Страници

събота, 18 април 2015 г.

Писмо No 13 (II-IV.2003)

Мили родители наши – тези в Габрово и онези в София; скъпи български приятели – всички от Габрово и другите от София + околностите, а защо не и от целия прекрасен свят!

24.02.2003 – Часът пак е 06:00, по което време аз обикновено сядам на чист акъл да литераторствам - само че днес хич не е нито събота, нито пък неделя когато са най-силните ми творчески дни, ами си е чист делник-понеделник. А пък причината за това мое ненавременно включване в ефир е, че от сега нататък всичките делнични дни от седмицата отново стават само почивни - т.е. специално за мен ще ги наричаме “неделни”, докато не си намеря друга работа. Както онзи ден (в петък, около 14:15 наше време) изпратих своето ведро съобщение до вас по мобилния телефон, седнал и комфортно разплут в стола си зад бюрото в офиса, така точно в 15:30 на същия този извънредно много шибан петъчен следобед, чорбаджиите ми казаха в очите, че договорът ми с тази компания изтича на мига и че от понеделник насетне моите услуги повече не ще са им нужни. Аз по принцип вътрешно си бях подготвен именно за такава развръзка (само дето още не знаех по кое време ще се разиграе сценката; не я очаквах и чак толкова скоропостижно, ако трябва да съм откровен…), но пък наред с това не мога да оспорвам факта, че точният момент при съобщаването на една подобна “скръбна” вест винаги ми е бил противно неприятен; почти толкова много, колкото когато старшинката в родната казарма изгрухти в лицето ми, че за пореден “N”-ти път ме лишава от неделна градска отпуска за кино и вместо това трябва да му мия кенефите, да събирам падналите есенни листа по широкия колкото Добруджа плац или пък да си чистя личното оръжие до припадък и умопомрачение. Както и да е, преглъщам на сухо горчивата като пелин отрова и продължавам смело напред. Този пореден трудов договор трая едва месец и половина – но пък поне ни купи климатичната инсталация за къщата, като със заработката си успях да покрия и някои други текущи масрафи. Сега нетърпеливо и дружно всички ще очакваме следващата развръзка на работния фронт, която тепърва ще настъпва от тук нататък. Тези дни ще се обадя пак по разните агенции и фирми - дано нещо ми намерят пак, че да се закача “на хляб”...
А в момента навън се лее един дъжд, та не ти’й работа чак. Лошото време напълно обърка плановете за дейността ми по двора; миналата събота и неделя бутнах малко работа, като се надявах че тази седмица ще свърша повече. Добре ама лошите метеорологични условия в природата осуетиха и тези мои най-добри намерения и частнособственически пориви.
В четвъртък вечерта проведохме едно кратко, но твърде съдържателно фамилно тържество (всъщност това в сряда трябва да е било - на 19 Февруари) по случай годишнината от обесването на Васил Левски – нали сме си далечна рода с него, та не можах да пропусна почитането на неговата чиста и свята Апостолска памет. По това време няколко пъти ви търсихме по телефона - в сряда и четвъртък през вечерите, което пък при вас, в скъпата ни и свидна Родина България се е падало все по обяд (съгласно астрономическото време, определено за тъдявашния балкански географски пояс). Едва в петък се свързахме, но връзката ни се осъществи доста късно, защото Ванеса вече беше заспала – искахме да я чуете как бърбори като латерна, но това отново ще стане възможно чак другата седмица, за рождения й ден. Така трудовата ми дейност (обществената имам предвид) приключи – малко безславно и без фанфарна музика; свих знамената, събрах си партакешите и хайде – дим да ме няма през страничния портал на фабриката; даже не и през парадния вход, ако забелязвате…
В петък вечер аз обикновено ходя да купувам мастика, водка, уиски или каквото и да е друго питие от едни хора, които ги произвеждат в домашно-битови условия – вероятно “контрабандно” е по-правилната изразна форма в конкретният случай, за да стане ясна на четеца сериозността на това иначе строго секретно и дълбоко законспирирано мероприятие (производството на алкохол в Австралия е подсъдно и се счита за далеч по-опасно престъпление, отколкото отглеждането на марихуана например или други подобни треволяци). Нас, като техни изключително редовни клиенти ни таксуват по $10 бутилката, та съм включил и съседа в тази наша обща кооперация – купуваме си по някое и друго шишенце, че да ни се намира из долапите: де за порязано, де за разтривка, против премръзнало, срещу артрит, колит, гастрит и прочие хуманитарни заболявания и болестни душевни състояния; наред с видовете страдания или пък не дай Бог разновидностите на паденията, които ние също третираме с вече упоменатият мехлем. В случай, че медицината е безсилна и съответната намеса не е нужна за момента, просто си го изпиваме и следващата седмица доставяме нови количества. Така винаги сме заредени с лековит цяр, ако случайно си навехна глезена, коленете или ме защрака дископатията. Та, думата ми беше, че като отидох при моите алкохолни снабдители и близки побратими, гледам в съседната къща до тяхната една внушителна купчина с тухли – това обаче вас не бива да ви притеснява, че зяпам из чуждите дворове: аз по този интелигентен начин си откривам много неща, какъвто беше конкретния случай и най-пресен пример. На мен постоянно ми трябват всякакви тухли и строителни материали и то в големи количества, защото ние все по нещо градим и изграждаме – много бързо ми се изчерпват запасите. Питам веднага сайбията какво ще ги прави тези тухли – щял да ги изхвърля на бунището, ми вика човека. Тогава чак се осмелих и го помолих да ми ги даде за лично ползване - той с най-голяма радост и охота се съгласи; просълзи се от умиление, завалията че ще му орина боклуците от двора. Прибрах се вечерта радостен в къщи и тутакси наченах една от мастиките с няколко шопски домата, накълцани на едро (нормално вземам по две шишенца, да не би случайно да изтърва едното на земята, че да стане зян).
Така в съботната ранна утрин закачам ремаркето за каручката на Даниела, а пък то да се окаже пълно с боклук до върха (този път мой личен). Хайде, отивам първо на нашето градско бунище, изсипвам всичко в дъжда и посред калта, след което едва тогава се отправям да си товаря тухлите. А пък те, миличките ми се явяват на 35 км разстояние от нас, но все пак нали са аванта – километрите не се гледат в случая (вероятно за бензин дадох повече пари, отколкото да си ги бях купил от магазина чисто нови; башка времето което загубих в размотаване и товаро-разтоварна дейност, но важното е да има емоции и да не заспива търговията). Напълних ремаркето с връх – едвам щеше да издържи, горкото на огромния товар - може би над 200 тухли взех, повечето от които “четворки”. Трябваше обаче, като се прибрах в къщи да ги изчистя от полепналата вар по тях, което пък ми попълни остатъка от деня чак до вечерта. За целта побих един голям плажен чадър - онзи синия, дето даже и майка го знае. Под него стояха те двете с баба Мими на плажа в Noosa, когато преди години ходихме на къмпинг със Стефчо, Мира и дечурлигата. И така, застанал на завет под чадъра (защото на всичкото отгоре валеше и дъжд), върху пощенските кутии които ползвах за тезгях, тухла по тухла с чука и със секача на дядо Ангел – за няколко часа ги смлях, че и в двора ги нанесох даже с количката на съседа. През това време дойдоха Краси и Мария – приятелите ни от Бризбън. Хванал ги съклета в туй лошо време, та дошли да ни видят какво правим (абе аз що ви разправям, че човек без мастика не бива да замръква в къщата си – ще му потропа някой на прага, да има с какво да му сгрее душата). Той веднага се хвана до мен да ми помага - дъжда беше спрял вече до това време, а жените на свой ред излязоха по магазините (ба мама им и дюкяни – га че ли пъповете им са хвърлени там; какво толкова зеят по тез витрини – не можем още да си изясним с моя аркадаш)…
Ама чуден дъжд продължава да се лее навън, казвам ви. Ще ми се прихванат всичките растения и дръвченцата, дето вчера ги местих от едно място на друго. А пък може и режима на водата да ни отмени Съвета вече – зер, малко ли нещо се изля от горе. Пардон - това беше само едно малко лирично отклонение - сега да се върна на мисълта си.
Като свършихме значи грубата работа с Краси, привечер вече влязохме вътре в къщи. Аз се засилих да направя една експресна бяла салата “Снежанка”, с разни залежали остатъчни кисели млека – сбирщина от няколко бурканчета и едни полуизгнили краставици, които ги държах нарочно да узреят за семе. До това време Даниела вече беше направила нейната традиционна руска салата. Вечерта у нас дойде и Верчето с един цял “куверт” + детски пропуск под формата на шише българска ракия (барабар с нейния малък разбойник), която синът й Динко бил донесъл след завръщането си от Татковината (по този начин пък си спестих мастиката, но това няма да е за дълго…). Та пак стана едно хубаво тържество, но този път всичко беше по-прилично и умерено от обикновено: нямаше танци, карнавални шествия, маскаради и т.н.; просто едно тихо и кротко, пенсионерско събиране.
Факта, че като по някакво чудо вечерта останахме трезви и си легнахме навреме, даде пък добрите си отражения на другия ден, когато още от 05:00 сутринта се беше облещило едно такова свирепо слънце, та чак покрива на къщата щеше да разтопи. Активизирахме се с Краси и доста работа посвършихме през деня - той много ми помага, особено при градежа с тухли, които аз не мога да редя в много стройни форми и винаги изкривявам зида в произволни посоки (поради тези причини именно, аз работя само с камъни – те позволяват известни криволичения и неточности в измерването с отвеса и терзията). За сега имаме малък проблем с камината, защото на пробите установихме, че много пуши и коминът й не тегли дима достатъчно силно нагоре. Поради тази причина се наложиха известни преработки и подобрения, които не са завършили напълно – очаква се да има и още “оздравителни” мероприятия, но то ще е чак следващия път. Няколко допълнителни тухли трябва да купя, че не ми стигнаха да вдигнем комина по-нависоко, за да издърпва съответно пушекът по-ефективно. Даже след малко ще ходя до Бризбън - ще взема Краси с мен и ще ходим по разни магазини за строителни материали на втора употреба и други “увеселителни” места. Той работи рано сутрин и късно след обяд, та през деня е свободен. Е, ходи и поработва тук-таме, но само когато е хубаво времето, а сега вали като из ведро и ще използваме дъждовния ден за наши лични удоволствия. Ще отидем и до една фабрика за ром, от където искам да купя някоя тяхна стара и ненужна, разкапана вече бъчва (буре) - ще правя разни декорации из градината. Абе така съм се хванал и меракландисал с тоя двор и с тая къща, че чак не мога да се позная аз ли съм това. С голямо удоволствие работя и се бъхтам залудо, но резултатите ми са много нищожни, защото всичко става много бавно. Излишни средства за майстори нямам и не ми се дават да им пълня джобовете, а пък и не вярвам на никой, че ще направи едно нещо по-добре от мен самият. Те иначе всички са много големи “професори”, работят бързо и за много пари, а пък аз съм творец - при мен тази дейност е със стойност на изкуство, а не някакъв си прост дюлгерлък, дето всяко куцо, кьораво и сакато може да го върши…
Ще приключвам вече, че часът стана 07:30. Само си плискам една шепа вода на очите и тръгвам, че в тоя дъжд се пътува бавно, а стават и големи задръствания по пътищата баш по това натоварено сутрешно време. Ще продължа сигурно утре. Тези дни, докато все още не съм на работа, ще гледам по-често да пиша, за да не забравя буквите. Надявам се да завършим и видеокасетата, че да я изпратим скоро.
27.02.2003 – Нищо особено не се случи през последните няколко дена - или поне нищо съществено и толкова важно. В понеделник, както вече казах, отидох сутринта до Бризбън - взех Краси от тях и излязохме. Ходихме по разни наши магазини и тържища, където намерихме един специален прозорец-решетка, която по някакъв начин ще вградя в стената от камъни – точно срещу камината. Този допълнителен орнамент ще представлява нещо като изкуствен прозорец (ниша), зад който ще има картина с някакъв морски или планински сюжет - ще монтирам и лампа, която пък ще я осветява в тъмното. По стената ще висят рибарски мрежи, стари корабни въжета и спасителни пояси, които ще допълват морската ни обстановка. За сега обаче всичко това са само едни мои наивни мечти и далечни планове, защото много бавно набавям необходимите материали и отделните музейни “експонати” - но мога пък да кажа, че вървим напред с цялостния грандиозен проект, независимо от временните пречки и бариери по трасето, които трябва да прескачам или да заобикалям.
Буренце от ром обаче не можах да намеря - тези дни ще прескоча до едни винарски изби, дано там имат някое прогнило за изхвърляне. На мен ми трябва само едно дъно (челото), с дъгите до първия или втория обръч да речем, където аз и без друго ще го срежа. Него пък ще го заработя в стената над цветята, а отзад с един маркуч през канелката ще прекарам кондензната вода от климатичната инсталация, която ще излиза от вътрешния елемент в стаята (тези климатици са доста интересни и странни съоръжения – компресорът им стои на двора, а “хладилната” част се монтира в къщата; двете се свързват с изолирани медни тръби – идиотска работа, ама модерна). Ще бъде много оригинално – от чучура постоянно ще капе вода и ще се използва за напояване на посевите в същото време. Абе идеи да искаш от мен само – особено пък като се и понапия малко, тогава почват буквално да ми извират през главата. С Краси решихме, че ще стане много по-оригинално, ако иззидаме цялата стена откъм оградата със съседа, защото иначе мислехме там да слагаме едни плоскости, та с тях да се затворим вместо с тези прости селски таборки. А ако има зидария, тук и там на места ще оставяме ниши (празни тухли), където впоследствие могат да се наредят разни битови украшения или саксии с цветя. После отгоре като наредя и турските керемидки, ще стане много гръцко, испанско, италианско и въобще нашенско - балканско.
Купих още 30 тухли за комина на скарата. Във вторник ходих до Социалните грижи да им ползвам телефоните, за да се обадя по разните агенции и да им кажа, че много усилено търся работа (излъгах ги, защото пък и не ми е чак толкова “усилено” търсенето – я виж колко задачи ме чакат по двора; къде време, че да ходя и на работа даже). Още до вечерта обаче един делегат се обади, та вчера ходих и на интервю на всичкият ми зор. Работата се оказа доста надалеч от нас, не е на контракт (по договор), ами ми предлагат постоянно място; за това са й толкова малко и парите – погледнато от друг ъгъл обаче, платата никак не е зле, само че да беше по-близо до дома. Следобеда ходих и на още едно интервю в друга агенция, от където също може да се очаква нещо…
Постоянно вали дъжд - ту почне, ту спре и не може нищо да се прави по двора. Имам малко бетонец да излея, няколко тухли и 5-6 камъка да си наредя, обаче то като ливне изедин път от небето – направо ще ми отмие цимента. За това се занимавам с други странични дейности, които ми създават не по-малка наслада от ровенето из кереча. Онзи ден купих една лампа за отвън – монтирах я точно над площадката пред вратата към двора, която още в самото начало наредих с плочки. Интересното на нея е, че вътре е с кръгла луминесцентна тръба и дава много хубава и ярка, студено-синкава светлина. Вечер си я паля от време на време да й се радвам на лъчите през прозореца, защото сега както вали, та не може да се излиза навън за моабетчийските ни мероприятия и волности.
Вчера, както вече споменах - цял ден бях по интервюта и се скитах като ахмак из целия Бризбън. Днес пък ще ходя за пясък, чакъл и други “подправки”, защото съм свършил всичко до прашинка. Трябваше май да водя някаква статистика и счетоводност на вложените в проекта материали, но напоследък хептен му изтървах края - а пък и какво ли ме интересува? Каквото и колкото ми потрябва – тичам в магазина, купувам го и приключвам баланса. Това са все дребни разходи – по $30-$40 харча всеки път. Една торба цимент (40 кг) струва $10; 1 м³ баластра за бетон – $30; 1 м³ от най-калпавия пясък – $20. Това са разбира се най-евтините продукти и материали, към които аз стриктно се придържам. Има и значително по-скъпи; например - различен номер и размер на камъчетата в баластрата, та всичките, видите ли в купчината да са еднакви. Същите правила важат и за песъчинките в пясъка. Само че аз работя по съвсем други и коренно различни, мои лични правила и закони - тези размери хич биля не ме вълнуват, освен номера на крайните цифри в сметката. Онзи ден в един магазин за мебели “втора ръка”, видях една масичка с две пейки - от бетон, с орнаменти. Струва $250 и комай днес ще ходим да я купим, защото чудно ще се впише в площадката с калдъръма и скарата. Много оригинално нещо, а в същото време стабилно и здраво. Масичката е малка и кръгла, а пейчиците - извити по нея. Всичко е на отделни парчета и части, така че ще може да ги монтираме както си искаме, на най-подходящото място.
В неделя у нас ще правим голямо тържество по случай рождения ден на Ванеса. Ще се събираме цялата българска колония, барабар с дечурлигата. Ще бъде един малък земен “ад” - дано успея да издържа на лудницата, защото тези малки и разглезени хлапетии буквално ми лазят по нервите. Всичките са по на 8-9 години и са ужасна напаст като се съберат заедно. Когато са поотделно, горе-долу се търпят - но иначе в комбинация е ужас. Неничко уж също щеше да идва, но имал някакво състезание в събота, а в неделя трябвало да ходи на работа. Аз много се разочаровах като ми каза, но нищо не мога да направя. Остава да се надяваме, че ще дойде следващата седмица...
Снощи на мобилния телефон получихме татковото съобщение. Аз също му изпратих две, с кратка информация за злободневките около нас. Радваме се много, че сте получили колетчето - дано всичко да е в наличност. Този път в него нямаше много армагани освен писмото, снимките и дисковете – финансовата диария, която ни обхваща мигновено след като аз остана без работа, недвусмислено оказва пагубното си влияние върху общото ни благосъстояние.
Пак се смрачи отвън - сигурно след малко ще се изсипе поредната порция дъжд. Говори се, че язовира се бил напълнил отново до преливника и че можело да ни отменят режима за водата. Фермерите също се зарадваха на влагата - миналата седмица дори бяха почнали да избиват животните, защото хората не могат да ги гледат в сушата. Осем милиона глави добитък замина ей тъй, бадева – говоря глобално, за цяла Австралия. По принцип всеки щат има различни потенциални ресурси откъм земи, стада, насаждения, водни басейни и пр. В този случай, отново във всеки щат са унищожени различен брой животни (според местните условия за скотовъдство), но общо за страната цифрата от 8,000,000 животински трупа е доста внушителна и в същото време трагична.
Сега вече е 08:00 - Ванеса скоро ще става от сън, за да върви на градината. Аз ще я заведа, а пък от там хуквам по моите си търговски обекти. То се е видяло, че и днес няма да се работи – и този ден ще го отчетем в графата на “дъждовните”...
05.03.2003 – Сигурно има цяла седмица, откакто не съм драсвал нито ред в тази моя откровена и отворена за света писмена изповед. Миналата седмица, независимо че времето беше лошо, аз пак успях да свърша някои неща по двора. Сега време имам бол, обаче пък ме спъват климатичните условия – той сиромахът, кога ли е имал късмет. Спомням си един много показателен за случая израз, който моя добър приятел Йовчо често употребяваше, по повод на злощастния по принцип сиромах: “Един път ще рече да му се разгони кравичката на сиромаха - баш тогаз ще вземе на селския бик да му се счупи х*я пък”. Та, ей такива ми ти работи - сиромашки…
В събота дойдоха Краси и Мария от Бризбън за рождения ден на Ванеса. Та с него успяхме да довършим комина на камината и да нахвърляме още някоя и друга тухла. Тъкмо забърках циментовия разтвор за следващите редове, че като се изля един порой - за малко не ни отнесе, барабар с тухлите и камъните. За миг всичко наоколо се наводни като блато. Видя се тя, че него ден нямаше да се работи повече – прибрахме инструмента, измихме едно-друго и с това трудовата ни дейност приключи. Вечерта с тях си направихме едно хубаво тържество, като същевременно подготвихме хранилките и за официалния моабет на другия ден.
В неделя още на обяд цялата тумба и циганска сган се изсипа у нас, та целия следобед покрай езерото беше една страшна олелия - не ти’й работа как’ Сийке! Имаше торти, свещи, камери, снимки, подаръци и много веселие. На нас обаче с моето Даниелче не ни е особено до смях и веселби баш сега, защото и двамата останахме без работа – примките около вратовете ни започват чувствително да се затягат, а от там и положението: вместо само да се влошава, то става още по-зле. Работа за медицински сестри в момента няма, а и мен вече престанаха да ме търсят от всякъде - не знам все още защо и точно по какви причини, вероятно не им изглеждам достатъчно красив и шармантен. Днес пак ще ходя в Социалните грижи – трябва вече да се регистрираме при тях и да почнем да получаваме помощите им за безработни…
След като утихнаха празненствата, в понеделник и вторник аз усилено се занимавах по двора. Измазах всички налични тухли; започнах да облицовам с камъни - свърших пясъка пък. Снощи таман си забърках последните налични количества и дъжда пак шурна от небето. Днес е сряда и през деня ще се занимаваме повечето с обществена дейност – до Социални грижи трябва да отидем, до банката за да проверим с колко са ни намалели авоарите, пясъци и цименти ще купувам и т.н. При този разчет и програма ще мине целия ден без възможност да поработя малко, но нали и другите неща трябва да вървят паралелно с всичко останало. Сега чакам Ванеса да се събуди - да я заведем първо на градината, а ние от там да си хукваме по задачите.
Няма много новини напоследък около нас (или поне не толкова жизнерадостни…), защото се намираме в почти патова ситуация на безизходица и в състояние под непрекъснат стрес до започването на нова работа. За това ще забележите, че и редовете ми са нещо вяли и лишени от всякакво емоционално съдържание. Дано излезем по-скоро от това застояло, разложително и меланхолично положение, че иначе става доста лошо. До сега живяхме с това, което беше спестено от досегашните ми контракти. А пък то се стопява за един миг просто. Имаме едни мизерни пари, депозирани за пристигането на баба ти Рейчъл - днес временно ще прехвърля и останалите от сметката. Иначе с налични пари в банката няма да ни разрешат получаването на социални помощи (никой не се интересува, че това не са лично наши средства – след като са на наше име, ние трябва да им берем гайлето). По този начин днес тази сметка ще се изпразни, след като се платят и още някои други дължими суми и сметки…
08.03.2003 -            Осми Март е ден на мама,
но какво да й даря!
Та за грижата голяма,
аз да й благодаря.
Огърлица от шестици... и т.н. и т.н.
- вече съм го забравил напълно, а аз сигурно и на времето толкоз съм го знаел това стихотворение; нарочно цитирам куплетчето сега, с което искам да поздравя скъпата си майчица за празника. Независимо, че това беше един малко или много Марксистко-Ленински ден и дълбоко в корените си той има законспирирани прокомунистически идеи/идеали/идиотизми, той е останал като някаква отколешна традиция в нашето възпитание, подрастване и изграждане като човешки същества и личности в дългите, мъчителни години на социалистическият ни “възход” (който за щастие уж завърши със съвсем резонното си падение и повсеместно обругаване). Така аз по стар навик спазвам правилото и днес. Желаем на майка много радост, още повече спокойствие и най-вече дълголетие! Обичаме те и мислим за тебе, мила мамо! Вероятно точно тук е мястото да спомена, че вчера по пощата пристигна поредния абонамент на сп. “Борба”. Все още не съм го изчел цялото (защото аз най-ревностно го следя и попивам от мъдростта на всяка негова статия), но първото нещо на което се натъкнахме и то самата Даниела, беше благодарствената статия на моята майка до Н. В. Цар Симеон Сакскобургготски. За мен това е едно изключително трогателно и патриотично дело от нейна страна, от което аз лично се чувствам извънредно горд – а пък отделно дето ще има да се хваля тук на всички себеподобни простосмъртни за този неин толкова голям жест на българщина и родолюбие!...
Иначе при нас нещата се развиват горе-долу при следната програма и последователност – сутрин: ставане рано и ако нямам да ходя до Социалните грижи за разни обаждания по телефоните, излизам на двора и се заравям сред купищата от камъни, тухли, пясък и цимент. Там ям дребни хапки, там пия вода с утайки от мръсните ми ръце, там дори пикая, а сера чак вечер в къщи – и то ако имам достатъчно насъбрал се през деня съответен “материал” за това. Този моноспектакъл се повтаря през целия ми ден до падането на здрача, макар и с известно разместване в поредността на отделните картини, етюди и постановки. Вечер обикновено пия ракия, за да забравя неволите си от деня. При този стегнат, почти казармен режим тази седмица успях да завърша облицовката с камъни на едно корито, в което моята благоверна стопанка един ден ще си посади някакви цветя. Тези сценки ги има на филма - ще видите всичко в своя завършен вид, а и Дани днес ще ми направи няколко снимки на фона на първия напълно завършен строителен обект. Най-учудващото от всичко е, че дори тя самата много го хареса - значи наистина е станало хубаво, защото миличката доста трудно дава положителните си оценки още от самото начало и е безкрайно свидлива откъм похвали; независимо колко много са заслужени те. Въпреки че лошото време постоянно ме караше да спирам и да започвам, при това вече на няколко пъти, все пак успях да изкарам започнатото и най-сетне му видях и края. За днес имам да замажа само още няколко камъчета, че да завърша ръба откъм горната му страна и с това втасвам напълно (е, че как няма да пия ракия довечера – и не една или две, ами няколко). След това започвам да чистя с телената четка остатъците от цимент по самите камъни и този обект ще бъде готов за предаване. После разбира се, местя се на другия, следващ по реда си - ама поне едно нещо ще бъде завършено до самият си край. Така полека-лека ще караме напред до изчерпването на обектите или докато пък те не ме уморят без време, та да се куртулисам бадева млад още и зелен…
От другата работа (дето би трябвало да ни носи парите за преживяване) продължава тревожно да няма никакви резултати. До сега получих две мижави обаждания с вероятни предложения, но на лице не виждам нищо конкретно. Аз от своя страна постоянно изпращам молби за работа навсякъде, където е възможно, но забелязвам че събитията в тоя шибан Ирак взеха да дават известни негативни отражения и върху цялата ни икономика. Хората вече са малко несигурни за по-дълъг период от време и се плашат съвсем не на шега. На 22 Март тук ще се провеждат и поредните федерални избори, което също в някаква степен се явява като известна икономическа спирачка на прогреса – изобщо не се знае кой ще дойде на власт, какви бюджети ще се отпуснат респективно по министерствата; на къде ще бъде насочена и за какво похарчена народната пара. Въобще, много е объркано положението напоследък – едновременно в световен, глобален мащаб, както и на местна почва; надявам се уж да се оправи скоро, но ако пък тук цитирам безценните думи и съвети на моя скъп баща: “От никъде и от никой не чакай нищо добро…”, то тогава ще трябва сами да си изровим дупките, сами да си легнем на дъното в тях и собственоръчно да се зарием с личните си кирки и лопати от градините. Аз за момента съм хвърлил и разпилял всички свои налични физически и умствени сили по двора, за да използвам случайно отдалата ми се “свобода” по най-пълноценен начин. Днес времето обещава да бъде хубаво и след малко пак излизам да се ровя като къртица. Ванеса ходи най-безгрижно на градината, а майка й търси най-усилено работа - само че и за нея дори няма свободни позиции. Ей такова чудо пък никогиш не е бивало по тукашните земи наши, защото винаги е имало глад за медицински сестри и кадри. Ама наскоро стана нещо, та им увеличиха заплатите – от тогава нещата се сговниха малко. Правиха стачки, водиха се дебати в Парламента, развличаха се по дела из съдилищата и на края мирясаха, като им запушиха устите с по някой и друг процент. Сега обаче няма работа за никой – е, все ще намери и тя нещо, няма да се остави току така, но мисълта ми беше, че зорът ни е повсеместен...
В сряда имаме назначена среща с хората от Социалния патронаж, от където ще започнем да получаваме “пенсия” като безработни. Онзи ден ходих до банката, та намалих изплащането на заема за къщата до възможния минимум - а то е в размер на $350 за всеки две седмици (ако сметнем, че един нормален наем е дори малко повече от тази сума, може да се допусне че ние сме дори на кяр, защото със същите пари изплащаме собственото си жилище). Докато работех и получавах добра заплата изплащахме по $600, защото колкото повече внасяме поне в началото, толкова по-добре - в смисъл, по-бързо ще се изплатят лихвите. Обаче то и там е една цяла наука - това са машинации, игра с проценти; отчаяна работа е да го разбера с моя прост инженерски акъл. Виж, медсестрата повече се втурка в тази посока и по-добре знае кое как трябва да се направи – аз хич и не ебавам да знам дори…
Снощи правих пълнени чушки, а Даниела пържи кюфтета. Днес ще ги застройвам със сос, че да опита и малкото, дето цяла вечер не миряса и ми се вря из ръцете, докато готвех. Искало “мИсо” да яде, а не от зеленото на чушката, но за вечеря помина набързо само с един кускус и си легна недоволно. Застройките ми вече са доста бедни напоследък - само с по едно яйце, вместо с две и повече, както до сега; ба мааму, голяма стагнация настана в наше село – ако ми спрат и ракията, направо ще се замонаша!...
Хайде, сега ще излизам, че слънцето знаете ли го къде се е вдигнало чак – часът стана 08:00; таман си му е време да започвам. Довечера ще ходим на гости у Верчето, а утре продължавам с дейностите си по двора – ебаси каква тежка орис ме ориса...
12.03.2003 – През тези няколко дни изобщо не съм помислял за своите писмени сърцераздирателни излияния, защото бях плътно прикован към двора - прилепнал към дувара като глист, сраснат с калдъръма и моите любими камъни. Добре ама днес пак е една отвратителна киша навън, един мокреш се е схлупил изпод небосклона, та не е за нищо. Напред се върнах от Отдела по социални грижи – най-после ни отпуснаха подаянията си. С тях ще се оправяме сравнително добре – поне борчовете и сметките си да покриваме. И двамата с Дани продължаваме да търсим отчаяно и безнадеждно работа, но с нулеви резултати за сега.
Днес ще си изгледам обедния филм като един истински пенсионер, а после ще седна да се занимавам на компютъра - тъй или иначе по двора няма да се работи поради лошото време. А така го дават да бъде чак до петък – което означава, че може и почивните ми дни да отидат в бездействие и хайлазлък. Неничко каза, че тази събота ще дойде на гости у нас, но какво точно ще правим с него и аз не знам още. Дано поне времето да е хубаво, че да отидем някъде на разходка – то че няма да се бачка, вече е повече от ясно. Другата неделя пък сигурно ще ходим на рождените дни на Краси и Мария, приятелите ни от Бризбън. Те са родени в два последователни дни още през миналата седмица, но понеже също като нас не се намират в особено цветущо финансово положение, та за това моабета им се поотложи малко. А пък и ние трябва подаръци да купуваме - масрафите извират и бълват на всяка крачка; колкото щеш...
Днес ще запиша няколко епизода на видеокасетата, които сме си правили междувременно и напоследък. Скоро тя ще се напълни с достатъчно нагледен материал и ще я изпратим, но сами виждате какво голо хоро се е люшнало около нас, та не ни е много нито до филми, нито до театри. Когато сме на работа, няма време за нищо – то прелита покрай нас като един миг. Тогава обаче има пари за всичко, но времето пък не ни достига, за да се харчат. Сега, след като по цял ден сме свободни, можем да свършим хиляди неща, но сме притеснени финансово и не ни се прави нищо; няма и пари в същото време. Въобще, всичко това е едно голямо противоречие - да го е яд човек да се замисли, ама какво да се прави. То не ми се и пише даже, да ви кажа честно и открито. Първо няма нищо, с каквото да ви зарадвам - нищо ново не се случва, нито пък нещо старо се развива в положителен аспект. Все чакаме някой да ни повика на работа, но за сега и телефонът стои един такъв мълчалив – безмълвен и онемял, като бит гъз...
18.03.2003 – Гледам, че точно 10 дена не съм писал в тефтера. Не че съм бил зает с кой знае какво - просто тук става вече въпрос на мокаятлък и голяма доза нехайство. За всичкото това време успях да изляза само 3-4 дни навън да работя, на пълна надница + извънреден труд и то без прекъсване за обедни почивки. Останалите бяха все дъждовни и работех на пресекулки. Доста време и въобще дори не съм бутал нищо поради непрекъснат порой от дъжд. Така беше и днес - добре че вчера успях поне да си излея малко бетонец, с който разширявам площадката (калдъръма) пред камината. Днес мислех и да я облицовам с камъни, но времето пак не ми позволи тази дейност.
Единственото хубаво нещо за този кратък период беше, че Нени дойде в събота вечерта у нас. С него първо ходихме на мотокрос и чак тогава се прибрахме за вечеря. На другия ден ги водих с Ванеса на разходка по разни винарски изби да търсим прогнило буре за моите домашни проекти. Нямахме особен успех и в тая дейност, но поне Неничко покара моята кола и беше видимо доволен. Не успяхме много да свършим и с него, поради финансовите затруднения на баща му. Рано сутринта ходихме на битака. Той си купи едни туби за бензин, а аз разни цветя за лехите на Даниела. Всъщност той ни купи двете саксии, а аз отделно взех един кактус. В тази пясъчно-пустинна почва изглежда, че само кактуси ще можем да развъждаме – те барем не искат вода и грижи. Веднага ги засадихме като си дойдохме, а после отидохме за буретата. Даниела си остана в къщи, че да наготви, ошета и изпере след гостите ни предната вечер. Верчето беше у нас. Тя наскоро купи къща през няколко двора от нас - на нашата улица, само че още в началото й, в “горниьо” край. Та приказките ни се въртяха все около предстоящите ремонти, инвестиции и т.н.
Аз много слабо напредвам в строителството, а пък в търсенето на работа съм в точката си на замръзване; на “кота нула”, ако това е по-научния израз. Никой от никъде не се обажда и не ме търси за нищо. Всичко живо наоколо е като препарирано - стои заковано и чака да види какво ще стане с тая шибана война в Ирак. Австралия влиза във военните действия с 2000 души войска на страната на Америка и Англия. Всички останали държави са се дистанцирали от намесата си срещу тоя изрод Саддам Хюсеин. Не знам вече кой с кои е и кой точно е добър или лош. Тези събития неминуемо ще дадат драстично отражение върху икономиката и то съвсем не в положителна посока, каквато на нас ни се иска. Бензина вече е $1 на литър, а до скоро беше 70 цента. Всичко расте поголовно - наеми, недвижими имоти; цените на стоки и услуги в най-общ план. Ако трябваше сега да купуваме къща, това вече щеше да бъде абсурдно. В нашия квартал цените са станали почти двойни, а и навсякъде другаде повсеместно. Верчето с 300 зора купи нейната къща за $160,000, която е само с две спални, не е на брега на езерото и изобщо не блести с някакъв престижен търговски вид. На съседите ни пък са им правили официална оценка от банката и съгласно икономическите експерти, техния имот възлиза на около $230,000 - като пазарната цена е обикновено с 20% по-висока от тази, на която оценяват банкерите. Подобна ще бъде стойността и на нашата къщурка, особено след като направим и двора. Абе с тая колиба ние пак хванахме последния влак - единствено благодарение далновидността на Даниелчето – не спирам да го подчертавам, защото аз нямах особено голям зор да се правя на кулак и земевладелец…
Днес пак ходих в Социалните служби, че им ползвам безплатно телефоните, когато е за търсене на работа. Обадих се на всичките възможни агенции които знаех, а пък и те мен вече познаваха от наши предишни съвместни срещи и контакти, но много надежди не залагам на тази карта. Не знам какво толкова стана изведнъж след Нова Година, но нещата изобщо не вървят така гладко, както това беше например лани. Сега се забелязва някакъв изкуствен (или пък нарочен…) застой - де да видим на къде ще избие всичко това.
Дано утре да е малко по-хубаво времето, че да мога да бутам поне из двора, защото това бездействие ме влудява. Безцелно си прахосвам най-ценното след здравето – времето! Можех в градината да хвърля още малко сили, а то сега - на никъде. Ту вали, ту спре – работата ми е свързана с бетон, цимент; като го разбъркам, то вземе че се продъни небето и аз трябва да зарежа всичко на средата. После се втвърдява в коритото, че пък го разбивам с чука – абе голяма стагнация и куцузлук са настанали; нали ви разправям аз – няма майтап този път, всичко е в най-суровата си действителност и като че ли вече не ми е и смешно даже…
Довечера със сигурност ще завърша филма - има още десетина пози да доизщракаме от фотоапарата и пак ще изпратим малък колет. Надявам се и няколко песни да събера, колкото за един диск. Гледаме и ние по някакъв начин да ви стоплим сърцата с нещо дребно, но май напоследък това също не ни се отдава успешно...
20.03.2003 – Хайде, рекох пак да драсна някой ред. А днес отново е един мъртъв и безжизнен ден. На всичкото отгоре и войната почна по пладне, нашенско време; Господ да им е на помощ - и на едните, и на другите; без значение от коя страна на барикадата се намират. Когато засвятка свинеца, всичко вече изгубва своето значение, както своята материална и духовна стойност.
Снощи, след като цял ден редих по двора калдъръм, че като опалих на края оджака, че като си налях едно вино (няколко пъти) – цяла вечер стояхме край огъня на лаф моабет. Опекох в жаравата 4-5 глави лук, хвърлих на въглените няколко карнака и с туй поминахме вечерята. Спомням си от детството, че по разни наши излети и еднодневни екскурзии така сме си пекли картофи. Стават много хубави, стига човек да има търпението да ги изчака – един път да се опекат и втори път – да поизстинат малко, че тогава чак да ги лапа. Обаче много по-успешна ми се струва рецептата за печен лук, от който аз после приготовлявам невероятно мезе. Луковите глави се заравят в жарта и се пекат, дорде омекнат напълно. Барем половин час трябва да им се отдели - в зависимост и от огнената сила, разбира се. После лука се вади, само леко се обелва най-горната люспа (която така или иначе е напълно изгоряла), а всичко останало вътре до сърцевината му е станало на мозък. Така се натрошава в една по-дълбочка чиния (купа) и се залива обилно с олио и оцет (и много сол, естествено – нищо че е вредна, нали все от нещо трябва да умрем; а защо в дълбока чиния ли, ще попитате? – амчи много просто, бре: защото събира повече шарлан, ето защо). На края как го ям тоя лук и топя комата с хляба в блажното – нека да ми е зле. А пък ако знаете само каква качествена пръдня се получава най-отподире – бойните отровни вещества по фронта са като малка капчица френска помада, спрямо тая задушлива и обгазяваща миризма; ха сега, да ви е сладко…
Днес първо ходих да водя Ванеса на детската градина. От там минах през Социалните грижи да завъртя някоя и друга шайба. Вчера, при поставянето на последния камък си счупих шпаклата, която само дето не можеше да приказва – сума работа ми свърши тая дребна тенекийка; че ми беше и аванта на всичкото отгоре, което я прави още по-свидна и ценна. Даде ми я един магазинер още миналата година, когато събарях плочките в баните. Но не издържа, горката на натоварването напоследък и се пречупи на две – точно както корабът “Титаник”. Та ходих днес да си купя заместител, защото с мистрията не мога да работя - не ми е удобна по ръцете. Купих си три размера за $3 от един вехтошарски магазин, да си имам. Мислех и доста работа да свърша днес - нищо че се беше смрачило, а-ха да завали. Добре ама прибрах се в къщи - докато се увъртим с Даниела, разни молби за работа пускахме, после ядохме, после пък войната обявиха тия мискини, че залепнах на телевизора да гледам кой ще надвие. Дани излезе по нейните задачи, а аз останах на компютъра да си проверя някои неща. Най-после към 15:00 реших и аз да изляза нещо да свърша по двора, но се оказа че съседа си е прибрал една машинка, с която режа тухлите - а бях намислил да скроя една тухла за външния контакт и ключовете на лампата. Прибрах се безславно, защото нямах какво друго да правя в момента. Иначе по едно и също време движа няколко обекта наведнъж, но всички те имат по нещо допълнително, което ми липсва и те така стоят замразени, докато набавя необходимото.
Намерих и буре за вино във вестника с обявите – искат обаче $100 за него, изедниците. Те и за $80 да ми го дадат пак ще е добре - само че на тоя деликатен финансов етап, на който се намирам от едно скоро време насам, аз само за $8 мога да го купя – при това веднага и без пазарлъци. А наличността на бурето ще ми развърже единия от “замразените” обекти и ще мога поне него да движа полека-лека. Има малка вероятност в събота и неделя с Краси да поработим нещо “на черно”. От там ще паднат малко парички, но не е сигурно още – а пък и те няма да са тъй много; за кое по-напред да ги харча…
Междувременно пристигна и вашето писмо № 133, в което пишете че сте получили скромното ни колетче. Аз довечера вече ще довърша видеокасетата и утре най-вероятно ще ви изпратим следващото. Всъщност, не – това пак няма да стане баш така, защото филма от фотоапарата пък не е готов още. Него ще завършим с рождените дни на Краси и Мария, на които сме канени в събота, че тогава ще е чак. Значи пак се очертава да настъпим в следващата седмица до края на този процес. Аз онзи ден направих няколко снимки, докато Нени беше покрай нас. Той е добре - в училище получил много добри резултати по някакъв негов проект (В+ и А-), което е почти отлично. Уж се бил стегнал, да го видим – така казва поне. Още обаче не ми е представил да му видя свидетелството от 11-ти клас – сигурно пак не е за показване. Крият и лъжат с майка си един през друг. Притеснявам се и с него, че на всичкото отгоре палеца на кракът му забира постоянно. Нокътя му расте в месото и ходил на няколко пъти да му го реже хирург. Дадохме му веднага разни билки и смрадлики да си прави баня и майка му да му връзва компреси. Онази вечер като го изпратих на влака, обадих се после да му напомня веднага да започне процедурите. Говорих и с майка му даже, накарах я да му прави промивки и компреси. Тя каза, че му запазила докторски час за следващия четвъртък – да му изрежел онзи половината нокът, че тогава чак щели да почнат с отварите. Вярват сляпо на разните бездарни тукашни лекари, които са по-зле от фелдшерите и конските доктори взети заедно. Да ги видим дали ще направят нещо - те са толкова немарливи и безотговорни, че да те е яд да ги слушаш какво приказват; Нени и майка му имам предвид. Часът за доктора е едва след 10 дена, до тогава смрадликата щеше да изсмуче гнойта и да има известно подобрение, ама не: докторът каквото кажел. Дреме му куреца на доктора за Неновия палец, но можеш ли да се пребориш с простотията человеческа – тя надделява във всички случаи (освен ако това не е някой филм с Брус Уилис или наивна детска приказка – единствено, когато “добрите” побеждават “лошите”)…
Гледам че големи митинги и протести стават против тая кървава война. Народа хич не е съгласен с намесата на Австралия в конфликта с Ирак, а не знаят че светът може да се отърве от тая гад Хюсеин единствено по този начин. Но и той няма да им се предаде така лесно – тепърва ще има много излишни жертви да се дават и войска ще гине бадева. Саддам-ът прави военни бази и погреби под земята, а отгоре им строи детски градини, болници или училища. В момента армията му е измесена с цивилното население, което той използва като жив щит и удобно прикритие. Такъв мръсник само в казан с разтопено олово трябва да му е мястото. Обаче обикновеният гражданин, живеещ и работещ спокойно и необезпокояван ни от режими, ни от диктатури не го разбира това. Дано по-бързо да го ликвидират, но аз взех да се съмнявам и в способностите на американската армия и оръжие вече. Я виж какво направиха в Афганистан – едно нищо и половина, с два плюса отгоре. Нито оня другия изверг, Осама Бин Ладен хванаха, нито ликвидираха престъпната му организация, нито нищо. А пък той самият току се появява от време на време по телевизията и им се присмива в очите – пази Боже такива да ни бранят от злото. Добре че Австралия е толкова надалече по географското си разположение спрямо останалата част на света, та да няма твърде много апетити за нея. Освен това тя в повечето от площта си е гол пущинак – там и кактусите даже не виреят…
Хайде, ще приключвам вече с политико-военният си и икономически коментар, че народа се прибра и настана голяма олелия около мен. Едната гладна, другата жадна – ебало си е мамата в най-остра форма. Само на мен нищо ми няма и съм корав като челик. Ще продължа сигурно утре, но не се знае точно в кое “утре” ще ми се падне сгодата за моя следващ презокеански, почти задгробен репортаж…
26.03.2003 – Необичайно време и още по-необичайно място, но в момента предавам на живо от един огромен търговски комплекс в Бризбън. Причината да съм тук е едно изненадващо интервю за работа, на което ходих сутринта. Сега утрепвам следобеда и попълвам свободното си време, защото довечера ще спя у Краси и Мария. Утре рано сутринта с Нени ще ходим да купуваме едно ремарке за мотора му. Въобще, с много сложни комбинации се занимавам, но пък за да не се правят излишни курсове с колата нагоре и надолу по пътищата, прибягнахме до тези спасителни решения.
Трябва пак да се е завъртяла още една цяла седмица, откакто не съм драсвал и ред в “новелата”. Особени новини около нас няма – нищо за хвалба; нищо за оплакване (да речеш случайно да се похвалиш – ще ти завидят; понечиш пък да се оплачеш – никой не може да ти помогне, освен сам самият). Иначе поработвам по двора, търсим работа с Даниела и така еднообразно и кахърно ни минава времето – в постоянно очакване и ослушване за телефонен звън.
Миналата събота и неделя бяхме на рожден ден в Бризбън на Краси и Мария. Там изкарахме много весело. Той ходи тук-таме да поработва и от всеки негов “обект” ми примъква по нещичко – де тухлички, де хартисал циментец; все артикули от първа необходимост. Та като си тръгвахме от тях, натоварихме ремаркето с много и най-разнообразни стоки. Прибрахме се в ранния неделен следобед – викам си на акъла: даже и ще поработя малко, докато залезе небесното светило. Е, поработих вярно, но не в строителството, а в “автосервиза” на тротоара пред къщи. Изчезнаха мигачите на колата – предпазител някой сигурно трябва да е изгорял, помислих с облекчение и известно успокоение. Почнах да разтоварвам тухлите – по едно време се наведох случайно и гледам, че едно парче гума липсва от колелото на ремаркето. Хайде, веднага ми се очертаха в съзнанието новите неминуеми масрафи за гуми – теглих една къдрава майна от моите по адрес на световния капитализъм и варварски империализъм, след което си продължих разтоварването. По-задълбоченият анализ на гумата обаче ми показа, че като се е отчекнало от гумата (а как точно е станало това хептен нямам на идея), въпросното парче грайфер е блъскало отдолу по калника, където пък минават кабелите за задните светлини на ремаркето. Мигачи, стопове – всичко се беше сляло (и смляло…) в едно; жиците бяха станали на дреб - от там е направило късо съединение и са ми изгорели предпазителите. Когато установих вече и това, в отчаянието и злобата си даже нямах сили да изпопържам повторно, както аз си знам от уроците в училище (изглежда изразходих цялата си енергия и мощ още на първата клетва, та не ми остана вътък да повторя заклинанието). Вместо да се гневя и разпенвам още повече, аз най-смирено и покорно започнах един по един и цвят по цвят да свързвам краищата на разголените проводници. Вкарах в употреба всички видове поялници, с които разполага техническата ми работилница. На края изолирах калайджийските ми връзки и съединения с изолирбанд, а отделно от всичко се въртях и сума време, защото беше много неудобно да се работи на самото ремарке. По този забавен начин си “оползотворих” следобеда – на края свалих и колелото, че на другия ден да го нося на “гумен” доктор.
Както се очакваше (но тайничко се надявах да греша…), тези шибани гуми на ремаркето се оказаха, че датират още от ерата на Кенеди (John Fitzgerald…), малко преди бруталното му убийство на 22.11.1963 и съответно такива марки, модели и размери не съществуват вече – стари, тесни, тежки и груби диагонални гуми, кой знае от какво; вероятно от редосеялка или моторен плуг. Все едно в България да търсиш гуми за “Победа”, “Варшава”, “Татра” и другите подобни возила, с които ни търкаляше социализма в устремният си ход назад, към недрата на историята. Добре че поне джантите са стандартен размер 13’’, та всички по-нови гуми им уйдисват. Така отидох в една автогробница, сайбията ми намери един чифт що-годе добри екземпляри и срещу банкнота от $50 ги смени и двете. Не ми беше хич до тези непредвидени масрафи и то баш сега - но то като дойде, не пита.
По този начин, с гумите си убих и понеделнишката сутрин, защото докато обиколя с колата и намеря мястото, където някой можеше да ми обърне внимание (нали всички претендират, че са много заети…), времето също отлетя. Прибрах се в къщи и за обяд направих един обилен и мощен омлет с разни остатъци от хладилника и много яйца. Ядохме двамата с Даниела, което малко ме завърна към живота и възстанови първичният ми образ със своето съответно по-човешко излъчване. Мислех дори следобеда да поработя сериозно из двора. Добре ама ненадейно ми се обади един делегат от винарската изба. Там по-предишната събота и неделя ходихме с Нени и Ванеса да търсим буре за вино. Сега ми се обажда, че буретата пристигнали – да отивам да си избирам едно. Закачаме мигновено ремаркето с Дани и отиваме в тая винарска изба – а тя е съвсем наблизо; няма и 35 км от нас – дълбоко в Балкана. Всъщност бурето не е цяло, а само дъното и 1/3 от височината му. Въпросният човек прави маси за ресторанта си с останалата 2/3 част, а по-малките парчетата ги използват като саксии за цветя. Онзи ми отделил едно, ама и то струва $40, пущината – няма лабаво за бедняка кога си има вземане-даване с богаташа! Обаче пък и аз след като веднъж съм рекъл, че от бъчва ще ми изтича водата на климатика – значи, че и точно така ще бъде; цената в случая е без значение, защото мога да си я и отгладувам, ако трябва! С тези мои налудничави идеи ще се получи един много интересен сюжет-ансамбъл точно над коритото с цветята, което вдигнах наскоро. Аз вече съм обяснявал надълго и нашироко за какво ще служи бурето, да не се повтарям сега. Този въпрос е засегнат и във видеокасетата, която също запълних. Само че и там имам известен провал, защото филмчето което снимах онзи ден с Нени и Ванеса, не можа да се събере цялото. Сега с остатъка му ще започна нова касетка, дано тя да стане по-скоро от тази. Така значи премина понеделника – вечерта дори бях доволен, че тоя шибано-омразен ден беше вече зад гърба ми…
Във вторник - вчера всъщност, излязох да работя по двора. Обаче нещо не се чувствах добре. Едно такова слабовато ми беше - все почивам, охкам, пъшкам; не ми е комфортно нито на тялото, нито на душата. Разбра се, че няма повече да се работи (с медицинско удостоверение и по здравословни причини, а не самоотлъчка). Прибрах се в къщи, изкъпах се, легнах и заспах. Хвана ме някакъв страхотен дрисък - нито съм ял, нито съм пил. Вероятно бях и понастинал, защото все още работя гол и бос по двора, а то вече хич не е лято, въпреки че привидно уж е топло. Земята изстина, постоянно съм мокър от бетони и цименти – малко вятър да ме духне в прибавка и съм вече паднал на легло. Даниела ме лекува с разни нейни илачи, а аз допълнително изядох и два-три лимона с корите - уж за затягане на “дюзата”. Изглежда обаче много прекалих с витамин “C”-то, башка и с киселото, защото сега пък съм със запек; абе то не е само една беля...
Онзи ден, в неделя по обяд, ми се обади един агент за някаква работна позиция. Та с него се срещнахме тази сутрин, но какво ще излезе от цялата работа, не се знае още. Постоянно живеем в изобилие от празни надежди. Получихме съобщение, че на баба ти Рейчъл са им разрешили визите и до 06 Юни трябва да са пристигнали тук. Само че как ще им платим билетите за самолета, това още не е съвсем изяснено. Те обаче стягат куфарите за насам, независимо от всичко. Дано до тогава да започнем работа, че иначе баят зор ще видим.
Краси е организирал един частпром за събота и неделя, може би и още някой друг ден. Та в събота сутринта отново ще бъда в Бризбън - пак ще спя у тях, за да работим и в неделята. Ще вдигаме една голяма ограда на някаква негова позната, която си купила къща наскоро. Е, ще падне и някой друг долар, но надницата за такъв вид работа е далеч под стойността на канцеларската зад екрана на компютъра. А тая сега ще е дюлгерска – нискоквалифицирана и неофициална – хората плащат малко. Но пък и това ще е нещо, след като се има предвид положението, в което изпаднахме трайно и неочаквано.
Значи, днес е сряда (това го казах вече). Аз каквото писах до тук – писах. Утре цял ден ще съм с Нени, а вечерта като се прибера, пак сядаме на компютъра да търсим работа. В петък ще гледам да поотхвърля малко дейност по двора, а рано сутринта в събота излитам за Бризбън, за да работим с Краси. Ще си дойда в неделя след обяд, но ще съм убит от работа и хич няма да ми се занимава с писане на мемоари. Освен това ще трябва да погледна обявите в Интернета за някое вакантно работно място. Вчера пък на Даниела се обадиха за една медицинска позиция, та днес и тя беше на интервю; чака резултати и от още две други места - да видим какво ще излезе на края. Абе нали ви разправям аз - няма лабаво при капитализма, хептен пък при нас (Боже, колко добре си бяхме по време на социалистическия строй и по-специално в развитото му общество – вярно че не ни плащаха много, ама пък и ние толкова им работехме)...
Сега ще се ориентирам към привършване на своя тъжен монолог. Ще мина на бегом през гастронома, за да видя какво има намалено по рафтовете, че да взема някое мезе на нищожни цени. При първа възможност ще се включа пак, а най-вероятното е Дани да довърши листите, защото тя ще иска час по-скоро да ви изпратим касетката, заедно с настоящото ми поредно писмо. Пропуснах само да отбележа, че пристигна и колета ви за рождения ден на Нени. Аз не му го нося сега, а ще му го дам едва когато той дойде у нас през Великденската си ваканция, която е съвсем наскоро. Неничко ще дойде сам с колата си, защото до тогава вече ще е взел шофьорска книжка и няма да има нужда от придружител, както беше до сега.
Ебаси колко странно ме поглеждат хората, когато си надигам кълките периодично - ту от ляво, ту от дясно и 0в равномерен ритъм. Прост народ! – ами тествам си червата и корема, бре тъпани такива, като се надувам леко, за да попръдвам; нали искам да проверя дали ми е минал дрисъка. Но явно, че съм се излекувал вече, защото не се подмокрям отзад, както вчера. Това натурално лимонтузу много помогна – затегна ми халката, все едно с канап я закърпи...

