Страници

вторник, 28 март 2017 г.

Писмо No 26 (VII-IX.2007)

Скъпи и обични родители наши; приятели, слушатели и всякакви прелюбодеятели!

23.07.2007 - Напоследък ви затрупах с доста богата информация, която все още търси и намира пътя си към вас. С багажа на наш Сашко пътува едно голямо писмо, барабар с дискове, филми и други помощни материали. По план той тези дни ще пристигне от Америка, а с него и нашия хабер от опакото на земята. Отделно от тази, повечето служебна кореспонденция, в други ден пък от пределите на нашата тукашна родина ще потегли и една по-обикновена и дребна пратчица, в която пък са поместени касетките с филмите от България и едно съвсем кратко мое писмо (толкова кратко и безлично, та чак се чудя на собствения си акъл защо изобщо съм го писал). В този колет ще бъде и първата серия на филма от кораба – този, който аз снимах с нашата камера и който после старателно събирах, озвучавах и подреждах, като че ли ще го представям за Оскарите – тазгодишните награди вече ги изтървах, но пък виж за догодина може и да се класирам. Въпросната пратка пък ще напусне очертанията на континента в сряда, като прибавка към дисагите на едни наши приятели, които също заминават за България. Всичко това до тук беше леко сбито и сдъвкано, в най-краткото си резюме - а сега следват и подробностите, според както е протекъл живота ни от онзи ден насам.
След като миналата седмица едвам успях да направя филма от кораба, почнах да се занимавам и с компютърната програма, с помощта на която подготвям филмите. С нея също имам известни успехи и частични провали - продължавам борбата до пълното изясняване на случая. Паралелно с това работя и над втория си авторски филм (от прочетеното пък в момента трябваше да проличи, че освен писател, аз се изявявам и като кинодеятел – а крайните резултати от продукцията евентуално ще определят и степента ми на неуспех в това непосилно дело).
В петък вечерта у нас дойдоха Нени с гаджето си Лин. Той трябваше да ходи при нашия зъболекар, за да му направят едни пломби - обаче онези от клиниката му отменили часът за другата седмица, та пломбите се разминаха, но пък моабета с младежите си остана актуален. Даниела им пържи разни риби, картофи и т.н. – аз ядох само салата, че от фосфора в рибата сутрин ми се гади като на бременна булка в началния си стадий след опрашването. Ние в същото време подготвяхме някои ястия и блюда, които да отнесем с нас на тържеството, на което бяхме канени в събота вечерта. Снощи пак бяхме у наемателите, но за това ще стане на дума малко по-после в изложението ми. Из хладилника се въргаляха разни остатъци от руска салата и други хранителни мостри, които дружно употребихме в петък вечерта. “Младите” ядоха с нас, поприказвахме малко и си тръгнаха. Тъкмо ги изпращахме на вратата, когато ни завари съобщението ви за кончината на Калинчето - аз много смътно си я спомням от моите толкова далечни вече детски години, дори може и да я бъркам като физиономия, но все пак жалко за нещастието, което ги е сполетяло всички от семейството. Трудно ми е да проумея как така се случва, че един млад живот се затрива мигновено и скоропостижно, сякаш никога не е съществувал. Но пък и коварната болест, която е имала милата от години, в крайна сметка е надделяла и й е изтръгнала живота от самата нея и от своите опечалени близки – а това вече е катастрофа, мамка му! Тъгувам заедно с всички тях – нека Бог да опрости греховете й, каквито не вярвам да е имала приживе. След трагичната новина, Нени и Лин си тръгнаха, докато ние прибрахме посудата и веднага си легнахме опечалени и покрусени.
В събота сутринта, както обичайно - от 09:30 до 10:30 малкото имаше урок по музика; после си убивахме времето с разнородни индивидуални занимания и в 12:00 излязохме. Водихме Ванеса на един чуден оперетен спектакъл по мотиви от много стара детска музикална постановка - “Звукът на музиката” е буквалният й превод, но дали това произведение е гостувало навремето в България, не знам (става въпрос за небезизвестния класически филм от 1965 “The sound of music” – аз лично нямам никакви спомени да съм гледал подобна продукция, че съм бил едва 6-годишен тогава; може би по-възрастните ми читатели ще се сетят). Както и да е, понеже тя свири някои от песните, които се изпълняват на екрана, та решихме да я заведем да ги чуе как звучат и в действителност, а всички заедно да имаме и някакво семейно културно развлечение. Спектакълът беше чудесен, с прекрасно изпълнение на деца, хор, солисти и т.н. Нещо като мюзикъл, ама предназначен хем за възрастни, хем пък и за подрастващи - много вълнуващо изпълнение. Концертната зала беше в посоката, където вечерта пък бяхме канени на гости у нашите нови приятели – Валя и Янко...
24.07.2007 - След концерта се намерихме с още едни други общи авери и заедно вече с тях отидохме на моабет. Изкарахме си чудесно, както всеки път – до зори и по първи петли. Ние спахме естествено там, защото хората живеят доста далеч от нас и беше съвсем неуместно да пътуваме нетрезви по нощните пътища и да делим тротоарите с останалите пияници от висшето общество. На другата сутрин станахме, пихме по някое разтърсващо из основи кафе и си тръгнахме. На връщане минахме да се запишем през търговете и Даниела си спечели една картина; от размотаване нагоре-надолу се прибрахме чак следобеда. С влизането в къщи тутакси започнахме подготовката за другото соаре – то пък планирано да се проведе на двора у наемателите ни. Те очакваха сина си с дечурлигата също да дойдат за вечеря, та от любезност поканиха и нас. Даниела опече млин, разджуркахме салатите и всички, барабар с Рон и Роз направихме това посещение на добра воля. Нея вечер не сме се застоявали много дълго, че ние специално бяхме изморени от предишната ни пиянска нощ, а пък нали на другия ден беше понеделник – всички трябваше да ходим и на работа; при това положение към 21:30-22:00 се прибрахме - този път без осъмване и традиционното осиране.
Служебната ми седмица започна вчера при обичайната си програма и трудова заетост. Уж все ще ме гонят, че нямало вече работа за мен, ама все по нещо изниква в последния момент и за сега имам с какво да се човъркам. Неничко вчера е дал пакетчето с касетките на нашия приятел. Тези хора тръгват утре - дано мине всичко успешно пред митническите власти и да нямат проблеми с теглото на багажа. Много скоро и със Сашко ще се видите – вчера се чуха с майка си, докато той беше в Прага на път за България. Освен там, те са били и на доста други места из Европата, та са събрали баят впечатления почти от всички по-възлови европейски столици, за да направят последният си ергенски “рейд” в София. Когато се завърнат, живот и здраве обратно в Австралия, тогава пък Даниела ще прескочи до Аделаида, че да се видят - там вече заедно ще отпразнуват и първият рожден ден на малката Тийган (или Теган – така и не мога да разбера още как трябва да й превеждам името; иначе на английски бебето се зове Tegan, ама как да й викаме на български – никой от нас не знае).
Аз снощи получих доста добри резултати след моите съкрушителни компютърни неволи - специално по темата за видео оформлението. Успях да инсталирам едни допълнителни музикални записи, които да вграждам във филмите по време на озвучаването им. Довечера продължавам с отчаяните си и самоотвержени опити. Скоро ще извадя на показ и втората серия от корабната ни авантюра. А пък тук вероятно му е мястото да спомена и за една друга фактологична подробност около това наше епично пътуване по морета и океани.
Непосредствено след въпросната екскурзия, корабът с който се возихме премина под Новозеландско знаме, с частична смяна на екипажа. Нашият капитан беше италианец от Канада и веднага след този рейс го изпратиха да плава под друг флаг и на съвсем различен плавателен съд - някъде из заскрежените вълни на Северните морета, докато вахтата му я поема някакъв негов колега (ама не е българин, щото ние щяхме да го знаем, ако беше). Миналата седмица обаче, същата лодка като попада в епицентъра на една страхотна буря, та като се почва едно лашкане и люшкане, едно повръщателно мятане по водата – очевидци разправят, че вълните са били над 10 м високи и са заливали по-ниските палуби (че как пък ги мерят, бре? – дейба и специалистите; сигурно с ролетка или пък с шивашки метър – нямам друго, по-разумно обяснение). По план корабът с всички екскурзианти на борда си потегля от Нова Зеландия, но по пътя ги застига този ураган, та със сетни сили намира пътя и се добира до Вануату, в малко по-тихите води на вече не чак толкова Тих океан (представям си пък и какво драйфане е паднало – горките хорица, не са имали късмет да си починат...). Заради лошото време организаторите съкращават цялата екскурзия, а поради частичните си повреди, едвам връщат кораба до сухите докове в Бризбън. Даже в момента го ремонтират и другата седмица пак го изпращат в Нова Зеландия, за да си продължи плавателните екскурзии. По време на пътуването се сприятелихме с две наши момчета – сервитьори бяха. Имаме Интернетна връзка с тях, та те ни разказаха сладникавите подробности около случая. Сега двамцата са в принудителен отпуск и си развяват пръднята из Бризбън, докато чакат да свърши ремонта, че да продължат работата си. Повредена била задната палуба на кораба - точно на кърмата, където сума бира и други “ободрителни напитки” изпихме с Рон. Ама нá - сега това място било неузнаваемо; всичко смляно на сол от бурята и вълните. Та, стават и такива неща в открития океан, но ние нали пак бяхме под нашето “крушово листенце” - Господ и този път ни запази от лоши бедствия и зли стихии (само от тоя проклет комунизъм дето не можа да ни уварди и да ни отърве веднъж завинаги от бича на последствията му – но аз не се сърдя, защото моята борба продължава в тази посока; дорде ми светят комбалите – до тогава)...
25.07.2007 - Днес по някое време Сашко ще се приземи със самолета на пистата в Божурище (само дето не знам с точност от коя държава ще долети, но разстоянията там са къси – така че след полет от час-два и вече ще си е в Родината). Дано обаче да се поразхлади малко времето при вас, че така в жегата никак няма да ви е весело. С нетърпение ще чакам подробно съобщение относно ходенията ви до София, за срещите с Емета, Сашковци и т.н. Днес сутринта пък е потеглил и пакета с филмите (надявам се) – абе, няма празно при мен; нема лабаво, както казваше правешкият хитрец.
Иначе други новини около нас не се забелязват. Тук в нашенската преса писаха за българските медици, че вече са ги пуснали от Либия - уж по силата на някакво споразумение с Европейския Съюз. Ама това кой крив, кой прав – няма яснота по въпроса. Така или иначе обаче, срамното петно и хвърлената сянка от този безпрецедентен случай в историята си остават запечатани завинаги, а това само по себе си по никакъв начин не звучи мажорно за общия имидж на България пред света. Неничко специално ми се обади, че го бил прочел във вестника - имало цяла статия по този наболял и нашумял толкова много в световен мащаб въпрос. Аз от една страна колкото повече се опитвам да му показвам “величието” на България и българите, толкова по-често в действителност се сблъскваме с неоспорими факти и събития, доказващи именно обратното. Как да му ги вдъхна сам тези национални чувства и да събудя гордостта му, как да застана срещу голата истина и да го накарам да боготвори и величае един народ, който по стечение на шибаните исторически и политически обстоятелства стои все на опашката? То не бяха “Български чадъри”, то не бяха “Атентати срещу Папата”, всякакви кражби и своеволия по света, разбойници и цигани на всяка крачка, наред с другите вътрешно-политически афери. Опасявам се, че моята пословична и безпределна любов към Родината ще умре заедно с мен – потомците ми няма да искат и да чуят за нея дори; жалка и тъжна равносметка, но за това пък е самата болезнена истина... Простете ми, но не можах да се стърпя да не направя този кратък коментар и печална констатация.
А иначе, Нени утре е на зъболекар при нашия руснак и после ще дойде за малко при нас. Ще вечеря и ще си ходи, че на другия ден е на работа. Уф-ф, ама как пък абсолютно нищо смислено не се сещам да ви напиша в момента – разсеян ли съм, оглупявам ли? Не знам. Снощи погледахме малко български филми – да не би пък от това да е умственото ми разстройство...
27.07.2007 – Добре: нека сега да обобщим седмицата с няколко думи и да приключим с описанията до настъпването на следващата. В служебен план все по нещо капва за работа и аз се правя на прекомерно зает. А пък и след като го разточа и проточа допълнително от себе си – направо отиват цели дни, докато завърша и предам една дребна задача. Каквото открадна като време и престой, все ми е кяр. Всички колеги се намираме в състояние на привиден застой, но пък наред с това трепетно очакваме официалното светване на зеления семафор и триумфалното даване “пълен напред” за разширението на обекта (такива приказки отдавна се въргалят из устите на шефовете, но ето че е вече време да изплюят камъчето и пред нас). Този деликатен въпрос трябва до няколко седмици да се реши от кочите глави, които всеки ден се събират на тълпи и си правят целодневни банкети (пардон – съвещания исках да кажа). Остатъците от сандвичите, с които ги хрантутят сутрин, обед и вечер после раздават на нас от простолюдието, та покрай софрата на големите, намазваме от блажното и ние, дребните чиновници и редови персонал. Тази нова развръзка в чисто личен план ще означава малко по-трайното ми задържане на мястото, където заработвам насъщния за момента. За сега карам ден за ден - да видим до кога ще продължи тази безтегловност. На онова работно място в Бризбън може и да не ме чакат вече, защото всичко много се проточи – най-вероятно са си намерили друг себеподобен. Е, аз така или иначе не исках да ходя нататък, защото хич не ми е по кефа омразното пътуване сутрин натам и вечер насам. Заложил съм единствено на тая карта тук и то само на нея - ще видим дали последната ще се окаже козовна или пак ще сме “валат”, както в повечето от случаите... Това е общо взето всичко (и нищо…) около работата ми.
Нашите приятели Милен и жена му сигурно вече са пристигнали в България, а пък понеже той е и много акуратен човек, може до това време даже да ви е изпратил колета - дано го получите без излишни сътресения и липси. Ако пък стане така, че въпросната пратка пристигне преди да сте се видели със Сашко, ще ми четете информацията малко отзад напред – а това вече изобщо не е толкова важно.
Нени снощи беше у нас - нали ходи при нашия зъболекар, та дойде и на вечеря след това. Замина си към 21:30, че от работа още не се беше прибирал, завалията. Той е добре – купува/продава коли да си помага на масрафите. Иска да завърши курс за инструктори, да купи коли и да почне обучението на нови шофьори. Това е добър бизнес, но не знам колко и какво ще излезе от всичките му мечти. Ванеса свири усилено, правим запис на всяко нейно изпълнение. Ще подготвя един диск само с нейни свирни, тя един ден да се гледа и да се смее. Моето време вечер е изцяло заето с нейните репетиции, защото оставя ли я сама и почва бъркане, подминаване, замазване и въобще всичко свързано с детското шарлатанство. За това гледам контролът ми да бъде много “отблизо”...
Даниела се занимава с къщната работа и въобще всичко около нас общо взето е наред и относително спокойно. За тази събота и неделя съм планирал активна дворна дейност - да видим колко и какво ще свърша, че аз като се заканя да извърша една купчина с дейности, обикновено нищо от това не става, както го глася съгласно насрещните ми планове и разчет на силите...
30.07.2007 - А ето го и отчета за изминалите почивни дни. В петък до късно се занимавах с филмите. В събота сутринта първата дейност беше урокът по пиано на Ванеса. В 10:30 нахлузих парцалите по мен и излязох да размишлявам. Размишлявам и в същото време меря земята - все нещо обаче не ми уйдисват мерките. И понеже още се мятам като шаран в тесен аквариум и не съм се спрял на точен размер за бъдещата постройка на бунгалото, реших да подхвана пак най-лесното. Изрязах последните палми и останали дървета от предния двор и започнах изкопната работа – вече вторият й етап. Първо обаче трябваше да махна всички пънове, дървета и клонаци, които бяха на склад върху тази бабуна. Получи се една огромна купчина – гледам, че доста добре съм събирал и трупал през годините. Колкото и интензивно да горим дървата, пак ще имаме материал за дълго време напред. Разчистих едно-друго и в това време се прибра Даниела от традиционното си турне в шляене по магазините през съботен ден - баш когато е най-усилното време на къра. Веднага я мобилизирах по тревога и я въоръжих с едно въже в ръцете. Закачам му единия край горе високо в короната на дървото и тя дърпа отдолу за другия – точно в този миг аз пък режа с моторния трион в основата и дънера пада баш където го насочим с въжето; а не по покривите на коли и къщи, връз нещастните ни кратуни и подобни крехки структурни обекти. После обработваме клони, листа, шума и вършина - товарим боклука в още по-нещастното ремарке, което ме оставя с всеки изминат ден и аз лично откарвам всичко на бунището. През това време, докато се върна от сметището Даниела малко си почива, зареждайки на котлона една бака със супа топчета, хвърляйки във фурната една тава със светкавично подготвена мусака и дори начевайки суровините за вечерната ни руска салата (ама много е чевръста, тая моя Даниела! – дай Боже всекиму такава “радост” като нея). Със завиден синхрон повторихме и потретихме упражнението за всичките три палми и дорде не ги повалихме на земята, не мирясахме. Заедно с още някои други боклуци, изостанали от предишни подобни разчиствания на терена, каруцата пак се препълни с връх. Това беше последният й курс с товар до бунището – изхвърлих го и се прибрах окончателно. Повъртях се още малко като лунатик в подготовка на разораната, сякаш след съветски бомбардировки угар, и с това положих финалната си дейност за деня - уж сега е зима, а пък баят дълъг ми се стори, проклетият. Вечерта в оджака изгорихме сума изостанала вършина, клечетак и множество дървени отпадъци, а на жарта им опекохме по малко сух хлебец и блажно месце за ручанье. Ядохме мълчаливо и набързо легнахме – едно, че бяхме много изморени, а и Даниела беше на работа в неделя, та трябваше да я закарам сутринта в 06:00 за смяната й. Така пък нейната кола остана с мен, мобилизирана за последващата товаро-разтоварна дейност.
