Страници

понеделник, 3 май 2021 г.

Писмо No 97 (I-III.2019)

Скъпи и обични родители; мили наши бабо и дядо, сърдечни приятели от близо и далеч, врагове мои най-подли и зли!...

16.01.2019 – Само в някакъв си тъй кратък за Вселенското царство миг и съдейки по датата в началото на поредното ми изложение, половината от Януари вече мина, а след още няколко такива (че даже и по-кратки мига…), както е тръгнало ще преполовим и годината, та няма и да се усетим даже. Отшумяха празниците, завърнахме се по домовете, гостите си тръгнаха и ние веднага се заехме с нашите обичайни и ежедневни, рутинни занимания: Даниела се завърна на работа, малкото пак почна да посещава разни лекции от лятната сесия в Университета, като паралелно с това продължава и смените си в спортния магазин, а аз още след Новата година застъпих своите служебни ангажименти и сега почти всеки ден съм зает с проекта, по който работя вече четвърта година (от Октомври 2015, ако трябва да сме точни; най-дългосрочната ми работа, откакто съм пристигнал в тая шибана държава чак на майната си, през сополивия и хладен Ноември на далечната 1992). Разбира се, паралелно с всичко останало не преставам да лея пот и да сипя тежки клетви подир “мамата” на другата къща, дейността ми по която беше частично замряла, обаче от онзи ден насам вече, в “свободното” си време се забавлявам с по някоя и друга задача също и на този терен (понеже са ми малко останалите “терени”, на които така или иначе, волю или неволю вършея стоически и безропотно). Когато я зарязах баш насред оздравителният ѝ процес, бях стигнал до свързването на маркучи, тръби, води и мивки в баните. Монтажът на едното шкафче в малката стана сравнително по-бързо, но пък с другия умивалник в голямата баня се въртях буквално до снощи – цяла одисея. Първо дълго време не можах да го сложа на определеното място, както си бях наумил (а аз компромиси не правя и не търпя) – махнах му гръбната стена като ненужна и излишна плоскост, откачих му и вратите, уж да не ми пречат по време на монтажните мероприятия. Вследствие на моята драстична интервенция обаче, дъските му излязоха от геометрията си, защото повече нямаше какво да ги държи в правилните им форми и правоъгълни очертания – излишно е да подчертавам, че китаецът като ги е сглобявал изобщо не е ползвал лепило, ами е разчитал само на гръбната част да заздрави и опаенти останалите; като я откачих и всичко се килна на една страна като израстъка на някой бик, който току-що си е осеменил кравичката или досущ като варен морков, ако това сравнението е по-близко до представите на четеца. Стегнах го уж временно и криво-ляво с едни скоби към стената, колкото да не ми се свлича в ръцете и на пръв поглед сякаш всичко стана много добре (толкова добре и толкова пък изведнъж, та чак да не повярва човек на собствените си успехи - краткотраен и много лъжлив момент на щастие…). Ужасите и безумията ми настъпиха едва когато пльоснах и мивката отгоре – сифонът ѝ тутакси удари в една разделителна дъска, която отделя чекмеджетата от останалото пространство в шкафа. Това наложи да изрязвам въпросната му дъсчица на място, за да осигуря достатъчно пространство не само за проклетия сифон, ами и за пластмасовите части, с които последният се свързва към отходната тръба на канала. И всичко това бе съвсем отделно от връзките на топлата и студена вода към смесителната батерия – барем те станаха от раз (е, само с няколко ходения до железарския магазин за допълнителни маркучи и присъединителни елементи, които не влизат в сметката – те минаха в графата “Разходки и развлечения с комерсиална цел”). С въпросния сифон обаче видях голям зор – ама такъв, че докато ръсих попържните си една подир друга, лампата на тавана взе да се клати, а покривът на колибата се надигаше току на извивките, специално на крайния фалцет, с който завършваше всяка една от репликите в моя тъжен монолог. Оригиналният го ягмосах, в отчаяните си опити да съкратя някои от елементите на фитингите му (преценявайки ги най-компетентно за излишни…), та от много акъл и академични съображения на края купих друг от магазина; него пък го преебах просто от невежество по темата и липса на опит специално в гиризчийския занаят, ама пък барем третият стана баш както си трябва (след като в него също вложих някои взаимозаменяеми колена и тръбички, хартисали от предните два – естествено, плод на авангардната ми и бистра като момина сълза инженерна мисъл). И това всичкото до тук бе само, докато ми траяха сухите проби и дорде скроя отделните парчета. Като ги навързах заедно и уж им стегнах гайките до скъсване на резбите, с пускането на чешмата отгоре и една по една връзките почнаха да капят отдолу под мивката и да наливат вода в шкафа, вместо въпросната да си заминава надолу по канала – букет от черни и червени кръгове се завъртяха пред очите ми и бях склонен към убийство; ако не бях сам, просто щях да претрепя някой – ей така, заради спорта и за утеха на изтерзаната ми душа. Хайде, разглобявай всичко на нова сметка, че насуквай тефлонова лента по съединенията с цел по-доброто им уплътнение – че какво ли още не беше. Тези части са пластмасови (а някои и найлонови дори) и по принцип всяка една си има собствен “О”-пръстен (най-често гумен, но може да е и от силикон) – при монтажа им не се изисква допълнително уплътнение, но в моя частен случай и това се наложи. А пък как се работи клекнал, коленичил и свит на осморка под мивката, заврян до кръста в тъмния шкаф – за това няма да отварям дума. Сега ще чакам малко да ми минат спомените от кошмарите, че тогава пак ще се залавям със следващите дейности. А на въпроса: “Писе, а кога ще правИМ дюшемето в стаята, таваните в баните, климатика в хола, двора, плочника, пътеката…” и разни подобни в същия дух и ред на мисли, Даниела вече наистина щеше да яде тоягата; просто от любов – не заради някакви други чувства и усещания…

Днес трябва да се срещна с моя шеф за едно извънредно съвещание, по-скоро консултация, защото в хода на работата възникнаха някои проблеми, които чакат разрешение. Утре по обяд тръгваме за Noosa, където в неделя ще отбележим и отпразнуваме нашата 20-годишнина, откакто сме заживели заедно под един покрив с моята, разумява се по-добра и очевадно по-умна половинка. В началото на Февруари пък сме запланували едно ходене до Аделаида – да си нагледаме тамошните дружки и да се видим с дечурлигата и Сашкови. Точно по това време в българския клуб ще се провежда техния традиционен фестивал, на който ще присъстваме и ние. Това е само предварителния план – когато наближи ще дам повече сведения по повод на събитието.

Ами аз всъщност забравих официално и писмено да честитя на всички настъпването на Новата 2019 година. Може би защото бяхме ангажирани с разни ходения нагоре-надолу и покрай гостенката ни Еми, та не можахме съвсем добре да усетим тържествеността на този празник. В Новогодишната нощ се бяхме събрали на моабет у Янкови – изкарахме по масите до 04:00 заранта. Дремнахме само малко кой къде завари и на другия ден продължихме тържеството докъм късния следобед, когато най-после се прибрахме в къщи. Васильовият ден го отбелязахме едва на следващия, защото привечер легнахме рано още с кокошките поради общата физическа умора, налегнала личния ни състав и системното му недоспиване напоследък…

25.01.2019 – Независимо, че мина сума време от последния ми репортаж, новините от тази част на света са твърде оскъдни, а и да има някакви – те пък са безинтересни. Единственото раздвижване в емоционален план беше нашата тридневна екскурзия до Noosa, която трябваше да символизира 20-та годишнина от събирането ни в един квадратен корен и под общ “знаменател” с моята Даниела и чрез която да отбележим въпросното събития, този път малко по-извън пределите на домашния уют. За целта “младоженката” беше направила резервация за няколко нощувки в един мотел, където и друг път сме отсядали – само че сега бяхме настанени в друг апартамент. В последно време ни натиснаха големи жеги през това лято и независимо, че бяхме близо до бреговата ивица на океана, времето бе топло, лепкаво и горещо. Частична прохлада намирахме само в басейна, но дори и в него водата беше топла като леко позастинал в баката казармен чай. През деня обикаляхме магазините и плажовете, а вечер се изкисвахме до късно сред глъчката на всякакви дечурлига и детски банди – все отрочета на останалите посетители в комплекса като нас. Иначе вечеринките си ги провеждахме на балкона, че уж отвън беше малко по-хладно като мръкне и загасне съвсем онова огнено светило на небето. Така и не ми се отвори възможност да седна на спокойствие, че да драсна някой и друг ред директно от мястото на събитието. Точно на 20 Януари (беше неделя) ние си тръгнахме към нас с цел пътьом да посетим някой ресторант за тържествен обяд. Като тръгнахме сутринта обаче, направи ми впечатление, че колата не стои съвсем добре на пътя – някак си странно се мяташе по асфалта, сякаш плуваме в локви. Оказа се, че задната ѝ дясна гума беше спаднала – почти до долу, на мекица. Добре ама аз докато намеря компресор, за да я напомпя, тя вече беше непоправимо надъвкана от джантата по целия си вътрешен ръб и както впоследствие ми казаха в сервиза - от нея повече нищо не става, освен за люлка в задния двор на детска градина. В най-голямата жега се наложи да вадя резервното колело – добре че бяхме барем на сянка, под козирката на една бензиностанция. Само че докато стигна чак до дъното на багажника, че да го извадя заедно с ключа за гайките и крика, наложи се да разхвърлям целия инвентар по земята – истински панаир! В крайна сметка се прибрахме благополучно, като и обядът ни мина вкусно и успешно. Само че когато се прибрахме и на другия ден заведох колата в гумаджийницата с надежда само да ѝ залепят една лепенка за $25 (както буквално преди няколко дни пък ходих при същите тарикати, но за дупка в другата гума), онези направо монтираха една чисто нова за $75 (на половин цена, защото била последната на рафта). Е, важното е, че въпросът се реши безпроблемно, въпреки че в старата гума имаше още доста дълги години живот, дорде не ѝ се подаде оплетката отдолу…

В служебно отношение продължавам да бъда все така зает и да работя единствено за лична чест и слава. Скоро не са ми плащали – всъщност, аз възстанових дейността си веднага след Нова година; всичко останало ми е изплатено до този момент. Обикновено се мотаят по една-две седмици, след като им предам ведомостта си – нали всички чакаме благоволението на третото лице, което на практика финансира поръчката. Добрата новина в случая е, че уж имаме уверението му за готовност от негова страна изцяло да си поеме масрафа, защото през тази година очаквал да има много повече парични постъпления, отколкото миналата. Колко това е вярно, сал един Господ знае, но така или иначе съм се хванал вече на това хоро – ще го играя до самият му край; резултатът ще бъде или много добър до отличен за всички нас, които сме навързани като свински черва по веригата, или просто ще послужи като пример за неподражание на поредния ми провал и неуспех. Единствено времето ще покаже…

Както вече сте добре известени, ние правим сметка и тази година да си дойдем до България. Причините обаче за тази наша извънредна екскурзия този път са малко по-комплексни и се въртят около студентството на Ванеса. За следващата си академична година тя записа няколко предмета, които да изучава в чужбина, на обменни начала – случи се така, че въпросните предмети ги нямаше в университета на Любляна, каквито бяха нейните първоначални мераци, ами се явиха като програма на подобно учебно заведение, само че в Будапеща. Официално от 01 Септември Ванеса трябва да започне учебния си процес там, а ние с майка ѝ искаме да я заведем и настаним евентуално, където ще се провеждат лекциите в продължение на 6 месеца (през зимния семестър). Паралелно с цялото това сложно упражнение обаче, двете с Мария искат да пообиколят Европата, като в групичката им беше включена и тяхната обща приятелка, Бела – само че последната междувременно отпадна от участието си поради техни лични, вътрешно-семейни разногласия и последвалите ги наказания с превантивни мерки от страна на родителите ѝ. Плановете са да кацнат в Амстердам, където да отседнат при роднини на Мария. После да се запишат на една много интересна 10-дневна екскурзия от там до София, с посещение на всички столици по трасето. В това време пък ние с Даниела да ги поемем на наша територия и да ги разшетаме за малко из България. После момите ще се върнат в Белград или Нови Сад, където Мария има близки, та и там да опръцат на воля самички. Вероятно от Сърбия, Мара ще се върне в Амстердам, за да отпътува обратно към Австралия, а нашата Ванеса ще се качи на автобуса за София, където отново да я чакаме ние. Впоследствие вече, те двете с майка си ще прескочат до Италия, Испания или Гърция, за да си развяват пръднята по широкия свят, а към края на Август всички вече ще отидем в Будапеща за настаняване и последни подробности около студентството ѝ. От там вече ние с Даниела се връщаме за последно в София и веднага летим за насам. И ако това всичкото се събра само в тези няколко реда, напълно възможно е хич нищо подобно да не се случи, ами програмата ни да се извърти кой знае на къде и в каква различна посока, за което ще правим допълнителни разчети на място като пристигнем. От снощи насам вече, единствените сигурни и официално потвърдени факти са самолетните ни билети за София – излитаме от Бризбън на 28 Юни, а обратният полет за Австралия е на 30-ти (ама не Юни или Юли, ами чак през Август, за всеобщо наше щастие и безмерна радост; хеле пък за мен - заеби…). Все още не сме съвсем наясно какво е дереджето с пътуването на малките пикли, които непрекъснато кроят някакви си чисто техни планове, само че комай сметките им ще излязат в известна степен криви и хептен без кръчмар. Техните билети трябва да са до Амстердам, като специално билетът на Ванеса ще има възможност за презаверка, защото тя по никакъв начин няма да знае точната дата на прибирането си, след като ѝ свърши семестъра в Будапеща. Във всички случаи тя също трябва да лети до и от Амстердам, защото въпросната допълнителната поправка в нейния билет едва ли ще включва пренасочване към София. Както виждате, пред нас лежат няколко уравнения, всяко от които с по няколко неизвестни и резултатите им ще варират в много широки граници. Бог да реди нещата от горе – ние с каквото можем само ще му помагаме от долу…

След малко ще отида до аналогичен център като българския Офис 1 – само че тук тази верига магазини се казва Officeworks. В тези дюкяни продават абсолютно всичко – от моливче и гума, през острилки, тефтерчета и тетрадки, та чак до компютри и друго, по-специализирано канцеларско оборудване. Наред с неизброимата номенклатура, на територията им са разположени множество копирни машини, на които всеки разпечатва или сканира нужните му документи, скици, чертежи и т.н. Аз имам около 60 нови чертежа, които трябва да извадя на хартия, защото иначе не мога да ги проверявам за допуснати грешки и пропуски. Това е поредния модул, който вече е обезпечен с работна документация – остава само някой да я изпълни и в метал.

