Страници

понеделник, 18 май 2015 г.

Писмо No 20 (II-II.2004)

Скъпи наши родители и учители, верни мои любители и разни други мъчители!

Немá си късмета това мое писмо и най-вече видеокасетата да видят белия свят и това си е (т.е., не можаха да тръгнат по широките друмища на света, както аз си го бях заложил в ума). Съвсем неусетно, вероятно за мнозина, но съгласно календара ще забележите, че вече е 03.02.2004 – аз бях позамлъкнал малко, уж временно излязъл в творческа ваканция. Реших обаче отново да възстановя почти ежедневните си или поне ежеседмични писания, за да спестя думите от подробен преразказ на собствената си житейска история в мигът, в който най-после ние ще се видим на “наша”, Австралийска територия. Подкарвам вече втора седмица (ако не даже и трета…), през което време хем нищо не съм драснал по листите като писмен репортаж, хем пък и сума други неща се случиха – все приятни и вълнуващи, та сега направо не знам от къде баш да започна с описанията им. Но, да караме наред по нотната стълбичка – песента започва…
На 23 Януари (петък), аз още на обяд си тръгнах за към нас - всъщност с всичките ми довършителни работи в службата и подготовката за път (да се изпикая, да си направя кафе, да си налея вода и т.н.), то беше станало вече 13:30. Пътувах добре и сравнително бързо, макар и пак през пороища и реки от дъжд. Вечерта се прибрах сравнително навреме – имаше дори няколко часа да хапнем и сръбнем с Даниела, но много скоро след това си легнахме, че нали пък от там насетне имахме и други “занимания” и задявки; то ако беше само яденето и пиенето, щеше да е лесно – обаче аз особено много държа на своите мъжки задължения, а заради тяхното редовно изпълнение и провеждане, по принцип съм готов да си бича дъските дори и на празен стомах.
Като се облещих на другия ден сутринта, видях че моите верни дружки (кирки и лопати, каминье и дръвье) пак ме чакаха с нетърпение на млада невяста да ги побарам нежно по саповете със загрубелите си вече ръчища на горски секач. Още на ранина хукнах да купувам строителни материали. Трябваха ми едни циментови блокчета, с които впоследствие построих малка подпорна стеничка около пръстта в предния двор, с цел да не се събаря и разпилява по къра. Преди време бях мярнал и едни много интересни керамични плочки (по-скоро тухли) с декоративни отвори. Аз предполагам, че предназначението им е било съвсем друго - за изграждане на стена, параван или нещо подобно по тераси, балкони и пр., обаче в моя проект те влязоха в малко по-различната си и нетрадиционна употреба. Веднага реших, че през тези отвори може да прорасне трева, ако всъщност самите те се заровят в пръстта на равно със земята. Това пък ми беше нужно, за да направя два коловоза пред бетонната площадка, която неотдавна отляхме със съседа. По този начин исках да предпазя тревата от отъпкване при многобройните и чести изкарвания и вкарвания на колата. Блокчетата купих от редовен магазин, само че голямата част от тях бяха второ качество (ами така се случи, като нямаха трето и четвърто…), с разни дребни дефекти, които по никакъв начин не попречиха върху основния замисъл на проекта – по-важното беше, че ми излязоха на половин цена, което в моя случай си беше направо като подарък; на харизан кон нали зъбите му не се гледат! Другите плочки с дупките пък ги взех по $1 парчето от подобен “Кореком” за строителни материали – и те по второ направление (пардон – употреба). На края отидох и купих 13 ролки трева, с която трябваше да застеля отпред ливадата след приключването на всички строителни манипулации. Едвам побрах всичко в ремаркето, че тези блокчета и плочки баят тежаха, пущините. Ама аз нали съм си много тъп и още повече упорит – вместо да ги прекарам на два пъти до нас, натъпках всичко на един курс, та на каручката щеше да й се отпори дъното от зор. Въпреки всичко обаче, тя и този път издържа на безумния товар, който й хвърлих на гърба и криво-ляво се добрахме до дома.
Дейността ми започна веднага с моето прибиране в къщи - аз нямам излишно време да се помайвам и да си пощя бълхите. А пък него ден отвън беше една адска жега и такова знойно слънце препичаше отгоре ни, че под влиянието на които климатичната обстановка в квартала просто не подлежи на разумно описание с възпитани литературни изрази (и за да не попържам излишно, вие се сещайте сами какво е искал да каже “автора” с метафората си). Обливахме в пот всички един през друг, сякаш се пръскахме с вода от маркуча на чешмата. Аз първо трябваше да прокопая каналите, където вече на следващия ден с Даниела наредихме плочите и засадихме тревата отстрани. Обаче щяхме да пукясаме от топлинен шоков удар и двамата – добре че ми дойде на ума пак да извадя чадъра, онзи плажния, под който майка и баба Мими лежаха на морето преди няколко лета. Забих чадъра в пръстта и гледах да се въртя все под мизерната му сянка, защото излизането извън неговия обсег, беше равносилно на изгаряне от някаква висока степен; до разраняване на кожата чак. Съседи минават покрай мен – гледат ме, цъкат с език, блещят се в недоумение и почуда, а аз в това време напъвам с копача (амчи аз и в казарма съм бил бе, ей – да не си помисли някой, че там не съм копал, ами само парите на нещастния народ съм ял; на “Тюлбето”, баш над Казанлък хич биля не беше по-прохладно - особено пък през горещите летни месеци, докато нормалните люде тогава ходеха на море). Нищо не ме спира мен, особено като ме обхване бясната тръпка. Съседът, който е родом от Нова Зеландия, от време на време идваше да хвърли по един поглед на обекта и най-вече да провери дали съм все още жив: “В това време, само луди псета и англичани могат да излязат навън!” ми вика той и се смее. “Плюс един, още по-див и от тях, българин!”, пък му добавих аз в този ред на мисли. Та се посмяхме малко, но иначе в интерес на истината работа свърших чудна – чак на мен ми хареса. Вечерта, малко преди съвсем да мръкне, успях да наредя блокчетата и от подпорната стена, Дани ме подстрига на двора, след което се окъпах и вече бях напълно готов за пристъпването към салатата и аперитива. Тъкмо се курдисахме на софрата – ето ти я идва и Румяна, та заедно с нея тържеството ни стана малко по-внушително.
На другия ден (понеделник, 26 Януари) беше Националния ден на Австралия, та също беше почивен. И аз разгеле си “отпочинах” много активно, с лопатата и ръчната количка – бяха ми останали още две рула със зелена морава, с които започнах да затревявам и двора по-навътре. Добре ама понеже нивото ми дойде малко по-ниско спрямо готовата вече бетонна плоча, та се наложи да поизровя няколко колички с пръст от долния двор, с която подравних горе-долу отпред и успях да повдигна насипа. Това упражнение вече го правихме само двамата с Ванеса, защото Даниела рано-рано се отскубна от изкопчийската бригада и отиде да рахатясва и да си почива на хладно в службата си (беше първа смяна). Ние заснехме няколко кадъра с камерата, като следобеда вече касетката беше готова за изпращане, заедно с тъжното ми послание, няколко кратки и много мили реда от Дани и рисунките на Ванеса, които тя най-усърдно драска за баба и дядо в продължение на два дена. Оставих всичките тези неща на Даниела да ги изпрати следващия ден, защото аз веднага щом приключих с “почивката” си, трябваше вече да се стягам вечерта за път. Подремнах само за ½ час и то с малката, докато тя спеше следобедния си сън – само колкото съвсем да ми се обърка режима. Всичко стана много хубаво и аз, изключително доволен от себе си и свършената съвместна работа с Дани, в 17:30 тръгнах за насам.
Тук обаче, в този иначе малко шибан щат всъщност вече беше станало 18:30 – нали говедата постоянно си местят часовниците ту на лятно, ту пък обратно на зимното часово разписание, та с това объркват и нормалните човеци като мен. Аз по принцип оставям 8 часа за каране и 4 часа за частично предрямване по пътя, защото сутрин започвам работа в 06:30. Така и тази офанзива се приключи с добри и положителни резултати. За Дани остана само задачата да полива редовно новозасятата трева, че да се улови в земята и започне да никне. Като се прибера живот и здраве тази събота и неделя, ще продължа с ливадата. Ще започна да разчиствам от единия край и гаража, че да се отвори по-широк фронт за работа. С татко имаме да слагаме рафтове, да сглобяваме секцията и още толкова много други дейности, за които в момента дори не ми се и помисля, защото ме побиват тръпки и хладната пот започва да се стича отзад по гръбначният ми стълб – точно по посока към гъза. Дойде най-после ред и на този гараж да се ошета, защото аз до сега го ползвах за склад и го бях натъпкал с всевъзможни боклуци – потребни или пък не чак до там толкова нужни вещи, които най-вероятно ще поемат последният си кръстоносен поход към градското бунище.
По обратния път към нас също пътувах относително спокойно (за мен настъпва истински празник, ако не срещна някакви нахални полицаи с още по-шибаните им радари за скорост; смятам го като безценна победа, ако се прибера без глоба или запазя шофьорската си книжка цяла и все още в мое владение). Приятно се изненадах когато съобщихте, че визите ви за Австралия вече са издадени. Веднага хукнахме (т.е. само Даниела, защото аз съм вечно зает) да проверяваме за самолетни билети и всичко свързано с вашето огромно и безкрайно пътуване до краят на света. Тези приятни емоции ще си ги коментираме едва като се видим тук на място. Поддържам и постоянен контакт с Мирослав – похвалих му се, че пристигате при нас като пожелах подобна радост и на него. Той много иска неговите родители също да му отидат на гости в Америка, даже настоя вие самите да ги навивате и насърчите за едно такова крупно екскурзионно мероприятие.
