирам на този факт като на съществен дефект - защото пък ако това беше някой “Москвич”, отдавна да се беше напълнил до покрива от местата, през които минахме и локвите, които изгазихме. А пък че се проточили две капки вода в трандафорите на Даниелчето, приех го за чиста случайност, предизвикана от екстремните условия на движение...
След като скиторихме цял ден по сокаци и паланки, в 18:00 отново се събрахме пред Игорови, които също току що си бяха пристигнали. В техния двор бяхме оставили колата на Даниела, която само се прехвърли на нея и продължихме към нас - бяхме прекалено изморени, гладни и жадни, за да оставаме “на кафе”, както Игор настояваше; нали знам аз как стават тези работи - щеше да се стигне и до преспиване у тях... Така ние след още един час си бяхме вече в къщи - разтоварихме багажериите, разпределихме едно-друго по места (пранета, хранителни остатъци и отпадъци), ядохме много бързо, почти в движение и веднага легнахме пребити.
Та, ето как преминаха тези наши толкова почивни дни – сега имам нужда да си почина от почивката. Компютърът ми все още не е сменен с нов или пък да са поправили стария; ще изчакам безмълвно още малко и ще си ходя – аз основната работа си я свърших (че нали писах до напред…). От довечера отново възобновяваме свиренето с Ванеса и упражненията ѝ по теория на музиката. Съвсем скоро тя ще участва в друг концерт - за там пък подготвяме едно парче на пиано. А за всичко останало, което съм пропуснал да отбележа, ще стане сигурно на дума в следващите дни като календарно време и в следващите редове на писмото, като моментна част от прозата. Довечера ще ви се обадим и по телефона - искам да узная повече подробности, след като разбрах че вече сте получили нашия малък колет...
20.04.2009 – “Христос Воскресе! - Воистина Воскресе!” Макар и с ден закъснение (защото вчера беше Великден...), позволявам си да ви поднеса нашите пожелания за много здраве и дълъг живот на този най-светъл Християнски празник! Нека Бог ви благослови и бъде винаги вашият верен спътник и най-мъдър съветник! А пък моят разказ отново ще започне от миналата седмица, в която не остана много време и възможности да се пишат писма. Добре, че поне онзи ден успях малко по-подробно да опиша кратката ни екскурзия – за разлика от последните дни, които хич не бяха богати откъм материал за събеседване; за това умишлено не съм се включвал чрез своите редовни директни предавания – за какво да хабя излишно мастилото?
Най-голямата ни радост с по-прясна дата беше, че получихме колетчето от вас с боята за яйцата и то точно навреме - Неничко мигновено изяде морените, а Ванеса се радва на филмчето, което сте ѝ изпратили; така всички са доволни и предоволни. Даниела ѝ дава по малко от сладките неща, защото тя също като батко си може да седне и на един дъх да излапа всичко до троха.
Аз реших да тримиря в петък - не ядох и не пих нищичко през целия ден и изобщо не умрях; нито от глад, нито пък от жажда. Обаче вечерта бяхме канени на ресторант по повод рождения ден на Валя (Янковата). Там вече нямаше как да продължа със строгия си пост и да не прегреша с поругаването му – няма да се сърдя, ако Господ не ми прости това своеволие; сам съм си виновен. Подобен ритуал извърших и в събота - тогаз пък докторите ни идваха на гости барабар с Маргото; заедно с тях после отидохме на черква, но хапването и сръбването заеха своето място в уж безкомпромисната ми “диета”. Общо взето моето гладуване стана като по време на Рамадана - агите не ядат цял ден (до залез Слънце...); после като мръкне (сигурно се крият да не ги види техния Аллах…) се набухват здраво и така карат една ли, две ли седмици - не знам колко точно им траят церемониите. Моят случай беше подобен - цял ден не ядох, тъкмо като се скри небесното светило и тържествата започнаха. Ще гледам догодина да съм по-стриктен, обаче това е много трудно постижимо с тая глутница от вълци и вълчици покрай мен...
В събота рано сутринта трябваше да отида да взема Ванеса от докторите, защото я бяхме оставили да преспи у тях - предната вечер деца в ресторанта не сме водили подире си. Тъкмо се прибрахме и учителката ѝ дойде за урока. След това двамата излязохме за малко по нашите търговски обекти, но абсолютно нищичко не купихме - такова пък ялово чудо никогиш не е бивало! Прибрахме се обратно в къщи и заварихме “ударничката” Даниела да тъче на няколко стана едновременно - яйца вари на котлона, паралелно с това ги и боядисва; на другия котлон готви ориза за шибаната дроб-сарма, а във фурната пече още по-шибаната агнешка плешка за вечерта. Отделно от всичко изброено, занимава се и с разни други второстепенни дейности, но всичките свързани с домакинството. А пък на мен от тези блюда буквално ми се повдига още като им подуша мириса из въздуха, дето се разнася изпод капаците на тенджерите– нито дробовата ѝ сарма ям, нито пък агнешките ѝ плешки и бутчета предизвикват моето уважение и кулинарна почит; казвал съм това и друг път, но с риск да не се повторя, сега ще ви го и потретя: аз кълва само на кебапчета и на кюфтета, другите Великденски блюда нещо не ги долюбвам особено, поради което предпочитам Коледата пред Великдена. Няма да забравя как моят приятел Геро една година (бяхме още ученици в Техникума) ме води на сбор в Новаковци – едно малко и китно селце извън Габрово, току след Враниловци и преди Драгановци; баш по средата между двете. Не си спомням вече с точност у кого сме били на гости, вероятно при техни роднини или приятели, но за целта хората се бяха приготвили богато, че и пребогато. Агнета клали и пекли, дроб-сарми готвили, чорби от агнешки главички и дреболийки правили – абе, чудо над чудесиите; няма спор по въпроса и башка две мнения. Добре, ама моя милост е капризна – тя има тънък до изтънченост вкус; агне не яде и търси да боде кюфтета, само че кюфтета йок по масата. Спасението ми беше в огромната купа със зелена салата, с много пресен лук, краставици, репички и маслини, обилно подправена с олио и оцет. Че като наблегнах аз на разкошната селска ракия и за мезе – гася я със салатата от марули. Те ми викат: “Ъмчи йеш, ве мунче - що ни йъдеш? Земъй си и ут ягънциту, тая заран сни гу клали въз туканка, нá - утзади на дръвникя…”, а пък на мене ми се гади и ми идва да си извърна карантията връз калдъръма им по двора. Така карах на ракия и зелена салата кажи-речи цял ден до вечерта. Тръгваме да си ходим – къде ти, обаче? На мен гъза ми залепнал на стола сякаш с туткал мазан, краката ми омекнали като тесто за козунаци; ни мога да стана, ни мога да вървя – прав едвам се задържам. Криво-ляво ме натикаха в Москвича и ме изсипаха пред дома. Подир цяла нощ повръщах и три дни срах зелено, сякаш бях изпасъл една ливада люцерна. Ама нали ви казвам аз, че агнешкото хич не ми понася на корема…
Но, хайде – стига с тези спомени от миналото; да се върнем на действителността в сегашно време. Като видях Даниела така побесняла да снове из кухнята като японски робот, аз тутакси се включих активно да ѝ помагам главно с мъдрите си съвети и властелински наставления – е, ходих да изхвърлям и боклука на няколко пъти, де; тя някаква по-квалифицирана работа така и не ми даде да правя. Едно кьопоолу разджурках и сума други дейности извърших наведнъж, но пък те останаха незабелязани. Вечерта, както вече споменах - дойдоха докторите, по-късно се довлече и Маргото, та моабетът ни тръгна в много добри и най-празнични посоки. Добре, че беше докторшата, че ми изпекла една тавичка с кИфтенца, милата - иначе с таз проклета дроб-сарма и печеното агнешко джоланче, тримиренето ми щеше да продължи и вечерта биля. Малко преди полунощ се отправихме към храма Господен…
В Сръбската черква имаше доста хора - най-много народ дойде след полунощ, но ние бяхме отишли там доста преди това и присъствахме на целия им ритуал. После излязохме в черковния двор, обиколихме го 3 пъти и пак влязохме в църквата. Към 01:30 вече се бяхме прибрали в къщи - докарахме си и една запалена свещица, както е по обичая (не ме питайте как съм я вкарал в колата, че да беше лумнала вътре, щяхме като факли да изгорим всичките богомолци и миряни). Поприбрахме малко кочината, която бяхме оставили след излизането ни и легнахме.
Аз в неделя ходих на битака да си отпусна нервите, че нещо напоследък много напрежение почнах да набирам – диагнозата ми е като на вода в коляното, само че на мен течността ми се сбира в тиквата (а понеже е и куха, та баят много количество поема от разглежданото). На поляната не забелязах много активна търговска дейност; купих само едни батерии на Ванеса, една корда за моята въдица и един пътен атлас на Европа - не че ще се засиля да ходя и да обикалям Европейските пътища, но след като сме вече “европейци”, как пък човек да не им знае и шосетата!? Нали е срамота... През остатъка от деня почти нищо съществено не сме правили – нали на Великден се почивало, та и ние те така, те...
24.04.2009 - Отпуснах се нещо напоследък с това мое писане. Ето, днес например пак стана петък, а аз от понеделника насам не съм драсвал нито ред. Като взехме да се чуваме така по-начесто, че няма и за какво да ви пиша повече. Е, аз не всичко разказвам по телефона, за да ви бъде интересно, когато ми четете писмата. А пък то, кой знае какво толкова не се случва около нас, ама все пак, де - животът ни не е спрял все още, нито пък е замръзнал...
Сега ежедневните емоции и тръпки са около състезанието на Ванеса по пиано. Една много сериозна фирма за търгуване с музикални инструменти, ноти и школи, които наред с всичко провеждат музикално образование, осигуряват всякакви курсове и т.н., всяка година организира нещо като традиционен събор-надсвирване - нека така да го наречем, както би се казало на български език в България. А всъщност този форум представлява един голям фестивален концерт, който трае цели два дни поради големия брой на заявените участници в него. Миналата година е имало 170 души изпълнители, които са се явили на конкурса - за тази година още не се знае точната им цифра, но ние с Ванеса във всички случаи сме там. Единственият проблем може да дойде само от факта, че това състезание ще се провежда на пиано, а не на класически орган, с чиито клавиши тя е малко по-добре запозната. Пианото има значително по-различна техника при натискането им, но каквото и да е – едва на края ще видим резултатите от усилените ни репетиции. Утре (събота) учителката няма да идва у нас – вместо това ние ще ходим у тях, защото в студиото си тя има и пиано, подобно на това за концерта и жената препоръча Ванеса да се упражнява на него. Не ще мине много време, когато и аз ще се сблъскам с някое по-евтино пиано – то се е видяло, че разминаване няма да има. Чакам само да видя на къде ще поемат нещата - а това “изчакване” е породено и от факта, че ние няма къде да го държим в къщи; място нямаме - ще трябва да пристроявам отделна стая, специално предназначена за едрогабаритни музикални инструменти. Ако Ванеса свиреше на флейта, тогава беше лесно - тя се разглобява на 3-4 парчета и можеш да си я напъхаш в задния джоб (вероятно защото е и “вълшебна”); също както устната хармоничка, да речем. Обаче с пианата и органите, нещата малко се засложняват...
Друг, много весел момент около нас е новата работа на Нени, която той започна съвсем наскоро – дните на предварителни инструктажи са минали вече и той полека-лека е започнал да навлиза в същинската част на професията. Сложили са го в някаква електротехническа бригада, които инсталират всички комуникации, прокарват кабели през тръби, монтират осветителни тела и друга екипировка в тунелите. Той специално е безкрайно доволен и щастлив – казва, че с огромно желание научавал и правел всичко, което му показват и го карат да върши. Дано да е така - щом си е избрал такава професия, нека пък тя да бъде - само да е здрав и внимателен, че токът не прощава никому. Тази седмица щял да ходи някъде, но за другата обеща да дойде при нас. Тъкмо тогава се пада да почиваме в понеделник - празнуваме Първи Май и е неработен ден. Жалкото е само, че няма да има манифестация, че да излезем с най-новите си дрешки, за да се изфукаме с тях пред обществото...
Тези почивни дни отново ще бъдат посветени на филмите от Нова Зеландия. Даниела ще ходи на работа в събота, че и в неделята - за пиянски празненства няма да има време и възможности. Мария ще идва у нас в събота вечерта, та с нея ще си побъбрим малко по вечните теми за България и Родината като цяло. Иначе други планове нямаме – докато в същото време седят и чакат реда си милион други неща за правене, но пък всичко може да почака за неопределен и по принцип дълъг период...
Продължавам си мисълта в обедната почивка - когато изписах горните редове, нямах никаква работа и реших да използвам намалението, за да драсна още някоя и друга мъдрост. Сега вече официално съм в почивка - още повече, че за ½ час ще ни спрат и тока поради някакви локални причини. Офисите ни са временни тук и често се налага да захранват други бараки, да прехвърлят силови кабели от тук и от там, което пък изисква дръпване на шалтера. А това е най-вълшебното време от цялостната ми творческа кариера на Запад - приятно и доста забавно е да бездействаш за сметка на работодателя, гледайки отстрани как шефовете нервно и мълчаливо те обикалят (и заобикалят...), без да задават традиционните си тъпи въпроси: “Какво става с тази работа или с нещо си?”, “Кога ще стане готово това или пък кога ще почваш онова?”, “Ама защо точно така го правиш, а не иначе или онака?” и т.н и т.н. Айде, ‘йешти си гема сега, та да ви дойде акъла в кухите безмозъчни тикви!...
А аз, до къде бях стигнал? - до никъде май, защото макар компютърчето ми да работи и на баКтерии (както казваше Албенчето, когато беше малка), поради факта, че в залата е тъмно (е, не чак както в негърския гъз, но все пак си е сумрак), та аз не му виждам добре копчетата. За малко да ми се объркат плановете - добре че наведох екрана така, че да свети върху клавиатурата; а пък вида и формата на онова, което съм написал до сега ще гледам едва после, като просветлее малко околната среда. Другите ми колеги отидоха да ядат, да пушат, да пият кафета и сигурно ме мислят за доста асоциален и противен тип – но пък те изобщо не знаят аз с какъв огромен кеф излагам празните си мисли върху нищо неподозиращият все още и празен, бял лист хартия. Е-ех, къде са сега онези “дискотечни” времена по времето на развития ни социализъм, когато ток имаше/нямаше през интервал от 3 часа - доста писмен материал щях да отхвърля, ако беше така. Ама няма вече такива филми - сега е уж демокрация и капитализъм (а пък се оказва, че от 1989 насам живеем в някакво подобие на пещерен строй, за който още няма издадени буквари с политически анализи; посттоталитаризъм + посткомунизъм = едно голямо ЛАЙНО). Те неслучайно оприличаваха България на дискотека - тук светне, там угасне, някъде премигне само - да живеят всички БеКаПе-та, по всичките земни кълбета!...
Радостно ми е на душата и от друг не маловажен факт - остават едва само няколко часа до приключване на шибания работен ден...

... но понеже в къщи ме чака и моята булка засмяна -
а невестата хем е засмяна, хем си’й навлякла и бяла премяна;
щом кат’ нося ѝ днеска цял вързоп със заплата,
смятам ще смогне да клъцне завчас една шопска салата!
От павуря ще смръкна еднъж, дваж, а може и треж,
дорде потта от челото не ми се превърне на скреж...

Време му е вече на токът наш насущний постепенно да идва - дано пък се забави още малко, дано пътят да сбърка, дано падне в някоя дупка или просто в геран и никога повеч’ да се не връща насам; дано-дано, ама надали там... Но, както всяко хубаво нещо си има край, така и тази “принудителна” обедна почивка е пред приключване. Поприказвахме си малко, посмяхме се – хайде сега аз и да поработя още по-малко, а пък в понеделник отново ще продължа със същите си кухи мисли; стига да съм жив и поне малко здрав...
