Страници

понеделник, 25 ноември 2024 г.

Писмо No 20 (V-X.2024) [#1]

Ха, добра ви стига, пътничета по прашните друмища на широкия свят, скъпи дружки мои: всички вие, праведни чеда Господни и останалите грешници, скверни и верни слуги на Лукавия!...

01.05.2024 – Не знам колко празничен е днешния Международен Ден на труда, обаче след като официално е обявен за такъв, то и ние го приемаме със съответната му даденост, стараейки се колкото се може повече да ни е весело на душите и сърцата; празнично, демек. Щото погледнато и от малко по-друг ъгъл, точно днес пък се изпълва една календарна година от кончината на прескъпата ми майчинка, която изгубихме завинаги лани баш по това време – нека Бог да опрости греховете ѝ, ако въобще е имала такива, милата… (щото майките никога нямат никакви грехове – нали такава е повелята). Макар, че от полагането на последните редове в моя своеобразен дневник, този път не мина цяла вечност, както е било при други случаи и обстоятелства, за да свържа днешните и принципно по-настоящите събития около нас, та да ги нанижа към изминалите вече случки, сега ще трябва да се върна малко назад във времето и пространството – в южното полукълбо, чак в далечна Австралия (на която казваме едва ли не “родна” и сякаш вече “наша”, независимо че се намира на гъза на географията…). Защото пък в момента предавам репортажа си от старославно и старозаветно Габрово, директно от домът на покойните ми и непрежалими майка и татко. Но, за да спазя словесния и повествователен характер на сюжета, започвам разказа си с давност от около 2-3 седмици…

Преди да изпратим Ванеса и приятелката ѝ Карина за Европа, последната живя у нас известно време, а вечерта преди отлитането им на следващия ден, направихме и едно кратко тържество за изпроводяк. В него дейно участие взе още една обща приятелка на момичетата (Бела или Белла – най-вероятно от Изабела…), както и майката на въпросната Карина, която живее и работи в друг град, като там същевременно се грижи и за възрастната си вече майка. Полетът на децата беше насрочен за 11:00, но ние сутринта трябваше да станем доста рано, за да ги откараме към летището навреме и да ги изпратим по живо и по здраво. Всичко покрай предаването на багажа мина благополучно и успешно, за разлика обаче от ситуацията с нас, но за това ще стане на дума малко по-надолу в изложението ми.

Ние се прибрахме с Даниела и в оставащите дни се занимавахме с подготовката на чифлика за по-дългото ни отсъствие: клони рязах, плевели, бурени и треви скубах, в резултат на което буквално тонове с листа и вършина изнесох от двора; после пък колите завивах с найлони и покривала, акумулаторите им откачах и се разправях все с разни такива и подобни действия и низ от скучни дейности. В същото време Дани стягаше куфарите за нашето пътуване, които постоянно набъбваха като гъби след дъжд, особено пък дето и натежаваха неимоверно, ежеминутно и разбира се, недопустимо – както ония големите, предназначени за извозване в трюма на аероплана, така и уж малките, които се водеха за ръчен багаж, съгласно разпоредбите и строгите изисквания на въздухоплавателните компании. На всичкото отгоре, малките кокончета отлетяха съвсем по лятному къмто стара, древна и най-вече пролетно-лятна Европа, а пък ние дъртите кукундели трябваше да им вземем и някои по-топли зимни дрешки, понеже, видите ли - те правят сметка да изкарат там, газейки сняг, киша и лапавица (ако не им свършат мангизите по-рано и не се завърнат обратно на топло във вечно слънчева Австралия и по-специално в нашия зноен щат, Queensland). И понеже си натъпкаха куфарите с всевъзможни момински принадлежности и модни аксесоари (специални шампоанчета, парфюмчета, сенки, гримове и червила, маши за коси и какви ли още не щуротии и измишльотини…), та на края се оказа, че нямали достатъчно място и за зимните си одежди, които пък великодушно и най-благородно трябваше да пренесем ние и да им ги дадем на някоя от предстоящите ни срещи на високо равнище. Така няколкото дни, които ни деляха до нашия полет се изтърколиха на бърза ръка, в събота вечерта с едни наши приятели и съседи си направихме малък импровизиран моабет с подръчни средства и остатъчни хранително-питейни материали, дадохме им някои провизии, за да не ги изхвърляме; ние пък от своя страна натъпкахме в дисагите останалите пакетчета със сиренца, кашкавалчета и най-вече 2-3 кила сухи луканки, които бяхме подготвили специално за пребиваването ни в България и във вторник вечерта вече бяхме готови за пътешествието през девет земи и морета, та чак на майната си у десетото царство…

Неудачите и куцузлукът започнаха да ни атакуват още на излизане от дома, с прекрачването на прага, дето има една такава приказка – имахме уговорка в 17:30 да ни вземе нарочен микробус, който да ни откара до летището в Бризбън. Обаче в последния момент рейсът им нещо се повредил и вместо него ни изпратиха такси (т.нар. “Uber”, каквито вече има напоследък дори и в Австралия – една много сериозна конкуренция на съществуващите стандартни таксиметрови служби). Шофьорът трябваше да ни закара само до една бензиностанция, от където уж щял вече да ни поеме въпросния стандартен превозвач, комуто броихме $200 суха пара, за да ни докара и на връщане. Да, ама не – тоя рейс също се бил скапал по пътя към явката, но този път поне не бяхме сами в неволята: на бензиностанцията чакаше и още едно семейство, също пътуващи към летището на Бризбън; а часът неумолимо напредва, времето до полета ни в 21:00 се топи като сладолед на слънце и червата ни се преплитат от притеснение като в змиярник, нападнат от хищни горски мравки. Най-после идва друг представител на същата таксиметрова корпорация “Uber”, който вече ни хвърли на летището, ама и часът беше станал 19:30 – до полета ни оставаше някакъв си никакъв, нищожен час време! Даниелчето предварително и много съобразително вече беше извадила бордните карти за цялостното ни пътуване, обаче предаването на шибания багаж трябваше да стане лично и поединично с паспорта в ръка; именно, когато обаче всичкото положение на ситуацията буквално си еба майката в малко по-преносен и най-пряк смисъл…

Дисагите ни дойдоха възтежички с по 2-3 кила отгоре (при разрешени 30 кг на пътник). А пък ония мастии на гишето стриктни, стриктни като есесовци в еврейски концлагер (отделно дето и малко грозновати, да ме прощава Господ, че му се меся в делата - но думата ми сега далеч не е да възпявам красотата на Човека…) – грамчето го цепят и на милиграми, биля. Вадим и прехвърляме от големите куфари в малките, които и без друго тежаха много повече от разрешените им 7 кг. Освен тези двата ръчни багажа, аз имах на гърба си и една раничка (‘га че ще покорявам Хималаите…), в която най-акуратно и надлежно пренасях лаптопа, разни сандвичи за из път и разбира се, няколко петала суджук, но пък покрай тези стандартни артикули се въргаляха и сенки за очи, шепа гримове най-разни, червила няколко броя и друга всевъзможна моминска кинкалерия, за която вече споменах отгоре – от шубера най-любезно и някак си подчертано настойчиво, почти заповеднически ни върнаха да пренареждаме багажа и да прехвърляме от пусто в празно. Свърнахме малко по-встрани от опашката и почнахме да вадим и да хвърляме непотребната стока – сандвичите ми с миш-маш бяха сред първите свидни жертви. Докарахме горе-долу нещата на кантар и на ръба, наивно надявайки се на снизхождението от страна на летищните служби – да, ама пак не. Ние бяхме оставили едното куфарче малко зад кьошето, скрито и уж да не се забелязва много-много, обаче една униформена и облечена във власт уруспия случайно го видя безпризорно и безстопанствено, та се развика, сякаш водородните бомби на другаря Ким Чен Ун видя насреща си. Така се наложи и него да претеглят, след което циркът продължи и навлезе в най-новия си спектакъл - нещо като премиера или гала-концерт. В крайна сметка ония изроди искаха да платим $780 такса за свръхбагаж, иначе нямало да ни качат на аероплана. Та след още няколко унизителни въртележки, прехвърляния и допълнително изхвърляне на стока и подаръчни артикули, глобата падна само на някакви си $460, които ние вече се принудихме да им платим, за да тръгнем изобщо от там. Таксуваха едно от малките ни куфарчета като истински багаж и то потъна в хралупата – незаключено, с разтворени ципове на джобовете и със значително по-голямата част от парите ни за харчлък в Родината баш в него (както се разбра едва, когато кацнахме в София); заеби копеле, дет’ викаше един мой приятел от детинството…

Първата отсечка на полета между Бризбън и Дубай беше с продължителност от около 14-14½ часа – в огромен самолет със стотици глави добит… (пардон – народ…) на борда. Отдадохме се на гледане на филми и времето ни сякаш мина някак си по-неусетно и незабелязано. На летището в Дубай имахме 4-часов престой, който ние оползотворихме в разходки и обикаляне на Корекомите – купихме си питиета и цигари, защото бяха безумно евтини; не се мина още час и взеха да ни товарят за София. Това самолетче беше осезаемо по-малко, но пък иначе пълно, та чак претъпкано с колоритни нашенци, завръщащи се от заветния град на мечтите от приказките на Шехерезада и неимоверните богатства на петролните шейхове. Е, това пътуване вече беше скучно, дълго, изморително и отегчително – на борда нямаше филми за свободно гледане, а трябваше да си ги плащаме; ай сиктир, ве – язък ви за несметните дупки със злато и дълбоки нефтени герани! Така петте часа и половина ги изкарахме най-стоически в дрямане и гневна скука, докато най-после не се приземихме на пистата във Враждебна – беше ден сряда, 24 Април на настоящата 2024 година…

Багажът ни, учудващо пристигна благополучно, барабар със злощастното полуразтворено и незаключено куфарче с паричките ни в него – и то съвсем всичките при това. непокътнати; можете ли да си представите такава феноменално щастлива развръзка, след всичко, през което минахме на тръгване?! Без много-много да се маем и да губим ценно време, само грабнахме дисагите от карусела и в 16:00 бяхме вече отвън, където трябваше да се срещнем с момчето, което ни докара колата – хвърлихме куфарите отзад и той се върна на работа, а пък ние от там с огромния VW Touareg се отправихме към нашите роднини, където обикновено отсядаме на бивак. Случи се такова време на деня обаче, че се влачихме до там повече от час през задръстванията на столичните сокаци, изобилстващи от прах и кал или незнайно колко дълбоки дупки с локви.

Вечерта вдигнахме с братовчедката едно внушително пиршество, а на другия ден поехме и към Габрово. По пътя спряхме на някакви крайпътни сергии да ударим по едно подкрепително кебапче и в ранните часове на следобеда вече бяхме прекрачили прага на осиротелия ми и обезлюден дом – колко тъжно, колко мъчно, колко болно е всичко това…

Веднага направихме връзка с нашите съседи и добри приятели – имаше да се проведат някои последни организационни мероприятия във връзка с помена за годината от смъртта на мама, последната възможност за който се падаше да бъде в събота, 27 Април (точно на сватбения им ден със също покойния ми вече, непрежалим татко…). На другия ден имах редица служебни ходения и тичания по разните инстанции – банки, съвети, пенсионни отдели и т.н., но с Божията помощ всичко се уреди безпрепятствено и безпроблемно (та даже на моменти, дори и аз самият се учудвах на цялата тази праволинейност и благополучие в изпълнението на текущите задачи). В събота на обяд беше ритуала за годишнината на майка, който извършихме на гроба в много тесен семеен и приятелски кръг, заедно със свещеника, след което вече с останалите близки приятели и съседи се събрахме на дружеска панихида в къщи. Бог да прости скъпата ми майчица, която почина точно на днешния ден преди една година – почивай в мир, мила моя мамо! Дано си ни простила всичките прегрешения, които волю или неволю сме отправяли незаслужено към тебе; нека Бог успокои душата ти, която толкова често беше тъй дълбоко и болезнено наранявана – особено в последно време...

От онзи ден насам единствените ми занимания се заключават в прочистване на ненужните вече и непотребни вещи от апартамента – стари дрехи и парцали, хиляди пластмасови торбички и кутийки, неизползвана кухненска посуда и какво ли още не; дейност, свързана с разтърсваща, вътрешно душевна болка и непримирима морална борба срещу неизбежното и невъзвратимото…

В най-близък план, утре заминаваме за София, като вечерта ще се видим с нашите приятели от Севлиево, които ни предоставиха колата си за ползване. Великденските празници ще изкараме с братовчедите, а следващата седмица се връщаме обратно в Габрово и ще останем тук до края на месеца, когато отлитаме за Палма де Майорка. Само че малко по-нататък, ще ви разказвам пък как са минали карнавалните дни и шествия из Габрово, как сме изкарали абитуриентските балове по 24 Май и т.н. – всичко ще върви по реда си, важното е да не сте много припрени и да имате търпение; обичам ви, хора!...

... И, за да спазя обещанието си, ето го и продължението на сагата ни, според това къде, как, защо и какво точно се бе случило за разглеждания отрязък от време - а пък той (отрязъкът демек), хич не е толкова кратък, имайки предвид, че днес е вече 11 Юни на същата настояща наша 2024 година. Датата я пиша просто по инерция, единствено и само заради стриктното спазване на създадения преди повече от 30 години протокол, но специално в настоящото ми изложение, последната няма абсолютно никакво значение: както за четеца насреща, така и за мен самият даже, пишещият настоящите редове. Ако продължа мисълта си от последния абзац на гореизложеното, то аз тук непременно трябва да спомена, че предстоящото ни ходене до София беше свързано с Великденските празници - този път чисто нашите си, Християнски, след като Католическите отдавна бяха вече минали, още докато ние бяхме в Австралия. Денят беше четвъртък - Велики четвъртък на Страстната седмица, ако трябва да съм и малко по-конкретен в Библейско отношение. Бях натоварил един багажник с ненужни вече вещи от нас, които по предварителна уговорка с управата на Дома за възрастни хора в с. Яворец, исках да им предоставя за безвъзмездно ползване. А защо точно там ли, ще попита някой? - ами просто защото, преди няколко години наш близък беше настанен за последния си житейски период именно в тази не съвсем приятна институция и аз знаех точно къде се намира местонахождението на сградата, след като му бяхме ходили и на свиждане при едно от посещенията ни в Татковината. Персоналът с радост прие моето дарение, а пък аз от своя страна се почувствах облекчен и душевно удовлетворен, правейки този малък и незначителен жест на човещина и проявявайки съпричастност към съдбата на нещастните хорица с нелека съдба.

От там насетне вече се понесохме към с. Кръвеник, където ни очакваха нашите приятели. Че като се почнаха едни дебели софри, едни разлати моабети - скари, печива, дюлеви ракии и т.н. Аз бях подготвил една доза от моите знаменити кюфтенца, те пък пекли агънце, мило байново и стана тя, каквато стана, та чак до първи петли. Тук отварям малка скоба, за да подчертая възхищението си от българските продукти и по-специално от месото, което продават в Kaufland – току през пътя на отсрещния тротоар до нас. Единственият критерий, по който аз избирам мръвата е, последната да бъде евтина (т.е., на “Акция”…) и в известен смисъл по-мазничка, понеже сланината пък е основен и безкрайно необходим елемент в заготовката за кебапчета и кюфтета. Ама било месото вносно, ама било испанско, ама то не било, видите ли българско, не било вкусно и т.н. – а бре ей, мърморко мамин: гледай си една свиня у вас на балкона, па спри да се оплакваш от всяко нещо; за всичко държавата да ти е крива и все някой друг да ти е виновен за участта! Българинът, хем го мързи да сади домати, хем пък се и жалва, чи думатиту и курнишонат му били пластмасови. Е, не всички, де - но масово роптаят… Аз на няколко пъти вече купувам месо от магазина, смилам го с ръчната месомелачка на нашите и такива вълшебни продукти вадя “на пазара”, че и най-големия кебапчия в някоя долна селска кръчма може да им завиди. Както и да е – след това кратко и съдържателно лирично отклонение, връщам се в основната тема на разказа…

На другия ден ние трябваше да пристигнем при братовчедите в София чак привечер, така че през деня не сме си давали много зор по пътя. По някое време, чак като изтрезняхме от среднощния запой тръгнахме от селото, но се отбихме през Троянския манастир - нали беше и Разпети петък тогава, та от народ и тълпи не можеше да се размине човек. За времето няма да споменавам нищо, защото точно този пролетен сезон като че ли се открои с изобилието си от дъждове, необикновен студ и принципно противни и неприятни климатични условия, далеч неподходящи за екскурзии, излети и разходки на открито. Независимо от всичко обаче, ние почетохме храма наш Господен на Троянската обител, но нямаше много възможност за разточителни търговски обиколки по сергиите в околовръст - амчи ние окиснахме и подгизнахме отвсякъде, само докато отидем да запалим по някоя и друга свещ. Аз за първи път виждах толкова огромно стълпотворение пред църковните двери и олтари - опашката от поклонници и миряни се извиваше до отвън чак. На тръгване от там рекох да се отбия до моята бабичка, от която винаги си купувам ракия. Последния път обаче (преди десетина години трябва да е било, ако не и повече...), тая женица ме беше ядосала малко, щото ракията ѝ дойде твърде възслабичка и аз още тогава се зарекох повече да не купувам стока от нея. Добре, ама нали съм човек с меко сърце и свикнал да прощавам всевъзможни человечески грехове, та поради тези причини забравих за слабата ракия и отново потърсих бабката. Само че то в тоя дъжд, всеки се свил и дремизга в дюкяна си - забулени с шалове, винтяги, нахлупили каскети; как да позная коя беше моята женица измежду всичките? Спрях се на първата сергия, над която имаше малък навес и питам чорбаджията дали има ракия - пък те там хората повече от ракия нямат: че вино, че разни сладка от горски ягодки, малини и смокини ли не щеш, медове всякакви по няколко вида и прочие артикули от богатата ни гастрономическа номенклатура. Даде ми човечецът да опитам една капачка ракийца - брей-й, амчи тя чудна, бре! Стопли ми гърлото, почервеняха ми ушите и тутакси забравих за студеното и противно време, както и ядът ми мина, разбира се. Човекът ме увери, че ракията му е много хубава, стояла в нарочни бурета и била 45 градуса на конски сили. Тази последната характеристика най-много ми допадна, а за цената ѝ от 12 лв. за кило направо ме накара да спра да мисля. Грабнах една боца да я нося армаган на братовчедката, пък и да почерпя за Бог да прости на мама. До това време вече беше настъпил късния следобед и ние някъде привечер пристигнахме благополучно в София. За да не се тъпчем всички, барабар с идиотите и самоубийците на магистралата, като стигнахме Троян, вместо да стъпим на асфалта, аз ударих нагоре към Старопланинския проход, за да се прехвърлим оттатък на подбалканския път в с. Кърнаре. Не бях минавал през Беклемето, откакто имах мотора навремето и ми беше доста интересно да се движа по иначе изключително живописния път, особено откъм южната му страна. Иначе пеша като турист съм пресичал от там, слизайки от вр. Ботев и движейки се на запад по билото на планината. Само че това беше още по-отдавна и спомените ми от това вълшебно кътче на Родината са почнали леко да избледняват; е, сега пък си ги припомних. Дъждът временно беше поспрял и даже на моменти слънцето се опитваше да пробие през гъстата пелерина от облаци и изпарения. Шосето беше почти безлюдно и ние се движехме сравнително добре и равномерно. Долу в ниското сякаш всичко опустя и едва чак като наближихме София, почнаха пак да се появяват признаци на някакъв живот под формата на движение по друмища прашни и тесни сокаци. Преди да се установим окончателно на бивак у братовчедката на Дани, направихме едно кратко отклонение до наши роднини, които посетихме само набързо, а пък се разбрахме малко по-късно да им гостуваме вече официално и тържествено, както пише в дебелите книги. Опасявам се, че вече на мен не ми останаха много близки и роднинки - оредяваме с всяка измината година, установявам това с болка, горчивина и голяма доза прискърбие...

