Страници

сряда, 11 септември 2019 г.

Писмо No 61 (V-VII.2013)


Скъпи родители наши – мила бабо и мили дядо; близки приятели и далечни сродници!

07.05.2013 – Отново на свята дата започвам поредната си изповед – освен, че днес е Денят на Радиото и Телевизията, днешният вторник е забележителен и с рождения ден на нашия скъп и обичан от всички чичо Божко. Макар и с много голямо закъснение (докато настоящите ми редове стигнат до вас, а вие на свой ред предадете нашите задочни поздрави към него…), сега ние, съвсем от края на света му отправяме най-искрените си пожелания за много здраве, “безаварийно” дълголетие и блажено спокойствие в семейния кошер. НАЗДРАВЕ! - от всички нас и до нови, най-скорошни срещи, които и ние очакваме с огромно нетърпение…
С няколко думи в следващите редове ще се опитам да стопя десетдневката на мълчание от моя страна, за което нямам сериозни причини, нито пък някакво смислено оправдание. Просто дните се изнизват неусетно бързо покрай нас и факта, че в момента не съм залегнал в окопа на трудовия фронт, то съвсем не означава, че пък и времето някак си за мен е спряло, за да ме изчаква да го догонвам иззад завоя. Тази сутрин забелязвам, че колелетата ми много бавно започват да се развъртат, след снощния импровизиран, но много бурен и стихиен Гергьовден, който си спретнахме само двамцата с Даниела. Тя поначало не беше на работа и ние сутринта се хванахме да окастрим за пореден път разните клони и израстъци по насажденията, които от последните дъждове така силно избуяха, че още малко и щяха да влязат при нас в спалнята. Най-голямо внимание отделих за подрязването на лимона, обаче покрай него заминаха още множество други ненужни и безполезни растения, които само смучеха влага от почвата, без да има някаква полза от тях. Рязах с бичкията и триона най-безмилостно и безогледно всичко наред, защото отпред двора към езерото (всъщност отзад – което пък зависи от гледната точка…) беше замязал на дива тропическа джунгла. За да си пробия път до самия лимон, трябваше да проправя просека като през захарна тръстика. Колкото клетви и ругатни хвърлих и там няма да ви разправям, но по-важен е крайният добър резултат. Сега и езерото се ачтиса, защото допреди тази наша дървосекаческа акция, последното се беше скрило зад клоните и изобщо не се виждаше с просто око. Цялото лимонено дръвче беше отрупано с плод, обаче по време на разчистващия процес загубихме няколко, които паднаха подкосени заедно с клоните му. Чудих се даже вчера какво да ги правя – мислех да сваря сладко от тях, обаче не можах да намеря никакви инструкции из Интернета по този въпрос. Всички посочват рецепти с използването на зелени лимони (т.нар. лайм – “lime”) и действително, че открих начини за приготовление на такива мармалади, само че моят конкретен случай се свеждаше до употребата на недоузрели лимони, каквито рецептурните справочници изобщо не третират. Така няколкото кисели топчета заминаха в кофата за боклук, заедно с останалата вършина и шума.
До обяд приключихме с изнасянето на дървесната маса от задния двор към кофите за смет – натъпкахме нашата, напълнихме и тази на съседите (защото тях ги няма от няколко дни и кофата им беше напълно празна), но пак остана “материал” за натоварването на още една каруца. Него вече постепенно ще разпределям на малки порции и ще го тъпча сегиз-тогиз в кофите, защото отдавна не смея да вадя ремаркето за такива неотговорни и търпящи отлагане дейности. Едно, че то горкото от няколко години е с изтекла регистрация - поради неизползваемост ние преустановихме плащането ѝ, а отделно дето не му и вярвам, дали пък няма в даден момент просто да се разпраши и грохне по пътя от старост и гнилоч, та да станем за смях на цялото село; башка че покрай това не е изключено да се случи и някоя по-голяма поразия с фатален завършек. Докато товарехме кофите в трепетно очакване пристигането на камиона за събиране на боклука, от работата на Даниела се обадиха още следобеда да заминава втора смяна и тя заряза всичко - изкъпа се и отиде на дежурство, докато аз през това време свърших малко домакинска работа из дома, дорде стана време да прибирам и Ванеса от училище. Добре че случайно погледнахме към страниците на календара, защото за вчера имахме запазен час за зъболекар, който трябваше да провери как върви процеса с изправянето на зъбите ѝ. Така от училището хукнахме при него и си дойдохме чак привечер – щом се прибрах, веднага се заех с приготвяне на вечеря, салата, мезета и т.н. Даниела беше купила едни шеметни агнешки пържоли специално за празника, които аз опържих с малко лук във вълшебния тиган, който довлякохме от България – а тя продължава да се чуди, как сме живели до сега без него? (след като я знам и колко отровни приказки изприказва по негов адрес, докато се инатеше като магарица на мост и всячески гледаше да не го вземаме с нас; рекох ѝ тогава: “Тиганът шибан ще върви барабар с мене, та ако ще и на още по-шибаната си глава да го туря у самолета!” и всъщност така го докарахме до Австралия – едва ли не до бой стигнахме, ама сега вече не се разделяме с него). Ванеса яде набързо и след съответната учебна подготовка си легна, а аз, останал вече на спокойствие си насипах обилно една чиния с руска салата (дето се вика, с връх - от най-диетичната…) и специално моето тържество по почитане великото дело и свято му име на Св. Георги Победоносеца тутакси започна. Докато чаках Даниела да си дойде от работа пописах малко в дневника, но от 22:30 нататък моабетът продължи вече и с нея. За това сега ми е малко опако на кратуната и на всички телесни израстъци, но пък същевременно пия кефир като противоотрова, чрез който се възстановявам много бързо и успешно – до обяд ще съм кукуряк.
Вчера купих две големи връзки магданоз, защото ние ако чакаме на нашият да израсте, че да го берем и да ползваме него вместо купешкия, вероятно до тогава ще сме му забравили вкуса. Насели сме няколко гнезда тук-таме из лехите, но той освен за вкусна и питателна храна на разните противни охлюви и скакалци, сякаш за нищо друго не чини. Онзи ден пак го бяха опасли до шушка, извергите – само пръчките му стърчаха нагоре като борови иглички; едно листенце нямаше останало цяло, че да си проличи барем що за бурен сме посели! Даниела само снове из двора и кълне животните до небесата, обаче това е долна пасмина и гадна напаст – не можеш да се пребориш с природните закони; всичко живо иска да лапа, за да оцелее. Моята теория е малко по-инаква – аз викам, да засеем достатъчно много, че да има първо да се назобят гадинките, а каквото остане отподире след тях, то да е вече за нас. Но независимо от нашите нещастни посаждения, ние сме най-редовни посетители на пазара. Абе мен за магданоза не ме е чак толкова яд, понеже от време на време намирам намален и го изкупвам всичкият. Като го накълцам после в найлонови торбички и заредя камерата на хладилника – имаме подправъчен материал за месеци напред. Обаче същите гадини ми нападат младите лозички и опоскват всичко до клечката. Там вече борбата с тях е безмилостно жестока, но и боят е много неравен в полза на насекомите – аз трябва да спя в градината, че да ги вардя с отровата за мухи и хлебарки. За сега надделявам с множество насаждения, обаче докато им покарат листата и онези ги опасват – гъсеници, бръмбари, охлюви; всевъзможна гад с повсеместно поразяващо действие. Не си спомням такова чудо изобщо аз, поне с първите лози на асмата, които посадихме преди години. Че нали и те бяха отначало млади, но се хванаха в пръстта успешно и сега растат най-добре. А пък тези мизерни клечки, дето ги бучкам най-усърдно тук и там из калта, изобщо не искат да се уловят и да пуснат корени. Купувам даже цели насаждения и от магазина – като тръгнат да растат обаче, стоножките ги нападат и ги ликвидират само за няколко дни. Та, в този ред на мисли - не мога да се похваля с особено големи успехи в това агрономство; тая наука комай не е много-много за мен…
Нали забелязахте, че аз пак започнах да разказвам отзад напред. Казах ви за вчера – идва ред на онзи ден. Независимо че беше Великден, ние първо ходихме да караме с Нени едни състезателни коли, че тогава чак заговяхме както му е реда. Аз предната нощ ходих на църква. Даниела и Ванеса щяха да идват с мен, но заспаха и не можаха да станат. Аз обаче писах до последния момент и се поддържах буден, защото си бях нарекъл да отида. След ритуала се прибрах, но не можах да взема и жив огън с мен. Като бях сам в колата, та нямаше как да карам и в същото време да държа горящите свещи – това са опасни действия в затворено пространство и тази година животворен пламък нямахме донесен от черква. За сметка на това пък, Даниела ходи на Цветница с малката – така че имаме регистрирано някакво църковно участие, макар че това съвсем не е достатъчно; обаче такива са нашите условия тук. Сутринта се чукнахме с яйцата и в 10:00 вече бяхме на път за пистата. Там в 11:30 имахме среща с Нени и Меган, за да участваме в едно своеобразно рали-изпитание, провеждащо се на специален за целта терен и писта. Това беше незабравимо преживяване за нас двамата с него и аз дълго време ще нося спомена от приключението. Всъщност главен виновник за тази случка беше Меган, която още за Коледа беше подарила на Нени тези билети. Тъй като те важат за двама души, той искаше и аз да взема участие в тази надпревара. Даниела ме остави на пистата и заминаха с Ванеса да търсят подарък за бачо Гьорги, че след това щяхме да ходим у тях. Понеже нямаше как да се видим с тях баш за Гергьовден, та подаръкът му беше с известно малко предварение, но пък иначе бе нарочен за именния му ден.
Самото състезание всъщност беше под формата на обучение – това е автомобилен клуб за подготовка на рали състезатели и разбира се всякакви подобни ентусиасти и запалянковци по този вид спорт. Всеки от нас караше самостоятелно колата си, като през цялото време инструкторът, който е и навигатор, направляваше действията ни по протежение на трасето – къде да се употреби спирачка, колко газ да се подава и на кои места, как се влиза в завой, как се излиза и т.н. Направихме по 8 обиколки с два различни автомобила, като от всеки “манш” имаме видеозаписи, заснети от бордовата камера на колата. Между другото, аз тези материали ще ги събера и ще направя един цялостен филм, защото освен това, Меган снимаше отвън с телефона си и мисля, че ще се получи интересна продукция. Аз в първия кръг карах едно състезателно “Mitsubishi EVO”, на което по необясними причини кормилото беше от лявата страна, както е в повечето нормални държави от цивилизования свят (тук включая и България), а не от дясно, както е например при нас в Австралия, Индия, дори в Пакистан и още някои по-напредничави страни като Кения, Лесото и Намибия например. Отначало всичко ми се стори доста странно, защото аз повече от 20 години не съм сядал зад волана на такова съвършено превозно средство (почти колкото моя Трабант…), но бързо му свикнах и се представих добре на пистата. После пък ме сложиха на “SUBARU WRX” точно като моето, но това беше доста по-нов модел и вървеше бясно като съветски изтребител. Не си спомням да съм присъствал, а още по-малко пък и участвал на по-вълнуващо мероприятие от времето, когато мисля че в Бургас или Айтос (а може и другаде да е било, защото съм забравил мястото, но добре помня самият случай…), за първи път се качих на едно от двете Балканчета, които обикаляха в кръг по малка бетонна площадка. Това беше нещо като тези люлки, които се въртяха до припадък и до завиване на свят – кончета, колички, велосипеди и т.н. Моторетките бяха със застопорени кормила и направени така, че да се въртят само по определената окръжност, заварени с едни винкели към централната конзолна ос. Освен жълто по гащите си, имах и сълзи в очите от вълнение, защото това беше моят първи контакт с истинската машина, задвижвана от бензинов двигател (а не само с велосипедни педали, които по това време от развитието си познавах вече изоснови); тогава беше първото ми вдишване на бензиновите пари, което чувство не ме е напуснало и до днес – след близо 50 години, като исторически момент и период, от това мое първо съприкосновение с моторната машина. Неничко беше в друг екипаж и по време на самото рали не можахме да се видим и споделяме впечатления. Той също има видео клиповете от неговото каране, за които платихме по $50 отгоре, но пък това е такъв ценен спомен, който остава завинаги и то от случка, която вероятно никога повече няма да се повтори (предвид и солената ѝ цена – по $395 на калпак)…
След състезанието всички отидохме у Жоро и Данчето, където Даниела вече ни чакаше с Ванеса. Нени и Меган не стояха дълго при нас, защото той пак трябваше да се занимава с нескончаемите си сделки по неговите прословути коли, а тя имаше да учи за някакви изпити в Университета. Дадохме им няколко Великденски яйца да се преборят вечерта и се разделихме. Ние пък си направихме една грандиозна софра у бачо Гьорги, следобеда дойдоха още едни наши общи приятели и така този ден завърши весело и щастливо за всички участници в мероприятието.
В събота сутринта Ванеса имаше урок с учителката в къщи, след което боядисваха яйцата с майка си. Аз се занимавах с мои писателски дела, разбивах майонеза за руската салата, която Даниела също направи за празниците и с прибирането ми от черква този ден също приключи успешно.
В петък не ядох и не пих през целия ден. Едва вечерта се захраних с малко салата от печени чушки и парче сирене. Както вървят нещата, вероятно ще започна да спазвам и строгия пост, но за сега все още събирам смелост и воля. Иначе седмицата мина без особени сътресения и интересни моменти за отбелязване. Даниела всеки ден беше на работа, малкото на училище – а аз из дома, заровен в клавишите на компютъра. Всъщност в понеделник и вторник имах много домакинска работа, та се занимавах с това. Единият ден сглобявах новото бюро на Ванеса, а през втория се разправях с ликвидирането на стария компютър, който беше в нейната стая. Но за да стигна и до този момент, трябва да се върна с още няколко дни назад, когато Даниела пак пощръкля и хукнахме да купуваме мебели…
Всичко започна от онзи злощастен петък, когато тя видяла в някакъв магазин за вещи от втора употреба един чисто нов разтегателен диван – диван-спалня дето им викат по нашия край; много популярен временен бивак за преспиване у някого, особено пък след моабет и в нетрезво състояние. Така в събота, докато Ванеса беше на урок с учителката, ние отидохме да вземем дивана. За някакви си нищожни $140 купихме нещо, което по редовните магазини струва стотици – ценовият им порядък е около $700-$800. А това въпросно канапе беше хем чисто ново, хъм пък и от високо качество – отделно дето и без пари; все фактори, които ни накараха да вземем бързи и смели решения. Сутринта изринахме насъбралите се боклуци от ремаркето, закачихме го със страх да не ни засече някъде Полицията и отидохме в магазина. Добре беше, че той е близо до нас, та не се наложи дълго пътуване през целия град. Така диванът окончателно влезе в нашия дом – образно казано (имаше даже и такава едноименна пиеса от Георги Караславов, с идиотското заглавие “Ленин влезе в нашия дом”, само че там за дивани и миндери не е ставало на дума)…
Казвам “образно”, защото преди това трябваше да изкараме старото метално легло от стаята за гости. Разглобих го на парчета и едно по едно ги изнизахме навън. За голямо мое щастие, съседката срещу нас се нави да прибере леглото при нея, защото и тя като мен, завалийката събира всевъзможни ненужни боклуци - всичко ѝ трябва и всичко ѝ върши работа. Иначе жената има много деца, а от тях пък съответно са се нароили още повече внучета и всяка една подобна вещ, покъщнина и т.н. е добре дошла за многобройната ѝ челяд. Така подарихме това легло на нея. Даниела изчисти стаята най-основно и на неговото място пък вкарахме дивана. В тази бърлога влезе и един шкаф, който до тогава стоеше под прозореца в стайчето на Ванеса, но го махнахме от там поради коренната смяна на разстановката в колибата.
След като най-после едната стая горе-долу я приведохме в приличен вид, под прицела попадна и старото легло на Неси, на което тя си спеше съвсем прекрасно до този момент, но не знам защо изведнъж реши, че то ѝ е малко, вече тясно, много късо и т.н. В беса си, който изцяло ме бе обхванал за момента и душата ми се тресеше като на ватманка циците, аз най-безропотно и безмълвно извадих и него, та белким мирясат за малко двете с майка си. Разпердушинихме бюрото, а компютърът зае съставните си части – всичко стана “аламинут”, точно по шопски. Затворихме кочината зад себе си и излязохме да купуваме ново легло на нашата малка, пораснала вече мома…
Първо отидохме в един мебелен магазин, от където ние редовно пазаруваме – масата и столовете са ни от там, малката масичка за кафе, наскоро един матрак купихме от тях и разни други дреболии, за които вече не се сещам. Там харесахме един креват за $190, но решихме да погледнем и в съседен, по-голям от този магазин. На едно място видяхме нещо подходящо, което беше намалено от $398 на $99 и ние решихме, че това ще бъде нашата покупка. Добре ама това легло се оказа последно, с разни липсващи от него части и ни го продадоха само за $45. За парчетата, които бяха загубени вероятно при транспорта, аз веднага имах готово решение в главата си, т.е. как да ги подменя с нещо друго и в крайна сметка го взехме. Пак там видяхме едно малко ученическо бюро и шкаф за книги, които също купихме. Вечерта Ванеса спа на разтегателния диван, защото в стаята ѝ все едно, че беше паднала бомба. Докарахме всичко в къщи и своевременно започнахме да се разправяме със сглобяване на парчетата.
