Страници

неделя, 21 май 2023 г.

Писмо No 09 (XII-I.2021)

Скъпи и обични родители наши; най-мили бабо и дядо, приятели мои и врагове общи!

12.12.2020 – Така, както гледам колко интензивно ни изтича времето като през разхлабен улук на лакомица, смятам че моето настоящо писмо ще прехвърли дори и оттатък края на годината, който пък настъпва буквално само след някакви си няколко дни (е, почти трите седмици до тогава ще се изнижат за няма и един миг, така че дорде се обърнем и ще сме нагазили вече в градината на Новата година). Заетостта ми напоследък обаче, далеч не позволява да се занимавам с моето най-любимо занимание, отдавна превърнало се вече в страстно хоби – то бяха всякакви ходения напред-назад, премесени със серия служебни ангажименти, последваха ги низ от лични драми, семейни срещи с приятели и какво ли не още, заради които за свободното ми творчество въобще не дойде ред. Сега уж всичко е поутихнало около мен, но това е само някакво временно и вероятно привидно явление – много скоро воденичното колело пак ще ни завърти на пълните си обороти, просто го предчувствам. Затишието, за което споменавам в момента, всъщност е породено от един наш кратък престой само за почивните дни в мотел на Noosa, където се подвизаваме от вчера насам. Понеже времето навън е меко казано противно, предстоящата ни почивка ще премине под формата на тихи домашни игри, свободни занимания със себе си и основно в четене на книги през деня, докато вечерите ще бъдат посветени на кроткото и напоително алкохолно опиянение. Е, тези от нас, дето не обичаме твърде да четем и да си губим времето със сълзливи любовни романчета, ще си попишем пък вместо това на воля, но дори и тук програмата ми на писател ще бъде наситена и изпъстрена с множество странични дейности. Използвам ранните часове на деня, докато Дани още се въргаля из чаршафите, че тя щом стане и около нея започва едно непрекъснато жужене, като в кошер на пчелин – чайници и самовари ще дрънка, кафета ще прави, чаши и чинийки ще вади, но наред с това ще си мърмори под носа и по колко мляко ще си тури в отварата, ще се чуди на глас дали да не си го свари по-силно или по-слабо, че пък колко ли захар да му сипе подир и от коя точно: дали от кафявата, дет’ била страшно здравословна, или от оная бялата, която сеела само сладостна смърт; и т.н. и т.н., до безконечност. После, дорде чака да ѝ изстине течността ще се премести на мивката, за да започне монолога си пред всяка една паничка или виличка, която тя тъй ласкаво ще изпрати към долапа, където им е мястото (след като аз предварително съм ги измил най-акуратно и безропотно, да речем – при това още вечерта и сутринта на ранина). Идва ред и да ми разкаже какво/кого е сънувала или как изобщо не е спала цяла нощ, докато аз примерно съм хъркал кат’ недоклан шопар по Коледа и как тя тъкмо към 05:30 се била унесла в розовия си сън, а пък видите ли - аз съм я разбудил така жестоко и зловещо с моето идиотско ранно ставане, за да освободя напрежението в бъбречния си мехур с традиционното сутрешно изпикаване. Следват дръзките ѝ насрещни планове за деня, дали ще ядем на обяд (и особено къде, ако случайно да – а то е неминуемо “да”, но особено внимание ще отдели и на менюто: да не би то случайно да се намира в дълбок разрез с очакванията и предпочитанията ѝ за вкус, предимно на личностна основа – най-често блюда, удрящи на фосфорно-рибни и морски ухания, които аз от своя страна буквално ненавиждам…) и с какво точно ще се гощаваме пък на софрата вечерта. В така образно и подробно описаната сложна обстановка, аз просто нямам възможност да си подредя мислите, че да ги изложа в писмената им форма - за това гледам да нахвърлям колкото се може повече материал, докато Даниела все още спи и наоколо цари повсеместен мир, оглушителна тишина и неразклатимо спокойствие като зад портите на Свети Петър в небесния му Рай…

Аз обаче имам и други приятни забавления, които да отнемат частица от хаотично реещите се из кратуната ми помисли – тъкмо заредих поредния казан и след още 20 минути чакам процеждането на първата капка ракия. Освен всичките ни провизии, домакински принадлежности и домашни аксесоари, този път подире си мъкнем и един специален агрегат за производство на спирт. Устройството представлява умален модел на истински казан за ракия, само че обемът му вместо 100 л е само 4 л и побира точно една кутия с вино, което все още се продава съвсем свободно из дюкяните (казвам “свободно”, защото с постепенното отнемане на част от свободите ни, не е изключено да ни спрат и алкохола – само трябва нечия коча глава в Парламента да се сети, че най-много коронови вируси се съдържат баш в него и като едното нищо ще го забранят). Поради малкия си капацитет, серпентината се охлажда не с вода, както е при традиционните инсталации, ами се обдухва с въздух от един вграден вентилатор. Цялото нещо прилича на по-голям термос – едно време по морето развличахме едни такива двулитрови китайски термоси, които татко пълнеше с ледено вино и оранжада от “Стария бряст” в Приморско и доставяше стоката с мотора чак долу на Кункъшла, където ни беше палатковия лагер. Спомените ми от тогава са съвсем пресни – с не по-стара от 50-годишна давност, но са все още живи и неизбледнели, сякаш това беше вчера или онзи ден. Мисълта ми беше, че това дестилационно съоръжение има вид на същия такъв термос, само че на дебелина е колкото два. Сипваш виното, включваш в тока и след час от чучурката прокапва първака. След около други два часа на непрекъсната експлоатация, капките вече са се събрали в цял буркан – така от 4 кила вино със средна сила от около 10 алкохолни градуса, излиза едно кило винена ракия със собствена тяга средно 40 конски сили и така количеството ѝ стъпва около 12-15 долара, вместо за същото да платиш $60 по цени на дребно в специализирания магазин за битови алкохолици. Един приятел ме запали онзи ден и аз рекох да пробвам как върви процеса – всъщност, установката е негова и на Интернетния търг такива вървят по $350. Има разбира се и по-големи, 10-литрови и даже още по-обемисти, но те вече изискват течаща вода, маркучи, чешми и други щуротии. А това е чиста работа – слагаш си го пред тебе и докато изгледаш новините по телевизията, аперитивът ти се е наточил, образно казано. Преди време аз бях купил едно намалено вино в разпокъсани и повредени картонени кутии. Тогава взех 12 л полезен обем за някакви си $20 масраф, но такъв дюшеш не винаги се случва. Така тази наша почивка доби и известен стопански характер – вчера например, с пристигането и настаняването ни в мотела, веднага заредих първата доза и до 23:00 бях вече напълнил половин дамаджанка с първокачествена стока. Сега използвам времето преди да сме хукнали по дюкяните да направя още една варка, за да се усвоява по-плътно времето. Едва когато изцедя цялото количество спирт, ще направя и една окончателна преварка на течността, за да се изчисти от вредните съставки, миризми и подобни кисели жилки, които дава виното. Специално за неутрализиране на киселажа, аз предварително ръсвам няколко щипки сода в разтвора – за сега този прост метод се оказва успешен. Първото количество от 0.700 л изтича с мощност около 60-70 градуса, но много бързо след това силата му интензивно спада и вторият буркан вече служи повече за разредител на първия. Там, по онзи винарски край, където живее Крумчо има много изби и лозя – той е известен именно с винопроизводството си. Хората продават наливно вино в бидони по $3.50-$4 килото, което е много силно. Такова вече сварено в дестилатора ще даде доста силен тласък на моя ракиджийски бизнес, но предварителните инвестиции са малко стряскащи, което за сега ме възпира от подобни мераци. Аз за 5 л спирт, който ми вари един човек на професионално ниво давам $100 – иначе, ако го купувам поотделно на кило, онзи дере от клиентите си по $25. Е, то пак е точно наполовина по-евтино от хоремашкото, ама ние нали искаме да ни излезе и наполовина от половината - а пък ако може и в четвъртинката да се вместим, тогава вече най-добре ще бъде. Независимо от всичко, един такъв бидон от 20-25 л ще пусне най-малко 5 кила превъзходна ракия – башка дето винената била и толкова полезна за организма, както така съм чувал от хората; само дето не ми се занимава обаче и хич не ми се слугува на тропулака, но ей така, от интерес и за чесане на крастата бива да опитам.

Иначе през дните от миналите седмици бях плътно зает с моите служебни проекти – уж все сме заети, а пък пари няма и финансови постъпления за сега не идват от никъде; да видим до кога ще издържим да я караме така. Аз, паралелно с всичко пак започнах да изпращам молби за работа, но и в тази посока не мога да се похваля с особен успех. Ама пък иначе работата ми върви добре и шефовете са много доволни от показаните резултати – само дето не могат да намерят някой, който да плати за нашия къртовски труд и уникални специализирани разработки. В средата на Януари, моят пряк ръководител най-после заминава за Папуа и Нова Гвинея, където ще пусне в окончателна експлоатация една стандартна инсталация. Първо с пристигането си там, една седмица ще остане в карантина; след това има работа за 4 седмици, а пък като се завърне в Австралия нашите санитарни власти ще го запрат за други две седмици под формата на изолация. Всичките мероприятия са все във връзка с вирусната пандемия, която ни заля и попари, та еба мамата на целия свят. Онзи ден казаха, че удължават ограничителните мерки до края на Март – т.е., до тогава нито някой ще напуска свободно държавата, нито пък някой ще я посещава в същия ред на мисли (онези, които вече са я напуснали, а пък не са съумели да се завърнат в установения срок, остават си там, където са до второ нареждане – всъщност, то не само второто, ами третото и четвъртото вече минаха; до следващото, значи). Направо не ми се мисли и какви непосилни условия ще поставят към тези, които решат да ходят по света (ей такива като нас, например). Аз определено съм противник на всякакви възможни, непроверени и недоказани във времето експериментални течности (т.нар., “ваксини”), след като изобщо не им вярвам и има толкова много мръсотия, която се крие дълбоко зад тях. Катастрофалните и апокалиптични картини, които се чертаят пред нас в най-близко бъдеще далеч не са за подценяване и ако ние, по-възрастните по някакъв начин се отървем или избегнем ваксинацията, то за младите такъв шанс няма да има – просто ще ги изтребят като хлебарки. Само да рекат ония отгоре, че ако нямаш въпросната ваксина и не можеш да започнеш работа (както едно време в България се провеждаха пробите за Васерман, чрез която мен тогава ме заразиха с жълтеницата…) и всички ще бъдат принудени да си бият инжекцията. Та нали точно по същия коварен и подъл начин постъпиха и с моята Даниела – ако не беше приела стандартната противогрипна ваксина, тя от 01 Май тази година трябваше да е вече пенсионерка; казаха ѝ директно в очите да напусне работа, ако откаже инжекцията. Никакви лъжи и шикалкавения не ѝ помогнаха, защото тя принципно им беше казала, че страда от алергия и непоносимост специално към ваксините – с алергията си обаче, оставаше в къщи без право на работа където и да е било другаде (конкретно за болнично заведение тук става въпрос – иначе, като продавачка в “Плод и зеленчук” все още няма никакви проблеми; е, поне за сега, де). Само че съществуващите до сега серуми вероятно са били по-безвредни и безобидни – щото пък тези, които ни готвят в лабораториите до момента нямат подобен аналог. Отново всичко ще бъде на случайния принцип по оцеляването в природата – по-силните ще се закрепят и ще си изградят имунитет, по-слабите ще се претопят и ще заминат в небитието; Божа работа – безсилни сме да се преборим и да сторим каквото и да е било за нашето собствено спасение или оцеляване. Ако Господ е решил да ни запази – добре; ако ли пък не – тогава вече не знам, нека бъде волята му…

Миналата седмица, в събота вечерта ходихме у Дарина. Ама първо се събрахме заедно с другите ни приятели да вечеряме на едни павилиони, а пък после си довършихме мероприятието у тях. На другия ден уж всички щяхме да ходим на някакъв джаз-фестивал в един парк на открито, обаче времето беше толкова задушно и горещо, че ние за обяд направо се изтърсихме в кръчмата при нашия македонец и там на ледени бири, овиячи и плескавици изкарахме чак до следобеда – прибрахме се едва привечер по хладното.

Това вино изглежда дойде малко по-слабовато от другата партида, защото с голям зор напълних един буркан с ракия, чиито градуси започнаха доста стремглаво да падат. След малко ще излизаме – освен по традиционните дюкяни за употребявани стоки, ще минем и през магазина за алкохол. Ще купим още една кутия с вино, която ще сваря довечера, а утре вече ще направя общата преварка на цялостната и окончателна продукция. Навън вали дъжд - мрачно, влажно и неприветливо. Само ми е да си сипя един бокал с червено вино, че да метна и едно парче сланина връз жарта под казана, пък да видиш тогаз как се вари ракия посред зима на снега – гол, по потник и по едни джапанки на бос крак. Добре, ама тукашните климатични условия са значително по-различни от нормалните – липсва студа, липсват снега и леда; липсва огъня и всичката тая селско-казанджийска романтика от едно време; ами цивилизация, бако – какво друго да я правиш, освен да ѝ йéбеш макята противна, па да я караш как си знаеш…

23.12.2020 – Включвам се набързо с поредния си обзорен бюлетин - около седмица и половина по-късно и вече от домашното студио в Gold Coast. Обикновено по това време на годината правя общоградивна равносметка и една малко по-обширна ретроспекция на миналите месеци и на буквално изтичащите ѝ вече последни дни, само че за разлика от друг път, сега просто нямам какво да кажа, нито с какво да се похваля или с което да запомня тая 20-та годишна поредност на най-новото ни хилядолетие. Единственото, за което всички целокупно трябва да бъдем благодарни е, че Господ запази нас самите и близките ни живи и здрави, децата се радват на успехите си, а пък ние на техните и т.н. Оставаме с надеждите, че уж следващата Нова 2021 ще бъде по-продуктивна и благоприятна, ама де да видим – прогнозите още от сега вещаят мрачно, че новата година може да бъде още по-лоша и от старата дори; ама ще чакаме, ще видим – нека да не бързаме да я съдим от сега…

Докато бяхме на почивката преди десетина дни, аз успях да си сваря всичката ракия, заедно с последната официална преварка на цялото съдържание в дамаджанката. Отначало шурна толкова силна, че спиртомерът не можеше да отрази градусите ѝ чак, ама подир отслабна и в крайна сметка излезе около 5-6 литра 40-градусова пърцуца. Хвърлих в съда няколко сушени сливки, колкото да ѝ ожълтят цвета, защото аз безцветна ракия не пия – направо я отказвам, когато е такава безлична и безцветна като изворна вода. Имам и една есенция, купувана преди сума години от циганките на пазара в Габрово, която е с аромат на мускат – капнах и от нея няколко капки и занапред ще се мъча да се давя с тая мускатова отвара, вместо с класическата сливова ракия, каквато произвеждах толкова успешно до съвсем скоро. Виното обаче предава един особен дъх на дестилирания продукт (дори и след преварката), който се надявам малко да потисна с тази есенция.

От Noosa се върнахме в понеделник вечерта – още от вторник насетне моята служебна работа отново набра сила и скорост. Имаше да се довършват едни започнати модели, които компромисно реших да направя за моите хора до края на годината. След това временно преустановявам дейността си с тях, докато онези ми изплатят дължимите суми и отивам в строителството (пак се събраха близо 25 хилядарки – кога ще си ги получа и особено пък, дали? – един Господ знае само): трябва да довърша облицовката на дувара с камъни, плочи има да се леят, плочки да се лепят, покриви да се покриват; абе, страхотии! В същото време обаче едни агенти ме гласят за друга работа, по договор, която се очаква да продължи най-малко 6 месеца. Даже след малко отивам на интервю заради едната, защото другата ми среща е насрочена чак за 06 Януари, но аз повече предпочитам тази. Ако днес ме харесат, ще започна при тези хора веднага след Коледа – още в понеделник дето се вика, че и те били нещо на зор, така както чувам.