27.04.2009 - Хе-хе-хе, първото и най-важно нещо днес, пишейки датата на деня е вашата поредна годишнина от сватбата; ба мааму – това си е баят време, ако човек почне да брои годините от 1958 насам! Макар не чак толкова кръгла и малко надскочила по възраст юбилейната “златна” (за годишнината говоря – не за възрастта), аз много дълбоко ценя и уважавам точно този ден от семейната ни история и го смятам за мой “първичен” рожден ден – амчи в края на краищата, ако не е бил днешният ден преди вече 51 лета, нали пък нямаше и мен да ме има на белия свят само с една година закъснение. Така че аз от цялото си сърце и душа съм благодарен на всички тези събития, тясно свързани с появата ми пред света. Наред с всичко това, използвам случая да ви поздравя за любовта, търпението и грижите през всичките тези години - както един към друг, така и в частност към мен самият, като същевременно най-искрено и чистосърдечно ви пожелавам поне още толкова време да останете заедно! Дано милостивият Бог наш бъде благосклонен към вас (в този смисъл и към нас, разбира се…) и ви дари с много здраве, относително спокойствие и безаварийно дълголетие. Сега обаче, след тези толкова тържествени и мили встъпителни слова, позволете ми да премина към по-тривиалната и банална житейска същност – а именно: с няколко думи да охарактеризирам изтеклите почивни дни...
Първо, в петък събитията около рождения ден на нашата руса “кралица Марго” (нищо, че тя е изкуствено изрусена…) се развиха с главоломна бързина и след като на няколко пъти се превъплъщаваха от един вид в друг и преминаваха от едно агрегатно състояние в друго и обратно, най-накрая добиха строгата си и съвсем изкристализирала структурна форма (като в учебника по органична химия, която аз между другото ненавиждам органически; омразата ни припламна спонтанно още на първата среща с Менделеевата ѝ таблица в 7-ми клас и от тогава продължава да гори яростно и ожесточено – вероятно чувството ни на ненавист е взаимно, като на съпрузи пред развод). Междувременно се бе решило моабетът да се проведе у Ваня и Бранко, като разполагащи с по-широчко пространство у тях. Маргаритка накупила разни хранителни стоки, всеки от нас донесе и по нещичко отгоре, при наличието на което тържеството започна по най-бурен и стихиен начин. Аз дори не съм се прибирал до вкъщи, ами направо от работа отидох у Бранкови. Там заедно с Краси се включихме да спретнем масите, да донарежем пресни салати, сухи мезета и малко след като втасахме с подготовката, гостите заприиждаха на порции – групово или поединично. Събрахме се една доста внушителна група от сънародници, та пак имаше фолклорни изпълнения с песни и танци на народите – въобще, изкарахме до първи петли. Докторите докараха Даниела, за да не трошим по пътищата още една кола, а на връщане тя си отиде с Тони. Аз с Ванеса останах да спя у Ваня, защото на другия ден трябваше да я водя при учителката ѝ по музика - да не се разкарвам два пъти до Бризбън. А пък Даниела трябваше на всяка цена да се върне у нас, защото беше на работа на следващия ден (събота), завалийката. От своя страна Маргото по обяд си е поела пътя със самолета за България и от снощи вече е там, а всички останали участници в пиянския форум се заловихме с настоящите си преки и косвени задължения.
Ние с Ванеса изкарахме успешно урока – на връщане само минахме през нас да вземем моторния трион и въжетата, та отидохме у Янко. С него се бяхме разбрали да подкастрим малко храстите по двора и едно голямо дърво да отрежем, което му пречело да гледа небето. Аз докато отида до тях и то вече беше станало кажи-речи обед. Но се хванахме здраво и за час-два оправихме всичко. Сега и у тях ме чакат сума пънове, които да си прибера за огнището, но за целта трябва да впрегна ремаркето, че не са да ги товаря направо в багажника - доста са и ще ми смачкат ламарините... Докато ние сколасахме да приберем, подредим и изхвърлим клоните с шумата, Валя стъкна една пладнешка софра, че седнахме да се подкрепим; свършихме добра и полезна дейност, макар че осакатихме едно природно творение в качеството си на дърво и го превърнахме в трески за огрев и най-обикновено гориво.
Малко след като се прибрахме в къщи и Даниела си дойде с Мария - минала и я взела от спирката на влака; пристигат двете, гладни и жадни като незобени от дни магарици. В това време ние с Ванеса имахме да посвирим още малко, че и фестивалът наближава. Вечерта накладох огъня, опекохме малко кебапчета и пържоли, та седнахме на кратка седянка край оджака. В 21:30 обаче раздигнахме софрата, защото всички бяхме много изморени.
Вчерашният неделен ден беше много хубав и приятен. Бяхме се разбрали с Даниела след закуска да заведа Ванеса на работата ѝ, където тя да посвири на истинско пиано. На път минахме през махленския битак, че си купих една много интересна шарена торбичка - с гайтаните му там, с нашивките му; чисто нова и досущ като истинска (нашенска)! Попитах жената от къде ѝ идва корена на тая торба и тя каза, че била от Албания. Е, рекох си – те и албанците са си баш цигани като нас по самобитност и етнически порядки. При това положение и с тази уговорка, торбата можеше да мине за “балканска” и я купих за $2 (два...). Търговците искаха $3, ама с малко пазарлък я нагодихме на цена. Сега съм я провиснал в механата само като сувенир, но пък съвсем спокойно по разните български землячески събирания, в нея мога да си нося хляба и сланината – че и за едно шише ракия ще се намери място из вътре, стига да не е прекалено голямо.
След кратката ни репетиция при мама, реших да не се прибираме веднага, ами заведох Ванеса малко да поскача и да поиграе в онзи парк край морето. Там сме ходили и заедно с вас - има пейки, люлки, пързалки и е много приятно място за излет. Като се налудувахме решихме, че следобеда пак ще отидем - този път с Даниела. Тя си дойде от работа, а през това време аз завърших и втория филм от Нова Зеландия; малкото пак свири и вече бяхме готови за излизане. В този момент се обадиха едни наши приятели, че отивали точно там в същия парк, с нещо за хапване за вечеря. Така ние си нарамихме остатъците от вечерта, грабнахме няколко бири от хладилника и хайде в парка. А вечерта беше толкова приятна – без никакъв вятър, леко прохладно, но пък не и студено все още. Изкарахме си чудна вечеринка някъде докъм 21:00, защото дечурлигата трябваше да стават рано за училище на другия ден.
Така с тези приятни моменти, сложихме краят на почивните дни. От днес всичко започна отново по строго установения си рутинен ред. Даниела се върти из дома - развихрила се е да чисти и да пере, докато Ванеса е на училище, а аз след няколко часа ще се прибера, за да ви се обадя по телефона на този така скъп за всички нас ден, след което навярно съвсем скромно и ще полеем случая (когато се вълнувам, та малко се и напивам – вие нали няма да ми забелязвате)...
01.05.2009 - Ето че изтърколихме и предния месец Април - без ние изобщо да сме го усетили даже. Кога беше сватбата на Гергана в Тасмания, хайде после пък рождения ден на Ванеса, последван от този на Нени – изкарахме още няколко тържества и моабети, а вече се стягаме и за Гергьовден. Аз по традиция пиша в петък, като ще се опитам да събера всички факти и сведения от изтичащата седмица, за да ви ги предам къде в по-сбит вид, къде в по-разширената им форма.
Тъй като почти през цялата седмица не бях служебно натоварен в работата си, та имах възможност да се поровя малко из Интернета - главно за някои наложителни и вече твърде неотложни покупки. Първата и най-наложителна стока се яви телефонът - отдавна се канех да си купя нов, с по-голям екран (за да не се зверя през лупата на работа, в изключително редките случаи, когато ми се налага да го ползвам като средство за комуникация...). Друг фактор, който ускори дълго отлаганата покупка беше “острата” нужда на татко от друг мобилен телефон. Първият му беше подарък още от Румяна - отпреди двайсетина години, че и повечко даже; следващият пък беше от съседа Рон (също горе-долу от тази историческа епоха...). Редно е сега да му се намери нещо съвсем “ново” - на не повече от десетина години да речем, но може и да са доста по-малко. Преди близо две години пак Рон ми беше подарил техните два стари телефона, защото на тях от компанията им дават периодично по-нови. Аз тогава с радост приех “подаръка”, обаче много скоро забелязах, че екранчетата им са доста дребни и почти не им се виждат знаците (с особена сила напоследък, предвид възрастовия напредък...). Тогава започнах да се оглеждам за по-модерен телефон, с по-голям дисплей, с големи бутони, с едри цифри - трябваше ми такъв, с какъвто мобилната телефонна индустрия е пробила пазара в периода около 1983-1984 - едрогабаритни, дето ти трябва допълнителен куфар, за да го мъкнеш подире си (Господи! - а като си помисля, че докато цивилизованият свят е правел своите авангардни технически и социални скокове към бъдещето, ние от лагера и в центъра на блока тогава все още се редяхме и биехме по опашките за готварски печки “Раховец”, за перални машини “Перла”, за съветски цветни телевизори “Рубин” и “Электрон”, за хладилници “ЗИЛ”, за коли “Лада” и “Москвич”, за сирене, за салам, за дамски превръзки и тоалетна хартия, за хляб и кисело мляко, за… за… за…; до къде ни докараха тез мръсни изроди – какво спечелиха и на чий гръб го постигнаха?…). Все пак, думата ми беше за телефоните, де - тези новите модерните, аз не знам: за бебета ли ги правят, само за тънкостеблени и недомаслени японки ли, или и аз вече не знам за какви персони, обаче определено не са създадени за груби, истински мъжки ръце, с дебели пръсти и поотслабнало с годините зрение. Веднъж добили такива по-широко скроени форми, ръцете ми представляват перфектен калъп за цици при сложния избор на сутиен, ама да си кривя пръстите по микроскопичните бутончета и да ги натискам по две-три наведнъж – ай сиктир и нéма нужда, ако ме разбирате правилно. Както и да е - историята си е история и отживелица вече; ние почваме да живеем съвременно. Та, като стана дума с вас, че на татко “динозавъра” е почнал да дава вече някаква фира, реших че мога да му изпратя не един, ами два еднакви телефона, доволно малки и дребни, но пък поне работещи безупречно - все още и за сега. Единият поначало беше малко по-отрит (явно е бил на Рон, който си пада малко мундар и не го е пазил достатъчно...), но другият е в завидно за годините си състояние. Аз продължих да “износвам” неугледния телефон и с времето последният стана още по-неугледен и непривлекателен. Изтървал съм го по тротоарите, в калта и къде ли не - очаквах че ще спре, за да си купя с чиста съвест нов. А той - не, та не! Работи си и пее даже, та пушек се вдига (нали го чувахте колко е гръмогласен...). Като се убедих, че и двата телефона работят добре, предприех смелата и решителна стъпка към закупуването на нов за мен, а тези досегашните ги насипвам в една торбичка и ги засилвам на татко. Вероятно вече забелязахте, че аз доста издалеч почнах сагата около моите телефони, но пък е добре, че не разказах и предишните ѝ епизоди - защото аз вече на няколко пъти се впускам в подобни покупки и всеки път се разубеждавам. Така че това сега е финалният завършек на този акт в цялостната театрална постановка и връщане назад няма да има.
На електронния търг намерих модела, на който бях се спирал не един път. Самият телефон не представлява нищо особено, но включва в себе си няколко немаловажни функции, на които аз много държах - да е с голям екран, да има радио което да си слушам на работа и да има говорител, през който да се осъществява комуникацията по време на шофиране. Тук е много забранено да управляваш превозно средство и в същото време да държиш с едната си ръка телефон и да си плямпаш глупости – смята се една от най-големите причини за случващите се ежедневни произшествия, най-често завършващи с фатален край (за нарушителите, а и не само…) поради тотално отклонение на вниманието от пътната обстановка. Хората продължават да го правят обаче (и да се изтрепват по шосетата като пъдпъдъци, разбира се...), но пък на оцелелите полицията раздава тлъсти глоби на място от порядъка на $270, с допълнително загубване на 3 наказателни точки от всичките 12 възможни. С други думи - ако те хванат 4 пъти с телефончето в ръка и автоматично си губиш книжката. Отклоних се малко, но то всичко беше с образователна цел - моят телефон от снощи вече е факт, за не много пари (което го прави пък уникален и неповторим...) - по-добър от този вече не съществува, не е правен и никога няма да бъде създаде (нали от наш’то по-‘убаво нéма...). Поръчах и една кутия от 100 парчета с празни дискове за филми и други цели, с което мирясах и натавих търговския си нагон до степен на душевен оргазъм.
Имаше и още една стока, която не можах да спечеля обаче, защото наддаването за нея отиде много високо в цената. Харесал съм едно електронно пиано за Ванеса и въпреки, че учителката ѝ не ще и да чуе даже за електронни инструменти, аз постоянно си мисля, че нещата ще вървят в тези посоки, независимо дали класиците са или не са съгласни с този неизбежен житейски прогрес. Тя от своя страна иска да купим класическо пиано и вероятно е права (при условие, че малкото се увлече разбира се по пианото - а пък то определено има наклонности за това...). Обаче една такава покупка предполага повече място, специални грижи и транспорт, настройване на струните му от време на време - отделно от факта, че този вид инструменти хич не са евтини. А колкото само да видим до къде ще се разпрострат мераците на Ванеса, на мен специално не ми се експериментира с вещи, които после да се чудя на кого да подарявам или как да продам. За сега ще изчакаме, докато проведем с учителката един малко по-обстоен разговор по темата, та от там насетне да видим на къде ще поемат нещата...
Предните накладки на спирачките на моята кола почнаха да стържат по дисковете вече. Организирал съм за утре сутринта в една работилница да ми ги сменят. На мен не ми се занимава вече - време нямам, а и желание нещо взе да ми липсва. Ако имах и можех да си купя частите от магазина, сигурно щях да си ги сменя сам, за да спестя 60-70 лева за труда поне (частите са си башка...). Обаче като се обадих в магазина да питам дали ги имат в наличност - оказа се, че за моя модел кола имало 4 вида накладки, в зависимост от разни други фактори. Да съм свалял старите и да им ги занеса, те да ги видят какви са и да ми дадат съответно най-правилните. Ама преди това трябвало да ги изпишат не знам от къде си, че да ги докарат и т.н. - елате другия месец, един вид. Амчи аз до тогаз пеш ли да ходя, бре? Веднага почнах да въртя телефоните по сервизите - всичките бяха плътно заети чак до другата седмица. Автосервиз да има човек тук - от глад изобщо няма да умре! Добре че един познат на Янко, чието сервизче се намира баш до нас ще дойде утре специално заради мен – човекът иначе не работи през почивните дни. Искам и това гайле да ми отпадне, защото както минавам по 160 км на ден - ако и спирачки нямам като света, не съм за никъде; по-голяма беля може да стане.
От утре (събота) се събират 3 почивни дни, защото ни подаряват и понеделника заради Празника на Труда - 01 Май. Че и манифестация дори щяло да има (тук за благозвучие на това шествие му викат “парад”)! А аз като прочетох, че ще затварят улиците из центъра на Бризбън заради тоя шибан парад, та ме хванаха бесните и почнах да се щипя, да не би пък да сънувам - светът от кога още се е отръскал от такава показност и политическа демонстративност, а тукашните тръгнали манифестации да ми провеждат! Ама що ли се чудя и аз - властта сега нали е в ръцете на Работническата партия - на тях им дай паради да правят, па им гледай сеира подир. Специално ще следя репортажите по телевизията, за да видя дали няма да развяват и червените си байраци, че ако и това стане вече, хептен ще станем за резил.
