Майко/татко; приятели/читатели
и вие, врагове мои - тъй скъпи и мили!
Пак стана цяла седмица,
откакто не съм драснал нито ред, но все имаше най-разнообразни причини за това.
Аз още миналата събота изпратих една много малка и скромна пратка със
светкавицата на татко, някакво дребно портмоне, а специално за майка е щипката
с химикал – знам, че тя обичаше да пише бележки с инструкции от рода: “Аче,
яденето е във фурната – обядвай и учи, защото довечера ще те изпитам. Не
излизай. Изхвърли боклука. Купи хляб. Научи си урока по френски. Свири на
акордеона. Мама…” Господи, каква огромна любов струи от тези няколко думи,
представляващи един сборен състав, който цитирам дословно и съвсем по памет;
колко много смисъл има в тях, та дори след толкова години. Сега си спомням за
всичко това и очите ми сами навлъгват. Дано обаче сте получили всичко както
трябва, защото една загубена пратка или пък писмо, за мен е равносилно на
морална катастрофа и жесток удар под пояса.
Денят, в който пиша настоящите
си редове е понеделник - 28.09.1998. Не помня дали
споменах в предишното писмо, че имах намерението да си взема три дни отпуска,
за да отидем с Деница на една малка екскурзия за откъсване от ежедневието,
мъката и суетата. За всеобщо наше щастие това се осъществи безпрепятствено и
ето ни вече тук, намиращи се в една чудно красива вила построена в много
интересен мексикански стил. Целия вилает наоколо е наситен с всякакви подобни
шедьоври на строителното изкуство, представящи типични и характерни краища на
безпределната ни география и хитроумното архитектурно въображение на дизайнерите.
Малко над нас например се намира пирамидата на фараонът и неговата царица.
По-нагоре пък е индианският вигвам за индианския вожд, индианката и всички
малки индианчета от цялото племе. В почивния комплекс има специална вила за
младоженци и т.н. Този район е разработен с чисти алеи, пресичащи надлъж и
нашир местността, тук-там изкуствени езера с истински жаби и комари, като в
ниското минава и съвсем малка рекичка, пълна с попови лъжички, която рисува
картината на долът. Въобще мястото е изключително красиво, интересно и уникално
по своя стил и колорит. Намира се на около час път от Бризбън, навътре от океанския
бряг, току в подножието на планината - точно над Gold Coast. Нашата малка
виличка представлява мексиканска колиба, с всички задължителни атрибути:
няколко висящи пушки по стените, едно изтъпено от рязане на тръстика мачете,
вързано с конопена връв за тавана, множество теракотени паници по дървените
лавици, шарени черги по миндерите, на пода и т.н. Сега обаче аз ще се върна
съвсем малко назад във времето, за да опиша изтеклата седмица, след което пак
ще продължа с местната хроника от почивката.
Миналата събота отидох да
взема Нени от тях, както се бяхме разбрали. Гледам на масата, че майка му
отново ми беше оставила поредното писмо-посвещение от нейната нескончаема
литературна серия. Наред с него стояха едно златно медальонче и малка иконка в
найлоново пликче, които предполагам майка й е подарявала при някакви поводи.
Взех си ги естествено и съм ги прибрал – след като тя не ги иска, аз пък нямам
нищо против тези неща да отидат у някой друг, който ще ги носи с радост и
нужното уважение към човекът, имал най-безкористното желание да ги подари. Нали
със същата злоба и ярост тя си хвърляше където завърне златната венчална халка
–и този път реакциите й не ме учудиха. Писмото й обаче в случая се яви
значително по-интересно, отколкото всичко останало, защото беше писано на гърба
на друго едно официално писмо, изпратено лично от директора на училището до
“мадам Михова”. В него с тревога и подчертана загриженост се говори, че малкият
“мистър Михов” от едно скоро време насам коренно си бил променил поведението,
всички учители имали оплаквания от общ характер по отношение на държанието му в
училище, отношение към учебния процес и…, което остава най-забележителното: че
го били спипали с цигари, със запалки из ръцете, кибрити и т.н. Значи Нени,
Родни и още двама-трима подобни бабаита се правили на мъже, та ги изловили като
мишки за вратлетата на края. Нашият веднага си призна кое как е било, защото
след запознаването ми с текста и няколкократното прочитане на “материала”, аз
бях вече загубил цвета на кожата си и само Господ ми помогна да не направя
някоя по-голяма глупост от яд и безсилие, стоварвайки шамарите си върху
виновника. Разбира се, тактично изчаках той да си разкаже историята (по-скоро
една от версиите); каза, че някакви други деца ги накарали едва ли не насила,
предизвикали ги и ако те не били постъпили така, щели да се изложат и да им се
подиграват. Звучеше като същинска истина, но точно от тези, в чиято основа лежи
лъжата. Поговорихме много сериозно за тези неща, но колко думите ми ще уловят
ред, не знам. Сега особено както всички деца са във ваканция, ходят и по цял
ден се щъкат безцелно по улиците; вечерите спят ту у един, ту у друг вагабонтин
и пройдоха – въобще говорим за едно домашно възпитание, което е за чудо и
приказ! Най-лошото от всичко е, че аз сам не мога нищо да направя - нито да се
боря, нито да забранявам, нито да наказвам. Та аз нямах тези права дори докато
живеех с тях, та какво остава за сега, когато е толкова късно! Сети се
най-после майка му и сега чак иска да поговоря сериозно с него - а къде беше тя
преди това? Със сълзи на очи съм я молил да спре да пуши, да не къди пред
детето поне; подлудявах като я видех с цигарата в уста. Напоследък обаче не ми
правеше впечатление изобщо, даже й купувах цигари за някой голям моабет, че и
аз пушех от тях. Единственото което съвсем не очаквах и ми дойде като гръм от
ясно небе е, че малкото ще поеме точно по тоя път и то още под формата на един
нищо и никакъв келеш на 12 години. Но нали вуйчото беше същия – през всичките
ваканции на село, по цял ден за риба, с гаменариите заедно и напред с цигарите
за бабаитлък – какво да искам аз повече, та нали той ни е “примерът” за
подражание...
Още повече и над всичко
останало, цялата идея за вашето идване тук беше единствено заради Нени – заради
контролът му, възпитанието и т.н., които ние поради изключителната си служебна
заетост, в един момент не можехме да упражняваме достатъчно ефективно. Но
простотията и глупащината изпъкна над поставените благородни и добронамерени
цели, заличавайки онова което беше разумно и добро именно за него самият. Сега се
сетила да ми пише госпожата, че и двамата сме били отговорни за възпитанието на
детето: а какво правеше тя, когато аз денонощно говорих, поучавах и възпитавах;
когато се вбесявах, че малкия пикльо ме правеше на луд из къщи и разиграваше с
номерцата си всички ни?! Тогава ме хокаше пред същото дете, заклеймявайки ме
като най-лошия баща. За всичките тези 13 години аз не съм чул една добра дума
за себе си, нито пък нещо хубаво е казано на Нени за татко му. Аз прекрасно си
ги усещах тези неща от времето, докато той беше бебе. Още тогава казвах на
Женя: “Как искаш да възпиташ уважение у детето си към някого (в случая към
мен), към когото ти самата нямаш никакво?” И ето че бавно и мъчително, ден след
ден, година след година, нещата се насаждат, стават все по-дълбоки и
резултатите не закъсняват - за съжаление все отрицателни.
Онзи нехранимайко Жулиен пак
по цял ден е у тях - хайманосват с Нени тук и там, но да се прочете някоя книга
или пък някакво полезно занимание да се свърши – и дума не се отваря за подобни
неща. Свиренето също е през пръсти, колкото да се отбие номера и колкото майка
му да плямпа навред, че тя е поела и уроците, и училището, и възпитанието на
детето, и отглеждането му, и всичко останало и че цялото бреме е паднало на
нея. А че целия свят се въртеше около нея и всички се чудеха как да й угодят и
облекчат майчинските задължения – за това забравя. Чувала е тя от бреме и
виждала тежък живот. В семейството на Деница има три сестри и един брат. Тя е
най-малката от всички деца. Баща им изоставя майка й, когато е била на 2 години
и тя въобще не го помни. Майката отглежда и изучава всичките тези четири деца
без никого до себе си. Всички работят сега и си имат фамилии. Бащата е ветеран
от Втората световна война и още е жив - живеел някъде в Мелбърн. Едната сестра
е женена и живее в Англия, другата е тук в Бризбън, а третата (най-малката) за
сега е с мене, но до кога – един Господ знае. Братът е в авиацията - офицер в
Сидней. Деница ми е разказвала, че понякога хляб не са имали да ядат, нито храна
- толкова са били бедни. Хората от съседните къщи са им носили помощи, за да
оцелеят. Е, това вече и аз наричам наистина тежък живот - признавам. Не знам
дали съм споменавал преди за работата й. Въпреки че тя я ненавижда и никак не й
се ходи, Деница работи в Централната щатска библиотека в отдела за справочна
литература и издания (намира се в същата сграда, където сте ходили в музея
заедно с леля Нина и чичо Стойко). Тя е една жива и подвижна енциклопедия след
20 години стаж в този бранш. Аз, ако забелязахте пак се отклоних за малко, но
така и не помня вече за какво говорих в началото. Както и да е - в крайна
сметка това са ми най-новите кахъри около Неничко...
Историята с писмото от
директора на училището се разви в събота - в неделята ходихме на пикник с моята
госпожица до Gold Coast, малко разходка по плажа и крайбрежието - това ни беше
всичко. Тя там вече окончателно настина, защото още от предните дни нещо не й
беше добре. Аз в последно време също бях малко сополив и нали много “са
цалуваме” предимно по устата и си смучем ненаситно езиците като два прегладнели
песа, та изглежда съм й прехвърлил бацила и на нея. Така три дни (понеделник,
вторник и сряда) Деница не беше на работа и си стоя болна в къщи. В една от
вечерите й занесох гореща боб чорба да се наяде като хората с нещо свястно, че
тя с нейните треви и сламки дето ги дъвче за една бройка да я отървем – ама
прескочи трапа, ще я бъде.
В сряда или още във вторник
вечерта направихме резервацията и ето ни сега тук в тоя райски кът – тишина,
спокойствие, чист въздух, птички пеят, чуруликат и т.н. Единственият шум наоколо
е драскането на пачето перо върху папируса, докато пиша и поскръцването на
кревата сутрин на ранина, по обед и няколко пъти чак вечерта. А пък цената от
$240 за 3 нощи напълно си заслужава за всичко това, което са направили хората
тук.