Наемателите ни имаха една секция-библиотека, която не им трябваше, а пък ние от своя страна обещахме да я дадем на новите ни приятели. Бяхме се разбрали с тях привечер в неделя да им я закараме. Добре ама незнайно по какви причини, Даниелчето я освободили от работа и си дойде още в 10:00 - ха разгеле, че я поех пък аз у нас (тя, миличката стана пишман защо не си остана на работа за целия ден, защото с мен видя голям зор - особено под моите бойни команди и истерични възгласи: “Напре-ед! Бийте сганта червива и червена!” и все в тоз патриотичен дух...). Както тук всеки може вече да се досети, аз още от 06:30 бях започнал да набирам скорост и да вдигам налягане на парата в котела. Първото, с което се заех на ранина беше да махна дънерите на отсечените дървета и палми. Душата ми излезе и се разля из калта, особено с тоя шибан пън на най-голямата палма. Едва сега разбрах защо палмите не ги събаря ни циклон, ни ураган, нито някаква друга морска стихия им влияе. Тези растения имат страхотна коренна система - нещо като много голяма топка (все едно кълбо на географски глобус, ама диаметърът му умножен по 3.14 и подир повдигнат на “n”-та степен), а отделните корени растат хаотично във всички посоки на света. Късах и дърпах с голи ръце, после пък ги бих с копача – ба мааму, няма мърдане и няма поклащане на дебелия ствол. На няколко пъти му правих и “водни удари” с маркуча и силна струя вода, насочена долу в коренната система - станах целия на малак, а онуй дръвце не се поклаща.
Точно в този тъй критичен за всички ни момент (и след като се изкъпах с ледената вода от чешмата на двора, при което се свих от студ като дъждовен червей), отидох да взема Даниела от работа, защото тя пък баш тогава ми се обади да тръгвам. Останал вече насаме със себе си, докато пътувах по пътя скроих уникален план във връзка с окончателното изкореняване на шибания дънер. Извадих едни дълги стари колани от гаража и ги закачихме за теглича на колата. Даниела сяда зад волана – включва на първа скорост, дава малко газ и опъва бавно, докато аз в същото време блъскам с търнокопа отзад по корените като побеснял коч. Тази интервенция също не помогна достатъчно успешно, дорде не мобилизирах повторно маркуча с водата. По този първобитен начин вече напречните корени взеха да отпускат един по един и полека-лека, с помощта на теглича и дърпането на близо 200-те коня под капака на Нисана, най-после изскубахме от дъното проклетия пън – ама зор беше, като че ли го вадихме от онзи свят чак. На всичкото отгоре и едвам го натоварихме в ремаркето, защото по принцип в палмите се събира много вода (сок някакъв) и стволовете им тежат като желязо - да не говорим пък за този огромен пън, който трябваше да вдигаме барабар с пръстта. Както и да е - след като изживяхме и се насладихме на успеха до този момент, за да не ми е празен курса към бунището, решихме да натоварим и малко земна маса, та да изхвърля всичко на един път. Аз копам с кирката, Даниела товари с лопатата в ремаркето, а малкото отстрани ни прави снимки в най-различни пози, познати само в наръчника по Кама Сутра. Натоварихме тарабата пак с връх и отидох да изхвърлям боклука. Върнах се и продължих с нарязването на останалите клонаци – хайде, стана още една голяма купчина с дърва за огрев. На машината й се изхаби веригата, та на края едвам кълцаше вече, но си свърши работата до край. Ще я занеса на майстор да й наточи резците, че ще продължавам да я използвам за много други цели...
Малко след обяд приключих с всякаква активна дейност по двора. Окъпах се и аз, свирихме с Ванеса и отидохме да товарим шкафа. Потеглихме бавно и славно с тези стъклени витрини и огледала - че те пък тези наши приятели живеят и на 50-60 км от дома, та се влачихме повече от час до там. На края у тях, с един много хубав и съдържателен моабет завършиха и “почивните” дни, в които за истинска почивка дори не стана и дума. Даниела кара колата на връщане и видя, че не е толкова страшно да дърпа и ремарке подире си...
През седмицата ще се занимаваме с обичайните семейни и домакински дейности. В събота сутринта пак излизам рано с кирката - 1-2 ремаркета да изхвърлим с боклук, все ще е кяр. Вечерта пък сме на гости в Бризбън с преспиване, заедно с всичките ни нови другарчета. На другия ден ще се поразходим из центъра на града, защото някои от тях са много нови за района и още не са ходили нататък. Пак се очертават весели моменти - обичам си ги аз, тези попивателни сценки...
01.08.2007 - Скъпи и обични татко мой! Не знам вече какво да ти пожелавам за рождените ти дни? – дори и аз се изчерпах откъм хвалебствия и признателност. Благодарен съм единствено на Господ, че за сега изпълнява моите най-горещи молби и благопожелания, които аз отправям ежедневно към теб и всички наши близки. Дано и занапред бъде така - нека си ни жив и здрав, щастлив и спокоен още дълги, дълги години. Обичайте се и се слушайте с милата ми майчица, грижете се един за друг, че аз рано ви зарязах на произвола на съдбата - кой знае какви тежки данъци пък аз има да плащам един ден за това. Ама нали всичкото е все Божа работа, та до момента не знам: това, което стана с нас дали е било за хубаво или пък за лошо? Надявам се на рождения си ден да посрещнеш любими и близки приятели, които също за жалост не останаха тъй много вече. Всички ние трябва да сме благодарни, че Бог те е запазил до сега, жив и здрав за радост и спокойствие на тези, които вярно и покорно следваме пътя ти. Молим се да бъде все така - от тук “до края на света”. Ние довечера ще се обадим по телефона, за да се чуем, а Ванеса ще ти нарисува картинка - само че нея вече ще си я получиш тук на място, когато пристигнете с майка. Искрено се надявам, че другото ви внуче Нени също ще ти се обади със своите поздравления - поне с едно съобщение да те зарадва на този твой, толкова свят и тържествен ден. Докато за самите нас ще останат само добрите пожелания и няколкото думи, които ще си разменим набързо по телефона. Подаръците си ще поднасяме наведнъж, като дойдете тук - ето например: нов чук ще ти купя, хем с гумена дръжка, че да ни сковеш бунгалото без да ти излизат мазоли по ръцете; и чифт нови обувки ще ти взема от склада - с тях пък бетона да бъркаш и да не ти се цапат чорапите; и трион съм замислил да ти закупя чисто нов, че на тоя дето го нося с мен от СССР, вече му се изтриха зъбите от безмилостната експлоатация, на която беше подложен в годините. Всякакви най-комфортни удобства ще създам, само един път да ви видя пристигнали у нас...
Чудим се с Даниела защо до сега не сте ни се обадили; дали сте се видели със Сашко? - също не знаем. А пък майка му, ушичките ще му отпори - само да го види, калпазанина му с калпазанин! Сякаш вдън земя потъна в тая България и никакъв не й се е обаждал, а тя се тревожи за него. От Америка, от Европа - все дрънваше поне по веднъж - а в България, животът ли го грабна, що ли? Никакъв го няма и е в пълна неизвестност. Дано сте се свързали вече с него и да сте се разбрали. До това време би трябвало и колета от Русе да е пристигнал с касетките и “домашната работа” за татко. Нищо не знаем за никого - таквоз пък безмълвие сякаш нивга не е било; като след потоп. Дано довечера малко да се изяснят нещата, че и ние взехме да се кахърим покрай всички вас...
Аз успешно завърших и втората серия на “Корабната епопея” - след толкова провали и загубено време, тъкмо дойде в удобен момент - довечера ще му бъде премиерата. Снощи проведохме и предварителен спектакъл, обаче Даниела заспала на дивана, аз пък - във фотьойла и така напълно сме изтървали представянето на диска. Последният беше стигнал до края и спрял сам - значи всичко е наред, по това съдя аз. Иначе, ако има някакъв проблем, замръзва на една картина и от там не мърда повече напред. Та затуй смея да си мисля, че този път всичко ще бъде добре. Тези дни ще почна да се занимавам и с третата му част. И тя е с продължителност от цял час, но на края ще останат около 30 минути от четвъртата серия, което време трябва да допълня с домашни кадри без определен сюжет.
03.08.2007 - Вчера не писах, защото се занимавах с разни други дейности от общ характер. Днес приключвам седмицата с няколко реда, а с това и работния ден - нямам особено много служебна работа и ще изляза по-рано, че и аз да се порадвам малко на частичната си свобода. Ще отида да купя едни плочки за предната площадка, после ще мина през търга и се прибирам.
Ние също изкарахме рождения ден на татко много приятно и забавно – гледахме втората серия на филма от кораба, обаче случайно разкрих, че му липсват няколко крайни кадри, които ще се опитам да възстановя тези дни. Иначе всичко около нас е едно и също, точно както си го знаете - няколко вечери след работа поразкопавах отпред, че после да имам предимно пръст за товарене в ремаркето. Поредната порция за сутринта вече ми е готова – само да я изсипя на бунището и продължавам с ровенето по двора – превърнал съм се в къртица, омъжена за язовец. Вечерта пък сме канени на гости в Бризбън – заедно с всичките ни нови приятели ще ходим у едни други общи побратими, които аз специално познавам доста отдавна - още от времето, когато като прясно и щастливо парясан живеехме с Методи нашата обща бекярска квартира. В неделя ще се разтикаме малко из Бризбън, да поразведем децата тук и там. Това са близките планове, а от далечните, както съм споменавал и друг път се плаша и не смея да ги кроя предварително. В понеделник пак ще имате подробен репортаж – сега, като съм си наумил да тръгвам по-рано от работа, та не мога и да мисля за нещо друго. Разсейвам се, бе – хайде, довиждане...
06.08.2007 - Илинден ли беше днес, Преображене ли? - нещо подобно ми се върти из главата за тази дата, но не мога точно да си спомня. Ама и аз, нá - нямам навика да погледна в календарчето, което иначе ние най-старателно си пазим в шкафа. Както и да е - продължавам да ви запознавам с греховното си житие-битие, пък на кой както му харесва.
В петък следобед си тръгнах от обекта още в 14:00. Нямах никаква работа и рекох да се повъртя малко из моите старинни музеи и антични галерии (вехтошарските дюкяни визирам в случая – да не остане някой с впечатлението, че нещо ме е ударила сачмата и съм залитнал в грешна социална посока). Отидох първо до търга - там аз лично не си харесах нищо, но пратих после Даниела да играе за една миялна машина (на чинии и паници) - искахме да сменим старата в другата къща. Тя пък видяла и едно легло за Ванеса, та ги спечелила и двете неща, както се оказа по-късно. Ходих после за плочките, ама не бяха пристигнали още, че в събота сутринта се наложи пак да се разтакавам нататък. После се отбих в един руски магазин за деликатесни храни. От там обикновено купувам изрезки от парчета и останки от всякакви възможни шунки, пушени бутове, саламчета и други техни месни артикули. По принцип тези неща са много скъпи (и неоправдано…) - там имат колбасарски цех, в който специалитетите им се произвеждат по оригинални руски рецепти и на вкус са просто чудни (досущ като българските). Обаче след като ги продават на тази висока цена, та ми се отяждат чак. В моя конкретен случай, като взема да речем кило и половина от въпросните остатъци, в пакета почти винаги ми се падат по малко от всички разновидности на номенклатурата им. Така в къщи опитваме от цялото производство на цеха, едва на ¼ от редовната му цена зад щанда. А пък като разхвърлям две шепи от съдържанието по танура – ела, бако тогаз да видиш юнак как вино бозае и с какво блажно мезе си замезва през най-строгите пости! Хайде, напълниха ми мамашките едно торбе с въпросната отпадна стока и си поех щастливо и безгрижно към дома. Там вече, с нетърпение очакваха завръщането ми моята най-добра интимна приятелка, лопатата, заедно с позастаряващата и все повече изнемогваща, дълбоко проядена от любовна ръжда каручка. С прибирането си в къщи веднага започнах да товаря пръстта, която предишните вечери бях накопавал по малко. Натъпках ремаркето до горе с връх и покрих цялата купчина с едно старо войнишко одеало на съседа, с което той се беше върнал от мобилизацията си през Втората Световна война. Обикновено когато карам отпадъците към бунището, при тръскането им в ремаркето половината от пепелта се пръска из улиците, след като свободно изтича през дупките му в каросерията и канатите – особено пък когато последната е суха и не на кал, вследствие на отново настаналата напоследък суша. А нали в същото време трябва да пазим и чистичко наоколо - на всичкият ми зор отгоре! “Зелените” очи на еколозите само това им трябва да видят - как се сипе пръст по иначе чистите им като облизани улици, че да видиш тогаз какви дебели глоби се плащат, ако речеш да ги зацапваш. След всичко, вечерта свирихме с Ванеса и аз после нещо се занимавах по компютъра...
В събота сутринта станах в тъмно и още с първите откачени до перверзия ранобудници, тръгнали да разтъпкват псетата си по тротоарите на квартала, отидох да изсипя боклука от ремаркето. Върнах се бързо и докато си поемах дъха, натоварих още едно. Пак тичам обратно на сметището, разтоварвам почти машинално и от там пък хуквам към магазина за плочки (ако само за миг си представите, че краварникът в Габрово се охарактеризира с географската точка на тукашното ни бунище, то плочкаджиите пък бяха в барутната фабрика на Еловица, че и малко по-далеч като разстояние съгласно топографската карта на района). Добре поне, че ги купих много евтино, та да си избия масрафа по изгорелите газове до там - ама нали съм им клиент вече, тачат ме още като им се появя на портата. От там летя обратно към нас за моята поредна офанзива и неравна схватка, страстно слял парченцето си скверна плът с госпожите мои: кирка и сестрата й - лопатка. Натоварих устремно още едно ремарке, а урокът на Ванеса този път мина без мен - Даниела присъства вместо това. След третото ремарке разпрегнах воловете, защото на Даниела й трябваше каруцата, че да излиза на някъде. Аз пък се преместих от този обект и започнах борбата с един пън, който ми отне всичките сили и повечето от времето на деня. Прибрах се окончателно като победител след битката си с Наполеон - окъпах се, свирихме още веднъж с Неси и заминахме за Бризбън. Там бяхме канени на гости у едни наши общи приятели. Бяхме 8 души и заформихме чуден моабет - с танците му, игрите, песни и други пиянски изпълнения. Спахме на камара у тях, че те имат голяма и хубава къща, та ни приютиха под покрива си.
На другия ден (вчера, неделя) се разходихме малко из града, след което обядвахме купешка храна в един ресторант край реката - ядоха се сладоледи, тъпкахме се с торти, бонбони и други гъдели и глезотии, познати само във висшето общество на приближените до властта гъзолизци и дупедавци. Прибрахме се привечер в 17:30 и легнахме, защото бяхме много изморени. Така завършиха почивните дни - всъщност, самите ние имахме нужда да си починем от тях и то аз, по-специално...
Неничко може да дойде другата неделя, че да ми помогне за напълното завършване на мястото. Тогава вече ще предприемем по-смели стъпки за оразмеряване на плочи, бунгала и др.
10.08.2007 – Че пък какво бре джанъм, съм правил толкоз много цяла седмица – гледам, че е вече петък, а аз от понеделника не съм написал нито ред. То не е имало и кой знае какво да описвам, но все пак. През седмицата всяка вечер след работа излизах с кирката, за да покопам малко - хем за тренировка, хем се изпотявам и изморявам, хем и работа да свърша някаква. Още вадя коренища и пънове на палми и дървета. Снощи пак се борих с един дънер на палма, който добре че не беше много голям, та успях да го извадя сравнително лесно. В списъка остана само още една палма, но и тя ще е от лесните, като й гледам размера (след като пък размерът имал чак такова мащабно значение…). Обаче дънерът на голямото дърво ще види зор, че и аз покрай него. Виж, за него ще трябва да използвам и някаква техника, защото живата ни сила много бързо умалява по време на тези съкрушителни напъни...
13.08.2007 - Ето че днес пак е понеделник, а всички ние оцеляваме за сега. Сутринта обаче в 04:00 Красьо Петев ни разтревожи много сериозно с вестта за внезапната смърт на Жоро - наш общ приятел, мъжът на Нелито Обретенова. Какъв зор е видял и той, хич биля не знам - чакам подробности от тях, но каквото и да е: човекът вече го няма. А като си спомня само какъв грандиозен моабет си направихме през лятото на 2001 в небезизвестната Петева вила на с. Тодоровци, а пък погледнато назад през годините, не е било и само тогава... Много жалко за него и за близките му – аз съм буквално потресен от случилото се и не знам как да реагирам адекватно; скърбим наравно с всички…
А пък ние тук нашите дела си ги подреждаме спрямо удобствата и условията на живота и гледаме да са предимно според Божията угода. Още в петък вечерта натоварих ремаркето с пръст, че да ми е готово за изхвърляне на сутринта. Последва рутинното свирене с Ванеса, обилни вечери, малко телевизионно време и това беше всичко. В събота рано отидох на сметището и им изсипах боклука - върнах се и направих още един светкавичен курс в същата посока и със същата благородна цел. До това време вече народът около нас се беше размърдал, разбудил и почнаха другите ни дейности. Даниела трябваше да отива на зъболекар, Ванеса имаше урок по музика, а пък аз трябваше да се завлека до търга, че да вземем миялната машина и леглото на Ванеса, които Даниела беше спечелила онзи ден. Съседът великодушно ни предостави пикапа, който по принцип им е служебен, но много често всеки от нас го ползва и за лични нужди – досущ, както беше през тъмната ера на социализма; куче влачи – диря няма. С нашия наемател Уоли ходихме да свършим и тази работа, но в същото време трябваше да закараме старото легло на Ванеса на търга, та ако някой даде нещо за него - добре дошло. Тръгнахме към 09:00. На връщане трябваше да минем и покрай къщата на едни приятели на Рон и Роз, че да натоварим още багаж от тях. Докато се развлачвахме напред-назад, стана обедно време. После отидохме да пренесем покъщнината - включихме машината, малко преработки правихме на маркучи и кранове, за да стане всичко както трябва и на практика денят мина в туткане и протакане.