На другия ден аз продължих с дейността, докато Дани и Неси отидоха да запалят по една свещ – нали беше и Цветница на всичкото отгоре. Сглобих леглото, а липсващите пластмасови части замених с винтове за дърво - стегнах всичко и стана дори по-здраво, от това както поначало е било замислено в завода върху чертожната дъска. Извадихме бюрото отвън, което харесаха други наши съседи за тяхното дете. Те пък повлякоха него и така ние се отървахме от ненужната стока. За сега само парчетата от старото легло на Ванеса продължават да се въргалят из бараката, но аз и за тях ще намеря мющерии. Цял ден сглобявах дъски, навъртах винтове, лепих плоскости и т.н. Бяхме се разбрали с Жоро и Данчето да минат вечерта през нас, че да изядем по някое кебапче за празника. С него орязахме лозите, подредихме пръчките по теловете и зазимихме асмалъка.
Както вече казах, следващите два дни се разправях със сглобяването на бюрото и шкафа, докато в събота вечерта тържествено отпразнувахме годишнината от вашия сватбен ден. Именно по този повод аз гледах да изпратя предишното си писмо – нещо като малък и скромен, символичен подарък за случая. По този начин до тук описах абсолютно всички дни, през които не съм имал възможност да водя дневника на събитията. Не преставам да търся и работа, но за сега нямам никакъв успех. Всички свързват това голямо и повсеместно затишие с предстоящите тази година Федерални избори, на които се смята, че сега управляващата Работническа партия (с леви убеждения и платформи, подобно на социалистическите комунисти в България…), ще бъде окончателно пометена и завинаги изрината от управлението на Австралия, което отделно от общата световна криза, натика държавата в още по-големи батаци с бездарната си политика. Обаче изборите са чак през Септември или може би Октомври – до тогава ли ще трябва да стоим без работа, не знам?...
С болка научихме за нелепата кончина на един от сравнително младите артисти в българското кино и театър – Петър Попйорданов (Чочо). Наред със статиите за него, прочетох че от този свят са си отишли имена, за които аз лично не знаех – величия като Георги Черкелов например, Иван Андонов и т.н. Това всичко е много жалко. Не си спомням дали по някакъв начин самият аз, в тази своеобразна документалистика съм отразил с по някое изречение тези тъжни събития и факти. Спомням си, че при подобни поводи и случаи съм отделял нужното внимание и почит към огромния талант и принос на тези наши талантливи театрални и кинотворци. Вероятно съм изпуснал кончината на великият и незабравим Георги Калоянчев миналата година малко преди Коледа, а съвсем наскоро се разделихме и с Тодор Колев, който беше мой кумир и любим актьор. За личности като тях се пише много трудно, защото в сравнение с тези титани на родното изкуство, ние сме само едни жалки пионки и просто не ни прилича да им даваме оценки. А онзи ден пък ни напусна поредният “щурец” – Петър Гюзелев беше един от създателите на единствената по рода си българска рок група “Щурците”. Със загубата на всички тези личности като че ли си отива и една културна епоха, която е била неделима част от нас, а и ние самите от нея. Предполагам, всяко едно поколение има своите кумири и любимци, но специално нашето остана много ощетено след раздялата ни с цяла гвардия от талантливи създатели на емблематични герои и образи от филми, театрални постановки и телевизионни спектакли. Остава само да живеем със спомените си за тях и с изкуството, което те ни завещаха - Амин…
25.05.2013 – Така и не видях кога минаха тези почти три седмици на затишие. През последните дни умишлено отлагах писането от вкъщи, защото знаех че днес (събота) ще бъдем на урок при учителката и през това време аз спокойно мога да нахвърлям няколко свои допълнителни мисли по листите. За час и половина се надявам да сложа поне началото на този репортаж, а пък ако не ми стигне времето, ще го довършвам в нас.
Опитвам се да си спомня какво по-различно от досегашното ни ежедневие заслужава внимание и което да споделя тук с всички вас – отново обаче съм беден откъм теми на размисъл и случки за описание. Изборите в България минаха, а с това вълненията и политическите страсти заглъхнаха. Май наистина пак нищо добро не го очаква този наш, нещастен народ - до такива опасения и изводи започнах дори и аз да стигам, в иначе наивно-оптимистичните си прогнози за бъдещето, каквито подхранвах у себе си още от падането на Стената, току до съвсем скоро.
Миналият петък пак имах проблеми от гумен характер – този път с моята кола. Тъкмо се връщах сутринта от училището, където оставих Ванеса. Беше сравнително рано и си мислех, че като се прибера по-навреме ще свърша сума работа из къщи. Като отбих в лентата по пътя за нашия квартал, в последния момент забелязах нещо бяло и лъскаво на асфалта. Дорде се усетя обаче и минах отгоре му. Изглежда че с предното колело само го настъпих, за да го подготвя и изправя по такъв начин, че миг след това то да се забие в задната, която спадна почти мигновено. Едвам се дотъркалях до една отбивка и спрях да видя какво става. Естествено, за да стигна до криковете и резервното колело, трябваше да изпразня багажника до дъно – извадих на пътя всички служебни книги и справочници, канцеларски материали, инструменти и т.н., които охотно мъкна подире си просто защото нямам друго по-подходящо място, където да ги държа на съхранение. Обикновено до няколко седмици започвам друга работа и тези неща веднага излизат от там, за да заемат мястото си в бюрото или някъде по шкафовете на новата ми служба. Добре ама сега се задържах вече 7 месеца без трудови договори и ангажименти, а книгите и помагалата продължават да се мандахерцат из багажника на колата.
Извадих резервното колело, гумата на което също се оказа почти на мекица. По-интересното беше обаче какво видях забито в задното, което вече свалих. Един гаечен ключ М12 като се ударил с острото баш по средата на грайферите, та влязъл почти до края. Този ключ откъм едната си страна има звезда с тресчотка, а от другата е най-обикновен, с отворен край. Точно този край се беше забил в гумата. Веднага си представих отлитането на $200 за нова гума (но пък щях да си имам хубав ключ, “Chrome-Vanadium” – такъв, какъвто никога не съм имал до сега и хептен никога пък нямаше да си купя, защото са скъпа марка). Какво по дяволите правеше този шибан инструмент насред пътя не ми беше много ясно; как пък така и феноменално го бях настъпил, за да се навре по такъв жесток начин в гумата, също не ми стана известно. Трябваше обаче незабавно да се разправям с предстоящия ремонт и да възстановя състоянието на колата.
Добрах се до първата работилница за гуми – там преди години един път водих татко да сменят гумите на Даниелината кола. Обаче хората като видяха повредата с щръкналите телове и веднага решиха, че повредата е непоправима и трябва нова гума – че аз ли не знам бре, хаирсъзи такива? Ама нали исках да мина по-тънко, само с една лепенка за $10 дето се вика – та за това отидох при тях. От там ме пратиха на друго място, където аз и без друго също ходя и съм им познат като клиент – там преди известно време пак ми сменяха гумите и ме знаят по физиономия. Тяхното мнение също беше, че дупката е прекалено голяма и мястото изобщо не подлежи на ремонт – най-вече защото вътрешната метална оплетка на бандажа беше разкъсана, с което пък се нарушава здравината и надеждността на самата гума. Разбра се вече окончателно, че по тънката лайстна няма да мога да мина и аз отново бях изправен пред непосредствени дебели плащания. Човекът ми предложи една чисто нова гума, вместо за $100 по колкото обикновено ги продават, като за мен само за $85. Е, има рекох си Господ и той продължава своите велики дела, помагайки по всякакъв начин на такива безпарични измушлеци като мен. Решихме да сменяме гумата, като най-лесен и безболезнен вариант – нищо че излиза малко по-скъп от една проста лепенка, която за нещастие се оказа невъзможна като опция. А иначе моите оригинални гуми си бяха много добри, с достатъчно дълъг живот в тях и хич не им беше времето да ги сменям, ама човек като се докара до такова положение, взема най-разумното решение – независимо какво му струва на отънялата кесия.
Случаят със забития ключ в гумата влезе и в историята на сервиза, защото хората направиха и снимки на повредата – зер, такова чудо не бяха виждали още в дългогодишната си практика; пак станахме известни, така да се каже. Извадиха една нова гума от склада (единствена, някаква изостанала от други клиенти) и започна монтирането ѝ на джантата. Като я надуха да си влезе хубаво по жлебовете и кантовете, новата гума взе да фъсти от някъде и да изпуска въздух. Оказа се, че някой китаец още в завода е имал зъб на своя началник и с нещо остро (вероятно джобно ножче или отвертка) е наръгал гумата, както е чисто нова и преди да напусне складовете. Такъв прецедент лично на мен не ми беше познат до сега, но майсторите споделиха, че откакто са започнали да работят с евтините китайски боклуци, подобни саботажи били често срещано явление (ами, комунисти са си това, бе другари – какво да ви разправям повече; те или мандри ще обират, или някого ще гръмнат в главата – единствено, за да му плячкосат имотите). Пробойната беше отстрани на гумата и не представляваше трудност да се залепи с една специална лепенка от вътрешната ѝ страна – при тези вълшебни технологии и лепила, с които разполагат сервизите почти няма нещо, което да не могат да направят. С това обаче и цената на стоката спадна вече на $50 – аз даже попитах, дали не им се намират повечко такива “саботажни” гуми, че да обуем цялата кола с тях; зер, лепенките отвътре хич не ме тревожат особено, обаче за момента хората нямаха други подобни екземпляри.
Слага човека новата гума с лепенката, надува отново на компресора – въздухът пак изтича от някъде и се губи из пространството. Тогава майсторите прибегнаха до най-крайната си мярка – сложиха ми една вътрешна гума, която също дойде “максул” и за нея не съм дал ни един цент. Сега вече всичко стана добре, обаче хората загубиха половин ден с моите неволи, а пък аз поминах сравнително “тънко”, каквато беше и основната задача на мероприятието (благодарение активните действия и саботажни операции на неизвестни членове от Китайската Комунистическа Партия). Най-накрая се прибрах малко преди Даниела да получи сърдечен удар от неизвестното ми, внезапно зачезване и особено след ненавременното ми и изненадващо прибиране в къщи. На всичкото отгоре си бях забравил и телефона у нас, та нямаше и как да я предупредя за станалата на пътя авария – защото тя си мислела, че съм хукнал по курви, а пък тя на къде само се извъртя ситуацията; ама, така е то – като си няма човек късмет в живота, виж какви проблеми го застигат; че не го и подминават, ами направо го поразяват по непокорната кратуна...
Предната събота Ванеса имаше участие в един годишен концерт, станал вече традиционен, организиран от учителката ѝ с нейни ученици и гост-изпълнители. Вечерта пък отидохме на моабет у Жоро и Данчето. С него преди няколко дни зазимихме асмалъка, орязахме излишните клони и сега напролет само чакаме с празните бъчви появата на гроздето. За момента всичко е изсъхнало и заспало зимния си сън – няма ни едно листо по лозите.
Напоследък Даниела изкара няколко допълнителни смени, имаше и 2-3 нощни дежурства даже. Аз продължавам усилено и безуспешно да търся работа, като през деня обикновено се занимавам с творчество. Онзи ден ходихме и на търг, от където спечелихме един подвижен стол за бюрото на Ванеса и няколко дървени рамки за картини, в тон с останалите мебели от стаята ѝ. Сега ми предстоят ръкоделства по тях, защото те нямат стъкла – трябва да поръчам изрязването им по размер или да ги подменя с плексиглас (в зависимост, което е по-евтино).
Патиланствата и неудачите ми по колата не се свършиха обаче само със смяната на насила пробитата ѝ шибана гума. Онзи ден квартирантката ми се обади по тревога, че нещо шуртяло по покрива и се стичало по лакомицата в улука. Че какво да е пък туй странно нещо, освен вода и то гореща вода, избила през предпазния кран на слънчевия бойлер. Тези устройства се подсигуряват против самовзривяване, породено от прекомерното прегряване единствено с един клапан (вентил), който изпуска водата в момент, когато налягането стигне над допустимите степени. Това може да се случи през лятото, особено в ясни и слънчеви, горещи дни, когато слънчевите лъчи могат да разтопят асфалта по улиците, камо ли пък да възврат водата в един бойлер. Тогава именно събралото се по-голямо налягане в цилиндъра задейства пружината на вентила и той освобождава част от прегрятата вода. Добре, ама когато тоя кран е повреден, вместо да се затвори, той си остава отворен и водата почва да облива покрива по съвсем хаотичен закон и единственото спасение е смяната на клапана. Обадих се веднага на службите, които инсталираха бойлера през 2007 и който отдавна е излязъл от гаранцията им, която имаше в началото. Това се случи в петък, а онези дойдоха чак във вторник. Смениха повредения кран и работата тутакси се оправи – е, само за да дойдат до нас ме одраха с едни $110, башка пък за самия клапан свлякоха още $120. Така евтината гума на колата от предишните дни, сега си я платих барабар с лихвите, но нека да сме живи и здрави – така поне по-лесно поемаме ударите на живота (нек’ сме живи, нек’ ни ебат – както казват братята сърби и да знаете, че са много прави)…
12.06.2013 – Ох, таман си влизам в къщи – голям вървеж му ударих тази сутрин. Още се стича потта по мен и ризата ми лепне на гърба. От няколко дни насам забелязвам, че двигателят на колата ми взе да се “отопля” прекалено много – нагорещява се повече от допустимото, а в същото време стрелката на температурата в арматурното табло показва нормално състояние на охладителната течност. Колко е нормално това не знам, обаче като спра да речем на някой светофар, от дупките и отдушниците по предния капак започва да излиза пара и пушек. Онзи ден като паркирах пред нас и чувах как водата ври и клокочи в радиатора - все едно че боб чорба възвира в тенджера под налягане. В нормални условия обаче това изобщо не би трябвало да се случва. Долях 6 л вода – значи течността някъде е избягала и веднага реших, че за тази болка цяр има само в сервиза. Вчера обаче не можаха да ме приемат поради голямата им заетост (и те са едни, майката си трака – сякаш по спешност отиваш в Бърза помощ, да те прегледат само за една проста настинка). Аз всяка сутрин доливам в охладителната система по една манерка вода, колкото да закарам Ванеса до училището и едвам да се върна до нас – по-далеч не мога да ходя, защото радиаторът завира като чайник с греяна ракия. Тази сутрин обаче ме приеха най-после в спешното отделение и си оставих колата в реанимацията. Добре ама друг път от там ми дават сервизен автомобил, който да ползвам временно, докато оправят моят, а пък днес нямали такъв резервен под ръка, та ми се наложи да блъскам пеша до дома. Е, пораздвижих се малко поне, ако не друго, но и доста време загубих в тъпкане на тротоара. Сега си стоя у дома кротко и смирено – чакам да ми се обадят от сервиза за степента на финансовата рана, която ще ми нанесат за ремонта на дъртата вече кранта.
Това е от днес, а денят едва започна напред. Иначе умората ми дойде, защото от сервиза, който е на половината път до училището на Ванеса, до нас се прибрах пешком – в противен случай трябваше да обикалям улиците в съседство като въртоглав, а и не знам колко време ще им отнеме ремонта. Механиците първо ще надуят охладителната система с по-високо налягане, за да видят къде и дали има някакви течове. Вследствие на което даже и да няма, някой маркуч ще рече да се спука поради общата преклонна възраст на колата – автомобил с пробег от 260,000 км и над 15-годишен стаж по пътищата на Родината, отдавна вече се смята за умрял, но в моя случай последният трябва да се закрепи и позакърпи, защото изгледи за подмяната му с друг, по-нов, в скоро време далеч не се очаква. По пътя към нас даже и дъжд ме поваля малко, което пък напълно допълни картината на иначе безкрайно радостното ми настроение и общо състояние на духа.
Аз без да искам пак започнах отзад напред, но понеже това беше най-фрапиращият и вълнуващ момент от последните дни и седмици, та си започнах изложението първо с него. Сега бавно ще се връщам назад във времето, за да ви направя съпричастни и на случките от останалите дни, докато се срещна с денят, в който за последен път писах тук преди повече от две седмици. Текат последните учебни занятия и Ванеса е доста заета с полугодишните си изпити, проекти и домашни упражнения. След няколко дни децата отново излизат във ваканция – спомням си колко хубаво беше миналата година, когато точно по това време вече бяхме пристигнали в България. Аз и за тази бях замислил подобна програма, но дългото ми отсъствие от работа осуети всички мои налудничави планове и идеи за подобни авантюри.