Великата събота предимно премина в подготовка на следващия неделен ден, когато се събрахме цялата рода на гала обед - малки, средни и големи на една софра. Вечерта ходихме на църква, строго спазвайки ритуала съгласно всемирните църковни канони и Библейски сказания. Аз и за самият Великден бях подготвил една дозичка кюфтенца още от Габрово, понеже нито агнета ям, нито пък на дроб сарма кълва - на мен и от двете блюда ми се гади, особено пък от дроб сармата, която дори ненавиждам, колкото и добре да е приготвена. Моабетът ни тръгна в много правилни посоки, с изобилие от зелена салата, която обожавам особено в комбинация с варените Великденски яйца. Троянската ми сливова ракия се хареса от всички и до вечерта от шишето беше останала само капачката, която най-благородно изпратихме във фонда за набиране средства за закупуване на детски линейки. По някое време слязох на двора да опека и кюфтетата, които и този път бяха превъзходни - за целта бях повлякъл и скарата от балкона, на която още дядо Ангел си печеше скумриите, после аз я поех и ползвах най-активно, докато живеехме при баба Фанче в кооперацията срещу театъра, а пък някакви си 30-тина години по-късно я преоткрих и продължихме съвместната ѝ експлоатация на всяко наше завръщане в Татковината. С всичко до тук исках да подчертая, че въпросната електрическа скара, производство на завод “Елпром” Варна (ако не се лъжа...) вече има не само морална и сантиментална стойност, но в себе си съдържа и много дълбок, нумизматичен елемент, редом до банкнотата от 1 лев, която вече струвала 1000 Евро, понеже емисията ѝ от 1974 била нам-какво-си нещо по-специално и башка от стандарта – направо да паднеш от смях...

Тази година така се паднаха дните от празниците в календара, че Гергьовден пък беше в понеделник, непосредствено след Великдена. На този ден, Кремиковският манастир, “Св. Георги Победоносец” имаше храмов празник и ние решихме да направим един излет до там. За наш голям късмет времето беше чудно - независимо, че ясно, слънчево и приятно, все още се усещаше хладния полъх на балкана и необходимостта от връхна дрешка за всеки случай. Имах чувството, че цяла София се беше изсипала на тоя празник, защото долу нивите под манастира буквално бяха превърнати в един огромен паркинг - оставяш колата до някой храст из угарта и подир бичиш нагоре пешком по горските пътечки, докато най-после стигнеш манастирските порти (може би ни отне малко повечко от около половин час вървеж). Отвред се леят бири, въздуха ухае на пърлена кайма, а пък на нарочно построената за целта сцена излизат един през друг разни фолклорни групи и състави - част от празничната програма за деня; голяма веселба беше! С удоволствие изкарахме няколко часа в тарапаната и морето от народ. Малко по-късно следобеда се отбихме и през Обрадовския манастир “Св. Мина”, който вече се намира почти в очертанията на столицата. Вечерта се върнахме у братовчедката и с хранително-питейните остатъци от дългата серия празнични трапези, направихме кратък разбор на щастливите и безгрижни дни, прекарани сред близки и роднини.

И както плавно преминавахме от чашка на чашка и от едно блажно мезенце към друго, у нас и по-точно у Даниелчето (ама напълно естествено, де - че тук някой изобщо съмнявал ли се е в нейните величествени способности да измисля разни неща и да ме вкарва във всевъзможни допълнителни масрафи?...) се появи фикс-идеята да отидем на някаква екскурзия до Гърция – и то по-специално насочена към тамошните, прочути по целия свят скални манастири, небезизвестните Метеора (Μετέωρα в оригинал, но не съм много сигурен дали това наименование подлежи на членуване, както често съм го срещал под формата на “Метеорите”; най-вероятно не, но пък и не това сега е най-важния момент в разказчето ми). Както казват, алкохолът в малки дози е дори полезен, но пък вече в по-големи просто прави чудеса. Развъртяхме разни телефонни номера на местни туристически агенции и в крайна сметка на едно място ни включиха и тримата в групата. Отначало датите не бяха особено подходящи, тъй като съвпадаха с предстоящото карнавално шествие в Габрово, за което вече споменах някъде по-горе. Специално аз имах отколешни мераци да присъствам на това фестивално увеселение и шумна “олелийна”, провеждаща се по традиция в родния ми градец. Така с известни компромиси и взаимни отстъпки, екскурзионното ни мероприятие беше насрочено за предната седмица и вместо на 18 Май, ние се записахме във въпросната група, отпътуваща на 13-ти. До това време вече всички на софрата мирясахме, постигайки заветния консенсус и аз побързах да се оттегля в покоите си, дори малко преждевременно, понеже и аперитивчетата ми дойдоха възгорничка, та ми натежа кратуната към кревата и съответната му възглавничка…

Във вторник вече се ориентирахме към потегляне по обратния път за Габрово, за да продължим с ежедневните си мероприятия из дома, които не само че не свършват, ами направо извират като гейзера с минерална вода в с. Банкя (всъщност, вече град станало и то, независимо от селския си тип). Същия ден нашият скъп и обичан от всички чичо Божко имаше рожден ден, та се обадихме по телефона да му го честитим официално. Той пък на свой ред ни покани на гости по този повод, заедно с едни други наши общи приятели - та, ето ти в сряда, нови пиршества и моабети; няма празно – няма ‘лабаво. Иначе, в къщи движим нещата по почистване и подредба на апартамента с най-усилени темпове - купища извлякох от тавана, раздавах инструменти, пособия, дрехи, материали и т.н. Това е един много деликатен, подчертано тъжен и тягостен момент, на който изобщо не ми се иска да се спирам за дълго. Съвсем ясно осъзнавам, че положението е неизбежно, един път след като се е стигнало до тук, но пък не мога и да кажа, че изгарям от особено удоволствие, докато разчиствам покъщнината, трупана и събирана парченце по парченце от грижливите ми родители в продължение на десетилетия - дори напротив и определено не, само че няма друг начин; поставен съм в такава ситуация, излизането от която за голямо мое съжаление е само едно. Както и да е - вървим уж напред и гледаме нагоре, пък каквото - таквоз...

След като толкова много ми хареса Троянската сливова ракия на човека, аз реших да купя известни по-крупни количества, че да си нося от нея и в Австралия даже. Речено-сторено, както се казва в народните приказки - отбиваме се отново от главното шосе и отиваме да търсим нашия човек. То всичкото това хубаво и замисълът ми е велик, обаче кой да ти знае, че тези сергии в с. Орешак са отворени само в почивни дни и празници. Като стигнахме дюкяна, той се оказа затворен – ам’ ся, ‘ко пра’йм, а?! На мен ми се подкосиха краката от чувство на безпомощност и усещане за преебавка - бихме толкоз много път, а пък се оказа, че е било на вятъра. Питам там една случайно преминаваща булка, дали не знае кой е човекът, дето продава ракия. А-аа, вика тя - тук всички продаваме, не бил само той, с други думи. Добре де, ама аз си искам него - не ща на други мющерия да ставам. Та женицата ме посъветва да му се обадя по телефона - а номерът беше изписан на тарабата. Звъня аз веднага и намирам сайбията - тъй и тъй, обяснявам му аз кой съм, какъв съм - демек, пак искам от същия продукт, ама този път повече ще взема. Така въпросният делегат ме заведе направо у тях и ми даде да опитам една още по-хубава и отлежала ракия - а пък тя направо беше еликсир, защото престояла повечко в бурето и му беше последното количество от 5 кила. Вземам, рекох, целия бидон! - от купешка вода “Девин”, естествено. В прибавка купих и малко винце да ми се намира - щото ние откъм мезетата сме добре, ама те искат и по-обилно накисване, нали правилно ме разбирате. Докато ни се провеждаха търговските процедури, бате ви Чанко (така се казва магьосникът - умишлено увековечавам името му тук, защото заслужава човекът, с пълно право), разказа историята на неговата прословута ракия, с която бил взел второ място в традиционно провеждащия се през Февруари Празник на греяната ракия и сланина – всъщност, мястото на събитието е гр. Априлци, но те там са само през един баир и разликата не е голяма. Много малко не му достигнало да грабне приза моя човек, та го оставили на второто почетно място, обаче ми продаде мострения си, така да се каже продукт, с който се явил на тазгодишния конкурс. И като му дойде времето, въпросният мехлем за душата полита с нас към Австралия, а пък там вече как ще я прекарваме контрабандно през иглените уши на митницата, направо не ми се мисли от сега - дано не ни я конфискуват, че тогаз вече направо ще ме порази инфарктът…

Дните в Габрово се заредиха един след друг, като топчета на броеница - разнообразни и непредсказуеми, понякога скучни и напрегнати, друг път пък волни и безгрижни; според случая. Често навестявах татя, после пък и мама - зер, гробищата се явяват единственото място на света, на което човек се замисля, че един ден има и мрене; иначе все се мисли за безсмъртен и трупа ли трупа имане след имане, като че ли ще векува на тая грешна земя. Запалвам им по някоя и друга свещица, разказвам им какво се е случило през деня и какво сме преживели до този момент, а те все мълчат – мълчат, миличките и нищо не ми казват. Там имам и малко работа, която трябва да свърша според заръките и заветите на майка - за момента тече само подготовката на тези неотложни мероприятия, а впоследствие вече ще премина и към режим на действие и съответното им изпълнение съгласно инструкциите.

Но, нека сега да надникнем в същността на разказа и да нагазим малко по-дълбочко в неговото развитие като сюжет. След като вече си бяхме уредили 3-дневното екскурзионно летуване до древната Елада, във вторник след понеделнишкия Гергьовден се прибрахме благополучно в Габрово. По път спирахме на сергиите преди с. Български извор, където сме открили един ненадминат майстор кебапчия, който прави страхотни печива на скара: като почнеш от най-елементарните кебапчета и кюфтета, минеш през по-изтънчените пушени вратове и сланини, та стигнеш чак до вълшебствата на всякакви видове тънкостеблени или дебелокоренни наденици и дори суджуци “на гребен”. Там отсядаме вече втори път, ама ако има възможност ще посещаваме този човек и всеки следващ път, когато префучаваме от там. Дюкянът му се казва “При Миро” – естествено, че му правя безплатна реклама; амчи аз, ако не бях толкова доволен щях ли изобщо да пиша за него, бре? Така че най-горещо препоръчвам: който, когато минава от там, обезателно да се отбие при него, за да се нахрани вкусно и до насита – ония в заведението на Добревски не чинят; там няма да ми стъпи кракът повече – така съм им се зарекъл на шарлатаните…

За времето между обратното ни пристигане в Габрово и повторното ни пътуване към София след седмица и половина сега няма да ви разказвам – ежедневието ни беше едно и също, еднообразно и до болка скучно, заети изключително с разчистването на апартамента. Е, от време на време се срещахме с някои наши съседи и приятели за по чашка-две напитка, но някакви по-сериозни алкохолни мероприятия не сме провеждали. Така стигаме и до въпросния неделен ден, когато пак трябваше да се върнем до София заради Гръцката ни авантюра. Потеглянето от Централната столична автогара беше планирано за доста ранен сутрешен час, което наложи да оставим колата в подземния паркинг – за 10 кинта на денонощие, това ми се стори сякаш да беше без пари; а пък за удобството, да не говорим. Ние бяхме трима души барабар с братовчедката, всеки от нас понесъл по едно лично куфарче с дрешки или метнал раничка връз гърба си – таксито щеше да ни струва вероятно двойно, като се има и предвид, че при връщането ни в сряда вечерта пак трябваше да се приберем до временния ни бивак. До тук, отлично – даже много добре!...

Повечето от пътниците бяха на средна и над средната възраст, горе-долу колкото нас – те на бърза ръка заеха по-предните седалки на луксозния автобус, докато за нас тримата остана най-последното канапе, та се бяхме курдисали доста нашироко и комфортно. Дори и на седалките пред нас нямаше хора, така че пътуването ни беше организирано безупречно. По пътя надолу към граничния пост на Кулата спирахме в Перник, Дупница и Благоевград, за да се качат още пътници, с което групата ни набъбна до около 40 души. Екскурзоводката и шофьора бяха много приятни и възпитани хора, забавлявахме се взаимно през целия път и с това пътешествие за кратко се върнах в ученическите си години, когато пак така с едни раздрънкани и разнебитени автобуси на ДАП-а ни разкарваха по разни исторически или пък географски точки на Родината. И тогава ние по-отявлените бабаити на класа сядахме най-отзад, където пърдяхме и се оригвахме на воля без да ни забележи другарката, та да ни се кара, която тогава обръщаше внимание предимно на отличниците, заемащи по-предните кресла (ама то май че и в живота си стана баш така, както вече отдавна съм забелязал – може пък и това да е нормално, знам ли)...

След безпрепятственото преминаване на държавната граница само чрез показване на личната карта, ето ни вече настъпили гръцкия асфалт. Общо взето тамошния пограничен район не се отличаваше с кой знае каква природна красота или някакви по-специални забележителности, но ми направи силно впечатление драстично по-голямата чистота по пътищата и особено встрани от тях. Ако при нас там могат да се намерят тонове с изхвърлени пластмасови шишета и шишенца, цели планини от друг отпадък, наред с пластмасовите им торбички и опаковки, то из гръцко такива нечистотии като че ли не видях. Пътувахме известно време по магистралите, но тук неприятното впечатление, което много силно ме разтърси бяха множеството контролни бариери (будки) за плащане на пътищата (т.нар., Toll). Тарифите варираха в доста широк диапазон, като началото им бе в рамките на няколко Евро, за да достигнат до 10-12 европейски валутни единици. По моему това си е чист пладнешки обирджилък от страна на византийците, ама нали безплатен обяд нямало, та сега всички плащат на общо основание и изпитват дълбока носталгия по социализЪма и комунизЪма, когато пък всичко беше без пари (уж…) – ха-ха-ха!

Разбира се, първата ни спирка за почивка и разтъпкване беше непосредствено след бариерата на митницата, вече на гръцка територия. Намъкнахме се в едно нарочно кафене, уж за подкрепителни закуски, кафета, цигари и т.н. Моята цел беше далеч по-деликатна, защото единствената ми мисъл за момента, която отдавна се въртеше из главата ми и ме тормозеше кажи-речи още от криволиците из Кресненското дефиле, беше как да си увардя сухи гащите. Така зверски ми се пикаеше вече, че не можех да мисля ни за банички, ни за щрудели, нито пък за поничките им. Влетях у кенефа директно от вратата, докато другите от автобуса се наредиха на опашката за храна (‘га че не бяха яли у тях закуска, ама нали се е рекло купешка манджа да се яде и кафето у кафана да се сърба). След като се изпиках дълго и необезпокоявано (дори без никаква капка около дюкяна…), отидох и аз на търговско проучване по топлите витрини…

От там надолу първата ни спирка беше в гр. Солун (Θεσσαλονίκης или Thessaloniki, както също е известен из географските карти и атласи). Градът се явява най-голямата и главна административна единица, нещо като столица на областта Гръцка Македония – със своите около 800 хиляди жители (дори малко повече от милион население, включващи не само централната му градска част, но и кварталите в околовръст), последният се нарежда на първа позиция по големина във въпросната географска област на Гърция (Северна Гърция, ако това има някакво значение за разглежданите понятия). Навремето тези свещени земи са си били най-чисто и изконно български, но за момента с местната геополитика няма да ви занимавам, за да не отегчавам четеца – пък и някои отделни индивиди са особено чувствителни на тая тема: те дори смятат, че и самата България не би трябвало да съществува като такава, ами да си бъде една напълно равноправна 16-та република на несъществуващия вече СССР (за щастие саморазпаднал се и отдавна наврян в ануса на небитието, където поначало е било мястото на тая сган и сбирщина от комуноидни мужици - гмеж от оскотели и изродени поради мизерията и нищетата си, крепостни селяни). С автобуса направихме един кратък обход на града, просто да добием малка представа за самото място, но после ни закараха до някакъв висок хълм, където бяха разположени масивните каменни стени на една древна крепост. Създаден в далечната 315 г. преди Христа, всеки тук може да си представи древността и колорита на този величествен град, населяван от почти всякакви балкански нации: турци, българи, македонци, гърци и всевъзможна друга паплач. Разглеждането на самата крепост не ни беше включено в екскурзионния план, но пък от там ни пое една местна екскурзоводка, с български корени (иначе гъркиня по рождение и същество), която на прекрасен български език изнесе пред всички нас една невероятно интересна, ретроспективна и историко-географо-демографска беседа, изпълнена с много интересен фактологичен материал и данни, които тя най-старателно и точно представи. Солун е бил под Римско, после Византийско, след това пък под Отоманско владичество и назад в годините е представлявал огромен апетит за всеки един древен владетел – включително и за нашенския цар Калоян. През вековете градът е преминавал от една страна към друга, после към по-друга, че подир и трета, но в крайна сметка е останал в очертанията на днешна Гърция и никой не дава и да се издума даже, че навремето е бил в очертанията на Велика България. През 1917 централната му част е била изпепелена и превърната в пустиня от някакъв пожар, а на по-късен етап вече всичко е било реставрирано и вдигнато наново, което вече дава и по-новия, модерен облик на града. От високото всички сгради изглеждат светли, по-скоро бели, което вероятно се дължи на жегите, които преобладават през лятото по тия географски ширини, с цел отблъскване на слънчевите лъчи.

След запознаването ни с историята на Солун, дадоха ни и няколко часа свободно време за шляене из сокаците и дюкяните му. Първата забележителност, която посетихме беше огромната църква под патрона на Свети Димитър Солунски, който е и покровител на града. Сградата беше много впечатляваща, както съдейки по външната ѝ архитектура, така и разглеждайки вътрешното ѝ обзавеждане: стари икони, оригинални стенописи, масивни олтари; въобще, една доста внушителна гледка със силно въздействащо излъчване за посетителя. Запалихме по някоя и друга свещ, изпълнихме си ритуала на добри и хрисими миряни, след което се понесохме към пристанището и крайморската пешеходна зона. Разходката ни завърши върху палубата на една пиратска фрегата, предназначена за разходка на туристи из залива. Видяхме огромната статуя на техния идол, Александър Македонски – на кон, с меч в ръка, висока 6 м и тежаща 4 т. Пихме по едно питие, цената за което представляваше фактически входния билет за въпросната разходка с лодка (нещо като куверт) – на борда аз успях и да се изпикая в суматохата, след като отново бях вдигнал достатъчно високо налягане за изнежените ми напоследък бъбреци и отънял пикочен мехур.

Морският обход продължи някакви си 40-45 минути, за което време ние едва успяхме да си изпием напитките. Аз ударих една голяма бира, че за момента нещо бях много зажаднял (абе направо се бях разсъхнал, ако ме питате…), но момите ми се лигавиха с разни Апероли и други винени шприцове. Дадохме по 8 Евро за всяка чаша, но в цената беше включена разходката и изпикаването (че и за него древните елини дерат по 1-2 Евро, в зависимост от категорията на заведението). Като ни заведоха горе на крепостта, вкараха ни в едно кафене. Пазарлъкът беше който иска да се изпикае, да си купи едно кафе за 2-3 Евро и да се измоча безплатно. Дейба и византийските им тарикати, дееба! – ама с пълно право са ги трепали навремето и ромеи, и османци, че и българите след това.

