Писмо No 08JM (XII-I.9899) [#1]

Скъпи родители – близки и далечни приятели; роднини!

Днес е 01.12.1998 – датата се счита за начало на лятото в тази част на света (австралийците, понеже са малко тъпички и не се славят с особено висок умствен заряд, та са си направили всичко да им е лесно: есента идва на 01 Март, вместо около 22-ри; зимата почва на 01 Юни, вместо както е съгласно астрономическите закони на 21-во или 22-ро число, така както пролетта настъпва на 01 Септември). Предполагам, че в момента, в който най-старателно полагам тези свои първи редове, вие вече сте пристигнали в София и се намирате в трепетно очакване на срещата си с Ива и Румен, по които аз съм изпратил нещо дребно. Те тръгнаха от тук вчера сутринта и до сега би трябвало да са вече кацнали в София. Ще се надявам да ми пишете подробности около приятните мигове и срещи с близките.

Тази вечер аз пак водих Нени на урок. Всичко си върви по старому и като че ли няма особени надежди да се промени към по-добро. Примирявам се и с това положение вече – свиквам с мисълта за безнадеждният му и неминуем провал, специално в музиката.

Албена и Румен утре окончателно отпътуват за Перт - последните си два дни ще прекарат у Ани и Сашо, защото в неделя са им натоварили и изпратили багажа нататък, а те са си издали квартирата. Чухме се снощи само по телефона, но аз бях доста резервиран и към едните и към другите. На Неничко му е набито в главата (естествено от майка му), че уж всички наши приятели обвинявали мен и баба му най-вече за случилото се между нас. Той постоянно все това ми казва и аз на края реших, че щом това е така (ако действително е вярно), аз да не си губя времето и чувствата напразно с тези хора. Нямам нищо против никого, всички много ги обичах, уважавах и всячески съм се борил за тяхното приятелство и близост, но явно нищо не се получи от моите добри намерения. Сигурно причината е скрита дълбоко в мене, аз съм вечно кривият и след като ще е така, просто вече ще се държа на дистанция от тях. Всеки един през друг уж отрича да е под влиянието на такива настроения, но аз също не съм глупав и си ги усещам нещата. Или пък оная така лъже и маже пред всички, че и детето даже настройва и го учи на всевъзможни лъжи. Някой е много голям лъжец в цялата тая каша, а Нени е само един неволен проводник на всичко това. Той ми казва: “Мама ми каза, а на нея другите са й казали!” Питам го, кой и какво й е казал, кои са бе джанъм, тези “другите”? А той отвръща - “всички”. Е, щом всички мислят така за мене, нека пък и така да е. Аз съм решил, че повече няма да се обаждам на никого. Именно по тези причини не отидох на партито у Васил и Албена онази вечер; поради същите съображения не отидох и у Сашови да си взема “сбогом” с Румен и Албена. Мислех поне да заведа Нени, та да си кажат “на добър час” с Владко – те с него си станаха добри другарчета, но се отказах; отново заради подобни и разбираеми мои лични въжделения.

В неделя след концерта и след като ходихме у Ива да им занеса пакетчето за вас, се прибрахме в къщи да обядваме. Занимавахме се с колелото на Нени и към 17:00 го върнах у тях на майка му. Аз вечерта ходих в един клуб, пак за самотници - уж да си търся половинката. Там се видях с други мои общи познати от предишни подобни тържества, та изкарах общо взето добре и весело. Даже поиграх на дансинга (което за мене е равносилно на героизъм); каних и една бамбина на танц, но тя ми отказа - уж под предлог, че си имала приятел. Не ме хареса сигурно – майната й; какво да я направя, като няма вкус жената. А аз си турнах най-новите дрешки: гащите, дето Ани ми подгъна онзи ден и една риза, която си бях купил преди от гаражна разпродажба. Изпрах я, че я и огладих даже собственоръчно и отидох облечен като принц, но нямах особен успех в лова на женски хиени. Така отново най-безславно привършиха почивните ми дни.

Вчера, чрез представителството на фирмата “General Electrics” в Мелбърн си поръчах доставката на дистанционно управление за телевизора, за да мога да инсталирам и видеото към него. Чеша си крастата само с това-онова, да се намирам на занимания и да имам за какво да мисля – иначе има опасност да откача. Снощи готвих нещо като гювеч, мусака или някакво подобие, без да му зная наименованието. Няма го тоя бълвоч из готварските книги и рецепти - той беше едно чисто мое творение и смела приумица, но пък така имам манджа в тавата за седмица напред; нали трябва и да оцелявам по някакъв начин.

Не помня дали споменах в предишният си репортаж, че завода ни го разпускат за две седмици в Коледна ваканция, считано от 18 Декември до първата седмица на Януари. Аз ще летя за Аделаида на 23-ти, така че ще имаме 3-4 дни да отидем с Нени някъде. Онзи ден му купих един хубав парфюм за Никулден - гледам го, че вече се конти и докарва, но доста го мързи да се къпе и да се мие. Нищо не изпратих на татко за този празник, но понеже той се пада в неделя - където и да ходя, преди това първо ще гледам да отида на църква и да запаля някоя свещ за здраве и дълъг живот на живите, както и за “Бог да прости” на починалите. Това е най-малкото, което мога да направя на този етап – всичко останало е скрито в сърцето ми...

Пак е сряда - 02.12.1998. Остават ми 45-50 минути преди да изляза за традиционното си ергенско соаре по средата на седмицата. Снощи изведнъж много ми се доспа и зарязах писането без да си довърша мисълта. Забравих да спомена, че онзи ден (в понеделник сутринта), като отивах на работа имах малък проблем с колата. Докато спирах пред един светофар и желязото на спирачните накладки опря в диска. Бавно и полека се придвижих към работа - за щастие пътят ми минава покрай един магазин за авточасти, та се отбих и купих четири накладки за предните спирачки, за $25 обща цена. Мислех вечерта да си играя и сам да ги сменям. Добре ама пак на път за завода минавам и покрай един автосервиз. Та попитах хората за колко пари ще ми ги сменят, след като аз вече ги имах. Онези викат - $25. Е, рекох си - не заслужава да се гъзурча аз из тесния гараж и да страдам от болки в ставите за някакви си $25. Оставих колата в сервиза да ми я оправят, а вечерта след работа си я взех готова; сега всичко вече е наред. Предните ми гуми са също за смяна, но те ще изчакат да минат Коледно-Новогодишните разходи, че тогава ще мисля за тях.

Все още нямаме резултатите от изпита на Нени по Теория на музиката. Веднага щом разберем как се е представил ще го отразя своевременно в дневника. Онзи ден след концерта, майка му също не е била доволна от второто му място. Казала му, че е можел и по-добре да се представи. Та кой не го знаеше това? – на мен ми беше пределно ясно, че точно с тази песен и особено пък с това негово изпълнение първото място не можеше да се вземе. Второто е пак добро ужким, разбира се на фона на всичките други “ливади”, дето бъркаха, та почваха наново, че тактовете си объркваха, та какво ли не беше. Но ако само се беше появил друг някой, с малко по-солидна подготовка и Нени щеше да отиде на още по-задна позиция. За сега поуките са извадени и бележките взети, но пак когато казах, че той сам си е виновен за неуспеха, почна да вика насреща ми: “Ти лъжеш тате, това не е вярно!” и т.н. Все едно, че слушах майка му, която просто и да умира, пак никога няма да си признае грешките, а ще лъже и маже, докато на човек му писне (както на мене), пък си рече “майната му” на края и толкоз. Ей такъв ми е бил живота с нея – вечно в конфликти и в доказване на вини и правоти. Малкият принц се очертава да бъде абсолютно същия – един път не съм го чул да каже: “сбърках”, “извинявам се”, “ще поправя грешката си” или нещо подобно. Все някой друг му е крив и някой друг му е объркал работата, а той самият няма случай да е виновен за каквото и да е.

Мисля си напоследък и за нещо друго. Тази моя венчална халка, дето още я нося за няма нищо и заблуждавам гаргите с нея, но в същото време не смея и да оставя в къщи да не би да я открадне някой, заедно с още малко злато в прибавка – не може ли да излезе един хубав, солиден и скъп пръстен, евентуално с камък, който да си нося вместо халката. Даже съм решил да мина през магазините и да видя какво продават, да взема от тях някои модели и идеи. Тук за един хубав пръстен трябва да се дадат барем едно $600-$700. Нека майка да провери дали някой златар из Габрово или в София може да ми изработи по поръчка нещо по-изящно и уникално. А когато ми дойде времето пак да нахлузвам халка (ако изобщо дойде), тогава чак ще му мисля на кой пръст да я нося. Поставям сериозна задача, въпреки че тя не е никак спешна, но поне да има за какво да си мислим малко по-положително.

Изпращането на настоящото ми писмо се очертава да стане чак след Нова Година. Намислил съм да го взема с мене в Аделаида - ако ми остане свободно време от гуляи и моабети, да драсвам по някой ред в дневника. Като ли не – щом се върна, живот и здраве, ще описвам всичко най-подробно. Е, то няма да има кой знае колко много за описване, защото активността ни ще се заключава в почти едни и същи действия: от маса на маса, от къща в къща; при едни приятели, после при други, но в край сметка всичко ще се върти около софрата.

Много работа имам в завода – това е хубаво, но все ме е страх да не се преуморявам и да не си разваля очите. Може би и очила ще ми отиват на физиономията, защото аз поначало съм си хубав - но все си мисля, че комай не им е още дошло съвсем времето. Пък и нали се правя на младеж, особено сега с надеждата да прикова погледа, вниманието и най-вече сърцето на някоя поне 30-годишна кака – ‘кви очила, ‘кви 5 лева, бе? Шегувам се, де – на мене чак толкова млада кобилка не ми трябва за беля на главата; тая нива ще иска по-дълбока оран и баят копан, а пък тракторът сегиз-тогиз взе да боксува. Нямам никакви оплаквания до момента, да не виждам или да ми е мъгливо пред очите, но все пак си мисля разни работи – нали се тревожа и за себе си.

