20.12.1998 - Ден
втори от нашата обща почивка с моя малък Неничко – как искам тези дни да не
свършват никога! Той е едно прекрасно дете, стига да не му се говори за
свирене, да не го питат за учене, за четене на книги, миене на очи, зъби и т.н.
– въпросите ми го влудяват, но и аз не отстъпвам назад. Сега поне майка му я
няма да пречи и да знаете само колко много ме слуша. Каквото си кажем, правим
го – без да се караме, без да си крещим; не можеше ли Господи винаги да е
така?...
Снощи, пак съгласно рутинно
въведеният лагерен ред, първо имахме коктейл (под формата на аперитив), после
топла скара и на края играхме на карти и други занимавки в тихия кът на
бунгалото. Тази сутрин прекрасно попълнихме времето си с ремонти на мотора,
който от карането по плажа и калта така се беше набил с пясък, сол и друга
тиня, от което естествено не можа да запали. Горкият Нени беше покрусен от
мъка, а пък аз – бесен, защото съвсем без време ми се отвори толкова много
работа. Та хайде, почвай всичко от начало: събаряй свещи, чисти, продухвай, мий
карбуратори, че подсушавай после – голям въртел си създадох и много атрактивна
церемония в същото време! Австралийците смучат бира покрай нас, гледат отстрани
трескавата ни ремонтна дейност и цъкат с език (смятат ни за глупави, сигурен
съм). Викам им – ей тук насред гората, двигателя ще сцепя и бурма по бурма ще
го събера пак, в пясъка ако трябва. В сервиза аз не ходя току-така...
След като почистих основно
всички жигльори, тръби и цивки, смених пет пъти свещта и тикахме по поляната
като гламави, успехът със запалването на малкият и уж много спортен мотоцикъл
обаче отново беше нулев. Не знам какво точно му стана, но единодушно и
хладнокръвно приехме този пореден шамар на съдбата и се примирихме с факта, че
като се приберем в Бризбън, ще отделим повече внимание за техническото му
обслужване. Сега имахме да се занимаваме със сума други дейности - далеч
по-приятни от омазване до ушите с грес, оригващи се на масла и бензини.
Междувременно се преместихме в
съседното бунгало, което днес се освободи, защото нашето щеше да се заеме от
други хора. Тъкмо си прехвърлихме багажа и най-сетне седнахме да обядваме,
защото дойде и самия час за това, докато нашият малкия дерибей ми извади
душата, че бил ужасно гладен. Слънцето печеше безмилостно и аз от вчера
следобед насам вече се движа само с фланелка, защото докато карахме моторетката
по плажа изгорях леко, та рекох да си спася кожата и да не става по-лошо...
Като се заговорих на здравни
теми, та се сетих да спомена и в същото време да облекча неспокойните ви мисли,
че кръста не ме боли вече - мина ми изведнъж. Но и аз доста движения имах тези
дни напред-назад, борба с вълните в морето, плуване, каране на мотор в
екстремални условия и т.н., та не съм съвсем сигурен от какво точно се изцерих.
По едно време се бях уплашил, че в Аделаида ще ходя като полуинвалид от войната
във Виетнам, но сега се успокоих, че ще се намирам в състояние на обичайната си
“бойна” форма. Отварям и още една скоба, за подчертаване на някои елементи от
възпитанието на Нени. Майка му дала $50 джобни кинти - като е с мене, да си
купува това-онова; един вид да не иска пари от мене. И сега оня малкия си
разполага с кесията и за каквото го посърби гъза, това ходи и си взема от
лавката - главно неща за ядене. Утре обаче, със същите тези без мярка и с
лекота дадени пари, той ще започне да си купува цигари, а да не дава Господ и
наркотици. В момента му проверих портмонето – от всичките са му останали само
$20. Значи за ден и половина е пръснал $30 - аламинут. В петък на обяд пица си
поръчал човекът и си я изпапкал сам - без троха да остане след това. Къде й е
контрола и ума на тая моя бивша патка глупава, не знам. Тя надделява с пари, за
да ми докажат, че видите ли - аз съм стиснат и не разрешавам да се харчат
средства за щяло и не щяло. Вярно е – абсолютно да, така е! Ако бях аз, под
никакъв предлог и форма нямаше да му оставя толкова много пари, нито пък да му
позволя да си издува корема с пици – особено в неговото тревожно положение на
застрашително повишаващото му се и без друго наднормено тегло. И нека пак аз да
съм кривият и виновният – нека всичко най-лошо и черно да бъде за мене! Аз по
друг начин ги разбирам нещата и толкова – това изобщо не е признак на дълбока
любов и родителска обич; за мене е абсурд. И продължавам да не мога да се
примиря с всичко това, особено щом става дума за моето дете. Лошо е обаче, че и
на нищо не мога да се противопоставя – нито имам права, нито авторитет, нито
нищо. Но здраве да е - това както казах, беше една малка скоба. Гледам да не
развалям взаимната ни почивка, но когато трябва аз пак се карам; викам като се
наложи и хич не ми пука, че някой ще се оплаква после от това. Постъпвам и
реагирам точно така, както аз смятам за правилно и съвестта ми подсказва, без
ни най-малко да ме интересува мнението на другите - най-малко пък това на
госпожата и цялата й ямболска клика...
