Родители, приятели – близки и
далечни!
Днес съм си из къщи, 31.08.1998
- понеделник; след работа имам предвид. Много дрехи ми се бяха събрали за
пране, та до сега ги мачках и щавих във ваната. Не че аз съм ги изцапал
всичките (да не си помисли някой, че съм такъв мундарин), ами онзи ден си купих
доста неща от разни гаражни разпродажби, та рекох да ги мина през праха и
горещата вода, за да си замиришат на “наше”. Наред с всичко си купих един чуден
вълнен пуловер, който сигурно никога няма да облека (или поне не тук в тоя
щат), обаче много ми хареса, а е и висококачествен – просто не можах да го
подмина за тази ниска цена, на която ми го продадоха хората (само $1). Взех си
и три чифта къси гащи за лятото (за тях пък общо платих $2) и едни много
луксозни плажни шорти (подире им се изръсих с още $1). Все гледам да се
пообзавеждам с туйцък-онуйцък и много скоро аз самият ще трябва да изхвърлям от
края ненужните ми парцали. Не съм писал повече от една седмица - точно откакто
изпратих последното писмо с отварачката за бира на татко по случай тукашния Ден
на бащите, който тази година се пада на 06 Септември.
На другия ден (неделя), пак
ходих на битак и отново накупих доста неща – всичките “страшно” необходими!
Госпожицата ми беше поръчала да гледам за някакъв термос, та като ходим тук и
там да си носим кафето в него, вместо да пръскаме пари по кафеджийниците.
Разбира се намерих и взех един за $3.50, с капачка на винт, много лек и хубав,
но пък с отвратителен сиво-синкав цвят на външната пластмасова обвивка. Деница
обаче го хареса много и каза, че съм велик търговец. Госпожицата ми всъщност се
казва Denise (Дениз), но аз съм си я кръстил по български “Деница” и тя много
се гордее с това. По този начин аз се обръщам към нея и тя ми се обажда по
телефона с това име, като подчертава със задоволство новото си звучно българско
наименование. Онова видео, което занесох у тях продължава да работи много
добре, въпреки че тя веднъж го поля с вода от една ваза с цветя, която беше
имала неблагоразумието да сложи отгоре му. Така се наложи аз пак да го отварям,
да го подсушавам със сешоара й за огромната руса грива, която Деница носи на
главата си и да му сменям разни карантии, които междувременно бяха дали фира.
Не, разбира се че не й се карах – та нали я обичам, по дяволите…
Купих още един грамофон за $2,
но и него изхвърлих в кофата за смет, защото нещо не му беше в изправност. Но
пък за тази цена си заслужаваше само кефа дето си направих - да му отворя
всичките възможни капаци и да си поиграя с вътрешностите му; често пъти
получавам технически оргазъм и изпитвам най-дълбока наслада, когато успешно
ремонтирам някой отдавна отписан боклук, доказвайки по този начин на света
колко съм велик. Това се случва много рядко обаче и по-често се разделям с
дадена вещ, изживявайки го като тежка материална загуба. Иначе за всичките
пари, които пръснах до сега по тези шибани грамофони, можех нов да си купя
направо от магазина, но така пък се губи ефекта от търговската тръпка; да вляза
в магазин с пълна кесия и да си купя от рафтовете каквото поискам е много лесно
и скучно – аз изглежда имам и някакви мазохистични наклонности, защото сам си
създавам трудностите.
Инсталирах си и телефонен
секретар - май че споменах за това в предното писмо. Старото подвижно
радиокасетофонче на Неничко, което той безотговорно беше изхвърлил по някакви
причини съм го поправил и сега си го слушам на работа. Майка му веднага му
купила ново и модерно, но за мене и старото си бива. Само съм му взел един захранващ
токоизправител 4.5 V, за да не ми хаби постоянно батериите. В завода то по цял
ден свири, та не ми свиди за тока. Купих на скъпия си татко една фотосветкавица
- чисто нова, внесена от Япония или Сингапур, защото цената на етикета й още
стои, но виждам че не е записана в нашенска валута. Кутийката й е малко
оглозгана, но отвътре онова не е работило. Ще й сложа батерии и ще я изпратя
при пръв удобен случай. Поне вие си правете повече снимки, защото аз и тази
дейност съм зарязал напоследък. Деница много-много не е по снимките, пък и аз
нещо нямам голям мерак за фотография на тоя етап. Е, ние пак ще се снимаме, но
за сега не ходим никъде по-определено. Ще направя няколко снимки на Нени с
мотора. Ние онзи ден започнахме да го разглобяваме и ремонтираме. Докато едно
нещо не ми мине през ръцете, аз не го признавам за добро, ако ще и чисто ново
да е. Този мотор има нужда да си го пипна аз – жилата му са клеясали,
спирачките ръждясали – изобщо бил е изоставен много, но добрата новина е че
поне има отличен двигател; всичко друго се оправя полека – по някоя капка масълце
тук и там, гресчица на места; разбирам си аз от занаята.
Онзи ден Неничко ми върна
$612, които съм плащал за уроците и другите разходи подир задника му. Майка му
ми ги оставила с декларация, която аз й подписах най-акуратно. Той ни е
единствената свръзка за всякакви нужди, защото ние с нея не се виждаме, нито се
чуваме по телефона (нито пък аз искам). Според неговите думи, той уж бил
започнал да свири по-сериозно и с новото парче (концертното) доста бил
напреднал. На 03 Ноември ще положи изпит по Теория по музиката. Той точно по
това време ще бъде на лагер от училището на около 200 км от Бризбън, но в деня
на изпита аз ще отида да го взема от там, за да се яви на изпита, ще го изчакам
до края, а после веднага ще го върна обратно да си довърши почивката с децата
от класа. Естествено, този ден няма да отида и на работа – на какво ли не съм
готов за това диване, само да има кой да оценява какво се прави за него. Но аз
не искам вече никакви награди и поощрения от никого – върша всичко онова, което
смятам че е в негова полза и интерес. А ако един ден се регистрират някакви
положителни резултати, поне да тупна в трапа с някакво морално облекчение.