Тази събота няма да сме през целия заедно ден с Нени. Аз ще отида у тях в 08:00 както обикновено – колкото само да посвирим, а после той заминава на рожден ден, мисля че у Адам. Аз пък тогава ще се занимавам с ремаркето, а вечерта отивам на голямо парти в един друг клуб за моми и ергени. Тази седмица в зодиака за мене пише, че щастливите ми числа са 5 и 13. В събота е 05 Декември – хайде, това да речем вече го свързах; но 13 не знам на какъв късмет е. Ще видим, то ще си покаже.

В петък вечер пък, най-после ще отидем с колегите да изпием по някоя бира. За това мероприятие се гласим повече от 6 месеца, та сега най-после ще се осъществи. Още не знам дали ще има Коледно тържество от службата в някой ресторант. Аз може да заведа Деница или ще отида сам - не съм решил още. А сега ви казвам “чао”, защото ми дойде часът за излизане – момите не могат да чакат; а ако не отида с първите, може някой друг мераклия да ме изпревари и да ми отнеме това, което по право се полага на мене като по-закъсал. Утре пак ще драсна някоя дума...

04.12.1998 - Много рано сутринта, защото днес се събудих още в 04:30. Повъртях се малко и като разбрах, че няма да спя повече, та станах поне да отразя новините с 2-3 реда. Одъртявам, така да знаете – преди спях като бебе, а сега от най-малкия шум се стряскам и не мога да заспя повторно. Вероятно са ме налегнали грижи и кахъри.

Онази вечер (в сряда) отново отчетох поредният си неуспех или по-точно - нищо не се случи от това, дето постоянно го очаквам. Една такава “ергенска” вечеринка ми струва $30 и може би занапред ще се откажа да ходя, защото комай няма никакъв смисъл. На тези явки се събираме все разни отрепки, повечето гладни нерези, докато откъм женските сме кът. Иначе става приказка на софрата, но до по-съществени отношения обикновено не се стига, а и аз до сега не съм харесал нито една мома от там присъстващите. Повече сметка има в съботните тържества с подобна цел, защото там входът е само $10, ще изпия да речем още 2-3 бири за други $10, но пък изборът от фусти е много по-голям и разнообразен – просто защото по такива мероприятия ходят доста хора. Всички са официално облечени, има музика, танци-манци и т.н. Така и шансовете на човек да срещне уж някой друг човек са по-големи...

Вчера сутринта съвсем ненадейно ми се повреди новия компютър и не рачи да тръгне повече. Добре че бях завършил нещо на някакъв етап, та да го предам в срок. Сега чакам да ми докарат нов, защото този не стори. През деня имах и друга работа, а отделно дето излизахме за няколко часа с моя колега – ходихме по разни обекти и складове на наши клиенти. На обяд ядохме в една кръчма и си изпихме традиционните няколко бирички, естествено без да бързаме с прибирането си обратно в офиса (значи, манталитета на работническата класа и отношението й към преките си началници и ръководители са едни и същи по целия свят, независимо от политическия строй, пред който е изправена въпросната класа и при какви условия е заставена да отбива своя трудов дан). От дума на дума с колегата ми се заприказвахме за семейства, фамилии, деца и т.н., та аз му разказах накратко моята жална история. И той е разведен, с две деца които живеят при майка си, но той миналата Коледа се ожени за друга жена и сега си е баш много добре човекът. Та вече и в службата ще знаят за семейното ми положение, но то не може да се крие вечно, а пък и няма смисъл – човек не съм убил, в края на краищата; а на всеки може да се случи да се разведе – дори и на тези, които най-много се учудват. Довечера всички заедно отиваме в ситито да се повеселим малко по мъжки и да си разпуснем душите. Този мой колега ще дойде да ме вземе с колата си от нас след малко, за да не мисля за шофиране след алкохолна (зло)употреба и да не рискувам излишно книжката си.

Имам частични неприятности с доставката на дистанционното управление за телевизора. Онези пънове от Мелбърн са го изпратили още в понеделник, тук са го получили в локалния пощенски клон, но някой по погрешка го е взел или го е изпратил на друг адрес. Все на нас да се случи. Та сега ще изчакам съвестния получател да го върне - ако ли не, трябва да пиша оплаквания, молби да попълвам и т.н. Ще вземе сума време още, докато си го получа. Но каквото е – ще действам до край.

Снощи взех готови и снимките от последния филм, които си правихме с Нени из къщи. Ще ги надпиша тези дни, защото заедно с Коледните вече ще станат още повече и тогава хептен ще ме домързи. Светкавицата напълно ме остави - даже някои от снимките не са излезли добре, защото не е светнала както трябва. Ще си купя друга. Като отворят будките след малко ще отида да си купя вестника, защото обявите за свободните момичета от скоро излизат в петъчния брой. Ще се постарая преди да тръгна за работа да оставя някое и друго съобщение, белким ми се обадят...

Снощи приказвах със Сашо и Валя от Сидней. Дадох им новия си адрес и телефонен номер - да ги имат за всеки случай. Да не се каня много, но Великден пък може и до тях да прескоча – все пак те са ми точно на половината разстояние, спрямо другите приятели в Аделаида.

Вече е 07:10 и ще се подготвям за излизане. Имам достатъчно време, защото колегата ще ме вземе чак в 08:30. Напред ходих да купя вестника и оставих три съобщения на три девойки - една от друга по-млади. Както сами разбирате, с постъпването на преломната 40-годишна възраст, обикновено мъжът започва да се връща назад в годините, а не както до сега - да препуска напред и да му се иска все да е “голям”. Така се обръщат и интересите към отсрещния пол и вместо очите ми да се заглеждат по 40-годишните бабички и връстнички, нещо напоследък по-често се извръщат към по-младички и крехки създания (е, аз не съм изпаднал чак толкова много, че да си губя акъла по ученички и гимназистки; заглеждам се в по-усреднените възрастови стойности, но често пъти се обърквам понеже външният им вид е много подвеждащ и доста заблуждава такъв аджамия като мене). Това може би е и един от факторите, заради които така се стекоха отношенията ни с Деница, която и тази сутрин ми се обажда, за да ми каже колко много й липсвам. Тя и снощи ме е търсила упорито, но се оказа че проклетия телефон е бил изключен и не е звънял изобщо. Той има множество копчета и аз постоянно си играя с тях, като експериментирам кое за какво служи. Така без да искам изглежда съм бутнал не което трябва и съм му изключил звъненето - тази сутрин обаче оправих всичко; зер, облещил съм се в 04:30 още и имах време да свърша сума къщна работа. Направих си едно богаташко мляко с какао - с две лъжици какао и много захар; нали и аз съм бял човек уж вече. Та докато пиша да сърбам нещо (защото пък е срамота да закусвам с вино в тъмни зори). След малко ще се къпя, бръсна се и излизам за работа.

Имам натрапчивото усещане, че първите признаци на сенната ми хрема вече започват, но все още не вземам хапчета. Мисля че ще изкарам и този сезон със Синпрамина който имам, но това му е краят - ако е възможно, изпратете ми няколко опаковки и то ако не е много скъп, разбира се. Сега като отида на работа, пак ще се разправям с моето нещастно дистанционно управление за телевизора, да видя до къде е стигнала работата.

Надявам се, че вече сте се видели с Ива и Румен и сте си получили скромното пакетче, което изпратих по тях. Аз отделно по-нататък ще направя друг колет, със снимките и някои дреболии, който ще изпратя след празниците.

06.12.1998 - Никулден! Нека скъпият ми татко и моят още по-скъп син, които по стара фамилна традиция носят едни и същи имена, бъдат честити на този свят ден, да бъдат най-много здрави и нека Бог бди непрестанно над тях! По стечение на житейските обстоятелства, съдбата приживе ни раздели - и с единия, и с другия, но това което носим в сърцата и душите си, никой не може да ни отнеме. След тези кратки и тържествени встъпителни слова, аз продължавам списването на поредният си презокеански репортаж, който също се очертава да стане доста подробен и обемист.

Както беше заложено в насрещния план, в петък вечерта заедно с моите колеги посетихме една много широко известна Ирландска пивница, където се оливахме кажи-речи до първи петли. Иначе работния ден на всички ни мина в напрежение и труд, но пък вечерта беше голямо “о’лабване”. Сутринта най-после си взех дистанционното управление за телевизора, което се беше лутало цели 7 дни от един клон на пощата в друг, защото изпращачите сбъркали пощенския код на квартала, в който живея. В крайна сметка си го получих невредимо и аз още вчера го въведох в употреба. Голямо налучкване падна, докато се оправя с множеството бутони, защото нямам упътване, но в крайна сметка всичко се получи. Вчера следобед инсталирах и видеото – всъщност, цялата тази работа почти ми запълни деня. И там се сблъсках с много копчета, с най-различни опции, но за него поне имах книжката с инструкцията и описанието, та се справих по-лесно.

С колегите изкарахме много весело - играхме ирландски народни танци като бесни, канихме разни мадами да танцуват с нас, наливахме се смело и безотговорно с тъмно пиво “Оригинално” (“Guinness”, ако трябва да бъда по-специфичен), докато ризите ни залепнаха по гърбовете от пот. Моята специално беше тип “ала чичо Божко” - готова да я изцедиш. Някъде към 02:30 си разотидохме по домовете - колегите ми се наредиха на опашките за таксита, а аз си тръгнах пеша (нали гледах да спестя някой грош). Квартирата ми обаче съвсем не беше много близо за подобни среднощни променади, особено пък на препълнен с бира тумбак - може би щеше да ми отнеме барем два часа, ако не и три в бавно и неравномерно клатушкане по тротоарите. Отделно дето от игрите и танците ме заболяха краката, сецнах си кръста, получих мускулна треска, сърцебиене и още сума недъзи. Аз може би в нетрезвото си състояние да съм взел малко неправилно и отчаяно смело решение в стремежите си да се прибера най-здравословно пеш, но като ме одуха малко нощния вятър, препиках множество дувари и стени на централните административни сгради и особено след като видях, че за ½ час вървене аз всъщност не бях стигнал до никъде, още в началото на пътя се отказах от ходенето - спрях едно такси, та се прибрах културно и възпитано вече на зазоряване.

