Страници

неделя, 10 декември 2023 г.

Писмо No 13 (XII-IV.2122)

Скъпи и обични родители наши; мили бабо, дядо, прабабо и прадядо – приятели, слушатели и всякакви мои (по)читатели…

21.12.2021 – Обикновено към или около днешната дата на всяка една, отиваща си вече календарна година, аз правя своята поредна житейска ретроспекция на минали събития и факти, като точно в навечерието на Рождеството ни Христово, всички вие пък получавате тъй благата вест от нас под формата на писмо, пътепис или просто някой скучен репортаж, като повечето мои добре клиширани и обработени дописки. Тази година обаче се яви като едно, сравнително рядко изключение от досегашната ми писателска практика, понеже съвсем наскоро ви изпратих своя подробен доклад, а поради известни ограничения в свободното ми време, до започването на нов такъв така и не се стигна. За да предотвратя своевременно излишните притеснения от създалата се напоследък тъмна и дълбока като сух селски геран информационна дупка, днес започвам предпразничното си изложение с описанието на няколко малко по-пресни случки от съвсем близкото минало, за да въведа читателя плавно, постепенно и без сътресения към настоящите злободневки – неразделна част от сивата ни и ежедневна, почти банално битова и еднообразна рутина.

Сега си спомням, че заключителните послания на моето предишно комюнике намериха място в белите листи по време на кратката ни екскурзия до Noosa, която проведохме с Даниелчето през почивните дни преди около седмица и половина. Съгласно плана, тя замина нататък още в петък през деня, а аз пристигнах чак вечерта след работа. На следващата заран при нас дойдоха наши близки приятели, с които изкарахме целия ден в разходки и безцелни размотавания по плажа и крайбрежието, а вечерта заедно с тях седнахме на съдържателно и напоително тържество в стаята на мотела. Изкарахме много весело и приятно с тези хора, които си тръгнаха чак посред нощ, а ние тутакси легнахме да почиваме след дългия и изморителен от прекалено щастие ден.

Малко преди обяд в неделя пък, на посещение ни бяха Ванеса с приятелката ѝ Бела, с която си делят общата квартира в Бризбън. Времето беше доста горещо и ние убихме следобеда в блажено изкисване и неподвижно лежане в басейна – привечер децата си тръгнаха обратно, а ние с Даниела гледахме разни български сериали, докато не стана време за сън. Сутринта аз се надигнах от постелята много рано и от там заминах директно на работа, а пък тя миличката се прибра у нас малко преди аз да си дойда вечерта. Иначе служебната ми седмица не се отличи с никакви излишни технически катаклизми и приключи успешно в края на петъчния ден. Все още продължава умуването на всички нива върху конструкцията на моето изделие, чийто предварителен дизайн първо трябва да бъде приет и одобрен от няколко по-върховни комисии и инстанции (в това число и комисари, тип “кочи глави” и твърдоглаво-нискочели песоглавци…), да бъдат задоволени изискванията (по-скоро капризите…) на всички видове производствени звена и разни други ангажирани по случая елементи, докато най-накрая се даде окончателен зелен семафор за изготвянето на чертежите и документацията му като цяло. Само че това едва ли ще се реши дори и днес, когато точно по това време се провежда съвещанието, а пък аз съм си у нас и пиша междувременно писма. По принцип трябваше да бъде регистрирано и моето присъствие в него, поне като слушател и да участвам в дебатите като ням страничен наблюдател, но пък не си струваше само за това да блъскам пътя до офиса – така се разбрахме с главния инженер по заданието; той ще ми стори хабер за изхода и решенията, които са се взели и в зависимост от това дали изобщо има смисъл да ходя на работа утре, аз може да запразня даже и от днес. А пък след почивните дни, тогава чак ще му мислим на нова сметка. Самият той излиза в отпуск от утре, така че моята служебна “наличност” едва ли ще е толкова необходима и наложителна, след като от петък насетне така или иначе запечатват фирмата за периода на Коледно-Новогодишните празници. Като се заговорихме за шибаната ми работа обаче, вероятно тук пък да е и мястото, в което да спомена, че моят трудов договор беше удължен отново – този път до края на Март следващата година, но най-вероятно с тенденция да се продължи и по-нататък, дай Боже. Само че аз, при така създадената вече трайно несигурна и разклатена изоснови ситуация не само на местна почва, ами и в глобален аспект, хич дори не се простирам твърде надалече в мислите и мечтите си, както беше по-рано – от миналото ни остана само един хубав спомен, настоящето е коварно и несигурно, а бъдещето пък е неясно и мъгливо като ураган в чаша прясно мляко; така че режимът “ден за ден” и “ден да мине, самун да загине” остава да действа и ще бъде в сила едва до настъпване на развиделяването (и то само при положение, че изобщо такова настъпи: в противен случай ще се огъваме според обстановката и спрямо обстоятелствата като глисти в гъз, ако ми разбирате метафорката)…

Както вече бях съобщил, при една серия от мощни дъждовни потопи, които се изляха връз нас напоследък, новият покрив на сайванта пак протече и то доста сериозно, почти бедствено – да не река и катастрофално даже. За събота сутринта имах уговорка с майстора да намине към нас, че да предприемем някакви оздравителни мероприятия във връзка с изпушването на аралъците, през които водонапорната струя, която се свлича по време на такива природни стихии от покривните керемиди, по някакъв начин прониква и прелива през тях, та прави на бирбат всичко по пода. Аз имах едни такива идеи, които майсторът вече доизглади и доразви с познанията и уменията си, и ние единодушно взехме решение за допълнителни ламаринени подложки, които да минат под покривните платна и които ще отблъскват водата към лакомицата, вместо да се завира отдолу и да тече вътре в стаята. Само че и това ще се прави чак след Нова година, защото сега всички запразняват и излизат в отпуски. Моят майстор плочкаджия също се забави с ремонта у Неничко, та едва през Януари ще дойде при нас, но пък аз вече съм му създал доста широк фронт за действие, та ще може да уплътни няколко сериозни надници и на нашия обект, преди да замине за България, каквито са му плановете.

След като приключих срещата си с майстора на покриви, прибрах се обратно в къщи, че трябваше веднага да излизаме. Отидохме при Ванеса, която приключи със стажа си предния ден. Най-голямото и важно събитие около нея беше, че докато тя, в продължение на дни наред събираше сили и смелост как да каже на шефа си, че много иска да остане в тази фирма на работа, самият ѝ директор, буквално миг преди да напусне я помолил да приеме офертата му и да продължи да работи за тях, след като в нея хората са видели потенциал и положителни качества, които те самите да използват и усъвършенстват в бъдещето. Така сега, от началото на Февруари, Неси започва в тази адвокатска кантора като нов и начинаещ стажант, когото тепърва ще обучават в реалните условия на законовия ред и правното дело. Този стажантски курс иначе струва $15,000 и тя трябваше да си го плати от джоба, за да придобие необходимите знания и квалификации, макар те да се явяват най-ниските по степен на важност в служебната йерархия на съдебния бранш. Но при това положение, фирмата ѝ поема този масраф, отделно от “тлъстата” брутна годишна заплата – нека да ни е жива и здрава, та един ден и повече да получава биля, Амин, дай Боже!…

Думата ми беше, че пак с Ванеса трябваше да организираме и свързването ни с Интернета, която тя уреди чрез нейната телефонна компания. Онзи ден купиха с майка си картата на много голяма далавера заради търговските отстъпки по време на т.нар., “черен петък”, но нещо трябваше да се активира допълнително, та с това се разправяхме няколко часа през деня. В късния следобед щяхме даже да се присъединим и към митинга-шествие, организиран против ограничителните мерки и идиотските им зелени сертификати, но малко закъсняхме, улиците се наводниха с коли и народ, заради което ние пропуснахме шанса да се опълчим срещу това нечовешко деяние в световен мащаб. По този повод и в тази връзка аз имам множество коментари и лични наблюдения, които просто не мога да си обясня защо и как не споделям именно тук, в тези мои съкровени писания – може би това е защото толкова много съм се отчаял и смазал от случващото се около нас, та просто вече не мога да реагирам адекватно и да се противопоставя най-остро на това садистично и античовешко безумие. В крайна сметка, целта на цялата тази арогантна и човеконенавистна офанзива не сме точно ние, а именно децата ни – защото ако за нас все още има някакъв шанс за избягване на ваксините, то за онези които идват след нас такава възможност изобщо няма да има. От онзи ден влязоха в сила допълнителни сериозни ограничение за достъп на неваксинираните до ресторанти, сладкарници, кафенета, театри, кина, стадиони и т.н. Поради тези причини, ние например не присъствахме на Коледното тържество, организирано в един италиански клуб специално за българското етническо общество, което се проведе в събота вечерта. Вместо това, ние ходихме на гости у Иван и Люси и пак изкарахме весело и доволно, обаче не е в това въпроса. Аз нито на театри и кина съм се засилил да ходя, нито съм хукнал по сладкарници и ресторантите им да ям; за стадионите им пък, да не говорим – през целия си смислен живот, кракът ми е стъпвал на стадион точно три пъти: като много малък, чичо Петко Бараков ме води с Москвича да гледам мача на габровския “Чардафон Орловец” срещу “Локомотив” Горна Оряховица – трябва да съм бил едва 5-6 годишен, по съвсем смътни и детски спомени; като малко по-големи пърчлета, вече в отделенията може би, с моят добър приятел, съученик и верен политически съратник, г-н Пейчо Делчева, ходихме на стадион “Христо Ботев” в Габрово пак да гледаме ЧАО-то, ама така и не помня срещу кого сме играли тогава – аз отидох с него само за дружка, понеже от мачове и футбол не разбирам нищо. На малко по-късен етап от юношеството ми (май вече бях в 8-ми клас – коджа нерез и жребец по него време…), докато снимахме предаването “Завод за веселие” в Българската телевизия, нашият ръководител на естрадно-сатиричния състав Николай Колев ни заведе на Националния стадион “Васил Левски” да гледаме епичния двубой между отборите на тогавашните “Витоша” (Левски – Спартак) и “Средец” (ЦСКА “Септемврийско знаме”). Привилегията важеше само за нас, оркестрантите от джаза, защото в същото време децата от състава имаха да репетират нещо в едно от студиата на Телевизията. Както и да е – макар, че аз пак ле-екинко се отклоних от темата, с всичко това исках да покажа дето фактът, че вече не бих бил допуснат в тези обществени заведения, места и свърталища, сам по себе си е доста дразнещ, предизвикателен и направо притеснителен (а пък виж и друго: не знам как стои въпроса с посещението на проститутка в публичния дом – ако и за там искат ваксинация и паспорт за “чистота”, то значи че ще си остана на чекии цял живот; ебаси мрачната алтернатива). Амчи те утре същите изроди ще рекат, че хляб и вино няма да можем да си купуваме от магазина, ако това или онова – тогаз к’о прай’м, а? Но както и да е, де - моите основни притеснения (нашите, всъщност…) са заради Ванеса, която в началото на Февруари трябва да отиде в Сидней на някакъв встъпителен семинар във връзка с новата ѝ работа, а без шибаната им ваксина може дори да не я качат и на самолета. Ако река да я закарам с колата, няма да можем да се върнем в щата, без да сме ваксинирани и без да ни запрат барем 14 дни в изолатор срещу $3000 масраф на глава от населението. Въобще, всичко това започва да ми действа и да ме мори отвътре – без изобщо все още да съм помислил (а и измислил…) по какъв точно начин ще се идва вече до България, как ще се пътува нататък и дали изобщо това ще може да се осъществи в близките години напред. От много места по света взеха да се чуват сериозни опровержения от името на уважавани лекари, достойни юристи и други подобни персони на престижно и уважавано, високо обществено ниво, които смело застават в открит отпор срещу тези идиотски мерки и ваксини – говори се вече за втори колосален Нюрнбергски процес, насочен единствено срещу Световната Здравна Организация и нейните главатари, като най-висшестоящ виновник и ускорител на случващото се по грешната земя. Тук вече далеч не става въпрос за здравето и сигурността на човешката раса, а за непременното ѝ ваксиниране, при това на всяка цена (разбирай масово изтребление…). А тази арогантна настойчивост вече поражда и съответните съмнения у човечеството в искреността и добронамереността на начинанието. Ето, за да може да отиде да работи на обекта, който той си бе намислил, Неничко вече се е надупчил два пъти таман – не е изключено да му поискат и трета доза; и така, та всяка година – а до кога, никой не знае. Даниела вече изгоря без работа, след като категорично им отказа да се ваксинира – а спокойно можеше да запази длъжността и позицията си барем още няколко години занапред и да се оттегли, едва когато тя самата реши, че е готова за пенсия (за икономическите последствия и неусвоени финансови постъпления пък да не говорим: при нейния годишен доход за следващите 5-6 години онези изроди лишиха семейството ни от една сериозна (е, поне за нас, де...) сума финикийски знаци, които средства определено щяха да ни подсигурят малко по-комфортни старини, така да се каже). Имаме много приятели, които поради една или друга причина са приели ваксините, макар неохотно и със страх – принудени от работодатели, от измислени и насилствено приложими изисквания и тем подобни щуротии. Кои ще бъдат потърпевшите и кой ще бъде съден един ден за това пъклено дело? – нека тук бъде думата и волята Божия...

Една вечер, докато най-блажено си пиех виното и боцках тлъсто мезе от танурчето в блажните дни, та размишлявах в следната посока: определено, това което се случва в момента и което тече в продължение на цели две години вече е някакъв вид война, насочена срещу човечеството. Щото тя (войната, демек…), отдавна вече може да се води и без употребата на шмайзери, пушки, бомби и пищови. Съвремието ни разполага с такива съвършени, модерни и сигурни методи за масово унищожение, каквито все още никой Холивудски филм не е успял да представи на широкия екран. Никой, никога и нито за миг не бива да си и помисля даже, че някой “отгоре” го е еня за нашето здраве и за дългия ни живот (ама особено пък това, второто…), та са се юрнали да ни спасяват по всякакъв възможен и невъзможен начин. Добре де, ама когато хората се намират в състояние на война, насреща си имат и определен враг: народ ли ще е, с друго племе ли ще се бият, срещу цяла държава ли ще се опълчат или просто ще се защитават от техните нашествия; все едно. Има атака, ама има и контраатака или пък някаква адекватна защита. В ръцете си носиш оръжие – някой гърми по тебе, ти му отвръщаш по подобаващ начин; вярно, падаш убит, ама и ти си повалил преди туй неколцина от вражеските изчадия. Не казвам, че това е честно или много хуманно, но пък е закономерно в такива моменти на ярост, безсилие и военно-бойна обстановка. В сегашния случай обаче, право на защита нямаш никакво, нито някакво оръжие носиш под мишница (понеже то пък предварително ти е отнето чрез съответния закон и принципно нямаш право да притежаваш…); налице няма и определен враг, срещу когото явно да застанеш и да му покажеш смелия си отпор - на практика се чувстваш единствено като една жива мишена, която само бяга и се снишава от куршумите; пушечно месо, демек. Наред с това не можеш да застанеш и до близките си, та да ги защитиш и да им помогнеш в бедата – абе нищо не можеш да направиш; просто сякаш няма виновни, а пък иначе всички сме потърпевши. Лекарите тук получават бонус по $75 на всяка забодена игла – правете сметка за официално обявените 80% ваксинирани човеци от 26-милионното население на Австралия, какви паряги са се раздали и продължават да се раздават на тези, дето бият инжекциите. Няма нормален доктор, който да се откаже от такива тлъсти “премиални” и за това покорно си мълчат и пълзят като лалугери, сякаш никога не са се клели в Хипократовите закони. Както и да е – отплеснах се с въпроси, на които сами не можем да намерим отговорите, нито пък знаем кое е правилното им решение. Каквото Господ отгоре ни подсказва, това и именно ще правим – неотлъчно и безпрекословно…

Като видяхме, че не можем да отидем на митинга, направо се запътихме към Иванови – в тая жега тъкмо си мислех, че от пътя ще се набухам директно в басейна им, ама Иван не можа да ми намери подходящ номер гащи, а пък аз нямах мои със себе си; хем мислех да се докарам с някои такива развлечени шорти, че да са ми по-удобни на вървежа, ама нали преди това имахме и служебна работа из столичния град, та не можех да се развявам телесата с тях по площада с жълтите павета (образно казано). За вечеринката дойдоха още няколко приятели и стана много хубав моабет – прибрахме се късно, а в неделята не правихме почти нищо. Понеделникът започна вчера, а от днес вече всичко ви казах. Сега остава само да чакаме обаждането на моя шеф, който да потвърди дали да ходя утре на работа или да си забърквам маджуна и да се прилепям към камъните на дувара. Там ще ми изгният и кокалите сигурно, мамка му! – толкова много работа има за свършване, ама пък и аз не си давам голям зор, де; когато стане – тогава.

Ванеса най-вероятно ще пристигне у нас в четвъртък, за да изкараме заедно Бъдни вечер в петък. Тя ще дойде с нас и в събота, когато ще се проведе голямо Коледно увеселение в двора покрай басейна у Люси и Иван – там ще има подходяща младежка компания, та да не скучаят по масата момите и да попиват всяка наша глупост и простотия, която кажем помежду си, докато се черпим със старците. Ние по всяка вероятност ще останем у Иванови и на следващия ден, защото тогава обикновено пристигат всички други трезвеници, които поради една или друга причина са си тръгнали от партито вечерта малко по-рано от нас, последните мухикани, които обикновено дорде сме все още в състояние да седим на столовете покрай масата, посрещаме първите изгревни лъчи на слънцето, преди да се трупясаме окончателно по миндерите за някой и друг отморяващ сънен час. Та покрай всички тях, дояждаме и допиваме всякакви възможни остатъци от софрата – на 27-ми пък ще се съберем с Неничкови в квартирата на Неси – те там имат басейн и най-вероятно веселбата ни ще бъде в този, малко следколеден дух. За Новогодишната нощ сме канени у Ваня и Бранко. Ако междувременно ми дойде още нещо на ума, аз пак ще намеря време за няколко опреснителни словосъчетания, с които отново да ви направя съпричастни на моите лични и обществени терзания. А сега отивам под душа, защото жегата взе да става непоносима – потта ми капе по папируса и размива мастилото изпод перото гъше…

29.01.2022 – Точно месец и малко горница по-късно (а по-надолу из редовете ми ще стане ясно и защо чак сега се сещам за това…), ще се опитам да запълня информационните дупки и празнини, които отново волю или неволю зинаха между нас като бездънна тъмна пропаст (нещо като дядо Вазовата “Към пропаст”, макар и не съвсем…). За да навържа обаче липсващите звена от веригата, на това място трябва да се върна с доста време назад, още в своите миналогодишни спомени и постепенно да си припомням всяко едно отделно събитие. Като начало, изпървом ще започна с лошото време, което трайно се беше установило през този период на годината, включващ в себе си най-важните празненства – Коледно-Новогодишните. Почти всеки ден валяха проливни дъждове, които сериозно попречиха на моите нескончаеми и доволно опротивели вече строителни мероприятия по двора, но пък за сметка на това заниманията ми бяха насочени в малко по-друга и не чак толкова непривлекателна посока. След края на последния работен ден минах през моите касапи да купя месо за кайма, понеже имах заръка да подсигуря огромно количество кюфтета за вечеринката по случай Рождеството Христово. После се прибрах в къщи и не след дълго започна подготовката ни за Бъдни вечер. Ванеса беше вече у дома и заедно с майка си спретнаха софрата, на която имаше всичко необходимо, както беше според канона: постни сармички, бобче, питчица, чушчици и все разни ей такива традиционни блюда, та дори и ошав (е, вярно че пък последният дойде от купешки буркан, ама все пак си оставаше един съвсем истински компот по своята същност и предназначение на трапезата). Това беше в петък, като ден от седмицата.

На следващата съботна сутрин, аз се стреснах да меся кайми и подправки, а Даниела ряза 7 глави лук кажи-речи до обяд. После тя прави питки, баници и привечер всички заедно тръгнахме за Бризбън. Точно тогава се изви една страхотна лятна буря, свързана с истински потоп, който не се стичаше от небето, ами направо се изливаше от там като Ниагарския водопад откъм Канадската му страна, където последният е по-буен и величествен – едвам се движехме по магистралата през водната стена, сякаш изправена за нас нарочно над асфалта. Пороят не стихна и до пристигането ни у Иван, че за малко даже да се провали и тържеството, за срамотиите. Първата доза кюфтета я опекохме с чадърите, полумокри-полусухи, но по-късно вечерта облаците се раздигнаха, та до сутринта не сме имали проблеми – поне от дъждовен характер. По някое време Ванеса си тръгна с нейни дружки от младежката компания, а ние помогнахме да изринем кочината след всички гости.

След едно кратко и пак полусутрешно предрямване (малко по-набързо, че нямахме излишно време за сън…), програмата ни продължи на следващия ден в същия дух и в почти същия състав – този път още от обяд, с цел да не се ягмосват провизиите, които всяка година се трупат толкова много и в такива огромни излишъци, като че ли ще правим селски сбор за избор на кмет. Уж всеки носи по нещо дребно, ама ти на 50 човека като им кажеш така и те повличат подире си целите тенджери и тави от тях – да не би случайно да останем гладни или пък жадни. Така ние с Даниела и в неделята спахме у Иванови, а за понеделника вече имахме уговорка с Неничко и Меган да се съберем в квартирата на Ванеса – хем ние бяхме наблизо в околността, хем пък и малката искаше да се представи с кулинарните си умения и възможности пред кака и батко. Имахме намерения да се съберем отвън на басейна, обаче през деня пак валя дъжд и ние си останахме вътре на сухо. Малкият Ангелчо бесня из стаите и опипа навред всичко, де що имаше начин да се бутне – тогава все още не можеше много добре да се придвижва сам и свободно, но като се подпира за нещо твърдо по ръбовете на маси, столове и дивани, най-добре стигаше детето навсякъде, за където се беше запътило. С младежите изкарахме до вечерта, когато се разделихме – ние останахме известно време при Ванеса да поошетаме малко, след което се прибрахме в къщи – най-накрая, после почти тридневното ни отсъствие.