Майка му надделява само с пари, докато аз - с каквото мога и по-специално: с
това, което е необходимо...
Ще ви запиша един чуден диск с
изпълнения на Лондонската филхармония, музиката от който се превърна в символ
на нашата дружба с Деница, както тя казва: когато “Изтока” срещна “Запада”
(т.е. момъкът от Източния блок срещна момата от дивия Запад). Всъщност това е
цялостното музикално оформление от един много стар класически филм “Каравани”
(или може би “Кервани”). Едната от песните на няколко пъти я пуснаха по радиото
и ние двамата страшно много я харесахме. После говорителят обяви от къде е и
какъв е дискът, от който е това произведение. По тази следа аз ходих специално
в един музикален магазин и поръчах да ми го доставят. Онзи ден го взех от там и
го подарих на госпожицата в знак на някакъв признак (по всяка вероятност
изглежда, а и от всичко останало добре си личи, че това ще да е само от
безпределната ми любов към нея – в противен случай аз просто нямам по какви
други разумни причини да правя подобни сърцераздирателни жестове)...
Тези седмици не съм се виждал
и чувал с никой от предишната ни компания. Нито мене някой ме търси, нито пък
аз съм се затичал към телефона. Марио учи нещо много сериозно, та е зает тези
дни с изпитите си и през почивните недели даже. Ние с моята Деница походваме
тук-там, главно по разходки с колата, шляем се из кафенетата или пък в
ресторантите. През почивните дни сме постоянно заедно, но аз Неничко си го
вземам самосиндикално в съботите и още пред никого не съм започнал да парадирам
с връзката си. На самата нея много не й харесва тази моя тайнственост, но поне
за сега проявява мъдро разбиране и разум. Тя много иска да посети България, но
кога ще стане и как – само Всевишният знае. Иначе е обиколила половината свят
на младини - има сестра която е омъжена в Англия, даже снощи говорихме по
телефона, та се запознах с нея макар и индиректно през жицата или по-точно през
сателита. Марио е вързан за Интернета и след малко ще му се обадя да го попитам
за компютърният му код и адрес, та който иска да ми изпраща нещо, да го
адресира до него. Аз нямам афинитет към този вид изгъзици, а и по 8-9 часа
дневно зверене в екрана на компютъра са ми напълно достатъчна доза на облъчване
и радиация - и за очите, и за мозъка. По тези причини изобщо не чувствам голяма
липса към “свещената” кутия, без която вече човечеството не можело – ебаси
пропадналият свят, ако не може да съществува без тези шибани компютри. Е, нека
сега хубавичко да се знае, че има и едни малко по-други човеци (такива
неандерталци като мене), дето напълно минават и без това откритие на
съвременността...
Тъкмо си починах малко, че ме
заболяха пръстите от стискане на химикалката – напред търсих Марио, но изглежда
и той е заминал да дири голямата си любов, та го нямаше у тях. Рекох докато
пиша, да сложа и нещо на печката – не ми ли къкри на мене чорбата в тенджерата,
не съм спокоен и сигурен за утрешният си ден. Това ако искате да знаете пък, от
майка съм го чувал. Та надялках на едро каквото имаше за изхвърляне от
хладилника – моркови, лук, картофи, домати; ще ръгна и една люта чушка, а като
уври всичкото и го застроя с две яйца, сметана и мерудии – ще има да плюскам от
баката цяла неделя. Нека добрата ми майчица при случай пак да изпрати чубрица,
защото и Деница много охотно я възприе като подправка към манджите, които от
време на време й приготвям. Не че нямам, но за всеки случай да имам повечко –
нали знаете, че от много глава не боли (само от препиване, но това е друга
болка)...
Онзи ден като се чухме по
телефона, споменах че е пристигнало писмо № 11. Днес се обаждах до банката и за
парите. Сумата ще се освободи на 07 Ноември и тогава ще видя какво ще правя с
тях. Надявам се, че всичко ще бъде добре с Божията помощ. В началото на Октомври,
Валя и Сашо тръгват за България. Те също се надяват, че ще се видите в Пловдив,
само трябва точно да разберете кога ще си бъдат там, защото програмата им ще
бъде претоварена за малкото време, с което ще разполагат.
На Неничко моторът и ремонтите
покрай него ме върнаха 20 години назад, когато с прекрасният мой приятел Огнян
така добре си попълвахме времето с нашите, та изобщо не ни минаваше и през ума мисълта
за скука (с колелетата започнахме, минахме през моторите, а пък
Източногерманските коли, с които самоотвержено се борехме ни затвърдиха
дружбата за векове). С толкова много удоволствие вършехме всичко и бяхме
безкрайно щастливи с резултатите си. Ето това е именно нещото, за което дълбоко
и осъзнато съжалявам, добре знаейки че то никога няма да се върне отново; че
всичко безвъзвратно е отминало - и време, и емоции, и мечти. Това е за което
наистина ми е мъчно и за което винаги си спомням с огромна носталгия и
умиление. Животът ни тръгна в две крайни посоки, които едва ли някога в
бъдещето ще се кръстосат отново. По същия начин на мене ми е мъчно за всички
приятели и познати, спомням си поотделно за всеки отделен миг, изживян някъде и
с някого. Това е което времето не може да излекува и да заличи от паметта на
човека. Само Бог ще ни събере един ден при себе си, когато обаче ще бъде много,
ама ужасно много късно вече...