На другия ден (вчера, събота), имахме уговорка да се видим с Неничко и само да свирим, а той после да заминава на рожден ден. Така и стана. Подарих му и одеколона за именния ден, който е днес. След това аз минах през магазините, че ми трябваха едни батерии за дистанционното управление на телевизора. Отбих се и при онзи вехтошар на ъгъла, та си купих една светкавица за фотоапарата. Взех едната (от две възможни на витрината) - дойдох си в къщи, но не се почувствах напълно щастлив с нея, та отидох обратно в магазина да я върна и взех другата. Все един и същ боклук са, по $3 парчето. Тази поне работи - ще я пробвам и в реални условия; ако и тя не е добра, ще търся друга.

Вчера се занимавах и с множество къщни, по-точно гаражни дейности. Монтирах стоповете на ремаркето – сега трябва само да се свържат с проводници към електрическата инсталация на колата, но ми е нужен Нени за помощ. Направих и една масичка, та като ходим да караме мотора, да си слагаме нещата на нея – питиета, сандвичи и т.н. Пробих й в средата една дупка за чадъра, който си имам от по-рано, имам и два пластмасови стола – че какво повече му трябва на човека, за да е щастлив?...

Така в трудова дейност мина вчерашния ден. Вечерта се нагласих отново като по журнал и пак отидох на това парти, организирано за самотни хора. И Деница се появи по някое време, но не сме приказвали. Тя си играе танците с който благоволи да я покани, аз танцувам отделно с която реша да си поканя и така я караме. Дълбоко в себе си и двамата сме убедени, че независимо от няколкото различия които имаме, ние просто сме родени един за друг. Това е хем така, ама хем и не съвсем – просто в мен се счупи първоначалния ентусиазъм, който имах спрямо нея. Може би тя самата ми помогна да се отдръпна, защото беше вечно подозрителна спрямо чувствата ми, на няколко пъти дори прояви една страховита ревност, което ме подразни и разтърси из основи – не можех да допусна повторение на това, от което се махнах и съм ненавиждал у Женя в продължение на години. Сложно е за обяснение; това е цял комплекс от причини и следствия, независимо че тук ги предавам в най-елементарната си форма, за да не отегчавам читателя. Аз от своя страна нямах особен успех снощи на това тържество и се прибрах безславно към 23:00.

Тази сутрин не можах да стана рано - успах се след толкова интензивен и бурен живот напоследък. Събудих се чак в 07:30 и веднага излязох. Отидох на нашия битак, от където си купих един албум за $5 и слушалки за $1. Албумите по принцип са скъпи; в този могат да се наредят 300 снимки и такъв размер обикновено струват по $14-$15 на магазина. Изглежда бяха залежали някъде по складовете, та гледаха да се отърват от тях - за това ги продаваха толкова евтино. Но за моята огромна снимкова колекция вършат идеална работа. А пък такива слушалки аз отдавна си търсех (най-вече евтини), за да свиря на органа с тях без да ме слушат съседите колко неграмотно сричам нотите. Много са качествени и удобни, а пък за цената от някакъв си долар – по-добри от тях просто няма!

Бях си взел в колата едни дълги панталони и риза, та се преоблякох на пътя и от там отидох на църква. Зер, по къси гащи и камизолка не може да се влиза в храма Господен. Мислех да ходя чак до Руската, а от там да обиколя и другия битак, но много ме напече слънцето; чувствах се още изморен и грохнал, та се отказах и отидох на много по-близката до нас Македонска черква. Купих три свещи – за здравето на дядо Нени, за моя малкия Нени и за “Бог да прости” на дядо Косьо. Ето, в момента както пиша тези свети за мене имена, та се сетих за още един прадядо Нено, но него не го споменах днес. Ей, че се ядосах - трябваше и за него да запаля една свещица. Дано духът му ми прости пропуска и невежеството. Аз много малко неща знам за тези далечни колена в рода ни и вероятно за това забравих днес да го спомена в молитвите си.

От черква се прибрах направо в къщи и си направих една княжеска закуска с варени яйца, шунка, сирене и т.н., която беше със статут на обилен обяд. Обадих се и на Деница, да я видя какво прави. Тя баят се разтанцува снощи с един рус глиган, та рекох да проверя до къде е стигнала работата. Бързам да успокоя любопитният читател, че тя още си е моя, защото довечера ще дойде у дома на гости. Щяла да излиза с някаква приятелка из града, та ще мине след това. Аз я поканих, като й казах за празника на Св. Никола и именните дни. Ще направя салата, ще пием по една малка ракия за здравето и успеха на Неновците и за “Бог да прости” на близките. Ето че и чичо Николай Керков бях забравил – неговия баща също се казваше Нено май. Абе много, много хора днес имат своето свято име, но на мен акъла ми е пълен с какви ли не щуротии - така забравям за важните неща. Нека всички те да ми простят, които аз и без друго, по един или друг повод непрекъснато споменавам, постоянно са ми в мислите и сърцето, а спомена за тях не може с нищо да бъде заличен...

След обилната обедна закуска се опънах за малко на дивана и блажено предрямвах на пресекулки, позяпвайки с крайчеца на едното полуотворено око и тъпата телевизия. Тъкмо сега станах да предам комюникето си, че след малко се запрятам и почвам да готвя. Ще правя шницели и картофено пюре. Деница много обича това ястие и много интересно му произнася името на български език. Довечера ще се обадя по телефона, че да поздравя татко за именният му ден. Съжалявам, че нищо не съумях да му изпратя за празника. Надявам се, че вече ще сте се прибрали от София и довечера ще имате много гости. Когато звънна, при вас ще бъде все още обедно време, но вие ще предадете моите най-сърдечни поздрави на цялата вечерна компания.

Напред, докато изписвах тези редове по телефона се обади една от моите госпожи, на които онзи ден оставих любезните си съобщения. Тая обаче изглежда някакъв пропаднал шантаж, защото не работи, 34-годишна, пуши цигари, залавя се от време на време с каквото намери и е зодия рак. Аз опипах почвата още по време на разговора ни и веднага я зачеркнах от моя дълъг списък. Жената каза, че щяла да ми се обади през седмицата – ей така, да изпием по едно кафе, но аз може и да не отида на тази среща. Така както няма професия изобщо не е партия за мене – съжалявам, но аз също имам известни човешки претенции, пък били те и съвсем елементарни. Остава да се надявам на другите - да видим какво ще стане с тези мои издирвания...

Вчера Нени ми даде свидетелството си за втория семестър и за завършената учебна година, разбира се. Ще направя копие и ще ви го изпратя с това писмо. Ако сте запазили предишните му резултати, с огорчение ще забележите че всичко (или почти всичко) е мръднало с една степен надолу - т.е. това което по-рано е било оценено с “В”, вече е станало на “С”; тук-таме, където преди е имало “А”, сега е отишло на “В” и т.н. по надолнището. Те двамата с майка си много ми се юдиха и зъбеха насреща за добрия му успех в училище - даже тя един път ми се обажда на работа чак, за да ми каже как детето се е засилило и повишило бележките си. Аз още тогава знаех, че това си беше чиста проба измама, но най-лошото от всичко е, че по този начин тя заблуждава другите. Мами себе си и сама си вярва; лъже и детето – абе изобщо да имах сили, бих я размазал. Но Нени си я обича, вярва й безрезервно а и тя след като постоянно му купува това и онова - от нея по-добра няма. Но бъдещето ще бъде плачевно, за жалост. До тук всяка моя отделна думичка и предсказание се е потвърдило, въпреки всичката помия, която се е изливала върху мене и отчаяните опити и на двамата да ми докажат обратното. Наглостта им даже, и по-точно на госпожата, достигна до там, че оная да се извърти и да ми каже в очите, че видите ли аз съм искал така да стане, че аз съм целял да проваля Нени в училище, в проектите му, с музиката – въобще бъдещето му и всичко останало. Аз не знам дали това може да мине през мозъка на един нормален човек, камо ли да го избълва с устата си към бащата на собственото си дете. Но хайде, нека да оставим тези болни теми, защото чувствам, че отново ме обзема яд, гняв и мъка от безсилие и невъзможност да променя нещо...

Току що прочетох коментарите и забележките на учителите по всеки отделен предмет от свидетелството на Нени. Навсякъде казват и подчертават, че той си е развалил успеха и поведението през втория семестър. Може много повече, но не влага никакъв интерес и старание за постигане на резултат (та аз ли не знам и аз ли не виждам; вероятно единствено само за майка му това е нещо ново и странно). Абе – същия като вуйчо си, в най-остра форма. С ваша помощ това всичко можеше да се изкорени, да се промени, да се овладее, контролира и насочи единствено и само за неговата собствена успеваемост и бъдеще. Но тая ямболска тиква застана на пътя ни по най-бруталния и просташки начин, без да можем и устата си да отворим. А пък само от степента ни на възпитание, примиреност и може би в известна степен страх, ние не можахме да се противопоставим на това животно още в началото. Опасявам се, че вече е твърде късно за всичко. Сега само Господ може да помогне на Неничко, като му внуши какво трябва да прави и той да го направи. В противен случай е загубен. И нека пак всички да обвиняват и упрекват мене, нека! Ама техните деца ще са адвокати, лекари и други специалисти, а моя син ще стане бензинджия - нали на Жулиен брат му е такъв; естествено такъв е и нашият пример. А след като и “мама” великодушно поощрява и одобрява всичко това – какво повече да искам...

Хайде, ще свършвам до тук, че пак взех да се дразня и току виж съм бръкнал да извадя шишето от хладилника. Докато дойде Деница довечера, може да ме намери паднал под масата. В сряда вечерта ще бъде Коледното ни тържество с колегите и колежките от завода. Не знам още къде ще бъдем. Утре пак може да драсна някой ред. Във вторник водя Нени на урок - може би това ще е последният за тази година. И от там излизат във ваканция. За по-нататък програмата не се знае, а и самият аз не смея да изпреварвам събитията. Каквото дойде – това ще е...