Миналата събота бяхме у Жоро и Данчето. Цяла вечер се занимавахме с приготовление на кебапчета, дегустацията им и в сладки приказки с тях изкарахме до 01:30 през нощта. Аз предния ден бях купил едни прасешки изрезки по $5 килото, които смелихме у тях и със съответните подправки си поделихме по 2 кг готови кебапчета. Даниела остави за нас няколко хубави мръвки, които наготви със спанак и ориз. Всичко останало замина в машинката за кайма. Касапинът ми даде и малко по-тлъсто агнешко месо (по-скоро шилешко), което също прибавяме към заготовката за кебапите. Всичко стана професионално и си изкарахме много весело. Хванахме му цаката най-после на кебапчето, а вероятно по-нататък ще си натъпчем и малко наденици за разнообразие в менюто и разширяване номенклатурата на месни произведения за прехрана.
Няколко дни пък преди това, много скромно и някак си вяло отбелязахме моя рожден ден, който се падаше по средата на седмицата. През деня ми се обадиха всички наши приятели, получих поздравителни съобщения от близки и далечни краища на земното кълбо. Вечерта си направихме един импровизиран моабет и с това приключи празненството. Тази година отдадохме по-голямо значение и отделихме повече внимание за рождения ден на Даниела, който се падаше точно на деня, при това в неделя. Времето отвън не беше много подходящо за излизане на двора, но се събрахме в къщи на няколко маси и тържеството беше изключително весело. Имахме много гости, наред с Нени и Меган. Даниела получи подаръци, аз бях приготвил кюфтета и кебапчета, които после дояждахме почти през цялата следваща седмица. Задръстваме се със салати, после и баницата като дойде за капак, та не ни остава място из тумбаците за месото. Но независимо от всичко, веселбата премина на висота. На другия ден поривахме боклуците кажи-речи до вечерта, но Даниела тогава не беше на работа и успяхме да втасаме с всичко.
Онзи ден пак имах известни водни проблеми в онази къща при квартирантите. Успях да отстраня само два от тях със собствени сили, според ограничените си водопроводни възможности, нищожни знания и умения, но има други два, за които пак ще викаме майстори. Винаги, когато имам такива и подобни случаи, а пък и не само тогава, с умиление и тъга си спомням за добрият наш съсед Рон, който съвсем ненавременно ни напусна – насила, дето се вика. Толкова много сме си помагали един на друг - като по-често той на нас, отколкото ние на него. Казанчето в тоалетната течеше, та смених и него. Аз вече имам опит с тази дейност, защото нашите и двете са отдавна нови и изобщо не текат, както преди. Тонове с вода сме похабили и ягмосали на вятъра от тези постоянно капещи баеркаси. Сега уж положението е овладяно – де да видим до кога...
Няколко дни преди рождения ден на Даниела, двамата с нея правихме любимата ѝ торта “Гараш” по рецептата от Пепа - на Янко майка му. Това е един изключително сполучлив продукт, с който ако излезем на пазара и онези малки щандове в софийските Централни хали ще фалират за един ден. Там често пъти сме отсядали на такава торта с кафе и най-често бира, обаче това което ние правим с Даниела, многократно надхвърля тяхното качество. Вярно, че приготовлението като цяло си е малко врътня, особено за мен, докато смеля половин килограм орехови ядки, но пък после като загреба мазното с лъжицата е голям кеф.
При мен на работния фронт няма абсолютно нищо ново и вълнуващо – всяка седмица намирам не повече от 1-2, най-много 3 обяви за свободни позиции, в голямата си част от които те изобщо не са подходящи за моя опит и стаж, който имам. Напоследък се търсят електроспециалисти, архитектурни или кадри за гражданско-промишленото строителство, но машинните специалности са доста кът - баш където ми е силата на мен. Аз по принцип бих могъл всичко да правя, но след като преди това не съм се занимавал с подобна дейност, всеки работодател предпочита да наеме някой готов специалист, а не такъв като мен, който тепърва има да се учи на други мурафети и нов занаят да подхваща. Но докато човек е жив, той се надява и аз не спирам да търся начини за намиране на каквато и да е работа, с цел да се закача за нещо. Тук изобщо не става въпрос за зидаро-мазаческа, към отдел “Чистота”, “Озеленяване на паркове и облагородяване на градини” или пък чирак на готвача в някой ресторант – навсякъде искат опит, а аз такъв нямам. Натискам за това, което знам и мога да правя най-добре – всичко останало е наивно и смешно. Всъщност, аз мога да се занимавам с хиляди най-различни неща и главата ми разбира от тях – само че няма кой да ми даде шанса да ги покажа, защото всеки си избира работниците от средата, от която са излезли и в кръга на опита, който те самите имат.
Брей, стана обед, а пък още не са ми се обадили докторите от сервиза. Какво ли ѝ стана този път на моята баба Яга? То каквото и да е, онези факири ще го оправят – въпросът тук е по-скоро с колко ще оскубят банковата ми сметка? Но каквото и да е – трябва да се оправя своевременно. След няколко месеца ни предстои голямо пътуване до Сидней. На 07 Октомври Ванеса ще вземе участие в един фестивал за млади органисти. Наградният фонд е сериозен, но и конкуренцията не е за подценяване. Мислехме да летим със самолета, но така или иначе някаква кола трябва да наемем от летището. А то като се нанижат всичките масрафи един подир друг – пак по-евтино и удобно излиза да отидем със собствен превоз. Така се губи малко повече време по близо 1000-километровото разстояние, но пък поне сме независими. Именно заради това пътуване най-много (а пък и не само за него), колата ми трябва да бъде в пълната си техническа изрядност и бойна готовност.
В неделя Ванеса има едно участие в не съвсем официален музикален форум, тук при нас на Gold Coast, където пак ще се представи с изпълнения на пиано и електронен орган. Тя и за още един следобеден концерт получи покана, но понеже двата съвпадат по дата и час (в неделя следобед), а вече приехме ангажимента с местните хора, на другите в Бризбън трябваше да откажем.
Добре че си дойдох напред на по-бърз ход, че сега вече доста трайно заваля, а и едни гръмотевици слушам, че се търкалят по небето – пак ще настане някой потоп. Аз иначе през деня се занимавам с писателство и творчество, но вчера имах и малки ръкоделства по “трудово обучение”. Преди няколко седмици от един търг спечелихме 3-4 много хубави дървени рамки за картини. Добре ама те бяха без стъкла, та ходих отделно при нарочен джамджия да ми ги изреже по мярка. В тях сложихме две репродукции с френски мотиви, които си купихме от уличните сергии на многобройните Парижки клошари – това беше още през 2010, когато от България за Австралия се прибирахме през Франция. Тогава имахме няколко часа престой между полетите, които оползотворихме с кратка разходка из Парижките потайности. Тези картинки ни останаха единствен спомен от това време, които едва сега намериха приложение над новото легло на Ванеса. До сега там висяха едни нейни детски снимки, които ѝ правиха навремето в яслата, но нали времената се менят – та сменихме и тях вече с нещо по-класическо.
За рождения ден на Даниела наши приятели ѝ подариха един лимон. Онзи ден го засадихме и сега редовно се грижим за него. В непосредствена близост до него има една туфа с магданоз, който пък Жоро ми даде от неговата нива. Сега този дъжд отвън ще ги полее обилно – очакваме богата реколта. Обаче аз както ям поголовно и магданоз, и лимони – ще ни трябват цели плантации от тези посеви. Почти на всяко ядене по един лимон заминава. Де в чорба, де в салата – после пък с дни имам запек. Магданозът също се употребява най-интензивно в нашата кухня – такава “потенция” вадя от него, като на одървен новобранец в казармата! Той и копърът са единствените ни подправки, които ползваме по-активно. Имаме чубрица, залежала из долапите от години. Даниела обаче не я използва много често, защото манджата почвала да ѝ мирише “на старо”. Тя и в кюфтетата до скоро не слагаше от мерудията, обаче напоследък аз поех тенджерите и баките (понеже за момента съм без работа…) и да видиш как на бърза ръка въведох “старинния” вкус. Онази вечер готвихме сарми със зелеви листа, снощи пък правихме супа топчета. Сега има по една масивна бака от всеки артикул – ще ядем от тях барем до края на месеца. Дано дойде и Нени, че той умира за такава чорба. Всеки път като имаме и той отнася със себе си по някой буркан. Знам го че прави палачинки, но за други кулинарни умения не ме е известявал. Всеки път като тръгне да готви палачинки и ми се обажда за рецептата – от там знам, че се втурка да готви. Иначе принципно Меган се занимава с прехраната им, но той също помага в кухнята. Друга негова любима гозба са яйцата по панагюрски и кебапчетата. Даниела прави и едни картофи печени на фурна, полети със сметана и настърган кашкавал. И това много го обичаме. Мусака също яде с охота, ама през останалото време не знам с какво се изхранва. Но пък далеч не е залинял, да е жив и здрав – значи, че се грижи за себе си. Напоследък Неничко изкара няколко курса, на които го изпратиха от работата му. Единият беше за мотокар, но от 24 Юни започва друг курс за кранисти, който той очаква с огромно нетърпение и интерес.
Дали ви казах всичко, дали пропуснах нещо – не знам. Така или иначе ви запознах с ежедневието и злободневките от последните няколко дни. Понеже съм улисан в редактирането на старите си писма, та нещо напоследък много започнах да изоставам с настоящите. Липсва ми ежедневното писане, което правех в обедните си почивки на работа, но се надявам че и до такъв момент ще стигнем пак. Само дето Господ не ни казва кога – иначе ми гласи нещо, ама де да видим какво ще е…
22.06.2013 – Днешният съботен ден поначало беше определен за списването на поредната статия към моя безконечен житейски стенвестник. Поради тази причина цяла седмица отлагах и се занимавах с други дейности, също имащи връзка с цялостното ми литературно творчество. Сутринта трябваше да водя Ванеса на урок при учителката, обаче всичките ми планове много се объркаха с тази малка операция, която претърпях в четвъртък вечерта.
Аз не съм споменавал друг път, но от едно известно време палецът на левия ми крак беше започнал да се възпалява и да ме боли. Третирахме го в продължение на месеци с какво ли не, всякакви мазила и мехлеми му слагахме, йод, памуци и боклуци, обаче не рачи да се оправи от само себе си. На няколко пъти даже вземах антибиотици - и те не помогнаха. Когато Жоро докторът го видя, каза че единственото ми спасение е в оперативната манипулация, което пък мен специално ме хвърли в дълбок ужас, катастрофален потрес и обща тревога. Мястото е било много натъртено, възпалено и нокътя допълнително го афектира и дразни, като не му позволява да зарасне. За такава травма аз отлично си спомням да съм имал единствено лани по това време, когато с едни мижави чехлички ходихме до Седемте Рилски езера и обратно. Тогава уж ми нямаше нищо, но с течение на времето това място се е влошавало, за да стигна на края и до скалпела. А като ме подплашиха пък, че тази инфекция може да се разнесе и по други части и органи на тялото, та съвсем се спекох като кирпич на слънце. От такива случаи на небрежност може да се стигне и до ампутация на целия пръст, ако заболяването проникне по-навътре и засегне костта – да не дава Господ никому подобна участ. Всички тези тревожни сигнали ме накараха да се подложа на необходимата хирургическа процедура, а след като дори Даниела вече вдигна ръце и се оказа безпомощна да ме лекува в домашни условия – това беше и крайната мярка за предстоящата лекарска намеса.
Така онзи ден (в четвъртък) привечер, треперещ като лист и бял като чаршаф отидохме при наш Жоро да ме ремонтира. Разбира се с местна упойка не се усеща абсолютно нищо, но самият факт че знам какво прави този занаятчия, за мен беше достатъчен да се треса от страх и частично да загубя речевите си способности. Добре че Даниела дойде с мен и през цялото време на операцията ми държа ръката, която аз така съм стискал в уплахата си, че беше посиняла от зор. Бяхме оставили Ванеса в къщи да свири, а и ние не след дълго се прибрахме. За щастие това беше и последният ѝ учебен ден, защото аз нямаше да мога да я водя сутрин с този мой окуцял крак.
Вечерта взех малко хапчета – курсът на антибиотика продължава, но освен него вземам и малко обезболяващи средства. Спах добре и раната не ме е боляла, но вчера си останах с пижамите в леглото – там писах своите мемоари, завит на топло че и денят беше един такъв никакъв. Ванеса се въртя покрай мен, занимава се с нейните си задачи, свири и така дочакахме Даниела да си дойде от работа. Вечерта щяхме да ходим на ресторант, но не мен хич не ми беше до излизане – още повече, че кувертите ни бяха за някакви морски деликатеси, раци, скариди, октоподи и друга водна твар, каквито блюда аз поначало не ям. Понеже резервацията беше направена много отдавна, изпратих ги да вървят двете, а аз си останах в къщи на спокойствие и тишина. Не се минаха други два часа и момите ми се прибраха доволни и преяли.
Днес Даниела също е дежурна и аз станах сутринта с нея – уж да я закарам с нейната кола и да се върна у нас, та сутринта да водя Ванеса на урок. Бяхме даже обещали с нас да вземем още едно дете, което също учи пиано при нашата учителка – хората живеят в съседен квартал и са ни на път. Аз исках да отидем с колата на Даниела защото тя е автоматична и се управлява само с един крак (в случая десният, който е относително здрав). С моя левият не бих могъл да натискам педала на съединителя и за сега колата ми не е в експлоатация до настъпването на по-здравословни времена. Добре ама като станах сутринта и раната пак нещо ме наболя – реших, че е по-добре да не я напрягам излишно поне за още няколко дни и така отложихме уроците по медицински причини. Сега съм се заврял в механата, където работи една малка електрическа печка и е станало топло като в турска баня, защото пък тези дни си отстудувах като седя на едно място в къщи. Даниела ще си дойде в ранния следобед, защото днешната ѝ смяна е малко по-различна от стандартните. Отвън е слънчево и приятно, обаче вътре в къщи е голям змиярник. Надвечер ще готвим, а когато работи фурната, та постопля малко и наоколо. Климатичната инсталация също работи в режим на “отопление”, обаче аз нещо не ѝ разбирам и хич не се занимавам с нея. Като дойде Дани от работа, да си я пуска ако иска.
Това бяха патиланствата ми от последните 2-3 дни. Вероятно утре ще отидем с Нени до някъде – Меган и малката онзи ден заминаха за Мелбърн да се видят с майка ѝ, която сега живее там. Но първо ще зависи какво е състоянието на болния ми крак и дали ще мога да се движа по-свободно. Абе то аз и сега мърдам, обаче куцукам и не смея да се отпусна, защото ме е страх да не ме заболи. Ха - таман гледам, че над главата ми виси един бастун; може него да използвам, ще се подпирам докато вървя. Ванеса беше много разочарована онази вечер, като ѝ казах, че няма да ми дадат патерици - не знам защо, но тя намира нещо много вълнуващо и екзотично в тях. А този бастун съм го купувал като реквизит и аксесоар към безбройните ми украшения в механата. Обаче е много стар и съвсем истински – направен от някакво здраво и чепато дърво.
Иначе назад във времето и през дните от днес до предпоследното ми задгранично комюнике (ако това да речем го броим за последно), нищо ново и по-различно от досегашното не се е случвало. Сутрин завеждам Ванеса на училище, през деня си попълвам времето с писане; следобед Даниела се прибира от работа, надвечер свирим, вечеряме, гледаме някой филм и това е всичко. Не сме се виждали с никой, освен с Жоро и Данчето миналата събота, когато ни бяха на гости до късно. На другия ден пък Нени дойде с Меган и с тях си поразведрихме ежедневието. В неделята Ванеса имаше едно участие с изпълнения на пиано и орган в клуба, където все по-често взехме да ходим. Хората я харесват много и тя е единствената млада изпълнителка - всички останали са на преклонна възраст. На същия музикален форум се запознахме с друг един човек, който също я покани като гост-изпълнител в техния клуб. Учебният срок завърши с отлични бележки - не ги знаем още с точност, но уж такава е прогнозата. Баш сега е краят на семестъра, когато раздават на децата полугодишните им свидетелства и оценки. Следват 3 седмици ваканция и така, та до следващата офанзива.
