Страници

петък, 27 декември 2013 г.

Писмо No 15 (IX-XI.1999) [#1]


Мили приятели наши и родители още по-скъпи,

19.09.1999 - Неделя вечер е – тъпа, сива и до болка скучна. Първо обаче не ми се стряскайте от червения цвят по листите – в това няма нищо необикновено. Просто другите химикалки, дето се въргаляха по чекмеджетата из дома се свършиха, та сега минах на тази, която пък намерих в дипломатическото си куфарче, с което отдавна вече не съм ходил на работа. Откакто изпратих колетчето и се чухме по телефона, много неща се случиха, та сега ще гледам да си подредя мислите, че да ги предам в ефир възможно най-подробно. В понеделник скромната ни пратка потегли благополучно към вас, с всичките дребни нещица из вътре, наред с които сложихме и един шоколад, който трябваше да допълни грамажа до стандартната граница за изпращане от 0.750 кг. Но най-първо от всичко, него ден още в 09:00 бях на едно интервю - даже вече и не помня в каква компания и за каква позиция съм кандидатствал. Много фирми обиколих напоследък, с много хора се срещнах и разговарях, а и продължавам в същото бясно темпо, та вече напълно обърках конците и му изтървах края - кой от кои е бил и с кого какво сме си приказвали.
Във вторника също бях (всъщност трябваше да бъда) и отидох в 09:00 на друго интервю, но на директора му се наложило да излезе по някаква спешна задача и не можа да ме приеме. Отложихме го за някой следващ път (но дали ще има такъв, един Господ знае). Хайде, прибрах се в къщи и започнах да въртя телефоните по разни други фирми и организации - белким някъде някому дотрябвам. Естествено от никъде не получих окончателни или пък положителни отговори, а за мен уклончивите са равносилни на откази, колкото възпитани и подчертано лицемерни да са били те. Докато една вечер се прибираме с Даниела от някъде и гледам някакво писмо да се мъдри в пощенската ни кутия. От него недвусмислено стана ясно, че съм избран в сравнително голяма група от конструктори и дизайнери за работа по един договор с продължителност от около 2 години, а самото място се намира на някакви си 250-300 км северно от Бризбън, пак по крайбрежието на океана. За сега това е единственият ми малко по-реалистичен шанс, с много голям процент на надежда, че именно там ще ме вземат на работа, наред с другите подобни нам. Докато обаче аз лично не подпиша контракта за този договор, не вярвам на никакви предварителни приказки и голи обещания (ако бях достатъчно мъдър и подозрителен навремето, какъвто впоследствие станах със съзряването си в по-днешни дни, с тези мои вечни съмнения нямаше и никога да се оженя; ама имала глава да пати, та сега и моята е в кюпа). Тези дни ще се разбере и ако всичко стане така, както се говори, до 1-2 седмици ние ще трябва да сме се преместили от Бризбън в градчето, където ще се работи по въпросния временен трудов договор.
В сряда и четвъртък Даниела не беше на работа, но се размотавахме из града - на пазар ходихме, из къщи се въртяхме и т.н. Мислехме даже в сряда да отидем на разходка до това друго населено място, за да видим как евентуално ще се справяме в новата обстановка, ако съдбата ме запокити в тази посока. За добро или за зло ние не успяхме да организираме това пътуване и комай добре че стана така, защото пък ако тогава бяхме заминали нататък, щях да изтърва още две други интервюта. Всъщност едното беше във връзка със същия договор - хората от агенцията искаха да ме видят на живо и да ми обяснят повече подробности за работата, условията и т.н. Сега търпеливо изчакаме настъпването на момента, но вече далеч не с толкова изопнати нерви, тъй като възстановяването на трудовата ми дейност е почти сигурно (за всеки случай си връзвам гащите и казвам “почти”, за да избегнем горчивите разочарования).
В сряда, точно на рождения ден на майка си направихме един приказен домашен моабет – първо говорихме с нея по телефона, а аз по-късно се обаждах и на Бакала до Канарските острови, за да ми се допълнят положителните емоции и заряди. До този момент към днешната му дата и час, те вече са тръгнали от там, а най-вероятно точно по това време да са пристигнали и в България. Той каза, че непременно ще ви се обадят като отидат в Габрово. Неничко в петък свърши учебния срок, но не е идвал при нас; с него ще се видим утре. Имали нещо да правят с майка си, та за това не му се идвало. Иначе почти всеки ден се чувахме по телефона. Даже в петък вечерта пак ходих до тях да му оправям колелото, докато през деня пък варих ракия. Един приятел ме помоли да му сваря малко парцуца от вино, та ми даде и на мен 3-4 л от готовата продукция за опитня. Сега имаме и такъв асортимент в денонощното ни заведение...
Бяхме се разбрали с нашата приятелка от Gold Coast да се видим през почивните дни. Тя там има няколко близки сръбски семейства (нейни общи познати), а последните пък в този вилает са си направили тяхна православна църква и землячески клуб. Точно за тогава братята сърби били организирали някакво голямо празненство, което се падаше в събота вечерта, та покрай нея, хората поканили и нас. Ние отидохме още на обяд, взехме я от тях и си направихме едно барбекю точно на брега на морето. Времето беше разкошно (абе тоя Gold Coast като че ли вече и на мен започва да ми харесва). Така вечерта (снощи демек) и ние се озовахме на сръбския събор, където падна голяма веселба, още по-голямо ядене и най-велико пиене (това дето си го можем най-добре, за което имаме бакалавърски дипломи и научни степени). Сърбите имат техен оркестър с акордеон, китари, тъпани и един певец. Голяма олелия беше и шум до небесата, но и много весело си изкарахме - до късно през нощта. Аз тогава не бях шофьор, защото нашата позната ни вози с нейната кола, така че успях и в танците да се представя много добре. Гáздите на бара също ме запознаха като “áрен чиляк”, та изкарах и няколко питиета от тяхно име - естествено гратис за “бугарина”. Абе където и да ме туриш мене, за всичко ставам: за моабет най-вече; туй манджата да ти изям, ракията ти да изпия, женката ти да онодя – нямам равен на себе си. Както викаше Бакалчето, че сме “твърдо сварени” - и прав е, зна’йш. След вечеринката снощи спахме у нашата приятелка, а тази сутрин всички заедно се разходихме из пазарите и тържищата на Gold Coast. Наш’та сладка Даниелка пак се докара с едно шарено роклé, много шик – нали все се оплаква, че никакви дрешки си нямала завалийката, а пък гола още не съм я виждал да се е помъкнала по улиците...
В петък са ме търсили и от една друга компания, за втори кръг интервю. Бях споменал, че неотдавна ходих на среща в една фирма, конкурент на нашата, за която работих в последно време (2 години), докато онези не ме съкратиха. И от там се залага на големи надежди, ама де да видим. Друго интервю имам насрочено със сигурност за тази седмица, но още не му е определена окончателната дата. В същото време утре сутринта засилвам нова серия от около 10-12 молби за работа. Телефоните не само ще пушат, ами и жиците им ще се размекнат от въртене на шайбата!
Пак в петък пристигна и вашето писмо № 47 – много се радваме за иконата. Методи уж ще си идва до България през периода на месеците Октомври-Ноември – ще може по него да я изпратите, ако направите връзка с него. Той вече трайно не живее с Барбара и дано това да е завинаги, защото и тя беше едно австралийско говедо, а пък той е толкова свестен мъж - въобще не заслужава да живее с такова животно. Дано нашите да се оправят с каквото там всеки си е надробил, че иначе всичко се заключава в една много неприятна история. Това все пак представлява само една нищо и никаква глупост - не е кой знае какво престъпление или пък смъртен грях; не ги изоставяйте хората в този труден и за младите и за старите момент. Смятам, че с разум и взаимно разбиране, това ще се надживее и грешката ще се поправи. Независимо от всичко, аз храня най-добри чувства към всички и оставам с искрената надежда, че облаците около тях ще се разсеят и неприятностите ще се забравят. Откровено казано, съдейки за жалост от моят нещастен опит в областта, на този свят и в тоя живот има далеч по-страшни и неприятни мигове и случки от тяхната. В отсамното полукълбо тези неща се приемат малко по-либерално и мимоходом, вместо да се правят излишни драми и разиграват тъжни сценки – почти както един мъж отива да изпие две бири в кръчмата на път за вкъщи. Е, има и жени които изпадат в известни депресии или ги обзема бяс и влизат в истеричната си форма, когато научат че мъжете им са се обаждали на секс-телефоните да речем (давам го само като някакъв неангажиращ пример), но то е повечето при видът на телефонната сметка, отколкото това да се счита за акт на изневяра или друга неморална постъпка. Тук за 1 минута на любовни увертюри през слушалката се плаща по $4.95 – дето се вика, една проститутка ще ти излезе по-евтина. На фона на 20-те цента за един обикновен градски телефонен разговор, при това с неограничено време, някой път нещата могат и да позагрубеят – грабват се точилки, хвърлят се вази, чаши и чинии политат срещу невинният светец. Може дори да последва частично или пълно събиране на багажа, с временно или по-постоянно отстраняване на провинилият се от семейния уют и огнище - до второ нареждане или пък до първото бракоразводно дело. Въобще в такива случаи психиката на жената е рядко изобретателна до степен на съвършенство и може да ти поднесе най-разнообразни изненади, от които да намразиш целия й род, още от самото й сътворяване в образът на Ева. Но не е болка за умиране де, бих казал като заключение. Дано да се намерят компромисни пътища за разумно надживяване на иначе малко комичната ситуация...
От писмото ви разбирам, че си живеете добре и това много ни радва. Ние също сме добре и можем да се похвалим с подобно спокойствие. Само дето приятелите много ни липсват, но и с това ще се справим един ден. С Методи отдавна се каним да се съберем, но или той е на работа, или пък Даниела е втора смяна и все се разминаваме. Може би тази седмица ще стане вече.
Чудна винена ракия сварих онзи ден. Това е от онова вино, което го купихме за пиене. От всяка партида ракиена реколта оставям по едно шише за мостра – дано не опирам до тях! Те са просто за бъдните поколения, ако имат някакъв интерес към този вид продукти разбира се.
Ами това е всичко за сега. От утре започва една седмица – силна ще бъде, не ти’й работа! Но ще видим какво ще ни поднесе и тя все пак – Дани в сряда не е на работа и сигурно тогава вече непременно ще отидем до този град, за да видим сами с очите си къде точно вероятно ще ни запокити съдбата за следващите 1-2 години...
23.09.1999 – Малко преди обяд - започвам със синтеза на информационния си бюлетин, който най-кратко се заключава с това, че аз всъщност продължавам с инерцията от липсата на всякаква вълнуваща информация около нас. Още в понеделник ме поляха със студена вода, като ми отказаха мястото в конкурентната фирма на моята бивша компания за складовото оборудване. Споменах онзи ден историята – да не се повтарям сега, че още ме е яд. Но така или иначе, вече цялата работа отиде “в историята”. Сутринта изпратих нови 10 молби за други работни позиции. Във вторник – същото; чакане на телефона и бездействие. С Нени се видяхме и целия следобед бяхме заедно. Това беше в понеделник – абе и аз не помня вече кога е било, но ходихме из магазините да търсим едни части за мотора му. Купихме и задна гума, защото неговата е на свършване. Даниела беше втора смяна. Никой не ме е търсил още и за договора в онзи град – защо всичко хубаво става толкова бавно, бе по дяволите? Ние в сряда щяхме да ходим там, но нея я повикаха на работа и така не заминахме. Аз и Нени взехме колелетата и си направихме една чудна разходка по алеите край морето. Метнахме велосипедите в ремаркето и до някъде се придвижихме с колата. Оставихме я на един паркинг, а ние от там нататък продължихме “на собствен ход”. Това стана вчера. След като взехме Дани от работа, ходихме до пощата да изпратим едно дребно пакетче до София с писмо и снимки – дано да го получат родителите й.
Нени пак ще дойде у нас в петък и събота, че майка му щяла да ходи някъде за рождения си ден. Той вчера ми каза, че още баба му от Ямбол докато била тук, на Ани и Сашо им откраднали новата кола и полицаите така и не са я намерили. За момента Сашо карал една друга кола, взета назаем от Снежа и Димитър, с родителите на който майка се запозна тук, преди и те да си тръгнат скоропостижно, така както вас (от Търново са хората, ако си спомняте). Ние с Нени случайно се заприказвахме за коли и малкия ми спомена за кражбата - даже беше изненадан, че аз не знаех за случилото се. А и от къде да знам, след като не поддържам абсолютно никакви отношения с никого. Нени каза, че те също не са се срещали и чували с никой от бившите ни приятели, но дали и колко е така - не знам, нито пък ме интересува...
Сега ще правя крем карамел, че много ни се е доял с моето Дани. Тя днес е първа смяна, а утре втора. Така че за довечера се очертава организирането на едно малко домашно тържество, без на следващия ден да се става рано по нощите и да се тича с махмурлук на работа. Нищо друго не ни остана да си празнуваме с нея, освен това че сме двамата и задружно успяваме да поемаме ударите на живота (е, че и това не е малко, все пак). Вече четвърта седмица обявата за органа на Нени стои във вестника и никой не се е обаждал да се поинтересува от него. Намалил съм му и цената даже, та да видим какво ще излезе на края.
Онзи ден пък в Тайван се разтърси земята, че сума поразии станаха и там - след всичкото нещастие, което сполетя Турция и Гърция. Говори се пак за хиляди жертви, ранени хора и щети за милиарди - какво му става на тоя грешен свят, не зная. Онзи ден получих писмото на Мима. Зарадвах се на обнадеждаващите й думи и искрени насърчения (милата, забавила се е малко за жалост…) - нека майка да й благодари от мое име, защото аз едва ли ще седна да й пиша писмо, а пък и какво ли имам да й кажа вече, след като не го направих когато му беше времето. От цялата работа в глобален мащаб, на практика излиза че съдбата ме срещна с нея безмилостно и жестоко късно. Още преди години, когато на един моабет най-случайно се запознах с нея, аз точно по това време бях отчайващо дълбоко потънал в мислите и копнежите си по Женя – тогава бъдещата ми, а понастоящем вече бивша съпруга. А пък и тя самата (Мимето, де - не Женя…) тогава се гаджосваше с някакви други типове, така че в този момент на нея едва ли й е било баш до мене (да, ама после можеше и да е - язък…). Впоследствие ние станахме много добри приятели, движили сме се в общи компании, но бяхме с други половинки, а по-късно сме били и приятелски семейства – но всичко си остана само до там; аз още тогава осъзнавах горчивото си съжаление, че отношения на “сношения” с нея изобщо не се получиха, когато това е било по-възможно и когато вероятно би било далеч пó за предпочитане. Последва заминаването ми за Австралия, което прекъсна всякакви подобни приятелски връзки и стари любови, загърбвайки мераците си в безкрая зад пределите на Родината – захвърлени и изоставени завинаги. С този мой сантиментален спомен аз дебело подчертавам най-чистите си и непорочни чувства към Мима, които обаче за жалост нямаха възможността да се развият и да прераснат в нещо по-внушително – едно време това беше невъзможно, а пък сега малко закъсняхме… Естествено от уважение и най-добронамерени приятелски чувства, тук замолвам майка да й предаде моите далечни поздрави, защото на мен лично точно сега съвсем не ми е до нищо. Ама толкова много да не ми е, че вече не знам какво да пиша и за да не избълвам още някоя глупост, прекъсвам репортажа си недописан (а иначе доста материал мога да нахвърлям по темата…) – в края на краищата и аз имам право малко да си помечтая, разравяйки все още горещата жарава на своите едновременно близки и далечни спомени. Ако има нещо извънредно около нас, ще се включа с допълнителна и изчерпателна информация...