След всичките ни волни и
неволни мероприятия през деня, някъде към средата на следобеда, Нени реши за
последно да пробва дали мотора ще запали или ще продължава да упорства с
мълчанието си. Последният обаче, както го беше пекло слънцето цял ден, явно му
беше изпарило всичката вода от карантиите и с едното ритване на манивелата
избръмча с възторжен рев. Е, това наистина беше нашата голяма и взаимна радост
от неочакваното събитие, което промени програмата ни до края на следобеда.
Веднага се метнахме на седалката и отново запрашихме по пътя към плажа.
Току баш преди да навлезем в
пясъчната ивица и бум – спира ни Полицията. А ние двамата сме абсолютни бракониери
и рецидивисти: нито каски по главите ни разбира се, нито някакви регистрации и
застраховки на МеПеСе-то (такива по принцип не се изискват, но ако съответното
возило се кара само на специален терен/мотописта; плажната ивица тук се третира
със същия статут на шосе от националната пътна мрежа, със съответните
ограничения за максимално допустима скорост на движение и безмилостни проверки
за употреба на алкохол). На всичкото отгоре сме се яхнали двама души и се
возим, докато мотоциклетът е пригоден само за един човек. Добре ама ченгетата
бяха олепили някой друг нещастник, вероятно за някакво съвсем друго провинение
и го возеха отзад в решетъчния фургон, та не им беше изобщо до разправии с нас.
Независимо от всичко обаче, те ни накараха да слезем от мотора и след като не
отговаряхме на нито едно от пътните условия и правилник за движение, трябваше
да тикаме моторетката до къмпинга, за да не ни глобяват поотделно за всичките
изброени по-горе нарушения. Подплашени от този инцидент ние отначало побутахме известно
време, но като опряхме на крайбрежната ивица, пак падна голямо каране и
бръмчене из водата и пясъка - независимо че се намирахме напълно извън рамките
на закона и напук на шибаният им правилник като цяло; още повече, че полицаите
отдавна си бяха заминали по техните криминални дела и по никакъв начин не ни
обезпокояваха с евентуална тяхна повторна внезапна поява и натрапчиво
присъствие на неканени гости.
Избрахме си едно местенце и
пак се къпахме в морето, правихме си снимки и най-накрая се прибрахме доволни и
щастливи в къмпинга. Мероприятията ни продължиха със задължителните
оздравителни и хигиенизиращи процедури в басейна, малко мълчалива релаксация в
правене на нищо и привечер отидохме за риба. Нищо не хванахме разбира се, но
поне си начесахме крастата и се усмърдяхме на червеи и друга риболовна стръв. С
нас дойде и приятелчето на Нени, което ни е съсед по бунгало. Като завършек на
деня пак се бухнахме в басейна, но аз излязох своевременно малко по-рано, за да
напиша тези свои кратки редове. Неничко също си дойде преди малко и сега нервно
и нетърпеливо ме чака с картите в ръце. При това положение аз спирам до тук,
като всъщност успях и всичко да опиша. Утре е нов ден – с нов късмет; ха дано –
от кога го чакам и той все не идва...
21.12.1998 – Е да,
любезни ми читателю - ама и пак не! Отваряйки дума за въпросния късмет днес
хич, ама супер хич ми го няма (то като че ли други дни много го има, ама все
пак – нека да не бъдем злопаметни и вечно недоволни...). Включвам се отново
директно от горещата точка, обаче този път с доста по-мрачна и неприятна
хроника от досегашната възторжена и приповдигната духом. Новината е неприятна
само в строго финансов аспект, но това стига на тоя етап да ми разбие портмонето
на парчета. Какво се случи всъщност…
Станахме сутринта с Неничко –
закуски си правихме, в басейна се къпахме, след което седнахме най-прилежно да
поиграем карти. В това време приятелите му го извикаха да ходят в околността на
къмпинга да яздят коне. И нашия нали е смел и плаща наляво и надясно с неговите
пари, реши че $20 са едно нищо, за да се качиш връз гърба на една долна кранта
и да се клатиш на нея в продължение на около час. Попитах го възпитателно и с
педагогически подход, дали знае как се заработват тези $20 и какви умения
трябва да покаже и владее един човек, за да ги изкара, но никоя от моите икономически
беседи не помогна – скочи Нени и замина. До тук добре.
