Страници

петък, 18 април 2025 г.

Писмо No 23 (III-IV.2025) [#2]

Обикаляйки цял ден из улиците на космополитния градец, у мен се затвърди чувството, че в Мексико Сити не е много здравословно да се шофира (освен ако човек не се придвижва на кон, ама от онези яките – дето винаги побеждават на кушиите...). Какви правила на движение ползват тук, трудно беше да се разбере само наблюдавайки отстрани и то като пешеходци: кога светват светофарите зелено за пресичащите по зебрите (по които обаче никой просто крачещ не е с предимство...), кога пък идва червеното за прелитащите като светкавици автомобили (които почти във всички случаи се ползват с предимство пред нещастника, който спокойно може да попадне под колелетата им...). Въобще - анархия, която само местните си разбират и следват безпроблемно. Иначе всеки натиска клаксона, форсира двигателя, вре се като сиво искърско говедо и търси излизане от ситуацията (разбирай кръстовището...); час по-скоро и ако може без излишни сътресения. Не толкова късметлия беше един такъв джигит - снощи, току преди да свърши и последния обход. Не знам как сече пътя на автобуса и нашият така качествено го надъни изотзад, та направо му пръсна гъза (разбирай стопа). Последваха разправии, полиции и т.н., обаче ние точно в този момент слязохме, защото и без друго се намирахме сравнително на близко разстояние от нашия хотел - просто продължихме пеша и след още малко вече се бяхме прибрали. Ванеса си остана в стаята да се оправя, докато ние с Дани намерихме един супермаркет в съседство, от който, както вече информирах - купихме едно шише уиски, за да направим разбор на деня и да направим плановете за следващия ден - кой да се разправя и с писане при така създадената обстановка? От магазина си купихме малко кашкавалче и шунчица - за мезе. Така премина и вчерашния ни екскурзиантски ден - изморително, обаче пълноценно и силно впечатляващо. Мексико е интересно място - нетрадиционно, уникално, неповторимо; заслужава си да се види (ама не повече от веднъж, обаче...), за да му се изпарят на човек завинаги усещанията, че там където се намира и е пуснал вече своята котва, ужким не се чувствал достатъчно добре, де - мислейки си наивно, че тревата у съседа е по-зелена, както се изразяват англоезичниците...

... Понеже пак мина един ялов ден в подготовка, пътувания и други подобни мероприятия, за това сега отново ще трябва да описвам всичко в минало време (свършено и неповторимо). Та, на следващата сутрин също трябваше да ставаме рано заради една друга екскурзия до земите на древните Маи и Ацтеки. От нашия хотел до мястото на сборния ни пункт, от където трябваше да ни вземат с микробус, имаше около 20-тина минути малко по-стреснатко ходене пеш (не както примерно да се влачиш привечер след втора смяна по стъргалото с някоя съученичка под ручка и да ѝ сваляш небесните светила в краката...) - на моменти даже трябваше и да подтичваме, за да не закъснеем. В уречения час автобусът пристигна, натовариха ни заедно с останалите екскурзианти като нас и потеглихме. Ние вече бяхме запознати с някои по-основни забележителности на Mexico City от обхода ни предишния ден, но на път към “пирамидите” се отбихме до едно друго укрепление, където навремето (преди стотици години...) там е била вратата на крепостната стена за входа към града. Освен всичко останало в чисто исторически и археологически аспект, този площад има и друга, много по-печална слава. Именно там, през не чак толкова далечната 1968 (буквално няколко месеца преди началото на тогавашните Олимпийски игри), започва някакъв масов протест на студентите. Към шествието се присъединяват и случайни минувачи от улиците, но в същото време цялата полиция, жандармерия и войска е вдигната на крак, за да разпръсва демонстрантите (никоя власт по света не обича да се съобразява с мнението и желанието на улицата…) - както може да се очаква, онези започват да стрелят по тълпата и настава едно масово изтребление и безпощадна сеч, при което много хора намират смъртта си буквално на паветата (аналогът с жълтите също е подходящ за случая). Ранените почват да бягат хаотично и да търсят помощ, укритие или някакъв елементарен подслон по апартаментите в съседство. След като разбиват митинга, хунтата продължава да издирва скритите демонстранти именно по къщите на хората - там, където последните са намерили уж някакво временно убежище. По такъв начин разстрелват не само тях, но и онези, които са ги скрили - цели семейства, безпощадно барабар с дечурлигата. Случаят е подобен като китайските студентски бунтове и вълнения през 1989 на площад Тиенанмън в Пекин (или Тянанмън, или Бейджин - както ви харесва), които също бяха потушени по най-кървав и варварски начин, както само един истински уродлив, комунистически злодей може да постъпи. Както и да е, това беше малко отклонение, но понеже и то беше част от нашата екскурзия за деня, та го споменавам само като факт.

След около час пътуване, пристигнахме в една равнина, долина или нещо подобно - пусто, прашно, безподобно изсъхнало заради сухия период от годината и доволно горещо, поради палещите лъчи на почти екваториалното слънце. Нека не забравяме, че независимо от приличната ни надморска височина, за момента се намираме само на около 2500 км от най-големия паралел на земната топка и поради тези конкретни географски обстоятелства, жегичката през деня тук си я бива - áко и да сме уж в Северното ѝ полукълбо. Единствено рано сутрин и привечер е малко по-търпимо в чисто температурно отношение - иначе, денем всеки нормален европеец търси сянката, за да се спаси от разтапящите слънчеви лъчи, пък били те и мексикански.

Групата ни не беше много голяма, но пък за сметка на това най-разнообразна като букет от националности: германци, американци, че даже и латвийци, включая и троица австралийски българи (или български австралийци…) в наше лице. Потътрихме се всички вкупом подир екскурзоводката из прашните пътеки, следвайки стъпките на някогашните Маи и Ацтеки, населявали тези, иначе доста негостоприемни, на моменти дори отблъскващи земи. Преди хиляди години, там е имало множество вулкани, които във времето постепенно са изгаснали и застинали, създавайки голи хълмове и произвеждайки милиарди кубици от камъни – именно, които са били използвани в градежа на жилищата за тогавашните племена. Вероятно наследено от тези древни човеци, днешните мексиканци също са много набожни - масово посещават службите в католическите си храмове, непрекъснато строят нови, като най-грижливо пазят и съхраняват старите. Като знаков израз на страхопочитанието и респекта си към боговете, Ацтеките са строили огромни пирамиди, по върховете на които са извършвали своите обреди - с други думи, да са по-близко до небето и воплите им да бъдат чути по-добре от божествата. Тези техни пирамиди отвътре са плътни - т.е., от вътрешната им страна няма катакомби, гробници или други лабиринти, каквито например са египетските им еквиваленти и аналози. Е, мексиканските не са и чак толкова внушителни на размер, но все пак имат същите геометрични форми и религиозни функции. Преди няколко години най-високата пирамида, посветена на Слънцето в местността Teotihuacáne (Теотиуакан) е можело да се изкачва по около 250-те си стъпала, обаче по време и особено след ковидната пандемия, това вече е забранено. Случаят се свързва и с известна недобросъвестна постъпка (граничеща с вандализма и поругаването на свети за местните жители символи…) на някой си (или група хора), които когато се изкачили на най-горната тераса почнали да викат и да танцуват, който акт бил в жесток разрез с обожествяването на сакралното историческо място, поругавайки го по този груб и дивашки начин. От тогава на върха на пирамидата има пост на един единствен полицай, който пази да не се случват подобни противозаконни явления. Целият район на Теотиуакан е осеян с такива пирамиди, макар и в по-малък размер: за Луната, за някои от звездите, в името на древни божества, почитани от Маи и Ацтеки - общо 15 на брой, плюс огромен каменен дворец, вероятно предназначен единствено за вожда. Мястото е признато от UNESCO и се намира под негова, най-строга защита от 1987 насам, а самите постройки на древния град датират от около 7 век преди Христа, градени постепенно в продължение на десетки години. Например пирамидата на Слънцето е била издигната камък по камък до своите внушителни размери за 100 години - 70 м височина и 220 м x 230 м при основата си. Пирамидата на Луната пък е малко по-малка – едва 40 м висока и е била строена в продължение на само 50 години. За останалите подобни постройки няма твърде много информация – както знаете, обикновено предимството се дава на най-внушителните и впечатляващи обекти, все пак. Също както през 1969 Нийл Армстронг стъпва на Луната, като с него обаче е имало още двамина астронавти - само че той е бил първият, докато за другите никой нищо не знаеше в продължение на години (визирайки Едвин/Едуин Олдрин и Майкъл Колинс, конкретно в тази връзка на контекста).

Добре, че от време на време полъхваше някакъв случаен ветрец, защото в тоя адски зной и камънак направо щяхме да се опечем живи там. Те не случайно алеята, покрай която са вдигнати тези огромни каменни купчини, са я кръстили “Пътека/Авеню на смъртта” (или на мъртвите - Avenida de Los Muertos) - 45 м широка и 2 км дълга, за любителите на статистиката и любопитните факти. Една от пирамидите е посветена на Живота, друга пък на Любовта; такива каменни струпвания има бол за всичко и за всички, както разбира се и една в името на Смъртта, като последен и закономерен завършек на всяко нещо тленно и душевно...

Цялата разходка продължи около 2½ часа - с всички разглеждания, катерене по каменните постройки (само където беше разрешено, естествено) и изслушване изключително интересните беседи на екскурзоводката (прекрасна млада мексиканка, за разлика от останалите подобни от расата - но за всичко това ще отворя отделна скоба, може даже да не е и толкова малка, нито пък само една...). След приключване с разглеждането на древните пирамиди, качихме се обратно на автобуса и се понесохме към едно малко ресторантче – то вече, в малко по-цивилизованото, едноименно село (или пък някакъв градец…) San Juan Teotihuacán, намиращ се в непосредствена близост до историческия парк. Уникалното там беше, че това заведение се намира изцяло под земята в една естествена пещера, баш по средата в двора на съдържателите му. Каква е историята? - някакво младо семейство си купува място за построяването на семеен дом. При разкопките за полагане основите на къщата, строителите се натъкват на тази дупка. Тогава всички решили да я запълнят и да продължат строителството - само старият баща се възпротивил и предложил вместо да се засипва, пещерата да се превърне в малък ресторант. Точно така и станало (думата на бащата никога не се прекършва – хубавичко го запомнете това послание…) - и още от 1906 насам, заведението се радва на невероятна популярност и масово посещение главно от туристи. Старата барака отдавна вече е бутната и на нейно място е издигната масивна, зидана от камък къща, с нова площадка за разширяване на дейността - готвят манджи, та пушек се вдига. Всички са въвлечени в бизнеса: жените се въртят около печките в кухнята, децата разнасят бири и лимонади, газдата настанява посетителите и им взема поръчките, сервира и се върти на пета пред всички - само клиентът да остане доволен, че да им хвърли по-голям бакшиш (най-вероятно това да беше правнукът на въпросните хора от миналото, за които вече споменах).

След обилния и разточителен обяд, натоварихме се на автобуса и се отправихме по обратния път към столицата Mexico City - няма и 50-60 км, обаче като се навлезе в града и настъпва някакъв страшен ад от добитък по пътя (разбирай гъст и много плътен, автомобилен трафик). Добрахме се до може би най-религиозната част на мексиканската столица, където се намира цяло множество от катедрали - една през друга по-величествени и древни. В Мексико, както и в повечето католически държави, на почит е майката на Иисус Христос - Дева Мария, вместо самият неин син, Христос. Всички легенди се въртят около нея и нейния живот, на всички икони е изографисан предимно нейния образ с младенеца - докато разпятието е малко по-рядко срещано изображение. Влязохме в най-големия катедрален комплекс за молитви, който побира 10,000 души - 2,000 на партера и други 8,000 на балконния етаж. Разбира се, сградата е леко модернизирана, строена през 70-те или 80-те години на миналия век и няма онази помпозност на катедралните храмове отпреди векове. Обаче там на всеки кръгъл час провеждат литургии, всеки път от различни пастори и проповедници - 7 дни седмично, сутрин от най-ранните часове на деня до късно вечерта. На един от хълмовете в околовръст имаше друга катедрала, която ние посетихме в свободното време. На края, в късния следобед ни върнаха на същото място, от където ни взеха сутринта, с което нашата обиколка за деня завърши. А пък за да затвърдим впечатленията си от космополитната мексиканска столица, след като слязохме от автобуса продължихме пеша до най-големия и главен площад на Мексико Сити. По това време вече беше станало около 17:00-17:30 и глутницата от народ беше плъзнала, буквално наводнявайки както улиците, така и тротоарите - ама народ да ти види окото, бако! - стълпотворение като на Първомайска или Деветосептемврийска манифестация, отделно от всички търгаши и амбулантни търговци, предлагащи абсолютно всичко, което може да си помисли човек и да се купи с пари. Едно от неприятните гледки в столичния град са милионите тараби с техни местни храни, приготвени на място и още толкова сергии със сувенирни боклуци и изобилие от кич, чрез които бедното съсловие от народа едва изкарва прехраната си. Да не говорим за уличните музиканти, слепци, просяци и бездомници, спящи покрити с кашони и завити с парцали – демек, и тук същата такава тъжна и мизерна гледка, както в Америка. Иначе магазините им са излъскани до блясък, луксозни и пращят от стока, обаче не мнозина могат да си я позволят, защото не забелязах някакви огромни опашки от клиенти, каквито например съм виждал навремето пред ЦУМ, ГУМ или пък някой селски РУМ...

За този многомилионен град улиците и тротоарите са сравнително чисти - ама и как няма да са, след като буквално на всеки ъгъл има по няколко метача; събират боклука с едни метли от вършина, после го тъпчат в пластмасови торби или кутии - ръчно амчи! Механизирано е само извозването на тоновете и купищата с отпадък, за които идва нарочен боклукджийски камион. Клетите чистачи хвърлят нагоре към каросерията торбите, друг отгоре ги преглежда за “ценности” (а най-вероятно и за хранителни остатъци…), след което ги претъпква с крака надолу, за да направи място за новите торби, които идват подхвърлени от нивото на тротоара. А пък камионите са високи колкото двуетажните автобуси в Лондон - издути до краен предел с отпадъци от всякакъв род и вид. Така метат пепелта покрай бордюрите на улиците, така премитат хартийките и фасовете от тротоарите - въобще, столичният отдел “Чистота” работи 24 часа и хич не се потрива, нито помайва; армията му вероятно е многохилядна, да не река някаква по-сериозна численост и която хич няма да бъде много далеч от истината. Това впечатление само се потвърди и затвърди в Mexico City, след като за първи път видях как чевръсто и старателно хората чистеха в първия град, Guadalajara. Обаче си мислех, че поне в столицата този процес е механизиран - оказа се нищо подобно обаче; същите мизерни методи се прилагаха и там на общо основание. А не е да няма машини - лично съм ги виждал в действие. Може би проблемът е повечето социален - да вкарат всичко живо в работния процес, за да изкарват насъщния си, без да висят на държавния бюджет. Не знам, трудно е да се прецени отстрани и то за толкова късото време, с което разполагаме през настоящата ни екскурзия - обаче това е масово явление, подчертавам; изглежда повсеместно за цялата държава, но да видим как ще е до края...

С всичко до тук приключвам с описанието на по-авангардната и излъскана част на Мексико (ако тук се има предвид столицата им като еталон за лустро - че нали уж тя е огледалото на една държава; пък и как няма да е? - амчи я вижте нашата си собствена София: отвред дъхти на лукс - от Богровците, та чак до Владая, че после и накръст, по оста Мрамор - Панчарево...) - от следващия ден се местим още пó на юг, към по-непретенциозната половина на страната.

... И като съм почнал да ви разправям, а пък и като си представям с какво повишено внимание следите, четете и слушате за нашите патиланства по света, сега ще взема и да продължа сагата, за да не оставям черна дупка в посланието ми към света и в частност към всички вас, които толкова много обичам. Каквото беше - беше вчера; днешният ден дойде още сутринта, обаче вече е почти към своя край, защото няма и час останал от него, дорде пък настъпи утрето посред нощ. Независимо, че денят не се отличи с нищо емоционално и забавно, след като по-голямата му част премина в пътуване, в следващите редове ще намерите малко лични размишления за почти 9-те ни часа непрекъснато клатене с автобуса по мексиканските сокаци. Тъй като самолетните билети до мястото на новия ни бивак се явиха доста скъпи, ние предприехме резервния вариант на придвижването ни със сухопътен транспорт. Споменавайки за обществения пътнически превоз на Мексико, тук е мястото да отбележа с известно задоволство, че последният е много достъпен, редовен и най-вече евтин. Едно билетче за автобуса в столицата струва само 5 песос, същата тарифа важи и за подземното им метро. Последното има 12 отделни линии с обща дължина от 200 км и близо 170 спирки по трасетата. То се явява второ по големина в тази част на света след Нюйоркското и вероятно едно от най-евтиното в глобален мащаб. Отделно от т.нар. “колесен” обществен транспорт, Mexico City може да се похвали и с въжен - какво имам предвид. Освен в по-равната си част около центъра, градът се е развил и по съседните хълмове - нещо като пловдивските тепета, ама в много по-разширена и масивна степен. Отдалече погледнати тези квартали изглеждат като къщите във Велико Търново, обаче до съвсем скоро достъпът до тези по-далечни и откъснати градски райони е бил изключително труден - връзката с тях е била масово и единствено пеша, по многобройни пътеки с безброй стръмни стъпала нагоре и надолу, като само няколко по-главни пътни артерии са отвеждали и автомобилния поток в това направление. Няма магазини, няма болници, няма почти никаква връзка с основния град долу в ниското - хората са пазарували на едро, запасявали са се за по-дълги периоди и да не дава Господ да свърши хляба, па да рекат вашите да те пратят да идеш да купиш; вероятно ще се върнеш обратно в къщи на следващия ден. Поради тези причини, местните власти са изградили серия от въжени линии, с множество кабинки, подобни на лифтовете в Драгалевци, Боровец, Queenstown (NZ) и т.н. Те се движат непрекъснато над основния поток на движение - под тях остават всички улици, тротоари, сгради, градинки и никакви задръствания не могат да попречат на движението им. Такива “гондоли” циркулират в двете посоки и са монтирани доста начесто - пилоните за въжетата заемат минимално място и имат по няколко станции в най-различни посоки; вероятно би било голям кеф всеки ден да се возиш на такъв лифт. Е, тази услуга вече е малко по-скъпа от автобусния превоз - за нея дерат по 6 песос. Ако 10 песос са равни на $0.80 (австралийски), всеки четец може да си направи сам сметката кое колко излиза и дали е скъпо или евтино. Имайте също предвид, че в градските обществени тоалетни също скубят по 5-6 до десетина песос за едно пикане или сране, в зависимост от “категорията” на кенефа и в коя част на града се намира. Ние обикновено ползвахме тоалетните на заведенията, но това не винаги е възможно, без да си поръчал съответната консумация. Ей тъй аз нахлух по тревога в едно малко дюкянче, което било все още затворено - т.е., не работело с клиенти. А пък на мене ми се пикае адски, сякаш съм изпил каса бира, стискайки понуждата си до степен преплитане на краци чак - още от тротоара видях вратата на клозета и тутакси влетях в нея. Бях почнал вече да изтичам с известно бъбречно облекчение, когато чух съдържателката да думка по вратата - викам си: “Тая иска да влезе при мен ли, или иска тя самата да ме изпикае собственоръчно?” Че като почна уруспията ѝ недна да вика и да кълне по мен на излизане, ама нали аз от испански разбирам само “por favor, por favor”, така и не разбрах за чий курац оная вдига толкоз много валянка. На края рече, че щяла да вика полиция и че съм нямал никакъв респект към нея, понеже пишело CLOSED, а пък аз съм го взел за КЛОЗЕТ. А аз имах респект към булчето - даже и частичен мерак изпитвах към нея в малко по-инаквия смисъл, ама нá - разделихме се като врагове; тя огорчена и “нереспектирана”, но пък поне аз напълно изпикан... А да се опикая насред Мексико Сити по-добре ли щеше да бъде, а?... Майната му, де - ама не е там работата...

