Страници

петък, 24 януари 2020 г.

Писмо No 73 (II-IV.2015) [#2]

27.10.2015 – Независимо, че днес е петък, аз ще продължа проследяването на събитията с малко по-задна дата – а именно от неделя, когато малко след като положих последните си редове, трябваше да напуснем комфорта и уюта на престижния хотел. Грабнахме дисагите и се заизнизвахме надолу през асансьорните шахти. От жегата и спарения в подземния гараж въздух, маслините и по-специално сиренето в багажника на колата бяха шупнали до краен предел, а с разтварянето и на вратите ѝ, от нея избълва остър и задушлив дъх на пръч, на мандра с кравеферма и на обор с малък свинарник, прилепен до него – всичките ухания, взети заедно в един общ селски унисон. Дъждът беше спрял, но времето продължаваше да бъде облачно, топло и задушно като в инкубатор за пилета; буреносните облаци се трупаха в единия край на небето, готови всеки миг да се изсипят върху жадната за вода земя.
Първата ни работа беше да се напъхаме в един огромен търговски център, където забравили за своите диети и стройни фигури, закусихме обилно с питателна купешка храна. После обикаляхме магазините на комплекса, защото Ванеса имаше един ваучер, който тя непременно искаше да похарчи – бяха ѝ го дали като подарък за рождения ден. Наред с това, всички ние трябваше да убием времето до 14:00, когато пък ѝ беше срещата с приятелките от училище, та заедно вече да вървят на проклетия си концерт. Трите моми пристигнаха с влака от Gold Coast, придружавани от каката на едната и веднага след като се срещнаха с нашата, образуваха своя женски нападателен отряд. От там те се понесоха към търговската улица на столичния град, водени от тяхната най-главна цел: магазините, където да зяпат и да се кокорчат необезпокоявани от родителите си, заглеждайки се по шарените им и примамливо излъскани витрини, барабар със стоките зад тях. По това време вече дъждът бавно започваше да ръми и да припръсква, доказвайки че прогнозата на синоптиците съвсем не е била напразна и изобщо не е отишла на вятъра. Те, колкото и да не познават времето, имат си едни моменти, когато всички са единодушни и се надпреварват да говорят едни и същи сказки от екрана на телевизора (обикновено в случаите, когато вали – тогава са безупречни познавачи на синоптичната обстановка над страната).
Така ние оставихме Ванеса за нейното първо по-дълго и самостоятелно излизане с приятелки, като след разходката си из градските дюкяни, децата щяха да отидат в Ботаническата градина. Тя се намира точно в центъра, до самия бряг на реката, а по средата на една огромна тревна площ пък е построена постоянна сцена. На нея от време на време гостуват разни наши или чуждестранни групи и индивидуални изпълнители от всякакъв музикален жанр и стил. Не е изключено и вие дори да си спомняте за въпросното място в Бризбън, където навремето изкарахте почти цял следобед в разходки с леля Нина, чичо Стойко и останалите членове от тогавашния родителски корпус.
След като се разделихме с дечурлигата, ние с Даниела отидохме у Дарина. Бяхме се разбрали с нея да минем през тях, че да си побъбрят жените на воля, докато аз мълчаливо и търпеливо им слушам глупостите и клюките. През това време натоварих един велосипед, който Дарина ни подари – все още не знам кой ще го ползва с предимство: дали Ванеса или майка ѝ, която пък тепърва има да се учи как се кара колело. По едно време излязохме на разходка, но тъкмо оставихме колата, че да тръгнем пеш по алеята край реката и дъждът заплющя с опустошителната си сила. Същият потоп беше ударил и върху Ботаническата градина, където през това време се провеждаше концерта. Малките шашкънчета най-чинно са си стояли под едрите дъждовни капки, наметнати само с по едно найлоново дъждобранче, а пък иначе концертът им продължил до самия си край. Ние се прибрахме обратно у Дарина, но валежът се кротна и не спря до вечерта. Към 21:00 тръгнахме от тях и хукнахме да търсим детето всред тълпата от прииждаща мокра, кална и екзалтирана тийнейджърска маса – представлението беше приключило навреме, дъждът също беше спрял, а нашите момички бяха изключително доволни, че са били близо до техния пеещ поп-идол и дори са се снимали с него. В 23:00 благополучно се прибрахме в къщи – разтоварихме набързо торбите и легнахме като пребити…
Отиващата си вече днес седмица не се открои с никакви по-забележителни или исторически важни събития. Даниела тръгна на работа, Ванеса – на училище, а аз поддържам тиловата част и домашния обоз. В понеделник привечер идваха едни приятели, на които бяхме купили продукти от гръцкия магазин. Нагостихме ги, хапнахме, сръбнахме по малко винце и ги изпратихме. През нощта на малкото му стана лошо и повръща няколко пъти. На другия ден не отиде на училище, че никак не ѝ беше добре и изкара в леглото повечето от времето. До вечерта вече ѝ нямаше нищо – даже преди да си легне яде малко попара с препечена филийка и българско сирене. През последната учебна седмица Ванеса има разни изпити, та на всичкото отгоре и учи доста усилено за тях и доброто си представяне. За сега всичко върви успешно.
На работния фронт, специално при мен няма нищо ново и е възцарило едно такова тягостно затишие, което за разлика от друг път не вещае никаква буря, ами направо ръси повсеместна смърт, разруха и погром (образно казано). Не мога да очаквам да се разрази “бурята” в икономиката, след като наред с всичко останало, виждам със собствените си очи какво става по света и в най-близък план около себе си. За това именно казвам, че този път вместо буря иде “сеч” – демек, всичко което се е създало до сега ще се превърне в пепел, за да се подеме един ден от някой друг пък, който тепърва ще преоткрива топлата вода. Доста съм скептичен по отношение на бъдещата си трудова повинност, защото в крайна сметка се оказва, че никой няма нужда от нищо друго, освен от една гласуваща човешка и безмозъчна маса (пихтия). Нито знания вече се търсят, нито опит – с наличните ресурси ще се поддържа някакво относително, що-годе прилично ниво на жизнен стандарт, докато прогресът и развитието на Човечеството ще го оставим в ръцете на братския китайски народ под мъдрото ръководство на комунистическата им партия. Ей, такива работи - шибани…
В подкрепа, по-скоро като опровержение на гореизложените ми мрачни анализи, тази сутрин кандидатствах за една работна позиция в Бризбън. Отдавна не се беше появявало свободно място, та рекох и аз да се натисна барабар с останалите стотици други маймуни на клона. Изпратих им документите си около 07:00, защото обикновено аз още от 06:00 съм на крак – малко преди това Даниела излиза за работа и веднага ставам след нея. Не щеш ли обаче, съвсем неочаквано (няма и половин час по-късно) по телефона ми звъни агентката, която беше пуснала обявата (работата е през някаква престижна агенция). От разговора ни усетих, че е точна жена и няма да ме разиграва – клиентите ѝ искат някой незабавно да започне работа още от понеделник, но се разбрахме че тя ще ми се обади допълнително (както винаги…). Сега цяла сутрин се ослушвам като глух петел, уж да ми позвъни пак, но едва ли баш аз ще имам този късмет. Та, появяват се отделни, откъслечни работни места (защото пък в противен случай животът хептен би преустановил съществуването си…), но кой точно ще бъде миропомазаният да се облажи с тлъстата заплатка – още не се знае.
Наближава Католическият Великден, който е другата седмица – от петък до понеделник включително ще бъдат почивни дни. Ние още в четвъртък по обяд заминаваме на 5-дневна почивка (защото много сме се преуморили от работа…), която ще изкараме в един крайморски комплекс в курорта Sunshine Coast, на север от Бризбън. Дарина също ще дойде с нас, за да не е сама по празниците. После пък от морето се прехвърляме за други 5 дни на балкан (ще бъдем отново в онзи планински район с вилите и кенгурата по поляните, но пък заедно и с кърлежите им). Там ще посрещнем нашенският си Великден, където със сигурност ще боядисваме яйца, но няма да месим козунаци. Не съм решил още дали да не изпратя поредната си статия преди това и там да започна новата или да продължа списването ѝ, докато се завърнем от екскурзиите си.
В най-близък план, следобед с Даниела отиваме в съда, за да узаконим най-после незаконното си до сега брачно съжителство. Оказа се, че съгласно местните закони (които дори тук също се променят като рецептите в готварска книга…), независимо че двама души живеят под един и същи покрив от години и делят постеля, сметки за ток, софра и собствени деца, трябвало да попълнят някаква декларация, с която да направят валидно и за пред официалните власти своето мирно съвместно съществуване. Според мен обаче и запознати по случая, зорът на властимащите е да приберат таксата от $42 за подаване на самото заявление – защото тях едва ли ги интересува кой с кого живее и колко деца е направил/отгледал, след като си плаща данъците чинно и безпрекословно като поп.
Утре следобеда пък отиваме на урок при учителката, след което най-вероятно ще се отбием през Жоро и Данчето да се видим с тях за малко. А сега излизам с колелото, за да си направя задължителните 5 разширени обиколки около езерото. Казвам “разширени”, защото аз имам маршрут, който увеличава стандартното разстояние от 1200 м, движейки се само по тротоара и го покачва на 2750 м, ако минавам по всички възможни малки улички в комплекса. Така ми се събират по около 13 км пробег, който правя веднъж преди обед или по обяд (в зависимост от заетостта ми) и още един привечер, преди залез слънце – на вейка замязах вече; да ме духнеш и ще падна…
28.03.2015 – Макар, че сме към края на деня, между вчерашната петъчна утрин и почти отиващият си днешен съботен следобед, към сегашната дата и час абсолютно нищо (нито добро, нито пък лошо за слава на Бога…) не се случи, че да наруши установената рутина в развитието ни. Оная кикимора (агентката) естествено не ми се обади повече – точно както предполагах и аз самият. Изглежда че бях първи, който откликна на призива ѝ съгласно обявата и тя още топла-топла от кревата ми се обади, да не би да ме изтърве. Впоследствие обаче и в хода на деня, повече от сигурно е вече, че и други мераклии са регистрирали своя интерес към дадената позиция, които несъмнено са набрали повече бонусни точки и именно те са се закачили на клончето, вместо мен. Това също е понятно и в моя случай не представлява никаква изненада, освен дето предизвиква известна доза разочарование от поредния неуспех. Аз не съм загубил напълно надеждите си, защото в понеделник аз сам ще се обадя в офиса им, та лично да ги попитам за развоя на нещата, но в същото време не очаквам някакъв положителен резултат. Обаждането ми ще носи повечето отегчително-заядлив тон в смисъла на следното: “Не съм получил одобрението ви – добре; ама поне пък ми се обадете (да ви вземат дяволите…), за да ми кажете, а не да ме размотавате три шибани поредни дни и да ме държите в неведение – майната ви: на вас, на Путин и цялата ваша олигархична кохорта!”…
След като до последния възможен момент се ослушвах за позвъняването на телефона, в 14:30 аз най-после излязох, за да се срещна с Даниела. Бъдещата “булка” се оказа по-мераклийка от жениха и като никога беше дошла точно навреме, докато аз малко закъснях поради следобедния петъчен трафик по улиците. Отидохме в съда и първо пред нотариус заверихме всички възможни документи, бланки, подписи и копия, но (както можеше да се предположи…) тази процедура също не протече отведнъж и на един дъх. Едно от копията на паспортите ни беше лошо, излязло доста тъмно и онези не го признаха за валидно (мойто амчи - чие друго да е?...). Хайде, тичай обратно в един магазин за канцеларски стоки и материали, където има копирни машини, та да направим по-ясно копие. Върнахме се обратно в съда и буквално в последния миг окончателно заверихме всичко. До тук – успех. От там се преместихме в друга зала, където на общо основание и най-уставно чакаха на опашка сума хора – всеки дошъл със своя си зор и кахър. Не след дълго дойде и нашия ред, та си подадохме свитъка с документите през гишето. До няколко седмици ще излезе и решението на съда под формата на официален сертификат. Аз от там хукнах към училището да прибирам плода на нашата греховна любов, а самият грях се прибра директно в къщи, за да подготвя тържествената вечеринка – салатки, мезенца и прочие изгъзици, съгласно новобрачния протокол. Вечерта хапнахме каквото Бог дал, сръбнахме по малко ритуално вино и си легнахме да зяпаме някакъв тъп филм по телевизията. Изглежда комката ми е дошла в повече, защото първата си брачна нощ съм я проспал безславно и нямам ясни спомени от нея като цяло, нито пък от булката в частност.
Тази сутрин станах рано, че очаквах един приятел да мине през нас. Той обаче вече беше ми оставил тубите с бензина, които очаквах да ми донесе, а пък аз незнайно как го бях изтървал. Получих известие за нови три работни места по обяви в Интернет, за които незабавно изпратих кандидатските си документи. Сега отново се зареждат дни и седмици на празни надежди и трепетни очаквания – писна ми вече, изхабиха ми се чувствата и усещанията от толкова много разочарования.
Докато беше тихо и спокойно около мен, аз успях да драсна някой и друг ред в своята нескончаема автобиографична повест, но към 09:30 къщата се напълни с весел глъч, примесен с дим и мирис на палачинки. През това време успях да поправя едни отдавна несветещи осветителни тела точно над бюрото, където Ванеса извършва учебния си процес (в тази стая беше поместено първото ѝ електронно пиано, ако си спомняте и тя сега там учи, докато пък спалнята ѝ е развита в най-предната стая откъм пътя; пак там е разположено и новото класическо пиано, за да може да свири на него денонощно - и когато спи дори)...
Аз тъкмо привърших с електрическата инсталация и Даниела излезе по пазар, а малкото се умълча и се зарови над учебниците си. Положих още някой и друг ред, а по обяд излязох с колелото за рутинните си тренировки (ама то е ужас, бре: толкова плосък стомах не съм имал от казармените си години, особено пък ако и не ям два дни - тогава тумбака ми хлътва като на болен от коремен тиф кавалерист по време на Първата световна война; но пък два залъка да река да сложа в уста и отново се разпъва и изпъква напред като Родопска гайда – иначе страхотен тъпан може да стане от тая разтегателна кожа).
След направени този път 6 обиколки (друг път извъртам само по 5, но днес вятърът беше благоприятен – т.е., блъскаше ме отзад в гърба, та не се изморих много), изкъпах се със студена вода и малко след това излязохме с Ванеса за урока ѝ по музика. От Октомври насам (всъщност, откакто се е облещило слънцето през летния период, който продължава шести-седми месец вече…) не съм ползвал топла вода за душа, който си вземам след всяка моя велосипедна серия. Тръбите са все още изложени на активното слънчево греене и течността, която върви по тях е с температурата на позастинал върху изгасналата печка чай – виж, за пиене не става, но пък за къпане е чудна. Даниелчето се халосва и си изпарва кожичката най-редовно, докато аз я карам малко по-спартански, като пещерен човек от ерата на Палеолита.
