Страници

понеделник, 16 октомври 2017 г.

Писмо No 32 (XI-I.0809) [#1]

Скъпи и обични родители - наши, ваши и чужди; приятели мои, общи съратници, верни последователи, политически трупове и настоящи родолюбци!

18.11.2008 - Ето че отново (за кой ли път вече единствено и само с Божията милост, воля и безкористна помощ...), мога да седна на спокойствие да ви поразкажа нещичко забавно, описвайки го според ограничените си писателски възможности и подредено стройно в някой и друг скромен ред. Умишлено казвам и подчертавам “на спокойствие”, защото от вчерашната дата насам аз пак се уредих на висок обществен и работен пост, на който вече никой не е в състояние да наруши мирът на обедните ми почивки – нито Министър-председателят на държавата, която имам щастието да обитавам, ни новият Папа на Римокатолическата църква, някой си Бенедикт XVI, нито пък някой от многобройните американски президенти и техните първи дами. Тези няколко минути баш по права пладне са нещо много заветно, изключително свещено и всеки труженик и великомъченик си ги използва за каквото му хрумне на ума и с каквото най-много му се занимава. Едни ходят да ядат купешка храна на лавката, други пък пушат цигари и се наливат с кафета, трети пазаруват от близкия супермаркет и т.н. (от съображения за сигурност и секретност не споменавам онези, които ходят да поебват набързичко в колите си – да не мислите, че само ние балканците така захождахме през почивките и развождахме колежките си по горите с разните Москвичи и Трабанти, Шкодички и Лади; ама моля ви се, нищо подобно: австралийците са по-големи развратници и от нас даже, но пък мен това не ме засяга особено, защото отдавна вече съм “праволинеен” като теснолинейка – е, единственото което изпитвам е малко носталгия по отминалите времена и известна доза благородна завист към “практикуващите” полски или горски секс). Моите пладнешки почивки обаче още от сега ще бъде ясно вече с какво ще си ги уплътнявам – за мен това е единственото време, в което наистина на спокойствие мога да си събера акъла и да надраскам някоя свещена глупост. И след тези мои встъпителни уговорки, сега преминавам към същинското си изложение, започвайки го по традиция с току що отминалите съботно-неделни дни.
Когато наближи времето за отпътуване на Янковите родители, аз пък от своя страна рекох да отделя малко време за подготовката на една много скромна пратка, която вече със сигурност ще получите съвсем навреме и най-акуратно – те си тръгват в сряда; пристигат в Истанбул в четвъртък, а в събота и неделя до някое време ще изкарат в Габрово. На Янко майка му има сестра, която живее недалеч от нас - мисля си, че домът им е дори в комплекса на гарата, съдейки по техните описания за местонахождението му. Така или иначе вие ще разберете най-точно и с повече подробности от самите тях, след като се видите – те са изключително мили, сърдечни и възпитани хора; ще бъдете очаровани от тях, така както ние и благодарение на което създадохме едно прекрасно приятелство за вечни времена. Поради тези причини цялата ми съботна сутрин беше заета с разпечатване на писма и ръкописи, със записи на дискове, плътно запълнени с всякаква музика, множество снимки и най-вече видео филми. Разбира се, най-големия приоритет за деня зае урокът по музика на Ванеса - нали изпитът ѝ е другата седмица, та сега офанзивата покрай това събитие е доста голяма. Веднага след урока аз останах сам в къщи, защото в същото време Даниела трябваше да води “певицата” на Новогодишен рецитал, като взе със себе си и родителите на Янко, че да ги разходи и поразвлече малко из Бризбън. За вечерта се бяхме разбрали и със самите Янкови да дойдат у нас на гости, та вече заедно с тях да чакаме завръщането на музикално-артистичната трупа, която през деня беше на турне в столичния град на щата; после вече те всички щяха да се прибират с колата.
Като втасах с подготовката на армаганите за изпращане, веднага се залових да набивам шибаните дъски по още по-шибания под (о-хо, ама вие да не би да си помислихте, че вече съм ги свършил? – нищо подобно, но пък и нищо успокоително). Имаше да се наредят съвсем малко в коридора и така, с определената стъпка и шарка да навлизам постепенно в спалнята (ба мааму – амчи аз съм до никъде, бре! – ако имах достатъчно сили и воля, от отчаяние направо бих се обесил на полилея в хола). Не успях да наредя много дъски, защото баш около вратата трябваше много да се изрязва и окроява, та с тези няколко парчета се увъртях безкрайно дълго. Наред с това и времето ми взе да напредва прогресивно - почнах тревожно да се опасявам, че няма кой да направи салатите за вечеринката; една къща без жена е огън да я гори! Даниела своевременно беше подготвила мръвките и другите блюда още преди да излезе сутринта, но салатите бяха жизнено важни за началото на тържество и трябваше да се режат в последния момент, защото иначе увяхват ако са марули или пък плувват във вода, ако са от краставици и домати. Хайде, зарязах пода и първо опалих камината на двора. Пот и грес от мен се стичаха отвред, обаче не посмях да оставям огъня отвън без надзор, че да влизам да се къпя. Така както бях мръсен, мазен и гнусен се залових да кълцам марули, репички, лук и краставици - нали всеки ден е Великден за нас, та Великденската салата я предпочитаме пред шопската...
Янкови (младшите...) дойдоха привечер - той пое грижите по поддържане на жаравата в огнището, а аз едва тогава влязох в банята да възвърна човешката си форма и вид (и бебешка чистота, по силата на това понятие). Изнесохме посудата навън, разстлахме покривките и докато изпием по една бира и си кажем по някоя лакърдия, ето ги и екскурзиантите пристигнаха. Подредихме се всички около масата и тържеството ни започна без излишна предварителна подготовка. Изкарахме много весело, пожелахме “На добър час и попътен вятър” на Янковите родители и ние със стопанката почнахме да прибираме софрата. По едно време даже запръска леко, та за малко да ни обърка мероприятието, но овладяхме положението с чадърите.
На другия ден аз не станах много рано, защото не ми се и помисляше дори за набиването на това проклето дюшеме, което и без друго ми отне достатъчно много време и нерви - а за средствата пък, да не говорим... Обаче нямаше как – станах с неохота, ядох обилно да затисна алкохолните пари, които постоянно набираха тяга в корема ми и тъжно започнах да блъскам дъските с чука. Даниела ми помогна да изместим леглото на една страна, че да направя пода само до някъде; после пък го преместихме на готовата вече част и така денят премина бавно и мъчително. Останаха ми само няколко реда, но аз пак не успях да завърша всичко окончателно (че кога пък всичко ми е ставало отведнъж, че и сега?). Междувременно заваля по-силен дъжд и това съвсем усложни и без друго утежнената и нажежена до жълто семейна обстановка (а защо “до жълто” ли ще ме попитате? – ами защото покрай комунистите аз не обичам и червения им цвят, та за това използвам което и да е друго цветово сравнение; освен това, след огнено-червения си цвят при 700°C-800°C, по време на своята закалка стоманата става жълта на температура 850°C-1000°C, та от там ми идват на ума и тези чисто металургични асоциации). Мисълта ми беше, че работя на електрически циркуляр, с помощта на който режа дъските точно по размер. Той обаче е инсталиран навън пред работилницата, защото вдига много прахоляк, а от там е изложен и на атмосферното влияние – от съображения за трудова безопасност не можеше да се работи на дъжда и така работният ми ден приключи на бърза ръка по климатични (не климактерични, бре!...) причини.
Последваха разни вътрешни подготвителни операции, локално почистване, разместване на книги, мебели и нощни шкафчета. С окъпването и избръсването ми обаче беше сложен краят на тази мъчителна сага, продължила вече доста дълги седмици. Предстояха ми няколко дни на почивка от физическо натоварване (за сметка обаче на мозъчното), през които трябваше вече да съм и на новата си работа в шибания Бризбън (градът иначе е много хубав, но пък пътуването сутрин до там и особено прибирането вечер е кошмарно; за това го ненавиждам). Вечерта премина вяло и тихо, изморени от всевъзможни емоции и дейности...
20.11.2008 - Продължавам си мисълта от онзи ден, тъй като тук все още съм нов и не смея да просрочвам законното разписание за труд и почивка; като стана старо куче, пак ще им сера в суратя, но сега се въздържам от своеволия и нарушаване на трудовата дисциплина. Вчера не писах, че нещо бях зает с други дейности.
Та, значи - от понеделник, както вече казахме отново съм на работа. Сабалам станах мъчително и трудно в 05:30 и след още 15-20 минути подготовка и сутрешни ритуали бях стъпил на пътя. Достигането на Бризбънските предградия откъм южната им страна не е чак толкова лошо - ако се кара малко по-стреснатко и чевръстичко като на рали, разстоянието се взема за около 20 минути (и най-вече ако няма полиция по шосето, че инак с тяхното присъствие и участие в движението, винаги си е ебало мамата: ако не те спрат за някаква рутинна проверка, то задължително ще те снимат с радара в гръб заради превишената ти скорост). Истинският ад обаче започва там, където се събират много главни пътни артерии при навлизането им в самия град и по-специално подстъпите към центъра, през където трябва да минавам и аз, че да ида от другата му страна, където пък ми се намира офиса. Само в тази няколкокилометрова отсечка се загубват други най-малко 50-60 минути и така пътуването до работа се превръща в един малък кошмар (не, не малък – голям!). Лошият сън се повтаря и вечер, на връщане към дома, когато бързам още повече. Официално трудовата ми повинност започва в 07:00 и с песен на уста си тръгвам чак в 16:30 – само че в къщи се прибирам едва около 18:00, готов за семейни разпри, кавги, всякакви скандали и побоища, способен дори на хладнокръвно убийство, изнервен до краен предел от път, безсъние и други странични обстоятелства; отделно пък дето съм гладен като вълк и изморен до крайно изтощение. От там насетне започват репетициите ни с Ванеса, разточителните вечери и жалките ми опити за по-навременно лягане (щото почна ли пък и със салатите, та покрай аперитивите обикновено става среднощ). Е, след всичката тази лична несгода, финансовият резултат в случая съвсем не е без значение, след като вечер се прибирам в колибата при чорбаджийката и с една торба жълтици все пак (образно казано и малко хипотетично изразено – по-правилната мярка за количеството им би била “торбичка”…). Това е и единственият ми смислен стимул и мотив, пред който се огънах и нагърчих като бодлива тел, нагърбвайки се с тази нелека задача. Отделно от всичко изброено, налице беше и факта, че на никое друго място където кандидатствах за работа, не ми предложиха да започна. На всичкото отгоре и общата икономическа ситуация не само в Австралия, но погледната и в глобален мащаб подтикна вземането на това съдбоносно решение, защото както казва един колега: по-добре да висиш на опашката пред светофара, чакайки да му светне зеленото, че да идеш на работа, вместо да увиснеш като сопол пред Бюрото по труда, в трепетно очакване да ти подхвърлят подаянията си. Този неоспорим факт, както и редица други стратегически и социални фактори, наклониха везните по посоката на ситуацията, в която се намирам в момента.
Проектът е огромен и представлява най-голямото пътно-строително съоръжение на Южното полукълбо, особено за размерите и статута на Австралия – това са няколко тунела, свързани с надземни магистрали, надлези и виадукти, башка подземните артерии. Масрафите му ще надхвърлят 4-5 милиарда долара, като строителството ще продължи чак до 2012, подсигурявайки хляба на още 12,000 такива калпака като мен. Не лоени свещи, ами човек цели диреци трябва да пали като влезе в черква! Е, вярно пък, че ще се попътува малко повечко, но другите благоденствия са много по-важни. Аз постепенно ще ви информирам за хода на събитията откъм тази им страна, защото сега не би било интересно за никой да занимавам аудиторията с тези подробности.
Така в понеделник възобнових обществената си трудова обремененост - до обед чаках да ми донесат и инсталират компютъра; следобеда пък ме изпратиха командировка до предишната ми работа. Всъщност с повечето от колегите и самия главен ръководител на тунелната секция на проекта работихме близо 2 години по създаване на фабриката за преработване на морската вода и превръщането ѝ в питейна. Така че с доста хора от персонала вече добре се познаваме и имаме взаимното си уважение. Още щом се появих и казаха: “Почваш на мига”! За заплатата ми дори не сме се и пазарили - колкото искам, толкова дават. Аз общо взето познавах пазара на работната ръка от предишните ми лутания за насъщния - на едно място вече бяха посочили ориентировъчната сума, която биха плащали, в случай че ми одобрят кандидатурата да започна при тях. Аз от скромност казах, че искам по-малко пари, но те самите ми викнаха повече – брутна заработка, клоняща към тавана на заплатите в тази сфера на индустрията! Сега остава само да съм жив и здрав, че да си ги заработвам и по-дълго париците - другото не е важно...
В понеделник вечерта най-после успяхме да се чуем и с вас по телефона - ние на няколко пъти се опитвахме да се свържем предишните дни, но или някой идваше на гости, или пък вас ви нямаше в къщи. Да се надяваме, че родителите на Янко ще ви посетят през тези почивни дни. Те снощи са тръгнали от тук, но и тях са ги събаряли на летището за свръхбагаж. Наложило се да поизвадят някои неща - бях пратил на татко една кутия с празни дискове за запис (50 парчета), обаче те не са тръгнали. Даниела им беше подарила едни много красиви рамки за снимки, ама и те са останали на наша територия, както ме информира Янко тази сутрин.
25.11.2008 - Вчера тъкмо почнах да пиша и тия копани нещо ме заглавикаха тук, че не можах да продължа – демек, изядоха ми почивката, мръсните изедници; долни и проклети капиталисти. А пък днес е вече вторник - тече втората ми седмица на работа, а се чувствам като че ли съм бил с месеци на това прокажено място. За парите които ми дават обаче, ако трябва и на маймуна ще се направя – намирам се в неизгодно положение, без право на избор; с други думи: както ми свирят, така ще им играя по гайдата... Но нека спазя традицията и този път, започвайки разказа си по установената хронология.
Миналата седмица на няколко пъти падаха проливни дъждове - специално в Бризбън положението беше най-тежко. Станаха частични наводнения, имаше отвени покриви на къщи, паднали огради, изкоренени дървета – въобще, в градът цареше един хаос. Разбира се бедствието засегна и автомобилния поток по пътищата, който от ад в нормалните работни дни сега се превърна в още по-голям ад. Задръстванията бяха километрични - един тунел се беше наводнил, та два дни му изпомпваха водата - 11 милиона литра изкарали от там. Естествено, обиколните улици трябваше да поемат и потокът от коли, който прииждаше поради затварянето на другите по-главни пътища. Спряха движението на корабчетата по реката, които по принцип превозват не малко хора, особено в сутрешните и вечерните часове на деня - по течението се носеха всякакви дъски, клони и разни други отломки, идващи от разрушенията и влачени от пороите. Управата от Кметството и Съвета изкара допълнителни автобуси да вози народа, обаче нали и те са на пътя – с тях движението стана още по-гъсто. Въобще, Бризбън беше обявен за бедствен район, отпуснаха помощи за пострадалите, мобилизираха войска и доброволци в разчистването и към днешна дата вече всичко е само един лош спомен. При нас на морето не се усети много това катастрофално крушение – е, вярно че паднаха известни по-внушителни количества дъжд, но единствените поразии от тях бяха, че бунгалото пак протече малко от някъде, единият ми домат май че вече ще изгние от прекалено голямата му “мелиорация”, а в същото време тревата расте като подлудяла и не може да ѝ се насмогне с косене. Всичко останало обаче беше нормално и сухо - също като под “крушовия лист”...
Ванеса кара последните си учебни дни преди голямата лятна ваканция. Усилено се подготвя и за изпита, който ще бъде другата седмица - непосредствено преди заминаването ни за Нова Зеландия.
Поради спешното ми започване на работа, не можах напълно да завърша дюшемето на пода - останаха ми няколко квадрата в спалнята и миналата седмица спахме на жълтото легло в стаята за гости. Малкото отдавна вече сме го настанили в неговата си детска стая, обаче всичко останало беше струпано на камари тук и там из къщата. В събота след урока по музика, продължих с набиването на дъските и до вечерта най-после го завърших. Даниела замина на рожден ден на Емилия, а аз останах да дозакова някой и друг праг. Трябваше още материали да се купуват, а пък и гостито им беше само женско - даже и самият Роберт бил втора смяна на работа и не присъствал на тържеството на жена си. Ние за събота вечерта бяхме канени у Мариана и Бранко - като втасах и се приведох в приличен вид, отидох да взема Даниела от едното парти и отидохме на другото.
Там вече бяха пристигнали Янкови, впоследствие дойдоха Ваня и Бранко и Игор с Дарина. Изкарахме си много весело и забавно, както обикновено става в такива случаи. Спахме у Мариана с Янкови и на другия ден си разотидохме по къщите.
С прибирането ни аз веднага се залових с моите дъски и прагове (казах ли шибани? – Не? – е, пропуснал съм значи; прощавайте). На този етап поне успяхме да пуснем живота в спалнята, въпреки че още има какво да се прави. До вечерта постлахме килими и пътеки - постепенно всичко почна да си отива по местата, ама и аз баят зор видях с проклетото дюшеме. Вечерта изгледахме един филм и си легнахме.
Ранните ми ставания (в 05:30) налагат и по-навременно лягане, защото сутрините ми са свързани с големи душевни страдания и болезнени стенания. Снощи след работа пак ковах дъсчици - довечера акцията продължава. Че и на работа съм доста зает, мамка му - не мога да си пиша писмата по цял ден необезпокояван от никой, както това беше възможно в предната ми служба. Ето, аз даже и сега трябва да спра на мига, за да продължа кой знае кога...