Даниела е на работа и пред нея се е заредила една много дълга серия от дежурства – с начало още в неделя. В събота (утре…) сме канени на рожден ден у Дарина – тя има гости от Сидней, та и ние барабар с тях ще ѝ направим малко калабалък. Синът ѝ е тук, вероятно с бъдещата си булка, както и “сватовете” – ще бъдем голяма компания. Всички те са отседнали в хотел на Gold Coast, така че тържеството ни ще се проведе в някоя местна кръчма. За по-нататъшни планове не смея да мисля и да градя пясъчни кули – каквото дойде, добре дошло; ще се справяме според ситуацията. Таман сега погледнах разписанието, че в София пристигаме на 29 Юни около 11:00-11:30 от Франкфурт, а пък на 30 Август полетът ни е чак вечерта в 19:30 за Мюнхен. То па много важно, ама ей тъй – да се намираме на приказка… Хайде, чао за сега, че излизам!...

03.02.2019 – А пък ето го и последното развитие около нашумялата напоследък (и дори много наболяла…) тема относно поредното ни пътуване по Европа – при това по-специално на нашите малки и все още непълнолетни пътнички. Онази вечер (във вторник) беше свикано извънредно заседание на родителския корпус откъм двете заинтересовани страни – поканихме Радмила и Жика, за да направим уж последните си уточнения и да разберем повече подробности около евентуалните възможности на децата за отсядане при техните роднини. Истината обаче се оказа далеч по-различна от това, което малките са си представяли – роднините им в Амстердам живеят някъде далеч извън града и са се сврели сума народ в една тясна стаичка; за приемане на допълнителни посетители като в приказката за “Дядовата ръкавичка” въобще не може и дума да става. Подобно било положението и на хората им в Нови Сад – въобще, измислиците и мечтите на момите изедин път бяха попарени като с горещ катран и мераците им за подобно пътуване тутакси се изпариха. Че не само това, ами родителите на Мария не бяха и чували дори за подобни техни авантюри – чика Жика тутакси отсече, че Мария няма да пътува никъде, че тя вече е ходила на подобна екскурзия миналата година за 3 месеца и че сега единствената ѝ най-главна цел и задача ще бъде да учи в университета и да го завърши успешно; като се дипломира един ден, чак тогава може отново да се мисли за подобни дръзки похождения. Ние с Даниела единодушно подкрепихме категоричният му отговор, защото също не бяхме твърде съгласни с едни такива свободни и хаотично-неизвестни екскурзии по света, особено пък с участието на Ванеса – смятаме, че те все още са твърде малки за самостоятелни изяви от подобен род. Жика на практика до голяма степен улесни и нашето решение по повдигнатата тема, като въпросът за моминската обиколка из Европа се приключи мигновено и окончателно – без право на обсъждане на взетото решение, хеле пък и на обжалването му. Остатъкът от вечерта изкарахме в сладки приказки от най-общ местен и международен характер, засягащ предимно Балканският ни полуостров...

След проведените консултации стана ясно, че Неси вече ще пътува с нас – с нас добре, обаче за нея няма билет. Тя ще си завърши академичния семестър около средата на Юни и ще трябва да излети още тогава за София, за да не си губи времето подире ни в изчакване на нашето отпътуване – ако случайно се осуети нейното обучение в Будапеща, Ванеса трябва и да се е прибрала в Австралия за следващия учебен семестър до около 15-20 Юли. Всичко това внася известни малки усложнения в цялостната ни програма, но пък така или иначе ще бъдем заедно и ще обикаляме в пакет, без да се делим. Даниела своевременно намери много евтини самолетни билети за Рим и ги купи. Двете с Неси ще изкарат няколко дни в Италия, докато аз най-патриотично ще се въртя из старославно Габрово и особено често покрай вас. Няма да се подпътя от края на света, да видя за някакви броени дни родителите си, че пък да хукна от там нататък и по чужбината – “Ся, ей ся!”, да поменем добрият наш Миров татко, “Мучо”; Бог да го прости. Аз нямам никакъв зор да посещавам ни Италии, ни Испании, нито пък да си развявам гъза по разни други византийски острови – моят Рим се казва Падало, а моите Алпи се издигат на Градище; толкоз…

Седмицата като служебна активност мина при обичайното си натоварване – съвместно с моя човек отхвърлихме още няколко заплетени обекта и от понеделник преминаваме на следващия. Аз всъщност започнах работа по него още в петък. Ще се бъзикам с това до следващия петък, когато следобеда пък тръгваме за Аделаида. Вероятно е да нямаме среща с шефа през дните от тази седмица, защото ще бъда достатъчно добре натоварен и всъщност въпроси за разискване не се очакват. Сега предстоят всички обемни модели на тръбопроводи, помпи, клапани и асоциираните покрай тях структурни елементи да се превърнат в работни чертежи за производството, а това е малко по-продължителен и отегчителен процес. Трябва сам да се занимавам с всичко това, докато не наемем някой друг, който да поеме тази част, а пък аз да се концентрирам изцяло върху моделирането. Това също е една перспектива, върху която отдавна умуваме с началството, но нали все няма пари и бюджета е опестен до минимум, та за сега ние с него играем ролята на момче за всичко – особено пък аз.

Снощи имахме гости – идваха Ваня и Бранко, барабар с младите и внучето, което вече е пораснало, ходи само и яде всичко; включително и кебапчета. Опраска една паница от бабината си Данина крем супа, след което се нареди при нас и за скарата. Бяхме седнали под асмата, че нали пък празнувахме и Св. Трифон Зарезан от предния ден. Зарязахме символично лозето и таман бяхме седнали на масата, когато един внезапен дъждовен пристъп ни запъди навътре в къщата на сухо. Паднаха само няколко капки, колкото да ни обърка тържеството и после изсъхна, сякаш нищо не е било. Така няма да преборим сушата, която ни мъчи вече от месеци насам – всичко изсъхна: посеви, растения, млади лозички и т.н.; само плевелите избуяват и се развиват, сякаш някой нарочно ги наторява да растат по-бързо.

Миналата вечер ходих на преглед за очите и да си поръчам нови очила – медицинската ни застраховка всяка година предвижда доставката на два чифта безплатни очила, като в пакета се включва и самият очен преглед. Та ме въртяха от стол на стол, качваха ме от една машина на друга и в крайна сметка не откриха никакви отклонения от нормалното развитие на зрението ми. Изследваха ме за глаукома, мериха ми налягането в очните дъна, правиха проби за ранно откриване симптомите на тая прословута дегенерация на макулата и какви ли не чудесии още – два часа ме мотаха в ателието. Според мен най-краткият процес беше този, който всъщност трябваше да определи диоптричната сила на очилата – а пък те баш там много набързо ме претупаха и се опасявам, че с новите ще виждам по-зле, отколкото със старите, които също са ми добри и вършат работа. След седмица ще станат готови – тогава чак ще правя анализи и категорични заключения – за сега само тая своите дълбоки съмнения, дано се окажат неоснователни…

11.02.2019 – Летище Аделаида, на връщане към дома и малко преди да ни натоварят на самолета за Бризбън. Нямах възможност за подробно описание на преживелиците ни в столицата на щата Южна Австралия, но за сметка на това пък в оставащите няколко часа ще се спра на някои по-важни моменти от тази наша краткотрайна екскурзия. В домашен аспект няма нищо ново и вълнуващо, с което да запълвам следващите си редове на писмото – аз до последния момент работих и успях да завърша една несъществена част от оставащия огромен обем на проекта. Това беше в четвъртък, а в петък сутринта вече бяхме на път за аерогарата. Сутринта обаче първо трябваше да минем през Китайското консулство, където да извадим визи за предстоящото ни посещение в тяхната “очарователна” държава. Оставих Даниела да се разправя с този въпрос, а аз търпеливо я изчаквах на един отдалечен от ситито паркинг, докато тя най-после се обади да отивам да я прибирам от там – бяха минали повече от два часа, но в крайна сметка успяла да се пребори и да премине през всичката бумащина и бюрократщина на малките жълти човечета. Писала показания, попълвала документи, подписвала се като че ли не отиваме само на една най-проста екскурзия до там, ами сякаш ще емигрираме в Китай. След добре свършената работа се придвижихме към нарочния паркинг на Бризбънското летище, където пък оставихме колата на съхранение за предстоящите няколко дни на нашето пребиваване в Аделаида. В уговорката за тази услуга влиза и безплатен техен транспорт до и после от летището (на отиване и съответно на връщане). След формалностите по предаване на ключовете, натовариха ни на един микробус и подир още десетина минути ни изсипаха на перона.

Какво се мотахме, къде си губихме времето до нашия полет така и не разбрахме – наредихме се даже на една дълга опашка, уж да си чакаме реда за качване на борда. Мислехме, че има доста време до излитането и аз дори хукнах да пикая в последния момент, за да не се завирам в онези тесни и вече достатъчно добре опикани от предишните им посетители кабини на самолета. По едно време чуваме по радиоуредбата, съобщават нашите две имена с последно повикване за влизане – а пък до този момент аеропланът вече запалил моторите и чака само нас на полусъединител; почти се отлепя от асфалта, така да се каже. Хукваме ние през глава, защото се оказа, че сме чакали на грешна опашка за съвсем друг полет и самолет, който щял да върви в Мелбърн – едвам се покатерихме на нашия, току с последните пасажери; стюардесите треснаха вратите зад нас и пилотът взе да се засилва по пистата. Брях, какъв голям резил и “изложение” щеше да се получи - да станем за смях и на чистачките по летището даже.

Предстояха около 2½ часа полет, през което време Даниела спа, а аз писах и творих най-усърдно по редакцията на старите си писма. Таман се приземяваме в Аделаида и включваме телефоните, гледам, че босът нещо ме е търсил – а пък той никога не ми звъни току-така за няма нищо, че да ме пита как съм със здравето или пък дали добре съм спал през нощта. Връщам му обаждането почти мигновено, още докато вървяхме по алеята преди да влезем в сградата на аерогарата. “Почвай, вика, да учиш патагонски и папуаски, че скоро езикът ще ти трябва за служебно посещение в Папуа и Нова Гвинея!” Онези делегати най-после подписали договора и задали поръчката за онова, по-простото съоръжение, с което те искат да експериментират в тяхната мина (така и не знам за какво ровят земята: там има много злато и мед, но може да е и заради някакви други руди и полезни изкопаеми, каквито по техните земи има в изобилие). Това беше един наш съвсем страничен проект, по който работих само няколко месеца още през миналата година, непосредствено след завръщането ни от България. Тогава ние уж приключихме специално с нашата част на заданието и единственото, което можехме да правим беше да чакаме стоически приемането на условията по договорката – явно, че едва сега това вече се е превърнало във факт, който ще тласне цялата компания към своето малко по-светло бъдеще и просперитет. Та, моят човек решил да ми се обади и да ме зарадва с добрата си новина, така че отпуската да бъде още по-приятна и благоприятна за нас. Благодарих му най-сърдечно за тази негова безкрайно блага вест и му обещах, че вечерта ще изпия няколко питиета горница – освен заради всичко останало, сега вече включително и за хатър на този тъй радостен и вълнуващ момент...

Излетяхме – движим се към най-слънчевия и щастлив щат на Австралия (нашият Queensland, в случай че се чудите кой е той). Аделаидското време само за няколко дни ни побърка с капризите си, които аз специално отдавна бях позабравил. То беше облачно, то беше студено; после пък щяхме да изгорим от жега, че и дъждец ни поръси за здраве. По-важното беше, че се видяхме с приятели и близки – климатичните условия отидоха на по-заден план. Щом се приземихме и веднага се обадихме на агенцията, от която бяхме наели една кола за престоя ни в Аделаида. Хората дойдоха да ни вземат с микробус от летището, дадоха ни ключовете и след съответния външен оглед и формалностите покрай попълването на документите, потеглихме из улиците на Аделаида.