Първо имахме да свършим малко работа с Ванеса за един от училищните ѝ проекти, та пак ходихме до Officeworks (австралийски аналог на българския Офис 1), след което поехме по 100-километровото трасе към дома на учителката. След малко ще я прибирам от студиото, защото стана време да си ходим. Докато се занимаваха с техните музикални програми, аз пък прекарах времето си в колата под дървото в двора. На път към нас ще се отбием да купим кайма, че на Дани са ѝ се дояли кюфтета, аз ще си купя евтина корейска бира и след друг час пътуване се прибираме у нас. План за вечерта нямаме, нито пък за утрешния неделен ден. Ако междувременно около нас възникне някакво събитие, то описанието му непременно ще намери място в следващите ми редове. По принцип в четвъртък на обяд тръгваме за морската ни почивка, от където вече със сигурност ще продължа да списвам започнатата си вече статия. Сега се разделяме временно, за да се срещнем отново върху белите листи само след няколко дни. А до тогава ли? – ами аз нали и друг път съм ви казал: търпение му е майката; здрави нерви, добро здраве и спокойна, безаварийна дълголетност…
03.04.2015 – Тази сутрин станах по-рано от другите, които продължават да се увиват в постелите, въпреки че часовникът удари 08:00. Намираме се в един хотелски комплекс със странното (поне за мен…) име “Pandanus”, построен над брега на морето в селището Coolum Beach – което пък е част от глобалния курортен център Sunshine Coast. Тук пристигнахме още вчера, за да останем и следващите 4 дни (до понеделник, когато пък поемаме към планинските части на щата). През последните дни непрекъснато валят проливни дъждове и макар че относително не е толкова студено за сезона, времето изобщо не е приятно като цяло. По прогноза синоптиците го дават и занапред да бъде такова мочурливо, но нас това не ни впечатлява особено – ние сме свикнали вече на влага и киша.
Днес, съгласно Католическия календар е техния Разпети Петък, докато пък по нашенският в неделя ще бъде Цветница – точно една седмица преди Християнския Великден, който ние специално ще посрещнем на балкана. През деня чакаме да пристигне и Дарина, която ще остане с нас за почивните дни. Апартаментът ни има две самостоятелни стаи, голям хол, с обща трапезария и кухня – не кон да разиграваш, ами кушии да провеждаш в него (за незнаещите, любопитни да узнаят какво означава тази странна дума, пояснявам, че кушията е синоним на конни надбягвания и надпревари, но съдържа в себе си много повече колорит и типичен национален диалект – обикновено тези кушии повсеместно се провеждат по празника на каруцарите, Тодоровден; навремето пък ние като хлапета често я употребявахме вместо думата майтап, с която описвахме всяка наша долна пакост, дребна детска шега или пък игра на “кър-кър”). Та мисълта ми беше, че ако броим и диваните из хола, в този апартамент можем да подслоним и бачо Гьорги, барабар с Данчето и двете им деца. Повечето от нашите приятели обаче са заети и ангажирани с най-различни други семейни мероприятия, за това при нас ще дойде само Дарина, като по-подвижна независима фигура и самостоятелна социална единица.
Сега с няколко думи ще проследя хода на събитията в промеждутъка от време, когато за последно водих записките си миналата събота от колата, докато Ванеса беше на своя пореден урок по музика. След като на връщане минахме да си купя евтината бира за из път, към 19:00 се прибрахме окончателно в къщи. Не сме ходили никъде, не сме излизали и нищо вълнуващо не ни се случи през целия уикенд (ебаси тъпата английска дума! – двата съботно-неделни почивни дни имах предвид; не че съм искал да се правя на български журналист – неграмотен при това). Неделният си ден го изкарахме в къщи - Даниела излиза по пазар и търговия; после малкото се размотава няколко часа с една нейна приятелка из съседния нам търговски център. Следобеда пък се срещнаха с майка си, та двете да продължат скитането по магазините, докато аз неотлъчно се занимавах с моето свободно творчество на спокойствие и тишина в къщи. По някое време, почти привечер вече, Жоро се обади по телефона, че е пристигнал при сина си и приятелката му, обаче онези нямало къде да го приютят и ни помоли да остане за известно време в къщи. Така той в неделя вечерта дойде у нас, та заедно с него си направихме няколко много качествени и същевременно затлъстяващи вечеринки.
В понеделник сутринта от транжорната на моите касапи поръчах да ми отделят една по-едричка четвъртинка от нечие нещастно прасе, която следобеда ходихме да вземем от тях. Парчето дойде над 10 кг, от което отделих само 2.300 кг кожа и кокали. От всичкото останало количество отделихме малко месо за готвене, а другото го смлях на кайма. През деня с Жоро проведохме и един изтощителен маратон из магазините за намалени стоки, от където не се върнахме със съвсем празни ръце. Купих си една малка отвертчица за 20 цента, взех 3 чисто нови глинени гювечета с дръжки и капачета за наши приятели, които много искаха да си имат такива – за по лев парчето мигновено им ги направих като личен подарък от стария хъш и войвода в мое лице. Преди време бях довлякъл едно гърне за боб, обаче капакът му нямаше дръжка. В един от тези дюкяни намерих подходяща, та и нея я взехме за 20 цента. От друга сергия пък купихме един комплект Матрьошки, на които Неничковата Меган ще се зарадва безумно много, тъй като тя ги събира и има доста много от тези дървени руски куклички - ама пък баш такава, със сигурност няма в колекцията си. На края се прибрахме в къщи и започнахме да разфасоваме мръвката. Вечерта седнахме на поредната софра, но подготвихме една доза кебапчета за другия ден.
Във вторник през деня пак излизахме с Жоро по разходки и наши търговски мероприятия, а следобеда опалихме огъня на двора. Сложих на оджака да ми къкри гърненцето с боба, а ние се прибрахме вътре в колибата, защото навън почна вече по-осезаемо да вали. Независимо че всичко се приготви под падащите едри капки дъжд, бобът ми стана завидно хубав, след което пекохме и кебапчета. Нея вечер се отворихме на безразсъдно ядене и злоупотреба с алкохола, та си легнахме чак в 02:00 през нощта. Даниела ни беше отдавна напуснала, понесла се сама към леглото, защото тя всяка сутрин става рано за работа, но ние с Жоро бистрихме политиката доста до късно. Кебапчетата ми също се получиха с невероятно сполучлив, чисто български вкус – нашият гостенин беше на седмото небе от щастие и задоволство, защото той също обича да си угажда и е голям ценител на добре приготвената храна.
Следващия ден не сме мърдали много-много, че то един път дето валя дъжд, а пък и ние самите не бяхме твърде годни за излишни движения и физически натоварвания. Следобеда у нас дойде синът на Жоро, та с него си бърборихме сума време по най-различни теми от бизнеса и живота - много приятно момче и добре възпитан младеж, само с 3-4 години по-голям от нашия малък Неничко. Междувременно аз се занимавах и с подготовката на хранителните запаси за 10-дневната ни екскурзия – руска салата правих, както разни други деликатеси и кулинарни изненади. Вечерта детето си тръгна, а ние хапнахме набързо и се оттеглихме по каютите.
В четвъртък (вчера) Ванеса не отиде на училище за последния си учебен ден. Ние трябваше да потегляме по обяд и решихме да я оставим в къщи. Тя напоследък успешно изкара няколко свои доста тежки изпити по важни предмети, беше ангажирана изключително (и излишно…) много с разни училищни мероприятия и ѝ дадохме малък отдих след всичкото това напрежение. Подготвихме багажа (храни, дрехи, питиета и т.н.) и само изчакахме завръщането на Даниела от работа, че да нахвърляме цялата покъщнина в багажника на колата ѝ. Повлекли сме толкова много джунджурии, които щеше да бъде абсурдно да се поберат в моята. Така тръгнахме в дъжд, пътувахме през цялото време под напора на още по-проливен валеж и пристигнахме в мотела малко преди 17:00.
Оставихме Жоро у нас да пази къщата, докато нас ни няма, а и за да се виждат от време на време със сина си, който ще идва на посещение при него за по няколко часа (естествено, само когато той може и когато не е ангажиран с работа, гаджета и прочие, много по-важни от един баща житейски “обязаности”). Те двамата не са се виждали и чували с години и всичко това е малко тъжно, но сега не ми се коментират точно тези деликатни семейни проблеми, през които всички ние ужким сме преминали вече, но и продължаваме все още да преминаваме. Докато се приберем следващата неделя, Жоро вероятно ще си е тръгнал вече за Аделаида, защото ние не можем да му осигурим подслон за по-дълъг период от време. Ванеса веднага започва училище и работата ѝ в стаята на бюрото е задължителна. Сега там на разтегателния диван сме приютили нашия гостенин, но обстановката и порядките трябва да се възстановят незабавно в името на учебния процес.
Таман тръгнахме вчера от нас и се разделихме с Жоро, няколко улици по-надолу Даниелчето се присети, че си е забравила портмонето в другата чанта. А то беше жизнено важно за нея, защото в противен случай всичките ѝ секретни покупки щяха да минат през моята кредитна карта и вече изобщо нямаше да бъдат тайна за мен. Освен това, от едно известно време насам моята банкова карта взе да дава разни грешки и често пъти бях в невъзможност да я използвам (при разплащането на сметки и масрафи по магазините), та онзи ден ходих до нашия клон на банката да им се жалвам. Хората ще ми изпратят нова по пощата, но то ще е чак след празниците. Хайде, завъртях колата обратно и се върнахме за портмонето. По средата на пътя се оказа, че не сме взели никакви подправки за скарата – кимион, чубрица, пипери разни и мерудии. Като пристигнахме в мотела стана ясно, че и удължител за включване на електрическата скара нямам, защото той седи зареден в багажника на моята кола, но пък забравих да взема друг, понеже сега не сме с нея. Аз имам един къс шнур, но той няма да ни стигне до балкона, където трябва да разположа печивото. Ако работя вътре, от пушеците и думана ще се активира противопожарната алармена инсталация на апартамента, а едно пристигане на пожарникарите по фалшива тревога струва олекване на джоба със $700. Добре че Дарина ще идва днес, та снощи ѝ се обадихме с молба, тя да донесе всички забравени вещи и пособия.
Отново междувременно и типично само в мой стил, аз за следващите дни си организирах бизнес среща с един човек, който беше дал обява, че за някакъв техен проект търси подходящ конструктор с моя опит. Веднага подадох документите си за въпросната позиция, която се намира в една сериозна производствена фирма из този район. Понеже видях, че той не остана безучастен към моята кандидатура, аз пък на свой ред му изпратих писмо, че следващият вторник ще бъда в техния град и мога да се срещна набързо с него, за да обсъдим евентуалните възможности за работа. Разбира се, този малък градец (Gympie – чете се и произнася като Гимпи, но не ме питайте дали означава нещо смислено на местния език) на мен пък съвсем не ми е по пътя, ами се намира на един час път в съвсем противоположната посока, по която ще се движим към балкана. Така или иначе обаче, аз ще предприема това допълнително пътуване, за да се видя с човека – а постигнем ли случайно и някаква взаимна договореност, веднага започвам при него. Работата ще бъде интересна, но от нас (Gold Coast) това градче се намира на около 240-250 км разстояние в северна посока (малко преди Maryborough, където конструирах първите си влакове и където се роди нашата Ванеса). Това неминуемо ще предизвика временно наемане на стаи и квартири в тъдявашния вилает, пътуване нагоре-надолу през почивните дни от и до постоянната си “резидентатура” (по смисъла на семейната ни резиденция в Gold Coast…) и всички онези допълнителни неудобности, свързани с моя скромен отшелнически живот извън пределите на дома. В икономическите и политически условия обаче, при които се намираме в момента и благодарение на които на стари години сме поставени почти на колене, ако това е единствената ми възможност за възвръщане в редиците на трудещите се граждани, то аз ще използвам всяка една подобна възможност, колкото и непривлекателна да бъде тя. Разбира се, погледнато реално от камбанарията на моята лична позиция за момента, това са само едни собствени разсъждения (вероятно безпочвени…), които сега изразявам писмено “на глас” - без изобщо да имам ни най-малката представа нито за какво всъщност става въпрос, нито пък какви ще са условията, по които тепърва има да се огъвам и гърча като дъждовен червей. Тук оставаме до понеделник, когато е последната ни нощувка. Във вторник поемаме към планините, но на път за там ще се отклоним заради тази моя среща. Така че очаквайте тепърва вълнуващи развръзки – става вече доста интересно, а пък на мен дори не ми е и забавно…
След като пристигнахме снощи в хотела и половин час изнасяхме багажи и продукти от приземния паркинг на блока до втория етаж, където се намира апартамента (без помощта на асансьор, разумява се…), подредихме всички хранителни и питейни запаси в хладилника, който за малко буквално щеше да се разтопи от топлината, с която го заляхме изведнъж. Дани и Неси отидоха до супермаркета да набавят липсващите стоки и храни, а аз останах насаме с мислите си, за да положа на спокойствие още някой и друг ред в своята тъжна и скучна житейска сага. После стъкнахме две-три салатки, сипахме си по няколко питиета и поминахме вечерта, както обикновено – в забвение и алкохолно опиянение. За днес все още няма набелязан план – всички вече са будни и станали от сън: разнасят се кафета, из въздуха се носи дим и мирис на печени филии с масло и т.н. Току-що пък и Дарина се обади, че в момента тръгва от тях – сега е 10:30; тя след час и половина ще бъде при нас, тъкмо за обяд…
05.04.2015 – Днес нашият малък Неничко удря 29 лазарника и начева 30-те. Нека да ни е жив и здрав, много щастлив и да се радва на всякакви успехи! По някое време през деня ще се обадим по телефона, че да му честитим празника. Той в момента е на работа, но вероятно ще го търсим в обедната му почивка, когато няма да бъде зает със служебните си ангажименти.
Нашата морска почивка продължава с пълна сила и докато търпеливо изчаквам разбуждането на кошера (часовникът показва 08:00), ще нахвърлям щрихите от изминалите тъй безгрижни ден-два като курортисти. За разлика от вчера и онзи ден, днешната сутрин е малко мрачна - все така топла, влажна и лепкава, но поне няма слънце. Прогнози не слушаме, нито телевизия гледаме, въпреки че мотелът разполага с всички възможни платени телевизионни канали, разпространявани по кабелната мрежа (без порното обаче, за което се плаща допълнително). Имаме телевизор, който дори не пускаме – Ванеса хвърля по някой поглед от време на време, когато улучи детско филмче или предаване, но през повечето време се върти покрай нас и най-усърдно слухти с уши, да не би да пропусне някоя важна за нея клюка...
След като миналия ден ударих точката на последното си изречение, тримата излязохме на опознавателна пешеходна разходка. Аз поех с много бързи темпове в едната посока на крайбрежната алея, докато Даниела и малката се понесоха в противоположната, към мегдана на селището. Изминах може би 1.5-2 км и стигнах до съседното селце, след което се върнах по същия път, за да се срещнем на плажа. Там също повървяхме доста по пясъка – водата беше необичайно топла; аз не знам това лято до кога ще продължава да ни засипва с горещината си. След още половин час разходки се завърнахме в хотела и ние с Ванеса се хвърлихме в басейна. Там водата беше малко по-хладна, но все така приятна и ободряваща след дългата ни променада. Малко след това пристигна и Дарина от Бризбън – това беше вече в много ранния следобед.
Поувъртяхме се малко с нея, докато ѝ покажем едно-друго, да я настаним в другата стая, за пренасянето на багажа да ѝ помогнем и т.н. После Даниела приготви обяд и по някое време момите (този път всичките…) пак излязоха на търговски обиколки, а пък аз си останах в апартамента, за да прибавя още някой ред към творчеството си. Привечер отново хукнах да топя маста и да горя излишните калории, нивото на които доста чувствително повиших напоследък с нездравословния си “светски” начин на живот. Представа нямам и за живото си тегло, което отдавна вече не следя поради липса на измерителни прибори и еталони за сравнение. Дано не съм наддал много на грамаж, че пак да се чудя после как да слабея и да се отървам от излишното тегловно бреме.