02.04.2003 – Здравейте, мили майко и татко! Включвам се и аз за малко, за да довърша писмото на Ачи и да ви изпратим най-сетне дълго чаканата от вас касетка и малко нови снимки. Все давам зор на Ачи: “Хайде да пускаме писмото”..., а той все отлага чакайки да започнем работа, та да има малко по-радостни новини около нас. Е, в следващото му послание със сигурност вече ще намерите и такива - чакане му е майката.
Сами се досещате, че няма нищо ново откъм нашата част на света. Все подаваме молби, все ходим по интервюта и все още нищо не се случва. Такова “нямане” се е заформило, че краят му не се вижда. Но аз съм оптимист за разлика от Ачи, който е увесил нос и изгубил всякакви надежди. Ако от някъде капеха стотинки, не е никак лошо да сме си и двамата из къщи – непрекъснато има какво да се върши по двора, навън и вътре из дома.
Ванеса е най-добре от всички ни – ходи на градина, играе тенис в сряда (5 нейни урока струват $35), танцува в четвъртък – абе детето се оформя доста “ангажирано” още от сега. Добре че е тя, та да ни радва...
Друго за сега няма – ще се изключвам, че нещо и аз взех да звуча “минорно”. Не ми се поглежда към вратата на хладилника, където слагаме сметките за плащане – вече има четири дето чакат ред, плюс на Ачи дълговете под формата на данъчни задължения към Министерството на Финансите. Но, едно по едно – намерим ли работа, край на мъките. А сега – напред, към пощата да пускаме писмото... и да чакаме вашето. Обичаме ви и ви целуваме много: Ачи, Даниела, Нени и малката Неси…

08.04.2003 – Независимо че Дани привърши писмото и аз уж трябваше само да го изпратя, междувременно се създадоха известни предпоставки, които осуетиха тази процедура. Надявам се, че днес вече никакви причини няма да попречат на това добро и благородно дело, но тъй като все още е 06:30, реших да опиша случките и до този момент, та всичко да върви заедно.
Мисля че последният ни виртуален и духовен контакт беше миналата седмица. Аз се занимавах усилено по двора, а Даниела ходеше като “лудото Ленче по Пиротска” (това е неин любим лаф…) от интервю на интервю. Даже днес тя пак е на едно - не знам какво ще излезе от всичкото това нейно скитане. Аз също получавам по някое и друго анемично и безпочвено обаждане по телефона, но крайни резултати нямам все още. Единствената положителна стъпка в посоката за намиране на работа е, че вследствие на едно мое успешно интервю от преди две седмици, съм бил одобрен за следващия кръг интервюта, в който ще се боря с още двама души за тази позиция. С колко други подобни съм се преборил на първия рунд аз не знам, но вчера агента ми се обади, че съм “прескочил трапа” за следващия етап. Не мисля обаче, че баш мен ще изберат за тази работа, но пък знае ли човек...
Онзи ден (в петък вечерта), пак изпратих няколко молби за работа тук и там. В събота рано сутринта заминах за Бризбън, където с моя приятел Краси работихме на черно - че и в неделята даже; зидахме една ограда. Взехме по някоя жълта стотинка дневна дажба, но пък се и изкривихме от работа; по 10 часа на ден. Като машинен конструктор в някой офис, за тези изработени часове надницата ми би била малко по-височка, но дюлгерската е много ниска - особено пък на калфата, какъвто съм аз. Но каквото и да е - все си е някаква помощ, да мога да платя регистрацията на колата поне, с известно добавяне “от джоба” разбира се. Всяка година изедниците искат по $700 нещо като пътен данък, но ние плащаме на два пъти за по 6 месеца, вместо пълната сума за цялата година. В парични средства излиза абсолютно същото, защото имаме две коли, но поне не им даваме толкова много суха пара на камара.
Съботният ми ден още от най-ранните си утринни часове беше озарен посредством факта, че моят малък Неничко имаше рожден ден - направи и той 17 години, калпазанинът му с калпазанин. Тогава той беше на работа, както споменах по телефона. Аз получих вашите поздравленията, предназначени за него и му ги препратих. Вечерта след работа ходих да го видя, да го поздравя за неговия празник. Те щяха да се събират у “бабалъка” си на моабет - канени били с майка му. Вместо тя да направи едно тържество у тях, да посрещне гости за рожденния ден на детето си, завлекли се моля ви се те у хората; но какво да разправям повече аз - не ми се коментира, че ми шупват фекалиите като се сетя. Ние предишната седмица ходихме с него да му търсим ремарке и намерихме едно. Той предварително си купи и подаръка за рождения ден от нас – някакво спортно кормило за колата, което му бяхме обещали. Нени го плати тогава, че аз нямах пари в себе си, но му казах че това ще бъде подарък от нас с леля му Даниела. Дадох му 50-те долара вечерта, както се бяхме разбрали – нали за работата през двата дни ми платиха на ръка и то веднага. С него заедно изпратихме и по още едно съобщение до вас, но той до момента не беше получил нищо от вашия телефон. Сега обаче започнах да се съмнявам къде вероятно е станала грешката: неговия телефонен номер се набира от тук точно както го знаете. Мисля обаче, че ако другия абонат е в чужбина нулата отпред се изпуска, а пък се прибавя +61 (което е кодът на Австралия, а “+” в случая замества 0011, с който код се влиза или излиза от местната телефонна система). Пишете ли тая нула отпред или не? Посъветвайте се и с Албенчето при случай. Тя утре има рожден ден - ще й изпратим едно съобщение, за да я поздравим…
Та значи, след завършването на строителните ми трудодни в събота и неделя, аз спах у Краси, а Мария беше тук да прави компания на Дани. Те пък ходили през деня по магазините, а вечерта били на женско гости с Верчето и с още една тяхна обща приятелка. Изкарали си весело и безгрижно, кикиморите недни - живи да ги оплачеш; докато в същото време ние превивахме гърбове с тухлите и кереча, а от мъкнене на тежките кофи с вар, мъдете ни увиснаха кажи-речи до петите – още малко и да си ги застъпим. На мен понеже предната седмица ми се бяха обадили за едно интервю в понеделник сутринта, та спах у Краси и в неделята. Бях си взел риза, връзка, панталон, да се облека чистичко и прилично като истински човек. Щото аз иначе ходя все като вампир - с мръсните къси гащи и една продрана фланелка, дето от кал и мръсотия вече не й личи цвета какъв е. Даниела често ходи да ми ги пере, но все безуспешно, защото аз се мърлям постоянно. Че като се облякох сега и се погледнах в огледалото, не можах да се позная – толкоз да съм бил хубав в новите си дрешки! А пък аз и въобще не предполагах, че не само умът красял човека, ами искало и да се издокара малко! Хайде, отидох в 10:00 на това интервю - скоро ще дойдат резултатите и от там. До обяд привърших, даже чаках още едни агенти да ми се обадят, та докато бях в Бризбън да се видя и с тях. Късно е чадо, си рекох на акъла – така и не ги дочаках. Специално от там така или иначе не се очертават някакви кой знае какви резултати и развития, но беше хубаво поне да се видим и поразговорим. Обаче не можех да бия още 180 км, та пак да се връщам в Бризбън заради тях - за това ги зарязах и се прибрах у нас.
Снощи на компютъра изпратих още няколко молби за работа. След малко, като ми станат от сън принцесите - едната я караме веднага на детската градина, а пък другата ще я водя на една ферма, че да ми помогне с напълването на още едно ремаркенце с камъни, защото закъсваме с градежите отвън. Тонове камъни и бетон съм вкарал в тоя шибан двор, но пък става много хубаво. Всички цъкат с език, само че не проумяват колко бавно се развива този процес - особено ако не ми е това занаята и не съм учил в СПТУ по сградостроене...
Събрали са се няколко песни да напълнят един диск - ще взема да ви го запиша, че да върви заедно с колета. Смятам че ще успеем да се включим в грамажа до 0.500 кг.
Ами комай това е всичко за сега, милички на мама! Мисля споменах, че Дани и днес е на едно интервю за работа - само че ще отиде чак следобед, защото до обяд ще сме заети с камъните. Аз после ще разтоварвам ремаркето сам и ще се занимавам с обща подготвителна работа. Активното строителство се предполага да се възстанови едва от утре пак, защото то не тръгне ли още от сутринта и то с ранните лъчи на слънцето, нищо не става само за половин работен ден.
Чувам, че Ванеса вече си тананика оттатък - трябва да се е събудила. Научил съм я да пее и песента “Когато бях овчарче” - всяка вечер се приспиваме с тази мелодия. Искам да я научи хубаво и тогава чак ще я запиша на камерата - трябват й още малко репетиции; един ден и това ще стане. Иначе тя е много добро дете, все иска да помага и да прави нещо; послушна е общо взето. Добре е и в детската градина, където ходи с голямо желание. Там играят, пеят, въобще – живот! От нас - целувки и поздрави на всички. Ваши: Дани, Ангел, Ванеса и Нени…

вторник, 14 април 2015 г.

Писмо No 12 (XI-II.0203)

Добро да ви е утрото, скъпи наши майчици и татковци; подобно и на вас, приятели, читатели и прочие деятели!