След няколко закономерни обърквания поради новостите по пътищата на града, въведени през последните 25 години без мое знание и след окончателното ми отпътуване от там през далечната 1994, час и нещо по-късно се озовахме пред къщата на Краси. Вечерта си направихме един порядъчен моабет в много тесен и задушевен кръг, спахме у тях и на другия ден тръгнахме да изпълняваме наша собствена програма. Те бяха заети с подготовката и провеждането на българския фестивал, на който щяхме да присъстваме и ние – само че чак на другия ден, в неделя. Обиколихме набързо магазините, но повече време отделихме на сергиите в Централният им “кооперативен” пазар, където има множество полски, германски, гръцки и италиански щандове, предлагащи изобилие от техни традиционни деликатесни стоки: сиренета, кашкавали, салами, наденици, шунки и т.н. (т.нар. и почитан от всички местни емигранти, Central Market). Аз търсех едно много вкусно сирене от рода на нашенското “Крема”, което обожавам още от онова време и когато го ям, загребвам от пакета направо с лъжицата, както бъркам у буркана с кисело мляко. Следобеда бяхме канени от друг приятел на една вила край реката, която е орташка собственост между него и наш Сашко. Там щяхме да изкараме и вечерта, където също спахме като на курорт. Накупихме разни мезета и салати, след което се отправихме в посока на съответното село. Покрай величествената река Мъри (Murray River, на английски) са разположени множество селца и малки градчета, в които още през най-ранните години от заселването на първите европейски каторжници са се обособили като рибарски центрове, с развит туризъм и други местни развлечения - най-вече атракции по реката: лодки, скутери, водни ски и т.н. Наред с всичко това, по поляните от двата ѝ бряга хората са построили множество къщурки, някои от които дават под наем, в други просто си живеят; там непрекъснато купуват или продават недвижими имоти, за да не им заспива търговията. Преди няколко години Сашко, заедно с въпросният общ приятел взеха една такава колиба, стегнаха я с дружни сили и средства и в момента е една тяхна много добра странична инвестиция, след като те доста често имат различни наематели за по няколко дни и седмици, главно с цел почивка през ваканционния период на децата, а и по всяко друго време, разбира се – за Коледа и Нова година, по Великден и т.н. Ние тръгнахме нататък по малко по-обиколно шосе, но за сметка на това пък много живописно и интересно. Пътят преминава през разни диви и пустинни местности, които сега от невъобразимата суша напоследък бяха замязали на лунен пейзаж: само камънак и прегоряла трева, равно като тепсия – ни хълм, ни сянка, ни дръвце, ни нищо; освен змии и гущери, друга гад не се въди там и не вирее по тамошните географски ширини. Преди години също бяхме обикаляли тези загърбени и от Бога райони, обаче аз бях позабравил каква страшна дивотия цари тъдява. Шосето е право като конец, а по него почти няма никакво движение. Тук-таме из необятните ниви се виждаха покривите на разни постройки – най-вероятно ферми за добитък, обаче как издържат горките животинки на 45/50-градусовите жеги, не ми е много ясно. Ние се чудим защо прасетата нямат сланина – амчи тя на тоз пек направо се топи, бре! Кога да напълнее това прасе, че пък и една педя сланина да натрупа около врата си? На няколко места спирахме за наблюдение и посещение на забележителностите покрай пътя, Даниела се лигави и с едно кафе при една от спирките; направихме няколко снимки и това беше всичко от пътуването. Минахме и покрай една фабрика за дървени играчки – кончета, каручки, камиончета, коли, кубчета и всякакви други детски атрибути. Там е построен най-големият кон в света, по подобие на люлеещите се дървени кончета за деца, само че този монумент беше изработен от метални ламарини, за да издържа на атмосферното влияние – дъжд, вятър, силно слънце, бури, градушки и подобни природни бедствия. След като на едно място с ферибот ни прекараха през реката на отсрещния ѝ бряг, други 30-тина километра по-късно се срещнахме пред вилата на нашите хора, а въпросният приятел ни беше зачакал още от обяд на ледени бири и тънки мезета. Все още беше светло, та имахме възможност да разгледаме красотите на местната природа, която специално около речното корито далеч не е такава дива и отблъскваща, както из пущинака - зелена тревичка, навред свежо и приятно, върбови дръвчета, дебели сенки; абе, Райската градина все едно. По реката се движат множество лодки, кои бързоходни, кои само с гребла. Същата река е плавателна почти по цялото си течение и за по-обемисти водни съдове – най-голямата атракция там е някакъв едновремешен параход, с огромни гребни колела (мисля, че има един модел с две странични, друг пък е само с едно отзад). Този кораб пътува цели дни, че и седмици даже нагоре и надолу по течението, защото се движи доста бавно, а самата река е дълга над 2000 км (2508 км, ако трябва да съм и географски точен; това е най-дългата самостоятелна река в Австралия, но понеже към нея се стичат и други подобни, заедно с тях вече общата дължина на водния път нараства до 2740 км, който също се счита за най-обширната водна мрежа на страната, използвана не само за транспорт, но и за напояване на земята, специално в селскостопанските райони). Случи се така, че тъкмо се бяхме наредили отвън покрай софрата и този кораб мина с цялата си величественост и тържественост – току пред нас; да се протегнеш и ще го пипнеш едва ли не. Успях да му направя няколко снимки, след което нашата вечеринка набра скорост. Бяхме само тримата с нашия приятел, ама вдигнахме гюрултия колкото за един селски сбор, барабар с панаира. То бяха музики, песни, среднощен вой на вълци и т.н. Палихме огън, пекохме мръвки и въобще изкарахме много весело. Нея вечер спахме там в една от стаите за гости – това беше в събота. Между другото, точно по поречието на въпросната река Мъри (относно произношението, някои туземци я наричат и Мари…), навремето е сниман известният австралийски телевизионен сериал “Всички реки текат” (“All the Rivers Run”, като оригинално заглавие на продукцията), който гледахме отдавна с охота и неподправен интерес дори по родните телевизионни канали. Филмът е направен през 1983 по историческия роман на местна писателка, издаден още в праисторическата 1958, но пък вече не помня кога точно го излъчиха в България. Така или иначе , било е доста време преди да ни принудят да се махнем от там – благодарим ти Партийо любима, че ме запъди там, където липсва дългата ти скучна зима; и няма край, и няма край - хем нашир, че пък и надлъж…

В неделя вече беше истинският фестивал, организиран от местната етническа група, която специално в Аделаида е много силна и активна. От реката, след около час и половина пътуване се изсипахме директно на фестивала. Е, първо минахме през нашия човек да си оставим колите пред тях, а после жена му ни закара до мястото на събитието. Хората се бяха подготвили много сериозно, с български храни и напитки (внесена бира от България, чрез друг наш общ познат от Мелбърн – Митко; преди години неговият брат му беше тук на гости, а пък той нали едно време се бараше нещо ортак на баничарите в София). Наш Сашко беше ангажиран почти през целия ден на скарата, защото в организацията на това масово мероприятие участваха огромен брой доброволци, които помагаха за безупречното му провеждане. На сцената излязоха танцови състави на местните деца и възрастни, като за участие имаше поканена и гостуваща трупа от съседен Мелбърн. Имаше множество индивидуални певчески изпълнения, гъдулки, акордеони, солови изпълнители и всякаква забавна програма. Гвоздеят на програмата беше участието на Васко “Кръпката”, който бе почетен гост-изпълнител на тържеството. В момента той прави свое собствено турне в Нова Зеландия и Австралия, като предната вечер е пял пред нашата публика в Gold Coast, само че ние поради настоящото си пътуване не успяхме да участваме в този негов концерт. Песните му бяха приятни и забавни, лирични до протестни и с цялостното си представление спечели овациите на многолюдната публика. Добре че на площада имаше една голяма палатка, с маси и столове, защото извън сянката на покрива ѝ беше жестока зной, изсипваща се безмилостно от слънцето на небето.

По някое време Сашко се освободи от наряд и дойде при нас, децата също бяха там, но те през повечето време си играха по люлките, вместо да седят с нас кротко и мирно като пенсионери; нормално е, въпреки че баба им Дана ги видя само за няколко кратки минутки. Мероприятието приключи към 18:00 и ние от там се отправихме обратно към къщата на нашия приятел, където преспахме снощи. Сашко също беше с нас и си направихме много добър завършек на деня. На този фестивал се видях с доста от старите дружки и приятели, с които не се бяхме виждали има-няма четвърт век. Забелязваха се и множество нови лица, новопристигнали българи, но и порасналите вече едновремешни деца също не бяха малко. Доста наши приятели са станали дядовци и баби, защото вече имат и по няколко внучета – ебаси как хвърка времето само, като някоя изтървана в кривия Космос съветска ракета…

24.02.2019 – Както вече на няколко пъти отбелязвам в настоящото си произведение, че времето не само лети, ами направо изтича като през улук на лакомица, днес с горчивина “забелязвам”, че близо две недели отново завинаги и безвъзвратно са отлетели от всички нас, без да оставят кой знае колко ярка диря по пътя си към вечното. Улисани в работа и ежедневие така и не усещаме как часовете и дните се изнизват току изпод носовете ни и единствено спомените по миналото и мечтите за бъдещето играят ролята си като двигател на прогреса, без дори да обръщаме внимание на събитията около нас в сегашно време. През последните две седмици аз бях много зает служебно, но за щастие миналия ден (в петък) успях да приключа с още един етап от проекта, по който работим вече четвърта поредна година (макар и с малки прекъсвания за екскурзии в страната и чужбина). Утре сутринта ще се срещна с шефа да му предам чертежите и да набележим следващата стъпка от програмата. Притеснява ме само продължителното задържане на средства под формата на неизплатени заплати, които пак се натрупаха за период от 6 седмици – от началото на годината, всъщност. Уж постоянно ме уверяват, че онзи щял рано или късно да ни плати, ама на мен нещо взе да ми се изчаква чакалото и така създалото се положение напоследък хич не ми се нрави; спомням си, че подобна стагнация ни бе обхванала и преди десетина години, при това под ръководството на съвсем същото “управление и мениджмънт” в лицето на боса. Като го слуша човек отстрани какви цифри спряга и какви милиони му се въргалят из устата, ще си помисли, че тази фирма цъфти и процъфтява подобно аления мак на Дяда ви Благоева или поне кат’ майската роза на Корнелия Нинова. А пък всъщност компанията му едвам крета и се държи на повърхността единствено заради факта, че персоналът като цяло няма никакви заеми и кредити от разни банки и финансови институции – следователно не им дължат нищо и няма кой да ги дърпа за крачола. Преди Коледа останах с впечатлението, че финансовият баланс се е стабилизирал и вече ще вървим смело напред, а пък то за пореден път се оказва, че едва ли не изгребваме вече дъното, за да се задържим без да потънем. Аз не случайно в продължение на всичките тези години (както вече споменах, цели четири на брой, което пък от своя страна се явява и най-дългият ми работен ангажимент в тази държава, преминал във вярна и лоялна служба към въпросната фирма…) таих своите дълбоки съмнения относно общите условия и развой на нашия прословут проект. Има нещо гнило и което сериозно куца в цялостната ни разработка и стратегия, но не мога да го разбера още какво е. Смятам обаче, че в най-скоро време и това ще се изясни. Какви са причините онзи човек да не плаща и кой е виновен за това положение? – все задаваме въпроси, ама не получаваме отговорите им. На практика тази наша фирма се явява подизпълнител на поръчка, дадена от някой си, чиито очи аз изобщо не съм виждал. Моите хора пък, от позицията си вече на работодател наемат мен да им подсигуря документацията, с което ролята ми и задълженията в същото време към тях се изчерпват. Те плащат на мен, но първо чакат на поръчителя да им преведе съответните суми. И ако онзи почне да се гърчи и шикалкави (както всъщност той не е преставал до този момент), всички надолу по веригата оставаме да чакаме на благоволението му. Онзи ден, де на майтап де на истина им писах, че ако не ми платят скоро, жена ми ще ме изгони от семейното огнище и ще трябва да си търся квартира, пък босът ми отговори: “Търси квартирата за двама, и аз идвам с теб – тъкмо ще си делим масрафите!” – демек, неговата кикимора също едвам го издържа вече под покрива, след като и той не ѝ снася средства за препитание на челядта. Но нищо, де – остава ни единствено да се надяваме на филанкишията и да се борим за оцеляването си. Аз с тези свои редове далеч не се оплаквам обаче, а само споделям тревогите и терзанията си, които ме връхлетяха напоследък, барабар с мислите подир дечурлигата – нищо, че те уж вече са пораснали. Едното се запиля на майната си да печели пари, сякаш е на края на света – добре поне, че от време на време си пишем съобщения, но пък те далеч не могат да стопят дистанцията от 5481.5 км, каквото е разстоянието от нас до там по картата и през автомобилните пътища на Австралийската пустош; съгласно географския атлас, времето за пътуване между двете точки на държавата е 60 ч (а това са 5 поредни дни, по 12 ч непрекъснато шофиране на ден). Другото дете пък, по-малкият чемер по цели дни и вечери не се прибира, сякаш няма дом за нея – ако не е на работа в магазина, с което е заета през повечето от времето си, ще се мъкнат напред-назад с другите малки кукумявки или ще убива времето с новия си приятел, Марко (и той като предишният Михайло - от сръбско потекло). Един път да почне тоз проклет университет, че да миряса малко – баят дълга ми се видя тая нейна ваканция; като е запразнила от ланшния Ноември, та до началото на тазгодишния Март кажи-речи. Всъщност от другата седмица лекциите ѝ се възобновяват – вече сме студенти във втори курс по Икономика, Бизнес и Право (две дипломи в едно, обаче не ме питайте по какъв начин ще бъдат комбинирани в края на образователния процес, защото аз нищо не разбирам от нейните абстрактни науки)…

От онзи ден като се е надул един противен вятър, имам чувството, че ще ни вдигне къщата у въздуха. Някакъв много мощен циклон се е образувал пак баш насреща в океана, който предизвика и рязката промяна във времето. Уж казват, че нямало опасност да връхлети връз бреговата ивица, но то ни стига дето сме му в периферията – паднаха най-после и няколко капки дъжд, но това беше слаба работа; едвам намокри тревата. Не така леко обаче поминават хората в наводнените райони на север от нас – напоследък нагоре се изсипа една мощна серия от опустошителни дъждове, които превърнаха тамошните вилаети в огромни блата и малки морета. Животни, къщи, пътища – всичко замина под водата; наред с останалите поразии, половин милион глави добитък са се издавили в стихията, с разлагането на чиито трупове пък сериозно се застрашава екологичната система. Подпочвените води се замърсяват и заразяват, което води до още по-сериозни драми и сътресения. Не е изключено отново да ни вдигнат данъците, за да покрием щетите, както обикновено се случва. Много интересен финансов маньовър ни прилагат тук, на държавно ниво и съвсем законосъобразно – стане някакво бедствие и веднага към данъците прибавят едни хвърчащи проценти, нещо като допълнителен дан срещу пораженията на природата. Добре ама последните се изплащат само за няколко месеца, докато пък онези проценти ние продължаваме да си ги внасяме тихомълком, сякаш са нещо естествено. И с течение на времето въпросните стават неразделна част от данъците, до следващия природен катаклизъм – схемата е много проста и съвсем “демократична”…

Миналият понеделнишки следобед ходихме целокупно на разходка с лодка (яхта, катамаран по-точно, а не като онези стари дървени ладии, с които примамваха чужденците из Созополския или Китенския залив). Даниела отдавна беше купила билети за тази атракция, уж да вървят трите с Емилия и Ванеса – още докато Еми беше на гости при нас. Добре ама в уречения ден времето не било много подходящо поради силния вятър и за по-сигурно яхтата останала на пристана до подобряване на климатичните условия за плаване. Поради тези причини гостенката ни тогава не успя да се възползва от това удоволствие и морско пътешествие, но хората презавериха билетите за някой следващ път. Така пък аз се възползвах от тази възможност и него ден изкарахме чудни няколко часа в провлака между континенталната суша на Бризбън и един съседен остров, където също сме ходили преди години. Возенето до лагуната трая около час и половина, времето беше прекрасно, а на лодката ни сервираха обяд и следобедна закуска. После всички се къпахме и плувахме в кристално чистата вода на океана, докато стане време за надвечерното ни прибиране обратно на твърдата земя. От там направихме и няколко снимки, които станаха много хубави заради слънцето, което ни огряваше през целия ден. Върнахме се в къщи чак вечерта; предната събота пък ходихме у Ваня и Бранко – те ще дойдат и на рождения ден на Ванеса, който е планиран за следващата събота; баш на деня. Освен тях сме поканили и постоянното присъствие; Неси ще има и свои гостенки, наред с младежа Марко, когото пък очакваме довечера на официална визита. Искахме да го видим що за стока е момчето, малко преди рождения ден, за да се запознаем (не че имам голям зор да го знам кой и какъв е, но все пак – да сме поне наясно с кого толкова активно напоследък си губи времето нашата пораснала Ванеса).

В една от вечерите през седмицата ходих на преглед за очите и да ми изпишат нови очила. Минах през всички възможни тестове и лечебни програми с достатъчно добри крайни резултати. Даже вчера ходих да си прибера и очилата – последните изобщо не са ми изтрябвали, ама щом се полагат и са безплатни… За мен по-важен беше прегледа, който този път включи и ушите, освен зъркелите. Оказа се, че имам останала само 98% здравословна чуваемост, което пък обяснява защо не чувам някой път Даниела какво ми разправя – изглежда думите ѝ потъват в тез 2% загуба на слуха и за това не винаги съм в час с нейните мераци и прищевки. Иначе очичките ми все още виждат добре, макар и с помощта на лупи: на едното око имам +1.75, на другото +1.50 диоптъра, само че не помня вече кое от двете е по-кьораво; имам го написано на рецептата, ако това е от жизнена важност за някого. Със същата сила очила работя и за момента по цял ден на компютъра, без да усещам изморяване на очите, главоболие или каквито и да са били там странични ефекти. Не помня в България какви диагнози ми поставиха, но според мен очилата, които ми направи Диана Баракова по мерките на Д-р Пестова (или както се казваше очната лекарка, която извърши измерването) са доста по-силни от необходимото. Аз по принцип тях изобщо не ги нося – слагах ги само веднъж, когато четох приветственото си слово и обръщение към младоженците на сватбата им. И това беше повечето заради външния ми вид на професор по древно римско право, отколкото от някаква съществена или по-остра нужда. Иначе в ежедневието все още се справям със слабите диоптри.