В събота сутринта се втурнах
да обикалям гаражните разпродажби и сергиите на битака. Оказа се, че аз освен
всичко което поначало си нямам, сега пък хептен нямам и никаква пътна чанта,
торба или нещо подобно – собствеността ми се свежда само до онова куфарче,
което навремето купих за 8 рубли и си донесох от Съюза при една комсомолска
екскурзия, организирана от заводската управа. Бързам точно тук да поясня, за да
не остане някой с погрешно впечатление от мене, помисляйки си че съм бил
някакъв подлизурски комсомолски активист или пък мастит партиен функционер;
нищо подобно – баща ми не би ме пуснал през прага на дома, а пък и аз отделно
нямах афинитет към съответната гъзоблизна дейност.
Годината е 1987, когато аз и
още един колега от производството бяхме изпратени на Пловдивският мострен панаир
да демонстрираме нашите заводски изделия по време на есенното му издание (защото
имаше и пролетно, но то беше само на леката промишленост и ние за него не се класифицирахме).
Трудихме се усърдно в продължение на месец и това беше едно от най-прекрасните
ми изживявания през тази далечна календарна епоха. Изложението обикновено трае
десетина дни, но още от седмица преди това ни командироваха да организираме и
оборудваме щанда в палатата на Машиностроенето. Настаниха ни в един апартамент
сравнително близо до Панаира, раздадоха ни по малко служебни пари за харчлък и
започна един денонощен безгрижен купон. След официалното закриване на това
изложение ни задържаха допълнителна седмица или две, защото трябваше да
посрещнем другаря Тодор Живков и авера му Николае Чаушеску, които се очакваха
да посетят сергиите ни и едва след като си заминат, тогава да започнем
демонтирането на съоръженията. Работата се проточи, но за мене всеки ден навън
от къщи си беше като от Бога даден. Представянето ни беше впечатляващо и в знак
на благодарност бяхме наградени с въпросната 14-дневна екскурзия до СССР, с
маршрут Киев, побратименият с Габрово – Могильов и на края няколко дена в
Москва. В същото време това пътуване беше предназначено за отбрани комсомолски
първенци, секретари, секретарки и също влезе в личната ми история с
незабравимите си спомени и изживявания. Мисълта ми обаче беше за куфарчето и
как се сдобих с него.
Попадайки в морето на железарските
стоки, с които се славеше Съюза по онова време, аз започнах масово да купувам
всичко, на което ми се спираха лакомите очи. От там си купих трион, ножовка,
разни лепила, пили, отвертки, пирони, един малък чук и менгеме. Башка
грамофонни плочи, кибрити за колекцията ми, разни играчки за малкия и т.н.
Някои от нас се прибраха със ски, малки детски коли, велосипедчета и т.н., но
аз се ограничих от тези артикули. За голямо мое съжаление ски не можах да си
намеря, а пък колите се бяха вече свършили в магазин “Детский Мир”, за което
бях буквално удавен в лайна и помия, че не съм донесъл такава количка на
детенцето, което тогава едвам беше проходило. Но и не това е най-важното сега,
ами куфарчето – явно в моята пътна чанта не можех да побера всичките си
покупки, та се наложи да купя и това куфарче, с което впоследствие ходех по
командировки. Пълнил съм го с “кучешка радост” от халите в Русе, мъкнал съм в
него картофи от пазара на Смолян, с бири съм го тъпкал по ж.п. гари и спирки –
историята му е дълга и паметна; да не споменавам за дамските превръзки и рулата
с тоалетна хартия, които от време на време пускаха из търговската мрежа на
столицата, та съм го зареждал и с такива артикули по време на честите си
служебни пътувания. Така пък от Съветския Съюз го докарах заредено с триони и
ножовки. Всичко това надлежно се пази и в най-нови дни и върви неотлъчно с мене,
където и да мръдна аз.
Добре ама сега за излета ни с
Деница ми трябваха някакви чанти за храната, защото тя за някакви си три дни
престой дойде с три или четири куфара, пълни до върха с дрехи, но за насъщният
трябваше да се погрижа аз. Без да отварям повторна скоба, заявявам че не мен и
тази прекалена суета не ми се нрави, но усещанията ми този път са малко
по-различни. Улавям се на моменти, че аз просто търся кусурите у тази жена и се
самонавивам с дреболии, на които вероятно не би трябвало да обръщам внимание.
Обичам я, но не мога да видя краят на дните си с нея – ай, че шибано положение,
мама му стара.
Независимо от разчленените ми
и разпилени мисли, връщайки се на въпроса за чантите, от едно място се
обзаведох изведнъж не само с една, ами с три и то за смешната сума от общо $8.
В този своеобразен комплект имаше една много хубава ръчна спортна чанта за
пътуване, друга по-малка за дребни вещи и предмети, както и една специална само
за храна. Последната е температурно изолационна и специално студеното се
запазва хладно за по-дълго време. Например ако на дъното й се наредят няколко
ледени бири, вероятно ще се запазят такива барем няколко часа. Не знам само,
ако в нея сутринта се сложи едно вряло гърне с боб, дали ще остане топло до
вечерта, но сега за мене специално е по-важно да ми е хладно питието, а пък
манджата мога да си я топля и на слънцето. От същото тържище купих на Нени едни
списания за мотори, а за себе си взех един английски речник (много си падам по
речници, не знам защо и постоянно купувам, когато цената им отговаря на моите
възможности; независимо че дори не ги и разлиствам в къщи, за този искаха само
40 цента, та нямах и шанс да се пазаря даже). После купих и спален чувал,
какъвто отдавна се каня да си взема, но понеже отбягвам новите в магазините,
които са ми възскъпички (по $40-$50-$60 искат за един, непрокопсаниците недни),
та смирено чаках за “цвят” малко по-дълго време, но пък да е евтин (в случая
$4).
Прибрах се в квартирата с
всичките си покупки и дълго време прах. Прах-псувáх, пак прах-пак псувáх, но
най-големите ругатни се изсипаха по отношение на проклетият спален чувал,
защото като се запени оная ми ти вата, та цялата къща щеше да се напълни със
сапуненица. Голямо пране падна и блъскане във ваната, но пък иначе стана като
нов. Този модел е с качулка и е чуден за излети, за вкъщи и т.н. С него покойно
можеш да изкараш няколко нощи под открито небе и на ясна месечина в някой парк,
ако жена ти те изрита от дома по някое никое време и особено зимъс...
Следобеда пък пазарувах за
екскурзията – мръвка нещо, салатки, задължителните яйца и т.н. Онзи ден (в
четвъртък), ходихме с един колега до заводите и складовете на “Кока-Кола” в
Бризбън. Там трябваше да направим някакви измервания на съществуващите им
рафтове и стелажи. Та наред със служебната дейност, видях и как се правят
газираните напитки, бутилирането им и т.н. Огромно нещо е това, казвам ви -
всяка секунда този гигант бълва тонове най-различни питиета. Къде отива
всичкото туй чудо не ми е много ясно, но ми се объркаха представите за чистота
на инсталациите, размери и капацитет на производство. Нещо като “Кремиковци”,
само че за лимонади, швепсове и т.н. Абе, голяма работа – с една дума!...
29.09.1998 -
Нашият малък и уж щастлив престой в мексиканската колиба продължава. Всяка
вечер с Деница си правим скара, салати, аперитиви и т.н. Аз гледам хубавичко да
се опивам, за да не се впускам в по-дълбоки размишления, а пък ставам и
по-забавен като ми надебелее езика. Независимо че спим в една стая, леглата са
две единични и всеки от нас си ляга и се завива отделно на свой собствен
креват. Е, преди това се впиваме един в друг, дълго и страстно се любим, но
процеса на заспиването нощем и сутрешното ни разбуждане си е чисто
индивидуален. Колко пъти трябва да разправям, че на мене така не ми харесва, но
въпреки всичко неохотно уважавам чувствата й за морал и житейските правила, на
които е научена и възпитана; едно от нещата, за които й свалям шапка. По
принцип ни е доста хубаво и приятно като сме заедно, въпреки че и двамата
установяваме колко много различия има между нас - главно в стила и начина ни на
живот, така както и от чисто битово-семеен характер.
Забравих вчера да опиша една
малка и любопитна подробност. Като купих онзи ден чантите и като почнах да ги
пера, в джоба на едната от тях намерих 10 лотарийни билета, по $2 всеки.
Най-вероятно са били забравени там от предишните си собственици, кой знае от
кои години. Те са от тези, дето се остъргва една картинка и отдолу се появяват
цифрите на евентуалната печалба. На един от билетите бяхме много близо да
спечелим $100,000, но се разминахме само със сумата от $4. Аз с тях купих нови
четири билета по $1, като двата от тях пак спечелиха по $2. Сега с парите ще
купя още четири и ще се надяваме на голямата печалба, която може да обезпечи
финансирането на билетите за софийския влак (“Шипка”-та имам предвид)...
След малко с Деница ще ходим
на плаж, но както тук всеки един вече може да се досети – търпеливо я изчаквам
да се докара за излизането, попълвайки времето с описване на празните си мисли
и потискайки по този начин надигащата се от дълбините на душата ми лайняна
пяна. Вчера и онзи ден се разхождахме из местните гори и поляни, но днес
времето е определено за морския бряг. Аз за пресечените местности си обувам
огромните чепици, които купих за $5 от един битак. Те разбира се, понеже са
груби и тежки, ужасно ми убиха и ми направиха множество пришки навред по
пръстите (понеже са от чиста свинска кожа, но пък иначе гордо носят емблемата
“Made in Romania”). Обаче аз нееднократно вече съм подчертавал изключителната
си свещена тъпота, доближаваща се по степен на магарешкия инат и независимо от
болките които изпитвам, слагам си лепенки по мазолите на краката и пак бича с
тях. Тези почти трудовашки боти от времето на войната във Виетнам ми стоят
много добре на късите и дебели крачни стволове (тук иде реч за долните ми
крайници) и с тях изглеждам като праисторически динозавър. Както казват: “Трай,
бабо, за хубост!” – та, много са си прави хората. Е, аз имам много хубави и
модерни маратонки, обаче си ги пазя за “новки” и само за излизане по
“стъргалото”. Тях пък ако си спомняте, ги купих от една гаражна разпродажба и
вероятно са “маркови”, но аз не съм им обърнал внимание на етикета...
Всяка сутрин изпивам по една
чаша мляко с какао, като бебетата. Направихме си и доста снимки из района.