Дните до края на годината бяха вече все почивни за мен и аз ги уплътних с най-разнообразни дейности, но предимно в писателстване и активна почивка. На няколко пъти успях да забъркам и малко цимент, че да заплескам някой и друг камък на дувара, но непостоянното време често осуетяваше тези мои добри намерения и временни трудови пориви. От 27 Декември нататък най-после отвориха границите на нашия щат и всички паразити нахлуха при нас под формата на вълна от нечувана до сега висока Ко(неза)видна заболеваемост. От тогава насетне всеки ден излизат от строя по над 1000 души – според мен до този момент не остана здрав човек вече, като им слушам мрачните статистики и още по-покъртителните, едва ли не апокалиптични прогнози, които бълват денонощно от радиото и телевизията (една от най-основателните ми причини нито шибаното радио да слушам, нито пък още по-шибаните им телевизионни програми да следя и гледам).

На 31 Декември вечерта бяхме у Ваня и Бранко – останалите ни приятели ходиха на ресторант, обаче ние понеже не сме ваксинирани, решихме да не предприемаме излишни рискове и да се завираме там, дето все още не ни е съвсем работата. Постепенно и тези щуротии ще отпаднат, но за сега всичко привидно е някак си по-строго, докато хората свикнат да не обръщат чак толкова голямо внимание на тези подробности. Новогодишната нощ мина весело и тържествено, ние спахме у Бранкови, а на другия ден пък отидохме у Янкови – уж на басейн, обаче то беше сравнително хладничко и до водата тъй и не стигнахме. Там вече бяха всички наши дружки, с които по-често се събираме от постоянното присъствие на БЗНС (ако нас ни броят за основното ядро на партизанското БКП, разбира се…) – изкарахме заедно до тъмно и се прибрахме окончателно у нас.

Аз на 04 Януари трябваше да се завърна на работа и така ланшните празнични и почивни дни плавно преминаха в най-обикновени и скучни делнични. Годината започна на нова сметка, сякаш старата никога не си беше тръгвала. По отколешна традиция вече и основно, за да го има написано черно на бяло, сега пожелавам на всички вас Честита Нова 2022 година, а пък на скъпата ми майчица честитим и именният ѝ ден за Св. Василий, още Великий съгласно Православието. Този път малко ми се пообърка поредността и хронологията в тези мои празнични благопожелания, но пък така повелиха обстоятелствата, които за момента диктуваха положението около нас.

Не се мина и една работна седмица и ето ти ги почивките не закъсняха. Даниела беше направила една нейна отдавнашна резервация за пореден морски пансион от няколко дни, в която екскурзия дори и нашата Ванеса взе активно участие. Тя още тогава почна да се оплаква, че нещо не ѝ е добре, че я боли всичко по тялото и най-вече кокалите, но като се изкисна в топлия като чай басейн и уж всичко ѝ мина. През това време тя охотно предаде отровните си бацили и на нас, защото много скоро след това и ние с Даниела не се почувствахме съвсем 100%. Междувременно заразата на Неси премина съвсем безсимптомно и леко, без никакви усложнения и странични явления – на крак и в движение, дето се казва. Тя даже си извади и специален сертификат за успешно преминало ковидно заболяване, по силата на който я освобождават от всякакви ваксинации за срок от 6 месеца. Зорът ѝ беше да получи такъв документ, за да може да участва в абсолвентския си бал, на който официално ще им раздават дипломите (независимо, че нейните две вече пристигнаха по пощата). Поради зачестилите случаи напоследък, мероприятието им беше отложено за Април, но за нас все още не се знае дали то ще бъде “отворено” или не, понеже не сме ваксинирани, разумява се. В краен случай, някой ще ни направи по едно фалшиво зелено тескере, само за случая, защото такива вече валят отвред – и не само на парче, ами направо пристигат “на кило”; и които нито някой проверява, нито пък се интересува повече от тях. Дали обаче самата наша Ванеса действително беше лепнала проклетия вирус или не, беше много трудно да се прецени – те уж самички си били правили някакви тестове с приятелката ѝ Бела; самоизследвали се и самодиагностицирали се така да се каже, след което разбира се също толкова “компетентно” малките пикли заключили, че са болни от Ковид. Въз основа на това тяхно академично предположение и недвусмислена декларация, двечките се регистрирали като такива индивиди, които вече са преминали болестта и онези отсреща тутакси им издали зелените сертификати – понеже, видите ли, те имали вече антитела в организмите си, та нямало повече страшно от нищо (вероятно дори и от СПИН). За мен всичко това е някак си много идиотско и не почива на никакъв здрав разум, но след като и така става, защо пък не? – сега Неси може безпрепятствено да влиза навсякъде, където си поиска без да бъде ваксинирана. Е, след като минат шестте месеца, тогава пак ще мислим какво да правим – ама ние нали така се разбрахме с вас, че отдавна вече живеем ден за ден…

Така се случи този месец, че ние и в момента се намираме на друга почивка – този път в Noosa, където най-много обичаме да ходим. Само че сега пък Даниелчето от няколко дни насам хич не я бива горката и едвам се бори с вирусите и бацилите, които я удариха неотдавна – всъщност, онези същите, които без да иска ѝ натресе собствената ѝ Ванеса преди две седмици. Аз също изкарах някакъв подобен ковиден катаклизъм, свързан с обща физическа отпадналост, болежки в костите и разни други високотемпературни проявления. Основно обаче мен вирусът ме порази, загубвайки обонянието и вкуса си – така и не разбрах дали това стана изведнъж или постепенно. Седнах една вечер да пия вино с малко луканка за мезе, но забелязах, че не можах да им усетя нещо мириса и аромата. От там разбрах, че тези чувства са ми се притъпили, след като и вкусът на бирата ми се стори като на вода от чешмата или от помпата на двора. От време на време, като се присетя вземах по някой Панадол, но много рядко – нямах кашлица, нямах сополи, нямах нищо, само дето не ми се и правеше нищо. Добре, ама един следобед, понеже си бях дошъл от работа малко по-рано, хванах се да изгребвам и почиствам дъното на езерото пред онази къща. И с греблото така хубаво се изпотих долу във водата, че още на другия ден вече се бях изцерил. Последва и една подобна офанзива през почивните дни, с изрязване на клони и изнасяне на вършината им от двора – дали защото времето тогава беше необичайно топло и ужасно влажно, дали пък аз се изпотих поради залегналите микроби в мен, ама това също спомогна за по-бързото целебно действие на общия оздравителен процес. Разбира се, тук далеч не бива да се подценява и третирането ми с лечебни дози (разбирай удвоени…) ледено вино със съответното сухо мезе, както и коняка, който поемем ведно с шепи фъстъци и който жуля най-ударно, вместо витамин C. Всичко това доведе до много по-скорошното ми избавление от проклетия вирус, а пък нека другите да си тургат инжекции по гъзовете, след като не им понася алкохола…

Ванеса и днес е тук при нас; искаше да се навърта покрай майка си, която както казах вече е малко болнава – само че тя още спи горе в стаята, докато аз съм станал в тъмно. Имах намерения да опиша пропуснатия материал, който напоследък се натрупа прекалено много – не се появи възможност обаче да сторя това предишните дни, защото всеки възможен свободен миг ми беше зает с подготовката на един пътепис от последното ни ходене в България през 2019 – Гърция, Русенските манастири, Кръстова гора, Златоград, Перперикон и т.н. Обработката на всичките наши най-приятни и вълнуващи спомени отне не малко време, които исках да подредя и обособя в отделен разказ. А пък дали изобщо някога пак и кога точно ще се повтори всичко това? – единствен Господ може да прозре толкова далеч в бъдещето с премъдростта и величието си…

12.02.2022 – Дните и седмиците се изнизваха един подир друг, в строгата си последователност и рутинна ежедневност. През този период от време в служебен аспект не съм имал някакви сериозни проблеми, които да не подлежат на решение. Като работен обем връз плещите си също нямах кой знае какво натоварване и дори няколко пъти се прибирах в къщи необичайно рано – още в ранния следобед. През тези часове гледах да посвърша малко работа, но докато се обърна и то вече се е стъмнило отвън. Миналите почивни дни възобновихме строителните мероприятия с моя майстор и голям специалист по поставяне на плочки. Момчето дойде в ранните часове на съботния ден и до вечерта успяхме да фугираме голямата площадка, която бяхме вече направили на предишна подобна плочкаджийска офанзива. Времето обаче беше ужасно и доста неподходящо за подобни занимания на открито – вятърът не спря да се надува, а колко пъти валя дъжд и спира, няма да ви казвам. Тъкмо плисне, хайде – вадим найлоните да покриваме готовата продукция, че да не се размият фугите от водата. Добре, че валежите бяха краткотрайни и не така интензивни, защото хептен щеше да ни се провали работата. По едно време даже мислехме да приключваме, ама няколко минути по-късно небето се изцъкли, облаците се раздигнаха и до вечерта бяхме втасали с всичко. Циментът като заветря един път, после няма къртене или измиване – успехът ни беше голям, след като се преборихме и устояхме на природните капризи през деня.

Вечерта направихме една скромна софра, а Силвестър спа в другата къща. За кратко се чухме и с вас, но пък тогава нямах тази възможност за малко по-продължителни лакърдии. Междувременно ми се повреди и камерата на лаптопа (казвам “и”, защото доста отдавна вече вграденият му микрофон също излезе от строя – нали всяко нещо има своята продължителност на живот и годност). Така че за момента информационният ни мост по Skype се осъществява единствено през мобилния ми телефон – надявам се това да не нарушава качеството на нашите редовни трансконтинентални връзки.

Неделният ден също беше толкова натоварен и изморителен, колкото и предишния. С майстора продължихме да напредваме с лепенето на плочки и по-нататък по площадката, като до вечерта отново постигнахме завидни резултати в крайния резултат. Момчето си тръгна, но се разбрахме тази седмица да продължим с настъплението. Когато надвечер се чухме с вас, разбрахме вече че татко не е твърде добре – настинки, грипове, съмнения за ковиди и т.н. Това нас ни разтревожи доволно много, а пък състоянието ни на безпомощност от наша страна утежняваше положението още повече. Веднага се организирахме с Ваня, чрез нейна приятелка от Казанлък и аптекарка като нея, да ви изпратят аналгин-хинин, което лекарство навремето се продаваше на път и под път, а в днешно време се оказа толкова дефицитно. Разправят, че въпросното много помагало при такива грипни заболявания и освен обикновените аспирини, панадоли и другите подобни илачи, препоръчително било да се взема и от него. Отдъхнахме си, че свършихме нещо полезно и смятахме, че положението ще се подобри. Това беше в неделя вечерта…

В понеделник пак се чухме, но тревогата която долиташе от вас никак не ми се понрави, въпреки че аз дълбоко в себе си вярвах, че татко ще превъзмогне болестта и ще се съвземе след нея. Така или иначе, двете седмици на страдание са си някаква гаранция, че щом те изтекат и на човек всичко вече му минава до това време. Нещата обаче взеха да стават още по-тревожни и алармиращи, когато се чухме във вторника – татко вече лежеше на дивана и ние с него така и не се видяхме, след като за момента хич не му е било до ставане. Единствените му думи, които той промълви и отправи към нас бяха: “Нека да са живи и здрави”… Тогава и двамата с Даниела си мислехме, че кулминацията на злата настинка е настъпила и от там насетне започва подобрението, след като пък и лекарствата вече бяха пристигнали. Тогава и скъпата наша Албенка се беше притекла на помощ, донасяйки разни допълнителни хапчета и витамини за по-скорошното възстановяване на татко и излизане от състоянието му. Когато обаче в сряда се чухме и видяхме за пореден път, тогава напълно се успокоихме, че той вече беше започнал да става и да изпълнява ежедневните си функции по домакинството. В четвъртък аз заминах сутринта на работа, но точно в 11:00 местно време (в България е било около 02:00-03:00 през нощта), дойде тревожната вест, че татко е приет в болницата в кома и с Ковид; Албенчето беше с него и даже каза, че са му поставили кислородна маска. В този момент на мен дъхът ми спря, сълзите ми потекоха сами и се затресох в неутешим плач. Трябваше обаче да си овладея емоциите и експресно да свърша поставената ми служебна задача за деня, защото от производството чакаха едни мои чертежи с размери, по които пък онези да изработят нещо. Този час на очакване беше най-мъчителният в живота ми! – от една страна неизвестността ме съсипваше, докато от друга надеждите ми почнаха да избледняват и през акъла ми взеха да преминават ужасяващите сцени на най-страшното… И то… разбира се, не закъсня: в 12:30 вече бях научил за смъртта на скъпият ми татко, моята вяра и най-силна морална опора в този проклет живот се бяха сринали изведнъж и невъзвратимо – така, както тутакси се сринах и аз самият. Дори в момента, в който изписвам тези свои най-съкровени редове, сълзите ми се стичат неудържимо… плача горко и неутешимо, но моят мил и толкова скъп татко никога няма… да се върне и аз повече никога няма да го видя жив… Не знам само как все още намирам сили у себе си, за да изкажа всичко това, а в същото време не мога да опиша адекватно и чувствата си, които изпитвам в настоящия миг – чувства на вина, чувства на обич, преклонение, благодарност и упование. Последно сбогом, скъпи татко мой, непрежалим – ти беше моят верен стълб и житейски стожер, който изведнъж се пречупи като мачтата на кораб, попаднал ненадейно в обръча на силна ураганна буря. Ти не просто живя! – ти горя, ти свети и излъчва за всички нас, а с мъдростта и лъчезарната си същност, ти беше наш водач през всичките години на нашето съществуване. Свеждам покорно глава пред паметта ти, защо каквото и да кажа от тук нататък, все ще бъде твърде малко и недостатъчно. Потапям се в мъката си и ридая безутешно – а пък за майчицата ми горкана, кой ли как насетне ще се грижи? – това сега оставям единствено в ръцете Божии, защото все още не мога да определя за кого да ми е повече и по-напред мъчно: за него ли, когото изгубих така мигновено и ненавременно, или пък за нея, която от сега нататък остава сам самичка на тоя свят, да се мъчи и страда до края на дните си; проклет да бъде онзи черен ден – 10.02.2022, денят на Св. Харалампий, който аз и близките ми ще помним като доживотна присъда!...

Веднага се обадих на Неничко, който вече беше известен, че дядо му Ненчо е в болницата още от преди това. Той беше много, много разстроен и намъчнен – ходило милото да се крие от колегите му, че да поплаче за дядо си насаме, щото пък той нали е и на обекта, който няма как да напусне като мен. Аз веднага си тръгнах от работа, като казах на моя човек, с когото работим какво се е случило. Хората проявяват разбиране и проблеми в тая посока не съм имал. Нени настояваше да си тръгна за България незабавно – той още онзи ден ми каза, докато се чудехме какво му има на татко. Обаче как да си тръгна от тук, след като нямам нужните ваксинации?! – а пък в България ще ме гледат като полезно изкопаемо, пристигайки от Австралия, която видите ли пък била в някаква си там тяхна “червена зона”. Какво са ни го зонирали така пак, тия политически изроди тоз свят грешен и наш, на мен не ми е твърде ясно, но явно според нивото на заболеваемост по държави, така определят кой от коя страна пристига и го третират по съответния идиотски начин – карантини, ограничения и всякакви други дискриминационни методи; гледат на нас като на чумави… На всичкото отгоре, моята работа е по договор – река ли да го прекратя и да напусна, едва ли ще намеря друга подобна, която да ни поддържа на повърхността, преди да потънем надолу към дълбокото. Това всичкото, сбрано на куп е толкова ужасно гадно, че аз отделно от мъката и тревогата, които изпитвам, сега и тези допълнителни отрицателни емоции ми тегнат на шията като огърлица от воденични камъни. При други обстоятелства, щях да се метна на самолета и да изпратя баща си като един добър мирянин, чист и честен Християнин – а сега това остана да го правят вместо мен чуждите хора. Това безсилие ме кара да се чувствам още по-отвратително и непоносимо спрямо мен самият. От друга страна пък, как щях да се разделя приживе с майка си, която също толкова много обичам до безумие? – в България често плюят по нас, емигрантите: само че никой не знае каква тежка участ имаме и каква огромна цена платихме, плащаме и ще продължим да изплащаме заради единствените наши пориви и желания, които имахме навремето: да бъдем свободни, просто да живеем малко по-добре, при различни условия и по-човешки обстоятелства (дали пък не искахме и твърде много, а? – знам ли вече къде е точно правотата и от къде започва кривината). Е, целта ни беше евентуално постигната, обаче с цената на тежък, кървав данък, който изплащаме денонощно и ежедневно…

През целия път до нас ридаех в колата неутешимо и просто нямаше сила, която да ме накара да спра. За момента не знаех на кой свят се намирам, не осъзнавах и добре какво точно беше станало, но пък прекрасно разбирах, че то вече е минало в зоната на непоправимото. Представях си всички сцени и образи на милия ми татко, връщах и превъртах многократно лентата на спомените още от най-ранното ми детство. Няма миг, който да не съм запомнил, няма негова дума, която да съм забравил или пък заръка, която да не съм изпълнил. В къщи вече, всичко продължи на нова сметка – свързах се с роднини, близки, приятели, на които съобщих скръбната вест за кончината на моя баща – сълзите ми през целия ден не спряха да се изливат, плаках горко и отчаяно; нямах мира и не намерих покой. Добре че предната вечер послушах Даниела, на която пък наш Бранко ѝ беше казал една далавера, по силата на която и срещу някакви си мизерни $10 месечна такса, от мобилните си телефони можем да избираме стационарни абонати навред по света и да говорим неограничено време. Така, както тате се спомина скоропостижно, у нас Skype-ът замлъква завинаги и цялата ни електронна кореспонденция се прекъсва мигновено – няма вече снимчиците си на кого да изпращаме, на които баба и дядо да се радват и да плачат от щастие, умиление и дълбока мъка по нас; няма дори и писмата си до кого да пиша и адресирам, след като милата ми родна майчица е почти сляпа и не вижда горката нищо. До сега с всичко това се разправяше татко, когото бях обучил на елементарни действия с лаптопа и в продължение на последните десетина години се справяхме безупречно с взаимната си комуникация. Всичко това обаче умря и потъна в небитието заедно с него – мъка, мъка и пак мъка!… Къде да се дявам от толкова злощастие? - и аз вече не знам… И отново, казвам го през сълзи и за пореден път: последно сбогом, скъпи татко наш! Нека св. Харалампий да озарява пътя ти към звездите - почивай в мир и ни опрости греховете, които волно или неволно сме допускали към тебе приживе. Ще останеш вечно жив в нашите сърца и спомени - АМИН... Една огромна частица обаче се откърти от мен и се сгромоляса с гръм и трясък в бездната завинаги... Сбогом, тате – ти моя несломима опора, наш семеен стожер през годините…

Междувременно у дома пристигна и Ванеса, която искаше да остане с нас в този труден и мъчителен за всички ни момент. Тя започва редовната си работа само след две седмици и скоро едва ли ще може да се радва на подобна безгрижна и продължителна почивка – по-дълга и от ученическите ѝ ваканции даже. Разбра се също така, че предварителният им инструктаж няма да се провежда в Сидней, както беше обявено предварително. В един момент, това пък дори е и по-добре за всички нас, след като в съседния щат заболяванията от тоя проклет Ковид са в пъти повече, отколкото в нашия вилает. От съображения за сигурност, с Божията помощ въпросът се реши в наша полза, защото Ванеса хем искаше да отиде, хъм пък в същото време изпитваше известни опасения и малко страх. Абсолвентският ѝ бал, който беше планиран за Януари, сега има нова дата – 26 Април, когато официално и малко по-тържествено ще им раздадат дипломите. Само че до тогава има толкова много време, а аз, както вече всички тук знаят, такива далечни, дългосрочни и насрещни планове отдавна избягвам да правя и чертая. Като наближи, ще действаме според обстановката към момента.

Кошмарният четвъртък мина, ето ти го дойде и не по-малко кошмарният петък. Трябваше да намеря някоя по-подходяща снимка на татко, която да сложим на некролога. Дали някой тук и най-малко се досеща (освен ако сам не е изпитал на гърба си същия или подобен ужас…), каква мъчителна задача бе това за мен и колко сълзи още се изляха от очите ми върху всеки снимков спомен отпреди няколко години, които ридаейки неутешимо разглеждах един по един? Съвместните ни екскурзии по манастири, по Родопите и въобще из цялата наша Татковина, до където успяхме да отидем, сега изплуваха отново в същия си бляскав колорит, но вече пропити с мъка по изгубения близък. Успях все пак да подбера няколко подходящи кадъра, грижливо съхранени за вечни времена – от Габрово по времето на юбилейните ни чествания за 24 Май, както и някои други с различни теми и сюжети. Тогава ме озари и мисълта да посветя отделен текст за некролог, който да бъде издаден специално и само от мое име, наред разбира се с останалите от опечаленото ни семейство. Седнах рано сутринта и отново през сълзите си написах следното:

На тебе, скъп и незабравим татко мой...

За мен ти беше светъл, ярък лъч небесен -

водач в тъмницата, с искрица светлина;

така минавах през годините на пътя си нелесен,

уверен и окрилян под грижите на бащината добрина...