Освен потънали в рутината на своето седмично ежедневие, пред нас са блеснали житата на великата Китайска държава, окъпани от топлия им дъжд, както се припява в едноименната детска песничка. Миналата седмица се сдобихме с тъй ценните и свещени визи в паспортите, срещу които имаме завидното право да посетим тяхната прекрасна държава за период на престой не по-дълъг от един месец (вероятно след изтичане на времето от визите ще ни депортират или пък ще ни натикат в тамошните зандани да ядем само ориз и вода). Така тази наша съвсем наскоро предстояща екскурзия се явява по-крупното семейно мероприятие, в което ще вземем активно участие. Аз разбира се далеч не мисля за това, защото главата ми е достатъчно добре опълнена с всевъзможни други мисли и проблеми, предимно от служебен характер. Работата ми е единственото нещо, което обмислям денонощно – дори и когато съм легнал да спя, а не мога да заспя. Заложил съм всичките си надежди за евентуален успех на един единствен коз, макар и доволно слаб; седмак спатия, образно изречено с езика на картоиграчите. Други алтернативи нямам по простата причина, че малко преди Коледа обърнах гръб на всички останали предложения за работа, независимо че бяха със значително по-платени оферти от сегашната ми длъжност. Нямаше как да изоставя няколкогодишния съвместен труд, който положихме с моя пряк ръководител и същевременно шеф – остава само да се надявам човекът, от когото всички зависим най-после да развърже кесията си и да даде ход на делото, по което всеки от нас има съответния дял и съществен интелектуален принос.

Вечер, след като приключат служебните ми занимания гледам да правя по някоя и друга обиколка на квартала, уж да поддържам дух и форма. Добре ама формата ми става все по-кръгла и по-кръгла, независимо колко чифта джапанки скъсвам от ходене и колко чифта гащи протривам между кълките си. Уж гледам да не ям много, ама изпървом само гледам-гледам, па като замижа подир и отведнъж се нахвърлям с манджа, сякаш няма да го има вече утрето. Яде ми се, пие ми се и много ми се услажда – не знам каква е тази диагноза, вероятно лакомия, ама и от жена не се отказвам, биля; а пък вече комбинацията на тези мои три порока определено ми отъпква пътеката към Ада - каквото е писано…

Онзи ден с прискърбие научих и за смъртта на леля Марче – майката на наш Миро Американски. Той ми се обади, уж с добрите новини, че си е взел кола под наем от моя човек, с когото ние вече на няколко пъти имаме вземане-даване и сме много доволни от услугите му. После стана ясно, че той каца на летището в София същия ден, в който и ние – само че неговият самолет се приземява в 13:30, докато нашият до това време ще е кацнал в 11:10. Аз много се зарадвах, дорде той не ме поля с вряла вода, след като ми съобщи за тежката загуба на майка му – Бог да я прости. Добре, че се видяхме с нея лани, когато си беше дошла за няколко дни в Габрово. Жалко за добрия човек…

С всичко това аз вече напълно изчерпих темите на злободневките около нас – макар че днес е неделя, Даниелчето е на работа, както и Ванеса. Последната снощи беше на пореден рожден ден на едно момче от бандата им, което според моите изчисления вече за втори път се ражда от началото на тази година, а е едва Февруари. Нощес всички са спали у Мария и днес вече са на работа. Както казах, за довечера чакаме “зетя” да дойде на гости – аз напред приготвих едни пържоли, които ще печем на електрическата скара, защото силният вятър отвън няма да позволи паленето на трески и огньове; опасно е от пожари в тая суша. За всичко останало ще ви информирам своевременно, най-вероятно някой спокоен ден и пак на камара, но по-нататък - с наближаване на отпътуването ни за Китай, което е планирано за 02 Април и връщане обратно в цивилизацията на 12-ти. Смятам от тази точка на земното кълбо също да направя един подробен писмен репортаж, но нека първо да наближи, че тогава чак да мислим кое как ще става и защо. До скорошни срещи, милички на мама: много вЕ обичам, както казваше навремето моят малък и свиден Неничко, за когото не преставам да мисля деня и нощя - ако и да е поотраснал вече…

24.03.2019 – Не-не, хич даже не е сгрешена датата, която изписвам в момента - и аз самият вече виждам, че съм мълчал цял месец, което е направо срамно. До сега не се беше случвала такава огромна пауза в кореспонденцията ми, но както ще стане ясно малко по-надолу – за всичко си има причини и следствия. Основната заетост, която изяждаше (и продължава да яде най-лакомо…) всичките часове на деня, бе отново моята служебна работа – особено след като бях натоварен да отразя и едни допълнителни тръбопроводи, с които си играх в продължение на последните няколко седмици. Знаейки, че в началото на Април ще отсъствам поради посещението ни в Китай, аз използвах всяка отдала ми се възможност за работа, въпреки че все още не съм видял плодовете на моя труд под формата на парични знаци, натрупани в банковата ми сметка. През първата половина на Март регистрирах 115 работни човекочасове, макар и със съвсем леки “надписвания” в тефтера от моя страна – в края на краищата не съм си вдигал заплатата вече четвърта поредна година, та рекох да прибавя известна дребна компенсация, с което сам да възнаградя своят гол и наивен ентусиазъм за работа и цялостната ми всеотдайност към фирмата. Независимо, че поради лични материални затруднения, основният поръчител и инвеститор на проекта продължава да не ни изплаща нито цент по вложеното от всички нас количество труд и време, ние продължаваме да вярваме и да се надяваме, че един ден той ще ни се изплати и ще продължим напред по изграждането на инсталацията (в което аз вече дълбоко се съмнявам, до степен на катастрофално недоверие). За сега обаче разчитаме единствено да ни хранят жените, които за щастие работят и на които съответните организации изплащат заплати, докато нашите средства уж се трупат – ама на кой цар на времето ще си вземем “купчинките”, това дори и Всевишният не може да предскаже. Разговорите, които сегиз-тогиз провеждаме с шефа не дават нужните резултати специално по разрешаване на финансовите ни терзания, след като и той самият е изпаднал в подобно на моето безпарично състояние и сякаш няма никакви изгледи за проясняване – не знам защо, ама аз нещо не ги виждам, докато той най-упорито ме убеждава точно в противното; дано само той да излезе правият, а не аз…

Предишните почивни дни за мен бяха работни – така, както и вчерашната събота. В същото време гледам да акумулирам колкото е възможно повече часове, наред и с прогреса на цялостното задание, за да мога да си позволя това мое предстоящо двуседмично отсъствие. Ако и след завръщането ми от Китай обаче положението в компанията не се е променило, не са изплатили барем част от дължимите суми и с бленуваните странични поръчки не е станало нищо, аз най-вероятно просто за пореден път ще се оттегля от полезрението им и ще потърся друго препитание, па макар и временно. А то ще е действително временно, защото само 2½ месеца пък по-късно ние заминаваме за България, връщайки се от там през първите дни на Септември. Ако и до тогава нищо от изброеното не се е придвижило напред, тогава вече ще си казваме един друг “сбогом” и аз отново ще бъда изправен пред огромната канара, с която ще трябва да се преборя за намиране на следващата работа. Дано все пак не се стига чак до такива крайни мерки, защото при моята постоянно напредваща възраст те вече ще бъдат фатални за мен…

От всичко споделено до тук е видно, че време за писане на писма изобщо не съм имал на разположение – а отделно и настроение пък за това, да не говорим. Добре, че бях зает по цял ден, та да не мисля много-много по наболялата тематика – поне с поставената задача се справих отлично, ама кел файда, след като не съм видял благините още от нея. Иначе моралните оценки на моите шефове не закъсняха, ама те не ме топлят и не ми плащат сметките за тока и водата. Следващата седмица се очертава да бъде същата като предходните – искам да довърша напълно вече започнатото и да го докарам до някакъв що-годе полузавършен етап, от който един ден евентуално да продължа и по-нататък; не ми се ще да зарязвам всичко по средата, че това пък би объркало още повече програмата на проекта, която и без друго не е в най-цветущия си вид.

В началото на месеца отбелязахме 19-ят пореден рожден ден на порасналата вече Ванеса. На 02 Март вечерта се събрахме у дома с бандата приятели от постоянното присъствие, а на другия ден пък ходихме да честваме Освобождението на България от турското иго и 5-вековно робство. За целта Асоциацията на българското землячество беше организирала увеселителен обяд в един парк, където приготвяхме храна на място и я продавахме на народонаселението. Аз трябваше да заместя бачо Гьорги на скарата, че той беше главен участник в народните хора и носии, та се хванах да им помагам – така зад кръчмарския тезгях премина целия ми ден, ама иначе пък беше весело. Вечерта валя дъжд, поради което проведохме тържеството на Ванеса под покрив, но поне следващият ден беше приятен и слънчев, та не ни валяха дъждовете и по поляните. През това време Неничко беше на работа и щеше да си дойде от обекта на следващата седмица – така те с Меган не можаха да вземат участие във веселбите.

На Сирни Заговезни взаимно си опростихме греховете, допуснати един към друг, след което за мен последваха три дни на тримирене, строг пост и горещи молитви. В сряда вечерта заядох постно и от тогава насам на този ден, както и всеки петък разбира се, спазвам правилото да се въздържам от блажни храни. В неделя сутринта ходих и на черква. За сега успявам със своя оброк безпроблемно, но не знам какво ще правя като се свърши лютеницата в килера – със зелени салати без яйца и кисело мляко, пък с повечко маслини също поминавам доста добре. Онази вечер като си накълцах един стрък праз, че като го полях с армеената чорба от Ваня, ръснах отгоре червен пипер и обилно стрити люти чушки, башка един пръст олио както е по канона – с няколко ракии за мезе такъв хубав пост му ударих, че спах като къпан цяла нощ; не съм ставал и да пикая даже…

От време на време вечерите излизам да се разхождам из квартала – онези дни, докато ми траяха гладните пости бях загубил няколко кила, ама после само с едно преяждане и си ги наваксах обратно. Независимо от всичко гледам да навъртам пешеходен километраж, пък каквото излезе на края. От миналата седмица насам Неничко е с поредната си нова идея да се връща на старата работа, където неговите началници са го повикали. Той с готовност ще отиде при тях, защото явно че тази дейност в Западна Австралия не му е дип много по мерак. Той даже и в момента си е тук, след като онзи ден се прибра изневиделица и по тревога. Точно в техния район се заформи някакъв много мощен тропически циклон, който дори днес до вечерта се очаква да връхлети бреговата ивица. Целият им обект е запечатан и работниците разпуснати до второ нареждане или поне докато установят дали е безопасно връщането им по месторабота. Така той без време се озова обратно в къщи, но силно се надява онези хора да му се обадят и всеки момент да възстанови дейността си при тях, вместо да се връща на далечния обект, до където се пътува около 10-12 часа – независимо по кое време на денонощието се падат самолетните полети. Те днес празнуват рождения ден на малката Айдън, която онзи ден навърши 9-те си годинки, да е жива и здрава за радост на всички.

Онзи ден отбелязахме годишнината от смъртта на незабравимият ми дядо Ангел – макар и на постно меню, аз отправих нужната почит и уважение към паметта на стожера на нашата фамилия, която за голямо и всеобщо съжаление аз, неговият единствен най-скъп и свиден внук пренесох на майната си, чак в другия край на света поради стеклите се към момента политически и икономически обстоятелства в собствената ми Родина. С това Миховският джинс на територията на Татковината безусловно се прекъсва – а дали ще бъде продължен и в отсамната част на света можем само да гадаем; Божа работа. Останал ми е спомена в главата, че на днешната дата пък преди много, много години другият мой дядо Никола е починал, комуто довечера също ще отдадем своето тихо и смирено поменуване, независимо че аз за него си спомням много смътно и по детски далечно – бил съм едва 2 или 3-годишен дрисльо, когато той се е пренесъл в уж по-добрия свят и у мен се е запечатал един единствен спомен от него, когато майка ме води с шейната на свиждане при него, а той милият стоеше на прозореца на болницата (в днешни времена това е сградата на Консултативна поликлиника) и ни помахваше с ръката си; сякаш тогава го видях за пръв и последен път…

Ванеса и днес е на работа – всъщност, тя напоследък работи почти всеки ден; единствените ѝ почивни дни са вторник и сряда, когато пък ходи в Бризбън на лекции и упражнения. Хванала се е да печели много пари, защото искала да харчи из Европа, като че е щерка на Оманския султан. Нейното пристигане в България се очаква да стане около 20 Юни, а отпътуването ѝ обратно за Австралия най-вероятно ще бъде на 28-29 Юли. Всичко това са само предполагаеми дати, защото последната все още няма самолетен билет – впоследствие, когато се сдобие с въпросният, едва тогава датите на пребиваването ѝ ще се знаят с по-голяма сигурност; за сега все още търсим по-евтини тарифи, но курсът на Австралийския долар за момента е толкова нисък, че едва ли ще намерим нещо под $1700-$1800. Това е относително скъпа цена, защото неотдавна нашите билети ги купихме само за $1540 – тогава обаче Ванесините мисли и мераци бяха в дълбок разрез с нашите, предвид уж ученето ѝ в Будапеща. Сега обаче тази нейна възможност пропадна, след като тя няма с кого да замине нататък, а пък е още и твърде малка, че да ми върви съвсем сама и да си развява задника по Стария континент, както на нея най-много ѝ се искаше.

Днес е неделя и Даниелчето беснее оттатък с прахосмукачката, а аз съм се скрил от погледа ѝ в механата. След малко ще отида до другата къща, която сме зарязали на едно никакво и недовършено ниво още преди няколко месеца – трябва ми стълбата, че да се кача на покрива на нашата колиба. Онзи ден в най-проливния дъжд покривът на пристройката (коридора) прокапа, та искам да проверя в какво състояние се намира лакомицата. Обикновено баш над дупката надолу към улука се събират множество листа, които пречат на водата да се изтича – последната се завирява на това място и прелива, особено по време на по-интензивни валежи (а то при нас обикновени няма – всичките са все с качествата и разрушителната способност на потоп). После трябва и водопроводните тръби да проверя, че нещо много чукат в първия момент като се пусне водата – независимо от кой кран, даже и от баеркасите в тоалетните. Чувал съм от Рон, че това означавало наличие на въздушен мехур някъде по трасето, ама как ще го махам – един Господ знае. Може би ще спра главния кран от пътя и ще оставя останалите отворени, докато се обезвъздуши системата – нямам идея все още какво да правя в противен случай, ако този дефект не се оправи от само себе си.