Миналата седмица както започна, така си и отиде – в размяна на съобщения, поръчки, заръки и препоръки. Аз в събота работих до обяд, но и след това не скучах в бездействие. Хванах се с една много мръсна и шумна дейност, която също изпълних на 100%. Наш съсед от тукашната махала в Newcastle ми даде няколко много големи, тежки бетонни плочи, които му бяха останали от негови проекти. Самият той е бетонджия, който се занимава с т.нар. щампован бетон. При него повърхността на отливката се украсява с най-различни шарки, които могат да представляват имитация на плочник, калдъръм или всякакви други орнаменти по желание на клиента. Та неотдавна, този иначе благ и тих човечец ни повика двамата с поляка да му помогнем в преместването на едни много стари и още по-тежки шкафове у тях – плод на въображението и естествено налудничава прищявка на неговата благоверна съпруга. Тук отварям и една малка скоба в успокоение на мъжкото читателско съсловие, дебело подчертавайки, че австралийките са също толкова побъркани на тема вътрешен дизайн, интериор и подредба на дома, както и нашенките. Да не си помисли някой, че тукашните са по-свестни – нищо подобно; те пък каквито лайна могат да изсерат връз нечия нещастна глава человеческа, бедна ви е фантазията. Но хайде – да не ви плаша сега с тези собствени изводи и лични наблюдения “от най-близък план”. Исках да река, че поне в този смисъл българките са сякаш по-харни, въпреки че и те не се търпят понявга – да ме прощават за откровението. След като свършихме работата на човека, поразговорихме се малко – кой от къде е, какво прави, що работи и т.н. От дума на дума аз се загледах във въпросните бетонни плочи, които човекът вече се чудеше къде да си ги дява по двора, защото и те, видите ли, пречели на неговата “Дулцинея”. “Аз, викам му – ще те спася (от усойницата…) и ще те отърва от тях”. Веднага му предложих да ми ги подари и онзи даже ми даде една количка на заем, с която да прекарам плочите през улицата и да ги складирам под дървото в двора на хазаина. А пък тези бетонни отломки така много тежаха, че просто нямаше физически начин да бъдат прекарани до нас с моята дребна кола – виж, те вече определено щяха да й смачкат напълно фасона, ако другите боклуци с които съм я товарил не успяха. Аз обаче, още предната седмица предвидливо си бях взел ъглошлайфа от нас, с един диамантен диск, с помощта на който разфасовах плочите на по-малки парчета, които вече по-спокойно можех да товаря в багажника - макар и не всичките на един път. А пък точно такива малки парчетии ми трябват за един друг плочник/пътечка, но това ще го обяснявам като се видим – белким с татко можем да измислим нещо по въпроса. Идеята е да се наредят в тревата и по тях да се стига до кофите за боклук – да няма нужда от нахлуване на калеври, че да се гази с тях из батака, когато се изхвърлят битовите отпадъци от къщи, ами да се ходи дори и по чорапи без последните да се изцапат с кал. Абе, всичкото съм го измисли аз, обаче знаете ли колко много мастика ми струват тези мои триумфални нововъведения, докато им начертая плановете в пияндурската си кратуна?
След като приключих с рязането и посипах с бетонен прах навред из градината на хазаина, най-сетне мирясах - окъпах се, нарязах си една салата и рекох да си почина, отпускайки насъбралото се вътрешно мускулно и душевно напрежение с няколко малки аперитивчета. После погледах малко телевизия и си легнах безславно, като пребито псе…
На другия ден (всъщност това беше вече вчера) - сутринта ходих на традиционния неделен битак, но и този път нищо не си купих. Е, тук не броя една полуизгнила тиквичка и шепата омекнали домати, които добри хорица ми подхвърлиха от една тараба. Впоследствие с тях и още няколко подобни артикула (глава лук, една попрезряла чушка, картоф, кочан от зеле и други отпадъчни зеленчукови единици) си наготвих някаква странна манджа, на която още не знам точното наименование, съгласно международните рецептурни справочници – от всичко по малко, с много масло, дебела яйчена застройка (2 яйца минимум); голям комат хляб и тлъста буца със сирене. Приготовлението на тази гозба аз знам сигурно още от ерата на партизанското ми движение, въпреки че готовия продукт е влязъл под наименованието “безименна” (по смисъла на манджа) в моите лични готварски книги и библии…
От битака се отправих по други подобни обекти и тържища, като на едно място гледам, че провеждаха търг за антични вещи. Напъхах се и аз да разгледам експонатите, барабар с вехтошарите и останалите сноби – първенци на града. Измежду всичката сбирщина от археологически и праисторически предмети на миналите векове и отдавна забравени култури, забелязах и едно корабно кормило (рул). Не вярвам да е било баш от “Титаник”, но все пак то беше доста старо и истинско на пръв поглед – дървено, със съответните спици, месингов обков където трябва и т.н. Аз отдавна мечтая да си имам едно такова украшение в механата и всеки път мечтите ми се изпаряват, главно по финансови съображения. Из моите “търговски комплекси” и вериги от бутикови магазини за вещи на втора (но не и последна) употреба, за един подобен експонат често искат повече от $300 и на мен винаги ми се свиди да откъсна такава едра сума само заради една нищо и никаква украса. Пак там видях и един корабен звънец/камбана – и такъв атрибут ми трябва за механата. Въобще, ако забелязвате мен си ме вълнуват все корабни аксесоари – нали съм решил украсата ми да бъде изцяло в морски стил; нещо като стара рибарска колиба. Камбаната я купиха едни глигани за $170, което е сравнително евтино за такъв вид уникална стока – за нея не съжалих чак толкова много, че не я взех аз. Обаче пустото шибано кормило замина пред очите ми за $220 – аз си бях определил една разумна ценова граница от порядъка на $160-$170 и ако цената беше в такъв размер, със сигурност щях да се боря с антикварите за спечелването му. Обаче вече да дам над $200 – само от този факт и взе да се свива, като че ли сковано от студ бедното ми спестовническо сърце (не-не, съвсем не съм скъперник – аз просто харча разумно, което ме прави по-мъдър и доста различен от останалите светски шарани, които ме заобикалят на всяка крачка). Струваше ми се, че сумата клони към стойностите на безумието или по-скоро на глупостта. После като отрезвях и се прибрах в къщи, започнах да се тюхкам и да се ядосвам, за гдето не го купих пък сега това шибано кормило. Амчи то нали се купува веднъж в живота бе, мама му стара – завинаги и до гроб! То нито се разваля, нито гние – ни хляб иска да яде, нито пък вода да пие! Проблемът дойде от там, че точно в този момент покрай мен нямаше някой(я), че да ме подкрепи и насърчи за покупката и на края изтървах възможността да се сдобия с корабно кормило – а пък аз сам нищо не можах да направя; не успях да взема самостоятелно решение (не че друг път пък съм можел де, но това е отделен въпрос). Трябваше само една изречена думичка или реплика насреща ми, един единствен жест или гримаса по смисъла на: “Абе, я го мáни тóа боклук от тука, ве – не го ли виждаш колко е прогнило, старо и скапано!” (смътно, дори и в просъница чувам апострофите на лично моята си Дана и, Господи - така да ми липсват…). В момента на изричането им и кормилцето щеше вече да бъде мое - дори нямаше да има и значение на каква цена щеше да ми излезе. Но нали съм тъй самотен тук – няма нито кой да ме насочва… нито пък и да ме “насърчава”…
Така в чудене и маене половината ми ден мина! Аз се прибрах по обяд, макар и не толкова триумфално както друг път, турих си манджата да къкри на бавен огън – нарязах си пак едни доматки на по-едро и се отдадох на битово разложение и домашен алкохолизъм. Тържеството ми продължи до към 17:00, когато се чухме по телефона с Даниела. Те пък бяха отишли на излет някъде с останалата компания; Мария също идвала от Бризбън и така всички изкарали много весело и доволно.
По някое време моя Миро ми се обажда от Америката на мобилния телефон, аз пък от своя страна изпратих друго съобщение на Краси Петев. Те били на моабет по случай Св. Трифон Зарезан. Така и аз “зарязах” всичко – и пране, и готвене, и работа, та се опих до забрава. Даже привечер полегнах и да си почина – уж само за малко, а пък се събудих чак в 21:30. И от там насетне, като и поизтрезнях малко, започнах телевизия да гледам, филми и т.н. – до 01:00 през нощта откарах чак. Та с други думи – почивката ми общо взето е само тук: живея като на пансион за стари моми или в санаториум за психично болни, макар и подобно малко на отшелник. Но пък иначе постоянно си мисля какво имам за вършене като се прибера у дома, че пък и как да стане; все гледам да измисля нещо ново – по-хубаво и по-оригинално за къщата; взела ми е акъла и цялата същност. С нетърпение очаквам петъчния ден, че пак да си тръгвам към нас и работата ми по двора. Имам набелязани вече доста дейности от общ характер. Ще гледам да се справям с тях по-набързо, преди да са започнали тясно специализираните ми работи.
А сега ще си побъбрим малко с Дани по телефона и ще изгледам един филм по телевизията, който започва в 20:30. По-нататък аз пак ще драсна някой и друг ред, за да не забравя четмото и писмото българско (смятам, че при тази моя интензивна литературна активност няма да има такава опасност)…

… Тук обаче е мястото да спомена, че по това време моето обещание от последните редове изобщо не се сбъдна и изпълни. Причините бяха от най-разнообразно естество и много различни по характер. На първо място разбира се, идват емоциите и вълненията по очакването на баба Веска и дядо Ненчо, стъпвайки за втори път на австралийска територия. Тяхното пристигане се очакваше за един от дните на Февруари, 2004 – сега точно не си спомням точната дата, нито пък тя има някакво съществено значение за отделния четец. Пътуването им обаче съвсем не мина гладко и без известни малки катаклизми, които бяха в състояние да ме извадят извън равновесие, да ми объркат плановете и да ме докарат едва ли не до бяс.
Съгласно разписанието на самолетните полети, кацането на родителския корпус беше планирано за една ранна съботна утрин. Обзет от най-пламенни вълнения и дълбоки синовни чувства, аз още предния ден си бях дошъл от Newcastle, за да взема активно участие в тържественото посрещане – ако не точно на самото летище, то поне няколко часа по-късно вече у нас. Нямах физическата възможност да присъствам за пристигането им на международното летище в Бризбън, предвид пътуването ми от дългият, 750-километров път. Бяхме се разбрали с Даниела, тя да отиде сама да ги посрещне на аерогарата, а пък да се видим вече всички заедно вечерта в къщи. Добре де, ама както казват хората – сиромахът кога е имал късмет, та и сега. Да вземат моля ви се, нашите да тръгнат навреме и съгласно всички авиационни разписания от София, през Атина; после с междинна спирка в Сингапур, с намеренията си на края да кацнат и в Австралия с Божията воля. До тук - всичко идеално и прекрасно. Обаче тази година зимата в България беше много люта (както и респективно лятото в Австралия, само че с обратен математически знак). На тръгване температурите в София са били с доста степени под нулата, докато в същото време тук живакът буквално завираше в термометрите. Като капак на цялата сложна метеорологична и климатична обстановка, в Атина падат цели два пръста сняг (няма и инч даже) и тотално блокира пътните комуникации и по-специално въздухоплаването на византийците. За древните елини обаче, снежна покривка с подобна дебелина е равносилна с настъпването края на света и идването на поредният ледников период на планетата Земя. Естествено самолета за Сингапур не може да излети по заледената и заскрежена писта и нашите остават на хотел в Атина да чакат следващият полет.
Докато аз в същото време съм се борил с насрещния вятър и полицейските хайки по пътя към нас, всички тези действия са се развивали в последната минута, като нашите по някакъв изключително странен за мен начин (те и двамата не говорят английски, въпреки че мама поназнайва френски, а пък тата – немски), но са успели да се обадят в къщи на Даниела, за да не ги чака излишно на летището. По този начин вече случаят с тяхното посрещане приключва до второ нареждане или до подобряване на климатичните условия в шибаната Гърция. Ако трябва да бъда и съвсем хронологически изряден, вероятно не бива да твърдя с абсолютна сигурност, че точно тогава аз изобщо съм се прибирал у нас на Gold Coast – т.е., ако Даниела ми е казала навреме за тази нова постановка и развръзка, не е изключено, предвид осуетяването на полета, аз да съм си останал в квартирата и да съм отложил пътуването си за следващата седмица. Това също не е чак толкова важно откъм гледната точка на любезния ми читател – аз само се опитвам да възстановя действителните събития по беглите си спомени. Нека да не се забравя и факта, че към днешната дата (21.04.2012), когато аз за момента грижливо събирам и редактирам всички тези налични писмени материали, от времето което описвам толкова старателно са минали точно 8 години – или, както и друг път съм подчертавал: време нито чак толкова дълго, че да забравя всичко, но пък и не така кратко, за да помня всяка малка незначителна подробност. Но нека сега, след тази забележка да се върнем отново на нашите злощастни пътници...