10.12.1998 - Бързам да ударя още някой и друг ред, защото в 20:30 ми се иска да гледам филма по телевизията. Връщам се на Никулден, когато за последно излагах овчите си мисли и драсках по листите на това писмо. Малко след като свърших с приготовленията си за вечерята и Деница цъфна. Аз и друг път съм й разказвал за тези наши български традиции, за честването на именните дни съгласно имената на Божиите светии и апостоли. Тя видимо проявява подчертан интерес и любознателност към тези съвсем чужди и нетрадиционни за англосаксонците обичаи и с готовност попива знанията, предадени й от мен. Направихме си салата, сготвихме и седнахме да се почерпим за здравето на татко и моя малък Неничко. Приказвахме си, смяхме се – въобще, беше ни много приятно. Само че тя много се натъжава и намъчнява, като й кажа че ние всъщност не бива да се виждаме повече, че не сме тъй много подходящи един за друг и т.н. – аз не искам да я лъжа и заблуждавам, въпреки че ми е добре с нея. Милата, още не може да си обясни: защо така изведнъж се отвърнах от нея. А тя е толкова всеотдаен и честен човек, който много трудно се среща - особено в края на 20-ти век. Малката ни вечеринка завърши с изобилие от любов и взаимно себеотдаване, което макар и не съвсем съгласно моралния кодекс, беше изключително приятно и пълноценно – не мога да си изкривя душата и да не го призная...

На другият ден (вече понеделник), Деница пак ми се обади по телефона. Аз пък в същото време си бях изкълчил вратът, та едвам приказвах. Тя като разбра, веднага взе едно такси от тях и дойде да ме види. Донесе ми разни мазила и илачи, а лечението започна веднага. Доядохме каквото имаше от предния ден и към 22:30 си я закарах обратно у тях. Разбира се изкривеният ми врат съвсем не попречи на сладострастния ни акт, с който беше подкрепена профилактиката и рехабилитацията ми. Обаче аз толкова много съм раздвоен и объркан с всички тези наши срещи и любовни дейности, че и сам Господ да слезе от небето, пак не ще може да ми помогне. Хем искам да срещна младата и хубава жена, която да ми легне на сърцето, хем пък не мога да забравя Деница и качествата, които тя носи в себе си - търся ги у другите уж, но нищо не намирам за сега. От цялата тази работа единствено само тя страда - аз съм дивак и пó не ми пука, въпреки че ми е доволно мъчно за нея. Но в същото време ме е и страх да загубя свободата си, защото независимо от всичко, това не е само една много сладка думичка, ами цялостно състояние на духът въобще. В много сложен филм се вкарах сам - много заплетена история, имаща някакво начало, но пък с неизвестен край...

Седмицата (работната имам предвид) започна пак с обичайното си напрежение и служебна натовареност. В неделя вечерта в 24:00 (по българското време е било 16:00) пробвах да се обадя по телефона и да поздравя татко за именният му ден, но както разбрах на другата сутрин - вие не сте си били в къщи. Много се зарадвах обаче, че ви намерих на трапезата, сред приятели и близки, макар че по тази причина пък не можахме да си кажем доста неща. И то не кой знае какво, ами просто домашни, чисто наши си проблеми. Аз преди да тръгна за Аделаида пак ще се обадя, а на Нова Година ще гледам и от там да звънна. Надявам се, че на Васильовден цялата орда ще бъде у дома за именния ден на майка. Тук Коледното настроение и оживление у хората е в разгара си. На Деница й е много криво и тежко, че на този свят Християнски празник ние няма да бъдем заедно. Аз съм приготвил обаче нещо дребно да й подаря, независимо от всичко, което става или не между нас.

Във вторник вечерта седнах да ви надпиша снимките. Не щеш ли телефона звъни – вдигам го: този път някаква си Мелани; една от моите вестникарски любови, на която оставих съобщение предната седмица. Поприказвахме си малко, но аз бях необичайно за мене доста смутен, защото не очаквах някой да ми се обади. Тя пък е на 29 годинки - учителка била по бизнес-мениджмънт и още разни други щуротии, актуални за това иначе нещастно наше столетие. По телефона звучеше много интелигентно, бодро, но дали ще ми се обади пак не знам. По принцип сериозните жени избягват връзка с чуждоземци и такива измушлеци като мене, освен ако не проявяват някакъв жив и специфичен интерес към европеидната раса, заради различната ни култура, обичаи и т.н. Както например Деница, на която онази вечер пуснах видеокасетата с пиринските песни от фестивала в Сандански и тя много ги хареса. Даже някои от текстовете й преведох на английски, от което тя доста се впечатли. Та по принцип такава международна връзка е доста трудно осъществима, защото много рядко един чужденец бива допускан по-близо до англоезичниците, освен ако не покаже някакви изключителни качества в характера или пък достатъчна тежест в портфейла си. Без да се надценявам и хваля надменно, аз мога да дам пресен пример със самия себе си и Деница (независимо че портмонето ми е тънко за сега...). Тя оцени всички мои качества и буквално ме боготвори. Това обаче даде малко страничен ефект на двойнствената ми или по-точно многостранна личност, която в един момент си каза на ума: “Е, значи все пак нещо се цени в мене и щом като тя можа да го окачестви, защо пък това да не се повтори и с още някоя друга - в случая по-млада, по-хубава и т.н.” Аз най-чистосърдечно си признавам, че след връзката ми с Деница, просто се възгордях и реших, че трябва да търся нещо още по-добро от нея. Е, и не само това разбира се – както вече няколко пъти споменах: всичко е един безкраен низ от причини, мисли, надежди, химери и частични разочарования, които надделяха. Но до голяма степен, именно това е един от основните фактори за нашата раздяла...

Снощи бяхме на Коледна кьор-софра с колегите в един италиански ресторант. Беше приятно и весело – имам чувството, че тези “масови” сценки ни сближават някак си. Но то си е доказано от време онó, че човек става близък със себеподобен само на маса – не е нито на улицата, нито на автобусната спирка; най-малко пък в леглото. Утре всички по-главни главатари и войводи имат друга подобна вечеринка, която ще се проведе под формата на коктейл в един от престижните хотели на града - собственост на човека, който купи нашата фирма. Като разбраха безтегловността на настоящото ми семейно положение, колегите от работа като че ли започнаха да проявяват повече интерес и внимание към мене. Даже един от тях ме покани за утре да отида на това тържество с най-големите шефове. Аз много възпитано му отказах обаче, под предлог че на мене просто не ми е там мястото, но след коктейла им ние с него ще се срещнем някъде по центъра и ще изпием по някоя и друга бира допълнително. Въобще австралийците са много хубави хора, безгрижни, чисти и наивни. Техния свят е създаден единствено от Бог и те най-ревностно си го пазят от чуждата измет като нас. Да им влезеш под кожата, това е шанс който не на всеки се отдава, но пък за човек като мене е добре дошъл, защото аз умея да ценя и уважавам хората насреща ми. Например Главния директор, когото новите собственици назначиха, е машинен инженер с 8 години по-млад от мене. Той знае за моето образование и квалификация и мисля, че ме цени до известна степен. Днес обаче същият не знаеше специфичното тегло на стоманата; казвам му го веднага, в движение - 7.85 г/см³ или 7850 кг/м³, да си избере сам мерната единица; а той после половин час се рови из справочниците, за да се увери че наистина е толкова. Прекият ми началник, също е с 8 години по-малък от мене. Много начетено и умно момче, строителен инженер по образование. И той мисля, че за толкова време заедно, вече се е научил да разчита на мене за всичко. Постоянно ми дава разни специални задачи и ме въвлича във всеки проблем на завода. На мен това ми харесва и въобще не се противя. Абе, дялан камък съм аз - където и да ме туриш, все ставам. В кухнята, в гаража, на пътя, под пътя – дори във въздуха. Че и в кревата, установявам напоследък (за слава на Бога, все още)...

Онази нощ изглежда баят съм се кълчил по дансинга, защото още на другия ден нещо ме сви кръста. Уж ден да ми мине, ха чаках да замине и два – боли и боли, та не мога да спя чак нощем. Стана така, че сега не мога връзките на обувките да си връзвам, нито пък чорапите да си обувам сам. Дъртофелник, един вид. Куцах, муцах, гърчих се – не помага. Че на края в чудо се видях, та по вечеря ходих на доктор специален – уж да ми даде някакви хапове, белким се оправя. Зер, утре вечерта ме очаква нова серия от кълчене и гъзурчене. Сега съм по-добре - вземам си хаповете и дано се оправя. Абе прав ще излезе Веско Славчев, който казваше: “Като стигнеш 40-те, щом се събудиш сутрин и ако нищо не те боли, значи че си умрял!” Велика мъдрост е това - не знам чии думи са, но много вярно звучат. Хайде, сега ще привършвам с разказа си, защото омлета ми е готов, а и филма по телевизията започва подир 5 минути – въоръжен съм с търпение, дано го изгледам до края, без да заспя още в самото му начало дорде дават надписите...

13.12.1998 – Неделя е; доста необичайно за този ден от седмицата, но съм си из къщи. Много хойкане и скитане ми се събра напоследък, та днес рекох да не излизам никъде и да се въртя като пумпал у дома.

