11.11.1998 -
Сряда. Имам точно един час промеждутък между настоящият миг и времето, когато
ще излизам. Пак ще отида на едно моминско-ергенско събиране в кафенето, където
ходих преди две седмици. По-добре е да излизам и да се срещам с хората,
отколкото да се наливам с прокиснало вино между четирите стени в къщи. Аз не
губя надеждата си, че отново може да срещна някоя, но тя едва ли ще има такива
качества откъм моралност, фамилност, кротост и други женски добродетели,
каквито аз ценя и немерих у моята Деница. Напоследък по тези сбирки имах
възможност да пообщувам с няколко жени, но те всичките все бяха едни надути
пуйки, дето са си лепнали етикети на високата цена, без да имат златното й
покритие. Знам че като Деница няма втора да намеря в тая държава - какво ми се
обърка акъла, та така да постъпих с нея не знам, но дълбоко в себе си съжалявам
много. Уплаших се аз нещо, може би от възрастта й, вероятно евентуалното и
неизбежно обвързване “на сериозно”, както и много други неща. Може би повечето
те, отколкото факта че не можела да кара кола или да готви. Хайде, с шофирането
ако е скарана, то с домакинството съвсем не е - като й показах някои манджи, да
видиш как ги направи сама на следващия път. Но защо ли си приказвам сам за
всичкото това - не знам, след като едва ли нещо ще може да се промени от тук
нататък. Която и да е друга на нейно място първо ще иска да има деца, къщи или
пък тя самата ще си има свои, а в такива деликатни случаи винаги се стига до
конфликти от рода на “мое-твое-наше”. И на някоя в къщата да отида, винаги ще
се чувствам като гост и като че ли всеки миг готов да му отворят вратата и да
му покажат пътя. Деница си няма нищо горката, нито пък иска нещо от мене -
освен само мене самият, защото съм много добър и обичлив. Тя това го разбра и
много съжалява, че не е поддържала още повече тези мои чувства. Деница също беше
несигурна в мене, плаха - аз го разбирам това; та нали и тя иска да се задоми и
да си построи остатъка от живота по някакъв свой начин, по възможност щастлив.
Вярно е, че някои неща свързани с нея и начина й на живот ме разочароваха, но
те можеха да се оправят с един замах – купуване на нови дрехи и изхвърляне на
старите парцали, смяна на омръзналата й квартира с друга, по-светла и просторна
и т.н. Абе като че ли някой ми изпи мозъка със сламка просто изведнъж, защото
аз бях толкова много въвлечен в общия ни живот с нея през този период, че тя
още не може да си обясни какво толкова е станало, за да се отвърна така бързо
от нея. А пък аз още си я обичам и изпитвам топли чувства, но ме е и страх в
същото време. Всички ме съветват да си намеря някоя по-млада жена, та и аз взех
да се замислям за това. Винаги съм харесвал и предпочитал да имам по-възрастни
жени около себе си, а сега като че ли изведнъж ми се промени мирогледа.
Изглежда остарявам, мамка му - това е показателят; от книгите го зная, а пък и
от опит. И сега цялата работа е заради това мое шибано ходене в Аделаида – за
да гуляем с приятелите. Тук в тази част на света, да не си с някого когото
обичаш на тоя свещен празник Коледа, означава че не даваш пукнат грош за него
(или нея). Хората много държат на тези отколешни семейни традиции и те са си
напълно прави. Защото аз ще правя моабети, ще ям и пия 10 дни, а Деница ще си
стои сама у тях като кукувица, при това през най-святото време на годината. Аз
и това го разбирам прекрасно, но пък не мога да я взема с мене на тоя етап. И
какво ще прави тя там между толкова много българи - някак си ще й бъде скучно.
Тя нито пие, нито пуши, нито пък се тъпче с разни храни като нашего брата
българский. Иначе е много весел и емоционален човек. Абе не знам – сега ще правя
точно каквото ми се подскаже “от горе” и от вътре сърцето, пък какво ще излезе
на края, ще видим. Тя беше единствената, която ме е питала за родителите ми,
как са те, какво правят сами без мене около тях и т.н. Тя знае за случките и
доста се е намъчнявала като съм й разказвал за някои неща. Даже по едно време
искаше да дойдете и да живеете тук. Така, казва, ще има при кого да ходим на
гости през седмицата, а и през уикендите. Нали си няма никого, тя щеше да ви
обикне като истински родители и никога нямаше да ви изгони на пътя. С всяка
друга, точно това не знам как ще го осъществяваме. Но нека да не мислим сега
толкова дълго занапред - дано само да сме здрави и живи, работа да има и моя
малък Неничко да е добре според обстоятелствата...
Вчера майка му пак ми се
обажда в завода, че някои от петъчните вечери ще трябва да го вземам при мене,
за да можела и тя да излиза по срещи и разходки, че да си намери някой. Аз не
съм се противил ни най-малко, само се съгласявам с всичко, което ми се нареди и
спусне, без да казвам “гък”. Каквото изкомандва, това да е - напротив, аз дори
ще бъда много по-щастлив, че Нени ще е около мене, а няма да спи по хората и да
ходи при разни други хаймани и гамени. Аз имам усещането, че госпожата се
опитва да ме “накаже” или да ме узапти, като ми пробута Нени – Господи,
възможно ли е да са й толкова погрешни представите за мене, нещастницата?!...
По телефона звучеше подчертано лицемерна и уж някак си весела, но и арогантна в
същото време - типично в нейния стил на отношения и обноски към мене, не чух
нищо ново. Аз също спазих подобен тон, който добре съм усвоил след прекараните
си нещастни години с нея...
На 29 Ноември е концерта на
Нени - снощи на урока уж добре бил свирил, но аз нали вече не съм там и не
присъствам на уроците му, та не мога да преценя. Съботните ни репетиции с него
са една чиста пародия и служат само за отбиване на номера. Те нямат нищо общо
със свиренето което той правеше, когато всяка вечер с молби, уговорки и терор
той даваше нужното от себе си, макар и насила. Но просташкото разбиране или
по-точно “неразбиране” на майка му, нейната погрешно тълкувана “любов” към
детето й, сраха на тези мои благородни пориви и унищожиха добрите ми намерения
и начинания още в зародиш. Всичко друго мога да й простя, но това – никога. Да смачка
тя с такава лека ръка бъдещето и успеха на общото ни дете; да го възпитава и
поучава по такъв начин (на какво и аз не знам) – та аз в Пъкъла ще я намеря
един ден и там ще си получи заслуженото! Толкова много съм освирепял към нея,
че не мога да се сдържам и пред Неничко дори. Но нека сега да са щастливи
всички: Нени с хайлазлъка и лентяйството си; майка му - че го възпитава по
нейния начин (Женя никога не е възприемала “Миховският” метод и на края тя
възтържествува) и Ямболии – че детето остава при тях. Баба му Тека отдавна ги
дъвчеше тези приказки, още докато живеехме в Габрово: “Ами, Генчето ще си вземе
детето и ще си дойде!” За малко щеше да яде боя на автогарата, но и аз нали съм
една “мека Мария”, та за това всички ми се качват по главата и серат от там
най-безобразно. Нищо, майната ми на мене – нека Господ само Неничко да пази
както трябва. Нека да го закриля от грях, въпреки че и той носи голяма вина за
всичкото станало. Но тя неговата е детска, наивна вина и аз не му се сърдя за
това; той пригласяше на майка си, защото така му беше по-лесно – търсеше пътя
на малкото съпротивление: по-малко домашни, по-малко занимания, по как да е и
отгоре-отгоре, никой нищо да не го кара да прави. Хубаво беше да знае и
майчиният си език - един ден поне тези писма да можеше да прочете, мислите на
родният си баща щеше да успее да прозре. Заниманията по български на лошата му
баба Веска също бяха заклеймени - за какво му е притрябвало на детето да знае
друг език, зер нали английският му стига... Но нали винаги злото надделява,
така ще е и сега. А Нено толкова лошо приказва, така ругае, псува и какво ли
не. Ами то детето на кого да подражава - нали тези, дето са около него са
същите. И в къщи като му се правят “нежни” забележки без някакви последици,
така ще е. Майка му само кудкудякаше и крещеше истерично, та я чуваха в
съседният квартал чак. Аз действах тихомълком и имаше “ефект”, но все бях
виновен. Нищо, нека Господ сега съди всички ни...
Вече е 18:50 и ми е време да
си плисна един тас на задника, че да излизам. Утре ще ходя до един магазин да
си купувам прахосмукачка, защото взех да се затлачвам от боклук, а както знаете
– аз не съм научен на мундарлък. Ще продължа с изложението си (вероятно и с
излагането си…) утре или когато това стане по-възможно. Сега мисълта ми отново
се пренесе във вакуумното пространство на безтегловността...
15.11.1998 –
Неделя, по никое време. Сядам да опиша патилата си набързо, защото довечера
може пак да поизляза и да разтъпча кокалите си, а когато се прибера, ще е
станало време за лягане. Връщам се точно на мястото, където преди няколко дни
(май че беше сряда като част от седмицата) прекъснах писателската си дейност.
От тогава до този момент не се е случило Бог знае какво, но все пак ще намеря
за какво да ви информирам и да попълня празнините в мрачната и сурова
действителност. В сряда вечерта, както споменах и тогава - ходих на тази
ергенска вечеринка, но по-късно се прибрах от там с не особено големи заслуги.
За какво ли ходя и аз по тези сбирки, да ме пита човек - като на мен дори не ми
прави кеф да слушам глупостите на тъпите кокошки, още повече като се
разкудкудякат след изпиването на една чаша вино и почнат да се хилят като тетка
Мара на селски сбор. Ама нали карам по инерция - уж за да се прави нещо, което
да поддържа дейността на мозъка. Няма ги там по тези места моя тип жени, но
иначе начинанието бива - колкото да се разтовари човек в средата на седмицата,
да поприказва с тоз-оня и да изпие някое питие с наслада; за друго обаче не
стават тези социални мероприятия. Съвсем не очаквам чудото да се случи от тези
мои общувания със себеподобните. Аз също не знам от къде ще ми го довее Господ
това толкова трепетно очаквано вече “явление”, за това опитвам всичките си
възможни варианти, а каквото излезе на края, това ще е.