След като изпускат самолетната връзка за Сингапур, нашите остават да преспят на летището в Атина. До колкото си спомням те не са били настанени в хотел, но може и за това да греша – също не е важно. Аз си останах безславно в Newcastle, където работех по това време и прибирането ми в къщи, както и дългоочакваната среща с моите родители се просрочи с още една дълга и мъчителна седмица. Естествено, след като полетите закъсняват още от Атина, нашите изпускат самолета и от Сингапур, който трябваше да ги докара в Австралия. Следва нов престой и там (този път мисля, че вече с настаняване в хотел за сметка на авиокомпанията – ама какво ли искам и очаквам аз от гърчолята: нали и те са си същите гольовци като нас, само дето повече им се чува думата по света, че са баят сган; иначе и те ядат дървото наравно с останалите). Та след още няколко подобни разминавания по световните самолетни гари, майка и татко най-после кацат на аеродрума в село Бризбън, Куинсландска околия – с повече от половин седмица закъснение спрямо предварително установената дата, съгласно издадените им от България билети.
Както и да е – всички са живи и здрави, много щастливи и задъхващи се от пот и топлина. Точно по това време в Австралия беше обявено почти бедствено положение заради неописуемите жеги, които бяха настанали през този сезон на годината. На места отбелязаха рекордни температури от порядъка на 56°C! Излишно е да описвам чувствата и усещанията на някой, който тръгва от София с балтон при -18°C, обут във високи обувки тип “пионерки”, облечен плътно с вълнени пуловери и чорапи, задянат с палта, шалове, ръкавици, шапки, ботуши и т.н., за да кацне на летище Бризбън при жега от около 42°C! Това е не само културен шок, ами и топлинен удар бих добавил. Постепенно нашите обаче свикнаха със знойните австралийски климатични условия и престоят им беше от прекрасен по-чудесен (за разлика от първото им идване в Австралия, през периода на далечната 1997/98, за който никой не иска дори да си спомня). Е, след толкова много перипетии, аз се прибрах съответно за следващия уикенд и след сърдечната ни и емоционална среща, вече заедно започнахме да градим плановете за най-пълноценно използване на времето, което Бог ни бе отредил да изкараме всички под един покрив.
Предвид характера на работата ми и отдалечеността от къщи, аз самият нямах достатъчна възможност да бъда така често с родителите си – през седмицата с тях се чувахме редовно по телефоните, докато се виждахме само в съботните и неделни дни, когато пък се прибирах за кратко у дома. По това време на годината се паднаха няколкото поредни почивни дни по Великден, когато си бях у нас за повече от десетина дни. Впоследствие пък взех нашите да ги разходя до Newcastle, че да им покажа къде живея, къде работя; да разгледаме малко забележителности от района и т.н. Запознах ги с хазаина, бай Джон, поразшетахме се малко и из околностите. Пак по това календарно време на годината нашият малък и свиден Неничко навърши своето пълнолетие и удари 18 годинки (05.04.2004). Празненството по този повод беше отбелязано много вълнуващо и тържествено, естествено у нас на двора, заедно с цялата ни банда познати и приятели от българския табор – кебапчета, кюфтета, бири, ракии, салати; една малка сватба.
Двамата със скъпият ми татко успяхме да довършим много от строителните обекти по двора, започнахме дори нови, като набелязахме и някои по-далечни и перспективни директиви за бъдещето. В това време моята мила и свидна майчица се въртеше покрай всички нас, шеташе денонощно из къщата и нейната роля на тиловак и бакар се оказа най-престижната и уважавана от домочадието. Безспорно това беше една неоценима отмяна в домакинството за Дани, която никога не е имала подобна нужда, но все пак прие тази помощ с благодарност и умиление.
Трите месеца на престой бяха един малък празник за цялото наше многочислено семейство, които за голямо съжаление на всички много бързо свършиха и тъжният ден за обратния полет към България настъпи най-неусетно. За голямо мое съжаление, точно сега аз изпитвам много голямо затруднение в описването на всяко наше действие, инициатива, случки и емоции от това сравнително далечно време. На първо място идва горчивината и мъката, която изпитвам към родителите си и тяхната неизбежна липса в моя живот – дори в момента, списвайки тези кратки спомени и редове, очите ми неволно овлажняват и гърлото ми се задавя в горест плач. За слава на Бога всички те са още живи и здрави, но след като се намират толкова далеч от нас, то е почти същото, все едно че изобщо ги няма – както ние за тях, така и те за нас. Вероятно в живота на човека има и много по-големи жестокости, нанесени му от съдбата или от Провидението, но мога да кажа, че и това не е малко наказание, което в името на някакъв личен успех, напредък и житейски просперитет, бяхме принудени да изберем и предприемем голямата си стъпка в живота самите ние. Лично от мен, бъдете трижди проклети – всички онези, които ни прокудихте от родния дом и Родина!...
Към затрудненията, с които се опитвам да разпаля позагасналите въглени на своите далечни спомени, отнасям и една доста простичка причина: вероятно от чиста глупост и мокаятлък, аз тогава изобщо не съм водил записките си в дневника, както това правя вече от години (и която дейност продължавам до ден днешен). Естествено без тяхната помощ ми е почти невъзможно да възстановя подробностите, а в никой случай не искам да измислям и да съчинявам легенди, които да изглеждат и звучат добре пред читателската ми аудитория; далеч съм от подобни намерения. В сегашно време аз определено съжалявам за тази ми тогавашна проява на немарливост, защото независимо от всичко, аз можех поне един път седмично да описвам какво става около нас. Не знам, може би причината е и друга – по онова време изглежда не съм си мислил, че всичкият този нескончаем писмен материал, един ден ще бъде подреден и систематизиран, събран прилежно в електронен вид и че ще се чете от някой друг, освен от моите родители. Идеята за това по принцип винаги е стояла дълбоко загнездена в мен, но улисан с другите си проблеми и ежедневни задължения, някак си точно тогава като че ли й беше позаслабнала малко силата. А пък след като нямаше на кого да пиша, предвид факта че нашите вече бяха при нас, аз се отпуснах като дроб и съвсем изоставих писателските си занимания. Отново подчертавам, че сега дълбоко съжалявам за този съществен пропуск в моя живот, но пък и сами разбирате, че връщане назад не може да стане, нито по някакъв начин бих могъл да събера всичките си разпилени спомени, които са ми из нишите на главата.
Макар че нищо конкретно не мога да кажа за този период от нашето мирно съвместно съществуване, едно поне е твърде ясно: тогава бяхме щастливи, свършихме много работа, ходихме по най-различни места и въобще изкарахме три наистина запомнящи се и вълнуващи месеца заедно с родителите ми. Само онзи, който е живял извън пределите на своята Татковина, знае абсолютно точно какво имах предвид с последните си думи. Като добавка и в подкрепа на всичко до тук, с цялата си същност и най-искрено бих пожелал всекиму такава радост и подобно щастие. А на останалите мои, тъй любезни читатели – до скорошни срещи във виртуалните страници на този своеобразен алманах…

неделя, 17 май 2015 г.

Писмо No 19 (XII-I.0304)

Мили наши родители, приятели и близки!

Отпуснах си няколко дена почивка от писане на всевъзможни писма, дневници, романи и прочие литературни бози, през които за щастие не се случиха никакви забележителни или пък изключителни събития (казвам “за щастие”, защото наред с хубавите и добри неща, с нас могат да се случват и лоши – а пък щом като последните отсъстват от менюто, подразбираемо е от само себе си, че място за излишни тревоги няма). Днес е понеделник, 15.12.2003 – точно преди една седмица изпратих до Мария в Бризбън едно дебело писмо с няколко поздравителни картички за Коледа – за вас, за наши приятели, познати и т.н. Обаче баш сега се сещам, че в суматохата съм забравил за Жуката; Румен също съм пропуснал и кой знае още колко други мои верни дружки – но то пък мога ли на всичките да им изпратя хабер; те не са ни един, нито двама. Нищо разбира се не ме оправдава, защото ако се бях сетил навреме, сигурно щях да туря в плика някоя и друга кратичка горница, та белким има уважение за всички. В залисията си гледах първо и уж най-важното писмото да напиша – така без да искам омаловажих приятелите си. Разбира се, това съвсем не е от злонамереност - просто ми изскочи от ума. А той, моят акъл е един - за кое и за кого по-напред да се сеща и да мисли? Още докато бях на работа, из разните служебни чекмеджета и безстопанствени бюра намерих едни заводски фирмени пликове с по-големи и нестандартни размери, та успях да напъхам доста надебелялата си пратка в един от тях. По мои сметки, Мария вече трябва да е пристигнала в България или поне се намира много наблизо от пределите й. Кога ще й се отдаде възможността да ви предаде плика аз не знам, но във всички случаи ще бъде много по-рано, отколкото ако го бях изпратил по пощата…
Работната седмица приключи така, както започна. Не я усетих изобщо кога се изниза толкова бързо, зает до гуша с дейността си в завода. През това време валяха проливни дъждове, дори доста опустошителни на някои места, придружени с бури, гръмотевици и светкавици. Вятъра пак отнесе няколко покрива на къщи и повали грамадни дървета. За слава на Господ, този път поне нямаше човешки жертви.
Аз в събота работих до обяд (за пари амчи – аман от гола слава вече…); после отидох по пазар. Единственото, което осъществих успешно беше купуването на Коледен подарък за Нени – харесах неотдавна една интересна картина, с ликовете на четирима наши много известни автомобилни състезатели, със съответните им лични автографи, поставена в хубава солидна рамка и т.н. Бях я видял още преди няколко дена, но тогава не я взех, защото не бях сигурен дали Неничко изобщо ще я хареса. Впоследствие реших да му я взема, че да украси стаята си с някой допълнителен кич - виждам го, че взе да залита по спортовете на две и четири колелета. Добре ама като тръгнах да я търся по същите магазини, там вече тези картини се бяха свършили. Съвсем случайно влязох в един друг търговски комплекс, та там ги видях същите на камара - купих една, след което се успокоих и мирясах.