Докато я нямаше Даниела, аз бях накопал пръстта - оставаше само да я натоварим в ремаркето. Тя си дойде и излезе да ми помага. Междувременно се борих и с други два дънера от палми, та и тях натоварих за боклука. Изхвърлихме още две ремаркета и приключихме. На края трябваше да измия отпред района, че такъв пепелак се вдигаше докато траеше товарната ни дейност, дето и циганите на Сточна гара не са виждали. А пък и един мръсен вятър се беше извил, та мръсотията се набиваше навред - в уши, в очи, по прозорци, мрежи и первази; подобно като в Сливен, ама малко по-лошо. Ама като свърших и смих набързо калта с маркуча, та сега там не личи, че изобщо е имало някаква изкопчийска дейност. Площадката се изравни като тепсия и върху нея вече има повече пространство за размисъл. Още един дънер и един последен корен трябва да измъкна и която пръст вече е останала, ще я разпръсна равномерно, та да не ходя пак да я изхвърлям. Дървата и пъновете трябва да прехвърля на разчистената част, че да се отвори мястото, където ще бъде бараката. Горе-долу вече имам представа от размерите й, а плочата ще я изливаме по нея.
Свършихме значи, с тоя тропулак в събота следобеда или привечер някъде. Чухме се и с вас, макар за кратко и обсъдихме някои технически въпроси, след което започнахме да се подготвяме за излета ни в неделя, а и за предстоящата вечеринка в къщи. Огънят запалихме, че Даниела пече чушки (вероятно това беше нейното първо, но пък със сигурност последното в живота – много пушек се вдигало, горещо било на ръцете, парело й на пръстите и т.н.; ама като й ги сипя в чинията, нищо не им вика – де, гиди пръчка неокастрена по шопската й главица, ама добре, че не съм от тях, как’ Сийке…). Ние свирихме с Ванеса. После месих кайма за кебапчета, от които нищо не излезе, защото каймата ми беше много постна. Таман напред ги изядох с погнуса и отвращение, защото станаха много тричави - а пък ми досвидя да ги хвърля на някое куче, което положително щеше също да им се муси и мръщи. Вечерта си направихме един съдържателен моабет и това беше. Постояхме малко навън, но вечерите са все още студени, та като опекох скарата, влязохме вътре на завет. Обаче за вчерашният ни излет ще разкажа утре, защото сега времето ми изтече и аз се топвам обратно в кацата с лайн... - ох, айде стига с тез лайна; ще им викаме “меда” вече.
16.08.2007 - Ето че съвсем неусетно пак стана четвъртък. Два дни не съм писал - все по нещо се случваше, та се занимавах с други начинания. Спомням си, че онзи ден щях да ви пиша за излета – ами, нищо особено: сутринта в неделя, с торбите, с храните, с бирите тръгнахме и ние за балкана. С колата, разбира се. Стигнахме горе на баира, поразходихме се малко нагоре-надолу из гората, снимки си правихме, папагали хранихме и т.н. После седнахме на една маса и апетитно си изядохме манджата. Наши приятели отидоха до едни водопади - 3 часа ги нямаше. Аз също щях да ходя с тях, обаче обувката ми уби нещо още в началото на похода и ми излезе пришка, та се отказах безславно. Иначе и на мен много ми се ходеше нататък, ама нямах късмет с моите шибани чепици. Както и да е - другия път обезателно ще отида, като си купя по-удобни обувки. А тези, щом се върнахме и ги оставих пред нас - до на другия ден вече бяха изчезнали; сигурно някой ги е взел за себе си - халал да са му. Историята на тези мои трандафори датира още от есента (или по-скоро зимата, ама тукашния сезон) на 1998, когато пак останал сам под формата на ерген и безпризорен бродяга, трябваше да се погрижа и за собственото си оцеляване в чуждата държава-мащеха. Спомням си, че тогава от един битак ги купих за $5 и съм ги обувал само веднъж за един няколкодневен излет с тогавашната моя изгора, Деница - помните ли я? Е, нищо, де – вие и да не си я спомняте, аз поне не я забравям, макар че споменаването на името й вече не предизвиква никакви усещания в душата и сърцето ми; просто един мимолетен спомен и нищо повече от това – както и да е. Обувките бяха изработени от истинска свинска кожа, а самият факт пък, че бяха произведени в братска Румъния (вероятно още преди времето, когато техният комунистически палач и диктатор Николае Чаушеску да им стъпи по-здраво на вратовете), вече ги правеше безценни в иначе тъжните ми и самотни очи. От прекомерно дългото им стоене по бараки, мази и тавани кожата на тези пионерки се беше буквално вдървила и станала на кокал, но пък иначе отстрани имаха много здрав и солиден вид (независимо, че бяха ужасяващо неудобни и твърди като ботушите на космонавт). Когато онзи ден, почти десетилетие по-късно ги обух за втори път, разбрах, че с тях няма да стигна далеч – въпреки, че се опитах да преодолея дискомфорта от вкоравените им подметки. Майната им – дано този, който ги е взел да има повече късмет от мен; да си ги носи със здраве, защото аз не можах.
Та, така - на балкана изкарахме до късния следобед, в сладки приказки, частично замезване и обилното му поливане с бира. Привечер се прибрахме – в къщи последваха задължителните ритуали по къпане, свирене и така завърши всичко. Седмицата започна с ежедневните си потребности, служебни дейности и общожитейска сивота. Вечер свирим, после ние с Даниела сядаме да ядем, а Ванеса ляга да почете от книжките си малко, след което заспива; сутрин я вдигам в 06:30 за училище и “така до края на света”...
20.08.2007 - Времето си лети, седмиците се изнизват една след друга, а аз с всичко съм до никъде. Правех си сметка в петък вечерта да бутна нещо - по компютъра, по филмите и т.н. Таман се прибирам - заварвам квартирантите у нас, на кратка 5-минутна приказка; седнали с хазайката на двора и отпиват винце сладко-сладко. Естествено, присъединих се и аз към софрата. И уж хората бяха дошли само за няколко минути, колкото да ни поканят за другата събота да им отидем на гости, а пък си тръгнаха чак в 23:30. Ванеса през това време беше свирила и легнала да спи – а аз от там нататък си пържих яйца, че нещо мезето ми дойде възслабовато; ядох настървено, легнахме и още по-настървено заспах като заклан шопар посред село на мегданя.
Сутринта обаче ставам рано-рано по росата и тутакси започвам да бръмча. Първо се завтекох да си прибера веригата на триона, която предния ден Даниела беше дала за заточване. Кубици дърва изпоизрязах преди това, докато хубавичко се изтъпи. Тези вериги ги точат на една специална машина и услугата им струва $13 - обаче пък нова такава я харчат само за $40. Така че следващия път, когато пак се изтъпи, направо ще си купя друга. Като се прибрах, започнах да се забавлявам с двете огромни купчини дърва - трябваше да ги прехвърля на друго място в двора, че да освободя място за плочата на бараката. Ама то много нещо съм събрал - със свито сърце дори изхвърлих няколко огромни коренища, с които не ми се занимаваше да си играя - цепене, разбиване с клинове и т.н. С още по-свито сърце дадох няколко пънчета и на учителката по музика на Ванеса - те се преместиха да живеят в голяма къща и имат камина, та да се топлят през зимата. На мен по принцип ми свиди за всяка отделна треска, ама какво да я правя? - сам й предложих, тя се съгласи и й дадох няколко цепеници. Бях понапреднал малко с работата, че влязох вътре да присъствам и на урока. Все пак аз като чуя с ушите си от нея на какво да наблягаме с Ванеса, по-лесно ми е после да следя и да контролирам самия процес на свирене по време на вечерните ни репетиции.
После учителката си замина, а аз продължих с моята дейност - дърва, рязане, подреждане и т.н. Съборих и последния дънер, дето стърчеше по средата - хайде и него да нарежа; разфасовах вършината и другата сухопаднала дървесина. Купчината стана огромна - може би ще има още едно прочистване, след като подредя дървата официално зад бараката. Но за сега ще стоят там - ще гният и ще изсъхват на слънцето.
По средата на мястото остана една буца с неразбита пръст - нея направо с лопатата я разхвърлях равномерно по поляната и така нямаше нужда да ходя до бунището да изхвърлям още земна маса. То не че не ходих пак - ремаркето беше пълно с тези коренища, които все пак трябваше да закарам на края. Бях изсипал остатъка от баластрата от предишните ми бетонови подвизи - сега пък я преместих на площадката, където ще стане следващото бъркане на бетона за основата на къщурката. Хайде и там - бой с лопатата, та да ми дойде акълът в главата. И това като се свърши, вече всичко приключи на тоя етап...
Трябват ми няколко човека да отъркаляме камъните и да оформим оградата с тях. После между тях ще посадим дръвчета или някакви храсти и така ще се образува естествен дувар. Междувременно вечерта ни бяха поканили нашите приятели от Казанлък, дето познавате родителите им и бяхме на гости у тях. Даниела направи една баница, аз бръкнах завчас една бяла салата “Снежанка” и в 17:30 отидохме. Свирихме с Ванеса преди това разбира се, къпане, бръснене и пр. ритуали. Въобще няма миг празно. Моабетът мина много хубаво - веселба, музика и т.н. Спахме там, а на другия ден си дойдохме - всъщност вчера. За щастие още от сутринта започна да вали дъжд, който още продължава. Дано повали още малко, че тая суша ще обърка всичко...
21.08.2007 - Брей, какво се одъжди такова времето, ама то е на добре. Лошото е само, че повечето вода пада над морето, където и без друго си има достатъчно. А към язовирите и реките не се стичат особено големи потоци. Дават го да вали още 2-3 дни, с бури, силни ветрове и т.н. Нашият екипаж в морето, дето пробиват дупките на дъното, че да срещнат тунелите за водата, го удариха на почивка. На 2 км навътре от плажа има една огромна работна платформа (баржа) на четири крака, забити в дъното. На нея се намират много тежки съоръжения, тръби, кранове и т.н., необходими за пробойните. Сега всичко е със свалени мачти, крановете са с прибрани стрели и баржата е свалена на безопасно разстояние от повърхността на водата. Тя иначе работи на 10 м височина от водната повърхност, но днес самите вълни са високи по 8.5 м, така че малко им се объркват плановете с лошото време и метеорологичните прогнози...
Аз за сега имам какво да правя и с какво да се занимавам. Тази седмица дето идва съм запланувал да изчерпя всички вътрешно-домакински въпроси. Има една счупена брава на банята - трябва да се ремонтира; миялната ни машина за чинии също не е 100% завършена, въпреки че функционира нормално и в това си състояние, но най-важното остава да се подведе токът към бойлера, защото без слънчевите лъчи пак сме останали без топла вода. Ако слънцето не грее в продължение на 2-3 дни, водата в цистерната на покрива свършва и всички дружно минаваме на пещерен начин на живот - аз не се къпя изобщо; Даниела само се плакне с един тас, а малкото едвам си мие зъбките, без да си мокри и очите. Имам ядове и с Интернета - нещо ми се загубиха връзките и има проблеми по трасето; добре поне, че на работа успявам да се оправям с личната кореспонденция и да си направя необходимите справки.
Трябва скоро да вървим у Крум и да правим надениците. По-следващият петък е почивен ден, та най-вероятно ще гласим мероприятието за тогава. Ще видим как ще бъде - бетонната плоча пак остана на втори план. Абе аз най-много я отлагам, защото още не съм твърде наясно с кофража, нивата и т.н. А и размерът й не е уточнен окончателно. Имам известни въпросителни и тази неяснота ме кара все да отлагам този проект. Но каквото и да е - връщане назад няма; ще се прави и толкова. Спрял съм се на външен обков с минимални размери 3.00 м x 2.40 м - т.е., от кръгли гредички с диаметър ø80 мм (или ø75 мм), като ги изцепя наполовина, това ще представлява външната стена (облицовка) на бараката. Самите греди (коловете) са с дължина по 3.00 м и 2.40 м - таман ще дойдат за широчината и дължината, а вътре вече ще е каквото остане. Ще навия найлон по гредите - ковем отвън с тези полуобли гредички, а вътре ще го изпуша с листове шперплат, като този дето заковахме на гърба на шкафа в механата. Това е планът – дай да видим сега и изпълнението му как ще стане, че то да го мислиш и описваш на празен лист хартия е едно, а вероятно съвсем друго ще бъде в действителност. Както се казваше в един много стар и класически филм: “Едно е да ти се иска, друго е – да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш” (вмъквам само едно кратко допълнение за по-недосетливите или просто недостатъчно запознати читатели, с който цитат тук увековечавам Хайтовите “Диви разкази” и в частност, незабравимият наш Григор Вачков и неговите “Мъжки времена”)…
26.08.2007 - Вчера трябваше да ходя в Бризбън до една фирма, с която работим съвместно по проекта. Сутринта беше някакъв ад по пътищата - дъжд, коли, задръствания, катастрофи и галимация. Като тръгнах от нас в 07:00 и оставих Ванеса на училището, едвам в 08:45 бях там (във фирмата имам предвид). Не знам ако (и като...) се наложи да ходя по-редовно на работа в тоя проклет Бризбън, какво чудо ще бъде с това безкрайно пътуване. Но за сега ще чакам тук, да видя първо на къде отиват нещата, пък тогава ще предприемам следващите си стъпки по пътя на индивидуалния възход и оцеляването на човешкия род. На връщане от столицата си направих и една странична екскурзия - минах покрай цеха на моя човек, дърводелеца, от който с татко предния път взехме гредите за вратника. От там пък се отбих при моите касапи - виетнамците, та купих от тях малко свински врат и каймица. От техния дюкян навремето съм купувал месо, когато пък майка беше при нас и живеехме още горе на онази къща, преди да се преместим в апартамента, където пък после и татко дойде, та на края всичко си “еба Гана дроба”, както казват мангасарите по Карнобатско. Спомените ми от тогава са неизлечими, настоящето е много преходно, а пък бъдещето – още по-мътно и неясно... По пътя зареждах колата с бензин и чак следобеда се завърнах в нашия офис - свърших малко служебна работа и се прибрах. В къщи ме посрещнаха обичайните за това време занимания - свирене, вечери и така времето мина неусетно.
Продължава да вали от време на време, но от запад взе вече да се разчиства и прояснява (винаги от запад и никога от изток – всички знаем какво остана на изток от р. Елба; мерси - не нам). И пак им е малко дъжда на управляващите - все повишение цената на водата им е в дневния ред. Казват, че язовирът вдигнал своето ниво само с 2.5%. Сега е пълен някъде към 62%-63% от общия си капацитет. Добре че падна тази вода от небето, та ни изми колите поне. Моята специално е кална ужасно, защото пътя, по който идвам на работа е мръсен, камионите нанасят кал, други водоноски пък го мият, но те само я доразмиват и правят повече локви. Някакъв земен ад е тук, но то нали е и строителен обект, все пак - какво да очакваш друго? - червени килимчета няма застлани по жълтите павета...
Вчера пристигна едно известие за някаква пратка - аз очаквам нещо от Америка, дето съм го поръчал за татко, а то се оказа че е писмото ви. Защо не са го пуснали направо в пощата и аз не знам. Така или иначе, Даниела го е взела напред и сега му се радва сигурно в къщи. Аз чак като се прибера ще разглеждам едно-друго, каквото сте изпратили. Друго комай нямам да отбележа - пак ще пиша в понеделник, дано през почивните дни успея да си свърша заплануваните дейности...
27.08.2007 – А пък ето какво става и по-нататък. Както споменах, в петък пристигна вашето писмо с двата диска. Вечерта, докато минат ритуалите ни по свирене, вечери, четене на книжки и др., стана 20:30. Почна и някакъв филм по телевизията, а ние с Дани бяхме вече седнали на семейна раздумка с лека почерпка. Аз междувременно прочетох писмото ви. Филмът свърши и вече бяхме набрали скорост в “раздумката”, та решихме да си пуснем единия диск да видим какво има на него. Много приятно се изненадахме като видяхме любимите “артисти” и статисти - епизоди от Зарезан, Заговезни, Великден, Шипка и прочие. Настроението ни се вдигна още повече. В 01:30 през нощта обаче внезапно и необичайно спря тока (дали пък съседът не ни изключи бушона, предвид силната музика и гръмогласното ни общуване помежду?...). Чакахме на свещи, но отиде един час докато го пуснаха пак, та нямахме време и възможност да гледаме до край, но за сметка на това пък аз хубавичко се почерпих в тъмното. Легнахме безмълвно и опиянени...
На другата сутрин Ванеса имаше урок по пиано, та станах заради учителката. После обаче пак си легнах. То и дъжд валя – въобще, починах си активно, най-важното без главоболие, само с една общотелесна слабост, физическа недостатъчност и душевна празнота на току що скопен нерез. Следобеда Даниела прави баница със спанак и праз. Занесохме я вечерта на гостито – нали бяхме канени у квартирантите на софра. Там имаше и други техни приятели - всички вече се познаваме и изкарахме доста весело. Не сме закъснявали много - прибрахме се към 22:30. Аз даже от там нататък гледах филми по телевизията, защото не ми се спеше.