Нашия долар бележи рекордно
ниски стойности по отношение на американския си събрат. Това се дължало на
кризата, ударила в момента Азиатския пазар и по-специално причината се криела в
нестабилността на руската икономика!? Че как така тая “нестабилност” на бившият
Съюз разтърси една толкова “стабилна” Австралия на мене много не ми е понятно,
но фактът сам по себе си е интересен и аз го подчертавам дебело като доста
любопитен. Доживяхме да видим как Руската Империя подкопа устоите и подрони
финансовата и икономическа мощ на останалите Кралства и Демокрации по света -
животът е пълен с изненади. Да не вземе обаче сега и Ленин да се окаже прав, че
тогаз вече я втасахме. Борис Елцин уж щял да подава оставка, пък после нямало,
пък това, пък онова. Каква връзка има икономиката на тукашната държава с
Руската аз не знам, но това се говори и коментира на ставане и на лягане по
радио и телевизия. Тези дни австралийския долар падна до 53-54-55 цента за USA$1.
Сега е златно време за тези, които имат щатска валута да я обърнат в
австралийска – курса в банката е почти наполовина. А не както беше в началото
над 75 цента - те почти бяха равни даже по едно време.
Още няма никакви новини около
развитието на работата ми. Утре ще изпратя нови 4 молби за други работни
позиции, но от предишните нищо не излезе. Абе тези казаци са започнали да
объркват света още от Октомврийската революция през 1917, та продължават до съвсем
нови дни. Да знаете, че всичкото зло идва от там, от Севера, от Закавказието,
Забайкалието, Задунавието, Подмосковието и в частност от Сибир – глад, студ,
хлебарки, въшки, СПИН дори и комунизъм – какво ли няма там. Валя ми каза, че
тук по няколко телевизионни канала са предали съобщението за смъртта на Тодор
Живков. Били му отказали държавно погребение с всичките почести и други
ритуали. Сега червените бабички от селата няма да има кого да връщат на власт –
за кого ще гласуват горките, не знам. Тук обявиха федерални избори на 03
Октомври. Сигурно Работническата класа пак ще спечели, защото Либералите се
опитват да ни пробутат някакъв нов данък, нов вид такса, а щом веднъж се
заговори за пари, предварително се знаят вече и какви ще са резултатите от изборите...
Топля си в момента корема с
една малка ракийца, но нямам мезе, мама му стара - нито пък компания, та хич не
ми върви пущината. Е, налял съм си една чаша студена вода да я покарвам докато
готвя и пиша, но това си е чиста ягма на материала, ако питате мене (който
иначе е чуден). Сушените сливки пуснаха цвят и я омекотиха някак си, та стана
много пивка. Пивка-пивка, ама да седнеш с хубави хора на масата, че да си постелеш
бялата покривка, па мезета да разхвърляш по чиниите, та да усетиш и истинската
сладост на ракията. А така тя служи само като лекарство. Гледам, че нещо много
дълго ми се готви чорбата - от време на време ставам да хвърлям по едно око под
капака, да не би да загори тенджерата на котлона...
Вече е 22:30 - говорихме с
Валери от Аделаида за около един час. Той ми се обади. Добре че поне тези
приятели никога не ме забравят и винаги си мислят за мене като че съм част от
тях. Толкова много спомени и емоции съм оставил там, че трудно можем да се
забравим едни други. Мисля за Коледа да им отида на гости, но как ще стане
съчетанието, пак само един Господ знае точно. Много ми се иска да се видя с
тези хора, но не знам дали ще мога да се организирам. До голяма степен това
пътуване ще зависи както от работата ми, така и от много други неща. На Валери майка
му ще дойде в Австралия вероятно по това време. Те действаха и документите за
бащата на Даниела, като искаха да го оставят тук – до колкото разбрах нещата са
се оправили май. Сега и майка му като дойде, всички ще бъдат щастливи и
доволни, а не като нас. Но нека да са живи и здрави - не завиждам на никого,
само за вас ми е много мъчно, както и за моят малък Неничко, разбира се. Не
знаем още какво ни е подготвил оня от горе и точно кога ще ни го сервира. Да се
надяваме само, че този път ще бъде малко по-добро от предното. Ето, супата ми е
почти готова - застройвам я, изсърбвам една паница дорде е още гореща и си
лягам при кошмарните сънища...
03.09.1998 -
Влязохме вече в новия месец, а с това и в сезона на австралийската пролет.
Нахлузих късите гащи - дочакахме “копривата” един вид, както казва татко. Тази
вечер пак съм си из къщи, защото готвих разни деликатеси. Правих кайма за
кюфтенца и картофена салата с майонеза. Мислим с госпожицата в неделя да ходим
малко на излет, та рекох да поприготвя едно-друго. Тя завалата, хич не ги умее
моите балкански гозби - у тях се тъпче само с разни треви и витамини, яде
различни видове сламки и като наготвя аз нещо по-европейско, да видиш как й
плющят ушите. Но по принцип яде малко - много е “икономична”, ха-ха-ха - нали
все гледа да не напълнее!...
Вече е 22:00 и цяла вечер се
гласих да напиша нещо съществено в мемоарната си книга, но едва сега ми дойде
музата - след като изпих и поредното количество от “червеното”, дето е за кръв
уж. Преди няколко часа говорих с Ива, Ани и Албена (на Румен). Нали си падам по
булките, та все на тях налитам. Иначе с мъжете какво да си приказвам - от
мачове не отбирам, за спорт и политика не говоря. А така с булчетата поне някоя
рецепта можем да си обменим, клюка да си кажем и друга полезна информация да
споделим. В заключение мога да кажа, че всички са добре.