28.11.2008 - Е, живот и здраве устискахме пак до петъка. Вече е обед и аз до това време успях да си свърша зададената работа – хич даже няма да им се натискам за нова; запразнявам с други думи. В следващите няколко минути до около час и нещо, ще гледам да нахвърлям малко писмен материал върху изминалите дни и събития. Тази седмица Даниела не беше на работа - взе си 3 дни отпуск, за да може тя да води Ванеса на училище. Аз ставам всеки ден в 05:30 и около 07:00 съм вече почнал да работя. Ако тръгна от нас в 06:50, че първо да оставя Ванеса в 07:00 на занималнята, а от там да поемам към Бризбън, означава да пристигна в офиса най-рано в 08:30, че дори и в 09:00. За това предприехме тези стъпки с по-ранното ставане от сън и поемане към Бризбън, като мислех, че ще си и тръгвам от там по-навреме. Добре ама в отдела се създаде малко повече работа за мен, което наложи да оставам в продължение на няколко дни чак до 17:00 (амчи против волята ми, разбира се – ама кой ме пита мен какъв ми е мерака и баш къде ме сърби, че да ме почеше; добре барем, че хората си плащат акуратно, та всички сме доволни като презобени телета). За час и нещо успявам да се прибера до нас, но пък от там насетне вече не ставам за нищо (в смисъл, че не ставам за работа; ама иначе ако ме туриш връз нечий пъп да обяздя някоя мома, или пък да ме настаниш на бялата покривчица със салатките и мезенцата – там вече грешка нямам, представям се отлично и достойно, според възможностите си). Ванеса съм я изоставил със свиренето – да върви на самотек и да си репетира сама за изпита; каквото направи вече, това ще е. Просто нямам физическата възможност да се прибера в къщи след 12-13 часа и когато съм станал в тъмно, та да й вися на главата да свири още 2 часа. Сигурно ситуацията ще се промени като посвикна още малко с този зловещ, почти казармен режим, но поне за сега положението е такова. Е, аз пак чувам песните по 1-2 пъти, специално изпитните парчета. Тя ги свири вече доста добре и се надяваме на добър резултат, но да видим как ще се представи и по останалите дисциплини. Изпитът не се състои само в изсвирването на мелодиите – в материала на учебната програма има включени теоретични въпроси, практически упражнения, солфежи и т.н. Ние уж сме подготвени за всичко, ама де да видим...
Така през седмицата с нас не се случи нищо особено - успяхме да се свържем по телефона с вас; поприказвахме си добре за по един цент на минута. А като се има предвид, че нашият цент е вече само 2/3 от стойността на зеления си побратим на американците, значи хептен евтино ще можем да си общуваме от тук нататък.
Рецесията и световното икономическо падение вече и при нас взе да се усеща с ледения си дъх и своята смъртна осанка – цената на бензина падна под лев, а го помните колко беше, докато лани бяхте тук – за кило течност искаха по $1.40-$1.50, че и до $1.60 стигаше. Сега тези стойности чувствително са занижени. Въобще, ако в общи линии това им е рецесията, аз мога да изкарам барем две-три такива една подир друга... Но пък от друга страна, че ще има много хора, които ще усетят ударите ѝ - това е безспорно и закономерно. Нищо чудно един ден и самите ние да попаднем в това число, но успокоителното е, че поне за сега не се нареждаме в тази категория. Говори се усилено за предстояща катастрофална безработица - по едно време тя беше паднала до едва забележимите 3%, което на практика означава, че я нямаше изобщо; сега се предвижда да скочи над 6%. А то стигне ли се чак до такива цифри, може да се смята, че ще наближи 10%. Пред много тежка задача го изправиха тез комуняги нашият добър Дядо Господ пак - правете сметка за колко ей такива душици като нашите, той трябва да помисли и да се погрижи, за да оцелеят и да прецапат през потопа. Нека само да сме живи и здрави, а като има и работа - няма такава рецесия, която да ни събори. Постепенно ще почнат да фалират дребни бизнеси, малки фабрички, производители и занаятчии. Докато предишното правителство се чудеше как да облекчи данъчната система, как да накара този, и без друго мързелив народ, да се залови за работа, да почне да се самоиздържа и да преуспява, сега тези новите всячески се опитват да унищожат всичко постигнато. Дай им да си развяват пръдните с разходки по света - както едно време Тодор Живков си разнасяше задника наляво и надясно; ако никой няма на летището да го посреща, значи че той е заминал на някъде. Ама хайде, да не ви занимавам с излишни политически коментари и мрачните ми икономически прогнози - каквото има да става, то ще си стане и без нашата намеса.
Най-интересното събитие за седмицата беше поканата от Цецо и Светлана за сватбата. Обадиха ни се миличките онзи ден - запазили са хотели, мотели, ресторанти и т.н. Сватбата ще бъде на 08 Март 2009, но аз в залисията и вълнението си пропуснах да попитам, кого всъщност ще женят: Гергана ли или Момчил? Веднага почнахме да търсим самолетни билети за Тасмания - опелото (тъй де, сватбата имах предвид…) ще бъде в Хобарт (столицата), която се намира чак от другата страна на острова, надолу към полюса. Предвиждам, че и около тази олелия ще имаме известни емоции, сълзи, сополи, много снимки и надявам се интересен филм. Само дето е доста далече във времето и аз не смея да мисля чак толкова напред. Баба Мима (майката на Светлана) е вече тук - пристигнала е преди две седмици. През Февруари очакват и другата баба Гинче – нека да са живи и здрави всички; млади, стари и всякакви.
За сега обаче нашето внимание и свободно време изцяло са погълнати покрай предстоящия изпит на Ванеса, както и с непосредственото ни заминаване за Нова Зеландия веднага след това. Утре сутринта ще имаме урок според обичайната програма - вечерта обаче учителката иска да направим и една последна репетиция в самото изпитно студио. Там инструментът е малко по-голям от нашия и не знаем как малката Ванеса ще се справи с всичко. За това сме планирали и един вечерен урок, с последните приготовления и напътствия. Между другото аз ще гледам да си довърша и последните, заключителни дейности по дъсчения под, специално парчето в спалнята. Там зарязах всичко, когато почнах работа – мислех, че вечерите ще мога да бутвам по нещо дребно, но напоследък се прибирам доста изморен и не ми е до нищо.
В късния неделен следобед или надвечер чакаме Краси и Светла на гости, заедно с едни нови приятели, с които се запознахме покрай тях и неотдавнашните всенародни тържества. В понеделник пак съм на работа, а във вторник вече е изпита на Ванеса. Довечера може би ще отидем до Нолин и Уоли, за да начертаем един примерен маршрут с по-интересните места и забележителности за посещение в южния остров на Нова Зеландия, за където пък заминаваме следващия петък, много рано сутринта.
02.12.2008 – Макар и вторник вече, ще се опитам с няколко думи да опиша случките от изминалите почивни дни. Тази сутрин пристигнах на работа още в 06:00 с надеждата, че ще мога да свърша нещо, което уж много се бързаше във връзка с едно важно съвещание на кочите глави в 10:00. Обаче изглежда, че толкова рано през деня глобалната система още не работи на пълните си обороти, защото в отдела сме само една шепа ентусиасти, дошли тук по необясними причини, но не и да извършват служебните си задължения. Разгеле, аз също ще се възползвам от това мъртво време, за да нахвърлям още малко прочитен материал. Снощи стоях тук до 17:45 и пак не можах да свърша всичко необходимо; мислех, че днес като почна по-рано ще успея, но сега ще видим като се събуди системата, какво и колко ще направя.
В петъка – нищо особено. Прибрах се, свирихме, иззяпахме един филм и се куртулисахме. В събота имахме урок от 08:30. Учителката отбеляза последните си препоръки за изпита, даде своите ценни наставления, инструкции и това беше всичко. С нея се разбрахме вечерта да проведе с Ванеса още един урок - вече в самото изпитно студио и на инструмента, на който ще се провежда самия изпит. Аз през деня като домашна дейност едвам успях да монтирам един метален праг пред гардероба и с това приключих заниманията си. Имах и други неща да побутна и докато се обърнах, времето мина като един миг. Бях обещал на Ванеса да я заведа до ситито на Бризбън, на път за урока. Исках да я разходя малко с колата и да ѝ покажа високите административни сгради, реката и други забележителности на релефа, защото нямаше да има достатъчно време за пешеходен туризъм по улиците и тротоарите на огромния град. За целта даже тръгнахме и малко по-рано от нас, докато в този промеждутък Даниела остана в къщи да подготвя тържеството на другия ден – руски салати, кюфтета и прочие медикаменти. Бяхме канили Краси и Светла, заедно с докторите – нашите нови приятели. Надвечер пък тя отиде на друго тържество с нейни бивши колежки, дето по традиция се събират всяка година у едни хора за Коледа. Нашата опознавателна разходка с Ванеса мина успешно - отидохме даже малко по-рано в студиото и докато чакахме учителката, направихме още една самостоятелна генерална репетиция. После дойде и самата другарка – хайде, последва още един час свирене и с нея; стана 19:00, докато си тръгнахме обратно към нас…
На това място обаче ще си позволя да отворя една малка скоба, за да съобщя на интересуващите се, че към момента изпитът вече е минал успешно според думите на Даниела и Ванеса – аз точно в 10:00 отидох да ги видя, докато те чакаха да влязат в студиото. Исках да пожелая на нашата малка органистка пълен успех - за последно, така да се каже. Това обаче стана възможно едва след като успях да си свърша зададената работа за определения срок. След половин час се върнах обратно на работното си място и от тогаз насетне прекрасно си се забавлявам, четейки из Интернета разни порно статийки за недоклатени брантии или пък както в момента – пишейки писма, например...
Та – междувременно, докато все още мотахме из Бризбън, навън вече мръкна и аз реших да прекарам Ванеса по онзи железен мост, от където има чудесен изглед към огряната от лампи и светлина централна част на града. Тя беше много впечатлена от всичко, което видя, но каза че било малко страшничко... За това после на бърза ръка се прибрахме на село – до този сравнително късен час на съботния ден, Даниела ни беше изпреварила даже и с нетърпение ни очакваше да се завърнем. Вечеряхме много набързо и пак гледахме филми – абе, изморявам се, забелязвам; тази нова работа хич, ама хич биля не ми се отразява добре на организЪма – направо не съм себе си, не съм доволен…
На другия ден (неделя), аз станах рано и реших да се прочистя от всички касови бележки и друга финансова информация, за да приключа със счетоводството на нашето фамилно сдружение. Напоследък доста бях изоставил и занемарил функциите - още от Октомври насам, а ето че вече почти дойде Декември. Цяла сутрин все с това се разправях. После майонези разбивах, меса мелих, картофи и яйца белих – от любими, та по-любими занимания. Гледах да помогна на Даниела поне с приготовленията, които мога да правя с кеф. Аз, освен че съм много добър и активен на масата и в кревата, също толкова добре се справям и с кулинарията (обикновено всички курвари сме били такива – така ми беше казала една моя далечна позната, почти любовница; не я знам какво имаше предвид - сигурно не нещо лошо, надявам се).
Таман беше станало почти обяд – Миленчови се обадиха, че са някъде на плаж и щели да минат през нас да се видим. Разгеле, има много манджа – нали повече народ ни трябва, че да я оползотворим (тук прасета нямаме – гледането им в домашни условия не е особено разрешено и вероятно се преследва от властта). Не след дълго дойдоха и те, та специално двамата с Миленчо посвършихме малко подготвителна работа – цепене на дърва, разпалване на огнища, разпъване на маси, столове и т.н. С Маргаритка пък най-после направихме големия чадър – нали платът му ходи на ремонт, та още не беше монтиран обратно на пръчките. Като го разпънахме на края, та целия двор се покри – огромно нещо, ама поне ще може да ни пази от дъжд, а и от сняг най-вече...
Малчуганите си играха на игрите, ние заредихме масата и седнахме още с първите гости. А пък едно слънце се беше облещило – ще ни размекне костите! Но под чадъра беше сянка - все едно, че си под каваците на “Кункъшлъ”! При тази синоптична обстановка започна и самото тържество. После дойдоха Краси и Светла, не след дълго – и докторите. Аз ги кръстих така - всъщност само мъжът е лекар, докато жена му върти домакинството, имота, нивите и добитъка. Ама си викам – тя завалийката, след като спи с него от толкова дълго време, трябва пък все нещичко да е понаучила от медицината и да е прихванала от доктора някои знания и умения. Щото, ей го на - и аз не съм кой знае какъв гинеколог, ама пък с практиката и годините човек научава мурафетите на занаята и после кара без ноти, по слух. Та, така - много ядохме, по-малко пихме, веселихме се и т.н. После един по един гостите ни си заминаха по реда на своето пристигане. В 23:00 мирясахме и ние – духнахме свещта и угаснахме заедно с нея...
Вчера имах много служебна работа и дори не можах да отделя време за своите традиционни обедни репортажи. Вечерта стоях до късно, а днес пък за компенсация дойдох и по-рано. Снощи не сме свирили с Ванеса, защото аз се прибрах чак в 19:00 и тя до това време беше приключила с репетициите си. Всичко вече се знаеше, всичко вече се можеше – единствено оставаше тези знания да се защитят и на изпита. Довечера ще разбера повече подробности за самото представяне, но Даниела каза, че церемонията продължила 40 минути. Обикновено за 20-25 минути всичко минава, но явно самият изпитващ е проявил повече старание и е искал да разбере подготовката на Ванеса по-издълбоко. Тези дни по пощата ще получим и официалния резултат, но ние може да се разминем с него, тъй като в петък много рано сутринта потегляме за Новата Зеландия.
Вчера пристигна съобщението ви, че сте се прибрали благополучно от екскурзията в Банско – успях само да отговоря съвсем накратко, че хич не ми беше до телефони и приказки; бях много изморен. Не знам дали ще имам време и възможност да пиша преди заминаването ни – ще гледам разбира се, но нищо не се знае още. Независимо от всичко, аз тук давам прогнозите си и за следващите дни, а пък ако има някакви отклонения от това, ще съобщавам допълнително. Довечера ще седна да пиша на Пепа и Сашо (родителите на Янко). Те още миналата седмица ни се обадиха хората, че са пристигнали, че сте се видели и т.н., обаче аз с тези мои идиотски пътувания, като се прибера вечер, та не ми е до нищо. За нас най-важно беше представянето на Ванеса на изпита – именно заради това хвърлихме всичките си сили и енергия в тази посока. Сега поне ден-два ще бъде малко по-спокойно около нас. Даже съм ѝ обещал, че щом приключи със защитата на петия музикален клас, автоматично веднага и на мига започваме подготовката за шестия. Тя обаче очакваше почивка – е, сега 10 дена в Нова Зеландия нали все ще почиваме, всички при това; стига ни толкова – прогресът на света не е създаден от почивки и почиващи; работа трябва и яко блъскане – друга рецепта за успех аз не познавам...
Добре че в неделя успях да запиша на камерата всичките 6 песни, които наистина Ванеса изсвири много добре. А вечерта какъв концерт даде на гостите ни – нямам думи да опиша вълнението си от нейното представяне! Всички я гледахме с удивление и умиление. Осем човека население, башка паплач от дечурлига между 2- и 16-годишна възраст слушахме в захлас едни наистина добри изпълнения. Какво ще става от тук нататък, това само Господ може да отреди - не смея да давам прибързани прогнози, но аз лично се гордея с детето и нейните успехи (само че умишлено не ѝ го казвам, за да няма отпускане на юздите; лош баща съм – нека да ме съдят един ден).
Отклоних се малко – думата ми беше за довечера. На Крумчови също трябва да се обадим, с Цецови да се чуем и т.н. Утре вечер сме на гости у Нолин и Уоли да набележим някакъв примерен маршрут в Нова Зеландия, с посещения на интересни и красиви места. Пак няма да има време да се чуваме по телефоните – остава единствено това да стане в четвъртък вечерта. Ще трябва и по-навреме да лягаме, защото на другия ден в 04:00 ставаме. Янко ще дойде да ни вземе и да ни кара към летището на Бризбън, защото почти по същото време пък сутринта пристига майката на Валя, та той ще отиде да я посрещне. Тъкмо стана удобно и за нас – в неделята, когато кацаме обратно в Австралия, се надявам Неничко да ни прибере. Ама и това още не е сигурно, защото той е вечно зает. Но ще видим, снощи се чухме с него – ще се доразберем.
Та това е, милички на мама в кратце сюжета на пиеските, които се очаква да изиграем през следващите дни – театрото започва: духайте ламбите и вдигайте завесите...
04.12.2008 – Брей, успях все пак да се включа - буквално часове преди отлитането ни за Нова Зеландия. Е, аз още съм на работа и пиша в обедната си почивка, но добрата новина е, че пък утре точно по това време вече ще сме кацнали на острова и ще се суетим по летището им. Освен успешното представяне на Ванеса на прословутия изпит, от последните дни друго събитие около нас едва ли има с подобна степен на значимост. Тя ми разказа подробно как е минало всичко, какво са я питали, какво е отговорила и т.н. Уж добре е минало, но с нетърпение очакваме и официалното писмо от Музикалния Борд. По необясними причини, Ванеса вдигна температура вечерта след изпита, боля я главата, стомаха и всичко останало. Помислихме си, че малко се е попритеснила, възбудила и т.н., но най-вероятно е настинала някъде, защото на следващия ден се стигна и до посещение при Чичо Доктор. Имала възпаление на гърлото и сливиците - нещо като ангина. Сега е на хапчета, антибиотици, лимони, мед и други илачи. Последните учебни дни тя ги изкара в къщи, а пък как ще я мъкнем подире си по горите и планините на Нова Зеландия - това хептен не ми го побира акъла. Дано се оправи в движение - нали казват, че като се смени надморската височина и всички настинки минавали. Даниела разбира се я тъпче с ударни дози лекарства и се надяваме до довечера вече да се е оправила, ама все пак - защо да е така? Изстинала е някъде по тези техни къпания, плувания и прочие спортна активност в училището, ама това пък ще я кали за по-нататък.
Даниела си остана пак в къщи да се занимава с Ванеса - дали са й болнични дни. Аз всяка сутрин ставам в 05:10 и идвам по-рано, за да избегна трафика по магистралата. Довечера приключвам и ще си дам десетина дни почивка. После още една седмица огън и зор, след която пък идват Коледните отпуски. На работа се връщам чак на 05 Януари догодина. От тогаз насетне вече ще мисля за някакъв подслон тук в Бризбън, да ми е наръки до офиса. Такива шеметни пътувания с часове просто не могат да стават вече – че аз да не съм на 20 години, бе майка му стара! Мотел ли ще търся, стая ли отделна само ще наема - въобще нещо трябва да се измисли за времето между понеделник и четвъртък, а пък в петъците ще се прибирам. Има много хора на такъв утежнен режим и график като моя - явно, че и тоя огън ще трябва да се изгази. Нали лесно никъде няма (то ще е най-добре да ме прибере някоя местна проститутка, ама къде да я търся пък нея сега, вече на тази преклонна и средна моя възраст?)...