И аз на свой ред реших да
пояздя моторните коне – палнах моторетката и изпуших през бариерата на
къмпинга. Абе мама му стара - всеки път тръгвам надолу по черния път, който
води към плажа; какво ми стана сега, та имах глупостта да поема обратно - рекох
просто да видя какви забележителности на терена има и в другата посока. Добре
ама за зла врага, точно там иззад завоя на пътя пък ме чакаха моите стари
познайници – същите полицаи от вчера, които ми се мръщиха насреща и питаха защо
нямаме каски и ми задаваха множество тъпи въпроси, на които те предварително
знаеха отговорите. Хайде сега на нова сметка: стоп-палки, та спиране насред
пътя, щателни проверки за алкохол, та писане на дълги актове, раздаване на
фишове за глоби и т.н. След всички тези сценки и за назидание на оскъдно
облечените и преминаващи покрай нас курортистки, в крайна сметка ченгелите ми
опростиха половината грехове и ме глобиха само за две основни провинения: за
нерегистрирано Моторно Превозно Средство и заради факта, че последното не е застраховано
(което пък е следствие и автоматично идва от предното). Забърсаха ме дето се
вика в движение (въпреки че бях напълно спрял) с по $120 за всяко отделно
нарушение, та бай ви Ангела ще трябва в 28-дневен срок да се изръси с общо 240
нещастни долара – от гърлото извадени, от джигера ми. Приплака ми се мамка му,
но пък и какво да направя - ще си плащам за дяволъка в уреченото време като
поп. Добре че сутринта някакъв вътрешен глас ме накара този път да си сложа
каската, защото заради голата си чутура, със сигурност щях да откача още една
глоба от $120 (тук съдят за всяко провинение поотделно – няма обща вина). Този
мотоциклет може да се кара само из страничните черни пътчета и горски пътечки,
но не и по главното шосе. Добре ама до тях пък се стига минавайки по него, така
че от където и да го погледнеш - все си стъпил в “самодивско”. За това май
повече подобни изпълнения с мотора няма да има. Добре, че вчера си направихме
снимки с него край морето, защото пътят ни нататък вече е отрязан.
Сега чакам Нени да си дойде от
конете, та да хапнем и отново влизаме в басейна. Плажът ни е малко далече –
докато бяхме моторизирани до там отивахме бързо, но пеша не ни се бъхти в
жегата и из прахоляка. За това ще се задоволим с пикливата вода в басейна на
къмпинга, докато умуваме и вземем други решения за действие. Друго няма за сега
(че малко ли ви е и това?! - а пък е едва по средата на деня; до довечера още
куп мизерии могат да се изсипят върху (не)покорната ми глава...). Премина ми
нещо първоначалния ентусиазъм, но на обяд като изпия една-две бири може и да ми
просветне малко. Сега светът ми е черен и крив, та чак гледам двойно от злоба и
яд. Каква глупава постъпка само – обаче и Полицията не се шегува, яко пипат
там; да не им попадаш в лапите! Няма “ама”, няма “понеже”, няма “Виноват,
другарю старшина – друг път няма да се повтори!” Плащаш и мигновено си научаваш
урока да не правиш повече така. Пести човек пари, лишава се от какво ли не, а
пък в даден момент ги изсипва на камара съвсем не за това, за което ги е сбирал
и кътал цент по цент. Но това е живота - нали трябва да се научим как да му
устояваме на ударите. Особено пък когато сами си ги предизвикаме – тогава
най-много боли... Ама какво искам пък и аз? – хората ни видяха вчера, направиха
ни възпитано и любезно първо забележка, въпреки че можеха да ни натръшкат
глобите още там на плажа, та щяхме да плащаме докато ни се изясни! Те точно с
този мотив ми излязоха и напред – “Предупредихме те, казват, и тогава ти се
размина, като мислехме че ще разбереш като човек. Днес се повтаря същото – е,
ще си платиш сега за гяволъка”. На кого да се жалвам - прави са, мамка им; но
са си гадни...
Иначе почивката ни върви
безупречно гладко и много добре. Да не е само това пусто ядене, щеше да бъде
още по-добре - на малкия като не му вървиш по гайдата и изведнъж огладнява,
започва да нервничи и може да ти отрови живота в един миг. Е, не на мене и не
чак до такава степен, защото той знае аз как реагирам на такива капризи, но все
пак. Абе нали пък е и дете въпреки всичко – и то си иска своите малки
глезотийки и прищевки. Но общо взето всичко ни е наред. Добре че взехме това
бунгало, защото тук всеки ден вали и се изливат цели цистерни с вода – във
всички случаи щеше да ни се провали преживяването, ако бяхме останали да
разчитаме на хималайката. Иначе времето е топло и приятно – горещо даже на
моменти.
Като финансово ревю за
изтеклите 6-7 месеца откакто съм останал съвсем сам, при положение че започнах
да се изграждам отново от абсолютната нула, в сметката ми се събраха над $6000
спестени средства. Това са единствено спестявания от седмичните ми заплати,
след като са платени всички останали разходи по съществуването и оцеляването ми
– сметки за ток и телефони, детски издръжки, храна + фонд по издирване
половинката на моите химери, мечти и розови сънища. Естествено спестовния влог
щеше да бъдат доста повече, но все пак нали и разходи ми се налага да правя,
като разни малки екскурзии, плащане на глоби като днешната, капаро за
квартирата дадох, наемите си изплащам най-редовно всеки две недели и т.н. На 09
Януари изтича пробният тримесечен срок, който новите собственици на компанията
са дали като проучвателен. След това може би ще последват структурни промени и
евентуално договаряне на нови заплати, като аз силно се надявам да вдигнат поне
с малко и моята. Ще видим какво ще стане – до тогава като че ли има цяла
вечност, а то е всъщност след 2 ½ седмици.