На работния фронт затишието е точно като преди капитулацията на Хитлеристка Германия – няма обяви, няма работа, никой не ме търси за нищо и не се обажда да попита барем дали съм още жив; мизерия, глад, студ и въшки 8-ми номер. Ако случайно се появи нещо, те пък кандидатите са стотици и обикновено до моята скромна молба така и не се стига. Аз продължавам обаче упорито да търся работа за това, което мога да правя най-добре, но не виждам реалните си шансове за успех. Други алтернативи нямам, освен да чакам разведряването в световен мащаб и от местен характер. Само след седмица и половина ще влезе новата финансова година. Ако това поразмърда с нещо пластовете – добре; ако ли не – следващата бариера ще са Федералните избори през Септември. Ако и те не доведат до никакво раздвижване, тогава вече нямам представа на къде ще политне австралийската икономика, че да хвръкна и аз подире ѝ. Единственото важно нещо остава всички да сме живи и здрави, децата да вървят напред, а за нас има кой да се погрижи – Бог е милостив…
05.07.2013 – Минаха неусетно още две седмици, през които нищо ново не се случи и нищо старо не се промени. Аз продължавам да се занимавам с най-различни домашни и домакински дейности из къщи, а Даниела ходи на работа и осигурява прехраната на всички от семейството. Ванеса излезе във ваканция и по цял ден се върти покрай мен, чете книги, свири, прави упражнения по теория на музиката, играе си и само брои дните до започването на учебния процес в Колежа. За разлика от всички други по-нормални деца, тя не обича скучните ваканционни дни, а предпочита да ходи на училище. Вчера и онзи ден за първи път излязохме с колелетата, защото раната на кракът ми е значително по-добре и вече съвсем върви на оправяне. В началото го пазих много и избягвах всякакви натоварвания, защото малко ме наболяваше. Даниела продължава да го маже с разни мехлеми за по-бързото заздравяване на раната – онзи ден ми махна и конците даже. Смея да си мисля, че лошото е минало и остава напълно да се възстановя. Ама и аз каква беля си отворих сам, дееба – не съм и допускал, че някога може да се стигне до там; нищо и никакъв пръст. Дано само с това да се отърва, че като си помисля за усложнения от здравословен характер и ми идва да си усуча въжето около шията…
Втора седмица вече нямаме уроци по музика – по време на зимната ваканция, която е сега и обща за всички учащи, учителката ни замина на ски заедно със семейството си и вероятно от следващата събота ще възобновим заниманията. В момента те са точно на мястото, което ние посетихме през Януари на връщане от Мелбърн – само че тогава беше лято и сняг видяхме единствено по няколко сенчести планински склона и то на отделни малки преспи, докато сега там има барем метър дълбока снежна покривка и всичко е потънало отдолу под бялата ѝ пелерина.
Миналата неделя Нени и Меган се отбиха през нас, за да извадим няколко снимки, които те са си правили по разни техни мероприятия. Интересно ми беше да видя специално нашият младеж облечен с официални дрехи, защото неотдавна ходиха на сватба и той просто нямаше как да отиде по потник, обут в шорти и по едни джапанки на бос крак. Иначе не съм го забелязвал да носи по-свестни дрехи. Е, аз и толкова често го виждам, де – предполагам, че като излизат и ходят напред-назад се докарва, но общо взето не е много-много по контенето. Преди седмица Нени успешно завърши курса за кранисти и сега може да управлява и оперира такова строително съоръжение с товароподемен капацитет до 60 т.
Преди няколко дни хранех голяма надежда, че ще започна работа на едно място съвсем близко до нас. Преди време имах уговорка с един човек от тази фирма. Видях че са обявили вакантно място и веднага ги атакувах. Обаче се оказа, че въпросният делегат междувременно е напуснал, на неговото място вече има назначен друг, който пък ми отхвърли кандидатурата и така всичко пропадна. А беше много интересна работа – буквално на пешеходно разстояние от дома. Майната му – ще търся друга. Проблемът е само в това, че нито обяви има, нито пък местата за които кандидатствам са много подходящи за мен и натрупания ми опит в годините до този момент. Така хората естествено си подбират точно който им трябва измежду стотиците кандидати, подали молби за дадена работна позиция. Става нещо много драстично с тази наша икономика, но още не мога да разбера точно какво се случва. Аз напълно съм се откъснал от живота в Австралия, нищо и никой не ме интересува – нито политиката им, нито икономиката им и т.н. Следя по-отблизо събитията в България, ядосвам се за пълната трагедия и разруха, която цари там и единственото на което ме е яд е, че отново с нищо не мога да помогна. Напоследък се занимавам с редакцията на старите си писма и с тях много добре си уплътнявам времето. Преди няколко дни се натъкнах на теми от ерата на 1997, когато подобно както в днешни дни, родината ни “мащеха” беше изпаднала в поредната си дълбока икономическа криза (тя всъщност си е все така, но сега с политически анализи не ми се занимава). Точно по това време аз пак бях без работа, но поне както чета от редовете, през този период съм изпращал по 10-15 молби на седмица и аз прекрасно си спомням тогавашната безработна истерия. Докато към днешна дата въобще не мога да се похваля с подобна активност. Отчитам и факта, че тогава бях едва само на 35 – докато сега на 55 шайбата започва бавно и сигурно да ме изплюва извън борда. Отделно дето вече се прибавят неоспорими фактори, че все пак какъвто и специалист да съм, за тях аз в крайна сметка си оставам само един чужденец и в такива трудни кризисни времена, естествено е да предпочетат някой местен пред моята скромна личност. Това съм го забелязал отдавна и винаги съм казвал, че за да опре някой до услугите ми, то значи че не е намерил друга, по-голяма будала от мен. Основната причина обаче е рухването на икономиката и по-специално на индустрията, в която мога да намеря поприще. Много от другите браншове са все още на повърхността и всички, които обслужват тях са добре. Но инженеринговата развойна дейност поначало си е била слабо развита в тази държава, така че моите шансове за някакъв успех изтъняват все повече и повече. Аз не губя надежди, единствено защото все още не мога да си представя, че без време е настъпил краят на кариерата ми - но в никакъв случай не крия и реалните си опасения, че това е всъщност почти вече факт…
Днес е петък – следобед ще взема Даниела от работа и ще ходим по пазар. Трябва да осигурим някакво мезе за неделя, когато цялото българско землячество ще се съберем на общонародно отчетно-изборно събрание, а всяко едно такова мероприятие трябва да се подкрепи със съответните напитки и мезета. Ние утре ще отидем у Жоро и Данчето, че аз нещо трябва да му помогна по неговите домашни строителни обекти. Вечерта ще си направим един гуляй, ще спим у тях и на другия ден сме на събрание. Не правя планове за дните от понеделник нататък, защото сега всяко денонощие може да ни донесе някакви промени – както хубави, така и лоши…
11.07.2013 – Това ще бъде последната дата в настоящия ми репортаж. Макар че напоследък не съм много активен в списването на този дневник, сега ще се опитам да обобщя накратко събитията от последните дни, а с това да приключа и цялостната статия. Застоят, в който се намираме през този период от време, не ми позволява да бъда достатъчно обширен в описанията си – описания хубаво, но на какво? Ежедневието ни е до болка еднообразно и лишено от всякакви вълнуващи емоции. Всичко се върти около постоянното ми търсене и още по-постоянното ненамиране на подходяща работа, което започва вече да дотяга на всички ни. Аз най-вероятно ще забравя и онова, което съм знаел и можел да правя. Това е най-дългият ми период на престой и аз именно поради този съществен факт, все си мисля, че ще бъде фатален. Не виждам какво повече може да се случи, та с нещо да се промени създалата се ситуация. Независимо от всичко обаче, борбата продължава и при мен няма нито крачка отстъпление или пък свиване на байраците. Единствено времето пред нас ще покаже на къде ще задухат ветровете, които за сега не духат изобщо.
Този път нямам чак толкова голяма цепнатина във времето между отделните ми включвания. Обикновено се бавя по 2-3 седмици, защото съм зает с други писателски дейности и като че ли за споделяне на настоящите събития не ми остава достатъчно вътък. Напоследък през ръцете ми преминаха няколко мои стари писма с обем от по 100 и повече страници. Те отнеха доста от енергията и времето ми, но се надявам че занапред няма да има такива големи “фермани”. Въпреки частичните несгоди, чрез всичко това аз с най-голямо удоволствие се връщам назад в годините и прекрасно си попълвам времето и мислите – изплуват спомени, главата ми натежава, очите се насълзяват и т.н.
Изтеклата седмица с нищо не беше по-различна от всички досегашни. Миналия петък всички ходихме по разни покупки. Аз бях поел служебен ангажимент да взема някои продукти, с които да нахраним изгладнялото и ожадняло българско дружество. Направихме няколко много добри търговски сделки за закупуването на добра и евтина стока. Привечер се прибрахме в къщи и зяпахме филми.
На другия ден още по обяд заминахме за Бризбън. Бяхме се разбрали да гостуваме на Жоро и Данчето, че ние с него имахме взаимна дейност. Аз му натоварих кухненските столове, на които трябваше да се заварят пръчките за подпиране на краката, защото ми омръзна да ги ремонтирам. Повсеместно шибаният и всеизвестен с некадърността си китаец ги е закрепил с едни малки винтове М6, обаче бачо ви Гьорги ми ги парна с електрожена и така станаха вечни. До сега тези ситни винтчета се саморазхлабваха и в даден момент пръчките сами се откачаха. Аз предния ден им купих по-яки болтове, та ги стегнах първо до скъсване с по една специална шайба против саморазвиване. После през отворите ги заварихме и сега пръчките станаха по-здрави, отколкото самите столове. Те по принцип представляват набор от евтини китайски боклуци, но иначе имат много интересен и заблуждаващ окото дизайн. Преди две години ги купихме от Електронния търг чисто нови – и четирите за $169 с безплатна доставка. Така че те отдавна са се изплатили и изпели песента, но аз реших да ги стегна, защото външно им няма все още нищо и ни вършат чудесна работа. Чакам ги да овехтеят и да се скапят съвсем, за да ги подменим – естествено с подобни евтини боклуци, но поне ще са нови (на които също ще заваря пръчките, само че този път още в самото начало).
После пък аз трябваше да помогна нещо на Жоро, че искаше да си прави някакъв навес и имаше нужда от още един чифт ръце. Но понеже времето напредна, надвечер с него ходихме до магазина да купим платната, а пък ги монтирахме на покрива чак следващия ден. Вечерта си направихме една хубава софра, поприказвахме, смяхме се и легнахме. Ние спахме у тях – в неделя свършихме работата до обяд и после всички отидохме на земляческата среща.
Това беше и същевременно отчетно-изборно събрание на българската асоциация и на края от дума на дума всички единодушно избраха мен за Президент, заменяйки от този досегашен пост Желязко. На мен не ми се занимаваше особено много с такива отговорни и организационни дела, но щом народът ми е гласувал доверие, ще трябва и с тази обществена дейност да се заема. Още вечерта у Жорови се свързахме с подобните представители на българските сънародници в Нова Зеландия. Чрез познанствата на Жоро и тях самите, действаме и ходатайстваме, за да помогнем дружно на отец Росен от Варна, който иска да емигрира със семейството си и да се занимава с богословна дейност зад граница. Сега вече всичко зависи от това как и какво ще се договорят помежду си- аз каквото можах направих и помогнах, доколкото ми се простираха силите, възможностите и познанствата.
Тържеството на поляната продължи до вечерта, след което всички си разотидохме. Седмицата започна онзи ден и ще свърши утре. От събота учителката по музика вече възстановява уроците, а пък ние вечерта ще ходим на гости в Бризбън у наши не чак толкова близки приятели, с които се знаем от години. Но преди това Ванеса ще изнесе един бърз концерт от 15 минути в някаква катедрала, където беше поканена да свири. В неделя пък ще ходим в централния градски парк на Gold Coast, където се провежда традиционният Гръцки панаир. Аз ще гледам сутринта да прескоча до черква, че е срамота – не съм стъпвал в Божия храм от Великден.
За следващата събота вечер има насрочено служебно мероприятие в ресторанта на една българка, където официално старата власт ще сдаде правомощията си на новата (демек, членовете на стария комитет ще предадат щафетата на новия, начело на който съм вече и аз; говоря за българското дружество). За началото или средата на Август, Даниела е направила резервации за няколко вечери, които да изкараме в туристически хотелски комплекс на един от много известните и многобройни острови, намиращи се по нашето Тихоокеанско крайбрежие - част от прословутия Голям бариерен риф (или още Кораловия риф, влизащ в списъка със Седемте чудеса на природата – The Great Barrier Reef, казано на местен език). До там отиваме със самолет и ще останем няколко дни. Предполагам, че това ще пораздвижи малко писателската ми дейност и от там ще направя хубав и подробен репортаж. Но това е далечна перспектива и аз чак толкова надалеч не гледам, за да не се стряскам.
Чакам Ванеса да свърши със свиренето и след малко ще излезем наоколо с колелетата. Имаме да свършим някои неща и ще използваме повода да се раздвижим малко. Времето не е лошо – променлива облачност до слънчево, следобед може и да завали дори.
Материалите, които поръчах през Интернетния търг за татко, започнаха да пристигат по малко. Всъщност, чакам само още един кабел, събирам всичко заедно в една торба и го изпращам. Толкова се радвам, че можах да бъда полезен с нещо - макар незначително и дребно. Ще има да се бъзика с тези неща цяла зима.
А сега вече наистина приключвам, с далечните си поздрави към вас и всички останали. Само след няколко секунди и вече ще четете редовете на това мое поредно писмо. Ама голям “аламинут” е тоя Интернет, а! Какво сме правили без него в продължения на толкова много години? Как ли така сме живели в дълбок застой информационна блокада?...

11 Юли, 2013 – Gold Coast, AUSTRALIA

петък, 6 септември 2019 г.

Писмо No 60 (III-IV.2013)


Скъпи родители наши - бабо и дядо; приятели, читатели и немощни слушатели!

21.03.2013 – Голямото прекъсване в кореспонденцията между последния ми репортаж (с дата 08 Март) и днешният отново се дължи на една моя, безкрайно тъпа грешка, която без да искам съм допуснал в хода на събитията. Миналата седмица аз най-съвестно седнах да начертая началото на новото си послание към всички вас и към света, но тази сутрин с огорчение установих, че съвсем неволно съм изтрил написаното и сега на практика започвам всичко отначало. Преди известно време, когато все още ползвах пачето перо и папирусовата хартия, такъв провал беше изключено да ми се случи, защото написаното на един хартиен лист, колкото и прост да е той, никога не може да се затрие, освен ако последният не изгори, не се загуби или пък по някакъв начин се повреди непоправимо (а пък подобно нещо не си спомням някога да е ставало в повече от 20-годишната ми писателска практика). Но ето, че откакто прописах и аз на компютър като по-модерните човеци в днешно време, с такива елементарни “грешки” мога вече да се похваля и то не за първи път. Спомням си, че онзи ден доста факти успях да опиша и обрисувам по най-цветущ начин, само че в момента не мога да се сетя за какво точно съм писал и сега, започвайки всичко на нова сметка, едва ли ще мога да възстановя напълно изгубения текст – въпреки всичко обаче и предвид обстоятелствата, по-надолу ще се опитам да си събера акъла и оттук-оттам ще гледам да възстановя загубите в информацията.
След като най-после приключих с последното си писмо и ви го изпратих за прочит (а това беше един петък, с давност отпреди две седмици…), аз насочих вниманието си към други домашни дейности. Имах някои изостанали задачи, с които трябваше да приключа, но основните ми грижи и мисли бяха изцяло насочени към предстоящия първи самостоятелен концерт на Ванеса. Той се състоя на 10 Март (неделя) в катедралата, където тя обикновено свири или има уроци с учителката си. Концертът беше предназначен за набиране на допълнителни средства, които да се използват в най-близко бъдеще за реконструкцията и обновяването на вече съществуващият катедрален орган, който е инсталиран там преди много години и който се нуждае вече от един доста сериозен ремонт с цел възстановяване на оригиналните му функции, звучене, външен вид и т.н. Всичко това обаче струва сериозна сума от парични средства и освен субсидиите, отпускащи се по това направление чрез други инстанции и направления, управлението на катедралата прави всичко възможно за увеличаването на тези капитали посредством организацията на подобни мероприятия и културно-масови дейности, носещи макар и малко допълнителни финанси в прибавка към общото благородно дело.
Концертът мина много добре - Ванеса изсвири целия свой репертоар на органа, после изкара песните си и на пианото, след което направи един мощен завършек отново на класическия орган с вечното и неостаряващо произведение на Бах - “Токата и Фуга в Ре-минор”, с което недвусмислено обра овациите и спечели симпатиите на всички присъстващи в храма Господен. Аз през цялото време снимах с камерата, за да направя кратък музикален филм от това нейно толкова вълнуващо представление. На връщане от там се отбихме през Жоро и Данчето, които са ни на път и ние никога не ги подминаваме, когато ходим в тази посока. У тях пък седнахме на софра и се прибрахме чак вечерта, готови за лягане.