За вечеря Даниела беше приготвила риба (нали пък беше и петък…), която била станала много хубава (както чух…), но аз се задоволих само с обилното количество зелена салата и мастика, които се включваха в менюто на “строгата” ми диета. Бяхме седнали отвън на терасата и в сладки приказки навлязохме в първите часове на следващия ден. Легнахме в 01:30 и от жега не можахме да спим много добре.
Вчера аз пак станах по-рано и както обикновено се занимах на спокойствие с моите компютърни дела. Дарина носи със себе си една малка приставка за достъп до мобилен Интернет, та с нейна помощ дори успях да изпратя още няколко молби за работа. Междувременно имахме допълнителен обмен на взаимна информация с човека, с когото във всички случаи ще се срещна на тръгване от тук след няколко дни. Имам някакво скрито усещане, че от този трън ще изскочи заека, но нека да не избързваме с прогнозите, защото за всичките си години в чужбина съм бил свидетел и на множество разочарования – а това просто може да бъде поредното. Правя каквото трябва и всичко онова, което зависи от мен; опитвам се с каквото мога и е по силите ми да постигна заветната цел - а пък на края нека да става това, което е писано отгоре. Докато приключа с формалностите и моите служебни дела, останалият персонал също се разбуди и една по една се заусукваха по пижами и нощници около буркана с кафето и чайника с топлата вода. Аз също ударих една гореща чорба, с много черен хляб и четвърт буца сирене (съвсем диетично…), защото коремът ми се беше остъргал единствено с марулите, които нагъвах обилно предната вечер. След още няма и час, най-после се приготвихме за излизане…
Дневната ни програма включваше малко високопланински туризъм – изкачването на един връх, който беше в непосредствена близост до селото. Върхът всъщност представлява една огромна каменно-скална маса (вероятно застинал преди милиони години вулкан), с надморска височина едва 210 м, но пък невероятно стръмен и на места почти отвесен нагоре, наподобяващ обърната надолу чаена чаша (по-скоро тенджера). Пътеката се виеше нагоре, изсечена в скалите и стъпалата ѝ бяха толкова стръмни, сякаш водеха директно в преизподнята на Ада, към някой от деветте му кръга или право в казана с врящия катран. Слънцето безмилостно сипеше връз нас изпепеляващите си лъчи, но ние пълзяхме нагоре като мравки. Имаше много други, подобни на нас ентусиасти от всякакви възрастови групи – включително и едно пеленаче, което родителите му го бяха повлекли по баира в цедилката. Всички хора бяха добре обути и екипирани, специално в краката с маратонки, със затворени туристически обувки и т.н., докато ние шляпахме устремно по ръба на склона с наличните си чехлички, с каквито се трамбова предимно по стъргалото и джапанки за баня (моя милост) – точно като едни истински туземци.
След близо час изкачване, най-после стигнахме върха, където наклонът постепенно се заравни - отгоре беше равно и гладко почти като тава за баклава. Разбира се, вече от там пред нас се разкриха невиждани гледки и красоти - надолу към низината от едната страна и с океанския бряг, в не толкова далечен план от другата. Направихме си няколко снимки, разгледахме наоколо по платото, починахме си на прохладния ветрец, който едва се усещаше по напечените камъни и бавно заслизахме обратно надолу. Зорът продължи и на връщане, защото свличането ни по стръмните стъпала изискваше още по-голямо натоварване – до долу вече краката ни трепереха от преумора. В подножието на върха има паркинг за колите, където ние бяхме оставили нашата. Качихме се и се върнахме обратно в мотела за възстановяване на силите. Аз бях зареден с храна още от сутринта и обяд не ми трябваше, та намерих своя покой в хладните води на басейна – гъзът ми направо изцвърча като се топнах в гьола. После си направих воден масаж в горещата вода на джакузито и след тези оздравителни процедури бях готов за повторно изкачване на върха. Спътничките ми обаче бяха категорични и не даваха дума да се издума по този въпрос, всяка една поотделно таяща своята лична ненавист към мен (заради факта, че съм ги замъкнал чак там) – макар и в различна степен...
Докато провеждахме тържествения си обяд, аз омесих една кайма за кюфтета и следобеда останах в мотела, докато жените хукнаха по магазините и на разходка из селото. Надвечер отново излизахме, този път всички заедно и след няколко кратки тегела по алеите и тротоарите, окончателно се прибрахме за вечеря. Инсталирах скарата, пекохме кюфтета, имаше руска салата за гарнитура и разни други пикантерии, но аз не издържах до края на вечеринката и си легнах доста необичайно, дори оскърбително рано. После стана ясно, че “тържеството” след мен е продължило този път до 02:00 сабалам (не е изключено довечера тези кокони изобщо да не легнат – какво толкова си приказваха, не знам; ей сега като станат ще ги попитам за темите, които така усърдно са обсъждали почти цяла нощ).
За днес също има набелязани мероприятия и посещения на забележителности в околията. Гледам навън, че облаците се разсеяха и слънцето отново се облещи с ослепителната си светлина. Даниела следобед ще прави баница – днес е голям празник (Цветница), та по този случай. За довечера имаме още от снощните кюфтета, които за пореден път станаха не чудни, ами направо разкошно-превъзходни – аз ги поглъщам едно подир друго като тиквени семки. Салатки също ни се намират в изобилие – едно поне е ясно, че от глад и жажда няма да измрем.
Дарина утре си тръгва, защото днес е вече неделя, а тя във вторник е на работа. Ние пък тогава поемаме към балкана, където също ще изкараме 5 дни на прохлада и забрава, сред горската дъбрава. Вероятно вечерта преди да напуснем това разкошно място ще нахвърлям малко информация за днешния и утрешният ни последен морски ден, след което тематиката се сменя и обстановката става чисто планинска…
07.04.2015 – “Bunya Mountain Resort” (или планински курорт “Баня”; названието идва от името на най-популярните дървета в местните тропически гори, които приличат на нашенските борове, но тези тук са още по-огромни – както на височина, така и на дебелина/диаметър). Предаването ми започва на живо от верандата на една от многобройните вили в района, където току-що пристигнахме и вече се настанихме. Пред мен се е опнала ослепително зелената поляна, огряна от късното следобедно слънце. Навсякъде наоколо щъкат хаотично кенгура, които любопитно се ослушват и озръщат, радушно посрещайки всеки новопристигнал на тяхната територия посетител. Два папагала за малко да ми скочат върху главата, които явно очакваха някакво внимание и игра с тях, но аз не показах нужният ентусиазъм да се занимавам баш сега с диви животни. За малко да настъпя и една дребна мишка, която явно беше толкова преяла, че едвам се движеше по пътеката. Отместих я небрежно с крак и тя почти се търкулна по стръмното – замина на някъде под къщата, но така и разбрах къде. Папагалите продължават да очакват семки или трохи, само че сега няма да ги храним, защото сме заети с друго.
Часът е 15:30 – скоро ще мръкне и комай ще палим печката за довечера. Въздухът тук няма нищо общо с онзи лепкав и задушен зной покрай морето, който припряно вдишвахме току до отпътуването ни тази сутрин. Жегата там по принцип не беше чак толкова непоносима, но благодарение на все още силното, почти лятно слънце, нашите посещения на плажа определено бяха свързани с частично и леко обгаряне - до възвръщане на шоколадово-циганския ни тен, с който всички ние си вървим по рождение. Водата в океана също беше необичайно топла и къпането вътре за нас стана приятен ритуал. Отделно дето всички пешеходни мероприятия бяха придружени с обилно потене и силна мускулна треска. За разлика от всичко изброено до тук, лятото в планината като че ли вече отдавна си е отишло, защото щом слязохме от колата и веднага почувствахме тръпката на значително по-хладният и кристално чист въздух. От преди натрупан вече опит знаем, че нощно време тук става доста студено и не е изключено за по-голям уют в колибата, след малко да ѝ опалим кюмбето до зачервяване на кюнците. Ние и друг път сме идвали насам по това Великденско време, когато печките дори не сме ги гасили за целия си престой. Като гледам навън, слънчевото греене е доста оскъдно – по-скоро символично и за подпомагане на заснетите снимкови кадри, отколкото да ни стопли гърбовете…
За да свържа обаче по смисъл нашата морска почивка с планинската, сега отново ще се върна там, където приключих с репортажа си от онзи ден. Докато аз водех своите подробни записки директно от мястото на събитието, всички жени бяха по техните традиционни разходки и плажни прояви, което пък от своя страна ми даде възможност да си събера акъла и да драсна някой по-малко безсмислен ред. Е, не знам до каква степен съм успял, но пък поне се постарах. После те се прибраха гладни и жадни, та направихме една лека следобедна закуска. Когато привечер слънцето понамаля, всички вече отново отидохме до плажа за по едно последно изкъпване и въргаляне из пясъка като малачета (в този случай, аз специално - защото другите лежат цивилизовано по разни изтънчени кърпи и меки хавлии, докато моя милост се заравя в пепелта като щраус; резултат от стари къмпингарски, неизкореними и незаличими привички, останали от безгрижното ми детство на малко диваче). На връщане минахме и през басейна на комплекса, за да неутрализираме полепналата по нас кора естествена морска сол със съответните количества миризлив разтвор на хлор и други химикали от Менделеевата таблица, с които пък тъпчат в изобилие тези обществени водоеми. Вечерта си направихме едно прощално тържество, със всички възможни блюда от менюто.
В понеделник Дарина пое обратно за Бризбън, а ние веднага след това се качихме на колата и заминахме на разходка. Имахме намерения да изкачим още един връх в околността, значително по-малък от онзиденшния, но не можахме да намерим мястото, от където тръгват пътеките нагоре. Продължихме по пътя и понеже времето през деня беше много горещо (особено пък баш по обед, когато бяхме тъдява), до плажа не сме слизали от съображения за предпазливост. С тоя рак на кожата са ни наплашили толкова много, че вече не знаем коя болест от къде дебне да ни порази по-напред: храните – отровни, въздухът – отровен, слънцето – вредно, цигари и алкохол – също, безразборният секс пък – хептен; човек в един момент почва сам да се чуди – аджеба, за какво живее на този свят и защо Господ още не го е прибрал при себе си?...
След автомобилната ни променада отново се прибрахме до хотела, защото огладняхме. Аз специално едвам стъпвах на краката си, защото сутринта докато изчаквах останалите хубавичко да се намотаят със закуски, кафета и цигари (Дарина пуши много интензивно, завалийката…), направих един допълнителен маратон към съседни нам възвишения. Дадох си изглежда голям зор по баира, като очаквах, че мога да третирам мускулната треска от изкачването на върха предишния ден с допълнително натоварване. Добре ама вместо да се подобря, аз се влоших още повече, което направи придвижването ми доста мудно и мъчително. Ден преди това, докато момите ми обикаляха по плажовете на курорта, моите развлечения се сведоха до една друга пешеходна разходка по маршрут, по който не бях още обикалял. Всички тези изтощителни упражнения доведоха до общата ми физическа немощ, а от там и до не особеното ми желание за нови туристически походи и подвизи. В късния следобед пак ходихме до морето и привечер се прибрахме за подготовка на окончателното ни отпътуване следващата сутрин. За вечеря готвих миш-маш с хранителните остатъци от хладилника и общо-взето дояждахме разни изоставени от предните вечери манджи.
Така дойде и днешният ден (вторник), когато трябваше да предадем ключовете на апартамента и да потеглим към планината. Между другото, аз едва тогава разбрах значението на думата “Pandanus” – името на нашия мотел. На рекламната табела пред сградата беше изрисувано едно дърво, което оприличих на съществуващите в околността видове палми. Та, от там направих асоциация за наименованието и сега съм с една английска дума в речника си по-богат – голям праз! Както и да е – затварям скобата. Още от вечерта голяма част от багажа ни беше готов и натоварен в колата – сутринта само грабнахме продуктите от камерата на хладилника, дрехите по нас и в 08:30 вече бяхме на път.
Денят беше малко мрачен, за разлика от останалите дни на почивката. След около час пристигнахме в градчето Gympie, където в една фабрика беше моята среща с техния представител. Компанията била създадена още през далечната 1900, на за жалост през 2013 оригиналните собственици я затворили и сега нейни чорбаджии са съвсем други хора. Те продължават делото на създателите ѝ, но вместо с производство (общо машиностроене в областта на тежкия автомобилен транспорт, по-специално в минната индустрия и отделно направление за селскостопански съоръжения), в днешни дни хората са дали повече превес на консултативния дизайн и са хвърлили силите си в проектиране на нови машинарии по задания на клиенти. Доста си поприказвахме с този човечец, когото само Господ може да накара по някакъв неведом начин да даде шанс за привличане на моята кандидатура към тяхната група. Надявам се, че се представих добре – до две седмици всичко ще бъде ясно като бял ден…
Срещата ми приключи към 10:30 и от там отидохме да закусваме. Аз изядох една чепка грозде, докато Ванеса и майка ѝ се тъпкаха с отровните храни на гиганта Макдоналдс. Точно по това време над града се изсипа една порция проливен дъжд, който поразхлади малко душната обстановка. Не беше слънчево, но пък за сметка на това времето беше много влажно и някак си спарено – като в руска баня или сауна. Черните облаци се стелеха по небето и изведнъж хвърлиха тонове с вода по покривите на къщите. Ние не след дълго се отправихме в нашата посока и след още 200 км пробег се намерихме в това райско кътче на Австралия (едно от многото, а пък ако започна и работа в това иначе невзрачно и селско Gympie, “райските” ѝ кътчета ще се увеличат с още едно…). По пътя спирахме само на едно място да купим яйца, масло и туба с вода, защото в балкана няма водопроводна инсталация и всичките водни количества в чешмите по къщите се доставят от събраната в големи цистерни дъждовна вода. С отварянето на който и да е кран се задейства електрическа помпа, която осигурява нужното налягане, достатъчна колкото за измиването на едни паници или ръце – нищо общо няма с нормалното водозахранване в селищата на държавата…
Независимо, че моята мисъл от вчера се сля с днешната, разказът ми е на път да приключи с тези няколко заключителни думи. След като нанесохме багажа и се настанихме, малко по-късно излязохме на локална разходка. Вървяхме по асфалтовия път, докато той не свърши след няколко километра (може би не повече от един-два, но днес нарочно ще отида да измеря разстоянието с километража на колата, защото това “упражнение” смятам да го правя всеки ден). Върнахме се обратно в колибата и започнахме да се подготвяме за вечерта. Направихме си таратор, само че ние и чесъна се оказа, че сме забравили у нас, та го ядохме само с чер пипер и маслини, от които имаме пък в изобилие и дори в излишък.
Вечерта и през нощта беше доста студено – отдавна не бяхме изпитвали това чувство на хладни тръпки. Довечера обаче ще палим вече кюмбето - само колкото да се отвърне въздуха. Сега е слънчево и приятно през прозореца на стаята – не съм излизал още навън, за да усетя истинското климатично състояние на околната среда. Даниела и Ванеса още спят, увити през глава с юрганите, а пък аз дремизгам тук по една камизолка на бос крак, защото не знам къде са ми зимните дрехи. През деня ще направим някой поход из горите и общо взето ще си убиваме времето с безделие. Аз от своя страна имам достатъчно занимания, давайки пълен ход на творчеството си…
11.04.2015 – Велика Събота – колко бързо минават дните в тази къща на безгрижието! Дневният ни режим е много мързелив и през цялото време на престой в този планински курорт, почти нищо не правихме. Утре вече си тръгваме от тук и вероятно това ще бъде последният ми репортаж от това дивно място. Все още е твърде рано да чертая плановете за деня, защото останалите поспалани са се заровили в леглата без ни най-малки намерения да стават, въпреки че часовникът подмина 08:30. Всяка вечер гледаме телевизия до късно, а това нарушава сутрешното ни по-навременно ставане. Единственото мероприятие, което със сигурност знам, че по някое следобедно време ще проведем днес, е боядисването на Великденските яйца за утрешния светъл Християнски празник. Ако се организираме може да направим още една горска разходка, но това специално е под известно съмнение, защото Даниелчето не си пада много-много по такива пешеходни траверси, а с това си негативно отношение към туризма тя настройва и малката пикла, която ѝ подражава на всяка крачка и за всичко. Въпреки че това последното е малко относително и не винаги се проявява с пълна сила, вчера например двете обикаляха района близо два часа и навъртяха цели 4.5 км из асфалтовите алеи на комплекса. Понеже никой от нас не можа да повярва на това твърдение и изрази дълбоките си съмнения относно преминатото разстояние, привечер всички впрегнахме колата и по маршрута, по който бяха ходили, аз засякох дължината на разходката им с километража. Но за да стигна и до тук, нека сега да се върна още в самото начало, почти от деня на нашето пристигане, за да проследя цялостния ход на кратката ни почивка.