Сега, когато ти си само малка, детска шепа пепел,

и аз пак търся безутешно топлината в същата тъма,

оставям се на тебе да ме водиш в огнения жупел

защото ти превърна се във моя, най-пламенна звезда...

Свеждам глава пред паметта ти, твой единствен и дълбоко любещ син: Ангел...

След като съм написал множество подобни рими, които назад в годините съм посвещавал обикновено на приятели (но най-вече на приятелки…) при най-различни техни весели и щастливи празнични поводи, никога дори и за миг не съм си мислил, че ще ми се наложи по такъв начин да изразявам и най-дълбоката си мъка (сега вече в личен план…) подир безвъзвратната загуба, която се стовари отгоре ми и с която ме зашлеви съдбата. Разбира се, аз далеч не изключвам, моите спонтанни стихчета да са станали малко тромави и не съвсем сполучливи, но пък мога да уверя всеки един, че те са пропити с най-кристалната истина и най-чистите ми, съкровени чувства, които изпитвам към своя скъп и непрежалим отец. За да разсея мъката си през деня, отидох на другата къща, където пък трябваше нещо да подготвя на майстора, с когото имахме уговорка да работим през почивните дни. Само че вчерашният съботен ден по прогноза го даваха да е дъждовен, а само за един (днешния, вече неделен…) просто не си струваше да се разправям с плочки. Отложихме строителното мероприятие за по-следващата седмица, когато се надявам времето да е малко по-стабилно, а не такова мочурливо, каквото беше до вчера. След малко с Даниела ще отидем на черква, да се помолим за последен упокой духът на скъпия ни татко, когото ние толкова много обичахме, а сега всички горко и безутешно жалеем. Разбрах междувременно, че погребението му ще бъде във вторник, на 15 Февруари от 14:00. Тук в Австралия това ще бъде вечерта на същия ден (22:00), когато Ванеса пак ще дойде в къщи, за да останем заедно и в най-трудния за всеки от нас момент – черна мъка е сковала нашите сърца, душите ни са свити на кълбо от бодлива тел; безсилни сме обаче да направим каквото и да е било, освен да страдаме дълбоко и да се самоизмъчваме, заради всички пропуснати възможности да бъдем заедно и да сме щастливи едни с други (проклетият им комунистически “рай” ни доведе и до тук, но това сега е малко извън обсега на настоящата ми изповед)…

23.02.2022 – Десетина дни по-късно от края на последния ми траурен репортаж, сядам на ранина да известя Вселената за моите поредни подвизи и душевни катаклизми – пределно ми е ясно, че на света изобщо не му пука за мен, ама нека и светът бъде така добър и любезен да приеме факта, че на мен пък хептен не ми пука за него, щото видите ли, на него не му било пукало за мен. Аз обаче продължавам инерцията, добита вече през десетките години назад във времето и пространството, която може да спре единствено, когато на края и моето сърце най-после спре да тупти – а до тогава, на същия този грешен свят ще му се наложи най-стоически да ме изтърпи по подобен начин, по който аз самият пък търпя него.

Както споменах някъде отгоре, миналата неделя с Даниела отидохме до македонската църква, където по отколешна традиция оставихме брашно, олио, а този път и една бутилка червено вино горница към подавката – нито знам вече кое е правилно и кое не съвсем съгласно канона, но човек в безсилието и сломен от мъката си прави онова, което най-първо му дойде на ума, независимо дали е или не е по правилата и всеобщите Християнски закони. Изчакахме да свърши литургията, та си взехме и по една нафорка. Не ни се прибираше в къщи, денят беше слънчев и дори малко горещ, та се спуснахме надолу по крайбрежното шосе по посока на съседния щат. До съвсем скоро влизането на такива случайни посетители като нас (особено пък неваксинирани и без зелено тескере…) беше невъзможно поради забраната – същите правила важаха, разбира се и на влизането обратно в нашия щат. Само че от едно известно време тези идиотски и налудничави ограничения взеха да падат едно по едно, та сега барем можем свободно да пътуваме; е, поне между нас и съседите – не ми е все още съвсем ясно какво точно е положението в останалите щати на държавата, понеже не се и интересувам твърде от това. Парадоксалното е и друго, че ние в обществено заведение, което се намира на територията на нашия слънчев Queensland не можем и да припарим дори без въпросния зелен сертификат, докато в съседен нам New South Wales дори и тези възбрани са им премахнати. Така ние решихме да се възползваме от въпросните медицински “облекчения” (жалки и мизерни подаяния от страна на правителството и властимащите, ако някой ме пита, де…) и да изпием по някоя и друга купешка бира, хем в нарочна кръчма – всичкото все за Бог да прости на скъпия ни татко, дядо и прадядо, че той си обичаше биричката, миличкият мой… Даниелчето се превъзнася пред една чиния с рибешки флейки и разни неизвестни на ботаниката бурени за гарнитура, докато аз си изпопържах попържнителния език, дорде се преборя с една отвратително приготвена пица – сякаш подметка от обувката на Чарли Чаплин във филма “Треска за злато”. Но пък иначе казано, ритуалът ни беше спазен, а нареченото – сторено; привечер чак се прибрахме обратно в потъналия в скръб и почернен наш, семеен дом.

В понеделник аз възобнових ходенето си на работа, но за голям мой късмет за сега не съм натоварен прекалено много в служебен план. Имам разни малки и дребни задачки, които умишлено разточвам по-дълго във времето, а след като ги приключа успешно и обикновено в ранния следобед поемем обратния курс към къщи. Така се случи и във вторник – след работа минах да взема Ванеса от квартирата ѝ, та да дойде при нас и да бъдем всички заедно в момента, когато в нашето далечно и старославно Габрово, близки, сродници и приятели изпращаха за последен път към вечното му жилище един изключителен Човек, фин и благороден, благ, добродушен и добронамерен – моят скъп и свиден Баща… За кой ли път очите ми се пълнят със сълзи, за кой ли път проклинам всеки един изпуснат миг, през който не сме били заедно с него; за кой ли път ще заклеймя омразата и ненавистта си към мръсната съветско-комуняшка сган, която бе в основата на нашата раздяла! – къде щеше да бъде България сега без тез продажни и проклети, изроди червени кхмери, къде щяхме да сме и ние самите, ако те не бяха турили своя чер, злокобен прът в колелетата? - както на Историята, така и на развитието ни като човеци… Затуй сме тук, на края на света, на гъза на географията! – вместо да сме си при близките в Родината, при майките и татковците си; колко народ зачерниха те и продължават да зачернят… Сбогом, тате! – дано наистина да си попаднал в един по-добър и смислен свят, без пошлост, без лъжи и измами, без мръсотия и най-вече без продажния и омразен на всички ни КОМУНИЗЪМ, от който ти приживе се отвращаваше, та ти се и гадеше чак. Спи сега спокойно своя вечен сън – от тук насетне, аз поемам…

Опелото и погребението на непрежалимия ми татко се случи по време, по което тук в Австралия все още беше късно вечерта - ние мислено и духовно бяхме с всички вас, опечалени близки мои и най-вече със сиротата ми майчица, която остана без своята най-вярна и сигурна подкрепа; нека Бог да ти е на помощ, свидна моя мамо – след като твоят единствен син не може да ти е от полза в момент, когато той най-много ти е нужен. Как ще живея с този смъртен грях, как ще продължа напред, носейки бремето му и теглото?! – ще намери ли Всевишният нужните сили, че макар и с малко да ми намали вината и опрости греховете?...

Седмицата мина бързо, особено след като тя поначало беше планирана да има един ден по-малко. Доста седмици назад във времето, Даниела пак беше направила едни резервации за няколкодневно пребиваване в мотел на Rainbow Beach – мястото е всеизвестно, писал съм за него и друг път, където ние също много обичаме да ходим и да отморяваме, макар да е малко по-далечко като разстояние от нас и до там се пътува около 4 часа. Отдавна бях съобщил на моите шефове в работата, че ще си взема тези два дни като почивни (заедно с понеделника на следващата седмица), за да изкарам и аз една малко по-пълноценна почивка – в противен случай, трябваше пак да ставам рано и да бия пътя до Бризбън само заради едната надница; ай сиктир! – аз не искам да съм богат, аз искам да съм свободен и независим. Така и стана – в четвъртък вечерта натоварихме колата (Сузукито на Дани) и в петък сутринта вече бяхме настъпили асфалта, а до обяд и пристигнахме на местоназначението. Имахме предварителна уговорка с Ваня и Бранко също да дойдат с нас, само че те щяха да отседнат в съседния къмпинг. Наскоро Бранко пусна в движение един 7-метров камперван (прощавайте за невежеството ми тук, ама аз и тая купешка дума не знам как се пише: дали е кемпервен, дали пък не е кемперван или кампервен, обаче в действителност представлява все едно самоходна каравана, която мяза на камион, ако това звучи малко по-разбрано за бедния ми читател…), който той сам си оборудва с всичко необходимо: като почнеш от микровълнова печка, хладилник и всички други кухненски и домакински потреби, та свършиш с банята, тоалетната и холовата гарнитура за гости. Много труд и време хвърли човекът, ама пък го направи като едно малко бижу, буквално - и сега само обикалят държавата напред-назад с това фургонче, без да са зависими нито от някакви си там резервации в хотелите, нито пък от капризите на времето.

Трябва да сме пристигнали горе-долу по едно и също време с тях, защото малко след като ние се нанесохме в нашия мотел, те вече се бяха паркирали в къмпинга на 5 минути пеш от нас. Ние нахвърляхме стоката в хладилника и излязохме да се видим с приятелите. Следобеда пък и младите (техните млади…) пристигнаха с малчуганина-разбойник, та станахме още по-внушителна компания. Него петък се падаха 9 дни от смъртта на татко и вечерта заедно почетохме паметта му - точно както повеляват Библейските канони. Иначе през останалите почивни дни се разхождахме покрай брега, къпахме се из басейна и в морето, като общо взето мързелувахме и не правихме почти нищо – на курорт, като на курорт, дето има една приказка. С нашите приятели изкарахме до края на почивката и в понеделник сутринта вече всички поехме по обратния път към домовете си. Само че ние с Даниелчето отново направихме един разширен вариант на прибиране, след като се отклонихме от главното шосе и по едни малко по-второстепенни пътища се озовахме в Noosa. Там също убихме някой и друг час и по някакво неопределено следобедно време се понесохме окончателно към къщи. Тук-таме поспирвахме за разглеждане на разни непознати туристически обекти (главно горски…), от където пък аз събрах една раница с камъни за моя прословут и все още недовършен дувар.

Днес е вече сряда, но аз не съм на работа поради липса на дейности и проблеми за разрешаване. Нямам подготвени служебни задачи и си останах в къщи да посвърша малко домашна работа. За зла врага обаче времето се одъжди доста трайно и по прогноза такова го дават да е чак до следващата седмица. По този начин планираните ни за следващите няколко дни строителни мероприятия с майстора отпадат и с него ще се срещнем едва когато изсъхне терена – в мокрото плочки не можем да лепим.

Неничко си дойде онзи ден и сега се върти като пумпал из тях. Даже ние с него се видяхме, макар и за малко точно в деня, когато бяха деветините на дядо му Ненчо, та по този повод той даже изрази желание да пием по кафе някъде. Хубавото беше, че и двамата бяхме на близко разстояние един от друг и ние само свърнахме от пътя към един McDonald’s, където се осъществи и срещата ни. Той беше ходил да си прибира мотора от ремонт, та разгеле се видяхме съвсем случайно, но пък много навреме. Двигателят на голямата му джипка също вече е поправен и той тутакси я е обявил за продан – с парите от нея иска да си купи друга, която да има по-различни качества от досегашната. Той си знае най-добре – следва си мечтите детето и ги постига сам без чужда помощ; доволен съм и съм щастлив за него, въпреки че ми е много, много мил и ужасно ми липсва, след като не се виждаме така често. Но за сметка на това си пишем съобщения пък и каквото имаме да дискутираме си го написваме – а аз дори и на това съм благодарен. С Ванеса се чуваме малко по-честичко, но тя също обикновено “забравя” да се обади на татко си – нищо, един ден и двамата ще разберат какво преживявам заради тях, едва когато ме загубят окончателно; точно както сега аз съвсем наскоро разбрах това с огромна доза горчивина и мъка…

05.03.2022 – Скучната ми и монологична, писмена тирада продължава, без вече да знам нито кой, нито дали някой някога вече ще я прочете. През всичките тези 30 години аз най-охотно списвах настоящите си редове с една едничка цел и предназначение: исках родителите ми да знаят всичко (или почти…) за моето по-нататъшно развитие като човек, като техен скъп и дълбоко любещ син, в това число и за семейството ми, за децата ми, за паданията и ставанията, на които бях подложен от съдбата и т.н. Сега обаче, откакто татко се спомина, писменият ми ентусиазъм рязко се сгромоляса и като че ли не виждам начин пак да се изправи (а пък и смисъл, комай…). Милата ми майчица отдавна е зле със зрението си, може би от 20 години вече и тя сама писмата ми не можеше да чете. Добрият татко мой вършеше тази работа в последно време и аз се стараех да ги държа в течение на делата ми, при това завидно успешно – без тайни и премълчавания на нелицеприятни факти. Това писмо трябваше да бъде завършено още миналата седмица и да им бъде изпратено за пореден прочит, ама вече няма на кого – мама с компютрите не може да борави, отделно дето и не вижда. Не смея да ангажирам външни хора да ѝ четат писмата ми, защото това ми се струва малко неестествено – въобще, намирам се в дупка; направо в яма, пълна с помия за цяла кочина прасета (да не река свинарник). Как ще я карам занапред? - не ми е много ясно, но така или иначе съм грабнал вече молива и за да не си хабя излишно мозъчните клетки, сега пред всички вас и празните бели листи за пореден ще изложа мислите и терзанията, които ме вълнуваха и поддържаха жив до този момент. Вас ли казах? – ами да, по навик; не мога нещо да свикна, че вече само ти ми остана, единствена моя майчице свята – от тук насетне следващите ми съкровени писания посвещавам на теб, както разбира се и в памет на моя скъп, непрежалим баща…

След завръщането ни от кратката почивка, животът около нас възстанови ежедневните си рутинни функции – аз тръгнах на работа, Даниела върти къщата из дома, а малката Ванеса продължи с дългосрочната си почивка, преди официалното ѝ назначение на постоянна работа. Още на следващия ден започнаха да валят едни поройни дъждове, които много скоро превърнаха големи райони на щата в блата и морета, откъснати от всякакви сухоземни пътища. Местностите, през които ние само преди ден минахме, спирахме, разглеждахме и се разхождахме безцелно из горите, сега представляваха една обща водна повърхност, сякаш без начало и без край – блатна пустош, с неопределена форма и потънало под калта съдържание. Много от тези райони бяха ударени жестоко от потопа, с дадени редица човешки жертви, наводнени къщи и имоти, а щетите все още са в неизмерими размери – спрягат се стотици милиони долари като предполагаема обща сума за погасяване на поразиите, без разбира се тя да е нито точна, нито пък последна. Така валя в продължение на няколко дни – повечето на север от нас и особено в Бризбън, докато при нас на Gold Coast валежите не бяха чак тъй интензивни и поразяващи. За работа на открито не можеше и да се мисли дори, но пък на мен ми се създадоха толкова много други странични дейности “на закрито”, та изобщо не мога да кажа, че съм скучал; дори напротив...

Не знам какво точно беше правило Даниелчето, но един ден ме предупреди още по телефона, че от казанчето на тоалетната чиния нещо шурнала вода - не когато трябва и далеч не където ѝ е мястото, ами течала непрекъснато и се разливала по пода; направо побеснéх! А пък аз както ги обичам тези “водни” проблеми, та чак ми призля, като я чух да ме зарадва с “новината”. Отначало си мислех, че е нещо елементарно и ще го оправя тутакси с помощта само на една отвертка – имах известни предположения от къде можеше да идва аварията и силно се надявах, че е именно от там. Обаче, не – изненада! Нещо се беше спукало в механизма на поплавъка, което изобщо не подлежеше на последващи ремонти. Е, рекох си – дошло му времето, тези съоръжения са и баят старички (ако не толкова на моята средна възраст, то със сигурност са връстници на малкият наш Неничко…). Скачам в колата и политам към железарския магазин, където персоналът ме познава и от двете му редовни смени. Преди време пак имах подобни проблеми, които разреших много успешно само срещу масраф от $20 – купих частта и се понесох обратно към нас да я монтирам. Тази операция отне няколко часа и ако трябваше да си вадя хляба с гиризчийството като професия, то до това време вече отдавна да съм умрял от глад. На мен много-много не ми се отдават водопроводно-каналджийските дейности, защото и нищо не разбирам от тях. Каквото бях понаучил от добрия наш и стар съсед Роналд, само дотолкова ми се простират знанията и грамотността в тази посока – всичко останало си остава една дълбока и неясна, кална мъглявина за мен. Поради тези причини губя много време, докато умувам и измислям кое как да стане и как да го направя “вечно” – покойният ми татко никак не я обичаше тая дума “вечно”, та сега без да искам се сетих пак за него, Бог да го прости, милият ми… Мисълта ми беше, че минават сума часове, дорде курдисам и уйдисам нещо така, че да ми хареса и на мене даже.

С водната преграда се справих успешно – гледам, клозетната дъска се беше поразхлабила пак; Даниелчето я ползва за фотьойл и само си врътка гъзенцето наляво-надясно, седнала връз нея, докато през това време си оправя коси, мигли, вежди и въобще се тоалетизира за пред света и хората му. И както рекох да я притегна, за кой ли път пореден така вече и не помня, гайката отдолу ми остана в ръцете и пластмасовия болт се скъса. Хайде, хуквам пак по магазини и дюкяни, с надеждата да намеря резервни части за клозетни дъски – да, ама не. След като обиколих няколко тържища в околовръст, върнах се отново на изходно положение в Bunnings и купих една чисто нова (а пък въпросният наш и далеч небезизвестен “Bunnings” е най-точния аналог на българския Mr. Bricolage или “Monsieur Bricolage” в оригиналния си френски вариант – аз мисля, че и друг път съм го пояснявал; простете, ако пак съм се повторил). Търча в къщи да я слагам – и с нея се замотах сума време, защото всяко ново нещо е уж добре подобрено старо; но ако пък е подобрено едно, то обаче няколко други са развалени като че ли по закон. Независимо от всички проблеми по пътя, повредите бяха отстранени и аз най-после мирясах (след като два дни сновах из дома като редосеялка из нива и ругатните ми стигаха до съседите през езерото чак).