Почти през цялата следваща седмица се занимавах със сглобяване на филми и компютри. Всичко започна от там, че програмата с която събирам и озвучавам домашните филми от видеокамерата, нещо спря да работи и аз тръгнах да търся друга. Новата, която намерих се оказа много трудна и неразгадаема за боравене с нея, а аз нямах това време за губене тепърва да се уча и чудя кое как става. Реших да се връщам на стария вариант и от многото лутания из бракониерските страници на Интернета, компютърът ми хвана някакъв лош вирус – нещо като СПИН, но с по-катастрофални последици. В същото време Нени ми беше оставил неговия лаптоп за пълна и тотална “рехабилитация” и аз с него също имах много занимания, продължаващи безкрайно дълги часове и ежедневно. Стана така, че докато оправях неговия, повреди се пък моят. За да го събудя от комата, в която беше изпаднал, изчетох сума статии от разни подобни ентусиасти като мен, минали вече през моите патила и даващи ценни съвети и практически напътствия как да си помогнем сами. Така, използвайки компютъра на Нени, разположен в непосредствена близост, аз се опитвах да излекувам моя “болният”. И тази дейност отне барем 2-3 дни, докато отново всичко възстанови първоначалните си функции и начин на действие.
Наред с тези “оздравителни” мероприятия, продължават ходенията ми по мъките във връзка с търсенето на подходяща работа. От време на време се появява по някоя и друга обява, на която аз своевременно подавам документите си, но обикновено преди мен има разни други кандидати, които във всички случаи се явяват по-подходящи за дадената вакантна длъжност. В крайна сметка направих и филма за концерта на Ванеса, който комбинирах с кадрите от рождения ѝ ден. Добре де, ама аз и с него не съм напълно щастлив, защото впоследствие като го гледах и му открих едни кусури, та сега ще го правя наново. Повтарянето на едно и също нещо, което аз веднъж съм отхвърлил като готово и връщането ми към него е изключително досадна работа за мен – сравнявам го единствено със щастлив развод, след който обаче да се върнеш и да се ожениш повторно за същата жена; отчайващо и ужасяващо! Ето защо, за момента търпеливо изчаквам малко да ми поминат разочарованията от неуспеха, че тогава пак да набера достатъчно ентусиазъм - белким пък ми помогне да преправя филма съгласно новите изисквания на програмата, с която си играх да го обработвам толкова дни и вечери наред. Започнал съм да сглобявам и епизодите от Коледно-Новогодишната ни екскурзия до Мелбърн, но и там има много време да се губи, за да стане всичко точно както трябва – за мен компромисите не са решение, не знам дали сте забелязали.
Така едната седмица мина в най-разнообразни дейности, които независимо от частичните ми неуспехи, лично за мен представляват огромен интерес и аз с радост отдавам цялото си свободно време и енергия на тях. В петък сутринта ходих на лекар да ми махнат конците от раната и да ми отчетат резултатите от кръвните проби. Вече съм добре и нямам никакви оплаквания, каквито всъщност и никога не съм имал – раната на крака вече е напълно заздравяла; само шибаният ми холестеролец пак бил малко завишен, но пък и не чак в такива драстични горни граници, каквито измериха в началото. Кръвното ми налягане е като на космонавт преди да го запратят на майната си в открита орбита – 115/88, а тежа само 103.0 кг, спрямо 108.3 кг допреди няколко месеца. Поради дъждовното време напоследък не съм карал колелото поне 3-4 поредни седмици вече и усещам, че нещо загубих интереса си към спорта (към който аз поначало никога не съм имал афинитет – мога да гледам, но не и да го упражнявам; далеч по-различно отношение, каквото чувство и усещане питая към секса, например). На фона на купищата от всевъзможни дейности, които ме чакат в къщи, все не ми достига воля да посветя и един допълнителен час на физкултурата. Иначе по цял ден пиша и редактирам старите си писма, които публикувам за сега само в Интернет и тъжно-смешните ми, глуповати истории се радват на близо 9000 (по)читатели. Признавам, че това е моето основно занимание напоследък, доставящо ни огромно удоволствие и морално удовлетворение. Всичко, което съм писал до сега в отделните години аз използвам за основен материал, който в момента преработвам и редактирам най-старателно, с много допълнения и без капчица преувеличение или премълчаване на този или онзи, къде повече, къде по-малко интересен факт, незначителна случка или пък по-крупно събитие. Несъмнено това е един огромен писмен труд и доста дълъг във времето процес, който все още най-самоотвержено продължавам без ни най-малко да ми е отминал меракът.
Стигнах и до съботата (16 Март), за когато бяхме отложили честването на Националния ни празник, заедно с останалото българско землячество. Ние сутринта излязохме рано, че първо трябваше да водим Ванеса на урок при учителката (а от нас до тях е точно 100 км като отдалеченост – вероятно и друг път някъде съм споменавал тази малка подробност, предварително извинявайки се за повторението). Докато трая урока и последвалият го половин час свободни репетиции, ние с Даниела ходихме на локален пазар и разходки. После се върнахме да вземем Неси и от там отидохме почти в ситито на Бризбън, за да посетим многоуважаваната от всички нас гръцка бакалница (ето ти ги още 25-30 км). От там си купихме маслини, една тенекия с българско сирене, италиански кашкавал, кори за баница и разни други продукти от подобно естество и балкански вкус. Натоварихме дисагите и заминахме към парка, където беше планиран традиционният български пикник (на други 30 км от магазина). Там се събрахме доста хора и заедно с всички изкарахме весело и приятно. Бяхме се разбрали с Нени, че на това място ще се срещнем и с него, за да му дам готовият вече компютър – паркът беше сравнително близо до мястото, където живее Меган, а и той респективно, след като отдавна вече ѝ е пристанал. Така се видяхме и с тях, макар за много кратко – бяхме им купили сирене, маслини и кисело мляко, та им дадохме и тези армагани от нас. Най-вероятно в неделя те ще дойдат у дома, но в това няма още нищо сигурно – техните планове се променят не с часове, ами с минути. Ние след парка отидохме у Краси и Светла (счетоводителя), защото се разбрахме да минем на връщане през тях, че не се бяхме виждали отдавна. И там хапнахме, сръбнахме и на края се прибрахме, след като през деня навъртяхме километри за разстоянието от Габрово до София, че и повече.
Неделната сутрин започна с традиционните палачинки, след което всеки се залови с любимите си дейности. Аз седнах да творя, а Ванеса да свири. Към обяд излязохме, че пак я водих в нашия местен орган-клуб, където тя беше поканена да направи няколко изпълнения пред публиката. Вечерта гледахме филми и така приключихме почивните дни.
Новата седмица с нищо не се отличаваше от старата. Всичко около нас започна по начин, който навиците и рутината от години вече са отъпкали трайно и дълбоко като пътеката към х. “Мазалат”. Даниела е на работа, малкото – на училище, като този път големият батко също посещава задочните си занятия в колежа, които започнаха още миналия понеделник. Още от самото начало са ги подложили на изпити и тестове, от които той вече успешно премина през два от всичките 10-12 предмета, които изучават по програма. Днес пак има някакъв изпит по “Електрически машини”, по-специално за асинхронни еднофазни и трифазни електродвигатели, но Нени там е малко бос и снощи беше доста притеснен за представянето си на теста, особено по тази тънка материя. Иначе по другите дисциплини е доста добре, запомня още в клас уроците и с малко четене в къщи се справя отлично. Обаче по тези мотори познанията му са малко постни, защото самият курс на преподаване за този обем от материал е съкратен от две само на една седмица и той самият чувства, че подготовката му е недостатъчна. Дано се оправи все пак – като си събере акъла обикновено му изплуват в главата доста неща, които той е знаел и учил преди това.
Напред пък ми се обажда един агент за работа, но проектът бил от някакво изключително стратегическо значение и търсеха човек, който има чисто досие и кристално минало. Тук далеч не става въпрос за полицейска “чистота” или свидетелство за съдимост, ами някакво още по-специално, което се придобивало само с помощта на спонсори и издаването му можело да продължи от 6 до 12 месеца (ебах аз тоз сертификат техен! – та човек за толкоз време и в затвора даже може да влезе, че пък и чист като новородено да излезе от там). Аз естествено нямам такъв документ, но пък от друга страна би било интересно да се работи в “тила на врага” – аз така или иначе нямаше да ги издам какво правят, защото просто не ме интересуват, но все пак техните закони и изисквания са железни и поради тези причини за сега си оставам в обоза, при мазните баки с боб и черпаците. Вчера правих кьопоолу по метода на Крумчо – и аз го пържих първо, а после го сложих в буркан. Оставил съм малко за наша вътрешна употреба, докато с буркана ще се представям някоя вечер другата седмица, като отидем на вилите в балкана. Онзи ден взех и малко месо, което смлях на кайма. Утре вечерта чакаме едни приятели, на които отдавна съм обещал да направя кебапчета. Снощи пък с Даниела правихме съвместно кюфтета на яхния – тя приготви кашата, аз омесих кюфтенцата. Добре ама каймичката ми беше едвам една шепа с остатъци от кебапчетата и макар че сложих доста хляб в нея, не можах да направя повече от 10 топки, които ние снощи почти изядохме. Но в соса, който остана пък ще напускам разни изостанали наденички и пак ще поминем доволно и охолно. Аз понеже сега не ям хляб, наблягам предимно на кюфтетата – като удавя в чорбата и една буца сирене, та си хапвам по-добре и от Мара Малеева-Живкова, да я споменем и нея с добро…
Вероятно преди да тръгнем за балкана ще направя поне още едно включване от нас, но дори и там компютърът ще бъде с мен, така че аз ще продължа да описвам битието си и в не съвсем домашни условия. Ние ще делим колибата с докторите, а Янкови ще са с техните. Може би Дарина и Игор ще бъдат приютени в тяхната вила, защото е по-голяма и имат една свободна стая. С нас ще бъдат и още едни приятели, чиито родители наскоро пристигнаха от България, та ще сме в по-разширен възрастов състав.
Сега в неделя Ванеса има още едно представление в катедралата. Този път концертът ще бъде по-голям, като тя ще вземе участие само с няколко изпълнения. Тъй като миналата година този район беше най-засегнат от прииждащите води на реките и наводненията направиха най-много поразии там, концертът ще бъде благотворителен, а средствата ще се използват за подпомагане на нуждаещите се от храна и подслон пострадали от последствията им.
27.03.2013 – Ден преди да заминем на няколкодневната си почивка по балкана, ще направя поредния генерален обзор на всичко, случило се до този момент. А то съвсем не е много от гледна точка на информация, но все пак ще отбележа по-важните моменти. Този път времевото разстояние от последното ми включване не е така голямо, но пък и аз нямам с какво кой знае колко интересно да ви зарадвам.
Миналият петък имахме гости. Времето отново показа рогата си с поредната порция дъжд, вследствие на което ние не можахме да се насладим на сянката под асмите. Първо едвам запалих огъня, защото дървата ми освен че не са изсъхнали напълно поради скорошното им нарязване, ами и допълнително бяха подгизнали и мокри от почти редовните напоследък валежи. Независимо от всичко, с помощта на “духалката” (един стар сешоар за коса, нарочно купен за целта от вехтошарските магазини), аз успях да разпаля съчките и кебапчетата се пекоха на дървените въглища, каквото е правилото според всички световни рецептурни справочници. С гостите си изкарахме много весело, завършвайки вечерта с вечните песни на Микис Теодоракис, сиртаки и други веселби. Даниела, както уж нямаше да работи и се гласеше за дълги почивни дни, така шефовете ѝ я повикаха не само в петък, ами и за съботата, че и в неделя ходи на работа даже – все първи смени за слава на Небесата, които са малко по-поносими от нощните ѝ дежурства. Аз не мога да спя сам и съм ѝ казал, че за всяко нейно нощно дежурство, ще си викам комшийката с големите цици да ми варди съня и да ме пази от таласъми – поради това тя тенденциозно и умишлено избягва тези досадни смени…
В събота сутринта учителката идва у дома и урока на Неси по музика продължи до обяд. Следобеда с нея ходихме да покараме малко колелетата, които поради лошото време през последните седмици не сме вадили от гаража много често. Както съботният ден, така и вечерта му с нищо не се отличиха от останалите седмични и делнични дни. За вечеря дояждахме остатъците от тържеството с нашите приятели и много скоро след това легнахме да си гледаме филмите.
Неделната сутрин се открои и изпъкна малко повече от останалите делнични дни на седмицата с любимите палачинки на Ванеса. После посвирихме малко и следобеда отидохме на още един концерт в катедралата, на който тя беше официален гостуващ участник. Наред с останалите солови изпълнители, струнни квартети, голям градски духов оркестър и местни хорови групи, тя отново се представи с голямото произведение на Бах, което Неси изсвири почти без грешка на органа. Концертът продължи два часа и привечер се прибрахме доволни от прекрасното представяне на всички артисти и музиканти.
Седмицата започна с почивен ден за Даниела. Тя използва свободното си време за някои частични подготовки, свързани с предстоящата ни екскурзия, като аз имах да добавя само основните месни продукти към останалата хранителна маса. Обикновено като тръгнем на някъде и с нас понасяме половината хладилник, а като се приберем други две седмици пък дояждаме върнатите и неизползвани огризки – предполагам, че и този път няма да бъде по-различно. Наред с храната сме приготвили много и най-разнообразни бутилки с вода, безалкохолни и алкохолни напитки, бира, вино - като че ли там ще вдигаме сватба. Ще пътуваме с моята кола, чийто багажник по принцип не е много голям. Отделно дето аз мъкна навред със себе си и кутията с всички налични инструменти, която заема точно половината от обема му. Аз предпочитам да се движим все пак с тази кола, защото нещо ѝ нямам вяра на германската – гледаме да я крепим и да я пазим, че ако нещо ѝ стане направо сме загубени. Тя и моята доволно много остаря вече, но все пак ми се струва малко по-сигурна и на нея залагам повече надежди, че няма да ни остави насред пътя, каквито тъмни съмнения храня и изпитвам към Фолксвагена на Даниелчето (когото тя лично ненавижда малко повече от мен самият)...
Вчера следобеда имах среща с един мой бивш колега от компанията за биологичните горива, където работех неотдавна. Срещнахме се в стария офис на фирмата, но работата ми нямаше нищо общо с тях – просто използвахме тяхното помещение да се видим и разговаряме, защото той и без друго имаше някакви служебни взаимоотношения с тази организация, а това беше удобен повод и място за осъществяването и на нашия разговор. Има нещо, което човекът иска да му начертая лично за него, а пък той после ще почерпи за хубавата работа. Уговорихме се каквото трябваше и аз от там заминах за месо при моя касапин, но понеже времето беше почти пред затваряне на магазина, оказа се че той беше свършил моите разфасовки. Аз от него обикновено купувам четвърт прасе, с вратлето барабар и доста добре поминаваме откъм заготовка за ястия със смляно месо (защото всичкото го смилам, след като му изрежа вратната част за пържоли и отделя кокалите с ненужната кожа). За пръв път ми се случва да видя нещо да се свърши – е, той тази сутрин чакаше да му докарат други 70 подобни свински парчета, обаче това място е на 20 км от нас и взе да не ми излиза много изгодно постоянното кръстосване с колата из града, на $1.50 за кило бензин. Независимо от всичко се разбрахме, че днес пак ще намина към неговия дюкян.
Сутринта заведох Ванеса доста рано на училището. Тя там ходи първо да тренира в гимнастическия салон, после се занимава с довършване на някое изостанало домашно и чак тогава влиза в час. През последните дни на срока те също правят разни тестове и контролни упражнения, на които бележи хубави резултати и оценки. Аз от училището отидох при други едни касапи, които продават малко по-евтина стока, а пък месото им е много вкусно. От там вземам свински врат готов за скарата, обезкостен и изчистен по $8.50 – такива цени и в България няма, дето се казва. Та, купих едно парче 1.700 кг. Исках им и свинска кайма, обаче и те нямаха?! – е, не че не са имали съвсем, ами просто машината била заредена със 100 кг телешко и говеждо месо, та нямаше как човекът да ми смели само едно кило специално за мен. Обаче пък на $4.50 ми дадоха едни чисти свински месни изрезки, без излишни кокали и кожи по тях, което аз ще си смеля сам на машинката в къщи и ще бъдем напълно обезпечени откъм този артикул – абе, поне от глад няма да измрем в тая държава! На връщане минах и покрай зарзаватчиите за марули, лук и краставици, взех и две кори яйца, с което Великденските ни салати са вече подсигурени (нищо, че не е дошъл баш нашенският си Великден – ние тук почитаме еднакво тържествено и двата празника).