В телефонните си разговори
включих и едно обаждане до Габрово, когато си поприказвахме с майка. Писмото ми
е още твърде рано да се получи, защото не са минали и 10 дена, откакто съм го
изпратил. Много се зарадвах, като чух, че Снежа ще дойде да ви види и да си
поговорите. Тя е един прекрасен човек, за какъвто аз мога само да мечтая. Сами
ще се убедите в това. Лошото е че нещата, които аз харесвам и обичам са винаги
извън моя обсег на полезрение и се случва така, че някой друг вече им се радва.
Аз уж имам изградени някакви бляскави виждания за личност, жена, съпруга и
т.н., но все се разминавам с тях. Или поне с някои. То нали няма идеално
никъде, ама все пак меракът си остава голяма сила и двигател на прогреса...
С нетърпение ще чакам татко да
ми изпрати списък с всичко, което му е необходимо за пълното възстановяване на
уредбата. Тя наистина е с много високи качества и няма нищо общо с китайските
боклуци, които се продават сега из магазините. Навремето тези изделия са
внасяни предимно от Япония, а са направени така, че да те заровят преди самите
да са се повредили. Стара е вярно и малко демоде на фасон, но умният човек цени
другите й възможности и качества. Аз не можах да се преборя с това (плод на
снобизъм и криворазбрана мярка за относителен социален престиж) и дадохме
нахалост почти $1000 за тоя гидюл, дето го знаете на секцията. Но каквото е
било - било е; аз сега карам само по моя си начин и нямам никой да ми се меси.
Нека татко да ми прати стария ремък, но за всеки случай да напише от коя част
на магнетофона е и какъв е моделът му, номер, серия и т.н. Ще го намеря, ако
трябва лично Японският император да ми го изпрати с наложен платеж!...
Тази вечер научих, че Роси
пристига тук с жена си съвсем наскоро – всъщност в други ден. Ние непременно ще
се видим с него. Ива и Румен също ще си ходят в България през Ноември, а леля
Цонка си заминава през Октомври. Струва ми се, че ще имате много поводи за
пътувания и виждания с наши общи приятели. Аз за сега нямам особен мерак за
идване в България и пó ми се иска, ако изобщо ще се харчат толкова много
средства за билети, те да бъдат отново за вас и пак вие да дойдете тук, а не аз
да идвам там. Надявам се този път нещата да бъдат малко по-спокойни около мене
и наистина да прекараме едно прекрасно време заедно в ходене, ремонти на стари
боклуци и т.н., а не както беше първото ви пребиваване в Австралия. И аз не
знам какво да ви кажа, дано Бог разреши нещата и разплете възлите, с които сме
се замотали толкова силно.
Госпожата не спира да си ме
залива със злъчни и злобни писания, специално за пари и издръжката на Нени. Не
пропуска случай, в който да не ме прободе с отровните си стрели – злостта в
думите й ме карат понявга да се стряскам насън; за сега не се напикавам нощно
време, но нищо чудно и до там да стигна в уплахата си...
06.09.1998 - Точно
тук на това място онази вечер в 22:40 ми дойдоха на гости Марио с приятелката
си. Бях им се обадил преди, че съм си в къщи, та да дойдат и да се видим за
малко. Те ходили да вечерят някъде и след това решили да се отбият през дома. И
аз както цяла вечер се наливах с прокисналото вино, с Марио вече официално
минах на ракия, за да му правя компания. Извадих от картофената салата, дето я
бях правил за неделята и всички много я харесахме. Аз всъщност сега пиша в
неделя сутринта - точно когато е Денят на таткото. Отново казвам “Честит
празник!” и на моя скъп баща, който аз толкова много обичам, а така дълбоко
нараних в годините и по-специално напоследък, за което не знам как да си
простя...
Онази вечер си легнах в 01:30,
но пак не можах да заспя. Като знаех, че Денчо и Снежа са при вас, та станах да
се обадя по телефона и да се чуя с тях. После заспах като пън, изпълнен с бурни
вълнения, променливи емоции, празни надежди, безбрежни мечти, далечни спомени и
много винени пари. Това беше в четвъртък вечерта.
В петък на работа бях много
зает, но успях да приключа с всичките си задачи до края на работния ден.
Вечерта взех Деница и я заведох в едно гръцко кафене, където освен всичко
друго, сервират и тяхна традиционна храна. Тя си поръча “суфлаки” (пилешки
шишчета с разни сосове, салата, маслини, сирене и други нашенски работи), а аз
се придържах към добре познатата нам кухня и ядох мусака със сини домати
(нямаше обаче нищо общо с тази на леля Бонка, баба Фанче, майка и т.н.; на
света не съществуват по-хубави и вкусни манджи от българските и особено от
домашно приготвените, но както и да е). Времето си прекарахме много приятно,
после се поразходихме из града и се прибрахме.
Аз вчера (събота) ходих да
взема Неничко от тях и се занимавахме с мотора му. На отиване минах през
няколко гаражни тържища, от където си купих три чудни ризи общо за $2.
Продавачката се оказа самата наша агентка от фирмата за недвижими имоти, чрез
която бяхме наели злощастния апартамент, където и вие прекарахте времето си в
Австралия заедно с нас. Поприказвахме си доста - тя знае, че не живея вече там
и беше много мила и любезна с мене. Ризите са на сина й - с къс ръкав и са
чудни за лятото. Освен това са и от много реномирана модна верига (ако пък това
за някого има съществено значение, защото определено за мене няма нужната
стойност; демек, не ми пука на куйрука дали една риза има етикет на Пиер
Карден, на з-д “Вида” или ДСО “Рила”, след като ми става и ми стои добре) -
какво повече му трябва на човека.