Миналият петък ходихме на Новогодишно тържество в ресторанта на нашата позната, обаче бяхме се събрали едва шепа хора и мероприятието ни завърши вяло и безапелационно – далеч не както друг път, чак на сутринта и с последици от махмурлук през целия ден, та до вечерта. За събота очаквахме да дойдат Нени и Меган с бебето, обаче нашият нещо си повредил стомаха, та не беше твърде в състояние за гости. Отложихме срещата за неделя, когато пък много рано сутринта с него трябваше да ходим за риба. Наложи се аз да замина сам, защото на него продължаваше да не му е съвсем добре. До обяд се върнах само с 2-3 парчета в коша – колкото на Даниела да ѝ мине мерака за прясна и току-що наловена рибка. Денят не беше много подходящ за дълбоководен риболов, защото само до онзи ден от небето се изливаха тонове с вода под формата на проливни дъждове, реките придойдоха, направиха доста поразии на хората, но същевременно с това размътиха и водата в океана, разредиха му солеността по крайбрежието и нашите риби, дето трябваше да ги ловим с килограми бяха заминали още по-навътре, където средата им на живот е благоприятна за момента. Бяхме се събрали една силна българска група от 8 души, но уловът ни беше слаб – предимно разни дребни маломерни единици, които трябваше да хвърлим обратно в морето за доизхранване. Аз единствен извадих големият и невероятен късмет да закача една по-дълга риба, която стана хит на риболовния ни, иначе доста ялов ден, защото след нея вече настъпи пълното затишие и ако не броим няколкото по-хилави екземпляри, които едвам покриха нормативите за разрешен улов, щяхме да си останем само с разходката у лодката. Мнозина наши другари се завърнаха по домовете си с празни ръце, но пък масрафите от по $150 на глава си останаха да ни тежат на съвестта и дълго ще ни държат влага като резултат от неуспеха (а моите две риби ми стъпиха точно $200, след като предварително бях дал и $50 като депозит за Неничко, пък той калпазанинът така и не дойде поради внезапното си одрискване; този риболовен излет беше наречен като Коледния му подарък, ама за съжаление малко се провали и той остана само с разликата от цената на удоволствието, вместо да го изпита цялостно – както и да е). По някое време следобеда младите дойдоха и се събрахме на моабет оттатък при Ванеса. Това стана наложително и поради друга причина – у нас изглежда, че климатичната инсталация нещо даде фира и от онзи ден насам вече духалките ѝ не бълват студено, а напоследък времето е адски горещо. Някъде падат опустошителни дъждове и градушки, но при нас е по-кротко. Само че е доста задушно и някак си лепкаво – нещо напълно нормално за тропиците. И за да си нямаме хър-мър с Неничко, че на него му е все горещо и едвам диша в топлото, решихме да преместим форума при Ванеса – нали неотдавна там с Цецо монтирахме чисто нов климатик.

С началото на новата седмица съвместната ни дейност с шефа продължи – срещи, работа и т.н. Даже за понеделник сутринта имах насрочен час за интервю в 08:30, като правех сметка веднага след това да се видим и с боса. Добре ама аз тъкмо тръгнах към Бризбън и агентката ми се обади да не продължавам повече в тази посока, защото човекът, с когото трябваше да се видя имал някакво извънредно възпрепятствие и така отложихме срещата за днес. Своевременно пък се обадих на моя началник, та барем с него се видяхме, за да довършим започнатото. Утре също ще се срещнем, най-вероятно за последно – ако поставя началото на тази нова работа, дейността ми с него ще замре за известно време, докато пък те от своя страна намерят пари, че да почнат отново да ми плащат като на бял човек. Всеки момент се чака депозита за една машина, която подготвяме от няколко месеца насам за наш потенциален клиент, ама аз понеже повече нямам вяра на празни приказки и голи обещания, та ще се хвана като удавника за сламката с цел да се измъкна от финансовото блато, в което ми потънаха напоследък краката – не само до глезените и до коленете, ами направо затънах до чатала. Ако нещата се променят и настъпят по-благоприятни за бизнеса времена, аз по всяко време мога да напусна и да се върна при моите хора – но, хайде по-полекичка сега; да не се изтирваме кат’ куцо пиле на лайно, че бактън от провали и неосъществени планове вече…

След днешното интервю, което ще се проведе на територията на Бризбънския аеродрум (просто там се намира компанията), от там политам пък в западна посока, към моите виетнамски касапи, от които трябва да купя мръвка за празниците. Навръх Коледа по стара и установена вече традиция, вечерта ще се събираме у Люси и Иван, на което сборище се очакват около 50 души гости. Поръчаха ми да направя една доза от моите прословути кюфтета, та ще ходя нататък да им подсигуря заготовката. Ще взема някое и друго килца за нас, колкото да се намира из хладилника – да не би случайно да умрем от глад и системно недояждане. След това се прибирам в къщи, но това вече ще е чак в по-късните часове на следобеда. За утре също имам малко служебна работа, която не е изключено да довършвам и на Коледния ден. След някой и друг ден Даниела излиза в годишен отпуск, а дните непосредствено преди настъпването на Новата година ще ги изкараме на Maleni – тихо и много живописно, балканско селце в покрайнините на Бризбън, намиращо се обаче откъм другата му страна, по посоката на Sunshine Coast. Там тя е запазила една малка виличка за 2-3 вечери, но понеже Ванеса пак няма да дойде с нас, та вместо нея ще ни гостуват Ваня и Бранко. С тях ще изкараме до 30 Декември, когато се прибираме обратно в къщи, за да се подготвим пък за партито у Янкови, където ще изпратим старата и ще посрещнем изгрева на Новата 2021 година. Всичко изброено до тук обаче са само едни предварителни планове и добри пожелания – нека първо да видим какви изненади ще ни сервира всъщност и действителността...

Вероятно тези мои прочувствени редове ще бъдат и последните за настоящата и отиваща си вече с бързи стъпки календарна година. Чрез тях, макар и задочно искам да ви пожелая светли дни и празници, много здраве и спокойствие, а дълголетието ще дойде от само себе си, при точното спазване на предните условия и благопожеланията ми. Мислех, че на почивката по време на селския ни туризъм ще мога да продължа своя нескончаем дневник, но е твърде вероятно аз от там сутрин да пътувам до летището за работа, а вечер само да се прибирам за едното спане. Освен това на тази вила ще имаме и гости, така че съвсем няма да останат спокойни мигове на усамотение, когато аз най-добре излагам съкровените си мисли. Всичко останало ще следва от тук нататък – за сега избърсвам перото от мастилото, прибирам му мастилницата, свивам папируса на масур и зачаквам настъпването на уж по-добрите времена…

24.12.2020 – Извънредните обстоятелства и новини от вчера, с много бляскавите си оттенъци наложиха това мое още по-извънредно включване днес, независимо че вече бях празнично забърсал мастилото от гъшето перо – сега на нова сметка вадя въображаемата мастилница и я пълня само средата, за да предам пък и последният си информационен бюлетин за годината (освен ако не настъпят някакви други катаклизми, за които не предполагаме все още, че могат да се случат). Вчерашното ми интервю за работа протече в съвсем различен дух от моите досегашни, подобни срещи с потенциални работодатели – по смисъла на това, че хората насреща ми искаха действително да им помогна със знанията и опита си, предоставяйки ми този изключителен шанс и възможност за изява, вместо да седя пред някой шибан, видиотен вече от дългосрочна служба темерут, който половин час да обяснява насреща ми, че тяхното производство е най-уникалното от всички подобни по-уникални в света и непрекъснато да изразява съмненията си: дали видите ли, ще съумея да се справям с поставените от тях текущи задачи. След задължителните уговорки и общи приказки, дадоха ми и едно съвсем просто упражнение на компютъра, колкото да разберат как и доколко умея да боравя с чертожната програма, на която аз работя вече близо десетина години (е, около 6-7, ако трябва да сме точни). Практическото задание аз извърших с лекота, наред с което направих няколко актуални коментара в хода на процеса, от което на хората им стана ясно, че пред тях стои мислещо и можещо същество, а не само един прост човеко(не)подобен робот, който може единствено да натиска копчетата, при пълно отсъствие на собствена мозъчна дейност и вроден интелект. Разделихме с уговорката, че те ще ми се обадят незабавно за решението си (дори още следобеда на същия ден…) и че най-вероятно ще започна работа веднага след Нова година, вместо след Коледа, както си мислех аз. А това пък беше хептен добре дошло за мен, за да си изкарам и почивката по-рахат.

След приключване на официалната част, разделихме се с надежди и аз поех обратно към колата, където я бях спрял под едно дърво на сянка. Изух си демонстративно на паркинга дългите официални гащи и нахлузих шортите, махнах трандафорите с миризливите чорапи (които поради непосилната жега бяха вече мокри от пот…) и охотно скочих в джапанките, а ризката свих най-чинно на руло (и тя овлъгнала от напрежение и прекалени емоции, като на млада булка междукрачието в очакване на първата си брачна нощ…) и вместо нея метнах камизолката връз гърба си, колкото да не ми се тресат циците из дупките по пътя, докато карам каруцата. От там немедлено се отправих към касапницата на моите хора (виетнамските месари), за да купя необходимите количества мръви. Човекът ми даде 10 кила свински изрезки, хвърли една шепа сланина бонус от него, а пък аз го помолих и да ми го смели това цялото количество. На немската месомелачка нещо взеха да ѝ се изхабяват ножовете, та гледам да я ползвам по-нарядко и определено за производството на по-малки количества кайма – нея вече я вадя само в свят ден, чак след вечерната молитва (за да дразня пък и съседа с пронизващия ѝ вой). Като затръгваме подир някой и друг месец към България, ще взема ножовете и решетките с мен, че Огнян да пусне и на тях по една тънка стружка на шлайфмашината. Той така ми заточи другите на ръчната машинка и от тогаз все тъй нови-новинички си стоят, понеже аз отдавна не ги ползвам вече, след като в експлоатация влезе електрическата – почти непосредствено със завръщането ни преди няколко години от България (мисля, че на зимната ни одисея стана покупката ѝ от немския магазин в Габрово – скъп подарък от вас). От касапина взех и един голям свински врат за пържоли – какви ще са тез свине с вратове по 2 кила и 700 грама отгоре не ми е твърде ясно; амчи те трябва да са колкото бикове или бизони големи, бре! Но нищо, де – важното е, че месцето им е крехко, вкусно и сочно. На изпроводяк помолих месаря за още малко сланина, че добрякът ми хариза няколко по-тлъсти и дебели парчета. Една част от тях ще смелим по-нататък за допълнително овкусяване и обмазняване на по-постните кайми, но с другата част Даниела направи един неин деликатес, рецептата на който знае още от една тогавашна лекарка в Пирогов. Тя налагала така сланина с разни мерудии, подправки и много чесън, след което парчетата се свиват на рула. Всичкото се сварява в сок от кисело зеле и стои в камерата на хладилника. После става такова разкошно мезе, че ти иде само сланина и хляб да жулиш – особено пък, след като вече е доказано дето последната била много полезна и в нея нямало ни грам лош холестерол; само хубавият оставал вътре, докато лошият се изпърдявал по време на голямата понужда. Приключих в месарницата със сметка от $110 и тръгнах към дома. Половината масраф е със служебни средства, защото на орташки начала купих месо за Коледните кюфтета, а пък останалото си е за наша вътрешна употреба в семейството.

Прибрах се и не след дълго Даниела си дойде от работа. Само че малко преди това, агентката вече ми се беше обадила с добрата си вест, че онези са ме харесали, одобрявайки точно моята кандидатура и че започвам работа при тях от 04 Януари с една много солидна почасова тарифна ставка, в рамките на годишна министерска заплата (е, ако не чак толкоз, то поне ще вземам барем колкото на министъра, че секретарка му). Точните цифри все още не са спазарени, за това ще ги коментирам едва когато започна същинската си дейност. Тази развръзка на 180 градуса наложи написването на една екстрена дописка под формата на официален отказ, чрез който да отхвърля другите две оферти за подобни позиции. Във всички случаи взех по-доброто решение, защото в тази компания ще продължа да усъвършенствам придобитите си и вече утвърдени във времето знания, докато при онези две трябваше да уча нещо на нова сметка или да си припомням разни стари и отдавна изоставени практики и привички. Новата ми работа ще изисква сключването на две застрахователни полици, едната от които е професионална, а другата за някаква злополука – стандартни изисквания, но с негативен резултат от около $2500 съвсем излишен годишен масраф, ама срещу ръжена нали не може да се рита; и ние принципно правим каквото ни кажат, пък подир си знаем нашата. В случай, че нещо много се обърка откъм техническата страна на въпроса и докажат, че виновникът за проблема е бил в моите компетенции и самият нося отговорност по този параграф, то за нанесените им от мен щети клиентите могат да ме съдят на стойност до 5 милиона долара, които средства ще покрие едната от застраховките. По силата на втората пък, ако нещо се случи с мен по времето на изпълнение на служебния дълг, компенсацията е в размер на 10 милиона долара (в случай, че се убода на пергела примерно, или без да искам в залисията си глътна гумата, вместо салама от сандвича; ако задремя на бюрото и падна от стола на дюшемето). Ей на, такива неща…

Аз днес също имам среща с моя човек, само че той напред замина на някакви медицински прегледи и изследвания, които са предварително необходими заради заминаването му в Папуа и Нова Гвинея – уж на 16 Януари трябва да е вече отпътувал. Чакам го да ми се обади всеки момент, веднага след като си свърши работата при доктора. Не знам дали споменах някъде до тук, но когато пристигне на място, той ще остане 2 седмици под карантина, след което има работа за други 4 седмици, докато пусне инсталацията и обучи хората от съответния персонал как да боравят с нея. Връщайки се обратно в Австралия, завалията ще остане запрян у тях в продължение на още 2 седмици и чак тогава вече ще се влее в редиците на обществото – и то ако няма някакви оплаквания и странични явления, предразполагащи към заразяване с вируса, да не дава Господ подобна участ. Така нашата работна програма ще се изнесе далеч в посоката около началото или по-скоро средата на Април (с всички възможни размотавания и удължавания, ако не дори и на по-късен етап), което пък от своя страна на мен ще ми подсигури един кух коридор от вакуум, който да запълня с новата си работа. Е, и ако това сега не са чисто Божии дела, тогава какви и чии други да са?...

Като се върна, следобеда ще меля подправки и ще се разправям със седемте кила кайма, която купих за утрешната ни вечеринка. Трябва да нарежа и 7 глави лук, защото такива са ми пропорциите – утре ще забъркам сместа, че до вечерта да втаса. А това вече воистину е всичко – останалото ви го казах; обичам ви безумно и безусловно, с цялото си тяло и всичките му сетива. На многая лета, милички на мама – АМИН!…

08.01.2021 – Ето, че отново съм с вас – скъпи и обични родители наши, защото се обичаме! Живи и здрави ни бъдете през цялата Нова година, за да можем пък да посрещнем и още по-новата, че и всяка следваща подире ѝ – нали така! Много динамичните събития през последните дни на отишлата си вече 20-та, както и през най-първите на току настъпилата 2021-ва осуетиха всички мои най-благочестиви намерения да ви поддържам огнището горещо – т.е., системно да ви подхранвам с най-прясната и актуална информация от тази част на света. Бях се заканил дори дните ми да преминат предимно на голата и груба писалищна маса, обаче се случи така, че те пак минаха на масата, само че не на гола, ами застлана с празнични покривки, отрупана с най-вкусни блюда и натежала от сребърни прибори и фин, китайски порцелан. И за да бъде разказът ми по-пълен и изчерпателен, сега трябва да се върна чак лани, когато приключих с писателската си дейност за годината и се отдадох на разгул и пиянство – досущ както е според Библията и строгите ѝ църковни канони.

Срещата ми с боса мина добре (вече бивш; или поне само за сега и надявам се на за прекалено дълго…). Набелязахме план на действие за близките няколко седмици и месеци; имаше още нещо дребно да се отрази в модела на инсталацията, преди те да започнат да я рекламират наляво и надясно по света и у нас – поех ангажимент да го свърша през празниците, както и стана разбира се. Него ден се прибрах следобеда и повече не съм излизал. Почнах да се занимавам с подготовката на каймата – луци рязах, мерудии стривах, месих, въргалях я до степен на съвършенство. Вечерта се събрахме с Ванеса у нас, че нали беше и Бъдни вечер тогава – постни сармички, гол бобец, сухи чушчици, салатки; прикъдихме двете колиби и поминахме точно както е Богу угодно и съгласно отколешните притчи Господни.

На другия ден вече дойде същинската Коледа – Рождеството ни Христово, демек. Аз през деня имах малко писалищна работа, драснах някой и друг ред под формата на поздравления за празника, докато през това цялото време Даниелчето точи баници и меси млинове, та крак не подгъна, сиромашката. Вечерта натоварихме колата до пръсване на багажника по шевовете си и поехме към Бризбън – съборът на всите местни светии се състоя около басейна в двора на Иван и Люси. Понеже ние на по-следващия ден трябваше да заминем на почивка, която Дани беше резервирала предварително и доста отдавна, та вместо да се връщаме до нас за дисагите и пак да се размотаваме по пътищата, ние повлякохме и всичката необходима за екскурзията ни покъщнина със себе си – преспахме у Иванови две нощи и на 27-ми вече се отправихме по нашите планински пътеки.