Така в най-общи линии запълних празнината от моето едномесечно затишие и тягостно мълчание. Следващият ми репортаж ще очаквате да предавам директно от Китай, където заминаваме след около седмица. С мен ще бъде малкия лаптоп на Даниела, който е по-лек и лесно преносим през гранични и митнически контролни точки. Настоящото си писмо ще изпратя в навечерието на нашето отпътуване – до тогава ще гледам да добавя още нещо незначително или каквото се сетя в последния момент. А сега се местя на улуците – аман вече от къщна работа и домакинска дейност…

31.03.2019 – Сега правя един много бърз анализ на изтеклите няколко дни и засилвам писмото. Следващото вече ще съдържа фрагменти от пребиваването ни в Китай, за където потегляме само след ден (всъщност утре сутринта, ако трябва да съм точен). Днес е понеделник и начало на съответния нов месец Април, независимо че публикацията ми носи вчерашна дата.

Изтеклата седмица ще се отличи само с изключително многото служебна работа, която свърших на изпроводяк и от която още имам да приключа напълно днес. Все още не са ми платили, но не губя надежди. В един от дните трябваше да свърша нещо дребно и за един друг мой клиент, който също се бави с разплащанията си. На практика аз половината от неговата надница я изхарчих още в същия ден (след като уж я заработих…), когато пък след работа минах през разни колбасарски дюкяни, та накупих по една шепа сухи и по-влажни мезета за винцето. След това същинската ми работа продължи все така интензивно, та до събота вечерта. Чакахме Марко да ни посети снощи, ама вечеринката се отложи за довечера – направил съм кебапчета и най-вероятно ще седнем отвън на двора, ако борбата с комарите е достатъчно успешна. Ванеса беше на работа, после на репетиции и т.н. Онзи ден пък ходиха на някакъв концерт в Бризбън – нейната динамика и пътни разклонения отдавна вече излязоха извън моя контрол; Господ да ни я варди…

След малко отивам на поредната си среща с шефа, на която ще присъства и другия съдружник във фирмата и негов ортак, за да умуваме в какви посоки ще насочим следващите си действия – сигурно пак ще се надлъгваме взаимно и безрезултатно. Остава да се надявам, че през тези две седмици на моето отсъствие най-после ще се случат чудесата, за които всички ние бленуваме и очакваме с такова нетърпение. Междувременно аз от своя страна и отново съвсем инкогнито започнах да се ослушвам и за друга работа – ако от някъде ми предложат някаква разумна оферта, този път няма да я изпускам. Най-добре ще е да намеря някоя временна ангажираност за около 2½ месеца до заминаването ни към България в самия край на Юни – това обаче е идеалния вариант за развой и едва ли точно тази развръзка ще споходи баш пък мене, след като не един път вече съм доказвал Марко Тотевщината си. Така или иначе, в близките дни и седмици ще се разяснят много от досегашните мъглявини – търпение му е майката…

А сега приемете нашите далечни, но най-сърдечни поздрави и благопожелания за щастлив и спокоен живот в рамките на политико-икономическата картинна действителност, както и задължението да бъдете много здрави и още повече живи за дългите години, що са се проточили напред пред всинца ни. Амин!...

Вашите най-мили: Ангел и Даниела, Неничко барабар с Меган и Айдън, както Ванеса и сегашният ѝ левент, Марко “страшен Кралевити”…

понеделник, 5 април 2021 г.

Писмо No 96 (XI-XII.2018)

Скъпи и обични родители; мили наши бабо и дядо! Патиланци, индианци и изпаднали германци, от селото плевенско Гулянци…

18.11.2018 – Неделя, баш по пладне (икиндия, за неразбралите…). Моите моми (и семейни дразнители…) напред заминаха да гледат балета на някаква си “Жизел”, докато аз в останалите часове от деня ще ви запозная с обстановката около всички нас, току до настоящия момент – всъщност, откакто преди точно три седмици сме се върнали от Тайланд, та до ей сегинка, дето се вика по народному. Самият ден като такъв, вместо да започне със сутрешните ми молитви и ангелогласни песнопения в черква, трябваше първо да извърша един лек ремонт по колата на Даниела и поради този неотложен семеен ангажимент, до храмът наш Господен така и не успях да се дотътрам. Снощи в най-големия порой и виелица тръгнахме да празнуваме абитуриентския бал на малката Дая (от Даяна) – щерката на бачо ви Гьорги и неговото сладко Данче. Поради стечение на обстоятелствата, към тях се понесохме с двете коли, защото планът ни беше да спим в Бризбън – аз на следващия ден щях да свърша някои мои служебни ангажименти из града и да се прибера самостоятелно с моята кола в къщи, а пък Даниела с Ванеса от там уж да отиват на представлението, след което вече привечер да си дойдат с нейната обратно в нас. Тъкмо обаче бяхме излезли на магистралата и Дани по едно време взе да спира в аварийната лента. Аз търпеливо изчаквах зад нея, като мислех че точно в този момент някой калмук ѝ се е обадил по телефона и тя е спряла встрани, за да си проведе разговора (а пък такъв един разговор по време на движение, докато се намира зад волана на МеПеСе-то си струва на нещастния шофьор една скромна глоба от $391 плюс регистрацията на 3 наказателни точки в талона от общо правото на 12; и след загубване на всичките, следва напълно закономерното и неподлежащо на никакво обжалване отнемане на свидетелството за правоуправление за определен период от време, но пък далеч не кратък). След малко Ванеса излезе отвън и се опитваше да махне нещо от предното стъкло на колата, ама не успя, та повика и мен на помощ. Оказа се обаче, не някакво си там просто листо или паднал от вятъра и бурята клон, ами рамената на чистачките се бяха вплели една в друга и така силно се бяха кръстосали, че не можеха повече да мръднат; по такъв начин да се впиват и взаимно да се усукват като белите и червени конци на мартеница съм виждал само разгонени змии, когато се намират в любовно-сексуален транс с намеренията да си пръкнат повече змийчета от същия им шибан и влечугов джинс. В тази свирепа дъждовна буря, това незавидно състояние, в което бяха изпаднали чистачките на Даниела рефлектира много остро и върху движението на возилото ѝ – отпред се стича водна стена и не се вижда нищо на повече от метър-два, башка пък вече и в тъмницата на мрака, чието падане на закъсня, дорде ние се суетихме в отчаяните си опити да разединим железата. Аз едвам успях да разплета чистачките, но едната ми се видя много хлабава – стори ми се даже, че е превъртяла в шлиците на механизма, а поправката ѝ на място под напора на дъжда беше абсурдно; отделно пък дето тогава все още не знаех и какво точно ѝ беше станало. Така, за нас тържеството у бачо Гьорги, започнало уж от нас с най-добрите си намерения и нарочен подарък за абитуриентката, свърши именно там на пътя, защото вече с другата кола се прибрахме обратно в къщи. Всъщност, завъртяхме с нея през надлеза един кръг, за да се върнем до дефектиралата – аз едвам-едвам я закарах до близката бензиностанция, а Ванеса с майка си дойдоха с моята. Оставихме повреденото превозно средство на съхранение пред денонощните охранителни камери и от там окончателно и безславно се завърнахме като посрани в къщи.

Тази сутрин станахме по-рано, защото на път към Бризбън, Ванеса ме остави да се разправям с колата на майка ѝ, а те от там продължиха по техните културни развлечения. Ама първо ги изпратих до магазина, да вземат и четвъртия вентилатор за онази къща, който все още липсваше от поръчката – онзи ден взехме само три, защото нямаха достатъчно бройки в наличност. Аз междувременно ги инсталирах, а някой ден през другата седмица ще закача и последният. Това вече обясни с какво се занимавахме почти цял ден – ходихме до един специализиран магазин в Бризбън, за да купим въпросните съоръжения, а пък аз после друг цял ден ги слагах по таваните, та станах пишман дето изобщо съм се заловил с такава непривична за мен стопанска дейност. И понеже аз пак започнах своя разказ откъм краката за главата, сега довършвам мисълта си след тазсутрешния извънреден ремонт, който хич дори не ми влизаше в плановете за деня – дори напротив: съгласно всички останали разчети, ние трябваше да бъдем все още в Бризбън, ама нещо не ни се получи. Като докарах колата (добре че до това време дъждът беше вече спрял напълно, защото иначе просто няма каране в кишата) видях, че гайката, която стяга рамото на чистачката се е саморазхлабила – доразвих я даже с пръсти. Не знам колко и дали има някакви наранявания по шлиците в леглото, защото тя щом превъртя и чистачките спряха да действат. Набих рамото обратно с един чук, стегнах гайката до скъсване (без да връщам четвърт оборот назад) и сега остава да се надявам, че уж съм ѝ хванал цаката и вероятно ще се разминем само с това. Защото пък ако трябва да се сменя цялото рамо барабар с мотора, това отново ще отсече стотици долари масраф, а аз никак не обичам да плащам излишно…

Като се заговорих сега за масрафи и трошкови, та да спомена тук и за още един – този път подир ауспуха на моята кола. Онзи ден ходих на интервю за работа – едно от няколкото, които имах напоследък. Това специално беше близо до нас, но на връщане вече забелязах, че стрелката на уреда за охлаждащата течност в радиатора нещо много застрашително взе да клони в червените му деления. Наблюдавах състоянието ѝ по-зорко до нас, но щом отворих капака и видях как парата взе да фучи през всички възможни процепи и дупки, на мен тутакси ми стана ясно за какво иде реч. Преди време станах свидетел на подобна картина с колата на Даниела – всичко идва от шибаните пластмасови радиатори, с каквито напоследък взеха да оборудват автомобилите от по-новата генерация. Последните вече не са метални, каквито ги правеха навремето от някаква медна сплав, която да търпи заварки, запояване и ремонт от всякакъв вид, ами ги шприцоват от бакелит или някаква подобна по-корава пластмаса. Един път спука ли му се тялото обаче поради твърде незнайни и още по-ненадейни причини, диагнозата в случая е само една: хвърляш старото и слагаш ново. Ама то новото е същият боклук, така че след време повредата е напълно възможно отново да се появи (сравнението ми с рака в този случай, макар и тъжно, но пък е напълно съпоставимо – както от медицинска, така и от техническа гледна точка; ремисия, демек – да пази Господ, все пак…). Единствената разлика се състои в това, че тогава човек е малко по-подготвен психически и не е чак толкова изненадан (като при първата си брачна нощ, примерно). Със своите безсмислени анализи и коментари тук, исках само да подчертая, че след 10-годишна експлоатация на колата, с навъртян пробег от едва 150,000 км радиаторът ѝ се нацепи отгоре и отвори чудна работа на майсторите в сервиза. Един ден обаче и $655 по-късно, повредата беше напълно отстранена (до следващия път). Ето ви още едно непредвидено занимание, с което си попълвах времето през седмицата, за да не скучая.

В сряда сутринта пък бях на друго интервю за работа – добре, че ми оправиха колата предния ден, защото то вече беше в Бризбън и трябваше да пътувам до доста отдалечен квартал. Навсякъде уж се представям много добре, но още до официални предложения не съм стигал. Най-близка според мен е възможността, която съвсем скоро ще се разкрие за Toowoomba – град на около 200 км от нас. Преди няколко седмици, а може би и месец/два вече, ходих там на две интервюта в един и същи ден. От едното място ми отказаха впоследствие, а от другото просто си замълчаха, което аз го разбирам като културен отказ. Добре ама онзи ден баш те пък се обадиха от там с ново предложение – поначало искаха да ме наемат на постоянна работа, което мен не ме устройваше особено благоприятно. Сега обаче им се разкрила някаква нова бройка за контрактор с продължителност на договора от 6 месеца. А подобна развръзка, изцяло от моя гледна точка мен най-идеално ме устройва, като се има и предвид, че в средата на Юни ние правим сметки за поредно пътуване към България. След ден-два всичко около този случай ще се изясни, защото ако онези ми предложат работата, аз незабавно трябва да започна при тях.

До тук – добре; дори малко повече от добрето. Обаче, за да бъде още по-пълна и цветуща, картинната галерия на моята незавидна съдба се попълни с допълнителна творба – тя пък дойде непосредствено и най-изненадващо след срещата ни със сегашния ми работодател. Той има идеята да възстановим и продължим бавно и постепенно със започнатата, но зарязана наполовина съвместна наша дейност, за да сме уж готови за момента, в който парите на инвеститора тутакси се появяват на хоризонта и той започне да ги харчи поголовно наляво и надясно за нуждите на нашия уникален проект. На мен ми се струва малко рисковано да се хващам на тази въдица, но пък в същото време не мога и да се дърпам, отказвайки да работя за него – това е абсурдно, специално за мен като активен участник в подобни бизнес отношения. Ще изчакам търпеливо до момента, в който получа сигурното предложение от хората в Toowoomba – тогава чак може да дискутираме евентуалното задържане на този развой за сметка на евентуалната ми друга временна работа. Утре имаме нова среща в боса – ние с него със сигурност ще се разберем по всички текущи и вълнуващи всички ни въпроси, но за момента обаче се намирам на поредния си дяволски кръстопът, от който сякаш няма изход и излизане…

Движейки се назад във времето, вече споменах за всичките си интервюта във връзка с намирането на нова работа и терзанията, през които минах заради тях. Казах за вентилаторите и частичната си, много накъсана работа по онази къща – чаках бояджията за вчера, но той имаше работа, та оставихме довършителните мероприятия за следващите почивни дни. Един път да приключим със стените, мога да монтирам обратно всички електрически ключове и контакти, които за сега висят откачени (и под напрежение…), за да не пречат на четките и валяците. Аз от своя страна изкърпих с боя допълнителната шпакловка по тавани и стени, което ми даде възможност да вградя лампите – тази част поне е готова вече, ама монтажът им ми отне точно две работни смени време (че нали съм и малко туткав пък).