Вчера не сме свирили с Нени,
защото майка му била казала така и щяла да се прибере по-рано, та аз да не съм
там един вид. Заради омразата си към мене и ненавистта да ме гледа, тя остави
детето без репетиция, но и на това казвам “майната му”, защото не мога да се
разправям повече и да се боря срещу упорството й. Онзи ден дала $45, за да купи
специални мотокросни ръкавици на Нени. Поискал бил и хоп – готово. Че той за
такива неща ли е бе, дявол да го вземе? Станал е такъв сноб, че да те е яд да
го гледаш и да му слушаш приказките. Първите му думи като ме види са да ми
покаже новите си дрехи, марките и емблемите по тях. Всичко е само “NIKE”,
“ADIDAS”, “PUMA” - от висок ранг и като цена, разбира се. Е, добре – аз
разбирам всичко, пораснали финансови възможности, престижна работна позиция,
любов към дете и т.н., но това е просто прекалено и според мен под всякаква
критика. В моите очи го виждам като престъпна безотговорност на една майка към
собственото си дете. Тя е толкова ограничена и късопаметна, че не може да
прозре бъдещето на това дете и какво ще стане един ден от него, буквално
заливайки го и засипвайки с вещи. Много ми се иска да греша, но продължавайки
така, той ще си остане един осакатен нещастник, който никога няма да може да
разбере истинските ценности на живота, а ще залита само по лъскави и лустросани
предмети с шарени етикети; та него абсолютно нищо друго не го интересува, а в
същото време “мама” непрекъснато подхранва този снобизъм до неузнаваемост. В
годините въпросния недъг ще се развива; все повече и повече постоянно растящите
му изисквания от един момент насетне няма да бъдат задоволявани. А така както и
нищо не прави, за да си стъпи на краката и финансово някак по-стабилно, един
ден той ще бъде пълна трагедия. Не знам до кога майка му ще може да задоволява
неговите капризи със скъпи вещи – а да не дава Господ пък да си загуби
работата. Тя просто е решила да надделява с пари и единствено чрез тях да
възпитава този свой син, но едва ли съзнава колко много бърка с
“педагогическият” си подход; пък като няма и кой да й се меси сега, та си
разиграва коня на воля. Аз се извинявам, че за малко отново се отклоних от
общите теми, но нали това най-много ме вълнува и боли толкова, че в кожата си
чак не мога да се побера. Но, както и да е...
Вчера пак правихме мотора,
после Нени отиде на тенис, а аз се прибрах при моята госпожица. Снощи с нея си
устроихме едно чудно тържество у тях, с Великденска салата, риба, пържени
картофи и разни десерти. Тази сутрин дойдох да я взема, за да излизаме но не е
готова още, та аз си запълвам времето с писане, докато тя се натутка (ето, тази
нейна мудност също много ме дразни; по 100 пъти се връща да провери дали е
спряла крановете в банята, дали е изключила ютията; часове наред се пудри пред
огледалото – поводите на пръв поглед са дребни, но те днес са такива, а утре
вече стават непреодолими бариери и сериозни причини за дразги и пререкания).
Днес ще ходим на едно празненство на ягодите, организирано от местните
производители на плодове. Взели сме си и някои хранителни припаси, че после за
обяд да отидем в някой парк на барбекю. Онази вечер най-после си направихме
няколко снимки - тя понеже никак не обича да се снима, та едвам я склоних.
Помолих я, че го правим само заради вас и тя чак тогава се съгласи на този компромис
(ами мен и това ме дразни, ама мога ли пък да я променя от сега нататък?). Аз
имах най-чисти намерения, в желанието си да ви зарадвам с някоя и друга наша
обща фотография...
07.09.1998 -
Очевидно на това място прекъснах мислите си, защото най-после вече бяхме готови
да излизаме. Вчера с моята госпожичка прекарахме един чуден ден из парковете и
барбекютата, в разходки и безгрижие. Всъщност “безгрижие” е трудно да се каже,
защото всъщност и двамата сме много угрижени за бъдещето си и въобще не знаем
какво ще става с нас занапред. Аз съм още на никъде и нищо сериозно спрямо нея
не мога, а и не смея да предприема - поне на този етап. В същото време Деница е
притеснена и за своя собствен живот и евентуално бъдеще; тя също се намира на
кръстопът, почти в безпътица. Изобщо – положението ни е доста сложно, за да го
обяснявам с подробности, но аз самият прекрасно разбирам ситуацията; надявам се
и на вас да ви е ясно всичко. Но – имала глава да тегли, ще тегли значи...
Днес се обаждах по телефона до
Канбера за документите на Денчо и Снежа. Веднага след като се прибрах пък се
обадих на вас, за да предам информацията, която научих за тях. От вчера вече в
квартирата живеем четирима заедно на камара: аз, Методи, приятелката му и
нейният котарак. По всяка вероятност към периода Октомври-Ноември аз ще си
потърся друго жилищно разрешение, защото не можем да се тъпчем тук всичките на
куп. Но това са текущи проблеми, които аз ще решавам в движение. Сега първото и
най-важно нещо е да оцелея на работа. Иначе в битово отношение съм много добре
(докато съществуват битаците, гаражните разпродажби и евтините зарзавати...).
По въпроса с интимното ми разложение също нямам никакви оплаквания и
продължавам да се свличам до най-долните позиции на сексуалния упадък – вече не
се будя нощем с главоболие поради падане на кръвното ми налягане, в следствие
от нахлуването на кръвта из разни други телесни органи; баланса е регулиран, а
насладата - пълноценна. Тези дни говорих с много мои приятели - Румен, Сашо и
т.н. Уж казват, че липсвам на всички – може и така да е...
Утре с Нени пак сме на урок -
в събота и неделя той ще остане при мене, за да си продължим с дейността по
оправянето на мотора, а пък и майка му щяла да ходи някъде в събота вечерта.