На края ни натовариха по списък на автобуса и се отправихме към последната точка за бивак, където трябваше да отседнем вечерта. Мястото се нарича Паралиа Катерини (Παραλία Κατερίνη, на местен диалект). Ако обаче трябва да бъда по-стриктен и максимално точен в превода и произношението, то тук трябва да направя известно пояснение. Значи градецът, към който се отправихме действително се нарича Katerini и наброява около 60-70 хиляди жители. Само че ние бяхме настанени в един от морските му квартали, съвсем на брега и по силата на гръцката дума Paralia, което пък означава бряг, плаж или нещо подобно в тоя дух. Не знам дали нашенската дума “паралия” има нещо общо с по гръцки звучащата, но това точно сега е без никакво съществено значение – ние вече сме в хотела на първа линия, а само отсреща през тясната уличка се намираше и плажа. По това време на годината обаче и по-специално за разглеждания период, за златни плажове, морски пясъци и пенливи вълни не можеше и дума да става поради постоянно бръснещия ни ветрец, примесен сегиз-тогиз (че и по-честичко на моменти…) с един ситен, мокрещ и дълбокопроникващ дъждец. Якетата и дългите панталони бяха задължителния ни “dress code”, както се изказват профаните, които искат да блеснат с елементарните си чуждоземски познания, за иначе най-общоприет начин на подходящо обличане при даден случай – бил той повече или по-малко официален. След настаняването ни набързо в хотелските стаи, излязохме за кратък обход на съседните сергии и дюкяни, които бяха буквално на всяка крачка. Само че неприятният вятър и хладът на свечеряване ни накараха да се приберем обратно в хотела, за да се насладим на обилната вечеря (шведска маса…), която беше включена в цената на екскурзията ни. Хапнахме, сръбнахме и се качихме в горе в стаята, за да си допием с подръчни материали, които си носехме в дисагите. Аз не след дълго се капичнах на кревата, понеже бях доволно изтощен от нови впечатления, от всичко видяно и преживяно през дългия ден. А всичко това все още се случва в понеделник…

На следващата сутрин – вече вторник, както всеки би се досетил – потеглихме към Метеора. Градецът Катерини се намира в непосредствена близост до планината Олимп и пътят ни към Калабака (Καλαμπάκα – още Kalabaka), над който се извисяват въпросните скални манастири, също виеше в подножието и по протежението на легендарната планина. Обаче поради сравнително лошото време, честите превалявания и мъглите, които се стелеха на талази и купести облаци, видимостта към величествените склонове и върхове бяха сведени почти до нулата. Олимп е най-големия планински масив на Гърция, а най-високият му връх Митикас (Μύτικας/Mytikas) се издига на внушителните 2918 м над морското равнище. Останах с впечатлението, че следващият по височина връх е само с метър по-нисък и носи същото име (Mount Olympus), както се зове планината на гръцките митически богове и техният най-главен покровител, Зевс. Ако аз съм допуснал някаква фактологическа грешка, то значи че и собственоръчно написаното от мен подлежи на известни корекции – така съм разбрал, така съм ви го и предал; съдете ме, ако не ви е жал…

След като пътувахме около 2 часа и нещо по също толкова скъпо платените магистрали на южната ни съседка, ето ни в подножието на скалните масиви, Метеора. Преди да започне изкачването нагоре по стръмните и тесни планински пътчета, заведоха ни в една работилница за изработване на икони. Там нагледно ни показаха цялата технология по създаването им, изписването на образите и ореолите около тях, оцветяването им, запознаха ни и с начините, по които готовите произведения се подлагат на изкуствено стареене, за да изглеждат древни и автентични, сякаш са престоели в мрачните лабиринти и подземия на някой хилядолетен манастир; това беше една много интересна беседа и впечатляваща демонстрация на човешка дарба със съответните им уникални умения и художествени способности, съчетани с дълбоки познания по история, иконопис и много, ама много къртовски труд и биволско търпение.

След направената демонстрация, не се размина без закупуването и на някоя дрънкулка от прилежащото към цеха магазинче – кой грабне червена гривничка за късмет, кой нанизва на китката си шарени мъниста за регулиране на кръвното налягане, друг пък повлече иконка или две за изцеление и опрощение на греховете; въобще, търговията навред върви с най-пълна сила и при 100% усвояване на производствените мощности.

Най-после, след като едвам ни сбраха отново за потегляне, отправихме се и към заветните манастири. Е, там вече наистина зяпнахме от възхищение и преклонение към онези, които с неимоверния си труд са допринесли за създаването на тези шедьоври, признати в целия Християнски свят (не съм много сигурен дали мюсюлманите показват някакъв подчертан възторг и имат уважение към подобни творения и уникати, но сега за етнически разлики на религиозна основа също няма да говорим). Изначало, манастирите са наброявали 24, като първите от тях са били създадени през доста древни времена и епохи – става дума за периода между 13 и 14 век от Новата ера, когато са строени по върховете на почти непристъпни каменни стени и зъбери. За съжаление, едва само 6 от тях обаче са действащи и запазени до най-нови, днешни времена – останалите в момента се саморазпадат и постепенно се превръщат в руини, докато един ден напълно се заличат от лицето на земята. През 1988 UNESCO взема под крилце целия този комплекс от света обител заради уникалното им разположение, архитектура и предназначение за запазване и разпространение на Източноправославната Християнска вяра. Постройките се издигат на средна височина от около 313 м, но някои от манастирите достигат 550 м – тук става въпрос за разположението им спрямо морското равнище, но пък издигащите се от подножието долу в полето скални масиви биват с внушителни размери до 200 м индивидуална височина и 300 м ширина; страхотни скали!

Дневната ни разходка включи посещението на 3 или 4 манастира, като във всеки един входната такса бе от 3 Евро. За голямо наше съжаление, най-големият манастир “Св. Стефан” него ден беше затворен за посетители, но ние добихме достатъчно ясна представа за мястото от останалите, в които влязохме. Всички те бяха нови и поддържани до най-маниакални подробности – това градинки, лехички, дворовете, цветните насаждения: всичко беше в безупречно изряден вид, преметено, чисто и подредено като в аптека. След почти целодневното ни размотаване из красотите на Метеора, време беше вече групата да се събира за обратното ни пътуване към хотела. Отстоянието до там не беше и малко – два часа на отиване, още толкова на връщане; може би хотелите да са били по-евтини там, след като все още не беше настъпил активния летен и плажен сезон за крайбрежните райони. Вечерта направихме още една кьор-софра в ресторанта, ударихме по някое и друго Узо, за да уважим гръцките ни домакини и като мръкна се разпръснахме по стаите за дрямка.

Сряда беше ден, определен за обратното ни връщане към България. Пътят ни мина през друг град, също влизащ в програмата за посещение и разглеждане. Сутринта тръгнахме от Катерини и малко преди обяд бяхме вече в Серес (Σέρρες или Serres, както пък също е известен по широкия свят). Градчето наброява малко над 70,000 жители и съгласно тяхната многочисленост заема второто по големина населено място в тази част на Гърция (Северна Гърция или Гръцка Македония – кое точно наименование тук е най-правилното да се употреби аз не знам, но според историческите анали, навремето този район също е бил в очертанията на Българските ни владения; само че поради една или друга, дали достатъчно обективна, дали пък не и субективна причина, сега е попаднал в граничните очертания на гърчолята и те много се фукат с това). Тук не сме се спирали за дълго, освен дето се изкачихме на един хълм, от който градът се виждаше като на длан. Горе имаше и кафене, в което ударихме по малко бира, колкото да си извоюваме правото най-съвестно да им опикаем и тоалетните. В това време отново почна да вали, което помрачи малко прекрасните гледки, които се разкриваха пред нас от височината на хълма. На много места се забелязваха останки от зидовете на древна крепост, където явно преди векове са живели царете им, докато простолюдието се е ширило долу в ниското и подножието на възвишението. Това място с достатъчна точност бих го оприличил на местността Градище над наше родно Габрово, където също има разкопки, останали още от Римско време; ама хайде сега, от мен да мине - да не ставам шовинист. Градът също е известен с множеството си църкви, останали още от Византийското господство, голяма част от тях превърнати в музеи заради уникалната си архитектура.

А това вече беше и предпоследния ни географски обект за посещение от нашата тъй кратка, едва тридневна екскурзия – оставаха ни няколкото часа пътуване обратно до София, само че преди това отново трябваше да минаваме граници и митници на Кулата. Единственият по-съществен подарък от Гърция, който единодушно си направихме взаимно с Даниелчето беше една голяма боца мастика (Узо, демек) BARBAYANNI (Ούζο Βαρβαγιάννη, в оригинал). Иначе формалностите по прелитането под бариерата на граничната бразда минаха безпрепятствено и малко след това се озовахме в местността Рупите – сакралното място на баба ви Вангелия Гущерова, по-известна в миналото с прозвището си “Петричката врачка”. Разходихме се из района, купихме си зехтин и домашна лютеница от една сергия при входа на комплекса, от друг пък взехме хубави градински домати за салата и с това нашето похождение в тази част на България (а и на света, в този ред на мисли…) приключи. Е, влязохме от кумова срама и във въпросната църква, останала завинаги в историята на местната епархия с толкова противоречивата си съдба – дали да бъде призната от Светия Синод като пълноправен Християнски храм или да бъде отхвърлена и анатемосана; така даже и не знам дали изобщо са я осветили по силата на канона. Аз лично не мога да коментирам адекватно и компетентно случая, но да ме прощават и майсторлъка на Светлин Русев, и праха на Людмила Живкова, че и славата на Грешка Гробева (барабар с тая на местната им баба Ванга…), обаче стенописите и иконите в църквата на мен ми идват малко отблъскващи и нереални. Мое собствено мнение – не задължавам никой да се съобразява с правотата му… Така, към 20:30 бяхме вече в София – взехме си колата от паркинга, закарахме братовчедката до тях, пихме по едно кафе набързо и се понесохме директно към Габрово. Е, какво – интересно ли ви беше, барем до тук? – ама чакайте, че то има и още; само имайте търпение…

Занапред предстояха празниците по Карнавалното шествие в града, провеждащо се ежегодно малко преди баловете за 24 Май. На следващата седмица пък беше и самия празник на буквите, писмеността и културата ни като цяло. Наш приятел дойде специално за въпросното карнавално шествие, но разочарованието на всички ни беше единодушно и недвусмислено. Присъствието на политиката и то в най-циничният ѝ, долен и арогантен вид безпощадно опорочава замисъла и предназначението на въпросния Габровски карнавал – навремето това начинание беше свързано с пестеливостта, находчивостта, хитростта, пък дори и свидливостта ако щете на габровеца като събирателен образ, сами осмивайки се един друг без капчица пошлост и долнопробна мисъл. Докато сега всичко това се върти около разни партии и нейните омаскарени лидери, ежедневни злободневки особено на политическа основа в най-курвенския си и грозен вид, поднесено под формата на карикатури, подвижни макети и прочие щуротии. Габровският елемент отдавна вече не присъства в програмата на карнавала, независимо че уж стратегията му се върти около тази кауза. Върти се, ама на много отдалечена орбита и това повече отблъсква, отколкото да привлича. Е, принципно всички се радват, всички се смеят, бирите се леят като из ведро, улиците буквално са наводнени от народ, но аз комай вече не намирам нищо смешно в тая дивашка лудница - може пък и да остарявам, ‘ба ли га, дет’ викат по Враца и околията. Изгубихме близо два часа във висене на тротоара, в очакване на нещо интересно и забавно от фолклора, ама като се наситихме и се отправихме към една култова за града ни кръчма – “Рачо ковача” се зове; свърталище на местни пияници и неповторими зевзеци още от време оно, въпреки че в днешни дни от всичкият ѝ едновремешен колорит е останал само избледняващия спомен. Там вечеряхме и в сладки приказки и приятна компания приключихме с карнавалното мероприятие…

Една вечер скъп наш гост беше мой, много близък приятел и съученик от Техникума. Моабетът ни беше малко импровизиран, обаче за сметка на това се получи една прекрасна вечеринка, до 02:30 сабале. На него дадох много от радиочастите на татко, които той беше събирал горе в работилницата на тавана в продължение на години, миличкият ми. Моят човек също обича да се занимава с подобна развойна дейност, та частите намериха своя много добър втори стопанин. С него взехме решение да се съберем отново с всички съученици на 24-ти Май, след което да се почерпим в някое непретенциозно габровско кръчме. Не дойдоха много хора, понеже тази година не се пада кръгъл юбилей от завършването ни през далечната вече 1978, но пък поне тези които бяхме из града се видяхме в двора на Техникума, след което преминахме през улиците на града под формата на манифестация и на края залегнахме в заведението. Че като се курдисахме на масата и забихме лакти в покривката около 11:30 току преди обяд, в 22:30 едвам ни изгониха от заведението поради затварянето му. Макар и само 10-15 души, получи се една добра, празнична и много дружеска атмосфера.

Постепенно наближаваше и края на месеца (все още Май, както се подразбира - независимо, че вече сме Юни...), за когато беше насрочено едно изключително емоционално и интересно мероприятие - екскурзията ни до Испанския остров Mallorca и по-специално няколкодневния ни престой в неговата столица, Palma. Според не дотам ограничените ми географски знания и познания, бях останал с впечатлението, че всичко това се казва Палма де Майорка и е едно общо цяло - нещо като островен град със съответното име. Обаче то се оказа съвсем по-различно от моите представи за тази малка точка от земната топка. Аз тук бавничко ще стигна и до този заветен момент, но пък следващите няколко реда ще посветя на предходните 2-3 дни - малко преди отлитането ни за острова, планирано за най-ранните часове на петъчния ден (31 Май, съгласно разписанието на самолетните билети и ако някой все още се интересува и от тези безсмислени подробности). Аз така съвършено бях измислил всичко, че то просто нямаше как да не се случи, при точното и безпрекословно спазване на графика и разчета на времето: във вторник вечерта сме на гости в Дряново, у моя съученик и прекрасен приятел; на другия ден правим разширен обход през Враца и преспиваме там, после пътуваме към София и по пътя разглеждаме забележителности, а вечерта на същия ден ние пък на свой ред посрещаме скъпи гости във временния ни бивак на Софийска територия - а на края и излитаме, както вече казах (в петък).

Сега обаче следва и разбивката на това наше мащабно начинание и частично екскурзионно летуване, едва ли не по дни, че и по часове, биля. За вторника се бяхме уговорили с нашите Дряновски приятели да им гостуваме - човекът наловил прясна риба, специално за Даниела, която много обича да похапва шаранчета и други рибки, докато аз принципно и почти винаги се придържам към топлата скара. Бях омесил пак една солидна доза кюфтенца, които вече мога да правя не само със затворени очи, ами и без ръце, дето има една такава приказка. След като през деня приключих със стопанската дейност из дома, мятаме се на колата и ето ни за няколко минути в Дряново. Предните дни пак ходихме нататък, отбихме се и през манастира, който е кръстен на моя покровител, Св. Архангел Михаил. И както винаги се случва в подобни случаи - от вратата и хайде на софрата. Изкарахме си доста забавно, в добра и весела компания - взехме решения за последващ двудневен риболов, съответните резервации по язовирите и т.н. Преспахме у хората и на сутринта рано-рано поехме на път. С Даниела искахме да посетим пещерата “Леденика”, защото аз от ученик в началното училище не бях ходил нататък и нищо не помнех от нея, а пък тя май че изобщо не беше ходила тъдява. Разбира се, в същия район се намираше и Черепишкия манастир, Лакатник и множество други забележителности, които искахме да посетим и видим, докато се намирахме из тоя, иначе малко позатънтен и забравен сякаш от Бога вилает.

От възрожденско Дряново, през малко по-невзрачните села Гостилица и Буря, ето ни вече стъпили на шосето, свързващо престижните Варна, Велико Търново и разбира се, столичната София. Ние излязохме някъде около опакото на Севлиево, но как и през къде сме минали изобщо не ми стана много ясно - вероятно в годините нещата да са се посменили малко, с разни обходни и околовръстни пътища и маршрути, за които аз нямам особено ярък спомен от ерата, когато съм ги обикалял с колелото (има-няма, барем едно 50 години назад във времето и пространството). Както и да е - движихме се по царския път до Ботевград, където се отклонихме към Мездра и Враца. И ако за Враца мога да се изкажа сравнително ласкаво и възторжено, съдейки единствено по централната ѝ градска част, то в Мездра положението е буквално плачевно. Там имам чувството, че не са мръднали и на сантиметър напред, защото същите дупки зееха по разбитите им пътища, почти както преди половин век. Нашата цел за деня беше Черепишкия манастир, пътя за който намерихме с 300 зора и още толкоз клетви. Това табели и указателни знаци, като че ли за онзи край са или непознати, или някакви забранени думи - просто липсват. В крайна сметка стигнахме и до манастира, но трябваше да се върнем сума километри назад, че да се отклоним в това направление. Така или иначе, мисията ни беше изпълнена успешно. Грешката беше, че ние хукнахме за Мездра, за да гоним уж Враца, а пък той Черепишкият манастир ни бил по пътя, ама кой да гледа карти и атласи. Общо взето, движението из Родината се извършва по мои доста остарели спомени за пътища и шосета, а то явно през последните 30-тина години след моето напускане на страната, някои от тях са изменили траекторията си, други пък подлежат на ремонт, направили са и множество обходни друмища – въобще, човек може много лесно да се обърка, особено пък и при тоталната липса на указателни знаци и табели.

След дългото ни лутане из разнебитените сокаци на Северозапада, най-сетне намерихме и заветния Черепишки манастир – спираш си колата току пред дверите на светата обител, няма пазванти, няма кожодери с кочана в ръка, готови най-всеотдайно да ти искат 3-те лева за целодневен престой на паркинга, както беше на Бачковския манастир например; а на Рилския ни одраха с по 5 кинта дори (хем на два пъти…), но за това ще стане дума малко по-надолу в изложението ми. Прави добро впечатление, че за разлика от разбитите шосета, влизащи в състава на Националната ни пътна мрежа, то манастирите на България се намират в един много престижен и обновен вид – всички до един, без изключение. Навсякъде цари приличен ред и подредба, безупречна чистота и отдалеч личи, че се поддържат грижливо и старателно. Фасадите им боядисани, дървените части намазани с масла и консервиращи течности, градинките подредени, цветя, алеи – въобще, грижовна ръчичка е пипала, за да остави след себе си безмълвна красота и божествено величие. Няма да излъжа, ако подчертая и възхитата си от безплатните тоалетни в манастира, които на излизане също най-охотно посетихме, подвластни на все повече напиращите у нас естествени понужди…

След облекчаването на насъбралата се в нас по време на безконечното ни пътуване пикочна енергия, натоварихме се в машината и по някакъв най-невероятен планински проход се прехвърлихме отсреща във Враца. То бяха тесни и стръмни пътища с безкраен низ от остри завои, пресичахме Искъра, пресичахме ЖП линии – абе, сякаш че през Ада минахме за по-напряко. Вероятно за мнозина този Старопланински проход да е достатъчно известен и добре познат, обаче моят крак (в случая автомобилна гума…) за пръв път в историята на пътешественическия ми живот стъпваше тъдява. За да избегнем скучното връщане до Мездра, почти веднага след манастира ударихме наляво през реката и се заизкачвахме нагоре по стръмното – едно след друго през селата Лютиброд, Челопек и Паволче, след което чак се спуснахме в по-цивилизования район. Както и да е – след главоломното изкачване и още по-главоломно слизане, ето ни в предградията на Ботевата Враца. Времето като час от деня позволяваше да продължим с обектите си за посещение и ние се отправихме директно към подстъпите на пещерата “Леденика”, която също беше вписана в списъка ни с подчертано ниво на интерес. Аз по тези вилаети не бях ходил от времето, когато през лятната ваканция между четвърти и пети клас (отделенията на началното училище визирам в случая, а ерата е далечната 1970/71 – или някъде там, ако не точно тогава), когато участвах в едно невероятно, 30-дневно екскурзионно летуване с посещение предимно на 100-те Национални туристически обекти. Само че от това славно време и тогавашните ми впечатления на недомаслен хлапак, до днешни дни и възприятия за околната среда като на презрял банан, минаха близо 50-55 години – с други думи: едно гледаха очите ми тогаз и съвсем друго виждат днес. А красотите и величието на Врачанския балкан са просто неописуеми, буквално спиращи дъха. Изкачването към пещерата също отне известно време, достатъчно да се насладим на величествените каменни урви и вековни гори в околовръст; осмисляйки поне за миг колко малък е човек спрямо колосалните образувания на Майката Природа. Така в дълбоки размишления, възклицателни възхищения и цъкане с език стигнахме и до входа на “Леденика” – ха, че то и тук нямало такса за паркинг, бре! – какъв кеф само… Вероятно тарифата ѝ бе включена в цената на входните билети, която принципно не беше ниска, но пък заради това, което видяхме си заслужаваше всяка една отделна стотинка.