С Деница се видяхме в четвъртък
и петък вечер. Тя много ме моли да се съберем отново, но на мен като ми се
счупи един път кефа и прекърши живецът, ставам много труден. Увъртам и се
усуквам като калайджия, но комай отиваме към окончателен край на връзката помежду
ни. Дано не съжалявам един ден за това свое решение, но като че ли така ми се
подсказва отвътре. Иначе оставането ми с нея означава рано или късно двамата да
се оженим, независимо кога; а пък на мене не ми се е доженило особено (само
мисълта за подобно пъклено деяние ме кара да отрезвявам - сякаш ме заравят в
казан с ледени кубчета, без да ми сервират мастиката)...
В събота сутринта станах рано.
Ходих по гаражни разпродажби преди да отида при Нени да свирим. Той предния ден
ми се обади по телефона, че ще спи у негов приятел, та да съм отидел не в 08:00
както обикновено се виждаме, ами в 09:30 чак. Така и стана, обаче репетицията
пак не беше на висота съгласно моите критерии. Той след такива нощни похождения
на другия ден е като труп. Като се съберат у някого, по цяла нощ въобще не спят
с останалите диванета и пройдохи. Заспиват едвам към 05:00 сутринта и стават
пак в 07:00 или 08:00, за да си продължат с игрите. Какво да искам аз на другия
ден от него, след една такава подобна безсънна нощ - амчи тя душичката му спи,
той просто не е адекватен, да оставим настрани нежеланието му да свири и
отсъствието на каквото и да е било старание от негова страна. Майка му пак ми
се обажда да ме наставлява какво и как да свирим, на какво да му обърна
внимание и т.н., защото концерта му е точно след две седмици. А в същото време
го пуска да ходи и да се размотава тук и там, вместо да го накара да си седне
на гъза и точно сега преди концерта да репетира и денонощно да свири ако
трябва, щом иска да вземе първата награда. На всичкото отгоре и песента му тази
година е по-лесна, лека и кратка, а не като миналата година – цяла класическа
пиеса. Но тогава аз така яко го бях сгънал за това свирене, че и успехът му не
закъсня. Докато сега всичко е една насилствена пародия. Майка му постоянно му
се моли да свири много и да учи, за да докажат, че видите ли - не баба му и аз
сме имали някакви заслуги в постигането на тези успехи, ами те самите с Нени
(Господи, какви “свещени” доводи има тая жена, какъв завиден “педагогически и
възпитателен” подход е избрала - да се смееш ли или с глас да заревеш...).
Хубаво, но сега е тяхната последна година в това начално училище и самите
учители са малко по-снизходителни към завършващите питомци – охотно им
завишават някои оценки, в името на всеобщия прогрес и земен мир, но тези
резултати заблуждават и аз съвсем не мога да ги нарека реални и заслужени; нито
пък са и кой знае колко високи. Когато Нени догодина отиде в прогимназиалния
клас обаче, тогава ще види какво е истински зор. Както и да е – аз пак се
отклоних малко от основната мисъл на съчинението, но веднага се връщам на
съботното ни свирене...
Оказа се че съм свършил белите
листи, за това ще пиша по гърба на тези мои чертежи. Утре ще взема от завода
други и пак ще възстановя реда - това е извънредно положение, само за днес. Та,
свирихме ние с Неничко каквото свирихме - дали имаше и половин час даже. Концертното
парче е добре, но има нужда от много работа още - в смисъл, че трябва да се
изглади, да се полира и да се добие самочувствие при изпълнението му, а не
всеки миг да се трепери да не би да се сбърка някъде. Старите неща са тотално
забравени или ги дъвче, та да те е яд да го слушаш – въобще, цитирам дословно:
“Много си е добре детето, какво искаш от него - не те е срам!” Това са милите
думички и реплики на майка му, които съм слушал до втръсване и естествено на
края оставих всичко на самотек. С това негово свирене даже и до тук нямаше да
се е стигнало, ако му се бях осланял на акъла. Колко пъти в годините Нени
искаше да се отказва, колко пъти хвърля школите по земята, колко пъти е ял бой,
но оная само това чакаше – лигльото да се разлигави, да се разхленчи и разреве
като напикан пеленак и тутакси пристига, готова очите да ми избоде загдето й
измъчвам детенцето. Но, майната му - репетицията ни свърши и излязохме...
Имахме да купуваме някои части
за мотора на Неничко, че следобеда да седнем и да го оправим. Обиколихме
гробниците за мотоциклети, взехме каквото трябваше и се прибрахме тук в къщи.
Обядвахме миш-маш и слязохме в гаража. Там прекарахме целия следобед в ремонти,
но на края всичко стана много добре. Как не даде възможност, та и татко да е
тука, че заедно да ходим по мото кросове и т.н. Няма – то като скова онова
животно обстановката, та да не ти е до нищо. С лодката правих сметка да отидем,
да заведем татко нагоре по реката, малко екскурзийки тук и там – живот-мечта
съм си го мислил и представял. А то какво стана сега – да ме е срам от целия
свят...
Решихме с Нени, че за да можем
да караме мотора по разни писти и поляни, хубаво ще бъде да си имаме и ремарке.
Вечерта се обадихме на едно място и ходихме да го видим. Оказа се много
скопосно – малко, удобно и веднага го спазарихме за $100. Сега и то е долу в
гаража. Другата седмица, живот и здраве, вече ще отидем да караме моторетката.
Така завърши съботния ден, аз закарах Нени у тях и се прибрах.
От там насетне започнах да се
приготвям за традиционното ми съботно вечерно излизане. Пак ходих на официално
парти в града, което се организира само за самотни хора - в смисъл неженени и
необвързани. Отидох аз, но нещо хич не бях в настроение. Чувствах се виновен
пред Деница, защото тя искаше вечерта да отида при нея, а аз й отказах под
някакъв предлог. По едно време се появи и тя - сигурно ме е чакала да мина през
тях, но като е видяла че не идвам и също е решила да излезе. Ами то си е
напълно естествено - нито я виня, нито я осъждам; лично нейно право е да ходи
където си иска, но ми е терсене все пак де, признавам си. Деница не ме видя –
тя дълго време стоя самотно на една маса, стана само един път да танцува с някакъв
кретен и това беше. Аз нарочно не й се обадих и се скрих от погледа й – едно че
ме беше срам, и второ - защото не исках да й развалям възможността да срещне
някой друг, вероятно истинският и по-добрият от мене. Независимо от всичко,
като я мярнах там сред “посетителите” на този форум и на мене хептен ми се
счупи кефа. Даже преди малко уплътних два часа на телефона с нея в разни наши общи
теми и дискусии – кофти случай...
Вече е 18:10 и комай няма да
излизам тази вечер. То къде ли и да ходя, такъв самотен не съм за никъде. Снощи
се прибрах към 23:00 отново с празна кошница. На това увеселение видях и
“адвокатката”, но и тя хвърчеше някъде из облаците и се спираше от маса на маса
като цветарка. Аз бях седнал заедно с още три други жени, едната от които даже
показа и някакъв интерес към мене, но аз се държах като мухльо и простак -
съвсем закономерно нищо не припламна между нас.
Абе, в основни линии доста ми
е трудничко положението - от където и да се погледне. Аз сега повечето гледам
само да си попълвам времето. Не знам защо, но преди да отида в Аделаида нещо не
ми се обвързва с никой на сериозно. То и там кой знае какво ще стане, но някак
си сърцето ми тегли все към по-нашенска кръв – македонско, сръбско, гръцко,
италианско и т.н. Е, аз не изключвам възможността да срещна и някоя българка,
но нещо напоследък се улавям, че повече ми допадат международните сношения
(пардон – отношения) – да се éба у патриота и аз. Ако по някакви незнайни
причини се събера с Деница, тя ще ми бъде една робиня - толкова много ме иска и
ме обича. Добре ама мен като почнат и много да ме молят, та още повече се
назлъндисвам и ставам много мнителен – не се възгордявам, но някак си губя
тръпката от усещането. Това може и да е ужасно, но просто съм си такъв. Колко
сълзи, горката проля по мене, та ми е съвестно и болно чак, но как да тръгна
против сърцето и волята си? Тя наистина е един прекрасен човек, но малко като
че ли и годинките си й проличават тук-таме по “разните места”. А на мене комай
ми се иска някоя по-младичка да си намеря. Нищо де, сега нали търся – Cherchez
La Femme!, както казват французите. Абе исках да напиша “шершé ла фам” на
френски, което значи “търсете жената!”, но не знам дали правилно го написах.
След толкова много английски, всякакви други езици взеха да ми убягват от
паметта, с изключение на матерния ми български, който поддържам най-активно и
постоянно доусъвършенствам с нови и нови простотии...
Тази сутрин отново станах рано
и излязох - този път хукнах по битаците. От първия си купих една масичка за
кафе - чудна, с извити крачета, дървена, полирана, лакирана и т.н., само за $1.
От друга сергия си барнах много хубав термометър/барометър/влагомер -
Западногерманско производство, много класически и веднага си го окачих на
стената. Вече мога да ви кажа, че температурата около мене е 25°C, върху
главата ми се стоварват 900 мм живачен стълб на атмосферното налягане
(сравнително нормално) и дишам 60% влажност на въздуха. Съгласно тази
синоптична обстановка, продължавам съчинението си и понеже току що пък
часовникът подмина критичната граница на времето в 18:30, наливам си и една
по-голяма чаша вино, както е по закона Божий и всеобщите народни правила...
Та значи – купих тези две неща
от битака, а от другия най-после се сдобих с една прахосмукачка за $10, че
скоро щях да започна и да червясвам вече. Много е хубава - мощна 1000 W, само
че няма маркуч и накрайници. Сега пък почвам тях да търся по тържищата. Чудни
занимания си намирам, казвам ви – изобщо не скучая и нямам никакво време да си
помисля дори за някакви жени! Ето например вчера с Нени купих и едно видео за
$2 “TELEFUNKEN” - страхотно, обаче не работи. Но днес така добре си уплътних
следобеда с него, та утре с най-голяма радост и охота ще го изхвърля в боклука.
Направих всичко възможно да го възстановя, но то се оказа много сложно и далеч
над скромният ми технически потенциал. Но поне утрепах сума часове с ровене из
механизмите и платките.
След обиколките ми по битаците
се прибрах с покупките си и веднага се залових с подредбите им. А – купих си и
едно огледало, стенно; да си се оглеждам в него когато се глася за излизане, а
и не само тогава. Веднага го заковах на една от външните страни на гардероба.