В четвъртък вечерта пък ходих на Ванеса да купувам подаръка. Той е обявен за общофамилен, защото ще се ползва от всички нас. На нея взех една надуваема лодка с гребла, че да се плацикаме из езерото в горещите летни дни. Нени имаше такава на времето, майка я знае. Хайде, и тази задача приключих успешно. В събота купих още няколко саксии с екзотични растения за градината – все армагани за Даниела; нека да си ги разсажда и присажда където иска из двора. Хората от гаражната разпродажба ми дадоха и няколко камъка за моите нескончаеми строителни обекти. Купих си едни смачкани домати и си направих салата – е, малко чорбеста беше, ама иначе пък евтина ми излезе. Имах да си допивам някакви много жалки остатъци от дънното на едно шише водка, която си бях купил още предната седмица (абе аз изобщо не пия – една боца на мога да опразня цяла седмица вече – станах за смях и на децата). Седнах пак с книгата отвън на терасата и така ми мина самотната бекярска вечер – в дълбок размисъл и реене между редовете на четивото…
На другия ден (вчера) ходих по битаците, но нищо не купих – не че съм се въздържал, просто нищо не си харесах. Нека първо да видя как ще откарам наличната стока, която съм събрал до сега, че тогава чак да трупам и да зареждам с нови боклуци. За предстоящият обратен курс към къщи, товарът ми ще се състои от 12 саксии с рози, 3 други дръвчета/храсти и башка още 3 саксии с насаждения, които купих онзи ден. От по-предишни покупки пък имам още едно растение в по-голяма саксия; да не споменавам за половината тон камъни, лодката на Ванеса, картината на Нени, куфара с мръсни дрехи и парцали – да не пропуснах нещо? Ами да – прибавям и две туби по 5 литра с вино, което намерих безумно евтино и не можах да се въздържа да не купя! За цялото това количество ще ми трябва прицеп с ремарке – по всичко изглежда, че камъните ще ги оставя за следващото си пътуване. Няма да мога да побера всичко в и без друго малкия багажник на колата – зер, трябва да остане местенце и за мен, че да я карам пущината!
Повечето време от вчерашния неделен ден изкарах с книгата в кревата. Сутринта станах рано и ходих по битаците, на които не можах да похарча и пукнат цент. Това много ми понижи търговския тонус и следобеда се зарових в чаршафите, за да си утешавам мъката със затворени очи. Изглежда че и добре съм отпочинал, защото вечерта гледах един филм по телевизията, после дойдоха зашеметяващите новини, че са заловили Саддам Хюсеин - като плъх се е крил в една дупка на някакво подземие. Само че аз изобщо не вярвам, че американците са хванали истинския главатар – това вероятно е някаква много добре скалъпена театрална постановка за хвърляне на прах в очите на простолюдието или пък показаха някой от безбройните му двойници. След това извънредно предаване пък, започна друг един филм и си легнах чак в 02:00 през нощта. Даже и сега не ми се спи (учудващо), защото пак се глася да изгледам едно безплатно кино.
Понеже и листа ми свърши, а в момента нямам друг, ще приключвам словесните си излияния на това място. Утре ще продължа на новото парче хартия, след като свия някой и друг лист от принтера на работа – там са и без друго толкова много, а пък и безотчетни на всичкото отгоре...
07.01.2004 – Боже-е, амчи то днес е Ивановден, бре! Хайде, на многая лета тогава! Ето че след дългата Коледно-Новогодишна почивка, аз отново съм си на поста. Направо ще започвам с изложението, защото увода ми ще е много дълъг и се опасявам да не се отплесна пак на някъде. След като последния път бях с всички вас чак през изминалата вече календарна година, сега пък ще трябва да възстановя последвалите събития по хронология, за да ги опиша внимателно едно по едно.
Седмицата преди да си тръгна окончателно към нас премина повечето в бясно и стремглаво пазаруване за Коледа - главно хранително-вкусови артикули за стомашно-чревния апарат и малко подаръци за домашните (любимци). Поради тези причини не ми остана свободно време, за да разказвам повече за себе си (ба, много пък го интересува някой шибания ми живот). Така завеян и отнесен от търговската истерия дойде петъка - 19 Декември, когато в отдела се заговори, че можело и да не работим на другия ден (събота). Теглейки една красива майна на всички от заводската управа и изпъвайки гордо и силно нагоре средният си пръст срещу т.нар. “Цар Долар”, аз тутакси начертах своя личен план - единствено отговарящ на собствените ми интереси, без да се интересувам от/за когото и да е било. Веднага прецених, че щом ще е така и няма да изкарваме пари в съботната ясна утрин, можех да си тръгна още същата петъчна вечер. Така или иначе от фабриката щяха да ни разпускат във вторник по обяд и аз за някаква си тяхна надница и половина, трябваше да изстоя двата почивни дни тук в това шибано място – ама ай сиктир от тука, ве! На бърза ръка реших да поемам обратно към къщи веднага след работа – без да губя нито минута време, още вечерта. Единствено лошо беше само, че аз все още не бях натоварил колата - не очаквах подобна развръзка и се оказах малко неподготвен за нея. Така преди да тръгна се наложи първо да си дойда най-екстрено до квартирата, да натоваря всичките си армагани под формата на саксии, растения, та дори и част от камъните; плюс многобройните подаръци: лодки, картини, крадени от завода кабели и т.н. – списъкът е огромен. Само тази дейност ми отне почти час приготовление и на пътя вече бях стъпил едва в 17:30. Пътувах добре и след традиционните 8 часа почти непрекъснато бясно каране и взиране в тъмницата пред мен, най-после пристигнах по живо-по здраво у дома.
На другия ден се заловихме с почистването на двора – от дъждовете и благоприятното слънчево греене, тревата беше пораснала до пояс; от нея не можех да видя разхвърляните камъни и кое къде съм оставил. Хайде, почна косене и скубане на трева, паралелно с извличане на боклуците. Както я бях подкарал и вече загрял, рекох да доокастря и останалите дървета в задния двор. Отиде цял ден пак, че и на другия даже продължихме с Владо. Там имахме едно голямо дърво, което трябваше да отсечем поне наполовина – уж да му намалим или спрем отчасти безразборния растеж. Та и с него падна голяма борба, обаче аз като взема един път решение за нещо – изобщо не се замислям за средствата, с които ще го постигна. Направихме много стратегическа схема и план - аз режа с една тъпа бичкия през средата на стеблото, а моя приятел Владо дърпа отдолу с въжето, вързано по-горе за короната на дървото. Така съм се специализирал вече в тази наука, че ако ме пратят в Коми, мога да им изсека горите без изобщо да ползвам моторен трион – само пелка и въже ми трябват и разбира се някой помагач (шашкънин…), който да тегли отстрани. Справихме се академично с всичко, но работата не се свърши само с отрязването на проклетото дърво – сега пък следваше кастрене на клоните, изнасяне, товарене в ремаркето и откарването на вършината към бунището. По-дебелите клонаци си ги оставих за горене в камината - всичко останало замина на боклука. След като най-после ошетахме, вечерта дори се събрахме у нас на малко, но съдържателно тържество.
През този период се улучиха няколко горещи дни, които бяха последвани от други 2-3 дъждовни. Хвана едно, пусна друго – вършех от всичко по малко и на края пак нищо цялостно не свърших. Владо ми помогна да измерим парчетата кабел, които донесох от завода, за да знам на всяко едно дължината и да го използвам според нуждите. И това отне някой и друг час, защото аз като съм грабил тогава на аванта, та изглежда съм се поувлякъл малко – сега имам жица за 5 къщи да омотая с нея. Но аз така обичам - да имам достатъчно, че пък и да дам на някой закъсал в нужда, без да ми свиди материала. После с Владо сглобихме фенера, който ще монтирам отвън на входа – по стил той прилича като онези на Етъра, а и по години им отговаря като възраст.
В понеделник отново се занимавах с разни дребни дейности, за които пак Владо доста ми помогна. Следобеда пък с него ходихме на един търг да му търсим кола. Купихме много хубав FORD – на другия ден се разправяхме с регистрацията му и т.н. Моята активна дворна дейност се възобнови едва в сряда – тогава започнах да мия камъните по дуварите и камината с киселина; исках да опадат всякакви остатъци от цимент и разни петна от мазилката. Когато след няколко дена всичко изсъхне напълно, ще ги намажа с един специален разтвор. Последният ще ги запечата и те ще изглеждат винаги като че ли са мокри – цветовете им ще изпъкват един вид, като нови. Наред със страничните занимания, основната ми цел обаче беше и друга: един път след като смия мръсотията, дървените части също да изсъхнат добре на слънцето – върху тях пък нанесох два слоя консервиращо масло, което ще ги съхрани завинаги. Тези дейности също приключиха със съответната успешност – а като календарни дати това беше вече около 23-ти и 24 Декември.
На 25-ти естествено не съм побутнал нищо – нали беше Коледа! Всяка вечер обаче тържествата не спираха. Баш на Бъдни вечер по традиция дойдоха нашите съседи да ни поздравят – разменихме си подаръци, картички и по няколко задължителни питиета. После те си тръгнаха, а ние с Даниела останахме търпеливо да изчакваме настъпването на Рождеството Христово. Аз цяла вечер варих един мършав боб, който го ядохме чак след полунощ и когато повече нямаше нужда от него, защото трябваше да заблажим - но пък така се получи нея вечер.
Измежду всички по-големи или по-малки строителни манипулации и мероприятия, почти непрекъснато се налагаше да отскачам и до железарския магазин – най-различни материали купувах, цимент, пясък и пр. Наред с текущите задачи, правих подготовка и за бъдещите си обекти, които съм замислил; така, както се занимавах и с редица довършителни работи от предишните. Влез-излез: абе, то беше една малка лудница! Даниела официално беше на работа до 26 Декември плътно всеки ден, след което излезе в отпуск. Градината на Ванеса я затвориха още на 24-ти и разпуснаха децата да си седят по къщите при майките и татковците (нищо, че последните са заети). Няколко дена тя беше неотлъчно с мен – хá да я нахраня, че пък да я оправя после; все си е някаква врътня около нея. След всичко това, което изброих до тук, намерих време да направя и пощенската кутия – първо издълбах една голяма дупка. Преди време бях намерил един огромен пън, че го киснах няколко седмици в изгоряло моторно масло, което пък взех без пари от автосервиза (дадоха ми го). Исках да го импрегнирам против гниене. Този пън щеше да служи за основа на пощенската кутия. Зарових го до някъде в земята, залях го с бетон и отгоре наредих камъчета. Стана чудно, но ми отне цели два дни, докато се въртях покрай него. После едни каруцарски болтове се оказаха къси и не толкова здрави, колкото ми се искаше на мен да бъдат – тичах обратно в магазина да купувам по-дълги и по-дебели. Това пък предизвика да се пробиват нови дупки в металната планка на основата - разглобявах, че събирах всичко на нова сметка после и т.н. Голямо губене на време падна и с тази наша, станала вече прословута пощенска кутия, но пък като краен резултат работата приключи успешно (макар и не светкавично бързо, както всички очакваха от мен)...
На 25-ти вечерта пък ние ходихме на гости у едни приятели, които наскоро си купиха къща. Там отново се събрахме цялата циганска тумба. Ние спахме у тях, за да не се налага излишно шофиране след злоупотреба с алкохола и да съкратим рисковете от евентуални неочаквани и нежелани срещи с пътната полиция. На другия ден станахме рано и ето ме от масата – намерих се право на строителната площадка. Междувременно съседа също монтира тяхната пощенска кутия, а аз пък съборих съществуващата обща, която беше грозна, направена от тухли и заемаше много място отпред. Това разчистване отвори път за паркирането на колите на терена току пред къщата, а не на пътя както беше до сега. Разбира се и там трябваше да се отреже едно голямо дърво, защото пречеше; хá пък да му измъкна и корена, за да не прорасте наново и пр. и пр. – аз до каквото и да се докосна и реша да го свърша уж по-набързо, това автоматически предизвиква допълнителни и странични дейности, които също стават належащи, неотложни и с първостепенен приоритет; писна ми на чепа, казвам ви го право и откровено!