Коледното ни тържество мина на много голяма висота, а пък с кюфтенцата направо обрах овациите на публиката, която богато ме обкичи с лаврови венци и клонки от маслинови дървета. Такова превъзходство скоро не бях правил, а пък и надали скоро щях да го повторя (споделям това с огромна доза горчива ирония и дълбока самокритика, защото пък Новогодишните ми произведения се превърнаха в пълен и тотален провал, до степен на “изложение” – хем от същата кайма, прясно месо смляно на деня и всички възможни пропорции на рецептата, спазени до педантизъм; както и да е – никой не е застрахован срещу падения, но пък иначе величието много ми се нрави и услажда). Призори приключихме с моабета, спахме набързо и малко преди обяд на следващия ден пак се подредихме на софрата – кой където си е седял, даже стриктно застанал пред същата чаша, макар и малко недопита от вечерта поради внезапно настъпилата среднощна телесна немощ и премала. По стара традиция Коледната нощ премина в тържествен следколеден обяд, че и следобед – отново чак до вечерта. През деня при нас дойде и Ванеса, та с нея изкарахме до по-късно. После тя се прибра назад към дома, а ние помогнахме малко на домакините да разтребят кочината след хуните. Както вече споменах някъде по-изотгоре, ние преспахме още една вечер при “хазаите” и на следващата заран на ранина поехме по нашия маршрут.

Този път крайната ни цел беше малко по-близка като разстояние и ние разширихме екскурзията и пътуването си с някои странични обходи – разходки, дюкяни, предновогодишен пазар буквално в последния момент и все разни такива, без конкретна цел размотавания от подобно естество. Някъде в ранния следобед пристигнахме в къщата, която бяхме наели за няколко дни. Вечерта очакваме при нас да дойдат Ваня и Бранко, та с тяхната компания изкарахме по-весело. Готвихме, угаждахме се на душите, ходихме по разходки и водопади и т.н. Те след два дни си тръгнаха, но пък на тяхно място дойдоха едни други наши общи приятели, които останаха само за деня. С тях вече направихме една малко по-продължителна и изморителна пешеходна екскурзия до друг, много красив водопад, където ние не бяхме ходили. Всъщност, преди години стигнахме само до някъде, но обратната пътека за връщане беше затворена поради скални свлачища и ние тогава се върнахме по същия път. Сега обаче горските и планински служби бяха отцепили опасния район и пътеката отново е станала проходима, по която всъщност ние минахме наопаки. Избъхтихме 2-3 часа време по стръмните урви, ама и жегата си я биваше него ден – уж не беше слънчево, но времето бе влажно и топло, та сума пот загубихме из драките. После със същите приятели направихме една ранна вечеринка и те малко по-късно се прибраха в къщи, а ние останахме за последната си нощ във вилата. Още вечерта заваля дъжд, та малко поразхлади нажежената от предишните дни обстановка – на другата сутрин станахме в мъгла, мокреж и мочурляк, сякаш бяхме на почивка през късния Октомври или ранния Ноември на Юндола или някъде по Петроханския проход. Това като дата беше на 30-ти Декември, ама за денят от седмицата вече не си спомням – нали по това време всичките са все неделни...

На връщане към дома се отбихме през гръцкия гастроном в Бризбън, за да дозаредим със стоки от всякаква необходимост: първата бе сиренето, без което не сядаме на софрата; после идва ред на маслините като втора “необходимост” за постните ми дни, кори за баница, хайвер и всякакви други джунджурии от бакалската номенклатура. А пък като споменах за хайвера, че да ви се оплача – за посещението на Неничко и Меган специално бях приготвил една обемиста доза от въпросното мазило. А пък те моля ви се, да не го харесат – така се разфорсирах и ми стана обидно! Не било нищо общо с хайвера на баба им Веска, който те там са яли почти денонощно и с всяка възможна манджа на софрата. Е, то вярно, че моят бъркоч беше малко сбъркан и разбит едва ли не малко насила, ама пък чак толкова не беше лош, клетият. Удряше малко повечко на грис, вместо на риба, ама след като преобладаваше лукът и лимона в пространството, та минаваше за добър, все пак. Аз обаче си го харесвах и го изядох до троха – трябва да беше набъбнал близо до кило материал, защото коджа грис потъна из вътре, башка олиото и лука. Отначало винаги ми стои малко воднист и непрекъснато добавям от гриса. И не ще да се сгъсти и не ще - тогава вече сипвам и от сухото вещество, без даже да го варя, защото пък нямам нужното търпение да го бъркам непрекъснато, че да не загори в тенджерата на котлона. На края се получава една неопределена смес, с вид подобна на туткал, само дето на цвят е бяла (и с подобна миризма, отбелязвам – нали туткалът го правят от костите на риба и животински кокали). Добре, ама моите младежи като си обявиха бойкота, упражнявайки такъв сериозен отпор срещу кулинарното ми произведение, та аз впоследствие си го усвоих съвсем самостоятелно и с подчертана сладост. Виж, в майонезките съм вече цар, просто ненадминат – обаче хайверите нещо не се отдават на сръчните ми умения и изобщо не се получават като сполучлив завършек на моите отчаяни опити за пълен, повсеместен и безусловен успех.

След бакалията на гърците (изглежда това е някаква тяхна дума, защото и дюкянът им така се казва - “Bakaliko”), отпрашихме към виетнамската месарница. От там взех 5-6 кила месо, което в къщи смлях на кайма. Обаче, както вече се оплаках – Новогодишните ми кюфтета не бяха даже и близко до качеството на Коледните; причини – неизвестни, остават като загадка. Навръх 31-ви аз се занимавах с малко служебна дейност, която приключих успешно и ударих чертата под уравнението. Дължат ми чемерите барем за два Голф-а на старо кинти, ама ще ми ги изплатят ли, кога и изобщо дали? – няма кой да каже за сега. Даниела опече една баница с праз, аз грабнах тавата с кюфтетата и вечерта отидохме да изпращаме старата година и да посрещаме Новата у Янкови. Там моабетите са винаги бурни и страстни, нестихващи до изкукуригването на първите петли, ама имат и адета да продължават веднага със сутрешното запяване на врабците по улуците отвън. Тази година не беше по-различна от предшестващите – вечеринката премина от соаре в матине току на следващата утрин – Васильовден: честито на всички именици - баба Веска и внучка ѝ Ванеска, за които се сещам баш сега в аванс, на малко по-предна линия. Ние вечерта отидохме с колата на едни приятели, а пък на другия ден Неси дойде да ни прибере. Привечер само се изкъпахме и се гътнахме в кревата. Така влязохме в Новата 2021 година: ще бъде ли по-добра от старата, няма ли – сал’ един Господ знае...

Почивните дни след стихване на Новогодишните празници преминаха вяло и тихо, в домашна обстановка, при пълна изолация и в подсъдно губене на време. На мен ми беше малко нервно и притеснено от предстоящото начало на моята съвсем нова работа, която беше планирана да започне в понеделник – на 04-ти Януари. Междувременно се бяхме уточнили с агенцията, че ще ми плащат стандартната за съответната индустрия основна заплата, върху която ще добавят 9.5% пенсионно осигуряване. Отгоре на цялата тая сума, аз пък ще прибавям и 10% от себе си под формата на ДДС (в Австралия това се нарича Такса Стоки и Услуги, т.нар. GST – Goods and Services Tax), понеже счетоводството ми ще минава през бумагите на фирмата. Така почасовата ми тарифна ставка се доближава до едни, уж много сериозни стойности и доста завидни висоти (привидно и отстрани погледнато, единствено в личен илюзорен план...), обаче колко време ще я получавам все такава – това хептен няма кой да ни подскаже. За сега ще карам според условията и правилата на играта, спускайки се устремено надолу по течението на бързея, пък да видим до къде и до кога ще издържа на инерцията и водовъртежите под мен...

Така дойде и знаменитият първи работен ден, който аз отдавна чаках. Независимо, че компанията се намира в пределите на летищния комплекс на Бризбън, до там се пътува лесно и бързо – 80-те километра се изнизват за по-малко от час време и на тоя етап не съм попадал в задръствания по магистралата. Това е така, защото все още голяма част от хората не са се завърнали по работните си места, учениците продължават да са във ваканция, което до голяма степен облекчава общия товар и пътникопоток на шосетата. Тази седмица мина леко – да видим каква ще е следващата. А пък тя ще започне още по-леко, защото от снощи Бризбън попадна в “локдаун” (брей-й, още една купешка дума влезе в българския ни език – “lockdown” е английският ѝ аналог, което буквално означава запиране на затворниците по килиите им без право на излизане от тях, до пълното възстановяване на реда, след проведени техни стихийни бунтове или стачки в рамките на зандана; всяка прилика обаче, със случки от действителността и реалността, би трябвало да се смята за съвсем случайна, въпреки че пък и далеч не е…). Онзи ден или вчера властите намериха някакъв единичен случай на заразяване с Корона вирус, ама от последната му най-зловеща модификация – дето неотдавна порази сума нещастен народ в Лондон и из Англията като цяло. Веднага издираха приносителя, ама това беше малко късничко, според мен. Човекът е пръскал заразата си навред в продължение на дни, пък те чак сега се сетиха да ни затварят и запечатват. Както и да е, де – мисълта ми беше, че препоръката на началниците беше този понеделник всеки, който има възможност да работи от вкъщи, за да не прави излишен калабалък из космоса. Така и аз си взех малко надомна работа, която ще свърша за няколко часа и през останалото време ще съм свободен. Какво обаче има да става след вторник? – отново уравнение с много неизвестни. Аз, дето с толкова зор намерих тая работа, сега остава пък и да ме заключат в къщи и да не мога да ходя, та хептен да втасаме. Иначе фирмата е международна – китайци, палестинци, италианци, французи, масово индийци, малко местни “аборигени”, а вече и един-единствен за сега българин; това е само част от многоцветната човешка палитра, събрана под един общ покрив. В далечното ѝ начало тази компания е била изцяло италианска (някоя си “Ansaldo STS”), която се занимава изключително с проектирането на скоростни пътнически влакове – принципно за целия свят. Впоследствие големият японски концерн “Hitachi” ги купува, с което последният добива и направлението си в железопътната индустрия. Този етикет и марка далеч не носят само телевизорите и касетофоните – заветната мечта на всеки меломан в бивша социалистическа България. Те произвеждат всичко, за което техническият гений може да се сети и да му мине през ума: от военни и минни специализирани машини, през атомни инсталации, агрегати и съоръжения, електронна и електрическа екипировка, индустриални установки, асансьорни уредби, вятърни генератори и съответните им мрежи; отделно телекомуникационна техника, софтуерни продукти и разработки, дори недвижими имоти, банки и финансови институции, наред с добилите световна слава най-обикновени стоки за бита: перални и миялни машини, хладилници, климатични инсталации, медицинска апаратура и всичко, абсолютно всичко (без салам, суджук и вероятно боза – но пък включая киселото мляко, в този ред на мисли). След цялата тая богата номенклатурна гама, далеч не изключвам специално телевизионните апарати и касетофоните да ги правят в някой кръжок по “Сръчни ръце” (а защо не и надомно…), сигурно дори по линия на ширпотребата, а пък повечето сили и внимание да хвърлят на своите гигантски мултимилионни, че и отгоре проекти. Така че аз за сега станах една много малка брънчица от голямата им верига в глобален мащаб – с Божията помощ, по силата и волята му ще вървим напред, пък до когато – до тогаз; каквото е отредено и което сме заслужили. На това място аз трябва и най-искрено да благодаря на своята прекрасна майчица, която със сигурност е измолила пред Господа този мой зашеметяващ успех – хайде сега, нека тя да продължава с молбите си, че да се и позадържа малко повечко време над водата без да потъвам, защото доста поизостанах напоследък във финансово отношение. Паралелно с нейните молби и молитви, тук трябва да спомена и един не маловажен факт, за каквито говоря и разказвам от години. Началникът на отдела е италианец – че как тогава няма да ме вземе на работа, с това мое светославно име Angelo Marconi?! Впоследствие той разбра, че съм българин, но се надявам да не го разочаровам много. Другите двама инженери в групата бяха англоговорящи - единият местен, а другото момче може би някъде от страните на Обединеното Кралство, защото в говора му има типичен техен акцент. Той остана най-доволен от представянето ми на интервюто, които добри впечатления аз продължих да оставям у него и през изтеклата седмица. Доста неща има тепърва да научавам, усвоявам и да свиквам с тях, но надявам се да се справя с всичко възложено; длъжен съм просто – няма връщане нито крачка назад…

Новата година започна със значително по-хладно време от това, с което запомнихме и изпратихме старата. От няколко дни валят на пресекулки дъждове – лозите пощуряха, тревата в двора стана пак до пояс, а паралелно с това и плевелите избуяха до неконтролируемите си размери. Миналата неделя с Даниела скубахме разни израстъци от онази къща, обаче ще се наложи да викам нарочен човек да ги пръска и с отрова, защото само с отчаяната ни ръчна обработка просто няма преборване с тая земна напаст. Абе какво е туй чудо, бре? – боднеш да речем чушчица люта или някакъв домат, пък го поливаш, па му баеш, че го завиваш да не му пече много слънцето, проверяваш го за въшки, пръскаш, ториш, копаеш го и точно кога ти дойде реда и да го обереш, тичаш при зарзаватчията да си купиш, щото онова вече се е разболяло и междувременно изсъхнало. А пък плевелът трябва да го дърпаш, както се вади ряпа, та пак половината му корен остава в земята за продължение на пъкления им род. Башка пък, дето дорде ги скубеш и им ръсиш семето вредом, че да поникнат баш и там, дето най-малко си ги очаквал да прорастат – между камъни, между плочки; в цепнатините на бетонната ми плоча чак израстват гадините! Борба отчаяна, неравна – незавидна…

17.01.2021 – Пак свят ден е днес, бидейки Антоновден. Ще гледам вече да го запомня и занапред, че нарочно да паля по едно кандило за Божията хвала и благодарност, заради изцелението на Неничковото оченце (забравил съм вече, дясното ли беше или лявото, но много добре си спомням как непрекъснато му се стичаше сълзичката по бузката, че беше му направила даже и екзема баш на това място). Аз напред му споменах за случая, ама той едва ли си спомня за това – беше само 2-годишен, мъничкият - няма как да е запомнил за този негов проблем. За слава на Небесата обаче, всичко се оправи тогава – без сътресения и без излишни усложнения; благодарим ти, Боже!...

Тези дни обстановката из къщи е малко като в полеви лазарет – в петък Ванеса я изписаха от болницата, като операцията на коляното ѝ беше насрочена за късния следобед на предишния ден. Нямам ясен спомен, дали някъде до този момент съм споменавал, но тя дълго време играеше в един махленски отбор по нетбол (Netball, по тукашному). Обаче на една от срещите им, да вземе детенцето да падне, ама толкова лошо се ударило, че чак си разбило капачката на коляното. И уж дълго време нищо ѝ нямаше, ходеше малко накуцвайки, но болките ѝ продължиха прекалено продължително. И като отиде най-после на доктор да я прегледа, след съответните снимки и скенировки, онзи недвусмислено назначил оперативна интервенция като единствена лечебна мярка за отстраняване на повредата. Та, така Даниела я заведе в лазарета и се надяваше, че ще остане с нея до последния момент – само че от там сестрите и докторите като я поели, та чак на изписването я видяла повторно. Ако операцията беше за по-ранен час, може би към края на деня щяха да се срещнат двете и едва след излизането ѝ от упойка, разбира се. Добре ама свижданията приключват вечер най-стриктно в 18:00 и така Неси остана да преспи в отделението, а майка ѝ я взе от там на следващия ден. Прибрахме я временно при нас, защото тя още не може да ходи самостоятелно и непрекъснато се подпира на патериците, че да си помага - нощес обаче доста я болеше коляното. Вчера през деня не беше толкова зле и даже се прибра до другата къща, че имаше официално посещение от нейната приятелка Бела. Аз през деня зидах няколко тухли, които трябваше да запълнят едни празнини по общата стена между нас и съседа оттатък. За общо 10-те двойни тухли, които метнах на 2 м височина по ръба на дувара, похабих точно 5 астрономически часа време – със забъркването на 3 дози материал, разбира се. Скоростта ми на строеж не беше голяма, защото тези тухли се явиха зад съществуващите вече греди на покрива, които майсторът на навеса монтира още през Март, миналата година. И за да стигна до задната им страна, аз трябваше да се гърча и извивам гъвкавото си телосложение като дъждовен червей, провирайки се ту в една, ту в друга ниша, образувана от дървената конструкция; башка от пътеките, които направих пък нагоре и надолу по стълбата, сякаш бях някоя маймуна за показ в зоопарк. Пот и псувни се лееха от мен като из ведро, а пък и самият дъжд отгоре също не закъсня с появата си, та безспорно имах много “емоционален” и забавен ден – до побесняване от безсилие и изтощение в жегата. Тази ужасяващо противна работа я отлагах непрекъснато, при това от дълги месеци насам, но в последните дни на миналата седмица яйцето вече ми опря у задника и връщане назад нямаше никакво. Като се повидяхме малко с пари, понеже хората ми платиха вече една тлъста заплата и ние решихме да подновим ремонта на онази къща – ако не съвсем до окончателното му завършване, то поне до степен на приключване със започнатите и зарязани по средата, поради липса на средства мероприятия. Така сега на дневен ред и на първо място по приоритет дойде ликвидирането на въпроса с навеса, който освен предишните около $2985, сега на нова сметка ще глътне други близо $2000 масраф, че и отгоре заради едни допълнителни довършителни работи (материали + труд). После вече следват плочки по дувара, плочки по пода (ама преди това пък трябва да се мисли и за повдигането му с кубик и половина бетон, че да се изравнят нивата по съществуващите помещения на къщата) – всичко това повлича след себе си майстори, защото аз сам не мога да се справя с подобни деликатни манипулации от строително-монтажно естество. Дано барем се задържа повечко време на тая работа, че тя да помогне в покриването на предстоящите ни харчове и тежки масрафи, които са се задали с бясна скорост иззад завоя.