Снощи ходихме до Нолин и Уоли да говорим за местата в Нова Зеландия, заслужаващи посещение. Имаме една карта, на която с кръгчета сме отбелязали обектите - от утре ги почваме, живот и здраве. Довечера ще стегна всичката налична фотографска техника - дано да е хубаво времето и да успеем да направим снимки и филми. Като се завърна на работа по-следващата седмица, ще направя подробно описание на екскурзията ни - сега нещо не мога да си събера акъла и ще свършвам до тук; хайде чао…
15.12.2008 – Олеле-ее, ами сега от къде да започвам с писанията си, драги телевизионни зрители и радио слушатели (в случая, любезни ми читатели)? Аз пак съм работа, след като снощи се завърнахме благополучно от южния остров на Новата Зеландия и търкалото наново ни пое в налудничавият си кръговрат и умопомрачителен водовъртеж. Без да се мая много-много, направо започвам своя разказ, който този път ще бъде със статут и значимост не като на един най-обикновен и прост пътепис, ами ще носи своята уникална художествена стойност, достойна само за епопея (е, поне с такива чисти намерения го започвам, пък ще видим по-нататък какво ще се получи).
Миналата седмица драснах няколко заключителни за разглеждания период реда – това беше още в четвъртък на обяд. Надявах се, че като се прибера вечерта у нас, ще се чуем по телефона и ще си поприказваме малко - на изпроводяк, така да се каже. До това време вече добрата фея в лицето на Даниела беше приготвила багажериите, докато аз се надпреварвах с въздушните течения и потоци - с други думи, забавих се доволно много, кръстосвайки по пътищата на родината и едвам прекрачих прага на дома малко преди да удари 19-ти кобен час. Бесен бях и от пътуването, и от недостатъчната подготовка за екскурзията, и въобще ми беше крив половината свят (по-точно женската му част, защото жените по презумпция почти винаги са виновни и в повечето от случаите са създадени от Бог единствено заради нашето всемирно страдание и душевно терзание...). Прибрах се и от вратата ме грабнаха грижи по камери, фотоапарати, зареждане на батерии, подготовка на касетки и т.н. На всичкото отгоре, за да освободя някакви си 20 минути от една такава касетка, първо трябваше да й прехвърля записа на компютъра. Това беше генералната репетиция на Ванеса за изпита и не можех да си позволя да го изтрия. В същото време, таман се бях развихрил и като един истински Наполеон вършех по пет неща наведнъж, отделно от заповедите на ближната и временните ѝ нареждания – ето ти, че идат Нолин и Уоли. Ключовете от къщата трябваше да им оставим, както и тези от колата на Даниела. Разбрахме се Нолин да дойде да ни вземе от летището в неделя (т.е. вчера), но понеже Уоли е на работа след обяд, той пък трябваше да отиде с колата на Даниела. Въобще, нея вечер направихме сума засукани комбинации от всякакъв характер, които естествено поляхме обилно с бира и други алкохолни напитки – къде да се обаждам и по телефоните на всичкото си трифазно напрежение, което ме тръскаше периодично като начинаещ заварчик с едва първи разряд в Трудовата си книжка? Тази идея отпадна още в своя зародиш – докато си кажем последни приказки с хората, докато ни напътят къде и какво да видим съгласно географските карти и рекламни диплянки, то стана 22:30. От там насетне се къпах, гласих оптика, бинокли, камери – не помня кога точно легнах, но пък добре си спомням, че станахме в 04:30 на другата сутрин, защото Янко тогава дойде да ни вземе с колата, за да ни откара на летището. С него си побъбрихме малко, утрепахме заедно някой и друг скучен час - после той отиде да посрещне майката на Валя, а ние не след дълго потеглихме със самолета за Новозеландския град Christchurch. Буквалният превод на името му е Крайстчърч – нещо като Христовата Църква или Църквата на Христа, само че в настоящото си произведение аз няма да се впускам в точно описание и езикови анализи на отделните географски точки. Всички те бяха с много странно за нас звучене, идващо от езика на маорите – трудно произносими дори и за местното туземно население, какво остава пък за нас, източноевропейците, дето сме уж най-умната раса сред целия останал по-нисш и изостанал свят. Ще се спирам по-подробно на самите места, които посетихме и красотите, които видяхме, а за това кое как се пише и казва, ще изпратя нарочна карта, с подробен маршрут по дни и дати. Паралелът с въпросните маорски наименования е много близък до австралийските, които пък основно произлизат от езиците на нашенските аборигени (използвам множественото число, за да припомня, че аборигените боравят или са боравили с над 360 езикови наречия, далеч извън английския език – всяко племе си е имало свой собствен начин на изразяване, което във времето и годините се е стопило малко и в известен смисъл ограничило, но все пак го споменавам като незначителна любопитна подробност).
Летенето ни трая три часа и точно след шест бяхме вече в Нова Зеландия. Казвам “след 6”, защото новозеландците са с 3 часа напред във времето спрямо побратимите си в Австралия и макар, че тръгнахме в 08:30 сутринта от тук, там пристигнахме чак в 14:30. Веднага се обадихме в компанията, от която бяхме наели камионетката; от там дойдоха да ни вземат, закараха ни в тяхната база и след още час и нещо разправии, попълване на документи, инструктажи, товарене на провизии и багажи, най-после потеглихме към първата точка от нашия маршрут…
16.12.2008 - Както вече всички бихте се досетили и сами, аз вчера успях само да започна своя дълъг разказ - ще направя всичко възможно и да го завърша до края на седмицата (поне до тогава смятам да съм на работа, след което запразняваме заради Коледно-Новогодишната истерия...). Ето защо, без много уговорки и излишни уводни сказки, продължавам с вчерашната си бистра мисъл.
Казахме значи, че пристигнахме в Нова Зеландия и не след дълго вече бяхме на път с малкия микробус, марка FORD. С няколко думи ще се спра на вътрешното му оборудване, защото знам, че това представлява жив интерес за всички онези бивши и настоящи къмпингари - любители на природата в най-девствената ѝ форма на съществуване. Освен двойното легло във фургона (нещо като разтегателен диван), над него на панти се спуска и едно по-тясно (подобно на дървен нар в казармен арест), но пък с размер достатъчен за габаритите и теглото на малката Ванеса и съвсем не направен от голи и сурови дъски, каквито аз съм рендосвал не веднъж за провиненията и неподчиненията си в тогавашната “народна” армия. Докато долното легло е все още на изходно положение под формата на диван, току пред него в пода на микробуса се побиват два кола (тръби) и на тях се разполага плота на масата, достатъчна само за сервирането на 2-3 чинии, малки чашки и евентуално приборите, които най-често се държат в ръка, защото за последните няма място по масичката. Всичко вътре е толкова дребно и миниатюрно, че все едно човек се намира в пещерата на Седемте джуджета, но при отсъствието на Снежанка и ловеца, защото и с тях вече в наличност, помещението би отесняло до задушаване на героите. Малко по-назад има шкафчета за дрехи и провизии, обувки, посуда и друг туристически инвентар. До този “килер” е монтирано малко хладилниче, работещо в комбинация от 12/240 V, както и на газ – то ни служеше вярно и уставно за изстудяването на бирата. В географските условия на Нова Зеландия обаче и особено на южния ѝ остров, това не беше от особена необходимост, защото там си беше и без друго достатъчно студено, но все пак уредът влиза в екипировката и снаряжението на моторното возило. Всяка вечер, когато отсядахме по къмпингите, аз включвах един подвижен кабел към електрическата мрежа - така микровълновата печка също можеше да се ползва успешно и по предназначението си, както и да си светваме лампите вътре във фургона, без да хабим акумулатора на камиона. Към същата мрежа е закачен и хладилника, който по време на пътуването се прехвърля на вътрешното захранване от 12 V, за да поддържа температурата си, независимо от посоката на движение.
Откъм страната на леглото, но по-назад беше разположена газовата готварска печка (два котлона + малък грил), а срещу тях беше общата баня и тоалетна. Точно под клозетната чиния има едно малко пластмасово сандъче, където се събират отработените вече хранителни отпадъци и пречистената през бъбреците бира. Специален химикал неутрализира всичко и го превръща във формата и вида на тъмносиньо мастило. След няколкодневно ползване, тази касетка се изхвърля на определените за целта места в къмпингите, измива се и се зарежда за ново ползване. Ние по принцип се въздържахме от употребата на това екзотично санитарно съоръжение, защото самото му изхвърляне и изчистване не бе особено желана дейност за никой от пътуващите - особено пък за тези, дето най-често прибягваха до услугите му (в случая Ванеса...).
Всяка вечер успявахме да намираме свободни къмпинги, където ползвахме общите им бани, тоалетни, кухни и други подобни улеснения. Вечерните ни тържества се провеждаха в самата кола, а също и готвенето се извършваше на газовия котлон. Аз сутрин само ходех до кухните да измивам посудата с топла вода, защото не искахме да ползваме нашите локални запаси от бидоните във фургона. В него имаше и мивка, и душ и всичко необходимо за спасяване на положението, но после тази отпадна вода трябваше пак да се изхвърля някъде, да се зареждат цистерните с прясна и още куп други хамалогии, които ние изобщо не си правехме труда да правим заради един едва забележим комфорт.
Със самото пристигане в Нова Зеландия ни посрещна озъбеното им слънце - денят беше кристално ясен, макар и доста “прохладен”. След едно малко объркване из града и кратка обиколка из улиците му с цел опознаване на мястото, а и с капризите на самото возило, най-после намерихме изхода към първото ни място за посещение и преспиване. Между другото, тоя камион беше снабден с някакви извънземни автоматични скорости (каквито вероятно са познати само в космическите кораби и междупланетните совалки, производство на NASA), за смяната на които нямаше нарочна патерица. Вместо това, в кормилото имаше вградени няколко бутона за превключването на скоростния механизъм, с което шофьорско “улеснение” докато свикна, минахме половината град, ръмжейки само на първа скорост (дейба та’а моя неграмотност, дейба!).
Дните са безкрайно дълги в Нова Зеландия - до 21:30 е все още светло и мръква чак към 22:00. Причината за това феноменално явление от една страна бе разположението на острова под съответния ъгъл спрямо Слънцето, а от друга - защото в момента цялата държава е в режим на лятно часово време и по принцип са напред с още един час. Това пък ни даваше възможност за дълги обиколки през деня, пристигане и правене на бивак още по светлото, както и за незабавното започване на вечеринките – дето се вика, още дорде грее небесното огнено светило.
Първият обект, който посетихме след няколко часа пътуване, беше районът на едни горещи минерални извори, разположени в сърцето на планинската верига, преминаваща почти по цялата дължина на южния остров. Намерихме една чудесна поляна, заедно с други каравани, палатки и бунгала - евтин за отсядане къмпинг ($30 на вечер), с всички необходими хигиенни възли…
17.12.2008 - Продължавам с пътеписа си на следващия ден - т.е., вече днес. Стигнахме значи къмпинга. До това време навън се беше вече здрачило и ние само успяхме да включим кабела, за да пуснем лампите във фургона. Прехвърлихме и хладилника на ток, че да поддържа леда за хипотетичната мастика, която ми липсваше през цялото пътуване. Бяхме хапнали нещо леко по път, така че вечерта не сме готвили и не сме правили тържества. Ванеса чете малко книжки, порисува на една салфетка с цветните моливчета, които ѝ дадоха любезните стюардеси в самолета, а ние с Даниела дремахме мълчаливо, докато съвсем ни се доспи, че да лягаме официално. Направихме и кратък план за следващия ден, уточнихме маршрута и това беше всичко.
Следващият ден започна още в най-ранните си зори. И ако за Нова Зеландия това все пак се отчиташе като 07:00 сутринта, то по австралийското време беше все още 04:00. Но пък слънцето отдавна се беше издигнало вече над хоризонта, светеше обилно и припряно, обаче не топлеше особено много, както по-късно разбрахме. Наложи се дори да обуваме чорапи, да се омотаваме в дълги гащи, камизолки и т.н., а по моему си беше направо за доновки... Дрехите по нас не ни паднаха от гърбовете дорде не стъпихме обратно връз нагорещената австралийска земя. Ванеса продължаваше да бъде полуболна-полуоздравяла - вървяхме си навсякъде със сиропите, с витамините и антибиотиците. Полека-лека взе да се оправя, но пък и голямо пазене падна.
Мястото, където бяхме отседнали е известно с горещите си минерални извори - разположено е в една котловина и отвсякъде е обградено с високи заснежени върхове. Едни сочни зелени поляни като се опънали пред нас, като безкраен килим - отвред шуртят реки и буйни потоци, а въздухът е толкоз чист, че чак ти става лошо като подишаш малко повечко! Това беше една малка приказка – все едно напълно измислен свят, за който ако някой ми беше разказвал преди това, аз нямаше да му повярвам, дорде сам не го видя с очите си! Разходихме се малко из мегдана на алпийското селце, позяпахме по витрините на дюкяните със сувенири, закусихме с по една, някаква тяхна мазна и много вкусна баница, след което потеглихме по пътя към следващите ни туристически обекти. Милата Ванеса много искаше да се изкъпем в горещите басейни, обаче отвън беше доста студено и с майка ѝ не посмяхме да рискуваме и зорлем да я мокрим – малко да я духне вятъра и до вечерта пак щеше да падне на легло с 40°C; а пък ние едвам я изправихме на крака, дето се вика. Иначе големи пазарлъци паднаха и горещи молби от нейна страна, но просто не искахме да рискуваме и да си прекараме цялата екскурзия с лекарства и ходене по доктори. Като компромисен вариант влязохме само на посещение в плувния комплекс, колкото да поразгледаме наоколо и да направим някоя и друга снимка. Басейните действително бяха топли – температурата на водата им се движеше между 34°C-35°C до към 40°C-42°C, в зависимост от самата изворна вода. А пък вони вътре на сяра, та се не трае чак – колкото боб и варени яйца да изям, пак не мога си докара пръднята така зловещо да мирише! Независимо от всичко, народът масово ходи и се къпе, та ни студ признава, ни високата входна такса го бърка. Е, в интерес на истината ако времето беше малко по-топло и ние сигурно щяхме да се изкиснем в блатото, но така както и малкото не беше съвсем в ред, отпадна всякаква възможност за това.
Не след дълго вече отново бяхме на път, преминавайки през един високопланински проход по посока на западното крайбрежие на острова. Там имахме отбелязани няколко обекта за посещение и ние най-строго следвахме предварителните планове и разчети. По пътя често спирахме, цъкахме с езици, правихме си снимки, но това което видяхме в действителност нито може да се опише и преразкаже, нито пък елементарните ни фотографски познания и техника биха могли да пресъздадат истинската картина на пейзажа. Вероятно речникът ми да е малко беден и твърде постен откъм суперлативи и красиви изрази, чрез които да изразя възхищението си от видяното и преживяно. Реших, че ако Раят на земята е в България, с нейната зашеметяващо величествена природа, то задължително съществува поне още един и той се намира в Нова Зеландия.
От тук-от таме купувахме и пощенски картички за спомен – виж, поне те са направени професионално, а пък са подбирани и дните, когато са снимани. Нашият кръгозор много често биваше скриван, къде наполовина, къде изцяло поради бързо спускащите се мъгли и ниските облаци. То всъщност не облаците ни бяха криви, ами върховете им са много нависоко, та за това. Всички те бяха по над 3000 м надморска височина, като най-високият е около 3750 м – Mt Cook, вероятно отново по името на капитан Джеймс Кук, който също се е подвизавал из тези райони преди малко повече от две столетия. Колкото ясно и чисто да е сутринта и рано през деня, към обяд гледките обикновено се помрачават, а в следобедните часове пък съвсем всичко изчезва от полезрението. Но и това, което видяхме пак беше достатъчно да се убедим в красотата и величието на Новозеландската природа. Господ тези хора ги е надарил богато, ама когато им е раздавал времето хич не е и мислил дори, че тази държава ще привлече толкова много туристи и мераклии да правят снимки, да снимат филми и т.н. – струва ми се малко ги е ощетил откъм хубави, ясни и слънчеви дни. Всички диплянки и реклами са прекрасно създадени и колоритно подчертават вълшебното време, което може да бъде само един или два дни в годината. През останалите дни са само ветрове, дъждове, мъгли и виелици. Човек трябва да бъде с изключителен късмет, за да улучи няколко поредни дни или седмица-две през почивката си, през които да преобладава слънчево и ясно време. Ние частично бяхме едни от малкото щастливци, имали тази възможност...
Няма да ви казвам над колко огромни, буйни реки и пълноводни потоци преминахме - мостовете са наредени почти “на всеки километър”! Интересното беше, че всички те (мостовете, де...) са много тесни и допускат само една лента за движение на автомобили. Има се предвид, че движението в тази страна не е особено интензивно и не са харчили излишни пари да строят двойно по-широки мостове. Ама и какво да искаш от един народ, дето едвам наброява 4 милиона души, като около 2.5 милиона живеят на северния остров (където е и столицата Уелингтън), докато остатъкът от населението се е пръснал по южния - кой където намери и свари, по разни малки ферми, селца и градове. В планинската част на острова основният поминък е туризма, под всичките му форми и превъплъщения – през зимата предимно ски, а в останалото време алпинизъм, високопланински траверси и техните производни. В същото време на територията на острова се отглеждат и многобройни стада добитък: основно овце, но видяхме и доста крави, телета, наред с ферми за сърни и елени, кози и т.н. Много животно, много нещо, бако! - отдалеч мислиш, че баирът отсреща е покрит с вулканични камъни или преспи сняг. Като го наближиш обаче виждаш, че то било овце и агнета. Ама милиони, просто нямат ни чет, нито брой - самите стопани дори не знаят с точност колко глави жива стока имат налице. Като дойде време да стрижат вълната, горе-долу им хващат бройката, но после като ги натирят да пасат с месеци - изгубват им нишката на количеството. Като куриоз ще посоча, ако вече не съм се повторил някъде – съгласно статистическите данни, Нова Зеландия се състои от население с едва 3-4 милиона жители, докато в същото време на нейната територия пасат и преживят над 54 милиона глави едър, дребен и всякакъв рогат и нерогат добитък. Сред новозеландците доста широко е разпространено сношението с животни – щото пък реално погледнато, една кротка овчица или хрисима козичка ще ти свърши почти същата работа, ако си я онодиш правилно на някоя слънчева полянка, както евентуално и жената под юргана и в семейния креват; с тази съществена разлика обаче, че след “акта” онези двечките поне ще си кротуват и мълчаливо ще продължат да си подръпват от сочната тревица, докато в никой случай подир туй няма да гълчат, да грачат, вият и кълнат до Бога, че нямало пари, че децата били гладни и имали нужда от дрешки, или пък че вече седма зима подкарвали с едни и същи ботуши...