Разходката из дебрите и лабиринтите на подземния гений и пореден шедьовър на Природата продължи около час. Екскурзоводката ни разказа доста интересни и любопитни подробности, свързани с пещерата. Не е изключено навремето също да са ни разправяли подобни истории, обаче ние тогава я сме се бъзикали с тоз-оня, я някъде съм блял настрани, защото нищо от разказите ѝ не си спомнях. Така или иначе, когато излязохме обратно на светло и на повърхността на земята, вече бяхме главозамаяни от видяното дълбоко в недрата под нас. И най-вече: сякаш станахме по-добри; Боже мой, ама само колко много по-добри един към друг! Те не случайно казват, че Балканът ражда хора, а полето – тикви. И докато размишлявахме на глас и споделяхме взаимните си впечатления от видяното, ето я и поредната порция дъждец не закъсня – едвам притичахме обратно до колата и заплющя на нова сметка. Доста дъждовна се оказа пролетта в България, но може и такава да си е била винаги, а пък ние просто да сме я позабравили… От цялата тази влага и киша, единствено аз имах полза лично за себе си, защото полените на цъфтящите треви, цветя, дървета и храсти най-редовно бяха отмивани след дъждовете и аз нямах никакви съществени прояви на сенната ми хрема, която влача подире си като хронично заболяване още от детството. Особено мъчително ми става като захвърчат пухчетата на тополите, обаче тази година дъждовете им видяха сметката и последните не са ме мъчили.

След изпълването на предварително зададената ни програма за деня, привечер се отправихме към хотелчето за настаняване. Самото то се намираше в непосредствена близост до пазара и централната градска част, така че ние в оставащите няколко светли часове до окончателния тъмен край на деня, успяхме да направим и един доста подробен обход из алеите за пешеходци. За щастие дъждът беше спрял, което даде възможност и за по-разточителните ни разходки из града. Иначе, като ден от седмицата това беше вече сряда. Привечер от пазара си купихме някои провизии, които щяха да ни трябват и в малко по-далечен план (като домашна лютеница, например; сланинка и т.н.). Вечерта си направихме едно импровизирано соаре в стаята на хотела и на другата сутрин тръгнахме на ранина – още росата не беше заветряла, дето има такъв лаф. Пътят ни към София не беше дълъг, но пък за сметка на това обещаваше да бъде много живописен и изпълнен с нови природно-географски впечатления.

На първо място искахме да посетим вр. Вола/Околчица, където е лобното място на безсмъртния наш революционер и писател, Христо Ботев. Настоящият материал няма за цел разглеждането на неговото революционно дело и литературно творчество, но пък не мога да подмина и така безапелационно поривите ми на мисълта, които се надигнаха у мен, стъпвайки по тези свещени и непристъпни чукари. Колко мъжка сила, колко силна воля е трябвало да има този човек, за да се понесе в онази почти непристъпна балканска дивотия, където четата му е минала и макар последната да е била разбита, а пък той самият и убит, все пак с общи усилия да нанесат поредна рана на тогавашната Отоманска империя. Къде и как са вървели тези хора, през какви гори и урви са се влачили с едната си едничка цел и съкровена мисъл? – това ние никога няма да узнаем, защото дори и писмените исторически анали не могат да обрисуват действителността, каквато я видяха очите ми. Целият район в околовръст е осеян с почти отвесни скални масиви и обрасъл във вековни, дъбови и букови гори, преминаването през които крие опасности, неизвестности, а много често дори и смърт. В днешно време има туристически маршрут “По стъпките на Ботевата чета” – веднага правя паралел с подобно начинание, само че откъм Австралийска страна. По време на Втората световна война (през 1942), японските войски се установяват по северните брегове на Папуа и Нова Гвинея. Целта им е да завземат столицата и главно пристанище Порт Морсби (Port Moresby), от където вече да атакуват и в южна посока Австралия, установявайки пълния си контрол за пренасяне на стоки и боеприпаси в Тихия океан. За да бъдат спрени навреме и още преди да са извършили пъкленото си дело, едно австралийско военно подразделение е трябвало да се придвижи през джунглата от един фронт на друг буквално за броени часове, добирайки се със сетните си сили до позициите на японците – жестоките кръвопролитни боеве завършват с много жертви, но въпреки всичко австралийците успяват да предотвратят нападението над собствената си страна и осуетяват намеренията на врага. Японският контингент дава 10,000 жертви, срещу само 600 убити и 1600 ранени от нашите (пардон: нека тук и в този конкретен случай, под “нашите” да се разбира Австралия). Този непосилен траверс на хора и техника е известен в историята като прехода “Кокода” (Kokoda – по името на някакъв местен градец на територията на острова), където 90 км от най-тежки условия на кал, адска тропическа жега и проливни дъждове е трябвало да бъдат преминати буквално през сърцето на джунглата, за да овладеят фронта, отблъсквайки японските войски от техните окопи. В днешни времена смелчаци и търсачи на силни усещания участват в този поход на смъртта, за да се уверят в трудността на преодоляването му – както и да е, аз отново се отклоних за малко с никому полезна и доволно ненужна информация. Връщам се на основната си мисъл. С колата стигнахме до самия връх, където има построен огромен паметник в чест на Ботев и неговите четници. След кратко поклонение и преклонение пред паметта, подвига и делото на тези смели българи, поехме по обратния път към Дефилето (Искърското амчи – те там друго нямат и все с него се фукат). Пътят ни отново премина през Лютибродския проход, само че този път надолу към р. Искър и подминавайки Черепишкия манастир “Успение Богородично”, почнахме да лъкатушим надолу към столицата.

За да разнообразим скучното пътуване по завоите на пътя, решихме да направим още едно поклонническо отклонение към манастир “Седемте престола” – някъде около с. Елисейна (а пък може вече и град да са го направили – не разбрах от “шеметната” скорост по трасето) съвсем случайно видях табелата за въпросната свещена обител, която тутакси решихме да посетим. Тръгнахме нагоре по тясното като козя пътечка шосе и след 15-тина километра вече бяхме пред дверите на манастира. Направо онемяхме от красотата, изяществото и чистотата на това свято място – всичко беше поддържано най-грижливо, прясно белосано, варосано и освежено като за филм. Уникалното за този манастир е неговата църква “Рождество Богородично”, намираща се в китния зелен двор. В нея има изградени седем самостоятелни параклиса (или “престола” на известни светии – от където пък произлиза и наименованието му). Една от многобройните легенди разказва, че навремето седем боляри създали седем селища по тези труднодостъпни балкански землища и в тяхна чест майсторите изградили въпросните седем малки църквици. Друго предание твърди, че по време на турското иго и робство, манастирът е бил опожарен и изпепелен до основи. Тогава именитият Вълчан войвода събира останалите си дружки, за да го възстановят в оригиналния му вид. Понеже юнаците били седмина барабар с техния главатар Вълчан, та за техен хатър после съградили станалите вече пословични седем малки параклисчета – единствено, уникално строителство на сгради с подобен Християнски характер (сравнявайки ги с останалите наши църкви, параклиси, манастири и т.н.). Светата обител е била любимо място за поклонение и отдих на Иван Вазов, който вдъхновен от величието на мястото написва стихотворението “Клепалото бие”. Пак там, в двора зад църквата се намира и гробът на известния детски писател с псевдоним Змей Горянин (Светлозар Димитров – умира през 1958…), осъден от т.нар. Народен съд на затвор заради обществената му и служебна дейност преди Девети; книгите и произведенията му биват иззети като “фашистки”, а той самият след преврата отказва да се покае публично, както е бил заставен, че да бъдел уж реабилитиран от престъпната нова, комунистическа власт. Именно там, последните години от живота си писателят прекарва в уединение, а причините за смъртта му и до днес остават неизяснени. После по същия път се спуснахме надолу към главното шосе и продължихме към София – вече пречистени, облагородени, смирени и далеч, далеч по-добри и хрисими един към друг… (и всеки път все по-добри ставаме, забелязвам – а до кога ще се издигаме все така по този стръмен сипей на добротата и аз самият не знам вече)…

Бях чувал (или пък чел някъде – не си спомням вече как знаех…), че някъде тъдява по Искърското дефиле има изграден 5-метров паметник на дядо Йоцо от едноименното произведение на Вазов, “Дядо Йоцо гледа”. Оказа се, че въпросният монумент не се намира баш на пътя, а трябва да се направи едно кратко отклонение към с. Очиндол. Аз очаквах, че паметникът е разположен на някаква висока скала в сърцето на Балкана и баят попътувахме нагоре по устрела, с надежда да го зърнем. Обаче като попитах едни нищоправещи булчици, седнали на припек до една цъфтяща липа, те ми рекоха че съм го подминал. А пък иначе последният е изграден на територията на една разкошна механа, отново в идеално поддържано местенце и действително бе разположен на скала, само че далеч по-ниска от моите представи. Погледът на слепия дядо Йоцо е вперен напред, към железницата долу в дефилето, което е и основният замисъл в темата на Вазовия разказ. Отново – уникално място, неповторимо и безкрайно интересно, особено за нас “невъзвращенците”. Вероятно всичко това не е чак толкова впечатляващо за местния български жител, но пък ние, дошлите си за кратко в Родината, буквално изпадаме в умиление до сълзи (особено аз, като носещ по-мек и благ характер на кошута - по-скоро на благороден елен, а не на освирепяла от глад вълчица…).

И след всички малки и големи спирки по трасето, из селца и край паланки, ето ни вече и в по-градското Своге – градец, известен навремето с производството на шоколадови изделия (или поне на мен ми е познат заради този факт). Оказва се, че въпросната фабрика за лакомства е била създадена още през далечната 1901 под формата на малко сладкарско цехче със седалище София, а чак 20-тина години по-късно я местят в Своге – обновена, с модерните за онова време машини, съоръжения и технологии. В този си вид това производство продължило да бълва шоколадови произведения до последния момент, ама нали комунягите не са обичали частната собственост (свещена и неприкосновена…), та през 1947 по време на един от най-срамните актове против собствения си народ (т.нар., Национализация…), въпросните изверги с цървули, ватенки и каскети най-нагло я отнели от законния ѝ собственик Велизар Пеев, та му я и прекръстили на “Република”. Както и да е – де да беше само тоя случай, да затвори човек очи, да си стисне зъбите, па да им прости. Само че след всичко до тук, прошка няма да има и на оня свят! – отбелязвам само…

В Своге направихме един малък локален пазар и окончателно се отправихме към тъй светлата, тъй чистата, гладко асфалтирана, лъсната до неузнаваемост, Европейска столица София (ха-ха-ха, майтапя се, бре! - ама пък инак добре звучи, нъл’ тъй). Имахме предварително запазена квартира за една вечер, защото на следващата заран трябваше да излетим за Палма де Майорка с най-ранния сутрешен влак – молим вас за прошка: аероплан имах предвид. Доста се лутахме из столичния цигански квартал (всъщност, един от няколкото в околовръст), дорде нацелим правилния адрес и сграда. Минахме покрай няколко къщурки, които предполагаха и въпросният ни временен бивак – ако това беше действително нашия “пристан”, то ние щяхме да спим в колата на някой площад. В крайна сметка се оказа обаче, че ние сме се въртели като пумпали около един чисто нов блок, дори и не предполагайки, че именно там щеше да бъде нашия апартамент – ново, луксозно строителство, камери и електронни брави навред; абе, модерна работа, бако – с една дума. Нанесохме дисагите в ранния следобед и докато ошетаме и подготвим софрата, нашите приятели довтасаха. С тях имахме уговорката да изкараме една незабравима вечеринка, току преди тръгването ни за Испанския остров…

И, както всеки тук може да предположи (пък и познавайки ме вече достатъчно добре…), в това малко едностайно жилище се заформи една прекрасна вечеринка, с всичките му там “екстри” – салати, аперитиви, топла котлова храна и много ледена бира. Мероприятието ни приключи късно вечерта, малко насила, защото на другата сутрин трябваше да потегляме за летището още в най-ранни и тъмни зори. Имахме уговорен шестдневен паркинг за колата, която оставихме на няколко километра от аерогарата, а нас ни закараха до там с един микробус. Не след дълго приключиха и формалностите покрай багажи, митници и други контроли. Да, ние действително сме влезли във въпросния Шенген “по въздух”, както местните се изразяват и не подлежахме на никаква проверка (лични карти, визи и паспорти) – е, поне не долу на гишето пред всички. Обаче пазвантите ни провериха документите едва ли не скришом, току на качването в самолета, което обезсмисли всякаквите им Шенгени, Европеизации и тем подобни социални “придобивки” – хем смешно, хем пък малко тъжно и на моменти даже глупаво, ама нейсе; нека джаза свири туш – ние продължаваме.

Естествено, самолетът закъсня малко с излитането си, което пък съкрати с известно време престоят ни в Мюнхен, от където трябваше да се прехвърлим на друг аероплан за острова. Първата отсечка от маршрута я изпътувахме за около час и половина, докато се придвижим от единия ръкав на другия мина още малко време, след което вече окончателно се натоварихме и за Майорка. До там стигнахме за няма и два часа – съгласно тамошното време за географския часови пояс беше едва 10:00; целият ден беше пред нас, какъвто беше и предварителния замисъл на авантюрното ни начинание.

През всичкото това време, още от началото на Април, нашата малка Ванеса и приятелката ѝ Карина обикаляха Европа и общата ни програма беше така строго разчетена, че да се срещнем с двете на острова и всички заедно да изкараме няколко дни там. Така срещата ни трябваше да стане на самото летище – само че техния самолет ги изсипа в 06:00, докато нашият пристигна, както вече казах малко по-късно. Малките момета уж щяха да вземат такси до техния хотел, ама като им поискали 50 Евро за услугата и те тутакси решили да чакат нас, защото ние там имахме друга кола на разположение, под наем. Обаче те предната нощ вилнели из баровете на Ибица като разгонени магарици – сутринта само си грабнали дисагите и се натоварили на самолета за Майорка; изтощени до премала, гладни, жадни, не спали изобщо и по моему леко подпийнали. В същото време, ние чакаме да пристигне на лентата едното от двете ни куфарчета, с които пътувахме от София. И ха да дойде, ха да дойде, а то все не идва – извървя се сума народ, грабнаха куфарите и заминаха да си консумират ваканцията, а ние с Дани и още едно невръстно девойче висим на летището като прани гащи на бодлива тел, в трепетно очакване най-после да се появят и нашите дисаги. След още няколко безпредметни превъртания на лентата стана ясно, че нашият багаж няма да дойде поради простата причина, че той изобщо не е бил натоварен още в Мюнхен – нали ви споменах отгоре за частичните забавяния от въздухоплавателен характер. Хукнахме да се разправяме за изгубения куфар – декларации попълвахме, по разни други гишета и инстанции ходихме, а на часовника стрелките хич и не спират бясното си, въртеливо движение – стана кажи-речи обед. Малките кокони постоянно звънят по телефона и нервно питат какво става: ние не знаем и нищо не можем да им отговорим – въобще, налице имаме една страшна обърквация и неразбория. Те пък от своя страна почнали да нервничат, плачат, реват, тръшкат се – ама че ситуация; направо галимация!...

След всички перипетии най-после се срещаме с децата и дружно тръгваме да наемаме колата. Там също имахме известни формалности, попълване на документи, плащане на допълнителна застраховка и прочие административно-бюрократични бумащини, които ни забавиха още повече. В крайна сметка взехме колата (едно почти ново MG, с много копчета, лостчета и електронни механизми, които изучавах на нова сметка с всяко качване в нея) и потеглихме към хотелите. Първо оставихме Ванеса и Карина да отморяват след безсънната си нощ, а после и ние намерихме нашия комплекс, не много далеч от техния. Идеята на цялото това мероприятие беше да отпразнуваме рождените си дни с Даниела, но още от самото му начало, куцузите ни съпътстваха най-неотлъчно - та така ни следваха до края, че и отвъд подминаха. Всъщност, точно по такъв шибан начин започна началото и на тази календарна година, която до момента буквално не е спирала да ни поднася неприятностите си - една подир друга, сякаш с нещо изкупваме греховете си (е, то не че ги нямаме, де – дори напротив: хем са в изобилие, хем продължаваме да си ги трупаме)…

Като се настанихме в хотела, следобеда излязохме на опознавателна разходка. Бивакът ни се намираше на един баир, а от терасата пред нас се простираше безбрежността на морето – голяма красота! По едни стълби (200 стъпала, мамка им! – нарочно ги броих…) слязохме до плажната ивица, обиколихме ресторантите, размотавахме се по крайбрежната улица с хилядите дюкяни от всякакъв калибър и убивахме времето до вечерта. Запознахме се с околността, с цените по магазините, със стоките, които се продаваха и общо взето добихме представа за мястото, където се намирахме. Аз отначало мислех, че това е някакъв малък остров, с един единствен град, а всъщност Mallorca (или Majorca, под каквото наименование също е известен) се оказа една доста по-обширна от представите ми площ, с множество селца и градчета, а по брой на населението гонят единия милион. Само в столицата Palma обитават около 450,000 души, докато останалите са пръснати из паланките в околовръст. В едната посока, островът е дълъг около 100 км, а в другата – само някакви си 75 км. Дето се вика, и с велосипед може да се обиколи, но придвижването най-добре става с някакво возило. И тук на мода са моторетките, които като ято подивели бръмбари изскачат отвсякъде, та човек трябва да е изключително внимателен, за да не премачка някое подобно нахално насекомо. Пътната им мрежа е безупречна, с широки скоростни магистрали, както добри са и второстепенните шосета – гладки, асфалтирани, без дупки, кръпки и дълбоки лунни кратери като у нас, например (ето тук например, под “у нас” нека да не се разбира пак Австралия – правя тази нарочна уговорка, да не би някой четец да остане с погрешна представа за действителността). Ние успяхме да изръчкаме по-голямата част от острова, следвайки разни туристически обекти и интересни места за посещение – ако обаче нямахме на разположение тази кола, това начинание щеше да бъде просто невъзможно за осъществяване. Но, нека да карам сега по дни и часове, запознавайки читателя и с остатъка от островната ни авантюра.

На следващия ден се срещнахме с децата на басейна в техния хотел. Те вече си бяха отпочинали добре, след като били спали непробудно половин ден и през цялата нощ, та постепенно бяха почнали да възвръщат и човешките си образи. Техния пансион включваше и сутрешните закуски, но за прехраната през останалото време са се грижили самички. От другия испански остров, Ibiza, където се подвизаваха последно, малките довлякоха двата си огромни куфара, които пък ние с Даниела трябваше да върнем обратно в София, защото нашите самолетни билети включваха и багаж. Те отлетяха обратно за Испания ден-два преди нашето отпътуване, а следващата ни среща с тях щеше да бъде вече в България около средата на Юни – но за това, после; все още сме в Palma de Mallorca и настоящите ми редове третират само тамошните ни емоционални преживявания.

От рекламните брошури научихме, а и от наши приятели бяхме чували, че на острова имало някаква огромна пещера, която със своята уникалност представлявала неописуем интерес за туристи и посетители. Още предната вечер измислихме маршрута, естествено разширявайки го до съседни туристически обекти на местната география. С децата се разбрахме да ги вземем с колата от техния хотел и заедно вече да продължаваме по-нататък. Именно така и стана – поехме в неизвестна за нас посока, но следвайки навигацията през телефона, успяхме да налучкаме правилното трасе. Тъй като интересът към въпросната пещера беше огромен от страна на посетителите, ние предварително си бяхме запазили час за влизане чак в 16:00, с предпоследната група от около 200 души. Това ни даде прекрасната възможност да обиколим района и направихме един доста широк кръг, преди да стигнем целта в крайната точка на дневната ни екскурзия.