В неделя станах в 08:00 и почнах със строителните дейности. Първо се залових за кабела и захранването на бойлера на покрива. Всичко мина добре, но трябваше да се катеря по тавана, да дърпам кабели, да ги понаждам там на място. Това е едно адско упражнение, като се има предвид че горе е настлано със стъклена вата (изолация за топлото), аз трябваше да се влача по тумбак отгоре, едвам подпирайки се над носещите греди. Въобще не ми се спомня пак за това, защото като се сетя и кожата почва да ме сърби навред. До обяд свързах и бойлера, но пак не съм включвал тока (този цикъл вече ще го командвам от долу, през таблото - само вдигам автомата и то ако има нужда...). За наше щастие вчера слънцето пече цял ден и водата в цистерната веднага се стопли. И днес е така и все така ще бъде от сега нататък, защото идва лято. Но поне вече е направено и можем да го включваме в случай на продължителни, облачни и дъждовни дни.
След пладне се преместих в кухнята. Там трябваше за последно да се нивелира миялната машина, да се нагласят крачетата отдолу и да си влезе окончателно в нишата под мивката. И туй го свършихме с Даниела. Аз изтупах чергите от механата, тя изми пода, прахосмукачи, пра и какво ли не. После свирихме с Ванеса - тя вечеря и легна, а аз отидох да опека някоя мръвка отвън на огъня, който гореше още от следобеда. Нали имам сега много дърва - клечетак, вършина, коренаци, та горим на воля, а и с цел да намалее малко купчината на двора, която пък хич не е малка. На края ядохме и ние, иззяпахме един глупав филм по телевизията и легнахме. Така почивните дни приключиха общо взето успешно.
Сега плановете ни са да вървим при Крум още от четвъртък - ще видим дали той ще може да осигури прасето, че да го натъпчем в червата на наденици и суджуци. Неничко има едно състезание по мотокрос, което е в съседно градче, та ще ходя и него да гледам в събота. Той преди две седмици се раздели с Лин и сега живее сам. Не знам какво им стана, но нещо не си уйдисаха с нея в дългосрочен план. Е, ще намери друга, въпреки че според мен тая беше много свястна мадама. Кой го знае сега пък на каква ще налети... Бог да му е на помощ...
29.08.2007 - Не остана много време от тази седмица – само утре и край. В петък е почивен ден заради панаира в селото. Аз ще се занимавам с дъски, кофражи и т.н. В събота отивам да гледам Неничко, че ще кара на едно състезание по мотокрос. Вечерта ще имаме гости - цялата циганска тумба барабар с челядта ще се изсипе у нас. Вчера съвсем спонтанно с Янко организирахме Новогодишното тържество - запазихме няколко вили в онзи балкан, дето водихме майка с другите баби и дядовци от тогавашната ни компания. Ако имате късмета до това време да сте тука вече, отиваме всички заедно. Ще ходим по разходки, ще лежим, ще почиваме, ще ядем и пием, ще играем табла и т.н. - пълна почивка, при пълен пансион. Отиваме на 29 Декември и си тръгваме на 02 Януари. Не сме много голяма група, но пък всички са много добри хора и отлични пияници. Сега само за това мислим и приказваме...
Снощи Неси имаше рецитал в училището. Представи се добре, но се явиха и деца, които направо ни грабнаха с изпълненията си. Тя беше написала сама някакви стихчета и ги издекламира, но другите бяха далеч по-напред от нея. Е, тя дано музиката да поддържа, но така както от сега караме с лигавенето, караниците, боят и всичкото насила - едва ли ще стигнем твърде далеч... Аз лично възлагам много, защото виждам че тя може, но в същото време виждам, че калпазанката не иска и всичко се прави отгоре-отгоре, само за отбиване на номера. А това буквално ме влудява...
Ще пиша и утре, след което запразняваме. А в понеделник пак ще има подробен репортаж за почивните дни. Не съм пипвал филмите - кога ще ги правя, акъла ми не стига. Втората серия е готова с един малък кусур, който каквото и да правя не може да се оправи. Ще изпращам диска така, кидерлия. Почнах работа и по третата част, но всичко върви бавно, мудно - времето не стига, нервите ми не издържат и най-лесното е да седна на масата, за да забравя и удавя неудачите си в алкохол...
04.09.2007 - Петъкът, както се разбра от предните ми редове, беше почивен ден заради местния градски панаир - да може всичкото циган, куцо и сакато да иде да гледа сеир на мегданя. Аз станах рано обаче и започнах да подготвям кофража за плочата. Рязах дъски, ковах - но все нещо не беше установено до край. Зарязах тази дейност по средата и се залових с каменната ограда. В това време покрай нас минаха съседи, приятели и познати, та ги помолих да подадат една ръка в търкалянето на големите канари. Това даде тласък пък към завършването на този обект и аз продължих с по-малките камъни, които вече наместих сам, че бяха по-леки. Като свърших с това, почнах да редя бетонните блокчета които имах - само временно, да видя дали ще ми хареса разработката. Даниела беше ходила по пазар - нали на другия ден щяхме да имаме много гости. В края на краищата, окончателно стана ясно само как ще правим оградката и какъв ще бъде крайният й вид. С това решение приключи и дейността ми за деня.
Искахме да изведем Ванеса за малко, та се изкъпах набързо и излязохме. Ходихме до нашия търг, после в един парк, където поиграхме на федербал. Прибрахме се и започна трескавата подготовка за гостите. Аз направих майонеза за руската салата, пекохме чушки, сини домати; Ванеса през това време свири. Като привършихме с всичко, излязохме навън да изпечем разни други неща на огъня. Онзи ден Даниела купи една малка масичка и два стола за пред камината. Та седнахме там на кратка раздумка и почерпушка. После ядохме по една пържола и това беше...
В събота аз тръгнах рано с колата да гледам едно състезание на Нени, в което той взе участие (по мотокрос). Срещнахме се на трасето, което е от нас на около час път в западна посока. Той ме посрещна там на входа - беше пристигнал преди мен. Изкарахме няколко часа заедно, но около него имаше и други хора, та не сме били съвсем насаме. После аз си тръгнах за към нас, той остана още малко и след това се е прибрал.
Като си дойдох, ходих пак до магазина за дребни покупки, помотахме се малко с Ванеса и се прибрахме. Таман се изкъпах и първите ни посетители вече бяха на вратата. Хайде започнахме да готвим сосове, да се занимаваме с печива и т.н. Разпънахме чадърите отвън и дадохме началният гонг на тържеството с по една ледена бира. Постепенно идваха и другите гости. Изкарахме много весело до 04:00 сутринта. По едно време влязохме вътре, някои “посетители” вече си бяха легнали дори; по дивани и миндери – кой където сварата го свари...
На другия ден ядохме по една отрезвителна чорба, поприказвахме малко и гостите ни, които бяха останали да спят у нас си тръгнаха, а ние следобеда го ударихме на почивка и хайлазлък след предишната дълга и безсънна нощ. Другата седмица (в събота вечер) пък сме канени у Еми и Роберт - той наскоро имаше рожден ден, та ще уважим и тях. През деня ще гледам да отвъртя повечко работа - ще видим каква ще е програмата, има време до тогава...
06.09.2007 - Днес било обединението на Княжество България с Източна Румелия. Аз специално с тази част от историята не съм много запознат, но щом казват, значи действително е така. Доста дъжд се изля тези дни пак - за събота имаше едно планирано мероприятие у Еми и Роберт, но май ще го отлагаме поради кишата. Че остави това, ами ще ми се обърка и строителството, което мен най-много ме притеснява.
За щастие на работа е тихо и спокойно - от време на време ще се появи нещо дребно, дето аз го раздувам до небесата. През останалото време гледам Интернета, търся ноти за Ванеса или си кореспондирам с тоз-онзи. През носът ще ми излиза това “безветрие”, ама то и аз не съм дип крив много. Такава е управата – “мо’ем да работим, ама мо’ем и да не работим!”... Иначе другите неща са наред - Нени ще дойде утре вечер. Ще влачи и мотора подире си, че на другия ден ще ходи да го кара на една писта недалеч от нас. Ванеса има урок в събота от 11:00, а аз ще гледам да циментирам някое и друго блокче от оградката. Дано само да не вали, че голям провал ще е; много ми изостават обектите поради дъждовното време...
Иска ми се тези дни да завърша и втория филм от екскурзията ни с кораба, че да ви ги изпратя (всъщност, тя втората е готова - аз сега работя над третата, последна серия). Че съм замислил и една друга продукция да направя - от всички кадри, които съм снимал свирните на Ванеса, ще отбера и селектирам по хронология и ще й направя един диск. Да го има като порасне, да се види каква е била. Лошото е, че най-първите й стъпки са записани на видеолента - а от там не ми се занимава да вадя кадри, че е голяма игра и разправия. Трябва да проследя нещата откакто съм започнал да снимам с дигиталната видеокамера - всичко преди нея е история и отдавна забравен архив...
10.09.2007 - Доста водица изтече пак от последното ми включване. В четвъртък вечерта седнахме да се почерпим с Даниелчето, но окъсняхме нещо, та аз не отидох и на работа даже в петъка. Рекох да си направя и аз кефа по моите магазини и боклукчарници, които толкова радостно и ентусиазирано посещавам винаги, когато имам възможност и време. Даниела по принцип не работи в петъчните дни така или иначе - аз заведох Ванеса на училище, а тя хукна пак по зъболекари. Цял ден са й разбивали ченето - да я бях бил, сигур’ тъй нямаше да я потроша. Аз намерих много евтин материал за бунгалото, което тази сутрин се оказа, че нямам право да строя в предния двор. Можело отзад или отстрани, но не и отпред. Сега ще се чудя какви нови варианти да измислям, но нека да карам подред с изложението си.
Следобед всички се прибрахме - кой от където е бил, а привечер дойде и Неничко. Беше с ремаркето и мотора си, защото щеше да ходи на пистата в събота. Готвих им яйца по панагюрски, позяпахме малко телевизия и изпоналягахме. Сутринта аз имах няколко задачи - станах рано и започнах да си оправям финансовите батаци на компютъра. После стана и Нени, та с него ходихме малко по пазар и т.н. Прибрахме се - той закуси и замина да си кара мотора; през това време дойде учителката на Ванеса за урока и аз излязох на двора като свършихме с музиката.
Започнах оградата, уж с намерения да я изкарам до края на деня или да отхвърля поне повечето - Нени се обади, че паднал с мотора; да вървим да го прибираме. Хайде разправии и с това - хукваме с Даниела с нейната кола. Онези хора там през това време извикали линейка и го закарали в съседната болница за проверка - да не би да му има нещо по-сериозно; такава им е традиционната практика тук. Ние прибрахме мотора и неговата кола при нас и не след дълго аз отидох да взема него от болницата - пуснали го докторите, че му нямало нищо. Е, понатъртил си беше малко гърба, ама то пък да му е за урок. И пак не дава и дума да се издума за отказване от тези негови мотори и щуротии - таквоз овненце не се е раждало до сега; че баш на нас ли пък да ни се случи толкова опако човече като него!...
Вечерта Нени си тръгна, а ние отидохме на гости у Емилия и Роберт. Мен пък още от четвъртък вечерта почна да ме гази нещо - сополи, кихане и необичайни тръпки. Настинах някъде, та в неделя хептен ме довърши. Ама поне хубавичко си посвирихме с Неси - като не можах да работя нищо по двора, уплътнихме времето по друг начин. Даниела ходи по пазар, а аз някъде следобеда чак излязох, че опънах едно въженце (канап), под който да редя блокчетата за оградата. И туй ми беше дейността, нали бях болнав. Вечерта пък дойдоха нашите приятели от Казанлък, чиито родители вече познавате - с тях изкарахме до 00:30 в механата.Тази сутрин цари обикновеното спокойствие на работа. Аз демонстрирам заетост и си пиша мемоарите. Сега приключвам - чао и до утре...
14.09.2007 - В навечерието сме на 75-годишният юбилей на майка. Петък е вече и кога стана, така не видях и не разбрах. Но зает с емоциите около допълнителните документи, които искаха от Гърция, подготовката им, изпращането им, отговорите на служителката Мария и т.н. - всичко това изцяло погълна времето и останалото ми оскъдно здравомислещо съзнание. Така всъщност дойде и петък...
Снощи изпратих всичко на Албенчето - дано улови ред. Сега пък имаме невероятни трудности с плащането на допълнителните $5 на всяка молба, защото от 01 Юли таксата на документите се е вдигнала - явно ние сме ги взели и платили преди това. А след като са подадени в новата финансова година, от службите искат съответно още пари. Но това е най-белия кахър - зорът е, че ние не можем да ги платим, защото тук в нашия отдел, без представянето на старата квитанция не могат да проследят нищо. А тази квитанция, естествено се намира в другия отдел - нали нарочно им я изпратихме там, заедно с всички останали документи. Там пък не могат да вземат парите, защото не било тяхна работа. Въобще отново попадаме в омагьосаният кръг на демократичната бюрокрация. Но все нещо трябва да се направи - да не мислите, че аз току-така ще си оставя магарето в калта...
Иначе седмицата мина без особени натоварвания на работа. Кахърите ми са пак по Неничко, на който не му продължават договора в квартирата и сега трябва да търси друга. Намерил е уж някаква - довечера ще ходи да я гледа. Но пак следват местения на мебели, легла, покъщнина и т.н. Дано вземе нещо свястно - аз пак ще му помогна да се изнесе, какво да го правя.
Довечера сме на гости у едни наши общи познати. Продали си къщата, та рекли да направят едно прощално парти. Утре пак възобновявам дейността си по двора. Снощи най-после завърших монтажа на филма от кораба. Сега трябва да го запиша на диск и да поема към вас. Най-вероятно това ще стане през почивните дни и Даниела другата седмица ще ви изпрати поредното малко колетче. Даже ще взема писмото с мен в къщи, че ако тя реши да ходи до пощата в понеделник, само го пъхам в плика и край...

Здравейте и от мен! Бързам, за да оставя Ванеса в училището и от там бягам до “емигрейшъна”, за да доплатя молбите за визите. Не ми се сърдете, че не мога да ви напиша нещо повече. Като дойдете тук, ще се наговорим на воля! Бъдете здрави!!! Много целувки от мен и Ванеса (лично подписана) – Даниела…

сряда, 1 март 2017 г.

Писмо No 25 (VII-VII.2007)

Мили наши!

Стана вече цяла седмица, откакто не съм драснал нито ред. Причини има много, но основно все времето не ми достигаше и за това. Сега ще се опитам да обобщя пропуснатото в няколко реда и доколкото това е възможно. Започвам с първата и най-важна новина: изпратихме успешно дисковете и документите за визите до Сашко в Аделаида, който пък ще ги разходи със себе си из цялото земно кълбо по време на неговото околосветско пътешествие, за да пристигнат чак към края му най-после и при вас. Вероятно това ще бъде най-дълго и най-далече пътувалата пратка, която някога сте получавали от нас и от тази част на света. За това късо време не успях да сглобя филма от кораба, но за сметка на това и като компенсация изпратих другия, който купихме от там и е заснет професионално. После Даниелчето, моята умница се сети, че не е сложила новата карта, която беше пристигнала по пощата наскоро, но беше вече твърде късно за корекции – нея остава да я получите допълнително (не Даниела, бре – за картата ви говоря). Междувременно се чухме с вас и по телефона, та се разбрахме за някои въпроси – сега няма да ги предъвквам на нова сметка и тук.
Ох, много работа имах напоследък – хем тук в службата, както и в къщи, разбира се; аз никак не съм щастлив обаче с такава прекомерна лична заетост и обществена обремененост. Тези шибани провали с видеофилмите ми отнеха и времето, и енергията, и мерака, и всичкото въодушевление, благодарение на което се занимавах с тях – писна ми! Не знам вече какво да предприемам, но пък и баш по средата им не мога да ги оставя – нямам такъв случай в практиката и живота си. Все ще измисля нещо, за да ги завърша. Наред с всичко останало бях зает и с приключването на финансовите си отчети на фирмата, събирах документи, отчитах приходи/разходи, писах бележки, квитанции – един малко по-голям ужас, отколкото можете да си го представите. Така неусетно мина цялата седмица, а пък налице нямам нищо готово. Въртя се като пумпал и само се вайкам – тревожа се уж много, но пък виж: продължавам да не слабея…
Онзи ден (в събота вечерта), ходихме на гости у наши приятели в Бризбън. Спахме у тях, че много окъсняхме през нощта. То бяха приказки, моабети, йеденье, пийнье – пак се осрахме, както обикновено (но не сме се излагали; нали имаше такъв лаф навремето: може да се осерем, важното е да не се изложим). Тези хора тръгват за България на 25 Юли и по тях ще изпратим злополучната карта и касетките от старата видеокамера. Както сме се разбрали с татко – нека той да ги прехвърли на видео дискове, че като тръгнете за насам да ги донесете. Аз до тогава ще гледам да описвам най-подробно събитията около нашето бавно развитие и в последния момент ще им занеса пакетчето. Дано пък до това време поне единият филм да съм успял да запиша, че и това ми е такъв голям дерт, дето само за него мисля и нощем не мога да спя чак от безпокойство и тревога...
Вчера си дойдохме чак на обяд (като ден това беше неделя, защото забравих в началото на изложението си да съобщя, че днес пък е понеделник, ама от онези – най-шибаните); малко след това пристигнаха Неничко и малката голяма Лин. Правя това любезно определение не случайно – момата е с няколко години по-голяма от нашия момък, но за сметка на това е дребничка и фина, та като общ габарит му се нанася таман два пъти по телосложението; хем на височина, хем пък и на ширина. Хайде, направихме и с тях един весел моабет – младежите си тръгнаха в 21:30, а ние след тях само сбрахме паниците накуп, пльоснахме ги както бяха мазни и мръсни в мивката да си чакат реда и тутакси се хвърлихме по креватите; бяхме умрели за сън. В същото време се разправяме и с онази къща, която даваме под наем. Роднините на Рон са вече готови да влизат в нея, но от агенцията трябва да направят някаква последна инспекция и чак тогава да ни върнат ключовете от предишните наематели. Най-вероятно тази събота и неделя хората ще се нанесат, но все пак ще рече и ние да им помогнем с нещо: де пердета за закичим, мерки и теглилки да вземем, градините да пооправим, клони, храсти и дървета да се окастрят – така, както съм тръгнал да изброявам, май и тая неделя не се очертава да има някакво активно строителство по моите домашни обекти. Нали обществените интереси стояли над личните – кой пък болен мозък го измисли това? Трябва да е бил някой беден и отчаян комунист, който не знае какво означава частна собственост...