Деница още не е извадила предишните, които си бяхме правили с нея една вечер у
тях, защото кадрите минават през много строга цензура и ако тя не се харесва
как е излязла на някои от тях, просто изхвърля снимките. Ужасна е! Как може
един уж нормален човек да очаква, че на някаква си фотография ще изглежда
по-различно отколкото в действителност? Забележете, че аз дори не абсолютизирам
в случая – не казвам нито хубаво, нито лошо. Според мене снимката е точно копие
на оригинала - амчи нали “маймун стóиш, маймун ‘злезиш!”, само че това
последното не съм й го превеждал още от тактичност. Сега продължавам да я чакам
търпеливо хубаво да се напотрива, че да излизаме най-после. Абе на мене ми
трябва някоя по-разтропана жена: я италианка, я испанка – нещо средиземноморско
да има в нея и кръвта й да ври като моята. Тази е много мудна и това ме дразни
понякога (всеки път, всъщност). Сигурно всички австралийки са такива - цялата
им нация е такава бавна. Няма стрес, няма тръпка и емоция. Пък аз нали съм
бързоряк (Веска Михова + чичо Божко, умножено по 10!), та много-много не мога
да се вписвам в тези условия на забавени движения, но ще видим. Времето ще
покаже всичко, а пък Господ ще определя крайния резултат...
Аха, започнаха да се дават
признаци на готовност за излизане. То вече стана пладне, но и изборът беше
много труден – зер, за три дни сме довлекли четири куфара с дрешки и парцалки,
повечето от които така ще си се върнат необличани. Сега ми е много хубаво тук,
но дълбоко в съзнанието си мисля за моя малък Неничко. Щеше да е толкова хубаво
и той да е с нас и да се порадва на разходките ни, но ситуацията е такава, че
просто не искам да го въвличам в нея. Щастието ми никога няма да е пълно от тук
нататък. Това, което изключително много ценя у Деница е разбирането и
състраданието, което тя проявява към мене заради положението, в което съм
поставен. Снощи пак си говорихме с нея за вас, за вашия мъчителен престой тук и
т.н. Но тя се свършила вече – и да се самообвинявам, и да съжалявам, и да се
упреквам – все тая. Само се моля вие да намерите сили да ми простите за мъките,
които ви причиних и за неприятностите, които ви сервирах без време...
01.10.1998 –
Така-а-а, практическото ни занятие вече привърши, а сега аз продължавам с
писмената му част. Не споменах, че междувременно миналата седмица пристигна
вашето писмо № 14, а снощи като се прибрах от екскурзията, на масата ме чакаше
и № 15. С голяма мъка научих за смъртта на Добринка Добрева – моята прелестна
учителка по география, която наистина ме научи на “посоките” и “чудесата” на
света. Спомням си, че двамата с Пейо бяхме лудо влюбени в нея (но никога не сме
се карали кой да я има само за него, защото всеки си я притежаваше и обичаше по
свой собствен, наивен и ученически начин). Жалко че от този живот си отиват все
прекрасни хора, при това в най-хубавата си възраст. Толкова много ми е объркан
мозъка и въобще живота напоследък, та като че ли не мога да възприемам вече
събитията (каквито и да са) с цялата им емоционалност и сила. Сякаш загубих
нещо от себе си, но още не мога да определя точно какво - вероятно затъпях
безпределно много от тези простотии, които се случват около мене. Тревожа се и
с Неничко, дето по цял ден го няма из къщи и е оставен уж на самоконтрол, което
за мене си е чист самотек. Тези дни пак ходили с майка си на лекар заради
алергичните му пристъпи (много кашлял напоследък) и докторите казали, че имал
астма. Те още от Аделаида бяха с такава диагноза и на мене все не ми се вярваше.
Аз разбира се продължавам да се намирам в дълбоки съмнения за това, защото той
никога не е бил и чак толкова зле. Обаче майка му като му насади и тази
натрапчива мисъл, отиде та се не видя. В същото време той доста често изстива,
ходят къде ли не, къпят се из басейните, които хич не са топли все още. Но нали
се правят на мъже и на силни, колко му трябва да се разбуха. Ако пък е опитвал
и от вкуса на цигарите вече (които той казва, че не са му харесали), ето ти я
кашлицата и всичко останало свързано с това. Но така е без контрол или по-точно
- под уж строгия контрол на иначе безволевата му майка. Много от това изобщо
нямаше да бъде така, ако поне тя беше такъв човек и сама пред себе си да признае,
че всъщност нищо не става от нея; да наведе малко вирнатата си глава и да
приеме помощта, която й оказват. Но аз каквото и да мисля, както и да го
приказвам, то си остава без абсолютно никакви последствия. Мои са само
тревогите и притесненията, които където и с когото да съм, ще ги нося дълбоко в
сърцето и душата си до гроб...
От планинския курорт, онзи ден
с Деница се спуснахме и към океанския бряг, където изкарахме до вечерта. Вчера,
преди да се приберем в Бризбън, също бяхме там. Много беше приятно по плажа -
аз даже се окъпах в океана, въпреки че не ми беше чак толкова горещо, но нали
трябваше да демонстрирам балканският си нрав и здрав дух. Правихме си и много
снимки – толкова много, колкото тя самата няма през целия си смислен живот. Но
всичко това беше под мое настояване и главно заради вас – много исках да има
какво да ви изпратя, за да зарадвам и разнообразя сивото ви ежедневие.
Госпожицата иначе е много мил и кротък човек, но пък сме толкова различни -
главно в житейски навици, а не като характери. Държим се и двамата за ръцете,
роним сълзи като деца и не знаем какво ще стане с нас от тук нататък. Аз няма
да посмея да свържа живота си с нея завинаги, именно поради тези наши различия
– и двамата добре го разбираме и прекрасно осъзнаваме това, но в същото време
сърцата ни не позволяват да се разделим и всеки да търси своя собствен път в
тоя омразен живот. Тя, както разбира се и аз, сме напълно сами на тоя свят,
като псета без колиби и единствено страхът от самотата ни държи заедно. С ръка
на сърцето си признавам, че аз много я обикнах, а и тя показва същите чувства
към мене, въпреки че определено е по-сдържана точно поради тези различия между
нас. На голямо изпитание ме подложи Бог отново, няма що. За кое по-напред да
мисля - и аз не знам вече: за пропадналото си минало ли, за неясното ми
настояще или пък за още по-непредсказуемото бъдеще?...
Жалко е, че Бойко и Ваня също
се разделят, въпреки че и тя беше една усойница като моята. Само Ленчето държи
юздите здраво, но пък и евала ще кажа на такава жена като нея – тя знае какво и
как да го постигне и нека; да са живи и здрави с Огнян!
Късно снощи е бил подписан
договора за прехвърлянето на компанията, в която работя, на името на новите
собственици. Тези дни ще ни го съобщят вече официално. Напред след работа ходих
при данъчните власти да си оправям документите за таксите от изминалата финансова
година. Като се тури калемът и се изчисли едно на друго, казаха ми че ще имам
да вземам около $1600 обратно (това са средства, които са ми надвземали през
годината под формата на данъци и такси, та сега ми връщат част от тях). Събрал
съм и други $4000, та ми е малко по-спокойно на този етап, въпреки че това представлява
една действително смешна и жалка сума за тукашните представи и стандарти, но
пък и със сянката си не мога да се надбягвам. Ако си спомняте, онзи ден писах
за едни лотарийни билети. Последните които купих, отново печелеха други $2; с
тях пък ще взема допълнителни два билета. Поне да играя до край – може да се
падне някоя по-тлъста сума (да не вярваш), а най-вероятно е да загубя и тях;
барем ще поживея няколко дни в голи надежди и напразни химери...
Миналия ден, по време на
гаражно-разпродажбените ми набези и преди кратката ни екскурзийка с Деница, си
купих и една въдица. Не че ми е изтрябвала болезнено, но за цената от $2
сърцето просто не ми даде да я подмина. Тази вечер я лъснах, намазах й макарата
с грес и стана като нова. Остава само да й сложа корда, да й навържа куки,
плувки и такъми, след което да я затворя в гардероба при другите ми съкровища.
Е, може някъде и да я намокря, но по-вероятно е това да стане отвън на маркуча.
Аз за риба едва ли ще се засиля да ходя, но може да срещна някоя запалена
рибарка (русалка), та да съм готов (с дебел и здрав прът поне, ако не с
друго)...
Не помня дали ви казах, но от
един антикварен магазин преди време купих книгата на Александър Солженицин
“Архипелаг Гулаг” (за $3). Тя е с огромен обем от 660 страници и има много
ситен шрифт (кофти само, че е на английски език – нямаха я в превод на
български), та сега съм подсигурен с четиво за 100 години напред, с темповете и
постоянството, с които аз чета книги въобще. Вече съм на 2-ра страница от
предговора, но забелязвам че нещо не ми се и чете в последните трийсетина
години. То и преди толкоз ми беше мерака, но поне имаше кой да ме натиска и да
настоява; нали ни задължаваха от училище да сме прочели еди-колко си книги през
ваканциите, имаше списъци, ходехме по библиотеките и т.н. А пък и на “Овчарчето
Калитко” не мога да немеря превода на английски, какво да направя. Аз само нея
си обичам и наред с “Пипи дългото чорапче” съм ги прочел сигурно по десетина
пъти...
В това писмо изпращам и един
проспект-реклама на къщите, където бяхме на почивка с моята госпожица. Всички
са много хубави и интересни и мястото е много приятно. Тук е пълно с такива
места, стига само човек пари да има за ходене и настроение, разбира се.
Замислям се дали да не ви изпратя покани за идване отново - и двамата с татко,
за една цяла година. Ще изкараме много хубаво, независимо от всичко. Чакам само
да ми узрее идеята в главата по-добре, която и без друго е пълна с какво ли още
не. Във всички случаи този вариант е по-добър, отколкото да си идвам аз за
много кратко време и да се натъжавам още повече с този или онзи, когото видя по
тротоарите или пък с онези, дето вече са виснали по некролозите на
електрическите стълбове. Ще видим, времето ще покаже, а Господ ще определи
точно какво да стане – аз нямам сили и воля да предсказвам бъдещето...
Имам чувството вече, че
напълно се изчерпах откъм всичко, което имах да кажа. Макар и не толкова
украсено, предадох съвсем телеграфно събитията около мене до този момент. В
събота ще съм с Неничко, пак ще се занимаваме с мотора му и вече може да отидем
да го покараме. Той от другата седмица отново започва училището - последен срок
от началното му образование, след което отива в прогимназията и средното
училище чак до 12-ти клас. Подновяват се и уроците по музика - да видим до
кога. Майка му се сърди и непрестанно ме оплюва, че видите ли тя е поела разноските
им. Но когато аз плащам за едно нещо или влагам средства в каквото и да е
начинание, искам резултати насреща; естествено е да виждам за какво аджеба си
харча парите. Като вдигнах обаче пак пáрата, когато нищо от това не вървеше
като хората, оная на края така го извъртя и изкара, че аз не съм искал да давам
пари за детето и най-демонстративно ме отхвърли от тези разходи. Хубаво, нека
сега тя да следи как върви напредъка на милото й чедо – аз се ядосвах, ядосвах;
троших нерви без никакви положителни резултати. Много ми е мъчно, много ме е
яд, че съм толкова слаб и че не й строших глупавата тиква още навремето, но и
не предполагах, че тя ще стигне чак толкова далече и че ще надделее с ината и
упорството си, с простотията и силата на парите си! Нени никога няма да узнае и
да си помисли дори какво е правено за него, колко много го обичам аз, колко
много милеете за него и вие самите като негови баба и дядо; как всичко беше
обърнато и насочено само и единствено за неговото добро и сполука, но нямаше
късмет да се доразвие, защото беше унищожено още в зародиша си. Сега остава
само Всевишния да бди над него, което никак не е малко, но имаше нужда и от
много повече ръчкане. По всичко се очертава, че Неничко ще бъде “вуйчо Живко” №
2, на който родителите само свиваха рамене пред него и викаха: “Ами, ни иска дъ
учи и тъй ши’й тя!”, докато той в същото време хайманосваше с пройдохите из
Ямбола и околните села. А аз в кожата си не мога да се побера от непримиримост,
но нейсе. Дано поне Бог е справедлив и накаже мене, а не него!...
