Страници

събота, 15 април 2023 г.

Писмо No 08 (X-XI.2020)

Скъпи наши, обични родители; истински приятели и фалшиви неприятели!...

08.10.2020 – Моята матрона мила днеска е на работа, по силата на някаква съвсем неприятна, почти непоносима за нея самата смяна, докато пък на мен през това време ми се отдаде прекрасната възможност малко да си пообщувам мълчаливо със света - без да му търся мнението или да му чакам отговорите; а най-вече и мъдрите съвети срещу моите житейски глупотевини, които мъдря ежедневно, та и чак когато спя даже (същият тоз наш, уж непокварено чист и почти безгрешен свят имам предвид). Със сетни сили Дани се е спазарила да работи като шефка на отделение в болничното заведение (от което произтича и прозвището ѝ “матрона” – главна сестра в приют за бедни и бездомници, полеви лазарет, метох или нещо подобно, освен всички останали светски значения на думата, които сме добили в наследство още от Древноримско време). Голяма борба падна да ѝ се запазят ежедневните смени, с които тя така добре си беше свикнала в продължение на години наред вече, обаче в един ден от седмицата (четвъртък, в случая), на баба Дана ще ѝ се наложи да бъде на работа от 12:00 до 20:30 – нещо като втора смяна, ама и не съвсем. Иначе нейните редовни трудови смени обикновено са от 06:00 до 14:30 и принципно тя по цял следобед е свободна, ама сега с тази нова работна позиция, малко ще ѝ се посмени рутинния дневен режим. Аз през деня нямах много служебна работа – приключих я набързо до ранния следобед, след което се занимавах с разни несъществени дейности, далеч неносещи никакви материални облаги в личен план. Вчера направих една много дълга обиколка на квартала – цели 2 часа обикалях улиците и сигурно съм извървял барем десетина километра, обаче днес нещо ме смързя да повтарям същото упражнение и сега, вместо това се отдадох на свободното си творчество и съчинения по пресни спомени, като някаква сравнително по-лесна за осъществяване опция (аз иначе обичам да се движа, но пък много трудно получавам началния си “тласък” и ако не се “подпаля” още от първото ритване, стратегически изчаквам известно време - ужким да ми мине)…

От моите последни няколко реда насам, свързани предимно с появата на белия свят на малкия пъпеш Анжело, до този момент не мога да се похваля с нещо необичайно и вълнуващо – освен разбира се, тръпката и емоциите около бебето (всъщност, съгласно официалната английска транскрипция, правопис и правоговор, името му би трябвало да се произнася “АнДжело”; самият аз все още не знам кое е по-приетата му форма на обръщение – ще чакаме снахичката да ни посъветва как да му викаме, а до тогава за нас той си остава просто Ангелчо). Малкото отроче и пряк, достоен наследник на Миховския джинс се роди миналата сряда (беше 30 Септември в много ранните часове на следобеда – значи, че пък то вчера е навършило една седмица; тук аз само маркирам първата му кръгла дата като “годишнина”…), а ние с баба му Даниела в четвъртък сутринта потеглихме на няколкодневна почивка към нашата и всеизвестна всекиму вече Noosa. С Неничко бяхме в непрекъснат контакт, за да следим как се развива мъничкото ни мъжко родствениче още от най-първите часове на крехкия му бебешки живот. Отначало докторите го бяха напъхали в един ковьоз, овързан и усукан с всякакви тръби и жици по него, та чак майка му не пускаха при него да го види. След като му се стабилизира дишането и редовното хранене, от неговия първи дом (макар и само стъклен) го преместиха на едно миниатюрно легълце като за кукли в стаята на Меган и така заедно с майка си изкараха до събота, когато най-после ги изписаха от болницата без никакви видими проблеми и невидими усложнения. Моят малък Неничко почти денонощно беше при тях и се прибираше в къщи само колкото да преспи – на другата заран отново се връщаше в родилния дом при своето наследство и първороден син. През цялото това време той ни изпращаше разни снимки на бебето, които пък аз охотно препращах на вас, за да има с какво да запълвате скучните си дни и часове, докато ние бяхме в невъзможност да комуникираме помежду си. Интернетната връзка за момента не беше от най-добрите, но поне съм благодарен, че все пак имаше някаква, чрез която да бъдем във връзка с дечурлигата. С Ванеса също обменяхме мисли и информация, докато тя работеше от вкъщи. За нея текат последните няколко работни дни, след което тя напуска тази компания – ангажиментите ѝ в Университета станаха по-интензивни, изпитите по-трудни и въобще нейните занимания покрай тези дипломи се усилиха значително повече, отколкото бяха в началото. Зорът ще продължи за още около месец и половина, когато и тази академична година ще бъде вече зад гърба ѝ. Не знам дали и през ваканцията ще продължи да учи, както правеше предишните години. Именно чрез това тя успя да съкрати почти наполовина срокът си на обучение, което по моему хич не ѝ трябваше чак толкова осезателно. Ама като си е навила веднъж на пръста да завършва по-бързо и още по-бързо да порасне без време, нека да прави това, което иска и каквото може – “Да сéри, чи да мáжи!”, каквато гениална мисъл има татко, когото с неподправена гордост цитирам за кой ли път и тук; ние сме вдигнали ръце вече от нея (навремето, аз специално далеч не бях такова калпаво дете като нея и дори в днешните най-нови дни, успях да се запазя и затвърдя като едно не чак толкова амбициозно, почти посредствено и дори малко мързеливичко социално същество, докато със своята упоритост и амбициозност, тя надмина както батковците си, така и нас като нейни родители – да ни е жива и здрава, все пак; Амин!)…

По време на пътуването ни нагоре, на няколко пъти спирахме с чисто търговска цел по разните вехтошарски дюкяни, които вече са добре известни нам; дори не се налага и да ги търсим – колата сама ни отвежда към тях. От всеки един повлякохме по нещо полезно за домакинството – както за нашето, така и за онова на Ванеса. След окончателната им раздяла с Марко, тя категорично отказа да се завърне при нас и си заживя трайно в другата къща. Гледам, че иначе поддържа чисто и подредено – вероятно си е взела някаква поука от нашите, почти денонощни напътствия с майка ѝ. Миналата седмица ударихме джакпота с нея, като купихме една много хубава пералня. Старата машина Марко я беше докарал от някакъв негов приятел, но не беше хубава и изобщо не переше добре дрехите, според качествените показатели и изисквания на главната ни семейна хигиенистка в лицето на Даниелчето. Така от местния Интернетен “продавалник” намерихме една тъдявашна “Перла 05” – само че германска и не точно “Перла”, ами производство на тяхната престижна марка “BOSH”. Хората искаха $300 за нея, ние им предложихме $200 и онези тутакси се съгласиха на пазарлъка. Те самите се местеха за постоянно живеене в Англия – младо семейство: момето скандинавка от Норвегия, а той май беше някакъв австралийски нашенец, ама от по-умните. Купили машината преди две години, когато момчето почнало работа, но сега от фирмата го местят в Лондон и се чистят от всичко, което са си накупили през това време. Момъкът се занимава с разни софтуерни програми и продукти, а пък за момата не попитах, че ме хвана малко срам да любопитствам – но пък иначе беше русичка и много, ама много красива; истинска потомка на древните викинги при кръвосмешателството си с траки и прабългари (със сигурност носеше и някакви такива нашенски гени, като на севастократица Десислава, примерно де – щото на пръв поглед, циците ѝ бяха “гениални”, а па за останалото да не говорим, че е малко грях…). Както и да е – мисълта ми беше, че стоката им се оказа качествена и сравнително нова, която още там стана наше притежание. Аз даже онзи ден разкачих старата пералня и монтирах новата – абе, немското си е немско; ако ще и Трабант да е, ама на немски да му се изписват буквите, а не на руски да речем или пък на румънски (опазил ни Бог от такова катастрофално падение…)

В мотела пристигнахме около средата на следобеда и имахме време за една кратка променада докъм залеза на слънцето. Заредихме хладилника, разпънахме софрата и тържеството ни започна. Както вече подчертах, през целия този период ние бяхме в непрекъснат контакт с Неничко и Меган, която за момента се възстановяваше успешно от голямото си преживяване и последствията от раждането. Вечерта гледахме филми и легнахме изморени от приятни емоции и препускането ни през деня.

На другия ден (петък) също имахме няколко търговски обекта за посещение и преслушване, а следобеда вече при нас пристигна и Дарина. Свързахме се и с останалите ни приятели, които по същото време се бяха разхвърляли за почивка наоколо, та на края всичките се събрахме на моабет в нашата бърлога – да се почерпим подобаващо за Ангелчо, за снахата Рафаела (внучката на Дарина), а пък и за наше лично здраве, разумява се. Така сред шум, весела гълчава и смях изкарахме вечерта, след което разтурихме компанията за едно преспиване набързо.

В съботния ден решихме да направим един лек преход по крайбрежните пътеки, помотахме се малко по плажа и из града, даже успяхме да се овъргаляме както в пясъка на плажа, така и във все още сравнително хладните води на океана. Времето беше прекрасно – слънчево до горещо на моменти, но водата по крайбрежието не е възвряла така, както обикновено се стопля през лятото. На обяд всички ядохме купешка храна в един ресторант – хубаво е човек понявга да минава и за богаташ; ама за здрав богаташ, подчертавам (щото то може и да си богат, ама ако недай Боже си болнав – да ти еба аз и парите, и богатствата; нали така). За късния следобед си бяхме резервирали една разходка с лодка, от която трябваше да наблюдаваме красивия залез на слънцето. Добре ама до това време небето се забули в облаци и от самото слънце, което безмилостно ни прежуряше кожите почти през цялата сутрин, до времето на залеза му нямаше и помен даже – ни от него, нито пък от свирепите му, почти изпепеляващи лъчи. В нас остана единствено утехата от двучасовото ни клатушкане с корабчето по реката надолу и нагоре по течението ѝ, а след като приключи всичко това, в 18:30 ни изсипаха обратно на пристана, от къде бяхме тръгнали. Със залез, без залез – 25-те нещастни долара на калпак потънаха в джоба на кърмчията като стара гръцка гемия в Йонийско море и ние се отправихме към следващото ни обществено мероприятие: този път вече, за официално честване раждането на внучетата ни с Дарина, а съвместната вечеринка с останалите приятели се състоя във временния бивак на едните от тях. Разпънахме масите, разстлахме месалите, нахвърляхме отгоре им мезета така, че да не личи каква е покривката под тях и се наредихме със столовете покрай нея като във войнишка столова. Падна голямо веселие и късно през нощта се прибрахме по местата на временното ни бивакуване – кой където е настанен съгласно картата му на пансиона.

Неделният ни ден започна със всеобща земляческа среща в сърцето на един местен селски панаир, по-скоро тържище за всякаква галантерия, кинкалерия, всевъзможни дрънкулки, сребърни или пластмасови колиенца, пръстенчета, гобленчета, салфетчици и изделия от мидички и малки рапанчета – парад на детски капризи, женска суета и кич в най-общ вид и хаотично състояние; ама много кич, казвам ви – по-зле и от селски панаир даже… Почти през цялото време ние се чудехме и назлъндисвахме къде точно да отидем за вечеря, вместо да си разпънем отново бохчите, да наизвадим многобройните мезета от хладилниците и да поминем вечеринката охолно, спокойно и в добър пиянски дух. Но не-ее, пак на ресторант ще вървим ние, бако - никаква домашна или котлова храна от баките и от тавите; тя е само за бедните или за простаците… Следобеда се помотахме покрай басейна, защото последният беше отопляем – водата му бе марна, като позастинал на отдавна изгасналата печка чай. Там изкарахме кажи-речи до вечерта, след което започна трескавото ни приготовление за нашето поредно посещение на ресторант за вечеря – къпане, изрязване на нокти, сплитане на коси, засукване на мустаци, вчесване на бради и т.н.; ритуал едва ли не като за венчавка. Аз си обух най-новите къси гащи, които купихме само преди ден – предишните два чифта, с които бях тръгнал от нас, на едни неправилни движения от моя страна, свързани с внезапни прикляквания, ставания, навеждания и други подобни физически упражнения и гимнастически фигури, просто не издържаха на напъна от натлъстелия ми гъз и се изпосъдраха в съвсем неправилни, почти хаотични посоки – че не само разпрани по шевовете, ами нацепени и напречно по тъканта на плата. Едните ми бяха далечен спомен от Ванеса, която ми ги беше купила чисто нови с нейни парички, спестени от закуски за моята 50-та или 55-та годишнина; едно от двете, ама Даниелчето толкова начесто ги переше сиромашката, че на края вече и конците им прогниха от толкоз много изкисване в пералнята. С тях се разделих някак си по-хладнокръвно, като след дълго чакан развод. Обаче за втория си чифт вече страдах като след загуба на първа любов. Това бяха онези оранжево-жълтеникави гащи, с които лани се подвизавах насам-натам из Българията (и които майчицата ми буквално не можеше да понася, смятайки ги за “неприлични” – педерастки, казано на по-разбираем език…), но които обаче ми стояха толкова ужасно добре на фигурата - отделно пък дето ми бяха и стократно по-удобни на пустия седалищен мускул, който така нашироко се е развил напоследък. Те обаче се спраскаха непоправимо отпред, баш на дюкяна – мислех да ги нося да ми ги затъче една приятелка на шевната си машина, ама като ми падна пердето, че като награбих парцалите и направо в кофата за боклук ги запокитих. Два дни след трагичния случай ходих с едни брилянтени шорти, които ползвам за плувки (бански, както още ги наричат осведомените и по-грамотните от мен). Добре че в един “бутик” намерих други, та се обух и облякох по последната анадолска мода. Казвам “турска”, защото новите ми гащи са в един много интересен син цвят, подобен на Диарбекирски шалвари от времето на Ататюрк или Тосун бей, но пък иначе са ми в подчертано удобна на ханша кройка и ужасно ми отиват на черните като маслини очи (всъщност, те може и да са кафяви – честно, не съм се заглеждал в последно време така издълбоко в себе си, а пък и не знам как точно ме водят по паспорт/милиционерско досие). Та, какво искам да кажа, а то все ми убягва…

Решаваме, значи – да не си ядем домашната храна, която гние и се вкисва по хладилници и по рафтовете на разни долапи, а да се влеем с основната тълпа сноби и основно мързелани, на които не им се готви за вечеря, та водят семействата си да се наядат навън, вместо у тях в кухненския бокс. Тук, на това място апелирам за по-голямо внимание специално към този момент, при което отново подчертавам: на “нея”, видите ли не ѝ се готви цяла вечер за мъж и 3-4 деца, но обикновено “той” поема масрафа по прехраната на семейството, който възлиза на почти половинседмично трудово възнаграждение на дребен чиновник от средна класа; в силна зависимост от поръчката на глезотиите, естествено.