Та, като приключих темата и за градския транспорт, връщам се на тазсутрешното ни епично пътуване от столицата до Oaxaca (в превод, Оаксака или Оахака - едно от двете, ама не знам кое е по-вярното му произношение). Нищо и никакво разстояние от 460 км, а пък се влачихме 9 часа. Сутринта взехме поредното такси, което ни откара до автогарата (предполагам, че градецът има няколко такива автостанции, но за щастие нашата се падна сравнително близко до хотела, та поминахме с по-малко масраф). Провериха ни билетите, раздадоха ни слушалки, шишенца с вода или газирани напитки за из път, нахвърляха куфарите в багажника и малко след това потеглихме. Рейса обаче удобен - широки седалки, меки, климатик, телевизори, та дори и Интернет имаше на борда; усещането за возене е далеч по-приятно, отколкото да се свиваш в тясното канапе на самолета! Е, малко бавничко ставаше придвижването ни километър след километър, ама нали пък вървяхме все напред и към целта.

Отначало тръгнахме по магистралата - по три линии в платно, гладък асфалт, а не дупки и тресавища като в града. Пътят извиваше по някакви планини и красотата наоколо беше впечатляваща и неописуема. Независимо, че чукарите бяха голи, покрити само с дребни храсти и някакви диви кактуси, балканските върхове бяха скалисти и високи. На един от тях даже имаше сняг - колко висок е бил не знам, ама беше целия побелял; вероятно там снегът никога не се топи. Иначе долу в ниското топлината си оставаше същата като навред, но в автобуса на моменти дори изпитвахме тръпки на хлад. Бяхме минали вече значително разстояние, когато шофьорът съобщи, че поради неизвестна за нас причина ще се наложи да промени курса, минавайки по някакъв съвсем различен път. Разбира се, ние това изобщо не го разбрахме, когато човекът си го изломоти под носа, при това на испански, но пък веднага ни стана ясно какво е имал предвид - особено като почнахме да катерим планинските кози пътеки и да се движим далеч, далеч извън графика на пътуването ни. Когато се отклонихме от магистралата, аз видях табелата с оставащите само 68 км до крайната точка - нямаше да има и час, докато пристигнем. Иначе по разписание трябваше да пътуваме точно 6 часа - тръгнахме в 08:30, а часът беше вече 13:30 и някак си всичко до този момент си беше съвсем навреме съгласно разчета. Да, ама не - това отклонение ни забави с други 2½ -3 часа, та станахме 100 пъти пишман...

Действително, шофьорът на няколко пъти смотолеви нещо по микрофона, обаче ние помислихме, че ни пожелава “наздраве” или “на добър час”, без да разберем и думичка от онова, което той избоботи през уредбата; после вече анализирахме предполагаемото му съобщение, като почнахме да се въртим нагоре по завоите на тесния планински път. Независимо от непредвидените обстоятелства, цялото това отклонение за нас беше една допълнителна екскурзия и посещение на места, които ние никога не бихме имали възможността да видим по-отблизо - не бихме дори и повярвали някому на разказите, ако не бяхме видели всичко с очите си и станали преки свидетели на реалността. Шосето беше тясно, сякаш едва-едва лазиш “на втора” със Запорожеца или Москвича по някой стръмен родопски сокак - примерно между селата Белица и Загражден, пълзейки нагоре към Момчиловци, дорде се добереш до Роженски поляни. И примерът ми тук далеч не е случаен: просто точно този път съм го минавал нееднократно, хем при зимни, че пък и при летни условия, та имам честта да поназнайвам някои “особености” на местния релеф; с тази разлика, че мексиканското трасе сякаш беше безкрайно дълго. Позитивното в случая беше единствено зашеметяващата картина на природата среда - високи върхове, планински масиви, малки селца и паланки, в които също живееха живи хора. А пък с какво точно се занимаваха въпросните человечески създания в тази дива, откъсната от света и цивилизацията “тъмна Индия” - това вече от прозорците на автобуса не можеше да се разбере. Видно беше, че някои от тях притежават солидни и прилични къщи, с красиви и подредени дворове - други обаче едва намират своя най-примитивен и елементарен подслон, живеейки буквално в грозни бараки или колиби. В същото време, забелязахме наличността на множество малки училища - значи там цареше някакъв вид цивилизован живот, раждат се деца и се отглеждат, след като родителите им ги дават по разни местни детски градини и учебни заведения. По-впечатляващото беше, разбира се природата по околните склонове на планинската верига, през която минаваше трасето на шосето. Впоследствие подразбрахме, че на отсечката от магистралата, по която всъщност трябваше да минем, беше станало нещо (катастрофа, произшествие, убийство, военни действия, йебем ли ти га що - пак не стана ясно...), поради които причини отклониха автобуса. Това, да речем - хубаво; обаче: властите отклонили не само нашия автобус, ами целия останал автомобилен поток, камиони, прицепи, други подобни автобуси, коли, мотори, та даже и велосипеди. Пък като споменах за колелетата, да ви кажа още нещо: по магистралите, където ограничението на скоростта е 110 км/ч, в най-крайната дясна част на пътя е отделена една тясна ивица от асфалта, предназначена само за педално задвижвани превозни средства. Това в Австралия се смята за абсурдно безумие, като движението на всички видове велосипеди и всякакви подобни двуколесни возила е абсолютно забранено и се третира като престъпление, в случай на нарушаване на това правило. В Мексико обаче всичко може и всичко е възможно - стига да не убиваш себеподобни, което предполагам не е твърде прието в днешните, уж по-цивилизовани времена (понеже пък навремето далеч не е било баш така: тогава е важало единствено пушечното право, а пък побеждава онзи, който е имал две цеви или дула на пушката си). Връщайки се обратно на тясното шосе, по което се точихме с автобуса като размекнат на слънцето локум, исках да подчертая, че основната причина за закъснението ни беше закотвянето след някой камион с две и повече ремаркета, който едвам се влачи нагоре по баира, натиснат от тоновете си с неизвестен товар. Шосето, не само че тясно (като... да не казвам сега точно като какво...), ами беше и изцяло наситено с множество завои, следващи един след друг, при която пътна обстановка изпреварването на някое бавно движещо се камионообразно тежкотоварно туловище през прохода беше просто физически невъзможно. По трасето дори нямаше такива уширения, по които добронамереният водач да пропусне колоната (само при негово добро желание - не, че е задължително). И така, като залепнеш зад теглича на някой прицеп, можеш да откараш с часове подире му или поне, докато не се освободи пътя, че да го изпревариш по традиционните правила на движение... Най-после пристигнахме в Oaxaca de Juárez - часовникът беше вече подминал 17:00, клонящ към “и половина” на точния, късен следобеден час.

От автогарата се отправихме директно към хотела, който се оказа на пешеходно разстояние от там - нарамихме дисагите, потътрихме куфарчетата по неравните тротоарни плочки и 20-тина минути по-късно вече бяхме застанали пред рецепцията му. Последваха закономерните служебни формалности покрай настаняването ни и малко по-късно вече се разположихме в стаята, определена за тридневното ни пребиваване и в тази част на света.

Градецът е разположен в някаква низина, отвсякъде обграден с по-високи планински върхове и хълмове. Със своите 1550 м н.в., последният вече съвсем се доближава до по-реалните височини, с които ние сме си свикнали в нашата родна България. Обаче в топлинно отношение може да се каже, че жегата тук е още по-осезателна: един път, защото се намира в по-ниските атмосферни слоеве, значително по-близко до земната кора - отделно дето отстои на още по-малко разстояние от Екватора, сравнен със столичното Мексико Сити, да речем. А пък със своите 750,000 жители, Оахака де Хуарес (каквото е местното звучене на наименованието му), градът се явява едно сравнително голямо населено място за държавата Мексико - бидейки и столица на едноименния мексикански щат.

След като пътувахме като малоумници през целия ден, вечерта не бяхме в състояние да правим нищо друго, освен активно да почиваме по креватите и да се подмятаме от кълка на кълка, във взаимно заразна безтегловност и най-вредно нищоправене. Аз обаче уплътних времето си в писане - в желанието си да ви направя съпричастни на нашите емоционални преживелици, свещта от писалищната ми маса угасна едва почти час след полунощ; останалите ми екскурзиантки от екипажа отдавна вече се бяха заровили из възглавници и чаршафи, потънали в своя дълбок, здравословен сън. Само аз будувах като караконджул до посред нощ, описвайки своите патиланства по начин, по който само аз си знам...

На сутринта се понесохме из града, разглеждайки забележителностите му, историческото наследство, останало от колониалните векове на испанците, че и много преди тях. Тук също видяхме интересно сградно строителство, ниско разбира се - няма нищо общо с небостъргачите на столичното Mexico City, което е и обяснимо. На едно кьоше намерихме агенция, която предлагаше много интересна екскурзия, с обиколка на по-интересните места, намиращи се обаче доста извън градчето. Записахме се за следващия ден, по път намерихме една пицария, та хапнахме малко, колкото да не подгънем краци от глад и почнахме придвижването си обратно към хотела. Слънцето вече прежуряше в най-ранните следобедни часове на деня и всякакви разходки под палещите му лъчи вече бяха свързани с дискомфорт и неприятни топлинни усещания.

Остатъка от деня изкарахме в по-хладните води на басейна, а привечер излязохме да видим къде какво има и в отсамната част на града. Пак намерихме едно дюкянче с евтин алкохолец, взехме си и една голяма бутилка американски “Алтай” за разредител и се прибрахме на хладно в стаята. От кухнята на ресторанта аз изпросих 2-3 шепи ледени бучки, та удоволствието ни от аперитива беше вече напълно пълно и пълноценно, ха-ха-ха!...

На следващия ден, организираната ни екскурзия започна по обяд. А пък понеже то пак стана “днес” и ние сме в момент на трескава подготовка за отпътуване към следващата ни цел, сега аз отново ще ви разказвам за вчера. Значи, дойдоха хората с нарочен автомобил да ни вземат от хотела и потеглихме, заедно с други мераклии за пътешествия - също такива екскурзианти на свободна практика като нас. На известно кратко разстояние от големия град, спряхме в някакво съвсем малко, аз бих го нарекъл даже и село, ама понеже не съм съвсем наясно с урбанизационната ситуация и организация в Мексико, на всички населени места ще им викаме градове, за по-лесно представяне на реалната обстановка. Така значи стигаме градчето Santa María del Tule, където се намира най-старото дърво на света - според най-различни исторически източници, едни го определят на възраст между 1300 и 3000 години, като други пък настояват да е дори на 6000. Малко по-точни научно-изследователски инстанции обаче са категорични, посочващи възрастта на дървото в границите около 1400-1600 години. Дървото е било посадено преди векове в църковния двор на местния католически храм (най-вероятно и той именуван “Санта Мария”) и в днешни дни има внушителни размери: обиколката на дънера му е 42 м, отговаряща на средно 14 м диаметър, ако разбира се той беше с правилни геометрични форми. Само че по-скоро последният е малко продълговат, силно насечен и зигзагообразен, така че тези мерки могат да се определят само със специални измерителни приспособления и са плод на дългогодишни изследвания в научните среди. На височина короната на дървото достига 41-43 м, а пък хладната сянката под него е направо уникална в тези непоносими жеги. Разбира се, дървото се охранява денонощно, оградено е с метална мрежа и достъп на хора до него е невъзможен. Срещу скромна такса от 20 песос хората могат да влязат в двора на катедралата и малко по-отблизо да наблюдават това уникално по рода си растение, но такива пипания с ръце и издълбаване с ножката послания от сорта на “А + Д = В.Л. или пък “Тук срах/тук ебах Гица от 8б клас...” и разни други подобни простотии въобще са немислими; а смея да твърдя, че съм срещал такива любовни “послания” и изповедания по дърветата из нашите гори и градски паркове - и те далеч не са някакъв изолиран случай, ами масово явление по балканските ни географски ширини...

Следващата атракция по трасето на дневната ни екскурзия беше посещението на една частна фабричка, разположена в дома на собствениците, които тъкат така уникалните и типични за Мексико килими, ковьорчета за стени, подложки за чинии, вази, покривки за маса, салфетки за хранене и дори лигавници за деца от 0 до 3 годишна възраст. Навсякъде по стаите и из двора на къщата имаше тъкачни станове, на каквито преди повече от 150 години нашите баби са тъчели чергите си. Принципът на процеса беше абсолютно същия, с предварително опънатите вълнени конци, като совалката се подава и прехвърля на ръка между тях и на всяка редичка. Уникалното в случая беше не само допотопния начин за производството на тези тъкани изделия, ами краските и разцветките на отделните нишки, за обагрянето на които се използват изключително и само естествени оцветители: пепелта от някаква кварцова руда докарва сивите оттенъци, от листата на друго местно растение пък получават жълтите, оранжеви и червени цветове. Пак с помощта на някаква местна шашма добиват синьо-зелените, вариращи от най-светлите небесно синкави тонове, та до тъмните и нахранени отровно зелени; същите в комбинация на предишните минерали, способстват за обагрянето в лилавата гама на цветната таблица. За чисто черните си имат други въглени - въобще, от тези мъхове, лишеи и корени хората могат да изкарат цялата шарения на дъгата, с всички възможни междинни цветове и нюанси наред с основните. А да не говорим пък за шарките, които така майсторски се получават по време на тъкането, само че точно на дадено разстояние се вкарва друг цвят конец - уникална, зашеметяваща работа! - а пък отделно, дето ужасно трудоемка и неспорна. Например един килим с размери 3 м на 4 м се тъче за около 6 месеца при непрекъснат и ежедневен труд. Изделието има ценови етикет от $10,000, ама има ли някой, който да ги купува - това вече е съвсем отделен въпрос. А какво яде и пие знатната тъкачка доня Изабела през тази половин година, ние страничните наблюдатели можем само да гадаем и сами да се досещаме... Подобни тъкани изделия се срещат във всеки етнографски музей - по Етъра например е пълно с такива, макар и в по-други шарки. Ванеса каза, че мароканците също имали такова производство - те нали ходиха миналата година с приятелката ѝ Карина и до Мароко, та там също се запознали с този вид изкуство.

След “жакардовия” цех, заведоха ни в един павилион за дегустация на текила - най-мексиканското от всички мексикански питиета - от най-слабоалкохолната, та до най-силната. Отчитам го като пропуск, защото ние вече от десетина дни се размотаваме из тези вилаети, а пък аз още за текилата им нищо не съм споменал. Първо на първо, оказа се, че тя не се прави от кактуси, както ние сме си мислили в продължение на години. Растението “Агаве” (Agave Tequilana или по-разпространеното му търговско наименование, т.нар. “Синьо Агаве/Agave Azu) също представлява нисък храст, с множество дебели листа, завършващи с много остри и корави игли. Дали последното е действително от семейството на кактусите не мога да твърдя със сигурност, но пък тук посочвам най-точното описание на суровината, от която местните добиват тъй популярната по целия свят напитка. Когато добие своята зрялост, от средата на този, нека да го наречем “храст” покълва едно доста дебело стебло, издигащо се на няколко метра височина. То именно съхранява соковете, които след ферментацията и съответната им дестилация, се превръщат във въпросното алкохолно питие. В зависимост от дадени процеси на отлежаване или още при самото варене, текилата може да има силата на слаба ракия или патоки, но пък може да достигне и до зашеметяващите 60-70 алкохолни градуси (отново, подобно на ракията). Впоследствие вече питието отлежава в дъбови бъчви, добива най-различен дъх, аромат, както разбира се и лек до по-тъмен оттенък. По селата варят текила на поразия и продават шишетата отстрани на пътя - за мнозина това е единствения поминък и източник на някакви доходи за преживяване.

И тук, отново и за кой ли път се натъкнахме на един наистина допотопен, почти архаичен процес при производството на текилата: тези клони (средните стебла на агавето...) се отсичат и като първа стъпка от тях се изцеждат соковете им. Обаче вместо това да става с някакви по-модерни механизирани средства (в случая преси, центрофуги и т.н.), тръстиката се нахвърля в едно голямо каменно корито. На специална ос в средата му е закрепено масивно и тежко, също каменно колело, силно наподобяващо на огромен воденичен камък. Чрез търкалянето му върху стеблата, сокът се оцежда от коритото и от там насетне процесът е ясен и стандартен. Обаче това грамаданско търкало се задвижва не от друго, ами от един привързан към оста му кон, който се върти в една и съща посока, дорде на последния не му се завие свят и почнат да му се прегъват копитата (може би след туй му сменят посоката на въртене, но това вече са само мои лични догадки). Въобще, прави ми впечатление, че ръчният труд в Мексико все още е на голяма почит и висота, вместо да се използват по-съвременни и машинни методи. Та нима не могат да използват една най-обикновена ярмомелка или преса за грозде и съответната центрофуга, с помощта на които да изцеждат чорбата от растенията?! - могат, разбира се. Да не говорим за почистване на улици, тротоари и хиляди други процеси, в които са въвлечени всички без изключение. Не е изключено в Мексико практически да няма безработица, след като всеки тук прави по нещо, за да не умре от глад и да оцелее, запазвайки своя и живота на близките си, едва задържайки се на повърхността – че пък гледа и да не потъне надолу ей така, изедин път; мрачна, съвсем невесела картинка от анатомията на местното житие-битие...