Утре с Ваня и Бранко отиваме до едно съседно градче, където вечерта сме на гости на наши общи приятели. Това е населеното място, където слязохме от Новогодишната ни няколкодневна почивка в онези вили на Балкана. Ако си спомняте, тогава първо влязохме в едно малко градче - от там купихме някакви много ценни сувенирчета, каквито никъде другаде нямаше. После пък спряхме в следващия по-голям градец - търсихме един касапски магазин за някакви хърватски наденици, салами и т.н. Ходихме до един супермаркет, от който Даниела купи дреболии за дроб-сарма (ето – отново тая дроб-сарма; таман я бях позабравил малко, а сега като споменах за нея, та пак почна да ми се повдига). Там вече се разделихме с Крумчови, които си тръгнаха за тяхното село, а ние продължихме към нашето. Сигурно си спомняте и онзи хубав зелен парк, точно над градчето - имаше люлки, по които Ванеса бесня като отвързан кон, правихме си снимки, разходихме се малко из околността и чак тогава тръгнахме и ние. Ако сте се сетили – сетили, ако ли не - здраве да е; аз по-цветно и цветущо от това не можах да ви го опиша. Та, в това градче сега провеждат техния традиционен градински фестивал и празник на цветята - има пролетно “изложение”, има и есенно (досущ като Пловдивския панаир). Дано обаче да имат и Първомайска манифестация, че нашата ще я изтървем в Бризбън, а пък така горещо и всеотдайно исках да взема участие във всенародните тържества и веселия по случай трудовия ден. И остави настрани другото, ами колко подходящо и навременно е измислено всичко това: точно когато Световната Здравна Организация предупреждава, че се заражда масова епидемия от тоя шибан и смъртоносен свински грип, заради което съветват хората да отложат пътуванията си, особено пък тези в чужбина, постоянно апелират за вземане на изключителни мерки във връзка с хигиената и препоръчват да не се събират по много народ на едно място, баш тогава нашата “Партия”, видите ли, ще прави своите шествия и паради за трудещите се! Такава простотия само един истински комунист може да сътвори – нормален човек не би се осмелил да си играе с огъня и да рискува здравето на народонаселението, особено пък в името на една отколе пропаднала и отречена от прогресивното човечество доктрина. По официални данни, случаи на това заболяване все още няма в нашия щат, но в болниците има няколко такива със сериозни съмнения, поради което се вземат и изключителните превантивни мерки. Въобще, този път положението е доста по-сериозно от Птичия грип, Лудата крава и СПИН-ът взети заедно. Говори се за масови зарази в световен мащаб. В Мексико например, от където бацилът тръгва на околосветското си пътешествие вече има няколко смъртни случаи. Аз моите лични превантивни мерки ги вземам най-редовно и почти всяка вечер – по-скоро ще хвана цироза на черния дроб, отколкото да ме повали някакъв си грип, пък бил той и свински…
Тези няколко почивни дни се очертават да бъдат наситени с много емоции, с разни ходения тук и там, срещи с нови хора, със стари приятели и т.н. За работа по двора пак няма да остане време, нито пък за занимания във филмовото ми студио. Ние още през седмицата изгледахме първите две серии на Новозеландската киноепопея. С вътрешно задоволство и облекчение установих, че всичко е станало учудващо добре - опасенията ми обаче за шумът от вятъра се потвърдиха, но не с тази интензивност, която очаквах. Изглежда, че при обработването на самия филмов файл и превръщането му от един електронен вариант в друг, самата компютърна програма “орязва” разни случайни пикови звукови нива или поне ги притъпява достатъчно, така че да не дразнят чак толкова много слухът при гледане на готовата продукция. Защото пък в суровия си вид това е направо ужасяващо неприятно и аз всячески съм се стремил на определени места изкуствено да намалявам общото ниво на звука, за да не е толкова драстично звученето му от екрана. Общо взето много харесахме филма, особено след като и главният кинокритик в лицето на Даниела даде благословията си по повод завидните ми операторски качества и монтажни умения – отделно както като най-обикновена Холивудска кинозвезда, така и като сценарист на сюжета (да не беше това мое най-обикновено железарско инженерство, сега можех да съм един втори Фелини – а защо не и направо светилото на родното кино, Стефан Данаилов; ама нá – не ми било късмет да се прославя в това поприще на народното творчество, та ще има да блъскам с чуковете и ножовките до края на дните си). Сега вече с още по-голям ентусиазъм ще се опитам да завърша и третата серия, за да мога евентуално по Миленчо да изпратя армаганите, които съм си наумил. Няма да правя повече анализи и критики на своето произведение – от тук нататък сами ще се убедите какво точно съм имал предвид и вярвам, че тези филми ще се харесат и на вас.
Въпреки че много ми се пише и “приказва”, особено и както нямам какво друго полезно и смислено да правя, сега обаче ще се ориентирам към завършване на днешната си творба. Надявам се бях доста изчерпателен, а пък ако някъде съм ви досадил – “... е, па вие прощавайте, ако има нещо...”
05.05.2009 - Ето че подхванахме и следващия месец от единия му край. Той всъщност започна още онзи ден, но аз едва днес дойдох на работа отново, което ми дава възможността да опиша изминалите почивни дни при по-голямо спокойствие – а те пък (дните, демек…) преминаха изключително бурно и емоционално.
Първомайските ни тържества започнаха още в петък вечерта, с официалната визита на Янко и Валя. Той трябваше да ми погледне нещо компютрите, но използвахме повода да се видим за по-дълго време и без да бързаме за нищо. Те дойдоха сами без децата - сега като си имат бавачка, та гледат да използват всеки сгоден момент да отидат на някъде без “опашките”. С тях изкарахме много весело до късните доби вечерни (или до най-ранните доби сутрешни, ако има такова понятие).
На другата сутрин аз имах записан час при монтьора, за да ми смени спирачките на колата и разгеле я беше вдигнал по-високо, та го помолих маслото и филтъра също да ѝ освежи. Сега вече съм по-спокоен, свършихме работата за час и нещо/два, след което се прибрах за урока на Ванеса. Като приключихме със свиренето, закусвахме, мотахме се, полягвахме, ставахме - нали бяхме малко изморени от предишната пиянска вечер...
В 14:30 тръгнахме за това градче, където живеят нашите общи приятели покрай Бранко и Ваня. Пристигнахме привечер, излязохме да се поразходим малко из района и се прибрахме точно за поредното “тържество”. С тях също изкарахме много весело и щастливо.
На другия ден, вече отпочинали и свежи, всички отидохме на едно градинско изложение – множество цветя, всякакви храсти, растения и т.н. Помотахме се, позяпахме, снимки правихме и ние от там директно се отправихме по друго, повече от 200-километрово трасе, в посока към курортите на север от Бризбън. Там наш приятел беше отседнал у един друг българин - все общи познати от бандата. Сборният пункт беше у тях; Янкови трябваше да дойдат също там. Къщата беше достатъчно голяма, за да ни поеме всичките - оставихме децата да си играят на воля, а ние седнахме на чардака на втория кат. Там вече наистина се разрази една малка “пустинна буря” - то не бяха танци, бал с маски, маскаради, карнавално шествие/парад и прочие щуротии. По едно време валя проливен дъжд - ние бяхме на сухо, ама и много вода се изля от небето.
Всички спахме у тези хора, а на другия ден седнахме да направим разбор на вечеринката и да си разменим снимките от трите фотоапарата. Янкови си тръгнаха по-рано, но ние останахме още малко да се повидим с нашите приятели. После и ние поехме обратния път към нас.
На връщане шосето минава покрай едно много интересно място, често посещавано и много популярно с най-различните си магазинчета, детски люлки и площадки, известна кръчма и всякакви други глезотии. Ние отдавна се канехме да заведем Ванеса там, за да се люлее и вози на количките – разгеле, сега имахме малко свободно време за това. Тя пощръкля да вилнее от една люлка на друга - на влакчета се вози, на блъскащите колички ходи два пъти, по други люлки се катери и въртя като пумпал – въобще, имá детето от всичко и по много. Към 16:30 най-после си тръгнахме изморени и пребити - оставаха ни още 160 км до дома, а като се прибавят и последствията от вакханалията на безсънната нощ, по-скоро ми идваше да легна и тутакси да умра...
Прибрахме се криво-ляво, Ванеса посвири малко, вечеряхме набързо и директно се отправихме към брачното ложе. Мислех да ви се обаждам и по телефона снощи, обаче много окъсняхме и отложих тази виртуална среща за довечера.
Седмицата започна с обикновения си ритъм на ръченица, право хоро и копаница - всичките взети ведно, на най-бързите си обороти. Макар и само от вторник (нали вчера беше тукашния Празник на Труда...), всяко начало е трудно – а някои са с повишена трудност, като днешното например. Тези дни не сме се чували с Нени - довечера и с него ще говоря, за да проверя на къде върви, как се справя с новата си работа и с всичко останало около него. Тази неделя е Денят на майката - сигурно и по този повод ще проведем някакви семейни мероприятия, но понеже празникът е твърде отдалечен все още, та не ми се мисли от сега толкова напред във времето...
08.05.2009 - Не знам какво точно е станало баш на днешната дата в световен мащаб, но пък прекрасно свързвам спомените си с вчерашната - Денят на радиото и телевизията, съвпадащ с рождения ден на обичания от всички нас, чичо Божко. Залисани покрай нашите гости, които пристигнаха снощи, ние пропуснахме възможността да му се обадим и да му честитим светлия празник. Понечих поне едно съобщение да му напиша и да го пратя на Албенчето - оказа се обаче, че аз не мога да пиша на новия си телефон. Някаква негова шибана функция остава активирана и всеки път като река да започна думата на български език (поне звученето е българско, ако не нищо друго....), и телефонът ми поправя автоматично написаното по предполагаем закон, мислейки вместо мен какво съм искал да напиша с дадената комбинация от букви. Ай, да му се не видеше и нещото макар! – абе, тая фъшкия за прост ли ме смята или какво? Мъчих се някак да променя нещо, че да почне да пише нормално, обаче така и не разбрах от кое копче става това. После видях, че и номерът на татковия мобилен телефон липсва от списъка ми с абонати – вероятно е останал в паметта на стария и сега трябва да го въвеждам на нова сметка в новия си телефон. То това е много лесно, обаче ние го нямаме записан никъде. Даниела погледна в нейния, но там тя има само телефонния номер в къщи, не и мобилния. Единственото спасение остава в малката Ванеса - в нейното телефонче тя има съобщения от дядо си Ненчо и аз предполагам, че му е записала и номера. Неничко също го има, ама снощи нямаше за кога да се разправям с търсене и издирване на цифри и кодове. Довечера ще накарам Ванеса да пише нещо на дядо си, а той пък да прати нещо на мен, че да ни се възстановят връзките.
Седмицата се изтърколи неусетно. Почерпихме се за Гергьовден - още тогава исках да изпратя някакъв нишан до България, но с този нов телефон не успях, защото все още го разучавам така, както Ванеса си разучава нотите на пианото; изглежда тази нова техника не е създадена за тъпунгери като мен. Вчера се видяхме и с Неничко за малко – той идва до работата ми да вземе едни документи за прехвърлянето на старата кола (онази барака на Даниела, която гледаме да продадем). Нени имал вече няколко заинтересовани клиенти, та искаше да задейства всичко да си бъде точно, както е по правилните книги. Дано тези дни успее да я махне, че аз не мога да се определя какво ненавиждам повече – тая нейна шибана кола или още по-шибаните ѝ цигари, за които съм ѝ продънил ушите да ги спре веднъж завинаги. То, да речеш пари много няма в нея, ама все пак (не в Даниела, бре – за колата ѝ ви думам). Ние преди 3 години я купихме за $9500, обаче сега едвам ще можем да вземем от нея пет хилядарки и нещо отгоре. Даже не си спомням добре - дали пък беше преди 3 или преди 2 години; както е да е.
Тези дни отново се очертават като напълно безгрижни и екскурзиантски. С нашите приятели ще отидем до някъде на излет; те се познават с Краси и Светла, които също ще се присъединят към групата, както и Бранкови като представители и гости от столицата Бризбън. Вече споменах, че в неделя честваме Денят на майката съгласно тукашните езически обичаи и по всяка вероятност ще заседнем в някой парк на хладни бири и блажни мезета.
Утре сутринта Ванеса има урок, а за след това не знам каква ще ми бъде програмата. Имам едни пънове от Янко, които той ми подари онзи ден, след като му отсякох дървото. Иска ми се да ги нацепя отвън на асфалта и да ги подредя зад бунгалото при другите. Имам и множество друга дейност, която чака мен, обаче забелязвам напоследък, че нищо не върви с предишните си темпове на развитие. Отпуснах се много - като се обърна назад в годините, та чак не мога да си представя, че всичко до тук съм направил съвсем сам (или почти…). А сега все отлагам, все нещо друго се случва, някой идва или ние отиваме и така времето отлита в безделие и хайлазлък...
Обстановката на работа за сега остава кротка и спокойна - днес настъпи кратко затишие, но предните дни се справих с доста поставени задачи. Сега само чакам да стане време да си тръгвам и както ми намирисва, може да изпуша и по-рано даже. Имам да ходя до един специализиран магазин – трябва да купя ново устройство за моите компютърни системи в къщи. От другия месец ще минавам към друга компания за доставка на Интернета през телефонните линии, та е необходимо да направя известна предварителна подготовка. Така ще имам по-бърза връзка и възможност за получаване на повече информационен обем - ще мога да записвам филми, концерти и други забавни програми. Договорът ми със сегашните кожодери изтича на 13 Юни - след тази дата вече ще съм се “отдал” на новите. Не съм минавал скоро през моите вехтошарски магазини – там винаги намирам по някое боклуче, което да ме зарадва. На Ваня от сума време търся едни гювечета, подобни на нашите и все не мога да ѝ намеря. От кога си е дала поръчката жената - нямам време да ѝ я изпълня.
Надявам се, че като дойда в понеделник на работа и седна да ви описвам почивните си дни, ще има много повече разказвателен материал отколкото ми е останал в момента. Времето се очертава да бъде добро - то си захладя вече като за късна есен, но поне да не вали дъжд е достатъчно. А пък като напече слънцето и става направо топло – точно както по това време в България. Нашият приятел Жоро от Аделаида си заминава за 5 месеца - той тръгва на 19 Май и може по него да изпратя нещо. Не съм го питал още дали ще има много багаж - ще му се обадя следобед да разбера...
... Ето че нещата около тази пратка се развиха с вихрова скорост - Жоро каза да му изпратя пакета и аз започвам да подготвям пратката. Сега ще разпечатам писмото - в понеделник ще започна ново, което пък ще гледам да проводя по Миленчо след рождения ми ден. За тогава ще оставя и филмите от Нова Зеландия - независимо че двата са вече готови и мога да ви ги изпратя сега, искам да изгледате цялата серия на един път, а не така разпокъсано като “На всеки километър”. В този пакет ще сложа диска от концерта на Ванеса и ако остане малко място в кутийката, ще го допълня с празни дискове за записи. Аз онзи ден купих 100 парчета, та сега се чудя къде да ги дявам. Приемете най-горещите ни поздрави и целувки: Даниела, Ангел, Нени и Неси…

Май, 2009 – Австралия…

неделя, 19 ноември 2017 г.

Писмо No 33 (I-III.2009) [#2]

05.03.2009 - Хе-хе-хе! Щото съм голям умник и разбирач, та сега от много акъл ще преписвам материала, който публикувах във вчерашното си експозе. Таман бях стигнал до края, след около цял час писане и един колега ме заглавика да му покажа нещо - чертеж моля ви се искаше някакъв, във връзка със служебната ни работа! Абе мáнете се бре ‘ора, като виждате, че съм си зает с моите неща - ама те не, та не! И аз в залисията си без да искам натиснах едно друго копче, та всичко което бях съчинил с толкова много любов и признателност се изтри; загуби се на някъде и въобще не можах да го открия повече. Побеснях от яд и злоба, ама и какво можех да направя? - малко повече от нищо, че и обедната ми почивка отдавна беше свършила. Сега ще гледам да съм по-внимателен и главно да не обръщам никакво внимание на разни служебни задачи, които се изискват от мен за изпълнение, дорде не си свърша първо частната работа; амчи така, де – ред трябва да се въведе и по-строга дисциплина…
... И след допълнително прекъсване от още няколко часа, сега ще се опитам да си продължа мисълта от напред, че и от вчера даже. Връщам се с няколко думи да разкажа за рождения ден на Ванеса. Единствената щастлива производна от него беше, че поне се чухме по телефона - всички ние, с всички вас. Аз лично не бях в особено добро и ведро настроение, предвид последните провали с работата на Неничко и във връзка със затрудненото му финансово състояние. С музиката на малката органистка също не сме на голяма висота - правят се грешки, шикалкави се със самото свирене и въобще нещата клонят към нулата. Аз едва ли ще имам още сили и време, за да стоя над главата ѝ като пазвантин и да следя кое как се свири, дали го повтаря, защо спира и всичко останало. Като се прибера в 18:15 (в най-добрия случай…), след като съм излязъл сутринта в 05:45, последното ми желание е да се разправям с тези неща - още повече, че не виждам и кой знае какъв ентусиазъм у никой друг, освен у мен самия. Та, мисълта ми беше, че вечерта нямах кой знае какви причини да бъда весел и да се правя на шут. Независимо от всичко, Ванеса си изяде любимото “коко” (яйце) за гала вечерята, духна една символична свещица, забодена в една още по-символична тортичка и с това приключиха ритуалите по нейното празненство. Ние от своя страна с майката на детето Даниела също отчетохме събитието с няколко домата и глътка парцуца. Това донякъде поразведри обстановката и дори към края на тържеството не исках да си лягам, а пак да осъмна на масата сред тежки винени пари и гъсти облаци дим...