Забравих онзи ден да пиша, че Нени получи резултатите от изпита си по Теория на музиката. Разбира се посредствен, за жалост. Е, не е от най-последните, но след като не той е с най-високото отличие, кел файда. За мене е все едно – ако не си на върха, значи си загубил. Уж много учил, много се подготвял, но както винаги не внимавал достатъчно - сбъркал някакъв въпрос, по който не писал нищо, та с това му се смъква значително и крайния резултат. Отново моите думи и мрачни предсказания се потвърждават с пълна сила, без значение какво мисли и приказва майка му. Това че Нени не вижда още и не осмисля какво го чака занапред, аз не му се сърдя – малък е и все още глупав, наивен; разбираемо е и допустимо. Та кой ти е мислил на тая възраст за някакво бъдеще, социално положение или пък семейно? Само че всички ние имахме родители, стъпили здраво на мястото си и ги слушахме безропотно. Които не слушахме, ядяхме бой на общо основание докато се научим, че всичко в крайна сметка се прави за наше добро. Но че Женя не може да прозре за малко време напред и да види на къде отива детето й – това вече е осъдително за нейните близо 40 години! Казаните думи, хвърлената кал и помия – всичко това се прощава, преглъща; вероятно се и забравя. Но как се свиква с глупостта, простотията и некадърието? Тя мисли, че като ви се извини и поиска прошка за избълваното в момент на истерия (а те са били доста чести тези моменти) и всичко е оправено. Къде е обаче детето в цялата тая работа – не се знае и не се споменава. Тя първо на него трябва да се извини и да признае малодушието и неспособността си да го възпита - такива думи обаче не се чуват от устата й. Аз когато бях по-строг с него (но винаги справедлив), тя се нахвърляше като невестулка срещу мене. Малкото само това чакаше и почваше да си прави каквото иска, недвусмислено показвайки ми каква стойност и авторитет имам аз пред него и майка му - нулев. Така днес, така утре – дните минаваха в празнота и сивота, докато на края избеля всичко. Аз хвърлих всичката си енергия и настояване за музиката, защото виждах че от Нени можеше да стане нещо голямо. Но не би и там – ударих на камък; колко пъти само и колко нерви ми коства всичко това – само аз си знам. Не исках дори уважението и оценката им сега – те сами щяха да дойдат после, много по-късно; след положения къртовски труд успехът никога не закъснява. Но и това не биваше; и то беше лошо. За училището пък – да не говорим. Нени едвам научи да превръща метри в милиметри и обратно; пълна трагедия, пълна разруха - тотален провал. Когато въстанех срещу всичко това, ми се казваше: “Ами това им е програмата, това им е системата, както всички деца – така и Нени!” Добре де, ама аз не се съгласявах с това, защото само Нени е мой и аз пет пари не давам за останалата маса от човеци и неграмотна пасмина. Но “мама” щом така казва и разсъждава – ето ви ги и резултатите насреща. “Какво искаш от детето, то си е много добре - не те е срам?” - колко пъти съм я слушал тази примиренческа, но в същото време и заядлива фраза? Абе то си е добре - аз не казвам, че е зле; но може да бъде и много по-добре, да бъде на върха. Аз виж, никога не съм имал някакви амбиции за самия себе си, но за Нени бях много настоятелен. Единствено по себе си мога да съдя какво означава да си “някой” и какво “никой” (като мене) в този свят; точно поради тези причини натисках и наблягах върху ученето му и образованието му като цяло. Ама и това се оказа лошо. Нека сега да си трошат дебелите тикви. То и аз не съм кой знае колко цъфнал и вързал, но поне виждам реално кое как е и ако продължавам да съм здрав, може да имам някакъв шанс за оправяне...

Обаче тоя кръст както ме е сгънал, направо съм за бастун. Като почнах да вземам хапчетата онзи ден, като че ли отиде на оправяне и болката ме поотпусна. Добре ама аз в петък вечер ходих с моя колега на дискотека и там се наложи да показвам разни пиратски “танци на смъртта”, които изискват много динамика, въртеливи движения и сложни чупки в ребра и прешлени. И ето ме сега инвалид! Това беше в петък. За малко даже в бара да срещна и една съвсем нова “Дулцинея” – 30-годишна, учителка. Доста си потанцувахме с нея, но на края нещо й стана и се отказа от мене. Всъщност всичко започна много добре – толкова добре, че аз взех да налапвам куката, като голям костур с по-малък к*р. Държахме се за ръцете, прегръщахме се по дансинга – рекох си: “Бря, ударихме салама – ще пием от каймака!”

Както си играехме обаче поредния страстен танц, някаква пияна личност счупи една чаша; дали беше нарочно, дали случайно - не ми влизаше в работата да отсъждам, но хилядите стъклени парчетата се разпиляха навред по пода. Точно в това време гледам, че една друга пияна гарга лети към тях боса без да ги вижда и за малко да скочи в истеричният си транс по стъклата. В този миг аз пуснах моята дама и хукнах да спасявам другата откачалка, към която нямах ни най-малък интерес или привличане; направих го от чисти човешки чувства и разбирания, с цел да й предпазя ходилата от нараняване – и друг път съм подчертавал, че съм джентълмен. Колко джентълменска обаче беше от моя страна тази спасителна акция, аз така и не разбрах, защото моето момиче се фръцна веднага, разсърди се нещо и си отиде на масата. Нима тя не разбра, че аз исках да спася едно човешко същество като нас самите от неминуеми тежки травми и последици? Сбърках ли, като я зарязах по средата на песента, за да помогна на друг себеподобен? – вероятно да, но това беше тревожна ситуация; действах внезапно, по инстинкт и нямах никакво време да осмислям кое беше аджеба джентълменско, кое морално и кое покварно. А по-добре ли щеше да бъде да притискам тялото на девойката до своето и съвсем бездушно и безучастно да гледам, как оная другата върви по стъклата и оставя кървави дири по дансинга? Ба мааму – това не ми е в стила, за какъвто и да ме смятат. В края на краищата по този начин аз на практика доказах теоремата: “Направи добро, за да изядеш лайно!”, смятайки че извършвам поредното си благородно дело. Както и да е – пилето ми беше в шепата, но отново в ролята си на добрия самарянин го прокудих. Е, учителката ми беше и доста почерпена – може пък да не е знаела какво прави, завалийката. Лошото настъпи едва след като тя си седна на стола при компанията и не рачи да стане да танцува повече с мен. Напразните ми опити да й обясня конфузното положение останаха да висят във въздуха като чифт мъде на коч. Ами аз, ли?, ще попитате - е, какво аз: независимо от всичко започнало така добре, за пореден път се разочаровах и си тръгнах към къщи не съвсем щастлив. А беше и хубавичка, дяволите да я вземат – лъчезарно личице, много сладко дребничко мадамче; точно като за моя номер. В сумрака, под оскъдната светлина от прожекторите, забелязах че номера на сутиена й също беше от “големите” цифри, но така или иначе това е вече само една история; неосъществена и с неочакван, макар и закономерен край - споменавам я само като някакво минало, без последствия...

Вчера сутринта с Нени имахме уговорка да го взема в 09:00 от тях. Майка му казала, че нямало да свирим него ден. Съгласих се, какво да правя – след като тъй е наредила госпожата. Той от онзи ден (петък) вече е във ваканция и моите тревоги за него започват на нова сметка. Те не са и спирали де, но поне когато по цял ден е на училище, та съм малко по-спокоен някак си. Кой знае и в училището какви ги мъдрят с останалите гаменчета и сополанковци, но все пак там се намира под някакъв минимален учителски контрол или поне с това се самозалъгвам. Сутринта пак станах сравнително рано и излязох да си нагледам гаражните разпродажби из района. От едно място си купих CD Player – таквоз устройство, на което се слушат компакт дискове. Хич не ми беше и до тая изгъзица баш сега и въобще не ми влизаше в търговския план, но не можах да устоя по цена на това дяволско изкушение и предизвикателство – за него хората искаха само $20, което е смешно ниска цена за такъв един уред, а пък аз на всичкото отгоре го взех за $10. Как да го подмина бре, кажете ми сега?! Има нужда само от една малка преработка отзад, където са куплунгите, за да го направя пригодно за включване в моята уредба и да си записвам разни дискове от него. Този “грамофон” за компакт дискове носи същата марка както на уредбата ми “Акай” – та, ето ме и мене със “CD” (СиДи), да не съм башка от останалите сноби. От същия човек си купих още един барометър/влагомер/термометър за стената, който е малко по-голям от моя дето го имах и специално на този барометърът му работи безупречно. Защото аз бях много нещастен през последните седмици, когато времето навън беше променливо, а на моя уред стрелката все сочеше към “ясно и слънчево, с преобладаваща облачност в следобедните часове”... Сега поне нещо ще ми мърда и ще мога да си чеша крастата с предсказание на климата.

След успешната ми търговия отидох да взема Нени, както се бяхме разбрали. Веднага се прибрахме в къщи, направихме кралска закуска, а после имахме малко ритуали по поднасяне на Коледните подаръци. Той много се зарадва на въдицата, след което слязохме долу в гаража, където се занимавахме с ремаркето и светлините му. В 16:00 всичко приключи по възможно най-добрия начин и излязохме. Той вечерта щеше да ходи на някакво парти по случай завършването на началното училище. От там направо отива у Жулиен да спи у тях (пак и за кой ли път). Братът на тоя нескопосаник Жулиен, 25-годишен, щял да ги вземе с колата и да ги прибере. Как обаче се питам, стиска на майка му да си пусне детето абсолютно безпризорно, без да знае нито кога ще се прибере, нито как, с кого - с чужди хора, с чужди коли?! - на мен просто акъла ми не го побира. Може би защото имам мозък в това дето го нося на раменете си, докато тя има каша в главата си, вместо сиво вещество. Хората тук не смеят да оставят децата си дори в къщи сами; когато ходят на гости се обаждат на техни близки, та да стоят при тях - да не би нещо да се случи с малките. До колкото са ми известни законите в Австралия, специално по този въпрос, родител няма право да оставя дете под 16-годишна възраст самó в къщи и без надзор. А в същото време Женя го пуска с другите гаменарии, да го размъкват насам-натам, да го учат на какви ли не щуротии и дивотии – а после си скубе косите и нарежда: “Боли ме за детето!”, “Искам прошка!” и т.н. Че каква прошка за такъв човек? – та ти си за бесилката, ма чумо; да те линчуват трябва на площада публично и за назидание на всички такива подобия като тебе! Аз снощи щом разбрах пак за хайманосванията на Нени и едва ли не полудях - особено когато ми каза, че на оня просяк брат му ще го развлича с колата си по нощите. Казах на Нени, че като го оставя у тях, искам майка му да слезе долу, за да я попитам аз лично, къде и как ще ходи той и щастлива ли е така, както Нени броди като безпризорен от приют за кръгли сираци. А той ми каза: “Мама не иска да говори с тебе тате, нито да те вижда!” Е, рекох - добре. Та за какви прошки, молби, жалби и събирания отново тук става дума и в нещастните й писма, аз не знам нито пък искам да чувам. За мене нещата са повече от ясни, както винаги са били и не мога да си обясня какви игри и ходове ми се играят пред сурата. Искала да се събираме, говорела само хубави неща на Нени за мене, съжалявала и т.н. - а какво ръси тогава пред чуждите хора и в действителност пред самото дете? - не се ни чува, нито пък се усеща. Сега като отида в Аделаида, ще разбера там пък какви митове и легенди се разпространяват за моята особа. Даниела знае всичко и е осведомена по всички въпроси - особено що се отнасят до клюките. Тя ще ми разкаже подробно...