Връщайки се по-назад във времето, единственото с което се занимавах беше да ходя на работа, да пътувам сутрин и вечер като совалка на стан по 75-80 км в едната посока (башка 4-те цели долара, че и 70 цента отгоре такса за един мост, по който ща не ща минавам барем два пъти на ден), а през деня да върша и служебните си ангажименти, за които са ме наели. За сега се справям добре и усещам, че хората са доволни от мен – да видим как ще стоят нещата и за близкото бъдеще, което става все по-мътно и по-неясно. Моят предишен бос вчера трябваше да излети за Папуа и Нова Гвинея, обаче той има проблеми с жена си, завалията, която междувременно започнала да пие и да му харчи парите (дето ги няма…) по машинките в игралните зали. Та сега ще я мъкнат по разни рехабилитационни клиники, уж да я отказват от зловредните ѝ навици и катастрофални привички; общо взето тъжна история, ама какво да се прави. Та не се знае и там в какви посоки ще се развият следващите действия на театрото – сега уж пътуването му се отложило за 28-ми този месец, ама дали ще замине, дали не? – никой не може да каже още. Аз си вървя редом с моите лични съмнения, пък дано този път да не съм прав (само че до сега нямаше ни едно нещо, което да ме подлъже, та поне за малко да опровергае тъмните ми и негативни мисли). В противен случай ще кажа сбогом на още една торба бели пари за черни дни, които ми дължат за моята работа до сега. Миналогодишните паряги тъй няма и да ги видя, след като онези смятат, че са ми дали 10,000 акции, които не чинят и пукнат грош обаче. Това са някакви съмнителни финансови единици, които дори не са обявени на борсата като нормални акции, ами се разменят между собствениците си, а стойността им далеч не е онази, за която се говореше в началото, че видите ли - можела да достигне висини от $25 парчето! А как ме виждате тогава, събуден в една прекрасна майска утрин и в джобчето ми да задрънкат четвърт милион нашенски валутни единички, вместо традиционните семки и бонбонки да речем, както е съгласно детската и незабравима поезия на баба ви Веса Паспалеевата? Аз, при цялата си вродена детинска наивност до крайна степен на оглупяване, та не мога да си го представя – че пък остава и да го приема съвсем за истина и реалност; айде, не нам моля ви се. Но, да гледаме напред и да не се обръщаме назад – че почнем ли много да се извръщаме и току виж ни се схванало вратлето и хванало шипове.

Миналата неделя с Даниела ходихме на църква – сърбите имаха празнична литургия, нали по това време на тях пък им се падат Рождествените празници, Нови години и т.н. Направи ни впечатление обаче, че имаха много ниска посещаемост, спрямо разни други подобни техни празници – бяха едва шепа хора, пък и основните фигури и активисти от църковното настоятелство ги нямаше никакви. Не е изключено да са се изпокарали за нещо – нали баш по това се открояваме ние балканците от другите, по-цивилизовани племена и народи.

Нени си дойде онзи ден, но изглежда са заети с техни младежки похождения и този път няма да се видим. Той вчера сутринта ходил за риба, вероятно с лодката на негов приятел, но пък и доста парчета беше занесъл у тях – видях снимките на успешния му улов. Ние другата събота и неделя заминаваме на краткосрочна почивка, заедно с още няколко семейства – няма да сме много далеч от нас, но все пак мястото е в съседния щат и за да се върнем обратно в нашия, ще са ни нужни “открити листи” за преминаване през контролния пункт на границата. Значи, можем да излезем безпрепятствено от щата, но не можем да се завърнем обратно, ако нямаме тези съпроводителни документи у нас. Идиотизмът така ни е затресъл повсеместно, та почвам вече да се замислям дали някога сме били нормални (и свободни, разбира се – в тоя ред на мисли). Само че за да можем все още да правим това, което на нас ни се иска, ще трябва да се съобразяваме и с онова, което ни карат и спускат свише. Само с ваксинациите им обаче няма да се съгласим доброволно, но аз съм сигурен, че те ще съумеят и ще намерят доволно елегантен начин, с който да ни принудят да си ги направим - та дори и по наша воля, видите ли. На първо място ще дойдат пътуванията в чужбина, към които ние специално проявяваме особен афинитет. Само че ако не е заради факта да излезем от страната, то пък със сигурност ще ни ваксинират на завръщането ни; освен всичките им 14-дневни карантини. По този начин и местата в хотелите ще са постоянно заети – някои от тях са предназначени за такива пътници, а престоят при пълен пансион струва някакви си $300 на ден; ако щеш. Ето пък по какъв брилянтно-благороден начин решиха и проблемите с туризма – вкарвай насила току-що завърналите се от странство в държавата по хотелите (естествено, на своите хора…) и си гледай рахатлъка…

При това положение и в тази точка на живота, сега привършвам с настоящото си експозе, за да подхвана следващото подобно – щом ми падне подходяща сгода и настроение за изразяване на мисълта. Нека Бог е с вас, след като аз самият не можах да бъда – греховете за това ще си ги изплащам един ден, като му дойде времето. А сега се местя на лозето, че след тези опустошителни дъждове напоследък, шумата му е станала толкова буйна, че от листа вече и небето над нас не се вижда. Много целувки и силни прегръдки: ваш, дълбоколюбящ син, Анжело и придворните му…

събота, 15 април 2023 г.

Писмо No 08 (X-XI.2020)

Скъпи наши, обични родители; истински приятели и фалшиви неприятели!...

08.10.2020 – Моята матрона мила днеска е на работа, по силата на някаква съвсем неприятна, почти непоносима за нея самата смяна, докато пък на мен през това време ми се отдаде прекрасната възможност малко да си пообщувам мълчаливо със света - без да му търся мнението или да му чакам отговорите; а най-вече и мъдрите съвети срещу моите житейски глупотевини, които мъдря ежедневно, та и чак когато спя даже (същият тоз наш, уж непокварено чист и почти безгрешен свят имам предвид). Със сетни сили Дани се е спазарила да работи като шефка на отделение в болничното заведение (от което произтича и прозвището ѝ “матрона” – главна сестра в приют за бедни и бездомници, полеви лазарет, метох или нещо подобно, освен всички останали светски значения на думата, които сме добили в наследство още от Древноримско време). Голяма борба падна да ѝ се запазят ежедневните смени, с които тя така добре си беше свикнала в продължение на години наред вече, обаче в един ден от седмицата (четвъртък, в случая), на баба Дана ще ѝ се наложи да бъде на работа от 12:00 до 20:30 – нещо като втора смяна, ама и не съвсем. Иначе нейните редовни трудови смени обикновено са от 06:00 до 14:30 и принципно тя по цял следобед е свободна, ама сега с тази нова работна позиция, малко ще ѝ се посмени рутинния дневен режим. Аз през деня нямах много служебна работа – приключих я набързо до ранния следобед, след което се занимавах с разни несъществени дейности, далеч неносещи никакви материални облаги в личен план. Вчера направих една много дълга обиколка на квартала – цели 2 часа обикалях улиците и сигурно съм извървял барем десетина километра, обаче днес нещо ме смързя да повтарям същото упражнение и сега, вместо това се отдадох на свободното си творчество и съчинения по пресни спомени, като някаква сравнително по-лесна за осъществяване опция (аз иначе обичам да се движа, но пък много трудно получавам началния си “тласък” и ако не се “подпаля” още от първото ритване, стратегически изчаквам известно време - ужким да ми мине)…

От моите последни няколко реда насам, свързани предимно с появата на белия свят на малкия пъпеш Анжело, до този момент не мога да се похваля с нещо необичайно и вълнуващо – освен разбира се, тръпката и емоциите около бебето (всъщност, съгласно официалната английска транскрипция, правопис и правоговор, името му би трябвало да се произнася “АнДжело”; самият аз все още не знам кое е по-приетата му форма на обръщение – ще чакаме снахичката да ни посъветва как да му викаме, а до тогава за нас той си остава просто Ангелчо). Малкото отроче и пряк, достоен наследник на Миховския джинс се роди миналата сряда (беше 30 Септември в много ранните часове на следобеда – значи, че пък то вчера е навършило една седмица; тук аз само маркирам първата му кръгла дата като “годишнина”…), а ние с баба му Даниела в четвъртък сутринта потеглихме на няколкодневна почивка към нашата и всеизвестна всекиму вече Noosa. С Неничко бяхме в непрекъснат контакт, за да следим как се развива мъничкото ни мъжко родствениче още от най-първите часове на крехкия му бебешки живот. Отначало докторите го бяха напъхали в един ковьоз, овързан и усукан с всякакви тръби и жици по него, та чак майка му не пускаха при него да го види. След като му се стабилизира дишането и редовното хранене, от неговия първи дом (макар и само стъклен) го преместиха на едно миниатюрно легълце като за кукли в стаята на Меган и така заедно с майка си изкараха до събота, когато най-после ги изписаха от болницата без никакви видими проблеми и невидими усложнения. Моят малък Неничко почти денонощно беше при тях и се прибираше в къщи само колкото да преспи – на другата заран отново се връщаше в родилния дом при своето наследство и първороден син. През цялото това време той ни изпращаше разни снимки на бебето, които пък аз охотно препращах на вас, за да има с какво да запълвате скучните си дни и часове, докато ние бяхме в невъзможност да комуникираме помежду си. Интернетната връзка за момента не беше от най-добрите, но поне съм благодарен, че все пак имаше някаква, чрез която да бъдем във връзка с дечурлигата. С Ванеса също обменяхме мисли и информация, докато тя работеше от вкъщи. За нея текат последните няколко работни дни, след което тя напуска тази компания – ангажиментите ѝ в Университета станаха по-интензивни, изпитите по-трудни и въобще нейните занимания покрай тези дипломи се усилиха значително повече, отколкото бяха в началото. Зорът ще продължи за още около месец и половина, когато и тази академична година ще бъде вече зад гърба ѝ. Не знам дали и през ваканцията ще продължи да учи, както правеше предишните години. Именно чрез това тя успя да съкрати почти наполовина срокът си на обучение, което по моему хич не ѝ трябваше чак толкова осезателно. Ама като си е навила веднъж на пръста да завършва по-бързо и още по-бързо да порасне без време, нека да прави това, което иска и каквото може – “Да сéри, чи да мáжи!”, каквато гениална мисъл има татко, когото с неподправена гордост цитирам за кой ли път и тук; ние сме вдигнали ръце вече от нея (навремето, аз специално далеч не бях такова калпаво дете като нея и дори в днешните най-нови дни, успях да се запазя и затвърдя като едно не чак толкова амбициозно, почти посредствено и дори малко мързеливичко социално същество, докато със своята упоритост и амбициозност, тя надмина както батковците си, така и нас като нейни родители – да ни е жива и здрава, все пак; Амин!)…

По време на пътуването ни нагоре, на няколко пъти спирахме с чисто търговска цел по разните вехтошарски дюкяни, които вече са добре известни нам; дори не се налага и да ги търсим – колата сама ни отвежда към тях. От всеки един повлякохме по нещо полезно за домакинството – както за нашето, така и за онова на Ванеса. След окончателната им раздяла с Марко, тя категорично отказа да се завърне при нас и си заживя трайно в другата къща. Гледам, че иначе поддържа чисто и подредено – вероятно си е взела някаква поука от нашите, почти денонощни напътствия с майка ѝ. Миналата седмица ударихме джакпота с нея, като купихме една много хубава пералня. Старата машина Марко я беше докарал от някакъв негов приятел, но не беше хубава и изобщо не переше добре дрехите, според качествените показатели и изисквания на главната ни семейна хигиенистка в лицето на Даниелчето. Така от местния Интернетен “продавалник” намерихме една тъдявашна “Перла 05” – само че германска и не точно “Перла”, ами производство на тяхната престижна марка “BOSH”. Хората искаха $300 за нея, ние им предложихме $200 и онези тутакси се съгласиха на пазарлъка. Те самите се местеха за постоянно живеене в Англия – младо семейство: момето скандинавка от Норвегия, а той май беше някакъв австралийски нашенец, ама от по-умните. Купили машината преди две години, когато момчето почнало работа, но сега от фирмата го местят в Лондон и се чистят от всичко, което са си накупили през това време. Момъкът се занимава с разни софтуерни програми и продукти, а пък за момата не попитах, че ме хвана малко срам да любопитствам – но пък иначе беше русичка и много, ама много красива; истинска потомка на древните викинги при кръвосмешателството си с траки и прабългари (със сигурност носеше и някакви такива нашенски гени, като на севастократица Десислава, примерно де – щото на пръв поглед, циците ѝ бяха “гениални”, а па за останалото да не говорим, че е малко грях…). Както и да е – мисълта ми беше, че стоката им се оказа качествена и сравнително нова, която още там стана наше притежание. Аз даже онзи ден разкачих старата пералня и монтирах новата – абе, немското си е немско; ако ще и Трабант да е, ама на немски да му се изписват буквите, а не на руски да речем или пък на румънски (опазил ни Бог от такова катастрофално падение…)

В мотела пристигнахме около средата на следобеда и имахме време за една кратка променада докъм залеза на слънцето. Заредихме хладилника, разпънахме софрата и тържеството ни започна. Както вече подчертах, през целия този период ние бяхме в непрекъснат контакт с Неничко и Меган, която за момента се възстановяваше успешно от голямото си преживяване и последствията от раждането. Вечерта гледахме филми и легнахме изморени от приятни емоции и препускането ни през деня.

На другия ден (петък) също имахме няколко търговски обекта за посещение и преслушване, а следобеда вече при нас пристигна и Дарина. Свързахме се и с останалите ни приятели, които по същото време се бяха разхвърляли за почивка наоколо, та на края всичките се събрахме на моабет в нашата бърлога – да се почерпим подобаващо за Ангелчо, за снахата Рафаела (внучката на Дарина), а пък и за наше лично здраве, разумява се. Така сред шум, весела гълчава и смях изкарахме вечерта, след което разтурихме компанията за едно преспиване набързо.