В същото време дъждовете продължаваха да се изливат, а самият Бризбън почна постепенно да потъва под вода – е, не чак цялостно и повсеместно, но поне районите покрай голямата река, които традиционно си се наводняват при подобни обилни валежи, сега пак останаха откъснати и непроходими. Много пътища бяха прекъснати, а цели квартали останаха без достъп в следствие на прииждащите води. Получих съобщение за понеделник да не ходя на работа, поради невъзможността да се стигне до офиса. За мен това дойде добре дошло, защото и без друго вече не ми се работи, мислейки непрекъснато как и кога да си дойдем до България, но специално това е малко по-разтеглива тема и на тоя етап още не смея да я дискутирам дори и със самия себе си. В събота беше Задушница и ние бяхме поканили Ваня и Бранко, та заедно с тях да почетем паметта на починалите наши близки. Само че те не дойдоха именно поради тези така стекли се обстоятелства с повсеместните и частични наводнения из града. С нас уж щеше да бъде и Ванеса, която пристигна още в четвъртък и последните няколко дни бяхме заедно с нея; през това време ходиха двете с майка си по разни техни женски покупки, мотаха се из магазините и т.н. Дая, на бачо Гьорги и Данчето щерката, също беше с Неси, ама те предвидливо си тръгнаха още в събота надвечер, преди хептен да са затворили шосетата заради водната стихия. Аз си бях наумил да купувам едни материали от магазина и рано-рано отидох да ги прибера. Предната вечер с Даниела ходихме само да ги пригласим, като мислехме да си ги и откараме в къщи. Добре ама беше станало малко късно и онези от склада бяха прибрали вече ремаркетата на сухо. Освен всичките му останали преимущества, този голям магазин осигурява безплатно на клиентите си и ремаркета, с които да си отнесат закупената от тях стока – става дума специално за строителни материали, които не могат да се поберат в багажника на една кола; например за една бака с фасадна боя ремарке няма да ти дадат, обаче аз купих няколко листа специални циментови плоскости, с които искам да облека предната част на къщата. За момента тя е на тухла, но понеже не мога да мажа, прецених че ако ѝ облицовам стените с тези листове, които после ще боядисам, работата ще стане по-лесно и по-чисто, отколкото да плескам плочките по двора с варови разтвори, пясъци и цименти. Размерите на тези листи са най-различни, но всичките са дълги по 2.40 м – в колата нямаше как да ги натикам, за това се възползвахме от предоставената ни възможност за ползване на ремарке. Сутринта в най-големия дъжд докарах стоката, разтоварих я временно под стрехата на колибата, а по-късно чак я вкарахме с Даниела отзад при строителния обект. Върнах ремаркето в магазина и отидох да купя месо за вечерта, че си бях наумил да се гощаваме с кебапчета. Обаче, както вече разбрахте, вечеринката ни се провали поради лошото време и на софрата си бяхме само двамата с Дани – тъжно…

Дъждът продължи да се сипе и в неделя – Ванеса на следващия ден трябваше да започне новата си работа, но на нея също ѝ се обадиха изобщо да не тръгва за сградата, приземните етажи и особено подземните гаражи на която бяха доволно наводнени. Вместо това, работният им процес се провеждаше “дистанционно”, през компютрите. Поради същите причини и аз не ходих на работа в понеделник и вторник, но пък успях да посвърша нещо из дома. В събота например, както бях набрал инерция още от сутринта с доставката на разни материали за онази къща, най-после дойде ред да се замисля и за нашата собствена колиба. Отдавна се каним да сменим стъклото на душ-кабината, на което напоследък вече рамката буквално се саморазпадаше, вратите му се клатеха застрашително и принципно си беше за смяна, ама нали все чакахме подходящия момент, който така и не идваше във времето. Обикновено другите задачи постоянно се явяваха с по-висок приоритет и къщните проблеми някак си оставаха на заден план. Добре ама на мен като ми падне пердето пред очите и действам смело, безотговорно и със замах. Така следобеда пък с Даниела отидохме до един друг склад, от където преди няколко години сме пазарували подобни стоки за оборудването на баните в другата къща. Сега поръчахме още едно стъкло, този път за нашата баня, което трябваше да пристигне през седмицата. Вечерта си направихме едно скромно заупокойно тържество по повод Задушница и като почнах да изброявам имената на починалите наши близки, та чак се стреснах от това колко дълъг беше станал списъка за тъжния ми помен; а сега вече към него се прибави и името на моят мил и незабравим татко – нека Бог да опрости греховете на всички тях, въпреки че аз дълбоко в себе си съм убеден, дето всички те бяха чисти, праведни и принципно безгрешни… Амин…

Както вече казах, понеделник и вторник бяха почивни дни за мен, макар и малко принудителни заради бедственото положение в Бризбън. В сряда сутринта отидох на работа, но до обяд се върнах в къщи поради други проблеми в системата – използвах времето да отида до склада, че да си прибера стъклото. Дъждът уж беше вече спрял, но времето продължаваше да бъде мрачно, с чести превалявания – за момент се изчисти, после пак плисне; ей такава ситуация – несигурна (като мартенското време на България). В четвъртък работих цял ден, но до вечерта компютърът ми пак нещо блокира, а нямаше кой да го оправи – така аз и в петъка си дадох почивка, но пък оползотворих деня за разкрояване на плоскостите, които бях вече купил преди това. За събота и неделя се разбрахме с моя майстор да си продължим дейността по двора, а докато напиша всичко това настъпи и днешната неделна сутрин. Времето вчера се задържа сухо и ние успяхме да отхвърлим доста работа, която след малко продължаваме и днес, ако климатичната обстановка създаде предпоставки за това. В случай че завали, имаме какво да правим на сушина – нали сега пък трябва тоя проклет джам в банята да монтираме; а за там ми трябва квалифициран помощник, защото Даниелчето няма необходимите технически познания и сръчностни умения – тя иначе спринцовките и апаратите за кръвно налягане ги владее до съвършенство, обаче с чука и теслата не я бива твърде, сиромашката. Така аз след малко нахлузвам пак дрипите и се потапям в киреча, а пък кога ще се завърна тук – един Господ само знае… Но, нека сме живи и здрави, спокойни и търпеливи, пък за останалото има кой да се погрижи…

19.03.2022 – Ето ме отново, застанал сам пред всички вас. В днешната тъй ранна, съботна утрин сядам зад писалищната маса да ви разкажа за разни случки и събития от изминалите дни. Макар, че не са много като информационен обем, всички те, взети общо, както и поотделно носят своя собствен емоционален заряд и точно като такива, последните завинаги ще останат назад в аналите на моя скромен и непретенциозен живот. През разглеждания период, между полагането на последните ми редове и настоящия момент, на практика всичко около мен се въртеше покрай проклетото строителство (най-общо казано) и беше свързано с лепенето на плочките по двора на онази къща. В служебен план натоварването ми не беше от съществено значение, което позволи пък да се хвърлят сили (и средства – много средства...) за продължаване на строителните ми дела. Стана така, че някъде около средата на седмицата, аз за пореден път се изправих пред някакъв местен компютърен проблем, естеството на който не ми позволи да се занимавам с ежедневните си задължения в офиса. Така в четвъртък изкарах само половин смяна и до обяд се прибрах обратно в къщи, като се уговорихме с хората, че ако компютърът ми не се оправи до вечерта, за мен ходенето на работа на следващия ден (вече петък) щеше да е напълно безпредметно. Разбира се, точно така и стана, което пък дойде съвсем добре дошло за нашата съвместна трудова дейност със Силвестър “майстора”. Той пристигна сутринта и за трите почивни дни успяхме да свършим доста добра работа. В събота вечерта направихме едно кратко социално прекъсване в строителния бесен поход, защото ние ходихме до Бризбън, а пък той имаше някакви негови семейни ангажименти. От наша страна бяхме се разбрали с една банда приятели да отпразнуваме Международния ден на жената при чорбаджиите на македонската кръчма, където сред глъч и шумотевица нито можахме да се видим като хората, нито пък да си чуем приказката от силната музика. Не останахме доволни и от храната този път, защото нашият човек Йован вече не работи там, а е преотстъпил бизнеса на неговия ортак (сърбин), който обаче малко е видоизменил, както рецептурната номенклатура, така и самия вкус на предлаганите блюда. Така че там сякаш няма повече да ходим, след като всички без изключение намерихме какви ли не кусури на манджите – на кой му жилаво месото, на кой кебапчетата не били достатъчно сочни, на други кюфтетата им терек солени и прочие подобни капризи. И ей тъй, както си седя сега и анализирам мисловно и безмълвно, без ни най-малко да се хваля и да се надувам от гордост (понеже нося в себе си пословична скромност...), най-смело и отговорно заявявам пред света, че от моите кюфтета и кебапчета в цялата Вселена няма по-добри! Точка. Е, поне за сега, де – може навремето преди Девети да са съществували всякакви по-успешни варианти, обаче към днешна дата на мен не са ми известни да има такива конкурентноспособни продукти, които да се изправят срещу моите кулинарни способности и месни произведения на изкуството (е, сега вече се възгордях – недостижимо и непоправимо; трайно).

Неделният ден също беше работен за нас двамата с майстора и до вечерта бяхме свършили планираната за този кратък отрязък от време дейност. Той остана да довърши нещо и в понеделник, а вечерта пък с него монтирахме стъклената преграда на душа в банята. Естествено, тя беше започната още предния ден, но нали моите неща никога не се получават отведнъж и от първия път, та се наложи да се набавят разни други допълнителни материали, каквито не ни се намираха под ръка за момента. Даниела през деня купи, каквото трябваше и запълни необходимите липси, а вечерта ние със Силвестър окончателно завършихме монтажа – успешно и много красиво като изпълнение на задачата. От тук нататък остава да сменя душа и крановете, които са купени и вече пристигнаха, само че аз самият не виждам кога точно ще се бъзикам и с тази пипкава дейност. Трябва да спирам водата от централния кран на улицата, че да уплътнявам резби, да внимавам да не допусна течове и т.н. – а този занаят не ми е от най-любимите, поради което само отлагам начеването му. Ама Даниелчето като изръмжи насреща ми и аз ще бъда принуден да се хващам за мъд… - пардон, тръбите имах предвид; отърване няма...

Междувременно, дадохме си две седмици извънредна почивка и разсрочка в изпълнението на задачите от насрещния план, защото тази събота и неделя (всъщност днес и утре) не сме си в къщи, а пък за следващата е планирано тържеството по случай рождения ден и дипломирането на Ванеса. Ние от вчера отново сме на курорт за почивните дни; с нас са Ваня и Бранко, с които ще си правим компания – само че те са отседнали в съседен къмпинг с техния моторен караван (те имат един микробус, който със собствени сили и средства си пригодиха с всички възможни условия и удобства за дългосрочен бивак на открито), докато ние се подвизаваме в някакъв оборотен апартамент в жилищен блок, с каквито е пълно тук и които собствениците им дават под наем на такива пишман курортисти като нас.

Пак между другото и покрай основните строителни мероприятия, в един от свободните ми дни (всъщност, това беше предния петък...) налепих повечето плоскости по външните стени на къщата, с които ще облицовам само фасадата ѝ откъм задния двор – там, където се вижда и където е основната част на двора. На страничната пътека никой не ѝ обръща внимание, въпреки че тя също ще бъде покрита с плочи заради общия естетически вид на мястото. Сега остава само да се поизкърпят дупките и да се изгладят неравностите, след което ще боядисам цялата стена с бяла боя. Така малко по-тъмния плочник ще се открои на светлия фон и режем лентата за откриването. Обаче до тогава има много, ама ужасно много време да мине и още доста работа да се отхвърли – дано само да сме живи и здрави до тогаз, че инак...

08.04.2022 – Добро ви утро, хора мили! Нека тъй добро да бъде и за Света, който напоследък става ту по-добър за едни, ту пък малко лош за други (както се пееше в песничката…) – ама, каквото сме си заслужили и посели, такова ще получим и пожънем (този път според поговорката и неумолимите правила на живота…). Дълго време отлагах полагането на поредните си тъжни, меланхолични и лишени от всякаква положителна емоция редове – именно поради тези неизброими причини; след смъртта на обичния ми и непрежалим татко, като че ли вече нищо не ме вълнува и радва, спрях да се интересувам от злободневките на деня (както в политически аспект, така и в социален план под формата на светски клюки…), сякаш времето около мен е спряло и замръзнало като бучки лед в чаша с мастика. С всичко това далеч не искам да предавам настроенията си и на всички вас, които четете и следите с подчертан интерес тези редове на нестройната ми мисъл, но след като за мен това е самата цяла и гола истина, аз просто няма как да я скрия – нито от себе си, нито пък от околните. С риск да отегча четеца и да му поомръзна малко с моите плоски мисловни излияния, аз обаче ще продължа да запълвам празното пространство с всичко онова, което се е случило с мен, пред и зад мен, заради или пък въпреки мен…

За съжаление, този предълъг период от време, през който аз проявявах стоическото си мълчание, не можа да се открои с нещо съществено и да блесне с някаква кой знае каква внушителна изява от моя страна, с която да се фукам и похваля пред човечеството. Цялото ми свободно време, барабар с останалата все пак и въпреки всичко свободна мисъл у мен, бяха насочени изключително и само към отхвърлянето на повече работа по двора на онази къща и по-специално върху плочника. В продължение на два поредни уикенда, заедно с майстора Силвестър успяхме да покрием по-голямата част от площта, включително да запълним и фугите на плочките така, че да имат завършен и по-здравословен вид (тук допълвам, ако вече не съм го споменавал някъде преди, че въпросните плочи са направени от много мек материал, подобен на леската или по-спечена кал, които се чупят и трошат много лесно; ако не се фугират веднага с цимент, всяко стъпване по тях води до откъртване на краищата и ръбчетата им). Предстоеше ни голямо празненство по случай рождения ден и успешното дипломиране на Ванеса, което беше планирано за началото на Март, но поради траура в семейството беше отложено за по-късна дата. Щяхме да имаме много гости, а това от своя страна наложи да избързаме с приключването на плочника, че онези хуни като се разтанцуват и като залюшкат хората и ръчениците по двора и току-виж плочките ми станали на сол. Случи се така, че поради липса на служебна работа, аз ден и половина не ходих до Бризбън, което пък даде фронт на много по-широкомащабна строителна дейност.

След приключването на тази бригадирска трудова повинност, в едни от почивните дни ходихме и на курорт – всъщност, последните ми няколко реда бяха положени точно там и тогава, а през следващите пък се състоя въпросното градинско увеселение, за което споменах напред. Ванеса беше поканила няколко нейни приятели още от училище, а останалите куверти на тържествения прием бяха запълнени от нас, старците – обичайните заподозрени от постоянното моабетчийско присъствие; да не ги изброявам сега, но около 20-ина калпака яки българи и още по-снажни нашенки, гиздави хубавици и сладострастни разкошници. В събота на ранина ходих до месаря да купя малко мръвка, че вечерта се гощавахме с мешана скара: кебапчета и кюфтета (излишно е да подчертавам, че и този път станаха превъзходни). Цял ден шетахме с Даниела и подготвяхме терена, а Ванеса и нейните дружки се занимаваха с украсата на “заведението”. Вечерта лудяхме до ранните часове на следващия неделен ден, а пък самата неделя премина в малко неадекватно състояние на телесна безтегловност и обикновен, пиянски махмурлук. После Даниела цяла седмица шета и прибира остатъците от храни, посуда, маси и столове, които бяхме пренесли от нас специално за случая. С това веселата част приключи и от по-миналата седмица отново преминахме в активен работен режим…

Майсторът ми дойде още в четвъртък, като работихме най-усилено и усърдно, дорде не падна мрака чак в неделята. После аз от понеделник отново тръгнах на работа към Бризбън, а той остана до довърши нещо, което бяхме започнали предния ден. Днес е петък и аз отново не съм зает служебно – всеки момент чакам да дойде Силвестър, че да си продължаваме със строителната дейност и през почивните дни, която уж вече върви към своя край, но наред с текущите мероприятия непрекъснато изникват и нови, странични задачи, които също няма как да се избегнат и да бъдат подминати. Почвам вече да си мисля, че това тегло там просто никога няма да свърши – с доста голям проект с нагърбих, но пък и не може вече почнатото да бъде зарязано по средата; ще се борим до самият му победен край…

Снощи, както си карах по магистралата на връщане от работа и се пръсна една от задните гуми на колата. Та спирах в аварийната лента да сменям болното колело с резервното - цапах се, мацах се, плесках се; язък за новите ми дрешки, с които ме беше изпратило Даниелчето сабалам – пак станаха за пране. Преди да се прибера в къщи минах през едни мои хора, които имат гумаджийница, че да им се оплача от проблема. Оставих им търкалото да се разправят с него на другия ден, защото ние със Силвестър щяхме да сме плътно заети с плочника. По някое време Даниела, на връщане от пазара се отби до там, че да го прибере готово с новата вече гума (която имах съвсем случайно, запазена на съхранение в работилницата и само се чудех кога да я изхвърля – обаче баш сега пък на нея ѝ дойде времето да свърши още малко работа, че тогава чак да я пращам в небитието). Отново работихме до късната неделна доба – аз в понеделник трябваше да отида на работа, а пък майсторът остана сам да довърши нещо започнато от предишния ден. След всичко това сложихме временен край на обекта, защото през следващите няколко седмици там никакви строително-ремонтни дейности няма да се извършват. Предстоят ни ангажименти покрай абсолвентския бал на Ванеса, който ще бъде навръх нашенския Великден (т.е., следващата неделя, защото ей така, съвсем неусетно днес пък дойде Цветница – за протокола, 17.04.2022 и ако някой случайно все още се интересува от дати); после следва един неделно-обеден и много празничен Първомайски моабет у наши приятели. Седмица по-късно пък сме канени на печено Гергьовско агне в резиденцията на бачо Гьорги и неговото Данче – заредиха се все важни и неотложни мероприятия, пред които всякаква друга странична работа отстъпва и отдава почест. Така изгледите да възобновим дейността си, завръщайки се на строителната площадка се очертават чак за средата на Май, но до тогава има още толкова много време пък, че аз изобщо не се замислям в така отдалечените му перспективи.

Понеже вече стана въпрос за днешната тъй цветна и лъчезарна Връбница/Цветница (както и за отминалия вече вчерашен Лазаровден), тук искам да поясня на читателя, че за момента се намираме в периода на почивните дни заради Католическия Великден. И понеже се заредиха няколко поредни такива неработни и неприсъствени дни, Даниелчето пак направи една резервация за хотелски престой в околностите на нашия любим Созопол (демек, тукашната Noosa, където както вече всички знаят ние често посещаваме при подобни поводи на пансионен курорт). Във вторник, миналата седмица празнувахме рождения ден на Неничко – отново ходихме в бившия вече македонски дюкян, който сега го държи и управлява ортакът на нашето момче и независимо, че той пък е сърбин, кухнята и менюто му са запазили автентичния си Балкански вкус и разнообразие, съгласно нашите мераци и хранителни предпочитания (само до някаква усреднена степен, разбира се – макар и не при 100%-ва задоволителност). Та, на тая софра стана дума, че ние ще ходим на няколкодневна почивка – ако искат младите да ни дадат малкия Ангелчо с нас, да смени малко и той ежедневната си домашна обстановка, а пък и майка му да си отдъхне барем за кратко от грижите, които денонощно полага подире му. В четвъртък сутринта, на път за насам първо минахме покрай къщата на Нени и Меган – той още предния ден вече беше заминал към работата си, но ние с нея се оправихме с приемо-предавателните процедури: инсталиране на детско столче на задната седалка в колата, съпроводителни торби с пелени, млека, бебешки формули, дрехи за преобличане, сгъваема количка за возене и на края една кошара за спане в нея, която слава Богу също се сгъва, та едвам се побрахме в сякаш разтегателната кола на Дани; да не отварям дума пък за нашия багаж, състоящ се от шишета с вода, лимонади, вина, ракии, мастики, всякакви храни, мезета, луци, марули, домати, картофи и хлябове – и всичко това в такива количества, доволни да изхранят жителите на едно цяло Етиопско село или всяко по-малко или голямо Африканско племе.

Още на следващия завой в квартала, нашият малък герой мигновено заспа в колата също толкова геройски и поклащайки се непрекъснато от пътя остана в режим на константна непробудност, докато не пристигнахме във временния ни бивак. Само че понеже беше още твърде рано за настаняване в апартамента, ние оставихме колите и тръгнахме да се разхождаме из курортния център; по пътя се застигнахме и с нашата Дарина, заради което употребявам и множественото число. Така всички заедно обядвахме на крак в една закусвалня, поразтъпкахме се малко из препълнената с народ търговска улица, направихме няколко тегела с количката нагоре-надолу по тротоарите и стана време да се нанасяме в наетото от нас жилище.

Заредихме хладилника с храни и напитки, разпределихме багажериите по стаите, преобухме дупето на юнака, че се беше опикал до ушите и излязохме на разходка. Времето обаче тези дни не е твърде подходящо за плажове, слънчеви и морски бани, защото непрекъснато духа доста силен вятър от морето, от време на време прекапва и по някой ситен дъждец, който вече далеч не е топъл и чакан, дет’ уж да се плисне в миг и тутакси да отшуми, ами изведнъж става хладно, есенно пронизващо и чувството по мокрия гръб съвсем не е вече онова лятно, което беше само допреди няколко дни и седмици. Вече месец и половина, откакто се намираме в състояние на местна австралийска есен, която въпреки че се различава коренно от всеки един подобен октомврийски или ноемврийски сезон в родна България, все пак носи известен полъх от Полюса и елемент на Сибирски студ, макар и в малко по-блага и щадяща человеческия индивид форма. Независимо от не съвсем подходящите климатични условия, ние направихме една кратка опознавателна разходка из района, след което се прибрахме обратно на топло. Ангелчо вилня из апартамента и баят зор видя, докато проучи всяко едно негово кьошенце, дорде не надникна във всеки отделен кухненски шкаф, не отвори и не затвори, хем по няколко пъти всяко чекмедже. Само когато спи, човек може да е сигурен, че това шило не върши някакви пакости и безчинства – е, това е малко попресилено и повечето образно казано, но пък иначе постоянно трябва да си нащрек с него и да не го изпускаш от погледа си. Много си играхме, много се забавлявахме, много снимки му направихме и въобще дребният шомпол най-добре разнообрази еднообразието и рутината на всички нас, в иначе твърде скучното ни ежедневие напоследък. Вчера следобед Меган дойде до тук и си го прибра обратно към тях, а нашата старческа “почивка” започна едва, когато ги изпратихме на вратата – за днес очакваме да дойдат едни наши приятели, за които не е много сигурно дали изобщо ще тръгнат от Бризбън поради сравнително неприятното време; със сигурност обаче Цецо ще мине от тук, защото той така или иначе пътува в тази посока по някаква друга негова работа, та ще се отбие да се видим. Това са най-близките ни и предстоящи планове за деня – а пък кое точно и колко от набелязаното ще се осъществи и в действителност, за всичко това ще стане дума в следващото ми комюнике; надявам се не след такова дълго прекъсване…

Вече е 09:00 – ей сега бабичките ми ще се надигнат от постелите и ще почнат да дрънкат чаши и черпаци, чайници и кафеварки (Боже мили! – амчи аз забравих да спомена, че Даниела и кафеварката е повлякла подире си, бре; башка от всичко друго, изброено по-горе и описано по номенклатура)…

23.04.2022 – Велика събота: последен ден на Страстната седмица, след вчерашния Разпети петък и преди неделния Великден, който пък е утре. Тази година разликата между нашенския и Католическия празник е само една седмица, след като през миналата пък почетохме техният. По него време ние бяхме на една кратка морска почивка, която беше планирана да бъде уж сравнително лятна, но поради неприятното време се превърна малко в есенно-зимна като сезон и климатични условия. Времето се оправи едва чак в понеделник, когато обаче ние трябваше вече да си тръгваме към къщи, но независимо от всички капризи на природата, ние изкарахме добре и в приятна компания. В неделя по обяд при нас дойдоха Иван и Люси, та с тях ходихме да ядем купешка храна в един ресторант. След това тръгнахме да горим поетите калории с разходки по плажа, ама по едно време като ни забръска един вледеняващ дъжд, та едвам сварихме да се приберем до лагера. Така или иначе бяхме мокри, аз влязох в басейна да си смия пясъка и солта, ама на бърза ръка излязох от коритото, защото водата му хич не беше благоприятна за къпане. Аз съм свикнал да ми е топло и ако не се усетя, че влизам като в чаша чай или супник с гореща чорба, та хич и не се потапям даже. Но този път проявих завидна смелост и се накиснах, та подир трябваше да си размразявам кокалите горе, под топлите струи на душа в банята. Едните ни гости си тръгнаха по здрач, малко по-привечер пък пристигна Цецо – нали баш тогава той имаше имен ден, та беше донесъл една боца хърватска ракия да почерпи за големия български празник, Цветница. Седнахме на разлат моабет, с много салати, мезета и докато си изприкажем приказките, то стана среднощ.