След като до днешна дата минаха цели две седмици в неловко мълчание, тази сутрин аз пак се улових “у стилóто” (отново заимствам думи от все по-избледняващите ми познания по френски език – le stylo по смисъла на писалка/химикалка). Искам поне нещо да разкажа за миналите дни, защото пък нищо друго по-полезно не може да се прави в момента. Навън е един шибан мочурляк, дето ми обърка плановете и за утре даже - мáни го днес. Като че ли по поръчка точно за почивните дни, от вчера (петък) се леят едни едри и тлъсти дъждове, което всъщност е много хубаво след тази продължителна и изпепеляваща суша. С тази малка разлика обаче, че баш сега тези обилни валежи изобщо не ми влизаха в насрещните планове и разчети на обекта, че да си провалям трудодните, определени да избъхтам по двора. Този мокреж ми трябваше през седмицата, докато бях на работа и под сушината в офиса, но ние и тук сме безсилни срещу суровите закони на природата, както междувпрочем навсякъде другаде.
Верчето замина за България преди две седмици, а Динко (синът й) тръгва нататък след още една – веднага, когато приключи с изпитите си в Университета за този семестър. По него пък ще гледам да изпратя това писмо, което наченах едва днес, както и няколко Коледно-Новогодишни поздравителни картички, с молбата майка да ги предаде на приятели, близки и сродници. Така, използвайки наши близки за “куриери” смея да се надявам, че поне изгубена или открадната кореспонденция няма да имаме - всичко, което е било предназначено за изпращане, вече със сигурност ще пристигне до получателите си.
По-миналата събота и неделя Неничко ни беше на гости. Той вече кара кола и вечерта ни вози, като излизахме по разни приятелски сбирки и моабети. Спомням си, че Даниела е описала тези моменти в края на предишното ни послание, което изпратихме по Верчето и което смятам, че вече е пристигнало благополучно при вас, заедно с останалата част от армаганите. Ние с майка се чухме на Архангелов ден, а пък и Албенчето ми писа, че всичко е наред. С Нени си прекарахме времето доста добре, само че не помня дали изобщо се сетихме по някоя взаимна снимка да си направим. Най-вероятно сме пропуснали тази възможност. А – не, бе: на другия ден (в неделята), след като вечерта бяхме на гости у едни приятели, с цялата циганска тумба ходихме на плаж, докато ние татковците само с момчетата отидохме да караме лодки на един от каналите. Наш близък приятел е състезател по кану-каяк и участва в отбора на Австралия. Та той ни заведе в гребната им база и ние в продължение на няколко часа се опитвахме да се задържим поне минута върху тези специални лодки – те са толкова тесни, че в тях едвам се стои коленичил на едно коляно, а пък се гребе отстрани с греблото като подгонен от бледоликите индианец. Само че последните много лесно се обръщат и ние през повечето време бяхме във водата, вместо отгоре на лодките. Целият канал на гребната база беше облицован с милиони камъни, които бяха само плътно наредени един до друг, но не и циментирани към коритото. На мен ми се видяха баят много – прецених мъдро, че това беше едно съвсем неразумно разхищение и разточителство на строителен материал от страна на градската управа, та рекох да ги поразредя малко на някои места. Така от там аз тайничко успях да напълня един багажник с разкошен камънак, чиито отделни екземпляри после прекрасно ми се вързаха тук-там по градежа. Е, вярно че поизцапах малко колата, но пък дувара грейна с тях. Ето как мина и неделния ден - надвечер ходих да заведа Нени у тях. Той кара колата на отиване, а аз после се прибрах сам.
Последва нова седмица, наситена със зор и напрежение от служебен характер. Трябваше да предам една задача, която до петък вечерта действително че беше готова, но пък и доста часове наред се блещих пред екрана на шибания компютър. В този завод количеството на работа започва постепенно да умалява и началникът на отдела ми каза, че трудовите ми споразумения с тях ще изтекат в края на Ноември. Аз своевременно започнах много усилено да търся друга работа и сега отново съм в състояние на постоянно очакване и телефонна тръпка (така не съм чакал иззвъняването на телефона дори и в най-влюбените си години, когато буквално всеки миг очаквах да ми се обади някоя от “моите”, че да ми стопли сърцето).
Точно тук обаче, за по-любопитните си читатели отварям една малка скоба с известни пояснения относно приключването на работния ми цикъл. Ако си спомняте от моя предишен репортаж, някъде из редовете мимоходом отбелязах, че са ми увеличили заплатата. Това действително беше така, само че не “те” ми я увеличиха на малко по-високата почасова тарифна ставка (от унизително ниската, която получавах до момента…), ами аз самият си изпросих тази малка и ободряваща “промоция”. Моят пряк ръководител тогава на драго сърце се съгласи да ми гласува повече пари заради труда и старанието, които влагах в работата и преките си служебни задължения. В същото време обаче, само почти месец по-късно, същият този мухльо и добре окръглен педераст ми заяви, че видите ли – пак “те” нямали повече работа за мен и аз трябва да си тръгна завинаги, вместо да си кютя при тях тихо и кротко още сума време (е, как да не си ги обичкаш австралийчетата, бе мамка им стара и противна? – кажете ми сега; даже и да има някоя по-долна нация от тях по света, то вероятно това биха били само англичаните). Ако не им бях поискал това увеличение, вероятно нямаше да се вдигне този шум и аз щях още да съм на същата работа. Този ярък пример беше единствено, за да подчертая класовите противоречия, строгата финансова зависимост и безкомпромисната, понякога дори безчовечна политика на капиталистическата производствена система. Да не би някой случайно да се заблуди, че скачайки с калните си цървули от социализма директно в трандафорите на капитализма и парите му потичат като пълноводен поток. Това го има само в книгите на утопистите – те не случайно се зоват така, защото това е утопия. А схемата е много проста - жалкото беше само, че не нея изучавахме в часовете по Политикономия, ами ни пълнеха главите с Марксистко-Ленински лозунги и безнравствени комунистически вероучения; утопии, както вече дебело подчертах. Работиш къртовски, отдавайки цялата си телесна и умствена енергия в ползата и просперитета на капиталиста – получаваш шепа жълти стотинки, с които си относително сит, напит и семейството ти задоволено. Правиш обаче смелата си крачка напред и се осмеляваш да се самооцениш с едно стъпалце по-високо от останалата сива човешка маса – да; добре, няма проблеми; ти си златен, ти си истинско бижу за компанията ни и т.н., след които суперлативи ти временно повярваш в своята собствена гениалност. Миг след това и вече си им ненужен – друг под теб ще върши същата работа и няма да иска по-високо заплащане, демек: éби си майката и на добър ти час, ако добре ми схващате интимната мисъл. Така че в крайна сметка, за себе си и в моя конкретен случай, с цялото си съзнание и същност смятам, че аз сам си срязах клона, на който бях от месеци насам доста комфортно кацнал – е, дойде отново време да политам, с което затварям и скобата…
Тази толкова напрегната седмица завърши със своята кулминация на Архангеловият ден, който много тържествено отбелязахме в събота. Вечерта бяха дошли на гости всичките наши тукашни приятели - имаше много ядене и още повече пиене; топла скара, свежи салати, завидно вкусни торти и т.н. Ние с Даниела същия ден отхвърлихме доста работа в градината, главно по зидането на дувара, която продължи даже и на другия ден, независимо от степента на махмурлук. Вече почти завършваме специално тази част, което пък ще даде ход на друга дейност. Трябва да отлея едни стъпала от бетон, но нека първо да вдигнем тази подпорна стена, че тогава чак ще преминаваме към следващите строителни етапи...
Вече е 07:30 - навън взе да подухва лек ветрец, който може да разкара облаците. Ако това стане, ще ми се отдаде чудесна възможност да бутна още нещо днес, за да не погребваме деня така, бадева. Когато времето е хубаво, обикновено всички сме навън. Пълним на Ванеса едно корито с вода и тя там се занимава с часове, докато ние с майка й през това време усилено работим. А сега в лошите и усложнени климатични условия може само аз да изляза; че не е и топло, мамка му – температурите изведнъж паднаха с десетина градуса. Беше стигнало над 30°C миналата неделя (ами нали пък идва лято – не можем да очакваме и снегове, нали така). Преди да започне каквато и да е дейност обаче, имам да свърша няколко други предварителни и подготвителни задачи, които не търпят отлагане. Счупен ми е куплунга за светлините на ремаркето. Вчера Дани е купила нов - аз трябва само да го сменя, но и това си е една отделна врътня, като знам колко много жици отиват до там. После го закачам на нейната кола и отивам за още пясък и цимент, защото този който купих онзи ден свърши за един миг. Бях взел само ½ м³ и три торби цимент, като мислех че ще ми хартиса даже – нищо подобно; всичкото количество е измазано вече в зида, а не знам дали ще ми е достатъчно и още толкова като докарам. Тези дупки и хралупи много материал поглъщат, независимо че аз ги тъпча с камъни, тухли, стари отломки от бетон и всякакви други боклуци. Имам и друга работа – абе, едно излизане е равносилно на загубено време поне до обяд. Ако нещо попипна, то ще е чак следобеда, но и това е нещо. Нека само отвън да се задържи относително сухо и поне да не вали - другото е лесно.
Моята сладка и чаровна Даниела, от едно скоро време насам пък се е научила да прави кисело зеле (нека не забравяме, че тя, миличката ми е софиянка - от оцеляване чрез зимнина не й разбира твърде много шопската главица, понеже навремето е имало кой да се грижи за това, а пък тя само е стояла на масата и е лапала от чинията; обаче сега, чрез съвместният си живот с мен дядо Господ й го върна тъпкано, правейки си много лоша шега с нейната измамна столичанска горделивост). Благодарение на тези й умения и качества, напоследък в менюто ни се появиха и сармите. А пък на мен толкова много ми се ядяха, че сигурно съм получавал и нощни полюции - само като си мисля деня и нощя за тях. Ох, че като наблъскала наш’та една голяма тенджера с въпросните сарми, че като им седнах аз с лъжицата (ползвам този уред с нарочна цел – вилиците бодат по малко, докато с лъжица загребвам повечко “материал”; нали се сещате) – олеле-е, снощи щях да се пукна чак от преяждане. За довечера има планирани кюфтенца на скара - дано се отвори добро време, че да ги опека отвън на кюмюра (не, че ще изпукам по-малко, ако ги опържим в тигана на печката; но нали пък печени са уж по-здравословни, та за това).
Цецови ни изпратиха колет с разкошни подаръци, които той е донесъл от България. Майка му ни е дала една чудна фирмена покривка за маса, рекламираща престижния съветски колхоз “Coca-Cola”, която е тъкмо размер за пластмасовата ни масичка отвън. Ще стане страшно – както е в кафенето до моста “Игото” (за Конашкия мост в Габрово иде реч или дето още му викат “Рачо Ковача”, разбира се – че къде другаде?). На Верчето пък съм поръчал да ни донесе една битова покривка, каквито ги има по механите из Родината. От някъде ще намерим същите битови керамични чинии и чаши, та от време на време да си сменяме обстановката. Аз сега толкова съжалявам, че докато бяхме в България можехме да си набавим и вземем с нас за насам такава глинена посуда – чинии, малки/големи – каквато е обстановката в Страноприемницата например. Ама тогаз кой да ти е мислил за свой дом, за паници и друга покъщнина. Сега ще събирам всичко парче по парче. Тръгнете ли обаче един път за насам, друго нищо няма да ми носите – само българщина искам! Нека майка от сега да започне събирането на разни селски атрибути – бъклици, павурчета, сахани, тигани, шарени черги и т.н. По селата наоколо могат да се намерят невероятни неща. Леля Донка и чичо Христо не може да нямат нещо скрито по дълбоките си изби и тавани, което отдавна вече да не им трябва. Ох, абе аз уж не съм кой знае какъв голям патриот, а пък усещам че ми липсват тези работи – комай с времето ще се и влошавам, мамка му...
С Неничко се чухме по телефона онази вечер. Майка му взела, че му купила кола за $4500 на всичката му “добрина” и бляскави успехи в училище. Аз и за този акт на безумие бях силно против, но кой ли пък ме пита мен или ебава за слива. Той обаче беше много щастлив – всичкото хубаво, ама не му е времето още; така знам аз – така и казвам. Нека само Господ от горе да ми го пази, защото аз отдавна вече съм безсилен...
Моят вечерен курс върви добре и напредвам в изучаването на компютърната програма. В началото на Декември ще трябва да си завърша проекта, по който работя в момента с учебна цел и евентуално ще взема някакъв сертификат, срещу доброто ми представяне на изпита. Ако пък случайно остана без работа за известно време, тогава ще хвърля сили за повече “сухи” упражнения на домашния компютър. Обаче пък, от друга страна погледнато, с този двор дето се е опнал пред мен като половината Петкова нива - това едва ли ще може да се осъществи; нали всичките ми мисли и енергия са насочени в завършването му (а аз съм едва в началото).
Сега вече ще се глася да излизам. Утре най-вероятно пак ще драсна някоя изтъркана фраза, а през седмицата нищо чудно Даниела отново да довършва празноглавите ми словосъчетания. Динко тръгва чак в понеделник, така че имам на разположение поне още една събота и неделя, през които да напиша някоя по-съществена глупост, в допълнение към досегашните.
23.11.2002 – И пак дошла е съботната свежа утрин, макар и не в скандално ранен час; от постеля се измъкнах кат’ аргатин, за да остана малко насаме със вас (ха, я гледай как хубаво ми се получи – като същински Димчо Дебелянов съм...). Независимо кой как и с какви инструменти измерва времето, всички местни часовници все още показват 07:15, което за някои от нас може да се тълкува като “посред нощ”. Току що станах и преди да се хвърля в преизподнята на грубия физически труд, реших да информирам света за изминалите и предстоящи събития около моето благочестиво житие-битие. За по-голяма яснота и прегледност ще се повърна още на миналата седмица, когато след като приключих с творчеството си, излязох от нас и свърших доста от заплануваната работа.
Първо отидох в една заложна къща за употребявани вещи и им занесох онова шибано недоносче (скенера), който вече бях купил в предишната глава на това своеобразно романизирано четиво. След като проведохме всевъзможни опити с него и въпреки усилията си, ние не можахме да го включим към моя компютър, аз трябваше по някакъв начин да се отърва от него – т.е., нека някой друг нещастник да си го блъска в главата; аз вече минах по тази трънлива пътека. Още там на място хората мигновено ми броиха $30 за това идиотско съоръжение, докато аз го бях взел само за $25. В същото време исках и нещо да си купя от дюкяна им - например часовник “Rolex”, “Seiko”, “Longines”; в най-краен случай можех да се задоволя с някой “Восток” или дори “Ракета”. Мераците ми се разпростираха и в сферата на телевизионните приемници, каквото ми се искаше да взема специално за кухнята (с евентуално доплащане от моя страна, разбира се, но пък не и много…). Добре, ама очите ми не се спряха на нищо хубаво (и евтино…). На края съвсем случайно гледам едно устройство за смесване на различни сигнали при озвучаване на видеофилми – музика, микрофон и т.н. А пък аз нали от много отдавна търся баш такова нещо, че най-после да направим тези проклети филми от България. Хайде, значи - взех я аз тутакси тази техническа изгъзица, плюс две касетки за камерата и с това баланса ми приключи – пито-платено; нямах да вземам, ама нямах и да давам (което беше малко по-важно).
От там отидох да проверя как стоят нещата с едни плочки в друг магазин. Човекът имаше цял палет с много подходящи модели, точно за моя налудничав проект. Хайде, пак се хвърлих в офанзиви по натоварване и прекарването им с ремаркето (и това стана на два пъти, но добре поне че беше близо до нас). Доста от плочите обаче бяха лепени с цимент и пясък и не бяха чистени отдолу. Именно заради това ги взех и по-евтино, но пък аз лично трябваше с чука и секача да изчистя всичкия полепнал по тях циментов разтвор, минавайки през всяка една отделна плочица, че да могат да легнат на цяла страна, където само щях да ги складирам за сега. И разбира се, след като ги прекарах до нас успешно, започнах пък да ги чукам отзад (не е това, което си помислихте, бре! – исках да кажа, че заблъсках със секача по обратната им страна, за да им къртя варта и цимента). От цялото количество изкарах три препълнени с връх ръчни колички с боклук и бетонни отломъци. Те пък ще бъдат напълно усвоени и погребани завинаги директно в зида, където също ще изливам бетон – ще ги ползвам за пълнеж един вид. Абе, какво да ви кажа: аз не знам как е по света и по по-развитите в икономическо отношение страни (например в Румъния, Албания, в това число дори България и Великият Съветски Съюз…), но ние тук в непрекъснато западащият капиталистически строй работим само на затворен цикъл – всичко се използва до последната прашинка и в употреба първо влиза цялото налично количество старо, преди някой да се втурне по магазините и да троши пари за купуване на ново. Само с преработената от самите нас храна още не знам какво да правя – нали нямаме достатъчно насаждения, та не изпитваме остра нужда от тор за сега, но може и това време да дойде, когато и лайната даже ще си усвояваме; не ми се подсмихвайте, защото тези времена напредват с много бързи крачки и темпове – запомнете ми думите, че един ден ще пием вода от преработена урина и преварена морска тиня…
Така с чука в ръцете, с припева за “мамка ти-мамата” на уста и с помощта на секача (скъп спомен от дядо Ангел, който си нося още от България и който най-после влезе в употреба и жестока експлоатация), аз карах по гърбовете на плочките, докато най-после падна мрака и се стъмни до такава степен, че почнах да си бия вече по пръстите, защото и не виждах къде стоварвам ударите си; едва тогава спрях и си отдъхнах, завършвайки фразата със заключителната си за деня “п**ка майна”. Следобеда успях да свърша по-голямото количество, но и за следващия ден ми останаха няколко плочи за чистене. Разбира се аз още сутринта привърших с тая дейност, вкарахме и подредихме плочките отстрани на къщата и така тази безмилостна акция приключи окончателно – много евтино и доволно успешно; само с няколко синини, пришки и мазоли по пръстите ми, излезли неусетно от употребата на инструментите и 1-2 нокътя, които ги чакам да паднат от случайно нанесените по тях удари, че да ми поникнат на тяхно място нови (че и аз съм си една градска кокона – зер, кога съм държал чук в ръцете си толкова продължително време). Предния ден бях купил допълнителни количества пясък и една торба цимент. За щастие на дюлгерина, времето навън беше много подходящо за строителна дейност и аз се преместих на дувара, за да продължа със зидането. Под мъдрото ръководство на старшата сестра (родом от далечната Шопландия…) и с нейната неоценима помощ, ние вдигнахме още няколко реда камъни и това беше всичко за деня. От двора трябваше пък да влизам вътре в къщи, че да сядам зад компютъра и работа да търся. В събота сутринта, докато съм обикалял из града за пясъци и плочки, беше ме търсил някакъв човек (потенциален клиент), та аз пък от своя страна му се обадих и се разбрахме да се видим в понеделник след работа. Всички обстоятелства около фирмата на този делегат обещават да се завърти нещо в моя полза, но докато то действително не се случи и не го видя с очите си (и сам се уверя, да не би да сънувам…), аз повече не вярвам на нищо и на никого вече.
През миналата седмица не съм се натъквал на някакви по-особени или изключителни събития. На работата ми – служебна работа; в къщи - пак работа, само че домашна, че и на училище – отново работа и всичко около мен се върти все по тая орбита. Постоянно се обаждам по разни шибани агенции с цел да търся нова служба, която да ми поеме поне масрафите по строителните материали, необходими за отделните обекти - за сега обаче само чакам и все още се надявам. Сигурен съм, че някоя врата ще се разтвори пред мен, за да вляза триумфално през нея, но не е ясно нито кога, нито пък къде ще е тя. Е, нали дядо Господ си знае работата – той няма да ме остави на пътя и този път...
В четвъртък вечерта ви търсихме няколко пъти по телефона, но не можахме да се свържем. Изпратих съобщение на Албенчето да ви предаде за нашите неуспешни опити. Тя дори каза, че татко вече се е върнал от Гърция и ви е срещнала на пазара заедно. Довечера ще пробваме пак - дано имаме повече късмет. Това мероприятие беше определено и за снощи, но ние пък излизахме на разходка с едни наши приятели и се прибрахме късно, та не ни остана време за разговори.
В понеделник Даниела заедно с малкото Неси заминават на посещение при батко Сашко в Аделаида – ще летят с първия възможен сутрешен самолет. Аз в 06:00 ще ги закарам до летището и от там отивам на работа, а вечерта пък ще се видим с Нени - иска да ми покаже колата си, сигурно ще я и покараме малко, та да видим как върви. Той, миличкият вече има шофьорска книжка, но все още може да управлява превозно средство само с придружител и под негов контрол, докато официално се яви на изпит по кормуване и след като го издържи успешно, разбира се. Като си остана у нас за няколко дена сам, ще хвърля малко повечко сили на училището си (имам предвид вечерния курс, който карам в момента) и ще ходя всяка вечер до там, за да си довърша проекта. Ако не съм започнал работа на по-следващата седмица, с този учебен проект ще се занимавам и през деня. Това са най-близките ми планове, а за по-далечни не смея да мисля още, защото по принцип в това уравнение има (безкрайно) много неизвестни...
След малко ще излизам да вилнея по двора. Ванеса ми е разпиляла пясъка навред – само дето вътре в къщата не го носи още. Постоянно ходи с нейната кофичка, пълни я и прави “замъци”; на отделно място пък “готви” манджите на куклите си (пак с пясък…) в едни други нейни кутийки – въобще, окръжаващата ни среда е като в “разораната целина”; и лунен пейзаж да се нарече, пак няма да е грешка. По цял ден са двете с майка си навън и се пекат на слънцето. Сега чакам да стане и малко по-прилично време, защото преди да начена всякаква нова зидарска дейност, заличавам следите от предишната. В смисъл, че чистя остатъците от цимента по камъните и фугите с телена четка. Следващият процес е измиването им с киселина, а най-накрая върху завършената вече зидария, с четката ще нанеса един слой специална безцветна течност. Последната ще предаде на камъните винаги чист и блестящ вид, подчертавайки техните естествени цветове, а не да се белеят от мазилката след всяко намокряне. За изпълнението на тази деликатна дейност в патронника на дрелката слагам една голяма телена шайба и с нея стържа камък по камък до блясък. Е, вдига се малко шум и много прах, но това ми е технологията за сега. След всичко това продължавам да пълзя нагоре по редовете на дувара. С моя приятел другата или по-другата седмица ще направим стъпалата и площадките, че после да залеем с бетона всичкото на един път. Като се има предвид, че това е само предварителната подготовка на двора - до поставянето на плочките не сме стигнали и близо още; само да си помисля къде се намирам в изпълнението на предварителният си замисъл и цялостен проект, и тутакси ме втриса, сякаш ме блъска трифазния ток. Вчера от завода взех още малко отпадъчно желязо за арматурата на основите (казвам така, сякаш ще строя мост над р. Янтра - всъщност, отстрани погледнато вероятно е на някой да му се стори и дребна работа, но за мен като лаик във всяко едно отношение, това има статут на най-крупен социалистически обект, имащ международно стратегическо значение дори). Абе, в тази фабрика аз много добре поминах с разни дребни железарски услуги - да видим следващото място какво ще е и дали ще имам подобна възможност за “аванта”.
През седмицата получихме поредния брой на сп. “Борба” и писмото ви под № 125. Безкрайно съм щастлив, че майка много присърце е приела бунтовническата ми идея за ушиване на знамето подобно на Райна Княгиня – искам го да е зелено и със златни букви там да пише “СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЪ”, както е според изконната ни българска революционна история. Радвам се, че с тази новопоставена пред нея задача, тя ще има за какво да мисли, занимавайки се с приятни дейности покрай налудничавият и пословичен патриотизъм на своя откачен син...

Не ме винете, майчице и татко мой,
че потомък съм на славен, горд народ;
славата му дивна аз навред ще нося -
в тих покой или пък в тежък земен бой,
дорде самин не падна в своя тъмен гроб,
че да изтлява в мен и вечен мир да прося...