Събираме се точно в 18:30 – бързаме като на състезание по щафетно бягане, защото разполагаме само с един мизерен час и още 30 минути отгоре му лимит за експресното ни “нахранване”, защото пък в 20:00 идва втората смяна и ние сме длъжни да им освободим местата си в шибания ресторант (ако, че бил италиански); под “ние” разбирай една внушителна компания от 4 семейства в размер на 11 души, от които две деца в млечно-восъчната си зрялост. Още с настаняването и сядането ни започва една бясна надпревара кой да поръча първи от менюто, чии бири да донесат по-напред, за да има време и да повторим барем с по още една в рамките на заветните 90 минути, отпуснати ни специално за нашата, сравнително обемиста човекогрупа. Идват сервитьорките да ни обслужат - първо раздават менюто, един ламиниран чаршаф с размерите на технически чертеж по стандарта на формат А2, а пък вътре шрифтът един дребен, дребен – сякаш писан за партизански позив или студентски пищов по-скоро; а пък инак цените срещу всяка стока изписани с още по-ситни цифри, за да не вземе и да припадне някой при прочитането им. Кой пие бира, кой заръчва коктейли – всичко е направено за лесно и бързо пресмятане, имайки предвид, че сервитьорите им не са с висше математическо образование: бирата - $8 (най-евтината….), един коктейл - $15; ако щеш. По-нататък следват манджите, а понеже ресторантът се оказва италиански (както вече подчертах ей там, малко по-отгоре), наименованията им бяха написани на съответния италиански език, а пък на гърба на менюто имаше италиано-английски речник – в случая, налице вече имаме и общообразователна програма по чужди езици, а не само ядене и пиене като някакви селски простаци, заведени до града на екскурзия от ТКЗС-то. По някое време идва и манджорното – цените се въртят около почасовата тарифна ставка на обикновен служител в градската администрация - $30-$40 на чиния. Иначе готвят вкусно и всички останахме много доволни, само че докато си отпуснахме душите вече и след втората бира, часовникът непоколебимо беше отмерил въпросният час и половина, отреден ни тъй щедро да се нахраним – отвън нетърпеливо чакаше втората “смяна”, сякаш бяхме като в заводска столова, дейба; досущ като в затвор или най-малко в казармени условия! След този катастрофален ресторантски експеримент, скоро на заведение за обществено хранене аз лично не се виждам като обикновен посетител – аз изобщо не обичам такива идиотски постановки и за това по принцип не ходя по такива места, ама нали се увлякохме подир приятелите, та заради техния хатър рекохме да не се цепим от колектива; not anymore, обаче…

Вечерта се прибрахме обратно в мотела и скоро след това легнахме, а на следващия ден поехме обратното трасе към къщи. По пътя спирахме да се разхождаме по плажа, обядвахме на едно място и привечер си бяхме вече у дома. Разбрахме се уж на връщане да минем през Неничкови да им видим бебето, ама плановете ни се промениха и вместо това, в събота пък те ще дойдат у нас да ни го покажат. Още от следващия ден започнаха срещите ми с шефа – трескавата ни съвместна дейност е много активна, за сметка на техните разплащания, които за сега остават пасивни до степен на замразяването им; чакаме поредния депозит от клиентите, които да си поръчат инсталацията – едва чак тогава ще видим други пари в сметките си; омръзна ми вече тая мизерия...

Други новини няма – както няма и старини; всичко си тече по строго установения канал – чакаме уж “разведряването”, а то все по-мъгливо и неясно става комай…

31.10.2020 – Оф-фф, ама така ужасяващо и потресаващо да не ми се пише вече, та състоянието ми на мързелив застой е направо неописуемо. Всичко това далеч не се дължи, разбира се, на някаква моя обща премала от изтощение, плод на физическа преумора или психическо отегчение, ами напоследък мозъкът ми буквално се е затлачил със служебни въпроси и проблеми по проекта, върху който работим с моя шеф от началото на този месец. През първите три месеца от новата финансова година приключихме с едната задача, която за момента само чака своето заветно финансиране, след което да ѝ вдигнат зеления семафор за даване на начален тласък по изработването на инсталацията. Паралелно с това започнахме работа по една съвършено нова и различна от стандартните екипировки, със значително по-малък капацитет, предназначена предимно за изгарянето на пластмасови отпадъци из болнични заведения и други подобни обществени организации, които произвеждат такива боклуци в най-масови количества. Това съоръжение включва в себе си всички възможни подобрения, забелязани преди това по другите аналогични, които принципно подлежат на допълнително усъвършенстване. До настоящия момент основните камери за стопяването на материала се купуваха от Китай, където има няколко нарочни производители на такива машини. Докато сега босът иска ние сами да си създадем и съответно изработим наша собствена, която да бъде патент на фирмата. Започнахме от вратата – принципно тези “пещи” се зареждат през един отвор отпред, подобен на танков люк. Само че този кръгъл фланец се крепи към основното тяло назад с множество болтове или крилчати гайки, които всеки път при зареждане и съответното почистване на камерата се развъртат на ръка (или с гаечен ключ № 36, 42 или какъвто там им е размера). Това е голяма хамалогия и основно губене на ценно време, вместо инсталацията да бъде повторно заредена по-бързо за следващия си производствен цикъл. За целта трябваше да се измисли някаква по-модерна “закопчалка”, малко по-автоматична и скоростна в действията си, отколкото развиването и навиването на половин кофа с шурупи. От едно място аз видях някаква подобна идея, която за случая беше само един лабораторен модел на действащи помежду си гърбици и съответните им маховици, в създаването на съответните възвратно-постъпателни движения. Така се зароди и принципът на нашата авангардна ключалка, която в основата си използва именно подобен метод на затваряне и уплътняване. Такива установки съм виждал само в банковите трезори (и то не на живо, а единствено на кино), където онези държат парите на народа и съхраняват кюлчетата си със злато…

След като закопчалката доби своя съвършен и окончателен вид, дойде реда на задвижването – т.е., как по-умно и интелигентно да въртим барабана. Последваха редукторни механизми, червячни предавки, зъбни колелета, скоростни кутии и какви ли не още чудесии, докато не измислихме начина, по който да въртим цилиндъра със скорост от едва 1/3 оборот в минута (дали пък не бяха 3 завъртания за една – едно от двете, ама не съм обърнал достатъчно внимание на тази малка подробност, която за момента съм сметнал за незначителна, че да помня и нея). След като решихме въпроса с въртенето му, започнахме да мислим как пък и да го топлим това стоманено туловище от около метър и нещо в диаметър плюс още толкова дълго, че и горница – а тук под затопляне трябва да се разбира нагорещяването му до около 450-500 Целзиеви единици, при които последното почва почти да се размеква. Индукционното нагряване беше една от темите ни разговори и размишления върху проблема, който продължава да виси неразрешен и неуточнен като методика. Поначало тези съоръжения работят на дизелови горелки, като част от добитото гориво и съпровождащи го по време на процеса газове, влизат обратно в дюзите за повторното им и пълно изгаряне, поддържайки огъня до окончателното му приключване. Това е начин, при който се губи значително количество топлина и енергия, който ние искаме да заменим с нещо по-чисто и от екологична гледна точка – а именно, да използваме електричеството и законите му, вместо да хабим нафта като първобитните хора. Всичко това повлече серия от нови проблеми и въпроси още без намерени отговори, които тепърва ще се изясняват. С цветущите си описания до тук исках само дебело да подчертая, защо аджеба не ми се пише и поради какви точно причини отлагах и днешното си включване - вече трета поредна седмица. От тук следва да не ме вълнува и нищо друго, което не е свързано пряко с работата ми и ежедневната служебна дейност, която за сега поне поддържам най-активно. Нито за къщи и деца мисля, нито за жени – най-малко пък за ядене, пиене и други маскарлъци. Даниела ходи на работа и вече навлезе дълбоко в новото си поприще на началник (нещо като командир на асфалтова бригада или звеноводка в кравеферма); Ванеса напусна работата си и се отдаде на науките, че напоследък изпитите ѝ станаха по-тежки и съществени. След седмица-две зорът ѝ приключва и от там нататък пък се е цанила продавачка в един дюкян за чехли и кундури, които ще раздава на простолюдието срещу съответното заплащане, барем докато премине търговската истерия у народонаселението, заемаща катастрофални размери с особени поражения по време на Коледно-Новогодишните празници.

Бебето Ангелчо расте с всеки изминат ден и вече съвсем започна да се оформя, замязвайки на малко човече, досущ като истинските - вчера навърши един месец, да ни е живо и здраво. Неничко сегиз-тогиз изпраща по някоя и друга снимчица, а пък ние с баба му Дана кога ще го видим пак на живо – един Господ само знае. В събота преди седмица ходихме на ресторант – някакъв нашенец (македонец) открил един бюфет с балканска скара и вкус, та с група съотечественици направихме официално посещение в този резерват на най-изтънчената кулинария. Дядото на младежа имал подобна кръчма в Скопие – “При жабарот”, та и той по негов тертип и подобие открил такава баш в сърцето на столичния Бризбън. Ама кебапчета да ти види окото, бако! – не такива маломерни и смахмузени като на сърбите, ами истински, които той сам приготовлява съгласно рецептурника на дядо си (е, липсваше им малко кимионецът, ама си затварям устата заради всичката останала хубавиня). Пържоли от свински врат пече, шишчета прави, кюфтета – абе, цялата номенклатура. Утре пък Неничко и Меган ще ходят там с една тяхна банда приятели – по наша нарочна препоръка. Пратил съм го на един адрес да ми вземе нещо, а пък ние ще минем през ресторанта да си го прибера за насам.

От няколко дни Цецо е тук при близките си в Бризбън. Той в сряда вечерта ни беше на гости, като в същото време с него ще инсталираме и един климатичен агрегат в онази къща. Миналата вечер с Даниела купихме компресора и духалката, а пък сега съм по следите на свързващите ги медни тръби. Навред по магазините продават цели рула по 20 м и търговците дерат за тях $200 на кангал (и това е най-евтината възможна цена – иначе могат да се намерят и значително по-скъпи снабдители), докато на нас ще ни трябват не повече от 8-9 м за захранване на вътрешното тяло от външното. Така се натъкнах на един майстор, на който пък му останало половин руло такава тръба, че се спазарихме да ми я продаде за стотина долара. Понеже човекът живее от другата страна на Бризбън около кварталите на Нени, та го изпратих да ми купи тръбите и утре да ги вземе със себе си. Ние довечера сме на гости у Мариана и Бранко, където ще останем да спим, а на другия ден ще се видим макар и за много кратко с младите. Тези тръби са специални – вървят двойни и са изолирани отвън с дебел слой неопрен – едната е с размер ¼” за течността, а другата е 5/8” за газта (нищо чудно и обратното да е – не съм специалист, ама не ми и пука твърде кое къде и как върви; важното е да охлажда през лятото и да топли през зимата). Като ги набавя, другата седмица вече ще можем с Цецо да инсталираме цялостната климатична система – той знае точно по какъв начин става кондиката, защото е завършил съответния курс и постоянно с това се занимава; аз ще му бъда само чирак – калфа най-много…

В четвъртък или петък другата седмица пак заминаваме в северна посока на малка морска почивка. Там ще изкараме Архангелов ден, но истинското празненство с циганската тумба ще се състои няколко дни по-късно – идната събота, заради отсъствието ни баш около имения ми ден. Наш Цецо обаче точно тогава се прибира обратно в Тасмания и няма да може да вземе участие в пиянското ни сборище. Той само чака да паднат забраните за пътуване през щата Виктория и веднага се мести насам. Преди да започнат обаче съвместните ни инсталационни мероприятия с него, аз от своя страна трябва да подсигуря място за монтаж на външното тяло (компресора), като за целта ще изградя от тухли две “релси”, та да разположим металната кутия отгоре им. Понеже купихме най-мощният възможен климатик (7.1 kW), всичките му парчетии и части са големи и тежки – само шкафът му е с размер на ученическо бюро, със собствено тегло от 60 кила; духалката вътре също е с внушителни габарити. С всичко това ще се разправям днес преди да излезем привечер – сега обаче нарочно се потривам, защото нищо не ми се прави, а най-последното пък ми беше да се плескам с цимент и пясък…

В заключение обаче остава единствено негативната страна на всичко положително, изброено до сега – а именно, пълното отсъствие на парични фондове и потенциални капиталовложения от настоящи и бъдещи клиенти, които да запълнят съответните празнини в банковите ни сметки. Работим залудо, без пари и никакви финансови облаги, което положение аз мога да изтърпя не по-дълго от края на годината. Уверенията на моите работодатели са, че в началото на Ноември благата ще потекат като пълноводен поток, само че аз продължавам да бъда скептичен и съм силно резервиран към тези празни приказки и лакърдии. За да повярвам в тези празнословия, първо трябва да видя реално случваща се развойна дейност, с работна документация, производствена дейност и процес, от който да личи някакъв реален прогрес. А то нищо от това не се случва, което е и тревожният момент в цялата тази неразбория и низ от неяснотии…

Преди няколко дни пък, Ванеса паднала някак по време на една нейна игра с топка и си изкълчила коляното. Ходила в болницата да я превързват и понеже не можела да си стъпи на крака, та онези от прекалена любезност и състрадание към пациентката ѝ дали и един чифт патерици, че да се подпира с тях, докато снове из къщи от стая в стая. Няколко поредни дни тя беше много горда от това как ходи с тях и напълни Интернета със снимки пред огледалото и обезателно с патериците, като страничен атрибут и придатък към останалите нейни момински аксесоари. Разбира се, те вече не са ѝ потребни, защото коляното ѝ мина постепенно, но още не може да го изправи напълно и ходи малко като вдървена.

03.11.2020 – Цяло щастие е, че вчера и днес нямах срещи с шефа, който е зает с преместването на семейството им в друга квартира. Аз съм си свършил служебната работа и го чакам да ми се обади, когато пак стане готов да работим съвместно. През това време ще посвърша малко изостанала работа из дома, което основно ще се състои в това, да драсна някой и друг ред – сутринта например станах много рано, та най-после писах подробно писмо на Сашо в Мюнхен, след малко ще облъча информационно и вас, а по-късно през деня ще прескоча и до другата къща да взема едни мерки и размери за климатичната инсталация. Но, нека да карам сега поредно и последователно…

След като приключих с писателството си в събота сутринта, навлякох дрипите, метнах парцалите по мен и отидох оттатък да градя мястото за шкафа на климатика. Забърках малко циментов разтвор с пясък – водата ми дойде възмножко в кофата и всичко стана прекалено рядко. Рекох да го сгъстя с още малко материал, но в коритото на края хартиса толкова много материал, че с него можеха да се измажат барем още две стени и половин таван. Гъзурчих се с 12 плочи, които циментирах по три на ред в два ката – стана доста добре, обаче скоростта ми на работа е като бързия ход на костенурката (че даже и с тази на охлюва може да се сравни). Дорде втасам и небето над мен се свъси (до черно чак…), буреносните облаци се скупчиха току над двора и особено връз тъй прясната ми зидария, а малко по-късно и дъждът не закъсня. Когато почнаха да падат първите му капки, аз вече се бях запътил към нас – циментът остана в кофата да се спича на камък и да го вали отгоре, но добре поне, че покрих с едни найлони тухлите. И уж валежът отначало беше кротък, тих и напоителен, ама по едно време като засвистя, та направо щеше да ни отнесе; башка градушката, която ни удари, макар и не с опустошително висока поразяваща сила. За половин-един час се изля всичкото количество, каквото имаше заредено и предназначено за напояване от Божият резервоар – през това време Даниела опече млин, баница с праз и привечер поехме към Бризбън за моабета у Мариана и Бранко. А у тях вече градушката е била с размер на ябълки “Йовки”, но за щастие не им беше направила поразии. На много места обаче в техния район са станали катастрофални поражения, защото там някъде от небето са се ръсили ледени блокове, големи колкото цели дини и пъпеши (макар и в известен смисъл малко по-маломерни от “Мичуринките”, но все пак…). Туй цигли и прозорци на къщурките отдолу, направо бяха станали на сол – за колите пък отвън по улиците, да не говорим: та не само джамовете, ами градушката направо е пробивала ламаринените им покриви (тук правете сметка за каква тънка тенекия става дума, от която огъват автомобилните части, но това сега е съвършено отделна тема и предмет на друг разговор). Голяма част от къщите бяха останали без ток, но за късмет на нашите домакини, тяхната беше минала между капките и се бяха отървали без никакви последствия. За няколко минути стихията беше оставила след себе си погром и сметка за стотици милиони долари – експертите сочат, че сумата може да достигне и дори да надхвърли единият милиард, когато започнат оценката на щетите по отделните застрахователни компании (е, те не че не го заслужават, но в същото време страдат и хорицата от народонаселението – а иначе застрахователните агенции пак ще си върнат парите, че и с лихвите барабар, само че това ще е за сметка на “застрахованите”)...