24.09.1999 - Петък вечерта. Бързам да споделя големите емоции, които ни споходиха днес, че след малко се курдисвам на дивана пред телевизора и зарязвам всякакъв вид активна дейност. Телефонното обаждане, което очаквахме цяла седмица, днес вече най-после дойде. Повикаха ме на последно интервю в понеделник (27 Септември) в компанията за влакове и локомотиви, която се намира в градчето, дето е на около 250-300 км северно от Бризбън. За там ще тръгнем сравнително рано сутринта, защото интервюто ми е от 13:30, но с по-ранното ни пристигане на място, ще ни се иска да се поразшетаме из района и околностите му, за да преценим как ще си организираме живота в новата географска и социална обстановка – а пък и да можем да се върнем до вечерта в Бризбън. Още там окончателно ще се разбере дали до 1-2 седмици ще започна работа в тази фирма или не - ще ви информирам своевременно за поставянето на това историческо начало (всъщност, просто поредното от същата серия). Пак днес ми се обадиха и от още едно място, та следобеда ходих и там на интервю. Естествено изригнаха вулкани от нови светли надежди, защото хората в тази компания много ме харесаха, но и те някакъв по-твърд отговор могат да ми дадат едва в средата на другата седмица. Но каквото и където да стане нещо, аз ще приема първата възможна работа, щом някой реши да ми предложи, ако ще и в някой от кръговете и казаните с катран на Ада да е тя. Много ще ми е мъчно и тежко за Неничко, ако се наложи да се преместим за известно време, но аз смятам, че в месеца поне веднъж или два пъти ще можем да се виждаме. Билета за самолета до това градче (отиване и връщане) е само $100 и се пътува около 1 час. Така че аз като му купувам билетите, той от петък до неделя може да бъде при нас. Ще видим - това ще го решаваме впоследствие. Оставил съм всичко в Божиите ръце, защото аз вдигнах вече моите – явно че сам без Неговата помощ не мога да се справям...
Даниела също ще трябва да напусне тези си работни позиции и да търси други на новото място. Абе, такава каша е завряла около нас, но добре че поне с нея се разбираме взаимно, та се надявам да се спрем на някакъв разумен вариант. Утре вземам Нени и ще ходим да караме мотора. Вечерта той ще спи у нас - не знам още дали ще го вземаме с нас в понеделник за пътуването ни. Той много лесно и бързо се отегчава от всичко, а аз точно тогава няма да съм в състояние да му осигурявам само игри и приятни забавления. Ще се наложи да потърсим квартира, евентуално ще проверим какви болници има за Дани и т.н. - той ще има да клепе подир нас, да мърмори и само ще ни дразни. Ще видим какво ще правим. Това е всичко – чакайте повече новини след интервюто ми...
26.09.1999 - Неделя е, привечер - Дани е на работа, а пък Нени го изпратих още на обяд. Той буквално преди секунди ми се обажда по телефона, че утре нямало да дойде с нас. Може би така да е и по-добре, дето ще ни се мотае из краката и да мрънка, че му е скучно през целия ден.
Онзи ден вечерта, както си пиех аперитива, та се сетих за Богито (Богдана, наша обща колежка с татко от “Електроника”-та) и рекох да й се обадя в Америка. Аз, ей тъй: като изпия две големи и бързи ракии и почвам да си контактувам със света – зер, тук няма кой един телефон да ми завърти. Добре ама тях ги нямаше в къщи и им оставих само съобщение на телефонния секретар. Мислех, че са се преместили на някъде и са си сменили номера, но много приятно се изненадах като научих, че вчера докато ние с Нени сме карали мотора, Богдана на свой ред се е обаждала и са си поприказвали с Даниела. Разбрали се на другия ден (т.е. днес) аз пак да се обадя и да установим по-трайна връзка с тях. След мотопистата ние с Нени ходихме на басейн, за да свалим праха, калта и мазните петна от нас, а и да поплуваме, защото времето беше чудесно. Той снощи спа у нас, тази сутрин с него ходихме до битака и от там си го прибрах у тях, а пък аз се отправих директно към нас. Веднага се обадих на Богдана в Америка и тя много се зарадва - доста дълго си приказвахме, а на края побъбрихме и с Евгени (мъжът й). Те и двамата изпращат специални поздрави на татко. През 1997 са си ходили до България, но само за 2 седмици и едва ли са се видели с много от познатите си. В Америка положението с отпуските е много лошо – дават им само по 14 дни, а не като при нас – 4 седмици. Богдана работела точно с каквото се занимавам и аз тук, а пък Евгени има договори по електроинженерството, каквато е специалността му. Те са добре - дадоха ни техния адрес, та да си пишем картички поне за Коледа.
Тази вечер ще почивам активно пред телевизора - в 22:30 ще прибера Дани от работа, а утре на ранина тръгваме (няма да пия и ракия даже по вечеря). Иска ни се да имаме повече време там на място, за да разберем кое къде се намира - болници, магазини, квартири и т.н. При мен обаче все още няма нищо сигурно - докато не ми кажат “ела”, аз все още съм в най-дълбоките си съмнения. Днес даже ми се обажда и един друг агент за работа, че имал някакъв контракт за 10 седмици. Казах му да ме праща, пък ще видим какво ще стане на края. Наред с това, във вестника има три обяви за работа от същите компании, където дори вече съм бил и на интервю. След моя неуспех с тях, явно че са взели някой друг, дето впоследствие се е оказало, че не им върши нужната работа, та сега пак търсят хора. Независимо от всичко, аз ще им се обадя за да видя какво е положението – моето нахалство в подобни случаи е безгранично. А това наистина е вече краят, преди отпътуването ни - ще продължа във вторник, след завръщането ни...
04.10.1999 – Ох, от къде да започна сега, мои тъй мили и скъпи същества? – така и не знам кое да е началото. То като се отприщи бента изедин път, та краят му не се видя. Досущ същото както времето отвън, дето още малко и дъждът ще смие асфалта от улиците – такива пороища се свличат от всякъде. А пък от небето продължава да се излива вода като през пожарен кран. Но, хайде – с ваше позволение, нека да започвам издалеч, пък до където стигна, до там ще е.
Първото нещо и най-важно от всичко останало (което е по-малко важно уж…), е да спомена няколко думи за интервюто и впечатленията ни от онова селско градче (или градско селце), където ходихме миналия понеделник. Станахме рано сутринта и потеглихме. Разстоянието до там от около 240-250 км се взема средно за 2-2 ½ часа. Почти половината път се пътува по широка трилентова автомагистрала, а респективно от това и движението става в известен смисъл по-чевръсто (ако няма радари за скорост и разни полицейски шайки по трасето). Останалата му част е по нормално първокласно шосе. Градецът (всъщност с голямо притваряне на очите, това може да се нарече град - иначе си е едно чисто село) се намира на някакви си 30-35 км от морския бряг, но самият той е разположен от двете страни на една голяма река (както са повечето населени места по света). Мръсно и неприветливо ни се стори това шибано място и твърдението ми със сигурност е такова, защото единствената индустрия в тамошния район се явява обработката на захарна тръстика (огромни полета!) и превръщането й в шекер, със съответните производни продукти и фракции съгласно химичните формули - рожби на органичната химия като наука. На територията на населеното място (малко в тъча, но все пак достатъчно близко до селския мегдан), непрекъснато бълва пушеци и сажди също толкова огромният (за размерите на селището все пак) завод за производство на влакове - вагони и локомотиви, товарни, пътнически и всякакви други. Там на място, хората си имат пещи, леярни цехове и много други индустриални мощности, така че те почти всичко си произвеждат “у тях”. Това всичкото пък взето заедно, изпечено от безмилостното тропическо слънце, раздухано от постоянно гонещите се ветрове и разлигавено от падащите като из попско расо дъждове, прави градчето перманентно прашно, доста често кално и като цяло грозно. Нещо като Ботунец (да ме прощават “софиянците”…) - и като размери, и като “чистота” на околната среда, и като обща (не)привлекателност...
Интервюто ми в завода беше насрочено за 13:00, а ние пристигнахме още в 10:30. Така че имахме достатъчно време и възможност да пообиколим надлъж и нашир мястото, погледнахме дори няколко квартири и добихме представа за всичко, което ще ни очаква в следващите няколко месеца (т.е. окончателно затвърдихме първоначалните си, не особено лъчезарни мисли). Виж, за сметка на всичко останало, наемите, а пък и самите недвижими имоти са доста по-евтини от тези в столичния Бризбън например, предвид ниския брой на местното население (по мои предварителни окомерни щрихи, ако им туриш овцете и говедата, едва ли наброяват повече от 8-9 хиляди жители барабар с курниците и оборите, но може и да не съм съвсем точен; след справка със статистическите брошури, впоследствие тази цифра ще се окаже далеч над споменатата в настоящият писмен материал – говорим за населено място с над 24,000 души, което се равнява на едно престижно Севлиево да речем). Наемането на подходяща квартира не представлява сериозен проблем – във всички случаи ще се намери някакво приятно и удобно жилище, а най-важното условие (било) да е и чисто (Даниелчето не търпи мръсотия, докато аз съм малко по-първичен и мога да живея като пещерен човек от времето на първобитно-общинният строй)…
След разходката ни из града обядвахме (също много евтино) и от там аз отидох на интервюто. Всичко мина много гладко и успешно, разбира се отново без да ми кажат – аджеба, ще ме вземат ли на работа и кога или пък изобщо няма да се разправят с мен. Следобедът беше хубав и слънчев, макар че малко ветровит и ние го използвахме да се поразходим из околностите. Слязохме до брега на морето, където се намира съседното градче и което определено е много по-красиво (абе, морето си е море - няма какво да го сравняваме с Витоша или пък с циментовия завод в Златна Панега). След всичко това, на връщане изпътувахме останалите 300 км и в 19:30 си бяхме вече в къщи.
Колата върви много добре и на дълъг път гори 9.3 л/100 км. Обаче в града е някакъв ад, същинска ламя е: “изпива” по 13.4 л/100 км; една цистерна с бензин трябва да върви непрекъснато подире ми. Далеч не може да се сравнява с колата на Огнян, за която в отсамното полукълбо се носят вече и легенди. По Интернета били писали, че му горяла само 3.5 л/100 км и то нафта! Цецо ми разду клюката онази вечер, като им се обаждах в Тасмания - те се били свързали вече с Огнянови, та от там разбрах тези така жизнено важни технически подробности...
Тъй като шансовете ми за започване на работа в това прашно градче са изключително големи, аз от своя страна реших да използвам случая и да пришпоря други едни мои евентуални работодатели, където съм кандидатствал за работа преди време и съм им ходил на крака по проклетите интервюта. Така или иначе нищо няма да изгубя – тая нова служба ми е почти в кърпа вързана, та белким някъде другаде да ми се разтвори парашута и ме вземат при тях, вместо да се налагат тези местения и напускане на сегашното ни местоживеене. Ние с Даниела, както до този момент бяхме много навити да се махнем от Бризбън и да отидем в дивотията, само и само работа да имам, след като видяхме мрачната перспектива лъхаща от това село, нещо взехме да даваме заден ход и да свирим “отбой”. Всъщност ние с нея най-много искахме да отидем на Gold Coast и да се заселим покрай морето, но това май ще си остане като една от многото ни други неосъществени мечти, блянове и химери. След обажданията ми до няколко такива фирми и компании, последваха и няколко бързи интервюта - някои от които дори втори подред. Даже днес ходих на две, в петък бях на друго. Абе, какво да ви разправям - много се е стегнала стагнацията около мене и съвсем му е дошло времето да се отприщва дупката вече, че аман от това застопоряване и тъпкане на едно и също място – краката ми хванаха мазоли от застой...
Паралелно с моите настоящи и ежедневни задължения, в момента движа и молбата си за получаване на официален развод. Аз нямам никакъв зор за този нелицеприятен акт и специално за разравянето на застиналите лайна с клечка за зъби, но докато съм без работа, съответната съдебна “услуга” е безплатна – в противен случай “удоволствието” на един човек да се разведе и да остане свободен от каишите на тягостния си брак му струва ни повече ни по-малко от 505 нещастни долара (пък били те и от по-евтиният австралийски аналог на въпросната конвертируема валута). Аз лично по този повод не съм имал сериозни проблеми с госпожата - попълних документите, тя ги подписа акуратно и съм ги подал където трябва в съда. Аргументите ми пред нея бяха, че вместо да давам грешните си парички на държавата, спокойно мога да ги преотстъпя в полза на вечно нуждаещият се от все повече и повече средства, мой малък и най-сладък Неничко например. Оная усойница обаче не ме остави на мира, докато той не си ги получи най-триумфално – колко вълнуващо и до сълзи трогателно… Във връзка с всичко това, за всеки случай аз на 23 Януари трябва да се явя на служебно дело в съдебната зала – това е само една формалност, т.нар. проформа защото там може да не ме попитат нищо, но такъв им бил редът. Понеже документите и съответния формуляр са подадени от мое име, така както и самото дело е инициирано от моя страна, Женя няма да се занимава и притеснява с нищо – тя само ще получи свободата си наготово, желание за което имала била голямо и отдавна, както разбирам според злъчните й думи и хаплив език на кръстоска между усойница и пепелянка...
На няколко пъти през ваканцията виках Нени да идва у нас, но явно на него му е много по-приятно да седи по цял ден и цяла нощ с Жулиен и да мислят всевъзможни глупости, вместо да си остане в къщи и да прочете някоя книжка например. Междувременно пристигна и поредното ви писмо № 48. Много се радваме като получаваме хабери от вас. Ние сега сме толкова улисани, че не можем и много да пишем, но аз поне гледам да ви държа в течение на нашите работи, макар пред листите и с химикалката в ръка да сядам едва през няколко дена.
Значи при такава програма и дневен ред изтече миналата седмица. Дори успяхме да се чуем и с майка по телефона, но тъкмо когато Дани взе слушалката да си приказва с нея, нещо по линията се изключи и повече не можахме да се свържем с вас. Разбрах само, че сте (относително) добре (според колкото човек може да бъде в изстрадалата ни и все по-обедняваща Родина) и татко пак е в командировка (блазе му – завиждам благородно). След краткият ни разговор дълго се опитвахме да влезем в повторна връзка, но не можахме и на края се отказахме. Това беше, мисля в четвъртък вечер (съгласно тукашния времеви пояс)…