На следващата заран стегнахме багажа и всеки пое по пътя си – Дарина директно за Бризбън, а ние с Цецо продължихме нашата екскурзия, след като нямаше за какво да бързаме да се прибираме. Поскитахме през деня из околностите, изпратихме го даже до града, към който той се беше запътил и ние около 16:00 се понесохме по обратния път за дома – в 20:30 вече бяхме пристигнали у нас, защото и пътят ни не беше много кратък. Умишлено изчакахме по-късния час, понеже през деня магистралите буквално се наводняват от прибиращи се по домовете си пътешественици като нас и задръстванията по пътищата са ужасяващи, с часове наред придвижване със скоростта на охлюв или най-много на костенурка.

Още на другия ден (вече вторник), работната седмица започна. Сега пред нас отново са се проснали три поредни почивни дни, защото този понеделник също се явява празнично-неприсъствен – тогава по традиция честваме Денят на героите от войните (т.нар., ANZAC Day), който винаги е на 25 Април и се отдава заслужена почест към тях на самия ден, независимо кога се пада през седмицата. Още по-следващият понеделник пък ще отбележим Първомайския празник на труда – естествено, отново с почивен ден за тружениците по фабрики и заводи, както също за колхозниците из нивята и лехите на полята. Въобще, през този месец се натрупват доста неработни дни, през които аз ще гледам да посвърша и малко работа из дома, че нещо много ме налегнаха задачите напоследък, без да има нищо или почти нищо свършено налице. Е, през седмицата най-после успях да сменя крановете на чешмите и в другата баня, защото преди известно време почнаха да капят, а пък аз отдавна им бях взел мерника – само ги чаках да се повредят, за да не ги изхвърлям на вятъра и без причина. След малко отивам до другата колиба да се бъзикам с разни довършителни мероприятия, които също само мен чакат и не могат да се свършат нито сами, нито пък от някой друг. Утре ще бъде официалното тържество на Ванеса по раздаването на дипломите им. Вечерта ще ходим на гости у едни приятели, които живеят недалеч от нас. В понеделник пък Неничко и Меган ще дойдат с челядта, та да се видим малко по-спокойно в домашна обстановка. Ей такива работи около нас – нищо съществено и нищо чак толкоз вълнуващо…

А сега обаче идва реда на най-тежкото и мъчително заключение, което трябва да напиша, както правя във всяко едно подобно писмо до вас. За голямо мое и всеобщо наше съжаление, в поздравителното ми послание за първи път ще отсъства името на скъпият ми, обичан от всички нас и незабравим татко, когото изгубихме междувременно, докато съчинявах всичките тези страници и охотно поднасях мислите си в писмен вид, обрисувайки с думи моя личен и семеен живот. Ако някога и по някакъв начин, все пак някой прочете на скъпата ми и сирота майчица тези мои най-съкровени терзания, то нека знае, че аз страдам най-дълбоко по загубата на баща си, когото дори не можах да изпратя във вечния му дом; измъчвам се от невъзможността да видя приживе и майка си, обвинявам се денонощно за допуснатите от мен спрямо тях грешки и проявен егоизъм, вместо да бъда редом до последния им дъх, както повеляват житейските закони. Такива бяха обаче времената, такива бяха условията, такава беше и волята Божия, след като всичко това вече се е случило. Сбогом татко мой и прости ми, майчице свята – аз толкова много ви обичам, та чак не мога да го изразя с бедния си речник на простосмъртен: ваш единствен син, Ангел… 

понеделник, 17 юли 2023 г.

Писмо No 12 (VIII-XI.2021)

Скъпи и обични родители наши; мили бабо, дядо, прабабо и прадядо… Драги слушатели, почитатели и най-обикновени читатели – врагове и приятели!

07.08.2021 – Въпреки огромната си заетост, която ме очаква за днешния, иначе прекрасен съботен ден, реших все пак по-изпървом да положа началото и на следващото си експозе в още по-ранния му сутрешен час (за светлото начало на деня говоря…), пък тогава вече да запрятам ръкави и да се потапям в тинята и у батака. За днес е предвидено да се фугират плочките, които налепихме с Желязко през миналите почивни дни – работихме ги плътно и двата таман, а той даже започна още от следобеда в петък. “Майсторът” обаче не ни хареса нещо майсторлъка на бетонната площадка, която отляхме преди няколко месеца с наш Цецо “КумецО”. Та се наложи тук-таме да се попрестъргва малко отгоре по челото, където бяхме оставили по-високи хълмчета и баири. Желязко има специална машина с диамантен диск, която се връзва и към една индустриална прахосмукачка – уж да не се вдига много пепел, ама според мен тя прави повече шум, отколкото да смуче пепелака, който се вдига чак до небесата при тази толкова противна подготвителна дейност. С това приключихме в петък вечер, а в събота почнахме на чисто и най-вече на равно, за да не ни се объркват нивата на плочките. Вечерта на майсторската софра бяхме само двамата с него, че Даниела ходи на концерт с една нейна приятелка – по принцип вторият билет беше предназначен за мен, обаче по съвсем обясними причини участието ми в този културно-музикален форум беше възпрепятствано и аз си останах в къщи да се оправям с майстора – салатки рязах, мезенца кълцах, питиенца разливах и т.н. По-внушително тържество направихме обаче в събота вечерта, когато с Желязко изнесохме едно импровизирано шоу от сборни стари шлагери и китка мръсни песни – хем пък това се падна и баш у най-забраненото време, когато според санитарните власти не е трябвало да имаме дори и гости по къщята си. Същият ден следобеда влезе в сила някакво идиотско запрещение и кочите глави тутакси заключиха живота на човеците зад вратите на домовете им, поради появата на няколко изолирани случая от вирусната ковидна епидемия, станала вече толкова модерна и популярна напоследък – почти колкото “Всяка неделя” и “Семена в браздите” от ерата на соца. През седмицата аз продължих да ходя най-уставно на работа, обаче останалият народ не можеше много-много да мърда и да шава свободно около орбитата си – полицаите вардят най-зорко и глобяват на място и повсеместно за неспазване на инструкциите, спуснати свише, но аз лично не съм имал срещи с подобни низши твари и униформени бранители на режима. Възбраната уж трябва да падне утре следобед, но не е изключено и да я продължат, тъй като постоянно изникват разни заразени индивиди с Ковид-19. Разправят по радиоточката, че лабораториите изследвали средно по 50,000 души дневно, но непрекъснато тръбят да се проверяват повече хора и съответно да се ваксинират. В тая человеческа мелница минават и здрави, и болни, и такива дето не са и чували даже за някакви подобни вируси. Който малко е настинал или случайно има хрема, влиза в задължителна 14-дневна карантина. Доказано е вече, че въпросните PCR-тестове откриват всякакви вируси, а не само един, който бил уж е опасният. Така покрай сухото изгаря и мокрото, най-образно казано. Като пример и достатъчно красноречив аналог, тук мога да посоча как един предполагаем и нищо неподозиращ субект, който просто се е просрал през нощта от някаква вкисната храна и го е хванал яко дрисъка, да бъде тутакси обявен за болен от дизентерия и насила да го натикат в интензивното отделение за последващото му третиране – клизми, промивки на черва, тапи в гъза и т.н. С болка на сърце и дълбока мъка в душата си признавам, че борбата на всички ни с това идиотско и изкуствено създадено положение е напълно отчаяна и ужасно неравна: хората излизат на протести, те ги разпръскват с ледена вода от пожарните маркучи; направо няма спасение от тия изроди. С вирус или без него, онези от горе си провеждат акциите по строго установения сценарий, а пък ти върви се оплаквай и на арменския поп ако щеш; вече не знам къде ще търсим избавлението си от тоя ад– само Господа, наш и всемогъщий Бог може да ни помогне и то ако евентуално така е решил. В противен случай всичките сме в кюпа, до второ нареждане или до доказване на противното…

Другото голямо събитие, което през този период отбелязахме с огромно и подчертано задоволство (макар, че пак “задочно” и от доста далечно разстояние…) беше поредният кръгъл юбилей на нашия скъп татко, дядо и прадядо, който онзи ден удари 90-те си лазарника и смело подкара своята следваща десетилетка към столетието (навръх 01 Август, ако трябва да съм и малко по-специфичен). Намеренията ни по този светъл повод бяха коренно различни, имайки огромни мераци за едно поредно завръщане в Родината и отпразнуване на събитието баш на деня, както му прилича и както се полага за такива и подобни случаи. Добре ама сега с тези сурови мерки и идиотски ограничения можем да ходим единствено по обиколки в очертанията на щата, при това само ако такива и подобни маневри на човешка маса и гмеж са официално разрешени от властимащите силни на деня. В настоящия момент обаче, най-развълнувано и точно на това място, в следващите кратки редове искам да поднеса на моя мил и роден татко първо личните ми благопожелания основно за здраве и дълголетие, като към тях прибавям и тези на всички останали членове на разширената ни фамилия. Както разбрах впоследствие, любимите му внучета едно по едно (макар и с малко закъснение…) вече са поднесли своите сърдечни поздрави към него, а пък докато и малкият Ангелчо почне сам да казва “Happy Birthday, дядо!”, ще трябва да изчака още известно време. За сега той издава само някакви откъслечни радостни звуци и бръщолеви нещо на негов собствен език, който никой друг не му разбира. Още един път – честит рожден ден, скъп и свиден татко наш! Бъди спокоен за всички нас, твоите чеда – ние те обичаме безкрайно и няма ден, в който да не мислим за вас двамата с майка. Целуваме те и те прегръщаме най-силно и горещо! – бъди честит; да ‘илядиш, че и да подминеш, както се казва в такива тържествени случаи и вълнуващи моменти...

Нека обаче сега да продължим със злободневките и другите сърцераздирателни теми от тази част на света – толкова отдалечена от всичко останало, сякаш ти се струва, че не е реалност. През тези няколко дни Неничко си е все из тях и докато не са могли да скитат нагоре-надолу, направили с Меган един малък ремонт в къщата. С него ни предстои да извършим и една съвместна дейност, но то ще е чак като се завърне от обекта следващия път. Около басейна в двора имат някаква стара ограда, която те искат да сменят – не че ѝ има нещо, но според описанието му, коловете ѝ малко се клатели и като цяло не била достатъчно “модерна” (тук аз тутакси усещам привкус на жена, щото на един нормален мъж изобщо не могат да му минат подобни мисли през акъла – хеле пък да ползва понятия и купешки думи, като тая “модерна”, например; нали съществуващата оградка върши работа – какво им трябва повече). Е, да де, ама не-ее: сега те щели да слагат там стъклени панели, които между нас казано действително изглеждат много красиво и особено пък “модерно”, но само когато ги гледаш отстрани и докато са сухи – иначе, като се пръскат и плискат постоянно с водата от басейна, непрекъснато трябва да тичаш подире им с парцала да ги лъскаш и забърсваш. В противен случай засъхват на вади и всички химикали, с които третират тези водоеми остават да личат на слънцето – все едно гледаш повръщаното на някоя пияница пред селския хоремаг (особено ако нещастникът само е пил и се е наливал с плодова ракия без да яде някаква салата за мезе). Ама щом им се слугува, нека да си го направят, както им е по мерак. Та, именно заради тази по-тежка и стабилна ограда, с Нени трябва да излеем отдолу една бетонна основа, върху която после да се монтират коловете на новата. И нали аз съм голям специалист вече в строителството, та ще отида да му дам едно рамо в тази несвойствена за него дейност. Той ще докара пясък и цимент, аз ще подсигуря лопатите и за един ден би трябвало да втасаме с всичко. Понеже нашият щял да изхвърля рамките и панелите на старата ограда, аз пък ще ги натоваря за другата къща, с които ще преградя достъпа към езерото – в момента там няма нищо и е малко опасно, особено за малки деца. Като му дойде времето, ще взема пак ремаркето от Бранко и с джипката на Даниелчето ще ги дотътрузим до нас – все едно от Плевен да ги карам в Габрово, по смисъла на разстоянието съгласно местните географски атласи на релефа.

Онзи ден поръчах едни части за колата на Даниела, които ще идват от съседна Турция. Влязох във връзка с някакви тамошни производители (единствени по рода си, занимаващи се с подобни продукти), преведох им парите в европейски валутни единици и сега си чакам стоката. Тези дни Ванеса работи от вкъщи поради запрещението да се пътува. Те най-после намериха подходяща квартира с Бела и седмицата след Богородица ще се местят да живеят двете в Бризбън. Жилището е голямо, с 3 стаи, двоен гараж за колите им и малко дворче на първия етаж. Ще плащат по $520 седмично, ама като си разделят масрафа помежду, та не е чак толкова зле. Иначе навсякъде ще ходят пеш, защото всичко е много близко и наръки – все едно да живееш някъде по бул. “Мария Луиза” или над р-т “Гамбринус” (бившият…), а да работиш теляк в Централна баня или на колбасарския щанд в Халите; нещо таквоз…

21.08.2021 – Едва днес (пак събота…), успях да сколасам на нова сметка да седна зад писалищната маса в тъмната килия, за да предам морално остарелите си вече “новини” от последните две седмици на мълчание от моя страна. И това отново става единствено благодарение на Даниелчето, което за пореден път ме изведе от мрачната и рутинна действителност на ежедневието, та ме докара пак в нашата любима Noosa, където от снощи сме на бивак в една почивна станция (не-не, тая не е на Профсъюзите, нито пък на някое министерство – предназначена е за най-обикновени човеци, стига те да са платежоспособни обаче, подчертавам). Тя пристигна тук още по обяд и пренесе покъщнината и съответните хранително-питейни провизии от нас с нейната кола, а аз се дотътрах директно от работа едва привечер, след като цели два часа се влачих в интензивния петъчен и особено пък надвечерен трафик. По същия график, само че в обратен ред ще се придвижваме и обратно към дома в понеделник – аз в тъмни зори трябва да се върна на работа в Бризбън, докато тя по някое следобедно време ще се изнесе към нас. Така или иначе, нашият пансион започна още снощи, като за днес имаме планирани и няколко културни мероприятия от особено важно стопанско значение – цяла заран ще обикаляме дюкяните от престижната верига, предназначена изключително за вехтошари и събирачи на боклуци като мен самият, в което свое много тъмно дело, аз доста успешно въвлякох и моята, иначе толкова светла и лъчезарна Даниела. След обяд пък ще се поразтъпчем из района, белким изгорим по някоя и друга телесна калория от хилядите излишни, които набавяме всеки път, когато седнем на софрата.

Разказът ми сега ще започне почти от там, където го прекъснах на предишното комюнике – гледам, че са минали точно две седмици от тогаз. След като най-съвестно положих точката в края на изложението си, отново навлякох дрипите по себе си и отидох да се забавлявам и развличам с най-разни дейности по онази къща – толкова приятни, та чак ти иде да се хвърлиш под влака от “приятност” и особено пък от “забавност”. Бях поръчал в един магазин 4 торби със специален цимент за фугите на новите плочки по пода, които положихме неотдавна с бае ви Желязко. Понеже дюкянчето се намира в непосредствена близост до тяхната колиба, та го помолих барем да отиде до там и да ги прибере, пък аз вечерта се отбих до него да ги натоваря към обекта. Принципно това трябваше да бъде негово задание, което да извършим съвместно през почивните дни, обаче по това време се намирахме все още под ключ и той не посмя да пътува надалеч извън очертанията на резиденцията си. Освен това, на него му предстоеше служебно пътуване до България, което той по никакъв начин не искаше да осуети поради неспазване на някакви официални възбрани и други ограничения от страна на властта, които аз лично не съблюдавам чак толкова стриктно – да не кажа даже ‘ич, понеже не ми пука ни за онези, у които е сега властта, нито пък за другите, които тепърва има да се борят за придобиването и усвояването ѝ. Както и да е – предната вечер аз си натоварих стоката, оправихме си сметките и в съботната сутрин запретнах ръкавите, докато пък той във вторник излетя за Татковината с нашите сърдечни благопожелания към народ и Родина, наред с хилядите ни заръки и препоръки: да не харчи безогледно, да не пие много и да не се хвърля като шаран на всяка първокласна тротоарна уличница или връз някоя второстепенна улична тротоарница, щото пък той си е и ергенче, де – щастливо разведен вече от сума години и още по-щастлив дядо на три внучета, да ни е жив и здрав...

Та, разбърках си кашата и почнах да фугирам плочника – бавно и тъжно, методично и механично, което като цяло не е чак толкова противно “забавление”. Миенето обаче после на самите плочки е ужасяващо и единствено по-интензивното търкане с гъбата води до някакво частично избавление от проблема. С тази деликатна дейност се занимавах кажи-речи до късния следобед, до когато вече нито коленете си чувствах, че си бяха където са им местата съгласно Божията нагласа на человеческите форми, нито кръста, ни ръцете, лактите, раменете, че и всичко останало по телосложението ми (и което беше останало за усещане в мен). Бях се превърнал на машина, по-скоро в робот и незнайно как продължавах все още да се движа, сякаш като по инерция или задвижван с пружина. Независимо от всички неудобства и перипетии през дългия, сякаш нескончаем ден, работата беше свършена точно както беше предварително запланувана – вечерта ударих ключа и напуснах обекта физически сломен, но пък иначе душевно удовлетворен от добре свършената работа. След кратка почивка за отмора и сън, последната продължи и на другия ден – ако че беше неделя и по закон Божий един нормален човек ходи на черква, за риба или се излежава в кревата барем до обяд; яде едни палачинки със сладко от вишни да речем и пак си ляга, този път с книгата в ръце; няма бако таквиз филми при мен – работата е на първо място, пък тогава вече идват и останалите социални привилегии. Та, както вече казах – за неделния ден бях отредил малко по-пипкава дейност, приключването на която щеше да ми отвори фронт за купища други, които бяха възпрепятствани до този момент.

Преди много, много седмици и месеци (а може би вече и преди година време да е било…), заради компресора на климатика бях изградил с някакви остатъчни бетонни плочки две “стъпки” да ги наречем (или стъпала…), върху които да стъпят основите на металната му кутия. Нарочно ги бях повдигнал на около една длан от земята, за да отсоча въпросния компресор от пода, където се събира вода от дъждовете, кал, листа и други боклуци – тогава още и през ум не ми е минавала идеята за навеси, покриви, допълнителни пристройки, плочници и тем подобни щуротии, които напоследък станаха факт и се превърнаха от мечти в най-реална действителност. Със затварянето обаче на пространството, сега този агрегат остана на сушина и тези стъпчици отдолу му бяха напълно излишни, но така или иначе те вече бяха там, компресорът беше монтиран връз тях и наш Цецо отряза тръбите за газта точно до там – никакво последващо мърдане не е възможно вече, освен съвсем малко настрани, докато кютюкът от горе се намести и заеме строгите си геометрични форми така, че с естествената си кривина да не дразни много очите на експерта. Докато се гъзурчихме с Желязко по новия плочник, успяхме да повдигнем компресора във въздуха на едни дъски с цел да се освободи площта под него, та да могат и тези фундаменти да се облекат със същите плочки – едва някакви си два пръста аралък имаше под тях. Това именно ми беше задачата за деня – кроих всяка плочица сама за себе си, лепих я поотделно, после пък фугирах между тях (в позиция легнал по корем и леко настрани – ту на едната, ту пък на другата; досущ като на плажа в Лозенец, когато задължително трябваше да се изпека и под мишничките, че да не ме хваща проклетата ангина през зимата). В тази легнала поза като за колоноскопия, облепих въпросните стъпала – е, колко пъти ставах и колко пъти залягах не съм ги броил, но това бяха едни многократни движения от свободното съчетание; този път не с топки или бухалки, ами с плочици. Рязах, пилих, престъргвах – всяка една беше с различен размер и всяка една беше уникална за себе си, а наредени вече една след друга, образуваха сравнително по-стройна редичка и някак си заплескаха криворазбраният ми и неграмотен дюлгерлък. Цял ден се пинкях и гъзурчих с тази дейност – до това време вече вътрешният под беше напълно изсъхнал след фугирането на плочите, та му ударих и един маркуч по челото – с четката за дъски го излъсках до блясък и изпъдих окончателно водата (която поради нашите нескопосани бетонджийски ръкоделства с Цецо, последната се стича навътре към къщата, вместо да бяга навън към вратата, но това са подробности – там такава шуртяща вода никога няма да има, освен ако не падне покрива отгоре и дъждът не започне да вали направо вътре; това вече ще бъде сериозен проблем, опасявам се, но да не мислим за такива страшни потопи сега – нека да гледаме малко по-ведро на нещата). С измиването на плочките, дейността ми в тази част на обекта приключи, паралелно с което денят съвсем превали, насочвайки се стремглаво към по-тъмната си част – а това недвусмислено беше и сигналът за отбой – каквото успях, направих; всичко набелязано и всичко онова, което бе по силите ми, че и малко горница биля…

Работната седмица в служебен аспект не беше кой знае колко заета и този път нямаше голям юруш около мен. Оборудването на първата прототипна влакова единица за сега върви сравнително гладко и почти вече приключва. Появяват се отделни дребни промени и корекции в документацията, които аз своевременно отстранявам и отразявам като изменения, но общо взето не съм имал някакъв непосилен зор в тази посока, на каквито бях свидетел в неотдавнашното минало – досущ като при приключване на плана за тримесечието в края на годината; спомените ми от добрата стара “Електроника” ще ме съпътстват вечно или поне дорде не приключа напълно със земния си път. Вечер не съм оставал до късно и обикновено се прибирах в къщи по-навреме. В една от вечерите ходих до Неничко – той все още си беше в къщи, преди да замине обратно към обекта. С него взехме окончателни решения и набелязахме мероприятия за една наша съвместна работа в задния им двор. Там те имат басейн, но оградата около него е остаряла и на места се клати. Та искат да я сменят с по-модерните стъклени панели, а старата ще я изхвърлят. Вместо това ще я взема аз, за да я монтирам долу покрай езерото, защото там в момента няма нищо и ако някое дребно келешче вземе да се засили с тротинетката си надолу по стълбите, ще се намери направо в езерото, защото няма какво да го спре. Принципно това място трябва да се обезопаси, но до сега не бях мислил и по този въпрос. Ама ако тези оградни панели ми дойдат максул, един ден ще ги монтирам по ръба на стената, че да стане мястото уж по-безопасно съгласно стандартните норми и постановления в държавата. Докато бях при Меган и Нени, поиграхме си малко и с Ангелчо – той вече се мъчи да пълзи, изправя се горе-долу на крачета, ама нали и дупарата му дип натежава, та гледа повечето да седи на нея, вместо да ползва собствената си тяга за самостоятелно придвижване по пода. Обаче ако го изчакаме още само няколко седмици и той направо ще литне до това време – тогава вече ще трябва да го връзват с въже, за да не го изгубят някъде из нишите на огромната им къща. Нени е замислил много мащабен ремонт – разширяване на едната баня, после цялостен бояджилък на стените – вътрешните, както и външните по фасадата. А това е огромна работа – за отвън майсторите трябва да слагат скеле, защото е високо и не може да се стига с ръка. Правят сметка да слагат и нова ограда отпред, с автоматична плъзгаща врата, ще променят и сега съществуващия навес, който да поеме двете им коли + огромната каравана, която също е на съхранение там. Ама да е жив и здрав да работи яко, че да изкарва добри пари, с които да посрещне тези насъщни и насрещни масрафи – хиляди ще потънат и там, но пък иначе ще им стане много хубаво; нали всяко добро начинание е оправдано, само по себе си...