Иначе тържеството ни мина успешно, весело и безгрижно. Спахме там и на другия ден по обяд си тръгнахме. Първо минахме през моите виетнамски касапи да купим месо, че да заредим хладилниците. Взех няколко килограма свински изрезки, човекът ми хариза и две шепи сланина, а вечерта у нас направихме чудна кайма за кебапчета и кюфтета. Купих и един обемист свински врат за пържоли, с което търговските ни набези приключиха успешно. От там вече се подпътихме към ситито, където имахме среща с Нени, за да си взема аз от него стоката, която той трябваше да ми донесе. Оставихме колата в една по-далечна уличка и тръгнахме пеша по крайречната алея – тъкмо и разходката си за деня включихме в упражнението. В ресторанта обаче, съвсем случайно се натъкваме на наш Цецо – повел цялата челяд барабар със сватовете от Тасмания, които също са им на гости за няколко дни. Та, докато изчаквахме пристигането на основната група на Нени и Меган, с Цецови си направихме едно импровизирано обедно приключение, с по няколко бири и множество кебапчета за мезе. Младите много искаха да се видят с нашите и най-вече бебето, ама не ги дочакаха. Малко след като си тръгнаха и бандата на Неничко заприижда. Там вече всички ме познават и много ми се радват като ме видят, защото намират поразителната прилика между нас двамата – външно, вътрешно, душевно и всякакво друго. Побъбрихме си малко, видяхме и малкият Ангелчо, който вече хич не искаше да лежи самичък в количката, ами с огласяващите си навред писъци, най-старателно подчертаваше своите горещи предпочитания да го подмятат на ръце ту при една кака или леля, ту пък при друга, вместо да се намира в дълбока изолация, далеч извън обсега на сбирката. Ние оставихме младежите да се веселят по тяхному, аз нарамих кангала с тръбата и бавно поехме по обратния път към колата. В късния следобед се прибрахме в къщи, но толкова бяхме скапани от недоспиване и жега, че от вратата направо се капичнахме в кревата. Предрямахме малко и аз вечерта се занимавах с подреждане на месото, мелене, разпределяне по количества, пакети и т.н., докато Даниела пра, простира и се забавлява с безконечната си домакинска работа.

Понеделнишкият ден трябваше уж да започне със служебната ми среща, но моят човек беше възпрепятстван да дойде поради заетостта му с преместването на багажа от старото им местоживеене в новото. Аз използвах времето да закупя някои допълнителни материали за инсталацията на климатика, после се разправях с доставката на едни облицовъчни плочки и развивах най-различни други дейности от подобно естество. Днешният ден е подобен, малко “ялов” откъм служебна активност, но за сметка на това пък значително по-продуктивен за мен в ролята си на писател. Ванеса учи най-усилено за последните си изпити, които са тези дни – всичко приключва в четвъртък, но тя ще продължи да учи някои предмети от програмата и през лятната си ваканция. А пък това вече е абсолютно всичко като информация и злободневки до този ден и час – следващият ми новинарски блок ще бъде с по-късна и неопределена дата…

24.11.2020 – След поредното, няколкоседмично вече прекъсване, моето историческо писмо продължава - както със съвсем прясна и актуална информация, така и с отдавна забравени факти, влезли в семейните анали просто като някакви далечни спомени. От последните редове на предишното ми комюнике е видно, че темата на събитията основно се е въртяла около времето доста преди Архангелов ден, който беше още в началото на месеца, докато към настоящият момент ние кажи-речи излизаме от него. Спомням си, че по онова време имах доста служебна работа, която се увеличаваше ежедневно като лавина, но аз и с нея се справих безупречно. Дейността ми приключи още в четвъртък, защото на следващия ден пък заминахме на една краткосрочна почивка – отново по северните курортни комплекси, ако приемем, че нашите местни се падат малко южни спрямо отправната си точка, считана за щатската столица Бризбън. Бяхме канили и Цецо да дойде с нас, обаче той баш тогава имаше някакви семейни ангажименти и остана да си ги свърши, а пък ние на връщане от екскурзията в понеделник вечерта го взехме от тях и се прибрахме заедно. Но на този момент ще се върна малко по-късно в разказчето си – нека сега да си изприкажа първо приказките за почивните дни, че тогава на нова сметка ще продължавам с останалото.

Времето бе чудно до денят, в който тръгнахме нагоре. На път успяхме да навестим нашите вехтошарски дюкяни и дрехарници, от които пак се обзаведохме с по някое и друго радващо окото и душата парцалче, сувенирче или подаръче въобще - в най-общ пряк и преносен смисъл. В хотела пристигнахме едва привечер, настанихме се набързо и веднага излязохме на разходка, за да използваме последните светли мигове на деня (а както ще се разбере и малко по-късно – в известен смисъл и сравнително сухите остатъци на същия петъчен ден). Вечерта гледахме български филми на компютъра, който също носех със себе си уж с благородната цел да драсна и някой ред на него, но по същия начин не се докоснах и до служебния си лаптоп, на който пък мислех да бутна нещо в името на прогреса и просперитета на фирмата. Пардон – сега се сетих, че именно тогава нахвърлях скелета на един примерен индуктор, който исках да покажа на шефа по време на някоя от следващите ни срещи през идната седмица. Тогава тази тема беше най-актуалната за нас и най-дълго дъвканата от всички останали, които бяха някак си по-ясни за разгадаване.

Последвалата съботна сутрин вече беше облачна и неприветлива, а от хубавото само до преди ден време нямаше и помен дори. Ние направихме още няколко разходки с чисто търговска цел, след което се отдадохме на пешеходен туризъм покрай бреговата ивица на реката и впоследствие на океана. Денят го изкарахме в нашата любима Noosa и в късния следобед се прибрахме обратно в хотела. Последният се намира в съседно населено място, отстоящо на около 10-15 км, което е значително по-малко – обикновено ние го ползваме само като конак, а пък от там вече предприемаме отделни лъчове за посещение на други географски обекти или интересни места. До настъпването на вечерта и дъждът не ни се размина – бяхме излезли да купим нещо от магазина, обаче на връщане до бивака станахме мокри като мишки, та се наложи и да си сушим дрехите, когато се прибрахме от пазара. Него ден се падаше Архангеловата Задушница, когато пък вечерта почетохме паметта на всички наши починали близки и сродници, докато в неделя навръх Събора на Св. Архангел Михаил и другите небесни безплътни сили, валя почти през целия ден и ние стояхме предимно на сушина във временното ни жилище – Даниела чете книга, а аз си ръкоделствах нещо по моите нескончаеми служебни теми и въпроси, които са грабнали и обзели до такава степен мозъка и сетивата ми, та за нищо друго не само че не помислям, ами не ми минава и през акъла даже някаква по-различна мисъл. Вечерта уважихме празника подобаващо, със съответните му там разлати софри, множество гюзлеми и придружаващите ги напитки.

В понеделник сутринта нарамихме отново дисагите, нахвърляхме багажа във фургона и потеглихме по обратния път към дома. Разбира се и през този ден не пропуснахме да посетим някои бутикови вериги, чрез покупките от които да сменим едни боклуци (които вече имахме…) с други (които пък си купихме в името на тази подмяна). Така се влачихме почти цял ден и едва в късния следобед акостирахме в гръцката бакалница на Бризбън, от където трябваше да набавим някои необходими продоволствия и суровини за млинове, баници, мезета и подобните им разновидности. От там се запътихме към Цецо, когото трябваше да вземем на връщане, че с него пък на следващия ден да монтираме климатичната инсталация в другата къща. Вечерта си направихме един импровизиран моабет с подръчни материали и остатъци, а на сутринта работната ни смяна започна още на ранина в 06:00. Цял ден се гъзурчихме покрай тая пипкава дейност, но до вечерта втасахме с всичко. За мен остана само да довърша някои елементи, които нямат основна роля в работата на инсталацията – по-скоро незначителни, чисто естетични и козметични мероприятия, отколкото някакви съществени и функционални за самото действие на климатика. Денят беше слънчев и горещ – утрепахме се, докато завършим всичко както е по правилата на играта и законите на електриката. Вечерта аз закарах Цецо обратно до тях, защото той влачеше и много инструменти подире си, с които просто нямаше как да се мъкне по влаковете. Иначе когато е празен, аз обикновено го посрещам с колата на гарата, където пък после го и изпращам. Ние вече с подчертано нетърпение го чакаме да се премести тук в нашия щат, за да можем и по-честичко да се виждаме с него.

След като на мен и вторникът ми беше зает покрай тази климатична инсталация, на среща с боса отидох едва чак в сряда. Говорихме, надлъгвахме се – всички уж работим силно и напрегнато, ама пари в наличност все още няма; всеки момент очакваме клиентите да платят депозит за изделието, което им подготвяме, обаче кога и изобщо дали това някога ще стане – един Господ само знае. Така и останалата, по-малка част от седмицата се изтърколи, за да дойде петъкът, в който ден Даниела не беше на работа, а пък и аз нямах много служебни задачи за вършене. За това времето ни изцяло бе отдадено на готвене и приготовления за вечеринката на другия ден, когато трябваше да отпразнуваме вече официално именият ми ден и светията, закрилник на нашия дом и семейство. Започнахме първо с тортата на леля Бонка – кремове разбивахме, захари горихме, орехи чукахме, бисквити и целувки трошихме, та като го смесихме заедно всичкото това чудовищно чудо от продуктови сладкиши и благини, та на края стана приказна торта; баш като за списанията на Албенчето. От лакомия обаче, малко кремчето ни дойде възмножко, та се наложи едно експресно отлитане до супермаркета за още бисквити – с надеждата уж те да поемат излишъкът. Така пък и тортата набъбна на размер и се представихме пред гостите блестящо. Отделно от всичко, предната вечер Даниела ме зарина с една щайга червени чушки за печене, башка сини домати за кьопоолу, та и с това се разправях междувременно. Докато ги обеля и подредя готови за консумация, денят взе току да преваля. Съботата също почти премина под знака на подготовката ни за вечерното тържество – събрахме се около 20 души и изкарахме до първите неделни петли. После всичко утихна, гостите ни си разотидоха, някои преспаха у нас и са си заминали на другия ден сами, защото ние от своя страна трябваше пък да ходим на друго екскурзионно мероприятие, резервирано точно за този ден и много месеци преди това…

Отдавна с Даниела се канехме да посетим един остров (“Света Елена”), отстоящ само на някакъв си хвърлей камък място (образно казано…) от крайбрежните, най-източни квартали на Бризбън. Преди много години, там е имало голям колониален затвор, където английските каторжници (пък и местните бабаити…) са излежавали присъдите си, преди да се заселят навътре по Австралийските свободни земи. Островът се намира на около десетина километра от бреговата ивица на континента и отначало е служел за карантинна зона. Обаче по това време Бризбънските затвори са пращели по шевовете си от всякакви по вид и провинение разбойници, та властите като се видели в чудо къде да го дяват всичкият тоз престъпен народ, взели че решили да превърнат карантинното звено в зандан и там да настаняват съгрешилите безбожници. Със собствени сили на запрените зад решетките построяват фурна, ковачница, малък кей на брега, тухларна работилница и разни други подобни манифактури, необходими за самозадоволяване нуждите от храна и други продоволствия. На острова са отглеждали животни за месо и кожи, имали са зеленчукови и овощни градини (абе почти всичко, с изключение на казани за варене на ракия). На това място е изграден и първия конски трамвай, с помощта на който впряг хората са придвижвали стоки и материали от брега към вътрешността на острова, както и обратно разбира се. В онези години всички затворници са имали по някакъв занаят, който са упражнявали и по време на присъдите си – кой обущар, кой калайджия, сарач, шивач, готвач, пекар, часовникар и всякакви такива майстори. Работили са за единия комат хляб, но в същото време затворът като обект е печелел много добри пари за самоиздръжка, в това число и за облагодетелстване на надзиратели, тъмничари, директори и т.н. Някои от командния състав са били женени и семействата им също са живеели с тях, макар и при доста скромни, направо мизерни условия. Само че понеже тогава не е имало с какво да се сравняват, та всички са били еднакво доволни, че барем имат покрив над главите си. По време на адската лятна жега и зной, с климатични инсталации там те не са разполагали за собственото си удобство и разкош, а в килиите са спали по 12 души в хамаци – шестима висят от едната стена, другите шест – от другата и на два ката, разумява се. Когато тези дебели каменни зидове се нагреят, те излъчват топлина и през нощта – за вонята, смрадта, мухите и комарите пък да не говорим. На много от провинилите се, особено за нарушаване на основния принцип и задължително правило в затвора – мълчанието, според степента на провинението се е полагал и няколкодневен престой в тъмница, при абсолютно отсъствие на светлина. Заключени там, единствено с по една кофа за пиене на вода (и друга за “отходните” води…), затворниците на излизане често са изгубвали разсъдъка си и от там насетне вече са се превръщали само в едни подвижни трупове, които малко по-късно са измирали. Всички те са имали единствено килийни номера и върху кръстовете на гробовете им са ги изписвали с тях – истинските им имена са били отнемани още при “постъпването” в затвора. За побоищата пък с камшик, които са им били нанасяни до разкъсване на кожата по гърба и до показване на кокала отдолу няма да говоря, че аз даже и сега настръхвам като си спомня какво ни разказваха екскурзоводите. Общо взето, интересно място – макар и с доволно тъмно минало, многократно проклето и прокълнато от времето, от историята и човечеството по принцип. Целият тур беше безупречно организиран под формата на театрално представление и пред нас екскурзоводите изнесоха нещо като нагледна образователна програма, наситена с изключително изобилие от факти, исторически моменти и реални извадки от недалечното минало на острова и неговия прословут зандан. Трудно ми е сега да си спомня всяка малка подробност от експедицията, но в общи линии ви предадох по-важните и съществени моменти – поне тези, които правят най-силно впечатление. На острова са живели и множество деца, които са били обучавани от нарочен учител. Това са били наследниците на работещите там, служители, писари, икономи и друг обслужващ персонал. След една поразяваща вълна от коремен тиф и дифтерия обаче, чиито огнища пламват измежду затворниците, голяма част от дечицата намират и смъртта си там, поради липса на медикаменти, своевременно лекарско обслужване и всичко онова, срещу което най-охотно роптаем целокупно ние в днешно време. Гробовете на тленните им останки също се намират на територията на острова – от едната страна са кръстовете с номерата на измрелите каторжници, напълно лишени от Божията милост, докато от другата пък лежат по-праведните чеда на Господа наш, всемогъщ, премъдър и всесилен. Всъщност, погледнато от друга страна, да се отървеш чрез смъртта от мъките и униженията на каторгата, все пак си е чиста награда от Бога спусната, вместо да се разглежда като наказание – въпрос на гледна точка и кой от коя страна на барикадата се намира по време на Страшния съд…