В съботния ден решихме да направим един лек преход по крайбрежните пътеки, помотахме се малко по плажа и из града, даже успяхме да се овъргаляме както в пясъка на плажа, така и във все още сравнително хладните води на океана. Времето беше прекрасно – слънчево до горещо на моменти, но водата по крайбрежието не е възвряла така, както обикновено се стопля през лятото. На обяд всички ядохме купешка храна в един ресторант – хубаво е човек понявга да минава и за богаташ; ама за здрав богаташ, подчертавам (щото то може и да си богат, ама ако недай Боже си болнав – да ти еба аз и парите, и богатствата; нали така). За късния следобед си бяхме резервирали една разходка с лодка, от която трябваше да наблюдаваме красивия залез на слънцето. Добре ама до това време небето се забули в облаци и от самото слънце, което безмилостно ни прежуряше кожите почти през цялата сутрин, до времето на залеза му нямаше и помен даже – ни от него, нито пък от свирепите му, почти изпепеляващи лъчи. В нас остана единствено утехата от двучасовото ни клатушкане с корабчето по реката надолу и нагоре по течението ѝ, а след като приключи всичко това, в 18:30 ни изсипаха обратно на пристана, от къде бяхме тръгнали. Със залез, без залез – 25-те нещастни долара на калпак потънаха в джоба на кърмчията като стара гръцка гемия в Йонийско море и ние се отправихме към следващото ни обществено мероприятие: този път вече, за официално честване раждането на внучетата ни с Дарина, а съвместната вечеринка с останалите приятели се състоя във временния бивак на едните от тях. Разпънахме масите, разстлахме месалите, нахвърляхме отгоре им мезета така, че да не личи каква е покривката под тях и се наредихме със столовете покрай нея като във войнишка столова. Падна голямо веселие и късно през нощта се прибрахме по местата на временното ни бивакуване – кой където е настанен съгласно картата му на пансиона.

Неделният ни ден започна със всеобща земляческа среща в сърцето на един местен селски панаир, по-скоро тържище за всякаква галантерия, кинкалерия, всевъзможни дрънкулки, сребърни или пластмасови колиенца, пръстенчета, гобленчета, салфетчици и изделия от мидички и малки рапанчета – парад на детски капризи, женска суета и кич в най-общ вид и хаотично състояние; ама много кич, казвам ви – по-зле и от селски панаир даже… Почти през цялото време ние се чудехме и назлъндисвахме къде точно да отидем за вечеря, вместо да си разпънем отново бохчите, да наизвадим многобройните мезета от хладилниците и да поминем вечеринката охолно, спокойно и в добър пиянски дух. Но не-ее, пак на ресторант ще вървим ние, бако - никаква домашна или котлова храна от баките и от тавите; тя е само за бедните или за простаците… Следобеда се помотахме покрай басейна, защото последният беше отопляем – водата му бе марна, като позастинал на отдавна изгасналата печка чай. Там изкарахме кажи-речи до вечерта, след което започна трескавото ни приготовление за нашето поредно посещение на ресторант за вечеря – къпане, изрязване на нокти, сплитане на коси, засукване на мустаци, вчесване на бради и т.н.; ритуал едва ли не като за венчавка. Аз си обух най-новите къси гащи, които купихме само преди ден – предишните два чифта, с които бях тръгнал от нас, на едни неправилни движения от моя страна, свързани с внезапни прикляквания, ставания, навеждания и други подобни физически упражнения и гимнастически фигури, просто не издържаха на напъна от натлъстелия ми гъз и се изпосъдраха в съвсем неправилни, почти хаотични посоки – че не само разпрани по шевовете, ами нацепени и напречно по тъканта на плата. Едните ми бяха далечен спомен от Ванеса, която ми ги беше купила чисто нови с нейни парички, спестени от закуски за моята 50-та или 55-та годишнина; едно от двете, ама Даниелчето толкова начесто ги переше сиромашката, че на края вече и конците им прогниха от толкоз много изкисване в пералнята. С тях се разделих някак си по-хладнокръвно, като след дълго чакан развод. Обаче за втория си чифт вече страдах като след загуба на първа любов. Това бяха онези оранжево-жълтеникави гащи, с които лани се подвизавах насам-натам из Българията (и които майчицата ми буквално не можеше да понася, смятайки ги за “неприлични” – педерастки, казано на по-разбираем език…), но които обаче ми стояха толкова ужасно добре на фигурата - отделно пък дето ми бяха и стократно по-удобни на пустия седалищен мускул, който така нашироко се е развил напоследък. Те обаче се спраскаха непоправимо отпред, баш на дюкяна – мислех да ги нося да ми ги затъче една приятелка на шевната си машина, ама като ми падна пердето, че като награбих парцалите и направо в кофата за боклук ги запокитих. Два дни след трагичния случай ходих с едни брилянтени шорти, които ползвам за плувки (бански, както още ги наричат осведомените и по-грамотните от мен). Добре че в един “бутик” намерих други, та се обух и облякох по последната анадолска мода. Казвам “турска”, защото новите ми гащи са в един много интересен син цвят, подобен на Диарбекирски шалвари от времето на Ататюрк или Тосун бей, но пък иначе са ми в подчертано удобна на ханша кройка и ужасно ми отиват на черните като маслини очи (всъщност, те може и да са кафяви – честно, не съм се заглеждал в последно време така издълбоко в себе си, а пък и не знам как точно ме водят по паспорт/милиционерско досие). Та, какво искам да кажа, а то все ми убягва…

Решаваме, значи – да не си ядем домашната храна, която гние и се вкисва по хладилници и по рафтовете на разни долапи, а да се влеем с основната тълпа сноби и основно мързелани, на които не им се готви за вечеря, та водят семействата си да се наядат навън, вместо у тях в кухненския бокс. Тук, на това място апелирам за по-голямо внимание специално към този момент, при което отново подчертавам: на “нея”, видите ли не ѝ се готви цяла вечер за мъж и 3-4 деца, но обикновено “той” поема масрафа по прехраната на семейството, който възлиза на почти половинседмично трудово възнаграждение на дребен чиновник от средна класа; в силна зависимост от поръчката на глезотиите, естествено.

Събираме се точно в 18:30 – бързаме като на състезание по щафетно бягане, защото разполагаме само с един мизерен час и още 30 минути отгоре му лимит за експресното ни “нахранване”, защото пък в 20:00 идва втората смяна и ние сме длъжни да им освободим местата си в шибания ресторант (ако, че бил италиански); под “ние” разбирай една внушителна компания от 4 семейства в размер на 11 души, от които две деца в млечно-восъчната си зрялост. Още с настаняването и сядането ни започва една бясна надпревара кой да поръча първи от менюто, чии бири да донесат по-напред, за да има време и да повторим барем с по още една в рамките на заветните 90 минути, отпуснати ни специално за нашата, сравнително обемиста човекогрупа. Идват сервитьорките да ни обслужат - първо раздават менюто, един ламиниран чаршаф с размерите на технически чертеж по стандарта на формат А2, а пък вътре шрифтът един дребен, дребен – сякаш писан за партизански позив или студентски пищов по-скоро; а пък инак цените срещу всяка стока изписани с още по-ситни цифри, за да не вземе и да припадне някой при прочитането им. Кой пие бира, кой заръчва коктейли – всичко е направено за лесно и бързо пресмятане, имайки предвид, че сервитьорите им не са с висше математическо образование: бирата - $8 (най-евтината….), един коктейл - $15; ако щеш. По-нататък следват манджите, а понеже ресторантът се оказва италиански (както вече подчертах ей там, малко по-отгоре), наименованията им бяха написани на съответния италиански език, а пък на гърба на менюто имаше италиано-английски речник – в случая, налице вече имаме и общообразователна програма по чужди езици, а не само ядене и пиене като някакви селски простаци, заведени до града на екскурзия от ТКЗС-то. По някое време идва и манджорното – цените се въртят около почасовата тарифна ставка на обикновен служител в градската администрация - $30-$40 на чиния. Иначе готвят вкусно и всички останахме много доволни, само че докато си отпуснахме душите вече и след втората бира, часовникът непоколебимо беше отмерил въпросният час и половина, отреден ни тъй щедро да се нахраним – отвън нетърпеливо чакаше втората “смяна”, сякаш бяхме като в заводска столова, дейба; досущ като в затвор или най-малко в казармени условия! След този катастрофален ресторантски експеримент, скоро на заведение за обществено хранене аз лично не се виждам като обикновен посетител – аз изобщо не обичам такива идиотски постановки и за това по принцип не ходя по такива места, ама нали се увлякохме подир приятелите, та заради техния хатър рекохме да не се цепим от колектива; not anymore, обаче…

Вечерта се прибрахме обратно в мотела и скоро след това легнахме, а на следващия ден поехме обратното трасе към къщи. По пътя спирахме да се разхождаме по плажа, обядвахме на едно място и привечер си бяхме вече у дома. Разбрахме се уж на връщане да минем през Неничкови да им видим бебето, ама плановете ни се промениха и вместо това, в събота пък те ще дойдат у нас да ни го покажат. Още от следващия ден започнаха срещите ми с шефа – трескавата ни съвместна дейност е много активна, за сметка на техните разплащания, които за сега остават пасивни до степен на замразяването им; чакаме поредния депозит от клиентите, които да си поръчат инсталацията – едва чак тогава ще видим други пари в сметките си; омръзна ми вече тая мизерия...

Други новини няма – както няма и старини; всичко си тече по строго установения канал – чакаме уж “разведряването”, а то все по-мъгливо и неясно става комай…

31.10.2020 – Оф-фф, ама така ужасяващо и потресаващо да не ми се пише вече, та състоянието ми на мързелив застой е направо неописуемо. Всичко това далеч не се дължи, разбира се, на някаква моя обща премала от изтощение, плод на физическа преумора или психическо отегчение, ами напоследък мозъкът ми буквално се е затлачил със служебни въпроси и проблеми по проекта, върху който работим с моя шеф от началото на този месец. През първите три месеца от новата финансова година приключихме с едната задача, която за момента само чака своето заветно финансиране, след което да ѝ вдигнат зеления семафор за даване на начален тласък по изработването на инсталацията. Паралелно с това започнахме работа по една съвършено нова и различна от стандартните екипировки, със значително по-малък капацитет, предназначена предимно за изгарянето на пластмасови отпадъци из болнични заведения и други подобни обществени организации, които произвеждат такива боклуци в най-масови количества. Това съоръжение включва в себе си всички възможни подобрения, забелязани преди това по другите аналогични, които принципно подлежат на допълнително усъвършенстване. До настоящия момент основните камери за стопяването на материала се купуваха от Китай, където има няколко нарочни производители на такива машини. Докато сега босът иска ние сами да си създадем и съответно изработим наша собствена, която да бъде патент на фирмата. Започнахме от вратата – принципно тези “пещи” се зареждат през един отвор отпред, подобен на танков люк. Само че този кръгъл фланец се крепи към основното тяло назад с множество болтове или крилчати гайки, които всеки път при зареждане и съответното почистване на камерата се развъртат на ръка (или с гаечен ключ № 36, 42 или какъвто там им е размера). Това е голяма хамалогия и основно губене на ценно време, вместо инсталацията да бъде повторно заредена по-бързо за следващия си производствен цикъл. За целта трябваше да се измисли някаква по-модерна “закопчалка”, малко по-автоматична и скоростна в действията си, отколкото развиването и навиването на половин кофа с шурупи. От едно място аз видях някаква подобна идея, която за случая беше само един лабораторен модел на действащи помежду си гърбици и съответните им маховици, в създаването на съответните възвратно-постъпателни движения. Така се зароди и принципът на нашата авангардна ключалка, която в основата си използва именно подобен метод на затваряне и уплътняване. Такива установки съм виждал само в банковите трезори (и то не на живо, а единствено на кино), където онези държат парите на народа и съхраняват кюлчетата си със злато…

След като закопчалката доби своя съвършен и окончателен вид, дойде реда на задвижването – т.е., как по-умно и интелигентно да въртим барабана. Последваха редукторни механизми, червячни предавки, зъбни колелета, скоростни кутии и какви ли не още чудесии, докато не измислихме начина, по който да въртим цилиндъра със скорост от едва 1/3 оборот в минута (дали пък не бяха 3 завъртания за една – едно от двете, ама не съм обърнал достатъчно внимание на тази малка подробност, която за момента съм сметнал за незначителна, че да помня и нея). След като решихме въпроса с въртенето му, започнахме да мислим как пък и да го топлим това стоманено туловище от около метър и нещо в диаметър плюс още толкова дълго, че и горница – а тук под затопляне трябва да се разбира нагорещяването му до около 450-500 Целзиеви единици, при които последното почва почти да се размеква. Индукционното нагряване беше една от темите ни разговори и размишления върху проблема, който продължава да виси неразрешен и неуточнен като методика. Поначало тези съоръжения работят на дизелови горелки, като част от добитото гориво и съпровождащи го по време на процеса газове, влизат обратно в дюзите за повторното им и пълно изгаряне, поддържайки огъня до окончателното му приключване. Това е начин, при който се губи значително количество топлина и енергия, който ние искаме да заменим с нещо по-чисто и от екологична гледна точка – а именно, да използваме електричеството и законите му, вместо да хабим нафта като първобитните хора. Всичко това повлече серия от нови проблеми и въпроси още без намерени отговори, които тепърва ще се изясняват. С цветущите си описания до тук исках само дебело да подчертая, защо аджеба не ми се пише и поради какви точно причини отлагах и днешното си включване - вече трета поредна седмица. От тук следва да не ме вълнува и нищо друго, което не е свързано пряко с работата ми и ежедневната служебна дейност, която за сега поне поддържам най-активно. Нито за къщи и деца мисля, нито за жени – най-малко пък за ядене, пиене и други маскарлъци. Даниела ходи на работа и вече навлезе дълбоко в новото си поприще на началник (нещо като командир на асфалтова бригада или звеноводка в кравеферма); Ванеса напусна работата си и се отдаде на науките, че напоследък изпитите ѝ станаха по-тежки и съществени. След седмица-две зорът ѝ приключва и от там нататък пък се е цанила продавачка в един дюкян за чехли и кундури, които ще раздава на простолюдието срещу съответното заплащане, барем докато премине търговската истерия у народонаселението, заемаща катастрофални размери с особени поражения по време на Коледно-Новогодишните празници.

Бебето Ангелчо расте с всеки изминат ден и вече съвсем започна да се оформя, замязвайки на малко човече, досущ като истинските - вчера навърши един месец, да ни е живо и здраво. Неничко сегиз-тогиз изпраща по някоя и друга снимчица, а пък ние с баба му Дана кога ще го видим пак на живо – един Господ само знае. В събота преди седмица ходихме на ресторант – някакъв нашенец (македонец) открил един бюфет с балканска скара и вкус, та с група съотечественици направихме официално посещение в този резерват на най-изтънчената кулинария. Дядото на младежа имал подобна кръчма в Скопие – “При жабарот”, та и той по негов тертип и подобие открил такава баш в сърцето на столичния Бризбън. Ама кебапчета да ти види окото, бако! – не такива маломерни и смахмузени като на сърбите, ами истински, които той сам приготовлява съгласно рецептурника на дядо си (е, липсваше им малко кимионецът, ама си затварям устата заради всичката останала хубавиня). Пържоли от свински врат пече, шишчета прави, кюфтета – абе, цялата номенклатура. Утре пък Неничко и Меган ще ходят там с една тяхна банда приятели – по наша нарочна препоръка. Пратил съм го на един адрес да ми вземе нещо, а пък ние ще минем през ресторанта да си го прибера за насам.