На тази сергия за дегустация на текила имахме възможността да опитаме от всичките ѝ разновидности - вкус, аромат, цвят, конски сили (по смисъла на алкохолни градуси) и тем подобни щуротии. Ами, какво да кажа аз сега, хора мои и любими? - направо ще ви го рекна в очите, пък вие ме разбирайте както си искате: от нашенската Троянска сливова ракия, просто няма по-добро питие по всичките ширини, дължини, височини и дълбочини на света, ако ще и горе в Рая от самия Свети Петър да е варено, пък подир и в райските им златни бъчви да е отлежавало! Текилата се пие с една единствена цел - напиване до безпаметност. Тя се дръпва на екс, облизваш малко сол, люта чушка и лимон, след което удряш още няколко такива и си тръгваш на зигзаг. Ама това мезе, шопски салати, кълцано зеле със стъргани моркови, руски или Великденски салати, Снежанки, драна, сушена на прът и тънко нарязана мръвка - няма таквиз “кумбойски” филми из Мексикото, бате!

Друга разновидност на текилата е т.нар., Mezcal (среща се написано и като Mescal/Мескал). И ако текилата се произвежда само от синьото агаве, то мескала го правят от всякакъв вид агаве. Ако трябва да направя някакъв задълбочен анализ и сравнение с нашенските по-слабовати парцуци, то последното питие бих го отнесъл към категорията на плодовите ракии от най-общ, сборен характер; докато в същото време текилата е по-тясно свързана само с едно единствено растение - както примерно сливовата, гроздовата и кайсиевата ракия, крушовата, дюлевата и дори черешовата, а не някаква безразборна смесица от плодова сбирщина - от която нищо друго не става, освен каква да е напитка, само колкото да ти замотае главата, че да спиш по-добре и да се събудиш махмурлия…

След поетите дегустационни количества текила и мескал, целият автобус пропя на испански език и групата видимо се развесели. Последното ни посещение за деня, съгласно предварителната програма на екскурзията беше едно високопланинско селце (по-скоро махала...), в непосредствена близост до което се намираха естествени извори, събиращи водите си в самообразували се в годините каменни дупки (големи басейни), в които човек може да се къпе и разхлажда от непосилните горещини. Самата вода в тях е силно варовита и има мътен, белезникав цвят поради наситеното съдържание на всякакви минерали в нея. От една скала надолу в бездната сякаш се стичаше огромен водопад, но не от вода, а от застинали във времето пясъчни частици, образуващи пещерните сталактити, сталагмити и сталагтони. Само че това нещо беше съвсем на открито - както водата си е текла в продължение на хиляди и милиони години, така се е образувал и този масивен сталактит - все едно гледаш Райското пръскало, водопадите край селата Крушуна и Хотница или пък Рилската Скакавица, но неподвижни, замръзнали завинаги в пространството.

Тясното планинско пътче лъкатушеше нагоре, като че пъплиш с някое допотопно ИЖ-е с кош по баира през Арабаконак и Беклемето. Встрани от него се появяваха разни селца и махали, обаче беднотията и циганията там беше вече буквално пословична: боси и голи деца играят и щъкат нагоре-надолу безпризорно по пътя, кучета се разхождат и влачат подире си всякакви боклуци, коне и магарета се гонят по къра; абе все едно, че гледаш някое село из Делиормана, надолу по Грудовския и Елховски край или случайно си попаднал на беден помашки район от Якорудския вилает. Жените готвят покрай пътя и предлагат всякакви храни от номенклатурата на местната кулинария, мъжете варят денонощно ракия - пардон, текила и я продават под всякаква форма и разфасовка на поразия. Сякаш не си в 21 век, ами си се върнал обратно чак в 19-ят.

Тъй като тези извори били открити от някакъв индивид, последният решил, че те вече му принадлежат като лична собственост, вероятно навремето е купил и земята в околовръст на безценица и сега на всяко живо същество, което дръзне да посети въпросните естествени ручеи, плаща на входа на селото един налог от 50 песос (около $4...) плюс още веднъж 50 песос за разглеждане на самите извори и басейни. Този уникален природен феномен от съвсем скоро е влязъл в програмата на туроператорските фирми, които ежедневно “доставят” на главатаря по няколко десетки туристи като нас, които най-чинно оставят своя дан от 100 песос на глава - not too bad, hey!...

Докато пообиколихме поляните и пътеките покрай скалите, малко да си починем и да направим някоя и друга фотография, ето че слънцето превали зад баира и много скоро след това настъпи мексиканския мрак. Връщането ни до града стана съвсем по тъмно, на фарове и не знам кой Бог ни уварди да се приберем обратно невредими. Не знам дали до този момент съм повдигал темата за шофирането в Мексико, но мога да кажа, че тук всички карат като бесни, правилата им по пътищата са трудно разбираеми и човек трябва много да гадае пред кого какъв светофар свети, кой има и кой няма предимство и т.н., и т.н. Тук движението е нормално, всички се движат в дясно, както в по-голямата част от нормалния свят (не е, както правят ненормалниците в Англия, Австралия и Индия, примерно - които карат наопаки). Завиващият на дясно може да го прави по всяко време, даже и на червен семафор - стига да не пречи на отсрещния поток от коли. Пресичащите в това време пешеходци, ли? - че какво за тях; те просто си стоят и чакат смирено, докато и последните превозни средства не се изтеглят, та да могат най-после да пресекат и те самите. Никакво предимство, никакви права, никакви привилегии: единственото свещено и изконно право на клетия пешеходец пред всеки един останал негов побратим е да умре с предимство, попадайки под колелетата, ако случайно е дръзнал да хукне пръв преди завиващите автомобили. Толкоз за правилата на движение в Мексико. А пък това, ползване на мобилен телефон по време на шофирането е най-масова практика - мотористите дори карат без ръце, докато изпращат текстови съобщения или си ровят из телефоните, търсейки номера на кого да се обадят. Тук-таме по улиците се забелязват разни невзрачни пътни знаци, че видите ли - това е уж забранено, обаче никой не ги спазва; забраната се погазва поголовно както от мъжете, така и от жените - без изключение. Нек’къф ужас, нек’къф ат, копеле...

Вместо да ни стоварят пред хотела, от където ни взеха по обяд, вечерта ни изсипаха пред офиса на туристическото бюро и ние трябваше да вървим 2 км пеш, докато се приберем в конака. Това упражнение ние вече го бяхме правили предния ден и знаехме улиците, но все пак - това допълнително “раздвижване”, след почти целодневното ни трамбоване под палещите лъчи на слънцето хептен ни размаза. С влизането през вратата на стаята, аз се изкъпах и седнах да си пия аперитива, докато Ванеса и Даниела се размотаваха и занимаваха с тяхната лична хигиена. Таман обаче бях отпил една глътка и Дани все още беше в банята, нещо столът взе много подозрително да ми се клати изпод гъза. Отначало помислих, че по улицата върви някой тежкотоварен камион, ама понеже клатенето се засили и стана някак си постоянно, не мен веднага ми дойде на ума, че това може би беше земетресение. И мамката му стара! - наистина си беше баш такова, само че ние докато се организираме да се крием и да бягаме на някъде, опасността премина. Завиха сирените на града, народът наизскочи отвън и аз чак тогава се разтреперах, ама хич не на шега - трябваха ми двойно повече количества от “валериана”, с който едвам възстанових предишното си състояние на телесно спокойствие и душевен баланс; Даниела в банята така и не разбра какво бе станало, обаче ние с малкото баят се стреснахме. Така, добре опиянени, с притъпени чувства и усещания за околния свят, късно през нощта заспахме...

Днес е Денят на Св. Патрик - Национален празник на Ирландия и рожден ден на нашата малка, сладка внучка Quinn Isla Mihov, която на днешния ден навърши своите 2 годинки и начена третата; нека да ни е жива и здрава, със щастливо и безгрижно детство. Тъй като по-голямата част от вчерашния ден отново премина в пътуване и организационни мероприятия по преместването ни от Oaxaca към следващия наш бивак в Mérida, тази вечер ще ви опиша някои по-пресни впечатления от това ново място. Малко преди обяд взехме от хотела едно такси, което за 300 песос ни откара до аерогарата на градеца. Самолетните ни билети бяха така направени, че ние отново трябваше да се връщаме до столицата Mexico City с един аероплан, а пък подир с друг да пътуваме към въпросната Mérida. Един час нататък, после друг час престой в столицата и още два часа полет в другата посока - ето ни най-после кацнали чак вечерта в 18:30 на вчерашния ден. Повървяхме малко пеш, докато излезем от очертанията на летището - изглежда над държавните таксита е спуснат някакъв невидим чадър, защото частните превозвачи на UBER не ги допускат до терминалите. Или плащаш тройна цена на главореза с държавното такси, или малко трябва да повървиш до някоя улица извън аерогарата обаче, за да можеш да си викнеш въпросния UBER. Така и направихме - докато се затътрим до хотела и минат ритуалите по настаняването (проверка на паспорти, резервации и други административни щуротии...), то стана 20:30. От там насетне хукнахме да търсим храна, че нещо да вечеряме - ядохме набързо в една невзрачна закусвалня и се прибрахме за почивка. Аз писах до късно, а моите моми заспаха изморени по-рано. Още вечерта забелязахме осезаемата температурна разлика между предишния град Oaxaka и този - трябва да имаше барем 5 градуса отгоре, щото ние нали вървим на юг и все повече се приближаваме до Екватора.

Mérida наброява около 1.2 милиона жители и се явява сравнително голям административно-политически център за този район. Мексико също е разделено на няколко щата и този град е столица на един от тях. Хотелът ни се намира на пешеходно разстояние от центъра на града - буквално през няколко улици. Обаче жегата тук е направо смазваща. Най-вероятно географското разположение на това населено място се пада да е в някаква огромна дупка, защото надморската му височина може даже да ви изуми: намираме се само на около 9-10 м над нивото на водата в морето; все едно че сме в някой Черноморски къмпинг. Разликата обаче е там, че вместо сегиз-тогиз да полъхва някакъв хладен и приятен бриз от океана, тук духа буквално горещ вятър, който носи пепел, разпилява боклуците по улици и тротоари, а пък слънцето как жари през блузките по кожата, няма да ви разправям. Сутринта излязохме уж на пешеходен обход из околността, в сравнително близък обсег - на мен направо щяха да ми се разтопят джапанките и да залепнат по асфалта! Жегата беше непоносима: сухо и горещо, човек се поти като нерез. В ранния следобед се прибрахме и аз се набутах директно в басейна, където водата беше значително по-хладна (необяснимо защо: в Австралия, при такива климатични условия басейните обикновено се превръщат в супници с гореща чорба). Там на сянка и прохлада изкарах няколко часа, докато моите мадами стояха на хладно в стаята и кроиха планове за следващите ни екскурзии.

В късния следобед позахладня малко, стана облачно и слънцето се скри - това понижи градусите до малко по-поносими стойности и ние пак хукнахме по разходки. Улици и площади бяха буквално наводнени с народ - кога ще си лягат, че да стават за работа на другия ден, изобщо не ми е ясно; а утре е понеделник, все пак. Понеже не останахме особено очаровани от този хотел, отказахме вторите две нощувки и се преместихме в друг - утре пак ще местим катуна, уж на по-хубаво място. А принципно, където и да отидеш в Мексико, мизерията и мръсотията се запазват с константни величини - те просто са си такава: малко циганска нация, но пък инак са хубави хора...

Специално за този град мога вече със затвърдено отвращение да заявя, че е най-мръсното и противно място, където някога ми е стъпвал кракът. Купищата с боклуци са впечатляващи, а колкото и да се опитват градските метачи и чистачи да го поизринат и съберат в найлонови торби и чували, само някакъв си час след това подире им се натрупват нови количества с мръсотия. Хората са значително по-тъмновати на цвят, което определено ги причислява към категорията на мексиканските цигани - нещо като нашенските тъмносини братя по оста Казанлък-Сливен-Карнобат, ама взети заедно, че и повдигнати на квадрат биля.

За да се махнем от тази непривлекателна цигания, на другия ден предприехме една местна екскурзия - този път с обществения им транспорт. Него ден, още сутринта се извлякохме от потискащата и депресираща обстановка на предишния хотел и с всичките си дисаги се повлякохме през улици и тротоари към новото място. Понеже все още беше твърде рано за настаняването ни, само им хвърлихме куфарите и чантите на рецепцията, а ние продължихме към автогарата с по-ценните ни лични вещи, пари и документи. Беше малко преди обяд и успяхме да се качим на някакъв автобус в 11:00, опериращ между Mérida и Izamal. Бяхме вече прочели, че там имало някакви интересни архитектурни паметници, та решихме да ги посетим. Речено-сторено: купуваме си билети за общо десетина нашенски долара, курдисваме се на седалките и потегляме. Добре, ама маршрутът на тази линия минаваше и през няколко други по-малки градчета и селца, та 65-те километра до целта ги пътувахме час и половина, че даже и малко по-продължително. На всичкото отгоре бяхме седнали и на такива места, че от бълващата леден въздух климатична инсталация в рейса направо щяхме да хванем менингит - слязохме на спирката почти пред полузамръзване.

Първата ни работа беше да хапнем нещо и се навряхме в някаква улична закусвалня, току на тротоара, барабар с останалите местни мингяни. Поръчахме си някакви омлети, които чакахме да се приготвят повече от половин час. Отделно пък дето бяха сухи на трици и безвкусни, та се пишманих цял следобед и проклинах готварските им способности до девето коляно и обратно. После пък друг половин час ги чакахме да дойдат със сметката, че да си ги и платим - в Мексико никой за никъде на бърза, освен джигитите по улиците, които карат като шашкъни, забелязвам. След като сплашихме глада, поехме из кривите сокаци на “жълтия град” - наричат го така заради цвета на къщите: всички сгради са боядисани в един и същи цвят и той е жълт, охра, оранжев или някоя разновидност на жълтия цвят; няма синьо, няма червено, лилаво, сиво или пък черно. Разучихме за местоположението на една пирамида, каквото подобие гледахме преди няколко дни в древния град на Ацтеките. Тази в Izamal беше значително по-ниска и малка, вече полуразпадаща се, но все пак като се качи човек до върха ѝ, надолу се вижда целия град като на длан. След това упражнение по стълбите и камънаците нагоре и надолу, влязохме в един стар манастир, който в днешни дни е превърнат в музей. Огромни каменни стени и дебели по цял метър зидове опасват цялата сграда, която не е могла да бъде превзета по никакъв начин - нито монахините ходят навън, нито пък някой дръзва да припари до тях вътре; голямо тегло са теглили горкинките, ама такива са били условията за тези далечни и смутни времена.

Разходката ни приключи и ние поехме обратно към автостанцията - тъкмо бяхме изтървали автобуса в 16:00, та се наложи да висим един час в чакалнята за следващия в 17:00. Абе, мама им мръсна и черкези! – гледам аз, всеки влиза в автогарата и преди да си тръсне вмирисания, потен и спарен гъз връз канапето, слага си дисагите на пода и чак тогава сяда на скамейката. Ние също можехме да направим така, обаче аз да не съм луд да си въргалям по мазния цимент моята спортна раница! - държах си я в скута през цялото време, вместо това. Чакалнята взе много интензивно да се запълва с пътници и най-после дойде време да ни товарят на рейса. Скочи народът, нареди се всеки до неговата си бохча, а ние се оказахме едва ли не най-накрая на опашката. По същия ред взехме и да се качваме в автобуса, обаче стана така, че за нас нямаше свободни седалки. Натикаха ни с още сума други пътници като сардели и така пътувахме прави, сякаш бяхме говеда през целия обратен път до Mérida. Докато се завлечем пеша до хотела, в стаята се настанихме чак в 19:00. За да удавим несгодите и да ги забравим по-бързо, купихме си още една бочка мексикански ром, традиционния американски разредител и седнахме на масата да си давим и взаимно утешаваме мъката. Едно от многобройните разочарования в шибаното Мексико беше липсата на хладилници по стаите в хотелите - а това е нещо ужасно за хора, свикнали с комфорта от употребата на някакво ледено питие след знойния ден - пък ако ще и най-обикновената, проста чешмяна вода да бъде. Запънах се аз като магаре на мост и хукнах да търся около хотела някакъв дюкян, от където да купя лед. В предишния град (Oaxaca), на два пъти изпросвах по няколко солидни шепи ледени бучки от ресторанта. Обаче в този хотел подобна възможност не беше налична, та се принудих да купя цяла торба с лед от 5 кг, която завлякох до хотелската стая. Аз мога да не туря капчица течност в устата си с дни (като камилите...) - но пък когато пия нещо, трябва да ми бъде всичко на таман и по моите правила (абе, глезльо съм си аз - глезльо и много обичам да си угаждам). Кока-колата я купуваме ледена от хладилниците, обаче тя много бързо се стопля в жегата и като стане на помия, аз такава изобщо не я пия. Единствените положителни трепети и емоции изпитвам само в моментите, когато купувам бира или някакъв алкохол от супермаркета – бирата ми е лев и половина, ромът ми стъпва 10-12 кинта килото; хей живот , здравей , здравей - аз през теб ще мина с песен!… Всичко друго е скъпотия до шия, барабар с пословичната им мръсотия…

В този хотел имахме престой от още един ден (вече вчерашния), но ние използвахме времето за кратка “неутрализация” и почивка, преди да хукнем отново към следващите си туристически обекти. По някое време слязохме долу в ресторанта да ядем купешка храна, следобеда с Даниела ходихме пеша до адреса на автогарата, за да сме сигурни от коя спирка ще потегляме на заранта към Cancún/Канкун и се занимавахме с разни такива мероприятия от общ характер. И понеже, както споменах по-отгоре: днешният ден е с нова дата 19.03.2025, сега с няколко думи ще опиша пътуването ни насам и първите впечатления от този, вече съвсем морски град.

Оказа се, че ще бъде невъзможно да влачим куфарите по разбитите тротоарни плочки от хотела до автогарата - разстоянието не беше голямо, но неудобството с дисагите, които мъкнем подире си усложнява придвижването ни. Освен това народът плъзва още в най-ранни зори и направо не можеш да се разминеш от добитък - както по тесните тротоари, така и по още по-тесните улички. Всеки се засилил и бърза за някъде, глъчка, свирки, пищялки една малка лудница! Като отворят обаче дюкяните, тогава вече настъпва пълната какофония, защото всеки сайбия вади по един високоговорител пред магазина си и надува музика през него, чак да ти се спукат тъпанчетата на ушите от силата на звука. Вярно, мелодиите и песните им не са хич лоши, напълно търпими и слушаеми са, обаче тези тонколони така думкат, че стомахът ти хлътва навътре от въздушната им струя. От всеки дюкян - различна музика се чува; не лудница, ами като в зоопарк, дето всеки звяр реве само за себе си, на собствения свой, животински език. Даже на мен не ми е твърде ясно, ако случайно някой клиент или минувач поиска дадена стока, как точно магазинерът ще го чуе и разбере, та да му я и продаде на края – шашава работа, в стил New Wave and Viva Mexico…

Сутринта взехме едно такси, защото бързахме за автобуса в 08:00. Таман се качихме вече вътре и, добре че шофьорът ни предупреди, дето специално този маршрут бил някакъв обходен и щяло да се пътува в продължение на цели 10 часа! – чест и благодарности на този откровен и честен гринго; явно, човечецът ни видя, че сме аджамии от бялата раса и ни съжали, защото тези подробности ние не ги знаехме, когато още от Австралия предварително купувахме билетите. Последваха известни разправии с управата на автостанцията и съответното анулиране на съществуващите ни билети (под анулиране, разбирай изгарянето им като стойност...), като вместо тях ни издадоха нови за друг, по-директен автобус, тръгващ в 09:00 и пристигащ в Cancún само след 5 часа клатене из прерията - е, минаха ни уж по някакви техни намалени тарифи, но изгорялото си остава безвъзвратно загубено, а пък допълнителният масраф за новите билети се запази като наша, лична загуба - нещо като проблемът на давещия се, дето бил проблем единствено на самия давещ се...