Утре следобед се прибираме обратно
в Бризбън - аз трябва да опера малко някои неща, ошетвам си и на другия ден
излитам за Аделаида. Там вече посрещането ми е организирано и подготвено както
за кралят на Зимбабве. Усилено по места се варят ракии, защото ще се проведе и
научен семинар в един от дните, с дегустиране на различни марки от споменатия
артикул, произхождащ от няколко географски района на Австралия. Аз ще се
представям с две кила и половина от последната реколта, която правихме със
Стефчо. А сега трябва да приготвя салама, защото онзи малък наш коняр ей сега
си идва и ще ме заяде от вратата, че пак е гладен: “Умирам, тате - зверско!” -
това са най-честите му възгласи и вопли...
22.12.1998 - Вече
е 19:40 и съм си в къщи за малката домашна “неутрализация”, преди другото ми
пътуване, което предстои утре. Вчера денят ни премина в къпане, игра на карти,
най-различни разходки и т.н. Над нас пак се изля един хубав проливен дъжд,
който ние посрещнахме и изпратихме без да излизаме от басейна. Следобеда небето
се изясни, облаците се скриха - напече едно хубаво слънце, което за броени
часове изсуши всичко наоколо. След случаят ми с глобите, аз станах много
стриктен по отношение на този мотор. Привечер намерихме една поляна близо до
къмпинга, където Нени покара малко и започна доста добре да свиква с маневрите.
До снощи беше само на 2-ра скорост, а днес вече стигна до 4-та, от общо 6 на
разположение. Вечерта си правихме обичайното барбекю, играхме на карти в
колибата; после малко слушане на музика и дрямане преди заспиване и официалното
ни лягане.
Днес сутринта още на ранина се
изля поредният обилен дъжд, който пообърна и времето малко. Изведнъж захладя и
стана ветровито, но не неприятно – напротив; след този летен зной биваше малко
да си отдъхнем на по-свеж въздух. Ние събрахме набързо багажа, нахвърляхме го в
колата и до 10:00 освободихме бунгалото. Нени покара още малко мотора на
поляната, след това го натоварихме в ремаркето и вече бяхме готови за обратният
ни път към Бризбън. Покиснахме се още малко в басейна, взехме си “довиждане” и
си пожелахме “Весела Коледа” с нашите временни познати и съседи от къмпинга и
към 12:30 окончателно отпътувахме за дома.
Дойдохме си направо тук, в
квартирата. Аз набързо прибрах едно-друго по долапите, всичко стриктно си отиде
по местата, опрах светкавично една риза, една фланелка, наред със спалното си
бельо и ги прострях отвън на теловете – на това слънце всичко изсъхна завчас.
После отидохме с Нени да се подстрижа при нашия общ бръснар, а от там трябваше
да се видим с Методи, който ми беше оставил съобщение на телефонния секретар,
че имам писмо на неговия адрес. При него заварих друга печална история: той
беше сам (пак и за кой ли пореден път). Неговата Барбара си награбила багажа -
била си камшика и го напуснала; той пък в същото време нещо се изсипал (получил
херния), та сега ще го режат – абе все неприятности. Уж към средата на Януари
мисли да си ходи до България за някой и друг месец, но още не се знае точно.
Ако рече да си затръгва, може да изпратя халката си по него, както бяхме
приказвали. А пък ако бъде и възможно, той може да ми донесе насам пръстена. Но
по тези въпроси ще се разберем допълнително по телефона, с Божията благословия.
Значи, взехме си от Методи
писмо №23 + писмото до госпожата и си тръгнахме. С Неничко се разделихме пред
тях. Тъкмо завивам към уличката за блока и от там излиза майка му с колата.
Дали ни видя не знам, аз и друг път съм я засичал така. Имаше едно мрачно,
свъсено, сериозно, отблъскващо студено лице, направи ми впечатление (всъщност,
както е било в повечето от случаите). Барбара (приятелката на Методи, и тя вече
бивша), след като един път й разглежда онези големите, портретните снимки, та
беше казала за нея, че има “ледена красота” - всяваща повече неприязън,
отколкото привлекателност. Оставихме с Нени нещата му за гаража и се разделихме
по живо-по здраво. Пожелах му приятни ваканционни и празнични дни, но не
пропуснах множество пъти да му напомня, че довечера и утре трябва да свири
много, за да навакса пропуснатото до сега. Колко от това ще стане обаче, сал
един Господ знае и отчасти аз разбира се, но все се надявам на проявен от
негова страна някакъв разум или нещо подобно. Пише майка му, че Нени имал нужда
от постоянен контрол и ръчкане. Та нима ние не знаем това - нали именно заради
това се наложи вие да идвате тук, точно заради този контрол и упорито ръчкане в
постигането на добрите резултати. На нея обаче това не й хареса (както и на
самия Нени), но това беше единственият начин от него наистина да стане нещо
сериозно, нещо голямо и велико, каквато беше моята мечта и на което той беше
способен най-вече. А сега ще си остане само един посредствен, средна
ръка/средно положение човек, без някакви кой знае какви активи. Майка му плаче
по раменете на тая и оная, жалва им се, но на тях децата им са къде-къде
по-натоварени, амбицирани и разбира се зорко следени и ръчкани от самите им
майки. Обаче никоя от тях не го казва, никоя от тях не признава и не коментира
кой какво прави в семейството си. Аз също не знам, но виждам по резултатите,
които си личат и по самите деца. Защото оставени на самотек и те биха били
същите пройдохи. Но здрави ръце пипат повсеместно и целенасочено, а не единия
да дърпа на една страна, а другия на друга както беше при нас. Нищо, сега нека
пак вината да бъде моя и ваша. А един ден когато се видят плачевните резултати,
кел файда че някой ще се признава за виновен и ще вика: “Убийте ме, сгреших!”