В събота вечерта пък сме канени на рожден ден на наши приятели, с които се запознахме наскоро. Пак ми се струпаха много задачи връз дървената чутура, а проклетото време хич не достига за всичките. Ама веднъж да изляза и аз в пенсия, че тогаз да видиш какво става, бако - останали са ми още някакви си двайсетина години; все някак ще ги изкарам, а после само по гръб ще лежа и ще се почесвам по тумбака, така да знаете...
11.07.2007 - Тези дни окончателно прибрахме ключовете си от другата къща и веднага с това започнахме процеса по нанасяне роднините на Рон. В най-личен план обаче аз съм много объркан и разпилян като рядко лайно на гугутка – първо дойде неуспеха от видео филмите, който трайно и сериозно ми нарушава баланса на спокойствието. После пък идват проблемите от неизвестността около тая моя шибана работа, заради които хич и не знам дори до къде ще ме докарат и в каква депресия ще ме натикат чорбаджиите (ето ми повод за спешно лечение – още довечера сядам на мощна зелена салата с много мастика: какъв по-ефикасен лек против всякакви депресии и душевни терзания). Уж правя разни дребни нещица тук и все си намирам по някоя занимавка - колкото да отчитам загубеното време, чрез което пък да оправдавам и заплатата, която продължавам най-охотно и редовно да вземам. Обаче конците, на които се люшкам вече изтъняват толкова много, че сигурно следващата седмица съвсем ще се скъсат. Ама за какви конци ви приказвам тук, бре? – амчи аз в момента на паяжини се крепя буквално; всеки миг мога да полетя към бездната на безработицата, образно казано. Не съм се главил още официално на новото място в Бризбън, защото непрекъснато се надявам, че тук ще стане някакво чудо, та да ме позадържат още известно време и чак тогава да мисля за друго работно място. Паралелно с тези ми терзания, вътрешно се опасявам да не би да изтърва възникналата златна възможност за избавление, защото независимо от всичко (продължително, мъчително пътуване и свързаните с това неудобства), това все пак си е баш харна работа, доста добре платена и се очаква да продължи сравнително дълъг период от време, разглеждайки най-близкото бъдеще, простряло се пред мен. Та вече и аз не знам какви точно акъли ще ми дойдат в кухата кратуна и в какви посоки на света ще ме издухат ветровете на промяната. Работа имам още и на компютъра в къщи във връзка с приключването на финансовата година. Да не споменавам в това число и филмите, които чакат монтаж, озвучаване, надписи и пр. Обикновено като се прибера от работа, първо почвам с Ванеса да се занимавам, а това ми отнема почти цялата вечер. После вече хептен съм изморен и не ми се прави нищо друго, освен да се наливам с ракия и да си мисля за секс. Все чакам на съботите и неделите, че да наваксам изгубеното време и пропуснатите възможности, обаче те толкова много са се насъбрали, че не знам от къде да ги започна. А пък човек като не знае от къде да си подхване работата, той хич не я и побутва, защото така му е по-лесно на физиката и по-леко на душата...
Иначе в началото добре дръпнахме с разчистването на предния двор - половината вече е готов, ама сега нещо се закучи и със седмици не съм пипвал нищо – ни кирка, ни лопата. Опасявам се да не ми се изнежат ръцете пък – таман бяха хванали мазоли на определените от саповете на инструментите места. А сега, с този застой може да станат меки и пухкави като на някой мазен гей, та и една чекия като хората да не мога да си ударя (при крайна необходимост). На всичкото отгоре дойде и редът на тези касетки от България и Америка. Добре ама аз тук нямам как да ги пусна, че да видя коя от всичките е първа и коя последна, с оглед да ги номерирам съгласно поредността им. Ще питам довечера съседа дали няма такъв адаптер за видеокасети от неговата стара камера. Трябва час по-скоро да подготвя пакета и да го занеса на тези хора в Бризбън, които тръгват към края на Юли. Ще им го и надпиша даже, всичко да е готово - само да му сложат една марка от 0.05 лв. в Русе и да ви го изпратят до Габрово (ха-ха-ха, какви сладки спомени от детството си имам, а? – марките вече сигурно струват цели левове в днешно време, но аз ги помня и на цена от 2 ст., когато бяха още напечатани по стандартните пликове за писма)…
Тази сутрин (след два дни мъчително упорство от моя страна) филмът от кораба най-после стана. Довечера ще му гледаме премиерата и ако пак има някакви кусури, тогава ще предприема други мерки и начини на неговото записването – скоро ще се разбере. Ей заради това всичкото, хич не ми се и пише много-много, че мисълта ми хвърчи все някъде другаде (“То пък и твойто е една мислъ…”, ще си рече тук някой – ама все пак, нали такава й е думата). Така че спирам до тук, за да не изръся още някоя безпардонна смешка, от които на мен хич нещо не ми става весело напоследък; че що така, ве – мамка му.
12.07.2007 - Ден преди “черният” петък (13-ти). Току преди ½ час ми предложиха да поостана тук на тази работа поне за още един месец. Аз разбира се изобщо дори не се дърпах като някоя послушница от манастир, защото вече се чудех къде да ходя и какво да правя, ако ме изгонят от това закътано местенце. А пък то виж какво стана на края - добрият дядо Господ пак наредил пъзела в наша полза и вместо да ми избодат очите, те ми изписаха веждите. Та за сега оставам на това работно място, защото наред с всичко започват и разни други странични проекти; някакви разширения щели да правят към съществуващите инсталации и т.н. Надявам се и на по-продължителен престой дори, защото само заради един пиклив месец продължение на договора ми, просто не си заслужава жестът, който им правя, оставайки тук под тяхното мъдро управление и ръководство.
Снощи най-после имах успех с направата и завършека на първия филм от корабния сериал. Открих грешките, взех мерки за недопускането им и сега всяка следваща продукция ще става по-добре и по-бързо. От съседът наш взех адаптера за видеокасетите. Довечера почвам и тях да гледам една по една - началото им поне, за да си припомня съдържанието и определя коя каква поредност има в тази серия пък. Искам да ги изпратя, че татко да ги запише на DVD. Веднъж добили компютърна форма и формат, с моята “вълшебна” програма вече ще мога впоследствие да ги монтирам, озвучавам и т.н. (мечта, дето няма да се случи, ама поне да са ми на дискове, че да ги гледаме един ден - спомен са си все пак някакъв от онези славни години...).
Предстоящите дни ще бъдат много натоварени и заети. В събота вечерта сме на рожден ден; през почивните дни ще гледам и нещо да посвърша на строителната площадка. Ще ви държа в течение на всичко - а сега чао, че отивам да си изсера голямата понужда и докато се завърна в отдела, работното ми време ще е отдавна почнало...
13.07.2007 – Петък е (така нареченият по тукашните земи “черен”). Нищо ново няма за сега и нищо фатално не се случва – да чукнем все пак на дърво, както в миналото пееха Аргировите братчета. Снощи, след всичките ни музикални репетиции с Ванеса, обилната вечеря с майка й и другите семейни ритуали, започнах да сортирам касетките от екскурзията ни до САЩ, 2000. Уж началото им щях да гледам само, колкото да позная кое, къде и кога е снимано. Но пък впоследствие така задълбочено се зазяпахме и двамата с Даниела, че на края изгледахме всичко. Виждам вече известни кусури, снимачни грешки и пр. неточности, но явно тази първа филмова епопея ще върви както си е в действителност, като занапред ще знам вече какво да правя за избягването им. Доста отегчителни моменти има от продължителните кадри, снимани през джамовете на самолетите. Тогава си мислех, че точно на тези места ще се вмъкнат разни коментари, известен музикален фон и т.н., но това явно няма как да стане. Каквото и да е вече – по-важното е тези моменти да се увековечат на дискове и да се съхранят на едно място; другото е вече под въпрос - кога точно ще се случи и дали изобщо.
Напред поръчах две карти за фотоапарата на татко по 1 Gb всяка. Има да снима, та да си отснима на воля. На всяка карта се събират по около 400-500 снимки, в зависимост от обема им. Понеже и това ми се видя малко като подарък, та взех две парчета - нека да си има. А пък отделно, дето на голяма далавера ми изпадна сделката - тези неща са толкова евтини тук, че няма на къде повече от това. Мислех, че още утре ще мога да ги взема, но хората ги нямаха в наличност за момента. Другата седмица Даниела ще мине след работа да ги плати и ще ги прибере от магазина.
Правя сметка да прескоча и до Бризбън, че да предам пакетчето на нашите приятели да го носят за България. Довечера ще продължа с гледането на филмите. За утре имам планирана многобройна и разнообразна дейност. Ще гледам с нещо да помогна и на съседите в преместването на роднините им. Ще се опитам да бутна малко и от моята работа - до сериозно строителство не знам дали ще мога да стигна, но все с нещо ще си помогна. А пък вечерта към 17:30 излизаме, че отиваме на рожден ден на разстояние близо 50-60 км от нас.
За неделя планове нямам - дано да съм в състояние да пипна малко работа, че пак много ме затрупаха дейностите. Наш Сашко вече е в Америка. С приятелите си ще остане и другата седмица в Ню Йорк, а в неделя е сватбата, на която той е кум. После вече ще се придвижват бавничко към България, но ще спират първо в Париж, после в Холандия ще се влачат и т.н. Даниела говори с Емето онази вечер - тя каза, че сте се разбрали кое как ще бъде. Ще отидете в София - хем да се видите с нея, хем пък и със Сашко, а той да ви даде пакета с документите и другите неща. И от там – тичате право на пощата; изпращате им всичко в Гърция и после само чакате визите...
Ох, пак взе да ми се размножава (и разлага…) мозъка, та не мога да си събера акъла. Че имам и служебна работа на всичкото отгоре, а пък уж щяха да ме освобождават – нескопосани немокаяни такива несретни! Ще продължа пак както е обичайно, в понеделник - с описание на почивните дни.
16.07.2007 - Мислите ми отново потичат като през тръба на баеркаса (клозетно казанче, демек - за по-незапознатите с водопроводната терминология) – за голямо и всеобщо семейно щастие се намирам на същото географско местоположение (е, поне за сега...). Смея да си мисля, че в следващите няколко седмици, най-късно до месец нещата около мен ще се избистрят съвсем и вече ще имам много по-обективен възглед по въпроса с трудовата ми повинност и социална ангажираност. За това дайте сега да караме с веселата част – работата не е заек, че да ми избяга.
От петък вечерта ние вече официално имаме нови наематели. През деня Даниела ходила с жената, купували пердета, куки, корнизи и т.н. Почнали и багажа да нанасят. Вечерта разбира се, поляхме обилно случката (у “хазаите”...). Седнахме пак в механата - нали там сега е хладно, та даже и печка пускам за малко, че да се разтопят ледените висулки от гредите...
На другия ден (събота), всички станахме рано и почнахме да действаме според разпределението на задачите: Ванеса свири и чака да започне урока в 09:30; аз се заемам със сметките и цифрите на компютъра, а Даниела хуква на пазар. Като изкарахме музиката, аз се включих към товаро-разтоварната бригада в пренасянето на мебели и всякаква покъщнина от съседите до другата къща - вече на новите ни наематели. Проведохме и някои дребни ремонтно-освежителни мероприятия и дейности, буквално в движение, които всички ние приключихме с пълен успех. Даниела опече една чорбаджийска баница с праз и спанак (плюс много сирене и още повече яйца) и в 17:30 заминахме на рожден ден. Ба мааму - все едно, че отидохме чак в Ловеч, като разстояние. Новите ни приятели са малко по-млади от нас, но комай че така е по-весело, отколкото със старците. Едните са от София - и двамата са икономисти. Другите пък са мешавица като нас – момчето е от Плевен, с роднини дори в Габрово и Севлиево, а жена му е от морските квартали на Бургас. Всички ние празнувахме рождения ден на софиянката. Другата събота пак ще участваме в подобно светско мероприятие – този пък ще честваме сина на бургазлийката. Децата им са горе-долу колкото нашата Ванеса, та си намериха обща игра – нищо че са все момчета. А пък ние като се заиграхме на масата, та до среднощ откарахме пак. После се прибирахме по малките часове - Даниела не употребява алкохол в такива случаи и има удоволствието да ме вози, когато пък аз съм злоупотребил с него...
Вчера имах да довършвам още някои дребни неща на компютъра. Сметките трябваше да оправя и за тази къща, която е купена с цел инвестиция - така попада под малко по-облекчени условия откъм финансовите служби и контролни органи. Паралелно с всичко гледам и филмите от камерата - стигнал съм до половината им вече. Все още се намираме на Канарските острови – от там нататък следват българските кадри. Виждам обаче и аз самият, че доста съм се увличал в снимките си от самолетите. Снимал съм много начесто, а и дълги, напълно безинтересни сюжети. Вероятно тогава съм мислил да натрупам повечко суров снимачен материал, който после да режа тук-там и да го сглобявам впоследствие, обаче сега това няма да се получи. Като дойдат обратно на дискове при мен, тогава пак ще му мислим. В неделя трябва да ги занеса на хората, които ще пътуват.

20.07.2007 - Нени е тук. Ядем и си тръгват с Лин. Той ще носи колета на човека. Така се разбрахме за последно. Сега баш нямам време за официални завършеци на писмото - просто пращам много целувки и прибавям безпределната си обич; това е всичко (е, че пък малко ли ви е, в края на краищата?)...

неделя, 26 февруари 2017 г.

Писмо No 23 (VI-VII.2007)

Скъпи родители, близки и далечни; приятели и съратници мои – всички, които обичам и на които държа толкова много!

В момента, в който полагам настоящите си редове, онези кикимори от пощата със сигурност вече трескаво разпределят пакетите и ги премятат из ръцете си, а в това число неминуемо ще е попаднал и вашият, който пък Даниела напред е занесла за изпращане. Мислех, че вчера ще мога да довърша писмото си с някои обичайни и малко по-óбични думи, обаче бях толкова активно зает в службата, че за да наваксам времето работих и през обедната почивка. Така творбата ми остана малко саката, защото не успя да получи своя завършен вид: липсват силните прегръдки, горещите целувки и всички други лиготии. Вие не се учудвайте обаче на това: нито съм почнал да ви обичам по-малко, нито пък ще се натъкнете на липсващи страници от експозето – просто тогава така ми се случи и за момента това се получи. Предвид обаче на създалите се напоследък необикновени обстоятелства, в следващите страници ще се опитам да пресъздам епизодите, които поради една или друга причина не можаха да намерят своето място в предишния ми преразказ.
Както знаете вече, в последните дни и минути (и особено вечерите, до късните им часове) аз се занимавах на компютъра с продукцията на един домашен филм. С помощта на една специална за целта програма, пробвах да му вкарам допълнително най-различни надписи, музика за фон и го натъпках с всякакви други ефекти на киноизкуството. В крайна сметка обаче все имаше по нещо, което осуетяваше окончателния запис на диска (DVD, в случая). Снощи рекох да пробвам още един път, дето се вика за последно преди да му тегля майната и да го зарежа, както съм постъпвал с други одушевени и не чак дотам (също одушевени…) предмети – единственото, което промених беше един от параметрите в предварителните разчети на въпросната компютърна програма. Докато наблюдавах с крайчеца на едното си око естествения ход на процеса, паралелно с това гледах до късно един филм с любимият ми от детството френски актьор, Луи Дьо Финес. Със задоволство установих, че в същото време дискът безаварийно се записваше, независимо че въпросният процес отне почти цялата нощ. Когато тази сутрин станах от сън в 06:00, веднага проверих дали съм постигнал някакъв положителен резултат – след като се убедих, че записът е готов и че всичко по него е добре, прибавих и диска към пакетчето, което Дани трябваше да носи на пощата за изпращане. Тя днес не е на работа (обикновено петъците не ги работи, но иначе не е съботянка...) – цял ден се занимава из дома с подготовката на тържеството, което е планирано за утре вечер (нали пък има и рожден ден тогава). Освен всичките й домакински ангажименти, по някое време ще прескочи до Емиграционния отдел да проучи въпроса за входните визи; после ще тича до пощата, на пазар, ще прибере Ванеса от училище и чак тогава ще се завърне в къщи. А пък аз, след като вече се окуражих с направата на този мой първи и малко пробен филм, от сега нататък постепенно ще преминавам и към монтажа на филмите от екскурзията - щом стана готов, ще ви изпратя и тях. Надявам се да не ги бавя много - за това пък настоящото ми писмо не се очертава да бъде прекалено дълго...
Както вече сами се досещате, днес е 01.06.2007 - Денят на детето. Едвам чакам да стане 17:00, че да си тръгвам от това шибано и проклето място (което колкото и да е омразно, непривлекателно и дори отблъскващо, все пак дава хлябът наш насущний и ни храни всички в изобилие до степен на охолство и системно преяждане; злоупотребата с алкохола е отделна тема, но тя също е производна на добрата плата). За гарнитура на иначе охолния и уж безгрижен живот, в една от гумите си на колата имам заврян някакъв ръждив пирон, който съм повлякъл ненадейно кога и съвсем незнайно от къде, но който разхождам нагоре-надолу по пътищата на държавата от много месеци насам. Бедата от това не е голяма, защото тук на всяка бензиностанция има безплатни компресори – в резултат, гумата ми бавно спада, но пък аз редовно я издувам; и ако зареждам колата с гориво средно по два пъти седмично, то пък гумата я помпя почти ежедневно. Когато един човек е достатъчно прост и доволно глупав, тази хамалогия не му омръзва – напротив, доставя му дори телесна наслада и душевен оргазъм. Само че лично на мен взе нещо да ми писва от тези рутинни упражнения и взех решение да се занимая и с този проблем през почивните дни. Мислех си, че грайферите ще се изтрият преди да ми закърпят дупката – подмяната с чифт нови гуми щеше да ми реши въпроса, но за сега съм все още твърде далеч от подобен масраф; демек, ще кърпим старото, дорде това е възможно – нали дупе знае две и двеста. Утре ще атакувам кофража и арматурата за бетона. В неделя вероятно ще довърша, че другата седмица да наливаме темелите. Казвам “вероятно”, защото след съботното тържество на Даниела е доста по-възможно самият аз да не съм в състояние за извършване на тежък физически труд. А сега остава търпеливо да изчакате до понеделник, когато пък ще опиша как са минали празничните ни и почивни дни...