Така извисяхме още един час в чакалнята на автогарата и в уречения час потеглихме по трасето. Моите моми тутакси заспаха в удобните и комфортни седалки, но аз будувах и наблюдавах пейзажа през прозореца. Какво да ви кажа? - дива Индия (тук за втори път употребявам това сравнение и за пореден път го потвърждавам като истина), дивотия и безпределност, сякаш не се движиш в цивилизована държава, ами в някаква безконечна джунгла. Магистралите на мексиканците са гладко асфалтирани и принципно хубави, обаче какви пари къртят по будките за платеното им преминаване, направо не е за разправяне. Цялото разстояние между въпросните два града е съвсем малко над 300 км и с автомобил би трябвало да се изминава за 3½ часа при максимално разрешената скорост от 110 км/ч. Вероятно автобусите имат по-строги ограничения, за това ние се влачихме като черва в продължение на цели 4½ , близо 5 часа. Цялото това трасе пресича джунглата и встрани от пътя нямаше абсолютно нищо друго, освен една гъста мрежа от нискостеблени дървета, преплетени с храсти. В непосредствена близост до автомагистралата върви и железопътната линия, а малко по-навътре из храсталаците се виждат стълбовете на електрическите далекопроводи; абсолютно нищо друго: няма хълмове, няма възвишения, балкани, върхове и т.н. - навред равно като тепсия. Нито пък забелязах някакви населени места, бензиностанции и други подобни знакови маркери на цивилизацията и съвремието. Навред цените на петролните продукти е една и съща - варират между 23-24 песос за литър до около 26-27 песос - ако това вече съм го писал някъде по-горе, приемете го като потвърждаване на информацията и затвърждаване на знанията. Най-разпространените им бензиностанции се казват PEMEX, която абревиатура аз с простия си акъл я превеждам като PEtrol MExico - не че това има някакво съществено значение за читателя, но в случая изобщо не видях добре познатите нам от Австралия Shell, British Petroleum, Mobil или поне TEXACO (а за LUKOIL, да не говорим пък). Не е изключено тук да съществува някакъв по-сериозен монопол на държавно ниво върху разпространението и продажбата на горивата; за такситата вече споменах – със сигурност имат такъв и при картелите с разпределението на наркотици, ама този въпрос все още не съм го проучил издъно и по-обстойно; щото пък иначе, за какво ще им са на мексиканците толкоз много войска и полицейщина, циркулираща денонощно по улиците…

След като нямаше нищо съществено по пътя, за което да ви държа в напрежение и в състояние на буден интерес, на този етап трябва да приключа с писанията си. От автостанцията взехме едно такси и няколко минути по-късно вече се бяхме нанесли в хотела. Последният отстои буквално на хвърлей разстояние от брега на Мексиканския залив, а само на два или три хвърлея, точно отсреща пък се намира Куба - по мои много груби и съвсем скромни, навигационни изчисления, до там са някакви си около 225 км по права посока или малко над 120 морски мили, след като става въпрос за водни басейни. Привечер излязохме да вечеряме и да пием бири, а утре вече очакваме пристигането и на “зетя”. Приятелчето на Ванеса отдавна е на път - от Бордо, първо отива в Амстердам и от там лети директно за Канкун. По разписание трябва да кацне в следобедните часове на деня. Ние ще се мотаем някъде из града, а после Неси ще отиде на аерогарата, за да го посрещне. От там нататък, дечурлигата са си наели кола, с която ще се движим в следващите няколко дни - обаче за всичко, което ще следва от утре насетне, ще дам отчет при първа възможност. А сега - сега ви казвам лека нощ, че и тя кажи-речи мина в монолози...

... Предполагам, повечето от вас вече сами ще се досетят, че възможността за продължението на моя мексикански пътепис не дойде съвсем навреме, както вероятно на мнозина тук им се е искало - а пък и лично на мен също, де. Предвид редица непредвидени обстоятелства в разчета на разширената ни с още един пасажер екскурзиантска групировка, до писане и споделяне на впечатления така и не се стигна през следващите няколко дни, след като приключих разказа си късно през онази нощ. Разбира се, това не бива да ви плаши нито пък разочарова, защото сега ще продължа сагата си точно от този последен момент, опитвайки се да възстановя пресните си спомени и многобройни (както най-разнообразни, така и най-противоречиви...) впечатления, събрани през този толкова напрегнат и емоционален период от време, пък бил той и така кратък – сякаш беше някакъв си миг, та дори и част от него. Връщам лентата на запечаталите се у мен завинаги приятни преживелици, сипвам си един двоен ускорител на мисловните елементарни частици и започвам: мястото на действието все още е в Канкун (Cancún, както му викат и го пишат местните), а денят от седмицата не е чак толкова важен, след като те всичките отдавна се бяха слели вече заедно - дали беше петък, дали не понеделник: за нас все си бяха недели.

Пристигайки в Cancún предишния ден, до края на светлата му част не беше останало така много време за оползотворяване - докато се настаним, докато се изкъпем в басейна, да се нагласим за излизане, вечери, бири и прочие, отвънка вече се стъмни. Като се прибрахме в хотела аз писах до късно, докато моите моми се изпонатръшкаха на креватите и заспаха. В следобедните часове на следващия ден очаквахме вече пристигането на Дилън, когото специално Ванеса беше зачакала още от момента, в който бе напуснала Франция преди две седмици и половина, за да бъде с нас. Сутринта и по обяд се размотавахме с нея из града и по разните дюкяни, предлагащи най-разнообразен и шарен до умопомрачение кич, под формата на сувенирно-ювелирни изделия и прахосъбиращи експонати. Пеша стигнахме и до автогарата, където бяхме слезли от автобуса предишния ден. Натоварихме Ванеса на някакъв микробус, пътуващ по редовната линия между летището на града и автогарата, защото тя искаше да посрещне приятеля си посредством тази малка изненада, която му беше подготвила. От там, вече те двамата трябваше да вземат кола под наем, с която да се приберат вечерта при нас и заедно да кроим плановете за оставащите до края на екскурзията ни дни. Излишно е да подчертавам, че времето в Мексико е жегаво и тегаво - слънцето препича, няма кьорав облак по небето и единственото спасение при пешеходно придвижване от едно място на друго са сенките, които хвърлят дърветата и евентуално по-високите сгради и огради. Мръднеш ли малко настрани обаче и направо може да се разтопиш като лоена топка - направо ад! Автобусът на Ванеса беше композиран на първи коловоз за 14:00 - тя ни показа пътя обратно до хотела и замина, а ние с Даниела си плюхме на петите и търтихме да се връщаме пеша. Видяхме един огромен супермаркет, от който понакупихме известни хранителни дреболии за имунна подкрепа на тялото и духа, след което в най-големия зной и пек, с пълната вече раница заситнихме с джапанките по тротоара (досущ като японски гейши...). Изглежда, че и малко пообъркахме улиците, защото уж трябваше да сме се прибрали само за 40 минути, а ние се влачихме в жегата като пребити псета цели два часа и половина - но пък добре се разтъпкахме, де. Всички сме отслабнали до неузнаваемост - на мен специално шкембето ми се е свило, кълките ми вече не се трият една о друга в чатала, че да се протривам като новородено, а пък на Ванеса гащите ѝ се свличат надолу, сякаш не са нейни и трябва да ги носи с тиранти. Даниелчето също е загубила част от живото си тегло, но за нея преценката е малко по-трудна, защото тя поначало не ми е някоя дебеланка. Привечер младежите се прибраха успешно, запознахме се с момчето и малко след това те си тръгнаха към техния хотел. До този момент Ванеса беше плътно с нас, но откакто дойде Дилън, тя си е при него – любов и младост, какво да я правиш...

Нашият хотел беше досами пристанището, от където тръгваха многобройни и многолюдни корабни екскурзии до съседен остров - Isla Mujeres. Ако по аналог с английския език, Island се превежда като “остров”, то би трябвало думичката Isla да бъде същата, само че на испански. Mujera/мухера е единственото число пък за жена или съпруга, следователно това парче земя би трябвало да е посветено на жените или съпругите, вероятно съгласно някакви местни и отколешни предания на Маите, обитавали тъдявашните вилаети. Думата ми беше, че ние още сутринта се натоварихме на една бързоходна моторна лодка и след 40 минути плаване, акостирахме на въпросния остров. Женският остров или Островът на жените/съпругите не е голям - парчето суша е около 7 км дълго и не по-вече от 500-600 м широко в най-удебелената си част. Отвсякъде е обградено с плажна ивица, разкошни къщи на богати наркобарони, дилъри и трафиканти на дрога, защото подобни палати едва ли се купуват и строят с мижавите мексикански доходи, каквито едва заработва огромната част от местното население. Не би било далеч от истината, ако с достатъчна точност предположа, че последните са нищо повече от едни малко по-тъмновати роби (в конкретния случай, не бели...), единствено обслужващ богатите прослойки на обществото персонал, от рода на чистачи, метачи, сервитьори, продавачи, готвачи и т.н. Масовата част от туристите са от белезникавата и бледолика порода (включая и нас самите, разбира се) - главно американци, по-малко европейци и много рядко австралийци.

Денят ни на острова премина в разточителни разходки покрай брега, като поотъпкахме доволно и кривите сокаци във вътрешността му. Навред една и съща глъч, една и съща шарения, музика, надвикване и всеки те дърпа едва ли не от улицата, че да му седнеш в заведението и да му вдигнеш оборота за деня (башка от тлъстия бакшиш, за който всеки те гледа в кесията и подлага ръка като последния просяк - нещо, което аз ненавиждам издъно). Най-накрая за обяд кандисахме пред един дюкян, където влязохме да обядваме. Аз ударих една ‘ладна бира в знак на протест срещу високите цени на всичко, но другите се лигавиха с разни местни произведения на кулинарното изкуство: Tacos, Burritos, Guacamole и Enchiladas. Общо взето, за мен всичките им храни бият на едно и също: доста оскъдни мръвчици, увити в тънки пити от царевично брашно, царевични пръчици и също толкова царевичен чипс - въобще, папур, булгур и малко сгур. Не съм впечатлен, нито пък изненадан - на първо място като цени на продукта, след което и на вкус. Разочарованието ми настъпи още със стъпването ни на мексиканска земя - рекламите бяха за евтиния до шия, именно което даде тласък на настоящата ни, най-налудничава от всички наши по-налудничави околосветски пътешествия, а се оказа, че всичко това е само на хартия. Мексиканците лъжат като цигани (а защо “като”?...) и дерат кожите на туристите по най-жесток и безскрупулен начин: това храни в ресторант, услуги, паркинг за коли, абе всичко! Ако могат да те оглозгат до кокала, ще го направят - инак, уж се правят на добри и мили, но беднотията и мизерията, при които условия съществуват са ги направили просто безпощадни; въпрос на оцеляване, все пак - по-добре така, отколкото с пушки, бомби и мачете.

След царевичния обяд, решихме да наемем едно “бъги”, с което да обиколим и останалата част от острова. Въпросното возило е силно разпространено по тези островни местности, защото първо няма къде чак толкова далече да отидеш с него, не можеш да избягаш, не можеш да го откраднеш - можеш единствено да се търкаляш с него напред-назад, колкото да не си мориш краката и да блъскаш пеш. Натоварихме се четиримата и за около двата часа, за каквото време го бяхме наели, успяхме да обиколим всички възможни кътчета и пътчета по острова. Въпросните огромни и красиви къщи, построени буквално по скалите току пред бушуващите вълни на океана (всъщност, това цялото отпреде ни е Карибско море), се намираха именно в по-отдалечената част на острова, извън обсега и обозрението на хорските очи, по-далеч от циганията и глъчката около плажовете, пристанището и прилежащите им хиляди сергии с кичозна кинкалерия и галантерия. Така и не разбрахме как стигнахме обратно на изходна позиция - точно там, от където бяхме тръгнали. Явно, направили бяхме един пълен кръг на продълговатия остров - върнахме бъгито и след още няколко кратки тегела нагоре и надолу се ориентирахме към корабите, които трябваше да ни приберат обратно на сушата. Бързо спане в хотела и на сутринта - отново на път, вече с колата и нашето момче, Dylan; свястно хлапе, отбелязвам - мило, възпитано, лъчезарно, любезно, начетено. Нямам някакви сериозни, драстични изисквания и забележки към детето, дет’ се вика по нашенскому...

Тръгвайки от Канкун, първото ни посещение беше на един огромен крайбрежен квартал, съставен изключително от луксозни, та още по-луксозни хотели, разположени по протежението на цялата брегова ивица - трябва да имаше километри дължината на тая верига. Сградите бяха ултра модерни, повечето бели и блестяха, богато огрени от слънцето като перли на огърлица. Отначало имахме намерение да спрем и да се разходим покрай всичките тези красоти, обаче като видяхме на каква обширна площ беше разположено всичко, решихме, че подобно обхождане на собствен ход въобще бе неосъществимо. Явно този морски град се е делял на стара и нова част, като за времето на нашия дву/тридневен престой там, ние почти вече познавахме по-старите му забележителности. За по-подробното ни запознаване обаче и с новата му част нямахме достатъчно време, но пък пътувайки по улиците с колата, добихме достатъчна представа и за грандиозността на това парче от света.

Иначе, многочислеността на морския град Cancún наброява малко под 1.1 милиона жители, който факт също го поставя сред значително по-мащабните населени места на Мексико. Всъщност, само с известни изключения на разни случайни селца и градчета по трасето, ние до тук малки градове не сме видели нито пък отсядали в подобни. Сякаш всичко тук е голямо, обширно и често пъти огромно...

Крайната ни цел за деня беше друг, също толкова известен мексикански курорт - Playa del Carmen. Испаноговорящите наричат “playa” всяко малко парче плажна ивица, независимо дали последната е покрита с пясък или просто представлява някакъв не толкова привлекателен и подходящ за истински плаж каменист бряг. За това смея да си мисля, че в случая по-правилният превод на населеното място би било нещо от сорта като “Брегът на Кармен”, без да съм напълно сигурен коя точно ще да се явява тя, като особа от мексиканската история - ама определено пък не е и оная от Бизе, де... (нещо като нашенския Камен бряг, само че тук е Кармен бряг, ако това ви звучи в известен смисъл по-правдоподобно за слуха на ушите).

След всички размотавания по пътищата, най-после се намерихме пред жилището за временното ни пребиваване. Нарочно не казвам хотел, защото това беше едно малко и скопосно апартаментче, с миниатюрна кухничка (най-после с хладилник и готварска печка/котлони! Три пъти УРА, другари!...), плюс едно стайче за преспиване - може би само с по една педя по-широко от “мечата дупка” на скъпата ми баба Фанче, бидейки еталон за такава малка и тясна стая/спалня. Тук акцентът ми съвсем определено и изключително силно пада върху наличността на хладилника, защото до този момент на мексиканската ни авантюра, това беше пръв (а може би и последен...) случай да разполагаме с подобен ценен агрегат в хотелската стая. Не знам какви са им стандартите в това (проклето вече…) Мексико, обаче където и да бяхме до сега, на нито едно от местата нямаше и следа от хладилник - нещо, което за Австралия например е абсурдно (а може би и за много други места по света). Сума песети заминаха бадева да купувам цели торби с лед от по 5 кила, само заради няколкото бучки, с които да охладя питиетата си вечерта. Ами, да - лигльо съм и обичам всичко да ми е ледено. Аз, ако трябва да пия нещо топло, кога съм болен или ме заболи гърлото, употребявам чай или кафе - е, те вече може и да са горещи; но всичко останало си го сърбам дълбоко охладено. Туря по вечеря една шепа лед, изкефя се максимално, обаче до сутринта остатъка от петте кила е станал на вода в мивката - голяма ягма, голямо разхищение на материала, ама добре барем, че ледът им не е така скъп. За една такава 5-килограмова торбичка дерат 2-3 нашенски долара, ама нали кеф цена няма, както казват старите хора - всяка вечер зареждам с нови ледени количества; вече обясних поради какви причини.

След като се нанесохме в апартамента и заредихме хладилника с питиетата, качихме се на най-последния етаж на блока, където пък имаше и басейн. Е, то блокчето ни беше само на 4 етажа, а самите ние бяхме настанени на втория, но все пак гъделът е много голям, да тръгнеш нагоре към таванските стаи и вместо да се блъскаш у някакви вехтории на съседите, оставени там на съхранение в общото таванско помещение не знам си от кои години, да топнеш спаружените си от жегата пред деня макари в хладката водица на басейна. През това време младежката част от компанията замина да се настанява отделно от нас в центъра на градеца, където пък се намираше техния хотел, а за вечерта се разбрахме да ни дойдат на гости, та всички най-после да ядем топла, котлова храна - домашно приготвена и гарнирана според позволяващите условия на обстановката.

След съживителната и възстановителна баня, метнах раницата на гърба с най-необходимите лични вещи и документи, па се засилихме да опознаваме и района около нас. Вървейки надолу само по нашата улица, стигнахме и до брега - плажът беше мръсен и гаден, като че ли целият световен океан беше изхвърлил водораслите си там - такава гнусотия в Австралия още не съм виждал, а даже и в България, с малки изключения; миналата година например, нагоре от Албена и особено след Шабла (всеизвестният и възхваляван до Бога плаж на Крапец визирам в конкретния случай...), беше такава мръсотия, та ме беше дори гнус да вляза да се изпикая като бял човек в морето: купища с боклуци (пластмасови шишета, торбички и хартийки) и тонове с водорасли. Както и да е - мисълта ми беше, че прехвалените мексикански брегове на Карибското им море бяха потънали в същата гнус и помия, сякаш някой нарочно с цели самосвали ги беше изсипвал по пясъка. Тук искам да бъда разбран обаче и много правилно: става въпрос единствено и само за водораслите; всичко останало се почиства най-старателно и грижливо от хилядите хорица, отговорни за чистотата, отпадъците се събират там, където им е мястото и никой не си позволява лукса да захвърля примерно шишета от бира подире си където свари. В това отношение мексиканците са приучени към ред и дисциплина - независимо, че по улиците хигиената да им е малко под въпрос и често съмнителна, барем не оставят купища с боклуци след себе си. Дали са бити, клани и ебани, дорде ги възпитат - това не знам; в настоящия си материал отбелязвам само фактите и впечатленията, които съм добил за едномесечния ни престой в държавата на Маите и Ацтеките. 