Аз вече, милички на мама взех да се изчерпвам откъм материал за описване и споделяне. Дани е купила множество Коледни картички, които ще изпратим сега по нашето момче, а пък там майка нека да ги раздава съответно на приятелите ни. Не можем да изпращаме на всеки поотделно, защото пощенските услуги са от една страна безумно скъпи, а от друга – аз лично съм им обявил бойкот и избягвам да ги ползвам за лични нужди. Спирам временно до тук, но ще продължа да пиша, докато в последния момент предадем писмото на Динко...
26.11.2002 – Изключително! Невероятно! Страшен огън ни засипва – и не с някакви си обикновени картечници, ами залповете идват директно от легендарните “Катюши”, с които руснаците спечелиха войната! Но, хайде - нека сега да карам всичко подред, за да не се чудите от къде пък се извъдиха толкова много гранати и снаряди над нещастните ни кратуни.
Както вече сами виждате, поради стичане на обстоятелствата и непредвиден рязък завой в хода на събитията, нареченото за всички вас мое писмо изобщо не тръгна по Динко, както беше съгласувано предварително и според първоначалния ни план (не случайно хората казват, че човек само предполага, докато Господ вече разполага). А пък те (обстоятелствата демек…) се стекоха така, че се отекоха чак. Аз в събота, след като най-чинно и уставно приключих с писането на безкрайното си съчинение, най-после се отправих към “турските гробища”, на каквото прилича дворът ни за сега. Почнах от единия край да чистя камъните с телената четка, след което ударно продължих със зидарията. По едно време у нас дойде един приятел да ме види какво правя и как го правя – искаше сам да се увери, да не би случайно да съм заспал в окопа, защото откровено казано отстрани въобще не се забелязва някакъв по-особен и видим напредък в моята теговна строителна дейност. Така от дума на дума моя човек запретна ръкави, та и той се хвана покрай мен - де да ми помогне малко, де пък да ми покаже и някои тънкости от занаята, който той поначало владееше почти до съвършенство. По-късно стана ясно, че и допълнителни количества с бетонец трябваше да излеем, за да приловим целия зид по-здраво към земята, че да не се срути от дъждовете.
До едно време през деня зидарията ни свърши успешно и тъй както я бяхме подкарали по инерция, продължихме офанзивата с арматурата и кофража за стълбите. Аз под едно дърво в предния двор съм си складирал голяма камара с най-различни железа, та ги ползвам много активно за всякакви укрепителни мероприятия. Слагам тежки “П”- или “Г”-образни винкели и профили, както и дебелостенни тръби по няколко цола диаметър, набити дълбоко в земята. Всичко става изключително здраво като противоракетен бункер. Тъкмо вече беше станало и ракиеното време - ние на бърза ръка приключихме с трудовата дейност и опалихме кюмюра в джамала. Малко по-късно пристигнаха жената на приятеля ми с още едни наши общи познати, за да се попълнят кувертите на заведението. С подръчни материали спретнахме салати, скари, мезета и всичко останало. Въпреки че бяхме доста скапани от изнурителния труд през деня под ослепително жежкото слънце, ние пак откарахме моабета до първи петли. Едните приятели спаха у дома, но другите си тръгнаха заради малката им лигла, дето искала непременно да си нанка у тях, а не видите ли, у нас. Докато нашето бойно и непрекъснато кръщавано по пиянските ни запои бебе, само каза “лека нощ” и повече не му чухме гласа до сутринта. Сигурен съм, че и то не ни е чувало приказките, песните и смеховете, с които беше изпълнена цялата ни среднощна оргия...
На другия ден атаката по фронтовете продължи с изливането на тонове бетон (или поне на мен толкова ми се сториха). Рано сутринта отидох с ремаркето и купих още ½ м³ баластра и две торби цимент, които количества по някаква велика случайност стигнаха точно до прашинка. С трима души лесно и бързо става всичко - сам човек не е за никъде (спомням си, че фатмакът в казармата често казваше на ротния командир, когато онзи имаше нужда от повечко хора да му свършат някаква работа: “Сам човек само за в клозета става; двама души – за ебане, а пък работата - от трима нагоре може да се върши!” и беше прав, гадта му мръсна войнишка и недоклатена). С тази мощна бригада за социалистически труд до обяд всичко беше ликвидирано - дори с начертани насрещни планове за предстоящите дейности по обекта. Дани си остана в къщи с Ванеса, че да оправят кочината от вечерта, а ние с остатъка от бандата отидохме да организираме наема на едни лодки за Нова Година. Само че всичко специално за тогава беше заето и за сега идеята ни е осуетена.
Прибрах се благополучно в 14:30 и веднага заминах за камъни на една ферма. На нашата съседка майка й живее в гората, та камънак там има колкото щеш – събирай и товари в ремаркето на воля. Добре, ама нали за всяко едно камъче поотделно трябва да се наведеш, да го вдигнеш и да го пренесеш до ремаркето, което движение се повтори няколко стотин пъти, докато хубавичко не си натоварих каручката; както аз си знам и особено пък, когато стоката е аванта. Тръгнах полека-лека назад, но понеже товарът ми беше голям, та не можех да карам много бързо. Трябва да съм бил едва на 20-25 км от нас, но се прибрах почти по залез слънце, след цялата процесуална церемония, която разиграх сам на себе си следобеда. Хайде, веднага разпрягам воловете - Даниела също се включи и на няколко пъти с количката на съседа намъкнахме камъните в двора. А пък те ми трябват жизнено, защото имам още доста да вдигам от дувара - моите, които имах и си мислех че са тонове, свършиха само за няколко метра зидария. Всъщност аз имам и множество други камъчета, но те са баят големи екземпляри - тях вече ще ги разхвърляме небрежно из района, за да изглеждат като че ли някой нарочно ги е подреждал...
Вече беше станало 18:30 – аз имах сили само за едно изкъпване и каталясах сломен на дивана. В този момент не ми беше ни до писма, нито до картички, ни до нищо. По някое време се довлече една приятелка – добре поне, че тя не стоя дълго, защото вече ми идваше да я изгоня, барабар с Даниела; толкова много се бях изморил, та не можех да понасям никой. После пък в 20:30 се домъкна и самият Динко - да си кажем “довиждане” и да вземе уж нещата, които щях да изпращам по него, само че тази възможност окончателно пропадна. Амчи не може всичко да стане пък, в края на краищата - все някъде нещо се пропуска и по някой елемент липсва в крайния резултат. Вечерта легнахме рано, защото на другия ден (вече вчера, понеделник), Даниела с малката тръгваха за Аделаида с полета в 06:15. Но ставането ни сутринта беше още в 04:30, за да стигнем навреме до летището в Бризбън. С мен беше нейната кола и ремаркето, защото през деня пък, близо до моята работа трябваше да купя на Нени една предна броня за джипката и вечерта да му я занеса в тях. Абе, като ви казвам, че е огън и сеч покрай нас и че в пазвата ми се стича разтопено олово, значи наистина е така...
Наред с ежедневните ми задължения на работа, последва и серия от предложения за други контракти, като резултати чаках вече от няколко места. След като минах през всичко това, в 17:30 след работната смяна за деня отидох при Нени. Той се зарадва много на покупката - даде ми $200, колкото му струваше частта; нали вече работи и сам си изкарва парите. Аз обаче великодушно му върнах $100, като по този начин му направих един много малък подарък за колата. Оставихме моята пред тях и се качихме на неговата. Отидохме да се разкарваме из кварталите, а пък и той да покара малко по улиците, за да се упражнява. Докато не си вземе изпита и по кормуване, сам не може да управлява превозно средство – трябва му пълноправен придружител, чиято роля изпълнявах аз. Така в размотаване заедно изкарахме още няколко часа, на края изядохме една традиционна пица за вечеря и се разделихме. Докато се прибера обратно в къщи вече беше станало 22:30. Оправих ремаркето, прибрах кофите за боклука, паркирах колите пред къщи и след всичко това, седнах пък на компютъра, че да изпратя още няколко молби за работа. Беше почти полунощ, когато най-после си легнах разгромен - така и не разбрах кога се е съмнало отново на следващата сутрин...
Днес пак отидох в завода, а предложенията за работа продължаваха да валят и да ме заливат през мобилния телефон, докато най-после едно от всичките отговори на всички мои изисквания. От една агенция, с която съм работил и по-рано ми казаха, че в понеделник започвам на новото място. Добре, ама когато отидох при тях, за да разбера повече подробности за работата и да правим пазарлък за заплатата, оказа се че онези (техните клиенти) били на голям зор и искат да започна още от утре. Само че защо ли ви разказвам всичко това аз, след като вие вече знаете за развръзката от Албенчето. Аз й изпратих едно спешно съобщение с молба да ви предаде радостната новина и главно, за да не се притеснявате. Сега обаче почнах да съжалявам, защото по този начин се изгуби елемента на изненадата. Както и да е - оправихме формалностите в агенцията и аз се прибрах отново във фабриката. На обяд с колегите отидохме да изпием по някоя бира за “попътен вятър”, вечерта се разделихме с тях и всеки пое по своя земен път.
Пред мен отново се изправя проблема с пропътуването на стотици дълги, почти безкрайни километри, но сега това ще става по малко по-лесни, удобни и бързи магистрали, та се надявам транспорта да не ми бъде така изморителен (бих казал дори изтощителен…), както беше до сега. След като утре отида на място, естествено ще разкажа повече, защото сега и без друго часът е вече 22:45 - имайте предвид, че аз още не съм си ял вечерята (което е направо пагубно в моя конкретен случай); няма хляб, хладилника е полупразен, а на мен ми се затварят очите за сън. Хайде лека, че ще падна от стола вече!...
28.11.2002 – Какво обаче става по-нататък, драги зрители и радиослушатели. На другия ден, след като тук писах за последно (а то беше само вчера), рано сутринта поех по асфалтираните пътеки към новото си работно място. Избих 80 км разстояние, мерено от нашата къща до портала, минах през две шибани будки за пътни такси, където оставих дарение на обща стойност $2.50 и най-накрая се озовах във фабриката. А пък тя мръсна, шумна и мизерна, но бълва тонове железария и друга машинария, с която поддържат минната промишленост и индустрия на държавата. Последната пък от своя страна плаща доста надебело, при което цикъла се затваря и всички маймуни на клона са доволни и честити. За сега ще работя по един проект за създаването на някакво огромно съоръжение, с което пречистват и промиват въглищата, след като веднъж ги издълбаят от земята. С две думи това представлява една много голяма поточна лента, подпряна на разни конструкции и профили. По принцип конструкторската документация са я правили някакви умници в Япония. Последната идва директно от могъщият концерн “KAWASAKI”, а ние само я доизкусуряваме, за да добие вид съгласно австралийските държавни стандарти и местни тертипи. В 17:00 свърших работа и от там пък отидох на вечерния си курс - вече на други 30 км отдалеченост от завода. Преди това място ми беше на път за вкъщи и някак си по-лесно стигах до там, но той много скоро вече свършва, така или иначе - остана ми само другата седмица и край. На самите курсови упражнения последваха нови 2-3 часа зверене в шибания екран на компютъра, след което най-после се прибрах в къщи – ако можех и имаше кого да убивам, то аз непременно щях...
Когато онзи ден си дойдох от работа, вечерта намерих пред вратата колета от чичо Божко и много се зарадвах. Веднага изпратих едно съобщение на Албенчето с благодарностите ми. Снощи пък открих вашия колет, оставен по същия начин зад вратата – излишно е да подчертавам, че още повече се зарадвах. От цялото си сърце и душа благодарим за всичко. Подаръците ви са чудесни - нямаше нищо счупено, повредено или липсващо, въпреки че и двете кутии бяха доста опърпани, като че ли бясно куче ги е давило. Но пък то не им е бил и малко пътя до тук - я си помислете от коя страна на топката сме, че пък и в долната й половина на всичкото отгоре! Снощи дълго време четох писмото, пък на края рекох да се обадя по телефона, за да ви благодаря и лично. Аз по Албенчето изпратих друго съобщение, но то си е отделно. Хубавичко си поприказвахме с татко - повече от ½ час за някакви си $7; че какво му плащаш? С Даниела също сме в постоянна връзка - и през деня, както и вечерите, обаче нищо не й казвам “от кухнята на събитията”; уж за да я изненадам. Тя даже и за започването на новата ми работа не знае все още, та изненадата й ще бъде още по-пълна.
Днес денят мина “много добре – не ме изпитваха”! А иначе протече при същата координация и направления – сутринта на работа, вечерта на курс. Сега попълвам времето с празните си, кухи мисли и писменото им изложение върху хартиените листи. Напоследък малко по-често се чуваме с Нени – даже утре вечер пак ще изкараме няколко часа заедно. Тогава се пада да посрещам Дани с малката (пристигат около 21:30) и от летището се прибираме директно в нас. Но преди това ще ми се яви сгода, че да се видим и с Неничко.
Надвечер заваля дъжд, но вече само се оцежда. Дано не ми обърка плановете за събота и неделя, че пак имам запланувани хиляди дейности за почивните дни. Ще се занимавам с изкопни работи, ще чистя дувара от цимента и ще се занимавам с още куп неща, които буквално извират като лайна от запушен гириз. Онзи ден както си седях (всъщност идеята я взаимствах от една италианска кръчма…), та измислих нещо ново за дувара. Отгоре ще го завърша с турски керемиди – ще стане досущ като на Етъра или в с. Боженци. Сега съм по следите на едни тухларници, където ги пекат - от там ще купя, колкото ми трябват. Поръчал съм на един мой приятел да търси, защото завода където ги произвеждат е много близо до тях.
Тези дни пак ще си направим по някоя и друга снимка. Може и с камерата да поснимаме, за да сглобя едно кратко филмче. Баш сега се сетих, че манджа нямам никаква – нали тези дни дояждам огризките и остатъците, с която си саможертва подготвям хладилника за почистване и отопяване, та не съм готвил нищо друго. И щом се сетих, веднага турих една от моите “градинарски” чорби да се готви сама на печката, само че за кога ще е тя – нали вече е 22:15. Как не се сетих по-рано, щеше да ми е готова до това време. Намерих най-различни суб-продукти в хладилника, който е готов вече за основното си хигиенизиране, защото е полупразен. Това “полу-” го слагам единствено за благозвучие и заради няколкото шишета с ракия и мастика, дето се въргалят из вътре (без дори да броя кубчетата лед) – иначе с храна не е зареждан от доста дълго време. Тези дни и с това ще се занимаваме. Натургах в чорбата зеле, моркови, грах, картоф – забравих само за лук, но пък баш сега няма да се разкарвам чак до гаража за една глава кромид; манджата ми ще мине и без него. После като нахвърлям в тенджерата няколко домата, с магданоз обилно да я поръся и шепа разни други подправки да наблъскам – ще има да се яде пак цяла седмица. Отделно от всичко, тази заготовка се застройва обезателно с две цели яйца и сметана, вместо прясно мляко. Става такова божествено великолепие, че не пръстите си да оближеш, ами да си ги отхапеш направо. Даниела много често вари пилешки шийки и двете с Ванеса ги ядат в неусвест като семки. Малкото много обича такива “бонбони”, а пък аз от бульона им правя страхотни чорби. По този начин те досущ стават “пилешки” с хвръкнало пиле... Абе ей, няма при мен половинчати работи - ходих и за две глави лук напред. То каква манджа ще е, след като й спестиш лука в нея...
Навън кротко повалва ситен дъждец, което е много добре за магданозеца ни, който Даниела е посяла в страничния двор. Един колега пък ми е дал семе за краставици – само бучиш в пръстта и после чакаш седнал (или легнал…) да пораснат големи колкото лакът, че да стават за таратор; няма разсади и излишни церемонии – нито пък садене и разсаждане. Та и тях ще видя кога ще заровя, белким дадат нещо, ей така – от нищото. От домата, който уж беше тръгнал добре отначало също нищо не излезе – котката на съседката го пречупи още докато беше млад стрък; после го препика на няколко пъти и той съвсем се загуби. На съседа бяха станали цяла гора, но и той ги изтърва улисан покрай големите ремонти, които правиха напоследък. Плочките си сменяха в баните; нови кранове, душове и клозетни чинии слагаха – какво ли не. После пък мокета си изхвърлиха и застлаха стаите с други теракотени плочи – абе, голяма работа му отвъртяха, завалийките. Той си тореше и поливаше доматената плантация най-съвестно и чинно, обаче домашните задачи много го натиснаха и насажденията му останаха безстопанствени. А пък и неговата кукабара е един стратег и “плановик” – майката си трака и усойница! Все едни опестени пускови срокове му поставя в стил “петилетката предсрочно за три години...” – съвсем по социалистически принцип и той изпълнява, горкият; какво да я прави, като му е увиснала на врата. И тя е една всезнайковица - от всичко разбира и е компетентна по всички възможни въпроси, особено по строителните; почти колкото моята Даниела и често пъти дори самият аз не знам, коя от двете надделява повече с познанията си в дадена област. Но иначе съседката е хубав и приятен човек – разбира от шеги, носи майтапи и навремето като по-младичка е била голяма сладурана (да не използвам прозвището “пожар”). То ако някой пита мен и сега си я бива женицата, ами добре че не съм такъв човек и не гледам в чуждата паница. Иначе бих я “изсърбал” до дъно и без остатък (да ме прощава съседа)… Ние от своя страна сме по-гръмогласни, направо “гласовити”, а пък и гости като ни дойдат – става по-шумно от събора-надпяване на Роженски поляни. Обаче съседите ни имат един сериозен проблем – те не ни разбират какво си приказваме. Докато в същото време ние ги чуваме и знаем прекрасно за какво става на дума. Понякога и те току повишат градуса на добрия и възпитан тон, обикновено след нейна поредна безумна покупка или вследствие на “непланирани разходи” в прекалено голям размер за фризьорка например. Но общо взето са много кротки и възпитани хора. По произход са от Нова Зеландия - преди доста години са дошли тук и сега през ум не им минава да се връщат назад. Чуваме, че Нова Зеландия като държава е още по-красива, но лошото е че там хептен пък няма работа. Единственото, което ги крепи като нация е земеделието и скотовъдството, което им е основния поминък. Амчи те с двата острова дето ги имат са едвам около 3.5 милиона население – и това са човеците само; овцете са башка, защото по статистически данни, наред с хората там живеят и около 54 милиона глави добитък. А тук само Сидней вече надхвърли 4 милиона народ, и то още миналата година...
Аз ту ставам, ту сядам пак – нали все притурям по нещо на чорбата. Сега вече ще трябва да я местя в другата тенджера - дето ни я подари кака Ценка. Тя е с размера на малка войнишка бака и много добре ми влиза в употреба. Нещо “инградиентите” ми дойдоха възмножко (продуктите имам предвид), но ще си имам пък манджица за две недели напред, вместо за една. Даже мога да си замразя остатъците от супата, че да си ги сърбам по-нататък - като ми поразмине малко от нея...
Очертава се тая прословута чорба да стане чудна. Тъкмо я застроих с 4 яйца (от по-малките, дето са с размер на орех) и половин бурканче сметана. Нарязал съм и цяла връзка магданоз вътре, та освен всичко друго е богата и на витамини. И както вече взе да ми се остъргва корема, може да изпия една гореща супичка преди лягане – просто профилактично, да не би пък да не мога да заспя от глад. Стрелките на часовника вече клонят към 23:30, но аз днес на работа употребих кафе, за да си намокрям сухите сандвичи, които едва преглъщах. За това все още не ми се спи така зверски, както обикновено друг път по това време. Но утре в 06:00, адът ще настъпи отново...
Да, реших вече - ям обилно и си лягам. Хайде, лека ви нощ - аз пак ще пиша тези дни. Може би не в събота сутринта, ами чак в неделя вечерта, че да имам повече материал за разказване...
05.12.2002 – Както можеше да се очаква, въпросните събота и неделя, за които споменах в предишния си параграф бяха толкова заети, щото за писане въобще не ми остана време. Но пък в същото време се натрупаха факти и случки, които по никакъв начин не търпят подминаване и които просто съм длъжен да разгледам в настоящите си писмени мемоари. Ето значи, какво става по-нататък.
Последното ми включване в ефир направих едва миналия четвъртък. На другия ден отидох на работа - приключих със служебните задачи до вечерта и си тръгнах. Пак ходих да се видим с Нени и да покараме колата с него. Имах на разположение достатъчно време до пристигането на самолета от Аделаида с Даниела и малката, който в 22:00 трябваше да кацне. Идеята беше да ги посрещна и от там да се прибираме направо за Gold Coast. С Неничко бяхме заедно до последния възможен момент. Ходихме напред-назад, обикаляхме улиците и пътищата на Бризбън, приказвахме си и т.н. Изкарахме много добре и приятно няколкото часа – после той се прибра у тях, аз от там взех моята кола и отидох на летището. Посрещнах моите момичета и си дойдохме в къщи благополучно, като времето вече беше подминало 23:00 – ядохме набързо по една от снощната чорба и си легнахме.
На другия ден (събота), градинската ми работа започна на нова сметка с пресни сили (всъщност не започна, ами продължи). Аз изкопах една нова траншея от другата страна на дувара, където също с камъни ще се иззидам втора подпорна стена, която пък ще подпира плочите да не се събарят нататък. Съседа дойде и ми помогна да сковем един кофраж, по който да си редя камъните в по-строен ред и където ще се образуват 2-3 малки площадки със стъпалата към входа на главната тераса. Добре ама ние тъкмо привършихме съвместната си работа и следобеда се изля един хубав летен дъжд, който поразхлади малко и без друго горещия ден. Аз пък в това време ходих на пазар, за да уплътня “работното време” и се прибрах баш за аперитива - с много закупена и най-вече евтина стока. Веднага спретнахме едни експресни кебапчета, със съответните Великденски салати и други странични блюда. Седнахме отвън и въпреки че за момента дворът ни прилича на римски разкопки от времето преди императорите Цезар и Нерон, беше много приятно. Нощта беше тиха, без вятър и като по някакво чудо - без комари. Барбекюто горя и опушва района цяла вечер, като допълнение на обстановката, приличаща досущ на цигански табор. По някое време ядохме и се прибрахме в къщата, готови за лягане.
На другия ден (неделя), дейността ми продължи с още по-пълна сила. Почнахме с Даниела да градим и стената, камъче по камъче – добре че специално тази част поне не е чак толкова дълга, колкото основния дувар. И така отиде целия ден, но пък добра работа свършихме пак. Вечерта седнах на компютъра да оправям сметки, приходи/разходи и т.н. – абе, нали ви казвам: празно няма при мен.
В понеделник вече аз пак отидох на работа. А там няма нищо особено - работа като всяка друга; ако не са тези шибани пари, които получавам срещу труда си, отдавна да съм се пенсионирал. През деня ми се обажда един агент за някаква друга позиция, та с него се разбрахме да се срещнем и разговаряме на следващия ден. Вечерта пък от своя страна трябваше да му изпратя (през Интернета) един тест-въпросник със 136 въпроса, на които да отговоря адекватно и по най-интелигентният си възможен начин, та онези от агенцията да преценят количеството на умствения багаж и колко ми е мозъчния потенциал в куфалницата. С това научно дело се занимавах сума време в къщи, но успешно успях да ги заблудя, че въпреки всичко аз не съм чак толкова малоумен, за какъвто постоянно ме смятат.
Във вторник отново бях в завода; през обедната си почивка проведох едно бързо интервю с агента и вечерта от там пък се понесох на курса. Остават ми само няколко дена до “дипломирането” и за това ходя по-често, че да си завърша проекта, който са ни задали – всички правим нещо като дипломна работа.
Вчера (а това е вече сряда) стана основната развръзка в службата – а именно, че договорът ми ще изтече преждевременно в петък (т.е. утре), защото се била свършила работата, та от мен самият и висококачествените ми услуги онези във фабриката повече нямали нужда. Амчи майната ви тогаз, бре изроди мръсни капиталистически - ще търсим пък други, на които може да се явя малко по-нужен. И аз, понеже бях доста напреднал с всичко което вършех за тях, та го приключих на бърза ръка още вчера, а от днес (четвъртък и ден пети от настоящият месец Декември…) вече най-официално не съм на работа.
Този неочакван сам по себе си факт ме ядоса извънредно много, защото аз имах глупостта да напусна преждевременно предишното си работно място, за да започна час по-скоро при тези олигофрени. Последните едва ли не ми обещаваха, че ще имам работа поне до Февруари, а то всичкото се оказа само за някаква си една седмица. В същото време отказах други две предложения за работни позиции, защото тогава съвсем не знаех, че точно така ще се развият събитията около мен - когато вчера се обадих да проверя какво става с тях и дали не са все още свободни, те се оказаха доволно вече заети, което пък е напълно естествено за икономическите условия на безплановото стихийно стопанство. Вбесих се до недрата на душевната си същност, но пък и какво ли повече може да се направи – абсолютно нищо, освен да си търся друга работа. Аз веднага раздрънках телефоните по разните му там агенции; снощи на нова сметка изпратих доста молби през Интернета, че да видим какво ще стане. Много неприятна история, при това баш сега преди Коледа и прилежащите й празници - но какво да се прави; нали и през това трябва да се мине...
След малко ще излизам - нека първо да приключа с описанията на многострадалческата си душа. Ще ходя до Бюрото по Труда, че да се обаждам по техните безплатни телефони, след което заминавам в Бризбън на курс. През деня залата в учебното заведение е свободна и мога по-дълго да се упражнявам, а вечерта и без друго трябва да ходя за редовните си занимания. Искам да хвърля последни сили и в това свое начинание, за да го завърша успешно. Работата, за която ме гласят от една агенция е точно с използването на тази програма, която изучавам в момента и ще бъде контрактна позиция поне за 6 месеца уж - но дали ще ме огрее, не се знае. Е, аз имам достатъчно много дейности, с които да се занимавам и хич даже няма да скучая (като имам предвид състоянието на двора у нас...) - но нали все пак трябват доходи, че да се правят по-спокойно и разходите...
Та, ето ви значи, обстановката около мен за момента - не е много розова, но това е положението в най-реалните си измерения. Часът е вече 07:45 и аз ще се подготвям за излизане. Може би пък днешният ден ще ни поднесе още по-нови и качествени изненади – кой знае...
15.12.2002 – Много време мина, милички на мама - много вода изтече, откакто миналата седмица за последен път вписах тъжните си мисли в своя житейски алманах. През това време обаче настъпиха и редица важни промени в настоящото ми социално положение. Но нека сега да започна още от самото начало, че да можете да проследявате устремния ход на събитията, без да ви става лошо и да ви се завива свят от скоростта на тяхното бясно развитие.
Като излязох значи онзи ден, с най-добрите си намерения да се обаждам по телефоните с цел намирането на друга работа, всичко запланувано се случи съвсем точно и в самата действителност. С цялото си нахалство отидох в Социалните служби, от където можех да ползвам безплатно телефоните им (независимо, че още не съм регистриран за финансови помощи и грижи под тяхното крилце). Завъртях няколко номера тук и там – всичките все обещават и казват “ще видим”, но конкретна работа така и не ми предлагат. От там заминах веднага за Бризбън, където течаха последните часове на курса ми. Правих каквото правих и вечерта се прибрах. Единственият положителен резултат беше, че видимо напредвах с проекта си и в крайна сметка разбрах, че въпреки всички обстоятелства и препятствия по трасето, аз ще успея да го предам навреме и най-после да завърша проклетия курс, който беше започнал дори вече да ми омръзва...
На другия ден (вече петък и същевременно Никулден), отново ходих в Бюрото по Социални грижи. От там се обадих на друг един човек, с когото и преди това съм имал бизнес срещи и контакти – благодарение на успешното си представяне, аз подхранвах известни малки и далечни надежди, че именно той ще ми предложи някаква работа. Няколко седмици по-рано аз бях при него на интервю и тогава имаше доста шансове, че въпросният работодател можеше да ме измъкне от тресавището, в което бавно но сигурно потъвах като изтървана в кладенец ютия. Той много се зарадва, когато му споменах, че съм свободен вече (по смисъла на неангажиран с други договорни отношения за момента, което пък трябва да се подразбира по-скоро като “безработен”, отколкото като нещо по-различно). “Щом си свободен, вика онзи – аз имам работа за теб! Ела при мен в понеделник сутринта към 08:30, ще видим какво ще правим!” Само този дребен на пръв поглед факт и мой едничък лъч на надежда, точно в настоящият критичен момент даде един допълнителен и много силен емоционален тласък към разрешаването на всичко останало. Не случайно мога да заявя, че този изненадващ за всички ни рязък завой в положителна посока, построи остатъка от дните ми до настъпването на въпросният понеделник в много стройни линии и съвсем логични измерения. Вечерта се чухме с вас, за да поздравим татко за именния му ден. Чухме се и с нашият малък Неничко по същия повод - той пък ни зарадва, че ще дойде при нас следващата седмица. Всичко мина брилянтно - от прекрасно, та в по-прекрасното...
Така дойде съботата, когато от едно известно време насам (до едно съвсем неопределено време занапред…) е ден за силови натоварвания, изнурителен къртовски труд и леене на пот и бетон в равни количества. Отново се занимавах с каменните зидове на “крепостта” (нали “Моят дом е моята крепост”, както казват англоезичниците) – пак опъвах канапи, извършвах несвойствената за мен зидария, груба изкопчийска дейност и всичко останало, свързано с дюлгерлъка. И всичко това, в хаотично повтаряща се до умопомрачение периодичност, та чак до вечерта.
На другия ден (нищо че беше неделя и нормалните хора тогава ходят на черква или пък за риба, а не се подмятат с кирки и лопати из нивите си като лунатици), сценките по двора се повтаряха макар и не в същия порядък, но в абсолютно същият сюжет и хармония. След междинни кратки изкъпвания в езерото, колкото за по едно изпикаване и временно разхлаждане на кожата, аз бях неотлъчно на строителната площадка - верен и заклет, като някой млад гвардеец на своя боен пост пред мавзолейния саркофаг, опълнен с нечия комунистическа мумия. Нарядът ми отново продължи до залез слънце (а пък само до тогава, просто защото не разполагам с прожектори за осветяване на обекта – иначе спокойно мога да изкарвам и по една нощна смяна между съботата и неделята)...
Така дойде и дългоочакваният понеделник, когато буквално задръстен и преливащ от много надежди и положителни заряди, отидох на новата си работа - вече трета поредна в един доста къс период от време. А там заварвам едни страхотни каши, една нечувана за европееца безпринципност и типична австралийска неорганизираност, но въпреки това хората най-блажено си съществуват под топлите лъчи на слънцето и успешно произвеждат машини за щори и разкрояване на плат посредством лазерен лъч. Основната идея на моето въвличане в тази компания беше да се изготви документация за една машина, която някакви идиоти бяха обрали само преди две седмици и всичко трябваше да се възстановява по спомени и разкази на очевидци и разни други “опълченци” от дружината. С една дума: това беше една абсолютна и повсеместна трагедия (и ако това е едно мое относително меко сравнение, то е само защото в момента не мога да намеря някакъв по-твърд и убедителен епитет). Без ни най-малко да се замислям и суетя, аз се хванах на хорото, въпреки че с пристигането си изобщо не бях така ентусиазиран по отношение на новото ми поприще - особено пък след като научих и каква непосилна задача се е изпречила пред мен.
На всичкото отгоре шефа на компанията следобеда замина по своите бизнес ангажименти из Америка и Англия, та съвсем ме остави на самотек (заеба ме в остра форма, ако се подразбира за какво иде реч). В петък вече му написах дълго и обширно писмо, с дейностите които съм свършил до този момент, разказах му подробно за проблемите, с които съм се сблъскал в неговата компания и въобще не спестих нищо от онова, на което се натъкнах в негово отсъствие - нека да го видим какво ще каже следващата седмица, когато се завърне от странство. Аз лично не залагам особено много на тази работа и евентуалното й развитие в близкото бъдеще. За сега обаче тази е единствената служебна дейност, която ще ми носи някакъв що-годе приличен доход (пазарлъка ни не е лош…), така че и това е нещо, щом като е повече от нищо. Така или иначе, от 20 Декември хората затварят фирмата за 2-3 седмици и целия персонал излиза в годишен отпуск за Коледа и Нова Година – тепърва има да видим какво ще стане до тогава. Единственото хубаво нещо е, че сега пътувам значително по-малко от преди – само по някакви си 50 км в едната посока и минавам през единична будка за плащане на пътна такса от $0.90; също в едната посока. Всичко останало е както си го знаете. Непрекъснат, стремителен бяг и бясна надпревара с времето. Така неусетно измина и тази работна седмица...
Точно на това място прекъснах потока си от овчи мисли, защото дори и мозъка ми вече спеше снощи. За това възобновявам експозето си тази вечер – 16.12.2002 и продължавам със своя скучен разказ. В петък след работа отидох да взема Неничко от тях. Всъщност аз само фигуративно казвам това, защото той си се движи вече с неговата кола, а аз само се возя до него като куфар и му служа за инструктор. Оставих моята кола в двора пред техния блок и се качихме на джипката за насам. Той кара сравнително хубаво и внимателно, но в същото време е склонен към груби грешки и хлапашки увличания, които аз парирам на мига. Как ще се справя обаче с всичко, когато един ден остане сам зад волана – това вече не знам. Дано Господ да ни го пази и постоянно да бди над него. След около час пристигнахме в къщи, сложихме набързо трапезата и моабета ни започна. Готвихме любимата на всички нас манджа – яйца по панагюрски. След редица спорове и дебати, на които вече не помня конкретните теми, всички легнахме изморени.
На другия ден ние с Нени излязохме по-рано. Ходихме по разни автогробници и изпълнявахме други наши, чисто “момчешки” задачи. По обяд се прибрахме да вземем Даниела и Ванеса, с които заедно отидохме на местната “Узана”, както аз съм кръстил едни възвишения точно в непосредствена близост над града. Обядвахме в ресторанта и след кратка разходка из района си дойдохме, за да влезем пък в езерото, защото времето беше доста топло. Къпахме се и плувахме всички. Правихме си снимки, а вечерта имахме гости, та и Нени си имаше компания покрай техните дечурлига.
В неделя, след обилните палачинки на мама Дани, поръсени още по-обилно със сладкото на баба Веска, ние пак излязохме с Нени, за да купим свещи за неговата кола, че да му ги сменя. После се занимахме с колелото на Ванеса, което ние с него отдавна й бяхме купили от една гаражна разпродажба, но все не ми оставаше време, че да му направя техническото обслужване – единственото, от което то имаше нужда, за да влезе веднага в редовната си експлоатация. По някое време след обяд Нени си тръгна, а и аз с него, за да отида да си взема колата от тях. Изкарахме два много хубави дни заедно. След като се прибрах в къщи се залових да поразчистя малко из двора – дъски разни, стари кофражи, камъни подреждах и т.н. Имам още 1-2 уикенда на подготвително-довършителни дейности, след което почваме да нанасяме пясък и чакъл, трамбоваме го и нареждаме плочите. Това обаче, по моя груба сметка ще отнеме още други поне месец, та дори и два, но пък когато стане - важното е всичко да бъде по тертип и образец, както аз го виждам в мечтите и представите си...
Не можах да се свържа с човека за керемидите тази вечер, но утре вече със сигурност ще установя контакт с него. Той ми спомена по телефона, че май някъде из складовете си имал от тези турските, полуоблите, с които искам да завърша дувара отгоре. Ако ли пък не, ще трябва по спешност да се изписват с най-евтината морска поща до Австралия от някое помашко село или от където се намерят из дебрите на Българията. Повече от сигурен съм, че из плевните на много хорица такива цигли съвсем безславно си изгниват никому ненужни там, докато на мен болезнено много ми трябват известни количества тук...
След още малко къпане и плуване с малкото жабче Ванеса, денят окончателно мина. В същото време Даниела се беше развихрила в къщи с пране на мокети, пердета и всичко останало, което можеше да се напъха в пералнята - за нас, незаетите с тази безумна дейност езерото беше единственото ни убежище. Водата му е топла и е много приятно. Ванеса обаче вече взе да я е страх и винаги овиква орталъка, докато е вътре. Постепенно започна да свиква с новата “водна” обстановка, която е значително по-голяма и доста по-различна от домашната ни вана, където обикновено я къпе майка й и където тя се усеща малко по-сигурна. А като си спомня само как смело скачаше миналата година в басейна на предишното място, където живеехме. Въобще не се замисляше да се засили от брега, а сега почна да се плаши от водата. Неси има една лодка/пояс и в него се чувства много добре. С него ходихме чак до средата на езерото и тя само бърбори и нарежда на къде да я тикам и от къде да минем. Очертава се същия професор, като майка си – някой определено ще изгори покрай нея, ама не знам още кой ще е “късметлията”...