Следващия ден беше Денят на Освобождението ни от турското иго и османско робство. Ваня и Бранко се бяха обадили, че тогава отиват на разходка и пикник в един парк, в непосредствена близост до нас – поканиха ни да се присъединим към компанията им. Добре ама аз имах доста работа на компютъра и мислех да си я свърша вечерта. Ама пък после си казах едни тежки клетви и заклинания, по няколко адреса и в няколко направления, след което тутакси си смених плановете. На мама Даниела също й се ходеше, па си викам: че що пък наистина да не вземем да отидем да се видим с хората; аман от работа и задължения, които никога не свършват! И така, докато малкото скърцаше и кълвеше нотите по клавишите, в трепетното си очакване на мига, в който ние ще излезем, за да приключи със свиренето, аз пък стъкнах една торбичка с малко остатъци от хладилника, с които в общата бъркотия и относителна тъмнина в парка, щяхме да поминем и ние с някакви мезета. Денят ми се разведри и от факта, че Неничко беше на работа вече - пратили го да блъска за три дни в един склад за строителни материали, скелета и друг подобен инвентар. Все ще изкара някой и друг грош, с който да помогне на нескончаемите си масрафи. Също така и за колата му се бяха обадили някакви потенциални клиенти, че може да я купят. Той най-после кандиса да я продаде като купчина старо желязо, въпреки че в нея са вложени части поне за 60-70 хиляди долара, без да отчитам годините на тормоз, надежди, взаимни пререкания, проблеми и още купища неприятности, все свързани с тая негова прословута кола. Да го видим сега какво и колко ще успее да вземе от нея, след като в продължения на години всичките му средства заминаваха подир ауспуха ѝ - башка заемите от банката, които умната му майка продължава да изплаща. С всичко казано до тук исках само да подчертая, че налице пред себе си имах всички необходими предпоставки за една хубава земляческа среща, с много хапване, обилно сръбване, майтапи и т.н.
В 19:30 отидохме в парка - Маргото също беше там; после и Тони дойде, та стана съвсем шумно и весело. В 22:00 ни се допи кафе и цялата гюрултия се премести у нас на двора. Съседите сигурно отдавна вече си скубят косите, че са купили имота си баш до нас, ама какво да направим - ние сме си шумнички и емоционални; италианците и гърците ряпа да ядат в сравнение с нас, истинските българи! Гостите ни си тръгнаха в 00:30 посред нощ и ние легнахме веднага, но аз едвам станах сутринта; всъщност не станах рано изобщо, ами подрямах, докато дойде времето за училището на Ванеса - закарах я в 08:00 и чак тогава отидох на работа. Слънцето отдавна се беше издигнало високо в облаците и грееше безмилостно с палещите си лъчи, но аз вечерта бях притъпил чувствата си и не ми пукаше изобщо – за нищо (служебно…) и за никого (пак само в служебен аспект)...
Напоследък на работа съм доста зает, но въпреки всичко смогвам да отделя по някоя и друга минута, за да документирам настоящите събития и факти. Вчера, както вече разбрахте - писах, писах и на края всичкото изчезна. Днес се опитах да го пресъздам отново, но пък написаното едва ли щеше да има същата стойност, въпреки че по смисъл разглежданата тема бе една и съща. Както и да е – понякога стават такива грешки и дори най-идеалните и безупречни индивиди (като мен…) не са в състояние да ги предотвратят...
Освен всичко казано до тук, днес е и последният ми работен ден за седмицата - утре сутринта потегляме за Тасмания. Довечера Неничко ще дойде да спи у нас и рано заранта ще ни остави на летището. След работа ще мина да го взема от квартирата му и се прибираме. Утре от нас ще тръгнем с двете коли - Нени ще кара старата кола на Даниела, която той ще задържи за себе си известно време. Ще я излъска и ще я продаде, а докато ѝ намери мющерия, ще я ползва да ходи на работа с нея. В същото време майка му с връзките си е уредила да започне работа към нейната компания, която е една от най-силните фирми в момента на пазара на капиталното строителство и всякаква друга дейност, свързана с това. Утре са го повикали на инструктаж - ще му раздадат оранжевите дрехи (работните униформи) и уж до седмица-две трябва да започне. Но нека първо това да стане факт, че тогава да му се радваме. Аз на тези капиталисти толкова много съм им слушал приказките, че съм изгубил доверие на всяка дума, която излезе от устенцата им шибани... Лично от своя гледна точка желая единственото най-добро, което може да се случи на моя малък Неничко, но той си мисли, че то се изразява само под формата на парични знаци и нищо друго, различно от тях не го интересува. Тъжно…
Утре към Бризбънското летище ще пътуваме и с моята кола, която пък ще оставим на съхранение в двора на Игор и Дарина - те живеят в непосредствена близост до аерогарата. На връщане може да вземем едно такси до тях – в понеделник вечерта се натоварваме в колата и се прибираме на село. Това е уж планът, пък да видим какво ще бъде изпълнението му.
Снощи най-после си прибрахме новата кола от човека. После излязохме с Даниела да я покара, за да ѝ свикне малко. Значително по-малка от нейния Nissan, но пък е много модерна и луксозна. Не си спомням вече дали споменах нещо за самата кола в предишните си редове. Марката е “Фолксваген”, модел “BORA”. Не знам такива германците да произвеждат за Европейския пазар, но в Америка и тук са доста популярни. Двигателят е 5-цилиндров - не ми е понятно още как са разположени - може да е редови, може да е и V-образен, но не вярвам да е роторен. Обемът на мотора е 2.3 л и мисля, че развива мощност от около 150 к.с. Моята кола има мотор с обем само 2 л, но понеже е турбо модел, мощността ѝ е 220 к.с. Ние разбира се няма да ходим на конни надбягвания, че да ни интересуват тези животински показатели, въпреки че специално в моя случай, това е момент на престиж и голяма доза фукня. За мен конете под капака на колата са като циците в сутиена на жената – колкото повече и по-големи, толкова по-благодатно. Иначе на цвят е синя - малко тъмничко, към турското бие, но пък хубаво на пръв поглед. Добре че не беше червена или вишнева, че тези два цвята просто не мога да ги понасям. Покрай партийните червени знамена и членски книжки, та намразих цялата им цветна гама.
Това е в общи линии всичко до тук. Моите хора покрай бюрата около мен отидоха на традиционното си седмично съвещание за отчитане хода и прогреса на проекта. Моето присъствие не е необходимо по тези педерастки сборища, защото съм последната им дупка на кавала; ама така ми е и още по-добре даже – неуловим, неуязвим и независим, понеже нищо не зависи от мен. Каквото ми кажат, правя го; гледам си работата и използвам всеки даден миг за частно-собственически дейности и лично облагодетелстване. Ето, сега ви написах писмо; утре пък ще е нещо друго и така: “Да живей, живей труда - от тук, до края на света!”…
Следващата ми поява в безмълвното пространство на писмеността и апокрифната литература ще бъде чак във вторник, идната седмица. Тогава ще се опитам да предам своите впечатления от разходката ни до Тасмания. Довечера трябва да се обадим и на Крумчови, че нали сестра му си тръгва в събота - да ѝ кажем “лек път” и до нови срещи.
10.03.2009 - Снощи се прибрахме от Тасмания в 22:30 и веднага легнахме. Днес направо започвам разказа си без никакви допълнителни уговорки и прелюдии, защото толкова много материал имам за описване, че времето ми няма да стигне и до края на седмицата даже; хем непрекъснато да пиша до тогаз.
Началото на цялата ни одисея поставихме още в четвъртък вечерта. След работа отидох да взема Неничко от тях и от там насетне започна голямото ни прибиране към къщи. По пътищата имаше много задръствания, вследствие на които пътувахме бавно и продължително. Едва чак по мръкнало вече пристигнахме у нас и веднага започнахме да товарим колите - в моята слагахме чанти и багажи за пътуването ни, а в неговата (т.е. в старата кола на Даниела, която той щеше да вземе със себе си) натъпкахме барбекюто, което му бях взел от търга. Бранко на Ваня ми даде една по-малка газова бутилка, уж за Нени, обаче аз я оставих за себе си – нека да ми се намира за зор-заман; на него дадох голямата, която пък отдавна имах незнайно от къде; и двете разбира се бяха празни. Аз предполагам, че момчетиите ще готвят в квартирата много по-често заедно с останалата тяхна банда, отколкото на мен да ми дотрябва въобще някога газ у дома. За това му дадох голямата бутилка, че да имат по-голям запас - тя е 9 кг, а тази, която си оставих за мен е само 4 или 4.5 кг (не съм много сигурен). Тези дни ще я напълня – по принцип да ми се намира за ваданлък, ама едва ли ще опра до нея.
След като се наложи допълнително разглобяване по дървената рамка на барбекюто, която аз преди време толкова старателно бях затегнал, след като по време на тези процедури отвън на пътя ни изпоядоха и комарите по най-безмилостен начин, ние най-после втасахме и се прибрахме вътре. Неничко беше много гладен, както обикновено, та за вечеря бях обещал да му наготвя яйца по панагюрски. Той се наяде; малката Ванеса също яде нещо с него, та духовете се укротиха малко по малко. След това се чухме по телефоните с вас, с Крумчови и т.н. На края седнахме с Даниела на кратко предстартово тържество, което обаче продължи съвсем неусетно до 02:30 сутринта. Заприказвахме се с Неничко и от дума на дума, та осъмнахме. Ние и друг път сме правили подобни изпълнения, ама поне на другия ден не е трябвало да пътуваме. А пък сега на всичкото отгоре трябваше и да станем в 05:30 за сутрешния самолет от Бризбън – амчи то хич да не бяхме лягали, комай!...
На ранина едвам станахме, като по тревога - бързо се изкъпах с хладка вода, която отне от мен само една нищожна част от махмурлука, който ме бе налегнал жестоко. Скачам надве-натри, олюлявайки се и почти мокър в дрешките, най-старателно приготвени от нежните ръце на Даниелчето и ето ни вече стъпили здраво на асфалта. След около час каране (към 07:30) спряхме пред Дарина и Игор, за да си оставя колата пред тях; прехвърлихме багажериите в другата кола, но оставихме барбекюто у тях – Неничко щеше да си го натовари на връщане, след като първо ни остави на летището. Успяхме да пристигнем буквално в последната минута – за малко аеропланът щеше да полети без нас; почти на бегом ни дадоха бордните карти и за един миг се намерихме в самолета, композиран за столицата на Тасмания. За сетен път намразих руснаците и противното им питие – водката; за пореден път се зарекох повече да не (зло)употребявам (с) алкохол(а), но клетвите ми не ме държаха много дълго – като ми се поразведри главата и бързо ги забравих…
От Бризбън потеглихме точно в 08:30 и след около 3 часа полет кацнахме в Хобарт - там часовникът показваше 12:30, тъй като в тези географски райони сменят времето и вече бяха избързали с единия час напред спрямо времето в нашия щат. Предварително си бяхме резервирали кола, която наехме от самото летище и която щяхме да върнем буквално час преди обратния ни полет към дома. Натоварихме се, нахвърляхме чантите в багажника и хайде - към мотела. Светлана и Цецо бяха запазили стаи на всички български гости в един мотел, където спахме няколкото вечери по време на престоя ни там. След половин час пътуване до центъра на града и последвалите няколко обърквания поради еднопосочното движение през повечето от главните и второстепенни столични улици, ние най-сетне пристигнахме на уреченото място; аз бях бял като войнишки чаршаф, а Даниела – почервеняла от бяс, заради неадекватното ми общо държание вследствие на моята посталкохолна физическа немощ. Обадихме се на съдържателите, дадоха ни ключа и ние тутакси се настанихме в стаята. Пребиваването ни в мотела започна с лека следобедна дрямка след безсънната нощ и изтощителния полет през девет планини, та чак в десетата и прелитането над още толкова морета...
Аз, нали не съм научен да почивам, ами само да блъскам като говедо - повъртях се малко из кревата и като разбрах, че няма да се спи, станах и отидох на опознавателна разходка из района. През това време моите моми къртиха и двете като заклани, но понеже мен на едно място не ме свърта, та излязох да се поразтъпча на чист въздух (а пък какъв чист въздух дишат там в тая Тасмания, не е за приказка – направо може да ти прилошее от кристалната му чистота). По пътя намерих един супермаркет и инстинктивно се напъхах вътре (вредни навици – какво да се прави). От там си купих една самобръсначка, защото в бързината бяхме забравили моята (всъщност, Даниела ми я беше забравила, но се изразявам в множествено число, за да поема част от нейната вина...). За награда ѝ купих една стъклена бутилка Кока-Кола, която тя много обича, защото ѝ напомняла за нейната сватба – ама не, защото тогава се е омъжвала, ами защото в ресторанта имало такава Кока-Кола на корем (а пък всички ние знаем и помним в какви идиотски времена на социалистически дефицит премина младостта ни – как да не се радва човек на свободния свят?). На малката дизентерия взех една оранжада, защото тя също обожава газираната отвара от тикви, докато за себе си отнесох дамаджанка жизнено важна газирана вода в най-голямата бутилкова разфасовка от 2 л, с която до вечерта на всяка цена трябваше да си изцеря махмурлука. За тогава пък беше планирано първото ни официално и тържествено мероприятие в дома на младоженката, на който форум аз трябваше да се представя в пълна светлина и с цялото си достолепие на кум (спрямо роднинството ми с родителите) и кръстник (на щерка им – въпросната млада булка, в конкретния случай).
Таман се прибрах от изтощителната си и отрезвителна разходка и Цецови пристигнаха с едно семейство техни, а и наши общи приятели от Мелбърн. Групичката ни се заформи и с още едни новопристигнали - също приятели на Цецови от Мелбърн, покрай които всички се познават един друг; така и ние влязохме във все по-разширяващия се приятелски кръг. Едните хора са от Пловдив, другите от Варна, третите от Петричкия край и наша милост, разбира се от Габрово (или поне главната част от нас, за да бъдем по-конкретни – какво от туй, че Даниела е софиянка?; средно аритметично и статистически сме повечето габровци, нали така – особено пък барабар с наш кумец Цветан и кумица моя Светла...). Веднага се организирахме, разпределихме се по колите и цялата банда се отправихме към къщата, която Гергана са купили наскоро с бившия си вече годеник и бъдещ съпруг. За щастие аз попаднах в автомобила на други хора и впоследствие не се наложи да управлявам МеПеСе-то интоксикиран и под неблагоприятното влияние на спиртните напитки върху по-главния ми мозък (ако човек не разполага с излишен мозъчен ресурс обаче, хич не му и пука на черупката кое на какво влияе и кое как точно вреди). А това само по себе си вече беше предпоставка за една разкошна вечеринка, която тогава само предполагах, че ще се получи, но пък резултатите от нея надминаха и най-смелите ми очаквания. Самият младоженец в случая бе откомандирован и временно отседнал при родителите си, та моабетът ни беше изнесен изцяло под егидата и гордостта на българския флаг, при пълно отсъствие на омразната англоезична реч…
До това време на следобеда, жените бяха отишли вече по пазар, а ние се втурнахме да подготвим маси, столове, скари, фурни и останалата кухненска посуда. Седнахме в двора на теферич, но усещането за хлад в Тасмания е подобно като чувството, когато седнеш да пиеш ракия на някой селски сбор по Ивановден – ама не вътре в одаята и до топлата камина, ами най-много в плевнята да речем или подпрян до кочината на прасето. Почнахме да се опознаваме един друг, отначало с обилни количества червено вино (заради студа), божествено одухотворена китка от всякакъв вид мръсни вицове и един куп лакърдии - на бърза ръка се сприятелихме така, все едно че сме се познавали цял живот. В хода на седянката се оказа, че Даниела се познавала отдавана с едното семейство (пловдивчаните) - пътували са навремето заедно с тях за Австралия, даже били в един и същ самолет; само че въпросните хора останали в Мелбърн, а Даниела от там заминала за Аделаида с нейните семейни придружители. Та, ето колко малък е света - след 16-17 години да се видят отново и то при съвсем случайни и толкова противоречиви обстоятелства...