05.10.1998 - Тъкмо
привърших разговора си с майка и сядам да опиша неволите си до този момент.
Разбира се от всичко лошо напоследък, най-много се откроява окончателната ни
раздяла с Деница, която и двамата изживяваме много болезнено. В същото време
съвсем трезво осъзнаваме огромните различия между нас, които рано или късно
щяха да доведат до много по-тежки последици. Онази вечер, когато се разделяхме
и си вземахме последното “сбогом”, тя приготви няколко много скромни нещица за
вас, нещо като спомен от нея. Ние много сме си говорили за вас и аз имам
чувството, че и тя ви обикна “задочно”, макар и без да ви познава. Бяхме се
разбрали тя да извади снимки от филмите, които изщракахме съвместно в последно
време и аз вчера ходих да ги взема. Пак много плака милата, пак много й беше
мъчно, но какво мога да направя и аз самият – много неща просто не мога да
възприема, главно от кухненско-домакински и къщовен характер, както и от
емоционална гледна точка. На мен ми трябва някой по-жизнен, по-жив човек до
мене да стои, а не някоя флегма. Разбира се всичките плюсове и минуси не могат
да се разберат още от самото начало. В хода и развоя на по-близките ни и
интимни отношения взеха да се появяват черти, с които аз просто не бях сигурен
във себе си, че ще свикна или че ще мога да възприема, въпреки че страшно много
положителни качества открих в тази жена. Независимо, че Деница беше с 2 години
по-голяма от мене и с 2 см по-висока (а като стъпи на токчета още повече), ние
се разбирахме прекрасно и си живеехме в унисон, макар и не под един покрив. С
тази малка разлика обаче, че аз правех почти всичко – от вратата залепвам на
мивката, за да й измия чиниите дето е закусвала; после се втурвам към печката
да наготвя нещо, защото тя може да съществува и да поддържа жизнените си
функции само на задушени зеленчуци (без сол и масло), сухи препечени филии и
разни блудкави сандвичи, но не и аз – Варваринът с главно “В” (пардон -
Българинът, с още по-главно “Б” исках да напиша). А пък като стъкна нещо на
котлона, облизва си и чинията чак и ми е безкрайно признателна. В същия ред на
мисли обаче това е против нейната диета и така тя не се чувства добре – с тези
си настроения влияе и на моите. Всяка сутрин става и изяжда по една шепа
витамини, вместо например да ги приема с нормалната храна – взема чесън на
хапчета, сума други щуротии: желязо, калций, ама да си надроби една буца сирене
не бива. Виждам, така е свикнала – че как се променят тези навици, при това на
40 години? Тя цял живот си е била така и с това си е свикнала – нали навикът е
втора природа. И туй, и онуй, и много още други неща, които постепенно
започнаха да ме дразнят в нея и просто си казах, че няма да ни бъде нас
двамата.
Огромния шок, с който се
сблъсках още първата вечер на запознанството ни в клуба за самотници беше, че
Деница не кара автомобил – въобще няма шофьорска книжка. Навсякъде се движи с
таксита или обществен транспорт и не помисля да сяда зад волана. Тогава си
мислех, че с времето ще я убедя да изкара един курс и да стъпи на пътя, обаче
това беше абсурден въпрос, който дори не подлежеше на дискусия. Аз прекрасно
знам какво означава в едно семейство да има само един “разводач”, особено в
условията при които живеем в тази държава – нали до онзи ден моето положение
беше същото. Тя сутрин ходи с такси на работа, вечер аз се научих да минавам и
да я прибирам, но нали някога ми се налага да закъснея, трафик ме хване някъде
по улиците – следват само притеснения и излишни нервни напрежения. Е, че защо
да си ги създавам аз на нова сметка и от какъв зор? – не бях много съгласен и с
тази постановка, но нещата вървяха, като че ли по инерция, без да се замислям и
върху това. Иначе сме ходили напред-назад с колата, но бях влязъл в ролята си
на таксиметров шофьор – по мое желание и предпочитание, разбира се, което обаче
в един момент омръзва и дотяга, когато човек не вижда перспективата на бъдещето
си… Аз и илюзии вече не си правя, че ще мога с нещо да я променя, нито пък имам
наивността да си мисля, че самият аз ще мога да се преродя – в какво, след като
съм толкова идеален, ха-ха-ха (смея се през сълзи)…
Именно поради всички тези
причини, макар да ми е доста душевно тежко и тягостно, аз предприех тази
последна и отчаяна стъпка към раздялата ни. Погледнато реално, всъщност това не
беше и чисто моя инициатива. Деница отдавна си мислеше, че ние с нея не сме
съвсем един за друг и постоянно искаше да се разделим. Аз бях този, който
успявах да балансирам положението с много любов, отстъпки и компромиси от моя
страна и безпределен джентълменски такт. Добре, ама то и на мен взе да ми писва
от всичко и на края просто спрях да се противопоставям на идеята й за раздяла,
въпреки че много, ама много ми е мъчно за нея. За кратките няколко месеца се
обикнахме достатъчно силно, а това продължава да е така и в момента дори, но аз
имам чувството, че този път ще проява повече воля и упорство. Прекрасно знам,
че този развой на тотален обрат в отношенията ни боли и много я наранява, но и
аз не мога да си представя още един съвместен живот с някого, всред низ от ядове,
неприятности и кахъри – какъв живот ще е тогава? – като досегашният, опасявам
се. Бог отгоре ми е единствения свидетел, че аз пристъпих към тази дружба с
Деница със съвсем сериозни и искрени намерени, въпреки че още в самото начало
изплуваха разните различия между нас и дребни разочарования. Тогава си мислех,
че ще отживеят с времето и някак си ще се преодолеят, но пък те напротив –
задълбочиха се, мамка им...
Сега отново съм се пльоснал в цял
ръст върху арената на самотните сърца и душа из въздуха наоколо за някоя
себеподобна. Но то нали много добрини не могат да виреят заедно – най-големият
ми кахър през всичките тези месеци беше запазването на работата. Е, това с
Божията и на всичките светии помощ стана, но пък за сметка на това изтървах
любовта по трънливите кози пътеки и житейски сипеи. Нека сега заедно да проследим
какво ще става от тук насетне. Макар и това да не е съвсем всичко около мене,
на първо време е достатъчно за разбор и анализи на положението.. Аз като се
сетя за допълнителни факти ще допълвам информационния бюлетин в хода на
списването му. От следващия ред нататък измествам темата встрани - оставям
любовта да прегори и да се карамелизира малко...
Вчера от някаква гаражна
разпродажба насред пътя, с Методи си взехме един орташки хладилник. Той е малко
по-малък от трикрилен гардероб, но пък е много запазен и евтин ($50). Купихме
го с общи пари, като си поделихме масрафа помежду и всеки се бръкна в джоба с
по $25. Ако аз нямам хладилник в новата квартира (защото някои имат), ще го
взема със себе си и ще му дам съответно неговия паричен дял от сметката. Ако ли
пък се окаже че има и няма да ми трябва – той ще ми даде моите $25 и ще го
запази за себе си. Така вчерашния ден, макар и неделен, премина в пране,
чистене, подреждане и т.н. – дейност, с която не се бях занимавал от месеци
насам, предвид заетостта ми с госпожицата. Вероятно всичко това аз също съм
правил и тогава, но поне не съм усещал как хвърчи времето – нали сърцето ми
беше при Деница, та дори понявга физически да не съм бил съвсем с нея, мислите
ми бяха там, в постелите й…
Не съм излизал никъде - то
къде ли и да ходя сам като скот. Пак започнах да обикалям улиците из квартала,
та поне да не си стоя в къщи и задушавам от черни мисли, а да се движа сред
празноглавото и кухо общество. В събота целия ден бяхме с Неничко. Сутринта
свирихме, въпреки че аз не бях особено доволен. После го доведох тук в
квартирата да обядваме, след което излязохме пак, като през деня завършихме
напълно ремонтната дейност по мотора. Другата седмица ще ми монтират теглич на
колата в един сервиз, ще вземаме ремарке под наем и ще го водя да кара по
поляните и пустеещите масиви (които при нас ги има в изобилие). Както казах и
по телефона – изпращам тези снимки само защото искам да ме видите как изглеждам
и когато съм щастлив (въпреки че не 100%...). Не ми се надписват, защото едно
че са много и второ – нямам какво толкова да описвам по тях и да се намъчнявам
повече; те вече не представляват нищо друго, освен само един спомен от низ противоречиви
чувства. Снимките са от пикник, от квартирата на Деница, от къщата където бяхме
на почивка, от плажовете на Gold Coast и т.н.
Тези дни ще започна да се
оглеждам и за друга квартира. Може би ще се преместя пак откъм оттатъшната
страна на реката, за да не плащам по $20 на седмица за проклетият им, шибан
мост. Ако наема самостоятелна квартира, тя ще бъде и доста по-скъпа, но за сега
не виждам друг изход. Нямам човек, с когото да се наеша и да наемем нещо
двамата, че да си делим масрафите. Всичките ми приятели са си устроени по един
или друг начин, а аз пак съм на пътя - по точно на кръстопът. Но сега
определено съм значително по-спокоен отколкото преди; тази връзка с Деница поне
ми помогна малко да си изправя главата, въпреки че не точно това имах само за
цел, когато започнах да излизам нея, но така ни било писано. От една единствена
гледна точка тя беше много подходяща партия за мене, защото си няма никого на
този свят (освен сестрите и брата, с които не поддържа много тесни връзки) – ни
родители, ни деца, нито пък самата тя имаше намерения да ражда бебета от тук
нататък и на тази възраст. Тези условия на мене много ми отговаряха на
разбиранията и на тяхно основание почти не обръщах внимание на останалите
различия между нас, просто защото издигнах почти в култ добрите й черти.