Аз без да искам се прехвърлих на новодошлото писмо № 22 (заедно с нейното), с някои коментари по тези въпроси и по този повод. А дали вие ще простите на Женя и ще й пишете обратно – това си е лично ваша работа. Не крийте факта от хората, че именно тя съжалява и моли за прошка. Нали уж ние сме виновни – аз и майка ми най-вече. Какво моли тогава - ние, виновните я молихме достатъчно. Сега да си троши главата и да се оправя сама. Който не може да целува ръка когато му е времето, и гъз да ближе после е много късно. И не майка ми отвори очите като дойде, ами самата тя - със собствената си същност и държание. Тя всячески показваше как един човек не бива да се държи с близките си, как не трябва да живее в семейството си и въобще да води семеен живот. А пък после все аз съм крив, че харесвам тая и оная. Амчи ще ги харесвам разбира се - нали ги гледам как се отнасят едни към други, какви души носят, как говорят, как се смеят, шегуват се - въобще друг тип личности. Освен всичко казано до тук, тя е напълно права като пише, че аз тази последна и отчаяна стъпка изобщо нямаше да я предприема току-така и особено пък сам, главно заради детето – абсолютно ДА! Но пък точно тя самата и никой друг ми отвори очите и ми направи много добра услуга, след като ме изпъди заедно с вас. Благодарен съм й за това, защото аз каквато съм “мека Мария”, щях още дълго време да не мога да се побирам в кожата си, да живея като евнух, та ни живот и любов в къщи, нито пък навън (опазил ме Бог - очите щеше да ми избоде!). Особено сега пък, след сериозната си връзка която имах с Деница, разбрах и обич какво е, и уважение, и ценене на качества и всичко. Вярно, че и тя е ревнива (но не чак до истерична степен), ама така пък се е държала с мене, та аз шанс нямах да помисля за друга жена. Това е и нормалното, аз мисля. Докато моята се държеше с мене като с животно, пък полудяваше аз като почнех да обръщам повече внимание на другите. До голяма степен за отварянето на очите ми, заслуга има и Деница. С нея разбрах много неща, благодетели, които са важни за един съвместен живот. Само че в мене заговори “мъжкото”, нагонът, жаждата за свободен живот и още много други фактори и за това предпочетох да приключа с нея на този етап. Не без значение бяха и заплахите от страна на госпожата, писмата й по отношение на “любовницата” която имам; детето, как то реагира на това и т.н. И така полека-полека, както вече споделих и в предишната си изповед - уплаших се и ето ме на, отново съм сам като куче. Дано са всичките доволни сега! Ликувайте и тържествувайте, скъпи “доброжелатели” мои!...

Писмото беше дошло на стария адрес - вчера ми се обади Методи и снощи отидох да си го взема. Той каза, че нашите две майки са се срещнали – в същия момент беше на телефона и говореше с баща си, та от там разбрах. Майка сигурно е отишла да вземе пакетчето от Ива и така е станала срещата им. Хубаво е това – радвам се на всяко ваше движение и среща с нови хора.

Тук в блока, мисля че вече споменах - имам един съсед, Карел, който е чех. И той е разведен завалията, с две големи деца и три внучета от тях, въпреки че е в младежка възраст (само на 49). Често се срещаме по коридорите, приказваме си, майтапим се, а снощи решихме да излезем на кратка ергенска спявка. Пак ходихме на традиционните съботни дискотеки, организирани за самотници като нас. Той пък се оказа от град Теплице и доста охотно си поговорихме за моите авантюри и екскурзии от миналото из Чехословакия и източната част на Европа като цяло. Снощи Деница я нямаше на това тържество, та аз бях с малко по-развързани ръце. Е, потанцувах малко с няколко различни дами, но общо взето всичко беше едно голямо губене на време и нищо повече. Прибрах се и си легнах веднага, за да си приспя мъката.

Тази сутрин нямах никакво настроение за скитане по битаците или пък разни други разходки и за това си останах в къщи. Напред готвих едни спагети, които толкова много набъбнаха в тенджерата, че ще има да ги предъвквам до края на другата седмица; все си е манджа някаква – нали трябва да слагам и по малко фураж в корема си. Сега пиша на пресекулки, защото по телевизията дават автомобилни състезания, та от време на време позяпвам и по нещо от страни. Ето че и неделния ден премина в бездействие и пълно безделие. Това е доста необичайно за мене, но рекох да ми починат малко кокалаците от натоварванията, с които ги раздвижвах напоследък.

Онзи ден напазарувах за Коледа. Вярно, че аз няма да съм тук, но все пак искам да имам нещо хранително в хладилника. Купих си задължителните вино, бира и разни други артикули за пътуването. Една вечер през седмицата ще си подредя багажа за Аделаида, защото по план във вторник вечерта се връщаме с Нени от нашата морска екскурзия, а аз веднага на другия ден излитам надолу, та няма да имам много време за приготовления.

Днес си изчистих апартамента - в смисъл, че опрахосмукачих най-после. Все още имам чисти и изгладени дрехи за работа и за излизане из града, та скоро не съм прал. С моя строг стъпаловиден начин на обличане, мога да карам по няколко седмици без да пера. В петък сутринта оставих още три съобщения на потенциални приятелки, но никоя от тях не се е обадила до сега. Нека да мине Новата Година и това мое пътуване до Аделаида, че да сменям тактиката и стратегията. Нещо ходовете ми като че ли са погрешни или пък не отиват във вярната посока и цел. Може би ще започна да плувам всяка сутрин. Знам един басейн, който ми е почти по път за работа – изглежда съществуват значителен брой такива ентусиасти като мене, защото заради подобни шашкъни спортното съоръжение разтваря вратите си от доста ранна утрин. Аз така или иначе се будя в тъмни зори, поне да ходя да спортувам на ранина преди работа. Това са само планове, да видим дали ще ги осъществя, защото аз поначало съм скаран с физкултурата. Виж, да седна на софра – чудеса мога да направя, но на подобни спортни мероприятия трудно мога да се видя.

Сега ще спирам до тук, че пак отивам да си опъна снагата на миндера. Утре започва последната работна седмица за тази година. Дано следващата 1999 да донесе тъй трепетно и дълго чаканата “светлина в тунела”, защото от тая тъмнина вече взе да ми писва на шапката...

14.12.1998 – Няколко мига преди да си легна, се включвам за съвсем кратко с някои любопитни факти и сюжети. Тази сутрин в 07:00 телефона звъни в къщи. Кой мислите (е-ее, ай стига с тая Деница, де; не познахте – друга беше) – една италианка, на която оставих краткото си любовно послание в петък. Дъра-бъра, набързо си казахме житието-битието, зодиакалните знаци, та стигнахме и до родословните си дървета чак. Разбрахме се да се видим вечерта, от която среща аз току що си дойдох и направо се улових за молива. Жената – какво да ви кажа – изглежда досущ като истинска: руса, дребничка, добре сложена, хубавелка на външен вид, но на мене като че ли не ми грабна веднага окото. Иначе е много приятна - и добър събеседник, и за съветник става по всички житейски въпроси. Дамата има собствена частна клиника за разкрасяване – правят масажи, извършват всевъзможна лицева терапия, занимават се с козметика, психоанализи, подмладяване и още хиляди други подобни дейности, само че трябва да й извадя визитната картичка, за да изброя всичките без да пропусна някоя. Но това не е и чак толкова важно. Тя е собственичка на клиниката и бизнеса е неин. Аз като казвам тук “клиника”, вие да не си помислите, че последната има размерите на “Трета градска болница” в София или пък прилича на “Пирогов” – напротив; дюкянът й представлява едно малко антре с коридорче и две малки стайчета, където се извършват процедурите и манипулациите. Но независимо от всичко, нейните имена висят отпред на фирмата и тя си е баш чорбаджийката. Регина се казва (навремето имаше една немска певица – Регина Тос, та името й е подобно). И двамата не очакваме един от друг нищо повече, освен едно приятелство и познанство - като ни доскучае, да отидем да изпием по едно кафе (добре че тая поне не иска да се жени за мене, че иначе трябваше да изготвям списъци с желаещите и да им раздавам номерца като в месарница). Жената няма деца, била е омъжена за някакъв до неотдавна, зодия “Дева” и моя възраст на години (под 40, както се казва). Около нея щъкат две-три момичета помощен персонал, които още като ме видели през перденцето, че се задавам по тротоара за да я взема от работа и й казали, че съм страхотен, шармантен, чаровен и въобще казали това, което всъщност аз съм си и без друго. А пък иначе моя милост беше скромно облечена: ризка с къси ръкавки (от гаражна разпродажба), вратовръзчица (онази абитуриентската, сиво-синята, която още си пазя) и панталонки (естествено биташки, но изгладени с ръб като острието на сатъра). Обувчиците ми също бяха прилично лъснати по армейски тертип съгласно придобитите навици в родната казарма, въпреки че по произход са от онези “специализирани” магазини за бедни, просяци и нехранимайковци като мене. Помадата е задължителната за такива и подобни случаи (обилно намазване зад ушенцата и изливане дълбоко в пазвата); лъскав брилянтин за косичката ми вчесана “на път”, бонбон тип “лукче” за неутрализиране на остатъчните аромати в устната кухина от чесновия салам предната вечер и разбира се широка, 32-зъбеста усмивка (пардон – само 31; щото един мъдрец вече оставих в Аделаида още преди години, докато живеехме там). В този си физически вид и състояние на духа се появих пред голямата стъклена врата с надпис “REGINA DI GIUSTO”, което както вече разбрахте е и името на моята нова познайница. Не знам дали преди да замина за Аделаида ще се видим отново, нито пък дали някога изобщо ще се видим, но с нея прекарахме една много приятна вечер в кафенето на отсрещния тротоар, докато нейните чирачета са се прескачали едно през друго да ни зяпат през витрините и иззад пердетата. Някак си не е това лицето, което би ми се искало да има евентуалната ми приятелка и за това не съм в особен възторг от тази жена - въпреки че, просто като за един добър познат човек отношенията ни са напълно честни, чисти и задоволителни. Друга е представата ми за физическо привличане, с което съвсем не бих желал да засегна въпросната дама; просто в главата ми има изграден друг образ...