Напред се прибрах от пазара, разпределих едно-друго където стои по места и сега се занимавам с вътрешни, общодомакински работи. След малко ще очистя марулите, месото ще смеля и т.н. Исках само да допълня дневника си, за да го продължа вероятно още утре от планинската обстановка на вилата, където отиваме. Предполагам, че времето там също ще бъде неприятно и студено, което ще създаде предпоставки за тихо усамотяване до обяд и започване на вечерните моабети още от ранния следобед. Ако вали дъжд и е много студено, няма да можем да ходим по разходки, които на мен лично съвсем на ми липсват. Е, хубаво беше и да си пораздвижим малко трътките, но в случай че климатичните условия не позволяват, тогава ще бъдем принудени да си стоим по каютите и на топло до печките, наливайки се усърдно с греяно червено вино и тъпчейки се с тлъсто мезе…
02.04.2013 – Въпреки огромното ми желание и добрата подготовка, аз не успях да пиша през няколкото почивни дни, докато бяхме заедно с останалите ни приятели в горските вили. Имах всички налични фактори, като компютър и достатъчно свободно време, но не успях да вдигна достатъчно емоционално и творческо “налягане”, че да седна и да описвам ежедневието ни там. Повече време отделих на другото писателство, както и на рутинното домакинство, особено преди вечерните сбирки и тържества, докато не можах да намеря ред за обогатяването на настоящия си репортаж и той малко поизостана зад събитията.
Ние снощи се прибрахме благополучно и докато оправим и възстановим живота в къщи след няколкодневното ни отсъствие, стана време за лягане и дори не съм се обаждал поради напредналият вече час. За това пък в следващите няколко реда ще опиша всичко онова, за което трябваше да стане дума още на балкана и макар със стара дата, за тези които ще го прочетат, то ще бъде нещо съвършено ново.
След като изнесохме половината покъщнина и провизиите на два хладилника бяха стоварени в коридора, чакащи реда си за натоварването им в колата, аз едно по едно започнах да ги примъквам към багажника и да им търся съответното място. Наложи се дори да сваля разни мои служебни книги и канцеларски материали, които разнасям навсякъде с мен, защото за тях няма място в бараката и те винаги си стоят отзад, на скришно в колата – от там ги вадя само когато ходя на работа и където се задържа повечко време ги складирам в съответния офис (до следващото им преместване). През последните 6 месеца тези книги и помагала непрекъснато са се возили неотлъчно с нас, с изключение на Новогодишната ни екскурзия до Мелбърн, от която последните пак бяха лишени и чакаха щастливото ни завръщане, заключени в работилницата. Тук е мястото да спомена, че от всички тези многобройни книги с техническа литература аз ползвам едва няколко, докато другите само плътно и мълчаливо ме съпътстват, без да имам ни най-малката полза от тях. Обаче понеже ми свиди да ги изхвърля, за това ги влача подире си с надеждата, че един ден може и да ми потрябват. Това с книгите, как да е – още по-тежко е положението с една голяма кутия канцеларски материали, която непрекъснато обогатявам и допълвам от всяко едно работно място, на което съм бил до сега и то още от началото на кариерата си през далечната 1994. По принцип тези неща се раздават служебно и безотчетно: моливи, гуми, химикалки, острилки, линии, тефтери, шаблони и купища други джунджурии, до които и веднъж дори не съм се докоснал за близо 20-годишната си практика в Австралия. Но от някакви необясними чувства за съхранение на имуществото, аз тези боклуци също не ги изхвърлям и ги мъкна подире си в багажника на колата, където не пречат на никого, освен само на мен и то понякога...
Независимо че извадих и оставих на съхранение станалите вече на дума по-горе боклуци и привидно уж се освободи много място, багажникът се натъпка до такава степен с багаж, че трябваше да му връзвам капака с тел както на Москвич, кога се завръща с пълни буркани от село, докато в коридора продължаваше да се въргаля още стока, достатъчна за напълването и на половин ремарке. Тя пък намери място в купето, по пода и по задната седалка, където трябваше да си делят мястото с Ванеса – компютри, бири, шишета с вода (и водка…), възглавници, завивки и храна за из път; всичко това се побра вътре в колата и на всяко спиране кашонът с бирата се подпираше на врата ми, спирайки го надеждно с главата си, за да не и изхвръкне пък през предното стъкло. При тази тежко натоварена обстановка ние потеглихме по 300-километровото шосе за планинския курорт. Беше станало вече 10:30, а моето желание за по-ранно тръгване нататък потъна някъде из нишите на багажника…
Пътувахме добре и с повишено внимание, защото пътят беше осеян с полицейски клопки, зорко следящи спазването на ограниченията за скоростта и останалите правила на движение. Бяхме вече навлезли в активният отпускарски период, когато всяко нарушение се таксува с двойни наказателни точки, а аз не можех да си позволя лукса да изгубя повече от моите, защото и без друго не са ми останали много – плод на предишни мои своеволия и непредпазливост по шосетата на Републиканската пътна мрежа. От взиране в пътя и следене на знаците ми опротивя и самото шофиране – исках час по-скоро да пристигнем на мястото, да разтоварим дисагите и да започнем пълноценната си почивка с отприщване капачките на няколко бири, примерно.
Денят беше прекрасен, времето – слънчево, топло и приятно. Колата, натоварена до краен предел и независимо от загубата на петте килограма от живото ми тегло, на всяка малка дупка или неравност по пътя, ауспухът ѝ хвърляше искри от бенгалски огън, когато вземе да се остърже в асфалта с прелитането ни през някой пореден трап. Въпреки всичко нашето пътуване мина безпрепятствено, никъде по пътя не сме спирали, освен за съвсем кратко по средата на един поток, в който се наврях по инерция и без да го видя колко е пълноводен. Таман излизам от един сух овраг на пътя и се засилвам по баира да набера скорост, изведнъж скочих в следващия улей, през който вече минаваше някаква вода от наскоро падналите дъждове. Реката не беше дълбока повече от две педи, но врязването във водната бариера с пълна сила като в една естествена преграда, създаде чувството че съм се спрял в бали със слама или в чували, пълни с пясък. За миг потока остана сух – изплисках му водата настрани и за малко да му остана по средата, но след като и скоростта на колата се укроти, възпрепятствана от не толкова голямата, но пък напълно достатъчна водна дълбочина, вече доста по-бавно успях да се измъкна от тресавището. Изпод предния капак на двигателя излизаше пара, намокрих си и джапанките, защото някъде отдолу пък по пода на купето, вероятно има и някаква дупка, колкото през нея да се навре голяма мишка, плъх или по-малко коте (при валеж там винаги се събира дъждовна вода, достатъчна за отглеждането на няколко корена с домати). За щастие моторът обаче не угасна и ние “изплувахме” (е, това нали е и състезателна кола, все пак – има известни защитни средства срещу намокряне на някои възлови агрегати, които по принцип не обичат влажното: свещи, кабели, бобини и т.н.)…
След преминаването на това кратко премеждие и точно след 4 часа от тръгването ни сутринта се озовахме на поляната пред главния офис на курорта. Взехме си ключовете за къщата и отидохме да се настаняваме. По това време бяхме сами – останалата част от групата се очакваше да пристигне чак вечерта, поради служебните обязаности на някои от участниците. Първата ми работа, след като изпиках насъбралото се у мен напрежение от пътуването, беше да наложа боба за вечерта. Още от нас се бях подготвил с всички необходими съставки, моркови, мерудии и т.н. Нахвърляхме храната в хладилника, който започна да изстудява едва на следващия ден, поради претоварването му с топли храни и сгорещени по време на пътуването бири и напитки.
Нашите съквартиранти (докторите, с които наехме къщата на орташки начала с цел подялбата на масрафа) щяха да пристигнат чак на другата сутрин и първата вечер бяхме сами в целия вилает. Много от съседните колиби също бяха празни и тази самота беше малко страшничка в непрогледната тъмница на вечерта, особено когато падна и мрака наоколо. Аз по някое време запалих и печката, защото като се скри слънцето иззад баира и изедин път се почувства острата нужда от вълнени пуловери, шушлекови грейки и якета, както от зимни шапки-ушанки и шалове през устата. Малко привечер всички слязохме надолу, за да проверим в офиса дали нашите хора не са пристигнали до това време. Оказа се, че някои от тях вече бяха там, не след дълго дойдоха и останалите, а малко по-късно всички вече седяхме на една обща трапеза в къщата на Янкови, че тя беше с по-просторен хол - идеална за моабети. Още същата вечер нападнахме баката с боба, “музиката” от който съпътстваше почти всички до края на екскурзионното ни летуване. Бяхме взели от нас едни хранителни остатъци и с малко салата нея вечер поминахме без да готвим някакви по-специални блюда. След веселата част всички си отидохме по къщурките и се отдадохме на сладък сън и почивка.
На следващата сутрин отново се събрахме заедно за по едно кафе с курабии и не след дълго се отправихме по пътеките на горски туризъм. И този ден беше много слънчев и приятен, а в мрачните усои на тропическия лес – влажно и прохладно като в пещерата на Али Баба. Ние с Даниела се движихме с основната група само в началото, защото трябваше да се връщаме скоро и да се навъртаме около лагера – всеки момент очаквахме да пристигнат “докторите” и бяхме поели ангажимент да ги посрещнем и настаним. Така ние с нея стигнахме само до водопада, който беше на 750 м разстояние, докато останалото туристическо ядро продължи по маршрута на 4-километровото трасе през горските дъбрави. Ванеса беше единствен представител откъм наша страна и тя отиде на разходката, докато ние се прибрахме обратно да чакаме чичо ѝ доктор Жоро.
Разбира се всички ние стигнахме до един водопад, където по принцип всеки път ходим, когато се намираме в този район и който този път беше доста пълноводен поради падналите напоследък дъждове. Правихме си снимки заедно и ние с Дани се върнахме по същия път обратно на поляната, докато другите продължиха до края на обиколката. Повъртяхме се малко из района и се прибрахме пеша до “барачката” (е, това все пак си беше една пълноправна истинска къща, на два етажа, с три спални и сервизни помещения, хол и кухня на долния кат, плюс една огромна веранда, опасваща я от цялата ѝ страна, но аз я наричам така от умиление и за благозвучие). Дорде траяха нашите разходки и размотавания нагоре-надолу, ето ги и нашите хора пристигнаха. Разтовариха си багажа, настаниха се и те в къщурката и докато се обърнем беше вече настанало ракиеното време. Аз, освен с боба от предния ден, за представянето си пред останалите сътрапезници специално за тази вечер бях подготвил и едни скромни кюфтенца на скара. Даниела им прибави подправките, аз пък ги омесих че съм по-як в ръцете (ходил съм войник – еднакво добър съм както с дясната, така и с лявата…); жените накълцаха салатите и малко преди здрач вече беше даден първият официален тост за вечерта. Общата софра и стихия се разрази в къщата на другите ни приятели – всяка вечер се редувахме в приемането на гости, за да няма сърдити и пренебрегнати домакини. Малко преди да тръгнем за хората, Даниела беше нападната и повалена от един кръвожаден кърлеж, който ѝ се заби точно отпред на корема – малко по-надолу от пъпа; брей, каква беля и какъв проблем, мамата му стара! От къде и как го беше лепнала остана загадка за всички нас, но добре че това се случи точно с пристигането на лекарския екип, защото ако беше станало малко преди идването на доктора, не знам как аз сам щях да се справям със ситуацията (виж, бебета съм израждал и пъпни връви съм рязал, ама пък чак кърлеж не съм вадил). Хубавото също беше, че в кутията с инструментите си имах една пластмасова пинсета, та с малко газ от запалка (какво щяхме да правим, ако жената на доктора не пушеше, а?...), зехтин от салатата и водка за обеззаразяване и дезинфекция на мястото (амчи ако и не пиехме, бре – тогаз пък как процедираме?...), Жоро успя да измъкне проклетата кръвопиюща гад без остатък и Даниела заживя вторият си или какъвто там, пореден номер живот.
Вечерта под къщата на тези наши приятели опекохме мръвката. Направи ни впечатление, че кюфтенцата ми бяха някак си особени на вкус, но независимо от всичко в общата áвра опразнихме тенджерката. Чак на другия ден се разбра горчивата истина, че вместо кимион при подготовката на каймата, най-смело сме слагали някаква съвсем различна подправка, сбъркана още при самото си пакетиране в гръцкия магазин и с преобладаващ остър вкус на канела в нея. Много ме доядя, че похабихме сместа по този непрофесионален начин, но не знам дали и другите разбраха за голямата наша, почти фатална грешка. Така тържеството завърши доста след полунощ и се разтури при пълнолуние. Първият ни целодневен престой в тези планински вили приключи успешно – дори без традиционното сутрешно главоболие и махмурлук…
На другия ден обаче сви по-голям студ, заваля силен дъжд и ни прикова на топло край печките в колибите. За този ден беше планирана по-сериозна пешеходна екскурзия по 9-километрово трасе, но не можа да се осъществи поради лошото време. Направихме няколко кратки разходки с отделни членове и представители на групи и сдружения, но масова туристическа проява имаше отново едва вечерта, когато се събрахме на моабет у същите приятели, у които бяхме предната вечер. Бяхме се разбрали и организирали тази вечеринка да се проведе в нашата барака, защото ни беше дошъл реда за посрещане на посетители, обаче ние бяхме много хора, а пък холът тесен да побере всички ни, барабар с дечурлигата и своевременно променихме плана. Направихме пак общата софра и дадохме ход на събитието. И тази веселба продължи до късна доба вечерна – ден втори и третата, предпоследна вечер бяха вече зад гърба ни…
Следващият ден, независимо че не беше много слънчев, поне дъждът беше спрял, което даде възможност за провеждането на някои спортни мероприятия и прояви, в които нашата Ванеса взе активно участие. Аз имах нещо да си пиша на закрито и не съм се включвал в игрите, но тя беше начело и отново единствен представител на нашето фамилно сдружение. През това време Даниела направи една баница, която ометохме почти мигновено заедно с наши гости, които точно в този момент изненадващо минаха покрай нас на делово посещение. После те си заминаха, пристигнаха други – хайде с тях пък започнахме с малко мезенца, винце на обяд и т.н. Времето летеше, преживяването беше изключително приятно - особено заобиколени от добри, верни и безкористни приятели. Очакваше ни последната вечер от този така весел и забавен престой, отдалечени на километри от всякакви магазини, градска шумотевица, хорска суета, сплетни и суетня.
Последната тържествена вечеря отново се състоя в “дядовата ръкавичка” на хижаря Янко. Независимо че там беше концентрирано най-многолюдното население, тяхната колиба беше най-просторна и удобна за такива масови проявления и народни веселия. Този път кюфтетата бяха без канела и значително по-вкусни отколкото “тулумбичките”, които ядохме предната вечер. Събрахме всички хранителни и питейни остатъци от останалите бараки и докато не ометохме всичко по масата, не мирясахме и не си тръгнахме от там. За нас с Даниела моабетът приключи сравнително рано - едва в 02:30 през нощта, но имахме представители, които осъмнаха и си бяха легнали сабалам чак в 05:00; ето това вече е един добре завършен тест от школата за добри гости, възпитаници на която сме и всички ние. По този тържествен начин призори приключи и последната ни вечер в балкана. След много кратко преспиване, рано сутринта трябваше да опразним вилите и да сме ги напуснали до 10:00, защото след всяко подобно посещение, на тях им предстои почистване и подготвяне на обстановката за следващите гости.
На другата заран по обратния ред вкарахме всичко по колите, изхвърлихме си боклуците и купищата от опразнени бутилки в нарочните контейнери за смет и преработка на амбалаж, взехме си “довиждане” с останалите участници и се разпределихме по колите за последния етап на своеобразната ни екскурзия – прибирането в къщи. Понеже Янкови са повечко хора, ние им дадохме Ванеса да се вози при тях, а в нашата кола взехме родителите му. С последните пък имахме уговорка да не се прибираме директно, ами съвсем малко да поизбиколим настрани от прекия път и да минем по места, където те не са ходили, с което искахме хем да ги разходим, хем пък и ние да си поразширим и удължим екскурзията. Денят отново беше прекрасен - както за пътуване, така и за разходки по градове и села.
От планината се спуснахме право надолу към ниското и след по-малко от час вече бяхме в градчето Dalby (ако си спомняте там спирахме и с вас, след една Нова година, която чествахме на същите вили; тогава бяхме с Крум и Валя). Този ден също беше почивен за цялата държава и мястото беше почти безлюдно. На главната улица имаше отворен само един магазин, ние направихме малък кръг по празните и обезлюдени тротоари и с това престоят ни в градчето приключи. Във въпросният единствено работещ магазин видяхме едни много хубави хладилни чанти (пластмасови кутии за лед) – намалили ги от $35 само на $20 и ние се възползвахме от добрата сгода със закупуването на една бройка. Нашата старата, едно че беше доста малка и в нея не могат да се поберат много неща и второ – вече беше доволно остаряла и започнала да се саморазпада; купувал съм я навремето от разни битаци – не си знаеше годините. Така се обновихме с нещо полезно и необходимо за излети, пикници и други мероприятия на открито и закрито.