След като вече си имах масичка, рекох да поукрася наоколо и извадих онези
плетени салфетки и покривчици на майка. Добре че по време на “подялбата” ни с
госпожата, те попаднаха в оскъдното ми имуществено състояние. Изглежда тя не е
имала интерес към тези мамини ръкоделия, а и тя толкова много я мрази, че
сигурно не й ще ни меда, ни жилото повече... Та съм си застлал вече три от тези
салфетчици: по една на масата, над стереоуредбата и под телевизора. Имам още от
тях - даже съм запланувал да си сложа и една върху дъската на клозета, с малка
вазичка отгоре + изкуствени цветенца. А пък ще пикая в мивката, за да не ми се
разваля интериора...
Като приключих с вътрешното
обзавеждане, както казах, почнах заниманията си по ремонта на видеото, от което
нищо не стана. После слязох в гаража, за да направя някои размествания на
боклуците и да си прибера ремаркето. Измих го с маркуча, защото предния
собственик го беше ползвал за превозване на тор, слама и други фермерски
материали. Стана като ново, то всъщност си е и ново, дървено, с две канати –
абе една чудна малка каручка. А и за мотора на Неничко е таман.
Реших тази вечер да ви
нахвърлям малко прочитен материал, а от утре насетне ще се занимавам с готвене
и други домакински дейности. Минах в събота през моя зарзаватчия, та той за $2
ми напълни цял кашон със зеленчуци – чушки, домати, тиквички, патладжани, лук,
салати и други провизии. Сега да имаше и някоя кикимора, че да го наготви
всичкото туй чудо - по мои указания, разбира се. Аз сигурно ще си направя
мусака със сини домати за утре вечер. През седмицата ще ходя у Ани и Сашо, че
тя да ми скъси едни панталони на машината, които си купих неотдавна. До този
момент с това се занимаваше една друга наша булчица, но ми стана малко неудобно
от нея, та сега вече Ани ще е на ред. След като вкарах ремаркето в гаража и се
успокоих че ми намерих място, прибрах се горе в апартамента - прах, къпах се и
седнах да пиша.
До тук изчерпах всичко, както
се е случило и по реда на събитията. В петък вечерта минах през старата
квартира на Методи да си взема писмата и да оправим разни стари телефонни
сметки. Беше пристигнало и вашето писмо № 19 - дълго, хубаво, два листа в ситен
шрифт. Всичко, което ми пишете и през което сте преминали, аз високо ценя и
оправдавам напълно. Каквото е трябвало да стане, то е станало и Бог ви е
помогнал за добрия му завършек. Аз за пореден път изразявам дълбоко съжаление
за всичко, което съм ви причинил и в което ви въвлякох, но какво да направя,
след като нещата се случват, без да подбират време и начини. Аз с каквото мога
ще помагам, но то е нищо в сравнение с моралните и емоционални загуби – също
както на нерви, притеснения, средства и т.н. Много съжалявам за всичко, което
стана...
Майка все за това Нели ми
приказва. Това да не е Маринела, дето беше в моята група от Института? После –
всичко това, което тя си мисли, за идване в България, женитби и т.н. са си
чисти нейни химери. Аз ако си дойда в България, това ще бъде за не повече от
месец, месец и нещо отгоре като продължителност – кой ще ме търпи на работа да
си вземам по половин година отпуска. Къде, как и кого ще търся за такъв кратък
период от време, кога ще се опознаваме един друг и т.н. В България това може да
стане само с някаква “комерсиална”, користна цел, а аз не съм способен да го
направя и да причиня това нито на себе си, нито пък на ответната страна. Освен
ако не срещна някоя моя стара позната или бивша любов, та с нея да подкарвам
живота си наново - поне ще я познавам, ако не нещо друго. Всичко останало е
бош-лаф и далечни мечти на една майка, която прекалено много мисли как да
направи детето си щастливо. Тези неща при мене не стават лесно и аз си мисля,
че дори не бих се оженил втори път. Виж, да живея с някоя – може, стига тя да
се съгласи. Но в повторен акт или обред по смисъла на граждански “БРАК”, едва
ли някой може да ме вкара повече. Страх ме е от всичко и от всички – кой какво
ще си помисли, кой какво ще каже, кому ще е по гайдата и на кого не. Събраха ми
се прекалено много неща, с които да се съобразявам, та не знам как ще съчетавам
всичко, без да накърня нечие его, достойнство или чест. С Деница можем да се
съберем всеки миг, но отново ме е страх. Иска ми се някак си да опитам повече
възможности, та уж да си избера най-добрата. Но обикновено най-добрата е
първата, човек я изтърва за да търси уж по-добрата и на края се примирява с
какво да е. Примери имам бол и мога да дам такива още от времето преди брака
си, а и от сега също - вече малко след него. В Деница са събрани толкова много
качества на камара, за които някой само би си мечтал. Но, не-е-е! – аз ще търся
сега по-млада и по-хубава от нея. Пък да е и с дрехи лична-пременена, с
всичките му атрибути, накити, алтъни, салтанати - че пък да не е и боса, сал’
по едни налъми. Как ли ще се хапя по задника след време пак, но трябва също и
да си призная, че нещо в мен се счупи, прекърши се отвътре ми или по-точно –
счупих си го аз, като че ли нарочно. Не знам. Времето ще покаже. А имам
усещането, че малко се възгордях някак си след връзката ми с Деница; усетих, че
мога да се целя и по-нависоко. Дано да не се срутя само от това високото, че от
там доста лошо се пада, както всеки знае...
Сега ще вечерям и ще позяпам
малко телевизия. Тоя “паметник” на електронната техника не съм го пускал от
няколко седмици. Вечер обикновено слушам музика, а пък ако ми остане и малко
време за телевизия, то е по-добре някой ред да драсна, отколкото да блея като
пуяк пред екрана. Хайде сега, чао - ще привършвам, че ще имам гости. Ха познайте
кой, де – Деница бе, мойтичката си Деничка ще дойде да ме види! Аз уж не я
искам, а пък ми е хубаво да бъда с нея. Сигурно всичко вече ви е ясно (и това е
добре, защото на мене пък изобщо не ми е ясно нищо) - аз нямам какво да добавя
повече към всичко казано или премълчано до тук. Ще отида да стъкна нещо за
вечеря, че то си му е съвсем време вече и за този ритуал, а и само за двама
много лесно се готви; ох, какво да правя, бе - по дяволите...
19.11.1998 - Дорде
се обърна и ей го - стана време за лягане пак (21:30). Тези дни няма нищо ново
- за кой ли път пореден вече. Понеже утре вечер ще съм в къщи с Нени и няма да
имам възможността да попълвам дневника, за това рекох тази вечер да седна и да
прибавя още някой разяснителен ред. Около случаят “Деница” няма нищо ново,
освен че й е много мъчно, защото не можем да бъдем заедно, както си беше
свикнала. Аз упорито се дърпам от нея, без да мога да дам нито на нея, нито пък
на самия себе си някакви по-аргументирани и смислени съображения. Просто така
ме кара отвътре. На работа съм все така зает и ако може да се работи по 24 часа
на тези шибани капиталисти, пак няма да се свърши всичко – няма значение, аз
съм им свикнал вече.
Тази вечер обикалях магазините
да купя на Нени някакъв Коледен подарък. Бях се спрял на едни въдици, а пък го
и гледам, че му е приятно да ходим двамата за риба. Очертава се да изкараме 3-4
дена с него на къмпинга, където ходихме миналата година с майка, Стефчо и леля
Мими. От завода ни разпускат за Коледно-Новогодишна ваканция още на 18
Декември, което е петък. Аз ще летя за Аделаида чак на 23-ти, та през това
време ще можем да отидем заедно с Нени за няколко дни някъде - хем мотора да се
кара, хем лодката, хем риба да се лови и т.н. Нали имам палатка, дюшек, спални
чували и сигурно ще го заведа на някаква малка почивка. После той заминава с
майка си на планинския курорт, където бяхме миналата година цялата българска
колония. Та от няколкото въдици, които се продаваха из магазините на по-приемливи
цени, избрах една голяма и хубава, с макара и всички такъми за $30. Смятам, че
това ще бъде добър Коледен подарък.
Снощи ходих у Ани и Сашо, та
тя да ми подгъне едни панталони. Докато бях у тях те се обаждаха на техните в
София, та поотделно изпратих на всички много поздрави от мене. Чичо Гого
специално мене много ме обича, а и аз го уважавам и почитам - особено след като
вече знам, че са били навремето заедно с вуйчо във Военното училище на Негово
Величество...
Тази вечер дойде жената, която
ми глади дрехите - взе от нас всички мои ризи и гащи да ги приведе в изряден
ред. Аз имам и ютия “Филипс”, обаче не ми се глади. Пък и не умея твърде добре.
А с помощта на тази женичка, за $15 ще имам изгладен почти целия си гардероб.
Утре вечерта ще ми ги донесе обратно вкъщи. В този квартал тази услуга е малко
по-скъпа, но нали тук сме събрани все аристокрация – няма я вече онази мизерия от
недалечното минало.
Онази вечер готвих мусака, уж
със сини домати и т.н. Обаче изглежда и винцето ми е дошло пак малко горница,
та ми се доспа и си легнах тутакси, след като ми се разлюля пода под омекналите
крака – аз не помня твърде добре случая; както и не помня обаче, че съм си
легнал без да изгася фурната. В 04:00 сабалам се събудих от миризмата на
изгорялата манджа - всичко беше станало на въглен, единствено без тавата,
защото тя е метална; забравил съм я в залисията и опиянението си. Два дни след
това не мога да отмириша къщата от смрадта на изгорялото, но други жертви и
последици за щастие няма, освен ягмосването на самите хранителни продукти.
Снощи, както вече разбрахте,
дълго време се въртях в кревата и не можах да заспя - нещо ми беше неспокойно,
притеснено и угрижено. За това рекох да се обадя по телефона, поне да ви чуя.
Не можахме да си кажем много неща, но все пак разменихме по някоя и друга дума
във взаимната си мъка едни по други. Интересно, че госпожата на вас пише
разкаятелните си писма, а на мен ми се обажда да вземам Нени, за да можела да
излиза на спокойствие, че да си намерела и тя някой. Абе, я ма’ни я и не й се
връзвайте повече на силните думи без покритие. Хубаво е, че сте ми изпратили
писмото й - да го прочета поне, но то по никакъв начин няма да опъне нежната
струна в сърцето ми, нито пък с нещо ще промени мнението и решението ми.