04.06.2007 - Отново дойде омразният на всички трудещи се от пролетариата делничен ден, с който всички онеправдани побиваме пилоните и поставяме началото на поредната нова седмица - Маркс и Енгелс да го духат, ведно с товарищ Ленин, Сталин и даже наш’а Димитров! Добре че имам какво да правя (бъзикам се с едно от любимите ми занимания: 3-измерното моделиране и конструиране), та поне времето ми на работа върви бързо и неусетно. Другото весело нещо и което ме крепи на повърхността е, че обикновено в понеделниците успявам да опиша всичко, което е станало през почивните дни и по този начин мислено преживявам случките отново, бидейки в постоянен контакт с всички вас (макар и за сега само виртуален – ама, че купешка дума измислиха напоследък: виртуален свят, виртуална любовница, виртуален секс, виртуална заплата – всичко е виртуално, да му поебнеш майната виртуална!)...
В петък, след като си дойдох вечерта от работа, първо трябваше да бъзикам нещо по компютъра – последва нашето редовно свирене с Ванеса, малко телевизия позяпахме и с това приключи цялото ни семейно забавление и разтуха. В събота станах рано и продължих с дейността си по компютъра - занимавах се с разни филми и общи счетоводно-финансови операции. През това време Ванеса посвири малко преди урока, изкарахме и самият урок до 10:30, а щом изпратихме учителката й, аз излязох да връзвам арматурата на бъдещата бетонна плоча. Употребих всички пръчки и железа, които имах в наличност - даже свърших материала към обед, та ходих до бунището да търся още. Намерих разни парчетии, изрезки, малко мрежа - платих $20 и си поех обратно за вкъщи. Продължих с връзване и кроене на желязото. Към 16:00 вече бях освободен от този обект на двора и се прехвърлих на другия - в кухнята; трябваше да помогна на Даниела за салатите и другите домакински приготовления. В 18:00 гостите ни дойдоха и моабетът започна без никакво бавене и протакане на личния състав. Отначало бяхме седнали отвън на теферич, после “заромоля дребен есенен дъждец” (в случая зимен), та се скрихме криво-ляво под стряхата (цитатът ми е от началото на незабравимото Ангел Каралийчево произведение, “Майчина сълза”; колчем се присетя за тази детска приказка, все рева безутешно…). Постепенно обаче дъждът се усили и даже плажните чадъри, които бях опънал върху теловете на асмата не помогнаха - отвред прокапа като във войнишка палатка. Хайде, влизаме вътре - Неничко таман дойде с Лин. Тържеството продължи в стаята на нова сметка с музика, танци и всички подробности. До това време валежът отвън спря и небето се изчисти сякаш нищо не е било, но пък на нас не ни се разбутваха чиниите повторно. Останахме вътре до едно време, после пак излязохме на двора, само че вече в доста намален състав. В 03:00 посред нощ и последните посетители напуснаха полесражението, а ние легнахме като пребити с лопати псета...
Аз сутринта станах да се повидим за малко с Нени и Лин. Даниела също скочи подире ми, та се увъртяхме с разни закуски, горещи изтрезвителни супи и прочие ритуали. После младите си тръгнаха, а аз се търкулнах обратно в кревата, защото ми беше доста “усилно” на физическото (не)състояние. Както и предположих, моята шибана арматура остана на заден план за малко по-ведри дни... Едва привечер, със сетни сили посъбрах боклука отвън, изхвърлих празните шишета от среднощния запой и докато подредих масите и столовете в нормалния си вид, краката ми пак омекнаха. Успях само да сваля колелото от колата, че да го дам на Рон - той работи близо до един вулканизатор и майсторите ще ми запълнят дупката от гвоздея срещу скромните $20 за услугата. Довечера, като се прибера от работа ще го взема и ще го монтирам обратно - тази сутрин карах с резервното търкало, а то е малко нестандартно и маломерно, та хич не е пригодно за високите скорости по широките друмища на света.
В събота вечерта Ванеса изсвири и трите си песни – музикален поздрав към всички наши посетители и добронамерени пияници. Този неин импровизиран концерт понади допълнителни положителни настроения към и без друго бурната нощ. Така ние дружно отбелязахме рождения ден на Даниелчето. Моят също мина към масрафа, защото денят се пада във вторник и тогава няма да имаме гости. Само ние с Даниела ще се почерпим тихо и скромно, колкото да отчетем случая. От приятелите си получихме много подаръци, а празничните съобщения по телефоните не спряха почти през цялото провеждане на вакханалията. Нямаше обаче никаква възможност ние да ви се обаждаме от тук поради голямата какафония из нас. За компенсация ще се чуем утре.
В петък Дани ви е платила визите; взела е и някакви документи, които трябва да попълните и бързичко да ги изпратите до Австралийското посолство в Гърция (Атина). Всичко това става по пощата – минаха онези времена, когато за всяко нещо трябваше да им тичаме на крака до Белград (интересно обаче защо нашите са си изместили посолството при византийците – може сърболята нещо да са се окензали и сега да ги наказват по този начин, ако са им наложили някакви консулски санкции). Опасявам се, че пак ще трябват нови медицински удостоверения - не знам дали австралийските овчи кратуни ще ви признаят онези, които вече си имате.
05.06.2007 - Ех, милички на мама! - прибавих и аз още един лазарник днес към изминалите до тук 47. Аз обаче по никакъв начин не ги чувствам по нещо съществено и не ги свързвам с нищо друго, освен единствено с шкембето, което ми е увиснало току над колана на панталоните и като река да пикая, та чак не виждам за какво да се стисна (образно казано…). В тази връзка напоследък даже съм взел мерки и да поотслабна малко - в петък вечерта тичах като малоумен около езерото; в съботната ранна утрин повторих упражнението, но пък вечерта с тоя грандиозен моабет на двора възстанових всички изгубени калории, като натрупах дори допълнителни количества (мама й дейба и ракия! – от нея много се пълнее, ама как да я спра, след като обичам да я пия така страстно и любвеобилно). Снощи пропуснах тренировката, че нали правих гумата на колата – а пък и аз бях в такъв вид, че ако се бях затичал, сигурно щяха да ми се огънат пищялките или направо да се откачат от ставите. Тази сутрин обаче се мобилизирах и обикалях из улиците на квартала като въртоглав. Даниела така или иначе става рано – още преди 06:00, а някога и преди този час. Тя, миличката, колкото и тихо да се гласи за работа, аз я чувам и се разбуждам - щом излезе и аз също ставам на крак. Сутринта ходих да тичам - довечера по план пак ще спортувам. Абе то това е хубаво, ама май разправят дето трябвало и по-малко да се яде – само че аз за това се сещам чак на края, като съм се натъпкал вече толкова много, че ми прилошава чак от преяждане. Ще гледам така сутрин и вечер да подтичвам, белким позагубя някое и друго килце. Всъщност аз на първо място апетита си трябва да загубя, но не знам как - нали все наглеждам под капаците на тенджерите и у нас по принцип готвим само гюзлеми (любими храни)...
Вчера пристигна вашият колет с филмите, дисковете, вафлите и всичко останало (подаръци, гащи, ракия и т.н.). Не успях да прочета писмото снощи, че дойде Тони да видим нещо на компютъра. А пък едно такова негово ненадейно идване у нас е малък празник за всички в къщи - то са раздувки, разтягане на локуми и лакърдии, всички те задължително придружени от по някое и друго питиенце с мезе т.н. Те след две седмици тръгват за България. Щели да кръщават малкото там и въобще искат да се видят с техните близки и роднини. Те пък да вземат, че да го съкратят онзи ден, моля ви се - след 7-годишна вярна служба към чорбаджи и други изедници; през цялото това време все на едно и също място. Та сега, като се върне от България, на всичкото отгоре ще трябва и нова работа да си търси. Жена му не работи и завалийките са на една заплата (т.е. бяха...). Абе, все да има по нещичко да му убива на човек чепика – ако не е едно, ще е пък нещо друго. Само здраве и живот да има – другото ибаз го; тъй викам аз.
Неничко вчера ходи до един град близо до Сидней да купува мотор - неговите моторджийски красти не го напускат, независимо колко е пораснал и възмъжал. Та, от време на време се чувахме с него по телефоните - да го следя до къде е стигнал и от къде е минал по пътя. Той иначе е много добре. Купува и препродава коли, за да се издържа и сега иска да стане инструктор (да води курсове за шофьори). Каквото иска вече, това да е... Сега през почивните дни май пак ще идват с приятелката си; таман ще го хвана да излеем бетонеца, ще има да се “радва” на изненадата, която съм му подготвил - миличкият ми той, на татко момчето...
Трябва да ви попълня документите за визите, че да ги изпратя час по-скоро. А кога ще е и то – хич вече не знам. В същото време Мария си заминава спешно за България - нещо баща й не бил добре и не му дават особени надежди за оцеляване. Наскоро го оперираха от някакво заболяване и уж беше добре, ама знае ли човек къде ще го застигне оная черната, с косата...
06.06.2007 - Ето че отлетя и набързо отшумя и този така традиционен за нашето семейство празник. Снощи изкарахме непредсказуемо добре и съвсем непланирано, в смисъл - доста инцидентно и напълно случайно. Е, Даниелчето се беше подготвила с кюфтенца и разни други вкусни артикули, но ние до тях не стигнахме, защото се наядохме още със салатите и мезетата. Довечера ще ни бъде “гала-вечерята” явно, на патерици. Аз даже за снощи бях нагласил да гледаме снимките. То всъщност и точно така стана, само дето не знаех, че ще имаме и посетители в дома си. Съседът дойде у нас към 19:45 да ми донесе подарък и да ме поздрави за рождения ден. Ние тъкмо привършвахме свирнята с Ванеса. Поканихме го, естествено - извадихме мастиката, която бяхме купили във Вануату и… тя замина (килото свърши, демек). А съседът ни е много сладкодумен и особено пък като посръбне малко, та хич не му се тръгва да си ходи у тях при булката (хем е млада неговата, би трябвало да й налита по-честичко, ама той като се насвятка и много-много не го пали на вършина – море да съм язе, че каквато съм мастия, баш наопаки от него). Та, исках да кажа, че всички заедно гледахме снимките от Турция и разни други домашни моменти. Значи - без апарата няма да мърдате на никъде! Нека да ви бъде в постоянна готовност, със заредена батерия и празна карта. Снимайте още, никога не е достатъчно. Сега като стане лято, че снимайте пазара, хората, улиците, реката, моста “Игото”, паметника на Рачо Ковача и т.н.; църкви, манастири, икони и всичко, което видите пред очите си. Съседът специално иска да види снимки с къщи, плод на българската архитектура, както и пазара с тарабите и боклука от плодове и зеленчуци пред тях. А основното правило, което да се съблюдава винаги, когато е възможно е да се снима “панорамно”, а не нагоре; защото снощи голямо въртене на главите ни падна - ту на едната страна, ту пък на другата. Това с особена сила важи за снимките, които отиват директно на диск, без да се поправят. Аз тук нашите, които правя също непрекъснато, първо ги гледам на компютъра, записвам ги първоначално там на “сурово” от фотоапарата и чак тогава ги прехвърлям на диск за изпращане. Обаче на компютъра мога да правя всякакви магьосничества с отделните кадри, да ги въртя на където си искам и дори да “ремонтирам” всеки отделен кадър, така да се каже - чак на края вече ги записвам на диск. Но като общо снимките ви са чудни - даже довечера ще ги гледаме пак, но на големия телевизор в хола. Снощи се бяхме сгушили на камара в кухнята, а там телевизорчето ни има едва 34-сантиметров екран - трябваше всичко да гледаме с лупата, а пък сме и кьорави вече...
Думи нямам да изкажа благодарността си и задоволството от всичко, което сте ни записали и изпратили. Аз лично от гащи и кюлоти не се впечатлявам особено много (нека майчицата ми да ме прощава за това мое синовно откровение...), обаче пък на тези дискове се радвам безумно. Снощи, след като приключи прожекцията на “нямото кино” със снимките, пуснахме на съседа едно DVD с Новогодишния концерт. Че като се замяткаха онези ми ти полуоблечени и полуголи мадами от екрана и на съседа тутакси му се изцъклиха комбалите - очите му щяха да паднат в чинията със салатата. Сега събира пари да върви в България, че да види всичко това и “на живо”. Той много иска да заведе Роза до Париж, докато все още се държат на крака, че нали и той гони вече 70-те. Абе, то да сме някои богати хора, та пак да направим една съвместна екскурзия с тях, че тогаз да видиш ти свят. Или пък даже още по-добре: те да отидат до пикливият им Париж, а ние да ги чакаме в България. Ох, че да ги поема аз по моему, както знам из основи всяко отделно кътче на Родината - че планини ли не щеш, че морета ли, или пещери, долини и хладни механи. Ама я стига съм мечтал, бе! - с него ще се срещнем в събота на кофража, нали той ми е главен консултант по строежите и изкопните работи; това е реалността – всичко останало е само една далечна химера...
07.06.2007 – Е, хайде да спазим традицията и днес – аз ще драсна още някой и друг скучен ред, а пък вие за разнообразие ще си го прочетете. Снощи най-после седнах на спокойствие (и най-важното: с трезва глава…), та повторно изгледах снимките. Сега даже ми се видяха още по-хубави. И моабетите у чичо Божко са чудни - а има една снимка или две, които са заснети през прозореца и се вижда дебелия сняг по дърветата и в двора – това е толкова красиво и сюжетно. А като съдя по гроздаците и нависналите луканки и суджуци, мисля да е било някъде по Трифон Зарезаново време или пък Богоявление. Като дойдете тук, пак ще ги разгледаме и тогава вече ще ми доразкажете кой какъв е и кое къде е било. Аз напоследък съм в проучване за изнамиране на някакъв начин за надписване на снимките, така че като се прожектират, текстът им да излиза отдолу на екрана, подобно на филм с надписи. Не може някоя от тези супер-специални компютърни програми да няма и тези възможности. Ох, то да съм си по цял ден в къщи, че да видиш тогаз и снимки, и филми. Натам трябваше да се ориентирам аз като бъдеща професия, все към тоя бранш ме избива - музика, култура, изкуство, поезия, проза, драма, кино, театър (виж, по рисуването и по картините от край време не си падам и хич не ме бива, освен да давам оценки на актови пози...). Но пък от друга страна инженерството ми плаща добре и от време на време осигурява възможност на душата да се разпуска като торба на прахосмукачка или мях на гайда. А иначе изкуството си е баш добро като първоначален замисъл, но не е създадено за прост народ - те не го разбират и не се интересуват от него...
Та, изгледах си значи снимките - повърнах се малко назад в спомените, помечтах си повечко за бъдещето ни напред и после съвсем културно се търкулнах до задника на буля Дана, която отдавна похъркваше равномерно и отчетливо като стенен часовник с махало и топузи. Довечера пак ще запиша Неси с още една нейна песничка. Общо взето, на две седмици излизат по три парчета, които тя свири добре, само че до едно определено време. След това тя колкото повече ги повтаря, те толкова по-лошо започват да звучат. Има някаква точка на насищане, която като се достигне, трябва да се минава напред и старите песни да се изоставят заради новите. Две други мелодии имаме за запис, които в началото Ванеса ги свиреше много хубаво - не знам обаче сега как ще бъде, след като веднъж се вдърви пред камерата...