Един ден се заядох и изчистих улуците на къщата от насъбралата се шума, листа и друг боклук. Веднага след това и докато пак не са се задръстили, сложих едни специални пластмасови мрежи, които да предпазват от бъдещо замърсяване. Бяха толкова много натъпкани с кал и изгнили дървесни продукти, довени от вятъра и набивани там с години, че когато валеше дъжд водата се стичаше направо отгоре, без да поема надолу по лакомицата. На места беше започнала даже да прораства трева, дребни храсти и т.н. И тая работа свърших при сравнителен успех. Мислех си, че междувременно ще падне и някой пороен дъжд, за да видя какво съм направил и дали водата ще върви по тръбата надолу, но нямахме такъв късмет. Е, нищо де – то направеното си е направено; когато завали пак, надявам се всичко да е вече добре.
На връх Коледа беше голяма жега, но после времето се поразхлади. Съседите ни поканиха да празнуваме заедно с тях Нова Година. Ние с готовност приехме поканата им, защото нямахме други приемливи алтернативи. Останалите ни приятели посрещнаха Васильовден в една гръцка таверна, но на нас нещо не ни се ходеше там - Ванеса е все още малка за такива среднощни изпълнения. Така нея я сложихме да спи още в 20:00, какъвто й е нормалния режим, а ние си продължихме моабета в съседния двор току до първи петли. Докато беше сравнително по-ранен час, тя също дойде за малко при нас - хапна набързо, сръбна си празничното сокче от портокали и хайде, бегом в кревата. Останалите гости на съседите бяха все хора на средна възраст, но много добри и весели – главно пришълци като всички нас от Нова Зеландия, Холандия, Канада, Германия и т.н.; нямаше местни австралийци, вероятно не случайно.
През един от многото поредни почивни дни, със съседа вдигнахме и една друга, по-малка оградка – тя пък беше откъм задните ни дворове, точно долу до езерото. Това всъщност бяха два оградни панела, които аз бях купил доста отдавна специално за целта и все го дрънках да ми помогне, че да ги монтираме заедно. Мястото там е такова увъртяно, че работата не може да се свърши от сам човек без поне още един чифт ръце и втора глава за даване на съвети и акъл. Най-после и тези панели сложихме по предназначението им, което пък ми отвори широк фронт за действие по довършването на долния дувар - трябваше да го спра на ъгъла точно до тази ограда и да му направя някакъв приличен завършек. На 30-ти и 31 Декември именно това ми бяха заниманията и “богатото” разнообразие в живота – зидане на камъни, което от време на време (докато си почивах…), заменях с малко копане и изхвърляне на пръст
През цялото това време, докато аз се гърчех като червей, превивайки гръб като египетски роб, нашата Даниела най-усърдно се подготвяше за тая, бих казал вече историческа сватба на наш Сашко – не знам дали толкова много суетня е имало и по сватбите на Йоан-Асеня дори. Всеки ден се щура по магазините като дива коза по планински сипей – та рокли ли не купува, то чанти ли не бяха, обувки и какви ли още не щуротии. Така дойде и Новата Година - посрещнахме я и изпратихме старата по живо и по здраво. На Васильовден също имахме почивен ден от строителни дейности – не съм бутнал ни един пирон да закова, камо ли пък шибаните камъни да редя или цимент да бъркам. Снимахме се с камерата, карахме лодката на Ванеса, учихме я да плува – все фамилни и развлекателни удоволствия.
На 01 Януари вечерта всичката циганска сган се изсипа у нас пък на гости – нали малката тогава имаше имен ден. Та пак се разнасяха салати, кюфтета и напитки – добре че ни бяха останали малко запасни хранителни материали от предишната вечер. Ние именно с тази цел направихме от всичко по повечко – Дани избърка една бърза руска салата, аз пък разбивах кьопоолу и се представях с бяла салата “Снежанка”, каквато сервират само в най-елитните долни кръчми по Черноморието и отчасти в полите на Витоша. Носихме разбира се от тези “мостри” и у съседите предишната вечер – всички те, както и гостите им много харесват нашите уникални български специалитети. Даниела направи и една баница за Васильовден – тая беше най-хубавата, която някога е правила, защото този път не спести нито маслото, нито сиренето…
Надявам се, че до тук не съм пропуснал нищо съществено. Но пък е твърде вероятно да съм посъкратил някой дребен факт, поради забравяне на подробностите – прибавете го към общата картина на сюжета и си представете каква е била цялостната обстановка около нашите австралийски Коледно-Новогодишни празници и тържества.
Така стана вече 02 Януари от Новата Година, когато всички станахме още в 04:30 сутринта, за да закарам Дани и Неси на летището, че самолета им за Аделаида тръгваше в 06:15. Оставих ги там с багажа, а аз се прибрах директно у нас. Веднага се залових да правя нещо. Имах едни пръчки бетонно желязо, които набих отзад в дувара, защото и там ще изливам бетон за уякчаване на стената. Таман свърших с тази задача и щях да почвам да бъркам цимента, пък си викам: я чакай да отида отпред, че да видя съседа с какво се занимава (надявах се, че е засмукал бирата, та да почерпи една, ама сбърках). Беше вече някъде към 09:00. А той взел, че си поръчал багер да дойде - да му изрови нещо и да му подравни пръстта, за да разшири алеята към гаражите. Той също възнамерява да махне колата си от пътя и да я паркира в двора – демек, правеше точно същото, което трябваше и аз да предприема, но пък то не ми влизаше в списъка с дейности баш за този ден. Взех обаче светкавични решения (еднолични, представяте ли си? – Даниела в това време вече беше кацнала в Аделаида и аз просто нямаше кого да питам за “разрешение”) - веднага обаче се включих в орташкия масраф за багера и човека дойде да изрови и моята част. Всичко стана само за един миг, докато аз щях да се въртя с лопатата и търнокопа в продължение на дни. Междувременно с Рон решихме, че сами ще си направим кофража, а ще поръчаме да ни докарат готов бетон с камион - само да го насипем и подравним. Така аз зарязах дувара в долния двор и се концентрирах в предния.
Извадихме всички налични стари дъски, гвоздеи, тесли и т.н. – съседа помага на мен; аз помагам на него. Подравнихме и подготвихме терена за заливане с циментовата маса, след което хукнахме арматура да търсим. Той искаше да купува една специална мрежа за бетон, но не намерихме баш каквато се изискваше по букварите. Оставих го сам да търси нещо подходящо за неговата част, докато аз си реших въпроса с арматурното желязо, което купих на старо от един вехтошарски магазин за строителни материали. Намерих 17 пръчки по 6 м дълги и мисля че са дебели 12 мм или дори 16 мм – такива имаха там и това бяха всичките в магазина. С такова “силно” бетонно желязо обикновено изграждат мостовете по автомагистралите, наред с други тежки и отговорни строителни обекти, вкарват ги в основите на огромни сгради и т.н., а пък аз щях да го използвам по съвсем олекотено предназначение, но това за мен няма никакво значение – важното е да се свърши работата; да стане нещо яко и вечно, както аз обичам. Купих естествено всичките налични пръти, защото по-нататък те ще ми трябват и за другата плоча, която ще изливам за свързването на гаража с къщата. Излезе ми много евтино – само $80, а до сега съм употребил едва половината, като дадох и на съседа разни изрезки, които му трябваха. Той търси и купува безогледно всичко, което е по книгите и съгласно учебниците по строителство и архитектура; парите за него не са фактор, щом някой си е написал предписанието по въпроса какво и точно колко да се употреби за дадена работа. Аз в същото време съм новатор обаче – не мен не ми и пука даже какво е казал този или онзи “академик” и какво препоръчва да си купя, след като то ми се явява скъпо за кесията, а пък в същото време по-здравото ми е в пъти по-леко на джоба (нищо, че не е много подходящо) – ебал съм ги аз отзад, хем с бетонното желязо такива големи специалисти! Само че не ме питайте как съм ги пренесъл тези железа от магазина до нас. Аз друг начин нямам, освен с помощта на ремаркето. Но то завалийчето, е дълго само метър и половина, а остатъка от 4 ½ м на пръчките се влачеха по асфалта и стържейки по него, предизвикваха невероятен шум от където минех; с хвърляне на искри чак. Добре че в тоз момент не ме видя някой шибан полицай, че щеше да ми тръсне една доста солена глоба – желязото щеше да ми стъпи по цената на среброто. Обаче Господ, понеже обича смелите (и по-специално “новаторите”…), та ме опази от поражения и този път; той брани и закриля работливите - особено пък такива отчаяни малоумници като мен…
Прибрах се в къщи по възможният най-бърз начин (макар и съвсем не най-безшумен) и се залових с нареждането на арматурата по готовия вече кофраж. Режа и накроявам дължините с една машинка, като забивам единия край на пръчката в съществуващия бетон, че да не се пука в мястото на снадката. На този мурафет ме научи добричкият наш съсед Роналд, но това предполагаше да се пробият и съответните отвори насреща в старата основа. Наредих железата, навързах ги с тел едно към друго и бях почти готов с проекта. На другият ден отидох за баластра с ремаркето, която насипах отдолу, така че бетона да легне върху нея, а не направо върху пръстта - помогнах естествено и на Рон за неговата част. Предната вечер пък Динко дойде да ми оправи компютъра, а аз на следващата започнах на нова сметка да го пълня с моите програми и файлове. Преди това изтрихме цялата информация и всичко трябваше да се възстановява наново от “нулата”. Последваха нови нескончаеми часове висене пред тъпия му екран. Последните два почивни дни се занимавах само с тази дейност. В неделя сутринта вече официално затворих и окончателно запечатах всички строителни обекти до следваща подобна възможност за “размразяването” им и се съсредоточих върху компютъра – имах и финансите си да осчетоводявам, между останалите забавни занимания.
Същият ден приказвахме и с Дани – те с Ванеса бяха вече на сватбеното тържество. Обадих им се по телефона основно за да поздравя Сашко, за проявената от негова страна смелост и себеотрицание (а защо не и глупост…) по встъпването му в неизбежно бракосъчетание. С подробностите обаче от самото мероприятие и церемониите, свързани с това безумно дело ще ви запознае лично Даниела, чак когато дойдете при нас.
Мислехме със съседа да налеем бетона в неделя, но не можахме да намерим някой, който да ни го докара в почивния ден. Отделно от това, той не беше съвсем готов с неговия кофраж, та отложихме дейността за по-благоприятни времена. Аз пък по този начин успях да си свърша работата на компютъра и всичко се нареди като по ноти. С Рон се разбрахме аз пак да се прибера тази събота и неделя, че да си довършим работата до край. Той ще ми се обади по телефона, за да потвърди, когато вече ще се разберем окончателно.