Вероятно това е много лошо, но аз също съм прав за себе си. Достатъчно дълго
търпях и изчаквах да се промени нещо в характера й. Стига ми толкоз...
Румен и Ива тръгват на 30
Ноември. Концерта на Нени е на 29-ти в неделя. След представлението му ще
отидем до тях, за да оставим пакетчето, което те ще ви донесат. Обещал съм му
ако вземе първата награда да го заведа на ресторант. Ще видим какво ще стане.
Ох, много се проточи това
писмо, но искам да съм напълно сигурен, че ще го получите, заедно с дребните
армаганчета, които искрено се надявам Руменови да могат да отнесат със себе си.
Утре ще се обадя и на Методи - може би пак имам някакво писмо тази седмица, та
да си го взема. Вечерта ще гледам да се обадим и ще дам телефона на Неничко да
си поговори с вас. Дано да иска... Не съм си и мислил дори, че изобщо някога ще
се стигне до подобен сорт отношения, които аз винаги съм ненавиждал и мразел. Не
по такъв начин съм възпитан и това си е. Там ми е сигурно лошото, но нейсе - ще
го преживеем някак си...
Вчера вечерта не съм ходил на
традиционната ергенско-моминска вечеринка понеже бях у Ани и Сашо. Но в събота
вечерта пак ще отида, колкото да не си стоя съвсем сам у дома. Иначе не знам
дали тези ми излизания ще доведат до някакъв смислен резултат, но пък ако само си
седя в къщи със скръстени ръце, вайкайки се между стените, хептен нищо няма да
стане.
Нени утре ще спи при мене,
като първо ще свирим у тях. В събота сутринта ще ходим някъде да го уча да кара
мотора, а следобед той е на тенис. Аз пък в неделя ще отида по битаците да си
търся маркуч и тръба за прахосмукачката. Абе, трябва да се намирам на ходене и
да се движа сред хора, че иначе току виж съм побеснял - а и от къде да знам
кого мога да срещна по друмищата...
Тази вечер се запознах с един
съсед - чех. И той живее сам, та се разбрахме някоя вечер да се съберем на
гости и някоя чаша вино, та да се разговорим. Имам и една съседка на горния
етаж, точно в апартамента над мене, но за съжаление тя не ми харесва – иначе да
съм я сгащил на тясно до сега. Другата на етажа пък е много млада, скандално
чак – дали има и 20 годинки не знам. Все нещо да не ми е като хората, мама му
стара.
Тези дни установих, че
радио-часовникът ми се е повредил и току що влезе в кофата за боклук. Изведнъж
започна много да избързва, изглежда че нещо е станало с кварцовия кристал из
вътрешностите му, защото повредата е непоправима. Тъкмо напред си инсталирах
другия касетофон, който намерих неотдавна на един боклук и който възстанових
буквално от небитието му - като си легна, да има нещо да ми мърмори в ушите, че
да ме приспива по-бързо. А пък и като се събудя сутрин, да имам с какво да се
разсъня – като няма топъл женски задник на ранина, барем с новините да съм
запознат. На битака ще търся някакъв заместител - за сега се будя с часовника,
който си носехме още от България. И той е добро средство за разбуждане, но
много силно дрънка, та не мога да му понасям отвратителния звън. Но за сега
така ще карам за едно известно време, докато си намеря подходящ будилник - вече
ще го търся да има и телефон + радио с часовник, та да имам връзка със света и
от спалнята. Чунким някой се е сетил да ме потърси, но да си имам все пак...
Ще приключвам с експозето си,
защото имам да свърша още някои неща, след което си лягам. Ще се включа отново
най-вероятно в неделя или в събота следобеда, преди излизането ми на “лов за
врабчета”...
23.11.1998 -
Понеделник. Времето вече съвсем накъся и гледам да предам колкото е възможно
повече информация, защото Румен и Ива тръгват точно след една седмица. Вестите
ми ще бъдат все още съвсем пресни като току що изпечен щрудел или тиквеник –
надявам се, че точно след 7 дни вие вече ще четете настоящите ми редове - както
разбрах впоследствие, каните се да отидете до София и да се видите с всички.
Това е чудесно и аз много се радвам на всяка ваша стъпка или среща с близки
хора. Сега имам няколко неща, които ми се иска да опиша, случили се през
изминалите почивни дни. Вие не се тревожете обаче – няма нищо лошо, с което да
ви разтревожа. Е, в същото време нито пък бързайте да се радвате – то и доброто
ми е толкоз. Но, казвам аз: щом като лошо няма и това е добро; то ми стига и ме
прави относително щастлив. Аз нали съм научен с малко да се задоволявам, та
всички мои дребни радости си ги изживявам с много емоции.
Така - значи връщам се на
петък вечерта, когато след работа първо ходих до Нени за да посвирим, след
което се прибрахме в квартирката. Той в четвъртъка пак не е бил на училище,
защото го боляло гърлото и майка му заръчала да си стои на топло в тях. Даже
пак ми беше оставила едно от нейните писмени послания и някакви пари, с които
да купим лекарства, та Нени да продължи да ги взема, докато е с мене. Малкия
обаче ме заблуди, че писмото й било старо, от онзи ден и каза че нямал нужда от
повече лекарства – аз, с цялата си бащинска наивност и прекомерна доброта му се
вързах на акъла. Пък и той въобще нито е кашлял, нито е показвал някакви
признаци на заболяване за времето, докато бяхме заедно. Вчера обаче нашия пак
го заболяло гърлото и тази сутрин поех поредната си порция обиди, хули и помия
– майка му ме изкара, че нарочно съм го направил против детето (аз, собственият
му баща!); избълва нещо от рода: като не съм искал да се грижа за него,
официално да съм се откажел от него чрез съда! Каква мерзост, каква простакела
имам насреща си – представа нямате! Това съм го слушал вече милиони пъти, как
не й омръзна да дъвче едни и същи ругатни. Низостта й стигна до там като даже
ме обвини, че аз нарочно всичко съм подготвил против Неничко, единствено с
пъклената цел да се провали на концерта си другата неделя. Как е възможно
всичко това, от къде взе тази жена толкова много гняв и омраза, та да й се
съберат в устата тези страшни думи? – това на мене още не ми е понятно; слушах
тази сутрин кресливият й истеричен тон в слушалката, а в същото време едвам
сдържах сълзите си, че хора има покрай мене и прекрасно разбират какъв разговор
се водеше – ако не буквално, то поне по смисъл. Сили да имах да я докопам само
някак си и да й отскубна мръсния и злъчен език – щях да го направя! Ние с
Неничко едва ли сме имали по-щастливи дни от тези, когато ходихме да карахме
мотора, готвихме си наши любими манджи в къщи, телевизия гледахме, обикаляхме
по разни гаражни търговии и т.н. Добре, ама той вечерта пак отиде да спи у
негов приятел, щяха да ходят на някаква диско-забава. Там са вилнели, къпали са
се после потни и посред нощ в басейна и т.н. Как няма да се разболее пак?! А аз
нарочно след тениса го заведох първо у тях, та майка му да го види в какво
здравословно състояние се намира и едва тогава тя самата да прецени дали да го
пуска на това негово мероприятие или да го държи под око с хапчетата, топлия
чай и меда. Тя обаче била горе с нейната секретарка и “съветничка” Рози, нашият
юнак само си грабнал дрехите за преобличане и изчезнал под носа на майка си,
докато онази само се обърне и извика подире му. Аз дори го чаках долу в колата,
но в същото време не мога да му кажа “няма да ходиш никъде”, защото съм лишен
от тези си права, а и никога не съм ги имал преди това. Даже и да кажа “НЕ” за
нещо, онази само като се облещи насреща ми и крайният резултат автоматично
става напълно ясен. И естествено, на края винаги виновният за всичко съм
единствено аз – и сега пак аз ще съм причината за неговите неуспехи: че Нени няма
да вземе първата награда на концерта (ами разбира се, защото той просто не се
подготви достатъчно добре или ако уж е свирил, то е било само за отбиване на
номера); ще съм крив и за проваленото му музикално бъдеще (защото по думите на
майка му, аз съм го бил изоставил и не съм давал пет пари за него); и за
проваленото му бъдеще изобщо ще съм виновен (защото то ще бъде провалено, но не
по моя вина или поне не само по моя...). Въобще от тук нататък за всеки негов
неуспех ще бъда осъждан аз. Без нито Нени, нито пък майка му да осъзнават колко
много се е правило за него и колко много всички сме загрижени за неговото
бъдеще. Включително и то най-много тези, които те и двамата ненавиждат до
мозъка на костите си. Как да се боря срещу всичко това и как да обяснявам на
хората кой е крив и кой е прав?! Ами, никак. За това аз приех най-лесното и същевременно
най-унизителното: поех върху себе си негласните упреци на всички приятели,
отдръпнах се от тях така както и те от мене и сега единствената ми надежда е в
намирането на някой съвършено нов човек, с когото да прекарвам времето си и да
продължа съществуването си. Аз постоянно говоря на Нени, уча го, поправям го,
поучавам го, възпитавам го, но до тук той не изпълнява нито една от моите
заръки. Понякога се ядосвам с него, избухвам, пък почвам и да викам. Той на
свой ред се репчи насреща ми и хока от позиция на силата и покровителството,
което има от майка си и между нас става страшно. Именно заради това и не смея
много-много да се обаждам. Кой ще я разбере тази жалка ситуация, в която съм
изпаднал и как – аз нямам намерения да давам обяснения никому. Заради него и
заплахите на майка му аз си внуших да се отдръпна от Деница. Тя е луда и болна
по мене, моли ме, настоява да се върна, плаче, обещава и какво ли не е готова
да направи за мене. Аз обаче си знам моята и така положението става още
по-омазано (не с мед, разбира се). Но хайде стига съм се излагал с излиянията
си, защото те нямат край, ами да продължавам с фактите – анализите са за тези,
дето могат да мислят...
Та, значи - свирихме каквото
свирихме в петък вечерта и се прибрахме у нас. Първо вкарах Неничко да се
окъпе, защото той така вони като не се мие, че не може да се стои около него.
По цял ден кисне в тези маратонки, краката му са чак бели от пот и влага, а
чорапите му не могат да се сравнят с миризмата и на най-синьото френско сирене.
