Страници

събота, 3 декември 2022 г.

Писмо No 04 (III-V.2020)

Мда-а, драги мои – ненагледни и любими; скъпи, нежни и красиви същества! Оказа се, че най-трудно е започването на поредната ми изповед, след като за всичките, близо 30 години до сега съм изписал хиляди подобни страници. Напоследък турбуленцията така ни завъртя в мощния си поток от бедствия и катастрофи, та взех вече да си мисля, дето вместо да изплуваме нагоре, като сръбско говно по долното течение на Дунава (към което уж непрестанно се стремим…), оная ще ни засмуква все повече и повече, та да ни запъди даже и още по-надолу - в най-дълбокото на морето от запенена, смърдяща помия. Мрачните ми мисли тая заран недвусмислено са продиктувани от редицата, далеч нелицеприятни обстоятелства не само в личен, ами и в глобален план, жертви на които неминуемо ще станем всички ние, човеците, които още газим по тая грешна земя: кои повече, кои пък по-малко засегнати от зараждащата се световна криза. Независимо, че появата на смъртоносния вирус датира от времето малко преди Коледа, точно тогава едва ли някой от нас му обърна нужното внимание, с изключение на нещастните китайци, от където всъщност и тръгна всичко. Самият техен, съвсем небезизвестен за жълтия народ лекар, някой си Д-р Ли Уенлианг (или нещо подобно – идва от Li Wenliang, изписано на по-разбираем език; на години точно, колкото наш Нени…), за пръв път алармира своите най-преки колеги и ръководители за появата на опасността още в последните дни на миналата година. Обаче в условията на пословичната им и човеконенавистна комунистическа диктатура, неговата “аларма” прозвучава точно като един самотен глас в пустиня и нищо повече – или поне не достатъчно тревожно. А пък твърде вероятно е, дето тамошните власти да му обръщат и такова голямо “внимание”, че той, видите ли, вече е покойник от преди два месеца, станал съвсем невинна жертва на собственото си откритие. Именно този медик предупреждава за катастрофалните пандемични последици след масовото заразяване с шибания вирус, но понеже в Китай важат коренно различни закони, за които човешкият живот не означава абсолютно нищо друго, освен някаква статистика, управата на огромната и непобедима държава мълчи и шикалкави досущ кат’ нашите комуняги, когато навремето си траеха като бити задници за земетресението в Свищов през 1977, за атентата на г. Буново през 1985, както мълчаха за “аварията” в Чернобил през 1986 и множество други нелепи “неудобни” случаи и инциденти, за да не връщам пък читателя и към още по-далечната 1966, когато се къса дигата на водохранилището за отпадни води на мина “Плакалница”, които от своя страна помитат в стихията си всичко надолу като снежна лавина – тъдявашното селце Згориград е било едва ли не заличено от картата на страната, башка дето половината Враца е била под покрова на вода, кал, камъни, дървета и отровни утайки от тежки метали и цианиди, продукти на тогавашната минно-обогатителна флотационна фабрика за обработка на оловно-цинкови руди. Да не отварям дума пък за осъдителното и безпрецедентно мълчание на руснаците, когато през годината на новия Милениум (2000-та), с най-лека и безотговорна ръка пожертваха живота на своите си 118 души подводничари, оказали се по това време на борда на атомната им подводница “Курск”. Припомням, че при едно от поредните техни военни учения и идиотски експерименти, последната потъва с целия си екипаж в днешните най-мирни и уж щастливи времена, поради някаква вътрешна експлозия и понеже пък това е голям, почти катастрофален срам в очите на “врага”, всички си затваряха очите и устите по най-престъпен начин – да не би ватниците да се изложат с това пред НАТО. Та, мисълта ми беше, че този синдром на бездушно мълчание принципно е патент на комунистическите нации, които в стремежа да прикрият от света собствените си грешки от некадърност, невежество и безотговорност са склонни да жертват всичко и по-скоро всеки (особено и най-вече онези, които не се вписват като последователи на техните идеи и доктрини…), за да не бъдат уличени в своята неадекватност в подходите си към проблема. По това време по-актуални и драматични за света бяха унищожителните горски пожари, които бушуваха седмици, че и месеци наред в Австралия около района на Сидней и сякаш новината за някакъв си там нов грипен вирус, дето го открили в една затънтена лаборатория на Китай хич дори не трогна масовия радиослушател, телевизионен зрител и вестникочитател. В края на краищата обаче, всичко което въпросният Д-р Ли прогнозира като най-мрачна действителност и угроза се случва под формата на катастрофата, на която всички ние станахме свидетели и чиито последици ще има да ни тегнат на шиите още дълги години занапред; тепърва има да изпитаме ударите на всички последващи от това обстоятелства – колкото и да не ни се иска нито да го приемем като факт, нито пък да си го признаем и приемем хладнокръвно и безропотно. Светът имаше нужда от своето ново преразпределение, защото явно старото, което направиха Сталин, Рузвелт и Чърчил през 1945 на своята тристранна Ялтенска конференция, в днешни дни се оказва вече малко нефункционално и не така актуално. Появиха се нови претенденти за сила и власт, държавите излязоха от следвоенната си криза и стремително поеха по своя път на закономерно развитие – едни обаче дръпнаха напред малко повечко, други пък не успяха да се развихрят чак до там и сега е нужен съвсем нов ред и закони, посредством които да ги поозаптят като им дръпнат юздите: на едните им врътват кранчето за газ, другите ги бият директно в петролните кладенци, на третите пък им пускат бандите от бежанци, терористи и т.н. И всичко това - целенасочено, предварително планирано и проиграно до последната сценка на водевила. Е, понеже сега живеем в хуманни и модерни времена, вече от допотопните танкови снаряди и самолетни бомби няма чак толкова нужда – малко бацилчета, карантинки, военно положенийце, стойте си у вас и не мърдайте никъде; дребните компанийки фалират поголовно една през друга, търговци и кръчмари също; през това време големите пък лапват техния пай и така светът автоматично се нагажда от само себе си и почва да се гърчи според новите извивки, пуснати му най-свише…

Проблемът както винаги е, че покрай сухото изгаря и мокрото, та чак пращи в огъня изпод котела с врелия катран. Като непосредствено следствие от всичко, случило се до сега и плод на всеобщата световна криза се явява и моето започване на работа. В последно време имах две доста успешни интервюта и моята кандидатура уж беше най-подходящата измежду всички останали избранници. Обаче едната фирма работи с френска документация, която аз трябваше да преработя по тукашните мерки и теглилки, съгласно местните стандарти и т.н. Другата пък, още по-престижна, само че германска – онези имат филиал за производство на тунелопробивните си машини, където също тези дни трябваше да съм започнал вече своята трудова дейност. С тези огромни земекопни роторни чудовища се правят всичките подобни пътностроителни съоръжения – пускат ги напред в забоя и последните вървят напред буквално като червеи, постигайки всяка гънка и извивка на тунела – както на хоризонтално ниво, така и по вертикалата. В зависимост от терена и възможността да бъдат извадени на повърхността, машините могат да се ползват и по други обекти. Ако изваждането им обаче е твърде скъпо и нерентабилно, последните остават погребани и зазидани с бетон под земята, където окончателно приключва земният им път (всъщност, подземният трябваше да кажа). Такъв беше случаят с двете тунелопробивни машини, които зарязахме на 70 м под повърхността на земята, с които дълбахме водопроводните канали, захранващи и съответно отвеждащи отпадъка от обезсолителната фабрика за добиване на прясна вода от морето. В Бризбън започва нов огромен проект за допълнителни подземни пътни артерии, след като те вече доказаха на практика и в хода на експлоатация своите завидни качества в по-безпрепятственото пренасяне на автомобилния поток. Новият проект сега ще включва и влакови линии, с подземни станции, магазини и разпределителни линии по отделни лъчове във всички посоки на града – нещо като Софийското метро, ама не съвсем. С последното исках да подчертая, че градът и в по-широк мащаб целият ни щат ще изпитва най-остра нужда от тези земекопни ротори, само че германците влизат в криза, спират бюджета и ще гледат да се справят с наличния си персонал, без излишно набиране на нови кадри – ето как аз бях изплют първо от “Herrenknecht AG”. Французите от своя страна, по същия йезуитски начин свиха масрафите си подир техните технически документации и така аз, в качеството си на потенциален техен служител се явявам отново на пътя – тъжно, неприятно и доста разочароващо, имайки предвид, че за тези престижни позиции драсках бясно, отчаяно и напористо като побесняла габровска котка върху горещ ламаринен покрив, без тук изобщо да ми е смешно, нито да ми се разиграват разни театрални постановки, пък били те и по Тенеси Уилямс…

В същото време моите шефове един през друг ме уверят, че нашият проект в Папуа и Нова Гвинея се движи успешно – онези много скоро щели да преведат и втория транш, от които средства ще заделят малко и за моето разплащане по борчовете, които имат към мен. Веднага след това се очаква да подновим и съвместната си работа по съвсем нови задания, обаче в моите уши тези звуци вече почнаха да звучат повечето като някаква нескопосана и недодялана шега, добронамерено пожелание или просто само наужким – не че не го искам (далеч съм от подобна мисъл…), ами просто не ми се вярва, че ще се случи в действителност; защото всичко това ще бъде толкова хубаво, докато явно на мен не ми е дадено да го изпитам. Но нищо, де – нека само да сме живи и здрави, пък другото ще го наредим някак си с Божията помощ и по негова воля (нек’ сме живи, нек’ ни éбат – както и друг път съм подчертавал в моите настоящи, многотомни и скучни писмени материали собственото си чувство на особено дълбочинна и болезнена душевна преебаност).

В най-близък план и отново в резултат на възникналите вирусни кризи, сега всячески се мъчим да отменим резервацията, която бяхме направили съвместно с голяма група приятели за няколкото почивни дни по време на Католическия Великден. Всяко семейство си беше запазило по една стаичка в мотелите на Noosa, където съвместно щяхме да изкараме празниците, обаче новата повеля на партията гласи да си останем по домовете и да не се измесваме много-много със себеподобните, че да не разнасяме по-нататък опасния “бацилококулус” (всъщност, поради пословичната ми некомпетентност специално в тази област на познанието, аз не правя никаква разлика между микроб, бацил и вирус – така че твърде вероятно е моите епидемиологични понятия да се намират в известен разрез с вирусологията като наука и въобще да не съответстват на медицинската литература и терминология, за което пък прося и поднасям извиненията си на по-запознатите с темата от мен). Поради същите идиотски причини, от тук насетне действаме много трескаво и за отказът от екскурзията ни до Япония, която беше тъй щастливо планирана да се осъществи някъде в началото на Май. На този етап обаче онези от агенцията казват, че всичко било чисто, тихо и спокойно, а нашето пътуване във всички случаи щяло да се проведе. Добре де, ама нас пък ни е страх, при това хич вече не само на ужким, да се подпътим нататък в това невярно и болно време – кой знае какви още отрови ще срещнем по пътя си, че не ни стигат нашите си собствени. Queensland като щат се намира в пълна и абсолютна изолация – никой не напуска вън от него, нито някой влиза вътре. Отложени са самолетни полети масово и катастрофално – десетки, ако не стотици, след като най-големият въздухоплавателен превозвач на Австралия QANTAS е свалил 70 от своите самолети на земята. В резултат на това 90% от външните полети и 60% от вътрешните са тотално спрени – обслужващият ги персонал, естествено остава на улицата, освен всички останали последствия, произтичащи от драстичните, почти драконовски мерки. Затвориха всички обществени места, където могат да се събират повече хора – кръчми, кафенета, ресторанти, плувни басейни, спортни зали, стадиони, игрища, библиотеки и т.н. (а пък виж, за публичните домове съвсем не ми е известно обаче: ама нищо чудно и проститутките да са минали в свободен режим на обслужване). Като превантивна мярка сватбен ритуал е разрешен единствено в размер на 5 души: бъдещата съпружеска двойка, техните свидетели и длъжностното лице, извършващо ритуала; няма тъщи и свекърви, няма сватове, баби, лелички и стринки. В същото време в погребалната процесия могат да участват само до 10 човека (не знам обаче дали броят в числото и покойника, лека му пръст в задочен план). От разрешените 500 души по агенциите, бройката им беше намалена на 100, а сега са останали едва десетина. Тези, както вече подчертах невероятно драстични мерки се вземат повсеместно и се изпълняват безпрекословно, а неизпълнението им е свързано с административни наказания по съдебен път и множество глоби в най-различен размер, но пък и далеч не незначителен. На път сме да отложим и пътуването си до България, на което аз толкова много разчитах и така се радвах за успешното му провеждане. Даже и онез капути да вдигнат блокадата до края на Юни, опасенията и угрозата от повторна епидемия ще си останат – направо не знам какво да правим, но Даниела е категорично против всякакво подобно начинание. Ако аз тръгна сам, излагам на риск не само себе си, но и всички останали покрай мен; дяволско положение, да му éбеш майката – дори вече не е и като на голия гъз в копривата, за което също съм споменавал тук, ами значително по-зле и тревожно!...

Независимо от всички болестотворни теми около нас, аз усилено продължавам със строителните си мероприятия по отделните обекти на онази къща. Сега съм се заврял в гаража, който превръщам едва ли не във втори апартамент. Преградихме с Бранко две стенички около мивката и крановете на пералнята за мокро помещение. После с Желязко плочки по пода и стените редихме – продължение на съществуващите, с използване на всички възможни остатъци от баните и докупуване само на няколко бройки за нареждането им по земята. Сега се залових да облицовам тези голи рамки с гипсови плоскости, подир пък корнизи слагах по таваните, че прагове по пода, дървени рамки около касата на вратата и още хиляди дребни довършителни работи, които на пръв поглед изглеждаха доста експресни като дейности, ама като нямам нужния опит, та се превърнаха в сериозни изпитания на дюлгерските ми (не)способности. Шурупите свършвам – тичам в магазина да купувам; връщам се обратно на обекта – сега пък виждам, че и пирони няма - хайде пак политам към дюкяна. Всеки ден ходя до железарията за по нещо дребно, което ми изниква в хода на процеса – а много често и по няколко пъти дневно; пътеки направих до там и обратно. Най-големият проблем обаче беше докарването на гипсокартона – взех 4 плоскости с размери 2400 мм x 1200 мм (едната даже беше с широчина 1350 мм). Добре че онези от магазина дадоха едно ремарке, та връз канатите му сложих материала и така го докарах до нас. Отначало мислех да го редя по покрива на колата (линейката на Даниела визирам в случая, защото моята полуспортна бегачка не я давам за такива груби стопански и строителни дейности). Смятах да доставям листите един по един, че ако ги бях метнал отгоре всичките, ламарината на тавана щеше да се огъне. Но така с ремаркето всичко се извърши далеч по-елегантно и академично. Железарският магазин подсигурява на клиентите си безплатно наемане на ремарке в продължение на 2½ часа, колкото последните да си откарат стоката до тях и веднага да го върнат. От тази услуга се възползвах и аз, та свърших работата на бърза ръка още в понеделник. И като почнах да кроя и да изрязвам гипса, та до днес включително – четвъртък, 26.03.2020 за протокола. През това време почетохме паметта на дядо Ангел – ударих една-две ракии за Бог да прости; онзи ден пък уважих и дядо Никола с няколко кани вино – знам, дето той да е обичал винцето, според легендите на баба ми Софка. Обаче чудя се сега: дали и за мен ще има кой да удря по някое и друго аперитивче за хатър на паметта ми, когато един ден се затрия от тоя грешен свят? Кой знае – едва ли...

Ванеса продължава да учи усилено – вече от вкъщи, за да не ходи по библиотеките и да абсорбира или пък да пръска заразите покрай себе си и в околовръст. Тъй скъпият на още детското ѝ сърчице Марко Кралевитий идва ден през ден у нас и уж учат двамата заедно, ама пък иначе си вземат изпитите и то все с добри оценки – като ще взема да се запиша и аз за още едно “вишо”, след като е толкова лесно. Само че моят любим ВИТИЗ (вече НАТФИЗ от по-ново време…) го няма тук, че да изкарам някоя задочна сценична програма – ще трябва комай и занапред да се оправям само с наличните си артистични познания в житейския театър и да импровизирам в отделните му сценки.

Онзи ден имах много сериозна драма с проклетата врата на новото мокро помещение в гаража. След като втасах с обличането на рамките , дойде ред и да го затворя с нещо. Още преди месеци, ако не вече и цяла година време, бях купил касата на вратата, ама без самата порта. Изпадна ми тогава много евтино и я повлякох за някакви си 30-40 долара, с тенденцията един ден да се вгради именно там по предназначение. Завтекох се сега най-после да ѝ купувам и вратата, която трябваше да наеша с останалите. От същия магазин в началото купих 10 боря за подмяната на всички врати в къщата, като те отдавна са заели местата си, при това вече и окончателно боядисани – последната само трябваше да се допълни по външен вид със съществуващите, заради някои характерни орнаменти в изработката. В дюкяна обаче ме поляха с ледена вода, като ми казаха, че точно нашият модел вече не съществувал в номенклатурата им. Изпродали всичко в наличност и повече нямат никакви екземпляри точно с такива освежаващи и разкрасяващи елементи, каквито ние бяхме избрали в нашата поръчка за случая. Че не стига само това, ами и ценичката им скочила почти двойно – за онези навремето платих по $43 на парче, сега обаче за почти същите врати искат над $70, независимо че моята порта така или иначе я нямат никъде. Заводът във Виетнам, който произвеждал лицевите им орнаменти минал на други модели и край – за малко даже щях да се примиря с някакъв подобен компромисен вариант, ама Ангел Михов не е от тия, дето кандисват и се предават така лесно. Разшетах се аз из магазина, надничах из нишите, прехвърлях врати и прозорци като листи на прочитна книга. По едно време гледам – досущ същата врата като нашите, останала една-единствена да виси само за показ; самите продавачи дори не знаеха за съществуването ѝ. Проблемът дойде обаче от нейния размер – касата ми е 720 мм широка, докато тая врата беше от стандартните широчини (820 мм). Иначе хората се съгласиха да ми я продадат набързо за $50 – ама аз какво да я правя у нас и как да ѝ одялкам по 50 мм от двете страни, че да я докарам на мярката. После, тези врати не са дървени и плътни, ами са направени от едни вътрешни рамчици, шпервани с по една фазерна плоскост от двете страни – нещо като сандвич със шунка, ама хлябът му идва много повече, отколкото е шунката вътре. Крайните парчета на рамките са по 35 мм – отсечеш ли 50-те от всеки край и дупките по средата зейват като хралупи на язовец. Разбира се, че това далеч не е и дейност, която да се извърши с тъпия трион на тревата пред дома – иска нарочен дърводелец, иска си съответните машини, точни мерки и майсторлък. И само срещу допълнителни $100 за преработката, хората от магазина щяха да нагодят вратата според желания от мен размер. С което вече се принудих да им клекна с този масраф и тутакси дадохме ход на поръчката – чакам ги всеки момент да се обадят, че да отида да си прибирам стоката.