Ти и да го утрепеш тоя, по-добре няма да стане и нищо няма да се промени,
защото времето ще е безвъзвратно минало и ще се е пропиляло за тоя дето клати
гората. Това говоря и уча постоянно, но не влиза на Нени в малката му овнешка
главица. А как ме боли да знаете, колко страдам като гледам пред очите ми, че
се руши едно бъдеще – по пари и по слава може да ходи човек тук, малко само да
е по-умен и начетен. Всред морето от неука и средностатистическа паплач, един
пръст се иска само да си по-отпред и се превръщаш автоматично в господар на
същата тая паплач; леко и елегантно я караш да ти слугува, като в същото време
пък й показваш уж колко много я уважаваш и колко много я цениш. Демонстрираш й
как без нея едва ли не си загубен; законите дори правиш точно пак заради нея –
за простата и бездарна маса, чрез които я заробваш. Последната няма нужда от
генерали и маршали, за да я управляват – тя сама си върви и подир фатмака
(казармен израз за старшина или низш войнски чин), както стадото овце сляпо
следва първата, която е поела някакъв път (или са я накарали/примамили да върви
натам). Но какво има да ги обяснявам на вас тези неща, след като вие прекрасно
си ги знаете. Животът е еднакъв във всяка географска точка на тази Планета.
Хората само си мислят, че тук-таме по места е различно, защото по природен
закон всеки гледа какво е у другия, у съседа. “В съседския двор, тревата е
по-зелена”, казват англичаните. А то си е едно и също навред, само че се
представя под малко по-различна форма – колкото сами да се баламосваме...
Аз за сетен път малко кривнах
встрани от темата, като засегнах някои философски постановки, но те определено
имат някакво приложение по нашия основен и така болезнен въпрос. Преди малко
прочетох писмата ви. Действително че това, което е адресирано до госпожата е
твърде меко и примиренчески сдържано (знам, че това е следствие на добро възпитание
и приличие). Тук трябваше да се кажат всички онези неща, за които аз съм писал
(и постоянно пиша). Големи, глобални проблеми и тотални различия във възгледи,
възпитание, начин на поведение и съответни реакции. Но независимо от всичко -
каквото и да сте направили, все е добро. Това с нищо няма да промени нещата
между нас обаче - а най-малко пък съдбата на моя малък и нещастен Неничко. Сега
като дойде другата му баба, може пък тя нещо да приложи в действие, което да е
по-ефективно – белким го вкара малко в пътя. Ще има да виси на печката в
кухнята, в непрекъснати приготовления на гюзлеми за внучето и през час ще го
пита: “Ни ли си гладну мъ, баба?” А то (внучето, де) още малко и ще започне да
се търкаля вече като ходи – зер, 80 кила шебек е станал, да ми е жив и здрав.
Аз така или иначе ще наблюдавам много от близо всичко. Нени нищо не ми е
споменавал за пристигането на ямболската му баба, не е изключено и да не знае.
А пък е и твърде възможно майка му да го е заклела да не ми казва. Той
обикновено ми изтърсва по някоя и друга новина “от изворът”, но виж за това не
ми е казвал нищо. Тя сигурно ще изкара 6 месеца тук - до Юни, защото тогава
трябва да се връща на полето; така поне предполагам аз. А може би сценарият да
е някакъв съвсем друг – едно че не знам, но не изгарям от особено желание и
любопитство, за да проучвам. Аз, ако случайно се срещна или чуя с нея по
телефона, искрено ще й пожелая да няма вашата съдба и отношение на “уж” близки
към роднините си - особено пък на едно внуче към своята баба. Както и да е -
независимо от всичко, най-големият удар ще бъде, ако Нени си промени държанието
или отношението към мене. А това аз ще разбера още при първият ни миг заедно,
веднага след нейното пристигане; но каквото - такова. Тук трябва с подчертана
болка да установя, че това ще бъде и окончателният край на нашите музикални
репетиции, предполагам, които макар насила и с голям зор, все пак провеждахме
криво-ляво почти всяка събота. До сега госпожата излизаше преди 08:00, за да не
ме среща (тая същата, която толкова много ме “обича”). Сега, след като вече и
майка й ще е тук, не знам как ще се съчетава всичко това. Така или иначе, денят
не е чак толкова далечен – скоро ще узнаем всички...
Поради голямото ми вълнение и
раздиран от противоречиви усещания, забелязвам че скачам от клон на клон като
маймуна (по смисъла на писменото ми съчинение и темите, които ту подхващам, ту
зарязвам; прося извинението на предполагаемите си читатели и тяхното
снизхождение). Ето защо сега отново се връщам на тукашната действителност, при
която “аз дишам, работя, живея, и стихове пиша, тъй както умея”, според каквото
са рекли поетите много преди мене. За да предпазя наивният четец от
изграждането на погрешни представи за мен и коронясването ми като много начетен
индивид, аз тук най-чистосърдечно заявявам и признавам пред всички, че съвсем
не знам от кое произведение е горния цитат, нито ми е известен неговият автор.