Приятелите от Аделаида в един глас ме канят да им отида на гости по Коледа –
изобщо, аз слънце трябва да съм, че да огрея навсякъде. Тези дни Любо сигурно
се е завърнал благополучно от България, но не сме се чували още с него. Гледам,
че тази вечер ще спя с котката, която се ориентира към моите постели. Е, че
какво пък толкова - спал съм с кучката на Стефан и Мира, защо да не преспя и с
котарак сега. С последните не съм се чувал доста отдавна. Обаждах се една вечер
на Биляна, която е по-близка с тях – те често се виждат и си гостуват един на
друг. Тя ми каза, че били доста заети и правели някакви ремонти из къщи. Самата
Биляна, към която аз преди хранех толкова дълбоки чувства и големи мераци,
отново не даде никакви нишани за евентуална наша обща близост малко “по-така” -
да не говорим пък за някакво съжителство под един покрив, към което скритичко
се бях устремил и тайничко надявах, подхранвайки изпразнените си от всякакво
съдържание голи надежди. Сега вече виждам по себе си, че тези международни любовни
връзки и сношения са доста трудни за поддръжка, особено когато партньорите са
буквално от два коренно различни свята. Аз не случайно поначало се бях
ориентирал към някоя македонка, сръбкиня, гъркиня, в краен случай и на италианка
бих кандисал просто защото балканската кръв и обичаи са общи и добре познати за
тази категория от хора. С англичанката зор се постига такъв точен синхрон, на
какъвто сме си свикнали ние откак сме заченати от семката. На мене хем ми се
иска да съм с някого, с когото да споделям живот, постеля и софра; хем пък да
не бъде и с кой да е, заради единият компромис само. Тук съвсем не искам да
прикривам, че мен и от самотата определено ме е страх, предвид че аз не съм
замесен от такова тесто; в същото време не смея и свободата да си изгубя, до
която сега се докопах по случаен закон, без въобще да съм си мислил за
постигането й – най-малкото пък по този идиотски начин. Абе, не ми е никак
лесно с това мое огромно и любвеобилно сърце...
Притеснявам се, че няма да ми
получите последното писмо, в което даже и не помня какво съм писал. В много от
случаите писменото ми споделяне на мисли се извършва под влиянието на силна
алкохолна наркоза и е твърде вероятно точно тогава да съм разказал за
най-големите си и съкровени тайни. Аз не се разкайвам, нито пък отричам –
каквото и да съм написал, поне в нищо не съм излъгал. Ако едно нещо е казано,
помислено, изживяно – това именно е била и самата истина за момента по начина,
по който съм я видял, усетил и преживял. Може би по-нататък пак ще наглася една
по-голяма пратка и ще я дам на Валя и Сашо или пък на леля Цонка – да я отнесат
със себе си в България, нещо като армаган. Не ми се рискува да изпращам
светкавицата на татко, а пък на края да не я получи, защото някой недобросъвестен
пощенски служител просто така е решил да си я открадне, че не него повече му
трябва…
Нещо пак ми се затормозиха
мозъчните колелета и нищо свястно не мога да измисля и напиша. Всичко около
мене е на огромни вълни, с масови приливи и отливи - ту добре, ту зле; ту
щастие, ту пък мъка. И като тегля чертата отдолу, виждам че съм по средата на
една голяма кръгла дупка, от която само Господ може да ме извлече (и то ако
иска разбира се и ако съм си го заслужил с нещо).
Днес уж всичко вече щеше да се
разбере на работа - в смисъл каква ще е съдбата на компанията ни, но нищо от
това не се случи. Аз си имам текущи задачи, които движа с подчертан успех, но
несигурността в тази фирма сериозно ме притеснява и потиска; просто не съм
свикнал на такава безтегловност. А сега ще си лягам, защото отдавна мина 22:30,
а и животното от кога ме е зачакало на новите ми чаршафи от $85 - мамка му
котарашка и мамка й на стопанка му; д’ейба и домашните ви любимци, д’ейба!...
14.09.1998 -
Понеделник. Тези дни отново нищо особено не се случи – нито около мене, нито
пък със самият мене. Гледам по датите, че от миналия понеделник не съм водил
дневника. Брей - много бързо лети времето, мама му стара, а всъщност нищо кой
знае колко съществено не става наоколо. Последните новини не са особено приятни,
защото по всичко личи, че ще се разделим с моята Деница. Тя държи да кажа за
съществуването й на Неничко и другите ми приятели, т.е. не иска връзката ни да
е в такава загадъчна тайнственост, но аз за сега не предприемам нищо по този
въпрос; на нея пък това съвсем не й харесва и най-вероятно тя си е напълно
права за себе си; не я упреквам, въпреки че не ми харесва. Но за сега моята
конкретна ситуация е такава, че аз изобщо не бързам да бия тъпана, докато
всичко това ще доведе до евентуалното прекратяване на вижданията ни. Признавам
си най-чистосърдечно, че това положение на мен ми е крайно неприятно и никак не
ми е хубаво да стоя изправен пред тази мрачна алтернатива, но аз и този път ще
рискувам да поставя детето си над всичко останало. Дълбоко в себе си усещам, че
не бива да го въвличам в моите пъклени любовни драми – не за друго, а по
простата причина че самият аз не съм сигурен в себе си по отношение силата и
трайността на чувствата ми. Аз тази връзка я започнах със съвсем други
намерения, уж необвързващо и неангажиращо – взаимни харесвания, излизания вечер
тук и там, малко секс и т.н., но не очаквах че фитилите на любовта ще се
разпалят до такава крайна степен; както нейния, така и моят. Чувствата ни един
към друг се засилваха с всеки изминат ден и аз уж нямах нищо против това, но
взех и да се плаша паралелно с тази наша емоционална еволюция; дали съм готов
за едно такова ново начало? Не е ли много скоро, след като веднъж съм имал своя
катастрофален неуспех? А Деница най-малко заслужава едни подобни променливи,
лъжливи и неискрени отношения – при наличието и на най-малките съмнения в
душата ми, аз по-добре да й кажа, отколкото да я заблуждавам и да й губя
времето; това би било и под достойнството ми. Освен всичко останало, у мене
взеха да се насаждат редица случаи на непримиримост, нетърпимост ако щете, от
които направо ме е страх. Но, дано само не сбъркам нещо; нали Господ си знае
работата – разчитам на него...