Малко след като онзи ден приключих с описанието на моите първи впечатления от курорта и настаняването ни в колибата, една по една се заизмъкваха от постелите – първо Даниела (необичайно, но факт…), после и самата Ванеса. Аз през това време бях вече запалил печката, защото тук колкото и силно да грее слънцето, въздухът е планински, значително по-студен от този в низините и само видът на огнените пламъци през стъклото на бумтящото кюмбе, създава съвсем друга домашна атмосфера. Независимо, че отвън сняг няма и температурите са поносими от човека, когато е добре облечен, тази печица не сме я гасили откакто сме пристигнали. През деня поддържаме огъня с по някое малко дръвце, но вечер я засилваме с по-едри цепеници, каквито тук има в изобилие. Всяка къща е снабдена с цели купчини дърва за огрев, които са ни и дори нацепени от собствениците им, отдаващи ги под наем. Преди да си легнем хвърлям в джамала по един по-сериозен пън, който тлее цяла нощ и поддържа комфорта в помещението. Като разтворим вратите, топлината се разлива навсякъде из стаите и е много приятно. Отгоре върху плочата на печката сме сложили една глинена кана, която ползваме за чайник – водата в нея е вечно гореща, а пък аз толкова много чай не съм изпил и през казармените си години дори. Само допълваме чайника с нови количества вода от чешмата и тя след няколко минути завира.
В деня на пристигането и след като нанесохме всичкия багаж, малко преди здрач с Даниела ходихме на една локална разходка до края на пътя, който минава през целия комплекс. Той по едно време свършва и от там насетне започват непроходимите горски масиви, но по цялото си протежение от двете му страни има построени такива хижи (или къщи като тази, в която се намираме за момента), които се дават под наем. Само няколко бяха имотите, в които хората действително си живеят постоянно – не е изключено това да са къщите на персонала, който поддържа района. Един такъв огромен комплекс се управлява от много хора – тук има ресторанти, кафенета, магазинчета, къмпинг за палатки и каравани, както и стотици други вили; тревата винаги е окосена, дворовете подредени, дървата нацепени, колибите оборудвани с всичко необходимо. Така както преценявам, баят работна ръка има въвлечена в поддръжката на тези съоръжения – отделно от това на върха има телевизионни кули, антени на мобилни телефонни оператори, електрически стълбове, далекопроводи; пътеките из гората са гладки, сякаш вървиш по алеите в Парка на Свободата (или вече/отново Борисовата градина). Всичко това иска ръка да го пипне – не случайно една нощувка в района варира между $120-$150 и $220-$250, в зависимост от комфорта, вида и покъщнината във вилите. Това е цената за наемането на цялата къща, имайки предвид че всяка една може да подслони от 8 до 12/15 посетители. Като се разхвърля сумата на калпак не излиза чак толкова скъпо и общо взето това минава за поносим начин на почивка, ако има с кого да се дели масрафа. Ние сега за първи път сме сами тук – иначе при всеки друг подобен случай идваме с големи компании, по няколко семейства и веселбата е съответно денонощна.
Без да искам аз малко се поотклоних от разказа си, но сега се връщам отново на основната тема. Вторият ден на пребиваването ни в курорта не беше много активен – направихме само няколко кратки излета и къси разходки, повечето с цел проучване на района. Аз уж вече добре го познавам, но всеки път когато попадна в този край и ми се струва като нов. По една пътека слязохме до чудно красив водопад, който обаче беше почти пресъхнал и водата му едвам църцореше като казан за ракия. При наши предишни посещения сме го виждали значително по-пълноводен, но изглежда напоследък по тези места не са падали сериозни дъждове и водата му беше доста намаляла. Значи, ние пристигнахме във вторник, а денят който описвах до тук – отиващата си вече сряда.
Следващият ден (Велики Четвъртък) беше малко по-вълнуващ за нас откъм екскурзии и преживявания. Тогава предприехме една по-дълга разходка през гората. За разлика от предния ден, когато независимо че беше слънчево, по откритите и високи части ни пронизваше ледено студения вятър, в гората се скрихме на завет и ходенето по пътеките за нас беше истинско удоволствие. Вятърът беше вече утихнал и дори усещахме топлина, докато вървяхме. Направихме един от по-късите възможни маршрути - само някакви си 4 км с връщането, по много лек терен и покрай едно поточе. И тази пътека преминаваше в подножието на някакъв водопад, който за жалост също се оказа почти сух. По пътя си срещнахме едни деца, които запъхтяно тичаха назад към родителите си и викаха, че са видели змия. Викам си: тези днешни хлапетии много страховити филми гледат и им се привижда какво ли не; къде ти змия в този студ? Обаче действително, че малко по-надолу по пътечката, точно под ствола на едно огромно дърво се беше прострял в целия си ръст огромен 2-метров питон (а пък може да е бил и още по-дълъг, защото очите на страха са много големи). В средата си туловището му беше дебело колкото глезена на Ванеса и лежеше на земята неподвижен като препариран. Докато разглеждахме змията по-отблизо и правихме на влечугото множество снимки от всякакви ъгли, като че ли щяхме да му вадим паспорт за чужбина, дойдоха и други разни хора – екскурзианти и пишман туристи като нас. Един специалист се изказа, че питонът бил напълно безопасен като змийски спесимент (ако това е научното понятие за съответният зооложки вид…) – този специално изглеждал доста объркан и заблуден, а поради студеното време се намирал и в състояние на трудноподвижност. Според мен най-добрата змия е както най-добрия комунист – и в двата случаи ги предпочитам мъртви. Подминахме змийската твар с подчертана погнуса и дълго след това си разказвахме случки и небивалици, за да се плашим един друг...
Като излязохме от гората, направихме кратка закуска – всъщност яде само Даниела, защото ние с малкото бяхме закусвали вече. От там се отправихме на допълнителна разходка по пътя нагоре към телевизионните кули. Добре ама малко преди да ги стигнем, на моите моми им се стори, че това е твърде далечна “дестинация” за тях и току преди върха те се върнаха обратно в колибата. Аз обаче продължих сам и достигнах целта си. Оказа се, че този връх е с надморска височина около 1100 м, което напълно обяснява и значително по-студения климат тук. А тези дни непрекъснато съобщават, за драстични промени във времето, с нечувани студени вълни и фронтове, които дори не са типични нито за Австралия, нито пък за сезона (все пак все още сме по средата на есента и настъпването на зимата чак през Юни ни се струва една твърде далечна перспектива). За щастие денят беше прекрасно ясен, тих и топъл, което спомогна за чевръстото ми придвижване от едно място на друго. След нови 30-40 минути ходене пеша аз също се прибрах в хижата.
Ако не сме по разходки, времето ни преминава изключително вътре на топло край печката, в приготовления на храни, мезета и салати. Всяка вечер си правим моабети и поминаваме приятно и безгрижно. Времето също е добро, независимо че от време на време облаците се събират над нас и слънцето се скрива дълбоко зад тях, но пък дъждове не са валяли. Вчера си варихме супа топчета на печката – във фурната пекохме баница, пържихме мръвки с лук и прочие гюзлеми. Снощи пекохме кебапчета на електрическата скара, която си носим от нас. Всички къщи по принцип са снаряжени с газови барбекюта, но проблемът е, че след използването им трябва да се чистят и всичко да се остави в най-изряден вид за следващите наематели. За това аз предпочитам собствената техника, с която мога да правя каквото си искам. Ако ми е кеф - ще измия скарата, ако ли не – ще я включа в контакта и ще чакам сама да ѝ обгори мръсотията, докато примерно си пия бирата.
Вчера не сме ходили никъде – на знам какво толкова се увъртяхме, но аз писах цял ден, Даниела си чете книгата, а малкото се подмята от кълка на кълка, чудейки се каква по-голяма беля да измисли. По някое време ходиха с майка си на въпросната разходка, за която вече споменах по-горе. Сега излизаме отново за последния си горски поход, защото когато се върнем обратно в хижата, започваме пък приготовлението на Великденските яйца. Утре по някое време напускаме и полека-лека се прибираме към къщи. Очаквам новата седмица да ни донесе всевъзможни приятни изненади, предполагам че ще са се появили множество нови работни позиции, за които своевременно трябва да подам документите си. От понеделник Даниела отново започва работа, докато Ванеса има още една седмица да се радва на ваканцията си. Моето положение е най-неизвестно, защото всеки момент състоянието ми на безработен може да се промени, ако някой работодател реши да даде своя пореден шанс, осигурявайки моята финансова независимост и стабилност.
Тъй като този своеобразен репортаж стана относително дълъг, спрямо досегашните ми дописки, веднага щом се приберем аз ще го редактирам и изпратя своевременно, за да се радвате на богатата информация, която блика от неговите стройни редове. Малко преди изпращането му, с няколко думи ще обобщя и последните събития от този период, след което полагам началото на следващото ми послание. Пети пореден ден нямам достъп до Интернет, а съответно с това се чувствам откъснат и напълно изолиран от света. А така както не следя и новините по телевизията, съвсем спокойно мога да се нарека отшелник от най-новия и модерен човешки вид…
Ох-х, същият ден – само че вече 16:45. Голям преход направихме днес – съгласно местните карти и указателни табели, минали сме повече от 10 км. Аз мислех, че сутринта това бяха последните ми редове за деня, но ето че малко преди да заседнем на празничната съботна софра, останаха няколко свободни минути за изложението на моите, този път наистина последни мисли. Докато се нагласим за излизане беше станало вече кажи-речи обед, но ние въпреки напредналото време предприехме по-дългия маршрут на една от горските разходки. Вместо обаче да влезем директно в хладното усое на тропическия лес, ние поехме по асфалтовия път до някъде, където пътеката излиза на паркинга за автомобилите. Минахме няколко километра и чак тогава се набутахме в гората. После стана ясно, че този ход е бил много стратегически и се яви изключително в наша полза, защото имахме почти само да слизаме по надолнището, вместо да пълзим нагоре по баира. Аз самият също не знаех за тази приятна туристическа развръзка и изненада, докато не разбрах, че ние по пътя всъщност сме се изкачили достатъчно високо и ни предстоеше само по-приятното спускане. Е, пътеките така или иначе вият по склоновете на възвишенията и далеч не са така непреодолими, както да речем изкачването на вр. Мусала, Мальовица или Вихрен. Трудността на тези маршрути по-скоро могат да се сравнят с някоя махленска пътечка по Бакойския баир или най-много около Петкова нива (за непросветените в тези географски понятия пояснявам, че това са емблематични възвишения току в сърцето на старославно Габрово, по чиито поляни на мнозина от нас ни е минало детството, защото по това време нямаше нито електронни игри, нито Интернет, ни мобилни телефони или пък други недъзи на съвремието; единственото средство за придвижване тогава беше старият юношески велосипед “Школьник”, който ползваха предимно “отличниците” или пеша - по гуменки от 2 кинта, за калпазаните като мен да речем). Независимо от лекотата на маршрута обаче, разстоянието си беше внушително - особено по тази пресечена местност, наситена с коренища на дървета, камъни, кал и други препятствия. Вървенето беше приятно в хладната дъбрава и ние след няколко часа неусетно се намерихме на изходния пункт долу при кафенето с папагалите (за съжаление навремето татко ми немá късмета да посети това красиво планинско място, но се надявам че майка поне смътно си спомня обстановката по тъдявашните поляни и не веднъж му е разказвала какво е видяла там).
Малко преди дървото, където онзи ден срещнахме голямата и тлъста змия, днес имахме подобна среща, само че това вероятно беше нейната по-малка сестра. Иначе същият модел питон (съвсем малко по-къс и тънък) се беше прострял по широчината на цялата пътека, непомръдващ, като че ли играеше ролята си на замръзнал праисторически змей от филм на ужасите. Хубаво, че аз вървях напред и видях животното пръв – при неговия страховит и внушителен външен вид на мен също ми се спече фъшкията на гъза, но моите две блейки щяха да му минат баш по гърба и изобщо нямаше да се усетят дори. След като си направихме съответните фотографии и пред този типичен горски обитател, трябваше вече да продължим по пътеката напред – прескачане няма, заобикаляне – също. Добре че онова мазно влечуго се поразмърда малко и се запъти на където поначало беше тръгнало, та ни освободи просеката и ние свободно продължихме по нашата набелязана програма. Изглежда, че точно там е някакво змийско свърталище – сборище от подобни студенокръвни рептили, които колкото и да са безобидни, все пак предпочитам да не ги виждам изпречени на пътя си.
След още малко ходене се добрахме до колибата – изморени, потни, гладни и жадни. Бързахме да се приберем навреме, за да боядисаме яйцата, защото моята пророчица каза, че тази процедура непременно трябвало да се свърши преди залез слънце – защо не знам, нито пък тя знае; но след като е такова поверието – спазваме го най-строго и безкомпромисно. Аз веднага се залових с варенето на яйцата, докато през това време Даниела се изкъпа. Намерихме едни стъклени чаши, където размихме боите и само за 15 минути всичко беше успешно приключено. От всичките 18 яйчица имаше само едно спукано, което ще изядем довечера за мезе – всичките други получиха съответното си оцветяване, излъскване с олио и подредба в нарочни картонени кутии. През това време Ванеса също се изкъпа, изяде една чорба и се тръшна в леглото – сега продължава да спи, та не я знам какво ще прави нощес. Тя също доста се измори от прехода, въпреки че на лагера са правили по-големи и тежки траверси, хем с раници на гърбовете. Най-накрая дойде и моя ред за банята – изпарих се едно хубаво и след малко почвам да подреждам салатите и мезетата за вечеринката. Печката бумти на максимална топлина – горим дърва на поразия, разтворили сме врати и прозорци (защото пък е и голяма жега…), а аз съм гол и бос като по Петровден. Но тази балканска горещина е значително по-различна от летните знойни дни, с които ние сме си свикнали - огънят създава съвсем друга атмосфера, която долу в града не може да се изпита така пълноценно…
Макар че това съвсем не е краят на нашата Великденска одисея, за сега разказът ми свършва до тук, с уговорката че при първа възможност веднага ще започна следващия. Още един път, Христос Воскресе с известно предварение, защото възкресението всъщност ще настъпи едва след няколко часа, до което време ние най-вероятно ще сме заспали. За всичко останало очаквайте изданието на следващата глава от романизираната ми сага, която се очаква да излезе от печат само след други няколко месеца. Приемете сърдечните ни поздрави, прегръдки и целувки – както към самите вас, така и до нашите общи приятели и познати. Нека Бог бди над всички нас – Амин…

Писмо No 73 (II-IV.2015) [#1]


Мили родители наши, скъпи бабо и дядо; близки приятели и неприятели далечни!