Така дойде и следващата събота, която отнесена спрямо днешната пък, може да се нарече вече “миналата”. Аз и за тогава бях набелязал сума дейности и мероприятия, макар и не така изморителни, но пък също толкова важни и неотложни. След като подът вече беше напълно готов и върху него остава да се нанесе само едно консервиращо лаково покритие, на дневен ред дойде да се справя и с ъгловата стена около малкото прозорче, която остана да се боядиса. От Неничко бях взел една кутия боя, останала му от някакъв негов междинен ремонт и която не му трябваше. Размесих я с малко циментово лепило за плочки, съгласно безценните съвети на другия майстор Бранко (академик и гуру в строителния бизнес с подръчни средства и вторични материали), с цел да се получи леко грапава повърхност и да изглежда като по-груба варова мазилка, вместо повърхността да е гладка като стените вътре в стаите. При нанасянето си, така подготвеният маджун от много финия пясък в лепилото остава на малки пъпчици, които добре имитират мазилката. Преди това обаче се потих с отстраняването и ликвидирането на една ненужна вече чешма, която беше слагана там допълнително. Предната вечер ходих до железарията да взема една тапа, с която да запуша едната страна на тетката под мивката в кухнята, от която някога е било правено разклонението за този външен кран. Докато вадих, дърпах и скубах тръбата, разбих готовата вече облицовка на външната стена – та хайде, пак я замазвай, гипсове, шпакловки и т.н. Това малко ме забави, а пък и дупката която зина отвън не можа хубаво да се запълни и заравни. Нанесох две ръце от въпросната каша, обаче остана да личи и това сега ми вади очите, но ще си го търпим – от толкова много старание, та на края го преяде майсторлъка; “предóбрихме” го, както вика на бачо Гьорги баща му. С тази малка стеничка се бъзиках почти целия ден, на края лакирах и стъпките за компресора, които облицовах предния ден. Исках да го сваля вече долу от дъските и да си стъпи окончателно върху готовите стъпала. За това пък ми помогна Даниела – нагласихме линиите, подложихме отдолу гумени тампони да не вибрират и зъзнат ламаринените ѝ капаци по време на работа и кутията му си застана на определеното място во век и веков, амин…

В неделя сутринта, навръх честването Денят на Пресветата наша Богородица, с Дани ходихме на църква. Този път отидохме в македонската, която е значително по-далеч от нас, но сърбите са в ремонт и службата им сега се води в един импровизиран салон, вместо от олтара на черквата. Каква беше приятна изненадата ни обаче, когато прекрачихме дверите на Християнския дом на нашите бракя македонци – амчи ти влизаш сякаш в истински Божий храм, бре! Всичко е така добре изписано и прясно, сякаш до онзи ден някой е изографисвал стените и таваните; направо като в Атонския манастир. Службата също беше хубава – по принцип се води от един малко по-възрастен свещеник, а на клира пеят други трима мъже, но действително доста тържествено и успешно (може би самите те да са някакви певци, защото певческите им данни бяха просто завидни). А пък не е изключено младият свещеник, който до известно време водеше службите, да е минал на някаква по-задна позиция в йерархията – ние навремето познавахме момчето, ама и баят години минаха от тогаз, та не си го спомняме вече кой беше и как изглеждаше на външен вид. Така или иначе, уважихме големия празник и се прибрахме. За вечерта бяхме канени на курбан у бачо Гьорги и Данчето, които по традиция всяка година организират за всички нас. Мероприятието беше планирано да се проведе масово и на открито в един парк, както винаги е било преди да ни нагази пандемията, обаче сега с тези крути мерки, по парковете разрешават събиране на хора само до 10 души; същият капацитет трябва да се спазва и за моабет в къщи – повече от 10 човека на една софра не могат да сядат; говеда! Ние се пришихме към тяхната организация и винаги подсигуряваме някаква скара за онези, които пък по една или друга причина не ядат курбан чорба. Даниела обикновено прави баница, пече по някой млин и така кооперативно и с дружна подкрепа посрещаме празника. Миналата година нямаше такава организация поради насилствено наложените ни ограничителни мерки, по-предната пък ние бяхме в България баш по това време и не сме участвали в този мирянски форум. Тазгодишното му издание се проведе в доста ограничен, по-скоро опестен състав и на “закрити врата” така да се рече, защото се събрахме малко инкогнито у бачови Гьоргюви, ама това не ни попречи да откараме моабета пак до среднощ. Аз след черква ударих и една четка само с боя (последен слой) на стеничката, с което на бърза ръка приключих работната дейност за деня – нали беше и празник, все пак. Турихме по един кат нови дрехи и ето ни на моабет.

У Жоро и Данчето ние винаги си изкарваме добре и приятно – там всеки път настава голяма веселба. Заедно бяхме и с други наши общи приятели и беше много весело. Аз бях омесил една каймица за кюфтенца, които опекохме там на място, Даниела пък пече зелена баница, която този път се получи извънредно много успешна (и то защо, мислите вие? – ами защото без да иска беше изтървала, завалийката, олиото, та стана мазна и сочна като на циганките от Женски пазар; това е единственият мой еталон и критерий за баници и за бюреци – както и на момите от “Минерални води” в Габрово, разумява се).

Така тези две седмици поминахме с настоящето – сега чакаме уж да дойде бъдещето, та да видим ще я бъде ли нашата или напротив. В сряда Ванеса и Бела се нанесоха в новата си Бризбънска квартира – Даниела не е на работа тези дни, та ходи с тях да им помогне с пренасянето на багажа. Апартаментчето им е напълно обзаведено, така че няма нужда от примъкване на покъщнина, гардероби, кревати, хладилници и печки – там си имат всичко, включително и малко дворче с маса, столове и чадър; в комплекса има и басейн, та видимо всички са щастливи и доволни от досегашния развой на събитията. Дано добър да е Господ за всички нас, че и занапред да продължим с добруването и добрините си…

18.09.2021 – Пропускам вече няколко поредни съботно-неделни дни, единствено в които мога да драсна някой и друг ред в нескончаемия си дневник. Причините са много: уж обективни, ама повечето субективни; хем лични, както и обществени, може би дори политически, само без финансови (е, поне за сега, де – за слава на Небесата, финансовият ни гръб е обезпечен; да видим до кога ще е така…). Всеки път в плановете ми на първо място беше списването на стенвестника, обаче се заредиха такива напрегнати и динамични времена, че до писма и статии просто не успях да стигна. Едва в днешната ранна съботна утрин облаците над мен се поразсеяха, та преди да ми почне бригадирската смяна на строителната площадка, сега ще ви запозная с всичко онова, за което не е ставало дума преди това и е било пропуснато в строгите ми хронологични хроники – де умишлено, де пък случайно…

След като изкарах трудовата седмица в службата, следващите почивни дни бяха определени да помагам на Неничко в изкопаването на една траншея около басейна в двора им, където нарочен майстор щеше да идва да им прави нова ограда. Още в четвъртък вечерта натоварих джипката на Даниела с остатъците от цимента, които бяха почнали да се втвърдяват от стоенето им в гаража без да се ползват. След изливането на плочата, която правихме с наш Цецо хартисаха 8 торби – какви сметки бях правил тогава, дали много бях купил, дали пък ние малко натургахме в бетона, ама от този обект реализирахме сериозна икономия от близо половината количество. Е, после се чудех защо отгоре плочата се рони като трохите на сухар – вероятно малко постничка я бяхме оставили, но пък Желязко изля отгоре ѝ няколко кофи със специален запечатващ разтвор, който скова всичко по повърхността, та и една песъчинка после не можеше да се откърти. Думата ми беше, че предложих на Нени този материал, който на мен едва ли скоро щеше да ми дотрябва пак и от страх хептен да не се ягмоса в гаража, решихме да го употребим, пък аз ще си купя нов, когато тръгна да лепя камънаците по дувара. Нахвърлях лопати, кирки, инструменти, налях бензин и на другата заран още в 05:30 се подпътих за работа. Преди това обаче трябваше да мина през Бранко и Ваня, че от там да закача неговото ремарке, с което да пренасяме пясъка, да изхвърляме боклука и т.н. Вместо директно в офиса, отидох първо при Нени да разтоварим материалите и да оставя ремаркето пред тях, защото от там, вече заедно и с двете коли отидохме при някакъв негов авер, който се занимава с автомобилни ауспуси, тръби, гърнета и други подобни дейности. Искахме да сменим оригиналната изпускателна система на джипката с нещо по-така, дето гърми и пращи все едно, че караш танк. Оставихме колата на Даниелчето при тоя юнак да ѝ оправя “звука”, а Нени ме закара на работа – до това време вече часовникът показваше 08:30 и него ден работната ми смяна почна с известно закъснение. През деня те с Меган щяха да ходят за нещо друго в същия район и междувременно следобеда той прибра колата готова, а привечер дойде с нея да ме вземе от работа – нашите сложни комбинации и варианти с множество разклонения граничат единствено с тези на великия Остап Бендер...

Докато все още беше светло отвън, отидохме в двора на оглед и вземане на първоначални мерки – Меган се занимаваше нещо с малкия, та ние рекохме да използваме времето за нещо полезно. Стана ясно какво има да се прави, свалихме панелите на старата ограда, извадихме няколко плочки и с това дадохме началото на строителния обект – после мръкна и се прибрахме в колибата. Ангелчо снове напред-назад като мишка - само ходи да дърпа столовете и ги тътри по пода на където му скимне. У тях дъските лъщят и греят от чистота – той най-старателно им обира праха навред като с парцал. Вечерта го къпаха в едно корито – понеже нямат все още подходящи условия в баните (нали и те подлежат на ремонт), водните процедури по хигиенизацията му се извършват на масата, на която пък се и хранят (след постилането ѝ със съответните найлони, пешкири и подобни превантивни мерки за съхранение на политурата). А той от своя страна смята, че това му е басейна (или че се намира на плажа…), макар с по-малък размер от истинския и навред подгизва с вода, докато го изкъпят в тясната ваничка. На края “кървавичко” си изяде кашата, грабна шишето с приспивното мляко и се отнесе – та чак до сутринта.

Надницата ни започна да тече още от най-ранните зори на следващия ден – в 06:30 вече бяхме строени в две редици, барабар с кирките и лопатите - пошепнахме “Ура!” и вдигнахме знамето. Нени беше взел назаем една ръчна количка, та която пръст изкопаем от траншеята, караме я с нея чак до отпред и веднага я товарим в ремаркето. Докъм обяд изкопът беше готов, нахвърляхме още боклуци отгоре до канатите, които чакаха удобен момент за изхвърляне и заминахме на тяхното градско бунище. Там обаче ползването му не е безплатно, както при нас на Gold Coast и за товарът от около 700 кг ни обрулиха със $60 такса – на влизане те теглят на един кантар, после на излизане също и за разликата плащаш като поп. По време на разтоварването обаче, специално на пръстта от ремаркето, аз някак си замахнах с лопатата, изглежда направих някакво неправилно, криво движение и нещо вътре много лошо ме преряза в кръста. Едвам се прегъвах после да редим плочките – ужасни болки бяха! На обяд Меган тури малка софра да се подкрепим, въпреки че нямахме нужда да си пълним шкембетата с излишна храна – ама ние нали да не я обидим, та се нахвърляхме и двамата с моя малък Неничко, като бичета с прясно окосена люцерна. Следобеда направихме и няколко бъркала с бетон, който нахвърляхме в окопа най-отдолу – нещо като пълнеж. Пропуснах да отбележа, че след като изхвърлихме боклука, от там директно отидохме да купим половин кубик пясък с празното ремарке и чак тогава се прибрахме. С този същия едър пясък разбърквахме и бетона. Приключихме надвечер, изкъпахме се, обаче моят кръст продължаваше да ме боли и да не ми дава мира и покой. Меган ми даде някакви хапчета, слага ми горещ компрес отдолу, но въпреки всички мерки онова шибано нещо боли, та чак сълзи ми излизат от очите. Тя беше правила любимата на Нени супа топчета – доста майсторски се справя, отбелязвам с подчертано задоволство. Ударихме по няколко паници още дорде е гореща и се простряхме на дивана да изгледаме един филм - до това време малчуганът отдавна си беше вече легнал. Поиграхме малко преди това, ама на него дойде ли му съня и заспива където свари – на пода, в скута на някой, на дивана, във фотьойла и по принцип навред, където го застигне дрямката.

В неделя сутринта бетонджийската ни одисея продължи – този път вече с повече внимание и елемент на творчество, защото отдолу нивото на разтвора трябваше така да се уцели по количество и по размер, че паветата пък отгоре само да се залепят на челото му и да се запазят равни с останалите от плочника, които не бяха разбити заради изкопа. Голямо гъзурчене падна, хеле пък аз с тоя разбит кръст направо едвам издържах до края – добре че Неничко улови занаята, та и той помага най-активно, миличкият. В ранния следобед втасахме с всичко – измихме зацапаното, изчистихме инструментариума и аз се подготвих за прибиране към къщи. Артъка от пясъка го взех със себе си в ремаркето, защото не Нени не му трябваше, а пък аз щях да го използвам за камъните на дувара. Докато ние работехме в задния двор, отпред на площадката пред къщата имаше други майстори, които се занимаваха с навеса за колите и караваната. Само че тяхната дейност щеше да продължи и през седмицата – те вероятно още не са свършили с този покрив, защото в противен случай Нени щеше да ми изпрати снимки на готовата конструкция.

У нас пристигнах към 16:00 – от там насетне с Даниела трябваше да пресипем пясъка от ремаркето в найлонови чували, за да го върнем изчистено вечерта пък на Бранко. Събрахме стоката в 5-6 захарни чувала, ама пълни до върха – едвам ги привлачихме на съхранение до оградата; измих с маркуча каручката и уж да приключим вече с дейността. Да, ама не-ее – малката пък (нашата този път…), си искала дивана от къщата да ѝ го занесем в квартирата (в Бризбън амчи…) и ако не беше тоя кръст да ме боли толкова много, просто щях да утрепя майка ѝ още на мига, та да се ликвидира въпроса веднъж завинаги с претенциите и капризите от подобен домашен характер, на които тя така охотно ѝ уйдисва на акъла. С други думи, няма разминаване - хайде, влизаме в къщата, разглобяваме проклетия диван на парчета и на отделни възглавници и едвам го насипваме в ремаркето. В същото време започна да вали дъжд – дребен и ситен, но все пак мокър. Че търси найлони да завием дивана, че връзвай с ластици и колани да не се разхвърчат по пътя – въобще: един малък УЖАС, един малък АД!...

Най-после в 17:30 тръгнахме от нас да пътуваме към Бризбън, където ни чакаше Ванеса. Тя междувременно вече беше разместила сама старите и порутени дивани в квартирата, за да стори място на нейния – ние само нанесохме отделните му парчета вътре, а те с Бела щяха да си го сглобяват впоследствие. И от там, най-накрая се понасяме към Бранко да му върна ремаркето – аз съм все още по една камизолка и къси гащи, които Неничко ми подари от неговия реквизит, а навън като дишаш и парата от устата ти се вижда чак; студ, та студ – само дет’ снежинки не прехвърчат. След половин час отиваме при Наталия и Жорко, зетят на Бранко и Ваня; по принцип всички строителни дейности почват и свършват от тази географска точка, защото те правят постоянни ремонти, строят пристройки и принципно там се намира строителното им депо, така да се каже. Същият ден се честваше Денят на Таткото по тукашните обичаи и тертипи, та те по този повод се бяха събрали с децата си и семействата им на малък семеен моабет. Стана така, че и ние им се изтърсихме, барабар с всички останали - от вратата и право на софрата; добре че хората ми дадоха малко дрешки да се понаметна, че инак щях направо да възкръсна в тоя леденик. Прибрахме се у нас по някакво никакво време – а мен кръста продължава да ме къса и хич биля не ми минава.

Седмицата на работа беше малко по-спокойна, поне в първите ѝ няколко дни. Нощно време не можех да спя от болки и едвам се намествах на една страна – уж вземах някакви илачи и мазила, обаче болката не отшумява; до завикване чак стигнах – такова пък чудо не ми се беше случвало, от едно нищо и никакво движение. Трудно карах колата, зор седях и на стола по цял ден на работа – лоша поличба, като сакат бях. Тъкмо ми дадоха да правя нещо в сряда следобеда, аз обаче в четвъртъка не отидох на работа – останах си у нас да лежа цял ден в леглото. Хапчетата уж помагат до някаква степен, ама като им премине действието и веднага почва да скубе нещо отвътре. Така се влачих до края на седмицата, когато болката от кръста се премести надолу към по-дебелата част на кракът – значително по-търпима и с известно облекчение. В петък вечерта след работа заминах на санаториум, уж на балнеолечение да си церя болежките. Даниела беше отишла там още през деня – Дарина също беше с нея, та са си правили двенките компания по пътя. Ние имахме едно апартаментче за няколко вечери, а Дарина се беше настанила в съседен комплекс и през цялото време бяхме заедно. В събота те хукнаха по разни техни, момински пешеходни обиколки покрай плажа, докато аз малко по-умерено започнах индивидуалната си физиотерапия с по-кратки разходки – пак по бреговата ивица, но не на чак толкова далечни разстояния. През деня булките ходиха до съседното село, което отстои на 6 км от нашия бивак – обядвали в една кръчма и по същия път се върнали, докато моята променада беше малко по-кратка, в известна степен “инвалидна”, така да се нарече. Отначало кръстът ме наболваше по-осезаемо, обаче като походих известно време и сякаш болката изчезна. На едно място се спрях да гледам как се приземяват парашутисти на пясъка – изсипаха ги от един самолет и за няколко минути бяха вече долу на земята. След това се върнах на изходната позиция и ударих нагоре по една пътека покрай брега. Там пък се вторачих да наблюдавам играта на стадо китове (всъщност, майка китка с малкото си китче) – по това време на годината китовете мигрират от студените води на полюса, придвижвайки се на юг към по-топлите, където раждат своите малки; после се връщат обратно и така се разтакават нагоре-надолу през целия си живот, докато не попаднат в мрежите на някой траулер, където завършват водния си път под формата на скъпоструващо филе или китова мас. Беше доста интересно – обикновено за подобно шоу се наемат лодки, катери, които отвеждат наблюдателите почти до самите животни. Ние преди години водихме Ванеса на такава екскурзия и видяхме огромните им туловища от съвсем близко разстояние. Когато са в добро настроение, случва се така, че в своята игра китовете се плъзгат под лодката и си отриват гърбовете по дъното ѝ. Но общо взето са предпазливи и умни добичета. Последните често стават жертви на мрежите против акули, които са поставени заради хищниците – уж да не влизат по-напред към плажовете, където се къпят курортистите или пък сърфистите се радват на вълните. И въпреки тези охранителни мерки, които местната власт взема, за да си поддържа жив туризма, всеки път има по някой и друг надъвкан или пък направо изяден с банския костюм – онзи ден стана подобно нещастие на север от нас. Акулата е също като крокодила – това са зверове, хищници, които никога не са сити, даже и в момента, когато стават от “масата”; те никога не спят или пък да ги мързи да ловуват, щото ги е напекло малко слънцето – тези чувства са приоритет единствено на човека. Мисълта ми беше, че добре се позабавлявах, докато гледах огромните риби как скачат из водата и перките им блестят на слънцето – а денят беше повече от прекрасен. Предната вечер аз бях малко изморен – сутринта карах до работа цял час, после се занимавах служебно още други девет, че след това още два часа пътуване, докато се измъкна от петъчния трафик на гражданите от столицата (ние по наше село нямаме чак таквиз задръствания и по принцип се придвижваме по-рахат, обаче столичен’ти много ни пречат на спокойствието – единствени те правят навалица по друмищата прашни). След като почувствах известно подобрение в здравословното си състояние и облекчение на болежките ми в кръста, вечерта направихме едно по-солидно мероприятие – със съответните аперитиви, салати, кебапчета и други гюзлеми; през нощта спах като бебе – отдавна не ми се беше случвало…

В неделя отново хукнахме по разходки – този път по-сухопътни, че покрай брега беше излязъл един много противен вятър и не беше много приятно да усещаме как между зъбите ни скърца пясък. Него ден обаче китчетата се бяха изнесли вече по тяхната миграционна траектория и колкото да се вглеждахме в далечината, където те играха толкова волно предишния ден, сега нямаше и помен от тях. След обяд отидохме на спа процедури в комплекса на Дарина, от които на мен видимо ми стана още по-добре на кръста, обаче болката от там премина в предната част на крака, който почна да изтръпва и продължава да ми създава дискомфорт. Не съм се излекувал напълно, обаче съм на път – надявам се. Даниела продължава да ме тъпче с разни хапове, маже ме и с нейните вълшебни мехлеми, ама аз като че ли от нищо не се повлиявам вече; единствен алкохолът ми остана като по-лечебен цяр за моите болежки – както телесни, така и душевни. След още една неделна вечеринка, аз на другата сутрин тръгнах към работа, а те с Дарина се прибраха вечерта. С това завърши тази наша кратка екскурзионна програма и сега едвам чакаме следващата, която ще е ча-а-ак в началото на Октомври (след други 2-3 седмици, отчетено спрямо днешната дата).