Въпросът за децата е доста деликатен и аз също нямам абсолютно никакви мераци
за правене на нови, та поне в това отношение бяхме единодушни. За предпазване
от нежелана бременност Деница вземаше някакви хапченца и всичко останало си
беше наред. Добре ама колкото повече се задълбочаваха и усложняваха отношенията
помежду ни, толкова по-дълбоко аз изпадах в депресиращи съмнения и размисли. Тя
чувстваше същото разбира се, което пък довеждаше до известни напрежения и
прескачане на искри между нас, които пак подчертавам – аз лично се опитвах да
балансирам и елиминирам, но то не може да е вечно така. Сега ще си търся някоя
черна като катран аборигенка: те барем ядат само корени, листа и червеи, ходят
предимно голи и не се къпят - т.е. няма никакви масрафи подир задниците им!...
Утре вечер ще водя Нени на
урок и ще се прибера по-късно, така че няма да имам време за писане. Пък и до
тогава няма да е станало нищо по-различно от това, което вече знаете, та да
изисква някакво по-подробно описание. Днес на работа официално ни съобщиха за
купуването на компанията от една италианска фамилия. Те са притежатели на още
40 такива дребни фабрички, а самите собственици, както може да се предположи,
са много богати хора. Считано от петък, 09 Октомври, те ще бъдат чорбаджии и на
нашата. Името на новият експлоататор е Силвио Прадела. Всъщност той е синът,
който е поел функциите на баща си и всички казват, че много умело води семейния
бизнес напред. Ще видим - дано пък, след като са толкова богати, малко да ни
вдигнат и заплатите, което е нещото, дето мене най-главно ме интересува.
Останалото е само работа, работа и пак работа - до пенсия и то само за онзи,
който я дочака...
07.10.1998 -
Продължавам описанието на житие-битието си, макар и не с особено възторжено
настроение. Е, аз не че съм тръгнал да роня сълзи по себе си и да оплаквам
орисията си, но за момента положението ми не е от най-цветущите. Снощи водих
Нени на урок. Всеки път в колата провеждаме дълги беседи относно много семейни
проблеми. Той всеки път ми споменава по нещичко “от кухнята”, въпреки че майка
му го е инструктирала да не ми казва нищо. Това което научих от него за пореден
път и което той ми сподели, естествено чуто от устата на майка му беше, че
всичките ни приятели се били обърнали срещу мене, обвинявали ме, че съм си
изоставил семейството и т.н. – верига от отровни словосъчетания все в този дух.
Каза, че баба му Веска била основната причина и виновна за станалото между мен
и майка му – листите ми няма да стигнат, за да преразказвам всичко онова, което
чух. Аз му обяснявам много неща, отстоявам позициите си с възможно най-дребните
примери, които мога да му дам от нашия съвместен живот. По никакъв начин обаче
не искам да казвам истината за майка му, по начина по който я чувствам аз – все
пак за него тя си остава един кумир и аз за нищо на света не бих разбил тези му
илюзии, макар и с риска да бъде потъпкана и смазана моята собствена чест и
гордост. Дали обаче той разбира какво му говоря и дали някога ще ми проумее
думите, аз не знам. Вече не стоя вътре по време на урока по музика както беше
до сега, а го изчаквам да приключат заниманията си отвън в колата. Дано така да
е по-добре, въпреки че самият аз не виждам кой знае каква разлика от преди и някакъв
напредък. Майка му хем приказва разни глупости и му пълни главата с
врели-некипели, хем пък го подучва да не казва и да не споменава никакви имена
пред мене - в смисъл кой какво бил казал. Е, това не е ли възпитание в лъжи и непочтеност?
Като си толкова корназ, кажи ми кой с какво те е надъхал, за да ти дам
обяснение за причината или пък, ако с нещо съм се провинил пред даден човек, да
отида и да му се извиня, вместо да злослови по мой адрес. Какво ми се
разиграват водевили и се говори с недомлъвки? – хайде, не ми излизайте с тези
евтини пинизи, ако обичате. Но съм толкова безсилен, че не мога нищо да
направя, камо ли пък да се противопоставя на нещо. Снощи говорих с Румен (на
Албена). Преди това госпожата говорила с Албена. Тя по-рано не искаше и да я
чуе, но сега я търси. Така вече става ясно и за слепеца, че причината за
всичкият раздор е била в мене и уж аз съм виновен за всичко. Както и да е -
жалкото е само, че хората не знаят истината и вероятно никога няма да я научат,
но то стига само дето Господ и вие я знаете.
В последно време Нени страшно
е напълнял, просто са му се зашили очите чак. Лицето му няма нищо друго, освен
едни бузи. Шкембето му е увиснало над гащите, от коленете нагоре всичко е една
маса и ходи разкрачен като насран. Като си спомня колко много приказвах и за
това, как го молих да не яде толкова, ядосвах се навремето и насила съм го
изкарвал от нас да потича, но ето че сега дойде време да се берат плодовете на
нечие упорство и простотия. Той каза, че вече майка му го е подложила на строга
диета (без сладки и мазни неща, повече зеленчуци и чер хляб). А аз когато
купувах такъв хляб за всички ни и най-вече заради него, същата тая майка
подменяше хляба от количката в супермаркета с бял – “За детето, то не яде чер
хляб”, казваше. Аз се влудявах, но можеш ли да въстанеш срещу такъв зъл човек.
Що за майка ми се пише тая, след като едно нещо не може да проведе до края -
сега вече и тя самата се е хванала за главата, но твърде късно. Искала той да
свали 15 кг. Питах колко тежи в момента, но го достраша да ми каже. Най-малко е
75-80 кг вече. Последния път го теглих у нас преди около месец – още тогава
беше 70 и отгоре. Казва че уж се е стреснал, но без постоянен контрол, той сам
нищо не може да се направи. Аз му напомних, че докато баба му беше тук го беше
вкарала в някакъв разумен и здравословен хранителен режим, но той пак ми се
изрепчи нещо, също като майка си. Това е вероятно най-омразната черта в
характера й: абе с очите си вижда, че се е провалила отвсякъде и пак упорства,
хули и не отстъпва от мръсния си инат. Такава беше преди, както и винаги си е
била. Е, ще си признае грешките едва след време, в разни нейни писма и
сърцераздирателни разкаяния, но преди това аз трябваше да поемам всичката й
помия, ругатни и злъчни думи, а отгоре на това и да й простя за обидите, които
е сипала и ръсила без да мисли. Така е било всеки път, хиляди на брой случаи.
Сега кого хули не знам. Но аз и да се побъркам, все тая ще е...
Днес бившия собственик на
компанията ни събра и изрази голямото задоволство на новия шеф по повод на
работата ни, специално към моята и големия принос на всички от отдела към
развитието на бизнеса. Това, макар и само морална, е една голяма утеха. Дали ще
се материализира обаче аз все още не знам, но и така да си остане – пак ще е
добре. Новият ни чорбаджия бил казал, че щял да наблюдава нещата отблизо поне в
продължение на три месеца и едва тогава ще се водят пазарлъци за служебни
повишения и нови, по-големи заплати. Дано сме живи и здрави – ще видим какво ще
стане.
Деница, горката всяка вечер ми
се обажда по телефона - плаче и се упреква, че не е била достатъчно добра с
мене. Много й е мъчно, че вече не сме заедно и че никога повече няма да бъдем.
Разбира се, на мен също ми е тежко - ние и двамата се обикнахме много силно,
спонтанно и се разбирахме прекрасно, но аз като че ли малко се стреснах -
отношенията ни вървяха по начин, по който сякаш се намирах едва ли не в нов
брак и силно притегнат семеен обръч. Не бях още психически подготвен да нагазвам
в нов батак, докато все още тинята и калта от стария продължаваха да ми се
стичат по гърба. Аз хем искам да си имам някого, хем пък и не ми се бърза с надяването
на новия хомот, още неотърсил се от стария. За такива случаи като моя,
народопсихологията е безкомпромисна и еднозначна: “Хем сърби, хем боли!”
Несъмнено много лошо е да си сам в тоя свят; но пък и да си с някого само и
само за да не си самотен, също не е работа.
Вероятно тук е мястото да
спомена, че допълнително разочарование ми се яви общия вид на Деница. Въпреки
че на пръв поглед е мила, симпатична и физически изглежда много добре, деругите
от влиянието на времето и възрастта са започнали своето първично невъзвратимо
действие и веднага се забелязва осезателното им и натрапчиво присъствие. Тук се
опитвам да бъда максимално деликатен, но просто няма как да подмина или да си
затворя очите пред вехнещият й външен облик. В един момент се стреснах и си
казах: “Господи, ами че тя само след 5 или 10 години ще бъде сбръчкана съвсем –
какво правя аз там и защо още й губя времето?” Самата Деница много пъти е
подчертавала, че аз съм малък за нея – в нейните представи за мъж до себе си тя
има някой 50/55-годишен господин, до когото тя да грее млада. Безспорно това е
така и самият факт, макар и да не го възприемах отначало, започна да ми се
насажда някак си в подсъзнанието и дълбоко в себе си аз усещах, че не съм
подготвен за един такъв неравностоен съюз – нямах тази нагласа, въпреки че
винаги съм предпочитал компанията и връзките си с по-възрастни жени. Трябваше
вече пред много неща да си затварям очите, а аз нямам силата и волята за
толкова много компромиси. Така постепенно с времето и дните, аз също започнах
да усещам едни доста противоречиви усещания към Деница, които в никой случай не
бяха в наш общ интерес. Харесвай я – да; на пръв поглед и след 13-годишен
неуспешен и не до там активно консумиран брак. Обичах я – да; от състрадание и
мъка, продиктувани от най-чисти човешки чувства. Всичко би било безкрайно
по-добре, ако и тя самата не търсеше спасението, пристанът, към който да се
закотви до края на отредените си дни. Връзката ни можеше да продължи много
по-дълго и аз нямах намерения да търся друга, ако отношенията ни се свеждаха
само до неангажиращи с нищо излизания напред-назад, ходене тук и там, редовно
завършващи с един здрав и няколкократен, ободряващ секс. Обаче аз нямах право,
нямах този морал да скверня чувствата на една жена, която търсеше в живота
съвсем друго и се стремеше към пълноценното му изживяване. Докато с мене тя
буквално си губеше времето – съзнаваше го, но ме обичаше и й беше трудно да го
прекрати. До голяма степен всичко това изигра основна роля във вземането на съдбоносното
решение за прекъсване на връзката ни – в мен бушуваха противоречия, но не можех
да застана срещу нейните пориви, усещания и разбирания. С постъпката си уважих
чувствата на един достоен и по своему нещастен човек, но съвсем не крия че се и
уплаших; аз просто не бях готов за поредният си отчаян скок в жаравата…
Тази вечер ходих да търся
някаква друга квартира. Днес се обадих на моите хора от агенцията, чрез които
наемахме апартамента и те ми изпратиха цял списък със свободните квартири из
района, който им бях определил. Навсякъде където съм минал ме тачат и уважават
хората, само в къщата ми немá кой да ме оцени. Тя за това Деница сега дрънчи
телефоните, защото видя толкова много положителни качества у мене, които не
иска да изтърве - както и да е; нали уж там въпросът е приключен, а пък колчем
се сетя и все за нея приказвам. Ако харесам някоя от бърлогите, ще се преместя
веднага. Те всичките са обзаведени с най-елементарните неща – маса, столове,
печка, хладилник, гардероби, легло и т.н., така че няма да ми трябва нищо. Може
би само една прахосмукачка евентуално, но аз от битака мога да намеря някоя на
безценица, колкото да ми върши работа временно. Не ми се обзавежда с хубави и
нови неща - един път да не харча излишни средства и втори път: като се надявам,
че скоро ще срещна “Човека“, тогава заедно ще мислим какво ни трябва, че да си
го купуваме. Сега само ще гледам да преживявам някак и да оцелея. Когато пак си
остана сам, тогава ще се занимавам с касетофона и ще правя разни проби. Сега
тук в квартирата е една такава какафония, че не ми се помисля за нищо. Гледам
да се завирам в нас колкото е възможно по-рядко, но като нямам къде да ходя, та
често се налага да дремя пред чашата с виното, докато стане време за лягане...