В групата бяхме около стотина посетители, като от брега до там и обратно ни закараха с един моторен катамаран. На острова имахме импровизиран обяд (под’апушка, ако трябва да сме честни…), след което обиколката ни продължи. Цялото занятие трая между 10:00 и 16:00, обаче ние сутринта трябваше да станем сравнително рано, защото до мястото на отплаване имахме около час и нещо път. Докато паркирам колата измежду хилядния останал народ, дошъл просто на разходка, на кафене за закуска или за нещо друго, та за малко даже щяхме и кораба да изтървем. Привечер по същия начин се прибрахме в къщи, дооправихме кочината, която бяхме зарязали от вечерта и след една кратка вечеря се сгромолясахме по наровете из килиите…

Седмицата започна в понеделник с нова порция работа, този път в малко по-различна посока и извън основната ни дейност с шефа. Предишният ни инвеститор, с когото те продължават да поддържат някакви, макар и хладни бизнес отношения (въпреки, че онзи завлече всички ни с по много хиляди долари…), решил да прави някакво рекламно ремарке, със стена от множество телевизионни екрани. От нас той искаше да му решим проблема с документация за изработката на това съоръжение, пък той после щял дори и да ни плати по някой грош за хубавата работа. След като напоследък вече привикнах трайно да работя залудо и да не получавам абсолютно никакви пари за дейността си, за своя ентусиазъм, отговорност и лоялност към даден работодател, почна вече да ми е и все едно кой остава мой длъжник и с каква сума – нито имената им ме интересуват, ни титлите, ни намерата. Кой каквото каже и ми поиска, аз му го доставям по най-брилянтния възможен начин – а пък ако това е вече и богоугодно, ами нека тъй тогаз да си и ида от света в дадения момент. Ще карам за сега така, па да видим до кога точно ще издържи “смирението” и покорството ми пред острата сабя на съдника – няма да е за дълго обаче, имам такова вътрешно усещане...

Междувременно Нени и Меган промениха датите на своето пътуване към острова (Fraser Island, чието име съм споменавал тук не един или два пъти, което естествено, далеч не е и случайно – това е едно уникално място…), за където те се бяха нагласили от месеци насам. Обикновено точно по това време на годината всички от семейството ходят там, защото посещават мястото, където е разпръснат прахът на баща ѝ, Грег – Бог да го прости, който си отиде от този свят преди цели 8 години. Добре ама братът на Меган бил възпрепятстван да присъства със семейството си, та разгеле се отвори една ниша за нас двамата с Даниела. Семейството им притежава част от собствеността на една къща за гости, която в даден момент от годината (и когато няма други посетители) те могат да я ползват за собствени нужди. Впоследствие се оказа, че собствеността е останала само върху едни далечни близки на покойният вече Грег, но понеже те се намират в добри междуроднински връзки, та се възползват от случая да отсядат в имота – специално за периода по време на въпросните ежегодни чествания от смъртта му. Решихме да се възползваме от обстоятелствата, та и ние се наредихме барабар с всички тях – баби, дядовци, бебета, младоженци и друг персонал. Нени и Меган щяха да тръгват във вторник и да се върнат на следващата седмица, което за нас беше немислимо да ги придружим за толкова много време отсъствие от работа – специално Даниелчето, което заема функциите на главен лекар в лазарет. Така ние отначало им отказахме, ама те като решиха да потеглят още в ранната съботна сутрин, за нас вече беше по-възможно да се присъединим, след като пък и Дани не ѝ се падаше да бъде на работа в понеделник. Разбрахме с Нени ние да тръгнем с нашата кола и да караме до селото, където да я оставим на паркинг, а пък те от там вече да ни вземат с техния джип и през ферибота да се понасяме по пясъчните пътища на острова. Контролата беше спазена до най-малката си подробност, защото ние точно в 02:00 поехме по 310-километровото трасе и само след три часа и четвърт бяхме пристигнали на мегдана в селото. Изходната точка за острова е Rainbow Beach – там бяхме съвсем скоро на една кратка почивка, като смятам че барем името на селото ще ви е малко познато (в описанията си, обикновено го оприличавах на едновремешният наш Лозенец, но напоследък нещо взе малко да ми бие на Китен – дано не стане обаче и като Приморско, както му е тръгнало строителството, че тогава вече не знам къде ще търсим спокойствие и тишина на стари години). Имахме достатъчно време да се изпикаем, аз да излея една туба бензин в резервоара на колата, че да не се разправям и с последващи зареждания на връщане. До това време и Нени пристигна с големия камион, както и сватята с един по-малък. Тя возеше Айдън, а пък отзад в капсулата на нашите се разполагаше малкият Ангелчо. Той така и не беше разбрал на къде са го помъкнали техните, защото бил спал през целия път (разстоянието от къщата на Нени и Меган до това място е със 100 км по-късо, отколкото измерено от нас, но и те бяха пътували два часа и нещо, докато пристигнем почти по едно и също време). На бензиностанцията дозаредихме колите и бидоните с нафта, защото на острова горивото (както и всичко останало, под формата на продоволствия, медикаменти и стоки от първа необходимост...) е най-малко двойно по-скъпо. Прехвърлихме багажа в джипката на Нени, спаднахме гумите до около 1.5-1.8 atm (от около 4 atm за нормалните асфалтови пътища) и след няколко минути бяхме вече на баржата. Значително по-ниското налягане на гумите по колелетата на тези високопроходими автомобили играе много важна роля за възможността последните да се движат безпрепятствено по меки пътни настилки – кал и особено пък в дълбок пясък. Ако гумите са твърди, тенденцията им при евентуално боксуване е да се окопават надолу в тресавището, вместо да измъкват колата напред. Тарифата за прехвърлянето на един автомобил възлиза на $130 с обратния курс, разбира се; за пребиваването на острова се плаща и някаква допълнителна такса в размер на $53.65, която покрива до едномесечен престой – в същото време едногодишен абонамент струва $270. Тези средства отиват в местните служби, които се грижат за поддръжката благосъстоянието и благоустройството на островните пътища, паркове, алеи и други съоръжения. Тук под “пътища” трябва да се разбира единствено няколкото пясъчни трасета (разбирай пътеки…), простиращи се току през сърцевината на острова или по протежение на плажната му ивица, която пък може да се използва само когато няма прилив. Последният се сменя през интервал от 6 часа и всеки, който е дръзнал да пътува по крайбрежната пясъчна просека, е повече от задължен да се запознае издълбоко с прищевките и капризите на океана. В противен случай рискува превозното му средство да бъде погълнато буквално за няколко минути от прииждащата вода без самият шофьор или пасажерите му да са в състояние да направят каквото и да е било за спасяването или измъкването на автомобила от водата – единственият начин е нагоре, с помощта на въжета и хеликоптер, който обаче докато пристигне до мястото на бедствието, колата вече е наполовина пълна с пясък и дори да я измъкнеш от схватката ѝ с постоянно отдалечаващото се от водната повърхност дъно, от нея повече нищо не става, освен за купчина старо желязо (а тук говорим за автомобили по цени на дребно между 50 и 100 хиляди долара; отделно от екипировката и изгъзиците, с каквито ако не всички, то поне повечето от тях са снаряжени).

Независимо, че аз малко се поотклоних, с тези няколко фрази исках да подчертая изключителната подготовка, която човек трябва да си направи предварително, преди колелетата му изобщо да стъпят връз пясъка на острова. В това отношение Неничко е безупречен, до степен на съвършенство и педантизъм, граничещи вече с безумието и истерията. Неговата джипка има радиостанция, работеща в обхвата на късите вълни, но честотната им лента е отредена единствено за нуждите на населението (т.нар. CB Radio, идващо от съкращението на Citizen Band Radio или “граждански радиообхват”, в най-буквален и разбираем превод) – т.е., през 40-те предназначени нарочно за целта канала, пулсиращи около основната честота от 270 MHz/11 m, могат да комуникират хора само с настройки на съответните обхвати. С такава радио екипировка са снабдени всички тежкотоварни камиони, превозващи жива стока и товари между отделните щати, същите такива имат и фермерите в отдалечените за достъп райони, всички изследователи, авантюристи, планински катерачи и разбира се шофьорите, извършващи пътувания в такива диви местности, при отсъствието на други стандартни средства за комуникация като мобилните оператори например. С помощта на тази радиостанция човек по всяко време може да се свързва с останалите водачи по пътищата на острова, да си обменят информация, да се търсят за взаимна помощ в случай на нужда, авария, закъсване и т.н. Отпред под бронята пък, колата му има лебедка, с която може да се “самоиздърпа” от всяко място, стига наоколо в обсег от 45-50 м да има някакво дърво, кол или каквато и да е друга здрава опора, за която да се привърже и изтегли. Отзад в отделението за багаж, Нени е монтирал хладилник, който работи с отделна акумулаторна батерия, която пък се захранва/зарежда от слънчев панел, инсталиран на покрива. Хладилникът работи непрекъснато по време на ход или престой, а температурата на бирата, извадена от там се намира почти в точката си на замръзване. Отделно от други подвижни аксесоари (лопати, специални пластмасови коловози, които се слагат под колелетата в случай на затъване, колани за дърпане на закъсали или ако се наложи някой него да вади от батака), на покрива има монтиран сенник, който се свива и разтяга със специални рейки и лека алуминиева конструкция. Като се разпъне, сянката му покрива цялата странична част на автомобила и задната страна, където е хладилника. Отдолу вече могат да се наредят маси и столчета, да се играят карти, да се яде, пие и да се извършват всякакви подобни дейности, които при обикновени условия под палещите лъчи на слънцето са просто немислими за осъществяване. На предната броня са закачени лампи и прожектори, които буквално превръщат тъмната и непрогледна нощ в ясен слънчев ден, под светлината на които пък могат да се плетат пуловери и жилетки, да се шият гоблени и дори да се бродират каренца, ковьорчета и други дребни салфетчици. Енергията, която тези фарове ползват е нищожна, защото всички те работят на светодиодния принцип, а не с нажежаема жичка, халогенни крушки и подобните архаични методи. Идва ред да спомена няколко суперлатива и за самият двигател на това подвижно чудовище, задвижвано от 8-цилиндров, V-образен мотор с обем 4.5 l. Този дизелов “агрегат” развива тяга от около 200 kW, измерена долу върху колелета на колата – това се равнява на близо 270 к.с. и след съответното процентно К.П.Д. излиза, че в самият двигател има скрити не по-малко от 300 чистокръвни коня, башка мулета, кобилки и няколко крастави магарета горница. Иначе самото добиче с всичките си изгъзици тежи над 3 тона, обаче пък носи на товар като балкански катър, без дори да усети самара на гърба си. В този ред на мисли, редно е да се кажат няколко думи и за скоростната кутия – всичко в нея е електронно, електрическо и напълно автоматично, с възможност и за пълен контрол от страна на водача – т.е., да ѝ се изключат всичките автоматики и шофьорът сам да преценява къде на каква скорост да се движи или коя предавка му е необходима за съответния терен, препятствие и т.н. Освен изброените качества на возилото като такова, Нени е много опитен и съвестен водач – особено що се касае до сигурността и оцеляването на живата сила и бойна техника…

Но да се върнем сега обратно на мокрия пясък и да продължим пътешествието си по брега на океана. Времето ни на пътуване беше така подбрано, че водите му все още не се бяха покачили до такава степен, че да стане невъзможно преминаването по трасето. До къщата имаше около 2½ часа път, само по плажа. За безопасното движение на острова са въведени абсолютните правила и закони, каквито се прилагат по останалите шосета от Републиканската пътна мрежа. Скоростта е ограничена до 80 км/ч, на места е занижена до 40 км/ч – това са по-наситени с хора места, къмпинги, изходи от населени места и т.н. Нарочни полицаи със съответните радари зорко следят за спазването на тези ограничения, а всяко неразумно излизане извън тях, повлича след себе си тлъсти глоби и отнемане на наказателни точки от шофьорската книжка; същите правила важат и за употребата на алкохол – да изпиеш една бира в жегата, да речем може; всяка следваща над нея обаче ти излиза твърде солена и дори прокиснала...

Около 10:30 вече бяхме пристигнали, разтоварихме багажа, наредихме питиетата по хладилниците и почивката ни започна. Аз за вечерта подготвих една голяма доза кебапчета, от чиято заготовка пекохме и на следващия ден. Нени и Меган могат да живеят само на кебапчета и шопска салата, а малката Айдън е пристрастена към луканката (както и Нени разбира се, но те си я делят с нея по “братски”). Ангелчо все още поминава твърде добре, захранван редовно с майчиното си мляко, обаче много скоро ще опознае и супите като храна. Меган има изключително добър млеконадой и той през няколко часа се възползва от тази възможност, след което заспива най-блажено. Нощем също спи спокойно и се буди едва на сутринта, освирепял от глад като баща си. Смее се, кокори се, грухти, пърди, оригва се – досущ кат’ нашия изтънчен джинс. Следобеда ходихме по разходки към плажа, къпахме се и въобще карахме 100-процентова почивка. Нени и Меган ни заведоха до всички възможни места, които за краткото ни време на престой можехме да посетим и да се насладим на дивните прелести от тази част на света. Меган там е израснала, защото много често са ходили навремето – особено докато баща ѝ е бил по-добре. Тя знае всяка забележителност по острова, всяко място как се казва, къде се намира и как се стига до там. Неничко също е добре запознат с този остров, защото е едно от любимите му места за посещение. Там имат нескончаемо дълъг списък от мероприятия, с които те се занимават от години – ходят за риба и какво ли не; къмпират някъде по плажа с голяма банда приятели – отначало само с палатки, а напоследък и с караваната. Последната също тежи множество килограми, но Тойотата му я тегли безпроблемно през всички възможни водни или пясъчни препятствия. По принцип на твърдия, мокър пясък движението е като по паважа, обаче в дълбокия и сух пепелак придвижването е свързано с голямо боксуване и непрекъснато поддържане на постоянна скорост; спреш ли за малко и колата се окопава, докато ѝ опре тумбака отдолу и повече на никъде не може да мръдне от позицията си. Тогава вече следват въжета, лебедки, тикане и излизането от подобна пясъчна клопка е свързана най-малкото с нов диск на съединителя, башка другите масрафи. Защото колата дори и да излезе за малко от дупката, ако няма нужната мощност и скорост, тя само след няколко метра се самозарива отново. А тук говорим и за места, които са на баир – там вече конете и магаретата, запрени под предния капак почват да си казват думата. Онзи ден един такъв човек беше закъсал, та беше спрял цялото движение – пътят всъщност представлява една тясна пясъчна просека, през която преминава трафика и в двете посоки. Спре ли обаче случайно един и всички останали блокират подире му (или пък прииждащите насреща), дорде не го измъкнат от трапа. Нени само с едно движение го дръпна назад към по-равното, че да вземе по-голяма изсилка и човекът после освободи пътя.