Докато организираме вечеринката, жените също си дойдоха с покупките в торбите – от там насетне почнахме да режем салати, да кълцаме мезета и да се давим с още бири и шампански вина; щом като сме на софра, на нас така ни е най-добре. Булка Гергана също беше с нас (старците) и доста се веселихме. Междувременно децата (нашата Ванеса и още едно момиченце) бяха определени за “калинки” съгласно нашенските традиции и сватбарски обичаи. Щяха да ги обличат в официални рокли, да стъпват на високи токчета, да се плескат с гримове и пудри - горкичките, не можеха да се удържат до неделя сутринта, когато всъщност беше сватбата...
След тържеството у Гергана се разотидохме и всички се прибрахме в мотела – с останалите членове от бандата се видяхме чак на следващия следобед; а това беше вече събота. Ние този ден го бяхме ангажирали за наши семейни разходки и местни екскурзии из района, тъй като нямаше какво толкова да правим – с въртенето си покрай тях щяхме само повече да пречим на Цецови, отколкото да сме им полезни с нещо. Сутринта станахме сравнително рано и веднага излязохме – отправихме се по посока на една много известна туристическа местност, която се намираше в непосредствена близост до града. Предварително насроченото общо мероприятие с всички български гости и приятели беше обявено чак за вечерта, така че имахме предостатъчно време да обикаляме на спокойствие, да се спираме по заливи и реки, по скали и пещери, за да правим снимки до насита.
Първо закусихме обилно, защото виното предната вечер така ми беше остъргало корема, сякаш не бях вкусвал залък (а пък уж ядох до насита, ама аз съм си хронично гладен и само изобилието от храна може да ми послужи за цяр в случая; понявга и от жена даже се отказвам, но пък от хубава манджа и блага ракия - нивга). След закуската поехме по около 100-километровото трасе, което най-живописно се извиваше покрай бреговете на тамошните морета.
Пътувахме с колата бавно и спокойно – вече не бързахме за никъде. Спирахме на много интересни места, подобни на които не бяхме виждали в континенталната част на Австралия. Макар че Тасмания се явява една малка точица от общата територия на държавата, релефът ѝ е изключително променлив и начупен. Високите гористи планини се редуват с равни долини, процепени от множество реки и изобилие от кристално чисти езера. Тази раздвижена природна обстановка силно наподобяваше Новозеландската, където ние бяхме неотдавна. На няколко пъти ни валя и дъжд - по тези места времето се променя буквално за минути и климатът преминава през всичките превъплъщения на годишните сезони, с които ние европейците сме си свикнали (само дето сняг не ни валя, но това за там също не е невъзможно – просто не попаднахме през подходящия за снеговалеж период). Направихме много снимки на природните забележителности, заснех и кратък филм с камерата; на едно място пихме бира, на друго пък подхапнахме леко и така, след целодневно скитане към 17:00 се прибрахме обратно в мотела. От там насетне много експресно трябваше да се приготвим за вечерното мероприятие, отново организирано и финансирано от нашите най-скъпи домакини - Цецо и Светлана.
Като участници в следващия форум, всички се събрахме долу в двора на мотела и с колите отидохме на пристанището. Там на пристана ни чакаше едно малко увеселително корабче (по-скоро плаващ ресторант), което обикаля из залива на Хобарт - докато си пиеш виното или бирата (влизащи в цената на куверта) и предъвкваш блажено крехка телешка пържолка, същевременно се наслаждаваш на красотите наоколо. Ако р. Янтра например беше плавателна (какъвто проект и приказка имаше навремето…), средностатистическият турист и посетител в столицата на хумора щеше баят да се любува и да цъка с език покрай хубавините на старославния ни градец. Добре де, ама тоя проект не видя бял ден и не получи зеления си семафор – сега остава да се надяваме само на тунела през Балкана, каквито пък палаври се носят от 100 и кусур години насам, та която и власт се качи на престола, все с това ни залъгва (между другото аз тук хич не се ебавам с многоуважаемия си читател, ами пиша това, което знам със сигурност - идеята за подобен план датира още от далечната 1897, когато в тогавашното Народно Събрание за пръв път се пуска въпросната, станала емблематична вече партенка и по време на избори все с тая дъвка ни баламосват). Както и да е – отплеснах се за кратко по мечти и спомени, а основната ми тема остана малко встрани от коловоза; прощавайте, ама аз също се вълнувам понявга и ми е мило за родния край.
Думата ми беше за вечерната разходка с лодка, която обикновено трае 2 ½ часа, но за наш хатър я удължиха малко – а това време за нас беше напълно достатъчно, за да пропеем хайдушки песни и други тъжни напеви от славното ни, героично минало и селско-градския фолклор (капитанът стана пишман заради това, че ни бе качил на кораба си, но пък после станахме приятели като му казах, че всичките хайдути дето ни беше натоварил сме все потомци на Васил Левски и Христо Ботев – нека да се знае дори и на онзи край на шибания свят!...). В това възрожденско мероприятие отново участници бяхме само членовете на българския отбор, откъм момината страна така да се каже по научному - начело с нашата мома хубавица, разбира се. През това време женихът се беше запилял на някъде, изживявайки със свои приятели последните си звездни мигове на свободна личност - от неделята нататък той щеше вече да изгуби както свободата, така и личността си...
След като акостирахме отново на брега, цялото българско землячество се изсипа в местното казино, за да ударим по още някой и друг затвърдяващ и каляващ организма “джакпот” – водка, мартини, коняк и мастика (няколко пъти, с индиго). Понеже казиното не беше много далеч от мотела, първо се придвижихме до там с колите, част от тях оставихме на паркинга, а нататък продължихме с останалите трезви шофьори (главно жени и подрастващите им потомци/питомци). Повеселихме се още малко из баровете и по някое време нашите правоверни и праволинейни пътеводни звездици ни прибраха да спим, защото ако ни бяха оставили да вилнеем до сутринта (каквито благочестиви намерения имахме с момчетата…), със сигурност щяхме да отървем сватбата на другия ден.
В неделя беше вече денят на същинската церемония по разписването и ритуалите по самата сватба като такова чрезвичайно явление. Още от най-ранните зори на безоблачния слънчево-хаплив ден започнаха суетните по прическите - едни се навиват, че им прави косите като на кон гривата; други пък се “изправят”, че в главите си мязат на Анджела Дейвис; ебало си беше мамата в най-остра форма. Плескат се гримове със шпакла, нанасят се сенки с баданарка - тоалети се мерят, защото не стават (поради “наедряването” на кокала…) и малко се отпускат в ханша, че да са таман; поли се подгъват на място и тропосват с конец от ибришим и на ръка, презрамки на рокли се шият в по-къс вариант и прочие щуротии до безкрая и обратно. За да не се дразним взаимно и да не си извадим/издерем очите един друг, много предвидливо и стратегически се разделихме на две оперативни звена – клетите майчици с невръстните си дечица (които щяха да играят и ролите си на “калинки”) поеха към къщата на младоженката, където вече всички заедно щяха да се мажат и обмазват суратите с козметични продукти, щяха да си решат и сплитат косите и да се гиздосват до истерия за предстоящия панаир (на суетата). Съгласно това разпределение на жива сила и техническа мощ, Даниела заедно с още една булчица изкъпаха децата на бърза ръка и скоропостижно заминаха по набелязаното направление. За щастие аз се паднах в друга ударна бригада, съставена от съвсем различен по интереси личен състав – ние пък трябваше да подсигурим тила със съответния булчински букет, да намерим и купим бели тънки чорапогащи за калинките и да набавим фотоматериали за един от нашите репортери. От всичките поставени бойни задачи най-много ни озори доставката на букета, като доста време се помотахме и за тези чорапогащи (шибани, бих добавил в заключение). Обикаляхме от дюкян на дюкян (из цветарските магазини имам предвид), за да установим, че повечето от тях не работят в неделни и празнични дни, част пък от отворените не можеха да насмогнат с поръчките за китки, цветни букети и венци от бели рози и хризантеми за дневните погребения, та най-накрая се намъкнахме в една цветарница и казахме на продавачката, че без булчински букет не излизаме от там; ако иска да вика милиционерите. След известни пазарлъци и уговорки, в крайна сметка и във възможно най-последния момент всичко беше готово до степен на безупречна педантичност. Каталясал като катър след целодневна оран от пешеходното ни препускане из улиците и тротоарите на града, с протрити от ходенето кълки и с подсечен като на посрано пеленаче гъз, по някое време се прибрах повторно в мотела за последно хигиенизиране и привеждане в приличен вид – къпане, миене, търкане на зъби, изрязване на нокти, ливанто под мишниците, брилянтин по главата; всичко, както пише из учебниците и наръчниците по чистота на ХЕИ. Запъхтени и спретнати, с тук-таме насечени след скорострелното бръснене бузки, но пък точно както беше съгласно заръката от висшето командване, в 14:00 целокупно кацнахме пред вратата на къщата – до това време вече всички гости и зяпачи бяха почнали да излизат от там, защото официалното подписване бе насрочено за 14:30. Ревнаха зурлите, писнаха и гайдите; надухме всичките тромпети барабар с червени кларинети, ударихме клавиши на пиано, разпънахме мехът на акордеона – керванът от каруци и шествието от народ се повлече бавно и тържествено по прашния калдъръм към ритуалната зала...
Там на зелената морава се беше струпало вече цялото стадо и човешко множество: местни и международни гости, близки и далечни роднини - башка приятели и барабар с момъка; всички с подчертано нетърпение очакваха триумфалното появяване на младоженката, която водехме ние (естествено и разбира се – че няма да я поверим на някой чуждоземец, я! Аз кръстник ли съм или лукова глава?). Междувременно, докато се опознавахме с останалите непознати направихме множество снимки; започна се и предварителното филмиране на събитието - четири репортерски камери следяха от близо и далеч всяко едно движение и най-малкото помръдване, запечатвайки завинаги всеки повече или по-малко интересен момент от какафонията.
Точно в уречения час по алеята бавно и величествено се плъзна огромното туловище на булчинският автомобил, който ако не беше бял или в нещо кремаво на цвят, спокойно можеше да се приеме и за катафалка... Но пък иначе последният беше представител на небезизвестната марка “Ролс-Ройс”, с излъскани до неузнаваемост ламарини, движещ се с почти беззвучен двигател, сякаш едва помръдваше от вятъра, беше пуснат по инерция или някой от придворните тайничко го тикаше отзад с рамото си. От задните му врати първо се изсипаха една по една “калинките”, а след което и самата булка, водена под ручка от безкрайно щастливия си татко. О небеса, о хора! – Боже милий, ти спри на този звезден миг, в тоз почти неземен час и прикови го тутакси в захлас!... Калинките вървят ръка за ръка, като се пощипват и бъзикат припряно, весело и непринудено една-друга, риейки най-старателно със сандалките си, обути на бос крак из прахоляка по алеята, посипана с трошляк от кариерата (чорапогащите им все пак пристигнаха за ритуала, но с частично закъснение на доставката от наша страна и за момента в известен смисъл бяха малко неглиже; само че никой от присъстващите не забеляза това, освен зорките очи на майките им...). Отзади им бавно и тържествено пристъпва булчицата, подкрепяна от татко Цецо, а именно на това място вече се вписваме и ние репортерите - кой с камера, кой с фотоапарат; стремим се да съхраним за бъдещите поколения и най-малката подробност на церемонията. Цялата тази манифестация беше посрещната от чакащите гости с бурни и продължителни аплодисменти, посредством неистови овации и почти скандални до истерия викове. След като обстановката на поляната за кратко се поумири, изтъпаниха всичките официални лица пред тълпата, застанаха чинно на микрофона и от там насетне щафетата пое обредното лице, което всъщност извърши цялото бракосъчетание.
Нашата Гергана едвам дочака да я попитат дали действително го иска чак пък толкова много и настойчиво този момък за мъж и със самоотверженото си и прибързано “ДА”, тя дори поскъси процедурата по традиционният за случая разпит: искаш ли, не искаш ли; че тя дали иска, че пък подир и той дали е съгласен - напътствия, слова и т.н. Какво са взели да ги питат чак толкова подробно? – те, младите са на зор; обичат се един друг до полуда – ще се вземат значи и без друго. А пък те като ги заразпитвали, сякаш са в съда - още малко и искаха да разберат дали пък булката не беше консумирала заедно с младоженеца част от брака си с известно предварение или встъпва в него чиста и неопетнена като току що напечатана банкнота, с прясно и незасъхнало мастило по краищата си. Но пък те хич нищо не казаха по въпроса – държаха се достойно и мълчаха като партизани в полицейски участък. Ама нá – ритуалите им таквиз: усложнени и издължени, вместо да бързаме към ресторанта, че да отпочваме с вечеринката...
13.03.2009 – Петък, 13-ти или както е известно да се казва по тези краища - “Черният Петък”. Забелязал съм, че такива петъци има два пъти в годината. Аз днес за кратко ще прекъсна сватбарската тема, за да предам своя традиционен обзор за седмицата. Причината за това е и още една - забравил съм в къщи листите на писмото, което пиша в момента и сега не мога да си спомня до къде точно съм стигнал в този безконечен и скучен разказ. В понеделник със сигурност ще продължа с най-пресните си спомени от нашата екскурзия до Тасмания, докато сега само с няколко думи ще се спра на случките от изминалите дни на отиващата си вече седмица.
Основната тема на размисли, тревоги и общи разговори беше проблемът, който имаме с новата кола на Даниела. Като отишла във вторник на работа с нея, та не могла да ѝ отвори багажника. От там се почнало едно ръчкане и всевъзможни проби с дистанционното отключване/заключване. В крайна сметка багажникът ненадейно и незнайно как се отключил, но пък после като го затворили, та капакът му няма отваряне и до ден днешен. Изглежда нещо е натиснато, което не е трябвало да се пипа и сега половината от електрическите функции на колата не работят. А пък тя е екипирана изцяло с електроника и механизми, които нямат разгадаване, ако не ти е било това цял живот работата. Опитахме се да четем инструкцията, правихме уж всичко каквото пише в книгата, но проблемът си остава неразрешен. Другата седмица (във вторник), Даниела ще води колата на доктор, та да видим каква ще ѝ бъде диагнозата и по-специално сметката за нейното “лечение”. Защото те ще я оправят в сервиза, аз знам - ама на каква цена се пита в задачата? Но, каквото е - таквоз. Всяка вечер все четем по нещо и бутаме по ключалките, обаче опитите ни са отчайващо безрезултатни.
През седмицата успях да сортирам снимките от сватбата и от разни други общи мероприятия. Свалих и филмите от камерата (поне от нашата; за другите имам да чакам още, като знам как всеки е зает и не му е до нищо, като го повлече един път вихрушката...). Довечера ще направя един домашен филм, с няколко епизода, но това няма да бъде официалната лента за самата сватба. Ще изчакам и останалите снимачи да ми пратят техните материали, тогава ще сглобявам - да видим какво ще стане на края. В най-скоро време ще подготвим и малка пратка, както вече споменах - с тези снимки, филма и настоящето писмо, което пак стана много дебело и вероятно твърде еднообразно. Тази подготовка обаче ще отнеме поне още една седмица, а може даже да изчакам още малко, че да включа и концерта на Ванеса, който пък е насрочен за следващата неделя - 22 Март. Нали казват, че закъснял човек не бърза; аз и без друго доста се проточих с изпращането - явно, че пак ще има дългичко да чакате и да се надявате, но пък не го правя нарочно. Просто така се случва… Ще видим как ще съчетавам всичко, защото и на мен самият ми се събраха много задачи, които само се трупат една след друга връз нещастната ми кратуна, без обаче да имам налице и половин процент изпълнение на плана.