В петък се чухме с Методи и го поканихме на гости. Голям моабет си направихме с него до 03:00 сутринта. Той спа у дома. Даниела беше втора смяна на работа и се включи едва в 22:30, когато си дойде с такси, но бързо ни догони в настроението (а когато ние почнахме да си го повишаваме, навън все още не беше мръкнало). На другия ден следобед Нени най-после дойде и спа у нас. Аз това тържество го бях нарекъл да бъде за Бог да прости на баба Фанче - нали в неделята (вчера) се навършваха три години, откакто тя вече не е между живите. Даже на изпроводяк дадох на Методи и едно шише ракия от моите запаси – пак за Бог да прости на милата ми баба. В неделя сутринта (тъкмо и Нени беше с нас), решихме да отидем на черква и да запалим по някоя свещ за живи и умрели. Ходихме в Руската църква – тази, в която майка остави избродирания от нея кръст. Аз купих две сладкишчета за Дани и Нени, а пък тя занесе една кутия с шоколадови бонбони да раздаде на колежките си и на нейните бабички в болницата. Изобщо всичко стана така, както го пише в най-дебелите библии. Вечерта вече, само ние с Дани отново изпихме по една малка “заупокойна” ракия – напоследък нали все баба Фанче ми е в акъла, към която имам толкова много грехове. Винаги се разревавам като си спомня колко много се разбирахме и обичахме когато бях дете, а когато впоследствие живеехме при нея, аз само я хоках и овиквах (заради “принцесата”, с постоянните си прищевки и вечното й недоволство от всяко нещо)…
Вчера след черква всички заедно ходихме на един битак, но нищо не ни хареса и се прибрахме с празни ръце. После си взехме две пици за вкъщи, обядвахме и с Нени отидохме да закараме леля му Даниела на работа, която пак беше дежурна в неделя следобед (проклети да бъдат шибаните й смени - особено пък тези, които се падат в съботни и неделни дни!!!). От там аз водих Неничко да кара картинги. Беше много хубаво и той остана доволен, въпреки че в черквата мърморясва и негодува както само той си знае, та за малко щеше да отнесе и пердаха даже в Божия храм. Като минавахме през един квартал на път за картингите, видяхме че хората масово са наизвадили боклуци от къщите си – с цел да мине нарочен камион от Съвета на другия ден и да ги прибере за изхвърляне на градското бунище. В случая “боклуци” се явяваха ненужни радиоапарати, телевизори, хладилници, печки, перални, видео, компакт-дискове, грамофони и още много други антики, които специално за вехтошарската ми същност се причисляваха към категорията на ценните и качествени стоки. Ние с Нени обиколихме квартала и се снабдихме с доста техника - складирал съм я в гаража и сега чака татко за ремонт. От всичко събрано само CD-уредбата работи без допълнителна техническа интервенция и аз още снощи подмених нашата стара, която напоследък нещо прекъсваше и не винаги работеше добре. В заключение, сега имаме нова “пушка”...
Аз в момента готвя мусака, та се налага от време на време да ставам и да си наглеждам манджата. Утре сутринта пак съм на интервю – със сигурност омръзнах вече и на агентите. Всъщност, аз не ви казах пък най-важното от деня. Днес, като се върнах и от второто си интервю, имах оставено съобщение на машината, че хората от онова локомотивно депо, в онзи пропаднал град и далечен край са ме поискали на работа и в разстояние до една седмица, аз трябва да сключа договор с тях - отначало само за 12 месеца, но с възможност за продължението му. Това мен хем ме зарадва, хем пък ме и стресна съвсем и сега само чакам да си прибера софиянката от работа (която съвсем скоро ще се подпъти да живее с мен на село…) и сядам върху разрешението на въпроса пред салатата от дебело нарязани и посолени “до побеляване” домати, с настъргано голяма буца българско сирене отгоре и обилно плуващи в олио, та да видим до къде ще изумуваме най-нововъзникналата ситуация. Забравих нещо ли? – не съм бре; ракията ми е в хладилника, за това не я споменавам сега, че да не вземе да се стопли, докато седна да си приказвам и с нея…
Днес първото интервю, на което ходих беше много обнадеждаващо и от там също се надявам на някакъв положителен резултат. Макар и далече от нас (работата се намира съвсем близо до квартала, където живеят Стефчови и Васил с Албена) - но все пак ми е в града, а не на майната си из кънтрито. До там се пътува около 30 минути – и назад е още толкова. Най-добре ще бъде там да ме вземат, но знае ли човек какво му е приготвила съдбата. Заводът е за производство на големи ремаркета, полуремаркета, цистерни, танкери и петроловози. С тях още не съм подписал нищо - в последния момент мога да реша и да приема тази работа, която ми харесва и допада най-много по всички възможни показатели. Но това обаче ще бъде само в случай, че все пак се намери някой, който да ми предложи няколко варианта и аз уж да си избирам най-добрия. Докато пред мен се изправил единственият за сега шанс – а именно, да заминавам при влаковете и на село, вместо да си остана тук безработен, но в града. Опасявам се и друго, че освен “железничарите”, другите не са се засилили особено да ми предлагат работа - това също трябва да се вземе под внимание и да се отчете като съществен фактор, определящ общественото мнение. Но нека първо да видим какво ще ни донесе утрешния, вторнишки ден...
За сега това е всичко, което пък и съвсем не ви е малко – докато асимилирате едните факти, ще последва и лавината от нови. Засегнах всички въпроси от глобален характер. А сега в оставащите няколко минути, ще ви занимая и с малко вътрешно-политически новини. На 06 Ноември т.г. в Австралия ще се проведе гласуване за провъзгласяването й като Република – демек: референдум ще има, най-просто казано. Ако стане така, че се откъснем и от Кралицата и Английската корона, тогава хептен ще я закъсаме – дано да надделеят разума и силните монархически движения и антирепубликански настроения...
11.10.1999 – Навън пак е понеделник и аз пак цяла седмица не драснах нито ред. Дните си минаха и се изнизаха като мъниста от скъсан канап на детско герданче – всичките до един пропити с надежди за някакво телефонно обаждане и предложение за работа, в кроежи на дългосрочни и близкостоящи планове и в какви ли не още други дивотии. По средата на седмицата даже имах и едно интервю в агенция, но ми се струва че според начина по който се представих, то специално определено ще бъде без положителни за мен последствия. Все още нямам окончателни отговори от всички останали места, където напоследък ходих на другите ми интервюта, но щом като онези не са ме потърсили до сега, значи че те също са били неуспешни. Наред с това, хората от влаковото депо се обадиха, че договорът ми с тях уж е подсигурен най-малко за една година, но в момента нещо си оправяли компютърната система, та щели да ми се обадят допълнително. Вероятността е да ме повикат във всеки даден момент и аз от понеделник да започна работа. Но докато това наистина не стане и сам не го видя с очите си, аз за сега продължавам да не вярвам в чудесата, които стават около нас. Все в такъв дух премина и остатъка от седмицата - в чакане и висене на телефона, в ослушване да издрънчи с пискливия си тон...
Дани работи непрекъснато, а когато е свободна обикновено я водя някъде на разходка. В събота Неничко пак беше с мен. Ние с него уж щяхме мотора да караме, но в последния момент си променихме плана и заминахме към морето. Там си наехме една моторна лодка и 3 часа обикаляхме крайбрежието в устието на една река. Той беше много доволен, а и аз разбира се – лодките и параходите са моя отколешна мечта; сега Нени иска и лодка да купуваме, защото много му хареса возенето...
Вчера (неделя) нашия малчуган беше нещо зает, та не сме били заедно. За щастие Даниела пък не беше на работа (за първи път от доста дълго време насам), та на свой ред ние с нея се разходихме до морето. Полежахме малко по пясъка и на оскъдните къснопролетни лъчи на слънцето, но духаше силен вятър и изживяването ни не беше много приятно. Днес още нищо лошо не се е случило, освен че ни се повреди видеото и сега ще си купуваме друго. Аз цял един ден се мъчих да оправя онова старото, дето го намерих на боклука, но не успях и го изхвърлих със съответните клетвени заклинания по адрес на леля му, стринка му, че и на майка му не простих. Сега и това, което имаме се е запътило нататък. Долу в гаража имам две микровълнови печки за ремонт, но нещо напоследък нямам работно сърце да ги оправям. Живеем под постоянен стрес, че всеки момент може да ме извикат на работа в онова смрадливо село, а това означава местене от тук, намиране на нова квартира, пренасяне на торби с багажи и прочие усложнения, а самите ние ще имаме почти статут на бежанците по време на военно положение и гражданска война. Даже не ми се и пише, та спирам до тук, за да не избълвам още някоя простотия. То няма и за какво всъщност...
А – сетих се за нещо. Нека майка да провери из музикалните магазини дали в България е започнала продажбата не компакт дискове, колко струват и въобще какви са. Ако са на приемливи цени (да речем нещо като равностойността на $2-$3, които ние ще изпратим допълнително), много бихме се радвали на някаква българска музика – например група “Тангра”, “Щурците”, “Диана Експрес”, “Сигнал” (разбира се старите им оригинални песни, а не днешните щуротии, които пеят); наред с тях са Лили Иванова, Емил Димитров, Богдана Карадочева, Йорданка Христова и всички известни изпълнители от тази ера; проверете за стари шлагери, македонски песни, сръбски, гръцки, цигански – абе всичко наред, музика за моабет. Проучете въпроса по-подробно и при случай ни пишете какво има на пазара. Нищо не купувайте и не ни изпращайте за сега. По-нататък в писмата ще се разберем какво ни трябва. Вземете листовки (рекламни материали) от самите продавачи на компакт дискове. Така и ние ще се ориентираме в обстановката. Това го пиша само за информация. Вижте първо как стои въпроса с този род стока, а пък тогава ние ще поръчваме нещо...
13.10.1999 - С бясна скорост нещата пак се завъртяха в множество посоки, та сега се чудя на къде да поемам. Първо – вчера агента окончателно ми се обади, че от понеделник (18 Октомври) започвам работа във влаковото депо, в градчето Maryborough, отстоящо на 240 км северно от Бризбън. Аз реших до последно да “играя по въжето” и се обадих на хората от завода за ремаркета, които пък днес на обяд ме искат да им се появя, за да ме поставят на някакви чертожни тестове. Те потвърдиха, че ако ги издържа, работата ми при тях също е сигурна. Договорът с “влаковете” трябва да се подпише в петък сутринта, така че ще имам все още макар и малко време за последни решения. Като по някакво чудо аз сам им казах, че именно в петък ще отида в агенцията за този подпис, а не още вчера, когато те ми се обадиха. Добре че има кой да управлява нещата “отгоре”, защото иначе аз сам едва ли бих могъл да взема най-правилното решение. Този път дилемата ни е огромна или поне ще бъде достатъчно голяма, ако трябва да избирам между двете работни места – дали да си остана тук в Бризбън с много по-ниска заплата, но все пак на постоянно място с всичките бонификации, произтичащи от това (отпуски, болнични дни и т.н.) или да се полакомя за доста по-високата заплата на село, но с проблемите по преместването ни, с търсене на нова работа за Даниела, с по-ограничената възможност за виждане с Нени и Сашко, който също не е възторжено навит да ни идва на гости в това затънтено място връз задника на географията. В същото време, като ми изтече договора с тях след едната година, а нека и за 2 години дори да е, аз отново ще бъда без никаква работа, изправен пред прага за търсене на друга и вече гонещ и достигащ 45-те си лазарника. Та кой ще ме вземе тогава - дъртите никъде вече не ги искат; на тях и за прием в старческия дом им правят “отсяване”. Аз сега, за всичките ми 5 месеца без работа съм подал точно 170 молби, явил съм се на 35 успешни интервюта и съм получил 70 официални писма с откази за места, за които съм кандидатствал. От цялата тази тъжна равносметка, едва само една работна позиция се откроява пред всички и евентуално днес ще се появи още една. Поставен в това не много завидно положение и коленичил пред конкретната ситуация, на практика аз нямам и твърде голям избор, след като един път вече съм се навел доземи с разтворените си бузи на гъза – единствената ми тревожна мисъл в случая е за вазелина. С Даниела си мислехме днес и утре пак да отидем до онова градче, за да си потърсим някаква квартира там. Добре ама нея днес я извикаха на работа, а и след като междувременно нещата около нас се развиха по такъв светкавичен начин, ние се отказахме да ходим нататък. Искаме първо да видим какво ще стане с всичката тая вряла каша, която буквално ни се излива във вратовете, пък тогава ще вземаме решенията си. Може евентуално само на някой басейн да отидем или пък до морето, защото и времето доста се стопли изведнъж.
За довечера се очертава да проведем малко парти-референдум по въпросите за служебната ангажираност на масите и народното здравеопазване. Някакви много нови българи са пристигнали съвсем наскоро в Бризбън, та можем да ги издирим и да се срещнем с тях. Времето ми започва да напредва и ще привършвам с писменото си изложение. Разбира се аз пак ще пиша, след като веднъж станат ясни подробностите по случая. Надявам се, че вече сте получили колета от нас. Довечера, когато сръбна и няколко ракии, със сигурност ще стана много словоохотлив – тогава най-вероятно ще ви се обадим по телефона. Надяваме се тези дни да получим и писмо от вас. След малко ще обядвам. Вчера наготвих една картофена чорба, но моята столичанка не я хареса, защото не плували мръвки из нея и сега аз ще има да си я ям сам барем две седмици, считано от днес нататък...
17.10.1999 - Неделя. Въпреки че вече стана време за филмите (а и след като Даниела е на работа, аз нямам много разнообразни алтернативи), този път ще направя едно изключение и ще се опитам да предам всичко станало от онзи ден насам, а пък то е доста. Слушайте сега:
Първо - в сряда отидох във фирмата за ремаркета на въпросния технически тест, за който споменах по-горе. Имаше да се преработи един прост като фасул чертеж, с няколко още по-прости детайла и да се преоразмери. За факир като мен в областта на компютърното проектиране, това трябваше да бъде само едно елементарно задание за приключване в продължение на не повече от час – нека да е най-много и половина. Факир – да, но това беше през далечният месец Май, когато ме съкратиха, всичко ми беше все още прясно в главата и аз бях съвсем наясно как се работи с компютъра и въпросната програма. Обаче след 5-месечното ми отсъствие от активната “състезателна” дейност, като седнах да го преправям аз този чертеж и се оказа, че бях забравил неимоверно много от рутинната си подготовка, която имах – това команди, копчета кое за какво служи и т.н. Оплетох се като пате в кълчища - едвам-едвам се справих с половината от задачата. Обясних на хората, че освен всичко друго и моето непознаване на програмата, самият им чертеж е направен много непрофесионално, подвеждащо и профански (което си беше чистата истина…), а от там съответно беше и по-труден за разгадаване и преработка. Изразих огромното си желание и готовност, че когато те ме вземат на работа при тях, ние ще се съберем отново и аз ще им покажа много по-добри и лесни начини за боравене с тази компютърна система, в чиито качества аз не се съмнявам, защото лично съм ги пробвал и доказал. А и не само аз самият, което е от още по-голямо значение. Те показаха готовност, че биха желали такъв или подобен развой и с това официалната ми среща с тях приключи. Шефът им каза, че до края на работният ден ще ми се обади с резултатите. За голямо мое съжаление обаче, човекът действително най-акуратно се обади, но не според наивните ми очаквания, че въпреки всичко те ще ми предложат работата, ами напротив – с обяснението, че аз не съм достатъчно опитен в чертането и поради тази причина те щели да си търсят друг кандидат. Много се ядосах и най-вече на себе си, разбира се (което е рядкост да се почувствам виновен за нещо и да си призная, че всъщност съм се осрал съвсем сам, а не някой друг да ми е виновен…) - аз направих абсолютно всичко, на което бях способен. Откъсването ми обаче от производствената среда се оказа фатално и ми изигра поредната си лоша шега. В този конкретен случай аз си се провалих напълно сам и до някаква степен заслужено, въпреки че в създалата се ситуация е трудно да се търси вина тук или пък там. Има причини, има следствия – но да се говори за “вина” би било малко пресилено, въпреки че не е така далеч от истината. По такъв начин, в крайна сметка за мен остана единственият възможен шанс за работа: да си стегна опинците, да си напълня дисагите и да се мятам връз каручката на път за селото, при влаковете, локомотивите и тръпката от неизвестността...
Вечерта, посърнал и съкрушен, седнах на малкия миндер и под топлото съчувствие на моята Дани, шопската й салата и моята сливова ракия, аз се надялках като балтия. Не изпих много като количество, но понеже бях много разстроен психически - това направо ме свърши. Легнах си уж добре и без помощта на ближния, но в 02:00 посред нощ се събудих от зор и до 06:00 пъшках и стенах като в родилни мъки. Главата ме болеше като че ли парни чукове биеха отвътре – не ми помогна дори безмилостното повръщане на цялото мезе и всичкото пиене; язък за хубавия материал, похабих го! На другия ден с Методи се бяхме разбрали да ходим на Gold Coast, но това благородно начинание се осуети поради лошото време и общата ми физическа изнемощялост. Променихме плановете си обаче и отидохме на обяд у тях, защото заради дъжда той и двата дни не беше на работа (четвъртък и петък). Даниела беше свободна само през единия, но пък в петък тя беше втора смяна, така че имахме прекрасната възможност за разюздване и повторно опиянение...
В четвъртък сутринта имах излизане и докато се прибера от още едно място ме потърсиха за интервю. Това беше пак чрез една агенция, за работа в компания със същата дейност (влакове, вагони, локомотиви), само че намираща се в Бризбън. Изразих готовността си, че аз определено искам тази позиция, но как ще се явявам на интервюта след като замина в оня пущинак - така и не зная. Но Бог ще нареди нещата вярвам, щом като до тук ги е докарал на това дередже...
Та, значи в четвъртък отидохме “на десант” у Методи. Взехме от къщи разни мезета, напитки, защото и на него не му прелива през гърлото от имане и всеки излишно похарчен долар го вкарва в съвсем други коловози - а пък и нали събира пари, горкият, да си отиде до България. С него говорихме за иконата и той каза, че ще я вземе като си тръгне обратно за насам - нека да замине веднъж по живо-по здраво. У тях тържеството започна още от ранния следобед. Вечерта дойде и Марио - наш общ приятел, по чиято сестра (Люси) през Март изпратихме пръстените. И там карахме “на твърдо” гориво кажи-речи до времето на първите петли. Спахме у тях.
На другия ден аз имах нещо да помогна на Методи, а Дани отиде на контролен преглед. Аз това май за първи път го споменавам официално тук, но тя отдавна ми беше казала, че ние някъде през Февруари ще си имаме и бебе – поради таквиз деликатни причини, докторите от време на време я привикват за да й мерят шкембето и най-редовно проверяват дали онова шило отвътре се развива в правилните си форми. Какъв зор видя и тя, че така лошо да забременя баш по никое време - аз май и на това не мога да дам разумното си обяснение, но определено не е заченала от “златния дъжд”, както е уж според Библията. Ама ние и с тази трудност ще се справим и преборим – вие за нас не се притеснявайте. Където двама, там и трима – а то като има за трима, понамирва се и за четирима. Ох, то всичкото туй си е баш много добре и аз нямам сериозни оплаквания от новото ни утежнено положение. Обаче като се върна Дани от прегледа, на свой ред и на нова сметка ме поля със студена вода: ба мааму, бебето щяло да е момиче! УЖАЗЗЗ, бре – казвам ви го аз и хич не се ебавам!!! Още щом като чух за тази “радостна” (само за Дани…) новина, на мен ми се подкосиха краката, частично загубих апетита си и изпаднах в много голяма и дълбока депресия, носталгия и във всичко онова, в което може да изпадне едно животно на два крака, различно от възторг. Че как сега ще се появя пред света, с това си срамно деяние – амчи бива ли пък да съм и чак такъв нескопосник бре, та барем още едно момче не можах да си измайсторя, както постъпват хората по чуждите къщи?! Ще има да ми се подиграват другите... Рекох й: “Да не е нещо гречка, мари Дано - язе жънски дéца мислим да не мой’м да прайм!” Обаче оназ вика насреща ми: “Доктора тъй рече!”; от тук я гледал онзи, инак я обръщал – амчи биваше ли да не му видите барем пишката на туй бебе, ма?! Какви са тез доктори и що за медицина е това тяхното?! Ама тя се свършила вече, де - оправяне от тук нататък няма, пък и поправителни изпити няма за кога да се държат. Е, на мен ми стига поне удоволствието, че Дани се намира на небесата от щастие, защото тя и без друго искаше да си има момиче (но можеше да си купи и кукла, все пак – нали така). Омръзнало й било от момчетии. Та сега от края се стягаме, подготвяйки се психически и за тази най-нова, допълнителна придобивка към сплотения ни съюз. Това го споменавам набързо само между другото, но си е чистата и прозрачна истина – а пък останалия свят може да го приема и на майтап, ако ще...
Аз в петък сутринта, както вече казах, помагах нещо на Методи. Карах го до някъде по някакви негови лични задачи. По пътя влязох в един боклукчарски магазин, от където за $10 купих едно страхотно видео. Нали нашето се счупи, а от сервиза ми поискаха $135, за да го ремонтират. Естествено получиха само обтегнатият ми среден пръст и няколко шопски, много звучни “клетви-бисери”, изтръгнати направо от дъното на “Извора на белоногата”. Така всичко отиде на боклука – печки, видео и разни други мои “съкровища”, дето аз съм си намирал във времето и пространството. Закарах Дани на работа за втората си смяна, а аз се потопих в света на безмълвието - това видео, което наскоро купих се оказа с много вродени дефекти, някои от които аз успешно излекувах. Пред редица други обаче се огънах, поради липса на известни познания в областта - а и вече твърде много ми беше писнало, защото тая дейност продължи и в събота сутринта. Закарах видеото на боклука при печките, но пък си начесах крастата отлично и то само за някакви си $10 пари!...
Както вече виждате, така неусетно стана събота. Нени беше отишъл да кара мотора с неговият приятел Родни и още един негов роднина - възрастен и опитен за контрол. Беше ми се обадил през седмицата, че иска вечерта да го заведа на мотокрос, та се бяхме разбрали да го взема от тях веднага щом се прибере. Към 17:00 отидох и го доведох у нас. Вечеряхме, взехме си разни напитки за стадиона и заминахме. Тук мотокросите ги правят на специални терени с изкуствено създадени препятствия, скокове и т.н. Неничко все още не знаеше за новината, че ние с леля му Даниела ще заминаваме за една година извън Бризбън. Когато научи, той също не беше в сияен възторг, но прояви детето нужното разбиране, защото също осъзнаваше че това беше единственият ми шанс за започване на някаква работа. Той за бебето не знае все още, но не мисля да го занимавам баш сега с това – като започне да ни идва на гости, сам ще види. Тогава ще се обясняваме. Нени каза, че ще иска да идва при нас най-малко по два пъти месечно и аз се моля да бъде възможно осъществяването на тези наши срещи, макар и да не са в Бризбън. Там където отиваме има много реки, морето е на 25-30 км от нас и ще има къде да се скитори. Аз обаче не преставам да се надявам, че въпреки всичко все нещо ще може да се уреди, макар и в последния момент с цел да си остана тук, независимо че в петък сутринта вече ходих в агенцията, като взех и собственоръчно подписах всички необходими документи за този шибан договор. Но окончателният ми подпис ще стане там на място, след като отида в завода и то след седмица или две, което ще бъде някакъв предварителен обучителен период...
Вечерта на мотокроса темите ни се въртяха само около мотори, състезатели, кой колко надалеч е скочил и кой кого е победил. Разбрахме се, че днес ще се видим пак с Нени и заедно с него за обяд ще отидем на ресторант - нещо като изпроводяк. Аз рано сутринта отидох до моя любим битак. Там харесах едно газово барбекю, но не посмях да го купя, защото нямах “карт-бланш” от Дани. После обаче като взех и Нени с мен, та се върнахме пак там и тогава го взех. Аз имам разни газови бутилки и редуцир-вентили - само другата част ми липсваше (горелката). Значи ще се ядат пържоли и кебапи на това село – няма да има ‘лабаво пак!
След всичко това Даниела ме подстрига, окъпахме се и отидохме на ресторанта, от който не бяхме особено доволни, но им оставихме $85 за храната, която ни сервираха. На нас все ни се иска тук да бъде както в “Механата” на Етъра, в “Тихият кът” на Витоша, “Шумáко” или поне като бургаския ресторант-градина “Морски звуци”, за това никакво заведение не ни харесва в тая Австралия и от вкъщи по-‘убаво нéма! Ама хайде, карай - нали е заради ритуала, затварям си очите...
Като си изядохме и десерта, закарахме Дани на работа, а ние с Неничко се поразходихме с колата. Той много обича да се движим безцелно по пътищата - само да се возим и да горим бензина. Мисълта обаче за друго видео ми се беше загнездила достатъчно дълбоко в главата, а пък и аз самият вече знаех точно какво търся. Купихме с Нени вестника с обявите за продажби на употребявани вещи и в него намерихме едно, абсолютно отговарящо на описанието и мераците ми, разбира се - единственото в целия вестник. Веднага отидохме при човека и го спазарихме за $300. То ново е струвало $1100, но само преди няколко години. Току що са му сменили главите (иначе е с четири!) и му е направен основен преглед. Видеото е стерео, клас “Hi-Fi” (каквото и да значи това…), с много високи технически възможности, дето не ми се изброяват баш сега. Марката му е PANASONIC, “сделано” в JAPAN! Даниела още не знае, горкичката – зер, отидоха й паричките, които си беше скътала за разводчето! Беше нагласила, завалийката и тя като мене $505, колкото струва процедурата, но сега това ще се отложи до следващото й плащане. Между другото, моята бивша госпожа изрично ме предупреди, че тя ми е подписала документите с въпросната си готовност и най-голяма охота единствено и само, ако аз дам тези пари на Нени, вместо да ги подаря на държавата. Вероятно от вълнение вече се повтарям, но за мен този съдебен процес беше напълно безплатен като безработен гражданин на страната и понеже ми се прави сметката на всичко, та сега ще й преведем сумата по банковия влог на детето, белким майка му вземе, че миряса най-после. Е, това ще стане едва когато взема първата си заплата, разбира се, но независимо от всичко, тя ми извади душата, докато не прибра всичко до цент – халал да им са...
Нени беше с мен до преди малко и тъкмо го оставих у тях. Дадох му неговите неща, които той си държеше на съхранение в гаража при нас, защото ние по всяка вероятност ще се преместим от този апартамент. Ако не на село, то поне някъде по-нашироко – че нали ще се и умножаваме още от догодина. Аз си сложих багажа в колата; Даниела ми беше нагласила всичко - само го нахвърлях по седалките и в багажника. Все още нямам ясна представа къде точно ще отседна, къде ще замръквам и как ще осъмвам - уж нещо щяло да ме чака там, но утре като се видя с един колега от отдела, ще разбера по-подробно всичко. Тръгвам в 04:00 сутринта, защото смяната ми започва от 07:00. Разбира се, моят репортаж “на живо” ще се води и през следващата седмица, където и да съм, след като веднъж се установя под покрив.
Радвам се, че в петък вечерта се чухме макар и за малко с майка. Разбрах, че по това време не беше удобно да говорим надълго и нашироко, защото имахте някакви гости. За нас е достатъчно да знаем, че за момента сте добре и сте получили предната ни пратка. Дано всичко в кутията да е било на лице. А сега, с огромна скръб ще ви предам и една наистина болезнено трагична новина – в събота сутринта госпожата с тревога ми се обади по телефона, че в сряда нашата Дидка в Ямбол е получила някакъв удар, от който докторите не са могли да я спасят и за най-голямо нещастие на всички нейни близки и ние, които я познавахме и обичахме, тя е починала. Това е покъртителен ужас, за нейните едва 27 години. Погребението й е било в събота. Аз лично съм потресен от случилото се и самият не знам какво да ви посъветвам - по смисъла на това как да реагирате в тази тежка за семейството им ситуация. Според мен като че ли е най-добре да не им се месите - те и без друго ни мразят толкова много, а особено пък сега, когато всички са така дълбоко травмирани и наранени, не им засилвайте отрицателните чувства. Жалко наистина за всички и най-вече за малката Стилянка, но какво може да се прави от тук нататък – това са грозните удари на живота, които всички ние получаваме волю или неволю. Госпожата ме посъветва да изпратя някаква съболезнователна картичка до Живко и аз дълбоко в себе си съм абсолютно сигурен, че може би така е най-редно да постъпя. Но пък от друга страна, с тези наши толкова нечовешко-свински отношения помежду, самият аз не смея, защото не знам те там как биха изтълкували този мой най-чистосърдечен жест на внимание и съчувствие, и кой знае какви допълнителни клетви ще хвърлят отгоре ни. Споделям всичко това с най-искрената си и истински дълбока болка, надявайки се че чрез вас това мое послание да стигне и до Господ. Определено обаче не ми се контактува с тях, особено сега в това така трагично положение, в което всички са изпаднали, като в същото време изразявам и най-голямото си съжаление за сполетялото ги злощастие. Нека Бог да опрости сторените от нея грехове – да бди зорко и да пази детенцето им...
А сега аз приключвам с поредното си презокеанско комюнике, защото стана време да вземам Дани от работа. Видяхте ли колко много неща ви разказах – радост и тъга се преплитат в един общ възел, от който няма отърване? Хайде, чао за сега...