18.12.2008 - Хайде, продължавам с разказчето си пак – до тук весело, а? Значи - екскурзията ни също продължава; тече вече вторият ѝ или трети пореден ден. На път за едни световноизвестни ледници, минахме покрай чудно красиви и величествени скали от крайбрежието, дълбоко врязани в сърцето на океана. Самото шосе живописно се виеше току над пропастите и морската бездна – безкрайно красиво, но и крайно опасно! Няма мантинели, няма преградни стени, няма обезопасителни съоръжения – че кой е толкова луд, та да харчи излишни пари за туристите? Оцеляването им си е тяхна собствена грижа, с голяма доза късмет, разбира се. Местните жители например не ходят там – те са заети предимно със своите ферми и стопанства и хич не ги е грижа, че някой се е домъкнал държавата им да разглежда, че пък не му се харесват и порядките в нея – ибаз го, както мъдро казва татко. Даниела на няколко пъти снима с камерата от колата, но се налагаше и да спираме тук-таме за по-подробно разглеждане на уникалните природни красоти. Надявам се чрез обективите на фотографската си екипировка да съм обхванал и запечатал общия изглед на тази феноменална забележителност, но това което самите ни очи видяха, просто не може и да се сравни даже – а пък е изключено да се опише, въпреки моя толкова “цветущ”, на места доволно грапав, но иначе много колоритен език…
Не след дълго пристигнахме и в подножието на Националния парк, където хората са направили пътечки и платформи за наблюдения на бушуващите отдолу вълни, които с гръм и трясък се разбиваха в скалите. Много по-интересна би била гледката при развълнувано море и особено по време на прилив. Ние попаднахме там някъде в следобедните часове, но ми беше трудно да преценя дали по това време им е бил прилива или отлива; най-малко пък можех да си представя дали морето беше достатъчно бурно или спокойно. Но като се повъртяхме из района всред грохота на разбиващата се в бездната вода, от която дори не си чувахме приказките, стана ми напълно ясно, че ако по някаква причина човек попадне (или пък случайно падне…) там долу в кратера, единственият му път би бил още по-надолу към дъното и то вече на съставните си части – крака, глави, ръце и тем подобни органи. Водата в бездната се върти като в огромна центрофуга на обществена пералня - шанс за изплуване от там практически няма, освен чрез вертикално излитане като ракета...
След почти целодневното пътуване, на края добре се поразходихме из тоя парк - слънцето беше паднало вече надолу и лъчите му грееха много подходящо за снимки и филми – всъщност осветлението щеше да е подходящо, ама сутринта. До този сравнително късен час на деня обаче, светлината идваше насреща ни и също не знам какво е излязло от подробния ми филм, който заснех за това удивително и уникално място. Малко по-късно, в някакво градче по средата на разстоянието отново спряхме на бивак. След първите една-две вечери вече всички от екипажа бяхме добили общ тренинг за разтягане на легла, нарове и приготвяне на маси. Всеки си знаеше задачата, като при разчет на бойна група: на първо място малкото тича за коловете, забива ги където трябва в дупките и слага масата; после си разменяме ролите и тя окупира моята седалка зад кормилото, където рисувайки или пък докато разглежда картинките от книжките изчаква падането на мрака, когато си ляга окончателно в койката.
През този промеждутък аз пък отивам да проуча кое къде се намира из къмпинга, като обходът ми задължително включва разглеждане на останалите палатки, каравани, кемпери като нашия и най-вече: има ли тъдява нашенци, понамирват ли се чехкини, полякини, германки и други по-ебливи националности. Обикновено такива твари там изобщо няма и мен специално евентуалната им наличност хич не ме брига - особено в положението си на тясно обвързан до степен на семеен, със статут “женен” мъж (по-скоро дамгосан по челото…), но пък в същото време не спирам да си мечтая, което удоволствие никой не може нито да ми забрани, нито да му попречи. Дорде намеря разни тоалетни, бани и им пусна по някоя “проба” за санитарни изследвания, Даниелчето вече е накълцала доматите с лука и тържеството ни в камиона започва с пълен ход на черния кон и бялата пешка. Както казах, през това време Ванеса си пише нещо отпред, ние с майка ѝ си приказваме отзад и всички се чувстваме щастливи до обезумяване...
На следващия ден ставаме рано, оправяме набързо леглата и поемаме към следващите си обекти по набелязаното трасе. Пътят по западното крайбрежие на Новозеландския южен остров е изключително живописен и интересен – последният лъкатуши, минавайки над широки и пълноводни реки; после пък върви покрай брега на морето, а понякога обстановката се сменя с по някое мастилено синьо езеро. Е, там вече да ти види окото бол вода и чистота до кристална прозрачност! – в онзи див край суша нямат, бако; че те да рекат за целия останал свят вода да изнасят, та пак ще им стигне, че ще им и хартиса даже! Представям си пък какво грандиозно водно чудо ще е през зимата, като почнат да валят дъждовете в ниското и снеговете по високото – а какво ли става напролет, като се затопят? Не случайно мостовете им са толкоз дълги - на пръв поглед по някои места нямаше чак толкова много вода в реките, но наред с това добре си личеше до къде са се разливали буйните им води и до къде чак се простират действителните им корита. А пък какви вълшебни камъни имат - описание нямам подходящо за тях! Там да съм аз и да живея, цял палат само от речни камъни ще вдигна - стига властите да разрешават такива своеволия. Защото твърде вероятно е и да не дават така напосоки да се грабят камънаците – че нали и те са им от “природното богатство”! Ама като отидеш да си ги купиш от магазина, същите тез камъни вече хич не са защитени от държавата – значи и там цари идиотщината, подобна като тук в Австралия. Но пък може и да са си прави хората, защото ако всеки Сульо и Пульо почне да строи, то няма да остане и един камък из реките. Е, понаправили си бяха някои - кой дуварче вдигнал, кой малка колибка спретнал отпред или нещо дребно, но основно къщите им си бяха от дъски, тухли или бетонни блокове (в зависимост от благосъстоянието на самите хора).
19.12.2008 – Ха, че то днес пак е Никулден - макар да е по старому. Аз като не можах да кажа “Честит Имен Ден” ни на милия ми татко, нито на моят малък Неничко, та за това сега гледам да се отсрамя с някоя и друга извинителна фраза. Ние заминахме за Нова Зеландия на 05 Декември – това пък беше баш на рождения ден на Сашко. Въобще, тази година се поизложихме малко с празничните пожелания, но ще прощавате - такава беше ситуацията. И все пак - да си ни жив и здрав, скъпи татко наш! Дано Св. Никола да те пази от болести и да ти дава сили! Обичаме те много – пази се от хора-злодеи и безпризорни кучета…
След тържествената част, изразена чрез встъпителното ми слово, продължавам по-нататък с темите от общ характер и сивото ежедневие. Горещата тема за деня обаче си остава описанието на нашето кратко, но много съдържателно пътешествие в Нова Зеландия - за това преминавам направо към подробностите по случая.
В сравнително ранния следобед на поредния екскурзиантски ден, пристигнахме в друго алпийско селище, с каквито този район е много известен. От там тръгват всевъзможни туристически маршрути към близки и по-далечни върхове, повечето от които са заснежени през всичките сезони на годината. Някои от преходите са с продължителност от няколко дни и представляват цели траверси за добре подготвени туристи и алпинисти. Паралелно с това има и други пътечки за неангажирани зяпачи като нас, тръгнали по къси ръкави и джапанки да покоряват планините. Часът беше около 16:30, но понеже там мръкваше чак след 21:00, ние също предприехме един съвсем лек туристически маршрут. Забележителностите на разглеждания район бяха изключително все в алпийски стил – огромни ледници, които никога не се топят и основно побелелите от вечен сняг върхове. За катерене по тях разбира се, ние нямахме нито нужното време, нито пък подходяща подготовка (да не споменавам и термина психическа нагласа...). Но виж, с подчертано задоволство посетихме подножието на един огромен ледник, който за момента се виждаше много хубаво в сравнително ясното време. Нарочни пътеки отвеждаха и до самото му начало, но нямахме време да ходим чак до там. Задоволихме се с изкачването по една стръмна пътека, водеща до някаква платформа, от където пък се разкриха прекрасни и главозамайващи гледки – от едната страна към величието на самия ледник, а от другата - към долината под него. Естествено направихме множество снимки; аз заснех и кратък филм, след което се прехвърлихме пеша до друга подобна вижка, която се намираше в малко по-ниската част на планинския масив. От там също имаше добра възможност за наблюдение и фотография.
След като достатъчно добре отъпкахме пътечките, още пък по-естествено огладняхме – а аз специално, зверски (така силно мога само да ям, да пия и отчасти да обичам). Продължихме нататък по пътя и съвсем случайно намерихме един чуден къмпинг - наскоро подновен; чисто и много приветливо място. Облаците до това време взеха да се спускат по баирите, мъглите също плъзнаха на талази като огромни сивкаво-бели валма прежда - беше почти готово да завали. Понеже имаше още около час от светлата част на деня, след като си платихме резервацията за място, качихме се обратно на микробуса и отидохме до съседно селище, от където имаше видимост към другия ледник, като все още се виждаше и малка част от най-високия връх на Нова Зеландия - връх Кук, именуван по името на Кралския английски мореплавател и изследовател, открил за света и поставил завинаги на картите тези нови земи и морета още в далечната 1770 или около тази година, капитан Кук (Captain James Cook, под което име е влязъл в историята и с което е по-известен). Северният остров също е осеян с множество високи планини и съответните им върхове, повечето от които са били кратери на вече изгаснали вулкани, първенец от който е някакъв си Mount Ruapehu с надморска височина едва 2797 м. Казвам едва, защото в същото време Mt Cook или т.нар. “Aoraki” на чист маорски език, буквално стърже небето със своите 3724 м и е признат за най-високата точка на държавата.
Докато стигнем до мястото за наблюдение, като по някакво неземно чудо хванахме последните слънчеви лъчи за деня, успяхме да поснимаме малко заобикалящите ни красоти и хайде - обратно в къмпинга. След няколкодневното ни пътуване и обикаляне по гори, поляни и дъбрави, полагаше се да направим малка неутрализация с цел да смъкнем натрупаната многопластова кир от нас и да облечем барем по един чифт нови кюлоти, ако не нещо друго, по-съществено. Докато траяха тези наши освежителни и хигиенизационни процедури, от горе над нас вече шуртеше тих и напоителен, леденостуден новозеландски дъжд. По високите части на планините този валеж със сигурност е бил от сняг, но долу в низините беше само вода – бистра и чиста като момина сълза (по принцип в Нова Зеландия човек няма къде и от какво да се изцапа – навсякъде всичко е толкова чисто, че още не мога да си обясня: аджеба, поради какви причини тези хора хабят водата, за да се мият и къпят; аз да съм там, една капчица няма да пролея на вятъра). Не ги облазявах и тези хорица, дето се бяха натъркаляли из палатките в тая киша - сигурно са замръзнали до сутринта. Вярно, че това предимно бяха млади хора, на които кръвта им ври като войнишки казан с боб чорба – в този студ нормалният човек си губи ерекцията, па после върви я търси къде се е завряла при “потенцията”; не си е работа да се гологъзи при такива влошени и сурови метеорологични условия – аз от опит го казвам, не че си измислям. Иначе при нас околната среда беше приятна и топла - едни яйца да се опържат на котлона и във фургона става баня; нито потенция съм губил, нито ерекцията пък ми е липсвала (за сведение на интересуващите се). За пореден път вечерното ни тържество се проведе на тясната масичка в камиончето, набелязахме целите и обектите за следващия ден и легнахме с кокошките – още не се бе мръкнало съвсем даже. То за там си беше баш нормално време за спане, ако питаш някой местен - 23:30, обаче за мен часът си оставаше още 20:30, защото се движех съгласно австралийския часови пояс; аз стрелки на часовници не местя - ни напред, нито пък назад. Че кога съм лягал толкоз рано в къщи? – а в Новата Зеландия всяка вечер се въртях с часове дорде заспя. Ама в ранните зори, познайте сега какво ставаше: размърдам ли се аз веднъж, с мен става и целия камион с персонала барабар. Амчи като заспя в 20:00-21:00 вечерта, в 03:00 сабалето вече съм готов наспан - отделно пък и на тоя чист въздух, дето човек се наспива двойно по-бързо, особено ако не му се допикае по никое време. И от там насетне почвам пак да се въртя и да шувъргам на миндера, докато се разбудят и останалите членове на екипажа. Всичкото беше много хубаво, обаче това спане ми беше доста кошмарно. На всичкото отгоре, хуквам да пикая баш по най-никаквото време, в тъмното – а този мъчителен процес е съпроводен първо със ставане и скърцане на всичко възможно, което има излишни степени на свобода и може да мърда; после пък трябва да се отварят и тряскат вратите на фургона - на връщане действията се повтарят. Ама преживях го някак си, де - нали гледах да не ползвам клозета в кабината, та ходех чак отвън в обществените нужници. Иначе моите моми пикаеха вътре, че ги мързеше да ходят настрани…
03.01.2009 – След двуседмично прекъсване на мисловния поток по съвсем обясними, разбираеми, обективни и субективни причини, продължавам разказа си вече в самото начало на Новата 2009 Година. За да не се прекъсва нишката от Новозеландското ни пътешествие обаче, сега ще продължа с описанието му до своя край, след което бавно ще се впусна в подробностите около Коледно-Новогодишните почивни дни. Хайде, слушайте сега и запомняйте основните моменти, че ще препитвам подир.
Както вече споменах - дъждът заваля още вечерта; продължи нощес, че и на другия ден даже си тръгнахме от къмпинга, нагазили дълбоко във водата. За разглеждане на ледници и други природни забележителности вече не можеше и да се мечтае – мъглите и облаците така противно бяха забулили всичко, че и помен нямаше от синьото допреди ден-два небе. Тогава с особено задоволство и двамата с Даниела си казахме: “Добре, че не ни домързя предния ден, когато ходихме и обиколихме повечето от обектите за посещение, защото ако това го бяхме оставили за следващия ден, щяхме да се снимаме само сред кал, вода, мъгли и дъждове…”
Така - веднага, след като станахме от сън и минаха ритуалите на Даниела по изпиването на сутрешните си кафета и други топли отвари, потеглихме по набелязания план (аз такива течности не пия – бира по-може, но кафета – никога, освен ако не са с лечебна цел; за това сутрин с приготвям скоростно като войник и не си губя времето с излишни маневри и движения). Пътуването ни за кратко продължи по западното крайбрежие на Нова Зеландия, но много скоро след това трябваше да се отделим от там и отново да навлезем в планините, за преминаването им през проходите, които щяха да ни отведат в друг основен град на Южния остров – небезизвестния Queenstown (произнася се Куинстаун, което буквално преведено ще рече Кралското селище, Градът на Кралицата или нещо подобно). Оказа се, че името му съвсем не беше случайно подбрано или просто измислено безпричинно, защото пред нас за пореден път се разкриха невероятните красоти на чудно дивната Новозеландска природа, с високи и частично заснежени от преспи върхове, на фона на едно огромно мастилено-синьо езеро, с хубави къщи, хотели, почивни станции и прочие сгради, разположени по съседните склонове на планините – силно наподобяващи гледката от Света гора към къщите на отсрещния баир в нашенския Търновград, още Царев и старопрестолен. Въобще, какво да ви кажа само с една дума? - хубава работа и главозамайваща красота; сякаш сам Господ го е правил с магическата си пръчица, ама и никой не му е пречил да си свърши добре работата!
В Queenstown пристигнахме някъде привечер - дъждът беше почти спрял вече, след като през целия ден ни облива обилно с калните си вади по пътищата; на няколко места спирахме принудително заради разчистване на големи свлачища земна маса, които бяха причинени от прекомерното количество вода, отмиваща всичко пред себе си. Времето все още беше студено и влажно обаче - особено пък там. Градчето уж беше разположено като в котловина, но пък покрай това тяхно езеро, отново с маорското си название “Wakatipu” (с дължина 80 км и максимална дълбочина 380 м…), такъв един бръснещ ветрец се носеше по вси страни и посоки, че ти настръхва козината и през пуловера даже. Излишно е да споменавам, че ние отдавна бяхме навлекли всичките си дрехи, с които разполагахме: дълги панталони, ватени гащи, вълнени чорапи, плетени шапки, шалове и ушанки, а парното в камиона не спираше да работи – поне докато пътувахме (макар и съвсем леко художествено поукрасено, положението ни хич не беше толкова пресилено и далеч от истината – студът си беше актуален и най-истински, а мерките ни срещу пораженията му бяха единствено в обличането на повечко парцалки по нас). Нямахме никакво време за много мотане и маене из града, преди да сме намерили подслон за нощта. Така, следвайки една табелка за наличност на къмпинг, след 20-тина километра по ждрелото на една буйна река, най-после намерихме мястото. Веднага се настанихме и понеже имахме още малко време до окончателното падане на мрака, ние по същия път отново слязохме долу в градчето за кратка разходка, частичен пазар и общо запознаване с района.