От няколко дни Цецо е тук при близките си в Бризбън. Той в сряда вечерта ни беше на гости, като в същото време с него ще инсталираме и един климатичен агрегат в онази къща. Миналата вечер с Даниела купихме компресора и духалката, а пък сега съм по следите на свързващите ги медни тръби. Навред по магазините продават цели рула по 20 м и търговците дерат за тях $200 на кангал (и това е най-евтината възможна цена – иначе могат да се намерят и значително по-скъпи снабдители), докато на нас ще ни трябват не повече от 8-9 м за захранване на вътрешното тяло от външното. Така се натъкнах на един майстор, на който пък му останало половин руло такава тръба, че се спазарихме да ми я продаде за стотина долара. Понеже човекът живее от другата страна на Бризбън около кварталите на Нени, та го изпратих да ми купи тръбите и утре да ги вземе със себе си. Ние довечера сме на гости у Мариана и Бранко, където ще останем да спим, а на другия ден ще се видим макар и за много кратко с младите. Тези тръби са специални – вървят двойни и са изолирани отвън с дебел слой неопрен – едната е с размер ¼” за течността, а другата е 5/8” за газта (нищо чудно и обратното да е – не съм специалист, ама не ми и пука твърде кое къде и как върви; важното е да охлажда през лятото и да топли през зимата). Като ги набавя, другата седмица вече ще можем с Цецо да инсталираме цялостната климатична система – той знае точно по какъв начин става кондиката, защото е завършил съответния курс и постоянно с това се занимава; аз ще му бъда само чирак – калфа най-много…

В четвъртък или петък другата седмица пак заминаваме в северна посока на малка морска почивка. Там ще изкараме Архангелов ден, но истинското празненство с циганската тумба ще се състои няколко дни по-късно – идната събота, заради отсъствието ни баш около имения ми ден. Наш Цецо обаче точно тогава се прибира обратно в Тасмания и няма да може да вземе участие в пиянското ни сборище. Той само чака да паднат забраните за пътуване през щата Виктория и веднага се мести насам. Преди да започнат обаче съвместните ни инсталационни мероприятия с него, аз от своя страна трябва да подсигуря място за монтаж на външното тяло (компресора), като за целта ще изградя от тухли две “релси”, та да разположим металната кутия отгоре им. Понеже купихме най-мощният възможен климатик (7.1 kW), всичките му парчетии и части са големи и тежки – само шкафът му е с размер на ученическо бюро, със собствено тегло от 60 кила; духалката вътре също е с внушителни габарити. С всичко това ще се разправям днес преди да излезем привечер – сега обаче нарочно се потривам, защото нищо не ми се прави, а най-последното пък ми беше да се плескам с цимент и пясък…

В заключение обаче остава единствено негативната страна на всичко положително, изброено до сега – а именно, пълното отсъствие на парични фондове и потенциални капиталовложения от настоящи и бъдещи клиенти, които да запълнят съответните празнини в банковите ни сметки. Работим залудо, без пари и никакви финансови облаги, което положение аз мога да изтърпя не по-дълго от края на годината. Уверенията на моите работодатели са, че в началото на Ноември благата ще потекат като пълноводен поток, само че аз продължавам да бъда скептичен и съм силно резервиран към тези празни приказки и лакърдии. За да повярвам в тези празнословия, първо трябва да видя реално случваща се развойна дейност, с работна документация, производствена дейност и процес, от който да личи някакъв реален прогрес. А то нищо от това не се случва, което е и тревожният момент в цялата тази неразбория и низ от неяснотии…

Преди няколко дни пък, Ванеса паднала някак по време на една нейна игра с топка и си изкълчила коляното. Ходила в болницата да я превързват и понеже не можела да си стъпи на крака, та онези от прекалена любезност и състрадание към пациентката ѝ дали и един чифт патерици, че да се подпира с тях, докато снове из къщи от стая в стая. Няколко поредни дни тя беше много горда от това как ходи с тях и напълни Интернета със снимки пред огледалото и обезателно с патериците, като страничен атрибут и придатък към останалите нейни момински аксесоари. Разбира се, те вече не са ѝ потребни, защото коляното ѝ мина постепенно, но още не може да го изправи напълно и ходи малко като вдървена.

03.11.2020 – Цяло щастие е, че вчера и днес нямах срещи с шефа, който е зает с преместването на семейството им в друга квартира. Аз съм си свършил служебната работа и го чакам да ми се обади, когато пак стане готов да работим съвместно. През това време ще посвърша малко изостанала работа из дома, което основно ще се състои в това, да драсна някой и друг ред – сутринта например станах много рано, та най-после писах подробно писмо на Сашо в Мюнхен, след малко ще облъча информационно и вас, а по-късно през деня ще прескоча и до другата къща да взема едни мерки и размери за климатичната инсталация. Но, нека да карам сега поредно и последователно…

След като приключих с писателството си в събота сутринта, навлякох дрипите, метнах парцалите по мен и отидох оттатък да градя мястото за шкафа на климатика. Забърках малко циментов разтвор с пясък – водата ми дойде възмножко в кофата и всичко стана прекалено рядко. Рекох да го сгъстя с още малко материал, но в коритото на края хартиса толкова много материал, че с него можеха да се измажат барем още две стени и половин таван. Гъзурчих се с 12 плочи, които циментирах по три на ред в два ката – стана доста добре, обаче скоростта ми на работа е като бързия ход на костенурката (че даже и с тази на охлюва може да се сравни). Дорде втасам и небето над мен се свъси (до черно чак…), буреносните облаци се скупчиха току над двора и особено връз тъй прясната ми зидария, а малко по-късно и дъждът не закъсня. Когато почнаха да падат първите му капки, аз вече се бях запътил към нас – циментът остана в кофата да се спича на камък и да го вали отгоре, но добре поне, че покрих с едни найлони тухлите. И уж валежът отначало беше кротък, тих и напоителен, ама по едно време като засвистя, та направо щеше да ни отнесе; башка градушката, която ни удари, макар и не с опустошително висока поразяваща сила. За половин-един час се изля всичкото количество, каквото имаше заредено и предназначено за напояване от Божият резервоар – през това време Даниела опече млин, баница с праз и привечер поехме към Бризбън за моабета у Мариана и Бранко. А у тях вече градушката е била с размер на ябълки “Йовки”, но за щастие не им беше направила поразии. На много места обаче в техния район са станали катастрофални поражения, защото там някъде от небето са се ръсили ледени блокове, големи колкото цели дини и пъпеши (макар и в известен смисъл малко по-маломерни от “Мичуринките”, но все пак…). Туй цигли и прозорци на къщурките отдолу, направо бяха станали на сол – за колите пък отвън по улиците, да не говорим: та не само джамовете, ами градушката направо е пробивала ламаринените им покриви (тук правете сметка за каква тънка тенекия става дума, от която огъват автомобилните части, но това сега е съвършено отделна тема и предмет на друг разговор). Голяма част от къщите бяха останали без ток, но за късмет на нашите домакини, тяхната беше минала между капките и се бяха отървали без никакви последствия. За няколко минути стихията беше оставила след себе си погром и сметка за стотици милиони долари – експертите сочат, че сумата може да достигне и дори да надхвърли единият милиард, когато започнат оценката на щетите по отделните застрахователни компании (е, те не че не го заслужават, но в същото време страдат и хорицата от народонаселението – а иначе застрахователните агенции пак ще си върнат парите, че и с лихвите барабар, само че това ще е за сметка на “застрахованите”)...

Иначе тържеството ни мина успешно, весело и безгрижно. Спахме там и на другия ден по обяд си тръгнахме. Първо минахме през моите виетнамски касапи да купим месо, че да заредим хладилниците. Взех няколко килограма свински изрезки, човекът ми хариза и две шепи сланина, а вечерта у нас направихме чудна кайма за кебапчета и кюфтета. Купих и един обемист свински врат за пържоли, с което търговските ни набези приключиха успешно. От там вече се подпътихме към ситито, където имахме среща с Нени, за да си взема аз от него стоката, която той трябваше да ми донесе. Оставихме колата в една по-далечна уличка и тръгнахме пеша по крайречната алея – тъкмо и разходката си за деня включихме в упражнението. В ресторанта обаче, съвсем случайно се натъкваме на наш Цецо – повел цялата челяд барабар със сватовете от Тасмания, които също са им на гости за няколко дни. Та, докато изчаквахме пристигането на основната група на Нени и Меган, с Цецови си направихме едно импровизирано обедно приключение, с по няколко бири и множество кебапчета за мезе. Младите много искаха да се видят с нашите и най-вече бебето, ама не ги дочакаха. Малко след като си тръгнаха и бандата на Неничко заприижда. Там вече всички ме познават и много ми се радват като ме видят, защото намират поразителната прилика между нас двамата – външно, вътрешно, душевно и всякакво друго. Побъбрихме си малко, видяхме и малкият Ангелчо, който вече хич не искаше да лежи самичък в количката, ами с огласяващите си навред писъци, най-старателно подчертаваше своите горещи предпочитания да го подмятат на ръце ту при една кака или леля, ту пък при друга, вместо да се намира в дълбока изолация, далеч извън обсега на сбирката. Ние оставихме младежите да се веселят по тяхному, аз нарамих кангала с тръбата и бавно поехме по обратния път към колата. В късния следобед се прибрахме в къщи, но толкова бяхме скапани от недоспиване и жега, че от вратата направо се капичнахме в кревата. Предрямахме малко и аз вечерта се занимавах с подреждане на месото, мелене, разпределяне по количества, пакети и т.н., докато Даниела пра, простира и се забавлява с безконечната си домакинска работа.

Понеделнишкият ден трябваше уж да започне със служебната ми среща, но моят човек беше възпрепятстван да дойде поради заетостта му с преместването на багажа от старото им местоживеене в новото. Аз използвах времето да закупя някои допълнителни материали за инсталацията на климатика, после се разправях с доставката на едни облицовъчни плочки и развивах най-различни други дейности от подобно естество. Днешният ден е подобен, малко “ялов” откъм служебна активност, но за сметка на това пък значително по-продуктивен за мен в ролята си на писател. Ванеса учи най-усилено за последните си изпити, които са тези дни – всичко приключва в четвъртък, но тя ще продължи да учи някои предмети от програмата и през лятната си ваканция. А пък това вече е абсолютно всичко като информация и злободневки до този ден и час – следващият ми новинарски блок ще бъде с по-късна и неопределена дата…

24.11.2020 – След поредното, няколкоседмично вече прекъсване, моето историческо писмо продължава - както със съвсем прясна и актуална информация, така и с отдавна забравени факти, влезли в семейните анали просто като някакви далечни спомени. От последните редове на предишното ми комюнике е видно, че темата на събитията основно се е въртяла около времето доста преди Архангелов ден, който беше още в началото на месеца, докато към настоящият момент ние кажи-речи излизаме от него. Спомням си, че по онова време имах доста служебна работа, която се увеличаваше ежедневно като лавина, но аз и с нея се справих безупречно. Дейността ми приключи още в четвъртък, защото на следващия ден пък заминахме на една краткосрочна почивка – отново по северните курортни комплекси, ако приемем, че нашите местни се падат малко южни спрямо отправната си точка, считана за щатската столица Бризбън. Бяхме канили и Цецо да дойде с нас, обаче той баш тогава имаше някакви семейни ангажименти и остана да си ги свърши, а пък ние на връщане от екскурзията в понеделник вечерта го взехме от тях и се прибрахме заедно. Но на този момент ще се върна малко по-късно в разказчето си – нека сега да си изприкажа първо приказките за почивните дни, че тогава на нова сметка ще продължавам с останалото.

Времето бе чудно до денят, в който тръгнахме нагоре. На път успяхме да навестим нашите вехтошарски дюкяни и дрехарници, от които пак се обзаведохме с по някое и друго радващо окото и душата парцалче, сувенирче или подаръче въобще - в най-общ пряк и преносен смисъл. В хотела пристигнахме едва привечер, настанихме се набързо и веднага излязохме на разходка, за да използваме последните светли мигове на деня (а както ще се разбере и малко по-късно – в известен смисъл и сравнително сухите остатъци на същия петъчен ден). Вечерта гледахме български филми на компютъра, който също носех със себе си уж с благородната цел да драсна и някой ред на него, но по същия начин не се докоснах и до служебния си лаптоп, на който пък мислех да бутна нещо в името на прогреса и просперитета на фирмата. Пардон – сега се сетих, че именно тогава нахвърлях скелета на един примерен индуктор, който исках да покажа на шефа по време на някоя от следващите ни срещи през идната седмица. Тогава тази тема беше най-актуалната за нас и най-дълго дъвканата от всички останали, които бяха някак си по-ясни за разгадаване.

Последвалата съботна сутрин вече беше облачна и неприветлива, а от хубавото само до преди ден време нямаше и помен дори. Ние направихме още няколко разходки с чисто търговска цел, след което се отдадохме на пешеходен туризъм покрай бреговата ивица на реката и впоследствие на океана. Денят го изкарахме в нашата любима Noosa и в късния следобед се прибрахме обратно в хотела. Последният се намира в съседно населено място, отстоящо на около 10-15 км, което е значително по-малко – обикновено ние го ползваме само като конак, а пък от там вече предприемаме отделни лъчове за посещение на други географски обекти или интересни места. До настъпването на вечерта и дъждът не ни се размина – бяхме излезли да купим нещо от магазина, обаче на връщане до бивака станахме мокри като мишки, та се наложи и да си сушим дрехите, когато се прибрахме от пазара. Него ден се падаше Архангеловата Задушница, когато пък вечерта почетохме паметта на всички наши починали близки и сродници, докато в неделя навръх Събора на Св. Архангел Михаил и другите небесни безплътни сили, валя почти през целия ден и ние стояхме предимно на сушина във временното ни жилище – Даниела чете книга, а аз си ръкоделствах нещо по моите нескончаеми служебни теми и въпроси, които са грабнали и обзели до такава степен мозъка и сетивата ми, та за нищо друго не само че не помислям, ами не ми минава и през акъла даже някаква по-различна мисъл. Вечерта уважихме празника подобаващо, със съответните му там разлати софри, множество гюзлеми и придружаващите ги напитки.

В понеделник сутринта нарамихме отново дисагите, нахвърляхме багажа във фургона и потеглихме по обратния път към дома. Разбира се и през този ден не пропуснахме да посетим някои бутикови вериги, чрез покупките от които да сменим едни боклуци (които вече имахме…) с други (които пък си купихме в името на тази подмяна). Така се влачихме почти цял ден и едва в късния следобед акостирахме в гръцката бакалница на Бризбън, от където трябваше да набавим някои необходими продоволствия и суровини за млинове, баници, мезета и подобните им разновидности. От там се запътихме към Цецо, когото трябваше да вземем на връщане, че с него пък на следващия ден да монтираме климатичната инсталация в другата къща. Вечерта си направихме един импровизиран моабет с подръчни материали и остатъци, а на сутринта работната ни смяна започна още на ранина в 06:00. Цял ден се гъзурчихме покрай тая пипкава дейност, но до вечерта втасахме с всичко. За мен остана само да довърша някои елементи, които нямат основна роля в работата на инсталацията – по-скоро незначителни, чисто естетични и козметични мероприятия, отколкото някакви съществени и функционални за самото действие на климатика. Денят беше слънчев и горещ – утрепахме се, докато завършим всичко както е по правилата на играта и законите на електриката. Вечерта аз закарах Цецо обратно до тях, защото той влачеше и много инструменти подире си, с които просто нямаше как да се мъкне по влаковете. Иначе когато е празен, аз обикновено го посрещам с колата на гарата, където пък после го и изпращам. Ние вече с подчертано нетърпение го чакаме да се премести тук в нашия щат, за да можем и по-честичко да се виждаме с него.

След като на мен и вторникът ми беше зает покрай тази климатична инсталация, на среща с боса отидох едва чак в сряда. Говорихме, надлъгвахме се – всички уж работим силно и напрегнато, ама пари в наличност все още няма; всеки момент очакваме клиентите да платят депозит за изделието, което им подготвяме, обаче кога и изобщо дали това някога ще стане – един Господ само знае. Така и останалата, по-малка част от седмицата се изтърколи, за да дойде петъкът, в който ден Даниела не беше на работа, а пък и аз нямах много служебни задачи за вършене. За това времето ни изцяло бе отдадено на готвене и приготовления за вечеринката на другия ден, когато трябваше да отпразнуваме вече официално именият ми ден и светията, закрилник на нашия дом и семейство. Започнахме първо с тортата на леля Бонка – кремове разбивахме, захари горихме, орехи чукахме, бисквити и целувки трошихме, та като го смесихме заедно всичкото това чудовищно чудо от продуктови сладкиши и благини, та на края стана приказна торта; баш като за списанията на Албенчето. От лакомия обаче, малко кремчето ни дойде възмножко, та се наложи едно експресно отлитане до супермаркета за още бисквити – с надеждата уж те да поемат излишъкът. Така пък и тортата набъбна на размер и се представихме пред гостите блестящо. Отделно от всичко, предната вечер Даниела ме зарина с една щайга червени чушки за печене, башка сини домати за кьопоолу, та и с това се разправях междувременно. Докато ги обеля и подредя готови за консумация, денят взе току да преваля. Съботата също почти премина под знака на подготовката ни за вечерното тържество – събрахме се около 20 души и изкарахме до първите неделни петли. После всичко утихна, гостите ни си разотидоха, някои преспаха у нас и са си заминали на другия ден сами, защото ние от своя страна трябваше пък да ходим на друго екскурзионно мероприятие, резервирано точно за този ден и много месеци преди това…