Милиони пъти съм му казвал – щом се прибере в къщи и направо в банята да влиза
- ще се къпе ли, ще се мие ли, но да се освежи. Няма нищо подобно обаче -
най-многото което прави е да си смени чорапите, отгоре върху миризливите крака,
без да се пролее нито една капка вода. Абе, тъжна картинка, на мен ми е позната
много добре от други негови роднини оттатък Балкана. Сигурен съм, че майка му
го учи и му казва какво и как да го прави, но няма контрол по изпълнението;
иска си някой да му стои постоянно на главата, докато всичко се превърне в
навици и този някой беше там, но позорно и нагло го смазаха и охулиха. Че и
виновен го изкараха на всичкото отгоре. Къде е тази правда питам аз, на която все
сме възпитавани и учени? Защо все така става, че доброто побеждава само на
филмите, а в живота става точно обратното?...
Но, да продължа - след банята,
аз вече приготвях вечерята, Нени се въртеше около мене и все пощипваше по нещо
от чиниите. Вече тежи 77 кг, а казваше че уж бил отслабнал. Вярно че той е и
висок, но пък и не чак толкова. Направих салата, седнахме на масата - аз пих
две-три ракийци, на него му налях сок някакъв; после пържих кюфтета, които той
много хареса. След това се обадихме по телефона - у нас беше само майка, жалко
че татко го нямаше. Но комай и по-добре, защото той щеше да се разстрои много,
като слуша как любимото му внуче едвам изтегля думите от устата си и само “да”
и “не” му бяха приказките. Знам, че това много би го намъчнило, както и
любимата му баба Веска (“любимата”, за нещастие вече от миналото). Нени все още
е настроен против нея и смята, че тя е развалила семейството на баща му и майка
му. Но така ще е, така ще си мислят и останалите, защото всички ние се криехме
и премълчавахме сконфузено за истеричните нападки и въобще за държанието на
майка му, та сега хората се чудят – защо така изведнъж?, но както и да е. След
вечеря прибрахме масата и седнахме на пода да гледаме телевизия. Както вече се
знае, аз нямам никаква мебелировка още или поне тогава нямах…
На другия ден (събота),
сутринта се събудихме рано, послушахме малко радио в леглото, повъргаляхме се и
станахме. Аз бях много приятно изненадан, че на къси вълни успях да хвана радио
“Свободна Европа” - директно предаване от София и много добре чуваемо. Сега
всяка сутрин слушам новините на български език, че тогава ставам чак. Имам
програмата и честотите. Вечер също има много станции, но не са на български. И
сутрин се хващат доста, както в случая “Свободната Европа”. След като се
измихме, аз направих сандвичи, взехме си питиета, закачихме ремаркето,
натоварихме мотора вътре и отидохме на една поляна, та Нени да се учи да кара.
Този ден беше малко по-успешен от предишните му опити и той поне се научи
горе-долу да спира и да тръгва. Още е много плах и неопитен, та ще му трябва
доста време, докато свикне с машината. Надявам се, че ще може да се научи -
просто му трябва време и постоянство. Карахме моторетката до към 11:00 и се
прибрахме обратно в нас. Разтоварихме дисагите, пихме по една студена вода и
пак излязохме. Нени щеше да ходи на тренировка по тенис от 14:00. На път за
игрището минахме през две гаражни разпродажби. От първата си купих маркуч за
прахосмукачката и едно малко термосче (общо за $1.50 – само термоса е 50 цента).
По-нататък пък намерих едно диванче, също чудно - с две седалки, имитация на
кожа. Момичето искаше $30, но го спазарихме за $20, та се връщахме до вкъщи да
вземем ремаркето, че хайде обратно пак до тези хора - натоварихме го, качихме
го горе в апартамента и Нени ми помогна много. После оставихме ремаркето в
гаража и пак поехме към тениса. Аз го оставих там и пообиколих местните гаражни
разпродажби. От една сергия си купих още едно видео. Забелязвам, че напоследък
много си падам по този вид техника. Човека искаше $20, защото му поискали $140
за ремонт - нещо имало счупено отвътре, даже и откъртеното парченце ми даде.
Взех го за $5, колкото да имам с какво да си попълня неделния следобед. Така и
стана - Деница пак идва у дома, а аз през това време си се човърках с видеото.
Оказа се, че му няма нищо счупено - почистих всичко и намазах движещите се
части. Видеото е от последните модели, ново (може би 3-4 годишно), модерно, с
дистанционно управление, три глави, програмируемо, записващо и всичко най-ново
от областта на тази техника; марка “Panasonic” и на магазина видеомагнетофони от
този калибър струват по $500-$600. Още не съм го изпробвал как работи с
телевизора, защото на моя не мога да му настройвам каналите още. Но довечера ще
отида до Румен и Албена да го пробвам у тях и ако е добре, тогава ще се
дооборудвам с неща за самия телевизор. Иначе всички други функции работят,
механично и електронно уж, но още не съм му виждал образа. Надявам се да му
няма нищо.
След този успешен пазар отидох
да погледам Нени как играе, да го изчакам че тогаз да го прибирам. В 17:30
игрите свършиха, аз го заведох до тях, а от там нататък неговата история вече я
знаете. Аз също се прибрах, залових се да изчистя канапето, измих кожата с
“Веро” – същото, с което си мия мазните чинии; подсуших го с една хавлия и сега
стана по-хубаво от ново. Окъпах се, избръснах се и хайде на “моминското хоро”.
Там се запознах с едно много хубаво и приятно момиче, с което танцувахме цялата
вечер. Влюбих се повторно, отново както ученик се влюбва в гимназистка, обаче
мадамата се оказа, че си имала мъж, моряк и била дошла на тази среща само
заради приятелките си. Аз много се нажалих, но си взехме прилично “сбогом” с
дамата и се прибрах в къщи. Криво ми беше до пукване. Деница също беше на това
тържество, но се правехме че не се познаваме. Тя пък се намъчни, че аз танцувах
с друга, а не с нея и въобще стана една галимация, дето и великият Джакомо
Казанова не е преживявал...
Вчера сутринта станах в 06:00
и поех по неравните търговски пътеки, от битак на битак и от сергия на сергия.
От първия май че нищо не си купих. От втория си взех тръбите и накрайниците за
прахосмукачката. Обидно ми е да спомена високата им цена ($15), защото нямаше
как да не ги дам. Нужни ми бяха и така комплектувах прахосмукачката си, която
измих най-идеално и с която изчистих вчера къщата. Работи много хубаво и съм
доволен от покупката. От третия битак си купих една чудна блузка за $2.50 – тя
беше чисто нова, която даже няма и да пера сега. Купих си и една малка масичка
за телефона, та полека-лека да обзаведа къщата с разни необходими мебели.
Нещата ми са стари и силно демодирани, но като се изчистят стават много хубави.
А и като просна отгоре по едно от майкините ковьорчета – става като в музей.
Добавих и две туби паста за зъби и с това търговската ми дейност привърши (за
любителите на финансовата статистика пояснявам, че въпросната масичка купих за
$3, от исканите за нея $5). Прибрах се изнемощял и гладен, защото от 10:00
сутринта на предишния ден не бях слагал залък в устата си. Беше ми леко и
добре, кантара сочеше недостижимите показания от 90-91 кг. Възстанових обаче
изгубената енергия и калории с обилен миш-маш и много хляб. После, както вече
казах - Деница дойде, аз ремонтирах видеото, готвих й кюфтета със сос на манджа
по някаква моя измислена рецепта, която тя много хареса. Вечерта гледахме един
филм по телевизията, потъркаляхме се малко из легълцето и аз по-късно я закарах
у тях. Тя всеки път много силно ме моли със сълзи на очи пак да се съберем, но
аз като че ли съм непреклонен. Дано не бъркам нещо, но имам чувството, като че
ли някой отгоре ми контролира действията и постъпките. Това както може да е и
самият дядо Господ, така може да е и поредното пъклено дело на Сатаната.
Времето ще си покаже най-добре...
Седмицата започна днес, както
вече всички разбраха - с хули и ругатни по мой адрес; работата ми обаче върви
успешно, което за мене си остава най-важното. Към момента часът показва 19:10 и
с това аз завършвам този малък отрязък от дневника си. Мисля че изчерпах всичко
до този миг – имам да приказвам нещо по телефона с Руменовците и може би ще
излизам. Не съм ни гладен, нито жаден. Само ми е малко скучно и много, много
мъчно за вас. Ще се обадя на Марио да го питам за компютърния му адрес, но той
много ходи напред-назад и не се свърта на едно място - аз няколко пъти го
търсих безрезултатно. Не ми се е обаждал обратно и ние малко по малко взехме да
се поотдалечаваме. Всеки си има свои грижи, проблеми, цели в живота и мераци,
които преследва най-ревностно. Само ние гоним вятъра или тичаме срещу него,
когато се случи да го изпреварим евентуално...
Вече е 22:15. Тъкмо се прибрах
от Румен и Албена и бързам да споделя голямата си радост, че видеото работи
безупречно добре, всичко си му е на мястото и полека ще възстановя своите
предишни дейности по записи, презаписи, филми и т.н. Сега ще трябва да купя
дистанционно управление за телевизора, защото всички негови функции са събрани
там, а на самия телевизор няма никакви копчета за настройка, освен
пускане/спиране и усилване/намаляне на звука. С Ива се чухме напред преди да
изляза, та се разбрахме в неделя след концерта на Нени да мина през тях да й
оставя нещата за България.
Днес сутринта госпожата
повторно ми се обади (вече много омекнала), да съм вземел камерата, та да
снимам Нени на изпълнението му. Аз обаче отклоних предложението, защото й
казах, че нямам камера (нали тя задържа всичко за себе си - сега аз няма да се
унижавам и да й прося камерата за един единствен запис, пък бил той и на Нени).
Несъмнено аз много исках да го снимам, но не знам как ще стане това. Майка му
каза още, че Нени ще бъде при мене в събота и ще остане вечерта, та на другия
ден аз да го заведа на представлението. Тя нямало да дойде. Въобще задачите ми
се спускат без да се иска моето мнение и да не дава Господ да кажа за нещо
“не”, защото това ще се изтълкува, че детето не ме интересува, че не ми пука за
него и още хиляди подобни безпочвени бълвочи, от които вече ми се повръща.
Разбрах от Румен, че в събота
вечерта ще има някакво голямо парти у Васил и Албена – откриване на новия
“плувен” сезон в техния басейн. Не знам мене дали ще канят, но дори и да ме
поканят, ние с Нени няма да отидем, защото на другия ден в 09:00 му е концерта
и трябва да сме бодри за него. Тогава ще е сигурно и прощалната вечер с Румен и
Албена, които тръгват за Перт на 02 Декември. Жалко че няма да можем да се
повеселим заедно, но на мен също не ми е особено много до веселби.