Но пък въпросния текст достатъчно дълбоко се е набил в моето ученическо съзнание
още от часовете по Български език и Литература и сега той просто сам изплува от
бездната, която представлява в момента изтерзаната ми душа.
Но, да продължа с разказа си.
Значи - разделихме с Нени пред блока и си пожелахме каквото трябва за
празниците. Аз на връщане към дома заредих колата с бензин, та Новата Година да
ме свари “на пълно” и я прибрах окончателно в гаража. Минах през простира да си
събера чаршафите, които на вятъра и слънцето бяха изсъхнали напълно и веднага
ги застлах обратно на леглото, та Новата Година да ме свари и с “чистичко” на
всичкото отгоре. Дрешки, гащи, камизолки – всичко ми е опрано; паниците са
измити, пода е пометен – само чакам да стане утре: паля самолета и излитам за
столицата на Южна Австралия. Да можеше някак си да дойде до дома и да ме вземе
от нас щеше да е най-добре, защото за да се добера до летището таксиджиите ми искат
$20 за едното им возене до там. Има и някакъв автобус до Бризбънския аеродрум,
но той пък тръгва от Централна гара в ситито, та ще хвана първо един влак да
стигна гарата, после ще се кача на тоя автобус и след смяната на още три
аероплана, ще съм се приземил в Аделаида – голямо обикаляне ще падне, с други
думи.
Мисля че с настоящите си
заключителни редове аз обхванах всичко до този момент; хубаво или лошо:
отсъдете сами. За всеки случай ще взема писмото си, та ако имам възможност да
драсвам по някой бърз репортаж и от “горещите точки” на Планетата. А сега ще се
обадя на Деница - просто ми се ще да й чуя гласа. Аз уж не я искам, а пък акъла
ми е все в нея. Хайде - лека ви нощ милички мои, че нещо взе да ме дави гърлото
и ме кара на плач...
23.12.1998 – Пиша
буквално секунди, преди първия самолет от Бризбън да набере скорост, хубаво да
се изтири по пистата и да се възнесе из въздуха. Почти тръгва вече. Пиша на
масичката, на която после ще ям закуската и ще си сърбам кафето. Оп-пала-а,
почна и да друса - явно бетона не е много равен. Хайде, имаме зелен семафор
вече – засилваме се и след секунди се понасяме към небесата...
Оказа се обаче, че и тук има
голям трафик, т.е. трябва да изчакаме излитането на други барем 5-6 самолета,
че най-подир да дойде реда и на нашият. Ще се забавим с няколко минути - току
що съобщиха по микрофона.
Снощи приказвахме цял час с
Деница. Много ме обича тази жена, не знам просто какво да правя с нея. Оставям
на времето и на съдбата – те да решават вместо мене. След като си нагласих
багажа, вечерта си легнах по-навреме и тази сутрин станах в 05:30. Къпах се и
бръснах, защото бях заприличал на орангутан. Особено пък и както изгорях по
лицето, та сега се беля като гущер. Но иначе пак съм си хубав, де – да не би да
си помислите, че съм погрознял. А пък нали сърцето ми е уж по-важно, не лицето…
Явно обаче, че в първото
летателно средство няма да имам шанс да срещна “изгората” на мечтите си. Е,
седя си тука най-чинно и невинно до една разкошница, обаче тя има двама
палавника на по 3-4 годинки, а може да са и близначета. Постоянно бърборят и
задават по 100 въпроса в минута, а и гледам че носи венчална халка на пръста си
– значи е омъжена (или поне е била)...
Самолетът е пълен до дупка, но
няма правостоящи – моята седалка е в средната редица. Вече тръгнахме - дано
повече да няма червени светофари. Грешка - ето, че пак спряхме; омръзна ми това
напрежение преди излитане, ще вземе да ме хване някое разстройство, да стана за
резил. Сутринта, тъкмо излизам от дома и гледам една масичка за кафе оставена
на пътя - две къщи по-надолу от блока. Не ми даде сърцето да я подмина, та си
зарязах багажа насред пътя, а се върнах само до гаража да я прибера там.
Горният й плот е малко разлепен и отделен от краката, но с онова вълшебно
лепило за дърво ще я направя като нова. Не че ми е изтрябвала, но все си е
покъщнина някаква - ваданлък един вид. Може да подменя моята, която имам сега с
тази, защото е по-хубава и модерна. А защо пък да си нямам и две – нали съм
богаташ и аз вече…
Това е то - окончателно тръгваме.
Ох, много се засилихме, бре - мама му стара; взе да ме гони шубето – мен
обикновено ме е страх от тези аероплани. Ще зацапа свещите нещо горе, ще се
задави мотора – отиде, че се не видя. Айде-е, отлепихме се от майката Земя -
дано и кацнем също така благополучно. Точно сега се извисяваме над реката и
току над покрива на завода, където работя. Нищо обаче не виждам надолу, защото
навлязохме в гъстите бели облаци и все едно, че се движим в чаша с прясно
мляко. А пък тук над тях вече и слънцето напече, но под нас е като захарен
памук и абсолютно нищо не се забелязва. Жалко, защото панорамата до Сидней е
много вълнуваща и привлекателна, особено покрай крайбрежието. Но със сигурност
трябва с кола да се обикаля в тази посока - от сегашната надморска височина
нищо не мога да различа...