сряда, 4 декември 2013 г.

Писмо No 14SM (VII-IX.1999) [#2]

26.08.1999 - Включвам се в ефира за съвсем кратко, с известна най-прясна информация от тези дни. Във вторник официално ходих на процес в съда, но там не ме избраха за панела от 12-членното жури. От явилите се като мен няколко човека, право на подсъдимият е сам да избере хората, които да преценят степента на вината му или пък да го оправдаят. Естествено е всеки един подобен да отхвърля кандидатурата на разни чужденци и просяци в лицето на моята скромна милост, докато аз изобщо не се почувствах зле от този развой на делото – напротив, въздъхнах с облекчение, защото съгласете се, че това все пак си е сериозна и много отговорна работа, а аз не си падам много по тази част. Останалите, които не влязохме в журито ни разпуснаха и до обяд се прибрах в къщи. Мое задължение остава обаче, всеки ден за определеният ми период от няколкото седмици, да се обаждам на шерифа по телефона, за да разбера дали ще съм им нужен за следващия ден и пореден съдебен процес (това съдилищата са долна работа, зáеби – не е лъжица за моята малка уста и съвсем подходяща среда за нежната ми душа).
Същия ден, следобедът пък ходих на едно интервю. В тази компания съм бил преди около месец и те уж още тогава щяха да ме вземат на работа (забелязвате ли – пак на “уж”), но си намерили друг, пройдохите. Този другият обаче, не можал да се справя добре с работата си и ги напуснал, та сега онези пак търсят някой баламурник като мен. На всичкото отгоре, наложи се хората отново да ми провеждат официално интервю от А до Я, защото човекът пък, който ме разпитва предния път, междувременно също напуснал фирмата и новите главатари изобщо не ме познаваха що за птица съм. Изобщо, това е една много объркана история (поредната, от безконечната серия на подобни), но поне хората казаха, че в понеделник ще ми се обадят за резултата (аз и това съм го чувал много пъти и от множество места).
Даниела, както вече се досещате, отдавна е на работа. Аз до напред готвих една доматена чорба, а пък в момента пека баница (нека тук майка да не ми прави разни гримаси по отношение на чорбата, понеже знам че не я обича – впрочем, Дани също не изпада в див овчи възторг от нея, но аз си я ям с подчертана охота; и как няма, след като в нея има всички съставки на градинарството и зеленчукопроизводството: картофи, лук, чушки, бурени, мерудии и разбира се много домати; че като я застроя на края и с две цели яйца + един буркан сметана, става толкова гъста и здравословна, че лъжицата ми стои права в баката, където аз обикновено готвя подобни блюда за изтънченият си вкус)…
Вчера следобед Нени беше у нас, за да се занимаваме отново с неговият прословут мотоцикъл (на нас ремонтите ни идват малко в повечко от самото каране, но аз така съм по-доволен, вместо да го мисля къде ще падне и как ще се пребие с тая бърза и спортна машина; умишлено измислям странични дейности, за да протакам времето, с надеждата че до тогава Нени ще порасне достатъчно и ще стане в известен смисъл по-разумен и отговорен – наивно, но нали съм татко и аз, въпреки всичко). Утре той пак ще дойде и ще остане да спи у дома, а аз на другия ден ще го закарам на спортната му среща. След нея отново се връщаме в къщи и продължаваме със заниманията си по моторетката. Ще се разходя и до сервиза, за да монтират теглич на новата кола, че да можем да дърпаме ремаркето, когато се наложи.
Няколко пъти вече се опитваме да се свържем по телефона с вас и все няма сигнал. Притесняваме се заради тези земетресения в Турция. Онзи ден пристигна и вашето писмо № 45. Своевременно поправям и номера на моето писмо от 15 на 14. Сбъркал съм сигурно някъде, въпреки че добре следя хронологията - да не би пък да се е загубило някое, та да не ви излиза сметката. Въжишките кошнички и фруктиери от чист оловен кристал са тук - да опустеят дано! Вече 100 пъти потвърдих това - и по телефона, и в писмата си, но нищо де; аз не се сърдя на любопитната ми и загрижена за благосъстоянието ми майчица. Някой път кореспонденцията ни се забавя или пък се разминава със седмици, че и с месеци понявга - за това се получава това информационно затъмнение.
Специално благодарим на майка за рецептите, които ни е изпратила. Аз не знам дали пак някога ще седна да правя зимнина, но хубаво е за всеки случай те да са при нас и под ръка, в случай че реша. А пък тя, щом като иска да дойде, ще й дадем пълните права и свободи - да си стои по цял ден над тиганите и тенджерите. Шегувам се разбира се, защото ние с Даниела и двамата действаме толкова светкавично в кухнята, че на този дето стои отстрани и само ни гледа му се завива свят. Така че готвенето ще ни е най-малката грижа...
Ами, това е като че ли всичко от тези дни, милички на мама. Сега пак ще пробвам да се свържа с вас - дано успея този път. Даниела в неделя не е на работа и сигурно ще отидем някъде, при положение че не вали дъжд. Напоследък доста често вали, но на нас това не ни пречи – нали ние сме под сигурен покрив. Обаче на онези хорица в Турция, хич не им е лесно - като гледам какви страховити картини дават по телевизията, та ми се подкосяват краката и се просълзявам. Щото те може да са турци и башибозук, ама нали са и Божии човеци все пак – никой не заслужава подобна орисия, да пази Господ от таквоз зло!
Баницата ми е готова и на външен вид изглежда чудна - Попка “баница” да яде пред моята! И чорбата си застроих най-акуратно, абе аз много бързо втасвам в кухнята - нали съм чевръст и сега, както съм си свършил всичко, само си наливам едно по-обилно питие и вирвам крака пред скапания телевизор. Ще пиша пак другата седмица – то се е разбрало, че всекидневните ми репортажи не могат да съберат достатъчно плява, с която да ви забавлявам...
03.09.1999 - Отново измина една цяла седмица в напрежения, тичане по задачи, явяване на интервюта, подхранване на голи надежди и реакции от съответните им разочарования. Нищо особено не се случва обаче, специално около нас. Миналата събота и неделя прекарахме времето си с Нени, много плътно заврени и двамата в гаража. Оправихме напълно всичко по мотора и през тези почивни дни пък ще отидем и да го покараме вече, защото станахме пословични с тези наши безкрайни ремонти.
Седмицата започна доста силно и обнадеждаващо – изпратих няколко молби по обяви за работа. Повикаха ме на едно интервю веднага, още в понеделник. Както всички останали и то мина (уж) много успешно, но може да се каже, че и конкуренцията ми е страхотна. Тоя чорбаджия беше получил над 400 молби, подобни на моята. Е, аз се намирам в групата на “успешните”, но от няколкото такива успешни, със сигурност ще се намери и някой друг, малко “по-успешен” от мене - най-малко защото ще бъде туземец-австралиец, а не прост виетнамец като моята скромна особа (прощавайте, но в отсамната част на света емигрант, чужденец и виетнамец стоят на едно и също стъпало - обикновено то е най-долното, под него е само бездната; а предполагам, че и в оттатъшната е така). Независимо от всичко, въоръжен с много търпение и кураж, аз продължавам да живея в балона на празните си надежди. Ученето, за което ме съветвате и към което така старателно подтиквате, с нищо няма да ми помогне в попрището жизнено от тук насетне. На мен нито ми се занимава повече с академични и образователни дейности, нито пък ми се харчат грешни пари за това. От край време науката не е била за мене, въпреки че не се класифицирам като неграмотник – просто нямам воля за учене, това е всичко. А пък и от 40-те насетне, за какви академии и университети да мисля по-напред – че тя пенсията ми вече чука на прага, а пък аз съм седнал да се занимавам с просвета на стари години; благодаря за предложението, но и… мерси… Житейското училище е най-полезно – хем уроците са му безплатни, хем пък и голяма поука си вади човек от там; докато в същото време, заученият по този начин материал се усвоява за цял живот, защото последният остава да виси като Дамоклев меч над всеки по-буден “ученик”...
На следващия ден ми се обадиха едни други хора, пак от Gold Coast – нашата обща мечта с Даниела (не толкова моя, колкото повече нейна, но покрай тези й мераци се увличам и аз). И на тази среща се представих както винаги много брилянтно, но хората отново казаха, че чак в понеделник ще ми се обадят за резултата (ба мааму – седмицата като че ли е изградена само от понеделници, бре; аз що ви разправям, че това е най-омразният ден от всички други, пък били те и малко по-неомразни). Постоянно очаквам и от още няколко други места резултати. Търсиха ме от една компания с абсолютно същия бизнес и характер на производствена дейност, в каквито условия аз изкарах последните си две работни години - в понеделник пък съм при тях на интервю. Ако вече и там не ме вземат с тоя опит който имам, това недвусмислено ще означава, че аз ще се пенсионирам като безработен. Тази компания беше най-свирепият конкурент на нашата, в която работих до неотдавна и точно това не знам: дали ще предложат работата баш на мене, единствено от етични съображения; все пак аз бях откъм враждуващата им страна. Но ще видим – много скоро и това ще стане ясно...
Най-после, едва снощи успяхме да се свържем с вас и макар за кратко се чухме по телефона. Според това което научих, аз буквално се изумявам от глупостите, които е написала до вас на госпожата майка й. А пък и самият Нени предполагам, че й е говорил какви ли не небивалици за марихуана, за цигари, алкохол и т.н. – той по този начин иска да “блесне” и да стане героят на деня, без да се замисля за последствията които оставя у околните. Действително, че в училищата децата масово пушат трева, но смея да се надявам, че нашия Нено не е в това число. Аз постоянно го целувам и прегръщам (естествено, че не само по тези съображения) - душа го умишлено, но нищо не мога да усетя за сега; така както аз не пуша, смятайте че до сега да съм го хванал на тясно. Приказвали сме си по тези въпроси и той уж е категоричен, че не пуши. За жалост обаче, напоследък с толкова много грозни и опашати лъжи се сблъсках и посрещнах, че вече не вярвам на никого и за нищо. Извинете ме за момент - сега внезапно трябва да изляза за малко, защото са ми докарали 20 л вино от едни изби, та ще ходя да си го прибирам. Ще продължа с памфлета си като се прибера или вероятно утре...
Ох – върнах се току що, вече е 20:30. Мали-й-й, ама това е чудно вино, бре – казвам ви! Това е абсолютно копие на това, с което Христос е гощавал светите си апостоли на Тайната вечеря. Същото е като виното, дето го опитвахме с татко, когато ходихме на посещение из избите с Руменовците, Сашо и т.н. Харчат го по $2.50 килото с доставката от близо 200 км - иначе тук в града ние си купуваме 4 л за $7 от онова в пликчетата (картонените кутии), но това уж е по-истинско от изкуственото, с което се наливаме вместо вода (ето ти и тук пак “уж” – абе то всичко е на уж в тая държава, бе). Така – връщам се значи, пак от мястото където наруших мисловната си дейност, за да изляза по тревога във връзка с виното. В сряда бях на друго интервю – то беше в Gold Coast, както вече споменах. Отидохме заедно с Дани, защото после се срещнахме с нашата обща приятелка и с нея прекарахме следобеда, та се прибрахме чак в 21:00.
На другия ден (вчера) Даниела беше първа смяна на работа, а аз се занимавах из къщи - пазаруване, с колата се бъзиках и т.н. Леля Маринка онзи ден имаше рожден ден, на 01 Септември. Дано да сте се събрали по този повод и да сте си направили едно хубаво гости всичките приятели заедно. Цецо и Светлана ми се обаждаха предната вечер, а на следващата пък са си приказвали цели 4 часа с госпожата. На 08 Септември Цецо има рожден ден и ще му се обадим по този случай, за да го поздравим – тогава ще видя какви ще са им настроенията след техния разговор с бившата. Те все още са малко пообъркани със скорошното си пристигане в Австралия, но определено тук им харесва повече, главно защото обстановката и живота са по-спокойни. В Южна Африка, от където те пристигнаха, за сметка на това пък било много по-евтино и красиво като природа, но наред с всичко било много дивашко и криминално.
Сашко, както вече разбрахте от телефонния ни разговор, пристига в неделя вечерта. Ние с Нени ще отидем да го посрещнем на летището, защото тогава Даниела ще работи втора смяна и няма с кого да се смени.
Мисля тези дни да ви изпратим и колета. Купили сме на майка едно парфюмче за рождения й ден, въпреки че по всичко изглежда как нейният подарък ще пристигне доста след датата. Чакам Даниела да намери малко време и да ви напише някой ред, но тя също е много заета. Ако не е на работа – пере и чисти из дома; аман вече от чистота. Амчи тя унищожава всички бацили и микроби, та ме е страх да не ми повреди имунната система от толкова много стерилност – гá че сме в операционна зала, мама му стара; или пък в родилно отделение!
Онзи ден от битака купих две картини само заради рамките и стъклата им. Тук имаме едни много интересни репродукции от български мотиви – Копривщенски къщи, изгледи от Арбанаси, красивите улички на стария Пловдив и т.н. Та днес се занимавах с монтирането им в тези рамки. Утре ще ги наковем по стените. Дадох онзи ден обява във вестника за пианото на Нени, но още никой не се е обаждал да се интересува от покупката му. Той утре вечерта ще дойде у нас и ще спи тук, та на другия ден да ходим да караме мотора. Днес след училище ходих да го проследявам къде ходи и какво прави, с кого се движи и т.н. Неотлъчен е от онзи просяк Жулиен; като сянка му е станал. Денонощно са заедно – или у единия, или у другия. Братът на Жулиен е треньор по ръгбито на нашия хубостник, дето ходи да играе като въртоглав. Миналата събота ходих да го гледам – същият е като на тениса: влачи се по игрището като тутманик и рита само когато сама му дойде топката. Иначе не се втурка много-много да я гони. Абе прекрасно “изгуби-време”, вместо да си стои в къщи да учи или пък да свири. Какво е намислила за него загрижената му майка аз нямам много ясна представа, но сам виждам резултатите с очите си, които вече не са само обезпокоителни, ами направо тревожни. А оная, нейната майка, нека пак да сипе хули и обиди по мене и по вас - вместо да стои тук, за да възпитава и контролира внука си, тя сигурно се е върнала в България заради полската си работа и нивите, селяндури такива! Разбира се, че и аз ще съм виновният, ако с Нено се случи това или онова или той поеме по лошите пътеки (та той не е излизал от там, естествено покрай Жулиен – ама да не би мен някой да ме е попитал или пък да ми е искал съгласието; те си правят каквото поискат, независимо какво е мнението ми по даден въпрос). Един ден всичко това ще се припише на моя задник. Само че когато същия този Нено печелеше награди и фестивали с музиката, на която аз го научих и за която толкова много настоявах, това беше “мъчение”. Нямал видите ли пикльото, живот на дете. Хá сега - нека да има живот на дете (да се влачи безпрепятствено и безпризорно по пътищата и да хайманосва с пройдохите, в което се заключава неговият смисъл на този израз), а пък когато порасне, ще има само един единствен живот – този на просяка! Ямболските тъпи кратуни това не го разбират, за голямо мое съжаление – е, какво: и на това да кажем майната му, така ли?!...
Не съм се чувал скоро с Бакала, той тези дни нали ще се превъплъти в ролята си на младоженец. Ще му се обадя по-нататък, че и той като подкара една дълга серия от първи брачни нощи, кой го знае дали няма така да пукне връз някоя, както добрият наш дядо Вазов, за когото се носят подобни легенди – дай Боже всекиму такава кончина, ще добавя аз в подкрепа...