Ами, това е всичко от тази част на света, милички на мама и изстрадали родители мои – вашата безпределна обич и семейна любов направиха от мен един наистина дълбоко вярващ Християнин, но пък мъката ви през годините ме превърна и в силно мразещ антикомунист, чиито пъклени дела аз нивга няма да простя и няма кръст под небето, който пък да ме застави да го сторя. Нищо от това сега нямаше да е така, ако не беше дошъл онзи проклет Девети; подир пък се видя, че и Десети не ни помогна – просто всички сме обречени; обичаме ви много, ако това е някаква временна утеха…

06.04.2020 – Тези дни бях много зает в строително отношение (ами то комай няма вече друго – “служебното” отиде на доста по-заден план, без ясна представа за придвижването му към предните позиции по приоритет; особено пък сега, с тези вируси, пандемии и останалите щуротии, свързани с тях – както на местна почва, така и в по-широк световен спектър). Миналата седмица влязох във връзка с един строител, който се занимава специално с покривни конструкции, навеси и други подобни допълнения към къщите, с когото уточнихме планът за развиването на една такава “сушина” в задния двор на онази къща. До сега там имаше някакъв скован надве-натри дъсчен сенник, обаче последният поначало не беше направен много професионално, падаше твърде ниско, схлупен, отделно дето вече и дървенията му се разпадаше поради своята преклонна възраст. Ще използваме естествената и съществуваща вече преградна стена между нас и съседната колиба, която само трябва да се надстрои малко с два реда допълнителни тухли, за да надигне покрива по-високо с наклон към съществуващите лакомици на къщата – така, че когато вали дъжд, водата да тече по нашите тръби надолу към езерото, а не да се стича в съседския имот. Пазарлъкът стана за $4000, което е приемлива цена за един такъв масивен строеж, който изисква много материали, смяна на някои стари лакомици с по-широки и разни други тънкости от занаята. Като разбрах, че този обект ще получи зеленият си семафор на изпълнението, в петък се залових да събарям старата дървена конструкция. С ръчния циркуляр започнах да дялкам гредите една по една и до следобеда ги направих на трески. Разчистих горната част на дувара, където по-късно ще легнат допълнителните два реда тухли. Някои от оригиналните са се поразклатили тук-таме от влиянието на времето и годините, та ще се наложи допълнително да ги уякчавам с цимент. Натоварихме боклука в колата на Даниела, готов да отпътува към бунището в най-скоро време. На другия ден (събота) тя беше на работа и аз я закарах с моята кола, докато другата остана пред нас – смазана до краен предел под товара на бичметата – трябва да имаха барем половин тон на тегло, защото конструкцията беше направена не от прости чамови летви, ами от едно много здраво, твърдо дърво, което тежи като траверса на влакова линия.

За почивните дни имах уговорка с мой приятел бояджия, който да дойде и да омацаме таваните в баните на къщата, както да се занимаем и с новите стени на мокрото помещение в гаража, наред с всички окончателни бояджийски манипулации. Блъскахме с четките и валяците цял ден, а вечерта седнахме на двора да се почерпим. По някое време през деня аз ходих до бунището да освободя колата на Дани, като в същото време щях да взема 40 тухли от един човек. Добре ама той не ми се обади и сделката ни остана висяща за някой от следващите дни през седмицата. Днес ще го търся пак - дано се свържем, че да се разберем как да стане извозването на стоката. А пък какво страхотно чистене ме чака след бояджията – няма да ви разправям. Поради тази причина сега не смея да отида до къщата, ами се потривам още в “офиса” на Ванеса, която от днес вече започна официалната си трудова дейност. Поради заразите, които се носят на талази из въздуха, всички служители и персонал работят от къщите си, защото офисите им са затворени или полупразни. Миналата седмица малката ходи до щаб-квартирата на фирмата им в Бризбън – дадоха ѝ служебен лаптоп, допълнителен компютърен екран и разни други канцеларски аксесоари и сега масата в хола се превърна в бюро, след като онова малкото от нейната стая най-после го изхвърлихме на боклука. То отдавна вече си изпя песента, служейки ѝ вярно през всичките нейни 12 ученически години, докато в същото време тя най-безмилостно го експлоатираше и товареше чекмеджетата му с всевъзможни учебни пособия, голяма част от тях разбира се, представляващи едно просто множество от никому ненужни боклуци. Сега не мога и да го разглобя даже, че да го засиля в кофата парче по парче – преди време, когато го сглобявах всяка една отделна талашитена плоскост съм я лепил с лепило за дърво, башка дето ги наших и с винтове по съединителните им ръбове, така че да е “яко и вечно” според моите стандарти за техническо изпълнение. Защото съм виждал саморазпадащи се мебели и особено пък ученически бюра, поради тяхната неграмотна изработка – е, не на последно място идват и утежнените им експлоатационни условия, като се има предвид колко старателно пазят вещите си децата. Рано или късно за тази стая ще вземем нещо като бюро или подобна масичка, с което да попълним нишата до прозореца, но за сега разчистването на съществуващото бюрце беше най-лесното действие. Наред с всичко това, Ванеса сортира и изхвърли трупаните с години книги, тетрадки, бележници, дневници и всякакви хвърчащи листи – купища хартия заминаха към контейнера за рециклиране и повторна употреба от бъдещите поколения.

Вчерашният ден, макар и неделен също беше много напрегнат и плътно зает до ранните часове на следобеда, когато майсторът ми си замина. Аз затворих цеха и се прибрах каталясал у дома – само се изкъпах и почнах да се занимавам пък с организацията на инвентара в офиса на Неси, която ме чакаше с нетърпение да подредим масата и нейните служебни такъми по нея. Марко беше у дома и вечерта Даниела им прави паниран кашкавал – лапаха и двамата като невидели. По принцип, по време на пандемията и призивите на правителството да си стоим по къщята, един ден той е у нас, един ден Ванеса е у тях и така се редуват, защото учат заедно. Обаче от днес влизат в малко по-различен режим на виждания и срещи, защото нашата започна работа. Тя си правеше тънките сметки дори и по време на нейните служебни ангажименти Марко да седи до задника ѝ в къщи, обаче се наложи да си ръмжим взаимно малко по-остро и да се гледаме свирепо един друг в муцуните, та тя взе че кандиса на края да са разделени за няколко часа - поне докато ѝ трае работния ден, след което пак да се виждат и да правят каквото щат; аман от техните любовни тръпки и горещи любовища вече!...

Вчера беше рождения ден на нашият отдавна пораснал Неничко – той е на работа и ще си дойде от обекта след още една седмица. По този повод си разменихме няколко съобщения, но следващият четвъртък той ще идва към Gold Coast за нещо във връзка с колата му, та докато я оправят неговите апапи, ние пък ще се видим с него, макар и за кратко. Такива са поне предварителните планове – да видим кое, как и доколко ще се осъществи като първоначален замисъл, защото напоследък заживяхме вече в много бурно време и плановете ни по принцип се променят ежеминутно, макар и далеч не по наша воля, ничия вина или пък според нечии индивидуални предпочитания и мераци.

Миналата седмица пак имах един съдържателен телефонен разговор с моя шеф. Човекът ме уверява, че всичко по нашите съвместни проекти се движи и че в най-скоро време благата ни ще потекат като пълноводен поток, обаче на мен нещо все не ми се вярва и някак си не мога да си го представя като реалност (ха, амчи те и по времето на социализма така ни шашардисваха за благодатта от потока на благата, пък те подир на къде се извъртяха работите, та се не видяха даже – абе те иначе не, че не потекоха, ама не и къмто нас). На мен лично много ми се иска всичко това да е точно така и тези наши химери да се осъществят и на практика, защото ми е пък и твърде рано за пенсиониране. Ама обстоятелствата, на които ставам неволен свидетел и съм техен най-пряк наблюдател постоянно ми говорят противоположното, нашепвайки за съвсем различен сюжет на развой – доволно различен и много далечен от положителната развръзка в желаната от всички нас посока. Каквото Бог е отредил – това ще е. Напоследък и обяви за работа даже няма – моите две възможности напълно пропаднаха, след като нито един от агентите посредници не ми се обади повече. И за двете работни места уж аз бях най-подходящият им кандидат, обаче този път вирусът обърка сметките на всички ни – но, майната му; ибаз го, както философски казва скъпият ми и дълбокоуважаван от мен отец…

14.04.2020 – Давам отчета за свършената (и несвършена…) работа, за преживяното (и за всичко пропуснато…), след което отивам до онази колиба да монтирам една брава във вратата на мокрото помещение. Както вече разбрахте, бояджилъкът в тая къща приключи успешно – толкова успешно, че докато тя отново се превърне в обитаемо жилище, стените ѝ комай ще имат нужда от ново опресняване (каквато тенденция се забелязва вече в процеса на строителните мероприятия). Между другото пропуснах да отбележа, че преди да ме нагази бояджията, в продължение на цяла седмица се борих с изфабрикуването на едно портманто. Сковах му основата с едни груби дъски от изхвърлени палети, които охотно ми дадоха от железарския магазин – за тях това са боклуци, но за мен си беше истински материал. Лицевата част на този панел го облякох с остатъци от подовата настилка, при което всичко се върза и като общ дизайн на всичкото отгоре – по стил, по цвят и т.н. На края го обкантих отстрани с нарочни дървени летви и всичко стана досущ като истинско. Добре ама нашият всезнаещ и вещ по всички въпроси дървен философ (шоп, при това…), въобще не знаел значението на думата “портманто” и дорде не го видя изправено на стената баш срещу входната врата, на никой не му беше ясно до този момент, за какво аджеба съм се бъхтал и пинкял в продължение на часове и дълги трудодни, башка колкото пък и пот пролях връз цимента в гаража. Та винтове специални купувах, та летви за отстрани; че дойдоха къси, пък ги сменях после – през какви ли несгоди още не минах, докато най-после дам окончателния вид на изделието. Сега дори съм в процес по издирването на подходящи метални закачалки, които да са в тон с останалите орнаменти от вътрешната украса на къщата – в този случай визирам най-пряко металните дръжки по вратите на стаите. Имам намерение точно под тази закачалка да инсталирам и някакво скопосно шкафче за обувки, но него може би вече ще го купя готово, че нещо ми омръзна да кроя дъски и да ги режа с триона като през ерата на първобитно-общинния строй. Ако целият ми проект не бъде одобрен с пълно мнозинство от комисията, всичко това може да се монтира и в гаража, където също се оформи една празна и ненужна ниша, която би могла да се запълни с тези необходими домакински аксесоари.

Връщам се обратно на мокрото помещение, което беше довършено само до някъде – времето не ни стигна да боядисаме стените, но пък таваните бяха завършени и вече напълно готови; включително и онзи големия над гаража, който не беше виждал боя откакто са построили къщата, вероятно преди 30-тина, че и повече години. Останаха и дограмите да довършвам с блажна боя, но първата ми задача беше да разтребя малко кочината и да обърша прахоляка от стъргането на безбройните гипсови кръпки, каквито имаше по стени и по тавани. Като приключих с хигиенизацията, пристъпих към боядисването на стените – те също станаха бели, подобни на таваните, обаче с друг модел боя: на едната специалистите ѝ викали таванна и не била еднаква като стенната, въпреки че ако бях аз, щях да опраскам всичко с нея; един вид – същата боя, само че малко по-друг цвят. Спазих, разбира се, инструкциите на бояджията и положих две ръце точно каквото покритие се препоръчва според строителния протокол и шибаните им стандарти.

Преди това обаче имах работа в баните – там трябваше да закача лампите, което не беше коя знае каква сложна задача, но онези отоплителните агрегати направо ме разбиха, дорде ги свържа към проводниците по тавана. Клемите малки и тесни – в същото време пък жиците им дебели, та едвам влизат в тях; беше някакъв малък електричарски ужас! После огледалата над мивките закачах – едното струва $200, другото $180, понеже е по-малко на размер. Всяко погрешно движение или неправилно пробита дупка се равнява на една тлъста надница, каквито не само напоследък, ами и отдавна вече не заработвам. Мерих, зверих се, изчислявах средни линии и ъглополовящи, всякакви геометрии, тригонометрии и какви ли още “метрии” не влязоха в употреба – свят ми се зави, дорде забода по два шурупа в плочките на стената, но и този обект беше завършен успешно. Друг ден пък се занимавах с едно огромно огледало, което закачих в коридора. Преди месец време с Даниела го купихме от един бутиков дюкян само за $50, обаче понеже много тежи барабар със солидната си дървено-метална рамка, отзад трябваше да се опъват разни метални въжета и здрави куки, които да го държат на стената. Отделно от това пък, наложи се да търся дървените бичмета зад гипсовите плоскости на стената, където да навъртя два по-яки винта, за да се окачи цялото това тегло (колкото една торба цимент…), без последното да се срине впоследствие долу на плочките по пода, че да не мога подир да му сбера парчетиите.

Всичко това беше направено между другото, между основните дейности, с които се занимавах. Дойде ред и на блажната боя – гледам, в кутията останали само два пръста на дъното; нямаше да ми стигне до никъде. Та онази вечер ходих с колата до моя човек бояджията да ми отлее малко от неговата бака, обаче и това количество свърши. Един литър такава боя струва $45, докато за два искат само $55 и т.н. – колкото повече си купуваш, толкова по-евтина става стоката, ама пък и за какво са ми тонове боя, след като имам нужда само от няколко топвания на четката. Бензинът ми е почти без пари – купувам го по 50-60 цента за кило от приятел, който има цех за отпадъчни метали; от време на време му пристига и по някоя стара кола и те вадят годните материали от нея, преди да я изхвърлят за претопяване. Така пътуването ми до Бризбън и обратно излезе много по-евтината алтернатива, отколкото да тичам в магазина за цяло кило боя, което пък да се чудя после как да съхранявам напред в годините. Сега в събота ще ходим на гости до Бранко и Ваня – може пак да мина покрай моя човек за малко боица, че да ликвидирам и тази толкова омразна и противна бояджийска дейност (чудя се само едно: кое повече ненавиждам? – шибания комунизъм ли, с всичките му превъплъщения, превратности и метастази или бояджилъка, като негов достоен аналог по омерзителната ми скала за сравнение на гадориите).

След малко ще дойде и строителят, който ще се занимава с навеса на двора – с него имам да проведа някои предварителни консултации, преди да започна надграждането на стената, с което пък да отворя фронт за неговата дейност. Вдигна ли веднъж дувара и той веднага ще пристигне с материалите, за да оформи новия покрив. После вече, по готовата конструкция ще изпушваме дупки и аралъци, така че отдолу да се получи една напълно защитена от дъждовната вода стая, тераса или там каквото наименование му измислим впоследствие. На края ще го и преградя с една плъзгаща врата откъм страната на езерото и ще се образува допълнително помещение, голямо колкото хола вътре в къщата – зимна градина, лятна кухня или както там ще се нарича. В тази част, на една от стените има чешма, а на съседната е изнесен електрически контакт – в такъв случай, на неизвестен по-късен етап в това кьоше може да се развие и някаква малка мивка, нещо като мини-бар или подобно. Навесът ще продължи напред до някъде и после ще завие настрани покрай къщата, под формата на буквата “Г”, само че тази отсечка там ще остане изцяло отворена за проветрение – пак ще има солиден покрив, за да не вали дъжда отгоре, но пък без да се загражда по подобие на вътрешната половина. Всичко това вероятно е малко трудно за обяснение, още повече и да се разбере замисълът на тази нова конструкция, но аз междувременно ще ви изпращам и по някоя снимчица за онагледяване на идеята.