Тази вечер получих поредното
ви писмо (№ 16), заедно с татковото и адреса на Бакала. Веднага щом се преместя
ще си седна на гъза и ще му напиша едно далечно послание. А може да си грабна
каскета и да му отида на гости до Канарските острови - ей го къде е (да не
вярваш). Но нали трябва настроение за всичко, дявол да го вземе. Сега не ми се
мисли за нищо – дори раздялата със семейството си не изживях така, както с
Деница. Явно че нищо не е останало в сърцето и душата ми след толкова много
кавги, спорове и караници. Онова беше повече спасение за мене, едно ново
начало; докато сега съм стъпил на ръба пред пропастта…
Онзи ден у Мира и Стефан
избухнал пожар в кухнята им, та едвам го угасили. Добре че са си били в къщи –
иначе всичко е щяло да изгори до основите. Тази събота ще правят курбан за
това, че са се отървали леко. Аз снощи се обадих съвсем случайно, та Мира ми
каза. Тя каза още да сме се разберели с Женя, кой да отидел у тях (аз или тя) –
не я била канила все още. Аз, рекох, не се разбирам с нея (а на ума си
помислих, че ако те действително предпочитат мене и моята компания, нека да ме
поканят и аз със сигурност ще отида, ако ли не – да са живи и здрави всички,
барабар с моята Ирис, кучката им). Не мисля обаче, че някой застава на моя
страна, та дори и те вече не – въпреки, че в началото показваха повече
разбиране и проявяваха други чувства към моята особа. Така е разпърдяно
навсякъде за нас, че едва ли повече някой го е еня за мене – майната им на
всички. Тукашните имат един лаф, който в този случай важи с пълна сила: “Когато
лайната ударят вентилатора…”, т.е. – хвърляш кал и засипваш с помия, но в даден
момент всичко ти се връща обратно…
Мамка му и вино – как изведнъж
ми изплуват събития и факти, които за момента не съм удостоил с нужното
внимание, а пък след време установявам, че “Всяка крушка си има и опашка”,
изразявайки се отново с думите на народа наш български. Спомням си една вечер
(още живеех у Любо), при него идваха Стефчо и леля Мими, та той да й оправя
нещо зъбните протези. Ние през това време със Стефан ходихме да вземем нещо -
не помня точно леглото от Ива ли носихме, органа на Нени ли пренасяхме, но ни
нямаше около час и нещо. Като се върнахме, естествено седнахме на софра и се
почерпихме, но още тогава забелязах, че като се прибрахме и Любо вече беше
някак си по-особено настроен към мене и то не в положителен смисъл. После
Стефчови си тръгнаха, а ние с него останахме да си допием. Усетих че Любо беше
малко остър в тона си, упрекваше ме по принцип за това което съм направил, че
съм си изоставил семейството и т.н. (въпреки че и той знаеше истината и
истинските причини за този катаклизъм). Просто на момента усетих подчертаната
разлика в поведението му. Какво му е казала и наговорила леля Мими, докато нас
ни нямаше със Стефан аз не знам, но от тогава той не ми се обажда вече; замина
за България без да каже нищо, върна се – пак нищо. Аз го търсих един-два пъти,
но това ще му е. Щом ще ме отбягва, аз пък няма да му се натискам, я. Със
Стефчови също не се чуваме. Мира в началото беше така да се каже на моя страна,
но предполагам много хули и обиди са се изсипали по мой и ваш адрес, та за това
са си сменили предпочитанията. Майната му и на това - ще го преживеем някак.
Румен снощи ми каза, че Жорови
са си купили къща в Пърт, за което още никой не знае - най-малко пък в
България. Така че не показвайте пред близките им, че знаете – вероятно искат да
ги изненадат приятно, което е чудесно. Румен и Албена са без работа от тези
дни, но на нея са й предложили друга служба в Пърт и сигурно ще заминат нататък
- вероятно още другия месец. И те да са живи и здрави - как аз за никого не
помислям нито една лоша дума...
Ба мааму, вече е 22:00 -
Деница не ми се обади никаква; сигурно вече ще престане да ме търси, аз след
като бях толкова категоричен по повод на раздялата ни и главно изтъквайки
причините за нея (всички тези различия между нас). Мъчно ми е - и тя е един
нещастен човек, сам-самичък на тоя свят. Дано поне да намери щастието си - аз
все още си я обичам и уважавам, само че освен любов и състрадание, от дъжд на
вятър човек трябва да проявява и здрав разум. Е, колко разумна е моята стъпка,
която правя сега аз няма как да знам за момента, но разчитам на бъдещето да ми
покаже...
Тук времето забележимо взе да
се затопля - лятото като че ли идва изведнъж, без много-много предварителна
пролет. Ще продължа с писмените си анализи и другата седмица, че тогава ще
изпратя това писмо, заедно със снимките и подаръците от Denise (Деница). Друга
важна информация (а наред с това и маловажна) нямам за предаване. Аз пак ще
пиша като ми дойде муза и сърце за това. То аз сърце си имам винаги, но тук в
тая обстановка никак не мога да се съсредоточа. Хора се движат напред-назад,
разни шибани котки се мотаят из краката ми и т.н. Като си остана сам изобщо
няма да ми бъде по-леко, но се надявам да съм малко по-спокоен. По принцип ще
се преместя отново от другата страна на реката, за да не плащам такса за моста,
когато пътувам за работното си място, а пък освен всичко друго така ще бъда
по-близо до Нени. Това последното условие няма кой знае какво значение, но все
пак – ще гледам да съм на няколко крачки от тях, независимо дали това харесва
на майка му или не.
14.10.1998 – Ох,
не помня вече от кога не съм сядал с молива, милички на мама. Сигурно пак се
изтърколи една цяла неделя, но като ми е такова овчо настроението, та не ми се
и пише право да ви кажа. Независимо от всички обстоятелства обаче, напрягам
всичките си сили и ще се помъча да предам обстановката около мене с всичките й
възможни краски и нюанси.
Първо с няколко думи се връщам
на случките и събитията от миналата седмица. Почти всичките вечери бях зает с
обикаляне на кварталите с цел намирането на нова квартира. В съботата не свирихме
с Нени – майка му не разрешила аз да се качвам горе в апартамента и така на
практика тя провали и репетицията ни (за голямо щастие на нейният малък
готованко). Бях запазил час в сервиза за 10:30, че да монтират теглич на
колата, но преди това с Нени ходихме, вече с ключовете от квартирите в ръка, за
да ги огледаме и отвътре. Много дупки и мизерни места посетихме за пари между
$80 и $110 на седмица. Сравнително чистите и прилични места започват от $120
седмичен наем нагоре. На мене хич не ми се даваха толкова много пари, но май
няма да има как. До сега с Методи си деляхме половината на $125, а откакто
дойде и Барбара при нас паднахме на 1/3, защото и тя плаща своя дял. В същото
време обаче на мен не ми се живее и съвсем като скот, та ще се наложи да избивам
масрафа от други “пера”, като дрехи, храна и т.н. Намерих една много хубава
къща – някакво възрастно италианско семейство, много добри и възпитани хора
които живеят на горния етаж, а дават долния под наем. Мястото е напълно
обзаведено, с всичко необходимо – легла, маси, столове, хладилник, печка,
гардероби и т.н. Така че няма да се налага поне на тоя етап да купувам нищо.
Наемът на пръв поглед е малко висок ($125), но пък това включва и сметката за
електричеството. Аз само ще си прекарам телефона и това ще ми е единственият
разход. Обикновено тока възлиза на около $1 на ден – бойлери, хладилници, лампи
и други консуматори. Така наема става сравнително приличен - аз се навих на
този вариант главно защото ще има поне с кого две думи да си разменям от време
на време, а не да живея сам като куче. Къщата има хубава градина, полянки,
тревички; дядото естествено е градинар, защото видях няколко корена с домати из
лехите – изобщо не е лошо. А пък и на Нени му хареса мястото - доста близко е
до тях, но това както вече казах няма никакво значение…
Майка му онзи ден ми се
обажда, та ми държа един тон, та едни заплахи пак бяха в телефонната слушалка,
та какво ли не беше. Разбрала тя от някъде, че ще се местя (може Неничко да й е
казал, в което няма абсолютно нищо лошо, нито пък е тайна за някого) и разбира
се с изкривената си фантазия и болен мозък го свързала, че ще отивам да живея
при любовницата си (Женя така ласкаво обича да се изразява в злобата и яда си).
Аз слушах-слушах картечният поток от хули, пък на края на свой ред й тряснах
телефона. Именно заради това в съботата повлякох и малкото подире ми да се
влачи из смрадливите дупки на хората – нека хубавичко да види къде, как и с
кого ще живее баща му. Поводът за обаждането й беше, че Нени уж я бил питал
къде заминавам и все глупости от тоя род, та искаше да ме предупреди да не съм
го въвличал в личния си живот. Глупачка – една от причините ми е и той самият,
заради когото зарязах тая прекрасна жена, която бях намерил; все още не мога да
си представя по какъв начин ще организирам живота си от тук нататък, че да е
угодно на всички, а само за себе си дето не мисля. А тя в същото време му пълни
главата с бълвочи и той, горкия доста вярва на всичко (естествено е – нали му е
майка, може ли да има съмнения в нея; би трябвало обаче, но аз не му подсказвам
нищо такова – просто си преглъщам лайната: мълчаливо и безропотно). Нени под
строг секрет ми каза, че майка му е повишена в длъжност и сега е с позиция на
мениджър в тая компания, но вече за цяла Австралия. Има почти статут на Заместник-министър,
с точно два пъти по-висока годишна заплата от моята, но нека и тя да е жива и
здрава. Халал да й е всичкото и аз въобще не й завиждам. Още обаче щеше да
изрязва картоните в онази фабрика за преработка на хартия, дето започна лани.