Ама пък какви големи риби скачат отвънка – цели таласъми! Не мирясват по цяла нощ и пляскането им във водата не ни оставя на мира. Сега пък сме в тревога, че някакво пиле сви гнездо в клоните на едно от нашите дървета, снесе две яйца, а го няма никакво да си ги мъти - котките на съседката само това и чакат. “Професора” по зоология каза, че това било кукувица... Аз не знам по тези географски ширини да има такива животни, но “щом Шóри така казва”...
17.12.2002 – Снощи пак закъсах по средата на писменото си изложение – изведнъж ми се доспа и се капичнах за малко на дивана, че да си почина. Но за това пък сега продължавам мисълта си и с няколко думи ще довърша започнатото вчера. Значи - неделната вечер приключи със залязването на слънцето. Вече е светло почти до 19:00, но след няколко дни (от 22 Декември) денят пак започва да намалява и ще бъде доста неприятно, когато стане съвсем къс.
За първи път от доста време насам, имам удоволствието да си дойда по светло от работа, да се разходим с малката из квартала и докато Даниела си бъбри с комшиите, аз да си направя едно хубаво плуване в езерото по здрач. На всеки приятел пожелавам такава идилия. Ванеса много бързо се научи да кара колелото и вече се придвижва само с него - вероятно я мързи да ходи пеша и ще се движи предимно с превозни средства, точно както прави нейната мама...
Дани тези дни се занимава с Коледни пратки до Америка – нещо дребно за Миро; подобно за Богдана и Евгени. А пък вчера най-после пристигна и дългоочакваният отговор от Посолството ни в Белград във връзка с визите на баба Рейчъл и дядо “Джими” за посещението им в Австралия (до колкото ми е известно Джими е английският аналог на българското име Димитър) – по-шокираща е обаче цифрата, която трябва да депозираме под формата на $$$ за тяхното пристигане в страната. На всичкото отгоре се прибавя и гаранцията, която сме длъжни да декларираме, че щом изтекат туристическите им входни визи, ние от своя страна ще ги експедираме тутакси обратно за България. Поискаха ни по $10,000 паричен депозит на човек тези мръсни капиталистически изедници (нещо като залог срещу тази гаранция). И двамата сме бесни с Даниела, но пък това е единственият шанс за родителите й да дойдат при нас и да ни гостуват за няколко месеца. Ще се наложи да предприемем и тази отчаяна стъпка, пък каквото стане. За целта ще използваме средства, които в момента стоят срещу заема от банката, а после когато ни ги върнат, ще възстановим сумата обратно там. Е, ще загубим някой и друг процент от лихвите, но пък и какво ли друго можем да направим? Дано само работа да има, че да изгайретим някак си. Как не ги е срам да искат толкова много пари, шибаняците! - но можеш ли нещо да кажеш: както ни свирят, така ще им играем по гайдата.
Днес Дани е дала филмчето да му се проявят снимките, така че с настоящата пратка ще имате и малко по-пресни изображения на физиономиите ни. През почивните дни ще се опитаме и една видеокасета да напълним, но нея вече ще я изпращаме по-нататък. Времето ужасно много не ни стига и просто едва сколасваме с всичките си текущи задачи и мероприятия. Само децата растат безгрижни и на воля, без да ги е еня въобще какво става наоколо с техните нещастни родители. Е, то нали и така се полага - уж де...
Не знам от кога не съм бил на Интернета. Загубих връзките си със света, а и той с мен. Но за да седна зад компютъра, първо трябва да имам свободно време за губене, а пък и здрави очи най-вече. След толкова много часове ежедневно зверене в монитора на работа, у нас като че ли търся малко по-различни “развлечения”. Сега гледам с крайчеца на окото си, че Даниелчето кълца доматки - веднага анализирам с бистрия си ум, че след малко ще има и по едно аперитивче, с помощта на което ще се развият редица мъдри разсъждения над глобалните проблеми и предстоящите за решаване задачи. Погледнато в най-близък план, тези дни у нас ще идва някаква бригада, която ще инсталира нарочна изолация на покрива, че долу в стаите настава адска жега като се напекат шибаните керемиди от слънцето. А догодина, живот и здраве ще монтираме и климатична инсталация в къщата. Но пък тя не може да се постави, без предварително да е изолирана и спряна макар и малко жегата, която се свлича от покрива и прониква през тънките като кадастрон гипсови тавански плоскости. В противен случай компресора на климатика се задъхва да охлажда и по този неефективен начин работи непрекъснато на вятъра, единствено за да компенсира огънят, който се сипе по нас от нагретите като тиган цигли на покрива. Тази лава, освен топлинен дискомфорт има и друго поразяващо действие: през тавана тя пада директно връз чашата ми с мастика на кристали, от което пък на последната много бързо й се стопява ледът и се разрежда до недопустимо ниски спиртни градуси. Абе, люшнали са ни едни страшни дунавски вълни - не знам само къде ще ни завлекат мътните на края...
Тъкмо Даниела, заедно със салатата ми поднесе и вашето писмо № 127, което тя, видите ли била забравила, че е пристигнало (значи направете си сметка, колко други странични явления е имало преди това, че даже този важен факт да бъде пропуснат). За това сега аз отново прекъсвам мозъчната си дейност и дръпвам шалтера, за да си прочета писмото на спокойствие. Утре може пак да пиша, ако не ми пресече пътя котката на съседката с големите цици...
25.12.2002 – Късна празнична сутрин (часовника показва 10:30). Нека да ви е честито Рождеството Христово, Коледните празници, Новата Година и дай Боже всичко най-хубаво да ви се случва през тези дни! При нас обаче много вода изтече, отново много мътилка се изля по главите ни, но сега ще се опитам да си събера разпилените мисли и систематично да опиша събитията до този толкова свят за цялото Християнско човечество момент...
Ох, много ми е неудобно писалищното положение - скрил съм се в едната от трите ни стаи, коленичил съм пред една малка масичка и едвам съм си прегънал шкембето, но пък нали трябва да има и малко страдания – все хубаво не може да има. Освен това и на Паисий Хилендарски едва ли му е било по-удобно в онази тясна и тъмна монашеска килия, на оскъдната светлина от лоената свещ, но съм сигурен поне в едно, че не му е било така горещо - сега потта се стича на ручеи от мен като в сауна, а пък интересно защо не отслабвам, бе дявол да го вземе. Махнах се за малко от суетнята, която цари оттатък по разопаковане на Коледните подаръци, далеч от кухненската обстановка и прочие потискащи елементи. Това е временно разбира се, защото ей сега като приключа с творчеството си, веднага се включвам и аз в подготовката на празничната вечер. А пък иначе нарочно пиша днес, защото от утре отново започват каменно-бетонните ми дейности по двора. В днешния ден на Рождеството не правя абсолютно нищо под формата на труд - може после само да завинтя тези прословути тапи от пеницилинови шишенца на кутията за хляба (ако не са изгнили вече в гаража)...
Така – значи, последният ми договор просъществува точно две седмици и два дни, защото и този мой ангажимент приключи вчера. За съжаление сега настъпиха напълно мъртви дни, специално за търсенето на работа, но след Нова Година започвам усилено и това да правя, защото вече нямам абсолютно нищо друго предвид или поне нещо, на което да се надявам или да разчитам. Е, аз непрекъснато чакам някакво повикване ту от тук, ту пък от там, но всичко е безрезултатно до този настоящ момент. Този човек, за когото работих до вчера каза, че може да ми се обади пак, но де да видим –аз като че ли не вярвам повече в добрата фея.
Миналата събота и неделя Неничко беше у нас, та не сме се занимавали с трудова дейност, обаче онзи ден пак изръсихме доста пот по пясъка. Аз сутринта излязох на пазар и ето какво свърших. От магазин за вещи на втора употреба си купих една дървена бъклица - много оригинална за бъдещият ни битово-етнически кът. На нея, баш на лицевата й страна има релефно изображение на голям лъв и аз помислих, че бъклицата ми дори е българска или поне Балканска; само дето после се оказа, че тя била италианска. Но нали и те са същите селяндури като нас - ще мине за нашенска, пък нищо че е дошла от някое бедно италианско село, а не от Шоплука да речем. Вътре, под дървената обвивка бъклицата всъщност представлява стъклено шише – абе, много оригинално нещо. Душманите обаче искаха цели $20 за тази антична вещ, та едвам склониха пред моите горещи молби и вопли - продадоха ми я за $15, плюс едни слънчеви очила, които дойдоха като безплатна прибавка към покупката.
Там вече ме обхвана страстната търговска тръпка и от следващия магазин (пак за многократно употребявана стока), купих един телевизор за кухнята – така дълго мечтаната от Даниела вещ; докато ядем или се черпим на бара в кухнята, да позяпваме и скучния филм по някой от телевизионните канали. Другият телевизор се намира чак в хола и ни се явява малко отдалечен, за това не рядко, ами почти дори не го и пускаме даже. Иначе е марка “Филипс”, 68 см диагонал на екрана + всички останали екстри и изгъзици, само че нямаме достатъчно време за него. А това малкото е “NEC” с 34-сантиметров екран и за кухненска употреба е чудно. Дава страхотна картина, но иска и хубав антенен сигнал. Та сега пък, на всичкият си зор трябва отново да се катеря на покрива и по тавана, че да прекарам допълнителен кабел до кухнята. Абе, какво да ви кажа: от $120 нищо и никакво телевизорче, покрай него си отворих работа за две други надници. Аз кабел да речем мисля, че имам някъде; по правилата на мръсотата обаче и законите за всемирната гадост, той ще се окаже най-вероятно къс. Хайде, тичай пак в магазина и купувай нов, след това връзки му прави и разни разклонения; после пък пробивай стената за електрически щепсели и контакти, монтажи/демонтажи: ужас, с една дума! И туй всичкото ми дойде като допълнителна странична дейност (която сигурно трябва да нарека и развлекателна…), защото хич си нямах с какво друго да се занимавам, значи. Но както и да е - това е нашият общ Коледен подарък, а пък и нещо полезно за къщата. Сега Даниела е изправена пред други сериозни проблеми – тя трябва да намери място на тоя проклет телевизор, всред купищата друга кухненска техника от рода на тостери, електрически кани за вода, пържолници, машини за хляб, фритюрници, солници, масленици, пиперници и какво ли още не. Наред с всичката тая посуда (повечето от която ненужна…), занапред ще се мъдри и един телевизор (пиках на него аз; вече взе да ми опротивява, като си помисля за шибаната му антена, а още не съм видял неговият истински образ и цветна картина)...
След покупката на заветният телевизор, отидох при моя касапин, купих месо, пържоли, после млях кайми и т.н. Него ден, особена дейност не развих по двора, освен някои дребни подготвителни операции. Но за сметка на това пък, следващия ден (неделя) станах още в 07:00 и започнах. Колкото повече неща правя, толкова повече други, по-добри идеи ми идват в главата и постоянно коригирам проекта и плановете. Добре че не трябва да искам разрешение от никого, а правим всичко каквото си знаем и искаме да постигнем, защото иначе цялата работа щеше да се разточи с години... А-а-а, ба мааму - не издържах! Отворих си една ледена бира – празник е все пак! Амчи то е мъчение бре - изтръпна ми гъза, обезводних се, обезкървих се; въобще, ще приключвам скоро май с писателството и ще се залавям за нещо друго, че баялдисах от жега в тази тясна дупка...
Та, значи както вече казах - онзи ден (в неделя), доста работа му отвъртяхме. Вече сме напълно готови за следващият, по-сериозен строителен етап, който по план започва утре и ако това е Богу угодно. Така неделния ден приключи с едно хубаво, продължително къпане и плуване в езерото. После - имайте предвид и нещо друго, че аз за да си вляза в къщи и да бъда изобщо допуснат да прекрача през прага навътре “в Рая”, минавам през две чистилища: първото е в езерото, където смивам по-едрата кал, остатъци от цимент и спечена пот; после на маркуча в двора махам тинята от самото езеро и солта от водата му. Заветрям на вятъра и слънцето все още отвън, за да не оставям мокри следи по пода, от където минавам и чак тогава вече в банята се финосвам, при това със сапун за пране; “Lux”-а се ползва едва преди лягане, защото на стопанката трябва да й замирише на къпано дупе – иначе няма “любов”... Аз когато работя се въргалям в пепелта като прасе в развалени тикви; целият потъвам в пясък и цимент, косата ми се пълни с какво ли не – абсурдно е в това състояние да мина през цялата къща по новия мокет и то в такъв неугледен вид, че да стигна до банята, която пък се намира чак в другия край на сградата. За това разкисвам първо на грубо мръсотията още в езерото, после се изплаквам на маркуча, а за банята ми остава най-деликатното измиване. И въпреки всичко ноктите ми са пълни с цимент, а краката ми приличат на политзатворник от о-в Белене, защото на всичкото отгоре, освен гол аз работя и бос. Амчи три чифта обувки съдрах и вече изхвърлих покрай тези ремонти; башка два чифта къси гащи и един дълги – то не се насмогва с дрехи и цървули. А и времето за сега позволява да се работи на голо - тъкмо си правя и слънчевите бани, вместо да се изтягам на нарочният за целта централен градски плаж, към който се стича народ от целия цивилизован свят. В противен случай трябваше аз самият да бия пътя чак до там и да правя тен на пясъка. А знаете ли пък колко е лошо по тези плажове? – един противен вятър духа постоянно и вдига пепелта, вкарвайки я право в устата и в очите на курортистите. Разни полуголи плажни нимфи, събрани от всички краища на света подрусват крехките си телца, бедра и разни издути израстъци по тях - че за къде съм и аз всред тази шарения, още повече с моите слаби нерви и голям… мерак. Добре си ми е тук на село, насред двора и в калта; зер, в кереча и бетона, мога даже да се посера (хе-хе-хе, ей че хубава римичка стана, съвсем без да искам - сам си се радвам и надсмивам на простотийката)...
В петък шефа ме помоли да дойда на работа и в понеделник; в понеделник ме накара да дойда и във вторник (т.е. вчера), но добре че все пак приключихме с дейността си до обяд. Имаше две машини да се завършат окончателно и да се изпратят с камион за Мелбърн, в което мероприятие аз взех доста дейно участие. Ковахме палети, сортирахме крепежни елементи, допълнително оборудване монтирахме, опаковка правихме и т.н. Работих наред с всички останали от производствения отдел, с които хора се сприятелихме за тези 10-12 дена. Когато приключихме взехме си “довиждане” с персонала, пожелахме си “весела Коледа” и се пръснахме по домовете. Едва в късния следобед (подминаваше вече 16:00), шефа ми даде чека с моето възнаграждение за труда, който положих в неговата компания и това беше всичко. Последното обаче беше най-отегчителното и същевременно изключително унизително чакане на “празна ясла”, докато онзи се сети да ми плати. Стоях няколко часа на бюрото си без да правя абсолютно нищо, но и капиталиста не ме пусна да си вървя наравно с другите – той си пише нещо в офиса на горния етаж, аз нетърпеливо и припряно го изчаквам долу, за да ми се отчете. Побеснях до края на деня, но нали в крайна сметка ми връчи банковия чек с точност до стотинката – какво тук означава някаква си лична чест и собствена гордост, пред вида на тлъстите и лъскави банкнотки (мамка им мръсна – мразя ги, но и без тях не мога; нали това са тонове с цимент и пясък, башка плочки и други боклуци)…
След като успешно приключих този пореден договор и етап от трудовата си кариера, отидох до един приятел в Бризбън. Той ми беше нагласил едни изрезки от бетонно желязо, които ще ми трябват да заздравим бетона, който пак с негова помощ щяхме да наливаме през следващите дни. Натоварих ги в багажника на полуспортната ми кола, барабар с малко дъски, камъни и други строителни материали, та най-после се завърнах благополучно в къщи. Даниела ми помогна да разтоварим “самосвала” и аз веднага отидох да купя още три торби цимент и се прибрах окончателно. С нея опънахме едно ново въже за простиране на прането и с това дейността ми за деня окончателно приключи – беше мръкнало отдавна; настъпваше Коледната свята нощ или Бъдни вечер, съгласно нашенските Християнски обичаи.
Много се беше смрачило и затънтило отвсякъде с облаци, та и бурята съвсем не закъсня. Снощи се изля един чуден летен дъжд, който толкова добре ни поля градините, но същевременно ми разкаля терена по строителната площадка. Ние си седнахме с Даниелчето на малка тържествена вечеринка, докато все още се вареше боба на печката. Същият ден - значи тук пояснявам, че това беше вчера (24 Декември), беше пристигнал и вашия колет с прекрасните Коледно-Новогодишни подаръци. Нека Бог ми прости ентусиазма, но веднага възкликвам: “Господи, колко навреме само!” Аз даже си пийнах малко от ракийцата снощи, но специално чичо Божковата ще я пазя за още по-свят ден. А сега, след като имам и двете под ръка, ще мога да направя съпоставка между тях и ще ви кажа коя е по-хубава. Отдавна казвам на татко, че ракията на чичо Божко е по-блага от неговата, но може и само така да ми се струва – нали чуждото е винаги по-сладко от своето…
По едно време (пак снощи) - беше вече към 22:00, идат съседите с Коледните си подаръци, което доста поосвежи нашата празнична софра. Поприказвахме си с тях, разказахме им за нашите традиции, почерпихме ги от вашата ракия, извадихме бучка българско сирене и домашен суджук от Аделаида, които пък Дани донесе “от село”. Междувременно телефоните ни чак пушеха от изпращане и получаване на поздравителни съобщения по случай големия Християнски празник. Беше ни много, ама много хубаво! За нас е истинско щастие като знаем, че макар попаднали и в края на света има кой да си спомни за нашето съществуване, за кратък миг да помисли и да ни удостои с вниманието си – сърдечно благодарим, приятели добри!...
Радвам се, че и вие вече сте посвикнали с употребата на “мишката” и ще можем често да си разменяме по някоя и друга мисъл, макар и през хилядите километри, които ни разделят. Дано само това да не ви струва много и не нарушава финансовия баланс на осиротялата ви социална единица (семейството имам предвид)... Ние ще пишем по-често, стига да знаем че получавате съобщенията ни. Аз при случай, ще гледам да намеря един телефон на татко “NOKIA”, модел 5110 - същият като моя. Така ще мога да бъда полезен с боравенето му, защото знам за какво служат всичките негови копчета. А пък този, който съм ви изпратил е всъщност стария телефон на Румяна. Тя щеше да го изхвърля, че го даде на мен вместо това. Доволен съм, че все пак е влязъл в употреба. Ние и с нея се чухме снощи - тя е някъде далече на 1000 км от тук, на гости при дъщеря си, но така и не разбрах точно къде. Аз й казах, че сте пуснали нейния телефон в повторна експлоатация и тя също много се зарадва. Поздравява ви задочно, въпреки че не ви познава...
Неничко също се обади тази сутрин да ни честити Коледата. Донесе ни детето и подаръци онзи ден, които ние оставихме под елхата - тази сутрин ги отворихме чак, заедно с всички останали; нали такива са правилата. В момента зареждам батериите на камерата и ще запечатам няколко кадъра следобед. Ванеса също много се радва на подаръците си и най-вече на елхата, която те вчера с майка си са подредили, докато аз бях на работа.
Излишно е да подчертавам, че и ние тъгуваме за всички вас, съвсем не по-малко - особено пък сега, по времето на тези чисто семейни празници и традиции. За да разсеем малко мъката и тъгата по род, Родина и бащиният роден край, довечера ще имаме гости – ще дойдат нашите приятели от Бризбън и Любка с турчина. За него специално печем агнешко бутче, но той похапва и от свинското месце (когато не знае какво яде, завалията – но иначе момчето се пази и строго съблюдава Корана). Менюто ни включва и печена пуйка – въобще, все мои “любими” блюда, от които на мен ми се насълзяват очите от умиление и ми идва да зарева на глас с цяло гърло; виждам се отново как наблягам предимно на доматите и си лягам за пореден път гладен. Е, Дани ще опече и свинско месо за нас, гяурите и потомствени сподвижници на Исус Христос, но не на вратна пържолка както се полага по устав, ами така цялата буца в една голяма тава на фурна. Рекохме малко да поразнообразим номенклатурата - стига с тези барбекюта, пушеци и кюмюри...
Ох, милички на мама – аз и цял ден да вися тук на една кълка, пак няма да мога да опиша всичко, дето става и се случва с нас; което изживяваме и преживяваме в тази твърде отдалечена част на земната топка. Съдбата нещо хич не беше благосклонна и то към всички нас, като не рачи да ни остави на мира, за да си живеем заедно и дружно – вместо това ни разхвърля най-безмилостно по четирите краища на света, но какво да се прави. Вие само гледайте да сте добре, да сте ни живи и здрави, да се слушате и обичате един друг – пазете се от болести и лоши хора. За нас няма да се притеснявате - ние сме много добре, децата също; всяко едно от тях си се развива поотделно в удобните му форми и условия на растеж. Сашко се обажда почти всяка вечер по телефона на майка си; тачи я и си милее за нея. И те са улисани около новата къща, защото пък тя, колкото и нова да е, един ден може и да остарее, но работата покрай нея няма да се свърши никога. Моят малък и бабин сладък Неничко малко по-рядко се интересува какво прави татко му и неговите близки, но аз и с това вече посвикнах – нося си тежкия кръст и често давя своите душевни мъки и сълзи в бокалът с виното...
Аз се надявам през идните дни пак да намеря малко време, че да драсна още ред или два - вероятно това ще е в някой от антрактите между отделните строителни дейности. Напоследък и Красьо Петев ни се обажда доста често - взел ми е телефонния номер от Албенчето. Много му се зарадвах – това наше приятелство още от детските години никога няма да избледнее. Днес ще изпратим съобщение чрез него, за да поздравим и чичо Христо за именния му ден.
Още веднъж ви пожелаваме, както на вашите и наши приятели една весела и щастлива Коледа; през всичките тези празнични дни ние ще бъдем постоянно и неотлъчно само с вас и с мислите си по вас. Има някакъв провал с телефонните карти, които купуваме за разговорите си с България през домашния телефон. Така че докато този проблем не се оправи централно, ние няма да можем да се чуем. Компанията била фалирала, но пък щели да ни обезпечат с някакви други карти, издание на новите собственици, които са я откупили. Абе, какво да ви разправям: гнил капитализъм, див и варварски; нямат никакъв ред и плановост – всичко е бурно и стихийно, за това и резултатите им са такива...
30.12.2002 – Докато чакам да стане по-прилично време, че да излизам с лопатата (защото все още е 06:30…), рекох да драсна няколко реда с описание на Коледните трудово-музикални дни. На връх Коледата, както е според обичаят, не сме работили и правили нищо друго, освен хранителни подготовки за тържествената вечеринка: руски салати, майонези, печива и пр. Гостите дойдоха и ни донесоха чудни подаръци. Ние на тях също подарихме разни неща. Аз предния ден се обадих на нашите приятели от Бризбън и ги поканих също да дойдат в къщи, като мислех че са сами на празника. На тях пък им дошли други гости вечерта и се забавиха малко - пристигнаха чак в 23:00; таман вече едните си тръгваха от нас, та се свариха на вратата. Хайде, моабета започна пак от нулата: ордьоври, мезета, аперитиви в най-стройна последователност - и така-а-а-а, та чак до заранта-а-а-а, когато вместо вечерята наченахме направо закуската...
На другия ден жените излязоха по пазари и тържища, а ние с момчето изляхме една порция бетон, после пък докато си почивахме сковахме кофража за други подобни темели и т.н. Таман свършихме успешно всичко някъде в часовете на ранния следобед и пороите пак ливнаха отгоре ни. Такъв студ, вятър и дъжд не е било никога по Коледа - но пък от друга страна по-добре да е така, че рахат се работи на хладното. Иначе ако е някоя 40-градусова жега, както например беше миналата година - това направо си е умирачка. Та, влязохме си вече и ние момчетата вътре под покрив и на сушина - явно работната част от деня приключи. Каквото сме свършили, това си остана; останалото - другия път, като се пораздигнат облаците.
И тъй както навън кротко и непрестанно си валеше тихият и напоителен дъждец, аз направих една експресна “майсторска” салата и седнахме с моя приятел пред шишето с мастиката – какво от това, че не беше мръкнало още. По едно време надойдоха и женорята – Даниела беше с още няколко други себеподобни, та се влачат всичките у нас на камара. Извадихме още мезета, повече напитки, разни остатъци от вечерта и продължихме “огъня”. После дойде още една разкошница – че води и децата подире си, като за капак на всичко. Бря, женска ви вяра долна, разгонена! - къщи и мъжове нямате ли си у вас, че да си седите в тях с хурките и вретената, ами по чуждите порти сте се юрнали?! На един етап от вечерта у нас беше като в хана на Странджата - едни влизат, други излизат; идват/отиват си - не можах да им запомня изображенията на всичките ни посетители. Хайде, пак откарахме тържеството до среднощ в сладки приказки, ядене и пиене.
Легнахме всички у нас – спахме много набързо и на другия ден ние с моя човек пак застъпихме обекта. Отново изливахме реки от пот и купчини с бетон, пак ковахме кофражи, мъкнахме камънак, опъвахме канапи и т.н. И този път спасителният дъжд дойде точно навреме - баш в ранния следобед. А пък по време на дъжд, подобен на тези тропически “излияния” от небето - какво друго да прави човек, освен тържества. И хайде, на нова сметка отпочнахме моабета - отначало със салатите, после дойдоха ордьоврите, следвани от основните блюда; баници, десерти, компоти, сладоледи и прочие лиготии – нека да не се повтарям сега, защото схемата е напълно ясна и веки път доста подобна, да не казвам една и съща. Материалът всъщност не ми стигна, да забъркаме още една доза бетон, та по някое време ходихме да обикаляме околността за 5-6 кофи пясък – навсякъде обаче беше затворено; кой е толкова луд, че да работи по Коледа. Фактически нас точно това ни накара да спрем по никое време работата, да зарежем инструмента по средата на обекта и да се хвърлим като освирепели псета на масата, вместо да се рием като къртици цял ден из траншеите...
На другия ден аз вече купих каквото ми трябваше, завършихме успешно тоя етап, обядвахме и ние си изпратихме гостите, а аз следобеда продължих с други мероприятия. Започнах да изравям пясък от долния двор и да го разпръсквам из горния, защото мястото беше много ниско. Имах нужда от някакъв пълнеж, който в противен случай трябваше да отида с ремаркето и да го купя, докато по този начин ненужната пръст от долу също влезе в употреба. Както и друг път съм споменавал, при мен всичко е със 100% усвоимост и при пълен затворен цикъл. Колко боклук наместих из бетона, няма да ви разправям - нищо не изхвърлям аз. Всяко нещо си има своето предназначение и е много по-добре да ми попълва празнините и дупките, вместо да бия пътя до бунището и да го изхвърлям на ръка. Освен това, долната площадка също трябва да се подравни. Долу имаме едни огромни скали, които ще се поразчистят малко помежду си и ще се вържат заедно с други допълнителни камъни, така че да образуват втора подпорна стена, където също ще посадим разни насаждения. Ще се получи нещо като тераса, но на по-ниско ниво от горната. Общо взето, където се намира основата на горния дувар, на същото ниво ще бъде горната част на долния. Изпитвам голямо затруднение, опитвайки се да обяснявам разбираемо всичкото това – и сигурно е невъзможно да стане ясно, особено за непосветеният в дюлгерлъка обикновен четец. А пък и следването на светкавичната ми мисъл е също толкова бавен и мъчителен процес - нали всеки отделен план е правен с предварителна подготовка от поне две начални мастики (с продължение…), но когато един ден всичко стане готово, ще го видите в действителност...
Вчера започнахме да снимаме и малко домашен видеофилм, но в тоя противен вятър не успяхме да заснемем достатъчен брой кадри. Вдигаше се много прахоляк, който безмилостно се набиваше в камерата и по тези съображения я прибрахме бързо-бързо вътре. Днес времето изглежда значително по-тихо и спокойно, та пак ще вадим снимачната екипировка – дано имаме повече късмет.
Значи, онзи ден започнах с разкопаването и на долния двор. Вчера вече напълно го завърших. Изкарал съм над 50 ръчни колички с пръст, но сигурно ще има да направя барем още 100 курса. Аз за момента разравям само около камъните – с другото количество земна маса ще се занимавам на някой по-следващ етап и най-вероятно ще ми се наложи да го изхвърлям на боклука, защото просто няма къде да го дявам вече - всички дупки и окопи са отдавна запълнени и трамбовани.
Снощи вече бях капнал от преумора и днес ще се трудоустроя на по-леки дейности – камъчета, цимент, пясък; все творческа работа - ваятелна. А вчера и онзи ден беше груба, изкопчийска, хамалска и непривлекателна - и циганин да вържеш със синджир да я върши, и той ще избяга от зор. Но тъй или иначе, много нещо се свърши - остава ми съвсем малко, което ще го бутна набързо до обяд и ще започвам градежа на дувара. Дано посвърша повечко работа - поне докато съм си из къщи...
През последните празнични дни не съм търсил следващите си трудови договори, но от 02 Януари нататък започвам на нова сметка да слухтя. Все още имам известни надежди да ме потърсят от едно-две места, като междувременно ще поразпитам и разни други хора - нещо трябва да се намери след Нова Година. Неничко се обажда на Коледния ден да ни честити празника. Вчера пак ни се обажда - ей тъй, да ни видел какво правим. Той на 02 Януари заминава с приятелката си и родителите й на почивка/къмпинг и като се върнат, пак ще дойде у нас.
А пък снощи, понеже цялото това чудо което свърших ми се видя недостатъчно, та всичките 50 или колкото там бяха колички с пръст, които бях изсипал на отделни купчинки, взех че ги разпръснах равномерно по двора. Сега Даниелчето като стане от сън и ще й връча едно гребълце: кръц, кръц - ще разчисти всички плевели, коренаци и камъни от пръстта. Тя много ще се зарадва, когато се събуди и научи какво “удоволствие” я очаква. Ванеса само ни се вре из краката тук-там и уж много “помага”.
Ами това е то, скъпи родители наши. Вече е 07:30 - мога да излизам навън и да правя шум; няма вече кой да спи до това време. Хората от съседните къщи имам предвид - иначе Даниелчето може и на шум да се откара поне до обяд. Толкова много и разнообразна работа имам, че не знам от къде да я подхващам по-напред. Но у нас изборът е много лесен – което и да хвана все ще е добре, защото то все мен си чака. Поредността на дейностите в този случай не е от особено значение. Е, аз спазвам известен порядък и строителна технология - в смисъл кое да направя първо, кое второ и т.н. Но повечето от проектите ми са все “първи” - въпроса е да се избере кое “по-първо” да се свърши от останалите “най-първи”...
Ще гледам пак да драсна нещо до Нова Година. Ние пък на 31 Декември чакаме едно наше приятелско семейство да пристигнат от Аделаида и най-вероятно с тях ще изкараме и Новогодишната нощ - ще видим кое как ще стане, да не бързаме с прогнозите...
08.01.2003 – Първо “За много години” и честит имен ден на скъпата ни майчица! Независимо, че посредством взаимните ни телефонни съобщения и разговори тези пожелания ние си ги казахме вече, нека да ги има и написани за вечни времена. Както си личи по датата, виждате че не съм се проявявал като писател (набеден…) вече повече от седмица. Сега обаче ще се опитам да събера заедно всички случки и събития до този момент, за да ви ги представя в техните най-ярки краски и с минималните им възможни съкращения.
Аз имах достатъчно много работа по двора за 30 и 31 Декември. Тези два дни отвъртях доста сериозна дейност – бях изкопчия, бях и зидар; също така работих и като мазач, малко като чистач и майстор-готвач. Успях да довърша изкопните мероприятия, нахвърлях още десетина колички с пръст от долния двор в горния, направих малко калдъръм по площадката и към обяд на 31 Декември приключих с всички подобни дейности за годината. През това време Даниела беше отишла на летището, за да посрещне тези наши гости, които очаквахме и всички пристигнаха тъкмо за обяд. Аз бях направил кьопоолу, майонези, деликатеси и т.н. Че като заседнахме на масата тогава, та не станахме от там цели два дена и половина – всъщност, само сменяхме масите, без нито за миг да прекъсваме плюскането. След тържествения гала-обед у нас, заедно с гостите и вече привечер отидохме у други наши приятели, където цялата българска тумба се бяхме събрали в техния заден двор, за да посрещнем Новата 2003 Година и съответно да изпратим старата по живот и здраве. Там бесняхме до 03:00 сутринта, но пък не си спомням добре как изобщо сме се прибрали обратно в къщи (защото се събудих едва на следващата заран в леглото си, а до мен не беше никоя друга, ами самата Даниела) – някой е карал колата призори, но това не бях аз; въобще спомените ми от Новогодишната нощ са много бледни и противоречиви.
На другия ден ние пак отидохме у тези приятели, уж да си оправяме сметките - кой колко дал за месо, за пиене, за хляб, салати и т.н., а и да разделим помежду си остатъците от вечерта. И като почнахме да се тъкмим с масрафите в 10:30, “подялбата” и разпределението на благата приключи благополучно в 24:00 - отново вече в къщи. За да ни излязат по-лесни сметките, доядохме и допихме всичко де що имаше в наличност - така направихме първата уравновиловка и баланс. В сладки приказки и разбор на предишната нощ мина целия следващ ден. После една част от останалите живи и праволинейно движещи се на зигзаг човеци се преместихме у дома, където моабета продължи с още по-пълна сила. Така тържествено преминаха празничните ни дни (и нощи)...
През цялото време телефоните ни приемаха и изпращаха поздравления и честитки. Много се радвам, че с вас също успяхме да си разменим няколко и то точно в Новогодишната нощ, в ранната следваща сутрин, както и през целия Васильовден. От 02 Януари нататък, нашите гости започнаха да посещават разните увеселителни паркове наоколо, а аз най-устремно се залових с моята изостанала дворна работа. Два поредни дни, под непрекъснатият напор на вятъра редих калдъръм – покривам площадката, където предните дни изливаме бетона с моя приятел. Всичко става много хубаво, но процесът е мъчително бавен и муден, имайки предвид, че и аз не съм от най-чевръстите “майстори”. Всяко отделно камъче му се търси мястото, за къде уйдисва най-добре; после се измива в едно корито с четка и вода, за да му опада калта и мръсотията, след което чак на края се циментира окончателно. В неделя не съм работил, защото излизахме по разходки с нашите гости и ги водихме по тукашните гори и балкани.
В понеделник ходих да се регистрирам отново (и за кой ли път вече…) в Бюрото за безработни и следващите два дена се занимавах с прекарването на антенния извод до кухнята за малкия телевизор. То бяха едни безбройни качвания по покрива и слизания, като орангутан; после пък дойде свързването на проводника с основния кабел на тавана, идващ от антената (където пък температурата под нажежените от слънцето до жълто керемиди е малко по-висока от тази покрай доменните пещи на “Кремиковци”). Хайде, от горния ад се преместих “долу”, на по-хладно в кухнята: там пък дупки пробивах и къртих за контакта. В крайна сметка задачата се изпълни успешно, но доста пот излях по пода и хиляди клетви хвърлих из въздуха. Сега вече имаме антена дори и в спалнята, в случай че решим един ден да сложим телевизор и там. Само в тоалетните все още нямам антенни отводи, но мисля за сега да се въздържам от гледане на телевизия и в тези сервизни помещения...
Днес не съм развивал никакви активни дейности. Даниела и гостите отидоха да се разхождат, а аз съм сам с Ванеса. Няма място за всички ни в едната кола, а вече избягваме излишните разходи, като например да хлопаме и двете коли напред-назад за щяло и за не щяло. Напред водих малката да си кара колелото по алеята, после ходихме на детската площадка до нас да се люлее на люлките; правих й снимки с камерата – нали подготвяме една касетка с домашни епизоди, та рекох да я обогатя с някой и друг кадър горница. След всичките ни спортни мероприятия я окъпах в езерото – като излязохме й смих солта от водата на маркуча, обядвахме и я сложих да спи. Но до този настоящ час от деня и докато опиша всичко до тук, тя вече току що се размърда и сега кротко си играе покрай мен с нейните играчки.
Доста топло стана днес; нали сега е баш разгара на лятото – нищо дето по датите пиша, че е Януари; след малко може и аз да се хвърля профилактично в езерото, докато не са ми се разтекли сланините по паркета. Сутринта е пристигнало вашето писмо № 129, а аз през това време пак бях излязъл до Социалните грижи, за да им ползвам телефоните...