И двата дни (събота и неделя)
Нени беше при мене и се човъркахме с мотора му. В събота вечерта ходих на гости
у Румен и Албена. Ние предварително се бяхме разбрали да се видим с тях, а те
междувременно поканили и всички останали, та пак направихме един голям моабет.
В петък вечерта пък госпожицата ме води на концерт – гледахме един страхотен
Международен преглед/парад на военни духови оркестри. Имаше разбира се и
Червеноармейци, които се представиха най-добре от всички. На този парад те се
представиха с 600-членен оркестър, предвождан от единственият произведен в чин
генерал диригент, заради заслугите и приносът му към музикалното развитие на
военната духова музика. Званието му е дадено заради изключителния талант, с
който умело ръководи този състав в продължение на години. Представлението беше
внушително по размерите си и уникално по своя колорит. Случайно на концерта се
видяхме с Марио и неговата приятелка, та после заедно с тях ходихме да изпием
по едно горещо кафе в някакво заведение. Не мога да се похваля с особени
усещания за тази вечер - ние някак си не бяхме това, което винаги сме били до
сега. У всекиго от нас се е загнездила сянката на съмнението, мечът на несигурността
е надвиснал върху двама ни, а всичко това създава едно недвусмислено напрежение
помежду ни и неприятно тягостна атмосфера. Забелязвам, че в момента дори писането
ми е много сухо и постно, но вярвайте ми - на мен сега хич не ми е ни до
творчество, ни до подробни обяснения и анализи на човешки чувства и усещания.
Като знам, че всичките ми емоции пак отидоха в мръсния канал и отново трябва да
започвам от ниво “сваляне на звезди” от небето, та не ми се помисля чак. Но
рано или късно аз пак ще се залюбвам с някоя друга разкошница, защото пък и
така съвсем сам съм си направо за въжето...
Миналата седмица с Деница си
правихме снимки и до едно време уж всичко беше много хубаво. Обаче като разбра,
че целия уикенд аз ще съм с Нени а не с нея, та никак не й стана приятно. Тя
иска да ме обсеби, да ме има близко до себе си и аз нямам нищо против тази тъй
сладка и нежна близост, но в нея започнаха да се проявяват и елементи на
ревност, което направо ме сломи и ме поля като че ли с разтопено олово. Копията
на болезнената и истерична ревност, срещу която аз въставах години наред, сега
имат реалната опасност да се насочат обратно към гърдите ми; не мога да си
позволя повторно да допусна тази своя груба грешка от миналото, колкото и да ми
е мъчно – полудявам само като си представя и помисля за това. Аз на свой ред
тактично обяснявах, поучавах кое е право и кое криво, но в края на краищата
жената си е права за самата нея; аз пък също съм прав за себе си и така от сега
нататък всеки ще поема пак по своя самостоятелен и индивидуален път, защото не
можем да се разберем за най-елементарни неща. Много добродетели имаше в тази
моя Деница, които са за истинска почит и уважение; с други нейни кусури просто
трябваше да свикна и да се примиря, но общо взето прекарах много приятно време
с нея; не мога да си кривя душата. Аз по-нататък охотно ще опиша на какво съм се
радвал толкова много и точно какво съм харесвал в нея. Сега просто не ми се
приказва за това, защото ми е доста мъчничко; болно ми е за нея, съжалявам я но
не мога да се пречупя и да затворя очи пред неща, пред които не съм могъл и
преди в продължение на толкова години...
Утре по случай рождения ден на
майка, ще се обадя по телефона. Ще бъда тъжен обаче – не очаквайте да чуете
веселият ми глас, който сякаш звънтеше в слушалката от едно известно време насам.
Дошло е отново това време - време разделно и тягостно мъчително... Вечерта ще
водя Нени на урок, който ще бъде последен за този учебен срок. После децата ще
имат две седмици ваканция и след това започва отново. Понеже ние вече няма да
се виждаме с мойтичката госпожичка, та вечерите ще съм си все из дома (преди
това не се свъртах, защото всяка вечер бяхме заедно у тях; тя живее в малко
едностайно апартаментче, гарсониерка може да се нарече, но за сам човек е
прекрасно; има място и за мене там, но тя не е възпитана в духът на такива извънбрачни
съжителства и не толерира подобен начин на живот – на мене пък ми е малко
раншко за повторно венчило, та си е мамата ебало, казано накратко с по-малко и
по-меки думи)…
От тази вечер започнах да
излизам на спортни разходки и да тичам из малките улички на квартала, защото
много съм се улежал напоследък. До края на седмицата ще стане ясно какво ще се
случва с компанията и с нас самите - бедният пролетариат. В четвъртък вечерта
съм на интервю за работа – първото от много седмици насам. Това е всичко за
сега и само от тези няколко дни – амчи малко ли ви е, бре?...
19.09.1998 -
Събота сутринта. Сърбам си шербетя тук в едно кафене и същевременно пиша. Онази
вечер, когато се обаждах за рождения ден на майка, аз малко ви поразтревожих,
ама чак сега съзнавам че не трябваше. Ние пак сме си заедно с моята Деница,
защото не искаме да се разделим и просто не можем един без друг. Само дето мене
малко ме е страх, но то сигурно и това е нормално. Тя иначе е един прекрасен
човек – и възпитан, и образован и т.н. Е, има си и неща, с които човек или
трябва да се примири, или да възприеме като даденост, но да седне и да ги
променя от тука нататък - опасявам се, че е просто невъзможно. Нека Бог да
определи какво ще става с нас от тук насетне...