Че тогава нали аз я натиснах да се яви на това интервю (за което също се инатеше
и изприказва сума приказки), та да вземе тази вълшебна работа, на която е сега
и с която толкова много се възгордя, че се самозабрави на края. Не знам какво
щеше да прави обаче с любимата си “руска филология” и вечната й мечта за
“учителка”, ако не беше изтикала ВМЕИ-то в Габрово. Тя винаги казва, че
благодарение на нея аз съм завършил висшето си образование и това до някаква
степен е така, но само до някъде. Защото тя зубреше, а нищо не разбираше с
главата си, докато аз помнех и си обяснявах нещата по простому; така че и на
нея съм й ги обяснявал после – зер, беше тъпа като гъска. Язък че баща й е
такъв сръчен техничар, човекът - златни ръце има той, а на тая наш’та като че
ли са й заврени в гъза от нескопосаност. А пък отделно, че на мене не ми се
четеше и учеше - това е абсолютен факт, който не отричам и никога не съм
отричал; мразех ученето толкова, колкото сега аз ненавиждам нея. Но майната му,
сега ще видим от тук нататък, какво ще става. Той половината живот си отиде,
така или иначе - какво Господ е отредил за другата половина, ще се разбере и ще
стане ясно по-нататък...
Така, сигурно
по-наблюдателните вече припряно забелязаха, че аз пак се отклоних малко от
основната мисъл на съчинението (ако изобщо има някаква). А тези разяснения и допълнения
ги правя умишлено, защото те също имат своето място и значение в главния сюжет
и не могат да останат премълчани. Е, спокойно де - ето, връщам се отново на
онзи ден. След като обиколихме квартирите и се спряхме на “италианския”
вариант, от там отидохме в сервиза за тегличи. Там за 45 минути и $170 сложиха
точно каквото трябва и сега колата ми е готова да тегли всякакви каравани и
ремаркета. От сервиза се помотахме малко из вехтошарските магазини. Аз си
търсих гащи, защото миналата седмица както си минавах покрай едни железа в
завода и те се скъсаха (сами бе, съвсем сами се съдраха). Е, онази вечер ходих
у едни наши приятели, та жената ми ги закърпи на машината, но и там замина едно
шише ракия, че и главоболие имах на другата заран. Гащи разбира се не намерих,
но Нени ми препоръча една хубава блузка, та си купих нея, да не съм капо.
Говоря за онзи магазин, на ъгъла, в който и вие ходихте понякога. После от
долния му етаж купих едно фотоапаратче за лагера на Нени, а за мене си взех
една фотосветкавица. Нещо дрънчеше из вътре и човека ми я даде за 20 цента,
въпреки че беше чисто нова. Модела е досущ като на татковата която му изпратих,
само че неговата работеше безупречно, а тази не рачи да тръгне. Хем онова нещо
дето дрънкаше вътре го залепих и си мислех, че с това ще се оправи, но не би...
Е, аз пак ще си поиграя, защото ми свиди да я изхвърля - остави 20-те цента
настрани. Ще й презапоя всички връзки и спойки - може да се оправи, но чакам да
си отида в самостоятелната квартира, та тогава да се занимавам с моите
ръкоделия. Тук сега обстановката е много “бойна” и доста “фамилна”, та не ми е
до нищо...
Значи, след всичко свършено и
с тези придобивки, в събота се отправихме към игрището за тенис, където Нени
прекара следобеда. То е доста далече от тях и аз трябваше да го върна вечерта.
Реших докато той играе, аз да пообиколя пак магазините за панталони, та се
върнах надолу към центъра на града. По пътя спирах по разните гаражни
разпродажби. На едно място хората тъкмо си прибираха циганията, та ми дадоха две
ютии и един стар грамофон. Още не съм изпробвал годността на тези съоръжения,
но като се отделя сам и това ще стане. Гащи пак не си намерих и се върнах да
взема Нени от кортовете. Погледах малко как играе и вечерта го прибрах у тях.
Той щеше да ходи да спи у негов приятел, където естествено изкарал и цялата си
неделя. А това, свирене през двата дена – “кýрци и пáлци” дето викат сърбите!
Но и аз взех вече да възгищисвам комай и да не ми прави впечатление. То се
ядосвах, говорих, поучавах, натисках – няма и няма резултат. Като е така – да
серат, че да мажат! Майка му носи многото мангизи, всеки ден детенцето е с нови
дрешки, не виждам някакъв стремеж обаче у него да се възбужда или да се
възпитава, та той самият един ден да постигне нещо. Оная ще му слугува докато
може, защото тя това знае. А аз и да се пръсна на парчета, кой го е еня!
Дрехите му стават с все по-големи и по-големи номера, за да поемат всичката
маса от сланинки, дето са се натрупали от денонощното висенето пред телевизора
(или компютъра, респективно). Пак се протрива на задника си и между кълките, та
едвам ходи - изобщо заформя се същата плачевна картинка, точно която майка
завари с пристигането си преди една година; сега ситуацията настъпи отново с
още по-голяма поразяваща сила обаче. Как я възприема собствената му майка без
да се тревожи – това се опитвам да си обясня...
Купих си и един надувен дюшек
от специална материя, доста здрава на вид. Направих си и въдицата, та един ден
може да отида за риба. То ще е някой път заедно с Неничко, но искам да съм
подготвен и за по-диви условия. Палатката е с мене, имам си спален чувал, сега
вече и дюшек – о-хоо, че аз може и на море да отида бре, стига само да има с
кого, че сам ще ми е скучно. Мира и Стефан тази година ще са само на балкан,
заедно с цялата останала българска колония (без мене, разбира се)....
Към края на съботния ден пак
минахме покрай една гаражна разпродажба. Там пък хората буквално раздаваха без
пари всичко, което им беше останало. Имаха много кухненска посуда и всякакви
други вещи. Аз напълних едно кашонче с разни чинии и чаши, но ги подредих по
вид и цвят – по две парчета от всяко нещо. Та сега си имам и чинии даже –
комплект, сервиз за двама души. Така най-после денят ми завърши. Прибрах се,
погледах малко скучната телевизия и легнах с мислите, мечтите и кахърите си.
На другия ден рано-рано отидох
на единия битак, после обходих и другия, но се върнах само с две рибарски
макари, едни батерии, чифт чудни италиански обувки за $5 (необувани!); трябва
да е имало и още нещо, но понеже не си спомням, точно за това казвам “и други”
(в случая вещи и боклуци). Прибрах се по обяд, веднага си оправих моята въдица
и пробвах светкавицата, която както ви казах не работи (ама човек нали не може
само да печели в този живот - трябва и да губи понякога, за да може да цени
спечеленото...). Денят беше чудно хубав, горещ и слънчев, та ми се доходи на
басейн. Обадих се на Румен (на Албена) и отидохме тримата да се разхладим.
Търсихме и Нени да дойде с нас (Румен беше с Владко, техния син), но нали
разбрахте, че нашия цял ден не се бил прибирал (майка му хубаво си е отпочинала
- не се напочива и тя, от момиче още!...). Така преминаха съботно-неделните ми
неработни дни.
Седмицата започна онзи ден с
обичайните си ежедневни задачи и задължения. Вчера следобед Бризбън беше
връхлетян от един страшно свиреп, опустошителен циклон-ураган. За 10 минути
някои райони бяха като след бомбардировка. Едвам успяхме да вкараме колите в
цеха и онова чудо се изсипа отгоре на покрива – не можахме да излезем от производствения
участък и там изчакахме отминаването на бурята. Имаше и градушка, но специално
в нашия район не беше много голяма. Обаче на места са падали парчета лед,
големи колкото топки за тенис. Това те убива на място, ако те докляса по
главата на пътя. Жертви няма, но ги няма и доста от покривите на къщите.
Вятърът е бил със скорост 150 км/ч и е помитал всичко по пътя си. Един час след
бурята аз минах с колата през най-засегнатия район. Уличните дървета бяха
буквално изтръгнати от земята с все корени, пръст и тротоарни плочки – вятърът
ги беше вадил едно по едно. Баят големи дънери видях повалени като клечки за
зъби и то не пречупени, а изскубани направо от земята, като разсад. Такова чудо
нямах виждано за 40-те си години (хайде, от мен да мине - 39 ½, за да съм
по-точен). Стихията беше за много кратко време, обаче със страшна сила. После
тези дървета падат настрани по покривите на къщите, късат жиците на
далекопроводите и така правят още по-големи поразии. Половината град снощи беше
без ток, спряха влакове, компютри, банки – абе голяма галимация настана, да
спомена и аз другаря Цанко Братанов с добро и весело. Ние вечерта нямахме ток
до 22:30, което ни прикова към масата и чашите с виното, дорде не светнаха
лампите. В тъмното не можахме да си нарежем мезе, да си стоплим манджа и бяхме
принудени да пием “без хастар”. Когато тока дойде, аз вече бях обул кънките и
само се свлякох в кревата, отдавайки се на безпаметен сън. Днес в завода
електричеството се завърна едва към 09:30 след авариите из трафопостовете наоколо.
Работниците ги бяха освободили вече, даже и аз си правех такава сметка да се
“освободя”, но токоподаването се възстанови и всичко си отиде по местата, все
едно че никога не е било. Застрахователните агенции ще поемат покривите на
хората, Кметството (Съвета) ще изчисти опадалите листа и клони, ще засади нови
дървета и живота си потича пак по старому. Само 10 минути след урагана напече
едно хубаво слънце, изясни се – да се чудиш и маеш от къде се изви поначало
това явление; природата вероятно си знае най-добре…
Тази вечер реших да се отдам
на писателско творчество, че утре ще си наготвя пък нещо. Снощи накупих доста
евтини неща, трябва да ги употребя. Аз май че ви казах, но с риск да се повторя
или потретя ще се похваля пак. От едно скоро време насам взех вечер да се
разхождам и да обикалям квартала като глуха кучка. Така стана и днес, като си
дойдох от работа - даже и подтичвах на места, уж за да сваля някоя кило. Но
когато се прибрах прегладнял от тези идиотски разходки, се напрасках с
картофено пюре и пържени яйца; до напред пък си пиех горещото мляко с какао от
една голяма чаша (най-пълномасленото, естествено – аз цвик и суроватка не пия).