11.01.2003 - Е-е-ей! Колко пъти го почвах и спирах това писмо, а кога пък ще го завърша и официално - хептен не знам вече. Все нещо става, та го прекъсвам по средата. Ето, онзи ден например (както споменах) - сложих уж Ванеса да спи, а аз седнах най-старателно да пиша писмо. Добре ама на обяд бях нещо жаден и докато драсках глупостите си по белите листи, баят винце посръбнах от хладилника, паралелно с творческия процес и пиянски устрем. Така на няколко пъти си наливах в една голяма халба за бира, под формулата на кръчмарското “студено мешано” – виното объркано в равни количества с лимонада; башка половин шепа лед на всяка доза за стряскане на имунната система. Обаче още на второто кило някак си много изведнъж ми натежаха клепачите и бързо-бързо се хоризонтирах на дивана за кратка следобедна дрямка, че да не ме заварят и гостите, прострян на пода като пиян нерез в кочина. Когато станах от сън, вече бях забравил за какво щях да ви разправям. Малко след това пък си дойдоха приятелите ни заедно с Даниела и от там насетне ме повлякоха по други гости и моабети; и все така – та чак до днес…
Тази сутрин, в обичайния ранен час (06:00) аз пак съм с всички вас, докато сам реша какво да правя през деня. Казвам това, защото имам толкова много неща за вършене, че не знам още точно с кое да започна. Но нека сега да караме подред, а пък работата ми на двора може да изчака малко. Значи - след като се прибрахме от гостите онази вечер, поприказвахме си още малко общи приказки и легнахме.
На другия ден (четвъртък), нашите приятели от Аделаида трябваше да си тръгват с вечерния самолет и понеже до тогава имахме на разположение цял ден време, решихме да си направим малко разходка и из столичния Бризбън. Сутринта излязохме сравнително рано от нас, защото пък в същото време у дома дойдоха и едни майстори, че да слагат изолация на тавана против непоносимите летни горещини. Под целия покрив тези хора положиха някакви плоски платна (подобни на дюшечета за кревати в детски ясли), от рода на стъклената вата, производство на завод “Коста Стоев” – Габрово; само че тази беше местна изработка, дето уж щяла да направи чудеса: през лятото намалявала температурата в къщата със 7 градуса, а през зимата я вдигала пак с толкова. Аз много не вярвам в духове и таласъми, но нали всички около нас така правят - правим го и ние. Че туриха на циглите отгоре и един вентилатор, дето се задвижва от вятъра - който пък щял да изсмуква горещия въздух от подпокривното пространство; глупости на търкалета. Онези направиха обаче и сметка за $810, след което си заминаха; ние вече бяхме тръгнали към Бризбън, докато с майсторите се е разправяла Дани - и без друго нямаше място в колата за всички ни.
Първо отидохме у едни наши приятели, които ние познаваме чрез други, но иначе доста често се събираме и с тях. От време на време двамата с момчето се човъркаме по двора (той ще ми иззида и камината отвън…), а пък булките беснеят като разгонени кучки по цял ден из магазините да трошат пари – една студена вода няма кой да ни подаде през джама; че и салатите си правим сами на всичкото отгоре - до такова долно падение сме я докарали. Както и да е – та, отиваме у тях първо; изядохме една мазна баница за временно потискане на гладът, взехме ги и тях с нас и излязохме. Ходихме по разни туристически обекти и атракции из града, на края се качихме и на онези корабчета, дето плават по реката – точно там бяхме през последния ден и с вас, ако си спомняте за онези мрачни и тъмни моменти преди няколко години. Иначе ние си изкарахме много приятно - след всичко преживяно и видяно през деня, аз си заведох гостите на летището и с това приключиха веселите и празнични, почти безгрижни дни.
А пък тъкмо вече да се качваме на лодката за екскурзията ни нагоре и надолу по речното корито, от една агенция ми се обадиха по телефона за интервю на следващия ден (петък). Така вчера сутринта аз пак ходих до Бризбън - хората ме харесаха и от понеделник започвам работа в тази фабрика; в нея правят всякакви метални изделия, разни промишлени климатични или вентилационни инсталации и т.н. За сега подробности по случая не зная много - като почна при тях другата седмица, тогава ще дам допълнителна пресконференция за добиване на повече яснота и обща информация. Нито знам за колко време е този контракт, нито пък колко пари ще получавам за труда си - единственото най-важно нещо беше да се закача на някой “клон”, че да има с какво да си покриваме ежедневните масрафи по жизненото ни съществуване и ремонтно-строителните мероприятия.
Даниела много скоро отново ще започне работа, вече питахме в градината на Ванеса – хората ще я върнат при тях, защото всички много я обичат. А тя наистина е едно много сладко детенце. Всяка вечер, като се приспиваме пеем песента “Детство мое” от един филм навремето “Стоянчо и Шаро” (а впоследствие доуточнявам, че това беше песничката от детският сериал “Неочаквана ваканция”). Тя пее заедно с мен и вече почти й знае думите. Някой път, когато аз още не съм се прибрал от работа и Неси трябва да си ляга по-рано, Даниела я слага да си ляга с други приспивни песни, които пък тя знае от детството си. Мъчила се и нашата една вечер да й пее “Детство мое”, но онуй малкото я прекъснало по средата и й казало, че тая песен тя не може да я пее - рекло: Тати пей “Детство мое”..., ти пей “Нани-нани, малко бебе ти”... Голям гявол е това наше бебе!
Имам доста сериозен проблем със златните си пръстени обаче. Напоследък, след като вече развивам много активна трудова дейност, пръстите на ръцете ми са се подули до неузнаваемост, заякнали са като клещи и пръстените ми стягат страшно (вероятно ако сега запиша гинекология, ще ме приемат без изпит – само като ми видят “кебапчетата”). Когато работя по двора, разбира се ги свалям, но пък после не мога да си ги туря обратно. Една нощ се събудих от жестока болка - бяха ми се впили в месото на пръстите чак, та едвам ги махнах с вазелин, сапун и т.н. Мислех да ги режа по едно време с ножовката. Нещо трябва да се направи, че да ги разхлабим, за да продължа да ги нося. Явно от тук нататък ще се върви все нагоре, а не надолу - имам предвид физиката си като килограми, телосложение, структура на тялото и т.н. (абе мама му стара: раста само на гъз и на пръсти – а пък там, където ми трябва малко повечко дължинка, хич не слагам и не наддавам; биваше да имам още няколко инча мъжество горница, ама нá – такъв й бил късмета на буля ви Дана). Тези дни например нищо не съм работил, но независимо от това, сигурно пак няма да ми станат пръстените. Ние по обяд сме канени на гости в Бризбън у тези наши приятели, заедно с едни други от Gold Coast; там ще има и едно австралийско семейство, а аз няма да мога да се наконтя и накипря като хората с бижутата си. На мен цялата ми красота беше в пръстените – сега и тях като си нямам, остават ми единствено чаровни проскубаната брада и редките мустаци...
Вчера след интервюто ходих на официално посещение до Бризбънския пазар на едро. Там с нашите приятели си купихме много евтини зеленчуци – домати, чушки, патладжани и т.н., та си ги разделихме помежду. Когато се пазарува от там, цената е дадена за цяла касетка (големи картонени кутии, обикновено по 8-10 кг “материал”). Всички зарзаватчии купуват такива количества, а после вече в магазините си ги разфасоват на дребно, та всеки техен клиент да си купи колкото му душа сака. Така единичната цена на килограм стока излиза значително по-скъпа в тези дюкяни, спрямо цената която се плаща на пазара. Та и ние грабнахме по няколко касетки с най-различни артикули. Снощи дори опекохме няколко чушки и сини домата за кьопоолу. Пак се беше извил един силен вятър, та ги пекохме вътре във фурната, на грила. Приготвени по този примитивен и същевременно модернистичен начин, заготовките ми далеч не стават толкова добре, както когато се опушат на дървата от огъня. Когато времето е ветровито обаче, не смея да паля огън навън, за да не подпалим нашето или пък някое от съседските бунгала – зер, тухлите отвън са само за декорация; всичко останало е направено от чамови рамки и дъски, а стените не са нищо друго, освен едни прости гипсови плоскости (а кое пък им струва толкова много хиляди пари, още не мога да си обясня със своя прост акъл - но това също ще го оставя за тема на друг репортаж). Една искра му трябва на всичкото и после ще трябва да опъваме палатката на плочника или да докарам каравана в двора. Сварихме и малко боб снощи - за бобена салата с лук. Обещал съм и едно шише с мастика за днес – пак ще поминем криво-ляво с каквото има из хладилниците, че никой от нас не е много богат; поне за сега такава ни е средата, в която се движим - но пък и измамните богатства на другите нито ни блазнят, нито ни липсват.
Гледам през прозореца, че тоя ветрилник пак се наду – сутринта беше толкова тихо и спокойно, а сега отвън не е за мъже. Но така е, като се живее на морето. Онзи ден майка спомена по телефона за нещастието, сполетяло нашия приятел Иванчо, брата на Цецето – жалко за младото момче, че си е отишло без време от този свят. Помня, че той имаше някакво лошо заболяване, ама отървало се е поне – то и неговото не е било живот, завалията. Аз специално него съм го виждал само веднъж, но беше много спонтанно и ние бързо се сприятелихме. Не е изключено покрай родителите му да сме били и друг път заедно, но аз поне не си спомням подобни случаи. Вероятно това е защото той беше доста по-малък на години от мен. Тогава с Еми и Христо се бяхме качили на вилата им в с. Зелено дърво - голям моабет вдигнахме, голямо тържество направихме; бяхме само ние четиримата плюс нашия много малък Неничко и още по-малкото им Христенце (пъпешите бяха едвам по на 3-4 годинки, а може и по-дребни да са били). Участници в “събора” бяха самата Цецка и майка им (на която нека ми прости Господ, но баш сега забравих името). По това време (прекрасен съботен ден – га че ли вчера беше, мамка му…) по пътя за “Узана” се провеждаше републиканския кръг на някакво автомобилно състезание/рали - Иванчо беше дежурен с джипката на СБА за осигуряване на техническата помощ по трасето. Това беше по времето, когато в България комунягите ни гасяха тока през три часа – режимът беше много забавен: три часа има, три часа няма ток; не можаха да ми пръднат и по този начин на “дядовия”, но измамната наслада все пак си остана за тях, въпреки че нашият дух беше несломим. Ние в един от промеждутъците на тричасовото им електроподаване успяхме да си наготвим топлата и питателна храна – през останалото време карахме на сухи мезета за славата на най-великият български държавник (според някои национални продажници и изметкяри…), селският шут и Правешко парвеню, другарят Тодор Живков и цялата му комунистическа кохорта от ЦК на БКП. По смътни спомени, ерата трябва да е била някъде в далечната 1988/89 – малко преди именно неговите собствени приближени да изтръгнат кокала из лакомата му и ненаситна уста; даже и да греша в историческото календарно време, това пък хептен няма никакво значение и важност по темата. Та думата ми беше, че през трите часа, когато имаше ток надувахме касетофона със старите шлагери; щом пък изгаснеше за следващата “тъмна” поредица, аз грабвах китарата и продължавах песните по страниците на песнопойката. И така, до края на деня…
Като се освободи от наряда, по някое време дойде и Иванчо да се веселим заедно във вилата – Боже мой, че тогава му нямаше нищо, бре! Вечерта, понеже се изпонапихме всички до краен предел и невъзможна поносимост от околните и най-близките нам приближени (собствените ни женички имам предвид), той ни натовари в служебната джипка като сардели, а Трабанта (с който поначало бяхме отишли там още от сутринта) го качихме отзад на колесара да се влачи подире ни, защото поради злоупотреба с алкохола вече нямаше кой да го кара. Така триумфално се завърнахме вечерта в Габрово и минахме през целия град за назидание. Най-щастливи от всички ни, естествено бяха Нени и Христето, които непрекъснато следяха през задното стъкло на джипката дали Трабанта ни следва неотлъчно или се е отклонил случайно някъде по завоите. Тържествата ни продължиха, разбира се – първо у нас, после отидохме у Цецка да си допиваме и да правим разбор на деня.
За огромно мое съжаление тази малка авантюра се е запечатала в съзнанието ми като единственият и вечно траен спомен от това момче; въобще, всичко беше толкова чудесно. Впоследствие, специално на мен удоволствието и забавата от деня ми излязоха през носа с фасоните и гримасите на “госпожата” (тогавашната), която точно тогава намери да ме ревнува от Цецка - но това пък съвсем не е тема на настоящият ми монолог. Жалко, много жалко за изгубения млад живот – Бог да го прости...
Вчера, докато купувахме това-онова от пазара, по телефона ми се обади Нени. Естествено, пак искаше да купуваме нещо по обява от вестника. Та следобеда, като приключих търговията със зарзаватите, отидох до тях и него да видя. Качихме се в неговата кола и добре се разходихме из града тук и там. Покупката му обаче така и не се състоя, защото стоката не беше добра и си останахме само с виждането. Той другата седмица пак ще дойде при нас за ден-два. Училището му започва след две-три седмици. Вече ще бъде в 12-ти, последен клас. От там, ако е рекъл Господ ще отиде в Университета. Аз лично се съмнявам обаче, но в същото време много ми се иска да греша в мрачните си и безперспективни предсказания спрямо бъдещето му...
Та, това е милички на мама всичко - цялата ми информация, без никакви съкращения, без преувеличения и видоизменения. Днес пак ще си направим някоя и друга снимка – “сМиНка”, както Ванеса казва на снимките. Имаме вече един филм готов от Нова Година. За жалост обаче вашите “сминки” са ужасни – само няколко от тях, правени от телевизора са излезли горе-долу като смътни образи. Останалите дори ги изхвърлих – не става нищо от тях. Той, Царя - колко сина имаше? Май че петима бяха – да знам де, че да изпратя филм за всяка тяхна сватба. Така майка ще може да си щрака на воля. Обаче по-добре ще е да ни запишете нещо на видеокасета, отколкото да ни изпращате разни размазани образи, директно снимани от екрана на телевизора...
Вече е 08:10 - момичетата ми трябва да стават, а аз излизам навън, че да посвърша нещо. То няма да е много - дано поне утре да мога нещо повече да направя. Като ли не – другата събота и неделя пак съм на хармана, отърване няма. И май че така се очертава да бъде от тук насетне, вероятно до края на дните ми - то не само отърване от това, ами и свършване така както гледам няма да има...
29.01.2003 – Много информационен материал се събра пак за описване, та почнах вече и да забравям от началото какво е било. Независимо от всичко и слабата ми памет, сега ще се помъча да ви направя съпричастни на всичко онова, което се случва покрай нас. Значи - връщам се от там, където прекъснах писанията си при последното ми включване. А то беше в една прекрасна съботна сутрин, когато се подготвяхме за обедно гости в Бризбън. Преди това не успях да свърша нищо съществено по двора, защото времето също накъся и трябваше да се приготвяме за излизане. Е, бутнах малко туйцък-онуйцък, камъчета подредих, някое и друго клонче окастрих и комай това беше всичко, с което се занимавах. После се окъпах и излязохме.
Бяхме канени на гости за обяд у нашите приятели в Бризбън. У тях също се получи една 12-часова “театрална постановка” на моабетчийска тематика - току до първите петли. Ние спахме у тях - на другия ден само пихме по едно отрезвяващо кафе и се прибрахме веднага в къщи, но това беше вече почти по обед. Наядохме се обилно и безотговорно, затъпквайки остърганите си от алкохолни напитки стомаси и на нова сметка се търкулнахме в кревата – “дворянската” ми дейност потъна в небитието, защото бях изнемощял до премала (абе, то само да яде и да пие човек, пак зор вижда – така да знаете). По този безславен начин приключиха почивните дни, а с това и неплатената ми отпуска...
Тъкмо се бяхме регистрирали в Бюрото за безработни, но не успяхме да получим “пенсиите” им, защото аз започнах работа на другия ден. А въпросният друг ден беше всъщност понеделник - 13 Януари. Точно в 07:30 се появих в завода, запознах се набързо със системата, кое как го правят и отново влязох в бесния ритъм на танца. Работа като всяка друга шибана работа – нямам намерения да се спирам на това, защото хем ми е неприятно, хем пък се опасявам, че и на самият читател би му било скучно да научава за трудовите ми подвизи. За сега съм добре - хората ме тачат, правя за тях всичко каквото те кажат и наредят, търпеливо изчаквайки заветната си пенсия.
През тази седмица с моя приятел ходихме до едни строителни обекти, от чиито боклуци събрахме стотина тухли, които една вечер след работа натоварих в багажника на колата и ги докарах у нас (с тези мои безконечни строителства, колата я превърнах в селска каруца - марка “Москвич”; само оборска тор дето не съм пренасял още с нея). Тези тухлички ми трябваха за камината, която щяхме да градим с него. И с тая дейност се справих успешно. В петъка пък, след приключването на работната седмица, ходих да взема Нени от тях, че да ни дойде на гости. Аз обикновено оставям моята кола в двора пред блока им, а пък вземаме неговата – така той се упражнява в шофирането, че нали може да кара само с придружител. Прибрахме се у нас - веднага седнахме покрай софрата за вечеря и докато си изприкажем приказките и да си легнем, пак стана късно.
На другия ден с Неничко имахме малко работа по колата му. Сменяхме предните накладки на спирачките, че железата им почти стържеха вече в диска. Имахме разни други излизания и ходения, с което и целия ден замина. После надвечер го прибрах в къщи, защото на другия ден той щеше да бъде на работа, а аз си тръгнах веднага обратно за насам.
Следващият ден (неделя) беше малко по-активен от гледна точка на строителната ми дейност. Възобнових работата по двора, а следобеда ходихме и за камъни с Даниела. На съседката майка й живее на ферма (това сигурно го повтарям вече 100 пъти – без да искам, не че е важно…), а братята й там имат гори. Та в една от тези малки кории има много камънак - събираш колкото си щеш. Този път и Ванеса беше с нас на “кариерата”, та ни помага да натоварим още едно ремарке с толкова ценният за мен строителен материал. Смятам, че за сега това количество ще ми стигне за калдъръмената площадка (върху която работя в момента), за облицовката на камината (която още не е вдигната напълно) и за една друга стена към оградата със съседите, която една вечер измислих да вдигна, след като съвсем случайно и на шега се почерпих доста порядъчно и обилно. Обикновено тогава ми идват най-налудничавите, но безспорно най-уникалните и съвършени идеи - трезвият мозък е неспособен, да създаде не, ами да си помисли даже за подобни шедьоври и творения в строителството, а и не само там. Едва сега разбирам чак, защо всички гиганти в науката и киното, в поезия и музика - в изкуството като цяло, повечето от тях са били най-обикновени пияници като мен. Аз не знам към кой точно социален дял би трябвало да се причисля и спрямо кои от най-големите да се отъждествявам, но във всеки случай се преценявам да съм някъде по средата между гениалният Данте Алигиери и уста Колю Фичето. Ако и това е сравнително ниска оценка, то нека величието ми да клони поне към това, което носи бай Спиро от Поликраище (приятелите, които добре ме познават ако обичат да не се подсмихват тук - от чувство на неудобство и самоцензура, ще се въздържа да изрека до край крилатата фраза на последния: “Йеш ми **”)…
Та, онзи ден докарахме с ремаркето новите камъни (аз малко се отклоних напред, ама ще ме прощавате значи) – хайде, след това пък да ги разтоварим и нанесем вътре из двора, че да са ми наръки когато ми потрябват. После отрязах още един клон от дървото, който много пречеше и не стоеше никак добре - беше в тотален разрез с околната среда и само бичкията помогна за възстановяването на добрия изглед. Докато обаче изнеса клечките и шумата, то пак се мръкна. Много са ми малки (къси…) дните, забелязвам - часовете не стигат до никъде за нищо. Бяхме се разбрали с нашите приятели от Бризбън да дойдат у дома за следващата събота и неделя, та ние с момчето да вдигнем камината.
Понеделник също беше почивен ден (празника на Австралия, 26 Януари, само че ние го почивахме на 27-ми, защото тази година се падна в неделя, та ни компенсираха с един допълнителен почивен ден, както се полага съгласно местния Кодекс на труда). Така се събраха три поредни дни, в които ние му дръпнахме много сериозна трудова дейност с моя човек. Приятелите ни дойдоха още в събота сутринта - Даниела беше пекла баница, зер майстор ще посреща. Хайде, докато я изядем часът стана 11:00. После всички излязохме – мъжете на една страна, жените на друга. Имахме да си свършим малко външна работа, след което започна и същинския градеж. И като подкарахме зидарията полека-лека, та чак вечерта по мръкналото свършихме.
Последвалата след успешният трудов ден вечеринка се разви много приятно, непринудено и изненадващо. Даниела си легна в 04:00 сутринта, жената на моя приятел – в 05:00, а ние с него посрещнахме първите слънчеви лъчи на изгрева, докато все още бяхме на софрата. Пихме по няколко ободрителни и изтрезвителни кафета и от масата направо се преместихме на строителната площадка. Трябваше да правим кофраж и да излеем една бетонна плоча, върху която да се развие самата пещ (камина). Не ни спореше особено дейността, дори никак бих добавил аз, но бавничко и внимателната всичко запланувано стана - отляхме и бетона даже до вечерта. След това пак седнахме на домашно тържество, като мислехме да си лягаме нея вечер по-рано. Само че по някое време, ей ги нá - мъкнат ми се и останалите разбойници от компанията; бил съм ги бил поканил на гости още предишната вечер, докато се разлайвахме по телефоните - а пък аз въобще не си спомням такова нещо. Абе те що ми се връзват на пиянските приказки, но както и да е? Добре че не се задържаха много дълго, та успяхме да си легнем сравнително по-навреме – трябваше да се наспим и заради предишната гуляйджийска нощ...
На другия ден, вече съвсем кукуряци и трезви като репички, започна и основния градеж на камината. През седмицата бях уговорил едни специални огнеупорни тухли, които Даниела докара с колата си на два пъти - с тях пък вдигнахме самия пещен свод на оджака. Добре ама по време на градежа се оказа, че комина ще удари в дървото - това злощастно дърво, което аз толкова старателно се опитвах да запазя заради сянката която дава, а сега ще се наложи да го отсечем барем наполовина. Всъщност то расте на чатал и ще трябва да махнем само левия му клон, който всъщност пречи на строителството. Това ще стане, ако е живот и здраве тази събота и неделя; и то ако не вали дъжд, когато ще завършим напълно комина на огнището. Въобще, моите преки наблюдения показват, че всичко възможно е започнато; в наличност имам вече няколко “отворени” обекта, обаче нито един от тях не се завършва до край и от един път. Мисля, че това също ви е познато. Съдбата и собствената ми орисия си ме съпътстват и тук дори, попаднал на края на света. Е, все някога ще почна да изкарвам нещата едно по едно, но аз постоянно разширявам и обновявам проекта с нови елементи и подобрения – ето защо всичко се намира в точката си на замръзване или поне така личи отстрани и по-специално в очите на Даниела. Само аз си знам обаче колко сили, труд, емоции, пот, цимент и камъни са хвърлени, за да го докарам тоя пусти опустял двор поне на това дередже, на което е в момента. Вярно, че много е направено, но че още много повече остава да се прави също не е лъжа. Нека само да сме живи и здрави - що са дни напред, все за туй са...
В същото време и паралелно с всичката ми стопанска дейност, направих един диск на татко с хубава музика за сърцето и душата, а много скоро ще има още един подобен. Снимаме и документален филм с камерата по време на строителните мероприятия, за да видите сами как са се видоизменяли отделните обекти и в какъв прогрес е станало всичко. Само дето все още не знам кога най-после ще ви изпратим това писмо. Нали искам да съдържа повече писмен материал, та за това постоянно го задържам. Снимки пак се събраха доста за изпращане - сега ако и видеокасетата стане готова, ще бъде много добре, но и не поемам риска да обещавам.
Ами това е всичко в общи линии. Неничко от вчера започна училището си – вече е в 12-ти, последен клас на гимназията. Какво ще става от тук нататък, един Господ знае - нека той да му е на помощ, защото аз явно че не мога да съм му полезен с мъдрите си, поучителни и наставнически съвети. Чуваме се напоследък по-честичко, поне по телефона. Добре си е детето, но на мен много ми липсва. Макар напълно да съзнавам, че той вече съвсем не е онова дребно момченце, което само се въртеше около мен и ходеше навред подире ми, в същото време пък не искам и да го възприема някак си този, не чак толкова радостен (поне за мен самият) факт, а именно че е пораснал...
08.02.2003 – Обичайното съботно време и приповдигнато работно настроение. Часът е едва 06:30, времето - слънчево и приятно; само за работа на открито. Минаха отново доста дни след последната ми поява пред листите на писмото; пак много вода изтече от тогава и много събития се случиха през този, уж кратък период от време. Сега започвам описанието им още от миналата седмица.
Служебната ми работа приключи в петък следобед - аз минах да купя едно-друго и се прибрах в къщи. Заварих една приятелка на Даниела на гости у дома. Хайде, след малко пристигат Краси и Мария от Бризбън – двамата с него строим камината. Тяхната дъщеря, също като майка си се състезава с лодки (тренира гребане), та на другия ден имала някаква спортна надпревара в един от местните канали, а ние с него уж щяхме да довършваме комина на пещта. Добре ама то като се отвори едно глупаво противно време, едни проливни дъждове като се заизливаха пак от небесата - едни ветрове веят, бури и хали; не е за нищо. Съседа Рон дойде в събота в един от “сухите” промеждутъци да режем дървото с моторния трион – не можахме да се качим на стълбата, толкова силно духаше; ще ни отнесе вятъра направо. Като поутихнаха ураганите, после пък заваля дъжда - и все така продължава да вали, та до снощи; цяла седмица вече. От голямата суша и опустошителните горски пожари, сега пък ни удариха наводненията. По телевизията пак съобщават за бедствия и откъснати от прииждащите води райони, пак се дават човешки жертви и материални щети; и този път не се размина без порутени къщи и отнесен от стихията добитък. При нас разбира се положението не е чак толкова зле, но малко по-нагоре, на около 300-400 км северно от тук е направо ад. Загубите отново се пресмятат в размер на десетки милиони долари. По нашия вилает само дето много хубаво ни поля градините, отъпка ми пясъка и се улегна за нареждането на плочките. Разразилата се буря ми напълни всички корита, кофи и съдове с дъждовна вода, която аз ще използвам до капка, вместо да хабя язовирската, която и без друго минава през водомера и си я плащам от джоба. За нас в личен план единствената полза от големите пороища беше, че ни изми идеално колите. В продължение на няколко поредни дни постоянно пътувах под напора на проливния дъжд - чистачките едвам смогваха да бършат стъклото. За щастие днес вече всичката вода се е оцедила и след малко излизам на обекта.
Съседа ми е обещал най-после да отрежем клона на това шибано дърво, а по-нататък с Краси ще довършим и строежа на комина. Миналата седмица, когато те бяха тук ние с него се въртяхме из къщи като диви зверове, затворени в клетка, но пък хубавичко си починахме поне. Проведохме няколко целонощни моабета, ходихме по гости и т.н. На работа ми казаха, че след не повече от 2-3 седмици този мой контракт ще изтече - аз междувременно и своевременно започнах да търся други подобни възможности. Даже ходих и на едно интервю миналата седмица – хората ме харесаха, но предвид факта че аз живея много далече от фирмата и съм щял да пътувам доста дълго до там, та работата я дали на друг. Абе ей, миндили смотани! – вие ли ще преценявате кое ми е наблизо и кое далеч, та ще ми решавате съдбата вместо мен, а? Аз сам си правя сметката на пътуването, удрям си чертата на масрафите по амортизацията на колата и т.н. – ако ми изнася, политам; ако ли не – ибаз ги. Ама не някой друг да ми казва кое било по-добре за мен – най-доброто е да работя и да заработвам кинти, а останалото си е мой кахър. Е, мястото беше наистина малко далечко (само на някакви си 105 км от нас), но по магистралата се пътува бързо и за час и нещо щях да пристигам навреме. Майната му, то се свършило вече - ще търсим друга алтернатива. Това само по себе си беше едно доста емоционално събитие в последно време, защото ние хвърлихме големи надежди, че ще започна новата си работа именно там - но явно, не ми е било на късмет!...
Дани онзи ден говорила с техните – те, завалиите са доста болнави и чамави вече. Постоянно се притеснява, че няма да издържат този идиотско дълъг полет от софийския ж.к. “Сердика” чак до Австралия. Хайде, с нея взехме решение евентуално тя да тръгне с Ванеса за България и да постои при тях поне 5-6 седмици. Хукнахме да търсим билети - за да хванем обаче евтина тарифа, те трябва да заминат почти веднага (в срок най-късно до края на Февруари), защото пък от 01 Март нататък влиза новия ценоразпис и самолетните билети скачат много чувствително нагоре в ценови аспект. Още не знаем какво да правим - чудим се и нищо не можем да предприемем. На нея никак не й се ходи и то баш сега, когато Ванеса отново тръгна на градината, а тя самата щеше да започва работа. Та сега около нас се реят едни неизвестности пак, едни облаци и мъгли витаят на талази - без изобщо да се вижда проблясъкът на спасителния слънчев лъч. Ако стане така, че Даниела да поеме все пак към Родината, това писмо комай ще ви го носи на ръка и “на крака”, дето има една приказка. Което всъщност няма да е и никак лошо разбира се, но при това ново положение доста ще се проточи всичко – до неконтролируеми граници. Ама и сами виждате какво е около нас: борба за оцеляването и гореща любов; тухли и камъни, баластра с пясъци и изобилие от цимент!...
Миналата седмица дойде вашето писмо № 130, а вчера дошло и № 131, което аз още не съм чел, защото снощи излизахме. Нарекохме се и ние като нивга малко да излезем, както правят хората – да отидем на ресторант. Добре ама нашето диване пак ни сервира разни “здравословни” изненади. Температура вдигна, повърна – абе, детска му работа... Таман си направих едно кафе с мляко, че нощес почти не сме спали. Дани отиде да спи при Ванеса в нейната стая, за да я наглежда, а пък аз самин в кревата се блещих цяла нощ до напред и на края станах, като разбрах че повече сън няма да има.
С Нени се чуваме почти редовно по телефона, другата седмица пак ще се видим. Аз сега работя до около 16:00 – някой ден след работа ще мина да го взема и ще отидем някъде заедно. Онази вечер бях на Интернета и се свързахме с Албенчето. Та тя ми каза, че леля Краси била починала. Боже мой, милата - лека й пръст! Беше толкова весела и жизнерадостна жена, какво пък да я съсипа толкова скоропостижно? - Бог да я прости. И от нея ще ми останат само най-прекрасните и съкровени спомени, които никога няма да забравя и да избледнеят от моето съзнание; защо е устроен така шибано живота, бе? - мамка му...
Около нас комай други новини няма (че малко ли е всичкото туй, което ви изброих и сервирах до тук?). Сега ще пия кафе, докато си прочета писмото за десерт, а после излизам да се ровя като къртица из двора. Много ми се иска тези дни и видеокасетата да подготвим за изпращане; записал съм ви два диска с разкошна музика, но кое да втасам по-напред; за кое и за кого да мисля най-първо? Ако бях хванал някаква по-свястна работа, можеше и аз да се поразмисля за самолетен билет до Татковината. Но тази, която много скоро приключвам е доста анемична – изобщо не съм на висока заплата, но трябваше да я приема на всяка цена, за да поддържаме поне някакво, относително средно социално ниво, без да разчитаме на помощите за безработни. Освен всичко това, напоследък имахме много сериозни финансови трусове от рода на тлъсти сметки за плащане, годишни данъци към Съвета за собствеността на къщата, други шибани такси наринахме на камара във Финансовия отдел заради фирмата ни и т.н. Хайде, към това се прибави и прищявката на Дани за климатичната й инсталация, която започнахме от изолацията на покрива. Но, нека да сме живи и здрави - ще се оправим; някога и някак си. И най-вече - всички вие в България непременно трябва да сте ни живи и здрави, защото иначе е лошо; даже ужасно много лошо...
След този проливен и обилен дъжд, който се изля през последната седмица, едва ли ще можем скоро пак да се къпем в езерото. Даниела по принцип не влиза вътре, ако околната температура не надвиши чувствително 35°C и водата не е на чай; иначе й е студено (ами, тя е едно изнежено и разглезено софиянче - израсло в прегръдките на централното парно отопление от ТЕЦ-а; от какво искам да ми е калéно...). Аз много хубаво си създадох един режим (още от преди дъждовете) - всяка вечер след работа плувам по 2 километра (отиване и връщане, от единия край на блатото до другия). А какъв чуден апетит пък ми се отваря след това – само ако знаете! Като изляза от водата съм плосък като дъска отпред – същински Джони Вайсмюлер (от филма “Тарзан”). Няма шкембе, няма цици - няма нищо. А пък щом се наям после като млад войник на клетва и ми се издува топката - изглежда кожата ми е малко по-крива там...
Ох, като гледам какво чудно време е навън, че ми идва да зарежа всичко и да хукна - ама не да блъскам и чукам камъни на двора, ами по разходки. От кога не съм ходил на гаражни разпродажби, по тържища и битаци - много съм си изоставил търговската дейност. Ей го, утре и битак ще има на една поляна съвсем близо до нас - сигурно и там няма да отида. Но пък и този проклет двор повече не мога да го гледам така изоран като за есенна сеитба. Трябва все пак едно по едно нещата да се оправят и завършват. А то всичко става толкова бавно, като че ли не помръдва...
В градината на Ванеса имат спорт като допълнителни занимания. Та сме я записали да играе тенис. Да видим сега с тези пътувания как ще се съчетава всичко. Даниела още се двоуми и не знае какво да предприеме по въпроса за пътуването си до България. Довечера ще имаме официално семейно съвещание - тогава може да вземем някакво компромисно, разумно и оптимално решение относно международните командировки и пътуванията на помощния персонал в чужбина. Аз хем искам тя да си отиде, за да види и вас (а и вие нея с малката), хем пък не ми се остава тук сам като копой. При това баш сега, когато ще съм по средата между две работни места – старото, което вече си отива и новото, което още не съм намерил. Дано някой да ми се обади до тогава, че да се отвори нещо...
Ще се ориентирам към излизане вече. Слушам че и съседа се размърда оттатък. Нали уж ще ми реже днес дървото, но първо трябва да го изчакам да си изпие кафето на спокойствие; че после пък да си изяде и закуската отвън на двора под огромния чадър, който имат (която той собственоръчно е приготвил и за неговата възлюбена мадам Роза, на която ръцете са й заврени в задника и нищо не умее да прави, освен да вдига чашата с коняка). Въобще, около нас са все едни такива аристократични ритуали, за които ние изглежда още не сме дорасли, а пък сме и доста далечко от тях. Къде ти в тая мазна кал да излизаме навън, камо ли пък да закусваме в угарта – че то всичко мяза на кочина още. Проектът ми е много смел и стилен, но кога ще се осъществи – само един Господ знае.
А ето ви сега новото му разширение и най-прясната прибавка към него: представяте си общата стена между нас и съседите, която за момента представлява една проста дъсчена ограда. Там на нейното място ще вдигна каменна стена, точно срещу камината. И в нея ще се вгради едно старо черчеве от капандури (дървени капаци за прозорец). Те ще създават ефект, че там наистина има прозорци, а всъщност всичко ще е задънено откъм задната му страна и ще е наравно със стената. Заимствахме тази идея от едно предаване по телевизията и в действителност изглежда много хубаво и интересно. Трябва само да намеря въпросните стари и по-автентични капаци за прозорци. Тук има доста такива неща, въргалят се из разни вехтошарски магазини - само трябва да се търси по-внимателно и да се намерят подходящите модели. Даже вътре ще вградя и една лампа, та ефекта да е още по-пълен, особено вечер. Че това е дейност за месеци напред, бре – кога ще свършвам другите си обекти...
Ей, то баят дълго излезе това писъмце май, а? - вие ще забравите началото, дорде му стигнете до края. Ами аз нали съм го започнал още когато Верчето тръгна за България, а това беше през Октомври-Ноември някъде. А ако Даниела рече да си дойде, всичките ми писания ще се обезсмислят - тя ще ви разказва всичко подробно и ден по ден. Но нищо де, може пък да изтърве нещо - аз за всеки случай да го напиша, защото голият разказ е едно, докато подробното описание е съвсем друга работа...
Хайде, стига съм ви философствал - излизам вече. Ще драсна нещо и утре, че да разкажа какво съм свършил днес...