В петък Даниела обикновено не е на работа – хукнахме с нея да търсим шкафчета и мивки за баните. Купихме едно за малката, но голямото остана да се купува след вземането на разни допълнителни мерки (то също е на път, но не баш сега). Паралелно с този шкаф, от друг един дюкян взехме ново клозетно казанче – досегашните пластмасови баеркаси се изхвърлят от нашата къща, а на тяхно място идват порцеланови. Това на пръв поглед е много лесно и въпросът опира само до забождането на два прости шурупа в стените – особено пък действието веднъж пречупено вече и през погледа на медицинската сестра (за нея подобен процес е свързан с леснотата като при подмяната на някоя окървавена превръзка, пък била тя и дамска в някои от конкретните случаи…). Тръгнах обаче аз вчера да слагам казанчето – гръм и мълнии, тежки да не се бях захващал с проклетото животно! Старите кутии са леки и заради това обикновено ги прилавят едва-едва над клозетната чиния директно в гипсовата плоскост с по един винт. С този си тъй прост монтаж, до този момент последните бяха издържали 25-30 години, а със сигурност щяха да устискат и още толкоз, ама не-е – ще вървим към модернизмите ние; амчи ний не сме прости и хич не сме от село, че да се излагаме с тези овехтели пластмаси – та като дойдат гости да ни опикават и осират цукалото, да видят колко сме изостанали от света и да им секне случайно понуждата! Новата баеркаса бако, е от масивна порцеланова отливка – гланцирана като мивка, обаче наред с тази си изящност е и също толкова тежка. Тези казанчета задължително се монтират на някакво напречно дърво, което е заработено отзад в рамката и стои скрито зад гипсокартона. В противен случай, особено и след като натежи водата (още 10 кила отгоре…), видиите в гипса изплюват и в даден сублимен миг всичко ти си изсипва в краката на парчета – барабар с китайския порцелан, естествено.

Свалих старото казанче и тутакси го изхвърлих в кофата с боклука – за да нямам спомени от вехти и допотопни съоръжения; а това от своя страна беше и най-лесната манипулация – от тук насетне вече следваше трагедията. Взех мерки, белязах отвори – всичко академично, правилно и точно до десетата от милиметъра: само че дъската в стената, като основен градивен елемент, отсъства от конструкцията на рамката; няма я никаква, бре! Става въпрос за напречната чамова летва, която свързва две свои съседни вертикални посестрими, уж по правилата на строителството разпределена на равни разстояния от пода до тавана, ама и често пъти не съвсем. Изпървом впрегнах нужната за целта техника и почнах да я търся с едно електронно устройство за откриване на такива дървени или метални части, които остават скрити и невидими зад някаква преграда. Нищо не намерих с единия и смених апарата с друг – първият ми го е завещал Рон, а пък той го има кой знае от кои времена още, а другият ми е наследство от Игор, Бог да ги прости и двамата. И двете устройства работят с батерия от 9 V и едното даже имаше някаква вътре. Както и да е – със съвършената и прецизна електроника не можах да открия нищо. Тогава предприех чисто дюлгерски мерки и почнах да дупча стената с едно шило, с надеждата да ударя отзад дървото, пак по предполагаеми догадки за местонахождението му – направих я на решето, обаче шибаното дръвце отзад, в което смятах да навъртя винтовете го няма и няма; ни във вертикално направление, нито пък в хоризонтално срещнах някакво напречно парче с множеството си хаотични пробойни. Тогава вече, тласкан от своята безнадеждна истерия и обезпокоително безсилие, влязоха в сила по-крути и груби методики - грабнах ножа, с който си режа доматите и почнах да кълцам картона, квадратче по квадратче – а пък там зинаха вече едни такива зловещи ями, едни страшни дупки в стената, в които цял можех да вляза вътре, барабар с дрехите и най-вече джапанките. От прозореца на тоалетната се спуска една греда до пода – другата е чак при стената обаче. Като разкъртих и всичко се ачтиса като на изложба за абстрактно изкуство или лунен пейзаж, скроих две летви и ги прилових с винтове към съществуващата рамка на колибата. Ама чакай, не бързай тук читателю с изводите си прибързани – като казвам с винтове, това означава че на всеки стегнат шуруп, тичам отпред до работилницата, че да зареждам батерията на винтовера, защото и двете, които имам пък подарък от Неничко, изобщо не задържат ток, а една такава нова батерия струва $100 – по-скоро бих изпил кило ракия на голо без мезе, отколкото да нарина 100 лева за един акумулатор, пък ако ще и със златни клеми да е. Така на няколко пъти и с няколко “екскурзии” до тезгяха, успях да стегна гредата – стана много яко и най-важното: вечно; сега не баеркаса, ами кука на подемен кран може да се окачи на таз треска вече. От там нататък обаче следваше изпушването на аралъците – използвах старите откъртени парчета, които замазах с гипс едно по едно към остатъка от стената (абе тя падна наполовина, ама такава му е думата – надявам се казанчето да прикрие повечето от моя “майсторлък”, останалото го оставям на бояджията). Сега всичко съхне, за да се шпаклова на грубо. После пак трябва да се финосва с още замазка, докато всичко се слее със стенната плоскост. На края плескаме с боя, закачам баеркасата и веднага след това пък започва водното ѝ свързване със самата клозетна чиния – ако у нас имахме само един кенеф, сигурно трябваше да ходим по двора, за да си изхождаме понуждите; както малките, така и по-големите. На този етап отходният възел на Ванеса е в процес на траен ремонт до второ нареждане и без краен пусков срок на обекта – когато стане, тогава (а пък ако се повлека на работа и по Toowoomba, ще го разпечатвам напролет – едва, когато се завърна от гурбета). Другата баеркаса все още не е купена, а след вчерашните ми отчаяни “упражнения” комай почвам да се разубеждавам от подмяната ѝ; сега сменихме само тази в общата тоалетна на къщата, която се ползва предимно от наши гости и посетители – нека видят хората, че сме от сой, а не някои простаци; докато обаче нашата може още доста дълго да изчака настъпването на по-добрите времена или най-малкото да ми поразмине беса и омерзението, които придобих от монтажа на първата…

Всички тези дейности, правени насила и със съвсем неясен успех направо ме отблъскват от строителството като наука – а като си помисля, че със същите проблеми тепърва има да се сблъсквам в тоалетните на другата къща, та направо ми се повдига и ме хваща запек. Там пък трагедията ще бъде още по-дълбока, защото целите стени вече са облепени с плочки и такова “ровене” отзад в гипсокартона изобщо не е възможно. Забравихме с Желязко предварително да направим тези проучвания и замервания, аз тогава не му обърнах внимание и сега ще берем ядове. Другият вариант е да се подходи откъм външната стена – ако се разкъртят няколко тухли и се отвори един “прозорец”, тогава въпросното напречно дърво може да се монтира по-лесно и в него вече да се кове каквото трябва. За сега обаче не се замислям в тези посоки, че да не ми се обостря маясъла на нервна почва…

Така постепенно се връщам на миналата събота, когато пък присъствахме на едно необичайно за нас представление, изнесено от любимеца на мнозина наши сънародници – Панайот Панайотов, който беше скъп гост на Българското землячество по нашия край. Момчето, което говореше навремето с морето на някакъв странен език, изпълни всичките си шлагерни песни, с които специално нашето поколение е израснало, а самата обстановка в ресторанта беше много вълнуваща и задушевна. Човекът ни раздаде автографи, ние от своя страна пяхме с него и му помагахме във вземането на по-високите тонове – голям моабет стана и голяма веселба падна. Закономерно, следващият ми ден бе черен, с тежък махмурлук, главоболие и силно развит пиянски апетит…

Още една седмица по-преди пък ходихме на гости у Мариана и Бранко. Там всички от приятелския кръг дружно взехме участие в един своеобразен бал с маски и изкарахме много весело. Иначе през останалото време не сме правили нещо по-особено, освен да се занимаваме и преборваме с ежедневните си злободневки, изпречили ни се ненадейно на пътя. Следващата седмица ще бъде малко по-наситена откъм емоции във връзка с предстоящите предложения за работа, които очаквам, както и покрай евентуалното развитие на сегашната ми дейност. Между другото, аз лично ще се занимавам и със довършване на започнатите вече ремонтно-строителни мероприятия – както у нас, така и в онази къща. А пък след други две седмици и малко отгоре, очакваме пристигането на нашата Емилия – нейното посещение ще внесе известно разнообразие около всички нас и ние я очакваме с подчертано нетърпение. Даниела работи редовните си смени и само мисли къде да се завлече на почивка, а Ванеса започна своя летен семестър през голямата ваканция, която тя ще използва за отхвърлянето на някой и друг допълнителен предмет от редовната ѝ студентска програма. Тя вече е приета да изучава и останалите предмети от академичния материал, този път на обменни начала в подобен университет в Будапеща – мераците ѝ са да учи там един семестър, за да види дали ще ѝ хареса. Най-вероятно това ще бъде догодина през летния период по тамошните календарни сезони, защото наред с науките тя иска да пообиколи и из Европата. За сега това е перспективата и насрещния план в най-беглия си вид. За университета в Любляна нямаха места по нейната специалност, където тя най-много искаше да учи и така направлението се смени за унгарския, като по-разумен компромисен вариант. Нека да наближи малко, тогава ще има повече подробности около този въпрос. По принцип студентите имат право на едногодишно обучение на тази обменна основа, което те по желание могат да разделят на отделни семестри из различните университети. Така тя ще изкара няколко предмета в Унгария, а други няколко най-вероятно в Кралство Испания, към която държава тя подхранва също големи апетити. Каквото Бог ѝ е отредил – нека това да се случи. Амин…

25.11.2018 – Една неделя по-късно, влизам тук с анонс за равносметката от изминалата вече седмица. Последната започна още в най-ранните понеделнишки зори, когато първо трябваше да закарам Даниела на работа. Нея сутрин колата ѝ беше записана за преглед и сервиз, та след като приключих с таксиметровите си задължения, в 07:00 пък оставих превозното ѝ средство на майсторите – да се забавляват два дни, завалиите и да си заработят надниците покрай това. Едно от момчетата ме върна обратно до нас, за да не вървя пеш – аз поначало се бях запътил към срещата си с моя бос. Мислех, че прегледът ще мине, докато чакам отвън или се разхождам из района, убивайки времето, но този път програмата им беше малко по-различна. Повъртях се малко из къщи, дорде стана време за поредното ни съвещание с шефа – с него се срещнах в 09:30, но до тогава вече бях известен и за “диагнозата” на Даниелиният автомобил. Всъщност, аз тези нейни болежки отдавна си ги знаех, но просто отлагахме лечението им поради налегналата ни напоследък финансова криза (образно и малко меко казано). Добре, ама на тая кола ѝ предстои да ни вози на доста дълги разстояния, особено сега с посещението на Еми, та взехме решение да я вкарваме в лазарета и да я оправят час по-скоро, преди да ни е пристигнала гостенката. Задният десен лагер на колелото виеше вече баят дълго време и плачеше за подмяна. Аз даже предложих да сменим и другия отляво, само че като ми каза онзи в сервиза, че една такава лагерна подмяна струва $390 и на бърза ръка се отказах от смелите си начинания. Освен този кидéр, колата пръскаше и някъде отдолу масло – аз го мислех, че е от моторното, а пък то се оказа, че капе олиото от скоростната ѝ коруба. Последното минава през някакъв охладител, който представлява един цялостен агрегат с радиатора на антифриза. Именно тази част се оказа повредена, което пък наложи подмяната на общата охладителна система. Башка от всичко това, единият от предните гумени маншони бил скъсан, та и той отнесе $85 масраф подире си. На края, барабар със смяната на маслото в двигателя и филтъра, сметката набъбна до $1060, които ние платихме най-чинно и уставно още на следващия ден, когато колата беше вече готова и отремонтирана. Майсторите препоръчаха допълнителни манипулации за други $3000, ама този път няма да ги огрее и тази кола ще я караме такава, каквато си е. Амортисьорите ѝ били за смяна, че им се стрували с малко по-твърда возия – то това добре, ама подмяната им с нови за отпред струвала $850, а пък на задните – видите ли, само някакви си $750. На ангренажният ремък също му било дошло времето, че наближаваме 200,000 км пробег, но пък той щял да отнесе други $1200 – спре ли на пътя обаче и направо купуваме друга кола, а тази ще я предадем на отпадъци. Поне за сега всичко е вече добре и в добро състояние – а возията ѝ хич не е от съществено значение, особено когато човек няма достатъчни доходи за момента; е, че те и каручките на село подрусват малко по калдъръма, ама човек не си сменя ни конете, нито пък воловете заради това...

Аз още от понеделник-вторник почнах да заработвам по някой и друг час по проекта, който бяхме зарязали насред от м. Май насам. Трябваше ми сума време да си възстановя частично кое как сме правили, кое и защо така сме го мислили тогава и въобще да си възвърна работните навици, след толкова дълго прекъсване. В четвъртък цял ден и петък до обяд се занимавах покрай бояджията, с когото довършихме по-голямата част от къщата. Останаха някои заключителни операции, които ще се извършат на някой следващ етап – най-вероятно чак след Нова година, защото през останалото време ще сме ангажирани с най-скъпата ни и близка гостенка от далечна България. Частичното приключване на бояджилъка от своя страна ми отвори предостатъчно широк фронт за действие и аз с огромно отвращение продължих да се занимавам с оставащите строително-ремонтни мероприятия. Навързах всички ключове и контакти, които монтирах обратно по стените. С монтажа на вентилаторите и лампите по тавана също приключих успешно. Преместих се на едната баня, за където вече бяхме купили шкафче с мивка – това стана още миналата седмица, ама поради друга натовареност, редът му дойде малко по-късно. Аз бях подготвен за поредните си несгоди и технически усложнения, но пък комай и чак толкова не бях готов, за такъв масов и катастрофален куцузлук, какъвто последва. То немá нещо, до което се докоснах, че да стане отведнъж или поне малко по-лесно. За да монтирам проклетия шкаф към стената, първо трябваше да му отстраня гръбната дъска – последната ми пречеше за връзката с тръбата на канала в пода и сифона на мивката отгоре. Това криво-ляво го скроих, ама купувах допълнителни колена, чрез които да отсоча тръбата, че да срещне с останалите водопроводни части. Рязах малко от дъното на шкафа – и уж всичко заспа, ама май беше само на ужким; радостта ми много скоро беше помрачена…

Шкафчето, освен дъно има и едно средно рафтче – то също трябваше да се пробие, за да мине тръбата на сифона и през него. Аз можех и него да шунтирам, както махнах гърба му, обаче тоя шкаф поначало е изключително малък по размери, защото самото място в банята не позволява по-голяма мебелировка. А пък така “кастрирано” без средния си рафт, в него можеш да туриш само два калъпа сапун за пране и пакет лигнин, след което вътрешният му обем се запълва. Реших да дупча рафта, за да осигурим повече складова площ – за бръснарски принадлежности да речем и разни други ежедневни козметични препарати. Взех мярка и пробих отвора, само че не се съобразих, че новите колена изхвърлят тръбата с 95 мм встрани – а пък аз белязах по съществуващата тръба в цимента. Сабалам на ранина търчах за две шайби, с които да стегна казанчето на баеркасата в къщи. След шпакловката, последва почти мълниеносно боядисване на стената още предната вечер - непосредствено преди майсторската ми ракия и съответната салата. Успях да забода два яки винта в дървото отзад, но окончателното закрепване трябваше да стане едва след набавянето на проклетите шайби – аз може и да съм имал таквиз някъде из работилницата, но тогава не ми се ровеше толкоз надълбоко из кутиите ми с вълшебства и съкровища.