Вечерта всички заедно направихме една голяма софра, обаче бяхме и доста изморени от ранното ни ставане сутринта, шофиране в продължение на часове, игри по плажа, разходки, плуване и т.н., та много скоро след като падна мрака и ние се разхвърляхме по койките. В неделя програмата ни беше същата – с Меган ходихме до мястото, където от една висока скала е разпръснат прахът на баща ѝ. Нени остана да варди долу децата, та ходихме само тримата с нея и Даниела. По едно време натопихме за кратко крачката на Ангелчо в морето, но избрахме една топла локва, където водата от вълните се задържа и се затопля значително повече, отколкото е температурата ѝ в океана. С неговите само 7 седмици и 3 дни той се яви вероятно най-малкия посетител на този остров – имаше тук-таме и други подобни бебета, но всичките бяха все на по 5-6 или 8 месеца. Лин (така пък се казва майката на Меган – Lyn) е много симпатична жена, на годините на Даниела – даже е с един месец по-малка от нея. Ние с нея сме се виждали множество пъти при най-различни поводи, но сега имахме възможност да си пообщуваме по-обстойно и подробно. Тя самата също пише като мен и дори рисува – написала е няколко книги на различна тематика, но специално в рисунките ме бие по всички параграфи, понеже аз съм доста калпав в това направление. Тя даже сама илюстрира книгите си, което също е похвално. За първи път в живота си опита кебапчета, които много ѝ харесаха. Неничко се беше погрижил да ми направи страхотна реклама и добре, че този път моите продукти и заготовки бяха буквално съвършени, та и крайният им резултат имаше същите превъзходни качества.

Общо взето няколкото дни на острова минаха като един кратък миг – в понеделник Нени и Меган пак ни водиха по разходки, този път до най-северния му нос, където на една височина има морски фар. Ние с Даниела се потътрихме нагоре и едвам стигнахме до върха, в жегата и по баира. Пътеката до там беше само 1.2 км, обаче на мен с това шкембе ми се увидя като да беше 12 км. Доста бирички поехме с Нени, та сега ще има да тренирам по-усилено, докато им изгоря калориите. Той продължава да спазва най-стриктно диетата си и резултатите му са завидни – пие само специални питиета без въглехидрати, не яде ориз, хляб, боб, картофи; прави пици, но тестото им също е някакво специално. Газирани напитки не пие, никакви захарни и тестени изделия не яде; сладки алкохоли също не употребява – малко водка с някакъв безвкусен сок и това му е пиенето. Няма ром, няма коняк, уиски и другите подобни. Вчера на обяд хапнахме набързо, взехме си с останалите “довиждане” и Неничко ни докара обратно до мястото, където баржата акостира на плажа да разтовари колите и съответно да натовари нови към континенталната земя. Нас хората ни взеха гратис като пешаци, защото имахме само една раница на гърба и малка торба, която Дани носеше в ръцете си. Всичко останало го оставихме в къщата, за да не го мъкнем с нас - Нени ще ни го донесе като се видим другия път. Проблемът беше в това, че от момента на слизането ни от баржата на отсрещния бряг и дорде стъпим чак на асфалта с колите също се върви през пясъчните преспи, в които краката затъват почти до коляно. Джипките прелитат от там отгоре, обаче за движещите се пеша е голям зор да изгазят. Ние си повикахме такси, което трябваше да ни върне в селото, където бяхме оставили колата – до там са само 12-13 км, които обаче не могат да се извървят пеш, нито пък можехме да разчитаме на случайни коли, които да ни откарат до там на автостоп. Така, за това удоволствие пък платихме други $45, но то без пари няма как да стане. За сметка на този извънреден масраф, в някакъв местен селски дюкян открих едни електрически крушки, които по принцип са много скъпи, но аз ги взех по лев парчето. Имам да подменям тук-таме из дома по разни изгорели лампиони и до сега все го отлагах поради високата им цена в редовните магазини. Но вече и това ще свърша, за да го отметна като приключила напълно дейност. На края се качихме на колата и след други 3-4 часа снощи си бяхме вече в къщи. Така тази наша съвсем ненадейна екскурзия завърши много положително, а пък от Неничко и Меган останахме направо очаровани и възхитени. Постараха се да превърнат нашето пребиваване при тях в максимално приятно и забавно. През това време си направихме и много снимки – особено с бебето. Ангелчо е един малък кротанчо, но обича и да се глези – определено не му е неприятно да го дундурка всеки, де който и когато свари – без особени предпочитания или претенции кой точно ще изпълнява функциите на люлка. Разбира се като му дойде часът, затваря очи и се отнася независимо къде се намира – спи прав, легнал, седнал, по гръб, по корем, с ръчичката отдолу и по всякакъв друг начин; много добро бебе се оказа – да го видим когато порасне още малко, дали няма да стане душевадец като татко си…

Аз днес нямам среща с шефа, че доколкото разбрах от съобщението му, което той ми изпрати снощи, той вече е провел някакъв разговор с възложителя на задачата и двамата нещо са сменили директивата на проекта, ама за това ще разбера чак като се видим – най-вероятно утре. И като съм почнал с творчеството си още от сутринта към 09:00, сега е точно 16:00, когато вече го приключвам. Но междувременно говорих с Нени, после пък с Ванеса и времето ми най-неусетно мина. Даниела още не си е дошла от работа, която започна вече и да ненавижда – особено новото си амплоа на шеф, към което тя няма абсолютно никакви мераци и стремежи. Добре, че онези са намерили някаква друга за нейната синекурна позиция, че Дани да се върне там, където ѝ е мястото и където се чувства най-сигурна в знанията и уменията си. Административната дейност хич не я блазни нея и поради тези причини искаше по всякакъв начин да се откопчи от столът и бюрото, пък били те и в самостоятелен лекарски кабинет. Тя обича да бъде сред болните, да разговаря с тях, да ги забавлява, да ги насърчава, окуражава и т.н. – такива служби на писарушки нея не я впечатляват, макар и подплатени с мизерните два лева на час отгоре под формата на по-висока заработка. Тя си иска свободата обратно – веднага и на всяка цена; нещо подобно като оставката на правителството – незабавно, защото това когато и да се случи, все ще бъде късно за благоденствието всенародно…

27.11.2020 – А днес вече ще добавя само още няколко думи към всичко описано до тук, с оглед писмото ми да добие и своят закономерен завършек. Както споменах малко по-горе, търпението ми относно протаканията напоследък в плащанията от страна на моите работодатели се изчерпи буквално изедин път – особено след като научих, че пари под формата на депозит от името на въображаемите клиенти ще се очакват евентуално през Февруари догодина (ама дали действително ще е догодина или до следващата – в това аз лично далеч не мога да бъде вече сигурен). Тези обещания се влачат от средата на Септември, когато уж до края му трябваше да видим цвета на парите и дори да им усетим мириса; после уговорката и кандърмите се преместиха за Октомври, след което дойде и предположението за краят на Ноември. Онзи ден в един случаен разговор между шефа и негов близък приятел подочух, че на този етап той очаква плащанията да дойдат някъде в средата на Декември, което мен още тогава ме жегна достатъчно дълбоко по и без друго финансово наранената ми душа. А пък вчера като разбрах, че вече този период се е преместил за Февруари, та направо побеснях и започнах да се нервирам съвсем не на шега. Събрах смелост и заявих на боса, че така повече аз отказвам да работя и че това ще бъде краят на нашите бизнес партньорства и взаимоотношения до момента, до когато не ми изплатят всичките дължими суми. От предишния проект си тръгнах като посран с 15 каймета по-нисък. Е, дадоха ми някакви си там пикливи акции, но не в замяна на парите които ми дължат, а заради търпението, което съм проявил да ги изчаквам. И това ми беше изрично заявено още тогава, че въпросните акции нямат нищо общо с дължимите суми, след като те поемат обязаността да ми ги изплатят рано или късно. Тогава ми дължаха една сериозна сума кинти, които едва миналата година по някакъв начин намалиха наполовина посредством две техни съвсем ненадейни плащания – изпървом за едната част, а непосредствено след него дойде и останалата. А това бяха суми отделни от парите, които са получили под формата на депозит за проекта в Папуа и Нова Гвинея. От тогава обаче нищо не се е и чувало повече за него, след като същевременно с тази развръзка, почти непосредствено връз нас падна и смъртната пелерина на шибания Ковид, който буквално покри с отровното си и черно от смърт було целия наш прогресивен свят. Друга важна подробност е обещанието им, че видите ли – щели да ми дават и някакви безвъзмездни средства +10% GST отгоре им (нашият ДДС, все едно) за всяка една продадена машина – нещо като бонус и комисионна над заплатата ми, която при нормални условия и ако работя редовно би надхвърляла всяка една сиромашка мечта под формата на брутен годишен доход! (би-би, ама не би…). Абе аланкоулу, че кой е толкоз луд или щедър, та да раздава така лесно с лека ръка наляво и надясно пари на някой, който просто си е свършил работата, за която и без друго му е платено достатъчно добре и предоволно? – визирам себе си в случая. От къде на къде те сами ще ми навират у сурата тези обещания за пари, които ние едва ли някога изобщо ще видим?! В това се състояха и основните ми съмнения около тази мъглява хипотеза, която аз до снощи дори не бях споделял с Даниела – исках да я изненадам, ако това евентуално се случеше и не съм давал много-много гласност на офертата. Събрани всичките ми съмнения заедно, резултираха в едно бушуващо негодувание, което се зароди у мен до степен, до която вече мога да мачкам, да газя и да стъпвам по глави. Омръзна ми да ме лъжат и да се надявам на празни химери, подплатени с лъжи и шикалкавения – и то за какво: срещу моята лоялност, честност и самоотвержена работа, която съм извършвал години наред с космическа точност, едва ли не до педантизъм…

Още нещо, което допълнително ме изкара извън релсите: когато онзи ден ходихме при данъчния агент да ни оправя сметките за миналата финансова година, той видя на компютъра, че онези хайлази от Правителството са ми отпускали разни помощи. Всъщност – парите са ги дали на работодателите, чрез които те пък от своя страна е трябвало да поддържат своите служители по време на производствения спад заради пандемията. В това няма нищо лошо – само че аз си ги заработих тези средства, за двата месеца и половина, през които шефовете най-акуратно ми плащаха до цент. Аз и тогава имах наивността обаче да си помисля, че най-после нещата са се оправили и че всичко е тръгнало по каналния ред – чакат ни само гладки асфалтови пътеки (магистрали…), осеяни с цветя и рози. Да, ама не! – и то ужасно много не. Така у мен се зародиха и трайно се загнездиха плевелите на съмнението, които аз таях дълбоко в себе си от денят, в който започнах да се разправям с тези хора. Аз този делегат си го знаех още от едно време, когато работех във фирмата му за другите инсталации – при които добивахме гориво от дестилацията на отпадъчни води, стари масла, листа на растения и т.н. Той и тогава си беше малко търчи-лъжи, само дето разтягаше всякакви локуми и много приказваше, защото пък иначе е обаятелен душеприказчик и събеседник. Както и да е – нещата загрубяха и съвсем не вървят в правилната посока, както на мен най-много ми се искаше.

След размяната на няколкото общи приказки по телефона, разбрахме се днес да се видим отново, за да вземем решение как за трети пореден път ще сменяме нещо по ремаркето, което правим за онзи другия мошеник, защото той вече така го искал. И ще ми носи 1000 долара на ръка, които възложителят бил дал да си покрием масрафите по документацията. А моето време и нерви за тоя проект до сега възлиза на $2000 по квитанция, башка пък колко още от тук насетне има да се влачи, дорде това цяло нещо се облече и в метал, а не да остане само под формата на рисунки върху оризова хартия. От тук насетне следва обаче нещо още по-интересно – нощес не можах да спя и след като гледах филми до късно, в 01:00 станах да убия още някой и друг час на компютъра. В 01:30 получавам съобщение от боса, че нещо много неприятно се е случило в семейството му и че на другия ден (демек днес) няма да можем да се видим поради тези лични причини и ангажименти. Веднага му написах успокоително писмо, че съм на негова страна, че не съм го напуснал или дезертирал – да се оправя на първо място с фамилните си проблеми, пък тогава на нова сметка ще мислим и за работата. В 02:30 легнах пак – сабалам ставам: ново съобщение. Имал проблеми с жена си (която е с 26 години по-млада от него, но това вече е съвършено друга тема) – почнала била да пие алкохол и да играе комар тайно от него; демек, сега ще спасяваме семейството, 20-годишният им брак и все в тоя ред на мисли. На свой ред му написах малко по-обстойно писмо за моите намерения, че аз за сега замразявам дейността си в точката, в която се намираше онзи ден и когато небосклонът над него се поразведри, да ме потърси и тогава отново да продължим бизнеса си по съвместителство. Още нямам никакво известие от него, хем каза че ще ми се обади през деня, но пък при така създалата се ситуация, на него едва ли му е до мен баш ва тази минута. Ще чакам, ще видим…

Паралелно с всичко, аз незабавно започнах да търся друга работа и вчера даже имах едно блиц-интервю по телефона. Напоследък агентите така практикуват – обаждат се на кандидатите, правят едно предварително събеседване и още отсреща веднага преценяват кой колко пари струва и дали да го представят за по-нататъшни срещи с потенциалните работодатели или не. И човек като почне да пелтечи и да срича в слушалката, на агента тутакси му става ясно и минава на следващата кандидатура. Аз смятам, че се представих добре, обаче на същото мнение трябва да е и агентката, в конкретния случай – щото пък ако ли случайно тя не е и у нея са останали дори и най-малките нотки на съмнение, то тогава просто изгаряме за пореден път и чакаме следващата възможност. За всичкото това време, докато работех най-съвестно за моите хора аз изтървах много потенциални възможности, обърнах гръб на няколко предложения за работа, предвид безграничната ми всеотдайност и лоялност към хората и фирмата им – а пък ето ме и как завърших, кат’ “чес’ната Марийка от долната ма’ала”. Така тази 5-годишна страничка за сега се затваря, пък да видим как, кога и дали ще отваряме следващата…

Като ви прегръщам силно и целувам най-горещо, пожелавам ви спокойствие и спасение. Стойте на топло, набивайте чесън и лук за да разпъждате вирусите около вас и не се бойте за утрешния ден – той определено няма да бъде по-добър от днешния; в това дори и аз вече започнах да се убеждавам… Ваш, най-покорен и обичен син: Ангел и приближените му…

Gold Coast – Australia… 

неделя, 19 март 2023 г.