Във вторник сутринта ходих до машинния цех, където оборудват двете влакови композиции с нашата нова екипировка – място огромно, ветровито, неприветливо и мръсно, но даващо хляб на над 2-3 хиляди души персонал; по своите мащаби мяза на комбинатите в Кремиковци, Перник или Радомир. С моя пряк ръководител ходихме в едно от халетата, та на място да видим кое как върви по монтажа на отделните възли и агрегати – изкарах 2-3 часа там, след което заминах за офиса, където продължих да се занимавам с текущите си задания. Междувременно Даниела получи официално писмо от нейните работодатели, че прекратяват трудовите си отношения с нея поради непригодност да носи службата и да изпълнява задълженията си, след като едно от условията не е спазено – а именно, да бъде ваксинирана с две дози от отровния коктейл, който така щедро ни раздават на път и под път, в градинките по пейките, та дори още малко ще тръгнат със спринцовките и по домовете на хората. Гняв, злъч, омерзение и много болка от безсилието ни са се натрупали дълбоко в мен – не знам как ще нося всичко това и занапред като товар в душата си; не вярвах, че ще доживеем да станем свидетели и на такива чудесии (предвид и факта, че чудото все още не е почнало – за сега тече само подготовката му). Медийната пропаганда от екрана на телевизора, от страниците на вестниците и от новините по радиото, която струи денонощно от тях заема толкова зловещо място в живота ни, сякаш нищо друго не се случва, не се е случвало и никога повече няма да се случи. Колкото и да избягваме гледане на телевизия и слушане на радио, всичко покрай нас е свързано с тази идиотска кампания по ваксинирането и истерия от всявания страх и паника от пораженията на вируса. За сега нашият щат е “чист” откъм заболели и носители на заразата – сегиз-тогиз, предимно поединично се появява по някой и друг изолиран случай, който обаче задължително се коментира най-широкомащабно и обезателно се подчертава, че видите ли – нещастникът не е бил ваксиниран, за това сега така му се пада да тегли и да страда, та даже и да умре едва ли не, след като не спазва препоръките на купените здравни глашатаи. При нас атаката обаче е насочена към по-големите градове – основно Сидней и Мелбърн, за където казват, че всеки ден имало по над 1000 случая (друг е въпроса дали те са действителни, а не някакви измислени, имагинерни величини, които за момента просто да са удобни като статистика - предназначени от своя страна за целенасоченото сриване на икономиката и живота на хората, респективно…). Но, нека най-напред да сме живи и здрави – пък ще видим с какво има да се борим от сега нататък. Проблемът единствено остава висящ с ходенията ни до България – всичко останало тотално избледнява пред невъзможността да видим близките си, да бъдем с приятелите си и въобще да бъдем свободни. Е, тая свобода вече ни я отнеха – да видим коя ще е следващата, която ще ни измъкнат под носа. Междувременно разбрахме, че на Цецо майка му е починала, докато той се размина с нея буквално за половин ден. Преди повече от месец той най-официално “кандидатства” за напускане на Австралия поради влошеното ѝ здравословно състояние. Тогава обаче овластените, изгубили своя човешки образ изроди му отказаха още по-официално и безцеремонно, принуждавайки го по този начин той повторно да им се кланя доземи и да кандидатства по етапния ред - този път вече с представянето на огромен брой документи, каквито не ни бяха искали дори и по времето, когато трябваше да станем граждани на тая шибана държава: паспорти, лични карти, банкови сметки, шофьорски книжки плюс официалната епикриза за заболяването на майка му, Бог да я прости, милата. И когато всичкото това вече беше готово и онези хайвани най-после му разрешиха напускането на страната, той си взе самолетен билет веднага за следващата седмица (онзи ден, четвъртък – ако не беше заминал тогава, щеше даже да дойде с нас на почивката). Само че твърде, твърде късно – Цецо кацна в София в петък някъде по обяд, докато майка му бе вече починала още сутринта на същия ден; каква невероятна неправда и лош късмет. Че как да се примиря аз с подобна идиотска дивотия, как да я приема за нормална, след като подобна печална участ може да има всеки един от нас?! Тази сутрин си обменихме няколко думи и с Желязко – той от месец и нещо е в България, та му напомних да се прибира по-скоро насам, че още не си е свършил работата по двора; има сума плочки да се лепят. Пък той вика: “Как да се върна там, в тая каторга?” – и нищо чудно изобщо да не се завърне тук… Не знам какво ще правим – ще си я караме пак ден за ден, както до сега; само че вече няма нито в какво да вярваме, нито пък на какво да се надяваме и да разчитаме… Сега отивам да блъскам по двора, че да се поразмие малко чернилката, която ми е застинала на буци в душата – ще окълцам асмата, защото гледам, почнала е да избива листенца и филизи тук-таме. Отделно от всичко пък е и факта, по силата на който на мен абсолютно нищо не ми се прави – аман вече от кърска работа и строителство; пишман станах от всичко…

26.09.2021 – Айде, идемо даље, както викат сърбите – демек, да вървим напред. Оказа се, че този слоган е взет и за мото на тяхната социалистическа партия (СПС), подобно на множеството други такива, пришити към аналогични леви движения по целия свят. Но, нека да оставим политиката за сега малко настрани и да се вгледаме по-издълбоко в насъщното, като неизбежна злополучна реалност, случваща се в най-реално време. Днешният неделен ден отново ще бъде относително или поне частично работен за мен, защото трябва да подготвя терена на плочника за окончателното му запечатване с плочки. След като се разбра, че наш ма’стор Желязко няма и намерения даже да се връща скоро в затворническата ни Австралия, на мен не ми остана нищо друго, освен да се обадя на Силвестър (синът му, с когото те по принцип са екип и работят заедно), та с него да довършим започнатото. Разбира се, момчето на драго сърце ще откликне на подадения ми отчаян зов, но преди това аз трябва да му разчистя района, та да му дам фронт за по-широко действие. Именно с това се занимавах вчера, почти през целия ден – складираните по двора материали намериха своето друго място, а следобеда излъсках съществуващите павета почти до блясък с една машина, произвеждаща силна водна струя. С нейна помощ буквално изкопах фугите на плочите и ги измих от натрупалата се с годините в тях кал, плевели и всякакви други израстъци и боклуци, а пък днес вече ще залея цялата площ с няколко кофи циментово мляко. Надеждата ми е последното да проникне навсякъде, където има аралъци и така да се заздрави основата, върху която вече ще лепим плочките. Добре, ама тази мръсна задача ми отне сума часове, защото трябваше всяка плочка да я обикалям от четирите ѝ страни, за да я продухам от калта и пясъка – тонове с вода пролях, ама пък всичко стана за чудо и приказ. След като приключа с писмения си доклад, отивам да бъркам разтвора, с който да запечатам всичко това во век и веков – Амин; щото при мен една работа не стане ли “вечна” аз изобщо не се занимавам с нея… Гледам обаче, че нещо времето отвън се мръщи, та не е изключено и да завали. Но аз там съм под навес, така че ще гледам да довърша наченатото. Не за друго, ами то иначе просто няма кога да се свърши, защото пък следващите почивни дни нас няма да ни има наоколо, че отиваме на една малка почивка с цялата българска общност от близки познати и приятели. Резервирали сме си пак няколко колиби в една планинска местност на стотина километра от Бризбън – понеже понеделникът се явява неприсъствен ден, заради някакъв местен празник, та ще слеем с него и съботно-неделните почивни дни. Даниела отново ще замине нататък преди мен, а аз ще се придвижвам едва привечер след работа. Тук също ще се развият известни малки комбинации, защото предната вечер пък ще честваме едната годинка на малкия Ангелчо и ще бъдем у кафаната на нашето македонче. Вечерта ще отседнем в квартирата при Ванеса, която се намира на 10-15 минути пешеходно разстояние от там. Даниела ще е натоварила още през деня джипката си с необходимата стока и провизии и ще я паркира пред тях. Аз вечерта ще дойда от работа с моята кола и също ще я оставя в уличката – след рождения ден се прибираме да спим. На другия ден Дани отива при Дарина и оставя нейната кола пред блока им, а тя тръгва с Дарина, докато пък аз вечерта ще оставя моята там, а ще докарам джипката, защото в нея ще ни е багажа за екскурзията. По обратния ред, в понеделник минаваме покрай Дарина да взема моята кола и се прибираме окончателно в къщи. Ей такива работи – малко сложни за разбиране, но пък иначе са много лесни за изпълнение… С всичко това исках да подчертая две неща: че няма друго време за подготовка на плочника, освен единствено днес, както и че едва ли през следващите два поредни уикенда ще мога да седна така на спокойствие, та да изливам и мислите си връз купищата бели листи. Следващото ми включване ще е чак към средата или в края на Октомври – а до тогава кой знае още колко много събития и факти ще се натрупат за анализи и дискусии.

Нали казват, че злото никога не идвало само, та освен дето ме болеше кръста и кракът, онази вечер докато си преживях хапките из устата ми падна пломбата от зъба; миг след това се откърти и другата, съседна до нея – изглежда са били две на едно и също място, щото зинаха дупки като на катерица хралупата. Още на другия ден се обадих на моя зъболекар, обаче поради огромния наплив от хора след пандемичните им затваряния по домовете, онези щяха да ме вземат чак след 3 седмици – а това беше още в понеделника. Добре че им се отвори някаква пролука, та ме приеха в сряда сутринта. За половин час човекът запълни отново ямите, прибра $310 за услугата и си пожелахме да не се виждаме често, а най-малко пък скоро. Медицинската ни застраховка ще поеме по-голямата част от масрафа – тук цената я давам повечето заради финансовата информация, а не като споделено изнемогване от безпаричие…

През същата изминала вече седмица на Даниелчето ѝ връчиха официалната и строга нота, че работодателите прекратяват трудовите си отношения с нея, поради непригодността ѝ да отговаря на техните изисквания за упражняване на професията си: а именно, да е ваксинирана. Този свръхидиотизъм ще даде дълбоки разклонения и в много други направления на стопанския и културен живот в глобален семеен мащаб, обаче ние твърдо сме решили да не рискуваме здравословното си състояние и душевно благополучие заради кефа на някой шибан шибаняк или налудничавите му прищевки, па бил той и самият президент на организацията за световно здраве - ще се борим до край изключително и само с Божията помощ, пък да видим кой ще надделее; иначе ние самите сме безсилни да се противопоставим на каквото и да е било в тази посока.

Онзи ден и Неничко си дойде от обекта – както вече отбелязах, с тях ще се видим в четвъртък за рождения ден на нашето малко ангелче. А то напоследък било почнало да проявява и дяволъците си, както чувам от приближени – нали вече е по-подвижен и “мобилен”, като се закрепи към някой парапет и стига навсякъде, граби неща от масите, хвърля ги по пода и така се забавлява доста добре. Строителните обекти у тях се редуват един след друг – онзи ден майсторите завършиха навеса за колите пред къщата, после други се занимаваха с оградите, трети пък ще има за гаражните врати и т.н. Основният им проблем обаче остава разширяването на баните и Силвестър е поел целия ремонт, след като баща му явно няма да си дойде скоро. Щом приключи с двора и плочника у нас, веднага ще се мести при Нени за техния проект пък…

16.10.2021 – На това място изглежда съм прекъснал пороят си от мрачни овчи мисли в писмен вид, а най-вероятно причината за това е била появата на Даниела, след като точно в този миг тя е станала от сън. А в нейно присъствие вече е почти невъзможно да се върши някаква съсредоточена и творческа работа, защото в мое лице тя непрекъснато си търси другарче под формата на събеседник (без желание…) за нескончаемите ѝ приказки, а ако случайно ответната страна не я удостои с нужната доза внимание, тя просто почва да си говори сама (но така или иначе не мълчи и не ми пази тишина, за да върви по-гладко процеса по моите автобиографични писания). Спомням си, че него ден се занимавах с площадката в другата къща – фугите на плочките погълнаха цели две торби с цимент, разтворен в множество кофи с вода и запечатката им стана точно, както исках и си я представях аз; щом пък и майсторът впоследствие хареса моите превантивни мерки, които често пъти са излишни, но пък иначе не пречат и във всички случаи подобряват крайната цел. Следобеда изрязах сухите клечки на лозата, която на места вече беше почнала да се събужда. Обикновено тази дейност я извършвам ритуално още в началото на Септември (като аналогичен месец и сезон на нашенския Февруари с неговия Св. Трифон Зарезан), но нали напоследък бях доста зает и с множество други мероприятия, та в залисията си до асмалъка тъй и не успях да стигна по-навреме.

Седмичните дни на работа се изнизаха на бърза ръка и по-неусетно – за щастие този път изобщо не бях служебно ангажиран; най-малкото пък претоварен. Стана дори така, че поради липса на всякаква дейност аз си освободих и петъка, защото за момента все още нямаше подготвен обект за мен, с който да се занимавам. Разгеле, това дойде съвсем добре дошло за нашите предстоящи похождения и плановете ни придобиха коренен обрат – особено след като и времето не беше твърде подходящо за вечери навън, почти под откритото небе. Така вместо на ресторант, в четвъртък вечерта отбелязахме първия рожден ден на Ангелчо в домашни условия, у тях демек – в родния му дом. Даниела и Ванеса дойдоха привечер с колата, докато аз бях вече там, защото следобеда отидох по-рано поради липса на заетост в офиса. Направихме една хубава софра, духахме свещи, ядохме пасти и т.н. Аз оставих моята кола пред къщата на Нени, а се прибрахме да спим в квартирата при Ванеса с джипката на Дани. На другия ден закарахме Неси на работа, а ние от там продължихме по нашите екскурзии. На отиване се отбихме през гръцката бакалница да си вземем някои балкански провизии, след което се отправихме в нашата посока. Имахме на разположение няколко свободни часа до времето ни на настаняване в комплекса, което ние уплътнихме с посещение на разни долнопробни дюкяни и бутикови търговски вериги под егидата на “Армията на Спасението” (демек, Salvation Army – в оригинал). Нищо съществено не си купихме, но пък прекрасно си убихме времето до обяд. По някое време се засякохме с Дарина и заедно вече се отправихме към вилите в планината. Постепенно започнаха да пристигат и останалите ни приятели, а вечерта направихме един импровизиран моабет в нашата колиба.

На следващия ден с цялата туристическа група се отправихме на поход по пътеката покрай едни водопади, където ние и друг път сме ходили, но те всеки път са различни, а и много красиви – така че когато и да отидем нататък, все ни изглеждат като нови. Пътеката отначало слиза приятно надолу към дола, обаче по обратния склон е малко баир, та се изморихме доволно за двата часа и половина на непрекъснато препускане из гората. За обяд ходихме на кръчма да ядем купешка храна, но аз бях твърд и пих само бира в знак на остър протест и несъгласие с безумието на болшинството: ще повлека аз цял багажник с какви ли не манджи и напитки, а на края ще ида да им ям на ресторант, да сме барабар Петко с мъжете, та и ний редом с богаташите – ай сиктир от тука, ве! Ама нали “гласът народен е глас Божий”, та се повлякох подир всички най-безотговорно и безропотно (но пък ги дразних през цялото време и се заяждах почти с всеки в знак на строг отпор срещу това безразсъдно и не твърде Богоугодно светско начинание). Едва чак вечерта проведохме по-сериозно масово мероприятие, със съответните салати, предястия, аперитиви, ордьоври и други гюзлеми; последваща скара, десерти и т.н. Ей това е истинска софра, бако! – а не там разните им ресторанти и лъскави кафенета за селски парвенюта…

На следващия ден се разделихме на групи по интереси – нашата (на неваксинираните…) беше по-силно туристически и здравословно ориентирана, докато ваксинираните заминаха на посещение в Ботаническата градина на селото, за обяд пак са яли по разни заведения за обществено хранене и са се лигавили с какви ли не кафета и студени фрапета. Докато нашата група отново предприе един няколкочасов поход, този път откъм другата страна на баира. До някъде отидохме с колите, а от там вече си плюхме на петите и направихме още един горски траверс. Видяхме чудни гледки, скали, пропасти, водопади и т.н. Изкарахме си чудесно, в компанията на прекрасни хора. Вечерта за пореден път се събрахме на разбор и анализ на екскурзията и изкарахме много весело – в свинско преяждане и частично опиянение.

Така дойде и понеделника, когато всички тръгнаха да се прибират към къщи – ние с Даниела не бързахме за никъде и разширихме обратния маршрут с още няколко малки и локални разходки; този път до по-близки обекти, но все пак за пореден път си пораздвижихме кокалите и месата из пътеките на корията. Завърнахме се в къщи чак вечерта и докато ошетаме едно-друго след тридневното ни отсъствие, стана време за лягане.

Седмицата продължи с оставащите си само 4 работни дни, които отикахме сравнително успешно. В събота сутринта Силвестър дойде и плочкаджийската ни бригада започна да действа незабавно. До вечерта покрихме половината плочник. В неделя продължихме съвсем до края с целите плочи, но останаха още да се довършат изрезките отстрани, окончателното им фугиране и т.н. – тези дни майсторът ще се разправя с тези довършителни мероприятия, докато ние си развяваме задниците по плажовете на родината-мащеха….

29.10.2021 – За да свържа моето настоящо ранносутрешно експозе с прекъснатата си мисъл от предишното, сега аз отново се връщам на нея и мястото, от където долетяха и последните ми информационни сигнали от тази част на света. За пореден път бяхме отседнали в един крайморски мотел, където изкарахме почивните дни на по-миналата седмица. Само че то стана така, че тогава, докато аз описвах разни минали случки и събития, всъщност времето ни на престой изтече без дори да стане дума, как пък аджеба сме поминали на тази наша екскурзия. Ето защо, преди отново да полетим напред към бъдещето, носейки се смело върху разперените криле на мечтите, за кратко ще върна лентата на спомените, че да обхвана в повестта си и този кратък житейски период от така противоречивото ни и непредсказуемо настояще.

Отнесено по точните дати от календара, времето ще ни отведе точно две седмици назад – тогава пак беше петък, както междувпрочем е и днес; аз през деня все още бях на работа, докато Даниела тръгна нагоре някъде към сутринта, около не твърде ранните ѝ часове. Нашият майстор Силвестър остана да работи сам през почивните дни, тъй като аз с нищо вече не можех да му бъда полезен – той трябваше да довърши плочника и да се занимава с фугирането на плочките, които дейности вече не изискваха непременно моята всеотдайна помощ и мъдра намеса. Така ние заминахме на почивка, докато през това време тези строителни мероприятия се извършваха в наше отсъствие. В събота, докато все още бяха отворени магазинчетата, с Дани минахме през тях за поредното разглеждане на експонатите по рафтовете им, но до някакви съществени покупки не се стигна. Е, обикновено от всеки подобен дюкян излизаме с по някой пластмасов черпак, стъклена салатиера или порцеланов кастрон, но аз до сега не съм видял нито една от тези кухненски придобивки да е влязла в масова домакинска употреба – дори напротив: пазим си ги все за нови, а пък вместо тях безмилостно експлоатираме старите (и уж ги чакаме да се изпочупят, обаче те продължават да си стоят здрави, сякаш на инат – мамка им). Следобеда направихме една кратка разходка по плажа с връщане през гората, където също има нарочна пътека, предназначена за пешеходци, колоездачи и въобще за всякакви любители на движението на собствен ход и тяга. Надвечер се поизкиснахме в басейна и не след дълго вечеринката ни започна – малко мезе, малко винце, някой и друг филм от българските сериали и хайде в кревата.