Та как ще се загубят тези кила не ми е много ясно, но поне усилено се движа, че
да няма застой - това е по-важно…
Тази събота ще изпратя колета
със снимките и подаръците. Дано вече да сте получили предния със светкавицата
за татко. Надявам се да не се е загубил, защото ще се пукна от мъка и яд –
много ще ми дойдат ударите и шамарите на съдбата.
Привечер минах покрай моите
италианци – исках пак да проверя за квартирата и да ги уверя, че ще я наема аз.
Сигурно тази неделя хората, които живеят в момента там ще се изнасят, ще я
изчистят и аз евентуално другата неделя ще си намъквам оскъдната покъщнина. Но
ще видим, има още време за акълуване, разсъждения и вземане на крайни решения.
Климатичната обстановка
напоследък е много приятна (за разлика от психологичната) - вечерите са все още
прохладни, а дните слънчеви и топли. Докато при вас вече настъпват месеците на
мразовита зима. Сигурно сте обрали лозето и сте смачкали виното. Дано да сте
живи и здрави и да има с кого да го изпиете. И стягайте открая-открая куфарите
пак да дойдете тук. Аз пари съм събрал: и за билети има, и за подаването на
документите. Татко да не ми вика “не” и “дума да не става” точно тук на това
място, а да ме слуша какво приказвам! Документите трябва да ги подадем - те нито
ядат, нито пият. А пък нека Господ да реши каква ще е съдбата на всички ни -
ние обаче трябва да си направим необходимото...
Нени другия месец е на изпит
по Теория на музиката – следващо по-високо ниво. Онази вечер никак не беше
доволен от урока, явно учителката му го е стягала яко, защото той нищо не е
правил. Оправдава се, че има много работа за училище, но това не е вярно,
защото аз прекрасно знам колко им е работата там (сведена до минимум). Просто
той не прави нищо или поне не необходимото и с нужното старание и за това
резултатите му са такива. А и като няма кой да натиска отстрани – тогава хептен
пък! Е, на края пак аз ще съм виновен за неговите неуспехи и пропаднал живот,
разбира се – че кой друг...
Тази събота може да отидем
вече да покараме мотора. Аз в неделя пак ще мина през битака; ще ми се и на
черква да отида, а от там - в центъра да изпратя колета. Това е разбира се е
само един гол насрещен план, който макар да не е лишен от логика, може да
претърпи коренни промени - какво ще стане в действителност, аз още не знам.
Леля Цонка си тръгва другата
седмица за България - трябва да отида да се сбогуваме и видим за последно. С
Роси се свързах по телефона онази вечер, та поприказвахме малко. Уж се
разбрахме да се видим някой път, но и той е доста зает с Атанас, та не се знае
кога и как ще се осъществи всичко. Този път престоят му тук е за по-кратко
време – само след месец или най-много два ще се прибира назад към Родината.
Нека при случай майка пак да
ми изпрати “Синпрамин”. Аз по-рано отказвах, но комай като съм си свикнал с
него и ми помага - да не прибягвам към тукашните лекарства, че не ги знам какви
са. Неничко е добре с неговата астма ли е, сенна хрема ли е - не знам вече
каква диагноза да му поставя. Не ми е казвал скоро, че му е било зле. Пък и
докато е с мене, няма му нищо...
Брей, че аз много написах тази
вечер, бре! Никога не съм стигал до толкова изписани страници само на едно
сядане. Разбира се, човек постоянно има за какво да пише и разказва, но нали ви
думам – тази обстановка тук не ме предразполага особено към творчество, а
повечето ме подтиква към битов алкохолизъм и морално разложение. Хазаите
(Методи, Барбара и котаракът) стоят на тъмно и гледат телевизия (а може да
пестят тока, знам ли ги). Аз пък паля лампите, че един път мразя тъмнината и
втори път - не виждам буквите добре из мрака. Но иначе се търпим взаимно - нали
все пак ни остават броени дни да се тъпчем като сардини в тенекия. А сега
свършвам до тук - смятам че обхванах всичко или поне по-голямата му част. Аз и
до утре сутринта ако можех бих писал, но се изморявам и ми се доспива. Ще
прегледам вестника и си лягам, че е вече 23:00...
17.10.1998 –
Полагам последните си редове от къщата на Ива и Румен. Дойдох тук заедно с
останалите ни приятели да изпратим леля Цонка. Тя всъщност тръгвала другата
сряда, на 28 Октомври, пък аз мислех че е тази. Нищо. Сега ще й оставя
пакетчето, което изпращам по нея, а от утре продължавам списването на
следващата статия.
През седмицата нищо особено не
се случи. Днес и утре Нени ще е с мене. Сутринта тръгнахме с него уж да караме
мотора. Наехме ремарке, всичко приготвихме, обаче той падна още на първото
тръгване и изкриви половината неща – ръчката за газ, вилки, кормило и т.н. На
него нищо му няма, но мотора е пак за основен ремонт. От другата седмица
възобновяваме ремонтно-възстановителните дейности по него. Сега Нени е заедно
със Сашко и Калинка на кино. Сашо ги заведе напред и после ще ги докара направо
тук у Руменови. И Албена (на Румен) пристигна, а той ще дойде по-късно.
Снощи за пръв път бродих из
ситито като вълк-единак с цел някаква разходка и сексуално развлечение, обаче
нищо не можах да сваля. Където и да отида, около мене се навъртат глутница от педерасти
или разни пияни курволя, та да те е яд да ги гледаш. Наливах се цяла вечер с
бира из баровете и се прибрах безславно с подвит кУЙрук. Днес пак навестих
моите любими гаражни разпродажби. Купих си къси дънкови панталони - чисто нови
за $5 и една много страшна риза – за $2, пак чисто нова. Взел съм фотоапарата да
си направим малко снимки. Хайде, чао защото Ива слага салатата и мероприятието
започва. Обичам ви до дъното на бездънната си душа: Ангел…
П. С. Отново с този кратък
послеслов ще се опитам да увековеча една малка ученическа драма, в която
основен и главен герой е пак нашият Нени. По-нагоре из редовете си аз споменах
този факт, моите виждания и разсъждения по случая - тук обаче помествам
реакцията на майката...
Като си помисли човек – съвсем
естествен развой на нещата: първи стъпки в любовта, първи трепет и целувка,
първа крачка към възмъжаването и опитването на първата цигара. До тук аз с
всичко съм съгласен до някаква степен, въпреки че ми е много болно – особено
заради този факт сам по себе си. Обаче това да се случва с едно едва 12-годишно
дете и то на всичкото отгоре то да е моето собствено – е, това вече ми идва
възмножко. Резултатите и последиците от разделянето ни неминуемо рефлектират у
Нени, а липсата на какъвто и да е било надзор или някакъв респект, проявен от
страна на майка му към мене самият, сега го подтикват към всичко онова, което
до сега е било забранявано от баща му (за жалост обаче само от баща му - за
майката всяка една моя забрана беше потъпкване на неговата лична свобода; тя
всячески и самоотвержено водеше война с мене в защита и покровителство на
детето, независимо то с какво се е провинило и с поведението си е довело
по-суровите ми мерки и наказания, но хайде – нека и това да е отделна тема...).
Аз изобщо не говоря само за цигарите – тук влизат всички онези похождения с
този или онзи пройдоха, които аз най-ревностно отстоявах и за което бях
намразен, вместо например да се четат книги, да се учат уроци, да се свири и
т.; тук са и безкрайните похождения на Нени да се спи по къщите на хората или
пък разни хлапаци да се влачат и да преспиват у нас, наред с което се играе по
цели дни нощи, отново при пълно отсъствие на учебна дейност – и с това
естествено си спечелих неговото омерзение. Ами да, така е – не можех да се
съглася, че това е “нормално”, но щом мама казва че е и разрешава – вече е
напълно ясно кой минава за положителен герой и кой е отрицателният. Живеем в
свят, в който ако ти сам не си на върха или поне далече над средното ниво, веднъж
попаднал под тази летва ти си просто смачкан, сдъвкан и изплют. А с денонощни
игри и висене пред компютъра върховете остават недостижими – на нас няма кой да
ни помогне, няма кой да ни издърпа нагоре; шут в гъза с начален старт не може
никой да ни даде, ако ние сами не го направим. Но как? – с лентяйство и мързел,
покровителствани от “мама”? Е, простете, но аз няма как да се съглася, че
нейните методи на възпитание са по-правилни – оставяш го на “самосъзнание”
(което означава самотек) и чакаш да дойдат добрите резултати; само чакаш, а не
правиш нищо за постигането им. Но нека така да бъде, щом като все аз съм крив,
а пък всеки един друг прав...
(Макар че липсва обръщението,
аз подразбирам че написаното се отнася за мене. А то е в отговор на едно
официално писмо от директорът на училището по повод лошото държание на Нени,
гаменските му и хулигански прояви, намерените у него цигари, запалки и подобни
– б.а.) - Моля те, имай предвид, че все
още аз не съм говорила с него! (и тук трябва да се досещам, че Женя говори
за Нени – б.а.) Писмото го получих снощи.
Освен това вече няколко пъти имах разговори с директора и учителя на Нени. Те
са озадачени от смяната на поведението му в училище. Те знаят за ситуацията му.
Аз трябваше да кажа. Обещала съм на Нени (по смисъла на “излъгала” – б.а.),
че нищо не съм казала на учителите му, но
трябваше да им дам обяснение. Отговорността за възпитанието му дори да сме
разделени е обща - освен ако напълно се откажеш от него. Но те моля, в името на
бъдещето на сина си да проявиш разум. Моля те, като негов баща тактично да
поговориш с него по този въпрос. Надявам се отново, че над омразата ти към мен
ще надделеят бащинските ти чувства. Поне докато се разведем официално. Вярвам,
че обичта към него е по-силна от обичта ти към някой друг. Той те обича и
вярвай ми, не аз го карам да те пита с кого си. Той се страхува да те загуби.
Това много го намъчнява и ето резултатите. Както решиш. Знам, че ще кажеш:
“Оставих те и ето резултата!”, но тъй се очакваше без баща, който да бъде до
него във всеки един момент. Той е твърде малък, за да се ориентира в
ситуацията. Твое решение. Аз не искам да руша живота и бъдещето му. Женя
Без да правя излишни драми по
случая, единственото което ми се иска да задам като въпрос или по-скоро задочно
да попитам майката на това дете: след като баща му беше до него постоянно,
денонощно следеше за всичко и упражняваше възпитателен контрол върху сина си,
защо заедно с него му се изсрахте на суратя? И какво постигнахте с
отстраняването му? Ами ето ги и резултатите – берете си сега плодовете на това
което посяхте... Отговорът й дори не ми е нужен – аз си го знам като “Отче
наш...”
Няма коментари:
Публикуване на коментар