04.09.1999 - Здравейте мили родители - ще започна писмото си с хиляди извинения за дългото ми “мълчание”, не поради липса на желание, а основното на време. Дори в редките ми свободни дни, аз пак не успявах да драсна някой ред, защото Ачи винаги организираше по някоя екскурзия за деня, че да не си стоим в къщи като лалугери. Добре е, че поне той пише по-редовно, за да не пропускате събитията около нас, които на този етап не са много разнообразни.
Аз ходя на работа, а Ачи по интервюта и вечер се събираме около масата едва в 22:30, за да вечеряме и обсъдим деня. Вашето момче е много добро в кухнята - много ми помага и готви, но да не си помислите че все там стои и не си подава носът навън? Когато реши че ще си пие ракията, сяда на дивана, чакайки търпеливо салатата и мезетата, а и мене де - за да му правя компания. Така в общи линии дните си минават все в очакване да ни се случи нещо по-хубаво - т.е. Ачи да си намери добра работа и малко да се успокои. Не че той има кой знае за какво да се ядосва, но все пак ще се чувства много по-добре на бюрото си в офиса, отколкото въртейки се из кухнята сам по цяла вечер.
Аз напоследък работя повечето все втори смени, защото си смених работата и сега се намирам малко по-близо до нас. Между другото Ачи кандидатства за работа не само в Бризбън, а също така и на Gold Coast, където аз много искам да се преместим и да живеем заради морето. Дай Боже това да стане скоро... Нени също се зарадва като му казахме, защото е къде по-интересно да се къпе в океана когато идва при нас, отколкото да се чудим на кой басейн да го заведем през лятото в Бризбън.
Утре (05 Септември, неделя), Сашко ще ни гостува за една седмица. Ачи и Нени ще го посрещат на летището, защото аз съм на работа до 22:30. Но от понеделник ще имам една свободна седмица, за да го поразведем нагоре-надолу. Е, нали знаете че Ачи ги организира тези хубави излети, така че за това ще ви пишем по-подробно в следващото писмо.
Забравих да благодаря на майка за хубавите неща, които ни изпраща и най-вече за пръстените, с които обрах точките пред австралийките на работата си. Всичко което ни е пратила е много хубаво и веднага влиза в употреба, но на скъпия живот в България не си струва да се охарчвате заради нас, защото ние тук имаме всичко и не сме се лишили от нищо. Мебели и разни по-скъпи неща все още не сме си накупили, защото всеки ден уж се местим на някъде и няма смисъл да ги влачим по къщите на хората... а пък нали ще си купим и наша къща, в един прекрасен Божи ден...
За сега това са в най-общи линии нещата около нас. Ще ви помоля да не се ядосвате нито да плачете за нас, защото ние сме добре - обичаме се и се разбираме толкова добре, че понякога ме хваща страх от добротия и обич, която се надявам да не свършва никога. Искрено вярвам, че и Ачи е доста доволен от факта, че живеем заедно и че в крайна сметка сме намерили щастието си, за което сме мечтали в предишните си безсмислени женитби. И не слушайте какво говорят хората за нас (и най-вече предишната ви сватя от Ямбол), а се радвайте на щастието на децата си – такова, каквото е в действителност.
За сега приключвам краткото си послание с обещание следващото да бъде малко по-дългичко. С нетърпение ще очакваме и вашите български новини. С пожелание за много здраве ви целувам и двамата: Даниела…

П. С. Получихме писмото от Ямболската сватя, т.е. Женините измишльотини, предадени от устата на майка й. Дори не ми се пише за това как е изкривила истината и не мога да разбера защо се занимават с моето семейство - малко ли сте им вие и Ачи, та сега започнаха и с мен. С две думи: не се ядосвайте и не мислете за това. Добре знаете, че с Ачи не сме имали нищо преди години в Аделаида, а за това което стана сега, сме мечтали и двамата отдавна (единственото за което не знаехме е, че то ще се случи между нас двамата с него). Ако хората не харесват нашите взаимоотношения, това си е чисто техен проблем, а съвсем не наш. Колкото по отношение на баща ми - той въобще не е изгонен от Австралия, а нарочно върнат в България и то по молба на майка ми, която изнемогваше и имаше нужда от него; за това можете да питате самата нея. А не искам и няма за какво да се оправдавам, защото истината е съвсем друга и съм щастлива, че поне вие я знаете. Даниела…

12.09.1999 - Неделя. Ето че отново дойде време за полагането на финалните редове в това писмо. Утре вече ще го изпратим, заедно с разните там боклучета и подаръчета от нас. Много дни минаха, откакто не съм отразявал новините, но извинителни причини за това има премного. На голям зор сме в момента, особено аз с тези мои нескончаеми интервюта и безпочвени срещи с този или онзи работодател.
Сашко, както вече знаете, беше тук за една седмица през ваканцията. Та с него доста походихме нагоре и надолу – нали искахме да му покажем повече забележителности от мястото, където живеем с майка му. Аз почти всеки ден ходех на интервюта – спукаха ме с всевъзможни обаждания, но окончателен резултат нямам все още от никъде, да оставим настрани пък и положителен. Този човек, който уж много ме беше харесал за една работа на Gold Coast, впоследствие ми се обади, че бил намерил някой друг – естествено по-подходящ от мене, вероятно с две глави или с 4 крака (то ако е става въпрос, глави имам и аз, но откъм краката съм зле). За мене лично, това място беше една голяма надежда, но и тя пропадна както всички останали до сега. Е, аз имам и още няколко повиквания, на които също се надявам, но тях специално ще ги изчерпвам от утре нататък и за развръзката им ще разберете най-сигурно по Коледа, със следващият ми директен репортаж от мястото на събитието. Ако аз случайно започна някаква работа, непременно ще ви се обадим поне по телефона, за да ви успокоим - но подробностите около случая ще се научат едва доста по-късно.
Миналата събота и неделя Нени беше пак при нас - спа в къщи и с него ходихме да караме мотора. В неделя минахме традиционно през битака, но май че нищо не купихме (или поне не си спомням за нещо внушително). Вечерта отидохме да посрещнем Сашко на летището, а след това на път към къщи го закарах у тях. На другия ден (понеделник), аз трябваше да подам молбите си за работа от съботния вестник - после от 13:00 имах интервю. След него излязохме на разходка край морето.
Във вторник всички заедно ходихме до Gold Coast, където изкарахме целия ден. После пак имах едно интервю. Съвсем случайно намерих къде работи мой бивш началник-отдел от автобусния завод, където работих отначало с пристигането си в този щат. Хайде, издирих го, срещнах се с него и с някои стари колеги още от тази, отдавна вече фалирала фабрика за автобуси. На всички казах, че най-усилено си търся работа, за да ме имат предвид. Този мой шеф пък ми даде адресите на други двама, също наши колеги и работещи в подобни компании. На другия ден аз издирих и тях, видях се с всеки поотделно и им оставих по една дежурна молба за работа. Всичко това изисква толкова много тичане, разход на енергия и най-вече безценно време, които аз най-охотно изразходвам и изгарям, но в никой случай не отслабвам от това – обикновено вечер си набавям похабените през деня калории...
В сряда и Неничко ни беше на гости - правихме си барбекю на балкона и всички свързани с това дейности. В четвъртък отново посетихме прословутият и станал вече банален Gold Coast, където заведохме Сашко в един от увеселителните паркове - там също стояхме цял ден. Имаше много люлки, въртележки, делфини, тюлени, влакчета на ужасите и подобните им атракции. Вечерта се прибрахме в нас като утрепани.
Оставихме петъчният ден само за разходка из града, като аз сутринта пак ходих на едно интервю – омръзна ми вече да се влача като черво по разните фабрики, заводи и агенции; писна ми, бре! Същият ден пристигна вашето писмо № 46, заедно с ямболската дописка. Правичката да ви кажа – хич не ми се и коментира дори, защото ще трябва да се спирам абсолютно на всеки ред поотделно и по този начин да влизам в постоянно противоречие с така написаното. Много ме доядя на всички тези глупости – това се е дъвкало не един или два пъти назад в годините. Абе, овча кратуно – аз така ли урбулешката и през глава щях да се хвърля имоти и къщи да купувам, при това на края на света, в случай че съм имал нещо общо с някоя друга жена, та дори и само “едно наум” да е било, а?! Че аз толкова ли глупав им изглеждам на хората, та да си помислят дето съм в състояние да извърша подобна глупост, подписвайки доживотната или направо смъртната си присъда? При това не само един път - че ми беше сигурно малко “опарването” с покупката на земята (която после едвам продадохме, отново поради загубването на работата ми), ами на всичкото отгоре се пригласих да си нахлузя въжето на шията още един път – с тенденция към повторение на същата грешка! За кого, бре чуми проклети – за “другата” ли? И коя пък да е тя, че все не мога да разбера болните ви мозъци?! Кой къса и хвърля плановете на къщата, за които аз не спах по цели нощи и ставах насън да рисувам скици, за да не си забравя грандиозните идеи до сутринта - аз ли бях това?! Майка вече беше тук за тези така колоритни сценки и стана техен неволен свидетел. Сега обаче, след всичко което прочетох и разбрах за себе си, аз изобщо не съжалявам че това стана пред собствените й, до кръв разплакани очи – вярно, че с това се изложих неимоверно много и сам себе си облях в покварен срам, но пък ако това не се беше случило пред някого, никой посмъртно нямаше да ми повярва на думите. Ако си имах “някоя” настрана, така ли щях да се лутам в безпътица и в продължение на почти една цяла година, тичайки безпомощно и хаотично подир тая или оная фуста, в търсене на подходящ човек и партньор, с когото все пак да си свържа живота?! Надявам се никой тук не си е и помислял дори, че веднъж останал сам ще се отдам на калугерска служба и отреденото ми време до гроба ще прекарам в отшелничество, между стените на килията в някой затънтен манастир – аз първо нямам нужната основа за това, защото душата ми е твърде покварена и Бог едва ли ще приеме покаянията ми. Но пък и на свой ред ми се иска да попитам: вие мен за какъв ме сметнахте, бе по дяволите – дори аз самият не знаех за тези свои качества и че съм бил такъв “Казанова”; амчи аз почнах да се гордея и надувам вече, бе ебаси! С Даниела сме били винаги много близки, да – това е напълно вярно; много сме си допадали по всякакви въпроси, хиляди пъти сме били заедно в общи компании и по време на шумни веселби. Вероятно достатъчно на брой пъти, определено сме се замисляли и за самите себе си (без да сме си го споделяли един на друг, разбира се), че ние с нея бихме били значително по-добрата комбинация и взаимна партия, отколкото хората с които живеехме и двамата. Обаче тогава всеки си е имал своите собствени грижи по деца, семейства, оцеляване – кой ще си го и помисли дори, да започва всичко отначало: на гъза на географията, без подкрепа, без достатъчно средства, в обстановката на – е, хайде, не чак толкова сурова, но все пак безусловна емиграция и т.н. и т.н! Що за болен мозък би бил в състояние сам да си създава тези легенди и да си повярва на истерията?!
Един път вече разделени преди 5 години (точно тогава, когато пък ние с Женя се преместихме от Аделаида в Бризбън), с нея нито за миг не сме си и представяли даже, че въобще някога ние отново ще се видим с някой от приятелите си, които оставихме назад. Тръгнал всеки по своя собствен път и веднъж излязъл от мястото, където човек е бил, той бива забравен още на 40-ят ден – какъвто и да е бил, където и с когото и да е бил. Самият той намира друг живот, друга среда и всичко онова от миналото му остава само като един приятен спомен - включително и всички онези хора, с които е имал щастието да общува. Такива са неумолимите и жестоки закони на живота. А в това, че чувствата ни са се запазили през цялото това време и сега изведнъж си отидоха на мястото, аз лично не виждам нищо осъдително. На този свят останах сам единствено заради взаимната ни непоносимост с госпожата и нейното осъдително държание лично към мен и родителите ми, а не за да развалям семейството на приятеля си! Как е възможно с тези толкова деликатни неща така лесно да се жонглира, да се съставят мнения, да се правят изводи, да се заклеймяват квалификации и т.н.?! И то само наблюдавайки и гледайки отстрани. Никой не знае каква е истината и за това само се ровят да ни вадят кирливите ризи. В един момент, на мен ми става дори малко обидно, че самият аз съм оставил такова унизително впечатление у околните, смятайки ме за чак толкова глупав и елементарен. Че не можех ли само да вдигна телефона, да се обадя на Даниела (същата тази, която аз в годините и на снимка дори не бях виждал, за всичкото това време...) и да й кажа: “Виж, останах вече сам! Зарязвай всичко и пристигай тутакси при мен!”, вместо аз самият да се вкарвам в какви ли не второстепенни роли, порно филми и критични ситуации ала “Джеймс Бонд”? Толкова ли бе джанъм, за прост ме смятаха всички до сега, та да си мислят, че вместо да бродя по пътищата като отритнато от глутницата псе, не можех да си се изтягам на дивана и да чакам при мен да дойде “оная” (по смисъла на която и да е тя), ако въобще съм имал такава, на която да разчитам?! Наивен съм – вярно е; чист, откровен, прям и до глупост честен – също да. Но пък определено не се смятам и за чак толкова загубен...
Аз отново подчертавам и горещо апелирам, само заради вашето лично успокоение: предизвикайте Божем, една среща с ямболии и им разкажете всичко, ама абсолютно всичко “всичко”. И за първия ни развод преди години, още в България; за това как сме живели тогава и как за всяко нещо, което й дойдеше на ума Женя все с детето ме плашеше - че или ще се махне от мен или ще се самоубие. Тези й писма, които четохте тук са сигурно едва само 1/3 от всичките, които аз съм получил за 13-годишният си брак с нея. А пък колко подобни листи и писания съм изхвърлил на боклука в Габрово по онова време - брой нямат. Аз едва тук се сетих да ги запазя, тогава без да знам още защо. Покажете им и тях. Но не премълчавайте и не прикривайте моите писма, писани след Май 1998. Нека да си ги четат пред вас и да ги коментират – дума по дума. Или пък най-добре е да им направите копия и да им ги изпратите, в отговор на тяхното злъчно писмо. Всичко, което е казала старата са най-точните думи на щерка й - дъвкани и предъвквани, повтаряни до втръсване години наред. За себе си не чувам нищо ново, нито пък съм изненадан с нещо. И за детето могат много работи да се кажат и разкажат, но не може в писмо – материала е много обемист, място няма! Порой от въпроси могат да се задават - за жалост, без разумните си отговори. Абе, не ми се говори вече - ама защо ли и аз похабих толкова много хартия и мастило, време и енергия за всичките тези глупости. Рано или късно, ние пак ще се върнем на тези теми, ама кел файда – щом като каруцата веднъж обърне се в калта, тогава пътищата стават много...
А иначе, до къде бях стигнал с разказа си – а, да: до петъка. Значи, след поредното си “успешно” интервю се върнах в къщи - преоблякох се и веднага излязохме всички. Нашата позната от Gold Coast дойде до Бризбън, та се видяхме и следобеда дори ни гостува и тя. Към 17:00 гостенката ни си тръгна, а аз отидох да взема Нени от тях, с когото заминахме на летището, за да изпратим батко му Сашко. Той излетя в 19:00 - ние оставихме Нени обратно в къщи и се прибрахме.
В събота сутринта пак се занимавахме с колелото му, че той следобеда щеше да ходи с хайманите на някъде. Даниела беше на работа, както е и днес - все отвратителните й втори смени. Аз снощи щях да пиша, но нещо се разфучах из кухнята, та не успях. Пържих чушки и домати (правя си заготовка за миш-маш – после само чуквам яйцата и манджата ми е готова мигновено); мелих месо за кюфтета и все в тоя ред на мисли. В 20:00 най-после седнах да изгледам един филм, след което отидох да прибера Дани от работа.
Днес сутринта Нени ми се оплака, че колелото му пак не било добре, та го дооправяхме. После той си замина, а аз се прибрах у нас. Закарах Даниела на работа и цял следобед аз пък на своя сметка карах моето колело. Извъртях повече от 20 км, та сега ме боли гъза и седя малко на една страна, че да не си подсърдвам маясъла. Утре съм на интервю, в други ден – също. Чакам и други хора да ми се обадят – въобще, голямата динамика много трайно се нанесе в нашите бойни редици.
На 08 Септември се обаждахме на Цецо в Тасмания - нали имаше рожден ден. Той пък ми напомни, че те с Ленчето на Огнян са родени в един и същи ден. Аз бях забравил за нея, но макар със стара дата, поздравете я специално от мен по този случай. Като се разприказвах за рождени дни, смятам че точно тук му е мястото да се извиня на майка, за забавената пратка във връзка с нейния празник, но просто не ми беше възможно да се занимавам и с това. Съжалявам, че подаръците й ще пристигнат след самия празничен ден, но според мен по-важното е въобще да се получат, а не точно кога. Радваме се, че си живеете добре с татко и с вашите верни приятели. Много поздрави на всички тях: на синовете и дъщерите им (тук включвам снахи и зетьове), така както на внуците и правнуците им!...
А сега ще драсна по някой ред и на снимките, за да знаете кое къде е снимано. С Бакала се чухме онзи ден. Той ще се прибере до България с новата си булка, за да се оженят повторно и там - такива били правилата и законите на канарските островитяни. Каза, че непременно ще ви се обади.
Целуваме ви всички до един и страшно много ви обичаме: Даниела, Ангел и нашият не много малък вече Неничко…