След като кръстосахме централната градска част, по мръкнало кажи-речи вече се бяхме прибрали обратно в къмпинга и се сгушихме на топло във фургона пред една огромна купа салата от домати с много лук. Цените на стоките и по-специално на храните бяха просто зашеметяващи – не случайно Уоли и Нолин ни бяха предупредили от там да не купуваме нищо; Куинстаун се води за най-скъпия град за живеене в цялата Нова Зеландия! Понеже е посещаван от изключително много туристи и то повечето чуждестранни (главно от Европа и Америка, но имаше не малко азиатци и тук-таме по някой африканец, колкото за подсилване на цветовата гама), цените на продуктите са толкова раздути, че и с министерска заплата да е човек, пак ще му се види “скъпичко” (а такива заклети габровци като мен, направо мрат от глад по тези географски ширини). Доядоха ми се люти чушки; рекох си: ще ида да си купя, няма да са милиони, я! Е, не бяха вярно чак милиони, но пък и на $79 килото само едно шибано чушле пак ще ти стъпи на два лева, че и горница; ай сиктир, ве – хич няма и да ги ям дори! При нас в Австралия същите чушлета са по $12-$13 за килограм и аз пак не ги купувам, ами си ги отглеждам сам. Амчи те знаят ли тези пръчове, че ако им закарам два-три контейнера с люти чушки, наскубани от някоя градина и къщурката ми ще е вече изплатена за един предобед, бре – ебах аз мама му, на тоз техен жизнен стандарт и социалната им справедливост! Е да де, ама то пък ще са сигурно хиляди формалности по внос на храни - башка транспорта до там (аеропланът взема разстоянието за 3 часа на един дъх, но корабът сигурно баят ще има да се поклати, докато опре Новозеландските брегове). Ама и колко чушки ще им продадеш на онез германски екскурзианти с меките пишки, че пък и да спечелиш две бали с мангизи отгоре на всичко!? Та, поразмишлявах си аз малко така - де на глас, де на ум, де някоя люта клетва ще им пусна, колкото де не ни мислят хептен за прости. Люти чушки в крайна сметка не ядох, но и нищо друго не си купихме от магазина – един път от инат и втори път, в знак на протест против повсеместната търговска неправда.
След като се наспахме здраво и ободрително вследствие обгазяването ни с кристално чистия въздух на природата, на следващата сутрин настроението ни беше далеч по-ведро – имайки предвид показалото се иззад облаците, макар и малко оскъдно лятно слънце, постепенното изчистване на мъглите и разкриването пред нас вече на всичките неземни красоти, заради които човек може да мине и без люти чушки, че и от бял хляб даже може да се лиши! Отново слязохме в градеца, за да оставим някъде колата и от там да продължим разходките си пеш. Правихме си много снимки, аз отделно от тях снимах и филм – въобще, всичко беше от чудесно, та по-прекрасно чак. Двамата с Ванеса се качихме и на въжената линия (кабинков лифт), която ни изнесе точно над града и пред нас тутакси се разкри цялата величествена красота на това уникално място. Даниела предвидливо остана долу в подножието на станцията, защото напоследък тя нещо не е много добре с височините - гледките и съзерцаването в разни пропасти и бездни не ѝ понасят особено и си губи разсъдъка от страх, макар последните да са свързани с изключителна природна красота! Ние горе с Ванеса снимахме с камерата, направихме си и някоя снимка за спомен, позяпахме наоколо, помотахме се не повече от половин час и се свлякохме обратно надолу със същия лифт.
До това време вече, градчето го бяхме опознали в достатъчна степен и решихме да се разходим покрай самото езеро, на което е разположено. Всеки град си има своите улици, сгради и площади – човек като ги види веднъж и му стига за цял живот. Обаче природните забележителности в околовръст са тези, които привличат вниманието и впечатляват с величието си – за това ние се насочихме към опознаването на района около града, вместо да влизаме от дюкян в дюкян и да тъпчем плочките на тротоарите им. Аз на картата видях, че има път до самото начало на въпросното езеро “Уакатипу”, ако правилно докарвам маорското си произношение. В атласа беше отбелязано и наличието на някакво селце, което също решихме да посетим като отправна точка и крайна цел на пътешествието. Реално погледнато мястото хич не беше далеч – някакви си 40 км съгласно пътната карта, обаче пътят до там се виеше покрай самия бряг на езерото и беше страховито тесен; двама моториста едвам се разминават, щото рамената им се отриват едно в друго, особено ако са по-добре сложени и широкоплещести (като мен…), а пък какво остава за такива едрогабаритни камиони като нашия! Шосето ту се издига нагоре и разкрива прелестите в дълбочина, ту се спуска надолу и човек губи ориентация къде се намира – изключителна гледка! След около час и нещо каране на пресекулки, с чести спирки за снимки и т.н., най-после стигнахме до една седловина, от където всъщност започваше това иначе огромно езеро. На пръв поглед изглеждаше, че то се пълни от някаква малка рекичка, но по-голяма роля за това играят топящите се снегове по склоновете на планините, изворните води, които бликат буквално от всеки баир и стичащите се отвсякъде водопади, големи почти колкото селски вади и реки. Помотахме и там към половин-един час, подкрепихме се с по един предварително приготвен сандвич, направихме малко снимки, разходихме се в околовръст и до където това беше възможно, след което поехме по обратния път към Queenstown. От тази огромна поляна започваха разни пътеки и горски пътища към съседните върхове, обаче ние нямахме нито такава подготовка за високопланински траверси и алпийски разходки, нито пък разполагахме с достатъчно време за целта.
Понеже в началото на този епизод споменах няколко любопитни факта за въпросното езеро, искам да ги подкрепя с известна информация, която научихме впоследствие. Дължината на това езеро (80 км) е за сметка на неговата широчина – общо взето то е тясно и дълго, като в най-широката си част стига 5 км. Със своята внушителна дължина езерото заема първото си място в Нова Зеландия, но пък е едва трето по големина за страната. По-интересни обаче в случая са данните за неговата дълбочина – усреднените ѝ стойности възлизат на 230 м, докато най-дълбоката му точка се намира на 380 м под повърхността на водата (малии-ий, представям си пък какви страшни риби плуват по дъното, стига разбира се да не са замръзнали в студа). На практика градът Куинстаун се намира почти по средата и е разположен само от едната страна на езерото – откъм отсрещният му бряг са почти отвесните склонове на планинската верига. И както вече казах, след разходката покрай бреговете на езерото слязохме обратно в селището - помотахме се още малко из улиците му и следобеда поехме към следващия ни туристически обект – Milford Sound.
Това е името на един от най-известните и уникално красиви фиорди на Нова Зеландия - единствен по рода си, до който има направено шосе и въобще някакъв път, по който да се стигне до него с автомобил. Такива фиорди има още множество надолу към южната част на острова, но те са достъпни само откъм морето или по въздуха с помощта на хеликоптер. От Queenstown отново ударихме в западна посока, пресичайки директно през величествените планински вериги и стръмни проходи, преминавайки през чудно красиви долини, покрай пълноводни реки и кристално чисти езера. По пътя често спирахме за снимки, а пък отделно дето ние за никъде и не бързахме чак толкова. Километрите като разстояние до мястото не бяха много, но през тези планински местности се пътува изключително бавно, с изострено до краен предел внимание (забележете, че тук аз дори не споменавам думата “повишено”, имайки предвид вниманието и съсредоточаването в асфалта – едно случайно отклоняване от пътя или някакво неволно невнимание те запокитва директно долу в бездната и потъвайки в леденостудените води на езерата, никой даже няма и да забележи липсата ти, нито пък ще хукне да те вади от там; оставаш завинаги погребан с дрехите, консервите и салама, които си носиш за из път…). С последното исках да подчертая, че шосетата им са изключително тесни и се извиват, следвайки точно релефа на склоновете и скалите, докато надолу са само пропасти с чудно красиви езера и реки. Обаче и едно нищожно отклонение може да те запъди на дъното им без дори някой да разбере какво точно е станало. Вероятно се повтарям, но за сведение на читателите пояснявам, че пътищата в тази част на острова изобщо не са охранени с мантинели или други обезопасителни съоръжения, с каквито цивилизованият гражданин на света е свикнал – че кой ще ти харчи пари на вятъра? Както вече казах - мостовете им също са еднопосочни, защото поначало колите в тази част на държавата са рядкост; хора почти няма, а овцете могат да минават от едно място на друго като се бутат и по малко по-тесен мост. Оцеляването на туриста в конкретния случай си е чисто негово дело и излишна грижа на който и да е било друг. Трябва да съм обективен, отбелязвайки, че специално в това си отношение Нова Зеландия е малко по-напред от маймуните и едвам излиза от пещерното общество. Доста са назад и поизостанали във всяко едно отношение, завалиите – не случайно по-будничките от тях намират спасение от студа, влагата, безработицата и скучния живот в съседна Австралия (дали пък това повсеместно затъпяване не се дължи на интимните им отношения с животинките? – де да знам; аз да не би да съм зоофилолог, че да знам от какво най-много се оплаква домашния добитък). Но нека да оставим сега настрана политико-икономическото, наред със социалното положение и ниво на държавата – този мой разказ има за цел да представи максимално добре и съвсем правдиво изключителната природа и дивна красота на тази страна и въобще на това кътче от света, толкова откъснато и вероятно почти забравено от цивилизацията.
Връщам се отново на пътя, който трябваше да ни отведе до вече споменатия Milford Sound – последната отсечка на самото планинско било, баш където е превала преминава през един дълъг, тесен и тъмен като маймунски задник тунел, изсечен в самата скала и..., хе-хе-хе! – правилно отгатнахте: естествено, че и той еднопосочен. Трябва чистосърдечно да призная, че доста си беше страшничко вътре - да не дава Господ да ти угаснат фаровете например или пък изневиделица да ти се досере по голямата нужда насред тунела! Башка дето пък отвред се стича вода - едрите ѝ капки така зловещо шляпат по ламарината на покрива, че те карат да си мислиш, дето да е дошъл вече краят на света (то и без друго погледнато в географски аспект, там си беше баш края на света…). Отпред, досами входа на тунела и връз една малка купчинка от камъни беше закрепен някакъв допотопен светофар, работещ на батерии, който на определен цикъл пропуска ту едните, ту другите превозни средства през тръбата. Обаче и той, мамицата му (светофарът, де…) имаше определено работно време – след 18:00 до сутринта на разсъмване последният не функционира, за да не му се хабят акумулаторните елементи навярно! Ако през този период на “затишие” две коли се срещнат случайно вътре, хората са направили едни специални уширения, където да се разминат и то евентуално, ако не се забележат твърде късно - защото вътре нищо не се вижда и както вече казах цари непрогледна тъма; много по-черна и мрачна от негърския гъз, ако трябва да дам адекватното си сравнение и съответно мнение. Интересно доста, забавно и уникално парче пътно съоръжение – много се съмнявам някъде по света да се намери второ такова подобие; прилича малко като в приказките за Червената шапчица и Снежанка, само че в нашия случай това беше самата истина.
Точно горе на билото видяхме доста сняг – преспите там не се топят никога; когато дойде зимата, последните само се покриват с нови количества бял сняг. После старото отдолу се стопява и така кръговратът се върти откакто Господ е създал света. Понеже времето ни малко напредна и здрачът почна да наближава, решихме че на връщане обезателно ще спрем там, за да може Ванеса да пипне “сняКа” за първи път в живота си.

вторник, 12 септември 2017 г.

Писмо No 31 (X-XI).2008)

Скъпи и обични родители наши, предани и верни приятели, включая моите мили предатели и най-скверни световни врагове!

21.10.2008 – Поредната ми изповед този път започва по малко по-странен начин и от едно малко по-необичайно място. Тези мои нескончаеми списвания ставаха от бюрото на работното ми място (независимо кое и къде е било то), през дългите и безгрижни обедни почивки - които почти винаги от законните 15 или 30 минути лична свобода, достатъчни колкото да се изяде един сандвич, донесен от къщи и изпие едно кафе, или пък време за една цигара паралелно с изсирането на едно лайно, обикновено се превръщаха в прекъсвания на работния цикъл с близо двучасова продължителност. Всичкото това е много хубаво (по-скоро беше…) и звучи бляскаво оптимистично, обаче тези прекрасни времена вече са една история и съвсем наскоро се пренесоха в миналото, имайки предвид скоропостижното ми и неочаквано изхвърляне от работа. Е, все пак това е само крайният резултат, защото аз не бях просто уволнен по некадърност - договорните ми отношения с компанията не получиха обновлението си единствено поради липсата на подходяща работа за мен в отдела и както значително по-късно щеше да се разбере, че този проект не бе видял нито белия свят, нито пък бе получил зелената светлина към своята реализация. В него имаше нещо тотално сбъркано и неадекватно, заради което не просъществува дълго – такива като мен само си загубиха времето и вероятно никога не срещнаха останалите, далеч по-подходящи възможности за трудовия си път и кариера, но пък и неосъществени заради ангажиментите по предварително обречената на неуспех кауза. Всички тези горчиви анализи дойдоха впоследствие и аз нямаше как да ги знам още в началото, за да ги избегна или да се предпазя от тях – човек може да се предпази успешно от трипер или донякъде от СПИН (ако не си завира хобота безразборно наляво и надясно…), но пък в никой случай не може да предскаже съдбата си и печалните последици от своите погрешни ходове. Нашият народ има множество пословици, отправени именно за такива и подобни случаи, от които ние простосмъртните можем само да се учим, черпейки мъдрост и попивайки опит. С други думи: “Всяко чудо за три дни – по-големите за пет” и “Вместо да му избодат очите, те му изписаха веждите” (в случая моите) вероятно са най-ярките изрази, описващи нововъзникналата ситуация. Местните пък, нали са уж по-учени и акъллии от нас, използват фразата на някой си Фридрих Ницше: “What does not kill me, makes me stronger”, въпреки че въпросният философски мислител, когото аз нямам честта да познавам лично, но пък съм чувал че е от германски произход - следователно сентенцията му би трябвало да се изписва по различен начин и поне с немски словоред. На мен неговото сказание най-много ми допада на тактиката и стратегията – “Това, което не ме убива, ме прави по-силен”, с чиито думи и ще завърша серията си от празнословене, за да премина към съществената част на своето изложение. Твърде вероятно е да не сте ме разбрали напълно (след като това е трудно дори и за самият мен…), но пък аз с всичко казано до тук се опитах само да подчертая, че поставям началото на настоящето си комюнике в чисто домашна обстановка, която вече всички вие добре познавате – а не както до сега, в творческата атмосфера на служебната среда. И след тези мои встъпителни слова от прочувственото ми изказване, по-надолу пък ще направя своя пореден тривиално-скучен анализ на изтеклите дни (а може да се каже и цяла седмица вече); ще се поспра за малко на минали събития и факти, но виж – този път прогнози за бъдещето няма да давам, тъй като последното се явява малко неясно и доста мъгливо; поне в началото, докато му свикна го виждам все в тъмносивите му краски и в твърде бледи силуетни очертания…
Днес ще започна точно от там, където още преди десетина дни положих последните, минорно звучащи редове в предишното си писмо, което надявам се към днешна дата вече сте получили по Мария или пък ако още не сте, то това ще стане много скоро. Опасявам се, че моите следващи редове също няма да тръбят и зазвучат в мажорните си гами и тоналности, но тихият ми и приглушен гласец не бива да ви плаши нито пък тревожи. Нали онова, което не ме утрепа наскоро, сега ме направи още по-силен; запомнете го тоя Ницше – момчето комай ще се окаже доста добър философ, ако нищо друго по-съществено не е произлязло от него.
Толкова се бях разстроил от унижение, че в деня, в който окончателно приключвах работната си дейност във фирмата, покрай залисията си забравих да разпечатам писмото като последен служебен ангажимент, та се наложи да хабя листи и мастило от моите си лични запаси, тук в къщи. Изглежда обаче домашният ми принтер нещо не е могъл да се справи успешно с българското четмо и писмо, защото по необясними причини беше изтървал последния ред на всяка отпечатана страница. Нямах време и възможност за търсене и отстраняване на повредата, за това се наложи на ръка аз лично да ги дописвам - в последния миг буквално. Използвах случая, че трябваше да ходя на едно интервю за работа миналия понеделник, което беше насрочено за 16:00. Цяла сутрин се занимавах със записи на дискове и дописване на писма, за да мога отивайки към офиса на фирмата, пътьом да се отбия през Мария и Краси, че да й оставя пратката за вас. Тя пое ангажимента да ви я препрати по пощата от там - веднага щом пристигне в България или пък ако случайно в скоро време има път към Габрово, направо да ви я донесе. Какво е станало от там насетне аз мога само да гадая от разстоянието, което ни разделя, защото до този момент Мария още не ни се е обадила, че да разберем координатите й в Татковината. Надявам се всичко около този въпрос да е наред и сега аз няма да го дъвча излишно – и без друго достатъчно ви отегчих с моето понижено настроение; ще гледам да напиша нещо по-ведро и ободряващо (което вероятно трябва да изсмуквам от пръстите си)…
След като предадох пакетчето на Мария, от тях отидох на въпросното интервю. То премина доста успешно по моему, но пък най-вероятно някой друг е минал още по-успешно, защото до сега онези трябваше да ми се обадят и да ме известят за резултатите. А то, ей го на – вече е вторник на следващата седмица, а все още никой не ме е потърсил за нищо. Аз междувременно хич не стоя със скръстени ръце, подръпвайки си макарите през съдраните джобове на гащите – напротив: продължавам поголовно да изпращам други молби за работа, като се надявам, че все от някъде трябва да ме повикат; не мога да си представя, че съм толкова калпав и че хич пък за нищо не ставам.
След като приключих с дискове, филми, музики, писма и другите, далеч по-приятни занимания, трябваше отново да се залавям за кърската работа. И още на следващия ден, след като заведох Ванеса на училище, прибрах се директно в нас и почнах. Първо исках да завърша оградката отпред – беше ми останала една малка част да добоядисам; трябваше да намажа дървените панелчета с масло и да ги монтирам окончателно. За разнообразие в промеждутъка отново измайсторих една рамка за картина, която бях купил от гаражна разпродажба още миналата събота. Занимавах се с дребни ръкоделства, които отдавна си чакаха реда и най-вече моето желание и благоразположение за такъв вид работа. В следващите дни пък се занимавах с прекарването на ток към шмиргела в работилницата, допълнителна луминесцентна лампа монтирах на тавана и т.н. Имам даже проблем със свързването на ключа, та сега чакам Уоли да намине към нас - да даде акъл и да ме посъветва какво да правя. Изглежда нещо не свързвам както трябва или самият ключ ми прави бели, защото в единия случай лампата или не светва изобщо, или пък дава на късо и ми събаря автомата в таблото.