Писмо No 23 (III-IV.2025) [#1]

Скъпи приятели, читатели и всякакви деятели; мисионери, революционери, опозиционери, гладни пенсионери и практикуващи милионери!...

03.03.2025 - Както вече загатнах в предишното си комюнике-обръщение към всички вас, през следващите няколко седмици ще станете неволни свидетели на поредната ни развлекателна авантюра, под формата на едномесечна екскурзия до екзотично Мексико. Това пътуване беше планирано отдавна и в продължение на дълги, трепетни месеци Даниелчето го умува и подготвя до най-малките му подробности - включително къде и какво ще видим и разглеждаме, какво и най-вече по колко (като количество и особено по ценоразпис…) ще ядем и пием, нощувки, разходки, лодки, платноходки, спускане със ски ролери и вероятно дори въздигане с делтапланери (образно казано...). Тя толкова много се вживя в ролята си на екскурзовод, тур гид, планински водач и воден спасител, та на края стигнахме почти до развод, след като аз не исках и да чуя за тези умопомрачителни подробности; амчи то между нас просто нямаше друга тема на разговор, освен за Маите и Ацтеките, за Мексиканския залив и в частност Карибското море и за още по-карибските му брегове, за кактусите и текилата, ебаси! Аз слушах за всичко това онемял, глух и като че ли вече изживял и преживял почти цялата драма на тази прословута и разточителна променада извън пределите на Австралия - и този път не в Европа, както обикновено, ами чак на оттатъшния край на света. Е, добре - най-после времето за осъществяването на разходката ни настъпи, следователно сега аз трябва и да се радвам на случващото се около мен, изпадайки в див, овчи възторг, ха-ха-ха!...

Времето между тези мои редове и онези, които положих онзи ден в края на предишното ми послание не беше достатъчно дълго, за да бъдем свидетели на нещо необикновено - независимо дали добро или лошо. Просто последните ден-два преминаха в окончателни приготовления за пътешествието, в проверка на всичко по няколко пъти, да не би да забравим нещо важно и разни такива мероприятия от общ, заключителен характер. Преместих моята кола под сянката на платното (парашута пред дома), откачих ѝ акумулатора за нейния предстоящ няколкоседмичен престой (и застой в пълен покой, в същия ред на мисли...), поорязах малко асмата, че от падналите напоследък обилни дъждове много беше избуяла и с това активната ми стопанска дейност по двора приключи. В неделя сутринта ходихме да се черкуваме, че то пък нали баш тогава бяха и Сирните Заговезни – “Прошки”, един вид. След като взаимно си опростихме всички прегрешения един спрямо друг, мислено поискахме и прошката на мъртвите - за мен специално това е много по-важно, отколкото опрощаването приживе. Когато човек е жив, той винаги може да преглътне обидата, поднесена му от ближния; де с добро, де не - ще затвори очи, ще преспи нощта, па на сутринта ще му мине яда и кахъра. Най-тежко обаче се иска прошката от онези, които по един или друг начин, волю или неволю сме огорчавали в съзнателния си живот, а пък сега няма как да склоним глава пред тях и да изпросим тяхното великодушно опрощение, след като последните вече не са сред нас. За това мъката ще си я носим цял живот връз главите и плещите, барабар със струпаните грехове в душите; простете ми задочно, все пак - мила моя мамо и татко скъпи мой!...

За сведение на читателите, днес е понеделник - датата ви я написах по-отгоре; дата противоречива, хем историческа, хем пък и малко политическа. От едно робство и иго, попаднахме под друго; Историята учи и ни поучава, че руснаците сключват примирие с Турция след продължителните Руско-турски войни помежду си и уж ни “освобождават” - обаче те така ласкаво и галантно ни “асвабадиха”, че направо ни окупираха повторно; т.е., свободни от едни, но подвластни на други. Принципно, освобождават се робите – иначе, истинските националности в световен план обикновено извоюват своята свобода и независимост, именно което събитие те празнуват по отделните държави на глобуса. Докато при нас българите, всичко това е малко противоречиво, донякъде и изкривено в исторически аспект, ама нали по-умните от нас казват, че Историята се пишела от победителите. Както и да е - нека да им е честит днешния празник на празнуващите, но за мен по-празничен си остава Денят на Независимостта или Денят на Съединението между Княжество България и Източна Румелия. И понеже аз много обичам празниците (независимо кой за какво се отнася - важното е да има почерпушка…), та си ги празнувам и двата - всеки по собствен начин.

Разбира се, за нас и в чисто семеен план, най-празничен си остава вчерашния ден, когато нашата малка и пораснала вече Ванеса, “остаря” с още една годинка, закръгляйки своята крехка възраст на 25, да ни е жива и здрава. Снощи успяхме да се свържем с нея, та си разменихме няколко приветствени и жизнерадостни слова по случай светлия празник на детето. Ние вече бяхме пристигнали у приятелката ни, където снощи и преспахме, след подобаващо балконско увеселение, разумява се. Тази сутрин станахме рано и поехме към летището. Самолетът ни беше в 08:00 и до около 09:30 вече се бяхме приземили в Сидней. Само че тук часът бе 10:30, понеже в този щат местят часовниците съгласно лятното и зимното часово разписание. В момента убиваме няколкото часа, оставащи до 15:30, когато пък излитаме за LA. Горе-долу по същото време и Ванеса поема пътя, само че от Франция - тя първо ще лети от Бордо до Амстердам с разни местни и нискобюджетни, вътрешноевропейски въздушни превозвачи, след което там вече се качва на междуконтиненталния си полет за Америка. Ако всичко върви по план, живот и здраве утре по обяд ще пристигнем по едно и също време, само с около час разлика. От там насетне - ще следва продължение, за което просто трябва да проявите нужното търпение; на мен също не ми е известно точно в каква посока ще се развият събитията - ще чакаме, ще видим...

Вече сме в залата за излитане, въпреки че все още има цели 3 часа, докато се отлепим от земята. Сутринта пристигнахме на летището за вътрешни полети, но с един нарочен автобус ни докараха до сградата за международните въздухоплавателни ръкави. При проверката на багажа ония цербери от митническо-санитарните служби конфискуваха (и съответно тутакси изхвърлиха в кофата за боклук) двете бурканчета с мармалад, който носехме за Ванеса. Всъщност, тази свръх колосална гадост, предназначена за мазане на филии много наподобява вида на шипковия мармалад, обаче няма нищо общо с него – нито по вкус, да не говорим пък за мирис. Мазилото, с което израстват австралийските деца се нарича “Vegemite” и е едно от откритията на света, през погледа на обикновения му аборигенски потребител. Това е някакъв пресован и обработен по съответен начин “пестил”, приготвен изключително само от зеленчуци, но в прибавка и подсилен с всевъзможни витамини от азбучната серия - като почнеш от А-то, та стигнеш до Z-ът. Това шибано нещо вони на болнично заведение (по-скоро на вмирисана от загниваща човешка плът полева болница), удря най-остро на витамин B12 и B-комплекс, на вкус е кисело-сладникаво до стипчиво, но в същото време е и малко люто. Несвикналият, нормален организъм го повръща още при вдъхването на аромата му и ако случайно съставката попадне в стомаха на бедното човешко създание, последното го изхвърля под напора и свистенето на адска дизентерийно-диарийна канонада, продължаваща цяла нощ (или ден - в зависимост дали е ядено за вечеря или на закуска). Мисълта ми тук обаче беше друга, по-скоро да дам един малък пример за абсурдна неадекватност (или неадекватна абсурдност - подберете сами...), при която имеющите власт третират своите поданици или онези, които просто я нямат (властта, демек). Копоите се аргументираха, че освен течности, на борда на самолета не можело да се внасят и всякакви обмазващи вещества (кремове, вазелини, дезодоранти, парфюми, одеколони, пасти за зъби, пяна/крем за бръснене, и т.н. и т.н. - списъкът със забранените вещи е безкрайно дълъг). Майната им - взеха бурканчетата по 100 грама и ги изхвърлиха; дано са останали щастливи от добре свършената си работа. И тук настъпва вече моментът на абсурдността, към който апелирам за акцент - само няколко метра по-надолу, след успешното ни преминаване през гишетата и за паспортната проверка, вече навлизаме в един съвсем нов свят: лъскав, ароматен, осветен, подмамващ и приканващ към безогледно харчене на пари; а именно: шареното множество на т.нар., Duty Free дюкяни, предлагащи от пиле мляко (като почнеш от бонбони и шоколади, минеш през коняци, водки и вина, та стигнеш чак до стерео уредби и телефони по последния вик на модата). И на един от рафтовете, нашата скъпа и пресвята майчица намира един голям буркан с въпросния shit - пардон, “Vegemite” и веднага купила една опаковчица за детенцето, милото! Ма как щяло, бре? - горкото то, да остане без мазило за препечени филийки с масълце и веджимайт (така ѝ викат тук местните на тая зеленчукова отрова). Значи, долу на влизане, ония с квадратните глави и кръглите шапки конфискуваха бурканите, а на освободените от мита щандове продават същите, които съвсем спокойно можеш да качиш с багажа си на самолета! - къде остана логиката, какво е точно правилото? - да им пикая аз на законите и на шибаните изисквания! В същото време, аз най-брутално съм натъпкал раницата с множество петала домашна луканка, които носим с нас “за из път”, за детето, за “зетя” и т.н. В малко найлоново пликче съм си скътал предварително смлени подправки за една доза кюфтенца - кило каймичка ще си купим в Мексико от някой супермаркет и скарата ми е готова. От тях пък цялата торба мирише на месокомбинатски цех за наденици и салами, ама за това нищо не казаха - амчи аз можех да натъпча отстрани марихуана и разни други деликатесни треви, та екскурзията ми да излезе не само без пари, ами да се върна от нея и на кяр дори; абе, тъпанарска им работа – къде си ръгнал у военен акъл и трезва мисъл да дириш...

... Малий-й, мале-мале! - правя ви сега едно директно включване от Града на ангелите (така в буквален превод наричат въпросния Los Angeles; Ангелския град или нещо подобно, обаче на мен, особено пък след ден като днешния, направо ми се виждат само дяволи: черни, грозни, опашати, космати и най-вече рогати). Ако някой тук все още се интересува от дати и хронологии, за протокола пишем днешните времеви координати: 06.03.2025 - 21:30 PST (Pacific Standard Time, местно време демек). Само че преди да нагазим в следващия ден, ще се наложи да се повърна съвсем малко изначале, когато преди вече няколко отминали дни ни натовариха в Сидней на летателната машина за 14-часовото прекосяване на Тихия бял... - пардон: океан имах предвид в конкретния случай, въпреки че първата ми мисъл беше за белия нашенски и също толкова тих Дунав. Както вече казах, след като на митницата “олекнахме” с мармалада на детенце (но повторно набавен от друг магазин, вече след “бариерата”), аз се побих пред едни контакти и започнах да пресъздавам спомените и впечатленията си, докато Даниелчето заспа (трайно и звучно...) на един миндер в чакалнята - е, и след като обиколи дюкяните в околовръст, разумява се; нищо не купи миличката за момента, което все още беше едно добро предзнаменование поне във финансово отношение.

Имах най-добрите намерения да предам своя информационен бюлетин директно от борда на самолета, обаче аз сякаш предварително се бях изчерпал откъм информационни подробности и не съумях да се организирам в писателска посока. Вместо това, губих си времето със зяпане на филми, частично предрямване тук-таме по време на прожекцията им и общо взето от пет-шестте заглавия, събрах впечатления за една обща кинопродукция с неизяснено, съмнително начало, замъглен сюжет с множество бели петна по средата и силно противоречив завършек, ведно с почти всички звездни имена на Холивуд. Ден по-късно щеше да се разбере, че всъщност филмът, на който аз най-често преспивах и вероятно бях проспал повече от половината му екранно време, само на следващата знаменита Вечер на Оскарите (The Academy Awards/Oscars, 2025), бе взел не една, ами цели пет златни статуетки под формата на награди. Независимо, че ние излетяхме от Австралия в понеделник сутринта и пътувайки срещу времето, в Америка се оказахме пристигнали току на обяд, че и на същия ден дори (бидейки все още понеделник). Гала вечерята по награждаването на най-добрите световни филмови продукции тъкмо беше свършила предишната вечер и резултатите отдавна бяха оповестени. По този начин именно аз разбрах, че най-награждаваната лента аз пък толкова безцеремонно съм я пропуснал, благодарение на краткотрайните си дремки и сега от повишен интерес ще се наложи да я гледам отново - този път без да заспивам, надявам се. Както и да е - въпросът тука беше по какъв начин преминаха идиотските ми летателни часове, докато в същото време Даниелчето беше малко по-активно в сънищата си и общо взето не разбра нито колко дълго сме се носили из въздуха, нито за моите лични драми и душевни болежки.

И ето, идва заветният час, но по силата на неизвестни за нас обстоятелства, полетът ни закъсня с около 30-40 минути и за по-груби пресмятания кацнахме около 13:00, вместо в предвидения по разписанието час 12:30. До това време вече нашата малка Ванеса е била пристигнала на същото летище, търпеливо изчаквайки и нашето приземяване. Като ни нареждат обаче американските братя на една километрична опашка за проверка на визи, документи и паспорти, та от тяхната прословута педантичност, мнителност и “бдителност”, от летището излязохме (или по-точно им влязохме в страната на свободата, демокрацията и на неограничените възможности...) чак, когато стрелките на всички стенни часовници вече наближаваха показанията 14:30. Ама то бяха разпити и въпроси, че колко време ще останете на територията на САЩ, че какво ще правите там, че къде ще сте отседнали, колко пари носим и какво ли още не (без да ме питат ял ли съм , гладен ли съм, жаден ли или нещо по-човешко – дали пък не ми се и пикае зверски, като на музикант в чуждо село, примерно). Като разбраха, че имаме и двойно гражданство, почнаха да ни искат и другите паспорти. Добре, ама ние нямаме такива от сума години и се наложи да ни вземат отпечатъци от пръстите: първо четирите пръста на едната ръка, после палеца самостоятелно; подир пък същото упражнение и на другата (само на краката не са ни искали и снимки на разни други телесни израстъци...). На края мирясаха и ни пуснаха да си вървим, но доста време се забавихме около тези паспортно-митнически процедури и превантивни мерки за сигурност.

Нека да го наречем в 14:30, най-после се виждаме с Ванеса, която до това време ни чакаше на перона за посрещачи вече няколко часа - миличкото татково то, колко много сме му липсвали, ама пък и то на нас, де! Излязохме отвън и зачакахме нарочния автобус, който да ни отведе до хотела. Тръгвайки от Бризбън по една тънковата камизолка, шорти и традиционните джапанки, Los Angeles ме посрещна хладно и неприветливо, с озъбеното си от зор слънце. Уж топло, ама само на местата, където пече - мръднеш ли на сянката, носът ти тутакси потича и почваш да кихаш от студ, последният полазвайки те не особено ласкаво с ледените си тръпки по гърба.

При тези сурови климатични условия (нека за по-просто да ги наречем “новите”, за разлика от онези топли чувства и усещания, с които сме си свикнали в Австралия...), изчакахме още близо час, ако не и малко отгоре, дорде най-после и нашият автобус се появи пред огромните стъклени врати на още по-огромния летищен комплекс - не се мина само някакъв си четвърт час и ето ни най-после вече в хотела, готови за настаняване.

Дадоха ни една стая на петия етаж - хубава, две двойни легла, бюро за творчество, малко хладилниче за дреболии, сервизно помещение и т.н.; нищо излишно, нищо супер луксозно, но пък напълно достатъчно за едно двудневно пребиваване, като че ли си с карта за пансион, издадена от Профсъюза за станцията на Кремиковци в Китен или Приморско. Само хвърлихме дисагите и понеже денят все още се намираше в своята светла част (макар клоняща към здрач), ние решихме да направим един опознавателен обход на района - търсехме магазини, ресторанти, закусвални; абе, някакво неопределено нещо, ама и без определена конкретика. Хотелът ни се намираше в непосредствена близост до летището и наоколо имаше множество други подобни, но пък определено при пълното отсъствие на вериги като Lidl, Kaufland, Централни хали или барем някой случаен гастроном с пращящи от салами и кашкавали витрини.

Ванеса прояви желание да се разходим до някакъв тамошен плаж и съответния кей, само че тези географски точки се намираха на сума мили разстояние от нас, до които ние така или иначе не успяхме да стигнем. Независимо от оскъдното залязващо слънце и още по-охладняващите му лъчи, един мръсен ветрец също се беше извил по улиците и свистеше покрай ушите ми, сякаш бях на пост през зимата горе, пред погребите по Тюлбето или долу на Тулово (баш до влаковата линия). Е, то пък може и да не е било чак толкова студено, обаче аз съм вече един крайно изнежен организъм, с още по-нежна душа, който хич не обича студа и мизерията - от 35 години живея на 35°C: забравил съм за всякакви мразовити зими, хладни есени и закъснели с пукването си пролети. В крайна сметка се оказа, че чак до въпросния плаж няма да можем да стигнем на собствен ход, но пък по път се натъкнахме на някакъв търговски комплекс, та се напъхахме вътре за проучване на пазара, изследване ценоразписа на местната хранителна номенклатура и все с разни такива, научни цели. Бяха пуснали някакви мезенца на млечна основа (сиренца, кашкавалчета и т.н.), та грабнахме едничко за опитня. Аз повлякох и една кутийка с люто саламче, уж да ми възбуди апетита, грабнахме някаква италианска погача за 5 американски пари (близо 8 нашенски долара), но най-приятната и голяма, колкото воденичен камък изненада, настъпи пред щанда за алкохолни напитки. Бяха намалили някакво уиски местно производство - ама толкова драстично, че на мен ми се подгънаха краката от безтегловност и умиление. За някаква много шибана американска мярка от 790 мл (върви сега, че я превръщай в галони, унции, инчове и мили...), искаха мизерните техни $16 (демек, около $25 нашенски валутни единици), което възлизаше на по-малко от половината като цена на дребно в родна Австралия. Отделно дето на градус яко и мощно като мастика Пещера, спрямо полуводнистите 38 до 40 спиртни градуса, с които ни се подиграват у дома. Грабнахме пазара и хайде наобратно към хотела - а до там бяхме извървели близо 40-50 минути, ама хич не ни се прибираше обратно пак пеша, че пък и в тъмницата вече (понеже мръкна изедин път, сякаш някой дръпна шалтера да изгаси небесното светило).