Отдавна с Даниела се канехме да посетим един остров (“Света Елена”), отстоящ само на някакъв си хвърлей камък място (образно казано…) от крайбрежните, най-източни квартали на Бризбън. Преди много години, там е имало голям колониален затвор, където английските каторжници (пък и местните бабаити…) са излежавали присъдите си, преди да се заселят навътре по Австралийските свободни земи. Островът се намира на около десетина километра от бреговата ивица на континента и отначало е служел за карантинна зона. Обаче по това време Бризбънските затвори са пращели по шевовете си от всякакви по вид и провинение разбойници, та властите като се видели в чудо къде да го дяват всичкият тоз престъпен народ, взели че решили да превърнат карантинното звено в зандан и там да настаняват съгрешилите безбожници. Със собствени сили на запрените зад решетките построяват фурна, ковачница, малък кей на брега, тухларна работилница и разни други подобни манифактури, необходими за самозадоволяване нуждите от храна и други продоволствия. На острова са отглеждали животни за месо и кожи, имали са зеленчукови и овощни градини (абе почти всичко, с изключение на казани за варене на ракия). На това място е изграден и първия конски трамвай, с помощта на който впряг хората са придвижвали стоки и материали от брега към вътрешността на острова, както и обратно разбира се. В онези години всички затворници са имали по някакъв занаят, който са упражнявали и по време на присъдите си – кой обущар, кой калайджия, сарач, шивач, готвач, пекар, часовникар и всякакви такива майстори. Работили са за единия комат хляб, но в същото време затворът като обект е печелел много добри пари за самоиздръжка, в това число и за облагодетелстване на надзиратели, тъмничари, директори и т.н. Някои от командния състав са били женени и семействата им също са живеели с тях, макар и при доста скромни, направо мизерни условия. Само че понеже тогава не е имало с какво да се сравняват, та всички са били еднакво доволни, че барем имат покрив над главите си. По време на адската лятна жега и зной, с климатични инсталации там те не са разполагали за собственото си удобство и разкош, а в килиите са спали по 12 души в хамаци – шестима висят от едната стена, другите шест – от другата и на два ката, разумява се. Когато тези дебели каменни зидове се нагреят, те излъчват топлина и през нощта – за вонята, смрадта, мухите и комарите пък да не говорим. На много от провинилите се, особено за нарушаване на основния принцип и задължително правило в затвора – мълчанието, според степента на провинението се е полагал и няколкодневен престой в тъмница, при абсолютно отсъствие на светлина. Заключени там, единствено с по една кофа за пиене на вода (и друга за “отходните” води…), затворниците на излизане често са изгубвали разсъдъка си и от там насетне вече са се превръщали само в едни подвижни трупове, които малко по-късно са измирали. Всички те са имали единствено килийни номера и върху кръстовете на гробовете им са ги изписвали с тях – истинските им имена са били отнемани още при “постъпването” в затвора. За побоищата пък с камшик, които са им били нанасяни до разкъсване на кожата по гърба и до показване на кокала отдолу няма да говоря, че аз даже и сега настръхвам като си спомня какво ни разказваха екскурзоводите. Общо взето, интересно място – макар и с доволно тъмно минало, многократно проклето и прокълнато от времето, от историята и човечеството по принцип. Целият тур беше безупречно организиран под формата на театрално представление и пред нас екскурзоводите изнесоха нещо като нагледна образователна програма, наситена с изключително изобилие от факти, исторически моменти и реални извадки от недалечното минало на острова и неговия прословут зандан. Трудно ми е сега да си спомня всяка малка подробност от експедицията, но в общи линии ви предадох по-важните и съществени моменти – поне тези, които правят най-силно впечатление. На острова са живели и множество деца, които са били обучавани от нарочен учител. Това са били наследниците на работещите там, служители, писари, икономи и друг обслужващ персонал. След една поразяваща вълна от коремен тиф и дифтерия обаче, чиито огнища пламват измежду затворниците, голяма част от дечицата намират и смъртта си там, поради липса на медикаменти, своевременно лекарско обслужване и всичко онова, срещу което най-охотно роптаем целокупно ние в днешно време. Гробовете на тленните им останки също се намират на територията на острова – от едната страна са кръстовете с номерата на измрелите каторжници, напълно лишени от Божията милост, докато от другата пък лежат по-праведните чеда на Господа наш, всемогъщ, премъдър и всесилен. Всъщност, погледнато от друга страна, да се отървеш чрез смъртта от мъките и униженията на каторгата, все пак си е чиста награда от Бога спусната, вместо да се разглежда като наказание – въпрос на гледна точка и кой от коя страна на барикадата се намира по време на Страшния съд…

В групата бяхме около стотина посетители, като от брега до там и обратно ни закараха с един моторен катамаран. На острова имахме импровизиран обяд (под’апушка, ако трябва да сме честни…), след което обиколката ни продължи. Цялото занятие трая между 10:00 и 16:00, обаче ние сутринта трябваше да станем сравнително рано, защото до мястото на отплаване имахме около час и нещо път. Докато паркирам колата измежду хилядния останал народ, дошъл просто на разходка, на кафене за закуска или за нещо друго, та за малко даже щяхме и кораба да изтървем. Привечер по същия начин се прибрахме в къщи, дооправихме кочината, която бяхме зарязали от вечерта и след една кратка вечеря се сгромолясахме по наровете из килиите…

Седмицата започна в понеделник с нова порция работа, този път в малко по-различна посока и извън основната ни дейност с шефа. Предишният ни инвеститор, с когото те продължават да поддържат някакви, макар и хладни бизнес отношения (въпреки, че онзи завлече всички ни с по много хиляди долари…), решил да прави някакво рекламно ремарке, със стена от множество телевизионни екрани. От нас той искаше да му решим проблема с документация за изработката на това съоръжение, пък той после щял дори и да ни плати по някой грош за хубавата работа. След като напоследък вече привикнах трайно да работя залудо и да не получавам абсолютно никакви пари за дейността си, за своя ентусиазъм, отговорност и лоялност към даден работодател, почна вече да ми е и все едно кой остава мой длъжник и с каква сума – нито имената им ме интересуват, ни титлите, ни намерата. Кой каквото каже и ми поиска, аз му го доставям по най-брилянтния възможен начин – а пък ако това е вече и богоугодно, ами нека тъй тогаз да си и ида от света в дадения момент. Ще карам за сега така, па да видим до кога точно ще издържи “смирението” и покорството ми пред острата сабя на съдника – няма да е за дълго обаче, имам такова вътрешно усещане...

Междувременно Нени и Меган промениха датите на своето пътуване към острова (Fraser Island, чието име съм споменавал тук не един или два пъти, което естествено, далеч не е и случайно – това е едно уникално място…), за където те се бяха нагласили от месеци насам. Обикновено точно по това време на годината всички от семейството ходят там, защото посещават мястото, където е разпръснат прахът на баща ѝ, Грег – Бог да го прости, който си отиде от този свят преди цели 8 години. Добре ама братът на Меган бил възпрепятстван да присъства със семейството си, та разгеле се отвори една ниша за нас двамата с Даниела. Семейството им притежава част от собствеността на една къща за гости, която в даден момент от годината (и когато няма други посетители) те могат да я ползват за собствени нужди. Впоследствие се оказа, че собствеността е останала само върху едни далечни близки на покойният вече Грег, но понеже те се намират в добри междуроднински връзки, та се възползват от случая да отсядат в имота – специално за периода по време на въпросните ежегодни чествания от смъртта му. Решихме да се възползваме от обстоятелствата, та и ние се наредихме барабар с всички тях – баби, дядовци, бебета, младоженци и друг персонал. Нени и Меган щяха да тръгват във вторник и да се върнат на следващата седмица, което за нас беше немислимо да ги придружим за толкова много време отсъствие от работа – специално Даниелчето, което заема функциите на главен лекар в лазарет. Така ние отначало им отказахме, ама те като решиха да потеглят още в ранната съботна сутрин, за нас вече беше по-възможно да се присъединим, след като пък и Дани не ѝ се падаше да бъде на работа в понеделник. Разбрахме с Нени ние да тръгнем с нашата кола и да караме до селото, където да я оставим на паркинг, а пък те от там вече да ни вземат с техния джип и през ферибота да се понасяме по пясъчните пътища на острова. Контролата беше спазена до най-малката си подробност, защото ние точно в 02:00 поехме по 310-километровото трасе и само след три часа и четвърт бяхме пристигнали на мегдана в селото. Изходната точка за острова е Rainbow Beach – там бяхме съвсем скоро на една кратка почивка, като смятам че барем името на селото ще ви е малко познато (в описанията си, обикновено го оприличавах на едновремешният наш Лозенец, но напоследък нещо взе малко да ми бие на Китен – дано не стане обаче и като Приморско, както му е тръгнало строителството, че тогава вече не знам къде ще търсим спокойствие и тишина на стари години). Имахме достатъчно време да се изпикаем, аз да излея една туба бензин в резервоара на колата, че да не се разправям и с последващи зареждания на връщане. До това време и Нени пристигна с големия камион, както и сватята с един по-малък. Тя возеше Айдън, а пък отзад в капсулата на нашите се разполагаше малкият Ангелчо. Той така и не беше разбрал на къде са го помъкнали техните, защото бил спал през целия път (разстоянието от къщата на Нени и Меган до това място е със 100 км по-късо, отколкото измерено от нас, но и те бяха пътували два часа и нещо, докато пристигнем почти по едно и също време). На бензиностанцията дозаредихме колите и бидоните с нафта, защото на острова горивото (както и всичко останало, под формата на продоволствия, медикаменти и стоки от първа необходимост...) е най-малко двойно по-скъпо. Прехвърлихме багажа в джипката на Нени, спаднахме гумите до около 1.5-1.8 atm (от около 4 atm за нормалните асфалтови пътища) и след няколко минути бяхме вече на баржата. Значително по-ниското налягане на гумите по колелетата на тези високопроходими автомобили играе много важна роля за възможността последните да се движат безпрепятствено по меки пътни настилки – кал и особено пък в дълбок пясък. Ако гумите са твърди, тенденцията им при евентуално боксуване е да се окопават надолу в тресавището, вместо да измъкват колата напред. Тарифата за прехвърлянето на един автомобил възлиза на $130 с обратния курс, разбира се; за пребиваването на острова се плаща и някаква допълнителна такса в размер на $53.65, която покрива до едномесечен престой – в същото време едногодишен абонамент струва $270. Тези средства отиват в местните служби, които се грижат за поддръжката благосъстоянието и благоустройството на островните пътища, паркове, алеи и други съоръжения. Тук под “пътища” трябва да се разбира единствено няколкото пясъчни трасета (разбирай пътеки…), простиращи се току през сърцевината на острова или по протежение на плажната му ивица, която пък може да се използва само когато няма прилив. Последният се сменя през интервал от 6 часа и всеки, който е дръзнал да пътува по крайбрежната пясъчна просека, е повече от задължен да се запознае издълбоко с прищевките и капризите на океана. В противен случай рискува превозното му средство да бъде погълнато буквално за няколко минути от прииждащата вода без самият шофьор или пасажерите му да са в състояние да направят каквото и да е било за спасяването или измъкването на автомобила от водата – единственият начин е нагоре, с помощта на въжета и хеликоптер, който обаче докато пристигне до мястото на бедствието, колата вече е наполовина пълна с пясък и дори да я измъкнеш от схватката ѝ с постоянно отдалечаващото се от водната повърхност дъно, от нея повече нищо не става, освен за купчина старо желязо (а тук говорим за автомобили по цени на дребно между 50 и 100 хиляди долара; отделно от екипировката и изгъзиците, с каквито ако не всички, то поне повечето от тях са снаряжени).

Независимо, че аз малко се поотклоних, с тези няколко фрази исках да подчертая изключителната подготовка, която човек трябва да си направи предварително, преди колелетата му изобщо да стъпят връз пясъка на острова. В това отношение Неничко е безупречен, до степен на съвършенство и педантизъм, граничещи вече с безумието и истерията. Неговата джипка има радиостанция, работеща в обхвата на късите вълни, но честотната им лента е отредена единствено за нуждите на населението (т.нар. CB Radio, идващо от съкращението на Citizen Band Radio или “граждански радиообхват”, в най-буквален и разбираем превод) – т.е., през 40-те предназначени нарочно за целта канала, пулсиращи около основната честота от 270 MHz/11 m, могат да комуникират хора само с настройки на съответните обхвати. С такава радио екипировка са снабдени всички тежкотоварни камиони, превозващи жива стока и товари между отделните щати, същите такива имат и фермерите в отдалечените за достъп райони, всички изследователи, авантюристи, планински катерачи и разбира се шофьорите, извършващи пътувания в такива диви местности, при отсъствието на други стандартни средства за комуникация като мобилните оператори например. С помощта на тази радиостанция човек по всяко време може да се свързва с останалите водачи по пътищата на острова, да си обменят информация, да се търсят за взаимна помощ в случай на нужда, авария, закъсване и т.н. Отпред под бронята пък, колата му има лебедка, с която може да се “самоиздърпа” от всяко място, стига наоколо в обсег от 45-50 м да има някакво дърво, кол или каквато и да е друга здрава опора, за която да се привърже и изтегли. Отзад в отделението за багаж, Нени е монтирал хладилник, който работи с отделна акумулаторна батерия, която пък се захранва/зарежда от слънчев панел, инсталиран на покрива. Хладилникът работи непрекъснато по време на ход или престой, а температурата на бирата, извадена от там се намира почти в точката си на замръзване. Отделно от други подвижни аксесоари (лопати, специални пластмасови коловози, които се слагат под колелетата в случай на затъване, колани за дърпане на закъсали или ако се наложи някой него да вади от батака), на покрива има монтиран сенник, който се свива и разтяга със специални рейки и лека алуминиева конструкция. Като се разпъне, сянката му покрива цялата странична част на автомобила и задната страна, където е хладилника. Отдолу вече могат да се наредят маси и столчета, да се играят карти, да се яде, пие и да се извършват всякакви подобни дейности, които при обикновени условия под палещите лъчи на слънцето са просто немислими за осъществяване. На предната броня са закачени лампи и прожектори, които буквално превръщат тъмната и непрогледна нощ в ясен слънчев ден, под светлината на които пък могат да се плетат пуловери и жилетки, да се шият гоблени и дори да се бродират каренца, ковьорчета и други дребни салфетчици. Енергията, която тези фарове ползват е нищожна, защото всички те работят на светодиодния принцип, а не с нажежаема жичка, халогенни крушки и подобните архаични методи. Идва ред да спомена няколко суперлатива и за самият двигател на това подвижно чудовище, задвижвано от 8-цилиндров, V-образен мотор с обем 4.5 l. Този дизелов “агрегат” развива тяга от около 200 kW, измерена долу върху колелета на колата – това се равнява на близо 270 к.с. и след съответното процентно К.П.Д. излиза, че в самият двигател има скрити не по-малко от 300 чистокръвни коня, башка мулета, кобилки и няколко крастави магарета горница. Иначе самото добиче с всичките си изгъзици тежи над 3 тона, обаче пък носи на товар като балкански катър, без дори да усети самара на гърба си. В този ред на мисли, редно е да се кажат няколко думи и за скоростната кутия – всичко в нея е електронно, електрическо и напълно автоматично, с възможност и за пълен контрол от страна на водача – т.е., да ѝ се изключат всичките автоматики и шофьорът сам да преценява къде на каква скорост да се движи или коя предавка му е необходима за съответния терен, препятствие и т.н. Освен изброените качества на возилото като такова, Нени е много опитен и съвестен водач – особено що се касае до сигурността и оцеляването на живата сила и бойна техника…

Но да се върнем сега обратно на мокрия пясък и да продължим пътешествието си по брега на океана. Времето ни на пътуване беше така подбрано, че водите му все още не се бяха покачили до такава степен, че да стане невъзможно преминаването по трасето. До къщата имаше около 2½ часа път, само по плажа. За безопасното движение на острова са въведени абсолютните правила и закони, каквито се прилагат по останалите шосета от Републиканската пътна мрежа. Скоростта е ограничена до 80 км/ч, на места е занижена до 40 км/ч – това са по-наситени с хора места, къмпинги, изходи от населени места и т.н. Нарочни полицаи със съответните радари зорко следят за спазването на тези ограничения, а всяко неразумно излизане извън тях, повлича след себе си тлъсти глоби и отнемане на наказателни точки от шофьорската книжка; същите правила важат и за употребата на алкохол – да изпиеш една бира в жегата, да речем може; всяка следваща над нея обаче ти излиза твърде солена и дори прокиснала...