При положение, че тези дни се преместя на стената отвън, зает с надграждането ѝ, подобренията в сега съществуващия гараж временно ще секнат, за да дам приоритетен ход на навеса и покривната конструкция като цяло. После вече ще се занимавам хаотично и безпланово с каквото първо ми попадне пред очите и с чиято дейност най-много ще ми се занимава към дадения момент – а разнообразието от такива довършителни работи е огромно, уверявам ви; просто не ми се мисли кога най-после ще му видя краят – дано до това време да започна и някаква работа, та с чиста съвест да зарежа всичко по средата. Като споменах за работата, та се сетих да се похваля, че моите шефове ми се издължиха с още една част от дължимото – обаче кога ще ми платят останалите борчове и пък дали изобщо ще ги видя в сметката си? – това вече наистина е само Божа работа и въпрос със силно завишена трудност…

Междувременно стана ясно, че нашата малка Меган най-после вече е трайно и окончателно бременна, като в началото на Октомври всички ще очакваме и резултата от това - отроче от мъжки пол, естествено. Те с Нени отдавна бяха казали, че питата е заложена в пещта, обаче чакаха да излязат и последните медицински резултати от тестовете, за да разпърдяват по-спокойно новината наляво и надясно по целия наш болен и грешен свят. За сега всички са добре – работят и са все още здрави. Във връзка с проклетия вирус, ние анулирахме екскурзията си в Япония – сега водим отчаяни преговори онези да ни върнат парите, макар и с глоба от $350 на човек, нещо като неустойка и средства, които да покрият евентуално направените от агенцията масрафи във връзка с това пътуване. Добре, ама те пък искат да ни презаверят билетите за догодина, на който вариант ние изобщо не сме съгласни. До догодина я камилата, я камиларя – фирми ще фалират една през друга, особено тези от туристическия бранш, след като хората масово се отдръпнаха от излишни пътувания напред-назад по света, че и у нас. Искаме да презаверим и самолетните билети за България, евентуално за догодина, обаче там също не се знае какви ще бъдат резултатите – най-вероятно в наш ущърб, след като сега всички са настръхнали и се опасяват за бъдещето си, изправени пред техния собствен фалит, камо ли пък да раздават пари обратно на тоз и на оня; загубите действително потекоха като пълноводен поток – аман вече, но пък и самите ние нищо не сме в състояние да направим, с което да променим катастрофалния ход на настоящите събития. Да сме живи и здрави, пък другото – както, каквото и когато дойде…

04.05.2020 – Улисан в работа, така и не забелязвам как летят дните, че и седмиците даже. Напоследък направих много сериозна настъпателна офанзива в дейностите по онази къща, именно което е и основната причина за продължителното ми мълчание и затишие в писателско отношение. Независимо, че уж бяхме запрени като едър рогат добитък по къщите си заради тази идиотска противовирусна карантина, аз най-активно използвах времето и обстоятелствата за отхвърляне на задачите, заложени в плана. Предполагам някъде по-горе вече съм споменал, че неотдавна влязох във връзка с един човек, който се съгласи да ни скове навеса в задния двор. Така подготовката на неговия обект веднага доби първостепенен приоритет над всички останали (и те все първи, ама този дойде още по-пръв…) и аз хвърлих всичките си сили да му подсигуря поле за действие. За целта на първо място трябваше да надзидам 3 реда тухли върху вече съществуващата преградна стена между нас и съседите, с което се занимавах няколко поредни дни. Стената поначало беше доста висока и работата ми се затрудняваше заради употребата на стълба – колко пъти се катерих по нея и колко пъти слизах обратно на земята вероятно нямат чет, защото за всяко отделно парченце тухла, инструмент или шепа цимент трябваше да ходя до долу. Първият ред го направих с единични тухли, а вторият – с двойни, уж като по-тежки, че да натиснат отгоре и по-солидно. За допълнителна здравина и якост пълних дупките им с циментов разтвор, надявайки се че по този начин ще се получи една по-интегрирана и еднородна връзка по протежение на стената. Дали съм го постигнал, ли? – ами ако последната не се срути барабар с целия нов покрив при първия сериозен напор на вятъра, значи майсторлъкът ми трябва да е бил успешен; почти като на уста Колю Фичето. След няколкодневни борби с тези дюлгерски дейности, всичко вече беше готово за пристигането на другия майстор. От там насетне поръчвахме материали, които трябваше да ги докарат с камион поради по-голямата дължина на бичметата. Освен тези дъски за навеса, поръчахме и нови лакомици, по-широки, които да поемат допълнителната дъждовна вода от покривите на къщата плюс тази, която ще се стича в тях от навесите – в крайна сметка те ще бъдат два, на буквата “Г” с наклон навътре към колибата. В противен случай навесът щеше да дойде много нисък, ако беше наведен да се излива в градината. Тези ламарини пък ги докараха с друг транспорт, понеже бяха заявени и изработени по мярка и съответната клиентска поръчка в съвсем друга фирма – различна от дървения материал. Едната лакомица беше 8.5 м дълга, а другата – 6.5 м; това с никакво разумно и налично превозно средство не можеше да бъде прекарано от фабриката до нас, освен с техен камион с удължена платформа. Някои от дъските също бяха въздлъжки – имаше няколко по 6 м, други пък на 5.40 м, 3.60 м и всякакви подобни разновидности около тези цифри. Аз до 3 м дължина мога да превозвам с колата, независимо дали с моята при вдигнат заден капак или с тази на Даниелчето. Обаче заради по-големите размери се плаща башка за доставката - $88 за дървенията, други $100 за тенекията; ако щеш – носи си ги на гръб, щом не ти изнася…

Таман се бях специализирал в пясъци и цименти, запретнах ръкави да иззиждам нишите между големите канари, които образуват насипа отзад – това остана единственото петно земна маса за разни посеви и селскостопански култури; всичко останало е бетонирано, ако не броим тревната площ пред къщата, чиято ливада периодично трябва да се коси. Тези зидове и дувари ги започнах през седмицата преди нашия Великден. На Разпети Петък не съм правил нищо – в съботата обаче пак бутнах малко, докато Даниела и Ванеса боядисваха яйцата. Вечерта отидохме у Ваня и Бранко – противно на закона, против забраната и другите щуротии от страна на местното щатско ръководство. Вкарахме колата в техния гараж, за да не бие на очи, че в къщата им има чужди хора и моабетът ни приключи незапомнено добре в ранните часове на неделята, дори с частична загуба на паметта във връзка с някои незначителни подробности и действия от вечеринката; известни моменти от Великденския събор на светите апостоли и тяхната Тайна вечеря нещо ми се губят и имам някои бели петна в спомените си от тази наша обществена проява, но пък иначе сабалам глава не ме е боляла – а това индикация, че сме се наливали само с висококачествени напитки…

На другия ден се прибрахме и следобеда дремахме по миндерите в безтегловност и убиване на времето. Строителството ми продължи и през следващата седмица – за сега всичко върви добре, но финалът ще бъде когато положа и каменната облицовка откъм външната страна на дувара. За пълнеж и като строителен материал ползвам старите плочки от двора, които извадих на отделни места, за да се залеят от бетонната плоча, която отливахме непосредствено след Нова година. От там извадих близо 600-700 парчета, които нямаше какво друго да правя, освен да ги закарам на бунището. Само че това трябваше да стане на няколко курса, защото те тежат и нямаше да мога да ги прекарам на един път с колата на Даниела – от едни подобни претоварвания с тухли, преди месеци вече ѝ счупих един от задните носачи, та едвам се отървахме с по-малък масраф за ремонта. Тогава я бях налашкал с 42 бетонни блока (в България те са по-известни с прозвището “коминни тела”), всеки от тях тежък барем 10-15 кила и една от планките на задното окачване не издържа на напъна, та след един завой се прекърши одве като клонче на черешова фиданка. Така реших, че тези плочки ще ги ползвам в зидарията, за да не се разправям с изхвърлянето им, като в същото време пък не мога и камъни да докарам от кариерата, защото нямам ремарке, а и нямам къде да ги съхранявам, след като боядисахме окончателно площадката пред гаражите. Хайде, аз ремарке да речем ще взема от Бранко, ама после тоя товар трябва да го внасям навътре на ръце, защото аз и ръчна количка вече нямам под ръка. Впоследствие, като започна облицовката на крепостта ще трябва да си купя една, че да намъквам камънака от улицата назад към двора. За сега изчаквам обаче, защото всичко ми е наръки пред очите – да очистя боклуците първо, пък тогаз вече ще мисля за докарването на нови количества.

Миналата неделя за първи път от много време насам с Даниела излязохме като нормални човеци – ходихме да се разхождаме по плажа, защото до съвсем скоро и това беше забранено; достъпът към плажната ивица беше временно преустановен - пак заради карантината. Навъртяхме 7-8 км пешеходно разстояние – денят беше все още слънчев и горещ, а водата топла и приятна, сякаш беше лято. На практика то не си е тръгвало, че да отстъпи място на есента – след по-малко от месец ще настъпи зимата, а времето продължава да бъде топло. Единствено от вчера и онзи ден насам, взе да настъпва някакъв леден фронт, който понижи температурите доста драстично и осезателно – с по 10-15 градуса, като сутрин и вечер падат и под нормалните за този период от годината, измерващи се дори в едноцифрени стойности. Някъде даже и сняг бил завалял, чувам ги да разправят, ама това изобщо не е при нас.

След като подготовката за майстора беше вече направена, в четвъртък пристигна и самият той. За да намалим масрафите подир него, аз трябваше да му чиракувам – с цел да не вика свой помагач, ами тази роля да я изиграя аз. В продължение на два дни рязахме дъски и кроихме, сменяхме планове в движение, монтирахме новите лакомици и т.н. С друга странична дейност не съм се занимавал, защото бях плътно зает с човека. Остана само той утре да довърши скелета на конструкцията, а пък покривните ламаринени платна ще ги слагаме на някакъв по-следващ етап. След като той си замине от обекта, аз вече след него ще имам още по-широк фронт за действие, ама първо ми се ще да довърша дуварите – да им остане само облепянето с камъни, което може да стане всякога и не е толкова зор. А зорът фактически настъпи съвсем наскоро, след като Ванеса и Марко решиха да се местят в тая колиба, за да живеят там на семейни начала, вместо да ходят по Бризбън из разни квартири и да плащат грешни пари на някой друг. По моему това беше малко раничко като развитие и неизбежен житейски процес, ама можеш ли нещо да кажеш? – онова нашето диване, като си науми нещо в кратуната и дорде не го постигне, хич биля не мирясва. Та сега, освен всичко друго се разправяме и с някакво съвсем елементарно обзавеждане на жилището, че да пуснем живота и там да тече, па да се излива като Пирински поток през Април, когато се топят снеговете.

На всичкото това отгоре, утре пък ще ходя и на едно интервю за работа – аз преди няколко месеца бях при тези хора и те тогава не ми одобриха кандидатурата. Впоследствие пак кандидатствах и те отново ме повикаха на интервю. Тогава им напомних, че вече съм бил там и че мога да започна незабавно, стига те да пожелаят. Припомних им също, че съм преминал дори и тестът, на който те подлагат всеки техен кандидат. След този наш разговор обаче те се извиниха възпитано, че е станало недоразумение и някаква грешка, отменяйки ми по този деликатен начин интервюто. Понеже съм нахален като дървеница и малко им имам зъб специално на тези делегати, като прочетох преди няколко дни, че същите за трети път се обявили вакантната си длъжност, то аз за пореден път кандидатствах на общо основание, без да им споменавам кой съм и какъв съм (че те кьорави ли са да видят от документите ми, дето става въпрос за едно и също лице?!…). Разбрахме се да се видим и да разговаряме за работата, но те само като ме зърнат и веднага ще се сетят за моята запомняща се персона. Даже смятам да отида на тази среща и дегизиран – както не съм се бръснал от Коледа насам (пардон – за сватбата на Дарина в Сидней се бях лъснал като по журнал, но от тогава нали съм под домашен арест и никъде не ходя, та малко съм се поизоставил и запуснал…); може пък да не ме разпознаят в навалицата.

Като се заговорихме за служебна работа, сетих се и за още един небезинтересен факт. По-миналата седмица ми се обади някакъв далечен мой човек, за когото миналата година правих едни приспособления. Той остана доволен тогава от моите услуги, плати ми акуратно и се договорихме да ме търси пак, ако има някакви подобни проблеми за разрешаване. Само че този път не той самият, ами някакъв негов колега имал нужда от такъв специалист като мен. Даде ми координатите му, аз веднага се свързах с него и съвместната ни дейност започна веднага. Човекът произвежда парапети, прегради и всякакви такива изделия, които монтира по сградите – главно стълбища, междуетажни площадки и т.н. Работата не беше нещо сложно, обаче той от мен очакваше, че аз съм бил в този бранш едва ли не през цялата си кариера и не ми даде никаква възможност да науча някои особености, да се впиша постепенно в неговия бизнес и да го водим двамата. Бързаше напред и препускаше като муле пред майка си, а пък аз така не мога да работя – имах нужда да огледам обстановката и осмисля кое как се прави, защо и т.н. Трябваше да навляза в тази материя, след като само допреди някакви си месеци съм се занимавал с коренно различни теми и сюжети – далеч разминаващи се с неговите елементарни пръчки и решетки. Е, работих му два дни по един проект, ама той не беше доволен от скоростта за постигане на резултатите по заданието от архитектурните планове и в края на краищата разтурихме обединението. И от тогаз съм плътно на дувара – нямам началници, нямам съветници и други наставници. Зидам бавно, табиетлийската и изпипвам всичко до съвършенство – това обаче не навсякъде се цени високо, за разлика от моя шеф, единствен който оценяваше уменията ми и беше много доволен от всичко, създадено с нашите общи усилия. Та, такива работи – напоследък и обяви за работа няма тъй много. Преди да ни удари вируса сякаш се понамирваха повечко, ама сега е настанала голяма суша. Все е бивало чудо и наплив от кандидати за една и съща позиция, ама такова пък не е било – аз редовно получавам разбивка и информация за всяка позиция, за която съм подавал документи. Отсреща поне казват колко такива кратуни като мен са кандидатствали за дадена вакантна длъжност. И докато до преди месец-два бяхме по 40-50 човека, стигайки до над 100-120, напоследък тези количества се завишиха чувствително и онзи ден се натъкнах на числото 197! – толкова бяхме кандидатите за една работа в Бризбън. Обаче когато тази сутрин от същия информационен бюлетин пред очите ми изскочиха поредните цифри, подредени в тоя ред: 379 (брой на кандидатите за някакво друго работно място), това вече ми разби илюзиите и надеждите, че скоро мога да започна каквато и да е работа, различна от настоящата с моите хора. Е, не че те са се засилили нещо, за да ми я подсигурят, но поне у мен остава единствено надеждата, че това пък може и да се случи някога с Божията помощ и воля. Ама кога и дали – това вече никой не знае; а и да знае - не казва…

11.05.2020 – “Моите съболезнования”, да си спомним дружно за крилатата фраза на незабравимият наш чичо Ваньо Малджиев - Бог да го прости. Не се стряскайте обаче! - никой не е умрял (все още...), нито пък някой има подобни намерения. Поводът за този мой, почти детско-юношески спомен е доста различен, макар и в корените си разглежданите случаи да са почти идентични като значение и крайни резултати впоследствие. Беше преди години - преди много, много години, когато аз бях само един невръстен хлапак, вероятно в края на началните отделения или в началото на прогимназиалните ми класове. Баш по това време, ама пък виж това вече не помня: дали Оната или Нушата се беше вече омъжила за Нешо. Те нали и двете са еднакви като две капки вода, та аз така и не се научих как да ги различавам и коя от тях, коя е аджеба в действителност - близначки сър, какво да ги правиш. Та, тогава въпросният чичо Ваньо спомена каква голяма “радост” го е споходила чрез женитбата на една от тъй скъпите му дъщери, който пък в същото време беше на гости у нас и с татко бистреха техните нескончаеми служебни дела във връзка с просперитета и успеха на небезизвестното, добро и старозаветно РП “Промишлена Електроника” (от Развойно Предприятия, в случай че някой тук се чуди от къде идва съкращението). Аз само ги слушах, мълчах и подсмърчах отстрани покрай тях, че това занимание ми беше далеч по-интересно, отколкото да си лягам преждевременно с книгата в ръка или пък не дай Боже с учебника по история – това тогава беше истинска катастрофа за иначе бодрият ми, момчешки дух. И разбира се, строгата ми майчица въобще не забрави да ме подсети, че наред с техните поздравления и аз е трябвало по някакъв начин да изразя добронамерените си чувства във връзка със сватбения повод на новобрачните и щастливия завършек на тяхната голяма любов. Добре де, ама аз тогава бях доста смотан и не чак толкоз много словоохотлив, та само отвърнах, че също се радвам по свой собствен начин наравно с всички останали, само дето не знам какво се казва при такива тържествени случаи. В този именно момент чичо Ваньо ми подсказа, че “Моите съболезнования” като израз на съчувствие и съпричастие към засегнатите от съдбоносното поражение, би свършил добра работа, вместо всякакви други лъскави, лаконични и често лицемерни по принцип благопожелания. Запомнил съм това доста добре, макар тогава всички в къщи дружно да се смяхме на остроумието, а от този случай минаха и баят години - барем 45, ако не и повече. Защо обаче ви разказвам всичко това? - ами защото и на мен сега някой трябва да ми поднесе скръбните си слова, само че нито има кой, нито пък е дошло чак и времето за това, макар че основата вече е положена, а пилонът твърдо забит в земята, като за знаме на пионерски лагер. От снощи насам, нашата малка само допреди няколко дни Ванеса се изнесе с Марко в новата къща и заживяха заедно в мир и сговор като гургулици под покрива на селска плевня или на сайвант. Три поредни дни мием прозорци, бършем дъски и лъскаме фаянс, наред с подредбата на перденца, ковьорчета, щори, завеси, дивани, шкафове и друга покъщнина. На бърза ръка малките намериха няколко първоначални мебела, купиха си нова холова гарнитура (един ъглов диван), телевизор и разни ежедневни домашни потреби, с което поставиха началото на съвместния си живот. Те отдавна се гласяха за подобна акция, но мислеха да отиват в Бризбън. Впоследствие обаче им се промениха плановете и се нанесоха в онази колиба, работата по която от моя страна ще продължи със същата интензивност, независимо от новите ѝ “обитатели”. За сега сме пуснали живота при по-елементарните му и малко ограничени условия, а пък доизкусуряванията ще се правят напред във времето и в движение…

Няколко дни Марко живя у дома - учиха и работеха заедно с Ванеса, но това до голяма степен затормозяваше пространството и обстановката около нас беше по-скоро бойна и полева, отколкото домашна. Това “бича го”, онова “не бича го” - такова ям, онова не го ям; слагай-вдигай софри, вечери, готвене, закуски и т.н. Добре, че аз през дните си намирах работа по градежа на дувара и много-много не съм се свъртал из къщи. Истинската офанзива обаче започна в петък, когато и Даниела излезе в платен отпуск - нали по това време трябваше да сме в Япония, ама мълвата около тоя вирус обърка всичките ни планове. Децата си купиха една маса, после 6 стола, които аз сглобявах почти цял ден. После дойдоха и частите на дивана - легло купиха от техен приятел, който пък им подари перална машина и хладилник. Докато измием всичко, да си отиде по местата - трудодните ни бяха по 12 часа дълги. Ванеса спазари един много хубав шкаф, обаче беше много голям и тежък, та не можеше да се прекара с нищо друго, освен с ремарке. След като слагах релси по прозорците до късно вечерта в събота, в неделната утрин се подпътих към Бризбън да взема ремаркето от Бранко; естествено извън закона, защото на повече от 50 км от местоживеенето за сега не ни пускат да мърдаме, а те са барем на 70-80 от нас. Първо трябваше да отида до тях да взема ключа, после пък Наталия ме заведе и до ремаркето, което беше на гараж в тяхната къща. Закачих го успешно, обаче Даниелината кола няма букса за светлините на ремаркето – ето ни отново попаднали под ударите на закона и далеч не по правилата, с други думи. Прибрах се без сътресения и излишни глоби - следобеда с Марко ходихме да натоварим секцията, а хората, които я продаваха живееха на съседната улица до Янкови - 30 км от дома и още толкова на връщане. Докарахме стоката и я нанесохме в хола, а за да си уплътня работния ден продължих със завинтването на проклетите куки за пердета по рамките на прозорците. А работата вътре като че ли извира и продължава да бълва, сякаш нищо не е правено. Даниела се зае да сменя противокомарните мрежи, докато аз монтирах щори и релси за завеси. Та не съболезнования, ами и Господ не можеше да ми помогне в тоя частен, деликатен случай.