Току пред комплекса гледаме една автобусна спирка - понеже улицата беше права като Цариградско шосе, та светофарите се виждаха кажи-речи от Орлов мост до Sofia Press; който и рейс да дойде, ще го вземем само за няколко спирки на правата отсечка, колкото да си съкратим трамбоването по тротоара - после вече през няколко криви сокака ще си намерим и хотела. Абе то ще-ще, ама стана само “щяхме”, защото хич не ни се получи съгласно плана и мераците. Докато се наумуваме и намъдруваме къде да слезем, автобусът подмина близката спирка и ни закара на майната си чак; хем попитахме шофьора дали минава покрай нас и онзи даже потвърди. Пък то трябвало само да му опънем жицата със звънеца, ако искаме да слизаме - иначе той не спирал на всяка будка (разбирай спирка), ама кой да ги знае тези техни вътрешни правила и закони. Брей - проблем, мамка му! А да се връщаме от мястото, на което ни остави беше още по-далеч - около 5-6 км, къде да ги блъскаме пак с крака. Човекът ни посочи една автобусна линия, която минавала съвсем близо да хотела и ние търпеливо зачакахме появата на заветния ѝ автобус...

Както на всички е известно, времето лети и не спира нито за миг; мръкна се вече и съвсем, а пък пронизващият вятър сякаш стана още по-силен и противен. След като безутешно висяхме на спирката досущ като на коча мъдете, най-после се появи и въпросният, заветен № 232 - но само, за да се окаже миг по-късно, че неговият курс обаче приключвал на мига и веднага поемал към депото за края на смяната. Че не само това, ами след 18:00 (защото то до това време не само дето стана толкова, ами часът и чувствително подмина...), разписанието на тази линия се разреждала и вече автобусите вървели все по-нарядко - все едно хващаш рейса за Шумелите, Гачевци или пък Бойката; през час - направо полудяхме, откачихме, бре! Нямаше как и в безизходицата си зачакахме следващата възможност. След други 30-40 минути най-после се натоварихме и след малко човекът ни хвърли на най-близката до хотела спирка - от там избъхтахме още 10-15 минути пеш и се прибрахме чак за Гареловата “Панорама”. От там насетне вече правихме разбор на деня, вечеринки, тържества, празненства и други увеселения. Бързо спим и ето ни на заранта - свежи, отпочинали, напомпани и готови за нови подвизи и приключения - официално вече, ден първи в LA, след като изключим не дотам щастливия следобед и особено пък привечер още в деня на пристигането ни...

Още от Австралия, Даниела беше купила билети за едни специални туристически автобуси, които по цял ден разкарват посетителите до по-интересните места и забележителностите на града. Същото такова возило имахме на разположение преди няколко години в Париж и тогава го ползвахме буквално като такси. Автобусите имат определени маршрути, по които се движат и със съответни спирки само за тях, без да се смесват с останалите превозни средства на градския транспорт. Казват им “Hop On-Hop Off”, защото по всяко възможно време можеш да слизаш и да се качваш в рамките на деня и разписанието - разглеждаш къде каквото има наоколо и после пак се мяташ на рейса за следващите обекти. Тези автобуси циркулират предимно в централната градска част, докато нашият хотел се намираше чак на майната си, около летището. Това неудобство наложи вземането на друго, автомобилно такси, което да ни откара в района на някоя от спирките им. Добре, че Ванеса е абонирана за тези таксиметрови услуги и то по-специално за станалият доста популярен превозвач UBER. Техните тарифи са значително по-ниски от тези на обикновените таксита и са много удобни за ползване. Така във вторник сутринта се метнахме в една кола и само срещу някакви си $22, след около половин час шофьорът ни изсипа на Venice Beach - един от много популярните плажове на Los Angeles, намиращ се в също толкова известния квартал Santa Monica. Понеже бяхме излезли по-рано с цел да продължим разходката си пеш, ние повървяхме покрай брега около половин час, докато стигнем на съответната спирка.

Плажната ивица е широка, с хубав златист пясък, но самото море беше мръсно и затлачено от водорасли. По плажа тук-таме се забелязваха купчини от спящи бездомници, който проблем специално в Америка е много сериозен - такива нещастници се срещат на всяко кьоше, под всяка възможна сушина, навес или ниша в сградите; тъжна и жалка картинка. Армията на Спасението (The Salvation Army) уж се грижи за тези несретници и им раздават някакви храни, само колкото да оцелеят, но пък и не могат да насмогнат на цялата тая глутница от народ - окъсани, дрипави, мръсни и почти неприличащи на хора човешки същества.

Първата разходка на атракционния автобус беше в 11:00 - времето беше слънчево, но продължаваше да е зъбато и далеч не топло. Горната “палуба” на рейса е открита за по-добро наблюдение на забележителностите, така че там освен обичайния хлад се прибави и ветреца, който ни брулеше при движението на возилото - добре поне, че се движеше бавно и често спираше пред хилядите светофари. Градът е огромен по площ – нещо като 70 км от север на юг и близо 50 км по посока изток-запад; обхождането му по друг начин е просто невъзможно. Така нареченият разширен център (или Metropolitan) се обитава от около 4 милиона души, докато статистиката за целия град показва едно внушително население от 13-14 милиона жители. След Ню Йорк, Los Angeles е вторият по брой на жителите си град в Америка (САЩ, за да сме по-конкретни - независимо, че всички тези данни се явяват малко усреднени от статистиката, но пък и съвсем не са далеч от действителността). След като попътувахме около час покрай огромните луксозни сгради на търговски центрове, банки, корпорации, администрации и всякакви такива галимации, стигнахме до небезизвестния богаташки квартал Beverly Hills - навред красота, паркове, градини и алеи, лъха на аристократизъм и много пари (нищо, че за последните казват, дето не миришат - когато са струпани обаче в по-големи количества, те излъчват един малко по-особен аромат и блясък, далеч по-различен от задушаващата воня на пот, мизерия и дивашки, почти първобитно-пещерен социализъм или направо комунизъм). Маршрутът ни минаваше през оживени улици, пазари и тържища, автокъщи на световно известни автомобилни марки, модни бутици, впечатляващи хотели със стаи (вероятно цели апартаменти...), за които се плаща по 20 каймета на нощ. Не останаха скрити от погледите ни популярните филмови студиа на Fox Films, Metro-Goldwyn-Mayer, Walt Disney Studios, Paramount и Universal Pictures, наред с десетките останали, от където през годините са излезли, продължавайки да бълват и днес своите уникални филмови продукции на талантливи кинорежисьори, ослепителни актриси, чаровни актьори и т.н.

Следващата ни спирка, на която слязохме за кратка разходка и подкрепителна закуска беше вече в Hollywood - квартал, наситен с многобройни театри и киносалони, всякакви атракциони в областта на киноизкуството, но особено впечатляващи бяха дългите тротоари с вградените звезди и имена на известни филмови дейци: Уолт Дисни, Чарли Чаплин, Силвестър Сталоун и хиляди, хиляди други – някои, малко по-неизвестни за нас европейците, други пък имащи световна слава. На мен много ми се искаше да се поклоня пред звездата на Роналд Рейгън (със сигурност има и такава, въпреки че не я видях...), за да изразя задоволството и засвидетелствам уважението си към неговата велика личност, успяла да пречупи гръбнака на “светлия” социализъм и да смачка всякакви химери за още по-бляскавия комунизъм в световен мащаб. Не паметник да му издигнат, ами дори и да го канонизират в сан на светия, пак ще бъде недостатъчна признателност за онова, което той направи за света в името на свободата и демокрацията за нас, човеците. Сега тоя техен перко с жълтия сламеник връз кратуната си само се перчи и ежи като паун, ама след катастрофалната си среща с президента на Украйна, рейтингът му буквално се сгромоляса до унизително ниско ниво - анализаторите предвиждат това да бъде неговото политическо самоубийство. Ами, нека - аз като видя мъж с червена вратовръзка и веднага ми става ясно какви сърпове и чукове носи у кратуната си.

В района на т.нар. Walk of Fame (така американците наричат тротоарите със звездите и имената на известните личности) се задържахме малко по-дълго време. Ядохме и по един бургер (ние в Австралия им викаме бъргери, но тук в Америка произношението е малко бамбашка от нашето и хептен пък по-инакво от оригиналното звучене на Великата Британия от Обединеното кралство).

След като се наситихме на звездите и известността им, метнахме се обратно на следващия автобус и разходката ни продължи - този път през кварталите и резиденциите на проститутки, свърталища на еднополови приятелства и брачни съюзи между лесбийки, педерасти и останалите, неопределени в сексуално отношение и поведение, низши человечески същества и сбъркани още в зародиш създания на хуманоидния вид. Особено впечатление ми направи автомобилния музей, в който са събрани екземпляри от всички краища на земята. За жалост ние нямахме техническа възможност за посещение и на музеите в Los Angeles – огромен интерес за всички нас би представлявал и Музея на Киното и Оскарите (Academy Museum of Motion Pictures), обаче ограниченото време, с което разполагахме не позволи подобно излизане от строгия график, който трябваше да спазваме безусловно и безкомпромисно.

Пристигайки обратно на спирката в Бевърли Хилс, от където тръгнахме за Холивуд, отново се прехвърлихме на автобуса, който обикаляше морските квартали. Така някъде около 16:30-17:00 ние се озовахме на крайната “гара”, от където трябваше по някакъв начин да се приберем обратно в хотела. Докато бяхме в Санта Моника, потърсихме някакъв супермаркет да си купим нещо за подхапване, но основно ми трябваше и Кока-Кола за допиване на уискито, което преполовихме предишната вечер. От там ни упътиха към друга спирка на градската автобусна мрежа, чиято линия отивала в нашата посока към летището. Метнахме се на съответния номер и естествено без да плащаме билети се придвижихме нататък. Добре, че никой не ни поиска никакви “карти и билети за проверка, моля”, защото ние навред се подвизавахме напълно гратис - беше голям кеф! Това ме върна в ерата на РеСеО-то и ученическите ми години, когато безкондукторното таксуване за мен означаваше единствено и само едно: пет спестени возения от по 4 ст. всяко ми подсигуряваше билет на първия или втория ред в кино “Алеко Константинов” за някоя от продукциите на DEFA: “Оцеола”, “Синовете на Великата мечка”, “Апахи” или “Кръвни братя”; а пък за Гринговците и пробитите им долари да не говорим. В този автобус се клатихме цял час, но добре че вътре имаше Интернет, та си убивахме времето с безсмислено ровене из глупостите му. В същото това време, срещу източните брегове на Австралия се беше образувал някакъв много страшен циклон, който се очакваше да връхлети сушата всеки момент, та се наложи да следим движението му малко по-отблизо и доста разтревожени. Неничко си взе няколко дни отпуска и се прибра в къщи, за да бъде заедно със семейството си по време на очакваното бедствие, след като вече бяха съобщили, че всички летища в района ще бъдат запечатани до отминаване на стихията. Снощи по някое време ураганната клетка нещо много рязко сменила посоката си на движение и властите свириха “Отбой”, след като в продължение на няколко дни тръбяха “Тревога-Тревога” за предстоящата среща с циклона и особено с последиците му - масови наводнения, отнесени покриви, издавен добитък, човешки жертви и прочие злини.

От крайната спирка на автобуса имахме още път, докато се приберем окончателно в хотела. Понечихме да се качим на метрото, обаче за него искаха някакви специални карти, после пък и билети (а там вече гратис не можеше да се движим), та се отказахме от услугите му. Вместо това отново извикахме един UBER и само след десетина минути се стоварихме току пред вратите на временния ни бивак. Направихме си едно солидно угощение, кратък разбор на деня с впечатленията от видяно и преживяно, след което се капичнахме по креватите за почивка и сън. Бяхме вече си набелязали другите спирки за следващия ден, защото имахме билети за тези Hop On-Hop Off автобуси за целия ни престой в столицата на щата Калифорния; в противен случай просто нямаше какво да правим там, а така поне разгледахме по-голямата част на този, иначе космополитен град с площ от 1300 км²…

Така вече настъпи и днешния ден (сряда), краят на който описвам в момента, но за да ви бъде по-интересно четенето, сега ще се върна обратно още в самото му сутрешно начало. Този път решихме да отидем на малко по-далечно място и да се качим на автобуса от централната спирка в Санта Моника. Там също има огромен плаж, с дълъг кей за разходки навътре в морето, люлки, виенски колела, дюкяни за сувенири и всякакви подобни щуротии. Тарифата на таксито скочи до 27 щ.д., но поради отдалечеността на точката, разходите бяха оправдани и поносими като стойност. Само че още докато се возехме в колата, отвън по стъклата ѝ почнаха да се стичат, отначало по-ситни, но впоследствие и по-едри дъждовни капки, което неприятно обстоятелство осуети плановете ни да се разходим по кея. Крихме се под клоните и листата на дърветата, използвахме всяка малка стряха или навес за сушина, обаче няма бако - отгоре вали дъжд, който нямаше и намерения да спира. От вчерашния ясен и слънчев ден ни останаха само спомените и снимките, които си направихме. Днес отвред се стелеха мъгли, облаци се носят на талази, а дъждецът се сипеше връз нас като че бяхме застанали под някой улук. За пешеходни разходки беше немислимо, ами пак се напъхахме в рейса, барем да сме на сухо. Да стоим горе на открито беше вече невъзможно, затова заехме вътрешните седалки на долния му етаж.

Пътуването продължи по същия маршрут, като вчерашния, но всеки път човек чува и научава по нещо ново. На борда на автобуса има специална система, която през нарочни слушалки обяснява на туриста всяка една забележителност, докато се преминава покрай нея. Записът е синхронен и много добър - ако човек слуша внимателно може да добие доста добра представа за всяка една забележителност на пейзажа. След като се повозихме в продължение на час, час и нещо, около обяд слязохме на Централния им пазар - уж да ядем нещо. Добре ама там ценичките бяха толкова височки, че ние тутакси се отказахме от подобни своеволия. Los Angeles ще се окаже един доста скъп и лъскав градец, сравнявайки го с по-обикновените нашенски места из селска Австралия. Може би ние сме отвикнали вече от такива ценови шокове, но пък като допълнително финансово утежнение над нас тегне изключително неблагоприятния обменен курс на австралийския долар спрямо американския си побратим: за един нашенски, хората на чичо Дончо дават само някакви си техни 60 цента, което прави всяка една стока в Америка да ни изглежда почти двойно по-скъпа, обръщайки цената ѝ по посочената по-горе обменна валутна тарифа. Нямам представа какви кинти къртят тукашните и как издържат на този висок икономически стандарт. Може би има хора с много високи доходи, както сигурно и с доста ниски (като навред по света - богатият плавно и постепенно става по-богат, докато беднякът полита стремглаво към своята бедност по експоненциална крива, ама с обратен знак)...

Но, хайде да спра сега с финансово-политическите си анализи и обозрения за американския начин на живот и да се концентрирам върху нашия, защото последният също нещо се сговни напоследък - забелязвам без някакви по-сериозни и конкретни оплаквания, но все пак го отбелязвам. Както вече споменах - началото на деня бе мрачно, мокро и влажно (като “коте”, ако тук вече ми схващате конкретиката...). Разглеждането на кея на Санта Моника като една от туристическите атракции отпадна поради лошото време. Последният е известен най-много с края на прочутия по цял свят Route 66 - това е една трансамериканска пътна артерия, която минава през почти цяла Северна Америка, пресича последователно няколко нейни щата и е дълга точно 2,448 mi/3,940 km. Началото на това историческо шосе се намира някъде в Чикаго, за да свърши на Тихоокеанския бряг във въпросния квартал на Los Angeles и то точно там, на кея и даже малко навътре във водата. Доколкото подразбрах от разни източници на информация, тази величествена магистрала е била в експлоатация между годините 1926 и 1985, когато официално е подменена с разни други скоростни пътища и отсечки. Route 66 обаче е запазен като ценно историческо наследство, независимо че в днешно време не се ползва така интензивно, както навремето. През 1985 пътят е премахнат от официалните карти на Националната шосейна мрежа в САЩ, но последният продължава да съществува като авангарден строителен обект на американското пътно инженерство. В отделни негови отсечки се провеждат редица мероприятия, като автомобилни състезания, колоездене на шосе и други подобни. След като постояхме малко под една малка и пробита стряха, с надеждата, че уж дъждецът ще поспре барем за малко, че да се разтикаме по мостика и видяхме, че небесната мелиорация нямаше изгледи да престане, отправихме се към спирката на същия автобус, с който се возихме и вчера - поне щяхме да стоим вътре на сушина и да убиваме времето със зяпане през запотените му и мокри прозорци на разни забележителности от пейзажа на заобикалящата ни среда. Дъждът не спря през целия ден и това направи разходката ни още по-мизерна и неприветлива. На едно място слязохме, уж с идеята да подхапнем нещо за обяд. Това беше пак на Централния им пазар, през където минахме и предния ден, макар и само с бръснещ полет (или един от многото, защото не стана твърде ясно - дали е само този или са няколко такива огромни тържища в целия град). Обаче на моите претенциозни кокони нищо не им хареса от хилядите дюкяни и сергии - за мен всичко това беше без абсолютно никакво значение, защото в денят сряда аз блажно не ям. А пък да ръгна на края на света да си угаждам на гъза и да търся нещо постно - аре, нема нужда; това, да ми се бяха провлачили червата по паветата от глад, та пак нямаше като как да ми се случи. Малко след това на спирката пристигна следващия спасителен автобус и ние се натикахме в него като стадо мокри овце след обилна паша. Още сутринта ни бяха раздали и едни найлонови дъждобрани (пончо), които вече влязоха в употреба, защото дъждецът, макар и ситен, мокреше и проникваше през тънките ни дрешки, сякаш цедиш кисело мляко през парче тензух. Слязохме пак, но този път в сърцето на Hollywood – директно в дясната му клапа, защото там движението е малко наопаки, спрямо австралийското на село; отново заситнихме с мокрите си калеври по тротоара със звездите и имената на актьорите. Независимо от мокрежа обаче, вече увити в тези найлонови торби, ние направихме няколко по-дълги пешеходни тегела - потопени в обстановката на всички тези знаменитости, самият ти се чувстваш като един от тях (нищо, че платненките ти пускат вода и краката ти са мокри, сякаш си газил в лапавица - майната му; нали веднъж се живеело, да му ебеш майката...). Като се налудувахме до насита по излъсканите от дъжда тротоарни плочки, метнахме се на поредния автобус и вече до края на линията не мръднахме от местата си. Слязохме обратно в Beverly Hills и понеже имахме още малко време на разположение до следващия автобус, направихме един кратък обход по най-скъпата улица на света Rodeo Street (или поне по думите на Ванеса, защото тя тези работи ги разбира баят по-добре от нас). Значи, на тази улица са струпани абсолютно всички модни маркови бутици, които на обикновения човек могат да му дойдат на ума, плюс всички онези, за които никой не е ни чувал, нито пък виждал с очите - както на живо, така и в мечтите си. Много лукс, много гъдел, много блясък и изобилие от снобизъм. Ама щом на някои им харесва, нека да си живеят живота така, както на тях им е удобно и приятно; и най-важно: след като могат да си го позволят, защото на мнозина ни се иска, ама не ни стиска...