До тук, добре; всичкото най-хубаво – намирах си приятни и забавни занимания и ръкоделствах с тях по цял ден. Ходех си по магазинчета, зяпах си из витринките – въобще, живеех си чудно и фино като първокласен пенсионер от системата на МВР (ДНМ); макар и без пенсията на УБО/ДС-сътрудник. Добре ама онова мойто, лудото от шопско, като побесня един ден, че като се развилня из къщи – пáра ѝ излизаше чак отвред, като на ламята със златната ябълка, която имала десет глави. Очисти банята, тоалетната, стаята на малкото и – “Айде, вика - ще боядисваме!” Бре-ей - отидоха ми рахатлъчеца и безгрижийцето - потънаха в гириза, както пльосва лайно от тридневен запек. Тази трагедия се разигра още в петъка - онзи ден, демек. Първо проверихме какви бои имахме останали в бараката. От сивата имаше половин кутия кажи-речи, а от розовата – още горе-долу толкова и двете ги смесихме. Ясно беше, че повече нито розова стая ще има, нито пък сива (нали тя става вече на Ванеса, а пък тя си я иска в “лилЯво”…). Наложи се да купя друга бяла боя за тавана, защото тази дето я имах в кофата и с която боядисахме бунгалото отвътре е специална и не е подходяща за моя тежък случай. Хайде, тичай пак до “Bunnings” - вземам 5 л бяла таванна боя и почвам тъжно да я нанасям с четката. Първо клозета, после и банята – извъртях им корнизите. Следващият етап беше намазването на самите тавани с едно валче. Минах ги само една ръка, защото те си бяха и без друго чисти и хич даже нямаха нужда от тази допълнителна козметика, ама нали уж всичко да е в комплект – рекох да ги подбеля малко за адет. С правената боя пък оплесках стените на тоалетната и банята. Резултатът се оказа със съвсем не лош цвят, който е уникален, неповторим и го нямат в никои от фирмените каталози за бои и химикали. Пак сивее малко, но розовото изглежда го осветли и сега в него са събрани всички нюанси на дъгата. Остана ми дори един буркан, ако се наложи нещо за локално мацване тук и там. Така две от големите кутии с боя (остатъци от преди близо 8 години…) изчезнаха завинаги от рафтовете на колибата, но за съжаление мястото им ще се заеме от новите.
Най-голям зор виждам с отсичането на таваните – всъщност, отсичането на стените от белите вече корнизи на таваните. Работя ги с една малка четчица за рисуване - отделно дето не виждам добре, та карам “по слух”. Иначе стените вървят сравнително бързо с валяка. Ударих им двете ръце и в неделя този етап на офанзивата приключи (аз иначе много бързо пипам, ама много трудно се хващам на работа и гледам всячески да отбягвам подобни бояджийски авантюри - понеже ги ненавиждам, както се ненавижда партиен секретар). Даниела подреди обратно всички джунджурии по местата си и вчера (понеделник) почна втората фаза на настъплението – стаята на Ванеса; по-точно бившата нейна стая, защото тя вече се премести в другата. Розовата одая сега е вече жълта; на една от стените има орнамент – теглих ѝ една линия през целия диагонал и долният триъгълник на така образувалите се два ще бъде с друг цвят. Щото аз да не съм някой прост бояджия, бре – художник-декоратор ми е временната професия, докато се уловя пак за инженерството.
Вчера вече изцяло се занимавах с жълтата стая. Сутринта ходихме с Даниела до железарския магазин да изберем цвят - купихме боята и аз започнах по позната схема: бели тавани, отсичане на стени, корнизи и прочие идиотизъм. Не знам дали сте забелязали, докато бяхте при нас, но таванът специално в тази стая беше боядисан в съвсем слаб син оттенък. Още когато се нанасяхме в къщата преди 6-7 години, бяхме помолили нашия бояджия когато прави детската стая, да тури няколко капки от синята боя на спалнята, та да е малко по-интересно уж. Добре ама сега корнизите ги минавах три пъти таман, докато се покрие отдолу синьото. А пък самият таван го боядисах с две ръце и всичко се покри. Явно, че с валячето се нанася повече боя и покритието става по-плътно. Както и да е де – нали най-после всичко приключи; това е по-важно, а и всички са доволни, което пък е най-важното. Снощи ходихме с Ванеса да купим боята за нейната стая – тя си я избра сама, а пък аз после взех каквото трябваше. И там на една от стените има “декорация” – нейният триъгълник е обърнат с острия си връх нагоре; снощи го наплесках с жълтото, а с лилавия цвят ще намажа другия декор, в стаята за гости - така и в двете стаи има цветни елементи и малко шарения с познатия привкус на цигания.
От няколко дни насам онова малкото и просто DVD в кухнята почна да прави едни номерца - не може да разпознава дисковете, които вие сте ни изпращали и които ние многократно сме гледали на него преди това. Явно му дойде времето и на него за подмяна – аз от кога съм му се заканил, но го чаках да се счупи, за да не го изхвърлям здраво; е, сега моментът вече е назрял да му видя сметката, както на останалите боклуци. Като си свърша домакинската работа с бояджилъка, понеже нямам подготвена другата стая (първо Даниела трябва да си дойде от работа, че да започнат премествания и размествания на дрехи, мебели и друга покъщнина…) – само наплесквам втората ръка на жълтото и излизам на обход из магазините. Ще проверя какво имат в заложните къщи; ще погледна и в редовните магазини, но така или иначе днес трябва да се прибера с “нова пушка”… А старата ще върви на майната си или по дяволите, заедно с уредбата от механата – най-вероятно ще ги засиля на търгът.
Прогнозите за тези дни са мрачни и влажни, предсказват да вали, ама аз работя вътре на сухо и се надявам да не ми се размият боите от влагата. В петък вечерта сме канени на рожден ден на големия син на счетоводителя, а в събота сме у Мартин пък. Поради тези сериозни обективни причини, дейността ми ще поспре за малко – поне докато траят тържествата и аз частично възстановя физическото си състояние след провеждането им; следващата голяма офанзива вече ще бъде дъсчения под, което ме кара да изпадам преждевременно в критическа възраст – направо ме обхваща общ телесен делириум и от сега почвам да се треса като застинала свинска пача. Боядисването май ще избледнее с противността си пред тази нова и неизвестна работа, която се е изправила пред и над мен като Канадска мечка гризли. То всъщност в нареждането на дъските няма никаква философия – притеснява ме обаче факта, че по края первазите няма да срещнат дебелината на пода, ще трябва да режа допълнителни, които да закрепвам към съществуващите, а това е една такава играчка, че ще ми отнеме не дни, ами седмици. Но каквото е – таквоз; стигнало се е вече до тук, ножът е опрял в кокала - мърдане назад няма…
28.10.2008 – Гледам по датите на първото ми включване, че повече от седмица не съм драсвал нито ред. Обаче трябва да ви кажа, че причини имам и то малко повече от милион, въпреки че и желание за творчество не ми е липсвало нито за миг. Сега, макар и доста късно вече (20:30 местно време, ако трябва да съм и хронометрично точен), ще се опитам да събера разпилените си на вси посоки овчи мисли и да систематизирам събитията по съответната им дата и час, по степента си на значимост и да ви ги опиша точно такива, каквито са били в действителност.
Връщайки се на последните редове от предишния ми писмен монолог, не мога да не спомена завършилото най-успешно и станало вече история частично боядисване в къщи. Бившата стая на Ванеса (в която тя към момента все още се помещава, поради известно проточване на проекта…), се превърна в жълт салон, с един лилав триъгълник на гладката стена в лилаво - нещо като орнамент или нещо като нищо. Същото или поне подобно декориране се получи и в бъдещата ѝ стая, която пък боядисахме със същата лилава боя - с тази разлика, че на една от стените се мъдри подобен триъгълник, само че жълт; и той уж минава като орнамент или някаква причудлива налудничава приумица на художника-декоратор. За тоя шибан “лилЯв” цвят с Ванеса специално ходихме до “Bunnings”, за да може милото дете да си избере десена на стаята, в която от тук нататък ще преминават ученическите ѝ години (е, изборът протече под мой най-строг контрол и надзор, разбира се, но в крайна сметка тя много си го харесва и с нетърпение очаква деня, когато ще си нанесе боклуците и инвентара в нея). А пък въпросният ден, за който споменах между другото, ще бъде изцяло продиктуван от това колко бързо ще се справя с още по-шибаното дюшеме, което също вече започнах от единия край на пода…
Значи - в четвъртък бояджилъкът ми приключи и с Даниела възстановихме частично живота, поне в тези две стаи. Петъкът беше ден за разпускане на сухожилията и мускулите, свързан с безцелното и неориентирано обикаляне по магазините, когато бях изключително зает с правене на нищо – едно от любимите ми занимания! Сутринта заведох Ванеса на училището и от там се отправих към моите дюкяни и тържища. Отвсякъде все довличах по нещичко като прибавка към и без друго огромната ми колекция от вехтории и боклуци, които аз така ревностно си пазя и обичам. Ходих и по редовните магазини за домашна звукозаписна и телевизионна техника – след часове наред скитане, най-после купих един малък, но много качествен DVD-плейър за спалнята. А пък и не е да речеш някоя кучешка марка, ами коз-коджа ми ти “Филипс” - áко и да е правено в Тайван (все пак там е за предпочитане пред Китай - да ме прости Мао Цзедун, ама си е баш така, де…). От толкоз много обикаляне напосоки из града, вече беше станало време за прибирането на Ванеса от училище – на връщане към дома ходих и нея да взема, след което си завърнахме окончателно в къщи.
Свирихме по задължителната програма, нагласихме се за гостито вечерта у Краси и Светла и към 18:30 вече бяхме у тях. Помогнахме малко с приготовленията на масите и се наредихме около софрата за първото разливане на напитките. В този тържествен форум участие взеха Миленчови, съседа Тони, Ваня и Бранко, Мартинови и още много други знайни и незнайни воини - наши братя по оръжие и верни пияндета. На моабета се запознахме и с още едно българско семейство – мъжът е лекар и живеят не много далеч от нас. Вечеринката премина на един дъх, като някаква стихия - със всичките му там песни и танци на народите. Късно вече през нощта един по един хората взеха да си разотиват, а ние останахме за последния трамвай. И то само защото ватманката (Даниела…) даде много зор да ме прибира - иначе спокойно можехме да си хванем и сутрешния на другия ден. Миличката, тя нали е от сой – добре образована, с изфинени маниери и меки черти в характера си, та като разбра че на вечеринката ще присъстват не само прости инженери като мен, ами цял целеничък и завършен доктор, та ме с триста заръки заръча да се държа прилично; главно да си държа езика зад зъбите и устата добре затворена, защото аз с пърденето примерно, оригването на масата и другите светски навици съм добре запознат и обикновено пред непознати не се проявявам в такава лоша светлина, дорде разбира се не се поопознаем взаимно. Обаче как да си затворя мръсната уста? – амчи то като почнаха да ме избиват на вицове и простотии, докторът щеше да падне от стола. След това му дадох да разбере, че и в гинекологията като практика и наука не съм съвсем бос, с което той трайно затвърди респекта си към моята особа. Боже-е, представям си колко лошо впечатление бих му направил, ако си бях мълчал като бит гъз цяла вечер в единия край на софрата. А така, аз пак бях облъчен изпод светлината на прожекторите и не останах незабелязан като мижитурка пред кабинета на своя шеф. Е, не оставайте с погрешно впечатление за мен – не съм се държал просташки, но пък почна ли един път с майтапите, хич не ебавам кой седи насреща ми – професорско светило по квантова механика или височайша политическа особа с криминално минало в потеклото си (олеле-е, а пък тез последните най ги обичам, ама хайде да не разводнявам темата сега – друг път ще се спра и на такива екземпляри).
Съботната ни утрин започна с моето мощно и масивно изсиране, до степен на частичен припадък, последвано от урока по музика на Ванеса. После аз се занимавах с разни други домашни дейности от най-разнородно естество, в резултат на което не свърших нищо крупно и съществено. Следобеда правих презаписи на дискове с филми; после дойдоха Игор и Дарина и заедно с тях поехме към дома на Мартинови.
В най-тясна връзка и резултат от непристойното ми държание в обществото (нали ви разказах вече за моите подвизи с “доктора”…), за дребно хулиганство (опит за изнасилване, но пък само опит беше – заклевам се…) и заради неконтролируема злоупотреба със спиртни напитки предишната вечер, аз на свой ред бях “наказан” да шофирам на отиване, че и на връщане, да му поебнеш майчицата на късмета лош и мой! - което беше и по-тъжния момент в приказката, разбира се. Ние с Даниела много се разбираме и винаги си поделяме возенето – аз карам на отиване където ходим, тя пък кара на връщане, за да не се сърди и да не мисли, че я пренебрегвам или подценявам. Само че този път малко ми се обърка схемата, та за урок и назидание на околните карах и в двете посоки. Е, нищо де - поне отстрани гледах сеира на другите, как се излагат с неприличното си “хулиганско” държание. Представям си какво им е обаче на ония, които по цели нощи не пият, за да разкарват някого по ранните сутрешни часова на следващия ден; че пък им търпят и простотиите, башка дето се съобразяват с нежеланието на пасажерите да си тръгнат от гостито и упорстват да влязат в транспортното средство, предотвратявайки това с всички сили и средства! Аз много стоически и мъченически едвам изтраях в това неадекватно състояние до 02:00 през нощта, когато вече полупобеснял, разгневен до крайност и трезвен като водопровод подбрах дружинката за към къщи. Игорови отдавна имаха резервация за нощувка в “лилавия салон” - много още преди да е настъпил активния сезон и да сме вдигнали категорията на хотела. Та те спаха у нас, а на другия ден, само с тях вече, направихме един кратък разбор на предишната вечер. Опалих камината, Даниелчето спретна едни кюфтенца, аз накълцах мощна като Съветския съюз Великденска салатка с маруля, много лук и още повече варени яйца – че колко му трябва пък на човека, за да бъде истински и по детски безгрижно щастлив? – хубава салата, добра компания и много спирт. Аз пък на свой ред извадих едно потно шише с мастика от камерата на хладилника и така с подръчни средства импровизирахме тържеството. Надвечер гостите ни си тръгнаха и всеки от нас се зае с обичайните си занимания – аз предвидливо легнах, че нещо пак се бях замаял и опил…
В понеделник вече (вчера) почнах да махам мокета от хола – тъжно и ядливо, с много клетви и дълбокомислени попръжни. Преместихме първо мебелите, обърнахме масата и столовете на пряко; там се освободи място за пианото на Ванеса. Диванът и фотьойлите също накачулихме един връз друг и офанзивата по набиването на дюшемето започна. Пред мен се отвори едно огромно поле за работа – наглед уж голямо колкото Добруджанска нива, обаче впоследствие се оказа по-голямо и от мъртвите Сибирски полета на степта и тундрата; а пък да не говорим за подготовката му, която беше прекалено дълга и мъчителна. Аз до този момент си мислех, че от бояджийството няма по-лош занаят - вероятно дори плочкаджийството е по-харно като поминък; ела да видиш бако, колко е шибано да слагаш дъсчен под обаче! През деня едвам бях наредил 2-3 реда – вечерта Янко мина през нас за морална подкрепа и техническо съдействие. След това пък аз ходих до тях да взема едни инструменти и приспособления за начукване на отделните дъски една към друга. От Мартин взехме един циркуляр, с който много светкавично се отрязват дъските на необходимата дължина. Ходих няколко пъти до шибания “Bunnings” за доставка на разни суровини и материали – въобще, около мен беше един малък земен ад и ужас, който по всяка вероятност ще продължи неизвестно колко време още. Оказа се, че тази дейност съвсем не е така лека, бърза и експресна, като да си онодиш веднъж месечно булката да речем – хората от бранша не случайно вземат по $40 на квадратен метър; само че ние нали не обичаме да плащаме, та ще трябва и този майсторлък да усвоявам на стари години. След вчерашния работен ден, снощи бях много психически лабилен, напълно неадекватен, с частични пристъпи на шизофрения и остър мозъчен дисбаланс! Пих две-три мастики, за да забравя – веднъж като се одървих, барем спах подир като в усмирителна риза…
Тая заран, след като закарах Ванеса на училище, върнах се в полуразрушения дом и подкарах дюшемето съвсем сериозно. Обаче то, колкото и сериозно да го караш, процесът му пак си остава бавен и тягостен – като десетдневен запек. Освен всичко друго, реших да мажа фугите на дъските с грес – като се сглобят и заключат една към друга, след време да не скърцат като се ходи с токчетата по тях, ами този звук да потъва в смазката. Понеже самият материал, от който са направени е нещо като фазер, пресован картон или подобие на нещо такова, надявам се че греста ще проникне в порите и ще си остане там завинаги. Ако има някакви движения при ходене, мисля си, че така омазани тези сглобки няма да скърцат, ама пък и кой знае… Това мазане на дъските с грес допълнително отнема време, после набиването им с един чук; хайде, после трий с парцала греста, която е изскочила от горната страна до умопомрачение. И сега дори, когато само разказвам за всичко това, получавам световъртеж и едни черни кръгове почват да ми се явяват пред очите, та ми иде да се самовзривя като арабски терорист пред джамия…
Днес успях да стигна кажи-речи до библиотеката. Снощи Ванеса с помощта на Даниела са изпразнили шкафовете, та ми беше по-лесно да ги обръщам и въртя сам. Напред Краси дойде да ме проконтролира, да не би да съм колабирал връз новото дюшеме. Той ми помогна да прехвърлим шкафа с телевизора и секцията на вече готовите дъски, а аз утре да работя до края на стаята и да навлизам бавно към коридора. Това ми е по план задачата – да мога да ги изкарам тез шибани дъски до там; после пък почвам первазите да им кроя, защото сега цялото дюшеме спира на около 10 мм от съществуващите первази на стените. Тези аралъци се оставяли нарочно, за да можело дървото “да диша”, да се разпуска и свива от температурните влияния. Та, спазвам и аз известни инструкции и основни правила, но от това хич не ми става по-лесно. Ще гледам да завърша напълно хола, че поне там да се възстанови реда и порядъка - после ще преминавам постепенно от коридора към другите стаи.
Ами, това е за сега – пак ще продължа при първа възможност, защото нещо се отегчих; нито ми се пише, нито пък ми се работи; последното – най-вече…
03.11.2008 – Ето какво става по-насетне с нашите нескончаеми ремонти и модернистични изгъзици. Миналата седмица беше изцяло уплътнена с постилането на дъските в хола. За два дена и половина подът беше готов. Веднага почнах да режа и кроя первазите - слагам ги само на местата, където се виждат. Зад шкафовете например и под прозореца не съм предвиждал, защото там няма кой да занича и да гледа дали има первази или не. Пердето пада до земята и закрива всичко. Постепенно наместихме обратно и мебелите – Даниела почна да ги пълни с боклуците и да отсява кое е за изхвърляне и кое не. Аз с тези первази доста се увъртях, защото на места се получиха по-големи разстояния между последната дъска и съществуващите, та новите, които са 19 мм триъгълни, не можаха да скрият аралъците. Заради тях се наложи да кроя допълнителни по-малки дъсчици, с които да понадя и да изпълня тези празнини.