Попътувахме около час, час и нещо през разни малки вътрешни шосета, минахме през красиви селца, в които явно основния поминък на населението беше скотовъдство и земеделие. Иначе като природа заобикалящата среда беше дива, пожълтяла от безводие и жега, прашна, суха и гореща като в преизподня. Представям си какъв ад би бил там в разгара на лятото, което към момента на нашето посещение едва беше започнало (всъщност, течаха последните няколко дни на пролетта, ако приемем, че следващият сезон настъпва чак три седмици по-късно). Спасителното за нас, по-хладно състояние на околната среда, в този конкретен случай беше, че се намирахме по върховете на едни сравнително високи хребети, огромни скални масиви без почти никаква растителност и зеленина, отвред заобиколени с водата на Средиземно море. По тези чукари все още стояха запазени стените и бойниците на множество древни крепости, отбранителни съоръжения, кули и цитадели, които назад във вековете са предпазвали острова от нашественици – вероятно предимно пирати, бродещи из моретата и търсещи лесна плячка, защото пък в днешни дни руснаците съвсем свободно се разхождаха навред из улиците, най-безцеремонно и необезпокоявани от никой вдишваха от нашата повсеместна Свобода, замърсявайки я обратно за “благодарност”, след издишването на собствената си отрова и нечеловеческа гнусотия на най-омразна ватническа гмеж…

От тези високи канари и чукари пред нас се разкриха едни невероятно красиви гледки, от които на човек буквално му спира дъха и за миг онемява пред чудните творения на Майката Природа. През сърцето на тези масивни скали и канари, хората бяха прекарали изключително живописен и много опасен път, гладък като повърхността на крем-супа, тесен до степен отъркване на страничните огледала едно у друго на едвам разминаващите се превозни средства, а пък иначе стръмен, сякаш катериш вр. Ботев откъм северния му Джендем. Поразходихме се малко, направихме милион снимки във всякакви и всевъзможни пози, след което бавно и внимателно заслизахме надолу към по-равната част на острова. Все още разполагахме с достатъчно време преди влизането ни в пещерата, за която поначало се бяхме запътили, та в едно по-големичко градче спряхме за подкрепително похапване, контролно изпикаване и разни ей такива човешки нужди и понужди. Това населено място също беше известно със своята старинна, средновековна част – нещо като древен, затворен отвсякъде с крепостни стени и кули град, където човек автоматично заживява в образа на Сервантесовия Дон Кихот или най-малкото на Санчо Панса и магарето му “Rucio”. В малките и тесни калдъръмени улички могат да се разминат едва два коня и то ако единият не е много охранен, а пък другият да е с габаритните размери на муле. Всички къщи бяха малки, изградени от солидни камъни, с масивни зидове – стаите им бяха сякаш една върху друга, вероятно с цел да се пести от земна площ. Попадайки там, на човек му се струва, че никога не е живял в условията на съвременната цивилизация на 21 век, ами тутакси се пренася барем 1000 години назад в древността или барем в епохата на Ренесанса.

След като обиколихме и кръстосахме сокаците, намерихме едно тихо и уютно, малко ресторантче с 4-5 маси. Там решихме да похапнем, преди да сме предприели следващия етап от дневната ни екскурзиантска програма. И докато си приказвахме ту на български, ту на английски език, заради приятелката на Ванеса, едно от сервитьорчетата довтаса да ни пита дали не сме пък българи (щото ние като вървим на тълпа от трима-четирима, все едно че сме от някоя столична агитка на Левски, кога сме били ЦСКА-то на собствения им стадион “Червена армия” – с други думи, малко сме си шумнички и емоционални, ако тук читателят проумява за какво точно иде реч в отворената скоба…). Та, от дума на дума, кой от къде е и кой къде живее, оказа се че гарсонът бил не от къде да е, ами баш от старославно и старозаветно Габрово – дори нещо повече: били приятели и съученици с един младеж на близко наше семейство от входа в нашия блок. Целият им екип бил съставен изключително и само от нашенци, габровци, като дори собствениците на заведението били също от родния ми град. Това беше повод за голяма радост и гордост, която аз удавих не само в една, ами в две халби леденостудена местна бира (пък майната им на Еврата – нали веднъж се живеело…). Другите от групата ни се лигавиха с някакви разнообразни хапки, но аз него ден бях на течностна диета и бирите прекрасно запълниха кухините и празните пространства в разширения ми като мях за вино тýмбак. Не след дълго станахме от софрата и окончателно се отправихме към последната точка от предварително набелязаната ни за деня цел – а именно, въпросната пещера Cuevas del Drach (в превод на английски това се зове Caves of Drach, което аз с простия си акъл го превеждам като Пещерите на Дракула, но пък простете - не мога да се закълна в 100%-овата си точност и безупречна последователност; не е изключено и за някой тамошен Дракон да става дума).

Паркирахме колата в една горичка и се придвижихме към входа. На повърхността по абсолютно нищо не личеше, че току под нозете ни ще се разкрият такива прекрасности и чудати образувания. Отначало входът към подземието с нищо не подсказва какви огромни ями и кратери ще последват по-навътре и по-дълбоко. Обаче с всяка стъпка към недрата на пещерата се разкриваха все повече и повече уникални красоти. Сравнявайки я с нашенските подобни, които поначало са влажни, тази подземна яма беше по-суха – да се чуди човек как са се формирали тогава тези огромни колони варовикови натрупвания под формата на сталактити и сталагмити. Може би през по-мокрия период от годината капките вода да са по-интензивни, вероятно пещерата да е някаква предварително образувала се ниша по дъното на Световния океан, а пък след Ледниковия период преди милиони години, когато водата окончателно се е отдръпнала, така да са се оформили и тези лабиринти. Така или иначе, вървяхме около час време, цъкахме с езици и сравнявахме с предишни наши впечатления от видени вече такива и подобни пещери – както в България, така и в Австралия, защото аз специално нямам друга база за сравнение; чувал съм, че вредом нейде по света има всякакви такива пещерни кратери, но за сега не съм се натъквал на подобни подземни, природни забележителности и прекрасности. Най-накрая пещерата завършваше с едно огромно езеро, край бреговете на което бяха подредени в амфитеатрална форма множество столове. Гвоздеят на програмата беше поднасянето на един класически камерен концерт, изпълнителите на който пристигнаха от някъде из вътрешността на едни гондоли – досущ като Венецианските. Акустиката в тази своеобразна зала беше изключително качествена, а музиката пленяваща, с което завърши и обходът ни в тази малка част на света. Част от посетителите си тръгнаха след концерта през лабиринтите на пещерата, но ние останахме с другата група, които по двайсетина души се натоварихме на гондолите и така по-плътно оправдахме 30-те Евро за входната такса. Въпросното подземно езерце има скромни размери, но местонахождението му на около 25 м под повърхността на земята го прави уникално. Иначе дължината му е само 115 м на около 30-тина м широчина, но пък дълбочината му варира между 4 и 12 м на отделни места. Пещерата е дълга 4 км и както вече казах, намира се на 25 м под тревната площ на парка. Така или иначе, мероприятието ни приключи успешно, вълнуващо и всички ние си тръгнахме от там силно впечатлени и с хиляди снимки за спомен.

Пътят ни обратно до столицата Палма преминаваше през друга серия от малки и по-големи градчета и селца – в едно от тях даже спряхме в местния гастроном на Lidl да си напазаруваме някои хранителни добавки към вече съществуващите. Денят, като част от календара се падна да бъде 01 Юни – Ден на Детето. За следващия, още по-празничен рожден ден на Даниелчето обаче, за нашата международна група имаше планирано малко по-различно преживяване, което дечурлигата организираха още по време на пътуването ни назад – резервации и т.н. Тук става въпрос за една няколкочасова разходка с бързоходна лодка до определени точки на близкоотстоящата Средиземноморска шир, където имахме възможност да се къпем и плуваме, да надникнем с маски и шнорхели в местния подводен свят и въобще да се забавляваме почти през целия ден в открити води, така да се каже. Аз очаквах, че през това време на годината и особено в географския пояс, в който се намирахме за момента, морската вода ще бъде топла като чай и ще можем да вилнеем вътре на воля. С първото ми съприкосновение с въпросната обаче се оказа, че тя е с температура на току-що изваден от хладилника таратор и пляскането из вълните далеч не носеше онова удоволствие, ами дори точно обратното. Разбира се, за да не изглеждам отстрани на вечно гневен и сърдит дядка, аз направих няколко скока в полузаскрежената вода, но все пак предпочетох изпичането ми на палубата под ярките лъчи на небесното светило, вместо да се гмуркам измежду бучките лед, като в чаша с мастика (образно казано - е, чак ледени кубчета нямаше, ама инак водицата си беше ‘ладна, кой каквото иска да ми разправя). Нашите две момета показаха героизъм и доста време изкараха в морето – ту горе при нас, ту пък долу, при останалите младежи от екскурзията. Общо взето беше весело и приятно, забавно и безгрижно. За обяд хората дадоха обилен обяд с най-разнообразна питателна храна, обилно полята с вино, местно производство. А испанците определено могат да се гордеят с винопроизводството си поради хубавите сортове грозде, които растат на острова и особено пък благодарение на изключително благоприятния климат за отглеждането им. От там вече, пътят към бъчвите е лесен, след като продуктът и суровината са налице и с необходимото високо качество. Морската ни променада започна сутринта в 09:00, а някъде около средата на следобеда се завърнахме отново на пристанището, от където бяхме потеглили. Закарахме децата до хотела им, след което и ние се прибрахме за кратка почивка и подготовка на вечеринката. Привечер само ние двамата с Даниела ходихме на ресторант, защото момичките ни щяха да ходят по разни барове, да си развяват гривите и потръсват ханшовете из местните дискотеки. От хотела слязохме до крайбрежната уличка и се паркирахме в един малък дюкян с няколко масички на тротоара. До съвсем скоро над цяла Европа се стелеха мъгли и се лееха кофи с дъждове, но сякаш кранчето отгоре беше вече врътнато, защото изедин път се усети горещия дъх на идващото знойно лято. Денят порасна и до 21:30 все още грееше слънце – бяхме позабравили какъв кеф е това, да не ти мръква още в 18:30, почти както е при нас в Австралия (нашия щат визирам в конкретния случай). В ресторанта Даниелчето имá възможността да се пребори с една огромна купчина риба и всякакви други морски твари и клети животинки, докато аз в знак на протест, че там не сервираха кебапчета и кюфтета, ома’ах един скромен омлет с гъби. Пихме и по някоя бира, с което отчетохме празненствата подир единия рожден ден като приключили и зачакахме следващия – моят, с други думи…

На другия ден отново си бяхме организирали съвместна екскурзия с момичетата – този път те искаха да обходим няколкото отделни плажни ивици покрай източните брегове на острова, които предварително си бяха наумили да посетят и видят. Така денят ни премина в пътуване между отделните населени места, къпане и разходки покрай брега, та се прибрахме чак вечерта. Преди да започне размотаването ни по дивите плажове и пясъчни ивици обаче, предприехме и едно малко по-културно мероприятие, посещавайки една огромна католическа катедрала – нещо като символ на остров Майорка и по-специално на неговата столица, Палма. Този средновековен комплекс се състои от крепост с масивни каменни стени, нещо като дворец и разбира се внушителната готическа базилика, Catedral de Santa María de Palma de Mallorca (в оригинал). Това творение на човешкия гений заема площ от над 120 м дължина и 40-метрова ширина, докато катедралните му куполи се издигат на 44 м над земята. Тук, само за сравнение посочвам височината на френската Notre Dame de Paris, която е едва 33 м. Строителството на базиликата започва още в далечната 1229 по време на тогавашното кралско управление, но е завършена чак през 1601 след цели 370 години. Успокоителното в случая е, че нашата незавършена автомагистрала “Хемус”, чиято 40-годишнина от първата ѝ копка струвахме наскоро, по възраст представлява само едно малко бебе, сравнена с времето, отнело за строителството на въпросната достолепна катедрала – с други думи, имаме мегдан за още 300 години напред, дорде асфалта подпре предградията на черноморска Варна и се слее с Аспаруховият им мост. Разглеждането във вътрешността на базиликата също отне около час-два, след като се спирахме пред всяка икона и на всеки отделен параклис – уникално място, отвред лъхащо на Божие смирение и аристокрация. Този път бяхме оставили колата в нарочен подземен паркинг и придвижването ни от и обратно до там включи една продължителна и разточителна разходка през малките сокаци в сърцето на старинния град. После вече се отправихме по нашето предварително набелязано трасе.

В следобедните часове на другия ден ние вече трябваше да изпратим Ванеса и Карина на летището, защото техният обход из Европа продължаваше (все още в Испания…), докато ние ден-два по-късно се прибрахме обратно в България. Нашите самолетни билети включваха и основния багаж от стриктните до педантичност 23 кг, докато на децата тарифата беше само с ръчен багаж. Така те на идване към Майорка довлякоха огромните си куфари, в които са повлекли дрехи, сенки, червила и помади за цяла година, които пък ние с Дани трябваше да отнесем с нас до София, защото следващата ни съвместна среща с тях щеше вече да стане на родна земя. В уречения час ние ги взехме от хотела с дисагите и ги стоварихме на аерогарата в Палма, където всички кацнахме преди няколко дни. От там насетне ние продължихме по нашите си екскурзиантски мероприятия, а в това време Ванеса и Карина трябваше да излетят за Валенсия. Казвам “трябваше”, защото всъщност не излетяха. Ръчният им багаж дошъл с по няколко кила горница и онези от нискобюджетните самолетни компании не ги пуснали на борда, дорде не платят някакви си €60 глоба за свръхбагаж. Нашите кукумявчета обаче се запънали като две магарици на тесен мост и служителките изобщо не ги пуснали да се качат на самолета – на бърза ръка ги отстранили от опашката и затворили гишето току под сополивите им нослета. Ами сега? – ето ти нова беда и разправии, в които бяхме въвлечени и ние, макар да беше само от разстояние. Така полетът в 18:00 беше окончателно изтърван, но нашите намерили места за следващия – в 19:30; с тази съществена разлика обаче, че за да ги качат на него, малките момета се бръкнали у джоба вече с по €75 всяко едно от тях, ама пък барем са си научили урока, надявам се – нека да им е за обеца на ухото, понеже не слушат никой и не чуват какво им се говори. В такива и подобни случаи, моят най-скъп, покоен отец винаги казваше: “Който не сере веднъж, подир сере два пъти”, а пък тълкуванието на мъдрите му слова оставям на вашето богато въображение. В крайна сметка децата отлетяха от острова, макар и с известни финансови разочарования, а ние с Даниелчето продължихме своята безгрижна екскурзия по набелязаната ни програма.

След като изпратихме момите по живо и по здраво на летището (техните сценки и печални водевили по летищните гишета станаха наше достояние едва на по-късен етап от деня – току преди да излетят), ние уплътнихме остатъка от времето си до вечерта с безцелни разходки из района и още по-безцелно обикаляне на дюкяните по улиците. Моето нещастно Рено, оставено на произвола на съдбата пред нас в Австралия, много остро се нуждаеше от една специална част, за която из автоморгите по онзи край ми искаха $85 нашенска валута. Аз още тогава щях да си я купя на въпросната цена, обаче този модел автомобили по принцип са голяма рядкост по онзи край на света и частта се беше изчерпала. А пък за нова оригинална, един местен доставчик ми поиска $548, на което аз тутакси отвърнах с изпъване на средния си пръст и присвиване на съседните два във формата на “всеки-се-досеща-сам”. Тогава си казах, че отивайки в Европа, тези части биха се срещали на път и под път, хем пък и таях надежди, че ще са и по-евтинки. Гърцията я изтървах като потенциално място за търсене, но си бях наумил да проверя как върви пазара на такива стоки в Испания (в случая, остров Майорка). На картата аз действително намерих едно автомобилно гробище, което не беше много далеч от летището – та като оставихме малките да си хващат аероплана обратно за континента, ние с Даниела пък се отправихме към този склад за авточасти. Намерихме го, но за мое голямо разочарование и там нямаха частта, която ми трябваше – става въпрос за електрическия панел с ключовете, които управляват предните стъкла на вратите (всъщност, аз задни нямам, де…), регулират страничните огледала, отключване/заключване и т.н., ако на някой тук му е станало пределно любопитно за какво точно иде реч в писмото. Така този мой лъч на надежда угасна още там – майната му, ще търсим другаде, а ние си продължаваме по трасето, следвайки стриктно предварително набелязаните ни планове за по-пълното взаимно задоволяване на всякакви наши мераци и общи прищевки…

четвъртък, 26 септември 2024 г.

Писмо No 19 (XII-IV.2324)

Здравей, свят! - ти мой постоянен спътник грешен, много праведен и често пъти смешен; здравейте вие също, неотлъчни человеци негови: някои от тях така вълшебни и великолепни Хора, докато други пък обаче, едни най-обикновени и прости получовеци/полускотове – нека кой където иска, там да се открива…

25.12.2023 – Мисля, че аз и друг път назад в изгнаническите ми години съм поднасял своята последна, целогодишна равносметка на такъв свят ден и толкова важен български (пък и не само…) празник – Рождеството наше Христово или още Коледа, както също е прието да се нарича денят ни слънчев и ужасяващо горещ, като в някой прокатен цех на несъществуващия вече Кремиковски комбинат. Съгласно часовия пояс в тази част на планетата Земя, по силата на който полагам своите тъй съкровени редове в поредната си тъжна изповед, въпросният днешен ден постепенно почна да преваля, навлизайки в ранните му следобедни часове. Подготовката за вечерта вече е готова и сега съвсем на спокойствие мога да се отдам на личните си разсъждения и мисловности, поднасяйки ги на всички вас в най-чистия им и автентичен вид – без никакви литературни корекции и смислени видоизменения. Допреди малко месих 7 кила кайма за кюфтета, каквато ми беше заръката от името на домакинята на довечершното градинско увеселение, организирано специално за разширената ни българска компания. Разбира се, не баш този свършен факт сега е най-актуалната тема, с която да занимавам света и човешките му същества – вместо това, ще трябва пак да се върна с няколко седмици назад във времето и пространството, за да свържа края на предишното си послание с настоящото…

Предполагам, най-интересната част от близкото минало е била свързана с успешно приключилата ни екскурзия до Шри Ланка и Малдивските острови. Със сигурност описанията ми около тези наши екзотични преживелици вече са ви били поднесени под формата на някакъв пътепис – ето защо, от тук насетне ще ви занимавам само с настоящите злободневки и клюки от неопределено естество, докато отново не ни сполети нещо по-вълнуващо, заслужаващо внимание и по-подробно описание. Завърнах се на работа някъде около средата на Ноември и служебната ми натовареност се възстанови така изведнъж, сякаш никога не бях отсъствал от ежедневните си ангажименти.