Вече можем да разкопчаваме
коланите и да се движим напред-назад, само че аз не смея да мърдам много. Така
ще летим около час и нещо високо над кота “0” (ба мааму - 11,000 м не са малко,
ако угасне мотора и речем да падаме; да не дава Господ!). Тръгнаха и
стюардесите с количките да раздават закуските. Как ми се изяжда точно в този
момент една мазна баничка от “Попската” фурна или пък от фурната на пазара;
може и един тутманик от закусвалнята до Техникума - с две малки бози от 6
стотинки, естествено. Не знам какво носят тези хубавици, но мирише много хубаво
– не ги е срам, за тези цени на самолетните билети би трябвало мешана скара да
сервират с бутилка “Меча кръв”. За съвсем кратко ще прекъсна репортажа си, за
да освободя масичката за посудата...
Олеле-е-е, станахме пак за
смях и за резил: амчи те нищо свястно не дадоха тез хора, бре: една курабия,
един напръстник с блажно масло и още толкоз мармалад. Амчи къде ви е черния
хайвер, бе диванета? Ами шунката, салама, сините сиренета и т.н.? Аз това
разбирам под термина “закуска”, но както и да е. Като си на гости не можеш да
се оплакваш – каквото ти турят отпред, туй ще ядеш. Дано Валерката да се е
подготвил с пържолчици, кюфтенца (неговата Даниела прави чудни кюфтета, между
другото), та малко да си облажа и аз душицата. Не че съм останал гладен, но все
пак. Снощи например, не ядох нищо. Рекох да си разтоваря малко тумбака и да го
подготвя за големите Коледни пиршества и преяждания...
Още 15-20 минути летене и ще
се приземяваме в Сидней, ако е рекъл Бог. Там ще имам около час престой и
поемам с другия самолет. Подготвяме се вече за приземяването, защото се
закопчахме за седалките. Сега ще ми се качи чорбата до гърлото като вземем да
се спускаме надолу.
Макар и този път много кратко
и оскъдно, това беше директното ми включване от тази точка на Планетата.
Всъщност нека да не се забравя, че пиша от 10-11 км височина над повърхността
на морското ниво в зоната на въздушната околоземна обвивка. Само по себе си,
това писмо вече носи своята уникалност, писано при такива “високи” атмосферни и
климатични условия. После пак ще пиша от другата “точка”. А сега да си пожелаем
меко и безаварийно кацане – стискайте се за палците!...
Кацнахме леко и допустимо меко
- веднага се прехвърлих на другия самолет. Аз мислех, че имам близо час
престой, обаче това всъщност е часовата разлика във времето между Бризбън и
Сидней, която аз не съм отчел - така че всичко стана аламинут. Абе, упорито
наблюдавам тука една от стюардеските, която се е понесла с нас още от Бризбън.
На път съм да се влюбя зверски и малоумно – до загуба на разсъдъка, точно както
само аз си знам. На излизане ще я питам нещо, поне за името й. Забелязвам, че
пръстите й са чисти - т.е. няма халки или други пръстени, което е един добър
начален знак. Е, тя пък може да си има приятел, но поне ще си помечтая малко
докато летим - това е разрешено и никой не може да ме спре. На автогарата в
Бризбън намерих една монета от 5 цента. Това също може да се таксува като
положителен сигнал за някаква заплетена развръзка...
Вече трайно летим на същата
височина с около 800-900 км/ч. И този полет няма да е дълъг, защото пътят до
Мелбърн от Сидней е почти колкото от Бризбън до Сидней. Аз от самия град Сидней
също нищо не видях, освен част от небостъргачите на ситито, малко къщи, няколко
улици и крайбрежието. Вече е 11:45 по Бризбънското време, а 12:45 по Сиднейско
- не знам обаче по Мелбърнското и Аделаидското време какъв ще е часът.
Навсякъде има по малко разлика, между ½ и 1 ½ часа. Взеха да размъкват манджите
пак – ще се яде значи по-сериозно, крайно време беше; с тези курабета до никъде
няма да стигна...
Тъкмо обядвахме. Има още
съвсем малко време, докато кацнем в Мелбърн. Изчерпах се откъм информацията и
свършвам до тук. Пак ще се включа от другия аероплан.
И този път кацането ни беше
без разтрисане на черва и вътрешности. Ама големи царе са тия пичове от
авиацията – нито усещаш кога се издигаш, нито кога стъпваш на земята! Вече се
намирам на летището в Мелбърн. Времето тук е слънчево и предполагам топло
отвън. Аз съм в сградата на аерогарата под напора на климатичната инсталация,
та не мога с точност да добия представа какъв е климата отвъд огромните
стъклени прегради. Самото летище не е кой знае какво – може би малко по-голямо
и по-обзаведено от стопанското училище в с. Градница; простичко е един вид, без
да обиждам училището. Попълвам си времето с творчество, докато изчаквам да ни
повикат за качване на борда.