Днес е понеделник – 10.02.2003 и Ачето нещо го прихванаха “лудите братя” сутринта, та ме изкомандва набързо: “Довърши писмото за нашите и го пусни!” И аз нали много “слушам” - ето ме с писалката...
Вчера Ачи цял ден се гъзурчи с една каменна площадка, където е барбекюто, но краят вече й се вижда – доста работа свърши, да ми е жив и здрав. Вечерта си лекува кръста с малко ракия и шопска салата, след което – хайде, в леглото. Ни време за писане на писма му остава, нито пък за гледане на телевизия – много се изморява, милият. Толкова сме изостанали със светските новини, че аз като отидох в една агенция да купувам билети за България, онези ме помислиха за луда - питаха ме защо толкова спешно трябва да пътувам. Предупредиха ми, че предвид войната в “по-близкия” до Европа Изток, никой нормален австралиец не пътува нататък за момента (ако не е абсолютно необходимо), като ме посъветваха и аз да направя така. Светлана и Цецо също ме разкандърдисаха – викат ми: “Светът гори, ти си тръгнала по екскурзии да скиташ!” А ние и без друго докарахме проблемите с визите на нашите съвсем до своя край – сега от Емиграционните служби искат само медицинските им удостоверения и уж всичко е готово за издаването на паспортите. Та сега вече имаме нов план – решихме, че е по-добре нашите да дойдат и поживеят малко на спокойствие при нас, дай Боже! Че с тая война, дето я измислиха в последно време не знам на къде отиваме... Дано всичко се размине само със “сплашване”, ама май взе да смърди и на барут...
Сега пък аз да ви кажа нещо, което Ачето определено е пропуснал да отбележи – на 20 Януари ние с него имахме годишнина от “сватбата” (която не знам кога ще направим официално – нали все време нямаме, ха-ха-ха). И тъй вече четири години се обичаме, слушаме, гледаме децата и вас, подкрепяме се един друг и вървим уверено напред с намеренията за нови и успешни още 100 години! Като си направихме равносметка какво сме постигнали за това сравнително кратко време, направо ни се зави свят – абе, ние доста бързо взехме да се движим и то слава Богу, успешно и напред. Да сте ни живи и здрави - както вие, така и нашите, че да се радвате на обичта ни още дълги години занапред. Понякога Ачи ми вика, че го е страх от такава обич... - все си мислел, че другите ще ни завидят и нещо лошо ще ни се случи (да не чува дявола). Но, каквото – такова; не можем и в постоянен страх да живеем. Ще продължим да се обичаме все така на пук на злите езици, които едва ли някога ще спрат да ни ядат.