Прибавям още един лист, защото забравих да опиша съдържанието на колетчето, което сега изпращаме. Първо и най-многобройни са подаръците за рождения ден на майка. Официалният ни дар е парфюмът, който е с една панделка отгоре. Той е много скъп и хубав (струва $25, но аз го купих само за $5, защото беше последен на витрината – нека на майка да не й свиди, когато си го ползва; сипи вóда, не жáли мат’рялът). Дани каза, че може би ще ти хареса, майко. Аз от своя страна слагам допълнително още една помада, която е дори по-скъпа и по моему даже по-хубава от основната. Но нека майка да се благодари на Дани, че тя самата не хареса миризмата, та сега изпращам парфюмчето на нея. Него пък го взех от битака за $1, заедно с още четири други шишенца. Тях още не ги изпращаме, защото самият аз ще си ползвам две-три от тях, докато Даниела още се двоуми за четвъртото. Но ако реши, че все пак не й е по мерак, ще изпратя и него на майчицата си, за да знае и помни кога синът й е бил на гурбет в странство. А тези трите малки парфюма, са още по-изключителни, скъпи и уникални, защото пък тях ги намерих, където обикновено си намирам и други разни нещица. Специално тях Дани уж много ги хареса, като дълбоко в себе си аз и без друго мислех да й ги подаря. После обаче, тя все пак реши, че било по-добре да ги изпратим на майка. Голямо убеждение падна, докато я склоня въобще да изпращаме тези “боклуци” (както Даниела пренебрежително се изказва за хубавите ми парфюмчета и за добрата стока...), но този път аз надделях и за това изпращам всичко. Последното пък идва да покаже, че ако на майка нещо случайно не й хареса достатъчно, грешката си е само моя и нека да не обвинява Дани за това; решението беше взето по чисто деспотичен и диктаторски начин, без никакви наченки на демократични права. Аз се надявам обаче, че нещата ще й харесат, но ако ли не – нека да ги раздаде на бедните.
На татко изпращаме един филм, марка “FUJI”, които аз смятам че са най-хубави за цената, на която ги продават при нас (четири парчета само за $10). Също на него пращам едно “чукче и наковалня”, само че не знам от каква кола е (и то ми е намерено, та сега раздавам с лека ръка). Ако не става за Жигулито, да си го чука у главата – ха-ха-ха! Или пък да го изхвърли, че ще е по-лесно, защото на мен ми досвидя да го изхвърлям тук...
Спомням си, че навремето Огнян се занимаваше с цветни диапозитиви. Тук един такъв филм струва $10-$15 (много са скъпи!), а пък не знам и за проявяването му още колко пари ще поискат. На него специално изпращам един такъв филм AGFA, който също съм намерил (при парфюмчетата) и аз определено нямам мераци да ползвам. Ако не на него, татко нека да прецени на кого да го подари. Другите неща са снимки, писмо от Даниела и две химикалки, които тя изпраща на майка, за да ни пише по-много и по-често. Обръщам внимание, че синята е много капризна и чуплива. Тя не се натиска, а горната жълта част се завърта леко на ляво - само така й се подава писеца. После се прибира обратно по същия начин.
Както бях споменал преди – в колета съм предвидил и една игла за грамофона на татко. И тя ми е “максул”, но иначе са по $30-$40 в магазина. Мисля, че е чисто нова. А – ето още една химикалка, пак за майка. Тя пък е с едно въженце - бяла е и виси на врата. Да си я окачва и на където да мръдне, химикалът винаги да бъде с нея, за да пише непрекъснато и още по-подробно. Пращам и едно малко сапунче - не че то представлява кой знае какво; то е само рекламно, на опаковката си има една картинка – коала. Именно за това е интересно като сувенир и най-чист австралийски продукт, защото всичко останало се произвежда в Китай (включително червилото за устни и дамските превръзки – е, ама че близка асоциация се получи с тези устни; и аз ако не съм поет – кой ли друг, по-глупав от мене би могъл да сътвори подобна блестяща мисъл)...
Аз наистина се изчерпах вече откъм описания. Ще продължа с творчеството си, едва когато се посъбере повечко информация – а то ще е главно след интервютата ми другата седмица. Пак ви целуваме и пак ви обичаме: Даниела и Ангел…

П. С. А тук пък вече се налага, аз отново да посегна към прикрепване на допълнителна и разяснителна информация за малко “по-любознателните” ми читатели. На няколко пъти в настоящото си експозе, стана на дума за едно писмо, което родителите ми са получили от майката на Женя. Длъжен съм да го поместя в следващите страници, за да внеса яснота по засегнатите в него въпроси и теми. Аз вече изразих своята най-човешка позиция и лично негодувание от самият му текст, обосновавайки се с няколко съвсем кратки и недвусмислени коментара по този повод. Точно тук обаче, единствено само от великодушие и с известна доза снизхождение, ще се въздържа от повторни съпроводителни анализи и съпоставки, оставяйки помията сама да се стича по мене – няма и да я забърша дори...