28.02.2015 – С цяла седмица закъснение вече, тази сравнително ранна съботна утрин аз отново събирам отломки и парчета от разпилените си в хиляди посоки мисли, за да положа барем началото на моята поредна, тъжна писмена изповед. В момента Ванеса провежда своя традиционен частен урок по пиано в домашното студио на учителката си, докато аз съм се разположил удобно на предната седалка в колата, паркирана под дебелата сянка на едно огромно дърво в техния двор, от където след малко ще предам част от заглавната статия на следващата глава в моята безкрайна и скучна за мнозина житейска сага. И друг път съм изпращал далечните си послания точно от тази географска точка – вероятно в клоните на това дърво се крие някаква особена по вид енергия, която редовно зарежда мисловния ми процес с капацитет от два астрономически часа (всъщност, за времетраенето на урока). След освежителния и пороен дъжд от снощи, сутринта времето е приятно, не много горещо и дори малко облачно. Смятам, че с падналите напоследък валежи закрихме тазгодишния зноен летен сезон, защото от утре, с идването на Баба Марта вече официално настъпва есента в иначе слънчева Австралия – дано се поразхладим малко, че тази година жегите ни дойдоха байгън.
След толкова много проведени дебати, уговорки, надлъгвания и молби, след множеството препирни помежду ни, стигащи на моменти до караници дори и граничещи с взаимни настъпвания по мазолите, паралелно със срамни и унизителни гърчове лично от моя страна, от вчера ние с шефа (разбирай жабаря…) най-после отново дадохме ход на служебната дейност във фирмата, в която аз уж от месеци насам се водя принципно на работа (макар и без никаква заплата, но все пак тласкан незнайно в каква посока, единствено благодарение на постоянното ми чувство за дълг и отговорност към другите, загърбвайки своите собствени стремежи, мечти, интереси, желания и разбирания за живота). Моите вътрешнодушевни усещания и вълнения по предстоящата ни съвместна дейност с тоя кирлив италианец са покъртително разностранни, ужасяващо противоречиви и далеч-далеч не се припокриват с досегашната ми безкористна, лоялна и дълбокосъвестна ангажираност към тази компания и в частност към нейния собственик в лицето на моя пряк началник и пътеводител, спрямо онези вътрешни пориви на същността ми, които най-истински изпитвах в началото на общата ни работа с него (а пък въпросната “пътеводна звезда”, всъщност е само един най-обикновен заварчик по професия и квалификация – вярно, безупречен в занаята си, но едва ли има завършен 8-ми клас, след като е карал някакъв ПУЦ, единствено за да се сдобие със сертификат за правото на работа…). Усещам много силно (защото то просто витае из въздуха като някаква зла воня от запушен гириз или пръдня на кон, примерно…), че мимоходом и тихомълком зад гърба ми се извършват и провеждат по-скоро тайно от мен редица странични мероприятия, в които преди това аз винаги съм бил въвеждан и известяван като неразривна частица от персонала на фирмата – при това стоящ на малко по-престижна позиция и по-високо стъпалце от една секретарка и счетоводителка да речем (в лицето на жена му) или пък спрямо някой друг шлосер и общ работник долу в цеха (в случая синът му). Преди моята дума се чуваше, така да се каже и имаше известна тежест на специалист – искаха го и ме ползваха за компетентното ми мнение по даден проблем, като технически грамотно същество и заедно провеждахме консултации почти по всички производствени въпроси. Докато сега се забелязва едно, къде явно, къде по-прикрито и лукаво отчуждение помежду ни - особено пък след известните “посрещания”, междумозъчни сътресения и интелектуални сблъсъци, при това на няколко пъти, които имахме двамата с боса за периода на тези близо 6 мъчителни месеца от катастрофален застой и тъпкане на едно и също място в калта. За момента моето присъствие в офиса е като на някакъв гост, чужденец, пришълец, другоселец ако щете, което тотално променя и моето държание спрямо тези хора. Единственото, което ми остава сега е да си натискам парцалите, да си притискам гъза към стола и да се снишавам безмълвно поне докато ми изплатят дължимите средства, които не са ми превели в сметката под формата на заплати още от миналата година. Междувременно, ако аз намеря някаква друга работа, заявявам най-честно тук пред себе си и под клетва, че веднага ще напусна това прокажено място, защото онова което е било между нас, едва ли някога ще се възстанови – имам предвид отношения, безрезервна вяра един в друг и действия, единствено насочени в името на нашия взаимен интерес и просперитет на фирмата. Че аз с тези свои мисли лягах вечер и ставах сутрин; денонощно си блъсках главата и мозъка как и с какво мога да помогна за излизането ни от батака, след като и аз самият бях въвлечен надолу в тинята и погледнато реално в нея потъвахме всички целокупно – обаче няма го бако, майсторът вече; умря Марко, каквато е приказката… Точно в настоящия момент изобщо не ми се предъвкват тези наши двустранни проблеми отново, които недвусмислено ме правят да се чувствам малко потиснат и доста унижен; просто не мога да позная себе си, ебаси! Предполагам, че в хода на предстоящите събития и по-надолу в текста в най-близко време ще стане дума и за това, връщайки се на определени моменти, които са били и станали причина за моите терзания и вътрешен обрат. Вероятно в света на капитала, когато всеки гледа само собствените си изгоди това да е нормално – аз обаче имах съвсем други амбиции, които уви и този път не проработиха успешно. Майната му – ибаз го, пак ще си речем и ще плюем настрани, но знайте, че много ми е болно за поредните мои разбити надежди и мечти барем за някакъв частичен успех…
Миналите почивни дни бяха предимно свързани с приятни срещи и моабети с приятели, независимо че Даниела ходи на работа не само в събота, ами и в неделя. Седмицата започна в понеделник с обичайното си ежедневие, докато аз потръпвах като влюбена до ушите гимназистка при всяко прозвъняване на шибания телефон – нали всеки миг очаквах да ми се обадят за въпросното започване на работа по новия проект, ама дълбоко в себе си сякаш аз вече съвсем не желаех това. След всичките разпри, които се случиха между мен и шефа, имах усещането, че дори не исках да го виждам – както и да е. Един ден, на връщане от училището на Ванеса минах през моите зарзаватчии, та от там повлякох един голям кашон с чушки – взех го за $5 и вътре имаше от всичките цветови разновидности и превъплъщения на въпросния зеленчуков продукт: от чисто жълти, през шарено-зелени и шарено-червени, та до дибидюс отровнозелени и аленочервени. В една от вечерите опалих оджака с подгизналите от честите дъждове дървета, та изпекох всичко на скарата. На сутринта ги обелих, измих ги от семките с оцет и ги наложих със сол в една кутия от обувки (е, не чак картонена като на з-д “Сърп и чук”, но пък точно толкова голяма, само че пластмасова). Сега ще имам мезе за седмици напред, но с моето пословично алкохолно въздържателство напоследък, може и да ги изхвърлим на края, ако случайно прокиснат.
Аз продължавам да спортувам най-активно и да губя по малко от живото си тегло. Това обаче става толкова бавно и мъчително, та понявга ми минават мераците за социалистическия “здрав дух в здравото тяло” – сядам вечерта на софрата и се самозабравям; ям, дорде ми прилошее. Онзи ден, баш по обяд се катерих като катерица по покрива на другата къща. По време на големите дъждовни бури от някъде прокапа вода долу в стаята, че ходих да замазвам дупките по най-горните керемиди (капаците). Обикновено този последен ред се подмазва с цимент, за да се изпушат аралъците между тях и керемидите. От времето и атмосферните влияния там бяха зинали едни големи дупки, през които вятърът беше навявал вода, дорде най-после прокапал тавана в хола на квартирантката. Тя веднага ме алармира и аз взех спешни мерки. Друг път също се е случвало когато вали, но от доста време насам момичето не се беше оплаквало и аз си мислех, че повредата се е закиснала сама, за да не ми създава повече главоболия. А пък то всъщност от там протича само когато пороят се носи на талази от ветровете и дъждът се набива през тези дупки между керемидите и капаците. Опасявах се, че някъде горе има счупена цигла, но за щастие случаят не беше от такова естество - забърках малко пясък и цимент, та подпълних зеещите като хралупа на язовец дупки. За да се докаже изправността на ремонта трябват нови виелици, а то кой знае кога пак ще има такива циклони и урагани. При нормален дъжд, чиито капки падат директно отгоре, проблеми няма; наводненията и поразиите стават само по време на силен вятър. Надявам се, че съм се справил с проблема, но поначало този покрив подлежи на цялостен ремонт и опресняване, който може да извърши само нарочен майстор за сумата от $1500-$2000. Сега обаче нямам излишни фондове за подобни строителни мероприятия – нека да се видя с пари пак, че тогава на нова сметка ще предприемам каквото и да е по тази къща.
Наред с “развлеченията”, които имах по покрива, оказа се че долу в кухнята един от вентилаторите, който е с вградена лампа за осветлението също не работи. Още същата вечер, като разбрах и се разтърсих наоколо в едно електронно тържище на Интернета, където се продава абсолютно всичко. Намерих такива вентилатори в съседен квартал и веднага отидох да купя един за $10. Човекът правел ремонт из тях, та си ги сменял с по-големи. Обаче аз при него намерих точно това, което търсех – че го взех и много изгодно в същото време. Подобни изделия нови из магазините са по $100-$200 и баш такъв масраф хич не ми се правеше на този мой деликатен финансов етап. Сега обаче и тази задача чака да ми дойде работно сърце, за да подменя стария вентилатор с новия, а то все не идва и не идва…
Вчера вече ходих на работа за 4 часа следобеда – за първи път от толкова много време насам. Доста неща посвършихме, но после синът на шефа пое инициативата, което на мен лично ми говори съвсем недвусмислено, че много скоро той може да заеме моето място. Принципно момчето е будно и оправно, но и двамата с баща си нямат много технически знания и понятия, освен дето разбират от железа и как се заваряват помежду си. На това място веднага отчитам и една чисто моя грешка (една от безброй многото…), която допуснах в желанието си да помогна някому, да науча някого на нещо повече, от това което знае и разни все такива тласъци на душевната ми същност като индивид.
Както вече е известно всинца тука вам, аз си падам малко бракониер и пират – особено що се касае до компютърни продукти, програми и тем подобни щуротии; виж, на животно не посягам в това число и на жена, обаче на “великият” Уилям Хенри Гейтс III съм готов да му пръсна и задника, ако се наложи. Не че нещо лошо ми е направил човечецът, ама ей така – от спортна злоба. Думата ми беше, че аз разполагам с пиратско копие на програмата, с помощта на която създаваме всички модели, чертежи, спецификации и т.н. от конструкторската документация по номенклатурата на завода. Преди известно време я бях свалил от Интернета, уж с учебна цел. Иначе, ако рече човек да си го купи легално, за лицензирания софтуер неминуемо ще му одерат гърба с няколко нещастни хилядарки (от порядъка на число, близко до 12-15 бона, с всичките му там допълнения, прибавки и надставки). А пък така, от Интернета всичко ти излиза без пари (и обикновено през носа…). С кой си тъп акъл обаче мой, преди няколко месеца аз инсталирах въпросната програма в компютъра на това малко копеленце – уж сам да се учи в свободното си време как се чертаят разни линии и кръгчета по машини и други устройства; човек да стане, демек. И то, лайното му с лайно полека-лека взело да навлиза в материята и да се бие на бързея едва ли не с мен, при което изобщо не е изключено един ден и в моя стол да седне тоя малък и пъпчив келеш. Аз това си деяние го отчитам като една много наивна и безкрайно глупава постъпка от моя страна, въпреки че тогава поривите ми бяха най-чисти и безкористни – и ние да научим на нещо полезно младите, че да са ни благодарни един ден. Все едно днес да натикаш бомби или автомат в ръцете на някой отявлен терорист, за да се учи как се стреля с него и в същото време да се надяваш, че само утре той няма да го насочи срещу теб – ебаси тъпака съм, а! Е, станалото – станало; връщане назад няма - просто давам пример за своя капитална грешка, която под никакъв предлог и форма не биваше да допускам. Аз нямам нужда от конкуренти – колкото по-малко, толкова по-добре за мен. Това може и да не ви звучи твърде хуманно, но пък си е чистата истина, която всеки следва неотлъчно…
Така и така съм почнал да се оплаквам, на това място ще се спра и на още един фрапиращ случай, който вече ме разтърси из основи и който окончателно затвърди омерзението ми към разглежданият до тук италиански жабар. Преди да изляза в принудителната си неплатена отпуска още лани заради липсата на работа във фирмата (в края на Септември или най-много в началото на Октомври трябва вече да е било като част от календарната година – сега не ми се връща назад да ровя за излишна точност…), последното по-крупно изделие, което създадохме там беше по поръчка на някакви кръвопийци от Сидней – отначало това беше един конвейер, с определена широчина на лентата и съответните ѝ ролки. Впоследствие обаче, поръчката набъбна и вместо самостоятелната единица, онези главорези отсреща си поръчаха три броя – обаче не еднакви, а с някакви малки различия между тях, различна дължина и башка широчина на транспортната лента. До тук – прекрасно. Хвърлих всичките си сили, знания, възможности и умения, при което в процеса на моделирането, аз създавах низ от еднакви по конфигурация елементи, които вкарах периодично в заводската библиотека за следващи подобни поръчки на изделия (ако евентуално има такива, а те се очакваха да постъпят, след успешното приключване на настоящата поръчка). Макар, че голяма част от отделните компоненти бяха взаимозаменяеми, имаше и множество такива, които бяха уникални и със своето предназначение участваха само за определения вид конфигурация на транспортния механизъм. Както и да го разглежда отстрани, технически запознатият човек ще прецени, че това всъщност представляват три отделни съоръжения, със своя собствена индивидуална спецификация и съответни количества елементи – независимо, че на места аз използвах конструкторски трикове и прийоми, чрез заимстването на някой общи за трите модела компоненти. Естествено, този процес отне малко повечко време да се изгради като стройна система, която, пак казвам и дебело подчертавам – паралелно с това аз стандартизирах нейните детайли и възли като бъдеща номенклатура на фабриката. Всеки следващ подобен модел, щеше да бъде създаден от вече готови и стандартни части, с изключени на онези, които щяха да бъдат типични само за дадената нова и всяка следваща поръчка. Отначало на моя прост заварчик този процес му се видя изключително полезен и добре обмислен в технически аспект, обаче впоследствие реши, че всичко е можело да стане много по-бързо. Зад гърба ми намери друг конструктор, който действително бе факир с боравенето на компютърната програма – поклон и адмирации, не го крия. Само че тоя задник и дебелосерко използва наготово моите предварително създадени модели, вкара ги в собствените си конструкции и за една седмица излезе с готовите съоръжения, при които само с едно кликване на мишката, последните заемаха съответната си конфигурация (специално за широчината на конвейерите, защото вариациите им по дължина е значително по-сложна и трудоемка процедура, свързана с прибавянето на допълнителни ролки и други машинни елементи, но пък и далеч не невъзможна за осъществяване и постигането ѝ в реалните работни условия). Моите уважения към тоя отворко, обаче: той използва 80% от моя труд за постигане на неговите цели; това никой и никъде, нито за миг не оцени. Остана обаче на края впечатлението, че видите ли – той бил направил всичко само за една седмица, докато аз съм се мотал с моите разработки цели четири, което си беше и самата гола истина. Само че тогава аз лично ходих като смахнат, да се разправям по другите фирми и складове за доставки на ролки от Китай, че онези пък им нямаха размерите, за да мога аз по тях да ги отразя в сборния чертеж, които от своя страна определяха други подразмери и допълнения, съобразени с тяхната структура. На моя ентусиазъм и поемане на задачата с нужната отговорност никой не рече едно “Бравос!”, дееба и темерутите шапави – вместо това, онзи местен капут обра лаврите, а пък мен шефчето ме навря в кучия гъз, за гдето съм се “мотал” толкова много време с една тъй проста работа (според неговите заваръчни виждания и далновидни преценки). Е, преглътнах и тая горчилка, но ми идваше да се разрева като малко дете, заради нелепата несправедливост и незаслужените укори, които получих. На края жабарят има нахалството да каже, че по тази клиентска поръчка единствено аз съм взел пари от нея – всички други били работили за тоя дето духа и клати дърветата в гората; демек – с моята конструкция, всичките предвидени за проекта средства отишли само за документацията, а пък за тях нищо не било останало. Друг е вече тук въпросът, че аз пари под формата, вида и числеността на понятието още не съм видял от тази моя работа – имат да ми дават, ама кога ще е и на кой цар на времето, това и Господ не може да каже… Та на края, вместо пари аз си взех само беля на главата и в прибавка бели косми из ушите и носа, ама еби ма’аму – ще дойдат нови, по-щастливи дни…
Е, те така, те - за сега и двамата с моя италианец “жабаров” тактично си траем, взаимно играейки си на мишка и котка – да видим до кога ще продължи това театро, в което на мен хич не ми се играе, но просто няма как заради парите – шибаните, мръсни и всекиму така необходими (онези миналогодишните, които те ми дължат и другите, които уж заработвам в момента)…
Следобед чакаме едни приятели да ни дойдат на гости. Момчето искаше да погледнем нещо по неговата кола, а после и моята да проверим. В големите дъждове напоследък установих, че левият праг на новата ми бричка от някъде се пълни с вода – ама много вода, бако; чак се плакне вътре по време на движение – особено на тръгване и спиране. Изглежда в него има някаква дупка или пък тапата ѝ липсва, та от там тоя праг се налива така обилно, га че ли се пълни медник от селски геран. За вечеря ще направим едни експресни гювечета, та да се и гощаваме малко след хубавата работа, която се надявам да свършим с моя човек. За утре пък сме се разбрали с Нени и Меган, че ще минат през нас и ще останат да вечеряме заедно. На тях пък ще им правя кебапчета, защото те много ги обичат…
09.03.2015 – Навлязохме дълбоко и неусетно в Мартенския месец, подобно на дебелия сняг, който от вчера насам газят всички наред из България. Вчерашният женски празник ненадейно довя студ и мраз, пръскайки снежинките си на парцали из цялата страна. За разлика от Татковината, ясното австралийско небе и хубавото време дадоха прекрасна възможност за провеждането на тържествата по случай рождения ден на Ванеса, както и много други, намерили своето достойно място измежду основните чествания.