Междувременно взех решение, че мога да отида до кариерата за камъни, след като ремаркето на Бранко е на мое разположение до края на седмицата - тази сутрин се понесох пък натам, но онези още на входа ме попариха с вряла вода, като ми казаха, че не пускат вече хората сами да си събират камъчета ръчно, ами фадромата гребва от купчината и каквото ти се падне от кофата, това си отнасяш в къщи - малки, дребни, пясък, чакъл, голямогабаритни отломъци и всякакви други неподходящи елементи за моя каменен градеж. На всичкото отгоре не пускат вътре и по джапанки, ами съгласно условията за безопасност на труда искат клиентите им да са обути поне със затворени обувки - а моите са на 15-20 км от там, у долапа в коридора. Отделно дето товарът трябвало да бъде покрит с някакво платнище, за да не ръси боклук по пътя, а аз за момента нямах в наличност такова, защо всичките ми постелъчни материали се намират в гаража на онази къща. Като за капак на всичко дойде и максималния товар от 500 кг, който онези могат да натоварят - на хора с такива домашни ремаркета не им разрешават по-тежки товари. А като си спомня аз какви чудеса съм примъкнал навремето от там, с моята полуизгнила и почти разпадаща се вече каручка - тонове камънак съм извлякъл от тая кариера. Иначе за тон камъни от моя размер искат грубо $90 - аз плащах по $10-$15 на товар, когато си ги събирах ръчно и избирах един по един; времената Санчо, се менят – голям прогрес, няма що.

Като разбрах, че нищо няма да свърша от набелязаното, понесох се към моите хора, от които купувам чували с премит речен пясък, който използвам в зидарията, смесен разбира се с цимент. Награбих 12 чувала и 3 торби цимент, да ми стигнат за 3 бъркала - а с едно такова голямо бъркало се бъзикам цял ден. Първо размесвам пясъка с цимента на сухо, след което с тая смес пълня една метална кофа, където вече с вода и посредством метална бъркалка, задвижвана от ръчна дрелка, правя заготовката по малко, за да не съхне пък остатъкът от цялото количество. И така, след като измажа 6-7 пълни кофи, прибирам се в къщи за освежителна баня и обилна вечеря - това ми е режима напоследък и доста съм доволен от раздвижването, което правя. Не ми трябват нито упражнения с гири и да разтягам пружини, ни вдигане на щанги, нито пък да тичам подир топката като някой футболен малоумник; обръчи, гирлянди – всичките ми волни съчетания се провеждат вече на дувара…

Миналата седмица (това беше още във вторник) ходих на едно интервю за работа, за което мисля че вече съм споменавал. То мина добре, но все пак до моята кандидатура онези така и не стигнаха. Е, достатъчна ми беше все пак утехата, че от 135-те кандидата, аз съм бил измежду избранниците, но пък изглежда нещо малко не ми е достигнало, за да се увенчая и с успех на края - нищо, ще чакаме следващия тираж...

Неничко напоследък пак пощръкля да си купува мотор, та вчера на път за Бранко, минах покрай неговия търговец да оставя капаро - той си беше вече харесал нещо, искаше само да го огледам и аз. Като си дойде тази седмица, в четвъртък ще отиде с остатъка от парите на ръка да се отъкмят с човека и ще си прибере стоката. Тогава пак ще се видим с него за няколко кратки часа, но той този път ще бърза много и няма да имаме достатъчно време за разни наши лакърдии и разкатавки нагоре-надолу из града.

Е, ако пък и това не ви стига като информация от тази част на света, милички на мама - нека повече от Бога да ви е! Аз успях да предам телеграфно всичко онова, което беше актуално до този момент, към днешната дата и час. След малко отивам да кова картини по стените и да си довърша работата с релсите за пердета. От утре насетне възобновявам градежа на зида, а камъните най-вероятно ще ги набавя от моите доставчици, през които търгувам с пясък, цимент и други инертни материали. Те също имали подобни по големина камънаци, хем ги дават даже и по-евтино. Освен това ще мога да си ги избирам парче по парче, каквито ми харесват и уйдисват на дувара - без да ме карат да си обувам затворени обувки и да покривам товара с чергило. По принцип редът и порядките са хубаво нещо, ама когато придойдат малко множко и в повечко, човек гледа да се придържа към първичните си пещерни инстинкти. Тези дни и този въпрос ще реша - чакам да ми се обадят кога ще доставят камъните, че да им отида на инспекция. Ако ми харесат, направо им поръчвам кубик и половина плюс $35 за доставката със самосвал. Последният ще ги изсипе отпред на поляната, а пък аз после ще ги намъкна навътре с ръчната количка на съседа - няма да се разправям с никакви ремаркета и каменни кариери.

Пожелаваме ви много здраве, дълъг и спокоен живот, а най-вече по-бързо излизане от карантината. Обичаме ви много, целуваме и ви прегръщаме силно, ваши: Дани, Неси, Нени, Меги, малката Айдън, нероденият още Анжело, Марко наший Кралевити и разбира се от мен самият – Ангелчо ваш, ангелогласний... 

сряда, 23 ноември 2022 г.

Писмо No 03 (I-III.2020)

Скъпи и обични родители; мили наши бабо и дядо – приятели, слушатели и всякакви деятели!

18.01.2020 – Ако не броим в числото моето предишно писъмце, което носеше повечето характера и формата на пътепис, отколкото на сърцераздирателна душевна изповед, то настоящото ми пък, което начевам едва днес, може да се счита за първо от най-новото летоброене на започналата преди две недели и половина 2020 година. След като изпразнувахме най-подобаващо празниците в началото на Януари (Богоявление и Йорданов ден), вчера беше ред да почетем паметта и на Св. Антоний Велики, докато днес пък е Атанасов ден. Кога аджеба, е работил тоя велик и толкова отруден народец наш, след като всеки ден са му се струпвали все някакви празници да празнува? – един през друг и от свети по-свети, та да се чуди кой да отпразнува по-изпървом. Човек цяла кочина с прасета трябва да има, за да си посрещне януарските празненства така, както му прилича; това само с едно мършаво свинско вратле, хич биля дори не става.

Макар, че днес е събота, Даниелчето милото ми е на работа първа смяна – че не само днешната, ами ще изкара и една утрешна неделна надница, за да продължи отново следващата седмица с редовните си смени. Такъв ѝ беше графикът и през миналите почивни дни – сега, когато аз отдавна вече се намирам извън строя на трудовите сили, тя от своя страна покрива тила на семейния взвод със своите допълнителни дежурства. Нощес при нас падна един такъв опустошителен дъжд, че сабалам едва намерила брод да изгази локвите, та да отиде на работа, горкинката – 40 минути се въртяла по съседните улици и на края минала по тротоара, както постъпили междувпрочем и всички останали участници в движението по това време на деня. Подобни потопи се изляха онзи ден и в районите на горските пожарища, които бушуваха на много места в страната от няколко месеца насам. Смятам, че с толкова много вода от небето, стихията им вече е овладяна и много от тях постепенно са загасени – до следващия път, когато лумнат на нова сметка, да не дава Господ.

След няколкократно отлагане поради низ от различни причини и обстоятелства, бетонът в онази къща вчера най-после беше положен – моят човек дойде с една солидна бригада мужици и за няколко часа всичко беше свършено. Работата вървеше спорно, обаче под непрекъсната угроза от интензивни валежи, каквито синоптиците предвиждаха да се изсипят през деня. За щастие това се случи едва чак през нощта (по-скоро днес призори), когато циментът отдавна вече се беше втвърдил и никаква вода отгоре не можеше повече да му повлияе пагубно – дори напротив: всички добре образовани и начетени бетонджии горещо препоръчват сегиз-тогиз да се подмокря лицето на плочата и да се освежава с малко влагица, за да може реакцията по вкоравяването на пясъчно-чакъления разтвор да става по-плавно и равномерно, вместо да изсъхне отгоре много бързо под ударите на слънцето и жегата. Добре, че заваля така обилно - в случая по две причини: на първо място спестихме малко от скъпоструващата язовирска вода, вместо с нея да ръся отгоре по цимента и да проливам кубици ценна течност, минаващи и отчетени до капка през шибания водомер. Наред с всичко това, тези още по-шибани бетонджии оставиха след себе си такава неимоверна кочина, дето само с маркуча от чешмата изобщо нямаше да има измиване. Двама души носеха хобота, през който помпата нагнетяваше бетона и практически те го нанасяха по нишите из кофража; един нарочен делегат имаше отвън, който пък следеше за насипването на материала от бетоновоза в гърловината на компресора – първият камион с 5-те си кубика материал не стигна до никъде; след малко дойде втори с още толкова капацитет, който също замина до последното зрънце пясък. Моят майстор имаше и двама негови чираци, които му помагаха, а аз се въртях напосоки покрай тях и гледах да бъда полезен на всеки според нуждите и изискванията, докато онези тримата (първите, които споменах в изложението), съставляваха екипажа на бетонната помпа. Денят от своя страна беше влажен, лепкав и горещ – с всичките си налични предпоставки за настъпващата опустошителна лятна буря. Предните дни също не бяха по-хладни. В един от тях завършихме кофража, който беше оставен наполовина готов още от предишната седмица. Въобще, офанзивата беше толкова голяма, че на мен по едно време взе да ми се вие свят и да ми се приплаква, невярвайки на очите си, че всичко това се случва в реално време; нива, наклони, два отводнителни сифона, допълнителни тръби, колена – тази вода от новата площадка трябваше да я вкараме в основната подземна инсталация, която събира дъжда от покрива и по улуците се стича надолу към езерото. Беше някакъв ад! Обаче с Божията помощ и за слава на Небесата, всичко това се свърши академично и в срок. По обяд си изпратих майсторите с по някоя и друга бира на изпроводяк, а пък аз се залових тъжно и безмълвно да поривам мръсотията подир тях (всъщност, не и чак толкова безмълвно, защото майките и лелите им на всеки един поотделно отнесоха такива тежки клетви, на каквито съм способен само аз и още неколцина сърби оттатък Балкана).

От многото пускане и спиране на външния кран обаче, в един миг чешмата остана незатворена и почна да капе (направо си остана да шурти, по-точно казано) – та след всичко онова, което до този момент мина през ръцете ми, от там насетне пък трябваше да се разправям и с тези проклети уплътнения. Добре, че в работилницата намерих две резервни, та смених първо на едната чешма, която беше много повредена и изобщо не можеше да се затваря. Втората също заяждаше от доста време насам, та сега беше момента да поправя и нея – така или иначе вече бях спрял водата заради тази ремонтна дейност. Първата стана само за един кратък миг, обаче с втората естествено видях голям зор. На първа инстанция, не можах да развия отгоре канелката – вместо нея се развъртя целия кран. Взех го с мен – тичам обратно до работилницата у нас, че да ползвам менгемето. Абе как немá ни едно нещо, до което да се докосна, че да му видя сметката отведнъж! – ако река да бутна едно, цяла серия други подобни тутакси след него се развалят. На края пак всичко стана добре, само че аз останах без сили и без всякакви нерви – ударих ключа на вратата и се прибрах в къщи да почивам (и да псувам вече не можех – гърлото ми пресъхна да кълна, глас не ми остана да вия от куцузлук и проклетия).

Сабалам в най-големия дъжд и потоп се подпътих към къщата гол, само по едни гащи и джапанки, за да видя с очите си какво става със стичащата се на талази вода от небето. С прискърбие забелязах, че стрехите пак се пълнят, макар че този път поражения по паркета и плочките вътре нямаше. На едно място под стряхата има оставен кабел, който един ден ще захрани бъдещо осветително тяло, само че баш до това сега не съм опрял. Обаче за момента последният виси изолиран през дупката и пак добре че беше тя, та през нея да се оттича водата, попаднала вътре, след като лакомиците пак са преливали – хем ги чистих онзи ден, ама и водното количество е толкова голямо, че тръбите на улуците просто не могат да го поемат всичкото – сякаш гледаш преливника на яз. “Христо Смирненски” току над Лютаците (когато е пълен, де)…

В такива и подобни строително-монтажни работи преминаха първите дни на месеца – периодът непосредствено след завръщането ни от Сиднейската сватбена екскурзия. От тук нататък се е отворил широк фронт за действие, защото след като изляхме бетона и стълбите вече се оформиха, по тях нагоре трябва да надзидам нишите покрай големите канари, за да изолирам пръстта вътре и да предотвратя смиването на пясъка надолу. Ще стане нещо като терасата, която се оформи в нашия двор, само че тази ще дойде комай малко по-голяма и доста камънак ще глътне (и съответния циментов разтвор, разбира се). Проблемът тук е, че не мога да доставям инертните материали на едро с камион, защото няма къде да ги складирам отпред, освен на полянката. Площадката пред гаражите съвсем скоро ще бъде покрита със специална двукомпонентна боя на епоксидна основа (като изсъхне напълно след дъжда – най-вероятно през някой ден от идната седмица). По нея вече не може нито да се тъпче, нито да се стоварват камъни, бетони и пясъци, както това спокойно си позволявах да правя пред дома. Пред нас съм избъркал тонове с цимент, минали са кубици с бетон и всякакъв камънак, обаче оттатък това е невъзможно. За целта ще трябва всичко да се прави постепенно, бавно и на етапи, а материалите да се нанасят на ръка или най-много с ръчна количка, каквато също трябва да купя, понеже нямам своя – моите отдавна излязоха от строя, когато се занимавах с нашия двор; след приключването му обаче (това беше още преди години…), всичко изхвърлих на бунището с клетвите, че никога повече няма да се докосна до подобна идиотска дейност – а пък то какво стана на края… По този повод англоговорящите племена имат една приказка: “Never say never”, което в буквален превод звучи нещо като “никога не казвай никога”; демек не се заричай. Но – полека-лека, ще се справя и с това препятствие, както с всички досегашни предизвикателства на съдбата – нека само Господ здраве и живот да дава всинца нам, пък аз хомотът мога и сам да си го намествам по шията.