Дните си вървяха и се изнизваха един подир друг като царевични зрънца в хранилката на курник – интензивно, напористо и неумолимо; кога по-бързо, кога малко по-бавно, но пък само напред и нито дори един единствен кратък миг назад. В началото на Декември прескочихме за почивните му дни до нашата любима Noosa, където още по-любимата ми Даниела беше запазила едно малко апартаментче за няколко вечери – ние заминахме нататък още в петък сутринта поради факта, че аз работя на четиридневка, а пък на Даниелчето всичките дни от седмицата отдавна вече са ѝ все “неделни”, докато Ванеса пристигна при нас в деня преди да си тръгнем от там. Двамата с Дани се движехме с моята кола, а пък тя временно ползваше колата на майка си. В понеделник рано сутринта, ние тружениците из селските поля и по фабриките на града се устремихме обратно, назад към работните си места, докато мама Дуда се прибра чак привечер с нейното малко Сузуки. Там на местна почва си направихме няколко локални пешеходни екскурзии, с което положихме и краят на тазгодишните ни безцелни похождения – за догодина имаме други, по-грандиозни планове, но нека изпървом да им дойде времето, па тогава чак да ги коментираме; да не би някоя черна котка да ни пресече пътя, че ще стане като в приказката “язък за барутя”…

Бавно и постепенно напредвахме през месеца, докато в една от съботните му вечери ходихме на българската Коледа в Бризбън. Тържеството беше организирано от Асоциацията на етническата общност в нашия щат и изкарахме много весело, както обикновено в такива и подобни случаи. Следващата неделя пък гост ни беше наш Цецо “Кумецо”, с когото свързахме едни лампи по двора на онази къща, понеже аз не можех да се справя с тази задача на собствен ход. Това всъщност беше миналата седмица, защото за тази пък имах уговорката да помагам на Неничко. Той си дойде от обекта в четвъртък, а аз в петък рано сутринта отидох у тях. Цял ден се занимавахме с разни негови идеи и подобрения по лодката му, по ремаркето и теглича ѝ, ходихме напред-назад из града да купуваме стоки и материали, които той си беше уговорил предварително. Късно вечерта сглобихме и колелото на малкия Анжело, което той получи като подарък от дядо си Коледа за празника. Аз спах у тях и на другата сутрин продължихме с дейностите ни, а пък за обяд вече се събрахме цялото семейство за тържествен моабет по случай Рождество. Междувременно пристигнаха Даниела и Ванеса, сватята също беше там с приятеля си и изкарахме весело и щастливо до тъмно, когато ние си тръгнахме. Къпахме се в басейна, наливахме се с бири и така приятно и най-безгрижно поминахме деня. Докато обикаляхме с Неничко из града, пътят ни минаваше доста близо и до моите виетнамски касапи – отбихме се и през техния дюкян, та купих 10 кила мръва, която помолих още там да ми я смелят, защото на такива големи количества нашата електрическа месомелачка загрява и ме е страх да не я изгорим от зор; áко, че е уж германска, но пък правена в Китай. Само грабнах каймата и веднага поехме по обратния път към тях. Предния ден почти през цялото време валя дъжд, но в събота беше слънчево и топло. Независимо от капризите на времето, нашата работа беше предимно под сайванта и не сме се мокрили излишно. За сметка на това пък малкият вагабонтин се рови в калта и джапа из локвите покрай нас, напълно оставен на произвола и необезпокояван от никой – въргаля се в батака досущ като едно малко биче и отвред по него се стичаше кал; а пък дрешките му, с които го беше докарала майчицата му Меган, направо бяха станали на парцали. Само че ние с баща му имахме толкова много наша работа, че изобщо не сме се занимавали и с него, та да го бавим или пък да му разваляме кефа, газейки по мократа морава. Коледното тържество с младежите приключи и ние късно вечерта се прибрахме в къщи.

На другия ден (т.е., вече вчера – неделя…) започна подготовката за нашенската си Бъдни вечер – содени питки, джуркани бобове, ошави, мезета и други подробности. Ванеса също беше с нас и вечерта уж всички легнахме да спим, че бяхме много изморени още от предишния ден, обаче нашата малка мишка след 24:00 ставала да си дояде със шоколадови бонбони – разкрих я тази сутрин като станах на ранина по хартийките, които беше напускала в кофата за боклук. Вече е 14:30 – от края ще започна да се стягам за довечершното парти: трябва да се къпя, да се бръсна, нови кюлоти да си туря, че знае ли човек до кого ще осъмне в тая навалица...

Независимо, че моите най-близки и преки родственици не са вече измежду живите и аз всъщност нямам на кого да предам поздравите и целувките си, както правех до сега, ще отправя своите най-сърдечни благопожелания отново към всички човешки същества, себеподобни, приятели, най-скъпи роднинки и разбира се приятели – бъдете ми живи и здрави, щастливи и много, много успешни. Едно сърце продължава да тупти за всички вас (моето…), една нежна душа продължава да страда и да дави в сълзи липсата на всички вас (и тук пак моята…) – но, такива са били условията, такова е било положението за момента и такава е била волята Божия…

А пък като отворих дума и за тая моя прословута “успеваемост”, та все забравям да ви се похваля с най-новата си “придобивка” в чисто личен план (с известен дълбок оттенък и горчив привкус така също и в семеен аспект, разумява се). Онзи ден, на изпроводяк след последния ни работен ден за годината, отидох при босицата да си взема официалното довиждане с нея, да си поднесем взаимно веселите и празнични благопожелания, а пък тя, мастията непоръбена и озъбена (още долна, змийска и коварна…), вместо това ме заля с горещо олово, като ми каза, че моята дейност при тях приключва на момента и че за догодина нямало да им бъда вече нужен. Останах като гръмнат, но запазих отличното си самообладание като на осъден на смърт или поне на доживотен зандан – в противен случай трябваше да я прасна с нещо тежко по главата и да не стане повече от стола, уруспията ѝ с уруспия недна, скверна и неверна, но какво ли можех и повече да направя за момента?! Сега отново съм на пътя, отново съм безработен и на нова сметка трябва да вървя, не по трънливата пътека с цел намирането на нов поминък, ами да стъпвам с босите си нозе по път, осеян с натрошени бурканчета от кисело мляко и да скачам по остриетата на милиони бръснарски ножчета “Astor” или “Gillette Rubie”. Следват кандидатствания по обяви, изпращане на резюмета, ходения по интервюта, взаимни надлъгвания и всичко останало, за да се докопам отново до нещо доходоносно – писна ми вече; ама този път комай наистина вече ми писна на каскета (а пък да не казвам и на какво още ми е писнало, че ще прозвучи много остро и мръснишки през тия наши свети дни, хвалебствено Господни)…

02.01.2024 – Днешното ми включване също е малко необичайно и в известен смисъл ненавременно. Щото вместо да съм си сега на работното място и да къртя кинти като у въглищарска мина, аз съм се заврял в механата на сухо и спокойно с единствената своя мисъл, станала за мене вече самоцел: да направя всички вас съпричастни на моите патиланства, падения и възходи (да бе, да - чак пък и възходи…). Все още не ми е съвсем ясно и защо го правя, но да допуснем, че това е една инерция, от която не мога нито да изляза, нито да се спра или пък да напусна розовия облак, на който съм се понесъл вече за 32-ра поредна година. Обикновено в подобни случаи използвах обръщението “Милички на мама…”, с което тъй ласкаво и грижовно ни наричаше в писмата си скъпата ми и непрежалима майчица. По нейно подобие аз също си позволявах да се обръщам към моите родители така, нещо като нарицателно в името на голямата ни взаимна любов и уважение. Обаче тях вече ужасяващо трайно и още толкова безвъзвратно ги няма повече на тоя грешен свят и обръщението ми просто ще увисне във въздуха – мъртво и бездиханно, като поразена от мълния птица. За първи път в тази безкрайна моя писмена поредица аз вече нямам на кого да честитя именния ден, както това правех най-редовно на Васильовден, след като и Веска Михова ни напусна лани малко преди Гергьовден. Името на майка ми винаги е предизвиквало и всявало респект, уважение, почит, обич и много, много веселие – както у околните, така и у най-близките ѝ (на първо място моят скъп, незабравим татко и разбира се аз самият, наред с останалите разклонения, от иначе не чак толкова богатото ни на клони и листа родословно дърво). Имам една братовчедка Веселка, една далечна приятелка Веселина и комай с това се изчерпват всичките ми дружки, празнуващи в денят на Свети Василий, още Велики; трима Весковци имах, съученици мои и много добри приятели, но те са вече също сред мъждукащите звездици на небето... Нека Бог опрости греховете на мъртвите, а живите да са още по-живи и здрави, макар и пожеланията ми да идват с ден закъснение (а пък малко по-надолу ще разберете и защо)...

Сега охотно се връщам в настроението и емоциите на Рождественската вечер, когато заедно с останалите ни приятели от бандата посрещнахме раждането на Спасителя. Тържеството тъкмо беше набрало скорост и напредна много интензивно, подтиквано и подсилвано с всевъзможни алкохолни катализатори, когато по някое късно вечерно време изведнъж се изви една страховита лятна буря, с почти потопен, опустошителен дъжд, премесен и със силен вятър. Добре ама ние не му обърнахме особено внимание, защото химна на емигрантите “Бяла роза” звучеше за N-ти пореден път от фуниите на грамофона и хората се люшкаха от единия край на двора чак до другия в бясна надпревара кой по-силно да потропва с крак (до изкъртване на високите токчета на трандафорите чак и съответното пробиване на дупки в теракотените плочки, наредени най-старателно покрай басейна). После стихията утихна и така осъмнахме в сладки приказки и кротък, благ запой. По едно време обаче до нас започнаха да долитат и по-сериозни предупреждения и новини, за значителни поразии по нашия край (ударен бил Златният ни бряг и по-специално кварталите около нас, защото ние през това време си пиянствахме най-безгрижно в Бризбън на около 80 км от дома; на всичкото отгоре и токът бил спрял по необясними и все още неясни, невидими за нас причини). Ванеса си тръгна от гостито малко преди полунощ – една нейна приятелка мина от там да я вземе с колата, но като се прибра в къщи нищо особено не ни каза. Е, лампите не светели и тя си била легнала в тъмното, но за други поразии не спомена детето. Момичетата бързаха да не изтърват големите намаления в търговските вериги веднага на следващия ден, които станаха вече всеизвестни и прословути с идиотщината си и надпреварата да излъжат колкото се може повече клиенти и да им оберат парите до стотинка; моят крак обаче все още не е стъпвал на подобни тържища, тъпкани с човешка гмеж - едно от малкото неща, с които се гордея…

След като се наспахме криво-ляво у приятелите ни, на 26-ти моабетстванията ни продължиха още с отварянето на очите – за едни кафета и чайове, за други ледени бири и постепенно преминаване към по-тежките и сериозни питиета. Сума салати имаше останали от вечерта, който факт пък не само подканваше настойчиво, ами направо настояваше употребата и на съответните напитки – т.е., с руската салата се пие ракия или мастика, а чак с кюфтетата вече може да се мине на вино и бира; нали трябва да има и ред някакъв, а не така урбулешката да се злоупотребява с рогът на изобилието, който така или иначе се беше изсипал още предишния ден. След като разбрахме, че у нас продължава да няма ток, решихме да останем да преспим още една нощ у хората (амчи така, де – жената като ще пере чаршафите след нас, барем да има и защо, а да не е безпредметно, ягмосвайки сапуна и водата на вятъра). За мен матинето приключи около 23:00, когато си легнах изтощен и омаломощен от всякакви емоции (по едно време през деня пак удари един обилен валеж, този път в смесица с градушка, но пък и не чак така опустошителна – беше само застрашителна, по-скоро предупредителна).

Ние започнахме да се притесняваме за течащия покрив на сайванта в онази колиба, защото като се напълни отдолу пода и водата почва да прелива през праговете на вратите, стичайки се по дъсчения под в хола и по плочите в кухнята и коридора. А пък аз само пред няколко дни изгребвах с четката и с парцалите тонове вода, която беше проникнала вътре точно по същия начин от един подобен обилен валеж – мислех си наивно, че това ще му е валенето за сезона; да, ама не – а този път и много Не!-Не! даже. Като се прибрахме най-после в нашия вилает, видяхме и какво всъщност беше станало по време на отсъствието ни – явно, дърветата в парка са падали направо изкоренени с дънерите си или пък бяха пречупени на две като клечки за зъби от най-ниско качество. Заварихме хвръкнали покриви, наводнени къщи, съборени огради, накъсани жици по стълбове и далекопроводи – направо един малък ад, предизвикан от силен ураган с магнитуд на торнадо. Като част от сакатлъците има отчетена и загубата на един човешки живот – някаква жена се прибирала баш по време на стихията, след като разхождала кучето си, та пада един дебел клон връз нея и мигновено я превръща в неразпознаваем труп; страшен ужас! Клоните на дърветата по главната улица бяха накъсали жиците между стълбовете и според това, както ми изглеждаше всичко на пръв поглед, по моему нямаше изгледи да ни пуснат тока с дни (да не река и седмици…) – както и стана, разбира се: отначало бяха съобщили, че ще възстановят електрозахранването до 30 Декември, но едва тази сутрин лампите ни светнаха отново (аз и за похабената храна пък из хладилниците ни ще отворя дума, ама ще е малко по-нататък в разказчето ми). Така ние от колата скочихме директно в стаите на онази къща и започнахме борбата с влязлата вътре дъждовна вода – изгребване, бърсане, подсушаване, само че през това време краищата на дъските по пода се бяха надули от влагата и едва ли повече някога ще се свият обратно до оригиналното си състояние (нали ги правят от шибания фазер, да им пикая на качеството и аз!...) – с други думи, нов удар под кръста; поех го устно и хладнокръвно, както Наталия Кобилкина охотно поема нейния “бананчик”…

От там се преместихме вече у нас, където започна борбата по спасяване на съществуващите хранителни запаси, въргалящи се от седмици, че и месеци вече по рафтовете на хладилниците. Всичко се беше разтопило, но все още имаше някакви надежди да запазим някои меса и продукти. Хукнахме да търсим лед – торбите обаче в махленските магазини около нас се бяха изчерпили, защото хиляди хора в нашето незавидно положение също бяха останали без ток и единственото ни решение да съхраним храните си беше във временната студенина на леда (казвам временна, защото на тая жега макар и поставен в големите пластмасови кутии, рано или късно ледът се втечнява – тези ледарки са подходящи за краткотраен излет, пикник или нещо подобно, но не може да се разчита на тях да ти вардят хладното с дни). Ванеса довлече 3 торби с ледени бучки от някъде по центъра, където токозахранването не е било прекъснато – като по някакво чудо беше ударен само нашия квартал и няколко съседни наоколо, но като по още по-голямо чудо ние специално нямахме сериозни повреди (щото пък едно е да смениш само няколко раздути дъски от шибания под, и съвсем друго е да пренареждаш циглите на още по-шибания покрив, отбелязвам; понеже някои хорица немáха тоя късмет, като нашия). Иначе денят беше слънчев и непоносимо горещ – направо ад, в прибавка с влажността на въздуха и изпаренията от навлъгналата като сюнгер земя.

Същата вечер си наготвихме едни остатъци от миш-маш на газовото барбекю и като духнахме свещите, в 20:00 вече си бяхме легнали. Единствената светлина в непрогледната тъма беше тая на луната и някоя по-ярка звезда – иначе всичко останало в околовръст тънеше в ослепителен мрак и оглушителна тишина, все едно си попаднал в недрата на някоя изоставена Египетска пирамида. Жегата и през нощта не ни остави на мира - през час-два се будехме потни и запъхтени като нерези – ама не да сме се счупили от секс, да рече човек, ами от топлинни ударни вълни сякаш са ни затикали в най-горещия казан на преизподнята. Решихме, че да си стоим в къщи нямаше особен смисъл, тъй като нито нещо можехме да направим, нито да си помогнем по някакъв начин, дорде онези недоклатеници от Енергото не оправят накъсаните проводници. Ванеса реши да се евакуира при приятелката ѝ Карина, с която в последно време си станаха доста близки и с която възнамеряват да изкарат една година в обиколка на Европа – стартовата позиция е обявена за края на Април, когато и ние потегляме нататък, само че с малко по-различна мисия. Ние следобеда я оставихме в квартирата на девойчето, след което отидохме пак да спим у нашите приятели – те поне имат басейн, имат ток и хладна бира, башка хранителните доядки, останали им още от Коледното парти. Обаче безсънието поради жегата продължаваше да ни мори, тъй като в стаята им за гости май няма климатик (абе то може и да е имало, ама аз обикновено влизам там доволно почерпен и нито знам кое къде се намира, нито пък го и търся посред нощ; единственото, което ме интересува е да се капична в кревата и да не повърна на пода, че да се изложа като слаб пияч – всичко друго губи смисъл за мен в такъв деликатен и дискомфортен момент. Добре, че ползвахме барем вентилаторите на тавана – които само объркват топлия въздух с още по-топъл и се получава нещо като “горещ вятър”; не си ли одървен от пиене, там няма заспиване, бако!...

На другата заран натоварихме едно наше детенце, да си го върнем на родителите му, защото и то беше зарязано там да си играят с другото хлапе. Купихме пак ледове, за да сменим хладните компреси на месищата из дома и отидохме на гости – на хората, чието дете им връщахме обратно. Там изкарахме доволно добре и щастливо, весело и в сладки приказки кажи-речи пак до среднощ. Следващият ден беше обявен за културно мероприятие – така и така нищо не можеше да се върши из дома, нагласихме се да вървим на плаж. Обаче този път тръгнахме нагоре; малко след Бризбън в северна посока има един морски квартал, където местните се радват и на малка пясъчна ивица. Е, не е като нашите километрични плажове по Gold Coast, но за зор-заман бива човек да си охлади спаружените от топлина израстъци и висящи части на тялото (за мадурите иде реч - дано сте ми разбрали правилно метафората, че инак много грубо, грозно и просташки звучи). Тъкмо излизаме на магистралата и на моята кола ѝ се повреди климатичната инсталация – нещо стана вътре и спря да духа хладен въздух; остана само лавата, която издухваха вентилаторите и другата гореща вълна, която идваше пък отвън през отворените прозорци – положение страхотно, безизходно; като на гол гъз в коприва, че и малко по-зле. Както и да е, кошмарното ни пътуване трая около час и нещо, но като пристигнахме на мястото, вместо да се изпържим като скумрии на плажа, ние се набутахме в някаква хладна кръчма от местно естество и с една пица и няколко още по-хладни бири, поминахме най-горещата част на деня. Е, после вече стигнахме и до самия плаж, но само аз се окъпах в морето, понеже зверски ми се пикаеше от тая пуста хмелна напитка. Вечерта отидохме на едно етническо събиране на българите, но после се върнахме у нашите приятели да си продължим моабета и пак да спим под вентилаторите им у тях – това беше вече в петък. В събота сутринта или около обяд се прибрахме окончателно в нашата колиба, но токът все още го нямаше никакъв – а аз като гледах какво чудо от листа, клони и дървета е по улиците, мислех си че са ни забравили и никога повече няма да усетим вкуса на цивилизацията. А би трябвало да се досетите, че като няма ток, нито Интернети има, нито компютри работят, нито пък телефоните издават някакъв звук, замлъкнали отдавна поради изтощените си батерии. Добре, че един приятел ми даде някакво много ефикасно и мощно устройство за зареждане на телефонни батерии от външен източник, без да е необходимо свързването им към мрежата. Тази “токова банка” нека да я наречем, веднъж като се зареди, може да поддържа няколко телефона за дни напред – това е една много удобна шашма, с каквато аз също имам намерение да се снабдя за всеки случай, въпреки че до сега не ми се беше налагало използването на подобни резервни източници на енергия.

Още в началото на бедствието един приятел на Ванеса взе на съхранение в техния фризер каймата, която бях определил да готвим в Новогодишната нощ. Дойде после момчето, да ни я донесе замръзнала на кокал, но пък напълно запазена от вмирисване (аз знам, че за кебапчета и кюфтета се ползва малко “викнала” месна заготовка, ама ако я бяхме оставили 4-5 дни отвън на 35-градусовата жега, последната щеше да завъди червеи и не да вика, ами направо щеше да кряка, че и да подскача нагоре-надолу биля. В съботния ден се занимавах отвън с колите – разни крушки сменях, стопове, мигачи и т.н. – нямах особен успех, че съм купил някои неподходящи LED крушки, обаче впоследствие ми дойде на ума едно умно и хитро решение, което ще разреши употребата им, та барем няма да ги изхвърлям в боклука, както им се канех, де. Ще направя малка корекция в задните светлини специално на моята кола, защото тая на Дани май няма да ми позволи подобна интервенция и вмешателство в карантиите ѝ.