Сега аз малко ще изместя темата на забавленията и любовните ми приключения, за да я опороча с актуалните си житейски злободневки. Не знам дали си спомняте, че в предното писмо имаше една картичка от госпожата, която потвърждава че пуска Нени да изкара 4 дни с мене на Нуса, че дава хладилните кутии да си сложим храната в тях и т.н. Днес обаче като се обадих на Нени, за да му кажа, че в четвъртък вечерта ще мина през тях да ги взема от гаража, каза ми че майка му вече не давала кутиите (той още онзи ден спомена нещо такова когато го оставих, но аз не му обърнах особено внимание, като си помислих, че нещо не е доразбрал).“Баща ти да си купи, като иска да има!”, рекла; цитирам му думите дословно, без да наблягам на факта, че тези кутии съм ги купувал лично преди известно време. А пък най-интересното и забавно от всичко е, че всъщност аз дори не съм ги искал шибаните й кутии - това беше само една идея на Нени, че щял да ги вземе от гаража колкото да си изкараме почивката, а после ще ги върнем пак там, разбира се. Госпожата даже добави от себе си, че мога едната кутия да я задържа за себе си - да ги разделим един вид, както аз разбирам със собствената си елементарна логика. Нени ми каза, че едната я нямало вече и аз предполагам, че тя обвинява мене - да съм я взел в къщи, един вид. Вероятно именно за това и майка му така се извъртя отново. Думата ми обаче не е въобще за проклетите кутии, а за начина по който се кореспондира с мене - за разсъжденията, мнението и отношението й към мене. След всичко това обаче, аз продължавам да не мога да намеря нормално обяснение в желанието й за повторно събиране с мене. Това може да стане единствено там горе, в Пъкъла (дано само не ни сложат в един и същ казан да врим, че тогаз пишман ще станат дяволите с нас). А вие й прощавайте колкото си искате. И пак казвам – ще затворите устите на ямболии единствено с прочитане на писмата й до мене, както и моите лични мемоари, които съм нахвърлял след раздялата ни през Май 1998. Така и те ще я разберат що за човек е. Но в никакъв случай не им ги давайте. Те са си само за наша употреба. Ако иска, тя на тях да им пише отделно - за там истината ще бъде друга обаче... Но както и да е, това отново беше просто отварянето на една малка скоба – в потвърждение на дългите години от натрупани съмнения и взаимни раздори; майната му, ще си река отново аз...

Тези дни трябва да започна събирането на багажа си – кога ще стане това, акъла ми не стига, като така силно ме заиска живота напоследък. Една вечер ще отделя и за Деница - ще отида да й дам някои подаръчета и една поздравителна картичка за Нова Година. Абе не е никак лек ергенския живот – така да знаете. И колкото по-дълбоко нагазвам в него, толкоз повече започва да ми харесва и да ми се услажда. Хайде сега - чао и лека нощ, че си лягам да се натискам с мечтите...

16.12.1998 – Сряда е. По правило тази вечер обикновено съм на ергенско-моминска сгледа в едно кафене, но днес не отидох. Трябваше да направя някои приготовления за пътуванията ни – храни, дрехи, питиета и т.н. Мисля че привърших с тази дейност за сега. Утре след работа ще купя малко “Средногорска” варена наденица тип “кучешка радост” - за огъня; да си печем вечер с Неничко. Взел съм сирене, кашкавал, масло – все от този род сухоежбини, защото няма да имаме условия за готвене на манджи. А пък аз нямам и никакви газови прибори за тази цел. Ще бъдем малко по битнически примитивни, но важното е да не сме си в къщите, а на въздух, сред природата и с хората. Смятам, че на сандвичи ще можем да оцелеем за 4-5 дни. Плановете ни са да сме в постоянна активна дейност – каране на мотор, плуване, риболов и т.н., та много-много няма да обръщаме внимание на храната.

Следобеда над Бризбън пак се изви една свирепа буря, но за щастие нашите квартали не са от сериозно засегнатите. На други места отново са падали ледени топки за тенис. Аз снощи ходих у Деница. Подарих й някои от моите неща, които съм събирал от тук-от там и единствените си български сувенирчета – бъклицата с мускалчето розово масло (водна розова есенция) и цървула-пепелник. Тя много се зарадва и трогна, пак ме моли милата да пробваме отново да си дружим, но аз се дърпам като ужилен от стършел и не смея да предприемам тази по-сериозна стъпка. Защото тя е един прекрасен човек, но чрез възела ми с нея, моят свободен живот тутакси свършва. А аз усещам, че имам поне още малко нужда от него, след като съм живял толкова години в кафез. Вярно че ми е самотно, но постепенно започвам да правя други приятели и създавам познанства. С българите нямам никаква връзка - нито някой ме търси, нито пък аз съм се засилил да се обаждам на някого. Разбира се, че ми липсват всички тези хора, но след като усещам отдръпването им, аз не смея да им се натискам и натрапвам излишно. Все по-близки започвам да чувствам колегите си, шегуваме се, разговаряме и дискутираме по много въпроси. Рано или късно и на нашата улица ще изгрее слънцето - просто ние не знаем какво Бог ни е отредил от тук нататък...

Нени най-активно си кара ваканцията и хич не му пука за нищо. Днес му се обаждах сутринта в 09:30, а може би и по-рано да е било. До това време бамбината вече го чакаше долу, та да ходят на кино; казва се Джема, но дали това му е единствената приятелка - не знам. Все пак това е името, което най-често се спряга при разни поводи, между нас казано. Кога свири обаче не ми е съвсем ясно - все казва, че уж свири, но дали е така - един Господ знае. Някак си много лесно го предадох на майка му аз, без бой така да се каже; ненавиждам се заради това. Колко много имаше още да научи от нас, но не беше рекъл Бог да си е покрай мене това детенце и това е. Дано само да ми го пази и да го насочва на където трябва. Само това се моля деня и нощя. В черква като отида, все за него и за вас се моля. Мен кучетата ме яли; не ме е и толкоз грижа за самия себе си. И никога не ме е било. Интересно ми е къде е този мой егоизъм, с който госпожата ми проми мозъка; така и не знам. На практика всеки един разсъдлив човек си е малко или много егоист. Нали непрекъснато прави нещата така, както на него да са му угодни и удобни – без разбира се да пречи на околните и да дразни ближните. Ето, случаят ми с Деница например: ако аз не мислех за себе си повече и за Нени най-вече, още щях да си се движа с нея - даже един ден щяхме да се съберем и под един покрив. На нея много й се идва в България, иска й се да я запозная с вас, да живеем всички заедно, като една голяма фамилия. Вярвам й - това действително е така, защото тя е израснала сама и сега си няма хептен никой. Но в същото време може би моя егоизъм ме кара да се дърпам от нея. Не знам – нека Господ да гледа от горе, че от високо пó се види и той сам да отсъди...

Кръстът ми бавно започва да се оправя, но пак ме опъва – особено когато си обувам десния чорап (ако продължи да ме боли така, ще ходя само с левия). Изгълтах хапчетата, за утре имам още две и това ще е. Дано мине в движение по време на предстоящите ми големи пътешествия. Вчера намерих схемата на моята нова CD (компакт диск) “пушка”, която ми трябваше да разбера коя жица къде ходи, “+/-”, изходи за леви/десни канали и т.н. Водих дълги разговори директно с представители на фирмата “Акай” тук в Австралия. “А-аа, не може да стане! Не е възможно господине, това което вие искате!” - все в тоя дух им бяха отговорите. Абе, рекох, вие Ангела Михов от Габрово познавате ли го? Няма “не може” и “не става”! Таквиз думи в моя речник няма. И сега ще се ровя из карантиите и из червата на това чудо на електрониката и ще направя точно каквото съм си наумил. А пък съм даже и решил, след като всичко стане готово, да го изпратя на онез немокаяни от голямата им фирма “Акай” с наложен платеж, а те да ми го върнат подире, след като го тестват в техните знаменити лаборатории. Не можело - не може за хайванина, дето не мисли с главата си, а само изпълнява дейности и нечии нареждания като робот. За “величията” като нас, всичко е възможно! Прощавайте, ама аз малко емоционално приех нещата, пък и както съм си изпил вече двата стандартни юза с вино по 200 грама всеки, та морето ми е не до коленете, ами едвам ми стига кокалчетата!...

На къмпинга се надявам да се видя с миналогодишните германци, майка ги помни, надявам се. Те всеки сезон ходят там на почивка и то точно по това време на годината. Жалко само, че няма да имаме повечко време, та хубаво да си починем. Но нали живота е една голяма динамика; огромен кошер, та гледаш като пчеличка – да всмукнеш от всяко цветче, пък и от най-хубавите по възможност и за кратко, без “обвързване”. И да бягаш после на другото, след това на следващото и т.н. Напред месих кайма за кебапчета - Нени ми поръча така и каза, че всяка вечер ще си правим скара. Ще го видя колко ще се завръща въобще да яде в лагера. Нали вече и него го подгони любовта, та хич може да не му е до ядене, ако си намери някоя девойка из къмпинга. Но и аз съм твърд - мине ли часът за едното ядене, чакаш бако да ти дойде времето за следващото. Ама било обяд, било вечеря – не ме интересува. Който е гладен яде всичко, каквото му дадат и когато му го поднесат; за тогоз, що има по-важни дела (като например любовните трепети), значи не е гладен и няма нужда от храна! Ще увиваш като сова, дорде не свирне тръбата пак за следващата манджа. Пропуснеш ли и този път - нека ти свирят червата цяла нощ. Може би всичкият този строен порядък в основната си част идва от казармения живот. Вярно е, че казармата беше една голяма простотия и упадък, но паралелно с всичко това, там ни научиха на дисциплина някаква, на ред, почит, уважение, контрол и самоконтрол – въобще, останаха и някакви добродетели измежду всичката тирания и страдание, с които се блъскахме две години наред. А то какво е това сега - безобразия, слободия и анархия. Ма, пусти камшик по гъза, де!...