Добрата новина от вчера е, че един човек ми се обади следобеда с поканата си за първоначално интервю. Разбрахме се в понеделник да се видим и разговаряме – компанията им произвежда изключително само матраци за всякакви размери спални, а аз самият кандидатствах за тази работа съвсем на шега. Преди много, много години при тях съм ходил на подобно интервю за работа, но от тогава хората са си сменили производството и са се разширили до неузнаваемост. Въпросният потенциален работодател каза, че аз и през 2013 съм кандидатствал за подобна дейност, обаче сега положението било коренно различно и дори ме увери, че моята кандидатура била доста подходяща за техните нужди. В други ден ще си изясним позициите – по принцип аз се намирам на такъв етап и в такава ситуация, че който и да ми рече “Заповядай, моето момче при нас да се бъхтиш!” и аз ще го последвам така, както кучето следва стопанина си, докато му подхвърля кокалите за доогризване. Имам очакване за подобна покана и от едно-две други работни места, за чиито позиции също кандидатствах наскоро, но все още нямам потвърждение от никъде. Онзи ден разговаряхме с моя бос и пряк ръководител – уж е много сигурен, че колелото на фирмената им история ще се завърти отново с множество съвсем нови проекти и допълнителни задачи за разработване; въпрос на време и още малко търпение било, ама кога ще е това, и той самият не може да каже. Плод на оставането ни без работа и в резултат от липсата на реални доходи, неговите коли стоят пред тях “на трупчета”, защото не може да им плати данъците и застраховките; наскоро са се преместили със семейството си в по-малка и по-евтина квартира, с цел уж да намалят своите ежедневни масрафи, след като само жена му работи за момента и издържа, запълвайки всичките им гърла в къщи. Операторите даже са го откачили от мобилния му телефон, заради неплатени сметки – въобще, ядат дървото и те завалиите, но пък и нищо повече от това, което вече е направено не може да бъде надскочено. Чакат се подписи, документи, разрешения и т.н. – в условията на днешната стагнация в световен мащаб, това е един безкрайно дълъг и ужасяващо мъчителен процес. Ще имаме ли достатъчно сили обаче, та барем в залеза на сегашния си живот да преодолеем трудностите или така ще се влачим като черва до самият му край? – в това е тук загадката, а отговор за нея няма и продължава все така да няма…

И докато изписвах горните си редове в минорните им гами и тъмни краски, пристигна едно изненадващо съобщение от другия ми шеф, който пък движи сценария по финансите, договорите с клиентите и останалата административна дейност, докато ние с моя бос се занимаваме конкретно с техническата част по конструкторската документация и изпълнението ѝ в заводски условия. Човекът много бодро и жизнерадостно ме осветли по всички неясноти около нашата съвместна работа, с надеждата, че съвсем скоро ще ми изплатят дължимото и ще възстановят моята досегашна длъжност и сравнително престижен пост в компанията. Изреди ми няколко потенциални проекта, които ще генерират достатъчно средства да продължим развойната си дейност – á дано (понеже не смея да добавя традиционното “ама надали”…). Писах им незабавно обратно, в знак на признателен отговор от мое име, че още довечера ще пия за просперитета на фирмата, а пък утре цяла заран ще се моля пред олтара в черква за хатър и осъществяване на повсеместния ни успех… Само че независимо от всичките светли искри на надежди, които проблясват в мрака и тутакси изчезват като светулки в селска нива, аз ще продължа най-упорито да търся и друга работа, пък което дойде по-рано – то ще е на края…

Междувременно, докато понапредна времето през деня, започнаха да се появяват тревожни информации за наводнения, причинени от среднощния валеж, продължил интензивно чак до сутринта. Поради огромни завирявания е била откъсната главната магистрала, свързваща наше село Gold Coast на север със столицата Бризбън и на юг със Сидней; при това точно там, където ние обикновено излизаме от нея, за да продължим надолу към дома. Пътят е бил затворен за движение на всякакви превозни средства и в двете посоки; около нас обаче такива чудовищни гьолове и тресавища изобщо няма – вероятно заради това не съм и разбрал къде какво става по нашия край. Дори Неничко напред ми се обади да пита как сме, след като вече беше чул за потопа – а пък аз научих от него за бедствието. Ванеса от 09:00 насетне също се движи с колата си по пътищата из района, но напред ме увери, че през местата от където е минавала не е имало никакви вирове. По принцип тези “езера” стават в по-ниските части на града и се пълнят много бързо от стичащите се надолу вади. Макар да се намираме в непосредствена близост до езеро, изглежда специално нашето място на квартала е повдигнато, защото чак такива блата и тресавища не са ставали никога. Сутринта улиците действително че бяха пълни с вода, но тя бързо се изтичаше в страничните шахти и тук подобни проблеми не сме имали. Довечера ще следя новините – опасявам се обаче, че доста народ не е имал нашия късмет, след като гледах разни кратки видео клипчета и снимки от поражението. Имаше коли до покрива си под вода, други само до половината и така зарязани – ако не изгорим случайно в пожарищата, ще се издавим из гьоловете комай…

26.01.2020 – Денят на Австралия - ранен неделен следобед. Бързам да свържа събитията от изтеклите няколко дни и да ги вкарам в улея на следващите. Онзи ден разказът ми стигна до предстоящото интервю, на което трябваше да се явя в завода за производство на кревати (на матраците им, малко по-точно). Същият ден (понеделник) беше определен за боядисването на площадката пред гаражите, но поради пресните валежи от дъжд, мероприятието ни бе отложено за по-сухи времена. Аз заминах към Бризбън за срещата си с хората, която по моему мина много добре и успешно. Смятам, че оставих у тях впечатлението на подходящ кандидат, но изборът им ще отнеме доста време, след като онези искат да назначат най-идеалният възможен човек измежду всички останали мераклии като мен, борещи се за въпросното работно място. Междувременно, на връщане към нас щях да се срещам и с едни други делегати, към чиято производствена дейност аз лично имах значително по-силни предпочитания. За тази работа аз бях кандидатствал много отдавна, още преди Коледа, обаче те чак сега решиха да ме видят кой съм и какъв съм. Срещата ни обаче не можа да се осъществи същия ден, независимо че компанията им се намира на 15-20 минути път с кола от нас. Разбрахме се това да стане на следващия ден, а пък боядисването на площадката се разсрочи чак за сряда. Този график на мен ми прилягаше идеално спрямо дейностите, с които трябваше да се занимавам преди това – включително известни подготвителни и строителни мероприятия, непосредствено предшестващи нанасянето на покритието по бетонната площ.

Във вторник по обяд излязох от нас и преди интервюто минах през гръцкия дюкян да накупя някои традиционни хранителни провизии. Срещата ми се състоя в кафенето на един луксозен хотел, където се видях с представители на въпросната компания. Единият от тях беше главният директор на обединението им (Ахмед, вероятно турчин или някакъв мургав арабин – изключително начетен и приятен човек, с доста научни титли и звания по техническите дисциплини; от Саудитска Арабия, както научих малко по-късно), а подгласниците му бяха съответно доктор по термодинамика и доктор по енергетика (сравнително по-млади момчета – единият китаец или кореец, докато другият беше малко по-тъмен на външен вид, но пак някакъв чужденец от азиатски произход). За близо единият час на разговор с тези хора успяхме да стигнем чак до индукторите на закалочните машини – рожби на РП “Промишлена електроника” – Габрово, минавайки през установките за ултразвук, та чак до тиристорните преобразуватели. В хода на разговора се развявахме по света и по съответните му производствени мощности, но за съжаление те в мен не намериха специалистът, точно какъвто им трябваше за тяхната конкретна дейност. Те имаха нужда от някой, който се е занимавал с анализи на структурните елементи, с компютърно симулиране на динамични потоци от въздух, вода или други течности и влиянието на съпротивителните сили, вследствие на тези течения, докато моите познания се простираха на далеч по-ниско конструктивно ниво, намиращи се предимно в зоната на статичния режим (горките – та те дори и не предполагаха, че кандидатът им насреща е късан на изпитите си едновременно по Топлотехника, по Хидравлика и пневматика, Термодинамика и какви ли не още други подобни, противни до степен на стомашно-чревно гадене академични предмети, които той, кандидатът демек, ненавиждаше от дъното на душата си и ги сравняваше единствено с науки, като История на БКП, Марксистко-ленинската философия, Политикономия на социализма, воглаве с т.нар. им Научен комунизъм – пфу, нека бъдат проклети навеки и до гроб!…). Независимо от всички обстоятелства обаче и факта, че аз не бях най-подходящият човек за тях в направлението им, те ме увериха, че наред с другата си изследователска дейност имат и такава, където моят опит би бил по-полезен и актуален, осигурявайки ми една средна заетост от около 20-25 часа седмично. Аз и на този вариант съм безкрайно съгласен и бих бил много щастлив от една подобна развръзка, но все още нямам потвърждение от никой, предвид празничните дни по случай Денят на Австралия – фактически официалният неприсъствен ден ще бъде утре (понеделник), така че каквото и да е евентуалното развитие след тази моя среща, то ще се очаква да се случи едва от вторник насетне. Ще чакаме, ще се надяваме, ще видим – за кой ли път пореден вече…

В сряда сутринта вече дойдоха и другите бригадири – те пък бяха отговорници по боядисването на бетонната площадка пред гаражите. Плескаха, мазаха, пръскаха боя до Бога, но докъм ранния следобед втасаха с всичко. Стана прекрасно, оградихме мястото с лента против любопитни пешеходци, защото покритието трябваше да съхне в продължени на дни – независимо, че най-горният му запечатващ слой още до вечерта беше вече позаветрял, надолу в сърцевината покритието остана меко и трябваше да се пази, преди да почне да се гази и тъпче с крака или пък да се търкалят гуми от коли по него.

В четвъртък нанесох окончателното лаково покритие върху блокчетата от оградката на пътеката, водеща към страничната алея и задния двор. Подготвих една малка курна баш до чешмата на стената, където освен нея ще развия и един външен душ за бързо обливане с хладка вода след излизане от езерото или за общо освежаване по време на зной. Вечерта Даниелчето одобри проекта (макар и с особено мнение, след няколко питиета…), а аз още на другия ден иззидах тухлите, докато не си е променила решението. Сега съм в процес на издирване и събиране оттук-оттам на разните водопроводни материали и фитинги за осъществяване на инсталацията, а пък гърба на тази отворена за света “душ-кабина” ще бъде облицована с плочки. Между другото, тази по моему брилянтна идея я взаимствах от братята гърци, при ланшното ни посещение на техните приморски територии, покрай гостуването ни при Еми и Христо. Там за пръв път видях, как пред всеки вход на жилищните сгради хората са си направили такива душове, за да могат да се изплакнат от солената вода на морето и да смият пясъка от краката си, вместо да го нанасят нагоре по стълбите и в стаите си, прибирайки се от плаж – това ми се стори много “умно” и още тогава реших да го въведа и в нашите конкретни домашни условия. До тук, отлично – даже много добре, както казваше фатмакът в казармата. Обаче само изброеното до този момент съставлява верига от няколкодневни дейности, за които не бях и помислял даже до сега; всичките тези възторжени идеи възникнаха в ума ми най-спонтанно в хода на строителните операции и се явиха едно разширение и допълнение на проекта, който и без друго вече изобилства прекомерно от всякакви други, подобни бляскави и авангардни, лично мои налудничави приумици. Нито разширението на бетона пред къщата ми беше в плановете, нито боядисването му, ни блокчета и други плочници, башка пък капиталовложението, което направихме подир цялостното бетониране на задния двор и стъпалата към езерото, за което само си мечтаех, че можеше да стане някой финансово по-благоразположен ден. Обаче резултатите са налице, фактите са си факти и подобренията вече ще следват занапред. Единствен проблем за сега остават непоносимата жега и влага, които са ни затиснали, наред с рояците комари, които кацат навред и хапят безобразно наред – последните фактори малко забавят шеметния ход на строителната ми дейност, но аз инак съм жилаво копеле; ще се справя и с тези несгоди – в края на краищата, в суровите условия на “родната” казарма също не ми беше кой знае колко по-лесно, ако се обърна назад и погледна с някакви си 40 години в миналото, както аз често обичам да правя единствено за сравнение и някакъв житейски анализ…

По проект бъдещата курна, подобно на всички бани по света също имаше нужда от някаква отводнителна тръба. Намерих едно парче, залепих на единия ѝ край нарочно коляно, че да обърна отвора да стърчи нагоре, а другият край на тръбичката вкарах в канализацията на бетонната алея – там бетонджиите направиха две по-ниски точки, а сифоните ги вързахме към общата отводнителна инсталация на покрива и лакомиците за дъждовната вода. За целта прорязах и изкъртих канал в готовия бетон, за да вкарам тръбата в него, оставяйки я наравно с останалата повърхнина. После плочките отгоре ще замаскират всичко и ще скрият допълнителните елементи след моята брутална намеса – сега е малко грозно, че личи какво съм правил, ама пък в един далечен ден със сигурност ще стане и хубаво…

Вчера се събрахме с една банда приятели и излязохме на пикник. През деня ходихме в един парк, току до надвечер, ама после почти всички се преместихме у нас на двора, за да доядем и допием хранително-питейните остатъци - веселихме се до късно през нощта. Дарина остана да спи у нас - климатикът работи цяла нощ, че пак беше доста жега. Напред забелязахме, че нещо почна да капе от него, което недвусмислено и тревожно ми говори за запушване на маркуча, който отвежда кондензната вода. Краят му е вързан с канелката на бурето, от която уж също се изтичаше някакво количество течност, ама то може и да не е било цялото. Ако отворът обаче някъде по трасето се е стеснил от наслоени с годините боклуци, ремонтът ще повлече след себе си такъв катастрофален батак, за който сега просто не ми се мисли, че получавам мигновен гърч от пристъп на уртикария. Този маркуч е вкопан в стената – ако трябва да се продухва или чисти, акълът ми не стига как ще се осъществи тая процедура, без да се разкърти гипсовата стена; че замазвай подир дупки, че бояджии и т.н. Но - да спрем сега с мрачните прогнози, защото не искам да мисля за следващия удар, който ще ми бъде нанесен току под кръста; например: плъзгащата врата на хола към двора започна да заяжда – вероятно иска нови ролки за релсата, но това е възможно най-белият ми кахър. След малко ще прескоча до железарския магазин за един комплект, които като ги сменя ще гарантирам други 30 години експлоатация на вратата – пък подир след мен, да си слагат и златни търкалета ако щат…

04.02.2020 – Седмица и нещо по-късно, днес правя отчета на изминалите дни, които освен с непоносимата си жега, едва ли ще има с какво друго да се запомнят. Миналата неделя, баш когато беше празникът на Австралия, не сме се занимавали с нищо съществено. Следобеда ходих до железарския магазин да купя две нови колеленца за плъзгащата врата към задния двор. Смяната им стана почти мигновено, а успехът от това – нечуван и невиждан до сега (всичко уйдиса изедин път и от веднъж, можете ли да си го представите? – а това вече най-много ме озадачи, понеже не съм свикнал на такива успешни резултати; обикновено с едно нещо се паентя по няколко пъти, докато най-накрая се получи заложеното в плана). Друг сериозен проблем, който беше увиснал над главата ми като Дамоклев меч, беше запушеният отводнителен маркуч, който отвежда кондензната вода от климатика извън стаята. Като поразчовърках обаче канелката на бурето с една клечка, от него изпопадаха сума боклуци: мравки мъкнали навътре разни семки и складирвали всякакви запаси за зимата; после пък осите си правили гнезда с калта, която мравите не бяха ползвали до край. Въобще, цялата канелка беше плътно набита с материали от неясно естество, но пък така хубаво ѝ беше запушен отвора, че от там и капка вода не можеше да изтече. И естествено, с по-интензивната употреба на климатичната инсталация, предвид нечовешките горещини напоследък, маркучът назад постепенно се беше запълвал с течност, дорде последнта не прокапа от горния си край. Ама като отпуших дупката и всичко се оправи – пак по лесния начин, че можеше да бъде и къде по-зле, с разкъртване на стената и плачевните последствия след това, покрай изкърпването на пробойните…

Понеделник беше общонационален почивен ден заради празника, който тази година се падна в неделя. Магазинът за фаянс беше затворен, но пък във вторник бях първият им клиент за новата седмица. Купих 4 м² плочки от леска (подобни имаме у нас в механата и по пътеката пред къщата – слагал съм ги още навремето, когато ги купувах по $10 квадратния метър; е – сега същите бяха вече $20, ама нали баш в това уж се състоял прогреса…). Момчето ми даде аванта и няколко допълнителни парчета с малко поокършени краища, но пък такива екземпляри са чудни за разни бамбашка кройки и ъглови чупки, вместо на тези по-засукани места да се ягмосва цялата плочка. Натоварих стоката в колата и се прибрах у нас – още същия ден започнах да разкроявам и да наешвам изрезките, с които първо трябваше да облека праговете (курната, демек). Падна голямо рязане и свистене с машинката – башка пепел и шум се вдигна до Бога, че и отвъд небесата стигна чак. Обаче аз като се заинатя и всичкото го свършвам на един дъх – зор почвам, ама пък инак нямам спирка (така съм с ядене, пиене, с еб… - хоп, пардон: малко се поизтирих като куцо пиле на лайно, но принципно съм си такъв – и то без да се хваля, де).

На другия ден първо ходих да набавя материалите – една торба с лепило за плочите, друга разфасовка взех за фугите, алуминиеви лайстни за горните ръбове и разни такива работи. Прибрах се и започнах облепянето – цял Божи ден се въртях само с тази облицовка, но до вечерта въпросният подобект беше готов. А пък жега и зной отвън, майката си трака! – незапомнен климат от години. Аз там връзвам чадъра да ми прави малко сянка, но иначе сегиз-тогиз се поливам с вода от маркуча – мокра фланелка, мокри гащи (честно казано, аз в тях си и пикая, като ме понапъне бъбречният зор, уж за по-лесно – защото едно влизане вътре в къщата е съпроводено с основно миене на ръце и крака, понеже по мен отвред се стича цимент при подобни трудови дейности; няма кой обаче да се разправя с такава хигиена – изпускам си напрежението директно в гащите, които и без друго през повечето от времето са доволно мокри). Това беше в сряда – мирясах, макар и само с част от работата.

Неничко междувременно ми се беше обадил в четвъртък да вървим на плаж. Той неотдавна си купи една дъска (сърф), та искаше да тренира как да я кара. Сутринта дойде с колата да ме вземе от дома и заминахме надолу по брега, където има един много тих и хубав залив с разкошен плаж. Вълните там са по-слаби и бяха подходящи за неговите тренировъчни упражнения, но наред с тях направихме голямо къпане. Денят пак беше горещ и слънчев – само за море: ама не да лежиш на пясъка в жегата и да се печеш по 15 минути ту на гръб, ту по корем, ту пък на едната страна и после на другата с вдигнати ръце, за да се опечеш и под мишниците, ами да си все вътре във водата, че там по-малко се усеща зноят. Като се налудувахме в морето, качихме се пак на колата и отидохме за малко на хладинка в балкана. Там на едно място по течението на реката има няколко много големи вира, със скали отстрани, камъни и т.н. – обстановката е досущ като на Лъгът. Намърдахме се и ние барабар със селските дечурлига в прохладните и свежи речни води, за да смием солта по нас и пясъка от плажа. След още малко игра и пляскане поехме обратния път към нас. Неничко ме остави в къщи, а той от там веднага продължи по пътя да се прибира у тях.