Така става вече неделя – 31 Декември, а ние продължаваме да нямаме ток, жегата продължава да ни засипва отгоре и по нищо не си личи, че може да се разхлади, та малко да ни облекчи положението. Сутринта Даниела отиде при приятели да пият заедно кафе и да смели подправките за кюфтетата поради наличието на ток у тях, а пък аз си останах в къщи да режа лук и да шетам на далеч по-ниско, домашно ниво. След съответната подготовка, привечер се стъкнахме у нови дрешки и ето ни вече кацнали при другите наши близки приятели, където по отколешна традиция посрещаме пък изгрева на новите години. И таман почнахме да печем шишове и кюфтета, че като почна пак да се излива отгоре – направо стана мазало. Те разбира се имат много здрава и солидна сушина, където моабетът не стихна през цялата нощ – тъй като вече бяхме и отдавна мокри, по едно време се нахвърляхме в басейна: кой с рокля, кой по високи токчета, кой само по пликчета и без сутиени – абе, беше голяма танцово-увеселителна забава. И почти през цялото време потопът от небето не спря – може би съвсем за кратко, колкото да си поемем дъх и пак ни засипа отгоре със своята влага и мокреж. Така на пресекулки изкарахме до първи петли, когато и последните мохикани (само двама: аз и още един приятел, уважаван лекар-специалист, но не гинеколог като мен…) най-после легнахме да поспим. Обаче на другия ден, вече 01 Януари и както всички знаят Васильовден, тържествената част по изпращането на старата и посрещането на Новата 2024 продължи макар и под непрекъснатите удари на проливния дъжд – отпочнахме процеса за закуска, а го приключихме едва за вечеря, каже-речи пак по тъмно. През целия ден небето се беше сляло със земята и не личеше къде е горе и къде е долу – всичко беше като една плътна водна стена. И разбира се, нови наводнения из дома – пак изривай вода, пак попивай с кърпи и парцали; просто вече съм бесен от безсилие…

Едва тази сутрин ни пуснаха тока, с идването на който постепенно заработиха хладилниците, после компютрите, най-накрая телефоните и т.н. Своевременно подадохме сигнали към съответните застрахователни компании за настъпилите повреди и частични загуби на материално имущество. Правителството веднага отпусна някакви суми на засегнатите домакинства, но още не знаем в какъв размер ще бъдат тези помощи. Отделно от тях, които са предназначени предимно за възстановяване на хранителните запаси, кандидатствали сме за оглед и евентуален ремонт по структурата на къщите (главно по покривите; гледам, че и нашата нещо отнякъде е протекла, защото личат едни съмнителни вади по стените) – въобще, бедствието дойде и си отиде, но спомените му още дълго има да се въргалят из поизпразнените ни от масрафи джобове – важното е, че сме живи и здрави, а щетите ни не са катастрофални, както при някои други нещастни хорица. Запази ни все пак Бог и този път – скри ни под крушовото си листенце, а пък за останалото ще се погрижим и сами; доколкото и когато можем – въпрос единствено на шибаните средства, които... Е, хайде - нéма нужда…

11.02.2024 – Отново точно месец, че и десетина дни отгоре, правя поредното си включване от най-горещата точка на Планетата – естествено нашата (щото просто такава сме си я избрали ние, а не някой друг да ни е крив). То не бяха адски жеги, а не ни подминаха и катастрофалните потопи, с които Майката Природа тъй ласкаво ни обсипваше, откакто сме скочили в поредната ѝ, уж по-нова година. След вече настъпилите у нас поражения от миналогодишната Коледна стихия, ние специално допълнителни удари от подобно климатично естество не сме посрещали, но някои хорица с по-ниско ниво на късмет пак доста си изпатиха. През цялото това време ние най-усилено се борихме с облагородяване на онази къща, която искаме да дадем под наем преди да сме се запътили към Европа. Добре, ама там дейностите буквално извират една след друга и аз много трудно вече мога да се справям само с един чифт голи ръце и безкрайния си мерак на ентусиазирана за разплод магарица. Преди време купихме едни оградни панели, барабар с коловете – искахме да преградим долната площадка откъм езерото, че ако случайно рече някой копелдак да се катурне и цамбурне целокупно във водата, барем да не го лежа по затворите; а така, като има някаква преграда, някак си е малко по-сигурно в борбата срещу всеобщия, принципно вроден идиотизъм у човеците. Цяла седмица се разправях с колове, болтове и съответните им панели – този път и Даниелчето взе дейно участие в монтажа им; тихо, кротко и безропотно, а най-вече: без да ми дава никакви мъдри съвети и дюлгерски напътствия за постигането на крайната заветна цел. Независимо, че на места оградата стана малко зигзагообразна, като се погледне фронтално изглежда досущ като истинските, каквито майсторите слагат покрай басейните срещу тарифа от $1500-$2000. Е, за нашата броихме само $250 да я вземем от човек + $28 за наемането на транспорт до вкъщи – така останахме с усещането, че сме спестили сума пари и задължително сме преебали някого (без изобщо да си даваме сметка, че нас самите пък ни ебават ката ден - ежечасно и ежеминутно дори). Вярно, че майсторът щеше да я вдигне за половин ден, докато ние с Дани се гъзурчихме подир проклетата оградка цяла седмица и половина, но това е друга тема на разговор и за съвсем отделен размисъл – по-важното е, че всичко стана така, както го бях замислил и проектирал аз. Там има особености на терена (а пък то къде ли няма такива, в моите строителни мероприятия…), с които никой майстор нямаше да се съобрази и да съблюдава, съгласно моите изисквания – докато аз знам всичко кое как е било преди това и нещата стъпиха върху основата на конкретната ситуация, а не някой самозванец да ми казва, че така не се било правило, ами онака и малко по-инак. Аз акъл вземам само от баща си – сега обаче като го няма, пак се допитвам до него, само че по различен начин вече приемам съветите му, Бог да го прости, миличкият ми…

След като мирясахме с вдигането на оградата, аз преместих дейностите си в гаража, където трябваше да дооблицовам с плочки отвора на вратата. Те бяха започнати, но понеже тогава, когато ги правих имах известни пречки (релсите на ролката, скобите ѝ над нея и т.н.), та временно бях преустановил тази дейност. Сега обаче, пак с помощта на Даниела махнахме изцяло тази врата и релсите, по които се плъзга нагоре и надолу, че да мога да покрия пространството зад тях. Трябваха ми още плочки, понеже нямах достатъчно – ценичката им се оказа скочила от $10 за квадратен метър, на $30; ако щеш. На мен ми трябваха само два квадрата - замижах с очи срещу новата им цена и си разтворих кълките, както охотно постъпва една млада булка в първата ѝ брачна нощ; в края на краищата болката е еднократна и само в началото – после се свиква… (а от това количество плочици даже ми и хартиса почти половината, та сега ще се чудя тях пък къде да ги дявам из моята бездънна съкровищница от ненужна и непотребна сбирщина). Но ако трябваше да купувам на тези цени и всичките онези $175 м² за покриването на целия двор, тогаз направо щях да бъда разорен издъно – ето ти нещо вече много положително; ама то толкова “положително”, та чак да те разтресе все едно си набъркал с палеца и кутрето в контакта с трифазния ток...

Пак през този “ням” период, реших проблема и с моята кола – мисля, че някъде преди бях споменал за нейните френски капризи, та ни горещите ми френски ласки и целувки ѝ помогнаха, ни отчаяната ми френска любов я трогна. Трябваше да ходи на майстор, а майсторите от целувки и любови не разбират: те направо те ебат във всичките възможни дупки – здравословно и безкомпромисно. На първата ми среща със специалиста се оказа, че пластмасовото казанче за събиране на разширената вече охладителна течност от радиатора малко тече и човекът препоръча да си го сменя сам, преди той да е започнал всякакви последващи изследвания и диагностики. Съветът му ми стъпи $187 за неговата едночасова консултация и съответен труд + $210 за шибаното казанче, закупено директно от дебрите на местното представителство на толкова световната марка, RENAULT. Надеждите и на двама ни бяха, че вероятността всичко да се оправи от само себе си не е малка, но ние отново се оказахме откъм ебаната страна (и по-специално аз самият…), защото нищо от това не се случи и хептен пък нищо не се “оправи” – дори напротив: сякаш положението стана още по-зле. Това наложи да вкарам колата в сервиза за допълнителни манипулации и едва чак на третия ден я извадихме от лазарета – обновена и освежена като бивша мома с току-що закърпена девствена ципа. Оказа се, че нещо главният компютър бил дал фира и се наложи пълната му подмяна – ето ти ги още $350, естествено за употребяван от друг автомобил, защото чисто нов пък струва близо хилядарка. Този път майсторът ме одра с двучасовата си тарифа (2 x $187 = $374), въпреки че той изгуби много повече време, докато открие повредата. Така поне въпросът с изправността на колата ми се реши в рамките на една десета част от стойността ѝ към днешната дата и час…

През последните няколко седмици не съм се занимавал с абсолютно нищо друго, освен със строителство и разправии покрай застрахователните полици на двете къщи. Искахме да ни бъдат покрити разходите по ремонтите след наводненията, обаче както всеки тук ще се досети – застрахователните агенции по целия свят са създадени не да дават, а само да вземат (разбирай “грабят”…). В крайна сметка, за нашата къща ще вземем едни $2100, като поправката ще си я поемем ние, докато за другата къща борбите все още продължават. Влязъл съм във връзка с разни майстори на покриви, които ще изолират и уплътнят допълнително всички възможни места, от където би могло да протекат води и порои в случай на подобни силни валежи и небесни потопи. У нас искаха да сменят целия таван на коридора, където в момента има само едно петно от стеклата се вода. Само че аз ще го замаскирам отдолу с един слой C200, после ще го наклепам с бяла боя да залича дамгите и това ще му е цярът. Няма кой да се разправя с майстори, дюлгери и бояджии. С тези пари пък ние ще предприемем оздравителните мероприятия на покривите, след като вече имам уговорката с един майстор да свърши работата за някакви си само $1500 и два часа работа...

И, разбира се – днешното ми включване в ефир също далеч не е случайно: макар, че като ден от седмицата вече е неделя около следобедните му часове, ние още от петък се намираме в един курортен комплекс на час и малко отгоре път от нас – само че този път в южна посока, а не в северна, както в повечето подобни случаи. Мястото се казва Kingscliff – в буквален превод това би трябвало да означава нещо като кралски скали, кралска пропаст или нещо подобно; вероятно защото на места морският бряг в тази си част образува величествени и отвесни скални релефи, от където произлиза и наименованието му. Интересното на местността е наличието както на тези непристъпни каменни образувания, така също и на една доста широка (и особено дълга…) пясъчна ивица, представляваща един от многобройните, необятни плажове на Австралия. Пътят ни от дома за насам премина в чести спирки с търговска цел, малко локален пазар на дреболии и хранителни стоки от непосредствена необходимост, но привечер, след настаняването ни в комплекса направихме и една по-разточителна, разтоварителна разходка по крайбрежната алея. Последва кратка алкохолна вечеринка, зяпане на разни филми и сериали, дорде не стана време за лягане.

Вчера сутринта при нас дойде и Ванеса – ние пристигнахме тук с моята кола, докато тя за сега се разполага с джипчето на майка си и се придвижва с него в редките случаи, когато ѝ се налага да пътува. Вчерашният ден се падаше и годишнина от смъртта на моя скъп, незабравим и непрежалим татко (цели две години – Господи, кога пък минаха и те?...), та по този повод искахме да си направим един съвместен семеен обяд в негова чест и памет. Независимо, че времето беше малко мочурливо и от време на време се изсипваше по някоя малка порция ситен дъждец, температурите все още бяха високи, навън беше топло и душно, та ледената бира и горещите пици ни дойдоха баш таман, като епеци на гюлбара. С Ванеса изкарахме целия ден – следобеда ходихме и до едни водопади, които благодарение на падналите напоследък обилни дъждове, бяха толкова пълноводни, както не ги бяхме виждали никога до сега. Обикновено църцорят едва-едва като казан за ракия, но сега водата от тях се изсипваше долу в бездната като през един огромен пожарен маркуч. Докато стигнем мястото обаче малко пообъркахме пътя, та екскурзията ни се разшири във времето и пространството, но в крайна сметка изпълнихме цялостната си програма за деня. Привечер детето си тръгна обратно към нас, понеже видите ли – имало планове за вечерта и не рачи да остане с нас в мотела, след като пък в апартамента разполагаме с още една стая, в която дори не сме и влизали. Така ние с Даниела останахме отново сами и вечерта пържихме кюфтета и пихме ракия за Бог да прости на милия ни татко.

Тази сутрин се разтикахме малко по плажа, но след малко пак ще настъпим пясъка – трябва да се горят тези излишни калории, обаче ние както си ги набавяме бързо-бързо всеки път, не знам кога ще излезем на минус – за сега сме все на плюс, та де да видим…

21.03.2024 – Отмина един доволно мразен и изключително натоварен период от време, през който аз самият не знаех нито на кой свят се намирах, нито пък вярвах, че ще изляза жив като победител след всичката тази лудница. Омерзението ми е толкова голямо, че дори сега, когато само си спомням и уж всичко вече е минало, самото му описание продължава да предизвиква у мен потрес, погнуса и гадене, като след употребата на топла бира и студени кебапчета в някоя долна и смрадлива, гарова закусвалня от времето на соца. Напрежението около ремонта на онази (прекомерно шибана вече!...) къща се повиши до такава степен, че в един момент не се знаеше кое точно да се свърши първо, по-първо от първото и най-първо от всичките по-първи. Аз този израз като сравнителна форма за заетост съм го употребявал и преди, но май този път беше най-яркото му превъплъщение като близост до суровата и жестока действителност. Отделните дейности извираха една след друга и след поредица от неуспехи или внезапно възникнали проблеми, трябваше да се предприемат всевъзможни контра мерки и отчаяно-безумни начинания за отстраняването им или поне за тяхното по-успешно “замаскиране” (както е всеизвестно, добре маскираният кусур и недостатък престава да бъде такъв и маскировката му дори се счита за архитектурен придатък, оригинален орнамент или нещо подобно, което поне не бие така остро на очи и отстрани изглежда, като че сякаш нарочно е пльоснато някъде, където пък несъмнено изобщо не му е там мястото). Оставането ми без работа, а с това и отсъствието на каквито и да са били приходи в семейния бюджет, наложиха ускореното даване на проклетата къщурка под наем – особено сега пък вече, след като и отпътуването ни за България съвсем наближи. Освен всички останали, на пръв поглед съвсем дребни дейности и допълнения, над мен висеше като Дамоклев меч проблема с катастрофалния теч от покрива на сайванта, който почти след всеки паднал дъжд пълнеше стаята отдолу с 3-4 пръста вода по пода – не знам дали съм споменавал някъде преди, но след потопа от миналогодишната Коледа, поразиите бяха вече станали значителни, защото водата нахлу през прага на плъзгащата се врата и дъските на дюшемето подгизнаха, сякаш бяха заковани в подножието на Райското пръскало. След серия от унизителни разправии със застрахователните компании успяхме да изтръгнем от тях известни суми, както за нашата, така и за другата къща – част от повредите си поправихме сами (като боядисването на тавана в коридора например, след като застраховката искаше да покрие масрафите по цялостната му подмяна, докато аз само го оплесках отдолу с четката и приключих следствието – колкото да замаскирам жълто-кафявите, почти диарийни петна от нахлулата през керемидите вода…), обаче с някои други решихме просто да свикнем и да си ги търпим безропотно (раздутите на места дъсчици по пода, примерно)…

Докато аз се занимавах с нанасянето на запечатващо, почти лаково покритие на плочника, Даниела пък маза дървената ограда с масло – за консервация и за да изглежда някак си уж по-лъскаво и внушително. По тази тема работихме паралелно и в двата имота – даже в момента на включването ми в ефир се занимавам с бараката отпред (бунгалото); цели туби с изгоряло масло заминаха подир тези мои “подобрения”. Аз бях събрал в един бидон 10 л старо моторно масло и всичко дървено го изкисвам с тоя маджун. Наш съсед, който се занимава с поддръжка на автомобили ми даде още една туба, но и тя ще замине – след 20 години слънце, вятър и вода, дървесината е изсъхнала напълно и е станала като гъба от дунапрен; каквото капне по нея и веднага попива. Сега обаче олиото ще проникне дълбоко в порите и ще бъде спасено за следващите 20-25 години. А пък за след това – нека да му мислят наследниците; моята активна дейност приключва на тоя етап. Иначе, нарочно пригодното дъсчено масло в магазина е безумно скъпо, макар че то определено не мирише така остро на полуизгорял автосервиз, какъвто е нашия конкретен случай. Само че онези хиени в дюкяните дерат по 35-40 долара за една кутия от 4 кила, докато моите количества са напълно безплатни и най-важното - екологично чисти, вместо да бъдат запокитени към някоя селска долчина или излети в трап.