Ама чакайте сега – неволята ми, специално по този обект съвсем не свършва с въпросните шибани шайби. След като закрепих порцелановия казан, трябваше да го вържа с тоалетната – и естествено, предвид инсталирането му на по-голяма височина (заради подобрение в ефективността на водния пад, а от там повишаване и коефициента на тоалетното измиване, по-специално на акото…), ъгловата тръба, която свързва гириза се оказа къса. Хайде, след доставката на шайбите, тичай за пореден път до железарията за нова – новата обаче дойде също толкова къса, защото майсторите поначало не закачат баеркасите така високо, както примерно аз, като новатор в бранша и смел рационализатор. От този склад ме пратиха в друг, от който вече взех по-дългата тръба – срещу $17 по квитанция; ако щеш – в противен случай огъвай си я сам на джамала. Върнах се в къщи, скроих всичко прецизно посредством ножовката (отново с точност до десети от мерните единици по DIN, SI и ГОСТ взети заедно) – с малко изкривяване на пластмасата, монтажът стана не вечен, ами вековно увековечен. До тук, добре – дори успех, ще си помисли някой по-наивен. Да, ама пак не, дейба таз крива нива аз! – понечих да свързвам кранчето на водата със самата баеркаса, т.е. да я “захраня” така да се каже с водните ресурси от язовира. Отново, поради по-височкият ми монтаж, съществуващата връзка се оказа възкъса с около половин педя. Тичам в Bunnings (нашият местен Мосю Бриколаж, ако и тук някой се чуди) за друг шланг – вместо оригиналния с дължина 300 мм, хората ми дадоха следващият стандартен размер – 450 мм. Той вече уйдиса идеално и аз капитулирах на тезгяха в кухнята – нямах сили да се изкъпя дори. Само се намокрих под душа, колкото да смия потта и се изтрих с кърпата за бърсане на задници - достраша ме да не изцапам пешкира, че той пък е един беличък такъв, кристално чист и неопетнен; река ли да го пипна и отпечатъците ми от пръстите тутакси остават да личат до следващото пране, при което Даниелчето получава пристъпи на лудост и частично губи разсъдъка си, а подобно гневно състояние я държи в напрежение барем половин час, дорде ѝ мине напълно ядовината.

И всичкото това се случи в петък – след като си изпратих бояджията. Шайбите и окончателният монтаж на казанчето остана за съботната утрин, след който общ успех веднага се преместих на въпросния шкаф в една от баните на онази къща. Стигнах до пробиването на рафта му – естествено, по грешно взетите ми размери. Така или иначе ягмосах дъската, с непоправим дефект – направих една голяма дупка в средата, където изобщо не ѝ беше мястото. Понечих да отрежа друга от гръбния панел, ама в него пък имаше едни отвори за закрепване към страничните елементи и щеше да бъде грозно – очите ми все в тез дупки щяха да се впиват. Грабнах дъсчицата под мишница и къде мислите че отивам? – не, не в книжарницата нито пък в библиотеката; отново увисвам с цялата си тежест пред една магазинерка в железарията, с молба да ми намери някаква подобна плоскост, че от нея да режем новия рафт по същите размери на стария (ама след като го премерих 10 пъти от всичките си възможни страни и посоки); отпуснах му още 45 мм, за да стигне и съвсем по цялата дълбочина на шкафа, защото старият беше по-плитък. Нали ви разправям аз – създавам постоянни иновации с безконечен низ от рационализации, само дето стават на множество разпокъсани части и отделни етапи, дорде чак най-накрая им налучкам истината и си задоволя идеализма до последната възможна степен, граничеща с педантизъм.

В магазина ми дадоха една бяла ламинирана плоскост с нужната широчина, обаче пък много дълга беше, пущината – добре, че в същия хамбар има и нарочна услуга за разкрояване по размер на клиента, та момчето ми рязна две парчета за всеки случай; да не би пак да окепазя едното. Така вече, с точно отрязания рафт се върнах в къщата за съответния монтаж. Този път си турих очилата, мислих няколко пъти, белязах първо с молив, за да го изтрия ако се наложи и чак тогава изрязах отвора. Е, сега вече всичко се получи още от първия път, ако не броим обаче предишните ми няколко несполучливи опити. Скроих и пластмасовите тръби, свързах сифона на мивката и прогоних отделните парчета “на сухо” – впоследствие трябваше само да залепя коляното към отвода на канала в пода с едно специално лепило за PVC и щях да съм готов барем с още едно кръгче в несъществуващия ми списък на “Неща за правене”.

Докато мерих обаче и тествах средния рафт на шкафа, направи ми впечатление, че горната му страна се намира в опасна близост до кранчето за студената вода, чрез което ще се свързва батерията на мивката (демек на “миксера”, както по-купешки им викат вече на тези В и К части и арматура в Севлиевското, бивше ДИП “Стоян Бъчваров” и днешно акционерно дружество “Идеал Стандарт – Видима”). Въпросната близост на крана се изразяваше с опиране и дори триене в дъската – а пък за да докажа с колко милиметра е разминаването и какъв точно е проблема, трябваше да го навъртя към нипела, който излиза от стената през нарочен отвор в плочките. За прикриване на грозната по-голяма дупка във фаянса, зад кранчето се монтират едни декоративни гривни, които замазват гледката отзад и всичко изглежда красиво и завършено, га че ли е стъргано на струг. И още по-естествено, аз такива гривни нямам под ръка, но в добрия стар Bunnings, естествено имат всичко – скачам за “N”-ти път в колата и след половин час се връщам с декорациите. За да отсоча малко опиращото в дъската кранче, с рамото на тръбния ключ на дядо Ангел (който се намира на почетно съхранение при мен в работилницата), малко понапънах нипела, който поддаде и изкриви тръбата – няколко милиметра бяха достатъчни и тази операция завърши с бляскав успех (защото можеше например да се пукне отзад заварката на медната тръбичка, която минава в междустенното пространство зад облицовката на плочките и през процепите им да шурнат едни такива страховити водоскоци и водопади, та чак Райското пръскало да бледнее пред пълноводието им). Привечер вече монтирах кранчето, сложих окончателно и средния рафт на шкафчето, залепих му тръбите, свързах сифона на мивката с отходния канал и понечих даже да слагам миксера отгоре. Ето ти нова беда обаче (коя подред, следите ли им номерацията?...) – оригиналните маркучи, с които доставят батериите дойдоха къси с по стотина милиметра; връзката им с кранчетата под мивката беше не само абсурдна, ами и физически невъзможна, защото те изобщо не се разтягат като ластик за дамски найлонови чорапи – външната им метална оплетка не позволява никаква еластичност по дължина, освен известно огъване и то само в допустими граници, за да не се пречупи пък гумения маркуч във вътрешността на шланга. Съкрушен и разбит от поредицата неуспехи, снощи се прибрах у нас с надеждата, че на следващия ден (т.е., тази сутрин) още на ранина ще прескоча за кой ли път вече до железарския магазин, от където да набавя други, по-дълги маркучи. Оказа се обаче, че с такива дължини онези не разполагат и вместо това ми предложиха две удължителни звена с по 150 мм дължина – поне на размер го докарах, ако не на друго, макар и с тази допълнителна връзка помежду си, което може да доведе до евентуален теч; колкото повече такива и подобни съединения има в инсталацията, с толкова се увеличава и вероятността за появата на опасни водни капки от местата на свързване. Само че в моя случай това беше единственото спасение и решение на проблема – грабнах връзките и се понесох да ги слагам. Зор видях докато прекарам разни гайки и шайби през всичките снаждания, но до обяд втасах – понеже много ми дотегна, след водната проба зарязах всичко; за сега не капе, ама дали ще е все така и през следващите 100 години, един Господ само знае…

Прибирам се в къщи, за да заваря цялата си фотографска екипировка струпана на купчина върху масичката в коридора – извадена най-брутално от вградения гардероб в стаята, за да се освободи някакво място за дрехите и багажа на нашата скъпа Емилия. Това снаряжение включва в себе си фотоапарат “ZENIT”, друг пък “PRAKTICA” – башка от всичките им обективи с най-различни фокусни разстояния и бленди, слънчеви филтри и ултравиолетови стъкълца, светкавици и какво ли още не, които съм сбирал като неуморна пчеличка през последните 25 години на съществуването си в далечна емиграция. И сега всичкото това чудовищно чудо, отново според преподобната ми Даниела се е понесло, видите ли към боклука – че аз по-скоро ще се изопна връз релсите пред влака, мари, отколкото да се разделя така бадева с тези мои съкровени вещи! Направих им няколко снимки, написах и една подробна обява за тяхната неминуема продажба, която разгласих в три различни Интернетни търга – кой каквото иска да го купува и кой колкото даде за тези боклуци, да си ги чува подир у тях; в къщи явно те повече нямат никакво бъдеще и само събират пепелака из долапите. Нито имам на кого да ги подаря, нито пък някой би проявил интерес към подобна стока. Ама ще чакам за сега - дано клъвне някой заблуден шаран, та да взема и някой лев за тях.

Днешният неделен следобед вече клони към своя край. Ванеса е на работа, а Даниела също даде една извънредна смяна вчера. Аз от утре ще засиля проектантската си дейност, но наред с нея паралелно трябва да върви и работата ми по къщата. Поръчахме и втория шкаф за голямата баня, който най-вероятно ще пристигне утре. Надявам се поне с него да нямам чак толкова неудачи, но от сега си знам, че маркучите за миксера на мивката също ще бъдат къси – не е изключено и двойното им понаждане, спрямо местата на кранчетата за захранването му с топла и студена вода. Пак дъски ще се режат и пробиват, до железарията сигурно пътеки ще направя – абе, разнообразен ми е животът; не мога да се оплача от някакво бездействие или пък скука…

12.12.2018 – От няколко дни насам вече си имаме скъпа гостенка от България, с която доста добре поминаваме през малко оскъдното свободно време, с което разполагаме. Снощи се завърнахме от една няколкодневна екскурзия до по-близки географски обекти на щата, но в петък заминаваме на значително по-дълго пътешествие. За събота и неделя имахме нарочна резервация в мотел на Sunshine Coast, където ние сме отсядали нееднократно – даже последният път беше с наш Миро от Америка, ама преди няколко години. Емилия пристигна в неделя привечер, когато времето буквално не се търпеше от знойна жега и лепкава влага. Постепенно обаче по-хладният фронт нахлу откъм Полюса и температурите се нормализираха – станаха толкова “нормални”, та чак на моменти се чувстваше като хладно и студено. Удариха и няколко валежа от дъжд, които продължиха дори и по време на нашата кратковременна почивка. Иначе беше топло, но от време на време се разхлаждахме и с по някоя случайна дъждовна капка. Тъй като климатичните условия не бяха особено приятни за плажуване, ние предприехме няколко целодневни пътувания до съседни по-интересни места, с цел да си разнообразим престоя и да заведем Еми тук-таме из вилаета. Тръгнахме още в петък сутринта и за четирите дни на обиколки навъртяхме 1150 км по пътищата на “родината”. Океанът също беше силно развълнуван предвид циклоните, които продължават да бушуват на север от нас. Това лято започна с огромни климатични аномалии – в Сидней се издавиха от дъжд и наводнения, в Мелбърн ги затрупа снега, докато при нас пък от сушата пламнаха горите и сума време бушуваха над 150 отделни горски пожара, борбата с които продължава дори и към днешната дата. Посетихме интересни места, направихме множество снимки и снощи си дойдохме доволно изморени от почивката.

Аз в момента чакам шефа да се появи за нашата редовна и рутинна среща под формата на техническо съвещание, но понеже пристигнах по-рано, та рекох да си уплътня времето с поднасяне на настоящото си експозе – информационна ретроспекция на изминалите дни и седмици след последното ми включване в ефир. Междувременно започнах работата си и по проекта, което всъщност може вече да съм споменал някъде по-горе из редовете. Строителната дейност по онази къща временно е преустановена, с изключение на разни дребни козметични мероприятия, с които си запълвам времето. Слагах шкафа и мивката в голямата баня, където се сблъсках с почти същите трудности, както с монтажа на другия подобен в малката. В някой от дните ще свържа и маркучите за водата, но за сега зор нямам, а пък и време най-вече. Дните ми са заети със служебните задължения, вечерите сме с Емилия и така дните ни се изнизват един след друг без да бележим особен прогрес или някакъв възход. Но то сега и времето е едно такова, отпускарско и празнично, предвид настъпващите Коледно-Новогодишни фестивални седмици. Даниела е на работа, но скоро ще излезе в отпуск, Ванеса продължава с летния си семестър в университета, като междувременно ходи да продава китайски гуменки и потници в магазина на германския концерн Adidas. В същото време аз съм навсякъде и никъде – действам и се нагаждам според обстановката; гъвкав и пластичен, като плазмодий...

Ден преди Никулден Неничко идва у нас, та с него излизахме за малко по магазините. Времето обаче пак не беше подходящо за по-крупни мероприятия на открито поради поредния валеж от дъжд. Той следобеда си тръгна, че трябваше да прибира Айдън от училище. Междувременно, няколко дни по-късно стана ясно, че неговата кандидатура била одобрена за новата му работа в Западна Австралия, за където ще замине най-вероятно веднага след Нова година. Смените му ще са подобни, както на предишната, само че трудовото възнаграждение ще бъде значително по-високо, което беше и основната му цел на маневрата. Скоро ще разберем на къде отиват нещата – както знаете, неговите планове се променят не само ежедневно, ами и ежечасно.

26.12.2018 – И след като вече отшумяха всички по-значими декемврийски празници, две седмици по-късно се включвам отново с обобщителния си репортаж – най-вероятно последен за тази година. Спомням си само, че миналият ден прекъснах мисълта си малко ненадейно, защото изненадващо дори и за мен самия, шефът ми се появи преди установеното време за срещата ни – обикновено все аз го чакам барем по половин час и през това време пък си върша мои лични работи. Вече не помня и за какво говорихме, но така или иначе нашата съвместна дейност продължава, макар и не на съвсем пълни обороти – поне за сега. Предстоящите Коледни празници щяха да забавят и без друго позакъснелият ни проект – така че особен зор към привършване на задачата не сме си задавали взаимно. Разбрахме се, че ще се видим едва чак след официалните почивни дни, а това се пада утре. През този период аз нямах особена физическа възможност да се разправям и с проектантска дейност, която беше временно замразена – да изпратим и старата година, пък след като посрещнем и Новата 2019, тогава вече пак ще запрятаме ръкави към покоряване на следващите си творчески върхове и крепости.