МИЛА БАБО И ДЯДО. АЗ ВИ ОБИЧАМ. ВАНЕСА И БЕБЕ...

Сега няколко думи за Ванеса – милото, то тръгна с такова желание на детската си градина миналия понеделник – 03 Февруари. А в петък я взехме вече болна – Ачето ви описа това по-напред в писмото. Снощи все още имаше температура (37.5°C) и аз днес пак я пазя в къщи. Не знам какво има в тая градина и защо детето все е болно там – умът ми не го побира. От Август до сега, когато беше само с мен, нищо й нямаше - ни сопол, ни кашлица, а там все с болести ми се прибира... Не съм я пазила от нищо в къщи – пие всичко ледено студено, яде сладоледи като луда, къпем я в езерото и след това на маркуча със студена вода без проблем. Ще говоря с нашия доктор тези дни – да видим от какво и защо болестите са само в градината... Но пък и аз трябва малко да поработя – пари все трябват и не мога да го ударя на “лежачка” от сега. Е, ето ти нова тема за разискване довечера като се събере семейният съвет на аперитив...
Ще приключвам вече, че Ванеса побесня около мен – иска да пише и тя писмо, дърпа листи и снимки. Пак ще пишем - мислим за вас непрекъснато. Между другото веднага щом нашите дойдат тук, започваме офанзивата с вашите визи, виждате колко време, нерви и пари струва всичко – така че по-отрано е по-добре. Обичаме ви и ви целуваме много: Ачи, Даниела, Ванеса...

П. С. Изпращаме ви два диска с музика за душата и много снимки...