Здравей, Веске. Дълго мислих дали да ти пиша и най-после реших като майка с майка да споделя някои неща с теб. Евгения не знае за това ми решение, но аз като майка, а и баба, която събра толкова много мъка от случилото се, се почувствах длъжна да го сторя.
Веске, аз бях там и сама чух, видях и изплаках нещастието на детето, когато плачеше и викаше: “Бабо, живота ми е ШИТ (“шит” или shit = лайно, лайнян; б.а.); мислех си: защо сега баба ти Веска и баща ти не са тук, да видят как на 13 години си вече толкова голям и възмъжал, че лесно можеш да минеш през трудностите на живота. Защото още когато синът ти си излизал от апартамента, Евгения е молила Ангел, като хора да се обаждат един на друг (не да се събират), но поне когато става въпрос за детето, да се съберат двамата като интелигентни хора, а той казал: “За мен на този свят съществува само едно живо същество – това е синът ми. Той е достатъчно голям да разбира, преценява и решения да взема. Каквото имам, с него само ще го споделям”. И пак Господ ми е свидетел, че така беше докато аз бях в Австралия - Ангел нито веднъж не е попитал майката на сина си как е той? Има ли нужда от нещо, има ли проблеми в училище. Господ гледа ако лъжа, но хора ни го казаха (потресени), че той дори не знае Нени в кое училище ходи (ха-ха-ха, за това ходих да го следя къде ходи, какво прави и с кого се събира – б.а.). И когато Евгения му е оставяла бележки за Нени и оценките му в училище, той казал на Нени: “Кажи на майка си да престане с тия бележки!” Ще кажеш: “Синът ми е грижовен баща”. Как, след като му се обажда (да вярно е) всяка сутрин и го вижда един път в седмицата за по един ден? Може би ще кажеш: “Ако Нени е при него щеше да бъде същото, той ще поеме цялата грижа!” А как да стане това, след като самото дете не иска да отиде при баща си. И най-лесно е, разбира се, пак всички вие да обвините дъщеря ми за това. Пак казвам: Господ ми е свидетел за това, което казвам. Евгения го кара да ходи там, да нощува там. Тя може да се премести в друг щат, дори в друга държава. Знаете ли защо не го прави? Заради детето си. Тя казва: “Нени е в толкова трудна възраст (пубертета) и има нужда от баща си, заради него ще стоя и ще търпя всичко!” Всичките тревоги, напрежения падат върху майка му, поема всичко - и материалната му издръжка (Ангел дава само по $50 на седмица – ами естествено: аз съм безработен, а майка му се разписва за $80,000 годишен доход, ако това за някого има някакво значение; б.а.). На Нени само обувките му за училище струват $60 и всеки ден взема за обяд по $4 - ами няма ли нужда от дрехи, храна в къщи. Евгения поема всичките последствия от емоционалните му проблеми в училище, заради създалите се обстоятелства. Как ще се чувстваш ти, ако те пита: “Бабо, знаеш ли какво е марихуана?” Ти си била против да дружи с Жулиен, че бил невъзпитан и дете на разведени родители. Ами къде е сега внукът ти – и той стана дете на разведени родители. Всичките му другарчета (това той ми каза) са подобни. И като го попитах защо са все такива приятелите му, знаеш ли какво ми отговори: “Защото не ме подиграват и ме разбират, нали и те са в същото положение!” Не иска да се вижда с български деца, защото като са карали заедно миналата Нова година го подигравали и е плакал на майка си. По същото това време синът ви е заминал за Аделаида.
Искам и друго да ти кажа. По телефона ми каза: “Няма да ми петните сина!”. Да Веске, също ми каза, че и в Аделаида са били пред развод и знаеш ли заради кого - заради жената, с която живее сега синът ви. Ангел отива в Аделаида и стои 10 дни в къщата на Даниела и Валери, преди това е държал връзка с тях, като с най-близки приятели. Валери на всички е казвал месеци преди Ангел да отиде: “Идва най-добрият ми приятел, Ачката – големи моабети ще падат!” Ангел стои 10 дни, връща се в Бризбън и две седмици след това Даниела идва да живее с него. Не го казвам от злоба, а от мъка, че така жестоко обвинихте дъщеря ми за всичко. Аз бях вече в Австралия, когато Даниела дойде да живее с Ангел и свидетелка, когато се обадиха приятелите им от Аделаида и й казаха за това. Тя беше направо шокирана (макар, че са имали доста неприятности заради нея в Аделаида), а Нени, милото, въобще не повярва и когато майка му казва, той отговаря: “Те си правят шега, жестока шега с теб мамо, искат да те изпитат. Това не може да бъде вярно!” Аз чух с ушите си и видях с очите си, нека Господ ме съди ако лъжа, когато Нени отиде първата събота при баща си и като се върна от вратата се нахвърли върху майка си: “Ти си една голяма лъжкиня, чичо Валери и леля Даниела са били разделени когато татко е отишъл там!” Чак умът ми не го побира как може баща така да лъже собствения си син, защото Евгения искаше Нени да чуе истината от устата на Валери. А тя е, че те не са били разделени - искали са къща да купуват, на Даниела баща й бил в Аделаида. Ходихме в Аделаида - това което ще ти кажа, хората в Аделаида могат да ти го потвърдят: нямаш си представа какви неща се говореха за тях двамата... (тук вече започва да се раздува балона с легендите за неща, които аз никога не съм и споменавал дори, но майната му – б.а.)
Веске, ти по телефона ми каза, че Евгения ви била изгонила. Добре, как ще реагираш ако собственото ти дете те изгони? Защото Даниела е постъпила точно така. Тя е уреждала документите на баща си да остава в Австралия, но след като отива Ангел, излъгва баща си, че не го одобряват австралийците и му взема билет за България. Горкият човечец, през цялото време докато тръгне за самолета все повтарял: “Как може австралийците да не ме искат?” Защото това му е казала Даниела (лъжа разбира се), че не го искат и същия ден тя в 15:00 тръгва за Бризбън, а баща й в 17:00, като го изпращат синът й, мъжът й и българските им приятели. Но пак казвам - пиша го, защото ми е адски мъчно, че за всичко обвинявате дъщеря ми. Може би, Веске, ако малко поне търсехте причина и в Ангел, нямаше да се стигне до тук.
Мъчно ми е за това хубаво дете, че е нещастно. Когато в събота ходи при баща си, милото - вместо да се наспи, то става рано за да отиде и винаги със сълзи съм го изпращала. Но, Веске, ако и ти беше тук и го виждаше с каква мъка става горкото, също щеше да плачеш. Много ми е мъчно за Нени, че сега е в най-трудната възраст и знаеш ли какво казал на майка си, когато по Нова година ходили на едно езеро и тя му казала: “Хайде сега, всеки ще си хвърли камъче - ще си пожелае нещо и то ще се сбъдне, но няма да си го казваме!” Но то милото, не се стърпяло и казало: “Мамо, аз си пожелах - искам татко да се върне и ако се върне ще го приемеш ли?” Знам, че за всичко имаш отговор, знам че за всичко обвиняваш дъщеря ми, но нека ти кажа и това, че Нени е малък да преценява и да се оправя сам в този живот (както баща му мислеше). Даниела е казвала (хора ми го казаха), че може да се грижи за него. Да, ама детето? Как то се чувства, как го изживява това - Ангел не го вижда. Предполагам, че на Ангел му е било мъчно, че вижда сина си толкова рядко и сигурно чувства какво му причинява, но какво е виновно детето. Свидетел съм как непрекъснато се люшка между тях. И не го обвинявам. Как може да се раздели между тях, да не е вещ? Обича ги и двамата и няма значение кой какви глупости върши. Аз всяка вечер гледах какво става с внука ни, разправии за $50 и кой ще ги даде - разбира се, че почти всичко майка му купува.
На края искам да ти кажа, че написах всичко това, не че искам нещо да направиш. Това оставям на теб. Исках и се чувствах длъжна да кажа истината, която всички знаят. Когато ходихме в Аделаида, Валери казва на дъщеря ми: “Жени, когато ти ми казваше, че между моята жена и твоят мъж става нещо, аз не ти повярвах - мислех, че си въобразяваш, но всичко е било истина, защото не може да дойде и тя без нищо да тръгне след него!” Това, което мен ме боли е, че Нени страда, аз бях жив свидетел. Само Господ да го пази в цялата тази каша. Не искам то да страда, горкичкото. А как лесно ще го изживее, защото е голям - нека Господ гледа.
Пак ще кажа - дъщеря ми е виновна, че не е стискала зъби, глупава е била да не разбере, че Ангел на първо място слуша теб (разбира се, майка си му). И на края искам да ти кажа, че всичко това го написах не защото очаквам нещо да се промени. Напротив - станалото, станало. Явно синът ви е щастлив сега, намерил е спокойствието, което нашата дъщеря не можа да му даде. В целият им живот е имало един проблем и той идва от възпитанието. Различни мирогледи бих казала. При нас децата са били винаги на първо място. Възпитавали сме ги в уважение към семейството и децата на първо място (представям си какво им е било възпитанието; видяхме го това “уважение” – коментар на майка ми...). Явно не сме били прави, защото не сме възпитали дъщеря си да преглъща всичко в името на децата. Да, тя е трябвало да преглъща всичко и това че: “Какво да направя бе Жени, като пак съм влюбен!” (думи на сина ти)...
Написах всичко това с огромна болка в сърцето. Не се чувствам удовлетворена, че дъщеря ми е по-права или че истината излезе наяве. Напротив, боли ме за тях, но какво да се прави. Трябвало е така да стане. Никой не е победител в цялата тази нелепа история. Дано Господ им помогне на всички. Стореното, сторено - връщане назад няма. Но болката ще живее вечно в нас, старите. Извинявам се ако с нещо съм те обидила. Чувствах се длъжна да го споделя с теб, защото знам, че ние винаги сме се разбирали. Правя го от най-добри чувства и ако съм казала нещо, което мислиш че е лъжа или преувеличение - има Господ, нека ни съди. Надявам се, че като майка и баба ще разбереш защо го правя. Опитай се да ме разбереш. Нямах повече сили да го стискам в себе си. Боли ме и то много, много. Само мога да съжалявам и страдам, вярвам, че и ти си на същото положение. Стефка…

Както вече споменах – аз просто нямам какво повече да разсъждавам над тези редове. Излишно би било да добавям каквото и да е от себе си, след като достатъчно много едни и същи неща са се дъвкали безброй пъти. Не искам да злоупотребявам с чувствата и вълненията на никой, нито пък искам да наклонявам везните на съдникът към едната или другата страна. Обикновено в подобни случаи и житейски драми, всеки има някаква своя истина и самоотвержено си я отстоява – брани и я защитава със зъби и нокти. Единственото, което лично аз мога да уверя тук присъстващите е, че описанията ми се базират изключително и само на мои лични наблюдения, дерзания, чувства и емоции. Всичко тук е описано по възможно най-достоверният и близък до истината начин – истината, преминала пред моя поглед, такава каквато я виждам аз в очите си и пречупена през моята лична призма. Ако за други същата тази истина е малко по-различна и неправдоподобна, то аз срещу това не мога да застана и да му се противопоставя, така както се чувствам и напълно безсилен да помогна – всичките ми досегашни опити са били предварително обречени на неуспех, по-скоро гибел...
Но за да завърша тази малка сага, чувствам се морално задължен да поместя и скромният отговор на моята майка, с което се надявам да съм задоволил любопитството и интересът на всеки един отделен читател...

Здравей Фанче. Отдавна получих писмото ти и дълго се борих със себе си, дали да отговаря на предизвикателното му съдържание. Пиша ти от учтивост. Ще се постарая да запазя приличен тон на общуване. Предпочитам да не те нараня с нищо, независимо от това, че ти не ме пожали.
Уведомяваш ме за събития от Януари, които ние отдавна знаем, с много по-големи подробности. Нямам намерение да ги обсъждам. Нямам намерение също нито да обвинявам, нито да оправдавам някого, защото не е моя работа. Вярвам в справедливостта на Невидимия свидетел през тези 13 години, който няма да прости на никого.
Писмото ти ме успокои донякъде, защото разбирам, че и вие не сте харесвали Ангел - няма защо Евгения да стиска със зъби и да се измъчва, за да го търпи. Тя много правилно постъпи, след като го изпъди от дома си и така реши въпроса за себе си. Вярно е, че тя изедин път много се издигна и всички ние най-искрено се радвахме на успеха й, но явно че Ангел не беше повече достоен за нея. Отношенията между младите се решават единствено от тях двамата и те моля да не ме месиш и да мислиш, че аз имам някакво влияние над Ангел, вече мъж на 40 години. Той нямаше никакви намерения за развод. Напротив – самият той правеше дългосрочни планове и имаше най-сериозни амбиции за семейството и бъдещето на детето си. Срещна обаче много сериозни различия с Евгения за тяхното реализиране. След много спорове и обиди, последното решение на Евгения беше – развод. Много й се молихме. Аз с белите си коси, се наведох да й целувам ръка, за което не съжалявам, защото го направих, за да спася семейството им. Евгения не отстъпи, даже ни заплаши, че ако продължаваме ще повика Полиция и ще ни изхвърли на улицата. Не крия, че се уплашихме - млъкнахме и оставихме всичко в нейните ръце; нали правото, закона и оръжието (детето) са на нейна страна. Заяви на Ангел, че иска да си отгледа и възпита детето сама, а той да си взема куфарите и да се маха. Всичко това, придружено с много епитети. Много грозни думи чух и много срамни сцени видяхме, но не я обвиняваме. Не е длъжна да живее със сина ни, щом той е имал толкова много недостатъци. Защо обаче не кажете истината на детето? – “Баща ти беше лош, прост, невъзпитан, за това майка ти го изпъди!” Защо непрекъснато го манипулирате и насъсквате? Настроихте го срещу нас, за което много ви благодарим. Децата са като меко тесто. – на където го натиснеш, натам потъва. За това лесно може да му се насажда омраза. Но защо? Това можехме и ние да сторим. С какво го заслужихме? Макар и да се държи студено с нас, ние никога няма да престанем да го обичаме и да тъгуваме по него. Нека да бъде така, както вие искате. Ние вече нямаме достъп до милият ни и свиден Неничко, но се моля на Бога да бъде здрав и да го пази от лоши пороци. С тези приятели той дружи (въпреки изричната забрана на баща му) години преди аз да отида, но ако ще се чувствате щастливи, препишете ми и тази заслуга. Аз не се сърдя, че ме очернихте толкова много, стига вие да сте удовлетворени. Не съм карала аз Евгения да си хвърля венчалната халка по пода (провидението си каза думата), нито да си пъди мъжът...
Много неща има още за писане, но предпочитам да ги премълча, за да се запазят прилични отношения между нас. Ако действително искахте да ги узнаете, вие непременно щяхте да дойдете в Габрово, за да ви ги кажем. Знам, че Евгения не ви разреши, но аз също не я обвинявам. Изпълнихме и последното й желание, което беше – изобщо да не ви се обаждаме, защото тя щяла да ви обясни всичко. Нека така да бъде. Прибрахме се изпъдени, унижени, облени в сълзи и прегърбени от мъка. Такова гостуване не пожелавам на никои родители. Ще го помним докато сме живи. Благодарим й за “уважението” и за “гостоприемството”. Спокойна съм, че тя поне знае истината. Когато обаче тя предприе раздялата си, изобщо не помисли за последиците. После се сети за съдбата на детето си. Молбите й дойдоха много късно. Даниела няма никаква вина за развоя на нещата и Евгения го знае това прекрасно, но ние ще преглътнем и този горчив хап...
Фанче, не те задължавам да вярваш на това което ти пиша, нито ти го пиша, за да те настройвам срещу близките ти. Успокоява ме това, че в лицето на Ангел не сте загубили нищо, щом като е бил чак толкова прост и невъзпитан. Много се старахме да предложим на Евгения животът, който е живяла при вас, но явно не можахме, за което съжаляваме. Тя постигна всичко, което желаеше. Нека да бъде волята й. Жива и здрава да е. Дано се е успокоила вече. Ходете, събирайте сведения за нас, пишете на близки и познати, настройвайте ги срещу нас колкото искате - ако това ви успокоява, няма да ви се сърдим. Ние колкото и да сме прости и невъзпитани, няма да тръгнем по вашия път. Изобщо не се срамувам от това, което сме. Продължаваме да уважаваме Евгения, като майка на единственото ни внуче и вас, като нейни родители. Голямата ми обич се е превърнала в искрено пожелание, тя никога да не срещне такъв, като нашия син. Да я пази Бог и от такива като нас. Дано срещне идеалният съпруг, който и вие да харесвате и да бъде щастлива с него. Нека сега доволна да плува в сълзите, които ми причини. Ние се примирихме със съдбата си. За нас остава огромната мъка по детето, която ни причинихте. Добър е Бог, не се знае как ще се стекат обстоятелствата – искрено се надявам да го пази и закриля, след като ние не можахме...
Спестих много истини, за да не ви нараня. Всички деца са добри за родителите си. Има неподходящо съчетание при брака, за да се стига до раздяла, когато няма разум и обич.
Желаем ви здраве и спокойствие. Много поздрави на Вельо, баба Динка, Дидка, Живко и Стелито, от които ние сме запазили най-добри спомени. Веска Михова…

Габрово, 10.10.1999

Без коментар - последният удавен беше в сълзи...