Утре сме на урок с Нени, в
сряда вечерта може пак да отида на ергенското събиране в онова кафене, защото в
събота пък няма да имам шанс за ходене по такива социални мероприятия. Тя
нашата много хубаво си прави сметката и от сега нататък само ще ме дебне кога
ще откажа нещо по някакви причини. Няма значение - ще изчаквам, да видя какво
ще стане. Руменови са притеснени откъм багаж, та не знам какво ще успея да
изпратя и какво не. Каквото е – такова; хайде сега, лека да ви е нощта, че пак
окъснях!...
25.11.1998 -
Сряда. Имам малко свободно време преди излизането ми тази вечер, та рекох да
допълня информационния бюлетин с някой и друг незначителен факт. Неничко свирил
снощи много хубаво, учителката била възхитена. Напълно вече е готов за концерта
си в неделя. Снощи след урока се прибрах в къщи и готвих малко. Направих си
една салата, но не ми беше до писане. Поправях нещо, но от техническите ми
опити не излезе нищо. Тази вечер ще ходя до сборището на моми и момци, белким напия
на някоя водата от менците. Приготвям вече пакетчето, но се опасявам, че стана
доста обемисто и тежко - Ива няма да го вземе цялото. Налях и едно малко
шишенце от моята ракия – последната реколта, която варихме със Стефчо и дето
остана наполовина вече. Иска ми се да изпратя и видеокасетата, макар и
незавършена. Не ще мога да снимам концерта на Неничко, просто не искам да се
унижавам и да вземам камерата от майка му. Знам, че мога да затворя очи и да го
направя, но няма да ми бъде някак си комфортно. А пък да вземам камери от
другите не смея, защото е чужда беля. Съжалявам, че няма да можете да го чуете
и видите, а и аз да си го имам за спомен, но така стана. Днес Васил ми се обади
на работа и ме покани в събота на гости, но аз не знам дали ще отида. Щеше ми
се много да се видя с всички, но заради концерта на другия ден ще се въздържа –
Нени трябва да е бодър.
Снощи Валери и Даниела пак ми
се обаждаха от Аделаида. Наша обща приятелка се чула по телефона с госпожата,
та оная доста нещица й наговорила за мене, а и за всички нас, предполагам -
Даниела само ми загатна, че страшни глупости и щуротии са се приказвали зад
гърба ми, но нарочно не ги сподели с мене, за да не се ядосвам излишно. Каза,
че като се видим по Коледа, тогава ще ми разправя всичко. Аз вече спрях да се и
вълнувам, право да ви кажа – нито нещо мога да направя, нито нещо да кажа в
своя защита – а нямам и намерения даже да давам обяснения на този или онзи.
Изпращам ви пак няколко писма на госпожата, за информация и потвърждение на
окончателното ми становище и крайно решение. В събота и неделя ще довършим
филма с Нени, който е в моя фотоапарат - ще направя няколко кадъра из къщи и на
концерта. Другата седмица ще извадя снимките, но няма да ги изпратя в това
писмо, че то и без друго натежа достатъчно. В Аделаида също ще се снимам доста
с приятелите си, така че в следващата пратка ще има повече снимков материал...
Снощи в магазина ми върнаха
ресто една монета от 50 цента, тазгодишно издание, с лика на Капитан Кук
(откривателят на Австралия) и неговото пътешествие. Решихме с Нени да ви я
изпратим, по мое предложение разбира се. Той поне се съгласи с някаква
готовност, защото няколко пъти го попитах. Много му промиват малкия мозък и на
него, но съм безсилен да направя каквото и да е, освен да ми е мъчно, тежко и
безкрайно да съжалявам за него самият и пропиляното му бъдеще.
В петък вечерта, когато
банките работят до по-късно в ситито, ще отида да купя стотина германски марки,
та да ги изпратя по Ива - нещо като Коледно-Новогодишен подарък, макар и
символичен. Ще проверя у Методи също дали е пристигнало нещо за мене. За
последно ще пиша в събота и неделя у Ива, преди да им предам пакетчето. Много
движение ще имам тези дни, но ще се справя както винаги.
Как не се сетих да ви поръчам,
като идвате насам да ми донесете една икона - имам предвид истинска, черковна.
Такова нещо не е много подходящо за изпращане по пощата, въпреки че след като е
купена с документ, не би трябвало да има проблеми по митниците. Но не бързайте
за сега - като затръгвате пак към Австралия, това ще е единственото което ще ми
носите. Никакви стъкларии, чаши и чинии, та сега да се чудя къде да си ги
завирам и тях, пусти опустели! Кой знае дали някога изобщо ще ми потрябват -
пакетирал съм ги много добре и стоят в един кашон в ъгъла на гардероба...
Комай че стана време да се
къпя и да излизам след малко. Пък и се изчерпах с приказките вече. В скоро
време и говорещо писмо ще направя, но нали все не ми е до нищо, та най ми е
лесно да седна да си изливам мислите с молива. Не съм поглеждал пак из вестника
за видеокамери, та да си купя една. Но нито имам какво, нито кого да снимам, за
това все отлагам. Едно по едно ще оборудвам дома с каквото трябва, постепенно
ще става всичко, за да не си предизвиквам излишни финансови трусове. Ей го сега
– видеото дойде съвсем неочаквано. Дето ми беше последна грижа и хич не мислех
да купувам, защото просто не ми трябва. Но като е дошло така “дюшеш”, няма да
го изхвърля, я!...
27.11.1998 -
Обикновено в петък вечер излизам из ситито след работа, ходя да пия бира в една
шотландска кръчма, но тази явно ще премине под писмена форма. Гледам да
използвам всеки миг, за да ви държа в течение на последните събития около мене.
Първо – в сряда вечерта пак
нищо не излезе от ергенското ми парти. Но поне си прекарах вечерта сред хора, в
общи приказки и безсмислици. Вчера бях на работа, както обикновено. Снощи се
занимах с ремонта на една светкавица, която купих неотдавна за 20 цента - в началото
на това писмо вече съм ви описал случката. Нищо не стана и от нея, та съм я
приготвил за изхвърляне. Моята вече ме оставя - за това гледам да се оборудвам
с друга за отпуската. Вечерта премина и в оставяне на съобщения до разни
пацавури, дето са дали обяви във вестника, че си търсят приятели...
Днес привърших със задачите на
работа и в 17:00 си тръгнах. Отидох първо до Методи да си взема писмото (№ 20)
и пакетчето с подаръците за мене и Нени от вас, заедно с писмо № 21. От там
бързах до ситито, за да сваря банките и обменните бюра отворени, защото исках
да купя някоя и друга марка и да ви пратя по Ива и Румен. Добре, ама там имаха
само банкноти от по 1000 DM, а аз бях определил само едва стотина австралийски
долара за тази цел. Така че от едно друго място купих USA$60 за равностойността
им, които нарочно поисках в дребни банкноти, та в случай на нужда да обменяте
по малко за посрещане на възникнали непредвидени разходи. Използвайте ги по
преценка. След това пак направих един обход на заведенията, за да пия една бира
и уж да зърна някоя госпожичка - от тези наконтените, дето работят из офисите и
големите високи сгради, с многото прозорци. Добре ама нещо не ме свърташе там,
защото още не си бях прочел писмата от вас и бързо-бързо си тръгнах. Веднага
щом се прибрах отворих всичко и изчетох до последния си ред. Сега пържа едни
отвратителни, тричави кюфтета за вечеря и продължавам с писането...
За моите гащи, които сте ми
изпратили аз сърдечно и горещо ви благодаря - мерих ги, стават ми и ще си ги
нося само на празник. Ще накарам и Нени утре от своя страна да благодари за
своите подаръци, като ви драсне някой ред. Снощи Ива ме ядоса много - то
майната му, че ме навря в кучи гъз заради тези мои пратки, ами не поиска да
вземе всичко, което ви бях нагласил. Не мога да я надприказвам и нея - тя е
бетер и от моето животно даже. Дано вземе фотоапарата поне; аз му сложих нов
филм, батерии – готов е за снимане. Бях налял и едно малко шишенце с ракия ½
литър. Тя за него хептен полудя като разбра, че искам и него да ви изпратя. Как
ли има да ме одумват, ама нека – аз като че ли чувствам някакво облекчение и
изпитвам душевен оргазъм, когато знам, че ме приказват. Онази вечер и на Сашови
казах, че панталоните ми са по $1 парчето. На Румен и Албена също се похвалих,
че видеото съм го купил за $5 от гаражна разпродажба. Аман вече от сноби,
еснафи и новобогаташи със самочувствие и кухи кратуни. Но нищо - аз си знам
моята, те да си знаят тяхната. За майка бях приготвил едни слънчеви очила
(вярно, че са намерени и не съм ги купувал, но пък са чисто нови, от
най-скъпите). Разни други дреболийки също бях нагласил, но ги махнах - не мога
се оправи с онова нама’ано и проклето квазимодо. Но тапа ще купя за мивката -
даже две ще взема, та да имате за резерва, пък тя ако иска да си ги навре в
гъза и тъй да ги пренася през морета и земи...
Бързам да отбележа, че имам и
машинка за мелене на месо, която купих от битака. Аз съм писал за това, но вие
не сте обърнали внимание. Не съм я ползвал още, вярно – а и надали ще я ползвам
някога, но я имам. По-рано купувах повече месо и го мелех, уж за гости и
моабети. Но тази работа секна на тоя етап и сега си купувам по малко, колкото
само за мене и когато Неничко ми е на гости. Българското знаме, което сте ми
изпратили веднага го окачих на корниза. Биваше да го изгладя малко, но ме е
страх да не го изгоря с ютията, та за това ще го чакам да се оправи от само
себе си...