По време на предишната ни кратка почивка имахме по-голяма възможност за взаимна комуникация, защото в мотелския комплекс, в който бяхме отседнали за 3-4 дни разполагахме с безплатната им локална Интернетна връзка. През деня обикаляхме с колата околните населени места, ходихме по разходки и т.н., обаче времето не беше много подходящо за излежаване по пясъка на плажа – малко ветровито, по-често облачно, дори с чести превалявания от дъжд, но пък иначе топло и задушно. Независимо от не особено подходящите климатични обстоятелства, с Еми успяхме да се поразшетаме из района, показахме ѝ забележителностите на този край и направихме множество снимки. Един ден се размотавахме из селището Noosa, на следващият пък предприехме друга екскурзия до по-отдалечени местности – на връщане даже минахме и през родния град на Ванеса, Maryborough (Мариборо или Мериборо – не знам кое е по-правилното произношение, защото дори и самите австралийци му дъвчат и изопачават името, както на тях им е удобно на езика). Градът е станал просто неузнаваем – след 20 години на непрекъснат “възход”, властите са построили много нови сгради, търговски комплекси, магазини и цели квартали, като са запазили старинния оригинален облик на централната градска част. Имам един бивш колега, който дори и в момента работи за същата компания, в която се подвизавах навремето и аз в продължение на 18 месеца. После заминахме за Америка, Канарските острови и България, за да се заселим окончателно през 2001 тук на Gold Coast – ебаси какви времена бяха тогава, паметно-заветни!...

Минаха още няколко дни, през които се въртяхме из къщи – Даниела беше на работа, а пък аз се занимавах с моите надомни служебни дейности. В една от почивните седмици Нени мина през нас да се видим. Той от скоро има нова кола, та искаше да ми я покаже. Купил си е един мощен камион, с 8-цилиндров дизелов двигател, с двойно турбинно захранване (каквото и да значи това…) – такива му бяха отколешните мераци; е, сега срещу 50 хилядарки си ги осъществи детенцето, да ни е живо и здраво. Та, с него се поразмотахме малко из града и следобеда той се замина, а аз се прибрах при моите моми в къщи. На следващия ден Неничко пак замина за обекта, където вече трябваше да проведе редица дискусии и консултации, с цел да го освободят от работа малко преждевременно. Той успешно се пребори за едно работно място на много голям строителен обект в Западна Австралия, който се намира на брега на Индийския океан, на около 2 часа път със самолет южно от столицата на щата – Perth (Пърт, както те му викат). Всъщност това е огромна действаща инсталация за добиване и производство на втечнен природен газ (LNG – Liquid Natural Gas), като на отделните ѝ звена периодично се правят профилактики в най-различните системи и отделни възли. А на него именно в това му се състои работата – проверяват съществуващите агрегати, тестват ги, подменят с нови, където трябва, връзват табла, захранват командни зали, апаратни и т.н. Разбира се, такъв мащабен обект постоянно се обновява, разширява, пускат се нови мощности и въобще там работа има за месеци, че и за години напред – или поне той на това се надява. Последната му смяна на старата инсталация е от днес до 02 Януари, когато той окончателно се завръща в къщи, за да замине обаче още на 07-ми или на 09-ти за новата си работа. Смените му там ще бъдат малко по-тежки, защото ще работи непрекъснато в продължение на 19 дни, а пък срещу това ще се прибира за по 10-12 дни, които ще са се натрупали от съботи, недели и други наднормени часове. Неничко именно това искаше най-много – е, постигна вече и тази си заветна мечта, която напоследък беше превърнал дори в самоцел. Сега следващите им мераци с Меган са да си купят караван и с него да обикалят по държавата, но нека първо да стъпи на крака в новото си амплоа, че тогава чак ще мислят за такива крупни масрафи и нови покупки.

Така неусетно дойде денят, в който сутринта на ранина потеглихме с колата на Даниела, натоварена до покрива с провизии и багаж към едно по-отдалечено място, разположено точно на брега на океана. Там две села са почти слети в едно и районът се е обособил като самостоятелен морски курорт – къмпинги, хотели, квартири и т.н. За първи път посетихме това място с Нени, докато той беше още много малък – мисля, че някъде през далечната 1995 трябва да е било, когато също с една каравана изкарахме 20-тина дни в непосредствена близост до плажа и морето. По-късно, вече с Ванеса и Даниела, в компанията на още едно приятелско семейство отново посетихме този край за честването на Нова година, само че не помня точно коя посрещахме там – 2014 или 2015, а пък може и някоя друга да е била, но във всички случаи това беше сравнително скоро по време и спомените ни са доста пресни. В акваторията на този залив, през 1770 капитан Кук за пръв път хвърля котва, с което открива бреговете на нашия слънчев щат – Queensland. Покрай тази историческа дата и година, едното от селцата е именувано Town of 1770, а другото е Agnes Water – пиша това само като географска справка. Разстоянието между тях е 7 км, но те почти са свързани вече с разни крайбрежни мотели – отделно от километрично дългата и пуста като лунен пейзаж плажна ивица откъм водата и пешеходната алея по суша.

Почти през целия път ни валяха мощни тропически дъждове и ни заливаха потопи, предизвикани от циклоните, които бушуваха в по-горния край на Австралия. Тази водна стихия правеше придвижването ни по пътищата затруднено и дори малко рисковано, но все пак не сме закъсвали из локвите и някъде по обяд пристигнахме на уреченото място. Независимо, че това беше едва преди седмица-две, сега изобщо не си спомням точните дати на нашето пребиваване там. Помня, че имахме 5 морски нощувки и после 3 планински, а си дойдохме онзи ден, на 22-ри – излиза, че сме тръгнали на 14-ти, ако за някой това има някакво съществено значение; както и да е. По време на морския пансион също направихме няколко обиколки на местните вилаети, с цел да се разходим и опознаем света, а пък и Еми да придобие повече впечатления от тази наша екзотична държава. Кръстосвахме необятните плажове, събирахме миди и рапани по пясъка и въобще изкарахме много весело и приятно. Ден, след като пристигнахме почетохме паметта на нашия скъп Денчо, когато се навършиха точно 6 месеца от ненавременната му и злощастна кончина. Един следобед се натоварихме и на една амфибия, с която ни разкараха по вода и по суша из места, до където не може да стъпи кракът на обикновения турист. Първо из морето бъкат хиляди отровни гадини, риби и акули, което прави плуването до там самоубийствено, отделно дето е и малко далечко. Ама така стана добре, качени на тая иначе стара военна машина, отдавна излязла от активна и полева армейска употреба. Екскурзоводката ни разказа много интересни факти за местността, за птиците и рибите, за стъпването на капитан Кук по тъдявашните земи и т.н. Ние от своя страна обиколихме местните дюкяни и сергиите на съботното тържище, но с някакъв сериозен търговски успех не можем да се похвалим – просто зяпахме и си убивахме времето. В един от дните се хвърлих в морето да събирам рапани – армаган от тукашните океански дълбини. Добре, ама крайбрежието беше доста развълнувано, а водата мътна и почти нищо не се виждаше – особено при почти ежедневното отсъствие на слънчевото греене и падането на някой случаен порой, кажи-речи час през час. Броените дни обаче свършиха бързо и малко по-късно ние се отправихме към балкана – отново на онези къщи и вили, където сме ходили вече няколко пъти при подобни случаи и поводи.

Този път не можахме да изпитаме очаквания там хлад и студ, каквото е било обикновено времето, специално през този период на годината и сезона. Дори напротив – планинският масив ни посрещна с гореща ударна вълна, та вместо да палим печката с дърва и въглища, наложи се да си включваме климатичната инсталация в колибата. През нощта горе-долу се търпеше, но през деня под палещите лъчи на лятното слънце беше много горещо. Ние успяхме добре да уплътним времето си в разходки из алеите, а предпоследния ден направихме една дълга, почти 8-километрова променада на хлад в гората. Много от пътеките на туристическите маршрути бяха затворени поради паднали от бурите дървета и бяха непроходими. Задоволихме се само с една разходка, от която събрахме приятни впечатления и натрупахме достатъчно физическа умора. Престоят ни в тази вила беше значително по-кратък и ние след още 2-3 дни потеглихме по обратния път към дома. На връщане също правихме отделни спирки с опознавателна цел и в събота привечер окончателно се завърнахме в къщи.

През това време Ванеса се е оправяла сама – почти всеки ден е била на работа, събирали са се и с дружките си, а в жълтата кофа за рециклирани отпадъци намерих цяла торба с празни кутии от разни слабоалкохолни питиета; значи са се и почерпвали, малките пикли – въпреки, че наш’та твърди, дето момчетата са ги изпили всичките (а-аа, ами то излезе, че и пръчове май е имало с тях, да им правят компания!...). След почти десетдневното ни отсъствие Даниела изпра 5 перални с парцали и мръсни дрехи – междувременно започна и подготовката ни за Бъдни вечер и Коледа. Еми замеси питка и направи колачета/гевречета, аз сварих боб, от който ще ядем сигурно и през Новата година. Правихме руска салата, подготвяхме пържоли, пуйки, кисело зеле пържихме и т.н. Една вечер ходих да прибирам Ванеса от работа, че минах за нещо и през зарзаватчиите. От тях взех цяла касетка с тиквички – Даниела свари една част на чорба, отделиха едни количества и за мусака, а аз останалото ще го изпържа отвън на оджака, че вътре кухнята ще потъне в олио и мазни пáри. И двете с Еми в момента ги няма – отидоха на плаж, а Ванеса е на работа. Нейната приятелка Мария днес пък има рожден ден, та си представям вече как са се наговорили да празнуват довечера.

Нашата Бъдни вечер протече според всички задължителни Християнски обреди, народни обичаи и църковни канони. Прикадихме с кандилото софрата и къщата, аз не ядох и не пих вода 3 дни – хем исках да си олекотя малко тумбака, хем пък исках и да изпълня този свещен обет, независимо че впоследствие научих, дето не се провеждал сега на тези Коледни пости, ами на Великденските чак. Нищо, аз тогава пак ще изгладувам някой и друг ден – освен ако не сме в Китай баш по същото време. Вчера вече посрещнахме и истинското Рождество Христово – освен Еми, скъпи гости ни бяха Нени с Меган и малката, както и Мария (приятелката на Неси). Седнахме на двора, защото времето отвън беше буквално божествено – нито трепет от вятър и приятно хладно. Под мъдрото ръководство и съвети на Еми, Даниела направи вита баница – стана превъзходна по новия начин, който тя ѝ показа. В плънката се слагат няколко лъжици (4-5) брашно, като се прибавя една чаша кисело мляко и щипка сода – всичко останало от рода на сирене и яйца се запазва като вид и количество. След като най-старателно гледах и следих процеса отстрани, вече дори и аз мога да завъртя една тава с такъв бюрек. Жените набучиха късметите и след като се опече, от моите пържоли просто нямаше нужда – ние се наядохме само с баницата.

През деня Мария беше у нас и двете с Ванеса се къпаха в езерото и караха лодките. Даниела пък изкара една бърза първа смяна и в 14:30 си дойде. Надвечер пристигнаха Неничко и Меган, а тържеството ни продължи до доста късно. Меган в България е прояла чушки, каквито тя до скоро не опитваше (на този етап само печени и наложени в олио, както аз ги правя, но смятам че следващия път и със суровите ще свикне). Разказваха ни за пребиваването си там и въобще вечеринката ни мина много весело и щастливо. Нямахме възможност да се обадим, защото през това време компютърът ми беше в механата, където в продължение на два дни прехвърляше снимките от сватбата им. В момента дори получих съобщение, че всичко вече е готово – остава само вие да си изтеглите и останалите от серията.

Нени тази сутрин е заминал с колата си на работа и даже вече е пристигнал, защото напред ми се обади от там. Сега ще изкара една последна смяна на този обект, а живот и здраве от догодина продължава на новото си работно място, което е точно в противоположния край на Австралия. Аз след малко отивам да паля огнището, че да се хващам с тиквичките. Утре пък тръгваме на друго пътешествие, от където се надявам да продължа мисълта си, прибавяйки всичко пропуснато. А до тогава – здраве, живот и много търпение…

31.12.2018 – В момента текат последните часове и минути на отиващата си стара година. Малко преди да излезем за тържественото посрещане на Новата 2019 у Янкови, аз съм се заврял под палещия покрив на механата, от където искам да предам последния си информационен блок и същевременно да отправя своите най-горещи благопожелания – в частност към всички вас и целокупния български народ в това число. Даниела си дойде от работа напред и се запретнаха с Еми да въртят погачата (всъщност традиционният ѝ млин, с какъвто Дани се представя пред по-високопоставени кръгове на обществото). Ванеса и днес беше продавачка в магазина на Adidas, от където я чакаме да се прибере всеки момент. Довечера тя ще празнува заедно с нейните дружки от сръбския състав за народни танци – вероятно с нея ще се видим чак утре; напоследък често се разминаваме, защото програмата ѝ е много динамична и претоварена (нямам предвид само студентската, а предимно извънучебната). Неничко е на обекта и окончателно ще си дойде от там на 02 Януари.

Ние снощи се прибрахме от още една тридневна почивка, която беше значително по-наблизо до нас. Бяхме отседнали за няколко нощувки в една квартира на остров Bribie – точно там през Август того, проведохме сватбата на Нени и Меган. Само че тогава времето беше сравнително хладно, докато тези дни щяхме да изгорим от жега. Откъм едната си страна островът граничи директно с открития океан и там плажът е много посещаем - пясъкът му е като пудра захар и разходките по протежение на бреговата ивица са много приятни. Иначе е свързан с останалата суша посредством мост, дълъг около 1200 м.

Напоследък списването на стенвестника ми малко поизостана, защото все бяхме заети с разходки и посещения на разни забележителности – надявам се, че Еми ще остане с отлични впечатления от видяното и преживяното. Броените дни обаче свършват бързо и тя след седмица си тръгва обратно за зимна и снежна България. Докато се прибере у тях и температурите може да спаднат до -20°C – такива са поне за сега прогнозите на синоптиците; дано не познаят, че и вие баят зор има да видите в тоя кучи студ – “Навън ще е само за вътре”, както казва небезизвестният Емо Чолаков.

Надявам се в следващото експозе вече да възстановя заведения си ред на писане, който през последния месец бе малко нарушен по обясними причини. А сега приемете нашите най-сърдечни пожелания за много здраве и дълъг живот, голям берекет през Новата 2019 и още по-високи пенсии, че да можете и да пазарувате на воля из дюкяните. Наздраве и на многая лета – Амин!

Ваши: Дани и Неси, Ангел, Нени и сродници...

17:30, местно време… До настъпване на Новата година, поне в това полукълбо на Земята остават точно 6½ часа…