Възобнових моята следваща строителна офанзива веднага на другия ден – вече петък. За деня беше определено да покрия пода на курната и да облепя назад стената на къщата точно в този отрязък между первазите на двата прозореца (малката стая и банята). Именно на това малко парче облицовка ще закрепя и душа – днес вече преминавам на водопроводната му инсталация и връзката с крановете, но за сега само се потривам и се занимавам с всичко друго, но не и с предстоящото, понеже не ми е твърде ясно как точно ще се осъществи целия тоз мой, толкова авангарден и налудничав, почти академичен замисъл (геният на техническата ми мисъл, демек). Добрият стар Рон ако беше жив, несъмнено щеше да помогне или да ми даде поне някакъв акъл как да стане кондиката, докато в този случай аз сам трябва да го измислям и да прилагам свободното си творчество, изявявайки се като знатен гиризчия. Всъщност, аз вече съм решил въпроса с фитингите, които купих онзи ден – остава само да направя надеждно водните им съединения и връзките, за да не текат; а именно в това се състои и най-големият ми проблем, но него ще го решавам в хода на работата. Та, така – от плочка на плочка и от кройка на кройка, измазах всичко и започна голямото и страшно миене на зацапаното. След като приключих и с това, надвечер затворих дюкяна и се прибрах.

За събота ми остана само да фугирам аралъците между плочите, които варираха между 5-10 мм на едни места до 15-20 мм на други. Тези неравности дойдоха от различните размери на леската – уж бяха стандартни 205 мм x 305 мм, обаче и в самите тях имаше доста широк диапазон от толеранс, вариращ от половин до цял пръст, след като парчетата са дялани на ръка и кой знае как правени по най-примитивния начин, а не на машина; въз основа на този техен първобитен способ на производство (кой знае къде из джунглите на Индонезия или наоколо из района), размерите им играят както в едната посока, така и в другата – хем на ширина, че пък и на дължина. Така обаче, с различните по размер фуги, аз успях да нагодя шарките и в крайна сметка всичко стана задоволително добре (е, ако го гледа Желязко с професионалните си очи на ОТКК, може и да ми намери известни кусури в майсторлъка, ама пък аз не го правя за изложението на Пловдивския панаир; като за нас бива – за без пари, толкоз). С това проклето фугиране също се разправях почти през целия ден, като си мислех, че ще го свърша само за час-два. Доста време се увъртях с измиването на плочите, защото по време на този процес всичко се оплесква до неузнаваемост. Циментът много бързо се втвърдява - трябва да се мие веднага и интензивно с една гъба от дунапрен, защото в противен случай няма откъсване, ако рече да засъхне по повърхността им. Чак в късния следобед втасах с всичко – прибрах инструментите, смих наоколо батака и пуснах кепенците.

Него ден Даниела ходи на някакъв концерт само по женски, заедно с останалите булки от компанията. Мариана дойде да я вземе от нас, а пък ние с мъжа ѝ разстлахме месалите на двора и докато ги чакахме да си дойдат по някое време късно вечерта, двамата се забавлявахме много приятно с наши, чисто мъжки приказки, придружени естествено с доволно хапване и порядъчно сръбване – главно на мастика.

В неделя пък, като нивга с Дани се подпътихме да вървим на плаж. Времето продължаваше да бъде все така горещо и знойно, а ние намерихме малко прохлада под едни сенки, където изкарахме почти целия ден – прибрахме се чак привечер. Ванеса през тези дни имаше да учи и се въртя из библиотеката на Университета, ама пък поне тя беше на хладно там. Вчерашният понеделник трасира началото на новата седмица – аз имах малко организационна работа, излизания тук и там, месо за мелене купувах и т.н.; работа не съм свършил и за 5 пари дори, ако не се смята ремонта на един прозорец от стаята на Неси. Той също имаше нужда от смяна на ролките, по които се търкаля в алуминиевата рамка. С него вече се увъртях ужасно много, понеже нещо не пасваше на новите колелца, които също купих от железарията. Ама с малко нагаждане и поизпиляване на ръбовете успяхме да го монтираме обратно. Стаята стоя така без джам 2-3 дни, че беше горещо – обаче нощес на нова сметка се изви поредната за сезона буря, придружена с обилен валеж и добре че я затворихме, защото иначе подът ѝ щеше да подгизне, както вятърът набиваше дъжда по прозорците. Днес е значително по-хладно, облачно е и наоколо продължават да се надуват разни свирепи ветрове, които свирят като фанфарен оркестър през всичките възможни дупки на черчеветата по колибата. Аз след малко отивам в работилницата да правя водните връзки – да подготвя поне всичко, а да ми остане само да свържа заготовките на място, след като спра водата от главния кран.

Миналата седмица стана ясно, че моят шеф най-после е подписал договора с папуасите за доставка на съоръженията ни в Нова Гвинея, които се подготвят вече от месеци насам. До 20 Декември (да, миналогодишният…) уж последните трябваше да са пристигнали в крайната си точка, а те към момента може и да не са още поръчани даже. Всичко се разточва неимоверно много и застрашително дълго; паралелно с това аз продължавам да не намирам никаква друга работа – постоянно изпращам разни молби тук и там, обаче за сега нямам абсолютно никакъв успех (ако не броим откъслечните и случайни обаждания на някой и друг агентин, които само си чешат езиците с мен, а в същото време нищо не ми предлагат като решение и вариант за поминък). Аз от своя страна също разлайвам кучетата по разните фирми и компании, където бих бил техен потенциален служител, но за сега никой няма нужда от нищо и от никой (а вероятно само от мен – за другите не мога да давам предположенията си). По-важното и вероятно най-главното от всичко е, че всички ние сме живи и здрави, а децата се развиват добре, всяко поело по своя собствен път, преследвайки целите и мераците си. Рано или късно все нещо ще се оттули и при мен, само дето никой не знае още кога точно ще стане това (и дали пък изобщо някога ще се случи, защото аз лично почнах вече да се съмнявам в тази така желателна и толкова положителна алтернатива)...

22.02.2020 – Времето отново ни застъпи с тежкия си табан и само дорде изврякаме изпод теговното бреме на обстоятелствата около нас, ей ги нá – хвръкнаха сякаш завчас близо 20-те дни от последната ми среща с мастилото и белите листи на тетрадката. През този период от време, наоколо се случиха доста разнородни събития от най-различен характер, но пък нямащи никакви сериозни последствия пряко или косвено върху нас самите. Макар и не чак толкова интересни по своя сюжет, аз тук просто ще ги добавя само като една неразделна част от житейската ми история – все едно са някакви жалони, които някога, много преди днешната дата някой е трасирал трънливия път, който щем не щем трябва да извървим безропотно и без да се отклоняваме от маркировката му.

Двете основни мои занимания и задължения през последните няколко дни (двадесетина, както вече с известна доза огорчение подчертах малко по-горе…) се свеждаха единствено до търсенето на работа чрез поголовно подаване на молби за вакантни длъжности и разбира се, побутване оттук-оттам по някоя незначителна строителна дейност из дебрите и лабиринтите на другата къща. Макар, че за една работна позиция кандидатстваме по около 80-90 души на камара, аз продължавам самоотвержено да поддържам интереса и формата си почти към всяка позиция, касаеща моята специалност и квалификация, добити назад във времето и годините. В продължение на ден-два се разправях със закрепването на разни подвижни душове (т.нар., “душ-телефон”…) и закачалки за пешкири в голямата баня. Плочките, които наслагахме навред из мокрите помещения са керамични, а твърдостта им граничи с тази на мрамора, гранита и стъклото взети заедно. Докато пробия една най-проста дупка в тях, че да ѝ навра дюбела за винта, бургията (лъжливо прехвалено китайско производство, разумява се…) отпред светва до жълто и върхът ѝ омеква като варен морков за руска салата (да не споменавам нещо по-меко, че ще станем за резил…) – още малко и ще ми се огъне в ръцете. Бормашината се тресе, сякаш е тежка картечница, а воят изпод дулото ѝ се чува не само у съседите, ами и в съседните квартали чак; пот тече от мен и шурти отвред като чешма, поради жегата и напрежението – а такива места бяха не едно или две, ами няколко в различните части по стените на баните. В същото време пък не смеех и да натискам много, защото плочите са крехки и лесно се чупят – а една подобна пукнатина можеше да отвори допълнителна работа за други часове, че и дни напред. Аз имам резервни екземпляри, ама пък нали и това не е решение – та на всичкия ми зор, трябваше да бъда и изключително внимателен с тези манипулации (нещо като да израждам първескиня, та и по-сложно дори).

Така дойде една събота, ама точно две преди днешната. За тогава имахме билети да посетим концерта на Валди Тотев – един от основните изпълнители в група “Щурците” с ръководител Кирил Маричков. В днешно време тези музиканти свирят както поотделно, така и в комбинация с разни други състави – имат много изяви не само в България, но и далеч зад граница: Америка, Канада, Австралия, Нова Зеландия и т.н. Въпросният Валди Тотев на пианото, заедно с жена си, която пък е цигуларка изнесоха пред всички нас един невероятен концерт, с който ни върнаха далеч в миналото на хубавата българска естрадна и популярна музика. За жалост, единствено публиката от наша страна беше малко рехава, но дори и само тези, които присъствахме в ресторанта, успяхме да създадем необходимата обстановка и атмосфера за един подобен музикален форум. Веселбата продължи до късно през нощта, а на другия ден Даниелчето ходи даже и на работа. Ние вечерта отидохме с моята кола, която оставихме на улицата, а по-късно Ванеса дойде отнякъде с Марко, за да ни прибере обратно в къщи с нейната.

Седмицата след тези почивни дни не се открои с нищо особено, освен с няколкото довършителни мероприятия, които проведох по колибата. Когато сменяхме вратите на дървените шкафове в кухнята, дърводелецът ми донесе и няколко парчета фурнир (ивици), които имах намерения да залепя най-отдолу по ръба на дървената рамка. Конструкцията на тези кухненски мебели е такава, че навсякъде върви една дъска с широчина около 150 мм – до този момент тя беше бяла, от същия материал на шкафовете. Обаче аз реших, че ако залепя отгоре ѝ тези черни фурнирни ивички, цялостният вид на мебелировката може да се раздвижи и поразчупи малко по отношение на кухненския интериор, а най-важно и далеч не на последно място – целта на това упражнение в основата си беше да се скрият всички откъртени краища и ръбчета на съществуващите дъсчици, след тяхната 30-годишна експлоатация и многократни подритвания с обувките. Отначало пробвах да лепя с лепило за дърво - т.нар. PVA, под каквото наименование е известно в местната търговска мрежа; или небезизвестното C200, както пък този продукт е известен у нас. Купих от железарията една кутия, обаче понеже имах и разни стари остатъци от същото лепило, рекох да употребя първо тях. Разочарованието ми дойде почти мигновено, след като не успях да залепя нищо с него – отзад основата беше много гладка и лъскава (пластмасовия ламинат на плоскостите) и уж вълшебното PVA не свърши абсолютно никаква работа. Той самият дърводелец още тогава препоръча с какъв материал трябва да се работи, ама аз рекох да се изхитря и да мина с по-малко масраф – другото лепило е от рода на хелметекса, с което кундурджиите пък подлепят съдраните подметки на обувките. Е, то вече е много яко (вечно!...), ама пък и е доста скъпо, опустялото. Една кутия от кило обем струва над $23 – добре че по рафтовете на дюкяна намерих някаква смачкана и безформена при транспорта, та хората ми я харизаха само за $10. След приключване на работата даже ми хартиса известно количество, та част от това лепилце зимъс (през юни и юли…) ще мъкна подире си и в България за наша обща ежедневна употреба на място, докато другата ще се въргаля из кутиите в работилницата и след години определено ще изхвърля, след като изсъхне доволно. Този вид адхезив не може да трае дълго и колкото добре да е затворен в кутията, той на края изфирясва и става негоден за употреба (не е примерно като буркан с лютеница, дето можеш да я ядеш и след 2-3 години чак и пак нищо да ѝ няма на вкуса; или пък компот от праскови – неразривна част от държавния резерв, барабар с русенското варено, имамбаялдъта и разни други неостаряващи и вечно “зелени” хранителни запаси за оцеляване в мирно време). Но пък за момента това лепило ми свърши прекрасна работа, та да не ме е яд за остатъка – дано улови ред и за някои обущарски дейности на татко, като му го занеса армаган…

С тази дейност се бъзиках на 2-3 пъти. Първо трябваше да залепя едните части, които в ъглите се припокриваха. На следващия ден ги скроих по мярка, за да съм сигурен, че им е засъхнало лепилото и няма да ги размърдам, докато ги дялкам с тъпата си чекия (също китайска – че каква ли пък да е и друга?...). След това облепих другите срещуположни и прилежащи парчета – на следващия ден вече тях кроих, докато не получих крайния резултат. Така стигнахме и до петъка, когато с Даниела заминахме на краткотрайна почивка в едно от курортните селища на Sunshine Coast. Тя беше направила резервация в някакъв тамошен хотел, където изкарахме времето до понеделник, когато си тръгнахме обратно за вкъщи.

Сутринта на път закарахме Ванеса на работа в ситито на Бризбън, а ние от там се отбихме до гръцката бакалница за набавянето на някои необходими хранителни продукти. От там вече поехме нагоре по пътя, а пък денят едва се беше позакрепил малко без дъжд. Само допреди ден-два при нас се изваляха сума проливни и продължителни дъждове, та чак езерото преля и пак напълни задните ни дворове до първото стъпало на площадките. През цялото това мочурливо време аз наблюдавах много отблизо оттичането на улуците и този път проблеми от наводняване на стрехите и особено вътре в къщата не сме имали. Мероприятието по почистване на лакомиците явно даде необходимите резултати, но по принцип там трябва да се вземат и допълнителни мерки за отводняване, когато дойде ред точно на това място да се строи допълнителния покрив в двора. Важното е, че за сега положението е овладяно и се надявам повече подобни катастрофални течове да не ни се случват, както стана малко преди Коледа или след Нова година (не помня вече на кой от дъждовете се наводнихме, че напоследък бяха доста).

Думата ми беше, че него ден времето таман се беше пооправило, след като стихията пак отнесе покриви, къщи, пътища и се дадоха разни други материални жертви и стопански загуби. При нас отново беше по-спокойно, но някъде нагоре в северна посока валежите не са били така безобидни. По пътя имахме за цел да посетим няколко бутика (от нашите бедняшки търговски вериги…), от където накупихме добра и евтина стока. Следобеда някъде пристигнахме в хотела и след като се настанихме на бърза ръка, веднага излязохме по разходки. После пък се къпахме в басейна и вечерта седнахме на терасата за поредната ни седянка и скромна трапеза.

В събота също хукнахме по разни алъш-вериш променади и се прибрахме кажи-речи чак за вечеря. В този хотелски комплекс имаше някакъв проблем с Интернета и за няколкото ни дни на престой останахме извън обсега на световните и местни клюки, без никаква връзка с цивилизацията. В неделя сутринта пък пристигнаха Ванеса и Марко, та с тях поминахме деня весело и щастливо. Същият ден той имаше рожден ден и за обяд всички заедно ходихме да ядем купешка храна в едно крайморско кафене. След това имахме волна програма, индивидуална почивка и на края до вечерта се къпахме в басейна. Морето по принцип беше много бурно и мръсно от калните наноси, които реките влачеха по течението си в резултат на падналите в последно време обилни дъждове. Обаче водата в басейна беше кристално чиста, бистра и топла като чай, така че този път плажовете и морският бряг не са ни липсвали особено. Вечерта младежите се върнаха на Gold Coast, а ние останахме в комплекса до понеделник, когато след други поредни разходки окончателно се завърнахме у дома.

Дейността по другата къща започна още от следващия ден – въртях се с разни допълнителни мероприятия, които да дадат възможност на Желязко да завърши неговата част, с окончателното фугиране на фаянса по пода и стените. Междувременно залепихме мивката в пералното помещение и другата в голямата баня. Всички допирни ръбове към плочките трябваше допълнително да се изпълнят със силикон, който да предпазва от проникване на вода и влага зад тях. Бяхме забравили да монтираме един контакт над котлоните в кухнята, та и с него се увъртяхме сума време – отново дупчихме в керамиката, кабели прокарвах, допълнителни връзки правих; клеми, жици и т.н. Вечерта майсторът остана на софра у нас, а на следващия ден пък до обяд се занимавахме с някои наложителни мероприятия в нашите бани. Мивките и ваната трябваше да се освежат с нови водни изолации, та и на тях пуснахме по една нишка силикон. Желязко си замина, а аз веднага се преместих на другата колиба и се занимах с опаянтването на тръбите по новия душ над курната. Трябваше да монтирам няколко скоби по стената, които да подсигурят водната ми инсталация, която до този момент се крепеше единствено на връзките между отделните фитинги. Обаче като почне да се навира маркуча към мундщука на крана и цялата система мърдаше нагоре-надолу – в даден момент някой букчия обезателно щеше да я изкърти, барабар с всичките ми душове, кранове и холендри по нея. Та взех някакви “противоидиотни” мерки, да подсигуря що-годе по-сериозна стабилност на тръбите чрез тези скоби. Това понятие е много популярно в Австралия – особено в инженеринговите среди, където се създава първоначалния дизайн и от там конструкторската му документация. Местните инженери казват, че едно изделие трябва да бъде изпълнено абсолютно “idiot-proof” – т.е., ако някой (идиот, в случая…) рече да си завре пръстите някъде, където не трябва и не му е работата да си пъха гагата, това да е невъзможно с основна цел на безопасност. С други думи: не е достатъчно да сложиш табелка “Не пипай – високо напрежение; опасно за живота” или “Не скачай от влака по време на движение”, ами даже и да понечи някой серсемин да го направи, всичко да бъде така осигурено, че последният да не го удари тока или пък да не се претрепе, ако такъв му е бил първоначалният замисъл. Та и аз отдавна вече работя по този авангарден почин, за да съм сигурен, че утре няма да дойде някой главанак при мен и да зее насреща ми: “Ам’, то са счупи, ве! Значи слабо или калпаво е било направено”. По същия начин стягам електрически контакти, ключове за лампи, вентилатори и всичко, до което ръката на средностатистическият идиот може да достигне и да ми се изсере на метеното, както казваме пък ние, по-образованите и начетените. Подобен е случая със щепсела, захранващ компютри, лаптопи и т.н. – тръгнеш ли да го скубеш на всяко включване или изключване и след няколко такива дърпания, последният ти остава в ръцете; завинаги и неподлежащ на ремонт. Така онзи ден (в четвъртък следобед) приключих окончателно с курната и душа на открито. Остава само да се лакират плочките, обаче днес пак превалява, та ще изчакам по-сухото време за нанасяне на покритието.