Така протече и последният ми почивен неделния ден и аз привечер, към 18:30 поех по обратния път за насам. Пътувах добре и спокойно, нямаше много движение по все още празничните ваканционни пътища. Пристигнах в завода навреме сутринта и възстанових служебните си задължения още в тъмни зори. От сега нататък ще гледам да наваксам повечко часове в предстоящите седмици, че тези Коледно-Новогодишни празници, сватби и т.н. пак глътнаха много от иначе мизерните ни спестявания.
Ако всичко върви по предварително набелязания план, в събота най-сетне ще довърша и филма - Дани е направила много снимки от сватбата и заедно с това мое кратко писъмце, те скоро ще полетят към вас. Надявам се през това време вие да сте вече с входни визи за Австралия, а пък едва тогаз ще му мислим как и какво да правим впоследствие. Аз след малко ще ви изпратя едно съобщение по телефона - знам че в момента сте в София за някакви медицински удостоверения. Дани ви се е обаждала онази вечер, та от нея разбрах. Аз от тук обаче не мога да звъня до България. Като се прибера у нас, тогава ще се чуем “на живо”.
През тези почивни дни Неничко пак е на къмпинг. Обади се да ни честити Коледа и Нова Година, но беше доста накратко и набързо – зер, всичко друго беше много по-важно от баща му. Уж след две седмици щял да идва тук (при мен в Newcastle), че да изкараме няколко почивни дни заедно, но до тогава може да му дойде и друг акъл. Неговите планове се променят не с дни, ами с часове…
Току що ви изпратих съобщението. Аз вчера пратих две писма от компютъра на работа до Албенчето за чичо Божко – нали пък вчера беше Богоявление. После се сетих с главата си проста, та допълнително включих и малкия Божи - иначе бях го забравил, калпазанинът. Когато най-после се прибрах у нас (в квартирата), пуснах един SMS и до телефона на Албенчето. Мислех че вечерта ще сте заедно у тях на имен ден. Тя не ми се обади обратно, обикновено го прави веднага. Дано всичко да е наред и при тях. Ще чакаме информацията ви.
С моя скъп “американски” приятел Миро си разменяме чудни писма. Той ми праща и снимки. Даже имам и едно кратко филмче от него, което той е снимал, когато са ви били на гости в Габрово. Аз му се обадих днес на обяд, навръх Ивановден, а при него беше още Богоявление - отиваше да ядат прасе някъде с тамошните си дружинки. Там пък, в Сиатъл навалял чуден сняг, та той беше много радостен – от 5 години не бил виждал така побеляло навсякъде.
Ами това е като че ли всичко за сега, милички мои. Е, аз май малко позабравих да ви честитя Коледата, Новата Година, Васильовден и другите свети и пресвети празници – извинявайте. Всичко това бях направил в предишното си послание - с нарочните му там поздравителни картички и останалите празнични табиети, само дето тогава не знаех, че така дълго ще се проточи получаването му. Разбирайки че то все още не е пристигнало по предназначението си, та сега станах хептен пишман, за гдето го дадох на Мария; ако го бях изпратил по шибаната австралийска поща, щеше отдавна да е дошло вече. Но както и да е - то се свършило вече. Сега отивам да вечерям и да си приготвям зобта (сандвичите…) за утре. Сабале пак ще ставам рано, че съм на работа от 06:30 до 17:30 – дълъг ден, та краят му не се види чак…
Хá – тъкмо дойде и отговора от вас на мобилния ми телефон. Зарадвах се като чух, че сте отишли на свято българско място! Копривщица е хубав край. Аз съм ходил един единствен път там. Това беше непосредствено след сватбата ни през Септември в далечната 1985. Тогава взехме и баба Фанче с нас на сватбено пътешествие, та на път за София минахме и през Копривщица. Славно място, славен народ – дивна красота, мистерия и много възрожденска българщина има в тая наша светиня; люлка на герои, истински патриоти, апостоли и бунтовници. Жалко само, че не съм богат, за да участвам със средствата си в постоянната реставрация на това наше толкова историческо селище…
17.01.2004 – Събота, малко преди здрач - току по ракиено време. Капнал съм си ей тука нá, една средно голяма мастичка и замезвам апетитно с картофена салатка и задължителната майонезка – радвайте ми се душмани, нека все така да ми е зле! Объркаха му се нещо плановете за излитане и на това мое писмо, ама нейсе – все пак не може всичко, което се програмира в безпределната мисъл на човека, да се извършва по същия начин и в условията на ограничената действителност. Мислех да го взема с мен нататък, като си ходих миналата седмица, да довърша филма и заедно с многото снимки от сватбата на Сашко, Дани да ви го изпрати през седмицата. Добре ама, ето че нещата не се осъществиха баш така, както си ги бях замислил аз. Е, това всичкото пак ще стане, само че с известно малко закъснение и своевременно много се извинявам за предизвиканото от мен разочарование. А ето ви пък сега и дереджето, на което се намирам до този момент.
Миналата седмица, както вече добре знаете и от непрекъснатите ни телефонни кореспонденции, трябваше да се прибера извънредно у нас, защото със съседа се бяхме разбрали да изливаме бетон пред гаражите през почивните дни. Нашата приятелка Румяна, която беше една от малкото гости откъм страната на Даниела, от сватбата на Сашко в Аделаида заминала направо за Сидней, по някаква нейна работа и посещение. За обратното й пътуване към Gold Coast с нея междувременно се уговорихме аз да я чакам на влаковата гара, тук в Newcastle – да я качвам в колата и от там веднага да продължаваме за вкъщи. Таман да не съм и сам по пътя - все има какво да си каже човек с някой себеподобен. За последните ни уточнения се чухме по телефоните в петък сутринта – тя даже вече беше на път в самия влак и щеше да пристигне точно на обяд. Така аз съвсем внезапно реших да си тръгна не чак в 16:30 както обикновено, ами да изпуша още през обедната почивка. Така и стана разбира се, защото не мен нещо като ми влезе в главата - или става веднага и на мигът, или пък съвсем малко по-късно. В конкретния случай това мое спонтанно решение се изпълни тутакси, още в същия час – по този начин спечелихме малко допълнително време в аванс за предстоящото ни дълго пътуване и се прибрахме благополучно още по светло. Това пък от своя страна предизвика едно по-навременно сядане на масата и като подкарахме с Даниела сладката приказка покрай традиционната петъчновечерна софра, та се отнесохме чак до 02:30 посред нощ…
На другия ден, още в изгряващо полутъмните му зори триумфално пристига шибаният бетоновоз, чиито спирачки изскърцват на умряло с кански рев, който се забива дълбоко във все още мъртвешки спящото ми сърце, а за да стигне пък до там, шумът им първо минава като трифазен ток през моята вече твърде отъняла и полирана от спирта мозъчна кора. Пред къщи застава едно огромно туловище, мязащо на автоматична перална с постоянно въртящ се барабан, който в утробата си съдържа повече от 4 кубика бетон. Ставам от кревата като попарен, скачам в дрипите, грабвам въглищарската си лопата и дори без да се олюлявам - ето ме и мен вече на площадката; с известно малко закъснение поради разстройство в лека форма, но с присъствието си попълвам личния състав на бетонджийската бригада. Комшията ме попита дали не искам една бира за отскок, но явно по начина по който съм му отказал с отчаяните си жестове и мимики на погнуса му стана ясно, че бирата ще я пием малко по-късно, ама пък и не баш в 06:30 на изгрев слънце. Така е при нас – ако на Христо Кидиков, в съгласие с “Хей живот, здравей…” денят може да започва с песен и така да му е минал целия живот дори, за нас обаче простосмъртните той само завършва с песни и танци на народите – а пък започва малко по-простичко, на първо време с бира да речем. Но тук думата ми беше за работата, която ни очакваше под палещите лъчи на безмилостното австралийско слънце, без да разглеждам подробно неадекватното си до негодност състояние на духа и още повече на тялото. Така всички започваме да газим из циментената каша като въртоглави и да наливаме ненаситния кофраж с бетон. Съседа си беше повикал и един помагач (колега от работата му и личен приятел, но след тази офанзива на строителната площадка, той вече стана наш общ другар), та ние и него хвърлихме в отчаяната си акция. С общи усилия, завидно за страничния наблюдател, успяхме в много сгъстено време да се справим с официалния обект. Последният всъщност не беше и чак толкова голям, само че Рон (съседа) понеже е голям майстор и разбирач, та му отдаде излишно голяма почит и значимост. То клякахме, ставахме, залягахме в калта; че мерихме наклоните с дъски и нивелири – все едно че насипвахме пътя към Пантеона в Рим, а не някаква си там пиклива бетонна стъпка, където впоследствие да си паркираме таратайките.
До тук добре – след няколко часа на изтощителна работа “на акорд”, 2/3 от бригадирите се саморазпуснаха и заминаха да си мият ръцете и лопатите, докато за останалата 1/3 от персонала (в мое лице…) работният ден продължаваше да не свършва и да не му се вижда края. Да са живи и здрави хората в бетоновия възел, които по принцип винаги прислагват и малко горница от материала - да не би за малко да не му достигне на клиента, а пък и бетонът там не го мерят на аптекарски везни. Така самосвалът изсипа още кажи-речи един кубик с бетон, “максул” както му вика простолюдието – башка от количеството, което се разля по всички възможни дупки, хралупи и ниши на кофража. Всичко пито-платено, шофьора прибра парите, подаде ни квитанцията, а за остатъка от цимента трябваше да се погрижим самите ние, след като той не можеше вече да го върне в базата. Брех, мамка му мечка и положение деликатно – дорева ми се от мъка. Веднага вземам едностранно и драстично решение, че този допълнителен материал аз мога да го използвам в задния двор, за укрепване на долния зид. В противен случай ние просто трябваше да го изхвърлим някъде и да стане зян, защото както всички се досещате: бетон по принцип не може да се съхранява в хладилна камера или в домашен килер, натъпкан в буркани от компот.
Така, за да “спасим” суровината, отначало само ние двамата с Даниела започнахме по най-мъчителния възможен начин да прекарваме бързо втвърдяващият се цимент нататък - аз се потапям в окопа, а тя от горе ми подава по половин кофа бетон и разни парчетии от тухли, плочи, камъни и други боклуци за пълнеж. Жегата – адска; на мен ми се вие свят – оригвам се на чесън от снощната млечна салата “Снежанка” в комбинация с евтина мастика и само от пáрите и миризмите, които витаят около мен ми прилошава още повече; ба мааму - а-хá и за една бройка да пукясам, там долу в трапа. Умиргане има, оставяне на обекта обаче няма – при мен тез филми не ги прожектират! Видяхме се в чудо, та извикахме и Владо на помощ. Той завалията, дойде след известно време, а отвън бетона на площадката пред къщи съхне мигновено на това зловещо и палещо слънце – желязото омеква чак от зной. Пот и вода шурти от нас, а аз самият вече съм в прединфарктно състояние! От време на време пребъркваме бетона с по някоя кофа вода, уж да не се втвърдява, като към края вече го разбивахме и с кирката – толкова бързо стегна. След още няколко часа къртовски труд му видяхме сметката де, не можа да ни гътне и този път (тая дума “къртовски” сигурно произлиза от “къртица”, а аз се бях превърнал на лалугер даже). Укрепих стената като стара бойница на средновековна крепост; бетона употребих до прашинка, боклуците изринах – въобще, като че ли Господ беше заедно с мен в траншеята. На всичкото отгоре и на целият ни тоз мизерен хал, в същото време пък и бързаме, за да не завали дъжда. Независимо че беше много горещо, времето ту се облачи, ту се смрачава – а пък ливне ли оная стихия отгоре, измива всичко, та ми ебава мамата чак! Имахме късмет, че ни изчака и ние втасахме с всичко, преди да е заваляло.