От този малък селски градец поехме по главното шосе за Бризбън. Пътят минава през значително по-големият град Toowoomba (“Туумба”, без да твърдя че това е най-правилното му произношение), който имал около 132,000 жители и се явява един от най-гъсто населените градове в нашия щат. Предвид почивния ден и там всичко беше затворено. Единствената ни спирка в централната градска част беше за обяд, след което продължихме към нас. Малко преди излизане от града спряхме в един много красив парк, разположен точно на хълма над низината по-долу и аз това място съм го кръстил “Копитото”, защото много прилича на едноименната Витошка местност над София. И там има ресторант-кафене, където отседнахме за по една торта с кафе, след което окончателно стъпихме на педала и за други два часа се прибрахме в нашия вилает.
Отидохме у Янкови да оставим родителите му, а ние да приберем Ванеса от тях и след кратък разбор на екскурзията и още няколко бири на крак се прибрахме в къщи. У нас започна извличане на мръсните дрехи от колата и съответното им пране, подреждане на багажа и докато всичко си отиде по обратния ред там, от където беше излязло преди 4 дни, стана късно и съвсем наближи време за лягане. Всички бяхме изморени от пътуването, емоциите и впечатленията от екскурзията - набързо раздадохме пижамите и си легнахме.
Всичкото това описание беше малко със задна дата, вчерашна – днес вече имаме съвсем други планове и програма. Довечера пристигат Сашкови – по някое време ще излизаме с Ванеса да пазаруваме. Тази сутрин станахме по-рано и се заловихме за индивидуалните си задачи и задължения, а излизането ще бъде чак към обяд, когато свършим с домакинската работа. Вчерашният ден беше малко по-шантав – станахме късно, увъртяхме се много и почти нищо не свършихме. Но днес вече сме по-мобилизирани и се надяваме на повече успехи. Пак за месо трябва да отидем, после пък ще рече да го подреждам: чистене от кокалите, мелене с машинката и т.н.; все неща, дето само мен чакат, защото никой друг не може да се справи така добре с тях. Довечера късно ще отида на летището, за да посрещна младежите, а пък от там насетне програмата ще я правим в движение.
Нени е добре и вече си е взел всичките изпити. Те няма да могат да дойдат с Меган точно на рождения му ден, който искахме да отпразнуваме заедно със Сашкови, ами на следващия (в събота вечер), когато пък те вече ще са заминали на корабното си пътешествие. На връщане от там пак ще останат у нас за десетина дни - тогава вече ще имаме повече време да организираме и нещо съвместно с Неничко.
А сега се местя на друг обект – трябва да нахвърлям един бърз маршрут на наши приятели как да стигнат до нас, защото те пък след няколко дни ще пристигнат с кола от Аделаида и ще отседнат в къщи за времето, когато Сашкови няма да са тук. Въобще, задава се вълна от мероприятия и бурни дни, в които ще бъдем много заети и ангажирани главно с гости. Надявам се да имам възможност за отразяване на текущите случки и събития, но ако не мога – вече знаете защо и причините за това…
05.04.2013 – Независимо от голямата си заетост покрай деца, посетители и народ в общ и глобален план, днешната дата е особено забележителна за всички нас и аз не мога да не я отразя и запечатам за вечни времена. Точно днес, през сравнително далечната 1986 и около 12:30-13:00 местно време, току след обяд на бял свят се появи моят малък Неничко, който за 27-те си навършени години съвсем вече не може да се нарече “малък”. Но за мен той винаги ще си остане онова дребно и послушно човече, което аз помня от многобройните ни съвместни разходки из Габрово още докато беше много малък – първо с детската му количката и впоследствие, когато проходи, воден от мен за ръчичка, като нашата традиция продължи и след това с пристигането ни в Австралия (макар и вече не съвсем така, закачен за ръката ми като ръчен часовник). Аз точно преди няколко минути му изпратих поздравително съобщение, а той пък ми се обади обратно по телефона. Днес училището му свършва на обяд (понеже е петък) и Нени ми позвъни от едни автомобилни гробища. Отишъл там да си търси разни стари части за колата, та ме пита дали и на мен не ми трябва нещо, защото онези затваряли бизнеса и всичко вървяло почти на половин цена с цел по-бързото разчистване на местността. На мен обаче ми трябва една цяла кола, но по този въпрос ще мисля едва след като отново започна работа и се върна в редиците на трудовия фронт. Та, днес вече успяхме да се чуем с Нени и официално да го поздравя за рождения му ден. Те ще дойдат утре с Меган и тогава ще имаме повече време да си приказваме и въобще да бъдем заедно (което винаги ми е липсвало, за огромно мое съжаление)…
А иначе у нас лудницата е пълна – децата пищят и капризничат за всяко нещо, ние пък с баба им се чудим какво да ги правим и как да им угодим още повече; Ванеса се занимава с тях и уж добре си играят, но тези тихи занимания бързо им омръзват и тутакси започват да измислят щуротиите. Сега всички заминаха на един увеселителен парк, а ние с Даниела пориваме боклуците подир всички. Онази вечер ходих да ги взема от летището и понеже беше станало вече късно докато се приберем, та направо си легнахме без моабет. Снощи обаче проведохме едно доста съдържателно тържество – аз направих кебапчета, имаше и пържоли на скара; пак едвам запалих дървата, защото всичко е мокро от честите превалявания. Като армаган от балкана си донесох една голяма кутия с дървени въглища. Там дървата са страхотни и горят като барут. Всеки посетител е длъжен при напускане на съответната вила поне да е очистил печката си. Въглените се събират в един метален варел до къщата. Че като клекнах аз онзи ден до този варел – минах с пръсти през всичката му пепел и от там изкарах цели купища с много хубави недогорели въглени. Събрах ги в една кутия и си ги донесох в къщи – с една част от тях поминахме снощи, друга ще употребим утре вечер с Нени; хубаво е да има, защото на магазина са доста скъпи (понякога се чудя даже дали да не стана въглищар, вместо да се измъчвам като прост инженер; само дето не знам какво е потреблението на тази вид стока и какъв е пазара, а иначе специалният кюмюр за скара се внася чак от Аржентина – на всичките тези гори и дървета, дето ги има в Австралия!)…
Днес сутринта, след като се натъпкаха с палачинки, всички заминаха на онзи увеселителен парк – музеят на киното. Даниела фучи из дома и снове на диагонал – ту между пералнята и мивката, ту пък после между печката и хладилника, а аз гледам да не ѝ се мяркам много-много пред погледа, че всеки път ми намира по нещо да правя. Добре че поне откъм храна сме заредени много сериозно. Онзи ден с Ванеса ходих до моя човек, касапинът. Разфасовките, които обикновено намирам само при него, пак се бяха свършили и аз купих едни свински изрезки, от които те самите правят надениците. Даде ми човекът два големи наръча с такива изрезки, месото на които е по-хубаво дори и от магазинското зад стъклените витрини. Няма кожи, няма кокали – чиста стока, само за смилане в месомелачката. Като претеглих количеството в къщи, на грамаж се оказа малко под 6 кила, а пък сайбията ми взе само $5 за всичкото, колкото да не разваляме дослука – ей на това му се казва сега истински човек, арабия! От там отидох при друг месар, от който пък взех вратовете на две прасета – нека да идват гостите вече, хич биля не се плаша от глад и недоимък…
13.04.2013 – Спомням си, че при подобни сурови условия и в същата измъчена поза, веднъж навремето предавах поредното си задгранично комюнике – тогава от Бризбън, докато в момента стоя в колата под дъжда и пиша от двора на учителката ни по музика. Ванеса тази сутрин има урок, но с нас е и още един неин ученик, когото също взехме с нас за урока си. Хората живеят недалеч от дома и когато Мишел (така се казва другарката) идва у нас, минава и през тях. Този път обаче тя е възпрепятствана и за това ние сме при нея. Така че ще разполагам с достатъчно време за написването на тази статия, която вероятно ще бъде и последна за този кратък период. А пък си спомних, че преди няколко години, когато бяха още силните времена и ходех по на две интервюта за работа в един и същи ден (независимо, че чак в Бризбън, но все пак…), по същия начин попълних времето си между едното и другото – докато чаках да ми дойде часът за втората среща, писах писмо в колата и всички ме смятаха за терорист, който всеки момент ще задейства бомбен механизъм. Обикновено хората сядат в някое кафене, па си поръчат по някоя топла или студена напитка; извадят си устройствата и творят в движение, докато аз я карам малко по “египетски” – сгънат на осморка в колата. Е, правил съм ги и тези упражнения, но като че ли при тях липсва романтиката на чукащите по ламарината на покрива едри дъждовни капки, каквато е метеорологичната ситуация в момента. Умишлено взех компютъра на Ванеса, едно че е по-малък от моя и второ – поради тези причини батерията му държи много по-дълго време. Изглежда обаче при моят, понеже е с доста голям екран (18.4” – почти колкото малък телевизор), доста от енергията се изразходва за захранването на самия монитор; освен това има и два твърди диска, които работят едновременно и батерията му не може да устиска повече от 2-2½ часа, докато акумулаторите на този малкия ще държат барем 4 часа. До това време и уроците на децата ще са свършили и ние ще се носим вече по обратния мокър асфалт към къщи. Но поне до тогава пък ще гледам да остана колкото е възможно по-дълго време насаме с всички вас и влажните си мисли...
Измина точно една седмица от времето на предишното ми включване, през която отново не се случиха някакви драстични промени в общо взето скучнолявото ни житие-битие. Тогава беше рождения ден на нашия малък Неничко и подготовката за честването му отне повечето от времето ни в къщи. В петък следобеда и вечерта правихме руска салата с Даниела. Тя като по чудо не беше на работа, защото отново изкара една дълга серия от дежурства, включващи съботата, неделята, барабар с цялата следваща седмица даже. Всъщност Дани само в петъка почива, а в същото време Сашкови през целия ден бяха на един от атракционните паркове, недалеч от нас. Ванеса отиде с тях и веднага след това мероприятие заминаха на рожден ден на детенцето на техни приятели, без дори да се прибират до вкъщи (за наша най-голяма радост…). Дойдоха си чак късно вечерта и ние до тогава успяхме да си посвършим доста работа по време на тяхното отсъствие. Те не че ни пречат хората, но все пак дечурлига – много народ, суматоха; един иска да яде едно, от което изобщо няма в наличност и не е включено в разкладката за деня; друг пък не иска и се мръщи на нещо, което баба Дана е направила в такова голямо изобилие, колкото за една детска ясла и прилежащата ѝ детска градина за деца от предучилищна възраст. Въобще, картините се сменят ежеминутно и варират от потресаващи, през парадоксални до комични. Манджа имаме да изхраним няколко Етиопски села – тя остава обаче непокътната, а вместо това поголовно се пекат филии на тостера и се ядат намазани с масло и нещо като конфитюр, само че направен не от плодове, ами представлява пресована паста от зеленчуци, смесени с бирена мая, просо и други подправки; малко солено, малко горчиво, дори леко лютичко и доста отвратително за нормалните европеидни човекоподобни, но тукашните деца си умират за него и само с това се тъпчат (вероятно от това им растат толкова много и кратуните – подобно на любениците от гр. Любимец, Хасковска околия). Смята се за една от няколкото малки гордости на Австралия, заради измислянето на това тяхно местното творение, типично мазило за хляб и ласкаво наречено “Vegemate” (в буквален превод “Веджимайт”, б.а.). Ама било много полезно, казват – ба, не вярвам да е по-полезно от шипковия мармалад например, сладкото от вишни, смокини или от борови връхчета; да не отварям дума пък за майонеза, лютеница и кьопоолу, заедно с всички техни производни. Само че туземците го ядат, че им плющят ушите чак – аз в това съм си топил езика само веднъж и после плюх скорбяла до вечерта…
Ние в събота нямахме урок – беше отложен по редица обективни и субективни причини. Вместо това аз рано сутринта закарах Сашкови до Бризбън, от където те се отправиха на далечно плаване с луксозен пътнически кораб, почти по същия маршрут, по който ние пътувахме преди години с нашите съседи Роз и Рон (Бог да го прости) до Вануату. Трябваше да бъдат на пристанището най-късно в 10:00, да си натоварят багажа, да ги проверят и настанят по каютите, за да потеглят в 14:00 към островните земи на Тихия океан. Докато се увъртам с това и се прибера обратно в къщи, вече беше станало обед. После аз продължих с подготовката на вечерното тържество, което бяхме планирали с Нени – въртях се почти до времето, когато и Даниела си дойде от работа. Те не можаха да дойдат с Меган в петък, защото празнували с техни приятели в къщи, но се разбрахме на другия ден пък да ни гостуват. Аз омесих едни кебапчета (абе напоследък нямам никакви провали с тях – дали пък да не отворя една “Скара-Бира” на брега на езерото; това ако беше в България, направо по пари щяхме да стъпваме, но тук подобно начинание е немислимо за осъществяване); бяхме нагласили и едни прасешки пържолки. Като прекарах всичкото това и през скарата на кюмюра – цяла вечер си облизвахме пръстите и се оригвахме на кочина. Зор видях само със запалването на мокрите дърва, но с повече духане успях да ги разгоря. Вечерта дойдоха Нени, Меган и малката Айдън (или Ейдън – още не мога да ѝ запомня името). Таман седнахме на софрата – ето ги пристигат и приятелите ни от Аделаида. Ние ги чакахме за неделя по някое време, но те съкратили пътя си с един ден и дойдоха тъкмо за моабета. Правихме си снимки, Даниела пече едни малки триъгълни банички, които бебето много хареса – наяде се обилно с тях и заспа блажено на фотьойла. То е много добро дете – Меган я държи толкова изкъсо, че направо ми прави удоволствие да гледам, как една млада майка възпитава детето си. Майчината любов си е едно на ръка, но дисциплината и възпитанието на добри навици и добродетели – съвсем отделно. По някое време Нени и Меган си тръгнаха, а ние останахме да допиваме и дояждаме остатъците с другите гости. Това, както вече посочих в началото, беше в събота.
В неделя, което също подчертах, Даниела отиде на работа, а ние с гостите и след закуската отидохме на битак. Разгледахме боклуците, но на нищо не ни се спряха очите. После се поразшетахме из един голям търговски комплекс (МОЛ дето му викат по българските земи, а и по американските също – MALL пък по тяхному), купихме някои продукти и се прибрахме. А, ето бе – забравих да кажа, че от битака взехме едно цвете в саксия, което Виолета да си посади в Аделаида, а аз намерих две полуумирающи лозници, на които реших да дам втори шанс в живота. Намерихме и евтин пресен лук за вечерната зелена салата, след което се прибрахме на обяд. От същия зеленчуков магазин набарах и един кашон с чушки – повечето червени, но имаше и зелени екземпляри. Криви и грозни, но за сметка на това пък много евтини – до припадък чак. Щайгата дойде близо 7-8 кг на тегло, а цялата струваше само $5, барабар с пластмасовата касетка като опаковка. Докато гостите ни си взеха следобедната дрямка, аз избрах по-дребните чушки и ги подготвих за пълнене с месо. Преди вечеря напълних една бака, които станаха страхотни. Аз каймата не я пържа. Всичко смесвам заедно – месо, ориз, настъргвам два домата, режа една глава лук, сол, пипер, мерудии и като го объркам на каша, с нея почвам да тъпча предварително издълбаните и леко посолени (всяка една поотделно) пиперки. После всичко ври в брашнена вода, застройвам с още малко брашънце, червен пиперец, чубричка и сметана + едно яйчице или две (в зависимост от финансовото състояние на домакинството) – такава манджа и в стола на “Електроника”-та не можеха да ни наготвят, който аз ползвам като еталон за вкусна храна. Абе те навремето комай всички заводски столове бяха хубави – аз като знам какви геройски сценки имаме с Жуката и Вальо Жоров от Дряново по серийно изяждане на множество паници боб с наденица в стола на ДМЗ “Янтра”, след което на ред идваха цели редици от шолички с крем-карамел – работниците са се спирали накуп да ни гледат и да ни се радват колко хубаво и апетитно ядем (особено пък по-младите работнички, които ходеха само по едни тъколяви сини мантички, а пък отдолу нямаха и гащи на дупетата си чак; липсата на сутиени си беше едно на ръка - красива работа, лъчезарна трудова класа). Подобни спектакли сме изнасяли и пред персонала в “Болшевик”, ЕТЗ “Подем” и въобще навсякъде, където ни изпращаха на практика от Техникума – в какви славни времена живеехме тогава, кой да ти е мислил, че някога ще му побелее косата; може да не сме работили много, но пък добре се хранехме…
След направеното лирично отклонение отново се връщам в действителността. Като сложих баката с чушките да ври на котлона, отидох да паля огъня, че да изпека останалите. Аз напоследък много добре съм се научил да ги правя – обелвам ги надве-натри, измивам ги в една купа с оцет да им опадат семките и остатъците от шушлюпините, посолявам всеки ред и така ги подреждам в кутия според количеството. Като ги залея и с олио после, след няколко дни става такова страхотно мезе, че холестерола ми удря в червеното на скалата чак; не ни трябват и пържоли даже. Ванеса също много обича такава салата, а пък Меган е алергична към чушки и за нея режем отделна – само домати и краставици. С тези добри намерения тръгнах да пека останалото количество, обаче то тъкмо се събра готова жар в огнището и като плисна пак дъжда отгоре, та от всичкото ми остана само изгарянето на дървата. Удави се и огън, угаснаха и въглените – мероприятието се провали и остана да се провежда при по-добри климатични условия. А иначе вечеринката ни се извърши на закрити двери, понеже навън беше потоп.