В четвъртък сутринта на ранина изпратих една молба за работа; видях, че и още някой ми беше пуснал съобщение с любезната си покана за интервю (по-скоро лицемерна, понеже аз на тяхната студенокръвна любезност нямам вяра…). До половин час агентката ми се обади с предварителни приказки и уговорки, но остана да разговаряме по-подробно на следващия ден – петък (вчера, демек). Междувременно обаче аз организирах интервюто си с другите хора за 09:00, а с нея се разбрахме, че ще мина да я видя през офиса ѝ веднага, щом се освободя след първото интервю. Така и стана – с въпросните хора се замотах около един час и останах доста впечатлен от производството им. Те обаче имаха и други кандидати, та резултатите от тази среща ще се надявам да дойдат чак по средата на идната седмица или дори към края. Другото ми интервю обаче с агентката даде малко по-големи надежди, поне на тоя етап и тя ентусиазирано, недвусмислено подчерта, че аз съм доста подходящ специалист за въпросната работа. Насрочи ми още едно интервю във вторник, на което вече да се срещна със самите работодатели, за да приказваме по-обстойно от какво имат нужда и дали ще мога да се справя със задачата им. Ангажиментът е първоначално за период от 6 месеца, но аз подчертах, че съм свободен само през 4 от тях – нали заминаваме на тур в България, кой ще ти се занимава със служебна работа баш в разгара на летния сезон по Европата? Така или иначе, след ден-два ще стане ясно на къде ще потеглят нещата и дали каруцата ми ще излезе от дълбоката кал, в която е заседнала от месеци насам; близо година скоро ще ѝ струваме вече...

Добрите новини разбира се, не свършват само до тук – вчера дойде и съобщение от моите настоящи шефове, че първата депозитна вноска от поръчителя на инсталацията в Нова Гвинея вече им е преведена и част от нея те ще заделят за изплащане на моя дълг (отначало една малка част, след което на следващото плащане ще ми преведат друга, уж малко по-голяма; за оставащата по-внушителна сума обаче, хич още не е ставало дума, но предполагам с нея ще ми се издължат по към края, когато и те самите предадат окончателно изделието на клиента). Така че всичко принципно се движи, бавно пълзейки напред и нагоре – като някой охлюв, когато с мъка се катери по стеблото на омайна роза и тук-таме запира по бодлите ѝ.

Вчера се върнах от Бризбън и следобеда се залових да подготвя последната стая за покриване с дъски. Циментовия под трябваше да се изчисти идеално от всякакви дребни камъчета и песъчинки; това свърши прахосмукачката. След което пуснах в действие парцала, с който пък и го измих до блясък. Отгоре му постлах основата (2 мм дебела неопренова подложка, която служи за изолация и която поема всякакви по-несъществени кривини и пукнатини на цимента. Отгоре ще наредя и плоскостите, но ми трябва циркуляр за скрояване на парчетата. Такава машина има Бранко (Марианския), която от няколко години насам вече непрекъснато обикаля всички български семейства, които правят подобни ремонти по къщите си. Първо той си я купи за у тях; след като самият си свърши работата в къщи, даде я на Мартин и Дарина. Те пък я предадоха на счетоводителите, от там премина в ръцете на Янко, след което и в моите (първия път, когато редих дюшемето у дома). Сума време тая машина седя в работилницата и събира прахоляка, докато пак не ми потрябва – нали преди година, че и повече даже започнах постилането на другата къща, ама по средата на акцията смених обектите според приоритетите им и не можах да я довърша цялата. Междувременно обаче бачо Гьорги се възползва от циркуляра, та и той да свърши нещо у тях завалията, докато аз повторно ще го взема от тях след интервюто ми във вторник. Кой ще бъде следващият му клиент след мен, все още не е ясно…

Днес е и Задушница – казваме Бог да прости и успокои душите на всички наши починали близки, а ние от своя страна пък ще почетем паметта им довечера чрез една скромна панихида с гости Ваня и Бранко; най-вероятно ще дойдат и Ванеса с Марко, та да се доядат напълно разните мръви и месища, които Даниелчето е нагласила да пече в тавата. Този път менюто ни няма да съдържа традиционните за нашето заведение кебапчета или кюфтета, а аз съм тъй тъжен, та тъжен, понеже такива цели мръвки “не ‘бича го”. Ще се наям вероятно само със салати и баници…

04.03.2020 – Седмица и половина по-късно от датата на последния ми репортаж, днес с няколко думи ще предам оскъдните сведения от тази част на света. Всичко около нас се намира в точката си на замръзване и чака затоплянето след продължителния ледников период, задържал се вече в продължение на месеци. Този отрязък от време, както и напоследък досегашните, също не се открои с някакви забележителни успехи или постижения – нито в личен, нито в семеен, камо ли пък в обществен план. С това свое предварително предупреждение, сега давам ход на поредното си задгранично комюнике.

По-предната събота, когато беше Задушница, вечерта чакахме да ни посетят Ваня и Бранко. Добре ама той нещо бил изстинал, та го втресло и те не посмели да му разнасят и пръскат бацилите наляво и надясно, та се обадиха, че нямало да дойдат. Даниела така или иначе се беше приготвила за гости, но само Марко оцени старанието ѝ в кухнята. Независимо, че бяхме сами, ние почетохме паметта на починалите наши близки, а на другия ден (неделя) ходихме на църква да запалим и по някоя свещ за Бог да прости. Поради непоносимите горещини това лято, което все още продължава да ни гори и мъчи с жегите си, него ден не сме излизали никъде или поне аз не съм запомнил остатъка му с нещо вълнуващо – вероятно само сме стояли под перките на вентилаторите и сме си убивали насила времето.

Миналата седмица започна с големите надежди и мечти, че във вторник ще се срещна с потенциалните си работодатели и едва ли не още в сряда ще започна работа при тях. Добре ама човекът, който трябвало непременно да ме види и да прецени що за стока и екземпляр съм, заминал някъде служебно по отстраняване на ненадейно възникнала авария, та уж в сряда, та не дори в четвъртък и петък, ами едва онзи ден научих от агентката, че интервюто ми се отлага чак за Денят на Св. Патрик – 17 Март, когато по целия свят се чества светият апостол на Ирландия и защитник на нейния славен народ. Това протакане на хá за днес, че пък не – хайде, утре; после не утре, ами в други ден и т.н., малко разстрои ежедневните ми дейности по онази колиба, които си бях наумил да свърша, очаквайки всеки миг да ми се обадят и слухтейки като глух петел да позвъни телефонът. Като видях, че нещата не отиват в желаната от мен посока, в четвъртък вечерта най-после се метнах на колата и отидох да взема от бачо Гьорги циркулярната машина, с която да си скроя дъските на пода в последната стая. Искаше ми се всичкото да стане само с едно ходене до Бризбън и да не троша бензиновите пари на вятъра, ама нали на мен не ми е дадено нещата да се случват отведнъж, та превих и този път гърбина пред повелята на съдбата. В петък вече всичко беше готово, като за събота ми бяха останали само няколко крайни дъсчици в гардероба, които да скроя на място, за да се предаде успешно обекта и отчете пред комисията като готов, с приемо-предавателен Протокол № 16, 19 или какъвто там му беше образеца по стандартите (в случая ГОСТ или БДС, защото за DIN и ISO все още нямаме нужния капацитет и ниво на качество).

За въпросната събота пък се бяхме разбрали да отидем на гости в Бризбън при наш Цецо, който беше тук при младите, за да им наглежда дечурлигата, докато те пък ходиха на сватба в Тасмания. И плановете бяха прекрасни, до момента в който Даниела видя, че е дежурна – както в съботата, така и на следващия неделен ден; все нейните омразни втори смени. Можехме евентуално ние да отидем до тях в петък вечерта, ама аз работих до късно, за мен беше постен ден и т.н. Остана уговорката да се видим в неделя; Цецо щеше да дойде следобеда/надвечер, когато се приберат неговите младежи и го освободят от наряда по дундуркането на дребните. Тъкмо тогава беше и Сирни Заговезни, та хептен добре щяхме да спазим традицията. Аз извъртях една солидна доза кюфтенца за скара, Даниела издърпа една баница и замина на работа. Само че и тази програма се осуети, поради някакви други ангажименти на Цецо. Вечерта аз си накълцах една Великденска салата, па седнах сам с мастиката да посрещам и изпращам кръстници и кумици. Пекох на огъня кюфтета за Ванеса и Марко, които бяха единствените посетители на заведението, след като пак скитаха цял ден на някъде (а казвам пак, защото пък в събота също бяха по разни техни разходки из Sunshine Coast, където Кралевитият имал някаква баскетболна среща с отбора, който той тренира и доста успешно обучава). Малко по-късно, когато и Даниела се прибра от работа, удостоихме празника с по някое питие горница, хапнахме набързо и това беше всичко по отношение на сладките Заговезни и още по-леките им пости.

Седмицата започна с рождения ден на Ванеса, която от онзи ден е без работа и сега всячески се опитва да намери някаква друга, подходяща за нейното правно обучение. Вчера ходи в Бризбън на едно интервю, днес пък ще се явява на друго. Все някъде ще се закачи детето, поне докато тръгнем за България, а после вече ще му мислим на нова сметка. Тя иска да се премести да живее в Бризбън, където намира много повече възможности за растеж в професионално отношение – аз лично изобщо не я виждам да снове между печката със загорелите тави и манджи, мивката с мазни чинии и пералната машина с мръсни дрехи и чаршафи; в ръка с прахосмукачката пък, да не говорим - да ни е жива и здрава и нека Господ да ѝ е на помощ, че като ѝ знам домакинските способности; пази Боже…

В петък вечерта, към 21:30 – тъкмо ми беше станало най-сладко аперитивчето: звъни един делегат, с някакъв негов производствен зор. Аз още през деня бях кандидатствал за работа по неговата обява и онзи се сетил да ме дрънка посред нощите. Поприказвахме малко, разбрах му болката – човекът ми изпрати едни материали, които да разгледам и да видя дали мога да се справя с тях. На другия ден се позанимах с чертежите му, но далеч не стигнах до желаните и тъй очаквани, умопомрачително бляскави резултати. Неговите файлове бяха създадени на съвършено друга програма, които аз се опитах да прехвърля във формата на моята. Това донякъде беше лесна задача, но по-нататъшни действия не можеха да се получат поради несъответствието между двете компютърни системи. Периодично му изпращах мнението си, подкрепено с готовите чертежи. Единодушно стигнахме до компромисния вариант, че всички тези детайли трябва да се премоделират и съответно начертаят, едва след което да влизат вече официално в производството. Спазарихме се за една, колкото минимална, толкова и унизителна почасова плата + GST (по българските аршини, това е данъкът на добавената/принадената стойност - т.нар., ДДС) и се разбрахме да изчакаме крайните резултати от повсеместните ни опити. С неговите боклуци се бъзиках и в неделя следобед, ангажирах даже и наш Жорко Наталкин (зетя на Ваня и Бранко – много мой човек и добро момче; инженерче като мен, само че хидравличен специалист – друг академичен кадър на световноизвестното вече Габровско ВМЕИ). Та, той също се опита да направи директна трансформация между файловете с неговата програма, но не успя. В късния неделен следобед, получих радиограма от работодателя, че той имал някой друг предвид, който вече щял да се справи по-успешно със задачата, използвайки разни други методики, с каквито аз не разполагам. Пожелах му успех и силен попътен вятър – много любезно, типично в моя уникален и неподправен литературен стил (на майка, на стринка, чинка, вуйна и разбира се на леля, като за капак в гъза)…

Така за съвсем малко щях да се наредя и аз на хляб, ама пак не ми бил в това късмета – явно Бог ме гласи за други, много по-свещени и велики дела, каквито всъщност ми приличат и за каквито съм създаден. Но, да се върнем сега на онзиденшния понеделник, когато отпразнувахме 20-ят рожден ден на нашата малка и отдавна вече пораснала Ванеса. Още в събота сутринта, преди аз да отида на обекта и преди следобедната смяна на Даниела, с последната се хванахме да извъртим една торта на отрочето – небезизвестната “Гараш”, която е и единствен по рода си продукт, производство на домашния ни сладкарски цех. Веднага установих повреди по миксера, който последният път, когато го ползвахме за моята торта на Архангелов ден беше в пълната си изправност. Сега обаче нещо прекъсваше от вътре, едно копченце за превключване на оборотите не функционираше и въобще – на мен ми стана напълно ясно, че уредът бе попадал в букчийски ръце. Допреди известно време, все Мария ѝ беше крива на Ванеса – ако имаше нещо счупено (а то не спря да се чупи и троши у нас…), все нея изкарваха виновна. После в живота ѝ се появи нещастният Марко, който напълно достойно замести магариите на Мария и сега каквото и да се поломи у дома, нашата все него набеждава. Едвам избъркахме крема за тортата – навих му шнура, сгънах миксера под мишница и го запъдих директно в зелената кофа за боклук; дори не и в жълтата, която ползваме за рециклиране на суровини и материали. Така погребахме един отколешен подарък на Даниела, който ѝ бях подарил преди години, ама не помня вече по какъв повод (нищо чудно да е било, единствено подтикнат от безрезервната си любов към нея) – най-вероятно по никакъв, защото аз купувам вещи и раздавам благата си веднага, когато ги видя, а не изчаквам да се появи някакъв специален случай, та чак тогава да ги поднасям. Веднага в електронния продавалник намерих подобен уред, спазарих го и от исканите за него $30, взех го само за $15. Жената заминава при близките си във Франция, та гледаше завалийката да се освободи от ненужната си покъщнина и вещи. Даже напред в най-големия дъжд ходих на 20 км от нас да го доставя, след което се и върнах (отидох, все едно до Трявна за един пиклив миксер, ама пък се прибрах с него). Устройството е чисто ново, почти неползвано, с електронен дисплей и регулатор на скоростите (16 степени, плюс една последна, на която ѝ викат “турбо” – с нея вече, яйцата от купата за разбиване направо политат към тавана или от тях се люпят пилета; в зависимост от срокът им на годност).

По същия случаен закон и щастливи обстоятелства, вчера пък се сдобих с водната помпа на татко, с чиято помощ ще отводняваме мазата. Само че тя е толкова мощна и продуктивна, че с нея можем да отводним и някой селски геран. Снощи я изпробвах в реални условия на воден режим, защото човекът, от когото я купих нямаше тази възможност за демонстрация на работата ѝ. Той само ми я закачи кратковременно с един кабел в тока, колкото да я чуя, че работи и това беше всичко. За нея пък ходих чак в Стара Загора, та от там да я мъкна в Габрово, но така стана по-добре, че в същото време закарах и Ванеса до Университета в Бризбън, където тя имаше малко работа преди да се яви на интервюто си следобеда. От там се подпътих в друга посока, но в крайна сметка стоката ми е налице – годна за употреба и готова за експлоатация; да не споменавам, че е и чисто нова, барабар с кутията. Пробите ми се извършиха на тревата в предния двор – напълних една от тези пластмасови ванички с вода, топнах агрегата и го включих в мрежата. Контактът ми е в коридора, досами външния хладилник. От там до тревната площ са няколко метра и дорде отида да видя как се изхвърля нагоре водата като фонтан, ваничката отдолу беше вече празна. На повторния ми опит, този път в съда напъхах маркуча от чешмата да му поддържа дебита на нивото – установих, че колкото пуска кранът от мрежата на водното захранване, почти същото е и количеството на изхвърлената течност; много яко нещо – надявам се да е и вечно! Помпата е италианско производство, внесена в Австралия наред с множество подобни с цял палет – човекът правил с тях търговия и му останали само 3 парчета, едното от които вече е наше притежание. И тая стока я спазарихме добре – от $75, та на $50. Иначе такива изделия надхвърлят цена от $200 по магазините (че и доста повече, в зависимост от качествата и произхода им). Смятам, че това универсално съоръжение ще свърши и нашата работа по предназначение, та дори можем да наемаме и допълнителни отводнителни мероприятия по домовете на хората; с предварителна заявка и срещу скромно отплащане във вид на шише домашна ракия или кило вино, примерно – колкото пък да не е и хептен без хич, че ще дойде срамота за бизнеса.