08.06.2007 - Ето че милички, пак отикахме седмицата и дочакахме почивните дни. Снощи с Неси записахме още една песен от репертоара й. После продължихме със задължителната репетиция, хранихме се и т.н. За довечера съм обещал да й покажа снимките, специално тези от България - дето показват как баба Веска меси курабийки, сладки питки и подобни лакомства. И най-важното да види “сняКа” и снежния човек. Тя беше вече в леглото си, когато й казах и веднага хукна да става. Попита ме дали имал и морков, вместо нос този снежен човек, но специално вашият май нямаше. Най-накрая седнахме на софрата с Даниелчето – с най-добри и непреднамерени чувства, уж само да изгледаме някой диск. Добре ама тези наши семейни ритуали почти винаги са придружени и с други артикули - салати, мезета и разбира се, множество аперитиви. Отначало почнахме един от дисковете - “Бургас и морето”. Предполагам, че това е бил някой чуден концерт, който обаче ние не можахме да гледаме. Не рачиха да го разчетат и двете ми DVD-та, специално този диск. Опасявам се, че татко е пропуснал да го “финализира”. Аз и на компютъра ще го погледна, че да видя точно какво има записано на него и тъй като нищо няма да мога да направя тук, най-вероятно ще ви го изпратя обратно за финализация. После пък рекох да пробвам още един диск - и той не върви, по дяволите; не му помня вече заглавието. Предполагам, че допуснатата грешка е обща и за двата диска и е лесно отстранима (с въпросния процес на “финализиране”). На края сложихме диска с филма от Турция: олеле, че то чудна работа там, бе хора! Пейзажи, картини, хора и животни - всичко е досущ като на истинско кино! Майка има по-плътен тембър на гласа и се чуват добре коментарите й. Обаче татко трябва да вика повече и да не пресипва от вълнение. Но общо взето всичко е много, много хубаво и красиво. Радвам се, че сте отишли да видите малко и от Ориента - нали всички нас все натам ни тегли. И пак добре, че са ви водили тук и там. Ние когато ходихме навремето с Драго и Ивайло, от Капалъ Чарши не мръднахме и на инч встрани. Ни черкви, ни джамии видяхме тогаз - да не говорим пък за разни Босфори и Златни рогове. Е, то и предназначението на екскурзията ни беше с чисто търговска цел – спомням си, че се върнах със зашеметяващата за времето си сума от $30 и то американски, а не такива евтини като нашите тук. Продадох едни сачмени лагери, два суджука (които бяха свински, но минаха за телешки…) и още някаква дребна кинкалерия, с парите от които купих доларите. Тогава времената бяха такива, че $1 US беше равен на около 4000 турски лири – нямам представа какъв им е курса към сегашните времена. Между другото, аз само обиждам нашенския долар, но пък това е съвсем безпричинно и дори малко незаслужено - неговата стойност на борсата спрямо американският си побратим е около 85 цента; т.е., даваш един наш и вземаш близо 0.85 от техните. А това е много добре, защото когато ние ходихме в Америка при Миро и при Богдана през далечната 2001, валутният курс беше едва 0.48 - тогаз бако да видиш, какво подсмърчане пред витрините падна и какво цъкане с език и тюхкане ни се случи! А пък с какви цветущи попръжни ги заливах, и едните и другите – фантазията ви е бедна да си представите какви мръсотии съм в състояние да избълвам, когато ненавиждам някой (например комунистите, като нагледен пример за морално падение и социална деградация; ама били те турски или пък американски – хич не ми е на чепа, дера ги наред). Аз не смея да си мисля, че австралийският долар се е засилил дип много, ами американския нещо взе да пада напоследък по-главозамайващо, особено с тези техни политики, кръвопролитни войни, Джордж Бушовци и останалата им еврейска сган. Казват, че историята на Америките не познава по-лош президент от сегашният, с който завалиите се сдобиха понастоящем - колко обаче е вярно с оригинала, ще го оставя на политиците да си блъскат главите и да си чешат езиците с това твърдение. За сметка на това пък, ние вървим смело напред и това е по-важно от всичко останало...
Без да искам се отплеснах малко от темата с този мой политико-финансов обзор, но нали и аз съм един кух дървен философ, та ще ме прощавате, ако има нещо... Връщам се пак на разказчето си за снощи - като се наситихме на вашите кадри, ние вече бяхме в такава крайна фаза, по времето на която хич не се и мисли даже, че ще трябва да се става рано на следващия ден и че някои от нас ще се мъчат да изкарват насъщният с труд, мислене, отговорност и т.н. Даниела от друга страна е като съботянка - само че освен в съботите, тя не работи и в петъците. Та поради тези причини малко се поотпуснахме с аперитивите и те на края ни дойдоха възмножко – особено на мен. Иначе когато е за работа, Дани се разбужда още в 05:30 и тогава настава един малък ад под покрива на къщата. След турската ви супер продукция, пуснахме си филма “Оркестър без име” - така се веселих с този класически филм, че можех и да осъмна на масата, ако не беше Даниела зорлем да ме натири към кревата... Бях му забравил сюжета; нищо, че е и малко сбъркан - то е в самото начало, което пък въобще не му пречи на цялостното качество.
Днес вече времето е слънчево - това ще означава, че от три-четири дни насам, аз най-после ще се окъпя довечера, че се вмирисах на пръч и коч, взети заедно. Намаля топлата вода в бойлера, изстина и аз я пестя, че да има за другите. Нали разчитаме само на слънчевата енергия за сега, та за това се получава този конфликт на интереси. Някой ден ще свържа и този агрегат на покрива към електрическата мрежа на сградата, но ми трябва помощта на втори човек, жици има да се теглят през тавана – а това си е един цял ден работа и гъзурчене по стълбите. При нас общо взето времето е слънчево и не е толкова страшно, но когато огнената топка угасне на небето за един непрекъснат период от няколко дена, тогава водата в цистерната изстива и сред нас настава суматоха. В такива и подобни, по принцип много редки случаи се налага принудителното й подгряване с вградените за целта електрически нагреватели. Ама понеже пък те не са свързани към таблото (вече втора или трета година – не помня), по този начин ние щем-не щем си пестим от сметката за тока...
Утре продължавам с арматурата и кофража, а ще гледам да излея и бетона в понеделник. Тогава не е работен ден - честваме рождения ден на Кралицата, нищо че и тя е един Овен, родена през Април. Другата седмица ще има продължение с описание на почивните дни. Сега трябва да си продължа тихите занимания до 17:00, когато най-после си тръгвам от това проклето място - с най-голяма радост и подчертано задоволство...
12.06.2007 – Днес се включвам по съвсем необичайно време - сега е едва 09:15 и обедната ни почивка е доста далече. Причината за това е, че компютърната система нещо се е сринала по време на почивните дни и сега никой не може да работи – даже и да му се иска (като гледам с какви темерути съм заобиколен в отдела, та си мисля че едва ли някому ще бъде по-рахат да си вади очите пред монитора, вместо да си натиска гъза на стола в пълен покой и тъпо бездействие). За другите не знам и не отговарям, но аз обаче чудничко ще си попълня времето с писане на писма. Дано се задържи малко по-дълго време тази омайваща с душевна наслада повреда... И така - ето какво стана през почивните дни.
Първо - в петъка си тръгнах малко по-рано от работа. Ходих до моя любим търг да се запиша и отчета с присъствието си. Огледах нещата, но нямаше интересни обекти за наддаване. После се прибрах в къщи - свирене, вечери и т.н.; обичайните занимавки. На другия ден (събота) станах пак рано, че имах нещо да правя на компютъра. След това в 09:30 дойде учителката на Ванеса – урокът й по музика свърши в 10:30 и след като тя си тръгна, аз веднага се залових с моите железа и арматури. Навързах и последните парчета - дори остана още време от деня и за подготовката на кофража. Доста се мотах с тези шибани дъски, че дип нямам особен опит в тази тясно специализирана област. С малко повечко зор на края се получи желаният ефект, макар и в своя по-грозничък и недодялан вид. Това вече тласна обекта към следващото действие на нескончаемата си театрална постановка – а именно изливането на бетона, което планирах за следващия ден. Вечерта отново проведохме едно малко възпоменателно тържество - нали баш тогава се навършваха 3 години от смъртта на баба Райна. Даниела беше готвила разни вкусни неща, докато аз пекох чушки и патладжани отвън на огъня. Пържих и тиквички на огнището. Намерил съм една чугунена плоча от газово барбекю. По размери тя се събира много точно върху съществуващата скара и на нея могат да се приготвят най-различни блюда от националната ни кухня. Няма да ти мирише в къщи, да се опушват стените и тавана, а пък олиото да цвърка навред по пода и плочките. Навън, тази иначе малко непривлекателна дейност става безупречно - само трябва да се опали добре оджака. Аз още горя разни изостанали клонаци, всякакви трески и изрезки от корени и дървета, които вече не съществуват, та голям огън бях наклал - хем покрай това да изгорим и боклука.
По телефона поръчах 2 кубика чакъл и 10 торби с цимент. През това време отидох да наема една бетонобъркачка за деня. Докато се върнах и камионът с баластрата беше пред нас. Шофьорът изсипа всичко на площадката пред гаража, а аз само се преоблякох и акцията ми започна - пет лопати чакъл, една лопата цимент. И така - няколко серии + вода на вкус. Като се напълни бетонобъркачката, изливам я в ръчната количка и от там карам директно назад към трапа. Него ден това упражнение се повтори до степен на умопомрачение и частична загуба на разсъдъка. После пък периодично става и заглаждането на бетона с една мистрия и нарочна за целта греда. След това същите движения се повтарят до премаляване и пълно физическо изтощение...
Докато аз се обливах в пот и напрягах вратните си жили сякаш някой ме клати и лашка изотзад в поза “трудовашка количка”, Даниела и Ванеса ходиха на черква, скитаха се по пазар и т.н. Със сетни сили аз успях да налея бетонът в тази част на предния двор, като увеличих пътеката към къщи с допълнителни 750 мм. В същата линия кофражчето ми продължава отпред до тротоара, но откъм площадката пред гаража е малко по-тясно – ивицата е само някакви си 350-400 мм. Специално за това място викнах съседа само да му замаже лицето отгоре, че да изглежда както другия бетон - той нали е пó майстор от мен. Така двамата с него успях и по-бързо да свърша, но независимо от неговата неоценима помощ, аз до вечерта вече едвам мърдах крайниците си благодарение на общите физически гимнастики, на които се подложих като последен садист-мазохист. Хайде, после започна едно безконечно миене на посудата и снаряжението, измиване на площадката и т.н. – така, че да не личи какво е имало там. Остана ми само една торба цимент и около ½ кубик чакъл. Може и по-малко да е, но във всеки случай бяха няколко колички, които съвсем ми се увидяха на края. Рекох да махна и този материал от пътя си и да го прехвърля по-близо до мястото на следващата плоча - след тези последни движения обаче, аз съвсем се скапах от умора.
Междувременно Даниела пак беше излязла за нещо – трябваше да се срещат и с Емилия, та после двете дойдоха у нас. Като очистих всичко и втасах, рекох пък да изведа Ванеса за малко – нали малкото все иска да си кара колелото около езерото. За разлика от предният, ветровит и неприятен, този ден в който ляхме бетона беше като рай - слънчево, топло и тихо. След последвалата обилна вечеря заспах като пън още в 19:00, заедно с кокошките – а иначе чудно упражнение си направих през деня; така и не съм усетил даже как съм спал като умрял катър. Сутринта нарочно се гледах в огледалото – мислех, че няма да мога да се позная, надявайки се да съм отслабнал драстично и че вече съм замязал на концлагерист от Бухенвалд. Обаче за жалост нищо такова не забелязах в силуета си, което ме разочарова. Изглежда ще трябват още множество кубици с бетон да ми минат през ръцете, за постигането на така болезнено желаният от мен резултат за намаляване размера на дрехите, които обличам...
На другия ден (вчера, понеделник), рано сутринта трябваше да отида в депото да им върна бетонобъркачката. Вързах я пак в ремаркето и тръгнах. Но ей там на колелото трябваше да спра малко по-интензивно заради една друга кола, която беше вече навлязла в кръговото движение, та да й дам предимство. Че като политна оная ми ти бетонобъркачка и се спря чак отпред в багажника на колата. Падна долу, заклещи се под ремаркето - няма измъкване, да я шибат манафите! Хеле, добре че спря един човечец, та ми помогна да я извадим изпод теглича на ремаркето и пак да я туря отгоре. Този път я вързах и назад, само че вече беше твърде късно за моите предохранителни мерки – белята беше станала. В задната си част багажникът има един светлинен панел, по продължение на целия капак. Сега последният е счупен и обезобразен до неузнаваемост. Търся да го сменя с някакъв друг втора употреба, но за момента няма в наличност. Ново стъкло струва $770 (слюдата само), а цялата светлина комплект е $464. Явно ще се купува целия фар, но защо да е така. Спестих няколко нещастни гроша, като си изкривих кокалите да наливам бетон с двете си голи ръце, вместо да го поръчам готов - да дойдат хамалите и да го излеят за ½ час. А в същото време, за сметка на това си отворих друг масраф за стотици. Ама на мен нали всичката ми работа е такава, та вече не се и ядосвам даже – ако не е едно, ще е друго. Едни деца само дето направих като хората – ама то е защото не ги правих с ръцете си; всичкото друго е shit. Даниела много я доядя за нанесените травми по новата й кола и след инцидента ми изнесе доста съдържателен и сърцераздирателен словесен рецитал. Само че пред свършения факт не можеше и много да се стори, освен да се ходи до магазина за нова част... Независимо от всичко, ние вчера излязохме малко на разходка, за да се разсеем и да забравим за нещастния случай – поне на този етап...
Снощи започнах да сглобявам, озвучавам и монтирам филма от екскурзията. Дойде и съобщението, че колетът ни е пристигнал. Нямах обаче време (а и нужното настроение…) да отговарям на съобщението. Радвам се, че всичко е в наличност при вас и му се радвате от сърце. А иначе счупеното някак си ще се оправи и аз вече ще знам да връзвам товарите си по-добре. Щото тя, бетонобъркачката де - пак ще ми потрябва подир някоя и друга неделя. Дано да й мине на Даниелчето лошотията до тогаз, че сега се е наежила и накокошинила като морска мина от Втората световна война – само да й бутнеш някое от рогцата и ще експлодира подобно на балон с горещ въздух...
13.06.2007 - Около нас няма нищо ново – нито нещо особено съществено и вълнуващо. Вчера цял ден се разправях с тая счупена кола на Даниела. Добре че от едно място намерих въпросните лампи на втора употреба, че масрафът ми стъпи на малко по-ниско ниво. Тук един делегат се кле, кле, че няма да мога да намеря такава част в цялата държава - особено пък на старо и вече употребявана. Той бил знаел движението на всяко нещо и бил “кралят” на Нисаните в Австралия. Добре ама нали и аз си падам по малко и крал, и цар, и господар, че и пъдар и всякой други говедар - та, седнах на Интернета и написах какво ми трябва с въпроса, който ме вълнуваше. До 10 минути имах два отговора: единия от Аделаида, а другият - от Мелбърн; в техните автогробници имали такъв заден панел. На едното място ми поискаха $295 – докато на другото бяха по-скромни; тяхната цена беше само $220. Естествено отидох на по-евтиния вариант + $40 пощенски разходи за изпращане на частта от Мелбърн. Нямало да намеря - немокаянин такъв! Аз ако тъй съм се отказвал на всяко “не”, “нямаме” и “не може да стане”, което някой някога ми е казвал по един или друг повод, до сега да съм загинал бре, хайванино с хайванин такъв клатен-недоклатен! Нямало било – че какво изобщо означава тази дума? – за мен не съществуват изрази, като “няма” и “не може”. Така до ден-два резервната част ще пристигне, но пък дълбоката прободна рана, преминала през сърдечната ми област вследствие заминалите на вятъра $260, доста дълго време има да пари и да гори в моето съзнание – лош спомен, кошмарен. Даниела все още не знае за щастливата развръзка – аз я подготвям мисловно и психически за сумата от $770; може евентуално да й спомена по снизхождение и $464. Но за смешните $260, тя миличката ще подскочи до тавана и ще го приеме като подарък дори - почти без пари. Човек трябва да бъде обигран дипломат в тези работи – праволинеен стратег и гъвкав политик. Можех по пари да ходя, ако се занимавах с измамна търговия или пък с още по-курвенската политика - а това мое инженерство ще ме остави без очи един ден, но майната му; така е трябвало да стане...
Тук, на строителният ни обект съм по следите на едни квадратни сечения 100 x 100 мм (кухи, с дебелина на стената може би ~4 мм). Ако ми ги дадат, ще имам готов материал за бунгалото. Мисля да заровя няколко парчета от този материал изправени в бетона, като ще ги оставя да стърчат и малко над него - да речем ~250 мм. После, когато всичко се втвърди, в тях само ще нахлузя дървените колове, по които ще обковем стените. Следобед ще отида да проверя какво е положението - дано да ми ги подарят великодушно, защото те и без друго ще отидат на боклука, ако не се възползвам аз от тях...
18.06.2007 - Няма нужда да обявявам на всеослушание пред публиката, че днес е най-шибаният ден, понеделник – предполагам се досещате вече и с какво ще се занимаваме в следващия половин час. А пък ето ви и темите, които ще разискваме и по които ще правим преразказите си.
Първа тема - железата. Взех ги аз, както си бях наумил – нищо, че щяха да смажат багажника на колата от тежина – зер, бяха 100 x 100 мм и стените им 6 мм дебели, а иначе по 1.20 м дълги. Че нали съм и лаком на всичкото отгоре, та прибрах всичките пет парчета (не че ми трябваха и петте, ама пък няма да им ги оставя, че да ги изхвърлят в края на краищата). Още там започнах да мисля за някакво различно решение, защото това ми се стори много тежко, грубо и неоправдано; на часа осъзнах, че тази моя, на пръв поглед толкова авангардна идея, поначало беше малко лишена от разумната ми инженерна мисъл. Ако вдигам небостъргач в сърцето на Ню Йорк или в предградията на Радомир, може би този технически сценарий щеше да бъде добър и подходящ, но само за едно пикливо лозарско бунгало с размери 2 x 3 м, май че проектът ми идва доста пресилен и излишно преоразмерен. Аз малко стихийно и прибързано се хвърлих към тези железарии, а то можело и значително по-интелигентно да се свърши всичко. Така или иначе, вече имаме такъв начин - само трябва плочата му да отлеем. Обаче железата, които довлякох онзи ден от работа, сега пък аз лично трябва да ги нося на отпадъци, защото само ми пречат из двора – а няма за какво да ги използвам; тъжно...
Това стана в четвъртъка, а в петък не съм писал, защото бях зает с разни други странични дейности. В 15:30 вече бях на път за вкъщи. Там ме чакаха Даниела и Ванеса, полуготови за тръгване. Аз натоварих багажа и към 17:00 поехме към Крум. По пътя се застигнахме с още други приятели, пътуващи към хижата. Така първите три коли с народ се изсипахме там и някъде към 20:30 започнахме активни и трескави приготовления за предстоящия моабет - салати, мезета и т.н. Наш Крумчо вече беше опекъл прасето, докато търпеливо ни изчаквал да се съберем. Постепенно дойдоха и другите членове от групата. Почна се една среднощна олелия и оргия, която утихне едва към 04:30 сутринта.