В понеделник гостите ни излязоха по техни самостоятелни разходки из града, а ние чакахме учителката за извънреден урок по музика. Надвечер се събрахме на прощално тържество, защото Мишо и Виолета си тръгнаха на другия ден. Подарих му казанчето за ракия, което правих преди известно време при едно от поредните ми оставания без работа. Тогава се заинатих и изработих всичко с такъв голям мерак, като че ли смятах да се давим и къпем в ракия. Обаче аз нито веднъж не съм използвал тази малка самоделна дестилационна инсталация по предназначението си. В самото начало, за да проверя и прогоня самия процес, сварих вода, която после излях на растенията. Месеци след това, за един Великден в тенджерата (която е 20 л) варихме курбан за българската гладна комуна и от тогава всичко това само ми заемаше място в бараката. Така направих един благороден жест на моя приятел, а пък той ако свари ракия с този казан, аз мога само да се радвам отстрани и да я опитам на вкус. С моите казанджийски подвизи смятам, че съм приключил – не ми се слугува на тропулака. Абе вие чували ли сте за някой писател сам да си вари ракията? – няма такъв творец, даже и най-големият пияница да е бил, примерно Хемингуей, когото аз обожавам…
Приятелите ни си тръгнаха във вторник сутринта, а ние с Ванеса останахме в къщи, всеки зает със собствените си интереси и ръкоделия. Аз продължавам усилено да пиша, тя свири и се занимава с учебните си предмети, домашни, четене и т.н. Дойде си Даниела от работа и малко след нея идва съседа – вика ме да ѝ погледна задната гума. А аз като я видях, веднага пред очите ми изскочи бялата лястовичка, отнасяща на нежните си крилца $500 в небитието. Тази гума от много отдавна спада и аз на няколко дни все я донапомпвах на компресорите по бензиностанциите. Бях казал и на Даниела да я наглежда, но тя естествено беше забравила и не ѝ обърнала внимание. И понеже гумата вече е била доволно омекнала, докато се прибере от работата си на 5-6 км от дома и я направила на дреп. Карала така и нито е разбрала, нито пък мекицата е направила впечатление на някой друг по пътя. Двете задни гуми бяха много добри, почти нови, въпреки факта, че едната спадаше по малко. Все се канех да я занеса на майстор – за $20 щяха да ѝ направят малка лепенка или в най-лошия случай, ако не успеят да намерят дупката, слагат една вътрешен гума и проблемът се разрешава за средствата на половин каса бира. Добре ама за това вече беше твърде късно – смених спуканата и на нейно място сложих резервната, която също беше някакъв стар галош. Предните гуми си бяха и без друго за смяна (особено едната, защото и предницата нещо не беше добре, та гумите постоянно свиреха по завоите и се износваха само от едната си страна), но задните можеха да карат още с години при пробега, който Даниела прави ежедневно (не повече от 15-20 км, ако има и толкова).
В сряда, малко след като Дани отиде на работа, хукнах подире ѝ и аз – оставих моята кола пред “фабриката”, взех нейната от паркинга с резервния ключ и заминах да се разправям по сервизите за гуми. Навсякъде най-ниската тарифа беше по $110 на гума, което не беше чак толкова лошо, но умножено вече и по 4, та ми идваше баят премножко на отънялата кесия. Хайде, още $30 за центровка на предницата и само за 15 минути олекнахме с $470 (е, добре де – не бяха все пак $500, както аз метафорично ги видях накацали по крилата на лястовицата, но в крайна сметка тя ги отнесе; парите излетяха, нали така). Запазих едната от годните задни гуми за резервна, а всичките четири са вече чисто нови – на печелившите: честито!...
Остатъкът от седмицата се изниза така, както минава експреса София-Варна през Попово или Стражица – мигновено, без да намалява (ако пък изобщо пътят му е от там, ама такава е думата - метафорична). Аз вчера имах един доста ползотворен служебен разговор с потенциален работодател, който ще продължа в писмена форма като се прибера в къщи, за да му изпратя едно допълнително и разяснително писмо. Перфектно знам, че нищо няма да излезе от цялата работа, но аз обичам да си чеша езика с хората и ще му напиша няколко изречения в свободен стил - за себе си, като свободна, независима и непокорна личност, и в частност за моята богата служебна кариера.
Урокът свърши – палим автомобила и потегляме назад към нас. Сашкови вече са се прибрали – Даниела им е оставила ключ, а те са си взели кола от летището, която ще върнат пак там преди да излетят обратно за Аделаида…
23.04.2013 – След като едва днес обстановката у нас се проясни и нормализира, бързам да предам последният си за този период репортаж, за да мога тези дни да ви го изпратя за прочит и подробен анализ. Гостите ни си тръгнаха в неделя много рано сутринта, след това Даниела цял ден шета, пра и снова с прахосмукачката, а вечерта ние на свой ред ходихме у едни приятели. Майката на жената миналата седмица била ръкоположена за австралийски гражданин и се сдобила с правото на тукашен паспорт, та почерпката беше по този повод. Бързам да уточня, че нашите приятели са от смесен брак – мъжът е грък, живели са дълги години в Гърция и са усвоили всички тънкости на гръцкото кулинарно изкуство. Такава страшна мусака със сини домати ядохме онази вечер у тях, че ако аз не бях на диета сигурно нямаше да стана от масата или щеше да ми се пукне коремът от преяждане! С тези хора се събираме от време на време и у нас обикновено сме на скара или на някакво печиво по принцип, докато при тях дегустираме готвени специалитети – а пък бабата е с ранга на маршал от висшия пилотаж в областта на гръцката кухня! Така сме се разбрали, за да разнообразяваме менюто – у тях те нямат условия за огньове и печени мръвки, за това пък българската “следа” съм я поел аз у нас. Преди няколко седмици правих кебапчета – на техния син щеше да му стане лошо от преяждане. Той много обича кебапчета и яде, докато не каза: “Спрете ме, не мога повече!” Добре си изкарваме като се съберем с тези хора – те са единствените, с които мога да слушам истинска музика за ценители: българска, гръцка, македонска и т.н.
Вчера Даниела също си беше из дома, защото тя поначало в понеделниците не работи. Напоследък обаче все имаше смени, защото трябваше да замества разни нейни отсъстващи колежки. За това казвам, че спокойствието и тишината ми настъпиха едва днес (вторник), защото аз не мога да вирея много добре сред шумотевица и тропане на чинии, мивки и тигани. Снощи всеки си готви отделна манджа, на смени, защото като се завъртим и двамата в кухнята, обикновено Ванеса го отнася когато тя също се завре между нас и почне да се лигави. Даниела прави крем-супа от картофи и праз, която ще довършваме довечера. Множественото число е заради факта, че на края аз ще я смеля с пасатора и ще я застроя по моя специален начин - с две цели яйца и половин буркан сметана. После само сърбаме с много лимон и се чудим защо не слабеем. Аз пък трябваше да усвоя едни остатъци от заготовка за кебапчета, които в събота не можахме да изядем. Тогава беше прощалната ни вечеря със Сашкови и бяхме поканили техните приятели на гости. Добре ама те в последния момент се отказали, че от много ходене през деня се изморили и така кебапчетата ми хартисаха. Е, ние вечерта изядохме една партида, но в тавата имаше още толкова. Отделих една малка част за принцески, че Ванеса много ги обича печени на грила. С шепа кайма, още толкова настърган кашкавал от изсъхналия, дето не става вече за нищо и едно яйце в добавка, снощи направих три огромни филии, та двете с майка си щяха да се избият в спор за кого по колко да има от всяка филия. Малкото седне да яде – Даниела все я подяжда отстрани, уж да си опитала и онова само пищи и мрънка, че майка ѝ изяла храната и нямало за нея, а пък тя видите ли, била много гладна…
В остатъка от каймата настъргах няколко филии хляб, които също бяхме пекли на жарта в събота вечерта – понеже те малко се поопърлиха на силния огън, та всеки ги подбутва и им се назлъндисва. Аз щях да ги оправдая много добре, ама нали хляб не ям, та се въздържах. На Ванеса обаче в неделя сутринта направих една мощна попара със сирене с най-изгорелите филии – и тя понечи да ми се мръщи на черното, обаче после омете чинията и ѝ лъсна дъното. Ама ако я попиташ: искаш ли това или онова, отговорът е винаги “Не” и друго, освен палачинки и яйца на очи не се признава за хубава храна. Добре, ама моите методи на отглеждане и възпитание на бебето и детето са малко по-инакви от тези на д-р Спок и аз въпроси не задавам – действам според каквото ми подскаже разумът. Та, забърках аз остатъка от кебапчетата с хляба, накълцах и две глави лук – станаха кюфтета за една малка армия трудоваци. Предната седмица Даниела довлече една касетка с домати – трябва да имаха 10 кила и от тогава не сме спирали да ядем. Обаче на салати това всичкото количество не може да се погълне, защото аз нямам толкова много запаси от ракия. И снощи извъртях един тлъст доматен сос - заедно с предварително опържените кюфтета, стана манджа, дето и истински италианец не може да наготви. В соса хвърлих една цяла глава чесън (без люспите естествено, скилидките изчистени до перфектност), после поръсих шепа магданоз отгоре, застроих с лъжица брашно – ела ми сега дието, че да си премерим силите подир! Така снощи бяхме все из кухнята, но пък заредихме тенджерите и тиганите с храна за дни напред.
Забелязвам напоследък, че разказите ми започват винаги отзад напред, което в никой случай не е някакво правило или тенденция – просто все така се случва, да започна първо с най-прясната информация. Впоследствие постепенно се връщам назад в дните, за да стигна там, където съм завършил предния път. Значи за вчера вече обясних. Частично засегнах и неделния ден – Сашкови ги изпратихме в много ранните часове на деня (беше едва 03:30), защото те първо имаха един час път от нас до летището в Бризбън. Там трябваше да върнат колата, която бяха взели под наем, но преди това да я заредят и с бензин – а всичко това си е допълнително време. Като се прибавят примъкване на багажи, куфари и чанти, полузаспали деца и прочие пречки и обстоятелства – когато човек закъснява, времето напредва по-бързо. Освен това самолетната компания изисква пътниците ѝ да бъдат строени и готови пред ръкава за качване поне един час преди полета, а самият той беше насрочен за 06:20. Така че всички трябваше да действат много експедитивно, за да не изтърват самолета. Защото те и такъв случай са имали. Това се случи преди няколко години – Тийган беше още бебе. Сутринта се замотаха нещо в къщи и закъсняха по пътя за летището, съответно не ги качиха на самолета; намериха им билети чак за вечерния полет, а на всичкото отгоре билетите им за сутрешния изгоряха и те трябваше да си платят от джоба новите. Така освен всичко друго, висяха цял ден в чакалнята на аерогарата и след много перипетии, нерви и изгубени средства, на края се прибраха в Аделаида. От тогава си имат “едно на ум” и вече бързат да са с първите на опашката – веднага, когато започне качването на борда. За щастие този път всичко беше свършено навреме и след два часа Сашко се обади, че са пристигнали благополучно заедно с багажа и целия личен състав.
В събота вечерта не сме закъснявали много, предвид ранното ставане на всички следващата сутрин. Опекохме по някое и друго кебапче, поприказвахме си малко отвън край огъня и се разхвърляхме по одаите. Времето вече беше хубаво, за разлика от всички останали дни и вечери, когато поради честите валежи и превалявания, трябваше да се тъпчем вътре в къщата. През деня Сашкови ходиха на един от увеселителните паркове, като взеха и Ванеса с тях, че да е заедно с децата. Наложи се да отменим урока по музика, защото тя през седмицата изобщо не е имала време да учи и свири - обстановката в къщи не позволяваше необходимото съсредоточение и внимание. Деца пърпорят напред-назад, играят си, викат – нямаше нужното спокойствие и атмосфера за нормална творческа дейност.
В петък пък беше рождения ден на Лиса. По обяд се събрахме на кратко импровизирано тържество, което пак за наше щастие се проведе на двора. Времето беше прекрасно, дори повече от топло на моменти, но все пак не неприятно. У нас дойдоха и едни Сашкови приятели от Аделаида, с които те са си близки и там. Сега бяха заедно по екскурзиите, но Даниела ги познаваше от преди. Та с тях направихме едно обедно-следобедно парти, с торта, свещи и т.н. Вечерта младите заминаха на ресторант, а пък ние им бавихме децата. Ванеса помогна доста в това възпитателно дело, защото освен нашите две (съответно на 3 и 6 години), сега имахме и дечурлигата на другото семейство (на абсолютно същата възраст, момче и момиче). Но общо взето бяха послушни децата – гледаха филм, ядоха сладоледи, пяха песни и в 22:00 родителите им се прибраха. Всички после отидоха у другите хора, които имаха голяма къща, наета под наем за една седмица и спаха там.
Иначе през останалите дни от миналата седмица кой знае какви извънредни неща не са се случвали. Аз стоя по цял ден у нас и усърдно пиша мемоарната си книга, Даниела ходи на работа и изкарва насъщният, но беше и два дни в отпуск, за да види хлапетата. Ванеса от вторник започна учебния срок и колелото се завъртя по познатата вече на всички диаграма. Чуваме се и с Неничко, който завърши успешно и втората си година от курса по индустриална и промишлена електротехника. Онзи ден ми беше изпратил едно кратко съобщение, че ми е купил подарък. Аз много се зачудих и зарадвах в същото време. След два дни пристигна едно страхотно спортно яке, рекламно на фирмата “SUBARU”, което той бил намерил на някакъв търг и го купил специално за мен. Такива якета носят всички рали пилоти и механици от този отбор, когато ходят по състезания и разни други техни спортни прояви. То е почти ново и аз с радост ще си го нося, когато има нужда от по-топла връхна дреха. Тук по принцип това не се налага често, но все пак е хубаво да имам нещо под ръка за хладно време.
Онази вечер в един от промеждутъците пекох люти чушки на огъня. Даниела намерила цяло кило за $3 и ми купила, защото аз много успешно ги приготвям с чесън и магданоз. Аз изяждам чушките, тя се справя с чесъна и така осредняваме употребата на пикантната апетитка. Лошото е само, че тук чушките не са така люти, както българските – но миризмата на опукано в огъня чушле е приятно и с малко повече въображение, човек може да си подлюти езика. Е, вероятно в един плик с чушки по случайност се улучват да има и няколко много люти единични бройки – после като се смесят всичките в буркана и останалите се олютяват от тях.
В най-близък план и перспектива тази събота имаме да празнуваме годишнината от сватбата ви. За мен това е изключително важен ден в семейната ни история и аз го почитам и уважавам доколкото и както мога – обикновено с душевно и телесно опиянение. Вероятно на гости ще поканим бачо Гьорги и Данчето, че тя трябвало да подстригва Даниела. Децата ще си играят, а пък ние ще се видим и ще си поприказваме за наши комитски дела. После следва Великден, но за сега тази дата ми се вижда малко далечна и ще изчакам с прогнозите, докато наближи съвсем. Тогава ще бъдем заедно с Нени, но още не знам цялостната програма за деня, а и какво ще правим след това.
Приемете това кратко послание като малък поздрав и нищожен дар по случай сватбения ви ден. Тъкмо докато нанеса корекциите и преведа писмото, вие вече ще го имате. Тези дни това ще бъде една от задачите ми. Продължавам усилено и напористо да търся работа, но неуспехът ми този път е пословичен и граничи с абсурда. Такова чудо не помня и през най-лошите си години на безработица. Един път няма обяви за работа, втори път – дори и за малкото които се появяват се струпваме стотици кандидати и естествено е да се предпочете някой по-млад, определено и обезателно местен (това съм го забелязал, въпреки че “расизъм” уж нямало в Австралия; както няма и така някой туземец е винаги с по-подходящ опит от моя, за да ме измести от общото класиране за дадена позиция). Независимо от всичко аз си следвам пътеката, а пък само един Господ може да знае на кой край ще ме изведе. Нали след всяко затишие има и буря – нашата вероятно сега набира скорост…
Поздравете всички наши и ваши общи приятели, познати, роднини и близки. Желаем ви само здраве и спокойствие – дългият живот е следствие на тези условия. Обичаме ви много и мислим за всички вас: Даниела, Ангел, Нени и Ванеса…