Писмо No 07 (VIII-IX.2020)

09.08.2020 – Начевам тук и сега своята най-нова и поредна статия за стенвестника, обаче от акъла не ми излиза, как баш по това време вече трябваше да сме се завърнали от няколкоседмичното си пребиваване в Татковината. Всичко беше измислено толкова добре и предварително проиграно детайлно почти до съвършенство, само че този път не черна котка, ами някакъв си долен и шибан вирус ни пресече пътя, та в един миг провали тотално плановете и добрите ни намерения, сякаш ги отнесе атомната бомба над Хирошима и Нагасаки. Грандиозният ни план включваше участие в една сватба на наши приятели, която щеше да се проведе в Сандански, с отскачане и до Сръбско за дегустацията на някоя и друга тяхна плескавица или местен овияч; бяхме канени и на друга сватба – тя пък щеше да се проведе на един гръцки остров, почти по същия сценарий както в мюзикъла “Мама мия”, макар и не баш с такъв сюжет. После пък щяхме да потънем в хладните дебри и усои на Ягодинската пещера и мистичността на Дяволското гърло, след което да смием калта и потта от челата си на Несебърския централен плаж. И на Карандила щяхме да се качим с въжената линия (нали имало лифт до там, доколкото не ме лъже паметта…), та даже и на вр. Бузлуджа отгоре щяхме да се покатерим, че да видим за последен път летящата чиния, дорде съвсем не се е разпаднала на съставните си части и най-после не отлети в забвението, където му е мястото на тоя иначе бетонен кенеф – символ на отколешно мракобесие и дивашки, монументален комунизъм. А пък колкото кебапчета и кюфтета щяхме да изядем и колко бира да изпием подире им – нямат чет, понеже са безчет. С всичко, което се говори и пише по въпроса обаче, далеч не е изключено настоящият мрачен сценарий да се повтори и за догодина – дано да не е вярно и уж само да ни плашат, само че напоследък сякаш забелязвам и съвсем без да искам усещам една тенденция към сбъдването на всичките най-тъмни пророчества – както в политически аспект на световната сцена, така и в по-тесен кръг на държавно ниво, в чист икономически и обществено-личен смисъл. Но пък нека само да сме живи и здрави, мъдри и разсъдливи, за да видим с какво ни предстои да се борим от тук нататък, та и занапред – кой знае до кога и все още незнайно срещу кого...

Изложението ми започва бавно и тромаво, току по средата на днешната неделна сутрин – в съвсем ранните часове на деня Даниела замина на работа, че я повикаха да изкара една извънредна смяна, а аз имах малко работа по компютъра, с което се разправях до този момент. И понеже успях да се справя успешно с проблема без намесата и помощта на трети, по-компетентни лица, рекох да си отпусна нервите с една кофа млечно кафе и малко неангажиращо писателско творчество, лишено от всякакво художествено съдържание, но пък заредено с най-прясната информация от тази точка на земното кълбо.

Най-вълнуващото събитие от последните часове беше обаждането на моите съученици, които за поредна година се бяха събрали на всеобща другарска среща в едно заведение на Дряновския манастир. За тях беше късна доба вечерна, а за мен най-ранно утро, но така или иначе си казахме по някоя и друга приветствена приказка на зазоряване. Аз предварително знаех за тази тяхна сбирка от моя близък приятел и съученик Жаклин, който ме беше известил за мероприятието още преди седмица време. Веднага съжалих, че поради стеклите се неблагоприятни обстоятелства около “Короната” (ама не царската, нито пък тая на Английската Кралица…) ние бяхме възпрепятствани да вземем участие в този тъй важен обществен форум и аз чрез него изпратих няколко реда, под формата на поздравителен адрес до всички участници в софрата – да бъдат прочетени официално, докато се черпят и вдигат наздравиците си. Жуката даже ми изпрати и няколко снимки от събитието, на които аз доста се зарадвах и развълнувах; значи или остарявам, или пък омеквам – забелязвам напоследък, нещо все на рев ме кара и се просълзявам от подобни силни емоции…

Пристъпвайки назад по датите и отделните събития, не мога да не отбележа и поредната годишнина на най-скъпия ни татко и дядо, когото ние толкова много почитаме и обичаме. Току нагазил в 90-те, спокойно вече могат да се чакат и 100-те – да си жив и здрав, татко наш любим! Бъди спокоен и дълголетен, пази си кръвното, пази равновесие и стой на своя пост като здрава опора за всички нас! Наздраве и амин…

Тук не мога току-така да подмина и да не споделя задоволството си разбира се, от възобновяването на моята служебна дейност, която беше замряла (по-скоро напълно умряла…) през последните вече цели 18 месеца. За сега все още не смея да се радвам като дете на снежен човек, понеже хич не съм наясно какво, аджеба се е простряло пред нас, а най-важното: кой точно и как ще го финансира; въпреки, че аз вече получих две пълни заплати срещу отработеното от мен време и постигнати положителни резултати в прогреса на новия проект. Последният представлява значително по-умален мащаб на предишния, който беше с размерите на стадион и със статут на петролна рафинерия, с огромен капацитет, предназначен за обработката на стари автомобилни гуми. Сега работим по далеч занижени показатели от гледна точка на обем в крайната продукция (само 1 тон, вместо 10-те тона на другия човек, който междувременно и кажи-речи по средата се отказа от проекта си поради невъзможност да го подкрепи финансово) – и вместо гуми, този път ще преработваме пластмасови отпадъци. В пластмасата има вложени значително повече петролни продукти, извличането на които е доста по-чист и опростен процес, тъй като при тях вторичен отпадъчен материал почти липсва. В гумите се съдържа много сяра, стоманени оплетки от бандажа на скелета, сажди, въглеродни съединения под формата на въглени и т.н., за които отделно трябва да се търси пазар, някакво друго приложение или последваща обработка и пречистване; отделно дето нафтата, произведена по този способ съдържа и значително количество вакса (парафин), която я прави не особено пригодна за масова употреба в по-изискания и фин автомобилен транспорт (визирайки модерните дизелови автомобилни двигатели, примерно) - докато при пластмасите такива вредни елементи напълно отсъстват или почти няма в наличност. По този начин съоръжението става чувствително по-малко на размер и цялата инсталация се побира в един единствен корабен контейнер, вместо в 20 или 25 такива, спрямо предишният ѝ по-разширен вариант. Идеята на разработката е да се създадат серия от подобни установки и да бъдат достъпни до много по-широк кръг потребители – във всеки стопански двор, малка фабричка или цех, който и да е собственик може да закупи подобно устройство и да бъде инсталирано в единия край на парцела, с цел задоволяване на собствените си нужди от разчистване на боклуци, без да се изискват някакви по-специални мерки и документи от строгите и алчни държавни институции. За сумата от около половин милион долара, която се равнява с цената на някакъв по-луксозен автомобил или просто на едно обикновено семейно жилище, човек може да сложи такъв контейнер и в задния си двор, ако поиска. По този начин се цели привличане на по-дребни търговци и производители, а не на главорезите от петролните магнати Shell, British Petroleum, Mobil, Caltex, та дори и толкова съветските Лукойл и Газпром, смятани за едни от най-големите и мощни в света. Та, от началото на финансовата година (01 Юли) до този момент с моя човек непрекъснато се занимаваме по тази разработка и за сега уж бележим сравнителни успехи. Същевременно пък, те двамата с ортака си, вече на корпоративно ниво преговарят с бъдещи клиенти, поръчители, дистрибутори и всякакви други търговски представители, чрез които да става алъш-вериша на изделието – ама чак, когато последното бъде изработено в Китай и доставено тук на Gold Coast за последващи анализи, технологични опити и конструктивни доизкусурявания. Много работа има занапред и доста добре е надвиснала над нас като лавина, стига разбира се във фирмата им да разполагат с достатъчно средства, чрез които да ми изплащат надниците за положения от мен труд и проявено старание при изпълнение на служебния дълг (а пък то баш този, последният показател е най-неясен, да не река тъмен). Паралелно с всичко вървят и монтажните мероприятия по подобно съоръжение, което е експериментално и в момента се строи в един от минните рудници на Папуа и Нова Гвинея. Там обаче работите вървят много бавно, след като на онези не им е съвсем тумнало да опрат до нашата уникална разработка. Те правят своите милионни печалби от рудата, която изравят от недрата на земята, докато тази петролна установка ще служи само като странично забавление за през свободното им време. Е, рано или късно и то ще бъде готово, но за сега не чувам някакъв особен напредък в тази посока. Онези там чакат и повечето разчитат на нас, да отидем на място и да довършим монтажните работи; ние пък от своя страна сме блокирани в държавата и не можем да мръднем на никъде, поради заразата. Въобще – въртим се в кръг, малко омагьосан дори и си гоним опашките, какъвто е израза на английски (Chaising our own tails… - буквално). Независимо, че аз изцяло съм отдаден на тази работа и мисля по текущите проблеми даже и насън, за мен все пак остава най-важно да си заработвам платата и още по-редовно да я получавам.

Както сами се досещате вече, строителната дейност по другата къща е замръзнала в зоната на абсолютната си нула и за последния месец там не съм забил и един гвоздей биля. Е, вчера най-после заковах няколко картинки по стената, за които Ванеса ме преследва вече от сума време. От дъжд на вятър с Даниела се занимаваме и с тамошния интериор – ето, тя вчера ходи да им купи едни килимчета за пода, обаче едното се оказа възмалшко, та днес след работа ще ходи да го връща и подменя с по-голям размер. След като майсторите направиха металната ограда между нас и съседите, ние впоследствие решихме да сложим и една порта към задния двор, изработена от същия материал. Та в четвъртък и петък същите хора идваха да монтират пък нея - срещу скромната сума от $630 отгоре над общата, която стъпи $3350 за оградата. Нея обаче ние си поделихме поравно със съседите, като те от своя страна дадоха въпросните шест стотака горница за тяхната врата. Добре ама на нас тогава тази сума ни се видя фантастично висока и за момента се отказахме. Тръгнахме да търсим друго решение, с някаква друга вратичка, купена на старо от вехтошарските магазини за строителни материали. Добре ама то не е само да вземеш портата и да я приловиш с тел към къщата – трябват колове, панти, брави, страничен панел и т.н. и т.н., които мероприятия като ги насложихме във времето, пространството и масрафите, всичко това излезе с много малко по-евтино от новата врата, професионално изработена както пише в книгите, съответстваща по цвят и материал на съществуващата вече ограда. Отделно пък да не говорим за дните, които трябваше да се пинкям аз сам в монтажа ѝ, без да имам налице нито необходимите материали, ни инструменти, а най-вече и заради липса на знания и умения по темата. А пък като почнах отскоро пак и да печеля, просто няколко надници заминаха подир вратата и въпросът се ликвидира аламинут (е, и малко отгоре, но все пак – не е като да няма хич). Така и този въпрос приключи при съответния си успех и задоволителни резултати. Сега остава всичко останало, но и то ще се решава впоследствие – точно както Господ е решил да стане, а не както на нас най-много ни се иска да се случи…

Вчера пък се занимавах със служебния си лаптоп, че му слагах най-новата чертожна програма, с която да работя в близкото бъдеще. Тя се оказа много голяма по обем и в продължение на два дни и две нощи я свалях от Интернета. Първо я инсталирах на моя компютър, за да проверя как работи и дали всичко е наред. След това вече я закачих на другия и от понеделник насетне почвам да ѝ ползвам пиратското копие най-активно и целеустремено, а пък нека другаря Бил Гейтс да си гледа работата и да духа супата, както се казва на по-прост уличен език. Напоследък, покрай тоя вирус с тъй печална слава, се заговори, че въпросният мултимилионер (ако не даже и милиардер…), който е собственик на компютърните софтуерни продукти със знака на Microsoft, щял да създаде и ваксината против въпросния бацил-убиец. Същият имал намеренията да имплантира във ваксината и някакви микрочипове, с които да ни следят къде ходим, какво правим и да контролират действията ни свише – едва ли не като Бога наш и всемогъщий. Та по този повод веднага се появи и вицът, който казва: “Абе нас тоя Бил Гейтс не можа да ни накара да си плащаме за компютърните му програми, та сега ваксината ли пък ще тръгнем да му купуваме?” – или нещо подобно в тоя дух; демек – Бил Гейтс 30 години не успя да ни застави да си купуваме лицензиран Windows, сега хукнал и ваксина да ни продава; ай сиктир – ама че ентусиаст се извъди тоя!...

С това встъпителният ми обзор привършва на този етап. За следващата седмица Даниелчето пак е замислила едно малко и краткосрочно бягство до морето (пак в нашия любим Созопол – пардон, тукашната Noosa имах предвид). Ще тръгнем в петък сутринта и ще се приберем в понеделник вечерта. С нас ще дойде и Дарина, че да не е сама по празниците. В Бризбън имат почивен ден заради селския им панаир, който ние ще оползотворим в разходки по тамошните плажове и баири. Времето започна да се подобрява, въпреки че онзи ден поваля малко дъжд, та добре намокри тревата да порасне за косене (а покрай нея се активизираха и всички възможни плевели и бурени). Така че най-вероятно следващото ми комюнике ще се предава от тъдявашния вилает и то ако намеря някое затишие измежду многобройните мероприятия за развлечение и убиване на времето…

27.08.2020 – Пиша датата днес и тутакси ме обзема срам от самия себе си, заради така дълбокото мълчание, в което изпаднах напоследък. Единствена причина, която не се крие, а е напълно явна за това мое състояние на духа е работата ми и в частност новия служебен проект, станал основно занимание на мисълта, а от там и на действията ми. Нощем сънувам тръби, фланци, възвратни клапани и какви ли не още щуротии, с каквито примерно съм се разправял през деня; едвам изчаквам пукването на зората, за да се срещна с моя човек и да му споделя новите си идеи, той пък да ми разкаже за своите, а аз от там насетне да ги превърна в реалност, след като се завърна в къщи и почна да ръкоделствам на компютъра. Нито камъни и дувари са ми в главата, нито пък разни картини по стените и висящи щори по прозорците ме интересуват – цялата ми физическа мощ и мозъчна енергия е мобилизирана в това служебно начинание, с огромното си желание и надежда, че този път вече ще успеем. Е, такива са поне приказките и лафовете на шефа, ама той по принцип така си приказва - малко “на ангро”, при което аз някак си отново не съм изпълнен отвътре със 100-процентова вяра в тържеството на успеха, както би трябвало да бъде. Обаче понеже нямам никаква друга полезна алтернатива и страничен ход (нито пък доход…), за това съм се хвърлил сляпо за кръста, пък да става каквото ще. Това съоръжение, по което работим съвместно е за цивилните/граждански нужди на Шри Ланка и ако излезе успешно (а то няма как да не е…), тогава вече ще се намесят и военните им контингенти на далеч по-високо държавно ниво, от които вече ще завалят поръчки за изделието като топъл майски дъжд, а от там благата ще потекат като пълноводен поток през пролетта; дрън-дрън ярина, че пляс-пляс на ранина. Да видим – я да, я не, че аз нали съм и малко скептичен, с моето придобито черногледство в последно време…

През този мъчителен период на безтегловна тишина и продължително мълчание от моя страна, в най-близък семеен план кой знае какви изключителни събития няма за отбелязване. Ежедневието и рутинната ни програма само сменяха деня с нощта и обратно, без с това да се нарушава строго установения ред на цикличност във времето и пространството. Младите са добре – едните работят и се стягат да посрещнат най-новия член на Миховския “клан”, както на шега се изказва Меган, защото не знае значението на думата “джинс”; другите учат и работят на общо основание, та чак пушек се вдига и така се очертава да бъде поне до края на годината. Наред с всекидневните си служебни ангажименти, в следобедните и надвечерни часове на деня Ванеса води от вкъщи своите частни уроци по математика и вече в класа си има три тъпунгерчета – само че всяко едно от тях е на индивидуално обучение при нея, а не на общо, както е в училищните класове. Съгласно преценката на “другарката” по аритметика, едно-две от дечицата били доста будни и умни, вероятно от тях ще стане я някой инженер, я някой велик музикант, докато третото било доста повърхностно и глуповато, почти примитивно – повече от лекар, адвокат или най-много депутат в местния Парламент едва ли ще излезе нещо друго от него...