Хубавото е, че поне с вас се чуваме сравнително често, за да разбираме как сте и как поминавате в суровите условия на “прехода”. От разговорите ни разбирам, че уж сте живи, здрави и се справяте с капризите на тоя или онзи идиот, само че дали действително сте добре или само така казвате, за да сме спокойни - един едничък Господ знае; дано да е така – моля се за вас и за всички, които са наоколо...
Тези дни Даниела е заета с подготовката на голямото тържество, което ще се проведе утре по случай рождения ден на малката мома Ванеса. Поканили сме доста хора на гости – кувертите са раздадени, местата са запълнени до краен предел и няма отказали се посетители; всичките ще се изтърсят барабар с челядта. Времето обаче не е много обещаващо - тези дни непрекъснато преваляват дъждове и общо взето се позахлади. Че пък нали от 01 Март навлезе и есента, а чакаме и “люта” зима след нея. Температурите паднаха под 30°C и вече над 27°C не се качват – къде остана наше знойно лято, с 40-градусовите си жеги?...
Като капак на всичко, днес (понеже все още навред по света е все още шибания петък, 13-ти...), Даниела се заключила отвън с малкото, когато тръгвали за училище на ранина. Ванеса тракнала вратата след себе си, като мислила, че майка ѝ си е взела ключовете. Добре, ама тя пък ги оставила вътре, защото щяла да се връща и за още нещо. Така останали двечките навън, та ни ключове за колата имат, нито за къщата; за щастие малката си взела ученическата чанта и цигулката, та хайде - тичат направо у Нолин. Уоли качва Ванеса и я закарва на школото, а после викат едни специални служби за отваряне на врати. Срещу $77 по фактура онези касоразбивачи им отворили портата без нито една драскотина и напъване на бравата (а ние наивно си мислим, че се заключваме срещу посегатели и сме спокойни, че никой не може да влезе в дома ми – абсолютни глупости: просто никой НЕ ИСКА да влиза, а не че не може; това има и друго, по-закономерно обяснение – у нас крадец може да немери само борчовете ми, за това злодеите се целят по други “мишени”, по-състоятелни и имущни...). След тази секретна случка (понеже не ни е и за първи път, де – трябва и това да се признае...), в най-скоро време ще направим още един комплект с ключове; ще ги скрия някъде из дупките на дувара, та в подобни случаи да имаме спасителен вариант, вместо да ни отварят вратите разни външни елементи (не ми е за друго, ами ще открие някой случайно тайниците с ракията, та живи ще ни изнесат заради някакви си има-няма 100 кила парцуца; то по-скоро няма, ама пък онзи похитител от къде ще знае? – ще ми извлече и последното шише, дето го вардя само за цяр и за порязано)…
С Неничковата работа също нищо не става - майка му беше обещала да го настани на хляб някъде към нейната компания, обаче не успяла да го уреди по някакви причини; не питам за подробности. Аз също се пробвах да го вземат при мен, но поради падналите напоследък дъждове, обектът ни се забавя с предварителните срокове и планове. От това пък следва, че тази работна сила, която щеше да им е необходима уж за сега, вече се измества за след месец, че и след повече време дори. Независимо от всичко, той си подава документите тук и там, но за сега без особен успех. По принцип забелязвам, че напоследък няма много свободни места за ниско квалифицирани и направо неквалифицирани кадри – вероятно е от кризата: умните вършат работата и на простите, обаче в условията на капитализма обратният вариант е невъзможен; докато при социализма например, можеше всичко – тогава и простият се бъркаше в делата на учения и му даваше напътствия как да живее и как да се труди...
По-миналата седмица, като ходихме на къмпинга при Игор и Дарина, взехме решение пак да отидем някъде заедно – този път за няколко дни по времето на Католическия Великден, защото тогава всички почиваме. Те онзи ден казаха, че вече са си резервирали места за караваната в един къмпинг, заедно с едни други наши общи приятели - те пък с палатка. В резултат на което аз днес раздрънках телефоните и намерих все още свободни бунгала в съседен на техния къмпинг - запазих една колиба за 09, 10, 11 и 12 Април. Официално почивните дни за този период започват от петък, но ние поемаме още от четвъртък след обяд. Мястото, където отиваме на нас ни е добре познато, защото там в тоя район живяхме близо 2 години; Ванеса също се роди по тези земи. Това беше в онова малко градче Мариборо (Maryborough), но сега отиваме на около 25-30 км от него, на брега на океана. От там също ще има множество снимки, а надявам се дори и филм. Понеже ми казаха, че в къмпинга останало едно единствено бунгало, та рекох да го запълня с наши приятели. Янкови баш по това време ще бъдат в Нова Зеландия, но Краси и Светла се възползваха от възможността и веднага направиха резервацията. Така се очертава да бъдем вече доста по-внушителна българска група и съм сигурен, че ще си изкараме много добре и весело; ние българите знаем как да се веселим – само дето не ни се работи твърде, но и от тази болест почнахме да се церим.
Ами това е всичко за сега, милички на мама – аз за пореден път направих едно съвсем малко отклонение от основната тема на започнатия разказ, но понеже все пак съм спазвал някакви граматически и литературни правила, та се надявам на конкурса да получа добра оценка за съчинението си по избледнели спомени...
… И след няколкодневно прекъсване по независещи от мен причини, днес вече продължавам разказчето си за сватбата - след като приключа с тази празнична тематика, тогава пак ще се върна на домашните случки и злободневки.
Та значи - както вече споменах, всички сватбари чакаме нервно и трепетно на поляната; нашата булка пристига, казва своето “ДА” – онзи насреща ѝ също отвърна с “I do!...” (равнозначно на нашенското потвърждение в клетвата за вечна вярност и любов, “дорде смъртта не ги раздели” или пък ако преждевременно някоя друга фуста не се набърка в брака, под формата на трета страна в любовния триъгълник…), след което последва тяхната дълга и сочна целувка. Ние кибиците крещим отстрани в несвяст и викаме истерично “Горчиво-горчиво!” Едни се смеят, други плачат – сълзи и сополи се сливат в една обща канонада, размесена с грим и сенки за очи, пудра/талк и фон дьо тен. “На сватба, като на сватба!” - както казват по-запознатите с такива и подобни мероприятия (почти като на война, но не съвсем: във войните поне има победители и победени – при сватбите обаче печеливш отбор няма)…
След като приключи тази част от ритуала и младоженците положиха подписите си в брачната книга, нашето малко сватбарско ядро се завтече до близкото кафене за по едно освежаващо кафе и други ободряващи организма разхладителни напитки (главно вино и бира), а през това време в антракта булката и женихът заминаха да си правят снимки за спомен. В 17:30 отново всички се събрахме заедно в ресторанта, където пък тържеството продължи, както е вече съвсем по традицията.
Мястото беше много красиво, разположено точно на самия бряг на морето, с чудна видимост към града и залива. За всеобщо наше щастие, денят също беше прекрасен, слънчев и ясен, без никакъв дъжд и вятър (а това е голяма рядкост специално за тази географска част на Австралия, защото обикновено там духа постоянно, често валят дъждове, а по високите части на планините дори и снегове падат). Докато гостите любезно изчакваха появата на младоженците, ние от своя страна започнахме да напредваме с коктейли, шампанско, бира и всякакви най-разнообразни мезета - връх в кулинарното изкуство! Най-накрая пристигна и младото вече семейство, а разливането на напитките и доставката на мезетата продължи до среднощ. Хубавата музика допълваше доброто настроение, всички бяха много весели и щастливи. Имаше изказвания, речи, смешки, много снимки, филми и т.н. Най-после даже и тъпите австралийци се научиха да викат “Горчиво!” с нас, въпреки че съвсем без да разбират какво означаваше това възклицание. Във връзка с ограмотяването им се наложи да изнасяме беседи по етническа култура и българска самобитност. Като разбраха обаче, че този възглас имаше и някакво реално значение в живота, те започнаха още по-възторжено да реват...
Междувременно с един мой побратим (македонец по географски произход и по душа натурален българин…) прескочихме до близкия хоремаг, че да си вземем някой по-сполучлив втвърдител – винено-бирените доставки на ресторанта се оказаха с недостатъчни конски сили за балканската ни и пословична вездесъщност. Завърнахме се с по едно литрово пищоФче водка, чието вътрешно съдържание и доволно количество даде нов, мощен тласък на сватбарския дух и моабета като цяло.
Така, при пълен триумф и всенародно опиянение завърши този тропулак и весела дандания. Постепенно започнахме да се изнасяме от ресторанта, обаче комай само младоженците бързаха да напуснат залата (навярно искаха да си легнат час по-скоро - което от една страна е разбираемо, но пък не е и оправдано да си зарежеш софрата само заради едната п****ка; почивка имах предвид, бре серсеми – вие какво помислихте с долното си подсъзнание, а?...). Докато обаче чакахме разните среднощни таксита да идват, че да ни прибират и извозват обратно към мотела, на полянката току пред ресторантчето се разрази едно истинско градинско увеселение - с възрожденските му песни, с химни, псалмове и военни маршове, с много песни от фолклора и домашния ни бит; получи се нещо съвсем непринудено, без репетиции и предварителни уговорки – досущ като на “Златният Орфей”, но малко по-изискано в художествен смисъл. В хода на конкурса се оказа, че и певческата група от Мелбърн е доста силна, с добре изразен и подчертан интерес към хубавата и звучна пиянска или мръсна (пардон...) песен. Най-накрая и нашето шибано такси дойде, та ни разтури хоровата капела - в 02:30 вече призори ни стовари в двора на хотела ни живи, ни мъртви. Разпределихме се по каютите - ние с Цецови си казахме последните за дългия ден лакърдии и направихме кратък анализ на мероприятието преди и ние да си легнем като утрепани от градушката житни класове. “Калинките” отдавна вече спяха, изморени от емоции, впечатления, много лудуване и игри. Едната “калинка” преспа за кратко още в ресторанта, на ръцете и в скута на баба си Мима от Габрово, обаче наш’то диване не рачи да се спре дори за миг. Носеше се като бясна из ресторанта и все около булката и младоженика се въртеше. И двата чифта чорапогащи бяха станали на парцали и конците им висяха отвред (според мен тези изделия специално за децата трябва да ги плетат от стоманена тел, че да издържат по-дълго време) - язък дето сутринта 5 човека обикаляхме улиците на Хобарт в продължение на 5 часа, че да им ги купим уж нови-новинички. Ама и те на това скачане и вилнеене - от тенекия да бяха, пак щяха да се съдерат.
На другата сутрин част от приятелите ни си тръгнаха по-рано за Мелбърн - ние също станахме с подчертана неохота, за да освободим стаите. С останалите от групата ходихме да изпием по кафе и да закусим, че алкохолният глад ме бе обладал за пореден път – идеше ми да изям цяло прасе или поне един вагон с пържени яйца на очи. Взехме си “довиждане” с тях и с Цецови, с бабите и всеки пое по своите си пътища. Доста са тъжни тези пусти раздели, констатирам - особено пък след такива приятни мигове, които изживяхме всички заедно, макар и само за няколко дни... Сега ще ни останат единствено само снимките и филмите като най-скъп спомен от това така вълнуващо и мило събитие. Дано и занапред да можем да се виждаме с тези прекрасни хора, с повод или без повод - независимо къде и на чия територия, важното е да сме заедно...
Нашето пребиваване в Тасмания обаче продължи и в понеделник, тъй като полетът на обратния ни самолет беше чак за вечерта, според чието разписание ние имахме достатъчно време да пообиколим района. Колата също трябваше да връщаме тогава, така че имахме всички предпоставки да продължим с посещенията си по тъдявашните забележителности. Времето беше сравнително хубаво, но макар тихо и спокойно, нямаше тази кристално чиста видимост от предишния ден. Облаците падаха някак си ниско, гледката към съседните върхове ту изчезваше, ту се появяваше – така или иначе ние решихме да отидем на предварително заплануваните от нас места, защото друг път едва ли щяхме да имаме тази прекрасна възможност за подобна екскурзия.
Като начало се качихме на един хълм, разположен точно над града, който аз носталгично веднага оприличих на нашенските, добре познатите на габровци Петкова Нива или Градище. Горе на баира нямаше нищо друго, освен един хубав парк, някаква кула на съобщенията (за мобилните телефони), задължителното кафене-ресторант и чудно красива гледка надолу към морето. Ванеса заспа още в колата по пътя към възвишението и уж я оставихме да спи на чист въздух, докато ние с майка ѝ се разхождахме из алеите като две влюбени гургулици - ама малкото шимпанзе ни надуши, че сме го зарязали само и тутакси скочи да ни търси. Мирът, спокойствието и тишината отново бяха нарушени от хиляди въпроси, безсмислени отговори и заканителни подвиквания.
Това бърдо, на което се бяхме качили по случайност, всъщност се оказа не мястото, към което се бяхме насочили и което също много искахме да видим. От подножието в града се виждаше един много внушителен връх, също с някаква кула, но далеч по-висок от този, на който вече бяхме стъпили. Бърза справка с по-запознатите от района показа, че всъщност това е най-високият връх на Тасмания – вр. Уелингтън, имащ идентично наименование, както столицата на Нова Зеландия – Wellington; явно кръстени на една и съща историческа личност. Както и да е - ние в кафенето попитахме как се отива баш до същинския връх и хората любезно ни обясниха. И независимо, че въпросният връх се намира уж в самия град (или поне така ни изглеждаше, като се гледа от площада), отиването баш до горе се оказа по трасе, дълго 20 км - някакъв страхотен път; хем тесен, хем стръмен, хем наситен с множество остри завои! Един обикновен “Запорожец” там не може да излезе посмъртно, освен ако не му поливаш мотора с вода от време на време или пък не е през зимата в снега, че да не загрява чак толкоз по баира. Пълзяхме нагоре като мравки близо час, докато най-после се озовахме на върха, в една чудата лунна обстановка. Казвам “лунна”, защото там горе освен скали и камънаци, нямаше абсолютно нищо друго. Е, като изключим нашенските клекове и храсти, с каквито е осеяно билото към вр. Ботев, това всъщност беше всичко...
Отначало аз поех сам да опознавам местността – като стар, изпечен планинар и турист, жаден за приключения и горски преходи. Моите “героини” изпозаспаха, а пък особено след като спрях горе, на този кристално чист въздух. В колата беше топло и приятно, защото докато катерихме баира небето над нас се проясни, та дори и слънцето се показа - намирахме се току над облаците, на 1270 м надморска височина. На това място вече обстановката хептен ми напомни на вр. Ботев, който аз неслучайно споменах напред: и кулата, и заобикалящата среда - всичко това поразително много приличаше за нашенските планини и върхове. Пристегнах каиша, вдигнах яката на ямурлука и хайде – хукнах по пътечките. А пък времето за наш късмет се улучи чудно – хора, които многократно са се качвали там, с надеждата да видят нещо разправяха, че времето обикновено е било все такова, че дори и от колите си да не могат да излязат. Или свиреп вятър ще духа, или леден дъжд ще вали, или просто пътят ще бъде затворен на места, поради навявания от сняг. Горе има нещо като заслон, със снимки от туристи и очевидци на природните капризи по върха. Имаше едни, тръгнали отдолу да се катерят в жегата през лятото само по едни джапанки и камизолки – като стигнали горе обаче ги навалял такъв сняг, че идвали да ги прибират с хеликоптер; други се снимали на ски, а пък по къси гащи! Ама какво ли има да се учудвам? - нали помня как ни валя снега по Коледа преди няколко години, когато ходихме в Девонпорт (Devonport) на гости при Цецови. Хем там е къде по-близо към нас, на около 400 км от Хобарт по посока към Екватора (само че доста далече от него...). А тези тука, в тоя Хобарт – човек има чувството, че ако се покатери на кулата, защото е по-височка, от там вече определено може да види белите мечки и моржовете как се пързалят по ледниците на Южния Полюс!