На другия ден продължихме с тържествата; за честванията пристигнаха още посетители - наши приятели и верни на всенародното дело другари. Добре че Даниела наготви една бака със супа, че ако бях останал само на това печено прасе и агне, три дни щях да вия от глад. Вероятно е и друг път да съм споменавал за погнусата, която изпитвам от вида на едно цяло животно, пък било то и изпечено на шиш или пълнено с ориз в тава – ни агнета подобни ям (респективно и яретата попадат в тази категория), нито малки прасенца, ни пиленца и другите подобни животински видове. Аз мръвката я обичам разфасована на отделни пържоли и по възможност да са свински; за любимите ми ястия от кайма няма да повдигам въпроса, защото тутакси ми потичат лигите. А така, с чорбицата на Даниелчето и малко странични мезенца поминах рахат през цялото ни време на престой, докато другите канибали от масата се надпреварваха да тъпчат мръва след мръва в ненаситните си усти. Иначе си изкарахме много весело - в събота през нощта на рождениците им сервирахме една огромна торта и пак продължихме с веселбите кажи-речи до сутринта. Вчера се прибрахме привечер - Даниела мигновено изпра 4 перални с мръсни дрехи, а ние възобновихме свиренето с Ванеса; на края изядохме един бърз миш-маш и се разквартирувахме по стаите. Не бяхме годни за нищо друго, освен за един здрав и подкрепителен сън...
Със задоволство установявам, че нямам много служебна работа в офиса – сега е настъпило едно временно и много съмнително затишие, но сигурно скоро пак ще започне зорът и бясната ни надпревара с времето. Тази събота ще трябва да се прави кофража за плочата на бунгалото. Ако успея, в неделя може и бетона да излея. Това ще стане сравнително бързо, щом като няма да се вкопават железа, тръби и т.н. Вместо това, ще бетонирам едни шпилки с гайки в бетона, против изскубване. Като се втвърди, ще положа греди по периферията на основата - пробиваме дупки от място за шпилките и с гайки ги притягаме към бетонната основа. От тези греди нагоре вече вдигаме вертикалните, опаентваме ги и ги обличаме; отвън - с тези полуобли гредички, а отвътре - с шперплат или гипсови плоскости (което дойде по-евтино). Само че до тогава имам да свърша още доста друга работа, а и до него време вие ще сте дошли вече, предполагам - тъкмо да помагате на строежа...
20.06.2007 - Вчера май че нищо не написах. Какво точно съм правил през почивката си и аз не помня вече - най-вероятно нищо, защото нямам и така много работа, както имах преди. Новината, разбира се, за “уволнение” не закъсня, защото тази сутрин шефът ме повика при себе си да съобщи, че не ми остава много време, докато съкратят моята позиция и длъжност на този проект. Всичко вече е измислено, всичко вече е начертано - остава само да се работи здраво и след около 530 дни през тръбите да изтече първата капка морска вода (само че вече подсладена, а не солена както е в оригинал). Хората дадоха много висока оценка за работата ми изцяло и въобще за мен като личност (не че се хваля – просто предавам информацията такава, каквато е в действителност). След 10 дълги и мъчителни месеца, прекарани тук аз научих доста неща; затвърдих и другите, които вече си знаех. В най-общи линии за самият себе си, бих оценил моя престой в тази служба като относително полезен и не съвсем неприятен, имайки предвид характера на работата. Новината за прекратяване на договора не ме изненада много - казаха ми, че ще ме държат поне още 3-4 седмици, но пък и не повече от 6; в зависимост от това дали ще имам какво да правя. Погледнато отстрани, аз пак доста време се задържах тук - не мога да се оплача и да съм недоволен.
Разбира се, лошите и добрите новини се редуват непрекъснато и постоянно вървят ръка за ръка. Моят шеф, понеже е изключително доволен от мен, взел че ме препоръчал на едно друго място - някаква друга компания, която също се занимава с подобна дейност. В момента са започнали предварителни проучвания за пробиване на тунел (този път за автомобили, с диаметър около 12-13 м, а не като тоя тук, който представлява всъщност една по-голяма тръба с диаметър 2.4о м). Този нов тунел ще свързва центъра на Бризбън с летището и ще трябва да облекчи натоварването на движението в тази част на града. Предстои огромно строителство на съоръжение със стойност 3.5 милиарда долара (за сравнение: нашият проект за водата струва само 1.2 милиарда...). Така че в мигът, в който ликвидирам обязаностите си тук, постепенно ще започна да пътувам към Бризбън. Онези едвам ме чакат да свърша, че да ме лапнат при тях. Очертават се няколко години работа и там, защото все още всичко се намира в самото си начало. За сега не съм приел офертата и малко се колебая, но най-вероятно ще клекна пред тази нововъзникнала възможност, защото нямам абсолютно никакви други шансове за работа на Gold Coast, където пък на мен най-много ми се иска да си остана. Естествено, преди да се заловя с тази нова работа, ще направя още някое и друго запитване по локалните агенции, но от сега знам, че няма да имам положителните им резултати. Два пъти хвърлям “дюшеш” - не може да е все така; в един момент зарът се обръща и играта се влошава. Ще попитам пак в онази компания, където преди време изкарах цели 2 години; тя поне е тук при нас. Но и те, чувам, че едвам кретат вече и са го закъсали яко с проектите. Обикновено аз като се позадържа малко повечко на едно и също място, не знам защо но компаниите фалират след това – изглежда, че ми плащат по-много отколкото заслужавам. Е, аз нямам нищо против, докато съм на заплата и си я получавам най-редовно всяка седмица...
Иначе из къщи няма нищо ново - свирим с Ванеса; тя излиза във ваканция другата седмица. Ще ходи малко на градината, малко из къщи ще се забавляват с Даниела (когато не е на работа) и броените дни ще минат неусетно. Снощи пак бутнах малко от първия филм. Много забавено става всичко, защото не съм гледал кадрите и не знам къде какво да слагам. Надявам се да ви харесат, независимо от трудностите, с които се сблъсквам.
22.06.2007 - Ето че пак дошъл е петък - един от последните ми любими дни на това работно място. Междувременно се намирам в състояние на постоянни преговори с другите звена и отдели на фирмата - в случай, че те имат нещо за проектиране/чертане, та охотно да го дават на мен. Обаче когато нещата веднъж опрат в своя неизбежен край, от там нататък пътищата им прекъсват – нещо като при спонтанния аборт. Поради тази безкомпромисна причина най-много след седмица или две по всяка вероятност ще се озова като ежедневен пътник във влака за Бризбън. Още не знам с точност къде се намира другия офис - доколкото разбрах бил някъде из центъра на града. До там поне има удобен влак – докато колата ще ми бъде невъзможно да я паркирам баш на пъпа в столицата. И ако всичко това стане реалност, сутрин ще оставям Ванеса в училище към 07:00, а от там ще продължавам до влаковата спирка (до гарата ще се движа все с колата, където ще я оставям за през деня). В случай че успея да хващам някоя мотриса около 07:30-7:45, след друг час клатене по вагоните ще съм кацнал на централната гара в Бризбън, а пък от там ще вървя и малко пеш до офиса. Много скоро ще видим кое как ще бъде...
Снощи Еми и Роберт ни бяха на гости. Емилия прави на Даниела косата - едни кичури, едни букли - сий’бало мамата; тук русо, там църно, но пък на края добре изглежда. Довечера пък ние сме канени у съседите. У тях от няколко месеца насам живеят едни техни роднини от Нова Зеландия. Разпродали си завалиите всичко и дошли тук, да поживеят и в Австралия малко. Та довечера ще честваме 40 години от сватбата им. Нашите наематели се изнасят и на тяхно място веднага влизат тези хора, които са изключително симпатични, добри, чисти, работливи и всичко добро, което може да се каже за тях. Плюс веселяци и моабетчии като нас. Така че квартирата ще бъде заета от тези хора за известно време. Онези предишните бяха големи мундари, не пазят, нищо не могат да си правят сами и въобще не е за приказка - радвам се, че се отървахме от тях...
Утре ще започна кофража на бунгалото. Трябва и един допълнителен контакт да се прекарва в стаята на Ванеса. Там до единия прозорец сме инсталирали бюрото й, а на него вече ще сложим и компютъра. Преди време нали й купих едно малко екранче, та сега всичко вече е окомплектовано и може да работи. Толкова много работа ме затрупа пак (то кога ли ме е и “оттрупвала” де, ама сега е особено много...). Неничко може пак да дойде с Лин през почивните дни - той си купи друг мотор, че искаше да отидем и да го караме на пистата.
Други новости няма. Ванеса от днес е във ваканция. Даниела работи по-облекчени смени. За нищо друго не се сещам, но ако ми дойде на ума ще ви го опиша утре...
26.06.2007 - Продължавам с нескончаемият си житейски пътепис. В петък веднага след работа отидохме на гости у Рон и Роза. Както бях споменал, от няколко месеца неговата племенница с мъжа си живеят временно у тях, докато се устроят. Та те именно имаха сватбен ден - 40 години на взаимно търпение и поносимост, които чествахме заедно с техни и наши общи приятели. Беше весело и хубаво, както е обикновено в такива и подобни случаи.
На другия ден (събота) още от сутринта започна да вали дъжд. За работа навън времето не беше подходящо, та почнах вътре да се занимавам с това-онова. Първо изкарахме урока на Ванеса. После ядохме - тя се залови да си чисти бюрото и да подрежда стаята си. Изхвърлихме цели торби и купища с нейни стари книжки, хартийки, счупени играчки, парчета от кукли и какво ли още не. Направихме място за новия компютър. Хайде, докато му закачим жици и шнурове, ха после пък да свирим – една бърза вечеря и той денят се изниза. Ние после с Даниела се отворихме на български филми, та до 01:00 през нощта се зверихме в телевизора.
В неделя сутринта не съм бързал да ставам. Нени се обади да отида на пистата да го гледам как кара мотора. Настаних Ванеса да свири и аз отидох. После пък в 14:00 се срещнахме с Даниела и племенницата на Рон при моя търг. Като се нанесат в нашата къща, ще им трябват разни покъщнини - хладилник, пералня и множество други домакински вещи. Та отидохме да видим какво можем да вземем от там. Успяхме дори и да спечелим някои неща - сега само чакаме последните резултати. От там се прибрахме - Неничкови вече бяха дошли с Лин. Почнахме приготовления - вечери, салати, кюфтета и т.н.; на края седнахме и на трапезата. Ванеса изсвири две песни, а ние си продължихме моабета – само че младежите към 20:30 си тръгнаха. Тогава именно “стана тя каквато стана” - отиваме с Даниела на Интернета да проверим резултатите от търга. Като видяхме, че сме спечелили вещите за роднините на Рон, повикахме ги у нас, за да им предадем добрите новини. И с всички тях вече като почна пак един опустошителен моабет – та до 02:00 посред нощ. На другия ден състоянието ми беше плачевно: главоболия, световъртежи, махмурлуци + други тежки последствия и душевни поражения. Малкото е във ваканция, а него ден Даниела не беше на работа – така си останах и аз в къщи. Зер, не бях в много подходяща форма за шофиране – особено в това мое “болестно” състояние... Въртяхме се из къщи, свирихме с Ванеса, с компютъра се занимавахме и така утрепахме деня.
Вечерта обаче в 20:30 се мъкнат Крумчо с жена си и челядта. Трябвало да ходят някъде из Бризбън и да не спели по мотелите, та дойдоха у нас. А пък ние вече таман щяхме да си лягаме – бяхме си нахлузили и пижамите дори. Само че с тях не сме се увъртали изобщо, защото и те бяха изморени; дори дойдоха вечеряли - поприказвахме си малко и се разпределихме по креватите.
Тази сутрин тръгнахме всички заедно от нас. Пак вали, но го дават до петък да спре. Първа задача ще ми бъде да свържа бойлера към тока, че пак нямаме топла вода. Сега като е облачно, слънцето изобщо не пече и няма кой да топли водата на покрива. Не знам до събота как ще изкараме. Пак ме затрупаха разни дейности - освен това и тук на работа взе да се покачва градуса; нали всеки момент ще приключвам - уж ще почвам другаде, а пък още чакам и от там да се обадят. Много динамика ми се насъбра – аз не обичам чак толкова интензивно да се живее, но няма как. Всичко чака своя ред, всичко е на първо място по приоритет и като по закон - все мен чака... Започнахме да експлоатираме миялната машина – и там има нещо недовършено, което пак аз трябва да свърша; омръзна ми вече – ни псувни помагат, ни клетви, нито пък молитвите ми Божии...
28.06.2007 - Не зная вече какво да ви пиша, мои родители скъпи и мили. Нищо особено не става около нас и нищо важно не се случва. Е, вчера само дето напече слънцето, та стопли водата в бойлера. Вечерта се и окъпах даже; амчи то било голям кеф, бре! – другия месец пак ще повторя. После с един приятел оправихме компютъра. Вече сме постоянно вързани към Интернета. Той даже ми каза, че от там може да се говори до телефон в България. Много хора вече отдавна го правят, но ние нали сме от бавно действащите реотани, та все се сещаме най-накрая и обикновено последни за всички по-прогресивни открития на 21 Век.
Ванеса е във ваканция, но пак ходи на забавачницата, защото няма кой да я гледа у нас през деня. Даниела работи различни дни от седмицата и когато не е на работа са постоянно двете и добре си се занимават - заедно в къщи или по селските тържища и пазари.
Миналата седмица паднаха много тежки проливни дъждове надолу към Сидней. Най-тревожно беше положението в Нюкасъл - целият град гази вода до пояса. Голямо бедствие. Тук е тихо и спокойно, нали сме скрити уж под крушовото листо. На работа е същото, само че като пред буря - изтлявам последните си дни вече там. Вчера говорих с бъдещият ми нов началник. Много е обещаващо мястото и самия проект, само да не беше това идиотско пътуване сутрин и вечер. Но то нали две добрини на едно място не можело да има... Как все за нас не може, а за другите да може? - не ми е много ясно, но това е предмет на друга дискусия...
Довечера ще седнем да ви попълним документите за визите. Крум даже спомена, че от Австралийското посолство в Корея казали на сестра му, че след 30 Юли всички българи ще са добре дошли в Австралия без визи, за престой до 3 месеца само. Това било така, защото България е вече в Европейския съюз. Колко може да се вярва на тези приказки не се знае. Сестра му била в Корея в момента при мъжа си, който е музикант там. Та тя заминала при него на гости и уж щеше да идва до тук, но май нямало да й се получи схемата.
Сашко тръгва следващата седмица за България. По него ще гледам да изпратя това писмо и някоя снимка или пък филм, ако има такива в наличност. Този диск от кораба пак трябва да ви го записвам, като казвате че го няма в колета. А аз съм повече от сигурен, че го мушнах в кутията, наред с останалите боклучета. Но нали всички заедно и целокупно изкукуригваме вече - може да е станала и някоя грешка... Онези филми от камерата така си замръзнаха. Кога ще ги правя и тях, акъла ми не стига. Ще гледам барем един-два да направя, че да ги пратя сега по Сашко. Ще си намерите пак една разходка до София - хем него да видите, хем с Еми да се срещнете. И от там тичате направо с влака в Атина - в посолството за визи. Абе, приказвам си аз само - де да можеше така да стане всичко... Ама вие само да решите - аз ще ви изпратя пари и пак ще отидете. А иначе документите и по пощата можете да изпратите...
Утре отново е петък - не съм сигурен дали ще мога да пиша, защото знам че ще съм много зает. Ще идва един инджинерин при мен, та заедно да оправяме някакви сбъркани чертежи. Най-много и другата седмица да ме търпят и сигурно ще ме разпускат, негодяите - така си ми беше хубавичко тука...
29.06.2007 - Днес официално е последният ден на финансовата година. Приключват се доходи, правят се рекапитулации, отчети, бюджети и т.н. Аз също трябва да седна някой ден да направя приключването с моите приходи и разходи. Снощи пак бутнах малко по филма. Даже откривам непрекъснато нови възможности на тази програма, с която работя. Просто трябва време да се седне и само с това да се занимава човек. Ще гледам през почивните дни да го свърша, че поне него да ви изпратя. Довечера ще трябва май да се чуем и по телефона, защото имам една идея за моите стари филми от Америка и България. Амчи те като стават толкова хубаво на DVD (като се съди по турският ви филм), аз ако ги изпратя и татко да ги наслага на дискове - дали няма да стане по-бързо, отколкото да чакат още 7 години на моя ентусиазъм? Предполагам обаче, че в този им вид, няма да могат да се озвучат, но по-добре да са така и някакъв жив спомен в наличност, отколкото да продължават да седят на ленти сурови в кутиите си, без да видят бял свят в близко време. А у нас вече ние нямаме и на какво да ги гледаме, ти остави другото. По-рано ги пъхах в този адаптер и ги гледахме на голямото видео. Адаптерът върви с камерата и аз го изпратих на татко, с което настъпи и краят на видео ерата ни. Тук вече нищо не може да се направи. Трябва да вървя да купувам отделно такъв адаптер - дето няма да стане. Ами да се залавя татенцето ми и да почва филмчетата в свободното си време. Аз довечера ще го организирам този въпрос по телефона...
Пак довечера трябва да попълним и документите за визите ви - няма да има много време за строителство, опасявам се, но имам по-важни задачи. Тая плоча трябва да я ударя, че завися от много неща и други хора до нейното завършване. А свърши ли се тя, мога и сам да доизсека дърветата и да доизровя пръстта. Пък и Нени като дойде още веднъж - за ден-два ще изравним мястото. Но тези дребни странични дейности много ми бъркат времето, защото няма кой да се занимава с тях.
Утре вечер ще имаме гости, другата събота пък ние сме на гости в Бризбън. За по-нататък не смея да правя далечни планове. Чакай да видим как ще се организираме и с тая моя нова работа. Щото и то си е един проблем, дето трябва всичко останало да се нагърчи по него. Остава пак да ви пиша в понеделник и да си продължа мисълта от днес...
01.07.2007 - Неделя вечер. Обещаното продължение обаче отпада. Утре Даниела по спешност ще ви изпрати всичко. Ще почна ново писмо с подробности и обяснения за причините. Обичаме ви безкрайно много...