19.12.1998 – А, че то пак Никулден, бре! Хайде тогава, отново всички да са живи и здрави и нека Бог прости на починалите. Това ми включване вече е директно - от мястото на събитието, репортаж “на живо” така да се каже. След като говорихме с майка по телефона в петък сутринта (вчера) нашенско време, аз отидох на работа. Търсих ви всъщност и предната вечер, което беше още четвъртък, но ви нямаше. От телефонният ни разговор разбрах доста неща, няма да ги коментирам сега – те са напълно ясни. Хубаво си поприказвахме, с майка поне. А това че татко походва тук-таме и поработва е много хубаво, за да не се застоява на едно място и отегчава като не прави нищо; нали така пък му се поддържа и жизнения дух. Е, нищо че надделява с работа – и това е нещо, защото хората го ценят и уважават, за способностите и добрината му. А това, че разни “други” го обрисуваха в най-тъмни краски, те сами ще отговарят за действията и постъпките си. Хубаво беше на госпожата майка й, преди да дойде тук в Австралия да мине първо през вас - да й прочетете някой ред и да й разкажете подробности, които със сигурност не знае, пък нека тя тогаз да съди. Представям си какви атаки ще са тук и какви чудесии, но този път вече съм непреклонен. Достатъчно много загубих в този живот, за да губя наново и да понасям унижения. Стига ми толкоз. Дано само не поиска да се виждаме, защото на мен хич няма да ми е до нея. Нито пък имам намерения да се срещаме. Но ще видим какво ще стане...

Сега следват няколко думи за нашата малка почивка с Неничко. Той още кисне в басейна, та аз имам поне миг свободен между отделните активни дейности и удоволствия. Вчера по обяд си казах “На многая лета” с колегите и колежките, аз вече бях свършил моята служебна работа и си тръгнах по-рано. Веднага отидох да взема Нени от тях и най-важното – да оставя шибаняшката кутия (хладилна чанта) на майка му, за която тя направи такъв голям проблем и цирк. Предната нощ в 23:30 ми се обажда по телефона, за да ми каже да си й я върна и препоръча да съм си купел моя, ако съм искал и аз да имам такава. Ба мааму, още се кръстя и не вярвам на ушите си - такова чудо не съм очаквал и не съм предполагал, че може да съществува някъде по света (а пък аз, видите ли, живях с това цели 13 години)! Както и да е. Извадих аз питиетата, оставих кутията в гаража обратно точно на мястото, където си беше; теглих й една звучна и просташка майна на акъла си, каквато няма жив сърбин или македонец по таз грешна земя, който да може да сътвори по-добре от мене, донатоварихме багажа с Нени и поехме за нашето пътешествие. Минахме през нас само да се преоблека и да вземем храната от хладилника, заредихме с лед, бензин и потеглихме.

Беше ранен следобед – в голяма жега и задуха тръгнахме, та от зор взе че го пресече на пороен дъжд, премесен с градушка и други поразяващи елементи. Онзи ден пак имаше подобна стихия из Бризбън, та на ламарините по колите им се разгони фамилията. За щастие моята не попадна под тези тежки удари, но видях на шефа джипката, която беше цялата на ями и с пукнато предно стъкло. Това е голямо бедствие, казвам ви - аз пак бях скрит под “крушовото листенце”, та ми се размина тази неприятност, но много други хора “изгоряха” със застраховките на имуществото си. Подобно на потопа от миналия ден, на пътя ни завари такъв страхотен дъжд, какъвто аз не бях виждал в живота си – толкоз много вода да се излива от едно място! Чистачките на колата все едно че ги нямаше, хем работеха на бърз ход - такова чудо беше! По едно време чувствах, че колата сякаш плува, защото и пътя се наводни като р. Синкевица през пролетното си пълноводие. А пък не е за подценяване и факта, че предните ми гумки са съвсем изтрити на галоши, та се носи оная кола на където поиска. Прави са си хората от Полицията да изискват по-честата им смяна, но аз все се ослушвам и чакам да се подаде плата отдолу, че чак тогава да влизам в масрафи и разхищения.

След известно затишие, времето уж малко се проясни и точно когато пристигнахме в къмпинга вече не валеше. Но много скоро същия облак изсипа тонове вода и в тази част на острова. За разпъване на палатка повече не можеше и да се мисли даже; освен това мръкна, захладня – абе настъпи пълната и повсеместна къмпингарска мизерия. Добре обаче, че в същото време хората имаха свободни бунгала, с всичките му удобства вътре: легла, хладилник, печка, грилове и т.н.; мивка, вода – култура в обслужването съгласно стандартите на Балкантурист поне с три звезди, ако не и две. На мен хич не ми се даваха по $45 на вечер за нощувка в бунгалото, вместо значително по-народните $9 за една малка палатка, тип “Хималайка”, но нали казват че когато човек го прекара живота, спи и с жена си дори. В края на краищата реших, че е къде по-добре ние с Нени да си изкараме добре, вместо да се свираме като сардели в тая мършава палатчица. Даже и в момента, по време на списването на настоящото ми извънредно комюнике, отвън продължава да вали като из ведро, но има изгледи и за временно проясняване откъм един малък участък на небето. По принцип в Австралия, особено по тези географски ширини и това време на годината е така – всеки следобед минава по един освежителен дъждец с магнитуд на торнадо, което е и много приятно (ако човек има достатъчния късмет да не му попадна в епицентъра).

Така, веднага щом се устроихме със солиден покрив над главите си, хвърлихме багажа в колибата, заредихме хладилника с необходимите напитки и скочихме в пикливия басейн, където водата не беше топла, ами чак гореща като в минерален гейзер, та трябваше да свикваме с нея постепенно. В тази влажна обстановка изчакахме небето да се извали каквото имаше да си вали – това беше само за въпросния деня разбира се, защото днес то ни “освежи” с нова порция вода, сякаш се изливаше из ръкав на попско расо. Като се изкиснахме добре в подварената на чорба вода, излязохме от басейна и започнахме приготовленията на храната за вечеря – в главното меню имаше кебапчета със задължителната шопска салата; на тате се полагаха няколко още по-задължителни малки ракийци, за малкия Неничко – нещо газирано от хладилника. Абе, едни истински “шведски крале” - с една дума; няма по-голямо щастие – и това да знаете от мен! Играхме табла, карти, правихме си аперитив с мезета, докато се опече скарата, та се наплюскахме и официално на края. Прибрахме масата и пак влязохме в топлия басейн за едно вечерно къпане. Във водата беше много приятно и ние спокойно можехме да спим там (не питах пък колко щяха да ми вземат за басейна, вместо да се тъпчем в това бунгало – би трябвало да е малко по-евтино). Скоро обаче управителите ни изгониха от мястото, защото вече беше станало 22:30 и според правилата за безопасност, ние трябваше да напуснем района му. Имаше и други хора, та всички си разотидохме най-безропотно и без излишни пререкания от рода: “А ве, ей – ти знаеш ли ме аз кой съм, а? Искаш ли да те запозная с чичо ми и да ти изстине мястото?” и други подобни в тоя смисъл. Чинно и почтително – казват ни: “Край за днес, момчета” – ами значи това наистина е краят.

Тази сутрин станахме много рано и заминахме да караме мотора – от пусти мерак не можахме да спим! Качвам Нени отзад и така се движим из района, моторизирани. Първо отидохме на плажа – от къмпинга до там е не повече от километър и половина по трошляка, но пеша не ходим вече никъде, след като си имаме превозно средство за пресечени местности. Стигнахме до морето и морския бряг, където фучахме с мотора по плажната ивица, през вълните, влизахме в най-дълбокия пясък – беше един страхотен кеф; не се бях вдетинявал от доста време насам. После влязохме в океана да се изкъпем. Блъскахме се и играхме във вълните до към 08:30, защото ние излязохме още в 06:00. След банята и играта ни в бурното море, отидохме на моторизирано пътешествие из разни непознати малки тесни пътчета, с много кал, пясък, големи локви и други естествени препятствия - умирахме си от удоволствие и двамата с Нени. Неговия мотор е кросов, както знаете – пригоден е специално за такива неравни терени. Има дебели гуми с огромни грайфери и няма преграда, която не може да се премине. След всичко това, отново се върнахме в къмпинга и влязохме в басейна, за да смием прахоляка, калта и пясъка от нас, които от пътуването се бяха набили навсякъде по потните ни тела и седнахме на аристократическа закуска – обилна и богата трапеза, нещо като обяд и закуска, слети заедно.

Докато приключим с ритуалите по закуската, слънцето отдавна се беше покатерило на небосклона и ни пронизваше с горещите си палещи лъчи, обливайки ни в пот и знойна лава. На нова сметка излязохме с мотора. Този път се возихме по плажа, на едно място спряхме, та пак имахме закалителни процедури с плуване и къпане – тази програма изпълнявахме кажи-речи почти до напред. Отново повторихме същата хигиенизираща терапия с минаването ни през басейна. Добре ама нашия Нени си намери едни тукашни дечица, та се заигра с тях, а аз се почувствах излишен в младежката им компания и рекох да изляза, че да барем да драсна някой ред. Забелязах, че в района на къмпинга се навъртат и две самотни девойки с една невзрачна палатка (Боже, ами ако са лесбийки, бе – ужас; да не дава Господ). Техния момински лагер се намира в “долниьо” край (където ние бяхме лани), но за сега не смея много да се омесвам с тях - нали съм дошъл уж с Нени. Какво нещо е, мамата му стара като вземе да се замисли човек: той значи може да ме зареже най-безцеремонно и да хукне подир момите, докато аз него не! Този морал не е измислен много правилно и по моему се намира в сериозен ущърб на свободолюбивият и любвеобвилен, средностатистически человек от мъжки род в единствено число (за сега) – тук веднага пояснявам, че под “за сега” имах предвид само единственото си число, защото до края на отредените ми от Небесата дни, смятам да се запазя все в мъжкият си род - без опити да реструктурирам своя пол, примерно, както това правят някои откачалки в по-новите “модерни” времена...

Току що слънцето пак напече - беше се заоблачило малко и времето ни даде своя шанс за вдишване на по-свеж въздух, но пък сега точно след дъжда е чудно. Нени си дойде за кратко и естествено гладен. Направих му един междинен сандвич с остатъците от тази сутрин, колкото да издържи до официалната ни гала-вечеря и той на нова сметка хукна по разходки с новите си приятели. А аз? – ами за мен комай настъпи точното време вече, в което да си режа доматите на едро, да ги посоля до побеляване и да ги полея обилно със зехтин, дорде не плувнат в блажно. Така както гледам, съвсем ми дойде часът за тънката ичкия и докато аз се давя с аперитива, ще чакам Нени да си дойде, та да печем вечерната скара заедно с него.

Ами като че ли това е всичко май от целият ни жизнерадостен ден – пак казвам “за сега”, което значи до днес и към този настоящ късноследобеден момент. Ако имам възможност, утре със сигурност може да драсна някой ред, но не обещавам предвид неясната ни програма и безплановост...