Ходих, разхождах се из района - дълго време не можах да намеря информация за височината на този връх. Питах едни хора, ама и те не ми дадоха точната му мярка със сигурност. На края, след като го извъртях целия, от другата му страна имаше една табелка, че там прочетох повече информация. Заснех и доста богат филмов материал, въпреки че кадрите не станаха от най-идеалните поради неясното време. Слънцето уж се подаде за миг - докато се наглася да снимам и облаците пак се сгромолясаха отгоре ми. Ако това им беше “идеалното” време, представям си пък какво би било наистина лошото...
Таман почнах да се прибирам към паркинга и гледам, че Даниела и Ванеса бяха излезли вече; наспали се, та и те хукнали да се разтъпкват по камънака. Хайде, аз направих още един тур с тях, че да не са сами - да им служа за екскурзовод, съгласно информацията, която събрах до тогава. Доста време утрепахме на този връх, ама то пък и какво ли друго да бяхме правили? Поне се надишахме на чист въздух, понаправихме си доста снимки и не след дълго започнахме да се ориентираме към слизане и придвижване към летището.
Дали от сутрешното кафе из червата ми, дали не беше от закуската, която излапах настървено или просто от чистия въздух на високото - не знам, но по едно време като ми се дохожда горе по нуждата, ама в най-острата си форма! Добре пак, че добри и съвестни люде издигнали на върха клозет - величествен като храм на Буда. Напъхах се тутакси в една от секциите му по тревога, та издълбоко си оставих “визитната картичка” и на това място от света (че аз къде ли не съм бил и къде ли не съм се резилил?...). А за да не съм съвсем капо, от там си взех и един много интересен камък, покрит с мъх, лишеи - трябва да има барем милион години възраст най-малко, така като го гледам! Нали наоколо са горели всякакви вулкани, после морето се е дръпнало и така са се образували тези земи, преди има-няма 40-50 милиона години, според учените... Та си взех едно камиче за спомен и от тази географска точка - за компенсация на “материала”, дето им оставих в тоалетната (ама аз от поляната го взех камъка, бре – вие да не помислихте, че от кенефа им съм го откъртил)...
След като се налудувахме, наснимахме, находихме и въобще видяхме всичко възможно на върха, а и предвид че времето също вече беше напреднало, ориентирахме се бавно за слизане надолу към града и постепенно отправяне по посока на летището. На едно място подхапнахме повторно (че аз след това “освобождение” пак бях огладнял – изглежда страданието ми се изражда в хронично); разходихме се още малко и в 17:00 вече бяхме на мястото, където трябваше да върнем колата. Налях им я до горе с бензин (както е и по условията - вземаш я пълна, връщаш я пълна, без значение колко километра си минал...); само пресякохме улицата и се озовахме в чакалнята на въздушната гара. Самолетът ни беше чак в 18:30, та се наложи доста да почакаме на скамейките. После за час и нещо се изсипахме в Мелбърн, от където взехме друг аероплан за Бризбън – след други два часа и малко отгоре кацнахме окончателно. С едно такси и срещу $25 отидохме до Дарина и Игор, където пък ни чакаше моята кола. Само се обадихме на Дарина, че идваме да си я вземем и потеглихме към нас, защото бяхме вече достатъчно окъснели. Друг час мина в сухопътно пътуване, отделно от въздухоплаването и най-после пристигнахме в къщи... Беше станало вече 22:30 и направо от вратата се хвърлихме в кревата...
От там насетне, седмицата я описах онзи ден. В събота имахме урок, както обикновено. После пък Неничко дойде и изкарахме почти целия ден заедно. Ходихме по пазар, та в общата сметка за нашето домакинство, взех някои неща и за неговото. От къщи също му дадохме някои спасителни провизии. Много искахме да остане с нас и вечерта, но той като си науми нещо, та нищо не е в състояние да го разкандърдиса. Щели да ходят с бандата на някакво парти с басейн, гаджета и т.н - амчи той да не е луд, та да остане с нас, пенсионерите?
Така-а, стигнах вече и до празненството за рождения ден на Ванеса. Един по един нашите гости взеха да пристигат. Бяхме разстлали масите на двора, опънах чадъра над тях и градинското ни увеселение доби пълния си ход. Даниела беше готвила дроб-сърма, но за тез дето им се повдига от тая манджа, имаше кюфтенца и пилешки мръвчици на скара. Изкарахме много весело, както обикновено. Децата си играха, духаха свещи, ядоха торти. Постепенно едни по едни гостите взеха да си разотиват. На края останаха Емо с Роси и докторите, защото децата бяха вече заспали - кое където свари, по миндери и столове. Нашето тържество продължи кажи-речи до сутринта; докторите по някое време си тръгнаха, но Емо и Роси останаха да спят у дома с малката. Жените легнаха в 03:30, а ние с Емо бистрихме политиката до 04:30 и чак тогава легнахме. Спахме всички до обяд и станахме да направим разбор на вечерта с по една-две бири за отскок. Емо ми показа как да си възстановя функциите на компютъра, с които записвах видеокасетите. Сега вече всичко е добре и в пълна изправност. Още вечерта даже записах една касетка, сглобих един домашен филм с разнородни кадри от всякъде. Основните моменти в него са едни записи с изпълнения на Ванеса, а за сюжет послужи екскурзията ни до Тасмания и по-специално сватбата на Гергана. Както вече споменах и по телефона - чакам снимковите и филмови материали от другите репортери, за да мога да събера един цялостен филм за това грандиозно събитие, с такъв масов отзвук – не само тук в Австралия, но и в родната България.
След бурните почивни дни, служебната седмица започна много вяло и тромаво. Добре че нямам много зор на работа, та да си видя моите лични дела. Вчера новата кола на Даниела беше на ремонт - онези нещо пренастройвали компютъра на вратите и се отървахме само със $110 масраф. Обаче огледалото в купето също не е добре и търся друго на старо, от някои авто-гробища. Добре ама такива “млади” коли като тая не мрат често и изборът е изключително нищожен – особено пък предвид и европейският ѝ джинс. Намерил съм на едно място – хайваните искат обаче $195 за втора употреба! Зави ми се свят като ми казаха сумата, но пък изпаднах в мълчалив и депресиращ шок, когато ми съобщиха цената на оригиналното огледало за Фолксваген – шибаните $645.45!!! Хайде, за 45-те цента на края чак толкоз не ме заболя, но пък получих световъртеж и сърцебиене като чух за доларите отпред! Не знам още какво ще предприема - на електронния търг има едно такова огледало, но то не се знае колко души ще се бием за него и кой знае колко нагоре ще му отиде цената; другата алтернатива е онова от $195 (като то също не се знае в какво състояние се намира - колата още не беше пристигнала в работилницата, от която ще го свалят евентуално...). Само едно нещо знам със сигурност - че за ново няма да дам половин торба с пари, та чудо да стане; по-скоро ще откача едно от тоалетката, в което Даниела се оглежда всяка сутрин. Още не съм решил какво да правя – за пореден път съм изправен пред стръмни препятствия, които могат да се заобиколят единствено с по-дебели плащания...
Снощи се хванах отново да направя един пълен комплект с филмите от Америка. Необяснима е причината, заради която оригиналният звук се губи от записа. Снощи, след разговора ни с татко, нарочно проверих и основния материал в компютъра, както и диска, на който го записвам. Навсякъде имаше звук - ясен и силен като планински ручей! Но нищо, де - правя последен опит и това ще е; ако и сега не е добре, явно аз нищо не мога да направя от тукашното звукозаписно и видео студио. “Повредата не е в нашия телевизор”, ами във вашия май... Но много скоро и това ще се докаже - аз най-вероятно другата седмица ще изпратя колетче с дисковете и настоящото писмо.
Насрещните ми планове не са особено богати на събития, въпреки че и такива не липсват. Ето, в събота вечерта например сме канени на гости у Мария и Краси за рождените им дни. Те и двамата са родени през един ден (съответно на 06 и 07 Март, мисля че беше или на 08 и 09 - едно от двете). Но тази година повечето внимание, целувки и подаръци ще отнесе майстор Краси, който навършва 50 лазарника! Така че партито у тях на двора ще бъде повечето в негова чест, но и Мария ще намаже покрай него. Очаквам да се видим с наши общи познати и приятели - те имат едно белгийско семейство, с които като посръбна си говоря на френски (ухажвам доста интензивно белгийката, докато в същото време белгиецът се налива като прасе; с Краси сме ѝ метнали окото да я ощастливим, ама сигурно само той ще я опърли, защото аз отдавна вече не съм такъв – ех, а пък какъв бях само едно време…). Очертава се да бъдем международна компания и както винаги, сигурен съм, че ще изкараме доста весело. Ние ще спим у тях и на другия ден отиваме на концерт на Ванеса – тя ще свири в същата катедрала, където точно преди година свири на вашата годишнина от сватбата и баш навръх Великден! Няма по-велики от тези дати, всичките взети заедно.
Та, това са близките планове – а за по-далечните ще пръскам информация допълнително; нека да понаближат малко. За сега, довиждане и до нови срещи във виртуалния ефир...
23.03.2009 – Ох-х, днес пак е понеделник и аз за пореден път пропуснах да представя обобщителното за миналата седмица резюме, което обикновено нахвърлям в петъчните дни. Не помня даже и с какво се увъртях - май нещо с Янко си обменяхме мисли. Не бях много зает на работа, та се занимавах с всяко друго нещо, ама не и с писане на писма. Отложих тази дейност за днешния ден, с надеждата, че ще имам повече събития и факти за описване.
В петък щом си дойдох от работа и забавленията ми започнаха още от вратата. Първо мелих месо за кайма - Неничко искаше да му направим супа топчета (която той буквално обожава), та като се видим да му я дадем. Ядосвах се с машинката (месомелачката), защото ножчето ѝ се е изхабило до такава степен, че вместо да кълца месото, то направо го мачка и го прави на пихтия. Бях се омазал вече достатъчно много, че да развивам отпред, да го вадя и да го точа на шмиргела. Спомням си, че едно подобно го точих по този примитивен начин и стана много успешно - обаче явно, че е било на другата машинка. Ние имаме две – произходът на едната е още от България; навремето я бях купувал на госпожата като подарък за един 08 Март, а пък тя хич не се беше и докосвала до нея. Подобно, за един друг неин празник ѝ бях подарил акумулатор за колата, а на някакъв трети получи чифт гуми за Трабанта. Обсипвах я с подаръци, а пък тя - неблагодарно същество такова... Както и да е – исках да кажа, че понеже ножчето и на тази машинка се беше изтъпило до неузнаваемост, та реших да го наточа на шмиргела; вече сам се похвалих, че преди време опитът ми се увенча с успех и аз останах много горд от себе си, след като дори и понятие си нямам от режещи инструменти, ъгли на заточване и останалите щуротии, които учихме по някакъв идиотски предмет, който хич не спадаше към любимите ми в института (така, както обичах физическото, например). Изглежда бях забравил на коя машинка ножчето съм точил, защото този баят ме измори и изнерви. Нея пък си я влача от Newcastle - някакви хора я бяха изхвърлили пред тях и аз я прибрах най-акуратно, за да ѝ поднеса на тепсия втория шанс в живота. До съвсем скоро работеше много добре, но у нас експлоатацията на месомелачките е доста интензивна, защото често ползваме тези уникални кухненски съоръжения. Напоследък даже мислехме да си купим една електрическа, както правят всички по-модерни хора – разкандърдисах се обаче, защото се опасявам, че няма да ѝ издържи мотора на тази бясна употреба в нашето домакинство; за сега ще продължавам да въртя на ръка – специално дясната ми е добре развита още от казармата, чрез която често опреснявах спомените си ту за една, ту пък за друга булчица или съученичка моя, с която съм “общувал” под юрганите…
Докато аз се борих с мръвките и месомелачката, малкото репетираше за концерта си в неделя. Даниела пък се занимаваше с разни други готварски дейности, защото бяхме обещали да занесем руска салата и млин на тържеството у Мария и Краси в събота. Та и тя (Даниела, де…) допълнително ми се вреше из ръцете, от което кухнята ни пак се оказа “тясна за мойта душа” – а пък аз там обичам да съм си съвсем насаме, като в клозет...
Едва към 20:30 успяхме да приключим със служебните ангажименти по домакинството; междувременно поприказвахме с вас по телефона и Ванеса легна, та поне единият дразнител се куртулиса. Салатата отдавна беше нарязана, но до нея стигнахме току 21:00 вече беше наближило. Запалихме свещ на масата, запалихме кандилото в иконостаса на стената и най-после седнахме да почетем паметта на милия ми дядо Ангел. На тази дата (20 Март…), аз всяка година по отколешна традиция отдавам своята най-дълбока почит към оногова, комуто с цялото си достойнство нося и трите имена. Е, вярно че заради червената комуноидна измет, която ни тъпка в продължение на години отнесох тези имена на майната си чак - през девет планини, та в десетата и обвих най-близките си в дълбока скръб и мъка, загърбвайки род, Родина и домашен уют. Но пък, виж - разстоянието по никакъв начин не ми попречи да обичам онези, които заслужават моята гореща и изпепеляваща любов, поднасяйки в същото време тоталното си душевно омерзение към другите, станали виновни за този необратим процес. Алоу, последните – и на вас да ви еба майката! Прокажени бъдете и трижди проклети!...
На другия ден кошерът отново се разбуни рано - Ванеса стана да свири преди урока, аз отидох да тегля пари от банката за учителката и за някои дребни покупки, а Даниела постепенно започна да осъзнава колко работа я чакаше през деня, та и тя се надигна едвам-едвам из постелите...
Като се прибрах имах време само за една експресна майонеза да разбъркам, да изплакна едни чинии от вечерта, да обеля яйцата и картофите за руската салата и до този момент учителката пристигна - завари ме на мивката, за срамотиите; какво ли би си помислила жената за мен и коя ли пък част от това нямаше да бъде вярна? Предният ден бях уговорил колата на Дани да мине през един сервиз, специализиран за автоматични скоростни кутии. Имаме големи съмнения за новия Фолксваген, че нещо не му е добре механизма, който превключва предавките. Между 2-ра и 3-та скорост, във възходящ ред се получава едно придърпване, едно “хлъцване”, което може би да е нормално, но пък може и да не е. От едно място ни казаха, че ремонтът ще струва между 3 и 5 хиляди долара. Тези вчерашните не бяха по-снизходителни и също ни зашиха с подобни суми. Всички гадаят обаче и никой не може със сигурност да каже: къде и каква е повредата, ако я има въобще. А за да видят, трябвало да разглобят половината кола и последната да им стои в сервиза една седмица. А това са все неща, невъзможни да се случат предвид нашето натоварване и строг дневен режим. Момчето, което кара колата онзи ден не се усъмни за някакви драстични повреди, въпреки че той също забеляза това придърпване. Решихме, че Даниела днес ще им я закара повторно, за да я погледнат и останалите специалисти от сервиза. Като свърших работата с тях, на връщане минах през няколко тържища, от където си купих дребни, но радващи многострадалната ми душа нещица. Най-накрая и аз се прибрах по обяд. Заловихме се със свиренето; аз имах и малко работа на компютъра, която също трябваше да свърша - така стана 16:30, когато излязохме. Минах през едно училище само да гласувам и отидохме у Мария и Краси (Даниела беше свършила тази обществена дейност още сутринта- всички обаче чакаха моя глас, за да спечелят)...