Връщайки се на събитията от миналата седмица си спомням, че репортажът ми тогава беше предаван “на живо” през времето, в което бяхме на урок по пиано. Малко след това урокът свърши и ние с Неси поехме обратно към дома – по път купихме разни плодове, зеленчуци, две каси евтина бира и се прибрахме. Това беше в събота, когато следобеда у нас дойдоха едни наши приятели. Аз тъкмо завършвах последната си обиколка с колелото около езерото и те цъфнаха. С момчето свършихме добра работа по колите и привечер седнахме под асмата на кратко градинско увеселение. Гостите ни не се задържаха много дълго, че девойката на другия ден беше на работа, а пък момъкът още същата вечер трябваше да ходи нощна смяна – притурка към собствената им борба за насъщния и оцеляване. Не много дълго след тях ние с Даниела ошетахме набързо и също духнахме свещите...
В неделя пък дойдоха Нени и Меги – малкото не го водеха с тях, защото тази седмица се падало да бъде при баща си. Приказвахме за предстоящият им годеж, за който аз вероятно все още никъде на съм споменавал в писмена форма – ау-у, какъв страшен пропуск от моя страна! Е, то не, че е чак такова събитие за кой знае каква голяма хвалба, та да му отдавам пък и светско значение, но поне за протокола съобщавам на населението. На 21 Март (того, ден събота) най-после ще се извърши и този “траурен” ритуал, при който мъжът окончателно загубва досегашната си свобода, а жената цялата сияе и дори има жълто по гащите си от онова измамно щастие, плод на своите химери, че пътят ѝ от там насетне ще бъде вечно посипан с цветя и рози (без бодлите…) – нека да са ми живи и здрави, АМИН! Младежите са си запазили една кръчма в Бризбън, където заедно с много роднини и техни приятели (около 150 човека…) дружно всички ще отбележим официалното приемане на Меган за годеница на моят малък и свиден Неничко (или пък обратното – от къде да ги знам; нямам представа кой кого и за чия ръка е попитал пръв). Картината ми е напълно ясна и добре позната, като гледам отстрани с колко борбен ентусиазъм “трите влъхви” (във възходящ ред: малката момичка Неси, бъдещата годеница Меги и баба им Дана…) коментират кое точно как ще бъде вечерта, коя какъв тоалет ще си облече и с кои обувки/чанта ще се докара, докато ние с Нени само клатим безмълвно глави и си викаме: веднъж да свърши тоя шибан цирк, че да се миряса, мамка му! Разбира се вълненията и очакванията на всички са големи – нека нашият Бог и неговите мъдри съвети вечно да ги съпътстват навсякъде по света; където и да се намират, до когато им е отредено – и пак амин…
Та, по принцип това беше и основната ни тема на разговор за вечерта – пекохме кебапчета, хапнахме, сръбнахме, повеселихме се и младите по някое време си тръгнаха. Нени приключи успешно с последната учебна седмица, взе си всичките изпити с почти отлични резултати, а Меган започна своята следваща година в Университета. Днес той е на път за обекта, а ще си дойде обратно едва в навечерието на годежа. Не знам каква ще бъде програмата им за по-нататък. Ние с Даниела сме си запазили стая в един хотел, та след кръчмата ще се приберем да спим там, за да не караме мъртво пияни коли по нощите. Ванеса на другия ден ще ходи на някакъв концерт със семейството на нейна приятелка от училището – майката ще ги води, а вечерта ще я докара у нас. През това време пък ние ще се разшетаме из столичния град, ще разгледаме някой “музей” (магазин за вещи от втора употреба…), ще посетим известни бутикови дюкяни (гръцката бакалница например е един от обектите ни с повишен интерес…), след което ще минем през Дарина да се видим. От нея трябва да вземем и едно колело, което тя е обещала да подари на Даниела. Това е програмата ни в съвсем малко по-далечна перспектива, каквато аз поначало не обичам да правя – но все пак такава ще е директивата и планът е вече начертан; за изпълнението му по отделните точки ще докладвам допълнително.
Седмицата на работа и заниманията ни по предстоящия проект продължиха със същия успех, с който започнаха в петък. До сряда вече имахме общия изглед на преработвателната линия, която всички много харесаха. Междувременно ние с шефа продължихме да се зъбим един на друг и да се надхващаме кой колко знае и може, кой е бил прав и кой толкова крив (всъщност, повечето той се юдеше на мен – аз преглъщах и премълчавах всичките му хули, просто защото не съм такъв човек да се заяждам и да опонирам…), докато най-ненадейно в петък точно на обяд, на мен ми прекипя каймака, кръвта ми завря до степен на изпаряване, нервите ми не издържаха и след поредни негови обиди, съмнения относно знанията и квалификацията ми, в името на собствената си чест и достойнство (които тоя капут не спря да накърнява през всичките тези 6 месеца на агония и неизвестност), аз дръпнах шалтера на компютъра, събрах си партакешите от бюрцето, взех си куфарчето под мишница и окончателно си стиснахме ръцете за сбогом – последно сбогом този път, защото за всичкото това време имахме и няколко временни такива, малки “сбогомчета”.
Докато си събера багажа, който беше пръснат из целия офис (лични книги, технически каталози, помощни материали и друга подобна суровина), едва сдържах сълзите си – така долно не бях унижаван и в родната казарма даже, която се смята за еталон на подобни низки човешки взаимоотношения; сега обаче видях, че имало и по-лошо. Като плод на моята наивна честност и безкористност, преди няколко месеца занесох стария си компютър и го предоставих за всеобщо ползване – на мен не ми беше нужен повече, а така смятах, че ще можем да спестим някой мизерен грош, вместо да се купува нова техника. Не съм си и помислял да го вземам обратно – халал да им е. По същите причини, неотдавна закарах и ремаркето, което имаше нужда от малко потягане и укрепване, но в условията на цеха пък, това му козметично “освежаване” щеше да стане само за час-два, със съвсем подръчни средства, метални изрезки и малко всеотдаен труд. Идеята ми беше (отново благородна и великодушна…) да ползваме това транспортно средство за набавяне на материали и всякаква друга стока, необходима за фабриката. В противен случай се плащаха много излишни средства на външните доставчици, докато всичко това вече можехме да си правим самите ние, без да похарчим нито един цент. Заебах и ремаркето там обаче – толкова много ми бяха опротивели всички, че исках да се махна от това пъклено място час по-скоро. Последните ни реплики с жабаря бяха, когато го попитах дали ще ми се издължи, след като вече беше натрупал дългове към мен в един доста сериозен размер. Увери ме мръсникът, че щял да ми ги наброи до цент – да видим; аз лично тая дълбоки съмнения относно неговата честност и измамна безкористност… В момент на временното си побесняване до изгубване на разсъдък, от своя страна не пропуснах възможността да му заявя в лицето, препоръчвайки да си намери някой друг, достатъчно глупав и по-загубен от мен, пък белким с него работата му потръгне в малко по-светлите посоки и ясни хоризонти. А пък само една хилядна част от клетвите, които моята Даниел му хвърли подир гъза рекат да го стигнат, онзи жалък кретен ще има да ме помни през целия си живот до края на своите най-черни дни. На това място замлъквам и не коментирам случилото се повече – за мен това е един срамен завършек на иначе прекрасно замислената в началото инициатива, която обаче по редица обективни причини и субективни обстоятелства не можа да се осъществи според заложените надежди за бляскаво бъдеще; демек, оставаме си в калта - поне на този етап. Край – завеса; гасете прожекторите и ми се омитайте от салона…
Така от онзи ден насам, аз отново и вече съвсем официално се влях в редиците на тълпите от безработни, което с абсолютно нищо не променя моето досегашно, и без друго не много розово положение във времето и пространството. Упорито и целенасочено продължавам да търся друга работа, но успехът ми в това направление не е особено голям – да не река даже и никакъв. Онзи ден четох една интересна статия – дали пък даже не беше нещо във връзка с Габрово и региона; може и да не е, но във всички случаи се отнасяше за България. Та, в нея се казваше, че при сегашните икономически и политически условия в страната, 14 души в работоспособна възраст се борят за едно свободно работно място; голяма конкуренция, демек. В същото време аз онзи ден получих някакво съвсем случайно писмо – поредният официален отказ на една от многобройните ми напоследък кандидатури. В него между другото се казваше, че за въпросната позиция са кандидатствали повече от 150 (сто и петдесет!...) такива немокаятници като мен и видите ли - изборът им бил изключително труден, докато подберат измежду тях най-подходящият си бъдещ служител. Та се питам тука – кога ли моята 56-годишна емигрантска молба ще се придвижи в малко по-първите и челни редички, изтласквайки далеч по-назад всички останали новоизлюпени специалисти, които ежегодно бълват училища и университети, както и да взема достатъчно голям аванс пред моите бивши местни колеги, с многогодишен опит и стаж? На това му викам аз конкуренция – така или иначе борбата продължава, а това беше само един бегъл пример от действителността; извадка от реалния живот за съпоставка и анализ…
След като във въпросния черен петък (въпреки, че тогава не беше 13-то число), най-възпитано и интелигентно казах на боса да си намери някой друг будала, с което той и без друго ме заплашваше вече месеци наред (че видите ли: другите били по-бързи в работата си, че можели много повече, че били дори по-евтини от мен и т.н., и т.н.), на път към дома минах през транжорната на моите касапи и взех една четвъртинка от предничката на произволно избрано от кочинката си нещастно прасенце, която бях поръчал ден-два по-рано. В къщи наточих ножовете и започнах разфасоването на месото. Докато си дойде Даниела с малкото от училище, в тавата имахме смляна 5½ кг прекрасна свинска кайма. Фирата (кожата и кокалите) дойде 1.700 кг, но като цялостен “суров” продукт това месо го купувам по $4.20 килото – хората ми го продават на същата цена, по която го търгуват на касапите за техните собствени дюкяни. После те пък от него правят пържоли, мелят кайма и т.н., докато аз тези упражнения си ги извършвам самостоятелно и без надзор в кухнята. Кокалите ми излизат толкова добре почистени от месото, че не мисля дори и лъва в зоопарка би се докоснал до тях – колкото и да е умрял от глад. Е, вероятно те стават единствено за бульон и заготовка на супа, но аз всичко изхвърлям, защото сме се заринали от боклуци и хладилниците ни не могат да се затварят вече от залежала стока по рафтовете...
Още в четвъртък вечерта с Даниела направихме тортата за рождения ден на Неси, който календарно всъщност се падаше в понеделник (на 02 Март), но ние тогава го претупахме съвсем вяло в домашна обстановка; колкото да отчетем светлия ден на нашата малка принцеса и придворна контеса - само с по някое и друго скромно питие + бедняшка вечеря за монаси в манастир (пържена риба, каквато аз не обичам да ям…). За сметка на това обаче, в събота очаквахме пристигането на около 25-30 посетители от всякакви възрастови разновидности и подразделения – менюто включваше скара (кебапчета и кюфтета) с множество салати. Предната вечер се занимавахме с приготовлението им, което продължи и в събота почти през целия ден. Добре че учителката на Ванеса баш тогава беше заета, та не сме имали и урок по музика на всичкото отгоре. Малката помогна на майка си в подредбата на масите, с една нейна приятелка украсиха стаята с цветни гирлянди, балони и други детски щуротии. Аз омесих заготовките за печивото и нашите първи и скъпи гости прекрачиха прага на скромния ни дом някъде към 18:30.
Самото тържество премина весело и приятно, с осъмване до 03:30, едва когато си заминаха и последните навлеци. Периодично вкарвахме навътре по някоя и друга паница или мръсна чиния, така че за сутринта не ни остана много посуда за прибиране и измиване. Почти всичко влезе в миялната машина, която ме отмени изключително много – в противен случай всички кухненски прибори и сервизи за хранене, които бяхме изкарали навън, щяха да легнат връз ръцете ми, докато ги прекарам през мивката, сапуна и чешмата. Приятелката на Ванеса остана да спи у нас и на другия ден двете си подготвяха нещо за училище. Аз станах криво-ляво и по обяд заминах на Третомартенския пикник, организиран за българските ни земляци и побратими, а Даниела остана в къщи да се занимава с домакинството и хигиенизирането на къщата, която след всичката сюрия от народ мязаше на кочина. Прибрах се надвечер – до това време вече всичко светеше от чистота, сякаш вечерта у нас не е имало никой. Така завърши тази серия от тържества и чествания, но специално на мен нещо хич не ми е до веселби и до гуляи – че защо ли?...