Определеното време за безцелни разходки изтече и ние се насочихме обратно към спирката, от където трябваше да се качим на друг автобус, който да ни върне на изходна позиция при кея на Santa Monica и който ние сутринта така и не видяхме съвсем до края, а пък привечер беше вече станало твърде късно за разходки - навън продължаваше да вали, ние бяхме гладни и изнервени, башка дето и мокри на всичкото отгоре. По най-краткия път и най-бързия начин се придвижихме до “Тройката” (автобус № 3), който отново съвсем гратис ни откара до крайната си спирка. От там вече, по познатата схема - такси до хотела и хайде на топло и сухо...

Самите последни думи на предишния ми пасаж, подсказаха една друга тема, която само бегло ще засегна тук, за да не отегчавам и натоварвам излишно четеца - думата ми е за онези човешки същества, които нямат този късмет да бъдат на сухо и топло; а в LA с очите си видях доволно много такива несретници, които буквално живееха по улиците, покрай кофите за смет, ровеха в тях за парче хляб или някакви останки от храна. Опасявам се, че тази негативна тенденция не е отличителен белег само на Ангелския град, ами това грозно, лишено от всякаква човещина и милост явление засяга цяла Америка. Такива картини също сме виждали в Сиатъл, в Чикаго, Милуоки - поне там сме ходили, но пък съм далеч от мисълта, че те отсъстват в Ню Йорк, Далас или който и да е друг американски град. Ако това е американската мечта – заеби, мерси от такваз съдба! Вярно е, че тези изпаднали до крайна степен на бедност хорица имат причини за това си състояние, но според мен тази тънеща в богатства огромна държава би трябвало по някакъв човешки начин да подсигури поне известни, макар и най-елементарни условия за съществуването на тези, превърнали се в полудиваци от бедност и мизерия човешки същества. Вярно е, че Армията на Спасението раздава разни помощи под формата на хранителна подкрепа, обаче имам чувството, че и това е само за някои. На опашките пред пунктовете за топла храна се редят определено по-чисти и цивилизовани хора, сравнени с онези, които се носят по улиците с разкъсани дрехи, мокри, мръсни, смрадливи, буквално въргалящи се от неадекватност по тротоарните плочки - някакъв адски ужас! Тъжно, мамка му...

По време на безцелното ни кръстосване из градеца, погледът ми се натъкна на няколко бензиностанции от най-различни петролни дистрибуторски компании (ама какво ти няколко: та те бяха почти на всяко кьоше!...) – направи ми впечатление високата цена на бензина и нафтата, които варираха от $4.20 до $5.60 на галон. Допреди няколко години тези стойности бяха в пъти по-ниски, но нали сега всичко се повишава – само дето жизненото ни равнище се смалява, ама нейсе. Един американски галон за измерване вместимостта на течности се равнява на 3.8 л по нашата, “нормалната” мерна система. Пресметнато по простото тройно правило излиза, че цената на петролните продукти в Америка е някъде в границите между $1.10 и $1.50 за литър – с тази малка разлика, че нашенският долар е твърде слабоват по валутната си стойност и за да приравним тези цени към австралийските, ще трябва да посоча значително по-високите им аналози: т.е., $1.76 до $2.40. А те са доста по-скъпи от цените, срещу които пълним резервоарите си в Австралия към момента ($1.65 - $1.90) и срещу които всички без изключение, единодушно и единогласно роптаем денонощно, че са ни високи – на фона на заплатите, които получаваме, то комай ще излезе, че ние направо си караме колите почти без пари, ебаси му и капитализЪма, бако and this fucking world we do live in!…

... И след като нощес до късно ви забавлявах с писмената си изповед, днес вече разгръщам следващата страница на този своеобразен пътепис – а именно мексиканската. С американската авантюра привършихме набързо, защото Los Angeles беше само една междинна спирка за нас, преди да се прехвърлим на другия самолет в южна посока. Ама, хайде и сега да карам подред, че да не би да изтърва нещо интересно и по-значимо. Гледам, че календарът показва датата 08.03.2025 - нека всички жени по целия свят да са ни живи, здрави и спокойни, за да могат по-сдържано и хладнокръвно да посрещат всяко едно разминаване с мечтите си, които някога или винаги са имали спрямо нас, мъжете. Понеже аз принципно не съм агресивен човек, от този висок форум тук приканвам женското съсловие към дълбоко покорство, притаена смиреност и елегантна, гъвкава поносимост в името на взаимната ни търпимост, все пак - Амин!...

А иначе, вчерашният ден започна още в най-ранните часове на всичките му възможни 1440 минути, през които трябваше да се наспим (уж...) – с други думи, още в 06:00 сутринта да се придвижим до летището, да преминем през иглените уши на кордоните от проверки на документи и багажи, така че да можем благополучно в 08:30 и да излетим за Мексико. Като по някакво чудо всичката контрабандна стока, която мъкнем подире си, все още се намира в наше собствено притежание - като почнеш от суджуците, които влачим от Австралия, барабар с мармалада на Ванеса, прибавяйки и два-три сандвича с американски салам и кашкавал, които направихме с цел пълното усвояване на материала, закупен от един местен супермаркет, някакъв обемист кибрит с множество и доволно дължи клечки, който пък Ванеса била купила от Полша специално за моята колекция; да изброявам ли още или да спра до тук?... Думата ми беше, че всичкото това чудо се въргаля безразборно из ръчния ни багаж, защото всички пътуваме само с по едно малко куфарче и раничка на гърба - нищичко друго.

След 3 часа летене директно надолу в южна посока, ето ни кацнали в заветното Мексико - град Гуадалахара (или Guadalajara, на местен испански диалект). След като напуснахме Щатите премръзнали и почти влажни, при еднозначни температурни величини (всъщност тук малко излъгах - температурата беше 48 градуса, само че по скалата на Фаренхайт, а не по Целзиевата, с каквито единици мерим ние, нормалните люде на света), в Guadalajara още със слизането от аероплана ни блъсна една барем 30-градусова благодатност, на каквито климатични условия ние някак си малко повечко сме привикнали през последните ни 35 години на изгнание като емигранти в южното полукълбо. Попълвахме декларации, в които лъгахме безогледно, че нищо смущаващо и забранено не носим (за всеки случай, не сме акцентирали върху суджука и салама, смятайки че това не е нещо нередно - пък и никъде не пишеше да е било); паспортите ни проверяваха по няколко пъти – въобще, минахме през дупките на копче за риза, докато най-после влязохме в страната им чисти и неопетнени като девици от метох. Единствената тежка загуба, която преживяхме, беше повторната конфискация на шибания Vegemite, който мексиканските власти не допуснаха на територията си, наситена с кокаин, хероин, всякакви здравословни треви от семейството на марихуаната и т.н. Американците го пропуснаха на влизане и на излизане, обаче мексиканците се заядоха и никакви молби не успяха да ги омилостивят – изтръгнаха буркана буквално от ръцете на освирепялата до бяс Даниела и драмата покрай нейния “мармалад за детето” приключи мигновено – ибаз го, както мъдро би се изказал татя, Бог да ми го прости, миличкият…

Стандартните градски таксита бяха значително по-скъпи и за това ние отново се насочихме към услугите на UBER-ът. Човекът ни вози в продължение на 40 минути за няма и 40 долара нашенски пари - това ако беше в Америка или в Австралия, щеше да ни струва барем една дневна надница сигурно, обаче мексиканците не са чак толкова лакоми и общо взето тук всичко е значително по-евтино (е, поне за нас туристите, де - иначе те самите ядат дървото, та пушек се вдига - лошото е, че няма как да разберем, за да направя съпоставка на доходите им спрямо цените по дюкяните). След като минахме през покрайнините на града, измежду разни катакомби и развалини, по лоши пътища, обилно наситени с прахоляк и всеобща мръсотия навред, дордето взорът стига, точно в този момент на мен ми идеше да хвана главата на един мой приятел (който толкова въодушевено ни препоръча посещение на Мексико…), да му я навра в дупката на клозета и отгоре ѝ два пъти да пусна водата от баеркасата; голямо разочарование ме удари, истината ви казвам! Отделно дето жегата някак си изедин път ни сломи, че ние си бяхме и доста навлечени с разни налични дрешки, та направо черни кръгове ми се въртяха пред очите. Както и да е - да вървим нататък, дано пък да се пооправи впоследствие...

Пристигнахме в хотела; настаняването ни отне повече от нормалното време за подобен процес, защото онези отсреща не разбират и бъкел дума на английски - те си плещят нещо на испански, ние съответно нищо не разбираме и те така, те. Ванеса криво-ляво сглобява по някое и друго изречение с думи, които е запомнила от училище, но общо взето комуникацията ни е затруднена с тези хора. С общи усилия, най-после ни настаниха - стаята е прилична, с лек наклон към мизерна, спрямо нашите критерии на оценка, но каквато - такваз; тук сме само за три нощи - все ще оцелеем някак си. Най-сериозният недостатък на бивака е само, че нямаме хладилник, а това е от супер съществено значение: не мога да си купя бира и да я държа на хладно – един наистина много сериозен проблем, разгледан в най-личен план.

Само хвърлихме дисагите в бърлогата и веднага излязохме на обиколка из района, защото вече беше станало и средата на следобеда - имайки предвид и трите часа разлика, спрямо американското време, по което тръгнахме сутринта - с всичките туткания и размотавания, часовникът показваше 16:00 местно време. Денят обаче все още беше слънчев и приятен, с оставащи няколко часа до смрачаването. Понеже хотелът ни се намира почти на пъпа на града, това позволи да се запознаем поне с централната му част, без да има нужда от допълнителни превозни средства, освен нашия собствен ход. Местното народонаселение също беше приключило със служебните си ангажименти за седмицата и буквално се беше изляло по улици и по площади. Направи ми впечатление очевадното присъствие на полицията - буквално на всяко кьоше, пред всеки дюкян, учреждение, банка или ресторант и то въоръжени до зъби: автоматични пушки, палки, маски, каски и всичко останало като екипировка за война. Освен стационарните постове имаше и такива, които се движеха по двойки из тълпите човешка маса на специализирани велосипеди, други пък обикаляха с едни малки колички - нещо като закрити моторетки. И всичкото това насред тротоарите и площадите - защото пък останалата част дебнеха в автомобилите си, паркирани в околовръст с включени сигнални светлини и готови за акция във всеки даден момент. Какво чак толкова вардеха (или пък от кого се пазеха...) не стана съвсем ясно, но явно че през следващия месец ще се намираме в такава, полувоенна ситуация. На мен лично присъствието им не ми правеше особено впечатление, нито пък на останалия щъкащ нагоре-надолу и напред-назад народ, обаче Ванеса определено изпитваше страх от автоматите на тези гвардейци.

Успяхме да посетим няколко величествени катедрали, оцелели през вековете, макар и след многократното им опожаряване и повторно възстановяване - че то испански колонизатори ли не са били по тези земи, та със североамериканците ли не са водили жестоки войни и с кои ли още не; несъмнено, с доста кръв е напоена и мексиканската пръст. Историята на Мексико е пълна с превратности, кръвопролитни битки, знайни и незнайни факти, за които ние тепърва има да научаваме, движейки се из страната на Маите. Независимо, че най-първите ми впечатления за това място бяха малко скептични, дори клонящи към негативните, пътувайки през силно индустриализирани райони, с прашни и целите в дупки улици, след пешеходната ни разходка из центъра на Гуадалахара започнах постепенно да променям мнението си. След като налице имахме толкова многобройна человеческа сган, чистотата по улиците (а и навсякъде, в този ред на мисли...) беше най-малкото учудваща и определено впечатляваща в добрия смисъл на думата. Вярно, това беше само централната градска част, но впоследствие съмненията ми се разсеяха и за остатъка от града. След изтощителното ни скитане напосоки, привечер се напъхахме в едно малко кръчме и се впуснахме в злоупотреба със забранени храни, напитки и количества. Направихме план за следващите два дни и след вечеря се прибрахме в хотела за почивка. А пък народът не намаляваше – щъкат като скакалци, навред; кога работят тези хора, кога спят нощем и как стават сутрин? - това също е загадка, поне за сега, де...

Първият ден от посещението ни в Мексико премина изцяло в обиколка на града - отново с автобус, подобно на разходката ни из Los Angeles. За някаква символична сума от шепа местни песос (MXN 500 = $39 общо за тримата…), хората ни разкарваха из абсолютно целия град, сменихме три автобуса и видяхме достатъчно много, за да мога дори да ви го преразкажа тук. Освен катедралите, които посетихме предната вечер в центъра, маршрутът ни преминаваше и покрай няколко други. Градецът наброява около милион и половина души население, разхвърляни на площ от около 190 км². Интересното обаче тук е друго - не само броя на жителите и площта, на която е разпрострян, ами по-скоро надморската му височина. Представяйте си значи, този целия огромен град, разположен току на височината около старопланинските върхове Св. Никола и Шипка или на м. Узана в близост над Габрово, барабар с нейния първенец вр. Коруджа, че даже и по-отгоре бих казал - малко под 1600 м н.в., с достатъчна точност. Ние от 35 години живеем почти на морското равнище и този факт ме впечатли особено силно, защото по абсолютно нищо не може да се каже, че дишаме “разредения” кислород на тъдявашната част от света - такава е приказката, де; бирата като му е ледена, какво значение има какъв пък въздух диша човек; хайде, халосии сега и капризи...

Една по една се редуваха сградите на университети, болници, представителства на фирми, търговски комплекси, пазари, тържища и всичко останало, за което всеки може да си помисли и представи, че съществува. Уличната търговия на дребно тук е разпространена в най-остра форма: сувенири, дрънкалки, залъгалки, всякаква галантерия и кинкалерия, шапки, обувки, камизолки, ританки, лигавници, пешкири за баня, отделно от хилядите колички с преносима храна за подхапване “на крак”. Едни женици пекат тортили, други пържат нещо като нашенските мекици, по скарите мъжорята пекат всякакви месища, сгъват печивото в една кора и ръсят отгоре с люто; ама люто, от което джуките ти се обръщат наопаки, а пък сълзи и сополи се стичат до подметките ти чак! Със сигурност мексиканците не страдат от маясъл - в това твърдение мога да се закълна вече; сигурацията ми е сигурна и гаранцията - Франция...

И трите ни екскурзии бяха така подбрани и съгласувани с времето през деня, че ние от единия автобус само се прехвърляхме на другия без никакво размотаване. Привечер ни стовариха на същия площад, от където тръгнахме сутринта. Всеки следобед в градската градина свири нарочен оркестър - духова секция, струнни инструменти, ударни: цяла симфониета. Под ръководството на диригента тези музиканти радваха цветното множество с всякакви произведения - какви млади хора, а пък виртуозни изпълнители. Народът пее и танцува заедно с тях, въобще - голяма веселба и безгрижие; беден народ, ама горд и щастлив. Така е, когато сам извоюваш свободата и независимостта си, а не чакаш на някой чужд да те “освободи” - че не само веднъж, ами два пъти за затвърждаване глупостта на народа и робското му примиренчество като негова основна национална черта. И не само това, ами сега драпа с ръце и крака до кръв, дере си гласа с цяло гърло до истерия - с надеждата същите поробители да го “освободят” и трети път; потрисам се от гнус, но пък нали казват, че всеки народ си заслужавал съдбата – така и с нашия!... Вечерта пак залъгахме глада в една закусвалня, организирахме си екскурзията за следващия ден и се отдадохме на почивка в хотелската стая, след дългия и изморителен ден - емоции, впечатления; всичко се преплете в една обща каша, от която сегиз-тогиз занапред ще изваждам по някой и друг спомен, че да има с какво да ви забавлявам...

Независимо, че дневникът ми изостана с един ден, днес ще ви разкажа впечатленията и патилата си от вчера. Както споменах вече, предишната вечер се записахме за една друга екскурзия, с която щяхме вече да излезем и извън пределите на Guadalajara, а това бяха и последните ни часове в този мексикански град - на следващата сутрин (т.е., днес...) трябваше да яхваме самолета, за да се придвижим към следващата ни цел - столицата на Мексико, Mexico City. Но, нека да вървим сега бавно и славно по хронологията, пък на края може да остане време и за местните столичани да напиша някой ред.

Така, в 09:30 ни взеха с автобус от хотела и тръгнахме по посока на един друг мексикански град - много по-малък от този, в който бяхме отседнали, но пък известен с факта, че е разположен покрай бреговете на най-голямото сладководно езеро в Мексико - и второ по големина в света, след руския Байкал, разумява се. Тук отварям и една малка скоба, като пояснявам, че статистиката понякога е малко противоречива, когато се отнася за нещо, което е най-най-, че пък и по- от всичкото най-. Едни източници съпоставят водната площ, други сравняват обема на водата в дадения водоем, трети пък мерят дълбочината и всички тези данни в някаква форма и степен се различават помежду си. Така че нека да не се вкопчваме за думата, независимо по кой параграф сравняваме даден обект. За конкретния случай, достатъчен е само факта, че въпросното езеро се счита за най-голямото в Мексико – а пък кое е второ, трето и десето след него, това вече ще го оставим да го решават по-точните науки.

Разбира се, градецът с местно наименование Chapala е един от множеството други, намиращи се в околовръст на водоема - съдейки по същото му име (Lake Chapala), остава да направя собствено заключение, че този град е най-големия, сравнен с останалите (въпреки, че със своите 25-30 хиляди жители едва ли е по-голям от едно Севлиево, да речем). Само за сравнение посочвам, че Guadalajara например го водят вторият по големина град в цяло Мексико, обитаван от едва 1.5 милиона човеци и сравнен с първия (столичния Мексико Сити) с неговите 25 милиона, вероятно изглежда като да сравняваш Прага или Берлин със Своге или Годеч.

Преди да стигнем до езерото обаче, първата ни спирка беше за разглеждането на едно много интересно ранчо - огромна ферма за развъждане и отглеждане на коне. Създадено преди стотици години от някакъв местен каубой, днес ранчото му представлява една от атракциите на местния туризъм и бива посещавано дневно от хиляди екскурзианти като нас - не само чужденци, но и туземци. В комплекса естествено има ресторант с мексикански деликатеси (нищо чудно да сервират и ястия от конско месо), голям магазин за кожени изделия и каубойски принадлежности: дънки, ризи, якета, камшици, чизми, конски седла, шапки с козирки, каубойски бомбета и т.н. А народът мексикански влачи и купува, сякаш само на следващия ден всеки един от тях ще си отваря своя собствена конеферма, та последно му трябват само атрибутите, за да си отпочне конския бизнес.