През този месец загубихме две тъй-важни и колоритни фигури от нашата и без друго оредяла до невъзможност фамилия – казахме последното си “Сбогом” на чичо Стефан, който ни напусна след своето така мъчително и продължително заболяване. Добре, че миналата година барем се видяхме с него, когато той далеч не беше чак така зле, както е бил вече напоследък - Бог да го прости, милият. С още по-голяма болка и мъка приехме преждевременната кончина на нашия тъй скъп и свиден Мишон, чиято внезапна смърт ни разтърси и двамата с Даниела буквално из основи. Здрав, прав, млад мъж – с него изкарахме два незабравими дни миналата година в Несебър, а сега от това емоционално преживяване ще останат единствено само снимките и прекрасните ни спомени. Аз с него също бях в постоянна връзка, въпреки че по-често сме си писали и обменяли мисли с Веселка. Още не мога да повярвам на нелепата новина, която ни се стовари като шок след удар от трифазен ток – почивай в мир, скъпи братовчеде наш и нека Бог бъде милостив да опрости греховете ти, давайки кураж и сила на останалите след теб; мъката ни е голяма и споделяме скръбта с всички наши опечалени близки…

Пак през този период от няколко седмици, с Даниела направихме поредна кратичка забежка до един от тукашните северни курорти – небезизвестната и станала вече наша любима дестинация, Noosa (местният Созопол, както съм си го определил аз като по-голям родолюбец). Уж от там щях да пиша и да предавам на живо преживелиците ни, обаче с нас беше и Дарина, а отделно от всичко нашата програма на курортисти беше наситена с най-разнообразни мероприятия и свободни занимания, та до молива и белите листи тъй и не можах да стигна през тези няколко дни. Спомням си, че тогава петъкът беше обществен неприсъствен ден за тружениците от Бризбън и Gold Coast, заради провеждането на панаира в столичния град. Тази година, поради пандемията това мероприятие вероятно се е провалило или поне не е било чак в такива масови и всенародни мащаби, в каквито то обикновено се изразява всеки друг път. Обаче пък на нас простосмъртните, почивният ден си е от Господа даден, който никакви коронни вируси не могат да ни отнемат като членска маса от редовете на работническата класа; освен ако не ни изпонатръшка и чумата на края, пази Боже – така ние го сляхме с почивните по всеобщ закон съботно-неделни дни, че прибавихме и понеделника към тях, понеже пък тогава на Даниелчето не ѝ се полагаше да ходи на работа. При този разчет на времето, ние още в петъчната ранна утрин поехме нагоре и съвсем малко по-късно станахме пишман от това наше смело, почти самоотвержено начинание…

Имахме доброто намерение, като пристигнем в градеца уж по-раничко, там вече на място да “опипаме” и обходим локалните дюкяни. Обаче като се кротнахме в трафика малко след Бризбън, та така се влачихме в продължение на цели 4-5 часа; спри-тръгни, тръгни-спри – извряха ни нервите, пък за антифриза в колата, да не говорим. Едвам пристигнахме в късния следобед, а до това време вече магазините бяха затворили, пък и салатата трябваше да се подготвя за вечерта. Такова гневно и изтормозено пътуване на помня да сме имали скоро – лудницата по пътя беше катастрофална, като че ли целият трудов народ на столицата се беше изсипал на талази единствено връз тази отсечка. Понеже хората предимно си стоят по къщите, само малка възможност да им се отвори за излизане и те полудяват – хукват един през друг като въртоглави. Ние обикновено за около 3 часа стигаме до там, дори с една спирка по пътя с цел изпикаване и някаква подкрепителна закуска за Даниела, че тя завалийката хич не може да търпи на глад и жажда. Обаче него ден пълзяхме двойно по-дълго заради навалицата по шосето. Вечерта с Дарина, която също пристигна едва кажи-речи по здрач и бясна от нервното пътуване, направихме една сериозна софра, а аз даже и поработих малко служебно, преди да се присъединя окончателно към вечеринката.

На другия ден предприехме една голяма горска разходка по нашите отъпкани пътеки – за нас този маршрут не е нов, но за Дарина беше напълно непознат, та искахме да я поразведем из вилаета, разтъпквайки по този приятен начин и застоелите си кокали, барабар с месищата по тях. Преодоляхме маршрута за около 2-3 часа и се върнахме в центъра на курортното градче. Там продължихме да се размотаваме по улиците и кафенетата, ударихме и по една освежителна бира за възвръщане на загубените из горската дъбрава калории, след което се прибрахме обратно в мотела за втората, по-официална гала вечер. Аз пекох кюфтета, че мъкнахме и електрическата скара подире си, наред с всичките останали блюда и мезета, с които можехме да нахраним цяло бедстващо Етиопско село или барем една провинция у Бангладеш.

В неделя разходката ни беше малко по-полегата, предимно покрай брега на вливащата се в непосредствена близост река, след което повървяхме и малко по плажа. Времето беше топло, слънчево и приятно, но водата в океана все още не бе достигнала нужните 35 Целзиеви градусни единици, за да се къпе човек комфортно в нея. Задоволихме се само с газене през вълните на прибоя и по мокрия пясък – амчи зима е все още тук, в края на краищата. Независимо обаче от сезона, австралийците бяха напълнили морето, защото за тях има само един единствен сезон и той е лято. Те въобще не чакат да им се стопли водата, че тогава чак да влизат вътре; старци, малки деца, пеленачета дори – всички шляпат из батака и за това принципно са доста здрава нация. Ние европейците сме малко по-изнежени от тях, но поради тези причини пък вероятно сме и значително по-умни и уж природно по-интелигентни от местната человеческа гмеж…

В неделя надвечер Дарина си тръгна за Бризбън, че тя на другия ден беше на работа, а ние с Даниела останахме още една вечер в мотела. Всичко това идва да покаже невъзможността ми да водя дневника през този период и аз все отлагах писането за някой друг път – днес вече седнах и това да свърша, след като среща с моя шеф тази сутрин няма да имам. Събра ми се достатъчно много работа, която не успях да свърша вчера, та след малко сядам да я си продължа. Впрочем аз и сега съм седнал, само че трябва да сменя компютрите, защото програмата, с която работя е инсталирана на служебния ми лаптоп – когато понявга ходим тук-таме, влача и двата с мен, особено като сме с колата, а не пътуваме по самолетите. То комай, за летене със самолет скоро няма да се отваря дума – както са ни запрели всичките по местоживеене, едва ли вече ще се зададе повторна възможност за такива свободни летежи, както си кръжахме до скоро над света и му се любувахме от височкото. Прогнозите не са добри, макар и ние да живеем в илюзорната си идилия на незасегнати и необезпокоявани от нищо и никого. От онзи ден насам мелбърнци пак ги заключиха зад пердетата на изолацията, глобяват по пътя масово, арестуват поголовно за неподчинение на разпоредбите и т.н. Имаме доста приятели там, та по този повод разговарях с едно от момчетата. Глобата за неспазване на карантината и разпорежданията на здравните служби е от порядъка на $19,200 за гражданите (да, 19 хиляди – не е печатна грешка), докато на корпоративно ниво (по служби, учреждения, фирми и други обществени звена), щрафът вече се измерва с число съвсем близко до 100-те хиляди долара (без съвсем малко). Така че никой не смее и не си позволява лукса да не се съобразява със закона, който действа по силата на военновременни мерки и съответните мероприятия за оцеляване на живата сила и бойна техника. А пък до кога ще продължи всичката тая идиотщина, ние можем само да гадаем и да се вайкаме – молим се да не ни застига злото и до там ни се простират превантивните мерки (е, и ракия пием, де – най-активно при това; единствено с лечебна и профилактична цел, разбира се – да не си помисли някой тук, че сме някакви пропаднали пияници и алкохолици, пази Боже от такива грешни помисли)…

Нашата почивка приключи в понеделник, когато сутринта поехме обратния път към дома. Бяхме си наумили на връщане да пазаруваме от гръцката бакалница някои балкански стоки, които се бяха свършили из долапите и хладилниците у нас – първо се отбихме там, след което пък се понесохме към виетнамските касапи за закупуване на промишлени количества месо; нали щяхме да правим луканки, към която поръчка вече се присъедини и наш Неничко – скъп и свиден, бабин сладък. Взехме около 25 кила мръвка, барабар с малко сланина горница, защото тамошните месари продават доста постна стока. Не знам кой им гледа прасетата и от къде си набавят продуктите, обаче всичките им артикули имат завиден вкус. Свинският врат например е същия, както в България – при тях могат да се намерят всякакви дреболии, черва, шкембета и какво ли още не. Направихме една тлъста сметка от $220, онези пък ни харизаха една кора с яйца като на добри клиенти, натоварихме пакетите в багажника и се прибрахме в къщи.

На другата вечер аз се залових да смеля каймата, на следващата я наръсихме с подправките, а на още по-следващата натъпкахме и червата на суджуците – не помня вече кой точно ден от седмицата беше, защото те всичките си приличат доволно много и специално за мен са си почти еднакви; това, че някой им е дал навремето различни имена не ми е от особено значение. Служебните ми ангажименти и занимания продължават най-активно и хората ми платиха дори за трети пореден път вече – да се чудиш и маеш от къде вземат толкова много пари на камара, но мен този въпрос не ме вълнува разтърсващо много, след като получавам срещу труда и старанието си точно онова, което заслужавам и за което сме се пазарили.

В неделя на обяд Нени и Меган ни идваха на гости, заедно с малката, пораснала вече Айдън. Тя с нетърпение очаква появата на своето малко братче Анжело, каквото се очаква да бъде името му според неговите родители. Всички са много добре, щастливи и честити. Предният ден снахичката си поръча руска салата и на бърза ръка ѝ спретнах една – какво да я правя, нали гледам да ѝ се харесам и аз като добър свекър. Вечерта сварих моркови и картофи, на следващата сутрин оджурках всичко с майонезата и точно в 12:00 ударихме първите наздравици. Аз готвя много бързо и стихийно, без излишни увъртания и кандърми. Баницата например я правя мигновено – разбивам яйцата и сиренето в една купа, изливам вътре и мазнината (предварително разтопено краве масло и малко олио за повечко мазнота – щото пък, като я ядеш и ако не ти се стича по брадата блажно, значи че не си ял баница, ами си предъвквал кюспе на сухо; така знам аз - хем от татко съм го чувал…), след което с тоя бъркоч директно наръсвам слоевете на корите и тутакси хвърлям тавата у фурната; не мажа всяка отделна коричка с мазнина, че пък да ѝ ръся сиренце с рендето, а на края да поливам готовата продукция с яйце, газирана вода или лимонада – как па не. Аз готвя съгласно казармено-полевите рецепти, по бързата процедура и затуй резултатите ми са възхитителни – без да самохвалствам и излишно да се самовъзхвалявам. За обяд имаше печени на скара кюфтета, пържоли, баница (е, от Даниелината – тя моята методика не я признава и не проявява нужното уважение към нея), както и всякакви други благини и вкуснотийки. Ванеса също дойде при нас, обаче Марко беше зает служебно и не можа да вземе участие в нашия семеен форум. Изкарахме весело и приятно, както винаги…

13.09.2020 – По всичко изглежда, че онзи ден точно на това място сякаш потокът ми от овчи мисли е секнал изведнъж и тази част на моя репортаж е останал някак си сакат и недовършен. Сега обаче аз едва ли ще се сетя с какво съм искал да го продължа, а не съм могъл за тогавашния момент, както пък и кое именно ми е осуетило намеренията. За това днес ще карам напред с продължението на разказа, а ако случайно се сетя за нещо важно и забравено, ще го допълвам “под черта”, както се изразяват литераторите. От четвъртък насам се намираме в един мотел на друго наше любимо място – Rainbow Beach, което макар да се явява малко по-отдалечено от нас като сухопътно разстояние, ние всеки път го посещаваме с подчертана охота. Почивните ни дни са към своя край, с което драстично намалява и нашия пансион в тази част на света - особено след днешния неделен ден, който ще положи основите на неизбежното ни завръщане към дома в късните часове на утрешния понеделник. Такава мокра и влажна морска почивка обаче, аз лично не помня да сме карали някога тъдява, но периодът на “смяната” ни попадна баш в центъра на атмосферните влияния, които предизвикаха тези дъждовни валежи в продължение вече на няколко поредни дни. Най-вероятно утре, като си затръгваме обратно ще се облещи и слънцето, въпреки че за сега такива изгледи няма, след като небето се е покрило със сивите си буреносни облаци, които сегиз-тогиз изсипват своя воден товар връз главите ни току изневиделица. Колчем решим да се разтъпчем по плажа, все се връщаме почти навлъгнали или направо окиснали във вода – единствената по-внушителна разходка успяхме да направим с пристигането ни тук в четвъртък следобед, защото тогава все още времето не се беше одъждило толкова много. И докато вечерта синоптиците предрекоха с голям процент вероятност настъпващата откъм океана киша, до сутринта то беше вече заваляло и прогнозите им се сбъднаха с най-голяма точност. Основният проблем за нас в настоящия мокреж се яви острата липса на Интернет в този апартамент, което ни остави изолирани от света и близките през цялото наше пребиваване тук – как се е живяло по-рано без тези удобства на световната комуникация, направо акълът ми не го побира? Аз тайничко се надявах, че информацията, която получихме за това място е малко остаряла и вероятно до това време собствениците, които дават жилището си под наем са пуснали Интернетната връзка, с която всички ние толкова много сме свикнали. Обаче опасенията ми се потвърдиха, след като ни казаха, че такава тук няма. Даниела сума време чете от една дебела книга, докато аз попълвах времето си с писане на писма, като дори свърших и малко служебна работа за славата и престижа на компанията. Драснах няколко реда на моя човек в Германия, довърших един етап по малка сборна група от тръби, които нещо се бяха закучили и ми създаваха проблеми, а днес вече дойде ред да напиша и на вас няколко думи, с които да обрисувам най-актуалното ни житие-битие от последното ми включване насам.