За благодарност, аз междувременно поканих съседите да дойдат на гости за вечеря, естествено заедно с тяхното приятелско семейство. Речено – сторено; още в 18:00 пристигат всички, много добре “подготвени”. Те рано-рано приключиха с тяхната бетонна акция и после цял следобед се давиха с коняк и наливаха с бренди без мезе, докато аз в същото време превивах гръб, заровен до пояс в окопа като червей. Партито у нас на двора започна почти веднага - аз едвам успях да се изкъпя, да поприбера инструментариума, кирки/лопати/мастари и едно-друго, измих набързо отпред петната от цимента и вече бях готов за нови подвизи. А иначе цял ден карах на ледена вода и тежки клетви. Добре де, ама попържай си ти – само дето няма кой да те чуе, че да ти помогне в бедствието! Хубавото беше, че онези оттатък оградата не разбират за какво им говоря и намеквам с истеричните си и бесни ругатни, но предполагам по интонацията и извивките на гласовите ми способности, те добре са се досещали за какво иде реч иззад таборките. А аз всъщност нямах никакви лични подбуди срещу тях в отчаяните си многострадални вопли...
Та след този изнурителен ден, успехът отново беше на наша страна и най-после седнахме на масата за добре заслужено тържество. Правих българска скара, ядохме, пихме, смяхме се и така всичко приключи в разумните часове на нощта. Този път не осъмнахме (както това правим обикновено…), защото всички бяхме приятно отмалели, да не казвам утрепани от умора и изтощение. Легнахме си навреме и в неделя сутринта аз пак скочих рано (може би сте забелязали, че напоследък много бързо се наспивам). А пък отвън тъкмо вече почваше да ръми – чуден летен дъжд. Гол и бос, в униформата на вожд от някое човекоядно племе, аз започнах да довършвам работата си от предишния ден - кофража махах, дъски разни разковавах; една огромна купчина с пръст прехвърлих от едно място на друго, че ми пречеше; после подредих малко строителните материали, пръснати безразборно наоколо из района и се зарекох, че след като приключа с всички тези дейности, няма да работя повече за деня. Така и стана - слязохме с Ванеса до езерото да я повозя малко с лодката, но през това време пък Дани я повикаха на работа за следобедна смяна и тя замина в 14:30. Ние с Неси легнахме да поспим малко - аз си бях приготвил багажа, та вечерта само да го нахвърлям в колата и да тръгна. На Даниела й оставаше още около час, докато й свърши смяната и аз на тръгване й заведох малката на посещение. От там вече поех по дългото трасе за насам…
Пътувах добре - почивах си от време на време и в понеделник сутринта бях вече на работа от 06:30. А знаете каква е обстановката на работа: зор и напрежение отвсякъде, гонене на пускови срокове и т.н., но пак ще кажа: добре че я има, щото без нея просто бяхме обречени на гладна и мъчителна смърт (попресилено и образно казано, но много далеч от истината). Сега поне сме си изплатили борчовете на кредитните карти, възстановили сме и парите от които вземахме по малко, за да оцелеем; поехме част от масрафите по сватбата на Сашко и Лиса – въобще, решихме още много други проблеми, изискващи къде по-големи, къде по-малки финансови инжекции и инвестиции.
Пак между другото разбрах, че нашият малък Неничко вече официално ще бъде приет за студент, считано от 01 Март нататък. За сега ще учи това, което той най-много искаше, въпреки че балът му е доста нисък - само 17 точки от 25 възможни (моля забележете – измерването и отчитането в този случай се прави в низходяща градация; демек, най-добрите ученици имат най-малко точки). Децата, които ще учат за доктори и адвокати са с бал между 1 и 5 - не ми е много ясно пък онези, с оценки в границите на 20-25 какво ще правят от тук насетне, но нашият поне е “вътре” (в Университета имам предвид, който самият “студент” отъждествява със затвор или по-скоро с концлагер). Аз му преизчислих средния успех от дипломата спрямо нашенските оценки по шестобалната система (българските имам предвид) – та по тях, неговият скромен баланс се равнява едва на “Среден 3.40” - но каквото и да е, това и ще си бъде. Разбира се, голата истина е, че Нени е записан в един факултет на частен Университет, където всеки даден калпазанин влиза и е добре дошъл (без оглед на разните му там балове и резултати от кандидат студентски изпити), стига обаче да има или намери някой будала, който да му плаща за обучението. Другите деца се записват в останалите университети и институти, като за тях пак се плаща нещо, но не в такива убийствени суми и размери. Освен това те имат право на заем от държавата или разни спонсори, като заетите средства от тях после се връщат безлихвено или с нищожна лихва, след започването на редовната им работа. Докато в нашия конкретен случай, целият масраф по обучението се поема директно от родителите - по $4000 на семестър, а те са точно три за всяка учебна година. Не знам в продължение на колко години е цялото обучение - вероятно две или по-скоро три.
Тук естествено има и известни условности, разклонения и подробности. Понеже Нени е “приет” с много нисък първоначален бал, един път курсът му на обучение е по-скъп и втори път – нивото на дипломата, с която ще излезе след евентуалното му завършване ще бъде по-ниска. Нещо от рода на специалист с по-висок разряд, полувисша диплома или подобно. Ако обаче той още първата година покаже добри резултати и успеваемост в рамките на 65% (а желателно е и по-висока), автоматично ще го прехвърлят да учи в същата специалност, само че вече ще завърши като нормален висшист, а ние ще плащаме само по $2700 на семестър, което е чувствителна разлика спрямо сегашната такса. Независимо че аз в момента предавам фактите в най-сбитият им и синтезиран вариант, а от редовете ми повечето лъха нищо повече от една привидна примиреност по темата, която безмълвно разисквам с някой мой мним или анонимен читател, в действителност сърцето ми се къса от мъка и място не мога да си намеря от яд и вътрешна злоба. Тези ми чувства в никой случай не са породени от някаква завист към тези, които вече са успели и са имали по-добрата стартова позиция в живота. Мъката ми определено е за това, че Неничко също можеше да бъде един от тях, защото той има огромен потенциал и с нищо не е по-лош от който и да е било друг. Само че мързелът го превъзмогна, надделя и в разглеждания случай просто го победи. Та, ето го вече на лице и крайния резултат - последствие от неговите многобройни и безконечни лъжи, шикалкавения, нередовно ходене на училище, лоша дисциплина и т.н. и т.н. Неща, за които аз съм говорил не един път на Нени, приказвал съм ги, дъвкал, примери съм давал и какво ли не, но от всичко това успях да си спечеля само неговото омерзение и ненавист към родният му баща. Факт, за който определено голям дял и заслуга има и майка му, но в края на краищата това е финалът - завършекът на всичко и на една цялостна житейска епоха; изгубено и пропиляно време, което никой, нищо и никога не ще може да върне назад. Е, майка му и него ако ги попиташ – ще грачат в един глас: “Нали Нени ще учи сега, нали ще си завърши образованието, нали най-после е студент!” – е да де, но с цената на какво и при какви условия?...
Често около нас и покрай компанията ни виждам Сашко - синът на Ани и Сашо. Той е добър приятел с нашия Динко, на Верчето момчето. Учат заедно нещо, ама аз така и не знам какво. В тяхната младежка “банда” е и Никола – на Васил и Албена. Пораснали младежи, разхубавили се – станали мъже вече, че и ракия пият даже, хубавците. Трябва при случай да попитам някой от момчетата, те какво учат и какви учебни такси плащат. Както и да е, Нени вече е студент; на другото - майната му. Обясненията ми тук са лично за вас, а аз от своя страна не събрах сили и нужната воля, за да ги премълча или пък преглътна – просто отново и единствено в името на истината споделям всички тези мои терзания, без да търся разбиране, дори не и някаква утеха даже. Нек’ сме живи, да сме здрави, че да видим ний от тук нататък, к’во ще става с изпити и факултети, с множеството от предмети в частните университети...
Така при тези изпепеляващи чувства и противоречива обстановка завърши и тази седмица. По информация “от кухнята” на събитията, цяла неделя валял дъжд в нашия щат - хубаво се напоила земята, което означава че и дръвчетата ми ще поникнат добре. Бетонната площадка се е втвърдила успешно, даже продължавало да вали, както предаде по телефона нашата кореспондентка от тази част на света и специална пратеничка Дани. По принцип всичко завърши чудесно и аз мога само да се радвам (нищо, че е малко през сълзи).
Днес, макар да беше събота, пак ходих на работа - хем да си посвърша нещо служебно, хем пък и някой долар да припечеля. Зер, от тук насетне и още по-нови разходи се задават - като че ли до сега ги нямаше, но пък в момента нямам намерения да занимавам никого точно с това в моята малко тъжничка изповед. Дано поне изкарам по-длъжко време тук, че добри парици изкарвам иначе в тая фабрика. Та, значи - след работа посетих местонахождението на тукашните боклуци, за да видя какво продават и по тези географски ширини – на градското бунище в Newcastle има подобен магазин като нашия на Gold Coast. От време на време по такива изтънчени бутици могат да се намерят доста добри единични “експонати” (уникати), а пък в същото време на баснословно ниски цени (което в моя случай е жизнено важно). От този дюкян си купих един електрически трион – изглежда че нещо му има отвътре, което не е съвсем в изправност; просто трябва да го отворя и надникна в неговата “същност”, че ако е възможно да му вдъхна вторият пореден живот, след като го поправя. Но за 10-те долара, за които го взех даже и да го изхвърля после, поне няма да ме е яд толкова много.
После отидох до един магазин за фаянсови плочки, който най-вероятно ликвидират поради фалит и нещастните собственици бяха изкарали отзад на контейнерите цели купища с всевъзможни плочки, залежала стока и т.н. – имаше дори цели неразпечатани пакети с чисто нови екземпляри, които при всички случаи заминават на бунището. Аз поприбрах естествено някои по-уникални и интересни мостри, че да оправим кухнята с тях. Ако моя естет в лицето на Даниела не ги хареса, ще ги лепим пък в гаража, който по план един ден ще се превърне на механа. При мен е така - аз 24 часа работя, творя, мисля, действам, ям и пия, ходя тук и там, примъквайки разни съкровища; а ако ми остане време, може и да поспя малко. Не знам само защо не отслабвам при този мой динамизъм и бурен начин на живот. Все съм си същият, а иначе толкова много движения и упражнения извършвам неуморно…
Сега понеже и вечерта напредна, ще взема да приключвам вече с аперитива и мезетата - ще вечерям и после ще позяпам телевизия, докато сънят съвсем ме събори (може би за това не слабея – амчи аз не знам какво е да съм си легнал гладен или пък жаден; веднъж поне). Утре по план пак ще бродя по битаците. Абе чудничко си живея аз тук, реално погледнато...