След малко ще яхна колелото, за да си изпълня нормативната спортна инициатива за сутринта, а довечера ще провеждам друго мероприятие от подобен характер, но по различен маршрут, че много взе да ми омръзва всичката тази активност и започнах да се отегчавам от толкова много физкултура. Имам да прибирам масите и столовете от двора в бараката, трябва да погледна обявите за работа – въобще, продължавам със заниманията и “развлеченията” си по абсолютно същия начин, както до сега; с тази разлика, че вече нямам онези надежди, които наивно и слепешката поддържах половин година, току до онзи ден - денят на кръвосмешение с печална развръзка…
15.03.2015 – И днес, по стара традиция от едно известно време насам съм се разположил на предната седалка в колата и под дебелата сянка на дървото в двора на учителката, от където предавам празничният си репортаж. “Празничен”, защото днес е неделя – по изключение урокът на Ванеса не е в събота, защото тя беше заета с нейни “младежки” мероприятия, при които музиката изобщо не ѝ влизаше в плановете за провеждането им. Постепенно започвам да губя позициите си и в това иначе благородно начинание – отпорът, който вече явно срещам от нейна страна ми е напълно достатъчен, за да махна окончателно с ръце и кажа: “Вървете на майната си!” Ванеса има своя покровител в лицето на майка си, която изобщо не я насърчава и поощрява към свиренето ѝ по начин, по който я поддържах аз – дори напротив. Тази мрачна и негативна тенденция не е нито от вчера, нито пък от онзи ден – моята 10-годишна война е на път да приключи с безусловната ми капитулация. Карай, вероятно и това е трябвало да завърши така. Язък ми само за похабените нерви, за изгубеното време, за празните надежди и похарчени над 30-35 хиляди долара подир музикалните способности на детето. С времето и това което е научила ще се забрави, но аз повече не мога да се боря – много ми станаха борбите напоследък и приоритетите започнаха сами да объркват степента си на важност.
Ретроспекцията на изтеклата седмица ще бъде много кратка, бедна и постна – няма нищо, с което тя нито да бъде запомнена, нито пък последната се отличава с някакво събитие, което заслужава вниманието на приближените. Събирах сили и смелост да тръгна по фабриките и да предлагам уменията си, от които никой обаче не се нуждае. Независимо от своите вътрешни настроения и несигурност, в петък ходих до един завод, където съм работил по два големи и дългосрочни проекта. Там заварих всичко разбито на пух и прах, познатите ми колеги са напуснали отдавна и никой нито ги е виждал, нито пък е чувал нещо за тях. Останали са шепа хора пред пенсия и на доизживяване, с които фабриката поддържа последните си мъртвешки издихания, едва задържайки се на повърхността, преди да бъде окончателно потопена и удавена в нищета и мизерия, заедно с множеството други подобни. Срещнах се все пак с един делегат, комуто разказах какви са ми намеренията – аз искам да се закача при тях като “доброволец”, без заплата и служебен статут, разбира се. Знам, че те използват програмата, която аз тъкмо започнах да усвоявам – иска ми се да попадна в подобна среда и да продължа усъвършенстването ѝ, та в случай че някой друг ми даде повторен шанс, да бъда малко по-подготвен в знанията и уменията си. Ако се докопам до подобно място и поработя за известно време при тези хора, надявам се че някой ще оцени умствения ми багаж, а вероятно може да ми предложи и постоянно място там. Това обаче са само едни мои празни мисли и кухи предположения, за осъществяването на които ще разбера едва утре, когато ще отида отново в завода, за да се срещна и разговаряме по тези въпроси с нарочните отговорни другари. Тях в петък просто ги нямаше - поради липса на служебна ангажираност последните си бяха тръгнали.
Подобна нападателна акция извърших и в един друг железарски цех, където преди повече от година бях на интервю, но явно поради липсата на знания по чертожната програма (тогава…), аз не можах да се наредя на хляб при тях. Сега имам съвсем други качества, значително по-добри и съществени, които също се надявам че биха предизвикали нечий интерес, та белким се закача на техния клон и аз. Там също търсих дадена личност по смътни спомени и имена, но пък точно тогава въпросният човек бил на някакво съвещание и не можахме да осъществим явката си. В понеделник ще го преследвам повторно, докато изчерпя този въпрос съвсем до край. Тези хора видимо са по-заети, съдейки по мащаба и обема на съоръженията, по които работеха в момента. Чудо трябва да стане някакво обаче, за да се добера до тях – но аз продължавам наивно да се надявам, сляпо вярвайки и в това. В близост до тази компания намерих още две, където оставих по едно свое резюме с дейностите и услугите, които великодушно предлагам на всеки срещнат потенциален работодател.
Оставането ми без работа не бива да се разглежда като някаква голяма драма и трагедия. Даниела постоянно ме мъкне по разни екскурзии и развлечения, към които обаче аз самият нямам особени мераци и влечения. Този звучен и силен шамар, който получих от съдбата онзи ден чрез проблемите, които си създадох със жабаря-работодател ще има да ми държи влага сума време занапред – на това отдавам пониженото ми настроение, самочувствие и липса на всякакво желание за каквито и да са мероприятия – пък били те и толкова разпускащи. Ето, сега например по Великден цяла седмица Дани ще ме води на море, после пък ще ме развлича по балканите. След това (чак) през Юни е планирала друга екскурзия, отново по Бариерния риф, подробностите по които ни похождения, естествено ще следват едва когато наближат. Всички те ще станат поводи за написването и на подробни пътеписи с впечатления от видяното и преживяно – но за това, по-късно. Жадни и гладни също не сме си легнали никога. Тук повече става въпрос за възможностите, които бихме имали ако и аз работех така, както до сега. Има определени хора (при това повечето от тях), които не знаят какво е един ден без работа и са със заплати, с които могат да купят света. Далеч не им завиждам на такива, но пък в същото време не може да не ми направи впечатление, че все аз съм най-отзад на опашката, вечно аз съм застрашен и често оставам без работа (а вероятно сега вече и до пенсия…). Какви пък чак толкова големи и чии грехове изплащам, та така да ме наказва съдбата? – да не мога да си подам носа от блатото! Детето спечели напълно само стипендията си, при което ни спестява доста мангизи от колежанските такси в началото на всяка учебна година. Това е повече от прекрасно, обаче аз от своя страна автоматично излязох от строя, като доходоносно средство за семейно препитание и житейски просперитет – т.е., дойдоха от едно място благините и потекоха като пълноводен поток, обаче от другото веднага ми се врътна кранчето и канелката пресъхна. Защо така точно на мен не ми е дадено, поне малко да си изправя главата и да изляза от тинята? – не ми е много ясно. Сигурно има купища причини за това и аз тук съвсем не се оплаквам против съдбата си или нека да го наречем Божието решение – само го споделям с вас, навързвайки всички очевидни факти заедно с обективните и субективни фактори като свински черва...
Най-силно ме потиска липсата на финансова възможност да помогнем на вас, в тези така трудни, смутни и гладни години – можеше барем в тази посока Господ да бъде малко по-благосклонен към мен; заради вас самите. Аз пари в дюшеците не тъпча, нито пък ги крия под възглавницата си. Обаче наличността им можеше да облекчи поне малко вашето пенсионерско и унизително съществуване чрез известни, макар и нищожни, но пък по-редовни финансови инжекцийки – а това на мен ми тежи най-много. Да не говорим, че един самолетен билет до България се купува само с половината от една седмична заплата на някои себеподобни. Мисълта ми беше, че не ламтя за много – нека да е по-малко, ама да капе постоянно. Освен това аз не ги искам за себе си тези средства – нима една екскурзия до Родината не е подарък за всички вас и нас взети заедно? Онази вечер се заговорихме за апартамента на леля Ани, Бога да я прости. Ако имах аз парите и да знаех, че те постоянно ще пристигат съгласно изработеното и труда, който влагам заради тях, аз лично щях да го купя от Малинка. Щях да го дам на черковното настоятелство, да настанят в него някой техен свещеник, клисар, разсилен – който и да е човек в нужда; пари за наем дори нямаше да им искам. Само че Даниела в този момент прецени, че ми е дошла ракията в повече и прибра шишето от масата (аллилуйя, мой шоп безбожен и още неуважителее-еен; но пък за мен, раба твой, доволно божествен и твърде премъдростее-еен…). А пък аз наистина си го мислех това, ама нá - не било такъв късмет...
Сега за годежа на Неничко сме нагласили един подарък от $500 и това е всичко, което можем да си позволим. Нито знам какво е прието съгласно техните обичаи, нито им знам правилата, нито пък искам да ги научавам - това е всичко, което е в наличност и толкоз. Но, отново - сумата можеше да бъде и по-внушителна, ако аз също докарвах, колкото ми е възможно. Оф-ф, нещо в много сложни схеми ни вкараха световните правителства напоследък – всичко това е планирано отдавна и замислено с някаква пъклена цел. Вероятно сме станали вече твърде много добитък, дето газим и тъпчем с копитата си по таз грешна земя – има нужда от известно пресяване на плявата, за да остане по-малко народ за изхранване – така го подразбирам аз, с простия си акъл…
20.03.2015 – Бил съм точно на 15 годинки (или малко преди да ги навърша през Юни), когато на тази черна дата чичо Йосиф (и него Бог да го прости…) ме срещна случайно на пътя и ми съобщи за смъртта на скъпият наш дядо Ангел. Като сега дори си спомням този толкова тъжен и мрачен момент от моето, иначе безгрижно и безоблачно детство – с няколко безделника от махалата бяхме насядали по дувара на ъгловата къща (срещу градинката) и се надлъгвахме един друг (което тогава беше наше любимо занимание). Аз специално следобеда щях да ходя на кино с моята първа любовна изгора, та се чудех как по-добре да си сплескам перчема и на къде да си залижа косата, за да съм малко по-хубав уж. Мисля даже, дали пък в това време не чаках да излезе моята Румянка, че да се понасяме към “Алеко” (Константинов, естествено - киното) или в краен случай до “Майчина грижа” (също небезизвестен габровски киносалон). А ако някой тук се чуди що за имена са аджеба тези, пояснявам особено на по-скоро пръкналите се жители на нещастната ни Планета, че това бяха двата най-престижни киносалона в старославно Габрово. Впоследствие кино “Янтра” отне преимуществата на второто и то постепенно и безславно заглъхна във времето, за срам и позор на неговия дарител, спомоществовател и вероятно създател, големият габровски индустриалец Пенчо Семов. Доколкото ми е известно от историята на града ни, всъщност неговата съпруга учредява този дом под формата на женско благотворително дружество, след като той самият закупува и предоставя сградата за тази благородна цел. За жалост всички тези култови фигури и имена са отдавна забравени, спомените и наследствата – насила унищожени и потъпкани, оставени безстопанствени на произвола на съдбата и обречени на саморазруха. На тези въпроси аз мога пак да се върна за коментар и хроникална полемика – думата ми тук беше за съвсем друго обаче; прощавайте за отклонението…
За миг спомените ми ме върнаха всичките тези десетилетия назад, за да си припомня добре, че нея вечер ние на кино всъщност така и не отидохме. След като чичо Йосиф ми каза, че дядо е починал, аз веднага търтих да тичам до Театъра, за да видя как е баба Стефанка и останалите наши опечалени близки. Картината пред очите ми и сега е безкрайно много тъжна, макар че от тогава минаха цели 41 години. По една щастлива случайност довечера ще имаме гости, та ще изпием и по една ракия за Бог да прости на незабравимият наш дядо Ангел. Напред се занимавах с разни приготовления за вечеринката, колелото карах в най-голямата жега и т.н. Независимо че влязохме дълбоко и трайно в сезона на есента, присъствието на лятото е все още твърде осезателно с температури през деня от около 33°C-35°C, а на места дори и по-високи. Как мечтая за един дълбок сняг като този, който падна в последно време из България – две седмици няма да си подавам носът навън; провизии в хладилниците имаме най-малко за двумесечна обсада от чиято и да е неприятелска страна – ако закъсаме за нещо, то ще е само за ракия...
Река ли обаче само с няколко думи да се върна и обобщя събитията през изтеклата седмица, опасявам се, че единствено с думичката “нищо” ще изчерпя темата напълно. Както се бях уговорил миналия петък, аз в понеделник пак отидох до завода, където вече познавам някои хора (макар, че голямата част от тях са се изпарили тотално от полезрението и най-вероятно се радват единствено на внучетата и пенсиите си). Така както очаквах, човекът с когото се срещнах не ми даде много надежди - да не кажа даже хич. Взе ми резюмето, каза че ще го предаде на съответния началник и срещата ни приключи с няколко общи лафа и взаимната оценка на реалната икономическа обстановка (в глобален план и на местна почва) – която пък съвсем не е розова, специално за нашата стремително западаща индустрия. Аз бях длъжен да направя и този мой последен ход, преди да стана “мат” с пешката (да ме направят мат с царица, топ, офицер, та дори и с някой кон вероятно е престижно, но пък да ме матират с пешката, какъвто беше моя конкретен случай си е направо срамота; стана така, че един прост заварчик прецени моите 25/30-годишни инженерни познания и опит, заявявайки ми на края, че те не му били потребни – ами майната му, какво друго ми остава да кажа)...
След тази фабрика се подпътих към другата, където също в петък бях подложил крак на вратата им и очаквах някаква развръзка. Е, последната все пак дойде едва тази сутрин, когато получих един много странен и малко противоречив отговор от техния шеф, че щели да мислят и да ми се обадят – пиши, вика оня, писма на родителите си и на целия свят през това време, а пък ние ще видим какво да направим по твоя въпрос; послушах съвета им и баш с това се занимавам…
Отделно от всичко останало, постоянно следя обявите в Интернет и по вестниците, но имам чувството че този бизнес напълно вече е умрял и едва ли някога ще подлежи на възкресение (Христос, вярно е възкръснал преди повече от 2000 години, обаче такива индустрии като се сгромолясат веднъж, обикновено върху руините им засаждат боб, леща и други селскостопански култури с единствената цел за оцеляване на човешкия род – там фабрични комини и производствени цехове повече не никнат).
Абе, саде току ставам да пощипвам по нещо, че от вчера се засищам и уж залъгвам глада си с една диня “мичуринка”, ама не е ли то да си подблажиш с нещо по-мазно и тлъсто или да захлебиш с някоя порязаница от мекото на самуна – пиках аз на шибаните им диети и уж лечебен глад. През деня се поддържам с плодове, но се изучих да ги ям всичките със сирене – иначе много сладко ми става из устата. Така круши и ябълки също набивам със сиренце, башка гроздето и дините. Ама за всеки случай спазвам горе-долу строгия режим и се грижа за здравеопазването. Смятам че по този мой себеотрицателен начин подпомагам и леката промишленост даже: по-малък размер дрешки - съответно и по-малки масрафи. От цяла седмица вече не съм използвал кантара – иначе се тегля по всяко възможно време на денонощието. Обаче от доста честата, дори малко прекомерна употреба, батериите му се изтощиха, защото и той е вече електронен, както всичко друго наоколо – мери с точност до 100 гр. Поръчал съм по Интернета да ми изпратят нови от китайската провинция Хонг Конг, но изглежда, че пратката им още пътува през пустинята с кервана и камилите…
Подготвихме и поздравителните картички за утрешния годеж на Нени и Меган. Аз оформих текстовете на посланията, Даниела ги разпечата на работата си и тази сутрин ги залепих в честитките, заедно с малките “подаръчета” за младоженците – 500 нашенски долара от нас и 100 американски пари от баба и дядо. Цяло щастие е, че те изобщо нямат нужда нито от сервизи и прибори за хранене, нито от прахосмукачки, парти грилчета, тостери, кани за вода, винени чаши, вази за цветя и всякакви други оловни кристали. Утре сутринта тръгваме за Бризбън, с оглед към 13:00-13:30 да се настаним в хотела, който сме си резервирали за вечерта. На път ще минем през няколко дюкяна, измежду които и два гръцки, от където ще си напазаруваме необходимите хранителни продукти. Взели сме поръчки и на наши приятели, за които също ще купим евтина стока. Тържеството е обявено с начало 18:00 и до около 23:00 всичко ще свърши. От там ние се прибираме обратно в хотела, а младите може да продължат празненството си из баровете на нощния столичен град. В неделя сутринта много ще ми се иска да отидем в някоя от сръбските или направо в македонската църква за почитане паметта на дядо Ангел, за здравето и късмета на влюбените гургулици, както и заради множество други поводи, които заслужават запалването на един сноп свещи пред църковния олтар. След това ще отидем у Дарина, а вечерта ще чакаме Ванеса да излезе от някакъв концерт, на който отиват с други деца от училището. Понеже ще бъде доста късно, за да не разкарваме майката на едно от децата, ще я приберем ние. В къщи ще се върнем едва след 23:00, което ще бъде вече чак към края на неделния ден. С всичко останало, както и подробности по вълнуващите всички нас случаи, ще намерите в следващото ми комюнике, което ще излезе от печат вероятно в някой от дните на новата седмица.