Разбира се, освен с проектантската си дейност, през този период от време аз с нищо друго не съм се занимавал; както вече нееднократно подчертах, всичко останало е изоставено и зарязано на съответния си етап от развитие, а кога ще ми дойде работно сърце, че и да дозавърша наченатото – това вече и Всевишният отгоре не ще може да предскаже. Иначе работата ми върви много успешно и хората дори най-редовно взеха да ми плащат – аз обаче продължавам да се радвам доста умерено и предпазливо на този наш общ невероятен подем, че като знам как бързо всичко се проваля, та не смея да се успокоявам и самозалъгвам как видите ли, благата ще потекат като пълноводен Старопланински поток през Март и Април. Дано този път обаче да извадим по-голям късмет, защото катастрофалният провал на предишния проект все още всинца тегне на шиите ни, а специално на моята тежи и един воденичен камък, със собствено тегло от около няколко хиляди долара, които работодателите продължават да ми дължат под формата на неизплатени заплати отпреди близо две години вече и които средства аз едва ли някога ще видя да нахлуват устремени към банковата ми сметка. Ама нали сме навързани на верига, та няма измъкване от нея – поръчителят дължи много повече пари на моите хора, които той просто няма от къде да набави, че да им се изплати; те пък от своя страна остават длъжници към мен и така омагьосаният кръг се затваря без сериозни изгледи да се “размагьоса” скоро. За нас остава искрицата надежда повече да разчитаме на успех от текущите и предстоящи проекти, вместо да скърбим и да се вайкаме по отминалите, които по независещи от нас причини не се осъществиха – причисляваме ги към графа “Планирани загуби”…

20.09.2020 – Седмица по-късно виждам, че и миналата неделя нещо ме е възпрепятствало да продължа мисълта си и съм я зарязал баш по средата. Най-вероятно това е бил пробивът на някой случаен слънчев лъч, който ни е подлъгал да оставим всичките си приятни домашни занимания и веднага да хукнем като въртоглави по разходки, използвайки промеждутъка между два следобедни валежа, да речем. Сега ще се опитам да свържа последните няколко мига, които изкарахме на Rainbow Beach като безгрижни летовници с рутинното и сиво ежедневие, което ни пое веднага от вратата, след като се завърнахме в къщи.

Спомням си, че в петък за обяд ходихме на ресторант – нали беше постен ден за мен, та аз се задоволих само с една порция пържени картофи, докато Даниелчето се радва на пълната си паница с разни риби, скариди, октоподи и други подобни морски извращения. Дъждът тогава валя почти през целия ден и ние нищо друго не сме правили, освен да се подхвърляме от стол на стол по масата и от миндера на фотьойла пред телевизора. Обиколихме на прибежки селските дюкяни и това ни беше развлечението. В останалите дни нашата екскурзиантска програма не беше Бог знае колко по-различна, предвид лошото време и честите превалявания главно от дъжд (е, то пък оставаше да ни бяха затрупали и преспите със сняг по пясъка на плажа, та хептен да няма измъкване от там). Така или иначе добре си починахме няколко дни - основно чрез бездействие и повсеместен мързел. Докато дъждът се сипеше отгоре ни, направихме няколко тегела с колата напред-назад по разни тамошни пътчета и шосета, които принципно не водят до никъде, защото отсреща е само вода, а самото място представлява един дълъг пясъчен полуостров без изход – нещо като провлак, ако това е по-правилното географско понятие за въпросното парче суша.

В понеделник сутринта напуснахме района и се отправихме по обратния път към дома. Добре, ама ние не обичаме да се прибираме по един и същ маршрут на отиване и на връщане, заради което отново предприехме разширения му вариант – ударихме малко встрани и минахме през Maryborough, където не бяхме стъпвали, откакто напуснахме града след изтичане на тогавашния ми трудов договор, по който работех там през периода 1999-2001. Е, мисля че един или два пъти сме минавали транзит по разни други поводи и подобни пътешествия, но този път решихме да отделим няколко по-дълги часа, за да си припомним славните 18 месеца, които изкарахме в този селски вилает.

Независимо, че общият облик на централната част е запазила типичния си австралийски стил на град от селски тип (или пък на село от градски – разлика почти няма), навсякъде се забелязва строителния подем, по силата на който се пръкват нови магазини, административни сгради, търговски центрове, вериги от всякакъв калибър и т.н. Развитието на живота навред разбира се е едно и също, крачещо смело и само напред с бързите си темпове и стъпки – къде повече, къде по-малко, прогресът на новото навсякъде личи и се откроява измежду старото, което е оставено на изживяване. Общо взето градецът е един от малките по размери, намиращи се в тази част на щата, но пък има своите важни икономически предпоставки, които го тикат към бъдещето. Захарната тръстика и преработката ѝ е основен поминък на тамошното население, обаче покрай тази мощна индустрия се нарояват стотици, ако не и хиляди други по-малки, единствено за поддръжка на големите. Моята фабрика с повече от 100-годишна история (на практика вече 120…) продължава да съществува и да произвежда своята продукция от влакове – вагони, локомотиви и всичко останало, свързано с железопътния транспорт; и това е напълно отделно от тръстиката, добива на захар и съответните ѝ производни продукти. Когато ние бяхме част от местното население, броят на жителите в града беше едва 15-20 хиляди души – едно нашенско Севлиево, да речем. Докато към настоящия момент обитателите му вече наброяват около 40-45 хиляди – дето се вика, надминало е и старославното ни Габрово дори. Имахме и малко служебна работа до банката, която свършихме завидно бързо и успешно – амчи то няма жив човек, бре! Всичките са или на работа или си седят по къщите; улиците на града бяха почти пусти. Накупихме си и доста стоки, за които и не предполагахме, че можем да намерим там. От някакъв местен вехтошарник аз повлякох една изключително ценна книга – “Манастирите в България”, естествено на български език, голямоформатно цветно издание на издателство “Септември”, датиращо от далечната 1978. Тогава книгата е струвала 23 лв., възлизащи на една пета или шеста част от месечното трудово възнаграждение на българския работник (а за мнозина даже и само една четвърт…), докато 42 години по-късно аз я купих от най-долния край на света само за някакви си $5. Как, по какъв начин и чрез кого е попаднало това нашенско печатно произведение чак в този див и затънтен край на земята, практически е трудно да се отгатне, но от сега нататък въпросното издание ще заема най-почетното си място по рафтовете и лавиците на библиотеката в механата, а пък до кога ще е там – ще оставим в ръцете на Господа да преценява това.

След като се навилняхме и добре ошетахме навред из Maryborough, качихме се на колата и след още няколко часа непрекъснато пътуване си бяхме вече у дома – привечер, около 18:00. От там насетне започнаха пранета на мръсни дрехи, пренасяне на багажи, разпределяне на хранителни остатъци (и новозакупена стока…) по долапи, хладилници и пр. Аз още от следващия ден възстанових служебните си срещи с моя човек, а Даниела на нова сметка започна своята работа. Нея пък съвсем от скоро временно я назначиха на нова началническа длъжност, която тя ще изпълнява в продължение на 6 месеца, докато директорката им се завърне от майчинство – та сега я обучават и посвещават в административните дела, за да поеме ръководството на останалия по-нисш персонал на болничното заведение. Аз лично имам много работа и уж вървим напред, но все още реална поръчка на изделието ни с очите си не съм видял. Уж сме много близко до този момент и до такава развръзка, но за сега нямам усещането за подобна реалност…

26.09.2020 – В очакване на довечершните гости, с които имаме уговорката да ни посетят, сядам в ранния следобед да обобщя злободневките до този ден и час. Като продължение на горното изречение, с което приключих разказа си миналата седмица, тук ще прибавя няколко интересни момента, които по моему заслужават известно внимание, което ще опиша пък под формата на най-обикновена хвалба. Всичко това се върти все около моята работа и пряката ми трудова дейност за разглеждания период, което мен специално ме вълнува най-много от всичко останало, заобикалящо ни в пряк и преносен смисъл. Вчера пак имахме съвещание, на което моите шефове официално заявиха намеренията си да ме включат в подялбата на евентуалната печалба на изделието, възникнала след още по-евентуалната му продажба. В личен план на мен това ми звучи силно абстрактно и почти невъзможно, макар че е доста примамливо като идея. За моята лоялност към фирмата и изразена съпричастност към техните проекти в продължение на няколко поредни години вече, директорите ѝ решиха да ме възнаградят с известна прилична сума след и за всяка продадена инсталация, отделно от текущите ми трудови възнаграждения, които така или иначе ще си получавам срещу фактурите, които им издавам за ежедневно отчетеното време, зает с работа по определено задание – с други думи, ако догодина продадем 10 такива съоръжения, аз ще взема 10 пъти повече под формата на бонуси, премии или както искате там го наречете; по силата на същата сияйна диаграма, по пари ще стъпваме и занапред във времето – стига да има поръчки обаче и съответните им продажби. Което пък последно условие ме кара да бъда отвратително скептичен и дълбоко подозрителен към подобни приказки и щедри обещания. Реалността е съвсем друга, защото нашите хора свършиха парите и дори не могат да ми изплатят последната заплата, ами взех само “аванса” от нея в размер на по-малко от половината. Всичко това идва да покаже, че навлизаме в поредна криза и спад, но това са само мои лични въжделения и странични наблюдения. Хората ме уверяват, че клиентите им са сериозни, че са много богати и имат достатъчно средства, с които да финансират нашите проекти, ама дали и колко от всичко това ще се осъществи в действителност, тук вече и самият Господ Бог е безсилен да предрече със сигурност. Иначе, така направените оферти звучат доста вълнуващо, едва ли не трогателно, обаче аз нещо не мога да им се израдвам истински и да ги възприема като реалност. Разбира се, времето най-добре ще покаже в каква посока ще се развива действието от тук нататък, а близкото бъдеще би трябвало най-после да положи и краят на всички тези мои терзания, разсейвайки съмненията ми до пълна яснота. Да видим…

Следващите ми акценти попадат върху теми и сюжети от чисто домашно и семейно естество. Всеки момент очакваме Меган да роди бебето Ангелчо – даже Неничко каза напред, че това било планирано да се случи в сряда идната седмица (30 Септември), освен ако малкият пъпеш не тръгне да се ражда сам и по естествен път; в противен случай ще го извадят от утробата на майка му оперативно, както навремето се е родил великият римски император Гай Юлий Цезар (от където пък идва и наименованието на медицинската процедура “цезарово сечение” – според една от многобройните исторически легенди, разбира се). Горе-долу по съвсем същото време, освен аз дядо и Дарина ще стане баба – булката на сина ѝ ще ги сайдиса с рожба, ама още не се знае от каква величина ще бъде отрочето: мъжко или женско – там очакването е с елемент на изненада; дори бъдещите му родители нямат представа какво ще се пръкне на края – живот и здраве, всички ще видим. Ние в четвъртък пак заминаваме нагоре към Noosa, защото следващият понеделник е почивен ден, та сме се нагласили с банда земляци да изкараме една кратка и безгрижна ваканция. Дарина също ще дойде с нас поне за ден или два, така че поводите за почерпки ще бъдат най-малко два, нека да сме живи и здрави само. Този път и Ванеса се гласи да ни навести, след като от онзи ден тя най-после остана отново сама. Нещо с Марко не успяха да смелят брашното и след серия от взаимни разочарования решиха да се разделят за по-добро. Принципно не са се карали, обаче несходството им в характерите напоследък се задълбочаваше все повече и повече, та на края единодушно взеха възможно най-разумното си решение, да хвърлят предимно сили в учебния процес, а не да си хабят един друг емоциите в бездънния батак на съвместното съжителстване. Ванеса иска да излизат, да ходят постоянно някъде, докато Марко е домошар, ленив и малко мързелив – не му се мърда на никъде, не му се вижда с никой и т.н.; няма гости, няма моабети, няма приятели – а пък нашата мома не е от таквоз тесто замесена и постоянно иска да активира с нещо живота си по принцип и оскъдното свободно време, с което разполага между отделните служебни ангажименти, та след поредица от подобни несъгласия и взаимна нетърпима съвместимост, младежите решиха да се разделят сега, вместо на някой по-късен етап, когато вече ще е хептен късно. Умни деца излязоха – аз например, не бях чак толкова прозорлив навремето…

Погледнато от друг ъгъл, постепенно ще започнем довършването на другата къща, от която Ванеса няма и намерения да излиза даже - че пък да се и завърне у дома при нас. На нея там повече ѝ харесва, защото е сама и може да прави безконтролно всичко, което си пожелае. У дома непрекъснато я следи моето зорко око, а пък там тя самата си е стопанка и чорбаджийка. В зависимост от моите служебни ангажименти и натовареността ми по проекта, на даден етап ще подновя строителните си мероприятия – тъкмо сега и времето се позатопли, дните станаха по-дълги и въобще из въздуха трайно вече взе да се носи уханието на лятото и съответната му топлина; “И замирисва на море...”, “Нека да е лято, само да е лято…”, както е според народното ни музикално творчество.

Така, както изглежда, не е изключено това да бъдат и последните ми изречения в това съчинение. Ще гледам да ви го пусна за печат и разпространение преди да тръгнем за почивката. Там пък ще се постарая да дам началото на следващото и те така, те – на всеки километър и уж до края на света. В понеделник вечерта сме канени на общо тържество у Ваня и Бранко по случай 40-та годишнина от сватбата им – същевременно ще честваме и рождения ден на тяхното внуче, Габриел. През дните до заминаването ни ще имам и доста работа, която не само че не свършва, ами просто извира като из дъното на геран – пресъхват обаче само фондовете, с които да ми се плати за труда; поне с такова впечатление останах онзи ден от срещата ни на високо равнище – дано дойдат по-добрите времена, че нещо никакви ги няма напоследък…

30.09.2020 – Още от най-ранните часове на днешния следобед, наш Ангелчо вече е факт с живо тегло цели 3 кила и 200 грама отгоре. Нямаме все още данни за дължината, но и тя трябва да е там някъде, около половиният метър – като гледам татко му какъв е наснован и “източен” (че няма да се метне на дядо си, я - нисък и дебел като коркова тапа за шампанско). Всички са добре, живи и здрави – родителите имаха известни притеснения отначало, че малкият се родил с усукана пъпна връв и онези в родилния дом веднага им го взели, за да го поставят в ковьоз и да е под постоянно наблюдение от специалистите. До вечерта вече всичко било наред, юнакът почнал да се храни лакомо и с подчертан апетит (ама то цялото е на мен, бре! – нали ви разправям аз…), че даже не му стигнала манджата и питал за допълнително. Толкоз за сега по бебешкия въпрос – тепърва към всичко това има да се прибавя още допълнителна информация; нека да е живо и здраво за радост на всички ни - АМИН!...

Ние в понеделник вечерта ходихме на гости; в събота пък у нас ги посрещахме същите – кога и как ще отслабна с тез нескончаеми софри, не ми е твърде ясно. Ни пости помагат, ни ходене по улиците – нито нищо; яде ми се, пие ми се и това е положението (мераците ми пък подир ебането си си башка). Утре тръгваме за Noosa, където ще останем до понеделник, когато вечерта се прибираме обратно. Пропуснах само да отбележа, че на днешния ден и Дарина стана баба – нейната внучка Рафаела се появи на белия свят точно по същото време, когато и нашият Анжело, само че тя се роди в престижния и достолепен Сидней (нещо като за износ по второ направление), докато нашето бебе е малко по-селско, местна изработка по линия на ширпотребата за вътрешния пазар. Татковците им са родени в една и съща година – въобще, много щастливи случайности се въртят около тях. Та, така – ще се постарая и през следващите дни да ви държа в постоянна актуализация на събитията около нас – дано да ми остане малко време и за това. Подире си ще мъкна и двата лаптопа, че имам и нещо служебно да довърша по проекта – нищо, че за сега ситуацията е “Пари няма – действай!”…

Пожелаваме ви много здраве и пълно спокойствие – обичаме ви и непрекъснато мислим за вас. Поздрави от всички нас по дългия списък – този път вече, плюс още един Ангелчо Михов; много, много мъничък още - само на един ден…

 Австралия – 18:40 тукашно време…