Такива ми бяха заниманията до петъка – изкарах една адска седмица; псувни вече не ми останаха из устата, та се наложи да повтарям някои фрази по няколко пъти. Бяхме решили да поканим Нолин и Уоли на вечеря, ама когато Даниела отишла да им каже, те вече били организирали други гости у тях; вместо това те пък поканиха и нас. Вечерта започна с лаф моабет и много смях – бяхме само ние с германците и съседите на Нолин (хората, които живеят в съседната къща - татко ги знае, защото един ден го водих у тях да им разгледаме двора; имат голямо куче, Наташа – граничарско, досущ като нашенския Балкан, който ловеше диверсантите по границата, дръзнали да избягат от красотите и изобилието на комунизма). Така в сладки приказки, хапване и сръбване осъмнахме кажи-речи. Тръгнахме си в 01:30 – Ванеса вече се беше отнесла на диванчето у тях. Дорде се приберем, да отворим, да влезем в къщи, да сложим малкото да спи и то стана 02:00. Легнахме на края и ние...
Нямах обаче късмета да подремна повечко, защото в 06:30 сутринта ми иззвъня телефона – наш Геро ми се обажда от Варна; събрали се с една дружина общи приятели, които аз също познавам добре – напили се, та решили да ми се обадят. Побъбрихме си много малко, защото аз бях полузаспал – отделно дето водката от вечерта, с която си промивах карантиите, ме събори чак призори. Тъкмо се бях унесъл повторно и сънувам Райските градини; разни голи самодиви се премятаха покрай мен и вече съвсем ясно виждах, как самата Ева понечи да ме изпикава през крачола на пижамата – сега пък Ваня дрънчи да ми напомни, че било Задушница. Те даже мислели да минат през нас вечерта, ама ние предишната вечер се бяхме разбрали да ходим в един клуб на вечеря, а и да послушаме как свири и пее съседа на Нолин (същите, които бяха на гостито у тях). Той е музикант и има трио, с което обикаля кръчмите и изнася концерти. Само че най-първо от всички първи приоритети трябваше да мине урока на Ванеса; после пък докато ние се натуткаме, та да излезем и то стана 13:30.
Докато обикаляла града предния ден, Даниела видяла някакви килими, та искаше да купим нещо за постилане на пода. В крайна сметка купихме разни нещица: дълга пътека за коридора, почти квадратен килим за хола и други подобни артикули – идеята беше да постелем дъсчения под с нещо по-уютно. Ходихме в два магазина, собственост на един и същи чорбаджия, който търгува с персийски, индийски и египетски килими (само Котленски нямаше в номенклатурата си, ама аз му заръчах другия път да си зареди склада и с тази разновидност). В единия дюкян набелязахме само големия килим за хола, а от другия пък взехме пътеката за коридора; там също си заплюхме някои стоки – повече от ясно беше, че пак щяхме да се връщаме за тях…
Сигурно на мнозина им прави омразното впечатление, че аз много често употребявам думичката “артикул”. Последната ми е влязла трайно в речника и това съвсем не е случайно – обикновено зад всяко подобно понятие има по някаква интересна случка. Значи, действието се развива в далечната 1976 или 1978 – на фона на 30-те години, които ни разделят от тогава, две отгоре или пък други две отдолу, хич не предизвикват кой знае каква голяма разлика. По това време беше много популярно сред нас, пишлигарите от съседните палаткови лагери, да ходим на танцова забава в ММЦ “Георги Димитров” – Приморско (Международен Младежки Център, в случай че някой не помни или пък не знае тази абревиатура). Тези музикални форуми бяха Мека-та за сработването между българския загорял момък и крехката чуждестранна студентка – я от Полша, я чехкиня, германка или пък с повечко късмет, установяване на извънбрачна връзка с някоя по-прогресивна холандка; в най-лошия случай ние и на рускинче кандисвахме тогава, че сексът по онези времена беше не само кът, ами направо си беше табу в повечето от случаите. Чул-недочул за какво и най-вече как се използват индивидуалните средства за самозащита от венерически заболявания (тогава СПИН-ът беше лукс – хващахме предимно трипер или най-често пучи въшки), решавам преди да се появя на дансинга в ММЦ-то, да се оборудвам с необходимото количество презервативи. Тази деликатна стока се продаваше стриктно в аптеките, но специално по морето, тогавашното ДСО “Търговия на едро” зареждаше с нея също будките си по плажа и селата в околовръст – Китен, Лозенец, та чак до Мичурин (нищо, че в днешно време му викат Царево).
Нареден на една безконечна опашка, на която редом с мен чинно чакаха майки с деца, за да купят пояси, топки, кофички и лопатки за питомците си, татковци блажено пуфтяха своите последни запаси от “Арда” или “Слънце” и нервно потропваха в пепелта с босите си крачка поради парещия Атлимански пясък, за да си закупят заветните “Стюардеса”, “БТ” или в краен случай “Луна”, та най-после идва и моя ред за покупката. Не си мислете обаче, че опашката е станала по-малка или пък е накъсяла; напротив – до мен се навъртаха разни чуждоземски хиени, душещи кремовете за ръце “Лимон” и “Здравец”, завирайки изгорелите си носове във вазелина тип “Меден” или просто блуждаеха с поглед по прашните и засрани от милиони мухи стъкла на будката, докато преценяваха колко пари ни струва социализма, поднесъл им своите отдавна избелели от слънцето стоки. В този миг почуквам на стъклото (да, същото онова – осраното от мухи и комари…) с неизрязания нокът на средния си пръст, недвусмислено посочвайки към една от кръглите сини или розови кутийки с презервативи – авангардно производство на завод “Латекс”, гр. Бяла (Русенско). Сръчно подавам през дупката 30-те стотинки, които от притеснение съм стискал толкова усърдно в шепата си, че ги изсипвам пред смаяната и спарена от пот кака в будката почти вече размекнати. Срещу моя безмълвен и бездиханен израз на пребледнялото ми от свян лице обаче, оная скорбяла отвътре изсъсква ядовито: “А-аа, артикул 13, бе другарю – няма какво да ви/ти е неудобно; стока като всяка друга!” и ми подава през дупката сръчно заветната кутийка, при това и незавита. А пък на мен ми идеше цял да се зария в пясъка и да не изляза от там, дорде не мръкне – толкоз много срам ме беше обладал заради моите най-чисти поебателни пориви. Е, разбира се до “артикул 13” така и не се стигна вечерта - че и на следващата, на по-следващата, та до догодина чак. На края напълних презервативите с вода и дълго време се забавлявах с еластичността им – а пък количеството течност, което можеха да поемат се равняваше по обем на пластмасовия бидон, с който мъкнехме ракията от дома до къмпинга. Та от там съм запомнил и думата, на която отделих толкова много време и внимание – носталгия бако, какво да се прави; тя е като диарията: идва стихийно и дорде не си изкажеш (изсереш…) мъката, не ти олеква…
А сега се връщам на прекъснатия по-горе разказ - вечерта в клуба не беше от най-бурните, защото всички бяхме доста изморени от вакханалията предишната нощ. Повеселихме се малко насила, но все пак отчетохме мероприятието – ядохме на корем, пихме по 1-2 бири и към 22:30 се прибрахме с пенсионерите. За ориентация и само за подсещане пояснявам, че става въпрос за същото онова място, където Даниела ви е водила на закуска един ден, когато първия път бяхте при нас, а пък аз все още работех на проекта по влаковете в съседния щат и пътувах нагоре-надолу като лунатик.
На следващия ден (неделя), аз още от ранни зори почнах да махам мокета от коридора и от пода на онази стая, в която спяхте вие. Трябваше да започна нареждането на дъските именно от там, че да се спази някаква шарка и последователност в общия им вид. Даниела излезе да изхвърли старите парчета мокет на бунището и от там да отиде да купи килима за хола. Ванеса залегна да свири на пианото, а аз тъжно и мрачно подкарах творческите си занимания по пода – без колене останах, мамка му.
Ох, като споменах за тези мои коленца, та се сетих че аз и за тях имам един спомен, ама виж – той вече е приятен и значително по-успешен от черноморските ми изяви и плажни авантюри по случая “артикул 13”. Бях вече студент в началния курс, когато ми се отдаде една добра възможност да ощастливя моя колежка и добра отколешна позната; обичахме се, но по ред причини не станахме гаджета, въпреки че в един кратък период от време на няколко пъти си сливахме телата във взаимно грехопадение и незаконна страст. Та, един прекрасен следобед, след шибаните занятия в института въпросната другарка ми беше дошла на гости - уж да ѝ обяснявам задачите по висша математика, от които аз самият нищо не разбирах; толкоз бях тъп и захлупен навремето - представяте ли си? От дума на дума се стигна и до откъсването на забранения плод, ама вместо да си легнем в кревата като възпитани човеци, сношението ни се извърши инцидентно, протичайки бурно и стихийно още на пода. Едва след като изпратих моята гостенка, забелязах обелените си до кръв колене – следствие на тътрузенето си по мокета, но това спадна към производствените травми. Дълго време след този случай обаче избягвах да се докарвам с къси гащи, че ако мама ме беше почнала с въпросите си, не знам какво щях да ѝ отговарям за равномерно охлузената кожа и по двата ми крака едновременно; сякаш някой кон ме беше влачил по път с асфалтова настилка. Ех-х, ама пък сега вече май наистина се разчувствах и развълнувах, защото иначе девойката не беше лоша, само дето аз не съм бил нейния късмет тогава; впоследствие тя пристана на един комшия, но това е друга тема – прощавайте за лиричното ми отклонение…
В същото време вечерта чакахме и Крумчови да дойдат у нас, та да се повидим барем за кратко. Те били нещо по работа из Бризбън, а пък аз им бях взел няколко шишета контрабанден алкохол от моя човек – трябваше да минат, че да си ги вземат на път към тях. Даниела си дойде с килима за шибаните $517 - постлахме го и тутакси установихме, че е малък, въпреки високата му цена. Пътеката, която купихме за коридора беше само 4 м дълга, но и тя отсече $250. Мислехме, че ще се размине само с нея, та за това не купихме и другата, дето беше 3 м. По всичко личеше, че килимарската ни сага щеше да продължава и през следващата седмица - така излезе от цялата работа…
В 16:00 Крумчови пристигнаха с гръм и трясък – целокупно, барабар с гостите си от България; аз тъкмо излизах от банята и си зализвах барона на къдрави буклички, както само майчицата ми обича да ме вижда. Хайде, веднага сядаме на двора - вадим салати, разливаме аперитиви и т.н. Даниела ги нагости с гювеч, докато аз пекох кебапчета и карначета, защото общо взето гювечите ѝ по принцип ме отблъскват (а и не само нейните – третирам ги като пиле с ориз, от което пък повръщам); с други думи, моабетът ни премина в много добра светлина и в изключително здрав дух. Пяхме песни на двора и се драхме като заклани петли, дрънчахме с кухата китара и блъскахме дайрето - редувахме фолклор и джаз, руски пляски и италиански канцонети, докато най-после в 23:30 Крумчови си тръгнаха. Горката Валя, как ли е карала на връщане? – хич не я знам, защото тя беше “дежурна” зад волана; а до тях има 300 км – не е тъй близо. У нас бяхме вече разхвърляли стаите, та хептен нямаше къде да ги приютим.
Така завърши седмицата, с неделния си ден и вечерта като за капак. Днес трябваше да решим висящите въпроси с килимите, за това не съм редил много дъски. Направих само няколко, колкото да ми се отвори фронт за следващите дни. Даниела ми помогна за някои по-специализирани дейности, а аз от там насетне ще да се оправям сам, след като тя отново тръгне на работа от утре. Към обед-следобед пак излязохме да връщаме килима и да го сменяме с друг, по-голям; решихме да купим и другата пътека за коридора, както и да вземем още две килимчета за стаята на Ванеса и за “гостната”. Голямата постелка (която се оказа малка…) я върнахме без проблем, но за сметка на това по-големият ѝ вариант вече струваше $1250 – заради размера си, хем че бил от чиста вълна и правен на ръка (обаче пък от цената му ми се разтрепериха краката – но пред мераците на Даниелчето преклоних глава и можех да надделея единствено с псувни; вече дори и на египетски…). Така едно на друго, барабар с пътечки, летящи килимчета плюс метлата на баба Яга и още няколко дребни и незначителни артикулчета, масрафът ни стъпи на скромната стойност от $2604! В същото време ние за шибаните дъски дадохме само около $800! Ама какво да се прави – нали трябва да живеем като в дом, а не като в колиба или пещера за първобитни хора. Отделно от всичко, купих и едно специално поресто покритие, което се поставя директно върху цимента и едва тогава отгоре се нареждат подовите елементи (дъските демек) – то пък служело за изолация от влага, шум и т.н.; и то отсече допълнителни $300. Само че аз защо ли ви ги разправям всичките тези работи? - ама нали трябва нещо да си споделим и да си излеем мъката. Иначе, далеч съм от мисълта за оплакване или нещо подобно – просто този материал е повечето една финансова равносметка за информация и обща култура, отколкото каквото и да е било друго. Щото пък нали хората питат, разпитват: колко пари получавам, това колко струва, онова? – мислят си, че на Запад доларите се смитат с метла, а пък те направо падат от небето; като градушката. Е, аз като им тръсна разходите на онази, инвестиционната къща – от там все ще приспаднат някой и друг грош, при което положението няма да е толкова зле.
Върнахме се с покупките от магазина и се заловихме да застиламе. Първо почнахме от хола, защото само той е напълно готов. Трябва да си призная, че стана много хубаво – майната им на парите (въпреки че боли, мамка му, като се попилеят една камара средства – но и без това не може). Утре продължавам с коридора и стаята на Ванеса.
На връщане от килимарника се отбихме през моя човек (онзи, от когото с татко купихме гредичките за бунгалото). Там имаше едни чисто нови външни врати, с орнаменти и всички атрибути. Дават ги по $120 – искам да купя една порта за входа у Нолин, защото тяхната е много овехтяла и е пред саморазпадане. Уоли ще трябва само да ми помогне да прехвърлим пантите и бравите от старата и се надявам смяната да стане лесно.
Хайде сега, лека ви нощ, защото стана 23:00 - а пък утре ставаме рано. В ранните сутрешни часове на вторник и четвъртък, Ванеса ходи да тича заедно с другите деца от училището, водени от трима техни учители по спортни игри и занимания. Бягат дечурлигата за здраве - аз я насърчих тя също да се включи в групата и да се раздвижва; за сега ѝ харесва, да видим до кога ще я държи тоя неин мерак…
11.11.2008 – Времето доста напредна; събра се много информационен материал за описване, а пък отделно от това вече съвсем наближи да си изпращам писмото по родителите на Янко. Но, както казват англичаните, “First things, first” – с други думи и в буквален превод: на първо място идват първите неща; демек, нека с тях да започнем най-напред.
Миналата седмица премина изцяло заета с нареждането на изключително шибания дъсчен под в новата стая на Ванеса, както и с поставянето на не по-малко шибаните допълнителни прагове. Не искам да казвам голяма дума и да се кълна, обаче ако някой тук чуе, че някога и някъде повторно съм се занимавал с подобна пипкава дейност, то нека да си мисли, че съм мъртъв и чрез мен единствено вижда самият Сатана, вселил се в похотливата ми душа – няма повече да бутна и с малкия си пръст дори такова чудо! Паралелно с моите подово-дъсчени несгоди не спряха да ми звънят по телефона разни агенти и агентки с предложенията си за работа. Всичките уж обещават почти сигурното ми назначение на свободните позиции, обаче за сега никъде нищо не става. Само дето си чешем езиците по телефона и ми губят времето в общи приказки. За ден-два успях да наредя дъските, но веднага след това започна окрояването на первазите, което отне останалото време до края на седмицата. Междувременно с Крумчови се бяхме вече чули и разбрали да им гостуваме през почивните дни. Разгеле тогава беше и Архангелов ден – ние бяхме запланували едно голямо тържество на двора (градинско увеселение, както аз ласкаво наричам подобните масови мероприятия…), с около 29 души гости по списък (това са само майки и татковци – дечурлигата идват башка). Обаче много се увъртях с тез проклети дъски и первази – поради обективни причини форумът ни се отложи за неопределено време. А у нас в момента е като по време на бомбардировките над София през 1943 – всичко е събрано на камари и отделни купчинки, с изолирани помещения за ранените и болни от чума и холера, с тук-таме почнати и недовършени отрязъци дъски, представляващи предния фронт на окопите и землянките. Че не стига само това, ами връз цялата тази какафония отгоре, от някаква агенция ми измислиха и едно светкавично интервю за работа, което беше чак в Бризбън и на което просто не можех да не отида. С 300 зора и мъчения го организирах за 12:00 навръх права пладня. Едвам успях да положа ред-два и трябваше да зарязвам дъските наполовина, да се къпя, бръсна и да излизам. Даниела беше вече почнала да подготвя багажа за предстоящото ни пътуване – докато си почиваше, правеше миличката салата и ми поръча на връщане от “столицата” да донеса свински врат и кайма от моите виетнамски касапи.