Сега отивам да разбъркам една експресна майонеза – снощи от време на време поглеждах с крайчеца на окото си едно кулинарно предаване по телевизията. Едни хора се представяха с т.нар., лютива майонеза (обикновен стандартен яйчен продукт съгласно рецептата, само че пълен с люти чушки като допълнение). На мен това ми се стори много “екзотично” като вкус и ще пробвам да направя за довечера от тази разновидност. Моят приятел, който ще идва довечера с жена си е цар на картофената салата и каза, че ще донесе малко за мезе на ракията или като гарнитура към пържолите, които пък ние сме подготвили да се гощаваме. Та ми дойде на ума, че с тази моя специална майонезка можем да облагородим иначе простите картофи и така те да се наредят в категорията на по-изтънчените храни – силно препоръчвани от МНЗ и изключително предназначени за такива пишман диетици като нас…
Часът е вече 14:15, местно време – в България е още 06:15 сутринта. След два часа ставате от сън и отивате на черква. А дали ще се сетите да запалите и една нарочно наречена свещица за Бог да прости на скъпият ми и непрежалим дядо Ангел? – единствено и само от мое име; ето - сълзите ми отново потекоха: неудържимо и неутешимо…
21.03.2015 – Brisbane City, NOVOTEL “Brisbane” - стая № 516; 14:30 местно австралийско време, съгласно часовия пояс на географското ни разположение, спрямо останалите планети от Слънчевата система. Пристигнахме преди малко и се настанихме в хотела, където ще преспим довечера след тържеството по случай годежа на нашия малък Неничко и гаджето му от 4 години, Меган (която от днес също става “наша”, така да се каже). Суетнята на етажа е неописуема: къдрят се коси, лакират се нокти, докато аз съм се сврял тихичко в едното кьоше на стаята, от където с директно включване предавам своя кратък репортаж (демек, “на живо”...) - безмълвно и апатично наблюдавайки отстрани този толкова излишен парад на суетата и снобизма. В същото време отвън се леят едни страхотни дъждове, типични само за тропическите гори покрай р. Амазонка, както разбира се и за нашия принципно слънчев щат, Queensland. Надяваме се да се извали до края на деня, защото от тук нататък ние ще се движим само пеш – разстоянието до ресторанта на отиване се измерва с около половин час ходене; както същото ще е и нощес на връщане след тържеството, но предвид обстоятелствата по време на пируването, времето ни за прибиране може и да се удвои. В цената на преспиването в хотела от $140 не влиза платения подземен паркинг за колата, който изсмука нови $25 от портмонето. Другата опция беше да търсим свободни места по съседните криви улички, но пък тогава трябваше да мъкнем на ръце до временното ни убежище всички дисаги с тоалети, обувки, гримове, лакове и други помощни продукти (между които и моят свръхтежък, обемист лаптоп, на който кълва буквите в момента). Така че ние жертвахме една средна до ниска почасова тарифа на начинаещ машинен конструктор и вкарахме возилото в подземието.
Снощи имахме гости, с които си изкарахме чудесно. Нашата Ванеса много се разбира с тяхната дъщеря, която в момента учи в тукашен Университет. Ние също си допаднахме с тези хора по характер, взаимни интереси и мераци. Те са от нашия край - родом от с. Кръвеник, но са живели повечето време в Севлиево. Балканджии по дух, закърмени с любов и уважение към здравите български традиции, семейни порядки и обичаи. Та се бяхме разбрали да ни посетят и да се уважим взаимно с по някое питие - разгеле пък, че не бяхме сами на годишнината от смъртта на дядо Ангел, чиято памет също почетохме достойно.
Тази сутрин станахме сравнително навреме, оправихме се набързо и в 10:00 вече бяхме на път за Бризбън. Преди да стигнем до хотела, минахме през един гръцки магазин, новооткрит, за който бачо Гьорги отдавна ни беше споменал, че е намерил съвсем случайно около неговата месторабота. Той вече беше направил връзките си със сайбията, а пък ползвайки неговото име и авторитет, аз също се приших към кръга от VIP-клиентите на магазинера. Така от дума на дума човекът ме вкара вътре в склада си и се спазарихме за половин тенекия българско сирене (ама хем от най-истинското, дето такова и Тодор Живков даже не е ял по време на най-развитото ни социалистическо общество и особено, когато гръмна Чернобилската атомна електроцентрала пък - Господ да ги убие, дано!...). Нямаше завалията повече, защото аз щях да изкупя и него на цената от $7 за килограм. Гърците в техния дюкян го харчат вече по $10.50, което дори не е същото като това. Буците са им едни големи като тухли - явно правени по различни калъпи и най-вероятно от разни други смески, съвсем различни от овчето мляко. По този начин установихме много сериозни бизнес отношения с чорбаджията и занапред вече ще си пазаруваме само от него.
После продължихме и към основния гръцки дюкян, от където пък обикновено вземаме другите стоки - боб, кори за баница, маслини, разни кашкавалчета и други невероятно вкусни (и изключително диетични...) гъдели за езика. Напълнихме багажника на колата със стока, защото наши приятели също ни бяха дали заявките си да им купим това-онова от там. Така вече, преизпълнили плана с много проценти, се отправихме към хотела, както споменах още в началото на разказчето си.
След малко с Ванеса ще прескочим до физкултурния салон, защото аз днес не съм си правил упражненията, а снощи попрехвърлих границите на порядъчността и благопристойността във всяко едно отношение – злоупотребих с вкусна и питателна храна, башка дето се давих с вино и ракия; абе – лошо, много лошо и непристойно се държах на масата откъм диетична гледна точка. До този момент не съм слагал троха хляб в устата си (имам предвид, че нищо хранително не съм близвал…) и се надявам до довечера да ми се посвие малко шкембето. А пък с всичко останало, което ще следва от този миг нататък най-вероятно ще ви запозная утре сутринта, докато останалите моми все още ще спят. По план веднага щом напуснем хотела ще отидем на църква, но за сега това е само едно мое лично виждане, породено от огромното ми и непреодолимо желание за изповед и поклонение - когато се събудим утре ще решаваме как да поминем времето си...
22.03.2015 - Неделя, дали даже не е и Първа пролет съгласно астрономическия календар на Северното полукълбо. Тук обаче в Южното, денят е облачен и приятно хладен след необичайните горещини, които претърпяхме през последната седмица. Вчерашният освежителен дъжд върна живака на термометрите в някакво малко по-нормално средно положение. Нямам представа какви са градусите отвън, защото все още се намираме в стаята и климатичната инсталация блъска своя изкуствен мраз току в очите ми - след малко ще разберем, като излезем от тук.
Вчера следобед, покрай тази бясна суетня и стремителна подготовка на тоалетите за вечерта, времето ни доста бързо напредна, та нямахме достатъчна възможност да използваме пълноценно всичките условия, които имахме на разположение в хотелския комплекс (главно басейна и залата им за “фитнес”, както сега е много модерно да се наричат най-обикновените спортни и физкултурни салони – досущ същите, където ние навремето играехме в часовете си по физическо възпитание; вмирисани естествено на детско-юношеска пот, на спарени мръсни чорапи и съответните вонящи крака, обути най-чинно и прилежно в цвички и гуменки от 2 лв.) Аз изчаках Ванеса да приключи с частичните си и първични приготовления за годежа (до този момент тя само се изкъпа, защото вторичните пък се състояха в гримиране на очите, вчесване на косите и прочие суетня; това обаче ѝ се случи едва после...) и двамата с нея слязохме до въпросната спортна зала. Аз се качих на една установка, която имитира велосипедни движения и чрез съответните задания за тежестта на упражнението, в продължение на 30 минути въртях педалите като гламав. Съгласно вградения борден компютър, за това време аз изминах 15 км разстояние, сърдечната ми дейност стоя закована на около 130-140 удара в минута и след кофите с пот, които се изляха от мен на пода и с които обливах съоръжението за самоинквизиция, се оказа че съм изразходил едва някакви си 200-300 калории енергия – човек, когато се надува да сере изразходва много повече. Последното отчитане ми се стори малко грешно, защото аз си мислех, че с тези мои налудничави и ежедневни движения с колелото изгарям хиляди калории, а всъщност отслабването ми се дължи единствено на глада и лишенията, които напористо и упорито си налагам. Е, вероятно и вело-разходките ми помагат до някаква степен, но в края на краищата комай всичко идва от манджата. Независимо от всичко аз бях доволен от себе си, защото така обилно не съм се потил и “на нивата”, дето има една приказка. През това време Ванеса се беше вече доволно отегчила от моите смели упражнения и се прибра в стаята, за да продължи да се коландри, докато аз скочих и в басейна, че да смия поне на грубо потното си и изморено до припадък тяло. Единствено в сауната не можах да вляза, но пък се повозих малко по-дълго на асансьорите, с което до някаква степен оправдах високата цена на нощувката (колкото пъти понечих да се изкача до 5-ят етаж, все налитах на някой друг, който вече първо отиваше до 14-ят, че аз пък подир се връщах сам надолу до нашия).
След часовете наред подготовка, в 17:30 най-после се понесохме през целия град към въпросното заведение, където беше организиран годежът. За наше щастие и късмет дъждът беше спрял, но независимо от всичко ние помъкнахме и два чадъра с нас - за всеки случай. Колата беше паркирана 4 нива под земята и когато слязохме долу да ги вземем от багажника, с отварянето на асансьорните врати ни блъсна лепкавата жега на преизподнята. Навсякъде вътре в хотела хладилната инсталация поддържа едни комфортни 22°C-23°C, докато на паркинга беше някакъв ад - все едно че влизаш във фурна или в доменна пещ. Грабнахме чадърите набързо, защото през това време вече и ризите ни бяха залепнали по гърбовете - от парфюмите и дезодорантите по нас остана само жалък спомен. За разлика от подземието, климатичните условия на повърхността бяха малко по-човешки и ние поехме към уреченото място. По едно време Даниела стъпи някак си на криво и хоп - каишката на обувката ѝ се скъса. Продължихме разбира се по пътя, но със забавен ход и при намалени вече обороти. Стигаме до мястото, което аз си мислех че беше въпросният хотел “Мелбърн”, а той се оказа на същата улица, само че баш в противоположният ѝ край. Продължихме да вървим нагоре, докато най-после пристигнахме точно където трябваше.
Веднага се видяхме с Нени и Меган, поздравихме ги за “глупостта” и смелостта, дадохме си подаръците и се наредихме покрай тезгяха за наливна бира. Запознахме се с роднините откъм момината страна и с хилядите приятели откъм момковата. Някои от дружките на Нени аз знаех още от училищните му години и сега беше доста вълнуващо да ги видя пораснали и възмъжали, големи момчета вече. Всичко беше много хубаво и весело - Неничко така и не го видяхме в навалицата. Неговите апапи го повлякоха с тях, така както и Меган. Успях да понаправя някоя и друга снимка, но освен моите, които изщраках с апаратчето на Ванеса, младите си бяха повикали и нарочен фотограф. Техен общ приятел се занимава с такава дейност и беше дошъл с професионалния си фотоапарат, та на края едвам се открихме всички из тълпата, за да си направим и една обща семейна снимка. До снимане с видеокамерата така и не стигнах, въпреки че влачих и нея подире си. То беше една такава олелия, че подобни начинания обикновено се увенчават с неуспех. За сметка на това пък имаме достатъчно количество снимки, които говорят много повече за самото тържество. След няколкото бири, които изпих там, предполагам че изразходените ми във физкултурния салон калории са се възстановили, хем с горница даже, но пък сега чувствам че ми е леко на корема, което е по-важното за мен. В ресторанта имаше и разни мезета, които от време на време ни подаваха в едни големи чинии и от които аз хапнах дисциплинирано не много, за да не се товаря излишно. По някое време Даниела и малкото огладняха, та слязоха в долния салон, където вечеряха по-обилно, но аз стратегически не ги последвах. Партито беше организирано под формата на коктейл, всички посетители бяха прави и разхождащи се помежду си. Това е типичен стил в австралийската моабетчийска култура, докато ние “правоверните” го правим малко по-различно и по нашенски - сядаме на столовете и дорде не паднем от тях, не ставаме от масата и не си тръгваме; а пък от уважение към домакините, ние и преспиваме на тяхна територия.
Някои от гостите по някое време почнаха да си разотиват. Сватята беше натоварена да се грижи за дребната челяд и подбра малките (дечицата на сина и снаха ѝ - братът на Мегито). Там имаше и няколко наскоро родени бебета (все разни приятели на нашите), които спаха на шумотевицата в количките си, след като разбира се майките им ги накърмиха - няма рев, няма сълзи, сополи и излишни капризи; възпитано и културно - всяка жаба да си знае гьола. По принцип тържеството щеше да продължи до 23:00, но ние към 22:00 също си тръгнахме, за да оставим младите да се видят с остатъка от приятелите си. Нямам сведения как и къде са завършили празника - вероятно следобед ще се чуем с Нени, че да разбера (ако той е в състояние изобщо да говори, че и на него му дойдоха баят горница питиетата). Той си тръгва в сряда за обекта. Един от гостите им беше прекият му ръководител, имаше негови колеги от бригадата и т.н. Всички много го харесват и обичат - направо го боготворят. Аз съм щастлив за него, макар вътрешно да ми е безкрайно мъчно, че не се виждаме така често двамата (а колко ли пък често се виждам или съм се виждал аз с моя собствен баща? - вероятно така да е и по-нормално, знам ли вече какво да мисля)...
До този момент всички спящи станаха от сън; Даниела пие кафе в движение и снове из стаята като редосеялка, събирайки разпилените ни на вси страни и посоки дрехи и покъщнина. Малката пикла пак се кипри нещо пред огледалото, защото следобеда пък ще върви на някакъв концерт с нейни дружки от училище. Ние, след посещението ни в македонската черква ще се помотаем малко по магазините, след което ще отидем у Дарина. Довечера трябва да посрещнем Ванеса след концерта и от там да се приберем в къщи.
А това е вече всичко от тези почивни дни - през седмицата очакваме да пристигне Жоро от Аделаида, който вече е тръгнал и пътува за насам. Неговият син живее и работи в съседен град (онзи, с големия морски фар – Byron Bay му викат тукашните). Той първо ще се отбие при него да се видят, а после ще дойде и при нас. По-далечни планове нямаме и аз специално умишлено не кроя такива - обикновено Даниелчето е по грандиозните идеи и насрещните петилетни програми. Аз съм най-лесен, нали съм вече пенсионер - макар и не твърде млад, но все пак...