Искам да ми изпратите онези
писма на госпожата, дето ги е писала докато бяхме разделени в Габрово. Татко да
им направи копия и тях ми пратете. Нека аз да си ги имам тук всичките, защото
рано или късно ще ги прочета на Неничко, но той трябва да порасне малко и да
почне да разбира повече. Сега е още глупчо, наивен и залита по шарени и лъскави
измами. Аз междувременно и вечерях, та отново съм с вас, разговарям чрез
листите и вълненията си. Не си представях и аз, че Миховският джинс така
дълбоко ще се потопи в мъка, забрава и безславно ще свърши дните си, охулен,
поруган, отречен и отблъснат от всички. Никой не ми се обажда, нито някой ме търси
за нещо. Аз от време на време звънвам тук и там, но вече и това отбягвам право
да ви кажа, защото усещам хората как се отчуждават полека-лека от мене. Пък аз
и по-рано забелязвах, че ние сме все в страни от техния живот. Госпожата
постоянно обвиняваше мене, а когато беше в положително настроение към мене, се
съюзяваше с моите възгледи и доводи. Нищо, нека сега да си се търсят един-друг
и радват на щастието. Аз ще се опитам да започна живота си наново, правя всичко
възможно за това, но не е лесно, от мене да го знаете...
Утре в 08:00 ще бъда при Нени
- ще свирим, имаме да ходим по някои магазини и после ще се приберем тук.
Следобеда ще оправяме ремаркето, защото не му работят задните светлини. Няма да
ходим да караме мотора, защото той може да падне, да се удари и да провалим
концерта на другия ден. Нени с охота се съгласи с тези мои въжделения, защото
аз много ясно му обясних каква е ситуацията. От другата събота пак ще почнем да
караме. Но тази ще я пропуснем заради представлението. Иска ми се още много неща
да ви пиша, но просто няма какво вече. Утре може да драсна пак някой ред, като
не – ще завършвам етапа до този момент в неделя следобед у Ива и Румен...
23.11.1998 –
Събота, в тъмни зори. Будя се като караконджул в 05:00 и не мога да заспивам от
там нататък. Така стана и тази сутрин, та рекох пак да драсна някой ред. Нощес
сънувах, че дядо Ангел е починал - целият ни род се гласим за погребението му.
Ясно си спомням баба Фанче, с подпухнали от плач очи, вас, кака Ленче с чичо
Стефан и т.н. Аз бях на някъде и като че ли от далече си дойдох. А на сънят,
предишната вечер, пак бяхме с дядо (ей го сега, че се разплаках, прощавайте...)
и нещо като че ли не довършихме с него – разговор ли беше, игра ли някаква; не
си спомням. На другия ден обаче той вече беше починал. Не мога да гадая сънища,
но дясното око продължава да ми играе от време на време...
В това писмо отново изпращам
разни послания на госпожата. В последното, в което тя е толкова мила и ми
благодари за петъка, се казва че прави всичко възможно да бъде добре и за трима
ни. Това не е нищо друго освен пореден опит да ми внуши, че ще си слага край на
живота, с което ме е държала в шах години наред - има го и писано някъде из
нейните писма. Аз съжалявам, че не съм запазил тях, ами тогава ги изхвърлях
веднага щом ги прочетях. А и не всичките са тук, които са писани в Австралия.
Отначало унищожавах всичко подобно, но по едно време се усетих, че мога да
запазя тези нейни щуротии...
Вече е 06:00 – отвън вече е
напълно светло, но иначе денят е облачен. След малко ще изляза да пообиколя
кварталите, защото имам още доста неща да набавям за жалкото ми съществуване в
скромният си и осиротял дом. Нали ми се повреди радиочасовника, та сега си
търся друг. При госпожата има три, но аз от там не вземам нищо. Стига ми дето й
носих тровилката в душата си толкова години. Хайде, сега излизам, че после пак
ще продължа...
Мили Бабо и Дядо, Много ви благодаря за коледният подарък. Много ми
харесаха дрехите и те ми стават много добре. Утре ще имам концерт за музиката и
ще се състезавам срещО други деца. Сега ще вИчерямИ със тати кюфтета и пържени
картоВки. Целувки на всички: от Нени
(Нарочно запазих правописните
грешки на Нени – той не знае правилата в българския език и пише всичко онова,
което и както го чува; ще съм благодарен и това си ниво да запази – дано не го
забрави хептен след време…)
29.11.1998 –
Неделя, пак по изгрев слънце. Неничко още спи, а аз рекох да положа последните
си редове от това мое далечно послание, като утре или в други ден започвам
новото, разбира се. Вчера сутринта отново беше ползотворно търговско време за
мене, защото си купих някои неща, от които имах нужда – една много модерна риза
за $1, чифт обувки (португалски, кожени) за $2, нощна лампа за $1, малка
масичка за $1, въртяща се поставка за видеокасети за $1 и още една фланелка за
$1. Последната е на едни зелени райета и страшно си отива с новите ми шорти,
които ми изпратихте...
След пазара отидох у Нени. Той
наистина беше научил парчето много хубаво, даже и наизуст. Само че то не е
толкова сложно, за да може да вземе с него първа награда. Учителката му като го
видя, че взе да закъсва и да потъва надолу, нарочно избра по-лека пиеска, та
белким я научи. Тя обаче е далеч под нивото му на умения, ако Нени продължаваше
да свири така, както преди. Другите деца ще се представят с много по-сложни
песни, което е и предпоставка за по-високи оценки. Както миналата година
например, на Нени песента беше най-сложна от всички останали, с много смени на
регистри, вариации и т.н. Но понеже учителката видя, че той започна да запада и
го върна назад, вместо да го тика още по-напред. Нямаше го вече лошият му и зъл
баща, дето всяка сутрин и вечер му стоеше на главата и докато другите подобни
татковци гледаха телевизия или си почиваха с чаша бира или вестника след
дългият изморителен и напрегнат работен ден, той трошеше нервите си подир
капризите на един лигльо. Ето какво се крие зад добре научената му песничка и
“гордостта” на мама съвсем няма реалното си покритие. Само че тази мрачна действителност
я казвам само аз – от нея такова признание няма кой да чуе. Както и да е – тези,
които сега ме сочат с пръст няма как да узнаят всичко това. Нека за всички тях
остане единствената истина, която им е казана за мене – аз не чакам, нито пък търся
признание от никой...
Вчера ви купих и тапите за
мивката. Напълно осъзнато и съвсем отговорно си мисля, че майка не трябва да
шие никакви кръстове за никого, защото те и без друго смятат, че тя е виновна
за нашата раздяла, предполагам обвиняват и мене. Така поне постоянно ми казва Нени,
а на него майка му го е втълпила достатъчно силно. Аз с никого не съм говорил
по тези въпроси, защото го смятам че е под достойнството ми да подпитвам този
или онзи къде какво и на кого е казал, но полека-лека всичките ще ги елиминирам
от живота си. Напоследък с Румен на Албена си станахме по-близки и то само
защото излизахме няколко пъти с децата тук и там. Той е най-земен от всичките,
въпреки че Албена е с подчертано високо самочувствие, което на моменти чак ме
дразни. Но те заминават в сряда и едва ли живота някога ще ни срещне отново –
независимо от всичко ще ми бъде мъчно за тях...
След свиренето ни вчера, с
Нени ходихме по магазините и после се прибрахме. Купихме най-после частта за
колелото му и след като се наобядвахме обилно с миш-маш, ходихме да я
монтираме. То пък ми се отвори друга една работа, та днес трябва да вземем още
нещо и едва тогава колелото му ще е напълно готово. Вчера взехме и стопове за
ремаркето, които ще монтираме другата седмица. Снощи и двамата се окъпахме и си
облякохме най-новите дрехи. Аз официално поднесох на Нени подаръка от вас и той
много се зарадва. Накарах го да ви напише и някой ред, но независимо от всичко
малкия е надъхан с омраза към вас и по-специално към баба си. Осакати му душата
тая ямболска простакела и това е. Той е същия като нея – все да изроптае за
нещо, да реагира негативно, да ругае и т.н. Говоря аз и възпитавам, но нищо не
му влиза в главата. Жулиен е като негова сянка, сега в новото училище всички
гамени ще са пак на камара. А ако бяхме като хората, на тези доходи, които
имахме и двамата, можехме да го дадем в някой частен колеж, с изучаване на
музика, с чужди езици и т.н. Сега ще бъде нищо повече от една съставна част на
тълпата австралийски говеда. Децата на всички други наши познати са из частните
училища и натискат здраво, защото това е единствената предпоставка за успеха в
тоя свят. Но – не и за нас...
След като от Нени на няколко
пъти вече разбирам, че останалите българи не ме обичат и считат (по думите му),
че съм направил най-глупавата стъпка в живота си, снощи реших аз да не ходя на
това парти у Васил. От какъв зор да се срещам с всички тях и да гледам техните
лицемерни физиономии, да им правя смях, а пък те да ми се подиграват в очите и
да ми гледат сеира. Не беше само концерта причината, заради който не отидох.
Мисля, че е повече заради хората, отколкото всичко друго. Аз много хубаво ги
бях елиминирал всичките като си ходех с Деница, та четири-пет месеца нито бях
чувал нещо за някого, нито пък някой беше чувал за мене. Само можеха да гадаят
къде съм, що съм и с кого съм когато се съберяха и уж ми били завиждали, че съм
си намерил някоя друга. Глупости - само са ме одумвали за това или онова, но на
мен хич не ми пука на дядовия...
Вече е 07:30 - Неничко се е
събудил, но го оставих да полежи още малко. В 08:30 излизаме - концерта е от
09:00, но неговото изпълнение ще бъде към края, може би след 10:00. Вчера нещо
стана на дума за майка му, кой е виновен и т.н. Той пак се изрепчи, че ние все
нея сме обвинявали за всичко. И каза още, че ако не бил вземел първата награда,
пак тя щяла да бъде виновна. Аз буквално чувам думите на госпожата, която е
казала точно това: “Гледай да вземеш първото място, защото иначе баща ти ще
обвини мене!” Тя това го е дъвкала хиляди пъти при други или подобни
обстоятелства, вместо да му внуши с влиянието си което има върху него, че
всичко това е важно, че просто така трябва, че това ще бъде добро и за бъдещето
му. А тя – не: “Прави го, мама, така както е казал, че после аз ще съм крива!”
Възпитание и такт, да умреш - педагогически подход в действие!...
Уморих се вече от мисли,
становища, обяснения пред неизвестен събеседник и т.н. Никой не може да разбере
истински нещата, нито да ги проумее. Освен това едно и също нещо така може да
бъде предадено и изопачено, че да се чудиш за какво става дума. А оная е царица
на тези неща. В състояние е да обърне бялото два пъти на черно и на края да
докаже, че е зелено. Но и това другите, които не я познават едва ли ще го разберат.