22.01.2004 - Четвъртък – хайде милички на мама, дойде времето да положа и заветните си последни редове на този своеобразен репортаж, за да може другата седмица той най-после да полети към вас. Преди малко се прибрах от работа - натоварих багажа (всъщност само остатъка, защото фаянсовите плочки си пътуват с мен в багажника на колата още от онзи ден, когато ги сортирах и товарих пред огромният контейнер с боклуци) и сега сядам на спокойствие да напиша епилога, послеслова и заключението на това мое нескончаемо съчинение.
В неделята, както вече бях споменал, отидох на търговска инспекция по битаците. На едно от местата, което аз обикновено най-редовно посещавам, този път нямаше нищо – беше празно и у мен тутакси се появи тръпката на разочарованието. После се отправих към едно друго място, където със сигурност знаех че там в неделен ден се провежда биташко сборище. По пътя си минах през няколко гаражни разпродажби, от където накупих доста “подаръци” – парфюмчета разни, галантерия/кинкалерия, дребни джунджурийки и множество други вехтории, към които изобщо не бях сигурен дали изпитвах острата нужда да притежавам, но все пак ги купих, за да не съм капо. Най-съществената ми покупка обаче беше един комплект вилица и лъжица – огромни, по над метър дълги и дървени, които ще послужат за украса на някоя от стените в бъдещата механа. И аз тъкмо съм на тази тема и вълнá, та ще ви помоля за още едно нещо: потърсете ми от разни стари къщи из България (най-вероятно отново чрез чичо Христо и леля Донка от Стоевци), една хубава и сравнително нова селска черга за пода на механата. Одаята се очаква да бъде с размери около 3 x 4 м, така че всякакво платченце ще може да се застели на земята, стига да е в порядъка на тези величини. Някаква пътека също става за целта – даже и да е по-тясна или пък дълга. Ще я разрежем на две и ще я направим квадратна, като я съединим по средата. Също така, пак в този ред на мисли и нещо много важно – ако все още не сте изхвърлили онези старите битови покривки, вземете ги и тях за насам, моля ви се. От тях пък ще ушием пердета за прозореца на механата. Така всичко ще се подреди в много хубав тон и типичен български селски стил. Паралелно с останалите строителни мероприятия, подготвям материали за една преградна стена – това ще представлява секция/библиотека с много рафтове и прегради от чамови дъски, които или ще купя готови, или дърводелеца на Краси ще ми скрои по мои собствени чертежи. Когато дойдете, с татко само ще я сглобим и ще я монтираме в гаража. По този начин ще си преградя една малка работилница откъм външната част на къщата и в нея ще влизам през гаражната врата, докато от другата страна в самия гараж ще бъде въпросната механа – малко е трудно за обяснение, но на място ще видите как ще се осъществи всичко. Разделителната стена със съседския гараж е тухлена, която пък ще облицовам с камъни по познатият ви вече метод на “Dipl.-Ing. устá Ангел Михов-Marconi”. Ще стане чудно, само че ще ми трябват два живота, за да осъществя целия си замисъл. Дано докато направим механата, да не съм минал вече на “киселото мляко”, че ще бъде доста жалко за всичко онова, което съм започнал, а пък поради преждевременното си остаряване и изхабяване не съм смогнал да завърша. Ама нищо пък – сутрин ще си ям попарата там... Всяка битова и селска вещ, която видите че се подмята безстопанствено и безпризорно, донасяйте ми я тук за механата. Стари сита, ръкойки, сърпове и т.н. (само без чукове, моля...).
Та значи, след това кратичко “механджийско” отклонение се връщам отново на започнатата си сказка. От втория битак също накупих доста хубави и полезни стоки. Първо на Ванеса взех една книжка с картинки за оцветяване. Това малко хлапе рисува чудно - не знам на кого от нас двамата с майка му е взело таланта, но пък определено не е от мен. В градината казват, че тя е най-добрата по този показател и на ума й идва да рисува всякакви интересни неща. Мислим с Дани да я дадем на някой учител по рисуване и той да прецени дали тя има някакъв художествен талант или не, та да знаем на къде да я насочваме за в бъдеще. Може пък тя да излезе творческата личност, дето аз цял живот съм бил все в тая сфера – де с музика, де с поезия или проза, де пък с до сега скритият ми строителен майсторлък; всичко това си е плод на художествено творчество и някаква дарба, които аз самият не съм знаел че притежавам. После за гумената й кратунка купих една каска (за колелото) – тук всички задължително карат велосипедите си с каски; малки и големи. От друга сергия й взех една пластмасова дъска, че да я уча да плува. Тя в къщи има две малки, но тази е двойно по-голяма от тях и се надявам, че още доста време да си играе с нея. По-нататък от една германка родом от Лайпциг (как знам ли? – амчи аз ги питам, бе; разговарям си дружелюбно с хората, а не се държа като темерут с тях) купих две глинени вази, подобни на гърнета – чудесен атрибут за селския двор у нас. На края и една видеокамера взех за $2 (да, два долара - не е печатна грешка). Нещо не й работело, оня продавача мънка нещо под носа си – нищо не му разбрах, а пък може да е била и крадена. Така или иначе, когато се прибрах в квартирата я изпробвах веднага - оказа се, че камерата работи до някъде, но без касетка не мога да проверя функциите й до край. А пък най-лесно ще ми е да я изхвърля после, ако видя че не става за нищо (което също няма да ме учуди – тя не случайно струваше само $2). Може да я изпратя на Цецо - да я погледне той с неговите очи “под микроскоп” и ако е в изправност, ще я подаря на вас. Аз знам, че татко има отдавнашни мераци за такава “пушка”…
На края се прибрах с вътрешно задоволство и удовлетворение с всичката си стока и покупките от деня, обядвах набързо и първата ми творческа задача беше да се занимая с резачката, която бях купил предния ден. Тя обаче не стори – много лошо й беше изгорял ротора. Липсваха чак няколко секции от самия колектор - баят зор трябва да е видял, че така да се стопят пластините. Непоправимо нещо, а за нов ротор не може и да се мисли дори, защото само той ще струва толкова, колкото две подобни нови машини от магазина. Така този “подарък” (единственият, който си беше наречен само за мен…), замина в кофата за боклук, като от него ми останаха самият трионен диск и няколкото винта, които ми досвидя да изхвърля.
Следобеда даже полежах малко и подремнах на тишина, че си бях купил една Пилзенска бира – викам, да я опитам само и ще си я оставя за вечерта, защото беше и голям размер; съвсем необичаен за тукашните географски ширини (шишето беше 0.800 л. спрямо техните малограмажни стандартни бири от по 0.375 л). Правех сметка да я разделя, че да имам няколко глътки и за вечеря, но много бързо се отказах от тези си благородни намерения (защото бях и жаден, но не за проста чешмяна вода). Ударих преди това и една малка мастика за изостряне на апетита, гарнирана със сух таратор - от бирата естествено не ми остана нищо за вечерта (опасявах се да не би да се развали или пък да изветрее, та си я поех цялата на един път) и след обилния обяд направо се капичнах на леглото в сладка полудрямка. Когато едва привечер се събудих, имах малко работа на компютъра, която също свърших, а късно вечерта гледах и телевизия даже. Така почивните ми дни приключиха тихо, безславно и безапелационно…
В понеделник работата пак започна както обикновено - утре свършвам по обяд и потеглям по дългия път за към нас. На 26 Януари (понеделник) не се работи, защото е Националния ден на Австралия. Така ще имам три пълни дни в къщи, през които се надявам пак да се отхвърлят някои строителни обекти и проекти. Веднага щом се завърна тук, ще започна новото си писмо, с подробности около тези почивни дни и въобще всичко около моето житие-битие. Хубавото е, че поне Дани ви се обажда често и с нея си приказвате. Движете въпроса със самолетните билети - аз не мога да съм ви полезен много в тази област. Единствено Даниела знае как да се постъпва в такива случаи, защото тя също търси от тук разни възможности за по-евтини тарифи.
По прогноза дават времето да бъде хубаво нагоре към нас – то там все си е добро по принцип. Докато тук тези дни беше една адска лепкава жега, не е за живеене. По вечеря паднаха няколко капки дъжд, но те не бяха достатъчни за да се накваси изгорялата от слънцето земя. Сега небето пак нещо се облачи и мръщи, даже гледам че и някакви светкавици се блещят насреща ми, но те обикновено дънят далече в морето и бурята може така и да не стигне до сушата. Може би чак нощес ще удари някой по-сериозен дъжд, че да поразхлади малко…
Прибавям още един лист, който Неси ще довърши с някоя от нейните художествени творби. Неничко ми се обажда снощи - не се бяхме чували с него от доста време. Той сега нали е много “зает” през ваканцията, та все няма време за мен. От 01 Март започва учебната година в Университета, а до тогава го е ударил на ходене, любов и живот въобще. Чунким и последните му 12 години не бяха кой знае колко по-различни от сега - с тази разлика, че тогава трябваше от време на време да ходи и на училище, между другото. Те за това успехите и резултатите му са плачевни, но нали майка му има за пример вуйчо му – е, той стана точно като него. Аз по никакъв начин не казвам, че самият съм бил чак толкова амбициозен и упорит по онова време, а и въобще – но поне имах уважението и почитта към вас и всичко съм постигнал благодарение на тези си качества; така както на примиреността ми и прекомерната, пословична обич, която храня към родителите си. Всичко това доведе до сравнително добри житейски резултати, съчетани с послушанието и дисциплината ми. Тогава съвсем не си мислех така положително както сега, но ето че дойдоха времена, в които да се оценят всичките тези мъки, неприятности и тревоги, които съм ви създавал в годините. Не крия, че е имало издигания, но и немалко падения – благодарен съм, че всичко това е постигнато, макар и с ваше настояване, натискане и ръчкане с остена в повечето от случаите. За жалост обаче, за мен няма да има кой да изкаже подобни благодарствени речи и хвалебствени словосъчетания...

Здравейте, майко и татко! И аз драсвам някой и друг ред преди да пусна писмото, колкото да запълня празното място на листа. С Ачето, вместо да си починем тези три дни, се скапахме от работа. Аз дори така изгорях от слънцето (беше около 30°C), че сега карам колата стоейки на ръба на седалката, а пък спя само по корем – гърбът ми е огнено червен, защото като по-умна цял ден работих по бански. Ачето беше сложил и чадър, та съседите ни питаха дали няма да продаваме нещо... ха-ха-ха – те нали тук всички мислят само за ядене и пиене. Но свършихме добра работа – вижте края на филма. Вечерта пихме по една мастика с Румяна – тя винаги усеща кога се гласим за моабет и пристига точно навреме, но този път рано-рано се строполихме почти умрели от умора в 22:30, което не е много обичайно за нас - Даниела…