По това време у тях все още нямаше много хора, но постепенно дворът им се изпълни с народ и глъчка. Изкарахме много весело – на края всички си заминаха, а ние си чесахме езиците до 04:00 сутринта. Ако ме питате обаче нещо за белгийката, трябва да ви разочаровам: нямам никакви подвизи и завоевания, с които да се похваля; оставям я на майстор Краси, нека той да се боричка с нея – аз нали казах, че вече не съм “такъв”…
Всички спахме у Мария и на другия ден отидохме на концерта. Заради последните генерални репетиции на Ванеса, трябваше да бъдем там още в 13:30. Тя имаше да се представи с две неща - една пиеса за пиано и една песен за орган. На репетициите детето свири много хубаво, учудващо хубаво дори - специално парчето на пианото. Обаче на самия концерт Неси малко се стъписа и изтърва едни клавиши. Но аз оценявам трудния преход от нейния инструмент в къщи и свиренето на истинско пиано в катедралата - разликата между тях е колкото от небето до земята, а приликата е само, че и в двата случая клавишите им са бели и черни. Но пък подхода и натискането им - въобще техниката, с която се свири е коренно противоположна и това доведе до известно объркване. Разбира се, едва ли много от присъстващите забелязаха тези малки грешки на Ванеса, но все пак – достатъчно беше, че аз ги чух. Ако тя имаше на разположение малко повече време да тренира на това пиано, вероятно представянето ѝ щеше да бъде доста по-успешно. Иначе песента на органа беше добре, въпреки че и там Ванеса бе поставена пред сериозно изпитание поради големите различия на инструментите. Като общо обаче представянето ѝ беше повече от добро – в случая аз оценявам факта със свиренето на непознати музикални инструменти. Ванеса все още няма тази рутина, та на каквото и да седне, да засвири свободно. Надяваме се, че с времето тя и това свойство ще добие. Независимо от объркването на клавишите, тя пак беше най-добрата от всички останали изпълнители - без разбира се да я сравнявам с едно друго детенце, което е преминало през всичките 8 музикални класа с пиано, успешно беше положило изпита си и на този форум се представи блестящо. Все пак разлика от 3-4 години е чувствителна за тази възраст и в тази сфера.
Емо и Роси също дойдоха на концерта - малката Моника искала да види и чуе как свири Ванеса, че и тя имала намерения да учи музика. Желязко ѝ бил подарил някаква малка йоника, с което поставил началото на нейните мераци. След представлението купихме на децата по един отровен Макдоналдс, ние ядохме по един сладолед и се върнахме обратно у Мария и Краси. Беше станало и време за вечеря, та решихме да доядем остатъците от гуляят предишната вечер. В 20:30 си бяхме вече по леглата, след скиторенето ни през почивните дни.
В къщи бях оставил компютъра да работи съвместно с една специална програма, която поддържа автоматично наддаването до предварително определена сума на електронния търг. С радост установих, че сме спечелили огледалото за Фолксвагена на Даниела, чието оригинално беше повредено (вече би трябвало и за него да се изразявам с прозвището “шибаният” – няма да съм много далеч от истинските си чувства и усещания, които почнах да питая напоследък към това, уж германско возило…). После и аз легнах - помъчих се да остана буден заради някакъв филм по телевизията, но това беше невъзможно; умората ме повали почти мигновено...
24.03.2009 - Гледам, че в последните си редове вчера съм споменал нещо (предимно майката…) и за този, станал проклет вече Фолксваген на Даниела. Много хубава кола е някак си по принцип, но е страшно усложнен, с много датчици, броячи, компютри и каква ли не още техника, за която ние още не сме дорасли или пък сме “презрели” вече. Основният ѝ кусур, с който най-вероятно сме я взели поначало, е автоматичното превключване на скоростите и по-специално преминаването от 2-ра на 3-та предавка. Получава се едно хлъцване точно в този момент, за което може да има хиляди причини. Този дефект не бил изолиран случай, но съгласно мненията, изразени от други собственици на такива коли, причините били най-разнообразни: начин на шофиране, каприз към нивото на маслото в скоростната кутия, къде се намират оборотите на двигателя точно в този момент, вискозитета на маслото вътре - мога да изброявам до довечера причини и следствия. От сервиза казват, че проблемът може да се оправи с подмяната на някой от множеството соленоиди и хидравлични агрегати, които управляват цялата механика. Обаче това е свързано с оставяне на колата за няколко дни при тях, отделно от една солидна сметка, която може да набъбне от още много странични фактори. Та и ние не знаем какво да правим - нито да я продаваме, нито да я пазим - такъв таралеж в гащите си сложих в последно време, дето скоро не бях имал; по-лошо и от пучите въшки. А пък и Даниелчето, нали не е научено да премълчава и да си стиска устата затворена, все ги ръси едни насреща ми - хем харесва колата, ама и голям боклук била! Абе главо дървена и шопска! - що не вземеш, па да помълчиш малко, че тогаз да видим какво ще става по-подир? Аз постоянно ѝ организирам срещи с разни механици, ту в един гараж, ту в друг - навсякъде си връзват гащите и казват, че докато не отворят карантията на колата, не могат да кажат какво ѝ има и колко ще струва евентуалният ѝ ремонт. Амчи то и аз знам така - като я вдигнат на хидравлика, да махнат капака отдолу и да погледнат релетата. Ама преди това трябва маслото да източат, да се цапат, а тарифата им е $122.50 на час! То не че самият механик взема цялата сума, но поне толкова свлича сервиза от гърба на бедния си и прост клиент. И после му разказват една легенда, украсена, напудрена, че и списък може да му дадат даже - колко много дейности са извършили, за да набъбне така сметката. На края ще ти дадат да разбереш, че дори евтино си се отървал, да речем само с $3500 масраф, щото пък ако било еди-какво си станало, щяло да ти струва и много повече. Ама аз ли не ги знам тез циркове и театри, бре? - аз ли самият не съм участвал в подобни сценки и на кого ги разправят те тези изтъркани сценарии? Но нищо, де - ние за сега само проучваме въпроса тук и там, докато вземем крайното решение; а то най-вероятно ще бъде да си я караме така колцата и да чакаме да видим кога, аджеба и дали ще спре сама. Това, дето го разправят старите хора за мъжкото дупе, че само веднъж се ебяло – е, да знаете сега, че вярно думат…
Неничко също не може да продаде старата ни кола. Цената ѝ не е висока, но сега в тая сложна икономическа обстановка на стагнация, последното нещо което хората си купуват е кола (та някои пари за хляб нямат даже, какво остава за други стоки). Онзи ден влязох в супермаркета - доста време не се бях интересувал от цените на продуктите. Направи ми впечатление, че картончетата по рафтовете бяха едни новички, лъскавки таквиз – направо да ги изядеш! А пък те им натургали и нови цифри на всичкото отгоре вагабонтите - естествено по-високи от старите. То не, че нас ни притесняват (за момента...), но все пак забелязва се едно повсеместно увеличение на всичко, което се търгува с пари (а аз съм чувал, че само въздухът за сега е останал безплатен).
Онзи ден и изборите загубихме (пак...), така че развиделяване не се очаква в скоро време. Тогава имаше щатски избори и сегашната премиерка спечели убедителна преднина пред нашите демократи. А пък на нея властта ѝ я отстъпи предишния ни премиер (от същата червена работническо-селска партия), който за да не влезе в затвора заради корупция и други политико-икономически далавери, замина с парите да ги препира в Америка. Остави я тази да се оправя с бакиите му и тя дори преждевременно предизвика тези избори. Като че ли на народа баш сега му трябваха и се чудеха къде да похарчат милионите за шибаната си предизборна кампания. Така че нашият щат остава да бъде “червен” за мандат от още 3 години; държавата като цяло също е “червена” - не знам дали има някой щат, който да е “син”. Главният кормчия на държавата е един екскурзиант, дето навремето и Тато щеше да му завиди за похожденията. Мине се не мине някое време - и хайде, затътри си задника на някъде. В момента е на работно посещение за две седмици в Америка - ще се съветват с новия им Президент как Австралия най-безболезнено да премине през Световната криза. Ама те и нашите са си за бой, де – опозиционният ни лидер на партията губи гласовете в 3 поредни избора; това са близо 12 години. Амчи сменете го бре, дейба и дебилите ви тъпи! Турете някой друг, нов – аз ли да ви уча на акъл и политика! Явно, че по някакви причини това лице не е удобно/изгодно, симпатично дори на тоз народ и хората не го щат! Толкоз ли нямаше някой друг представител, по-интересен? - какъвто и да е, но поне различен от този. За да те отхвърлят хората в три поредни мандата, значи нещо куца там – трябва значи да го оправят! А те – не; един и същи лидер вече се мъдри начело на партията от толкова много години! С последните си въжделения исках да подчертая, че политическите каши навсякъде са едни и същи; навред по света кокалът е еднакво сладък - сигурно по това и всичките си приличат...
Та, ей такива размишления ми се въртят из кратуната - малкото не свири добре и само се лигави; големият пък няма работа и кой го знае какво прави по цял ден. Даниела заминава за Аделаида през ваканцията на Ванеса (следващата, зимната - сега след седмица-две е Великденската...), защото през Юни Сашкови чакат второто бебе. В същото време аз се опитвам да организирам 50-тия си юбилеен рожден ден по възможно най-скромен начин. Обаче имам 50 човека (с дечурлигата...), които баш на тоя свят ден не мога да не поканя и не мога да пренебрегна никого като приятел. Везните ще наклонят към отиване на ресторант съвсем близко до нас, който е собственост на една българка с мъжа си. Членовете на бандата ни от скоро се познават с тези хора и на няколко пъти даже са ѝ правили изненадващи десанти. Те ще разрешат поне напитките да вкараме вътре, но храната сигурно ще я организира и предложи тя. В най-скоро време ние също ще направим едно предварително проучване на заведението (под формата на посещението му), за да разберем кое как ще става и за какъв масраф да си глася кесията. Е, нали пък човек само веднъж става на 50 години – допустимо е да похарчи някой грош горница, ама все пак ако може да мине по-тънко, също няма да е лошо. Аз имах много грандиозна идея да посрещаме юбилея заедно с всички вас в Габрово - в Страноприемницата или в Механата; на Етъра или горе на Манастира; където и да е. Обаче сега с тази нова работа толкова много отпуск не мога да взема, а и нали Ванеса непрекъснато ходи на училище. На нас ни трябват минимум 5-6 седмици за един такъв престой в България, защото пък за по-малко време просто не е оправдано да се потрошат толкова много средства...
26.03.2009 - Наближава краят и на тази седмица. За утре вечер сме поканили Уоли и Нолин на вечеря. Поводът е пак рождения ден на Ванеса, въпреки че той мина отдавна. Ама и ние бяхме доста увъртени с други дейности и хá днес, хá утре - все щяхме да се събираме и все нещо става, че да осуети празненството ни. Рон и Роз все още са в Нова Зеландия – те заминаха на обиколка почти по нашия маршрут. Бяхме се разбрали, като се завърнат по живо по здраво, че да се съберем и с тях, да обменим впечатления и преживявания. Сигурно още поне 1-2 седмици ще изкарат там, защото те ще ходят и при роднините си на северния остров.
Онази вечер Ваня ми се обади, че се нагласили с бат’ Бранко да ходят едни светещи червеи да гледат - в балканите над нас и горите тъмни тилилейски. Аз не знаех каква е обстановката из дома и казах, че ще ѝ се обадя пак – тогава тъкмо се прибирах от работа и още пътувах по магистралата. Обаче мераците за тези “луминесцентни” червеи отдавна стоят у нас - още от Нова Зеландия, където щяхме да посещаваме една пещера с такива святкащи твари. Времето не беше много подходящо тогава и ние се отказахме, а специално Ванеса много искаше да ги види. Както и да е - там криво-ляво успяхме да отклоним атаките на малкото и подменихме тази атракция с разглеждането на шоколадовата фабрика. Та, като се прибрах, съобщавам триумфално и загадъчно на моите кокони, че аз отивам да гледам светещите червеи с Ваня и Бранко – нека Даниела да си чете книгата за любов и да се въргаля с нея по дивана, а Ванеса има уроци за учене и домашни за писане; башка свиренето. Отива само тоз, който си е свършил работата през деня. Добре де, ама те и двете гракнаха в един глас, че на тях също им се ходело да гледат червите, та се облякоха светкавично и ето ни вече на пътя.
Мястото е на 25 км нагоре из дебрите планински и на още 15-20 км от нас. Така че до горе стигнахме след близо час пътуване - Ваня, Бранко и Наталия вече бяха пристигнали и ни чакаха. Самата екскурзия беше планирана за 19:30, когато става съвсем тъмно и светещите гадинки могат по-лесно да се видят дори и с просто око. Имаше нарочен човек, който ни обясни историята на тези създания - от къде и как са произлезли. След това направихме и кратка разходка до едни скали, където тези живинки светеха като светулки. Само че нашенските светулки мигат, докато тези червеи светят с постоянна светлина - една зеленикава, фосфорна; беше много интересно. Докато трая експедицията из калта доста огладняхме, та им викам на Бранкови да се смъкваме у нас да доядем остатъците от хладилника. Така и стана - рязнахме някое доматче, удавено в олио и посипано със сол, та си стоплихме душите и с по някоя мастика, а те завалийките от дума на дума си тръгнаха чак в 12:30 посред нощ, докато ние с Даниела продължихме дебатите си и легнахме в 02:00. Разбрахме се в събота вечерта да отидем пък ние у тях, че те щели да имат и други гости - да станело още по-весело. Сега това тържество се яви малко непредвидено за нас, но пък е ужасно невъзпитано да откажеш покана от приятел; особено що се касае до ядене и пиене, а както вече за пореден път подчертавам – аз не съм толкова лош и не отказвам подобни мероприятия.
В неделя на обяд пък Янко ни е канил. Хем имал едно дърво за отрязване, хем и да се видим, че си домиляхме един на друг. Ще гледам и малко моя работа да посвърша - пратката ви трябва да подготвя, снимки едни имам да взема от Игор - утре с това ще се разправям. Онзи ден от една гаражна разпродажба купих два диска с концерти на някаква австралийска мъжка вокална група - много известна сред по-културната и възпитана част на средната възрастова група туземци, но не и за нас като по-долно качество човеци (специално аз). Чухме някои от изпълненията и Ванеса веднага каза, че те непременно ще се харесат на баба и дядо. Ето защо ги изпращам сега, заедно с оригиналните им обложки, въпреки че дисковете са без кутийки. Тях съм ги махнал нарочно, за да не им тежат на пощаджийките, докато си разнасят денковете и вързопите с писма...
Утре на работа ще разпечатам и статията – тя пак стана баят големичка, защото в нея съм дал доста писмени показания и като нивга съм я попреситил малко с подробни обяснения и излишни пояснения; надявам се, че прочитайки материала няколко пъти, всичко около нас ще ви стане съвсем ясно.
В събота ще бъдем заедно с Ели и Наско - сещате се навярно чрез писмата ми от миналото свършено време. Тогава бяхме много близки с тях, покрай Ани и Сашо. От онези години, едва на Новата година в клуба се видяхме повторно с тях; даже бяхме заедно у Васил и Албена, когато вие се прибрахте с Тони към нас, а ние останахме до по-късно. Той нали е в строителния бизнес, та ще го помоля да намери някаква обща работа за нашия пройдоха и нехранимайко. Синът на Атанас води някакъв много голям строителен обект - дано има нещо и за нашия калпазанин; да го наредим на хляб, че напоследък взе доста да го закъсва във финансово отношение.
Иначе други новости няма много - ние чакаме с нетърпение почивните дни, за да отидем малко настрани и да посменим домашната обстановка и околната среда. Преди това пък ще празнуваме рождения ден на Неничко - ще се опитаме да изкараме максимално приятно, доколкото това ще бъде възможно според неговото понижено заради безработицата настроение. Не му знам намеренията още - какви ще са му плановете, че да нагаждам и моите спрямо тях. Ще видим - като дойде, ще си покаже.
Аз обикновено към края на всяко писмо, усещайки краят му може би или кой знае по какви други причини, мозъкът ми блокира или пък се претоварва с мисли и поради това нищо смислено и съществено не мога да напиша. Ето, случаят и днес не е по-различен. Дремя ей тук на бюрото и се чудя с какво (по-напред…) да ви занимавам. Както и да е, маркирах поне основните моменти от малката житейска отсечка до сега - каквото има да става друго, то ще е от тук насетне.
Привършвам си вече безтегловната мисъл, слагам многоточието, защото историята продължава; поднасям традиционните си прегръдки, целувки, поздрави на близки и далечни, защото всички много ви обичам, а с това послание приключвам и тези редове - бъдете спокойни, само след няколко дни (още в понеделник) ще започна новите...
Целуваме ви и ви прегръщаме горещо, с много, много обич: Ангел, Даниела, Нено и Ванеса…

Март, 2009 – Австралия…