След конярската рапсодия, повозихме се още малко на автобуса, след което последният ни стовари пред един ресторант за рибни храни. Напълно в реда на нещата, ресторантът се намираше баш на брега на езерото и дори малко над него - нещо като в стила на Правешката шатра (не мога да се сетя за друг подобен наш ресторант, разположен по същия начин: освен “Белия лебед” край Богатовския язовир и другия “Лебед” на Панчарево, по-нататък вече ми се изчерпват знанията поради слабо познаване на материята). Докато приготвят храната, качихме се и на един сал/плаващ понтон, с който ни повозиха малко из мътните води на езерото. Аз имах наивността да си мисля, че ще мога да се и изкъпя там и дори да поплувам, обаче то в тази кална боза беше невъзможно да се влиза. Самото езеро не е много дълбоко - средната му дълбочина варира между 6 и 7 метра, а максималната е в границите на 10-11 м, но пък за сметка това на размер е внушително: около 80 км на дължина и 12-13 км широчина. Естествен поминък за населението около водната площ е риболова и градинарството. Вътре в самото езеро има три големи острова, като на най-големия са построени множество оранжерии и парници за отглеждане на всякакъв вид насаждения и то в индустриални количества (главно плодове и зеленчуци, а вероятно и по някой корен с марихуана – нищо чудно за сега разглежданото географско местоположение...), на втория преди години е имало затвор, а пък за третия нищо не разбрахме - най-вероятно той няма никакви по-съществени функции в днешно време. Освен всичко друго, Lake Chapala се явява и основен водоизточник, захранващ с питейна вода околността и главния му град, Guadalajara.

След разходката с лодка се върнахме в ресторанта за обяд, но понеже аз рибни продукти не употребявам, задоволих се само с калориите на две бирички (умалителното е заради скандално малкият им размер от 355 мл, което си е направо подигравка с всяко прежадняло Божие създание). След приключване с ритуала по изхранването на групата, качиха ни отново на автобуса и ни откараха в центъра на градчето, където имахме около час и половина свободно време за разходки, опознаване на района и разглеждането на хилядите сергии, преливащи от всевъзможни боклуци - до един все продукти на местната амбулантна търговия. На края по обратния път се прибрахме в хотела. По време на това пътуване минахме и през няколко по-малки населени местенца - по-скоро махали или села, където мизерията и мръсотията бяха пословични. Явно там живеят хората от по-бедните слоеве на обществото, а къщите им мязаха на бордеи - отвън поне. Не знам какви са отвътре, но пък мога да си ги представя: облещени директно под палещото слънце, без никакво дръвче наоколо, че да направи малко сянка; построени безразборно, сякаш няколко самосвала с тухли са струпани под някаква форма, колкото да не се самосъборят. Пепелта от изсъхналите поради сушата ниви, вдигаща се при преминаването на по-едрогабаритни превозни средства (главно камиони и автобуси) буквално е непоносима - след всеки рейс трябва да се къпеш. Бойлерите им представляваха едни големи и черни пластмасови бидони, монтирани върху къщите, чиито покриви са плоски - не наведени като нашите. Едно, че там сняг не пада, а може би горната част на къщите се ползват за отглеждане на разни култури, за събиране и съхранение на водни запаси или кой знае за какво още. Иначе всеки прави по нещо и никак дори не почива - това събота или неделя няма за тях: авто сервизи работят, гуми сменят, строители бъркат вар и бетон, редят тухли, мажат, боядисват и т.н. Почивките са комай само за гражданите, защото според мен селяните ядат хурката - ама хем яко! Всъщност, като навред - както и друг път съм подчертавал това несправедливо социално неравноправие...

След завръщането ни от разходката, вечеряхме набързо в едно заведенийце съвсем близо до хотела и се прибрахме да си подреждаме партакешите за отпътуването ни на заранта. Таксито ни чакаше на ранина и ние още в 06:00 се отправихме към аерогарата. Казахме сбогом на Guadalajara и след час летене над мексиканската суха земя, плюс друг час пътуване по магистралата с друго такси между столичното летище, където пристигнахме сутринта и новия ни хотел, дружно изревахме “Hola, Mexico City!” Аз тук само с няколко думи ще се спра на тези мои първи впечатления от едва няколкочасовия ни престой в този огромен, космополитен град - даже не съм и много сигурен дали изобщо ще мога да подбера най-подходящите изразни средства, с които да ги изразя; накратко, неописуемо - абе, направо майката си’йбало, ако това е най-превъзходната степен за сравнение!...

Като за начало, правя малък аналог с едни най-обикновени мексикански човеци, които ние, “най-великата и още толкова висша раса на света, от която едва ли не не е произлязъл света, че и самият Господ биля...” ги смятаме за много по-долни и низши от нас и веднага се обосновавам. Самолетът от Guadalajara се приземява на едно от двете основни летища на Mexico City и спира срещу някой от стотиците му ръкави - това не е най-важното. Всички пътници на борда стоят като замръзнали - просто така ни помолиха стюардесите. Докато отворят вратите и започне изтеглянето на пасажерите от най-предните седалки, всичко живо стои мирно, кротко и тихо, седнали – подчертавам: не скочили прави, още докато самолетът маневрира, както правят онези от “великата” нация на летище Враждебна, примерно. Започнаха да излизат и хората, заемали следващите няколко редици седалки - останалите стоим и си чакаме спокойно реда. Така вълнообразно и постепенно излизаха всички през предната врата, докато не дойде и нашия ред чак на 24-та седалкова редица. След нас хората продължаваха да седят и да чакат най-чинно и възпитано - няма блъсканица, тъпканица, подвиквания, пререкания, размяна на взаимни любезности и прочие простотии. Само за няколко минути 200 души се измъкнахме от самолета без да се издаде звук - не знам защо, но специално този момент ми направи особено силно впечатление.

От ръкава на самолета попадаме в една огромна зала, покрита с мраморни плочки, отвред грее на чистота и блясък - пък после такива били, онакива били мексиканците, каубои, коняри и т.н. Амчи те заднишком да тичат, ние “великите” българи пак не можем ги настигна, бре! Независимо, че персоналът навред масово не говори и не разбира английски език (с много малки изключения), всеки един бе готов да помогне с нещо и да те упъти в тая дива джунгла, в която попаднахме - надписите ги има и на английски, но нищо повече от това: къде се влиза, къде се излиза, тоалетни, къде са спирките на обществения транспорт, таксита и т.н. Питаш ли ги обаче за нещо по-конкретно и на помощ идва Ванеса с нейния испански език, с жестове, крака, ръце и мимики, но в крайна сметка навсякъде успявахме да се оправим.

От летището хванахме някакъв специализиран автобус, който да ни отведе извън обсега му, който наред с всичките си граждански функции, играе главна роля и като стратегическа военно-полева зона на армията – вероятно поради тези съображения, външни автомобили, освен тези на държавните таксита, не могат да пресекат бариерите. Такъв беше и случая с нашия UBER - трябваше да излезем някъде, на няколко спирки след терминалите, за да можем да го наемем. Един полицай ни заведе до спирката - ето ти пак проблем: нямаме дребни пари за автомата, през решетките на който да влезем в спирката, че да се качим на автобуса. Едрата банкнота от 100 MXN (песос) не свърши никаква работа, защото автоматът не връщал ресто. Някакъв съвсем случаен човек се пресегна през гишето и набута в процепа негови стотинки (трябваха ни 3 монети по 9 песос, ама нямахме...). После същият много трудно ни показа какво да правим, къде да слезем и т.н. – не само хора, а истински човеци. От спирката, на която слязохме повикахме таксито и то дойде след две минути - а точно там се намираше и някаква тяхна военна база, само че малко преди бариерата за навлизане в поделението; а пък у Мексико казарми да искаш - има ги на всяка крачка…

Шофьорът ни се оказа голям каубой - то не, че останалите участници в движението не са, де: това мигачи за смяна на лентите по пътя, предимства ала-бала, знаци STOP и червени светофари не са им твърде познати: по-бързият кон винаги печели, без значение дали ти е отдясно или пък отляво. Единствено автобусите се движат горе-долу разумно, защото са наврени в едни специални улеи само за тях и са отделени от останалите каубои с бетонови блокчета. Разбира се, единични каубои на две колелета си позволяват лукса и пердашат по тази нива, без да им се пречкат останалите каруци от кервана и то само, когато автобусите са останали малко по-назад. Като споменах за каруците, та ми дойде на ума да хвърля малко светлина и върху тях. Ами, старичък им е автопарка на мексиканците - само тук-таме може да се види някоя по-нова кола и тя ще е от серията на евтините корейски марки KIA, Hyundai или някое японско Сузуки от същия клас и ценови диапазон. Разликата с автомобилния парк в LA например е драстична - там пък не можеше да се види стара кола; все едни спортни, луксозни, натокани и настофърчени като млада кадъна, преди да я харижат на някой харем. Иначе всичко останало е дарак до дарака, майно льо - полуизбутели, мръсни и прашни от ежедневния прахоляк по пътя. Цената на бензина варира между 23-24 и 26-27 песос за литър, в зависимост от качеството му; дизеловото гориво не се отличава особено от тези стойности.

Докато пътувахме в колата, имахме възможност да хвърлим по някой бегъл поглед встрани към отделните улички и квартали. Все пак, за един около 25/26-милионен град трудно може да се извади някакво заключение и то за краткото време, докато човек пътува към дадена цел. Само в най-централната градска част живеят 10 милиона души, а бройката им до 25-те се допълва от населението, обитаващо и заобикалящите го квартали. И за да завърша с любопитната информация, посочвам че Мексико Сити (за разлика от Гуадалахара) се намира на още по-висока площ по вертикала. Столичният град е разположен на основното мексиканско плато на близо 2250 м н.в., като на отделни места 16-те му колонии (както се наричат огромните квартали в околовръст), могат да се простират по хълмовете на над 3900 м н.в. - с други думи, на около 1000 м над височината на българските първенци Мусала и Вихрен! А това вече е впечатляващо и внушително - за мен специално, пък за вас на знам... Историческите документи посочват, че градът е създаден още през далечната 1325 - 70 години по-късно България ще падне посечена от турския ятаган, за да остане все така поробена и на колене през следващите 5 века. Както вече отбелязах, Mexico City е най-големия град на Мексико и с най-многобройно население в цяла Северна Америка, разглеждана като един континентите.

Беше вече 12:00, когато ние най-после се довлякохме до хотела. Централната градска част беше затворена заради разни масови митинги и демонстрации, та кордонът от вардещите полицаи едвам пусна шофьора да ни докара до вратите на хотелския комплекс. Настаняването ни беше възможно едва след 14:00 и ние само се изпикахме по веднъж, оставихме си дисагите на съхранение при рецепцията и излязохме на разходка. А пък навън буквално всичко беше наводнено от народ - знамена, лозунги и автобуси; много, много автобуси, които явно са докарали митингуващите от всичките краища на града или на страната - познато, нали. Чак вечерта, като попрочетох новините от последните часове разбрах, че десетките хиляди демонстранти били излезли “най-спонтанно” да подкрепят президента на държавата (всъщност, тя се оказа жена - много млада и също толкова симпатична; някоя си Claudia Sheinbaum), в действията си за известно временно забавяне вдигането на вносните мита спрямо мексиканските стоки, пътуващи към американския пазар. Нали оня калмук, на Путин човека със сламеника връз кратуната си заплаши, че вдига всички вносни мита, уж да спре или поне да ограничи потока от чужди стоки към Америка, за да я направел пак велика, както си е била едно време. Дали самата президентка бе някъде по трибуните, това не мога да твърдя със сигурност - но че по улиците имаше многохиляден народ, в това вече се заклевам, защото го видях с очите си. Ама видях и рейсовете, паркирани един подир друг и наврени в малките, тесни улички около площада; видях също как раздаваха пликчета с храна и вода на митингуващите, понеже и денят днес беше доста горещ. Не, че нещо - ама просто отбелязвам; ние точно тогава минахме буквално покрай тях и нямаше как да не забележим тези подробности. Малко по-задълбочен прочит на вечерните новини също ми подсказа нещо и осветли съмненията ми, обяснявайки си и сравнявайки подобните действия с чисто нашите си, български. Амчи началничката на мексиканското правителство от 2024 насам (също толкова безизвестната за мен Clara Marina Brugada Molina - вероятно това би трябвало да означава Премиер или нещо като Министър-председател...) се оказа също жена, в което няма нищо лошо - обичам жените. Обаче неприятното в случая е, че тя е представител на някакво си ляво популистко движение в Мексико, което явно за сега води държавата - а пък на къде точно я влачи, това ще стане ясно впоследствие. С всичко до тук исках да сравня аналогичните прийоми на левите крила и флангове в политиката, подчертавайки и заклеймявайки твърдението, че в Марксистко-Ленинските им подходи няма абсолютно никаква разлика.

Впоследствие ни обясниха, че мексиканците много обичали да ходят по митинги, да правят шествия по улиците, да скандират, да носят плакати с разни лозунги и други подобни, масови форми на протести. Онзи ден в Guadalajara също имаше един такъв всенароден форум, като по улиците се виждаха предимно жени – всякакви, по целия възрастов диапазон. А пък то нали беше и 8 март баш тогава, та миличките ходили да се борят за повече права, против насилието върху тях и разни други издевателства. Оказва се, че от лицето на мексиканската земя изчезват безследно по 10 клети женици дневно – или биват отвлечени, или малтретирани, а на края убити и захвърлени някъде из джунглата; въобще, това е сериозен проблем за местните хора и вероятно с пълно право жените се опитват да предотвратят тези атаки на по-силния пол. И както си е по стандарта, манифестациите в мексиканската столица пък бяха точно две: едните поддържат президентската институция и своя партиен и държавен глава, другите пък – точно обратното: техният митинг-шествие беше против президентката, която за сега им води хорото; идиотска работа, погледнато под чисто политически ъгъл…

Към 14:00 се върнахме в хотела и следобеда се занимавахме повечето с организационна дейност, отколкото да сме провеждали някакви по-активни туристически или екскурзиантски мероприятия. Това последното е планирано за утрешния ден - вероятно до вечерта ще добавим нови знания към съществуващите и ще добием допълнителни впечатления, които аз на драго сърце съм готов да споделя с всички вас, стига това да ви е интересно и достатъчно забавно. А сега лягам, защото очите ми се затварят за сън - в пансиона е включена и закуска, така че утре сабалам на ранина ще ме търсите първо в бюфета, а после вече ще мислим за всичко останало...

Случи се така, че вчера не успях да направя планираното за вечерта включване - дневната ни екскурзия продължи до по-късно от предвиденото, а пък вечерта в хотелската ни стая се развиха съвсем други вътрешно семейни драми, които хептен попречиха на добрите ми намерения да пописателствам на тишина и спокойствие. Ама вие да не би пък да си помислите сега, че нещо сме почнали да се караме, да си дерем взаимно очите и да вдигаме хотела на глава с кавгите си? – нищо подобно и дори напротив: след закупуването на една бочка с някакво местно коняче от супермаркета в съседство и шише леден разредител почти на символични цени, вечеринката ни премина в най-топла, дружеска и силно - подчертавам, силно любяща атмосфера, независимо от разредения въздух, който дишаме вече трети/четвърти пореден ден (или който там се пада да бъде, понеже аз нещо им загубих бройката...). Обаче за да стигна и до този момент, на това място се връщам на сравнително ранните сутрешни часове на вчерашния ден (понеже, ако ми стигне коняка, тази вечер има вероятност да ви загатна и за днешния - но, да караме всяко нещо по реда си).

Значи - ставаме сутринта сравнително навреме, даже малко по-раничко от обикновеното (или от нужното...) и се спускаме стремглаво по стълбите към хотелския бюфет (пеша, разумява се - ние искаме да горим калориите и изобщо не щем да сме дебели). Мексиканската закуска обаче се оказва не съвсем онова, което на всеки от нас му се искаше да бъде, но пък измежду всичките техни оризови и картофени яхнии, откриваме една тава с безразборно пържени яйца - нещо като омлети, ама направени така, сякаш ги е готвил някой начинаещ, не калфа, ами все едно връз това блюдо се е пробвал чистача на кухнята: няма блажно, няма сол, няма подправки, всичко изпържено някак си “през пръсти” и стои на трици, вместо да бъде пухкаво и сочно, както примерно ги готви моя милост (не се хваля единствено от чувство за скромност, ама инак си е баш тъй, ако искате много да знаете). Както и да е - майната му: пълня една чиния с връх от въпросното яйчено извращение и с подръчни материали се опитвам да го подобря: няколко бучици масълце, разтопени отгоре му, поръсвам обилно със сол и чер пипер, докато горната коричка побелее и съответно почернее, грабвам няколко ръжени хлебчета (понеже, видите ли, ние сме и на диета - нали ми следите мисълта...). Хапваме обилно - аз по-специално; Ванеса се лигави с някакви палачинки и конфитюр, а Даниелчето се халосва с шепа плодове на местната флора. Закуската в хотела свършва и ние се понасяме към уреченото място, от където да се качим на обходния туристически автобус, който да ни разведе из целия огромен град, за да се запознаем с всяка (или барем с почти всяка...) подробност на заобикалящата ни среда. През целия ден се возихме и сменяхме едно превозно средство с друго, добивайки достатъчно добра представа за това грандиозно, гигантско населено място. Отначало тръгнахме по улички, широки колкото софийските “Антим I”, “Иван Асен II”, “Борис III” и “Цар Симеон” - автобусът едвам се разминаваше с паркираните най-безразборно покрай тротоарите коли или просто спрели уж за кратко “на аварийки”. Маршрутите на автобусите бяха така добре подбрани, че по единия се движихме покрай огромните, 50/60-етажни сгради и небостъргачи, издигащи се на внушителните 250 и повече метра над нивото на тротоарите. Някои от тях бяха луксозни хотели, други административни постройки с представителства на световния бизнес и икономически елит, банки, болници и какво ли още не. Друг маршрут пък ни отведе по разни местни паркове, градски градини, кина, театри и улици, наситени с луксозни модни бутици от световна слава и величина - достойни аналози на Ню Йоркското Пето авеню, Rodeo Drive, който съвсем наскоро посетихме в Los Angeles, Парижкото Champs-Élysées, Bond Street в Лондон и т.н., и т.н. - хайде, да не ви ги изброявам сега, за да не си помислите погрешно, че ги знам всичките или пък че изпитвам някакво дълбоко преклонение към тези световно известни пантеони на лукса и снобизма; далеч не…