Около 10:30 вече бяхме пристигнали, разтоварихме багажа, наредихме питиетата по хладилниците и почивката ни започна. Аз за вечерта подготвих една голяма доза кебапчета, от чиято заготовка пекохме и на следващия ден. Нени и Меган могат да живеят само на кебапчета и шопска салата, а малката Айдън е пристрастена към луканката (както и Нени разбира се, но те си я делят с нея по “братски”). Ангелчо все още поминава твърде добре, захранван редовно с майчиното си мляко, обаче много скоро ще опознае и супите като храна. Меган има изключително добър млеконадой и той през няколко часа се възползва от тази възможност, след което заспива най-блажено. Нощем също спи спокойно и се буди едва на сутринта, освирепял от глад като баща си. Смее се, кокори се, грухти, пърди, оригва се – досущ кат’ нашия изтънчен джинс. Следобеда ходихме по разходки към плажа, къпахме се и въобще карахме 100-процентова почивка. Нени и Меган ни заведоха до всички възможни места, които за краткото ни време на престой можехме да посетим и да се насладим на дивните прелести от тази част на света. Меган там е израснала, защото много често са ходили навремето – особено докато баща ѝ е бил по-добре. Тя знае всяка забележителност по острова, всяко място как се казва, къде се намира и как се стига до там. Неничко също е добре запознат с този остров, защото е едно от любимите му места за посещение. Там имат нескончаемо дълъг списък от мероприятия, с които те се занимават от години – ходят за риба и какво ли не; къмпират някъде по плажа с голяма банда приятели – отначало само с палатки, а напоследък и с караваната. Последната също тежи множество килограми, но Тойотата му я тегли безпроблемно през всички възможни водни или пясъчни препятствия. По принцип на твърдия, мокър пясък движението е като по паважа, обаче в дълбокия и сух пепелак придвижването е свързано с голямо боксуване и непрекъснато поддържане на постоянна скорост; спреш ли за малко и колата се окопава, докато ѝ опре тумбака отдолу и повече на никъде не може да мръдне от позицията си. Тогава вече следват въжета, лебедки, тикане и излизането от подобна пясъчна клопка е свързана най-малкото с нов диск на съединителя, башка другите масрафи. Защото колата дори и да излезе за малко от дупката, ако няма нужната мощност и скорост, тя само след няколко метра се самозарива отново. А тук говорим и за места, които са на баир – там вече конете и магаретата, запрени под предния капак почват да си казват думата. Онзи ден един такъв човек беше закъсал, та беше спрял цялото движение – пътят всъщност представлява една тясна пясъчна просека, през която преминава трафика и в двете посоки. Спре ли обаче случайно един и всички останали блокират подире му (или пък прииждащите насреща), дорде не го измъкнат от трапа. Нени само с едно движение го дръпна назад към по-равното, че да вземе по-голяма изсилка и човекът после освободи пътя.

Вечерта всички заедно направихме една голяма софра, обаче бяхме и доста изморени от ранното ни ставане сутринта, шофиране в продължение на часове, игри по плажа, разходки, плуване и т.н., та много скоро след като падна мрака и ние се разхвърляхме по койките. В неделя програмата ни беше същата – с Меган ходихме до мястото, където от една висока скала е разпръснат прахът на баща ѝ. Нени остана да варди долу децата, та ходихме само тримата с нея и Даниела. По едно време натопихме за кратко крачката на Ангелчо в морето, но избрахме една топла локва, където водата от вълните се задържа и се затопля значително повече, отколкото е температурата ѝ в океана. С неговите само 7 седмици и 3 дни той се яви вероятно най-малкия посетител на този остров – имаше тук-таме и други подобни бебета, но всичките бяха все на по 5-6 или 8 месеца. Лин (така пък се казва майката на Меган – Lyn) е много симпатична жена, на годините на Даниела – даже е с един месец по-малка от нея. Ние с нея сме се виждали множество пъти при най-различни поводи, но сега имахме възможност да си пообщуваме по-обстойно и подробно. Тя самата също пише като мен и дори рисува – написала е няколко книги на различна тематика, но специално в рисунките ме бие по всички параграфи, понеже аз съм доста калпав в това направление. Тя даже сама илюстрира книгите си, което също е похвално. За първи път в живота си опита кебапчета, които много ѝ харесаха. Неничко се беше погрижил да ми направи страхотна реклама и добре, че този път моите продукти и заготовки бяха буквално съвършени, та и крайният им резултат имаше същите превъзходни качества.

Общо взето няколкото дни на острова минаха като един кратък миг – в понеделник Нени и Меган пак ни водиха по разходки, този път до най-северния му нос, където на една височина има морски фар. Ние с Даниела се потътрихме нагоре и едвам стигнахме до върха, в жегата и по баира. Пътеката до там беше само 1.2 км, обаче на мен с това шкембе ми се увидя като да беше 12 км. Доста бирички поехме с Нени, та сега ще има да тренирам по-усилено, докато им изгоря калориите. Той продължава да спазва най-стриктно диетата си и резултатите му са завидни – пие само специални питиета без въглехидрати, не яде ориз, хляб, боб, картофи; прави пици, но тестото им също е някакво специално. Газирани напитки не пие, никакви захарни и тестени изделия не яде; сладки алкохоли също не употребява – малко водка с някакъв безвкусен сок и това му е пиенето. Няма ром, няма коняк, уиски и другите подобни. Вчера на обяд хапнахме набързо, взехме си с останалите “довиждане” и Неничко ни докара обратно до мястото, където баржата акостира на плажа да разтовари колите и съответно да натовари нови към континенталната земя. Нас хората ни взеха гратис като пешаци, защото имахме само една раница на гърба и малка торба, която Дани носеше в ръцете си. Всичко останало го оставихме в къщата, за да не го мъкнем с нас - Нени ще ни го донесе като се видим другия път. Проблемът беше в това, че от момента на слизането ни от баржата на отсрещния бряг и дорде стъпим чак на асфалта с колите също се върви през пясъчните преспи, в които краката затъват почти до коляно. Джипките прелитат от там отгоре, обаче за движещите се пеша е голям зор да изгазят. Ние си повикахме такси, което трябваше да ни върне в селото, където бяхме оставили колата – до там са само 12-13 км, които обаче не могат да се извървят пеш, нито пък можехме да разчитаме на случайни коли, които да ни откарат до там на автостоп. Така, за това удоволствие пък платихме други $45, но то без пари няма как да стане. За сметка на този извънреден масраф, в някакъв местен селски дюкян открих едни електрически крушки, които по принцип са много скъпи, но аз ги взех по лев парчето. Имам да подменям тук-таме из дома по разни изгорели лампиони и до сега все го отлагах поради високата им цена в редовните магазини. Но вече и това ще свърша, за да го отметна като приключила напълно дейност. На края се качихме на колата и след други 3-4 часа снощи си бяхме вече в къщи. Така тази наша съвсем ненадейна екскурзия завърши много положително, а пък от Неничко и Меган останахме направо очаровани и възхитени. Постараха се да превърнат нашето пребиваване при тях в максимално приятно и забавно. През това време си направихме и много снимки – особено с бебето. Ангелчо е един малък кротанчо, но обича и да се глези – определено не му е неприятно да го дундурка всеки, де който и когато свари – без особени предпочитания или претенции кой точно ще изпълнява функциите на люлка. Разбира се като му дойде часът, затваря очи и се отнася независимо къде се намира – спи прав, легнал, седнал, по гръб, по корем, с ръчичката отдолу и по всякакъв друг начин; много добро бебе се оказа – да го видим когато порасне още малко, дали няма да стане душевадец като татко си…

Аз днес нямам среща с шефа, че доколкото разбрах от съобщението му, което той ми изпрати снощи, той вече е провел някакъв разговор с възложителя на задачата и двамата нещо са сменили директивата на проекта, ама за това ще разбера чак като се видим – най-вероятно утре. И като съм почнал с творчеството си още от сутринта към 09:00, сега е точно 16:00, когато вече го приключвам. Но междувременно говорих с Нени, после пък с Ванеса и времето ми най-неусетно мина. Даниела още не си е дошла от работа, която започна вече и да ненавижда – особено новото си амплоа на шеф, към което тя няма абсолютно никакви мераци и стремежи. Добре, че онези са намерили някаква друга за нейната синекурна позиция, че Дани да се върне там, където ѝ е мястото и където се чувства най-сигурна в знанията и уменията си. Административната дейност хич не я блазни нея и поради тези причини искаше по всякакъв начин да се откопчи от столът и бюрото, пък били те и в самостоятелен лекарски кабинет. Тя обича да бъде сред болните, да разговаря с тях, да ги забавлява, да ги насърчава, окуражава и т.н. – такива служби на писарушки нея не я впечатляват, макар и подплатени с мизерните два лева на час отгоре под формата на по-висока заработка. Тя си иска свободата обратно – веднага и на всяка цена; нещо подобно като оставката на правителството – незабавно, защото това когато и да се случи, все ще бъде късно за благоденствието всенародно…

27.11.2020 – А днес вече ще добавя само още няколко думи към всичко описано до тук, с оглед писмото ми да добие и своят закономерен завършек. Както споменах малко по-горе, търпението ми относно протаканията напоследък в плащанията от страна на моите работодатели се изчерпи буквално изедин път – особено след като научих, че пари под формата на депозит от името на въображаемите клиенти ще се очакват евентуално през Февруари догодина (ама дали действително ще е догодина или до следващата – в това аз лично далеч не мога да бъде вече сигурен). Тези обещания се влачат от средата на Септември, когато уж до края му трябваше да видим цвета на парите и дори да им усетим мириса; после уговорката и кандърмите се преместиха за Октомври, след което дойде и предположението за краят на Ноември. Онзи ден в един случаен разговор между шефа и негов близък приятел подочух, че на този етап той очаква плащанията да дойдат някъде в средата на Декември, което мен още тогава ме жегна достатъчно дълбоко по и без друго финансово наранената ми душа. А пък вчера като разбрах, че вече този период се е преместил за Февруари, та направо побеснях и започнах да се нервирам съвсем не на шега. Събрах смелост и заявих на боса, че така повече аз отказвам да работя и че това ще бъде краят на нашите бизнес партньорства и взаимоотношения до момента, до когато не ми изплатят всичките дължими суми. От предишния проект си тръгнах като посран с 15 каймета по-нисък. Е, дадоха ми някакви си там пикливи акции, но не в замяна на парите които ми дължат, а заради търпението, което съм проявил да ги изчаквам. И това ми беше изрично заявено още тогава, че въпросните акции нямат нищо общо с дължимите суми, след като те поемат обязаността да ми ги изплатят рано или късно. Тогава ми дължаха една сериозна сума кинти, които едва миналата година по някакъв начин намалиха наполовина посредством две техни съвсем ненадейни плащания – изпървом за едната част, а непосредствено след него дойде и останалата. А това бяха суми отделни от парите, които са получили под формата на депозит за проекта в Папуа и Нова Гвинея. От тогава обаче нищо не се е и чувало повече за него, след като същевременно с тази развръзка, почти непосредствено връз нас падна и смъртната пелерина на шибания Ковид, който буквално покри с отровното си и черно от смърт було целия наш прогресивен свят. Друга важна подробност е обещанието им, че видите ли – щели да ми дават и някакви безвъзмездни средства +10% GST отгоре им (нашият ДДС, все едно) за всяка една продадена машина – нещо като бонус и комисионна над заплатата ми, която при нормални условия и ако работя редовно би надхвърляла всяка една сиромашка мечта под формата на брутен годишен доход! (би-би, ама не би…). Абе аланкоулу, че кой е толкоз луд или щедър, та да раздава така лесно с лека ръка наляво и надясно пари на някой, който просто си е свършил работата, за която и без друго му е платено достатъчно добре и предоволно? – визирам себе си в случая. От къде на къде те сами ще ми навират у сурата тези обещания за пари, които ние едва ли някога изобщо ще видим?! В това се състояха и основните ми съмнения около тази мъглява хипотеза, която аз до снощи дори не бях споделял с Даниела – исках да я изненадам, ако това евентуално се случеше и не съм давал много-много гласност на офертата. Събрани всичките ми съмнения заедно, резултираха в едно бушуващо негодувание, което се зароди у мен до степен, до която вече мога да мачкам, да газя и да стъпвам по глави. Омръзна ми да ме лъжат и да се надявам на празни химери, подплатени с лъжи и шикалкавения – и то за какво: срещу моята лоялност, честност и самоотвержена работа, която съм извършвал години наред с космическа точност, едва ли не до педантизъм…

Още нещо, което допълнително ме изкара извън релсите: когато онзи ден ходихме при данъчния агент да ни оправя сметките за миналата финансова година, той видя на компютъра, че онези хайлази от Правителството са ми отпускали разни помощи. Всъщност – парите са ги дали на работодателите, чрез които те пък от своя страна е трябвало да поддържат своите служители по време на производствения спад заради пандемията. В това няма нищо лошо – само че аз си ги заработих тези средства, за двата месеца и половина, през които шефовете най-акуратно ми плащаха до цент. Аз и тогава имах наивността обаче да си помисля, че най-после нещата са се оправили и че всичко е тръгнало по каналния ред – чакат ни само гладки асфалтови пътеки (магистрали…), осеяни с цветя и рози. Да, ама не! – и то ужасно много не. Така у мен се зародиха и трайно се загнездиха плевелите на съмнението, които аз таях дълбоко в себе си от денят, в който започнах да се разправям с тези хора. Аз този делегат си го знаех още от едно време, когато работех във фирмата му за другите инсталации – при които добивахме гориво от дестилацията на отпадъчни води, стари масла, листа на растения и т.н. Той и тогава си беше малко търчи-лъжи, само дето разтягаше всякакви локуми и много приказваше, защото пък иначе е обаятелен душеприказчик и събеседник. Както и да е – нещата загрубяха и съвсем не вървят в правилната посока, както на мен най-много ми се искаше.

След размяната на няколкото общи приказки по телефона, разбрахме се днес да се видим отново, за да вземем решение как за трети пореден път ще сменяме нещо по ремаркето, което правим за онзи другия мошеник, защото той вече така го искал. И ще ми носи 1000 долара на ръка, които възложителят бил дал да си покрием масрафите по документацията. А моето време и нерви за тоя проект до сега възлиза на $2000 по квитанция, башка пък колко още от тук насетне има да се влачи, дорде това цяло нещо се облече и в метал, а не да остане само под формата на рисунки върху оризова хартия. От тук насетне следва обаче нещо още по-интересно – нощес не можах да спя и след като гледах филми до късно, в 01:00 станах да убия още някой и друг час на компютъра. В 01:30 получавам съобщение от боса, че нещо много неприятно се е случило в семейството му и че на другия ден (демек днес) няма да можем да се видим поради тези лични причини и ангажименти. Веднага му написах успокоително писмо, че съм на негова страна, че не съм го напуснал или дезертирал – да се оправя на първо място с фамилните си проблеми, пък тогава на нова сметка ще мислим и за работата. В 02:30 легнах пак – сабалам ставам: ново съобщение. Имал проблеми с жена си (която е с 26 години по-млада от него, но това вече е съвършено друга тема) – почнала била да пие алкохол и да играе комар тайно от него; демек, сега ще спасяваме семейството, 20-годишният им брак и все в тоя ред на мисли. На свой ред му написах малко по-обстойно писмо за моите намерения, че аз за сега замразявам дейността си в точката, в която се намираше онзи ден и когато небосклонът над него се поразведри, да ме потърси и тогава отново да продължим бизнеса си по съвместителство. Още нямам никакво известие от него, хем каза че ще ми се обади през деня, но пък при така създалата се ситуация, на него едва ли му е до мен баш ва тази минута. Ще чакам, ще видим…

Паралелно с всичко, аз незабавно започнах да търся друга работа и вчера даже имах едно блиц-интервю по телефона. Напоследък агентите така практикуват – обаждат се на кандидатите, правят едно предварително събеседване и още отсреща веднага преценяват кой колко пари струва и дали да го представят за по-нататъшни срещи с потенциалните работодатели или не. И човек като почне да пелтечи и да срича в слушалката, на агента тутакси му става ясно и минава на следващата кандидатура. Аз смятам, че се представих добре, обаче на същото мнение трябва да е и агентката, в конкретния случай – щото пък ако ли случайно тя не е и у нея са останали дори и най-малките нотки на съмнение, то тогава просто изгаряме за пореден път и чакаме следващата възможност. За всичкото това време, докато работех най-съвестно за моите хора аз изтървах много потенциални възможности, обърнах гръб на няколко предложения за работа, предвид безграничната ми всеотдайност и лоялност към хората и фирмата им – а пък ето ме и как завърших, кат’ “чес’ната Марийка от долната ма’ала”. Така тази 5-годишна страничка за сега се затваря, пък да видим как, кога и дали ще отваряме следващата…

Като ви прегръщам силно и целувам най-горещо, пожелавам ви спокойствие и спасение. Стойте на топло, набивайте чесън и лук за да разпъждате вирусите около вас и не се бойте за утрешния ден – той определено няма да бъде по-добър от днешния; в това дори и аз вече започнах да се убеждавам… Ваш, най-покорен и обичен син: Ангел и приближените му…

Gold Coast – Australia…