След малко - в 10:00 ще ходя
при Нени. Първо ще свирим както ни е по програма, а после ще ходим да се
занимаваме с мотора. Ще си направим и няколко снимки заедно. Другата седмица
Деница ще вземе снимките и в следващото ми писмо ще изпратя някои от тях.
Другата събота и неделя няма да виждам Нени. Майка му нали тогава има рожден
ден, та изглежда нещо са запланували по същия повод. Е, то и аз съм планирал
една кратка почивка от 3-4 дни точно през този период. Ще си вземем по два дена
отпуска и ще отидем някъде да си починем от прекалени емоции и да освободим натрупаното
в нас напрежение - е, хубава работа: с госпожицата естествено; ебаси, що за
въпрос пък е това – няма да хукна по горите сам, я...
След малко ще изпратя тази
пратка. Сутринта станах много рано и пак се отдадох на търговската си страст.
Купих 6 чашки за ракия - много хубави, по 10 цента парчето. На майка намерих
една голяма щипка - тя нали си пада по тези артикули. Тази щипка обаче е
специална – служи за писане на бележки; листите се защипват на нея и има място
за химикалка. Нека татко да я сглоби както се полага. На него изпращам
фотосветкавицата с две чисто нови батерии – да си отснима с тях! Разреждането
или тестването й става като се даде “на късо” кабелчето (веднага щом се опре до
един нарочен контакт на гърба на светкавицата). В момента се намирам се в същия
търговски комплекс, където често пазарувахме с майка, а татко от много
спокойствие под покрива на снаха си така немá шанса и да го разгледа даже (пфу,
това кафе е отвратително, ама го пия макар и с отвращение, защото броих цели
два долáрци и двадесет цента отгоре за тая отвара от цигански потници)...
Работата ми, както вече
разбрахте и по телефона, за сега отива на добре. Другата седмица официално ще
ни съобщят кои са новите й собственици (някаква много богата и заможна
италианска фамилия). Интервюто онази вечер мина добре, но аз не разчитам много
на тази възможност. Далече е, пък и парите които предлагат са недостатъчни. Аз
тук на тази работа вече съм си изградил някакво име и сравнително добра
позиция. Така че за сега ще си налягам парцалите до момента, в който не ме
изгонят или пък не закрият фабриката.
Много ми се искаше да не се
тревожите за мене (то пък как ли и да стане това, след като постоянно ви
заливам ту с вулканична лава, ту ви изсипвам строшени на ситно ледени блокове
по посребрелите глави, но все пак - прощавайте). Защото на мене пък ми е още
по-тежко знаейки, че вие самите не сте щастливи. Полека-лека ще гледам наоколо
и за друга квартира (евентуално в същия район), защото не ми се живее с котки,
австралийски разхвърльош и други щуротии покрай Барбара (приятелката на
Методи). Беше хубаво и аз щастливо да си заживея с някоя, но Деница изобщо не е
от тези, дето ще се събере с когото и да е било, без предварително да има
официален брак с него. А пък аз като я чуя тая дума “брак”, та ми се пресича
мъзгата и получавам уртикария; ще видим какво има да става по-нататък. Дано
само дядо Господ да посочи вярната следа, та да тъпчем по нея из кривите
житейски сокаци (добре че свърши тая помия в чашата, че взе да ми се повдига на
края от нея; дееба и немокаяните им австралийски – едно кафе не се научиха как
да варят като хората)...
Напред купих и едно фенерче на
Нени за къмпинга, където ще ги водят другия месец от училище. По същото време
ще му бъде и следващия изпит по Теория на музиката. Снежа ми се обади онази нощ
с молба пак да им проверя нещо в Канбера, но онези от там не дават абсолютно
никаква информация, особено пък на трети лица в качеството на моя милост. Дано
нещо да съм допринесъл за тях и помогнал в някаква степен и форма - много ще се
радвам да ги видя тук. Е-ех, мамка му - ако можеха всички жени да са като нея,
разводи нямаше да има по тая грешна земя; истински щастливец е този Денчо, но и
на него не завиждам, защото кой знае как пък тя е изпила неговия мозък – то
отстрани се вижда едно, ама...
Ще продължа да пиша и след
приключването си на това писмо. Разбира се, аз ще се стремя да описвам и дните
от съвместната ни екскурзия с Деница. Смятам че ще имам тази прекрасна
възможност, защото тя обича да се наспива и да не си дава много-много зор
сутрин, докато аз съм доста по-припрян и ставам в тъмно като караконджул (нали
уж за да се радвам и аз на прекрасния живот). Обаче тези нейни успивания ме
разтърсват из основи, защото подобна поспаливост буквално ме влудява и никак не
ме радва. Аз с такива спанета и излежавания до обяд хич не съм съгласен, освен
ако не мачкаме чаршафите заедно – не знам дали ще мога да го възприема като
нормално и дали ще се примиря с това...
След малко вече отивам на
пощата, защото още не съм претеглил пратката. Може да се наложи да допълвам
кутията с нещо, та да имам достатъчно време. Хайде милички, спирам до тук, че и
минутите накъсяха, а пък взе да става и много шумно около мене; забелязвам, че
това брожение и шум ме дразнят – изнервил съм се нещо. Поздравете всичко живо
из Габрово и в държавата въобще. Получих писма № 12 и № 13 миналата седмица,
почти в един ден. Дано да съм обхванал повечето от нещата, които вълнуват
всички. Целувам ви най-горещо: ваш син, Ангелчо…
19.09.1998 – Бризбън,
АВСТРАЛИЯ
Няма коментари:
Публикуване на коментар