За мен интервюто се оказа изключително много незадоволително, въпреки че работата, за която кандидатствах беше нещо, за което само съм си мечтал. Позицията беше за машинен дизайнер с използване на 3-измерното проектиране и чертане – въобще, работа само за мен дето се вика, обаче на този етап не им трябвало никой. Хората искали да ме видят само “така”, за сверяване на часовниците, та евентуално ако им се открие нова позиция или закъсат с повече работа, да ме викали директно и да почвам веднага. Добре де, ама аз на такива тънки и прозаични евентуалности, в последно време се научих хич биля да не разчитам и по този начин ми остана едната единствена искрица надежда – а именно, да се връщам при моите бивши колеги на тунелите (което пък от своя страна беше последното нещо, което бих желал да ми се случи, ама пита ли те някой какво ти се яде/ебе, че да ти го поднесе топло-топло на тепсията). Още през седмицата си бях организирал среща с тях, която пазех за последен коз и на която знаех предварително положителния резултат - само че не ми се искаше да се обвързвам с тях, защото офисът им се намира на много неудобно за пътуване място. Ама нали по-умните от нас казват, че когато нямало риба и ракът бил риба; трябваше да се направят известни компромиси от моя страна в името на всеобщото благополучие и семейно благоденствие…
След като мина неуспешното ми интервю в петък, накупих мръвките от касапите и се прибрах в къщи - претеглих си мерудиите, натоварихме багажа в колата и потеглихме. Взехме Ванеса направо от училището и от там продължихме по пътя към Крумчови – същият, по който отидохме там заедно с вас. Нямахме проблеми с пътуването и в 18:30 бяхме вече при тях. На едно място усетих, че някакво малко камъче прелетя доста наблизо и се удари в предното стъкло, но залисан в пътя не му обърнах внимание на момента. По-късно обаче се установи, че шибаното нещо ми е пукнало стъклото, защото още докато карах забелязах една черта отстрани, в десния долен ъгъл на джама, която не се изми с чистачките. И да се ядосвам и да не се ядосвам – все тая беше вече; особено пък пред свършения факт. Ще потънат още няколкостотин долара за смяна на стъклото, ама това ще бъде чак когато стане невъзможно да се кара – сега нямам никакъв страничен бюджет за подобни разходи.
С пристигането ни у Крумчови почти веднага седнахме под сайванта и асмалъка на моабет. Малките се заиграха горе в къщата, а ние откарахме на теферич пак до първите петли. Бяхме ги предупредили, че по случай Архангелов ден ние ще поемем масрафа и ще занесем храна и напитки. Даниела на другия ден прави дроб-сърма, вари чорба от агнешки джоланчета и т.н. – все мои, от любими та по- и най-любими ястия и блюда (винаги съм се чудел как ги ядат нормалните хора тези кулинарни извращения – амчи на мен ми се повдига само като си помисля, пък какво остава да си го натъпча и в устата – хем аз, дето съм лапал какви ли не други хубавини на женските прелести…). Е, за по-гнусливите и хората с по-изтънчени вкусове, неядящи едни от най-националните ни манджи (като моя милост, например…) имаше тлъсти свински пържолки, както и множество засмени, румени кюфтенца…
И двата дни, докато бяхме при Крум непрекъснато валя дъжд. Започна още вечерта по пътя, ръси и на другия ден, та спря чак в неделя по обед. Това ни прикова плътно към масите и не сме мърдали никъде из околностите. Бях натоварил да му нося старата уредба от механата – добре ама аз я бях приготвил доста отдавна и си я разнасях в багажника на колата нагоре-надолу поне от месец насам. А при вибрациите да вземе да се разкачи предпазителя на единия от каналите на усилвателя – пускаме го, не работи. Веднага се досетих каква е работата и се въоръжих с една отвертка за ремонт. Това стана лесно, обаче пак от същото друсане в колата, кордата на скалата на радиото също беше превъртяла, че и тя ни отвори сума главоболия. Ама поне си уплътнихме цялата сутрин в събота. Като навързахме всичко и докато направихме всички положителни тестове, Валя беше сервирала салатата и гуляят започна още в ранния следобед. Уредбата много хубаво се върза на Крумчо с обстановката под сайванта – там той е направил нещо като сушина, колкото за една маса и няколко стола, има хладилник отгоре, на който сложихме всичката техника; аз му сгънах от тел и една антена за радиото - всичко си намери мястото, все едно че винаги там е седяло. Предвид на туй, че почнахме почти на обяд, Архангеловият ден се проточи пак до среднощ, както обикновено. Пяхме, пихме, смяхме се, приказвахме си и на края легнахме като подкосени от мълния.
На другия ден (а това е вече неделя според Божието разпределение на дните от седмицата), у Крумчови пак се състоя едно малко тържество, в което аз обаче не взех много дейно участие, защото следобеда трябваше да карам колата на връщане към нас. Междувременно направих няколко диска с руски филми – някаква жена ги дала на Валя, те рекохме да се възползваме и ние от възможността за безплатното им копиране (е, този пиратски акт не е много законен, но пък то да беше само той – колкото други маскарлъци и беззакония съм извършил, ще ми трябват два живота само греховете си да изплащам). Към 16:30 потеглихме по пътя към дома. И всичкото си беше много чудесно и прекрасно до момента, в който не завиха полицейските сирени току зад гъза ми и не забляскаха синьо-червените им лампи в огледалото за обратно виждане. Ай, да ви серем всеки час, у долните устички аз – бял ден дано не видите макар! Не ми ли стигаха всичките мъки и несгоди, ами сега и техните шибани глоби да плащам?! Имало на шосето знак за някакво едва забележимо ограничение от 70 км/ч, а пък изедниците ме засекли с 94 км/ч – амчи аз все в километража ли очите да си дзверя, бря? Нали гледам пътя, дейба нихната вяра чепата и още по-рогата! Ама както ми казват фуражките, така тутакси и безропотно се съгласявам с тях - сега още $150 трябва да им наместя в 28-дневен срок. Че не се задоволиха миризливците само с ебания си щраф, който ми наложиха на мига, ами башка 3 наказателни точки ми отнемат от дипломата, така да се каже - хайрсъзите му недни и нескопосани, клатени и недоклатени! Амчи те правят ли си сметката, че така както се движим по ръба на бръснача, аз скоро няма да имам и какво да ми вземат, освен душата – зер, точки не ми остана’а веки (имам право на 12 “дупки” в талона, образно казано – обаче на всяко провинение ме зашиват с по 3 наведнъж; нямам представа колко са останали и дали…). Той, нашият Неничко хубаво ще си вземе книжката обратно на 20 Ноември, ама да не стане така, че сега пък моята да изгърми - тогаз вече хептен ще я вапцаме, да не река нещо по-мръснишко. Всеки път си обещавам, че няма да правя повече така и все забравям за клетвите си – тюх, да му се не види и прокобата полицейска, да не река нещо по-цветущо от богатия си речник…
Прибрахме се благополучно в къщи с 50 км/ч и само на трета скорост - разтоварихме багажа, окъпахме се и се разквартирувахме по кабините за така жадуваната почивка: физическа и духовна. Следващият ден беше понеделник – т.е. вчера. За разлика от останалите стандартни понеделници (за които всички вече знаете колко много шибан заряд носят със себе си…), този поне осветли малко мрачното ми настояще с топлите си слънчеви лъчи и ведро настроение. Първо станах рано и в 06:30 вече бях на път към Бризбън за интервюто. За някакъв си час и половина време най-после се дотътрих до офиса на фирмата и веднага дадохме ход на срещата. Два часа се разправяхме с най-различни формалности и предварителни уговорки с персонала и командния им състав. В крайна сметка с хората се разбрахме да започна работа при тях от следващия понеделник, с доста прилична почасова тарифна ставка - първоначално за период от 6 месеца, като всеки път договорът ми ще се подновява и актуализира. В тази компания има работа най-малко за 4 години напред – остава само да мисля как ще пътувам до там и как ще организираме училището на Ванеса. Оставил съм обаче тези въпроси да ги решава Даниела – за мен най-важно е сега да набия шибаните дъски на още по-шибаното дюшеме и да свърша повечето от домашната си работа в оставащите само няколко свободни дни. А пък за по-нататък ще оставя на самият Господ да се погрижи за грешните си чеда – за кой ли път отново вече ще ни вади от калта…
Тук е мястото да отворя още една малка скоба, за да преразкажа за пазарлъка, който проведохме с бъдещите ми началници. На практика с част от тях се знаем доста добре още от предния проект, с които заедно работихме по инсталацията за пречистване на солената морска вода и превръщането ѝ в питейна. Главният инженер на отдела ми познава възможностите и капацитета от тогава и беше останал с отлични впечатления от моя опит. Когато най-накрая заговорихме за парични възнаграждения и заплати, аз от своя страна им предложих тарифа в по-ниските гранични стойности, след като навред вече в нашата индустрия това бяха осреднените стойности за подобен инженерингов труд. За мен сумата на въпросните благотворителни средства беше една доста внушителна плата, която щеше да изчисти голяма част от остатъчните петна на финансовата дизентерия, която в последно време ме бе нацвъкала като прелитащо от клон на клон врабче или отлитаща към топлите страни самотна лястовица: тук спадат висящи кредитни карти, изплащане на заеми към банки, тежки лихви и подобни дългове. Учудването ми беше огромно, когато босът стана и рече: “Ти заслужаваш повече – отпускаме ти малко по-висока почасова тарифна ставка, защото си ценен кадър и не бива да те изпускаме!” Казвам всичко това с известна доза гордост, защото тези хора възвърнаха унизеното ми самочувствие след моето преждевременно, почти насилствено напускане от предишната работа. Самият аз не бях и очаквал дори такава щастлива и благоприятна развръзка, за която мога да бъда само благодарен и от чието развитие до голяма степен ще зависи по-нататъшното ни евентуално изплуване от батака. Познавайки вече себе си, аз ще направя всичко възможно да бъда максимално полезен в този бизнес, от който всички ние имаме единствено и само полза. Е, че щели пък капиталистите да ме поексплоатират още малко – ами, голяма работа; та нима проститутката не я експлоатират под една или друга форма? Ние работим за пари, срамна работа няма и колкото повече плащат, толкова по-добри са работодателите. Не, драги социалисти и комунисти мои: последните не са експлоататори, както пишат в учебниците на Марксистко-Ленинската ви пропаганда; в тези отношения има взаимен интерес – единият работи, за да си покрива масрафите и да живее според своите собствени разбирания за успешен и пълноценен живот, а другият му плаща, отблагодарявайки се за добре положения от ответната страна труд. В крайна сметка всички са доволни - просто е, но и не е за всеки да го проумява; нито пък някому е нужно …
След като бях толкова доволен от развоя на събитията по започване на работата, а до това време бях загубил вече и половината си ден – реших, че ще мога да свърша някоя и друга задача из града; главно в обиколка по магазините за телевизори и видео техника. Бях си наумил него ден да купувам DVD, подобно на онова, което взех онзи ден за спалнята. Влязох в един магазин по път, обаче там нямаше точно този модел, който исках аз. Хубавото е, че поне за сега знам какво търся и какво ми трябва. Прибрах се в къщи само колкото да се преоблека с барабските одежди - смених колите, защото трябваше с колата на Даниела да закарам на бунището няколко топа от стария мокет и поех по моите лични задачи. В магазина за Hi-Fi техника бях изправен пред сериозна дилема, по-скоро пред няколко. Намерих едно DVD, със завидни качества и функции, но понеже останало последно, та го намалили от $200 на $120 за по-лесна и бърза продажба. Викам му на продавача, че първо ще си помисля и като се наумувам ще се върна да го купя. Отидох обаче в съседния магазин, за да се уверя, че няма по-добро, по-евтино и по-хубаво от онова, което вече бях набелязал. Докато се самоубеждавах в правотата си и се самонавивах за покупката, гледам насреща ми един телевизор - от новите модели, с плосък екран от течни кристали и най-вече с дигитален (т.нар. “цифров”) тунер, а не с аналогов като обикновените “Опера”, “Средец” или пък някой съветски “Електрон”. Апаратът имаше още редица други качества и преимущества като марка и модел, но най-главната му особеност разбира се беше, че и неговата цена беше намалена с $210 – демек, от $640 лепнали му един етикет за $430! Гледах го от тук, зверих се от там; питах продавачите, разпитвах ги и… на края го купих. Ама направо да не повярваш, бре – така изведнъж и от пръв път да се врека на такава смела стъпка и безразсъдна постъпка! Е, аз по принцип отдавна се ослушвам и дебна за нещо такова – идеята на Даниела беше първо да купим такъв телевизор за хола, голям и т.н., обаче аз почнах оборудването малко отзад напред; от гъза за главата, както казва народа в такива случаи. Този телевизор е малък - размерът на екрана му е само 22” по диагонал; “широкоекранен” така да се рече. Вярно, че е правен в Китай, но пък срещу допълнителен масраф от $50 и малко по-продължителен пазарлък с търгашите, последните ми дадоха и 5 години гаранция. Така че каквото и да му стане, в този период от време проблем няма да имаме с ремонта или евентуалната му подмяна. Аз имах голям мерак да си сложим нещо по-голямо и качествено в кухнята, защото ние вечер предимно там седим - там ни се извършват “тържествата”; исках докато ядем и пием, та и да позяпваме с едно око по нещо. В същото време в хола отдавна вече не гледаме телевизия, защото ни се промениха житейските навици и привички - за сега този въпрос с по-големия телевизор за секцията остава висящ и го отмествам встрани да отлежава и престоява в главата ми. Е, ние за там ще купим някоя голяма телевизионна стена, но по всичко личи, че няма да е баш сега на този етап – все още този тип телевизори са доста скъпи и не си заслужава да нария няколко хилядарки само за един паметник.
Значи – вземам аз телевизора и бягам обратно в предния магазин, за да купя и DVD-то. Не ми смъкнаха повече нищо от цената, но пък ми продадоха доста евтино един специален кабел за дигитален сигнал – няма вече жълта-червена-бяла кодировка; в този случай звукът и видео сигналът вървят заедно, в още по-модерни кабели и със съответните букси и жакове. Нахвърлях всичката стока в багажника, купих от “Bunnings” едни метални лайстни за праговете пред гардеробите, взех Ванеса от училището и се прибрах у дома доволен и щастлив като презобено теле или току що онодена крава. На кака ви Дана казах, че нещо се е повредила ключалката за капака на багажника – пратих я скорострелно да върви на майстор, че да й я оправя. Тя, миличката побесня като свиня-майка, на която са изчезнали две от деветте ѝ малки прасенца. Веднага ме обвини, че аз с моите боклуци съм ѝ повредил колата и отиде да се мъчи сама да я отваря с ключа (ама и аз съм си ебал века - нали ви казвах още в началото, че не съм хич лесен за управление и контрол). Не след дълго нашата се върна, нарамила кутиите и ухилена до ушите – каза, че съм луд, но ме обичала такъв; вероятно за лудостта ми е права…
Снощи се занимавах с включване и настройване на новата техника. Гледахме диск, гледахме и телевизия – всичко вече е много добре и аз най-после мирясах (едва ли обаче ще е за дълго). За събота вечерта сме канили Янкови да дойдат на гости, че нали пък техните си тръгват другата седмица. Ще гледам още нещо да драсна, преди да разпечатам писмото и им го дам, че те пък да го носят на вас. Иска ми се да обхвана и най-малката подробност до последния момент преди да излетят. В събота през деня те ще бъдат заедно с Даниела – тя ще ги води по разни сувенирни магазини за подаръци и армагани; после ще ходят и до Бризбън, че нали Ванеса ще изнася концерт с хоровата капела – вечерта ще седнем на прощалната софра у нас.
От два дни насам Неси вече се помещава в новата си стая, която макар и да не е съвсем завършена, за нея си е баш добра – след като снощи и леглото ѝ преместихме тук. Казвам “тук”, защото в същата стая се намира и компютъра, от който пиша в момента; лампата свети за да виждам буквите, а тя отдавна спи и дори похърква равномерно току зад гърба ми. Днес от музикалната академия се обадиха, че са ѝ насрочили изпита за 02 Декември. Тази година той няма да бъде на познатото и за вас място, ами някъде другаде из Бризбън, при съвсем друг изпитващ. Всъщност последният провежда тестовете у тях, в неговото домашно студио. Това е всичко за сега – вече е 22:30 и аз също лягам, защото взеха да ми премрежват очите за сън…
15.11.2008 – Брей-й, събитията около нас се развиха със страшна сила и зашеметяваща скорост, което от само себе си налага спешното приключване на епопеята. Драсвам само два-три успокоителни реда и разпечатвам писмото, а подробностите ще намерите в следващата поредица. Работих като роб през цялата седмица – главно по дъските на пода и съпътстващите ги доизкусурявания (прагове, первази и дъсчици). Урокът на Ванеса свърши напред и заедно с майка си и родителите на Янко веднага заминаха за Бризбън, където детето ще участва в концерт с училищния хор, в който тя пее от известно време. После всичките се връщат у нас, за да си направим едно съдържателно тържество по случай отпътуването на старите Янкови. Самите пък по-млади Янкови ще дойдат направо довечера за софрата. В същото време аз трябва да подготвя армаганите, които сме набелязали да ви изпратим. Даниела вече ви е купила шоколадите, докато от мен имате само едни вяли и сухи поздрави. Веднъж да се нормализира всичко от понеделник нататък и пак ще възстановя писателството на работа в обедните си почивки. Сега в къщи продължава да бъде някаква адска лудница и разхвърльош, защото пък днес почвам да редя таборките в нашата спалня. Снощи окончателно завършихме двете малки стаи - дори с постилането на килимите; гледах и не вярвах на ушите си. Нямам секунда време за традиционните формалности в края на писмото – за това съм малко делови и в известен смисъл кратък, че от тук насетне сума неща трябва да свърша, а още не съм започнал първите. Снощи щяхме да ви се обаждаме по телефона – вместо това дойдоха Уоли и Нолин и от лаф на лаф и чашка след чашка, откарахме се до среднощ в приказки и лакърдии. Дисковете, които пращам сега са доста оскъдни, но нямах никакво време да подготвя повече. По-нататък пак ще запиша нещо – сега мозъкът ми е зает с изпита на Ванеса; после пък следва тази наша екскурзия до Нова Зеландия и още купища друга информация, която като не мога да задържа в черепната си кутия, последната започва да ми изтича от ушите като диария. Ще продължа на чисто, живот и здраве, от понеделник нататък.
А сега горещо ви целувам и прегръщам, изпращам дежурните си поздрави на всичко живо, дето мърда от Габрово града голяма и околните колиби, като непрекъснато се моля да сте живи и здрави - като заженим Ванеса, та да дойдете барем за сватбата. Тя, пиклата, още от сега момчетиите са ѝ се загнездили в кратуната; а пък с онези двамата пущарака онзи ден при Крум, направо полудя (единият беше Крумчовия Емилио, а другото хлапе – на сестра му; ама и тримата са на един акъл, независимо от разликата им в годините, която не е много така или иначе). Нека Господ да я варди – Неничко тези дни се премества в друга квартира с неговите апапи; за сега работи и е много добре – дано като му върнат шофьорската книжка, да почне да идва по-често, че да се виждаме…

Австралия, Ноември - 2008