За трети, четвърти или кой знае кой пореден път вече, споменавам за рождения ден на Ванеса, обаче всеки път изникват разни нови теми, които разклоняват описанието на основната ми мисъл в съчинението. Значи, тортата вече е готова, макар че ние я наченахме още предната вечер на Заговезни, след като последната имаше двойно предназначение – и за двата празника, демек… Тази година гости нямаше да посрещаме и бяхме решили да го караме малко по-измясто, поради ред причини, някои от които дори финансови, макар и не чак толкова съществени. Просто организацията на мероприятието този път беше малко по-сложна, основно предвид на денят понеделник. Трябваше да чакаме чак до събота, но то пък за неделя има насрочено друго обществено мероприятие с приятелите и т.н. В петък Даниела пак ще ме размъква по разни нейни концерти и културни развлечения, така че празникът си остана само наш, семеен и при “закрити врата”, както се казва в сферата на правната дипломация. Отдавна беше взето решение по този повод да отидем на ресторант, където пък ние още по-отдавна само баламосваме детето, че един ден ще го заведем и там. А то стана така, че самото дете вече беше ходило с Марко няколко пъти именно в този любим на Неси гръцки ресторант, където тя познаваше едва ли не и обслужващият му персонал дори (образно казано). Аз сутринта имах излизане, защото карах колата на Даниела до сервиза да ѝ сменят един носач, който се беше счупил незнайно как и още по-незнайно кога. Аз обвинявам огромния товар, с който натоварих купето, когато пренасях циментовите блокове от магазина до нас. Ама пък това беше месеци назад във времето и от тогава ние сме ходили къде ли не с нея, само че вече онзи ден Дани се оплака, че нещо стържело отдолу. Репликата от моя страна, че “нещото ѝ стърже по-скоро в мозъка, отколкото в колата” хич не помогна за изглаждане на положението и чак когато легнах под нея (под колата, бре – не под Даниела…) и видях с очите си счупената скоба, стана ясно каква е и диагнозата на заболяването. Това наложи експресно да отлетя на 50 км от дома, където предишния път сменяха амортисьорите и всички втулки по ходовата част. За половин час работа – отървах се само с масраф от $50, обаче загубих половината от сутринта. На връщане се отбих през дюкяна на моя човек с вехтошарските стоки и строителни материали, та повлякох от там две чисто нови, бели порцеланови сапунерки (е, срещу $25, разбира се), които ще монтирам от двете страни на външния душ; а защо две, а не само една? – ами защото страшно много обичам симетрията, след като съм зодия Близнаци все пак (бързам да дам отговора си предварително, за да няма подир излишни въпроси).

Докато се прибера с отремонтираната кола на Даниела, онези двамата млади вагабонти (рожденичката и кандидат-зетят…), вече се бяха измъкнали от нас и заминали по техни разходки и гуляи. Марко ѝ беше организирал кратка екскурзия в околността, ходили по водопади, къпали се из реките и т.н. Дойдоха си чак вечерта, едва когато и аз успях да си поздравя детето за рождения му ден. Приготвихме се и отидохме във въпросния ресторант. Аз от понеделник бях вече влязъл в режим на строг пост и тримирене, чийто срок изтича само след няколко часа. Спазих процедурата много стриктно и точно, без употребата на никаква храна и вода. Издържах успешно, за слава на Небесата – с гладът проблеми нямах никакви, обаче през цялото време изпитвах единствено жажда; е, не някаква остра, нетърпима и болезнена, а просто нормална. Добре че тези дни не е така горещо, както беше миналата седмица – тогава вече действително мероприятието ми щеше да бъде по-мъчително и трудно изпълнимо.

След ресторанта се прибрахме в къщи, духахме свещи, направихме си по някоя снимка и това беше всичко от 20-тата годишнина на Ванеса. На другия ден (вчера), тя ходи на интервю за работа, аз пък се разправях с помпите на татко. Днес тя пак е на интервю, а аз се сдобих с миксера на Даниела. Току напред пак дойде едно съобщение за работа, което е от други, местни хора – те пък правят алуминиеви лодки и транспортиращи колесари за тях. Очаквам да ме повикат поне на първа среща, след като онази, която вече ми е уговорена се отложи за след две седмици. А през останалото време – е, имам сума работа да върша по онази къща; няма да скучая – търпение му е майката…

15.03.2020 – Информацията ми от последната мълчалива десетдневка е оскъдна, но все пак тук-таме се понамирва и нещо, с което да предъвчем остатъка от днешния ветровит неделен следобед. Преди малко се върнахме от поклонение – лично аз, толкова дълго не се бях черкувал от датата 15.IX.1985, когато се венчавах като смирен раб Божий в светата обител на Дряновския манастир (единствената причина обаче да не добавя и думата “прокобна” е, че въпросният черен ден в живота ми съвпада с рождената дата на моята скъпа и прескъпа майчица свята). Съгласно Православния календар, днес е втората неделя от Великденския пост, но същевременно и денят на Св. Гавраил. Службата беше доста тържествена и продължителна, но на края стигнахме и до нафорките. Даниела обядва и се тръшна в кревата да чете книга (не знам как хората четат на сън, но изглежда при някои по-възвишени индивиди като нея, това занятие пък да не е чак толкова невъзможно…); аз пощипвах от края на крак по някой и друг къшей хлебец, топнат обилно в хайвера, който в петък вечерта най-после разбих. Смеската ми до едно време вървя много добре, обаче на следващата доза олио нещо се пресече и се разреди до агрегатното състояние на Радомирската боза. Тогава пък вътре хвърлих една шепа галета, чиито трохи повторно втвърдиха заготовката, но сега въпросният хайвер повечето мяза на тесто за войнишки курабии, които пък иначе на вкус бият малко на хамсия от каче. Така или иначе, за подхапване става и полека-лека ще опразним кукуто, където толкова усърдно го разбивах, почти до стопяване на миксера. Отделно дето стана и безумно много, по подобие на приказката за “Вълшебното гърне” на небезизвестните братя Грим – кашата на момата извирала ли извирала от делвата, та ѝ заляла печката, после масата, тръгнала да се разлива по пода, а на края запълнила и цялата горска колибка. Галетата като шупнаха след известно време и хайверът ми стана двойно повече, при което обаче от злоупотребата с хляб няма никаква нужда – направо може да се гребе с лъжицата на принципа “две в едно”; онова се реже с ножа като реване – ебаси каква странна манджа сготвих!...

Вчера цял ден с Бранко строихме две малки стенички в гаража на онази къща, с които заградихме едно малко помещенийце, предназначено за пране, плакнене и препиране на дрехи. Аз бях направил много точни предварителни пресмятания, с минимален разход на материала до последното възможно копанче, но те се оказаха твърде опестени откъм пространство и ако този проект се беше осъществил съгласно моите компютърни скици, то пералнята трябваше да се зарежда през керемидите на покрива или най-малко през нарочна дупка в тавана. С известни компромиси обаче и строителни хитрини, ние успяхме да отпуснем близо метър ширина и сега в тази дупка ще има място дори и за коша с мръсните парцали – башка етажерки за перилни препарати и прочие хигиенизационно-санитарен домашен инвентар. Като подкарахме бичметата сабалам в 09:30, привечер в 18:30 бяхме напълно втасали с всичко, включително и с монтажа касата на вратата. Спуснах кепенците мигновено и оставих батака след нас да го чистя на някакъв следващ етап – сега там сред талаша се въргалят бургии, инструменти, шурупи и пирони, но надвечер ще отида да ошетам набързо, докато си почивам от писането. Бяхме се разбрали с Ваня за снощи да им отидем на гости и вместо ние да почерпим Бранко за добре свършената работа през деня, стана така, че той самият тури за нас една майсторска софра. Прибрахме се късно и тази сутрин едвам станахме за черква. През това време Ванеса беше в къщи с Марко и Бела (друга нейна сърбохърватска приятелка), та цяла вечер са си готвили, правили си разни сладкиши и сега само дебна да видя колко инвентар от долапите са ми изпочупили хлапетата пък този път. Докато се завърнем с майка ѝ от църква обаче и наш’та се беше измела вече на някъде с колата – вероятно за да не ѝ задавам уличаващите си въпроси. А може и да учи, детето – обикновено казва, че все в библиотеката на Университета стои, ама дали е така, не е ли? – единствено бъдещето ще покаже…

Още в четвъртък следобеда отидох до железарията да накупя дървения материал за рамките – с всичките 11 парчета с размери 70 x 35 мм/2.40 м се справихме буквално до последната треска, като на места дори сложихме някои мои стари остатъци от други подобни строителни мероприятия. Подир дъските хвръкнаха само някакви си $42, обаче за крепежните елементи дадох други $12. Трябваха няколко по-яки и дълги винта, тип “каруцарски”, с които да хванем долните планки в бетона на гаража. Други пък отидоха за забиване в страничната тухлена стена. Като по някакво чудо, отсреща към другата стена на “Г”-образната конструкция се улучи вертикалната дървена греда, между пода и тавана, та ковахме директно в нея с едни по-дълги винтове за дърво. Закрепихме и един неподвижен вътрешен прозорец, който ще осигурява известна светлина в пералното помещение. Сега остава само да прекарам кабела за осветителните лампи в тавана и да изпуша от двете страни рамките със стандартните плоскости от гипсокартон.

В четвъртък сутринта водих Ванеса в Бризбън – междувременно, след като в края на Февруари приключи тримесечният ѝ стаж в една голяма компания, тя се яви на няколко други интервюта за нова работа; те пък онзи ден я повикаха от старата, само че в някакъв друг отдел. Сега тя избира къде точно иска да работи и с какво именно най-много ѝ се ще да се занимава. До няколко дни трябва да даде окончателния си отговор – вероятно до средата на другата седмица, която започва от утрешния понеделник.

Останалите дни от разглеждания период бяха все “дъждовни” – в буквален и преносен смисъл; сума дъжд се изля от небето, а покрай него и аз самият не свърших много работа по колибата. Имах междувременно няколко сериозни телефонни обаждания във връзка с потенциални работни позиции; в един от дните даже ходих и на интервю в някакъв огромен завод за производство на лодки и двигатели за тях – на 15-20 минути път от нас; до там може и с велосипед да се ходи даже. Смятам, че се представих добре, но все пак хората имаха и други кандидати, които може да са се представили още по-добре от мен. До седмица-две резултатите и от тази моя среща ще станат известни, но преди това след два дни аз имам насрочено друго интервю в Бризбън, което е за 3-месечен договор и към която работа имам малко по-завишен интерес, предвид предстоящото ни пътуване до България. Добре ама то пък може и да се отложи във връзка с тези идиотски вирусни зарази, дето се носят на талази из целия свят. Така че в тази посока тепърва има да се проясняват множество, далеч не съвсем ясни подробности, в малка част от които попада и екскурзията ни до Япония – тя пък планирана за началото на Май. С тези затваряния на граници, карантинни периоди в изолатори и какви ли не още мерки за сигурност, пътуванията зад граница ще паднат рязко до нечувано ниски стойности. Наши приятели, които щяха да летят за София на 01 Април, вече няма да летят – самолетната компания им анулира билетите, като им подсигурява ваучери на същата сума за подобно пътуване в рамките на 12 месеца, но едва след като (и ако…) се раздигне пушилката от неизвестността около масовата вирусна психоза. Нашият случай може да се окаже подобен – никой нищичко не знае и всички вдигат рамене в своята безпомощност…

Това беше краткият ми очерк за изминалата десетдневка – предполагам, че през следващата ще има известно раздвижване, но може би това движение да се заключи единствено в поставянето на няколкото допълнителни плочки по пода на пералното помещение, с които да продължа и изпълня шарката на съществуващите, които редихме преди няколко месеца с Желязко, след като там вече разпънахме малко дължината на цялото мокро помещение. Всичко останало е забулено във валма от мъгла и гъста, непрогледна неяснота – почти като в тъмнична килия…

17.03.2020 – Излиза, че на практика аз просто нямам какво повече да добавя към и без друго доста позабавилото ми се писмо, за това днес реших да го довърша набързо, че да ви го изпратя за прочит, а пък в следващото вече със сигурност ще има значително по-богата и актуална информация. Забелязвам, че подобни измамни твърдения правя в продължение на последните 28-29 години, откакто сме се заселили в Австралия, а пък в края на краищата всичко се заключава в един и същ омагьосан кръговрат, без да съм регистрирал и отчел някакъв кой знае какъв мощен икономически или социален напредък. От 2-3 седмици насам се надявам на едно интервю, на което трябваше да се явя дори днес. Снощи агентката ми се обади, че това ще стане най-вероятно едва утре. За тази работа ще се състезаваме общо двама души, като аз силно се надявам, че другият претендент вече е намерил своето място под слънцето и на онези няма да им остава нищо друго, освен поради липса на кадри да назначат именно мен. Наред с това очаквам развръзка и от интервюто си в компанията за лодки, на което ходих миналата седмица. Паралелно с всичко, моите шефове също показват някакво раздвижване, макар и минимално – уж имало доста проекти за разрешаване в близкото бъдеще, ама колко наблизо ще е това тяхно бъдеще, само един Господ знае със сигурност. Прекият ми ръководител е болен – на стари години паднал поразен от някакъв вид шарка, ама едра ли, дребна ли – така и не разбрах. От същото заболяване аз страдах преди няколко години, обаче болката му е доста неприятна, да не река нещо по-силно и грубо. Минава за около две седмици, ама болестта протича доста болезнено и оставя трайни следи – добре все пак, че не го е съборил сегашният “коронен” вирус, който стана толкова популярен напоследък и който предизвика сътресения в целия свят. Икономическите му последствия ще има да ни тегнат дълго време на шиите и то само на тези, които оцелеят от него, разбира се; надяваме се ние да попаднем в числото им, с Божията воля и милост, разумява се…

След като в събота с Бранко дадохме основния вид на пералното помещение, вчера запретнах ръкави и проведох някои довършителни мероприятия – главно от козметично естество. Цял ден се въртях из гаража и се бъзиках с какво ли не, обаче до вечерта вече имах грандиозни планове за цялостното оформление на къта, по който нов разширен проект в петък пък ще впрегна Желязко да ми изработи една дюлгерска надница. Има да се нахвърлят няколко плочки по пода, както и да се налепят други на стената, които да се явят като продължение на сега съществуващите. После вече ще слагам стените, осветлението и всичко останало. Действам хаотично, по всички възможни отворени фронтове, където е допустимо да се атакува само със собствени сили, при минимални масрафи. Единствено трябва да докупя още няколко плочки за пода от същия вид, за да уйдисат на сегашните – останалите материали ги имам във вид на парчетии и остатъци от баните, които сега вече ще влязат в употреба.

Новините от последния час са, че Ванеса прие офертата за работата, която ѝ предложиха от старото работно място, където тя кара тримесечния си стаж през лятото. Намерили са си с Марко някакъв обзаведен апартамент (боксониера) и тези дни ще се местят да живеят в Бризбън, че да им са наръки разните университети, библиотеки и работни места. Тази уговорка ще трае пробно, само до края на Юни, когато уж ще летим за България. Само че това “уж” може да се окаже проблемно и ние съвсем не на ужким да си останем зад пределите на Австралия. Карантинният период все още не е настъпил за тукашната държава с цялата му наложителност и строгост, въпреки взетите междувременно сериозни мерки за неразпространението на вируса. Обаче положението на ситуацията се сменя не с дни, ами се изражда в по-грозна форма буквално с часове и по никакъв начин не можем да бъдем сигурни вече какви ще бъдат последствията за всички нас – каквото дойде, това ще е. За сега екскурзията ни за Япония не е отменена, предвид относително спокойната обстановка в Страната на изгряващото слънце – с тази разлика, че самите ние действаме да я отменим или поне отложим за по-благоприятни времена. Те обаче дори нямат никакви намерения да прекратят провеждането на Летните Олимпийски игри, които са планирани за тази година в Токио през периода между 24 Юли и 09 Август. Общо взето неяснотата е повсеместна и на всички нива – за кой ли път вече ще легнем всички пак връз Божиите плещи, а пък той да ни понася на където трябва и на където заслужаваме…

Напоследък доста често вали – лозите полудяха, тревата пощръкля и сега поляните отново се изпълниха със зеления си килим. След малко ще се местя от писалищната маса на строителната площадка. Толкова добре поминавам дните си, че въобще не ми се помисля за друга работа. Днес ще правя нова дупка в тавана на гаража – досегашната се намира в помещението, което вече е определено да бъде за някаква стая, а това е грозно. Ще я преместя в новообразуваната “перална зала”, където ще остане скрита за обикновения посетител и наблюдател. През този отвор се прониква горе в подпокривното пространство и това е единственото място, от което може да се извършват разни ремонтни дейности по тавана – освен разбира се външно, през керемидите, след съответното им разместване. В нашата къща този “вход” се намира в коридора, което е малко по-дискретно и не дразни окото. В другата беше на още по-удобно място, но нали решихме гаражът да се превърне в нещо като кабинет, игрална зала, звукозаписно студио или каквото и да е от подобно служебно естество. Офисът обаче на бъдещата адвокатка най-вероятно ще се мести някъде в Бризбън, защото тя за оставане при нас на Gold Coast не иска и да чуе – да върви там и да си троши главата; не можем нито да я спрем, нито пък да ѝ повлияем с мнението си, което и без друго никой не ни иска така или иначе. Като се налудува, сама ще миряса, но аз лично се съмнявам в това, въпреки желанието на мама Дани детето да е вечно до полата ѝ. Ванеса смята, че столицата предлага много повече развлечения и бизнес възможности, отколкото наше село – това може и да е така, но на нас просто не ни се иска да го приемем за истина. Каквото и да е – само здраве и живот да има…

А сега ви прегръщам и целувам най-сърдечно от името на цялата ни разширена до пръсване компания - ваши най-мили: Нени и Неси, Дани и Ачи, Меган и Марко… Бъдете всички живи и здрави, весели спокойни и много търпеливи – нали Бог си знае работáта, нека да не му се месим у делата…