После – да опознаеш един човек, трябва да живееш с него, да контактуваш, да си
близък с него. Тя с никоя не е била близка никога - нито тя ги търсеше за нещо,
нито пък те нея. Ани и Ива си излизаха редовно двечките на по кафенце или нещо
друго, съответно мъжете им също. Албена на Васил също често ходеше с тях,
докато нашата си седеше в къщи и набираше злоба. Е, ще се чуят от време на
време по телефоните – “Как си?”, “Какво правиш?” и това е. Но тези повърхностни
приказки далеч не са социални контакти, нито пък това може да се нарече
социален живот – най-малкото приятелство. Как да я разберат Ани и другите какво
представлява, след като те за нищо и при никакви поводи не са общували с нея?
Само аз си я знам в къщи, защото иначе и на гости тя е най-добрата... Излишно
много време й отделих пак, ама нямаше как... Хайде, сега ще се гласим – връзки,
папионки, ризи, елечета – как жалко е, че вас ви няма тук, та да се радвате!...
Продължавам, всъщност
довършвам у Ива. Концерта мина много добре. Но както си мислех, точно така и
стана. Яви се едно момиченце на възрастта на Нени, но с много по-сложно парче и
безупречно изпълнение. То взе първата награда, при това съвсем заслужено. За
нас остана второто място и изводите, които се направиха. Отново поучавах,
съветвах и какво ли не приказвах, та дано влезе нещо в дебелата кратуна
овнешка. Независимо от всичко, аз заведох Нени да изяде една паста, а аз пих
една бира. Сега сме тук - дописвам, казвам “довиждане” и си тръгваме. Това е
всичко. Ще се чуем за 06 Декември, Никулден.
Много здраве на всички - да не
изброявам сега, че ме чакат.
Целувам ви горещо: Ангел…
П. С. Сигурно забелязахте, че
не съм ви написал новия си адрес. Наложи се да отварям пакета, че да го
дописвам, но ще прощавате ако има нещо. Ето го:
Angelo Mihov
1/7 Thondley Street,
WINDSOR, Qld 4030 - AUSTRALIA
Tel.: Australia (+61)/Brisbane (7)/3857 2486
С риск да стана банален и
отегчителен, отделям нужното внимание и място за споменатите по-горе
“брошурки”, сърдечно адресирани до мене. Така или иначе всички те вече са
намерили и постигнали своята цел – публикувам ги открито и нашироко, въпреки че
от тонът и съдържанието им аз лично се срамувам. Напомням само, че не аз съм
техният автор, независимо че отровните им жила са насочени единствено и само
срещу моята скромна личност...
Ачо, пиша ти сега, за да имаш време да помислиш преди да кажеш “НЕ”.
Мисля че трябва да се срещнем и да поговорим. Не да се караме, а да обсъдим
някои въпроси. Запазила съм маса за двама в “Jungle Jive”. Това е новото име на
ресторанта срещу бензиностанцията SHELL до нас на ъгъла.
На 05 Ноември ще те чакам там от 19:00 до 19:20. Моля те, помисли преди
да решиш. С надеждата, че ще те видя: Женя
П. С. Моля те не казвай нищо за това на Нени. Аз също няма да му казвам.
Не толкова “любезно” обаче е
следващото послание. То самото, както и следващите по-надолу материали, са
пропити от злъч и неприязън, въпреки че за незапознатият със случая,
обстановката и “главната героиня” четец, това минава само за един най-обикновен
текст. Аз няма да обяснявам защо, тъй като и без друго доста много неща се
казаха по един или друг повод и точно в тази връзка. А за да се осмелявам да
прилагам и тези странични материали, причината е само една единствена: опитът
ми за сравнение на две различни гледни точки, по повод на едни и същи събития и
факти, при сравнително идентичен период от календарно време...
Уверявам те, че работя по въпроса повече да не те безпокоя и нарушавам
живота ти когато го вземаш да спи у теб и е с теб 2 дни. Само ми дай малко
време. Всичко ще е наред за теб и за мен. Само още малко време ми трябва да
организирам всичко. Прощавай ако с това нарушавам програмата ти за събота (28
Ноември) и неделя (29 Ноември). Пак казвам, работя по въпроса да уредя нещата
така, че те да не нарушават твоя и моя живот. Само те моля да ми дадеш малко
време да навлезя в новия си живот. Надявам се, че ще бъдеш справедлив и ще ме
разбереш.
Нени в събота ще дойде с дрехите, готов за концерта. Дори и да не правиш
запис, не е беда. Тогава просто го върни у дома в 17:00. В петък (27 Ноември)
няма да го вземаш. Моля те (знам, че ти знаеш, че завися в случая от теб) да не
бъдеш силен този път. Ти винаги си бил. Дай ми шанс да започна живота си и да
те оставя на мира. Женя
П. С. Ако случайно има промяна в решението ти, кажи на Нени тази вечер,
за да знам аз как да си подредя плановете за събота и неделя. Знам, че ти също
имаш планове, но се надявам, че ще ме разбереш. Пак повтарям, няма да е за
дълго да те моля за такива неща. Просто в случая се нуждая от помощта. Тя ще е
“добре дошла” за трима ни. Очаквам, че ще ме разбереш и няма да реагираш от
позицията на по-силният на деня. Това е пътя, който аз и ти избрахме.
В събота сутринта ще свирите у дома. Аз както всеки път ще излезя
по-рано. Нени не трябва да ходи на тенис - гълта хапчета.
Знам, че мразиш тези писма, но има неща, за които не мога да разчитам
само на Нени как ще ти ги предаде. Уверявам те, че следвам съветите, които ми
даде по телефона и ще видиш, че един ден това ще е по-добре за теб...
Много те моля не купувай повече от тези сокове, от шишетата. Не го правя
нарочно.
Незапознатият читател няма как
да прозре “добрият и смирен тон” в това изложение. Дълбоките му анализи все пак
си остават лично за мен и аз за сетен път се убеждавам, че стъпката ми (макар и
жестока спрямо абсолютно всички имащи отношение и връзка с тази раздяла – дете,
родители, близки), в крайна сметка се яви като едно спасение или избавление за
тях. Вярно, на твърде висока цена, но все пак...
А ето го и следващото
“послание”, по повод едно събиране у приятели на басейн – мисля че стана на
дума за това малко по-горе...
Ангеле, ако си поканен и решиш да отидеш на партито у Албенчето и Васко
в събота вечер, много те моля:
1. Да не разрешаваш на Нени да се къпе в басейна. Той все още взема
антибиотик.
2. Ако може да си тръгнете по-рано, за да може Нени да се наспи хубаво и
да е бодър за концерта.
Моля те, направи го - за доброто на сина ти е! Пиша ти, защото не мога
да разчитам на Нени да предаде всичко точно. Знам че ти писва, но от друга
страна Нени не може и не трябва да бъде буфер постоянно. Има неща, които
зависят от теб, както в случая. Опитвам се разумно да ти ги обясня – до колко
ще разбереш вече не знам.
Имам още един въпрос. Ще получа ли едно от онези “добри” писма от
Агенцията за парите, които ще изхарчиш по Нени на Noosa (Нуса)? Мога да му дам
пари, ако предварително ми кажеш колко. Между другото трябва да ти благодаря за
телефонният ни разговор. “Отвори ми очите” така, както майка ти отвори твоите и
видя, че 13 години си живял в ад. Бях “между” - сега вече знам къде “съм”.
ПРОЩАВАЙ ако ти нарушавам програмата. Няма да е за дълго. Ще дойде време, в
което ще виждаш Нени дори по-рядко, за да не ти нарушава: “И аз имам мой
живот”.
Чувствам се задължена да ти кажа, че на всички решителни тестове в училище
Нени има само “А” и “В”. Това за сведение колко НАДОЛУ върви сина ти. За
музиката, съди сам.
На 07 Декември Нени ще има “Opening Day” (нещо
като общоучилищна родителска среща – б.а.)
в новото си училище. Ако искаш да знаеш, той ще учи в “Kedron High School”.
Говорила съм с директора и учителя му (не един път, а ти колко пъти?) и те ми
го препоръчаха като едно от най-добрите държавни училища в района. В молбата
съм написала, че ти като негов баща живееш у дома. Извинявай, но не исках да се
научава в началото какво семейство има Нени, а и се страхувах, че това може да
утежни одобрението му. По време на този “Opening Day” ще има среща с учителите,
ще се избират предмети, които Нени ще учи. Ще трябва да си взема свободен ден и
ще отида. Не се притеснявай. Ще кажа, че си извън Бризбън, както лъгах през
всичките тези месеци, защото Нени го беше срам другите да научат. В молбата съм
записала, че ще свири в училищния оркестър. Както виждаш, има неща, които Нени
не може да предаде, а и като знам колко ти е неприятно да ме чуеш, реших че все
пак трябва да знаеш какво става около сина ти. Просто нямам друг избор.
Моля те да го върнеш в 17:00, когато аз ще си дойда у дома. Още веднъж
прощавай за писмото и че ти нарушавам програмата, но уверявам те - няма да е за
дълго. Той самият пожела ти да го заведеш на концерта. Евгения
П. С. Знам, че ти писва от тези писма, но нямам друг изход. Знам и
чувствам колко ти е неприятно, когато чуеш гласа ми по телефона. Прощавай,
Евгения
Надявам се всички подразбират,
че коментарът ми тук е излишен. Нека и този път бъде волята ти, майчице на
единственият ми син – излишно е да припомням, че това училище по думите на
македонските ни приятели Васил и Менка, е най-пропадналото в района и във
времето си е извоювало доста лоша слава. Вярно че е само през улицата и много
удобно се стига до там, но по останалите си показатели е на едно от последните
места. Позволявам си да отворя единствена скоба, специално по този въпрос и да
подчертая, че мене никой не ме питал къде да учи Нени (знаейки моето мнение за
въпросното училище и становището на другите хора). Но понеже всички гаменчета
от бандата, с която се движеше “детето” заминаха там, ние трябваше да ги
последваме и добрата мама даде зеленият семафор в тази посока. За сведение на
не съвсем запознатите, малко по-настрани в пределите на същия квартал, има
други, не едно ами две подобни училища, но понеже отрочето казало “ТАМ ИСКАМ”,
загрижената за бъдещето му майка просто изпълнила поредната заповед на младия
принц. Тук нека читателят да не си задава въпроса: “Ами къде е бащата, че той
да си каже тежката дума?” Последният беше елиминиран и отстранен от тези
жизнено важни въпроси, без право на глас...
Няма коментари:
Публикуване на коментар