Споменавайки за течащия покрив на сайванта, натъкнах се на един майстор, който дойде с една негова бригада апапи и само за няколко часа поправиха грешките на предишните “майстори”. Обаче завлече $4000 копелето недно – толкова им струвал масрафът, а и материалите са ужасно скъпи, което отделно затруднява моите нескончаеми ремонтни и строителни мероприятия. Аз все намирам разни остатъци от тук и от таме, но за основните суровини пак тичам в железарския магазин – няма спасение, бако. Като допълнение към вече изброеното, същият тоз шибан и у кратуната си чак “майстор” на покриви и сайванти, намери допълнителни кусури по основния покрив на колибата и даде предложение да ги ремонтира – та от дума на дума, на няколко пъти му превеждахме пари, едни за материали, други за труд в общ размер на допълнителни $1240, но ние така и не му видяхме очите повече на тоя хайванин. През цялото това време ние поддържаме някаква конспиративна връзка уж през телефоните и той всеки път обещаваше и се кълнеше в децата си, че ще дойде да си довърши работата, която едва беше наченал – я след няколко дни, я пък другата седмица, което обаче така и не се случи току до този настоящ момент. Сега пък казва, че щял да ни възстанови похарчените средства, но аз и в това вече взех да се съмнявам. Излезе голям ментарджия и недобросъвестен копелдак от добрата стара Англия, но аз самият съм безсилен да направя каквото и да е повече, за да променя с нещо положението на изпадналия си гол гъз в гъста гора от коприва (казват, болен на леглото се ебял – а пък босият у тръните, ако тук правилно схващате диалектическия метаморфизъм на абстрактния ми и неразгадаем абсурд). Ако не върне обаче парите ни животното, то ние незабавно и безкомпромисно ще го докладваме на съответните държавни служби за защита на потребителите, но в повечето подобни случаи битият си остава бит, както и ебаният – ебан (в случая, единствено и само моят собствен задник, за който вече съвсем ясно споменах малко по-отгоре къде точно се намира…). Даниелчето съответно е бясна до степен на освирепяване и загуба на човешкия си образ с така развилата се ситуация и естествено виновникът съм аз, само аз, единствено и само аз, защото видите ли - те двете с Ванеса още в началото разбрали какъв долен мошеник бил тоя пройдоха. Аз от своя страна, повече нямам нужните сили да се оправдавам и просто приемам ударите си под кръста достойно, хладнокръвно и без излишни думи, защото и нищо смислено не мога да кажа в моя защита. Уж всичко беше направено за всеобщото ни благо и добро, но пък и да си подсладиш на края с порция лайно далеч не е изолиран случай. Принципно аз съм преебал не един или двамина с моите изтънчени търговски умения – е, сега дойде и моя ред да ми го тури някой между ушите; ибаз го, както викаше татя, лека му пръст…

Изобщо не смятах с всичко, разказано до тук да отегчавам нещастния читател, въвличайки го тъй грубо в моите лични драми и злободневки, но пък след като те вече са се случили, нямаше начин да не ги споделя пред всички вас. От всичко това може да се извлекат съответните поуки, да се вземат мерки за избягването на подобни грешки, ама кой знае дали ще се получи. Изобщо, тази година започна малко накриво и в известна степен на кестерме още от самото ѝ начало – защо така не знам, но нещо хич не върви праволинейно, както досегашните. На целия ми зор, не спрях да подавам молби за работа още от момента, в който останаха на пътя – в продължение на 3-4 месеца вече. Обаче и в това направление резултатите са мижави, да не река нулеви. Имах няколко обаждания от разни агенти и потенциални работодатели, но като разберат че заминавам за Европа само след няколко седмици и никой не иска да ме наеме. А пък аз няма как да скрия от тях това, което неминуемо ми предстои. Майната му – ще търся нещо подходящо като се завърнем по живо по здраво в началото на Август. Сега пред мен са се изправили други проблеми и по-важни житейски задачи, които с общи усилия трябва да разрешим и приключим по възможно най-успешен начин (и доколкото това ще бъде по силите ни). След десетина дни Ванеса заминава за Франция, Испания и Италия заедно с приятелката си Карина. На някакъв етап около средата на Юни, чувам че двете щели да прескочат и до България – точно по времето, когато и ние ще пребиваваме там. Аз, както винаги хич и не надавам ухо дори на подобни грандиозни и насрещни планове, защото си имам достатъчно мои лични грижи и терзания – каквото са намислили с майка си, нека това да се случва; аз съм само един участник в техните авантюри, а на моменти даже ням, глух и сляп. Замислено е и някакво нашествие към Палма де Майорка за рождените ни дни, но тези описания явно ще намерят място в следващата ми информационна дописка, която ще начена вече на родна земя. До тогава ще списвам, доколкото това ще бъде възможно тук, но пък и не смея да обещавам предварително, че ще зарадвам аудиторията с някакви супер интересантни и пикантно-слузести подробности от рутинното ни ежедневие. Просто, шайбата напоследък така шеметно ни е завъртяла, та чак светът ни се върти вече в кръг, вместо ние да се връткаме около него…

През тези няколко дни нашата малка Ванеса се подвизава някъде из сокаците на Мелбърн – отидоха там с един неин приятел да гледат поредния кръг на най-престижното автомобилно състезание от серията на Формула 1, провеждащо се през уикенда на Австралийска територия. Закарах ги на летището рано сутринта, а пък ще се приберат чак в понеделник късно вечерта. Тя от съвсем скоро вече излиза в дълга, почти безсрочна неплатена отпуска, каквато възможност фирмата им дава на своите служители (е, само до две години, но все пак – и това е някакъв бонус). Самата тя не е съвсем наясно дали ще се върне обратно при тях след едногодишното си отсъствие, защото не се знае дали пък няма да намери някаква подобна работа в Европа, каквито са ѝ основните мераци. Въобще, пред нас изведнъж се изпречиха много и най-разнообразни препятствия, които тепърва има да преодоляваме единствено с Божията помощ и по Божия воля – каквото е писано, това баш и ще става…

05.04.2024 – Днес моят малък Неничко става на 38 годинки и подкарва 39-тата си; святий Господи и Боже мой! – като че ли вчера беше онова малко, ревливо и на моменти скимтящо парченце мръвка, която майка му ми донесе от родилния дом в кооперацията срещу Театъра - домът на скъпите ми баба и дядо, където аз самият се бях родил и отраснал до шестата си година и където живеехме тогава; нека бъде тяхно цялото им Царство Небесно. Много вода изтече от тогава, много случки се случиха до сега – кои закономерно предвидени и съвсем очаквани, кои пък съвсем неочаквани и изобщо непредвиждани да се случват; както добри, така и лоши разбира се. Каквото и да е било назад годините обаче, аз нито за миг не съм преставал да се тревожа и грижа за него, да го възпитавам, поучавам и насочвам, да го насърчавам в положителните му начинания и всячески да го предпазвам и възпирам от глупостите му. Нека да ни е жив и здрав за спокойствието на всички нас, за огромната радост и щастие на семейството му, което създаде и на дребните дечица, които той тепърва има да отглежда, храни и облича. Нека винаги да бъде под Божията закрила и милост – АМИН! Жалко е, че на днешния светъл за всички нас ден, неговите мили баба Веска и дядо Ненчо не са вече сред живите, за да го поздравят и благословят с най-топлите си думи и чувства. Опитвам се това да сторя аз вместо тях, но на гърлото ми отново е заседнала оная тежка, вкоравена буца, която пречи да изрека своите дълбокочувствени, тъй бащински благопожелания и която само ме кара да хлипам безмълвно и да се просълзявам незабелязано. Разбира се, освен огромната липса на мама и татя, повод за мъка и плач изобщо няма, след като всичко друго около нас и нашия живот се простира в своите сравнително разумни и относително нормални житейски граници. Текат последните три седмици до отпътуването ни за свещената, обетована земя, наречена България и по специално към още по-свещеното, старославно и старозаветно Габрово. Какво ще заварим там и какво точно ще ни очаква през по-продължителния ни престой на родна територия, аз едва ли ще мога да предскажа от сега и от хилядите километри разстояние, на които се намираме в момента – това ще има елемент на изненада, както казват философите за нещо неизвестно и неясно, както примерно броят на звездите от Млечния път или пък колко са дълбоки кратерите на Луната. Оставил съм всичко в ръцете на съдбата, като волю или неволю ще трябва да следваме нейните закони и да се огъваме според кривините на прищевките ѝ.

Междувременно офанзивата подир заключителните ремонтни мероприятия и дейности по онази шибана къща вече приключиха напълно, макар и не съвсем гладко и без съответните финансови сътресения с магнитуд на земен трус. Каквото зависеше от мен самият, което беше по силите и в ограничените ми все пак възможности, беше направено до последната най-малка подробност и с помощта на Даниела успяхме да представим домът за оглед от агентите на недвижими имоти и агенциите за даване на жилища под наем. Докато трая този процес, както вече всички знаете, натъкнахме се на един “майстор”, който излезе огромен мошеник и ментърджия. Току до онзи ден ни лъга най-нагло и нахално, че ще ни възстанови средствата, които предварително му наринахме с лопатата без той дори да се появи повече на обекта. Постепенно замлъкнаха местните му телефонни номера (на австралийските телефонни служби), след като абонатът им се оказа изключен и много трайно не в обхват. След това тоя недоклатен и в ушите даже хайванин се появи, но този път обаждайки се през някакъв лондонски мобилен оператор, при което на мен веднага ми светна червената контролна лампа, че тоя урод е напуснал пределите на Австралия и сега се обажда някъде от йебаната му Англия, от където той всъщност е и родом. По този начин стана ясно, че ние освен на Арменския поп, можем да се оплачем от него само на Английската кралица (лека ѝ пръст…) или евентуално на “филанкишията” – та кога чумата върне децата, тогава и той да ни върне парите. Много скоро след това заглъхна и този телефонен абонат, с което положихме край на издирването му и надеждите ни за възстановяване на загубите потънаха заедно с тях в една безкрайно дълбока и пълна с рядка, человеческа тор бездна (разбирай диария). Тоя малък келеш също няма да прокопса с моите нещастни парички, но пък и не мога да го съжалявам за онова, което тепърва го очаква заради сторения грях – нека всеки сам да носи своя кръст, според делата и заслугите си.

Не се мина и седмица от първоначалния оглед и ето ти ги наемателите цъфнаха на портата – е, малко образно казано, де: всъщност, агенцията се занимава с тези технически въпроси, пускане на обяви, намиране на потенциални желаещи и т.н. Те самите определиха седмичния наем, след като комисионната им е само 6.6% - най-ниската възможна от всички останали лихвари и подобна гнусна измет, която кърти лесни кинти без да си е мръднала и кутрето дори. Значи, автоджамбазите и т.нар. “брокери” на недвижимо имущество са най-долното племе измежду всички останали “бизнесмени” и подобни главорези, имащи една едничка цел – да смъкнат колкото се може повече кожи от гърба на клиента. Това, ако тръгне някой да ти разправя врели-некипели и почне да ти връзва шарени пилета, че видиш ли – те са само на твоя страна и действат единствено от твое име и изцяло в твоя собствен интерес, тутакси грабни от земята две павета и със страшна сила ги сближи едно до друго, поставяйки чутурата на съответния агент (или агентка, в тоя ред на мисли…) между тях; и ги блъскай, ама яко блъскай тия две павета, хем няколко пъти, дорде не му/ѝ опадат зъбите по паважа. Същото е и кога решиш да си купуваш кола: мини отгоре връз гадта няколко пъти напред-назад, дори и малко встрани, хубавичко му пръсни и размажи карантиите из прахоляка и чак тогаз вече си тръгни малко по-спокоен от гаража на шибаняка му джамбазки!…

Така, наемателите ни се нанесоха още миналия понеделник, а Ванеса през това време напусна работата си; също както и приятелката ѝ Карина, с която заминават на Европейското си турне и сега двечките само чакат кога ще дойде времето им за излитане. Това “изчакване” се осъществява с нашата благословия под покрива на общата ни колиба – щото нали и онова моме напусна квартирата си в Бризбън, та сега и тя ни е на главите, но какво да се прави; справяме се и геройски се понасяме взаимно. Всъщност, децата в повечето от времето си намират някакви занимания и през деня предимно хайманосват, но поне вечер се прибират да спят в бърлогата.

Постепенно стигам и до момента, когато настъпиха почивните дни за Католическия Великден. Тази година събитието се пада 5 седмици преди нашия Християнски празник – забелязал съм, че разликата се “стопява” с по една седмица годишно, когато настъпва момент на уеднаквяването им; след което пак се отдалечават по същата схема и така от памтивека, та до края на света. Напоследък се заговори за окончателното изравняване по дати на Възкресението Христово (както например Рождеството се чества на 25 Декември по целия свят…), но не знам все още да са направени някакви положителни крачки в тази посока. Дали това зависи само от Папата – глава на Римокатолическата църква, дали пък не е и от Вселенския Патриарх, тъй наш и Православен, трудно може да се каже, но за сега празненствата са две, почивните дни са четири и всички са щастливи и доволни; както и да е. Доста време преди да настъпи този период, Даниела беше направила резервация за няколкодневно пребиваване извън пределите на дома (та дори и на щата този път) в едно крайбрежно селце, на около 280-300 км южно от нас – по посока Сидней. Тук вече под “крайбрежно” трябва да се разбира двойното значение на определението, защото самото населено място представлява една съвсем тясна ивица земя (суша, провлак да го наречем), която откъм едната си страна граничи с обширна пясъчна плажна ивица и вълните на океана, а пък от другата – едноименната река минава току под прозорците на къщите и едва ли не тече през задните дворове на хората (3600-3700 жители, ама не ни стана съвсем ясно дали това са само местните или в числото влизат и курортистите като нас, които учудващо хич не бяха малко). Едната единствена “главна” улица пресича селото на две и определя кой от коя страна на водата се намира, като встрани от нея (от улицата, демек…) водят и няколко по-малки глухи пътеки, които свършват пред съответната частна собственост на народонаселението; едно кафене, един дюкян от категорията на “Смесен магазин”, някакво начално училище и това е всичко като обществена инфраструктура. Точно в центъра на селцето има огромен къмпинг, обикновено винаги пълен до дупка (нали тогава беше и Великденската ваканция на децата, та всички от околните вилаети се бяха юрнали да почиват на море – както навремето от Грудово, Елхово и Тополовград народът се изсипваше на Лозенец или у Варвара…). Трябва да се отбележи, че в началото на населеното местенце забелязахме и няколко по-луксозни курортни комплекса, обаче те пък бяха разположени по-близо до реката, та си представям какво нашествие от комари е било в този район. В нашия временен бивак също бръмчаха няколко подобни твари, но ние успяхме да ги обезвредим, изтребвайки ги до крак и за трите дни на престой не сме имали сериозни сблъсъци с противникови елементи от такъв кръвосмучещ вид.

Тръгнахме нататък уж сравнително рано сутринта (ако часът 09:00 можеше да се счита за ранен…), обаче по пътя имаше разни задръствания от коли, та се влачихме сума време надолу. Докато пристигнем вече беше станало обяд – хвърлихме торбите, заредихме хладилника с провизии за вечерта и след известна подкрепителна, обедна закуска излязохме на обход из района. Следобедът ни премина в разтакаване по плажа и покрай реката. Привечер се прибрахме обратно в къщурката и почнахме да стягаме вечеринката – мезенца, питиенца, както си му е редът. Набелязахме и план на действие за следващия ден, когато времето обещаваше да бъде прекрасно. Иначе пристигането ни беше напоено с частични превалявания от дъжд, но пък иначе топло и на моменти дори горещо, отделно дето и влажно като в сауна – особено на припек. Всичкото това беше в петък – т.нар., “Good Friday” (защо англоезичниците на тоя ден му викат “добрия петък”, след като баш тогава са разпънали на кръста нашия покровител, така и до ден днешен не успях да разбера? – това е аналога на нашенския Разпети Петък, след всичките “Велики” предишни дни от Страстната седмица)…

В събота отидохме с колата до някъде, от където продължихме пеша по бреговата ивица – какво да ви разправям: лазурно, синьо като мастило небе, кристално чиста вода в океана, ярко слънце като в пустинята Сахара и много красота, почти неземна. Югоизточните плажове на Австралия също се славят със своята уникалност, както и северните, където живеем ние и из които по-често се подвизаваме. Рядко слизаме надолу, но пък по нашия край цените на такива временни курортни престои станаха толкова високи, че на края може и да пренасочим набезите си на юг, вместо да се влачим постоянно на север. Навсякъде е красиво, навсякъде има все по нещо ново и вълнуващо, което да се посети и види – държавата е толкова огромна, че на човек вероятно ще му трябват няколко живота, за да я обходи цялата без да повтаря посещенията си. Ние гледаме да ходим по разни нови и непознати места, но понякога повтаряме и дори потретяме там, където ни е харесало най-много. А пък то всеки път е и различно на всичкото отгоре, така че отегчение от видяно и преживяно още не сме изпитвали. Независимо, че предната нощ се изля един здрав и напоителен дъжд, целият следващ ден беше слънчев и топъл и ние се прибрахме обратно чак за вечеря, след скитосването ни по пясъка и камънака. Съжалих, че не си взех шнорхела и плавниците, за да далдисам малко из плитчините около скалите – всеки път ги забравям като тръгнем на такива места. Събрахме много рапани, раковини, уникални мидени черупки и всякакви такива морски творения, изхвърлени с хиляди по плажа от вълните на приливите и отливите. Вечерта пак си направихме една солидна софра и се капичнахме да спим, приключвайки успешно и забавно съботния ден…

За зла врага, още привечер започна да вали и началото на неделното ни пътешествие тръгна под падащите, на моменти едри дъждовни капки. След като предния ден изръчкахме района в околовръст на селото, в неделя предприехме едно малко по-далечно пътешествие до следващия, още по-южен град по направлението Сидней - Coffs Harbour; значително по-голям и обширен, със собствено пристанище, развита локална промишленост и т.н. Ние там сме били и друг път, ама като нямаше какво да правим из онази селска дивоч, та пак решихме да го посетим – белким видим пък нещо ново и непознато. До там се стигаше по основната магистрала за около час, че и по-малко – някакви си само стотина километра. Самият град е разположен в подножието на някакви местни височини и хребети, докато насреща по цялото му протежение го плискат вълните на Тихия океан. Доколкото на мен ми е известно, мястото е популярно с неимоверно голямата си продукция на банани, дърветата на които се виждат навред по околните хълмове – досущ, както сливите по Стоките, Кръвеник, Баба Стана и Драшкова поляна (Троянският ни вилает визирам – конкретно и с известна носталгична горчивина…). Със своите около 80,000 жители градецът се нарежда измежду по-внушителните населени места (брей-й, че той бил голям колкото Габровото наше, старославно и старозаветно – само дето в днешни времена последното е повече от два пъти по-малко от него, но то това е друга, малко болна и силно демографска тема; сега нямам намерения да я дъвча отново).

Основните ни променади бяха около пристанищния комплекс, където има множество алеи, кейове и пътеки, та човек успешно да разтъпче своите натрупани сланини и да разнесе лойта малко по-равномерно по извивките на снагата си. Обядвахме в яхтклуба на пристанището, след което проведохме и физическите си упражнения, наивно вярвайки, че сме изгорили обилно поетите калории под формата на пържени картофки, полети с разни апетитни сосчета за разядка – предимно на майонезена основа и все разни такива подобни, вкусни, мазни и ужасяващо апетитни предизвикателства; а пък бирата башка - наздраве и да ви е сладко… След питателния обяд и разточителната разходка, метнахме се обратно на колата и по същия път се прибрахме във временното ни убежище – кратка вечеря, лека храна и хайде по койките.

В понеделник вече трябваше да напуснем това отдалечено и самотно място – събрахме багажа, натъпкахме остатъците из торбите и поехме към дома, само че отново по разни други, обходни и непознати за нас пътни артерии. Целта ни беше до привечер да сме пристигнали у Неничкови, защото вечерта трябваше да гледаме децата – него ден Меган беше нощна смяна, та ни помолиха да отидем и да спим покрай малчуганите, за да не са сами само с каката. През деня Ванеса беше поела дежурството, заедно с приятелката си Карина, та цял ден разнасяли бебето от ръка на ръка и го мандахерцали като пластмасова кукла. А то нали е кротанче досущ като дядо си, та не им се противило изобщо на игрите цял ден. Малкият Ангелчо кара колело, бесня по двора и из къщата, та дорде не го изкъпахме и турнясахме да спи, не миряса кошерът. Малката отдавна вече се беше преселила в своите розови сънища, но голямото диване заспива малко по-трудно. Ама пък иначе спаха и двамата непробудно до сутринта – никой не е гъквал да реве или да мяца през нощта. Към 08:30 снахичката се прибра от нощното си дежурство и легна да подреме, а ние след известно време си тръгнахме окончателно за вкъщи. С това екскурзията ни приключи и сега с нетърпение вече очакваме следващите си похождения. В най-близък план, след около седмица и половина трябва да изпратим Ванеса на летището, а пък след други десетина дни тръгваме и ние – Бог да ни закриля и пази от всичко и най-вече от всички!...

Така-а, сега аз без да упоменавам точната дата, както времето и особено пък мястото на последните ми повествователни редове, на този етап искам да завърша разглежданата отсечка от моя, често криволичещ и все по-рядко напоследък праволинеен житейски път, излагайки последните си кухи мисли в края на настоящия месец Април, 2024. От полагането на предишните редове до този момент станахме свидетели на редица случки и събития, които тепърва ще разглеждам малко по-подробно в следващата глава на безконечната ми сага, но пък в същото време бързам и да успокоя потенциалния си читател, да не очаква някакви разтърсващи новини или изключителни последствия, произтекли от тая сборна палитра на причинно-следствени обстоятелства. Общо взето животът си тече по определените му от Природата закони, само дето ние сегиз-тогиз наивно се опитваме да ги променим, изкривявайки неговите правила уж в наша полза, а пък то все става така, че да са ни в ущърб. Но, нека спра до тук с празнословното си философстване – продължаваме напред, мъчим се да живеем лесно и да умираме трудно, пък до кога ще е така, нека това единствен Всевишният да ни отрежда.

Изпращам далечните си и най-сърдечни поздрави до всички онези, с които сме отколешни познайници; поздравявам и останалите, с които пък не се познаваме достатъчно добре и сме просто едни случайни непознати: бъдете живи и здрави, щастливи и успешни – останалото е вече само Божа работа, АМИН!...

Април, 2024 – някъде близко и далече по широкия и необятен свят; същият онзи прекрасен и грешен, неслучайно споменат тук още в началото…