По-сериозна разходка обаче осъществихме на следващия, неделен вече ден, когато под палещите лъчи на слънцето минахме близо 12-13 километра пешеходно разстояние (с връщането обратно до базовия лагер, разбира се). На отиване тръгнахме по плажа, само че в обратната му посока. Понеже по това време имаше отлив на водите в океана, плажната му ивица беше широка, колкото автомагистрала “Тракия” – на места дъното там е каменно и по-лесно се върви покрай пличкащите се вълни. Така по самия бряг, подскачайки от камък на камък стигнахме и до селото, където пък обядвахме – Даниелчето хапна по-сериозно, обаче аз се въздържах и се ограничих само с една питчица, нещо като топъл сандвич, защото като се наям и тутакси ми минава ищаха за ходене и всякакъв вид спорт; а пък като си помислих и колко път още имахме на връщане, та и бира даже не съм пил (жебнах си само няколко малки глътки от нейната, колкото да си затисна сухия залък – пък и на нея цяла бира от някакви си мизерни 330 грама ѝ идва възгорница, та се налага да “помагам” в случай на по-остра нужда). За разнообразие, разходката ни в обратната посока продължи по пешеходната алея – прибрахме се каталясали и първата ни работа беше да се бухнем в басейна на хлад. Малко след това Даниела остана да си чете книгата на шезлонга под един чадър, докато аз се качих в стаята да пиша. Както стана ясно малко по-късно, тогава не успях да напиша чак толкова много, но все пак дадох известни пояснения относно къде, кога и как сме си губили или оползотворявали времето. Вечерта направихме една прощална софра и в понеделник на ранина аз тъжно поех към работното си място, а Дани се прибра по-късно през деня с нейната кола.

Делничните дни по принцип са ясни на всички – те нямат нужда от по-специално описание; всъщност, въпросните далеч не са чак толкоз “ясни” по силата на това понятие, ами стоят едни сиви такива, малко мрачни и до един безлични като Първомайска или Деветосептемврийска манифестация – рутинно пътуване сутрин, със съответното връщане вечер. На работа все едно и също: зор, напрежение, гонене на отдавна изпуснати срокове за предаване на документацията и т.н. Единственото, което ме успокоява е, че получавам много пари за труда си и съм ангажиран с приятни технически дейности. Понеже по цял ден обаче съм зает с това, не ми остава абсолютно никакво свободно време за странични занимания от личен характер. Междувременно Силвестър започна работата си по Неничковата къща – там той има да се мотае барем 4-5 седмици, защото е сам, а работата е много и трябва да се свърши на един дъх. След това момчето веднага се мести при нас, където продължаваме с плочките по двора. Онзи ден, още докато той е бил у нас, от небето се е изсипал един страхотен потоп и новият ни покрив на сайванта пак шурна – ама нито знам от къде тече, нито мога да проследя от коя дупка прониква водата; скрита картинка. Аз по това време все още пътувах от работа към дома и само заварих бирбата у нас, пък и вече беше тъмно да правя съответните проучвания и анализи. Докато дъждът е кротък, тих и напоителен нямаме проблеми – обаче удари ли ни циклонът отгоре и от керемидите да се застича вода като от Райското пръскало, отдолу става леш. Самият улук се изпотява поради кондензацията от разликата в температурите, а той не е изолиран защото просто няма как – на места ламарината му е всъщност таванът на помещението, такава беше конструкцията; независимо, че последният е значително по-широк от стария, който сменихме, не е изключено пак да се пълни и на места да прелива, която вода вече да се стича и надолу към стаята. За сега силите и мислите ми са насочени в плочника – доста трудодни има да се отработят и там, дорде се завърши всичко, както е замислено. В събота сутринта за целта докарах още плочки – предните ми ги продадоха по $16 на м² и тогава купих 75 м², уж да не се затрупвам излишно с цялото им количество. Е, останаха ми малко, но сега за следващия етап трябваха още 50 м² - те обаче ми стъпиха по $24 за м²; цените всеки ден растат нагоре и то не с някакви малки стъпки да речеш, ами направо скачат с цели овчарски скоци. Същото важи и за недвижимите имоти – баснословни цифри вече се спрягат във връзка с тези покупко-продажби на къщи. Мисълта ми беше, че аз нямаше на къде да шавам и да мърдам – плочките ми трябваха и в петък Даниела ги плати по телефона. В събота на ранина ходих до Бризбън да взема пак ремаркето от Бранко, че на връщане да мина през магазина, та да си натоваря стоката. Предния път количеството на плочиците беше значително повече и аз тогава взех цял камион от един приятел, за да ги прекарам (инак онези главорези искат $180 за доставката с техен превоз – ся, ‘ай ся; ма къ щяло, бре? – аз да не би да не съм от Габрово ли, що ли!…). Понеже този път бройката беше малко по-малка, мислех си че с ремаркето ще ги вдигна на един път. Да, ама не – палетът се оказа тежък 900 кила: като го турихме връз каручката и на оная направо щеше да ѝ се огъне оста като сламка за “Мохито” или “Маргарита”. Та хайде, сваляй обратно всичко на земята, товари един ред плочи (300 кг) в багажника на джипката - уж да им разпределим товара сравнително по-равномерно. Така вече остатъкът беше по-поносим за размерите и възможностите на ремаркето, та бавно-бавно си докарах пазара успешно до вкъщи (а най-много се радвах, като гледах назад в огледалото шашкъните по магистралата, как дружелюбно и съчувствено ми мятаха средните си пръсти – беше доста забавно пътуване, признавам). У нас вече се развихри мощна вълна от дворянска дейност, в която дейно участие взе и самата наша Даниела. Първо трябваше да освободя терена от едни натрупани чували с пясък, които бяха толкова пълни, че само с количка можеха да се прекарат надолу по стълбите. Това са разни остатъци от моята плоча, която отливахме с Цецо, както и материалът, който хартиса след обекта на Нени – общо около 20-тина чувала. Добре че взех и една малка двуколка, та с нейна помощ прекарахме всичко долу до езерото, където ще ми бъдат бъркалките на цимента, с които пък един ден ще лепя камъните по дувара. А иначе площта трябваше да се оголи, за да я покрием с новите плочки – Силвестър ще дойде пак след някоя и друга седмица, като приключи с баните у Нени и Меган. След пясъците на пустинята, намъкнахме към двора и плочките от лунния пейзаж. От дума на дума се разбрахме, като отидем да им връщаме вечерта ремаркето, направо да оставаме у Бранкови на моабет. И уж щяхме да се прибираме, макар и късно у дома, а вместо това останахме да спим у тях. На другия ден аз се занимавах с колата на Даниела и докато се обърнем, почивните дни бяха вече свършили…

Седмицата започна нормално, с относителна натовареност в службата, ама понеже тази е кратка, та не ни се увидя много. Днес пак е някакъв празник, който е извънреден почивен ден заради един друг, който пък беше отменен още през Август след тогавашната поредна истерия покрай пандемията. Тогава трябваше да се проведе градския панаир на Бризбън, само че нещо не се получи, че бяха ни затворили по домовете и заключили живота. Довечера ще ходим на нещо като кафе с автограф, вечеря с програма или подобно културно мероприятие. Тези дни ще гледам да посвърша и малко изостанала работа, защото другата събота и неделя отново ще ни няма – отиваме в Noosa, а по-следващата пък ще честваме Архангелов ден. Аз от нашенския Созопол пак ще направя едно включване с ретроспекция на злободневките от предишните дни, само че до тогава трябва да проявите и малко търпение, защото напоследък писането ми много взе да изостава, което мен лично чувствително ме измъчва – ден без писмен анализ в дневника е като да съм си легнал без вечеря…

20.11.2021 – Ето, че между всички нас отново зейна дупката на информационното затъмнение, което е плод единствено на пълната липса на свободно време за писане. Ако не са тези съботни ранни утрини, когато само за около час-два мога да си събера акъла и да изложа мислите си на спокойствие, то значи отдавна да съм престанал изобщо да пиша. Само че, ако нещо се обърка и по случайност изтърва една такава, малко по-свободна събота, следващата вече е заета с нещо друго, по-следващата пък с кой знае още какво подобно и така бясно препускаме отгоре по седмиците, стъпвайки единствено върху почивните ѝ дни – делничните си приличат до един и с нищо не представляват някакъв сериозен интерес за останалия толкова дълго в неведение мой читател. Както вече споменах на предишния си сеанс (вероятно преди половин, ако не и цял месец…), на нас тогава ни предстоеше едно кратко екскурзионно летуване до тукашния Созопол, Несебър, малък Китен, а защо не и Ахтопол – демек, нашата любима Noosa. Тези откъслечни резервации Даниелчето ги беше направила още докато работеше, защото тя много обича предварително да планира всичко и да знае по дати точно как, кога и на кое място ще бъде поредната ѝ почивчица. Аз от своя страна въобще не се вълнувам от подобните нейни пориви и охотно отивам там, където тя ми каже. Обикновено тръгвам в петък надвечер след работа, когато като че ли целият щат хуква през глава да върви на море и задръстванията по шосетата са ужасни. Тя предвидливо се изтегля от нас още през деня, настанява се в мотела, намъква всички торби и пликчета в апартамента, зарежда хладилника и веднага се понася на опознавателни разходки из района и най-вече с цел “шопинг” (защото без мен пазарува по-“спокойно” и троши пари на воля…). Вечерта правим една монашеска вечеринка, понеже се пада все в петък, а тогава я не блáжим.

В събота сутринта излязохме да посетим нашите бутикови обекти, но със сериозни покупки не можем да се похвалим – все разни дреболии и принципно ненужни вещи, ама то какво ли ни и притрябвало чак пък толкоз, че да го търсим по тез дюкяни. Независимо от всичко, повличаме от всякой такъв по някое и друго “сувенирче” – най-вече придобивки по принцип за дома, особено за кухнята или нещо по двора. Следобеда направихме една по-сериозна, няколкочасова разходка по хълмистата част на полуострова, после се разхождахме безцелно покрай разбиващите се в пясъка на брега вълни и в късния следобед се прибрахме обратно в базовия лагер. Докато се организираме за вечеря (салати, ордьоври, предястия, мезета, аперитиви и като капак на основното блюдо + десерт…) и то стана време за лягане. Понеже компютрите вървят неотлъчно с нас, та иззяпахме и по някоя серия от безконечните поредици на българските телевизионни програми.

Неделният ден беше малко по-мрачен и ветровит от предишния – разходките ни се сведоха до посещение на местния зеленчуков пазар, после Даниела яде риба на пристанището, а аз търпеливо я изчаквах с една халба ледена бира отстрани – нали съм на диета, пък и риба не ям с особена охота; виж, да бяха кебапчета или нервозни кюфтенца, удавени в паница боб – това вече е друга работа, ама на таквиз скумрии аз изобщо не кълва, пък били те и току-що извадени от недрата на океана. След обилния и питателен обяд отново се понесохме по плажа – този път на малко по-различно място, където друг път не бяхме ходили. Привечер пак направихме една разтоварителна разходка по алеята покрай реката, с което приключихме активната си спортна дейност. Вечерта даже излезе вятър, че и заваля на всичкото отгоре, но ние вече се бяхме прибрали под сушина. В понеделник на ранина аз поех обратно към Бризбън и моята любима работа, а Дани се завърна следобеда в къщи – дорде разпредели покъщнината от багажника на колата по отделните места, да изпере и ошета кочината, аз вече си бях дошъл вечерта.

Както подчертах и по-горе, седмичните ми дни на работа с нищо не биха предизвикали вашето любопитство, поради което умишлено ги подминавам като някакъв абсолютно изгубен отрязък от време за конкретната моя человеческа история, макар и доста полезен - единствено като източник на финансови блага, които за сега текат постоянно, както пълноводният поток се стича по скалите на някой водопад (отново да спомена Райското пръскало, като най-ярък пример да речем – особено пък пролетес; което обаче, макар да е и доста срамно да си го призная, аз съм виждал единствено и само на картинка – никога преди не съм стигал до него, та да го видя на живо, въпреки че се барам баш турист и не съвсем пишман планинар). Така тази седмица се изтърколи и дойде денят, който бе обявен дружно да отпразнуваме имения ми ден – иначе навръх Архангелов ден празненството ни беше малко по-вяло, независимо че намерихме време да почетем всички наши близки, както да вдигнем наздравица лично за мен, за нашата Ванеса, а вече и за малкото Ангелче, което за втори път в живота си отбелязва този празник, без самото то да го е разбрало или пък запомнило с нещо; нека да порасне още малко, че тогава чак ще му обясняваме кое какво е и как стои. По този повод получих множество поздравления – писмени, по телефона и т.н. Неничко и Меган ми бяха поръчали да му купим нещо за Коледа, та вечерта след работа ходих да го взема. Подаръкът на нашия пухчо е доста хубав – представлява малък, детски дунапренен фотьойл, който се разгъва и става на креватче. А пък на Айдън купихме едно специално шише за вода, с което да ходи на училище – така Коледните ни армагани са подсигурени, съгласно мераците на всички.

В петък Даниела направи тортата за съботното празненство, а аз сутринта ходих до моите месари за малко мръвка – помолих ги и да ми я смелят, че на техните машини процесът става по-бързо, отколкото на нашата електрическа месомелачка. Преди време бяхме дали ножа за заточване – онзи калмук взе $30 да го лъска ръчно на някакъв специален брус, ама пак не реже като хората; ще търся някой точилар, който да го наостри машинно – Огнян едва ли ще го видя скоро, че да ми ги точи той. Като докарах каймата, почнах да се занимавам с омесването ѝ, подправки, луци-боклуци и друга суетня, та чак до вечерта – маси вадих и нареждах по двора, столове, покривки и т.н. Дани през това време прави баници, млинове, кълца салати и въобще денят ни беше уплътнен до самият му край. Вечерта дойдоха и гостите – 20 калпака, че може и повече да сме били. Веселбата отначало започна отвън на двора, ама по едно време стана студено (трябва да е било посред нощ или призори), та влязохме вътре на завет, където продължихме спявката – изкарахме си много весело и щастливо.

В неделя трябваше да поринем след гостите – чинии, чаши, вилици: всякаква посуда, башка тави за миене, тенджери, тигани и какво ли още не. Дарина остана да спи у нас и по обяд си тръгна, ние доошетахме още малко и Даниела легна да спи, а пък аз се подпътих на 80 км път от нас да гласувам за благото на Велика България и уж за добруването на нещастният ѝ напоследък народец. Утре обаче е балотажа за президент и аз много се съмнявам дали ще стигна до урните. Ванеса днес има изпит – последен за цялото ѝ следване, а следобеда ще дойде при нас. Двете с майка си ще обикалят магазините, а аз ще се занимавам с дюлгерлък по зида на онази къща. Утре минаваме през черква да запалим свещи за здраве, благоденствие и благодарност, след което отиваме да ядем плескавици при нашия македонец – Неничко ще дойде направо там с малкия, защото Меган довечера е нощна смяна и в неделя през деня повечето от времето ще спи.

Така - да отикаме сега и следващата седмица, че пак се задава почивка през идните съботно-неделни дни. Не знам къде ще ме влачи този път Даниелчето, ама чувам, че сме имали някакви резервации и за тогава. По принцип ние от сряда нататък трябваше да сме на острова с Нени и Меган, ама той нали повреди колата, докато бяха там на предишното им ходене, та сега е в ремонт – дори не се знае кога ще я оправят и какво изобщо ѝ е станало на мотора, докато са се ровили като бесни из пясъците. Междувременно той купи една друга евтина кола, с която да се движи нагоре-надолу и за сега поне е мобилен. Май че това е всичко – на редакцията ще допълвам, ако нещо съм пропуснал; сега се местя на дувара: камъни, цимент – изобщо, кеф майна, та ми и ташаците подрънкват чак от густо…

27.11.2021 – Необичаен ден, а още повече пък и час, за полагането на последните редове в това мое, малко разточено по време комюнике. Както споменах в предишния си репортаж, през настоящия почивен съботно-неделен период се намираме на около 200 км северно от нас, където сме отседнали от вчера. Аз пристигнах тук снощи около средата на следобеда, понеже излязох от работа по-рано, докато Даниелчето се нанесе в хотела още сутринта. Даже преди окончателно да падне мрака имахме време да направим и една обиколка на района, с разтоварителна цел, преди да се курдисаме на софрата. На този момент обаче ще се върна малко по-късно в изложението си, като преди това ще направя един кратък обзор на досегашните случки и събития.

Съгласно плановете, миналата събота изцяло я изкарах на строителната площадка – лепих цял ден камъни по дувара, ама беше една ужасна жега, та и дейността ми не беше особено спорна. Сегиз-тогиз се обливах с вода от душа на двора, обаче на края се хвърлих с дрехите в езерото – уж да се поразхладя малко, но водата вече и там стана топла, след интензивното слънчево греене напоследък; нали само след 3 дни лятото официално настъпва в тази част на света. Горещо или не, работата трябваше да се свърши и аз до вечерта се бъзиках предимно все с това. На края измих цимента от всяко отделно камъче с гъбата, а че после пък и с една четка ги финосвах, с което приключих техническата част на мероприятието. През това време Даниела беше на търговска мисия с Ванеса, която следобеда също дойде при нас. Сутринта тя за пореден (но и за последен…) път се яви на някакъв изпит, с което този неин етап на висше образование приключва – остава ѝ само официалното дипломиране, но то ще е чак в началото на Новата година; може да се счита вече, че е завършила успешно, за славата на Бог и всичките му небесни светии – както за наша най-голяма радост и гордост, разбира се…

За следващия неделен ден имахме уговорка да се видим с Нени в македонската кафана за един общ семеен обяд, на който Меган обаче не можа да присъства, защото предната нощ е била дежурна и си остана в къщи да почива. Преди това ние тримата минахме през черква да изразим по някакъв скромен начин благодарността и признателността си по случай завършването на детето, а после вече преминахме и към веселата част. С Неничко ударихме по някоя и друга бира, хапнахме обилно и порядъчно, след което са разпръснахме, всеки зает да преследва задачите и целите си. Малкият Ангелчо ома’а кебапче и половина с малко пържени картофи, пълзя нагоре-надолу като буболечка, граби и пипа наред де що види пред себе си по масата и с това му се изчерпаха волните съчетания от игрите. Привечер Ванеса дойде с нас обратно до Gold Coast, за да си вземе колата, защото на нея до сега не ѝ беше трябвала – иначе навсякъде се движат с колата на Бела, а нейната стои пред другата къща и само гние. Тя даже иска да я продаде на тоя етап, а пък по-нататък ще си купи по-нова и хубава – ама чак когато това ѝ стане остра необходимост, защото явно че за момента не е на такъв зор да притежава собствено превозно средство. Всичко в Бризбън се намира на пешеходно разстояние до квартирата им – магазини, месторабота и т.н.

Така тези почивни дни приключиха, за да отворят фронт към работната седмица, която започна още в понеделник със серия сериозни валежи от дъжд. При един подобен потоп покривът на сайванта пак протече и се принудих да се обадя на майстора, че да видим какви допълнителни мероприятия можем да предприемем за спирането на теча. Онзи ден стана ясно, че договорът ми с тази компания ще продължи и през следващата година – за сега новият срок е отпуснат до края на Май, но не е изключено да има известни последващи удължения и за малко по-нататък. В моите очи обаче, тези грандиозни насрещни планове са твърде, твърде далечни, ето защо не гледам чак толкова напред в бъдещето – карам на принципа “Ден да мине, самун да загине”, пък каквото стане, такова. Този нов договорен период на обезпечено право на труд внесе известно успокоение у нас, но неяснотите, пред които сме принудени да се изправяме ежедневно са толкова разнообразни и противоречиви, та не знаем вече на кое да се радваме и на кое не. От 17 Декември отварят границите на щата за ваксинираните индивиди, чиято численост също е под сериозен въпрос и съмнение. Казват, че процентът им все още не е достигнал до заветните 80% или 90%, което на практика нас въобще не ни касае. Там, където ще ни посекат най-сериозно обаче е точно в нашата свобода на действие и свободно движение (колкото и уж само привидна да е била тя…), след като няма да ни допускат почти до никакви обществени места, с изключение на гастрономите – няма кино, нито театри, концерти и всякакви такива културни мероприятия, включително посещение на кафенета, ресторанти и подобни заведения. До тук няма точка от изброените, по която съществено и чувствително да ни настъпят по мазола, но пък самото усещане, че вече не си свободен да ходиш и да правиш каквото си поискаш е достатъчно, за да ти смачкат фасона и да се превърнеш в третостепенна личност. Едно време така не са пускали негрите да влизат по кръчмите в Америка, както и аборигените, тук в Австралия. Единственият най-голям удар (поне за сега и на първо четене…), който ние трябва да понесем вследствие на дискриминативните мерки, е невъзможността да присъстваме на абсолвентския бал, организиран от Университета в чест на успешно завършилите го младежи – а в това число на отлъчените попада и самата наша Ванеса, разбира се. На тази официална вечеринка щели да допускат изключително само ваксинирани студенти, каквото е изискването и към техните гости. Така че, все още не се знае дали ще си видим детето с черната тога и капела на главата, към което то милото се стреми, подготвя се упорито и най-старателно, и за което си мечта в продължение на сума поредни години. Е, сега ще пишем разни писма, изразявайки дълбокото си възмущение и гняв от неправомерно наложените идиотски мерки, но пък дали реакциите ни ще уловят някакъв ред – това съвсем не е ясно още.

Всеки момент чакаме тук да дойдат Ванеса с Бела, които ще останат с нас и утре. Времето обаче не е особено приятно, поради плътната облачност и преваляванията от дъжд, които се изсипват сегиз-тогиз, но да се надяваме, че нощес ще се пораздигне – а подробностите за всичко, което има да се случва от тук насетне, ще намерите в следващия ми осведомителен бюлетин, чието начало навярно ще поставя след някоя и друга седмица. Обичаме ви, мислим за вас, страдаме от липсата ви и невъзможността да се видим, та да бъдем заедно барем за кратко, но пък и нищо не сме в състояние да направим, че да променим сегашното състояние на света – всички сме в Божиите ръце, ама комай му идваме и доста горница, та не знам колко още ще може да ни носи и до кога ще ни търпи простотиите человечески…

Целуваме ви най-горещо: Даниела, Ангел и Ванеса; Меган, Нени, Айдън и малкият, дядков сладък Ангелчо…