Стюардесчицата се оказа, че е родом
от Мелбърн и аз като разбрах това, не съм се и напрягал за повече интимна
близост с нея. На мене ми трябва някоя “нашенка”, в смисъл да е поне от
Бризбън, а не да гоним пак Михаля по чуждите градища и паланки. Нищо, друга ще
си намеря. Австралийците казват, че жените са като автобусите – единия ако тръгва,
другият пристига веднага на неговото място; изтървеш един, след малко идва
следващия и никога няма последен. Сигурно са прави, но аз с моята нежна и
влюбчива душа това не го разбирам много-много...
Тук в тая чакалня ще
пребивавам още около час и половина. Спомних си, че преди малко повече от 6
години, точно на това летище стъпихме за първи път на Австралийската земя, за
да започнем уж новия си живот. Вярно е, че през много пречки, бариери и стени
преминахме - де с добро, де с лошо. Никой обаче не е и предполагал даже, че нещата
ще се обърнат надолу с главата и ще се объркат толкова много. Постоянно търся
да намеря отговорът и причините за всичко това - виня и себе си дори, въпреки
че не го осъзнавам изцяло. Все си мисля, че с един по-свестен човек до себе си,
изобщо нямаше да се стигне до тук. Аз много лесно се водя и по принцип не съм
чак толкова труден характер, въпреки че също си имам “основни белези”, които ме
отличават от общата маса. Но нали баш за това човек търси останалата част от
собственото си АЗ у другия, който пък да цени и уважава именно тези му/й
качества. За кой ли път вече отново ще дам пример с моята Деница, като
най-пресен случай. Тя разбира се, преди да срещне мене е имала разни приятели и
съответно по-тесни връзки. Това са били все хора с някакво положение, с успешни
бизнеси, със собствени къщи и т.н., но тя казва: “Аз не го искам тоя с лодките
или онзи с къщите, скъпите коли и мотоциклети. Аз искам само тебе, с
единственият си стол който имаш и когато дойда у вас ме слагаш да седна на
него, а ти стоиш до мене прав (което в някаква степен е вярно); ти, продължава
– с невероятният си нюх и усет към нещата, уменията ти, с търговското си
чувство, пестеливост и доброта!” - и още много подобни разсъждения, все в
добрия дух и смисъл. Добре де, ама на мене какво ми стана, та реших да търся
друга – така и не знам. Просто само мисълта за повторното ми закопчаване
изведнъж малко ме притесни на тоя етап. А с Деница не може хем да съм с нея,
хем да ходя тук и там и очите ми да щъкат наляво и надясно. Или изцяло с нея,
или хич без нея. Тя така ги разбира нещата и аз хич даже не й се сърдя, защото
аз съм същия и разсъждавам по нейния начин. Напротив, много уважавам тези й
чувства и качества, но самият не мога за сега да им отвърна по подобен и
достоен начин. А пък тя го заслужава - много. Снощи ми предаде тъжната новина,
че баща й е починал онзи ден. В петък, баш на Коледа ще бъде погребението му.
Аз мисля че съм разказвал историята с него. Деница за пръв път в живота си го е
видяла, когато е била вече “зряла жена” на 35 и все още не може да го приеме
като свой баща, близък и роднина. Той ги е изоставил с майка й навремето - била
е бебе на 2 месеца и въобще не го помни. Така че тя не може да възприеме
събитието като някаква своя голяма травма и трагедия. След смъртта на майка й
обаче, са й трябвали цели две години, за да превъзмогне тежката загуба и да
заживее отново с мисълта, че нея всъщност я няма повече на тоя свят.
Ох, не зная - когато пиша за
Деница и когато съм съвсем сам, винаги хубави неща си мисля и описвам. А пък
като се видим и все намирам по нещо, което ме дразни и не харесвам у нея. Както
и да е. Оставил съм всичко на Пророка - нека той да преценява какво да става с
мене, с нея и всички останали. Аз като й казвам: “Да оставим Бог да реши какво
ще прави с нас!”, тя ми вика, че това действително е така, но в същото време аз
трябва да му помогна и да го насоча как да ни помага - един вид, самият да
искам пак да бъдем заедно както преди. Тя това най-горещо го желае. Обаче малко
по старчески мисли и има същите похвати към нещата от живота. Не е някак си да
се държи свободно и по младежки, както на мене би ми харесвало. Тази нейна
католическа стриктност и прекалена сериозност започва да ме дразни на моменти.
Може би това се дължи на по-консервативното й и строго възпитание, което е
получила от майка си; може би и възрастта й си дава съответното отражение (на
02 Февруари навършва 42 - възраст, както не чак толкова голяма и тревожна, но
наред с това не и за пренебрегване). А може би просто аз не съм пораснал още
достатъчно за човек като нея – може би, може би: хиляди неща и причини. Тя
непрекъснато се надява, че ще променя мнението си и ние пак ще се съберем. Но
аз всеки път отбивам отговора доста уклончиво и непочтено, а сам съзнавам че
така не бива...
Ето ни отново във въздуха.
Този самолет е значително по-малък от предните два и се клати като пътническия
влак до гара Елисейна. Добре че поне е директен и няма никъде повече да се бави
по спирките. На всичкото отгоре закъсня с тръгването, много друса по въздушните
дупки и ями и крилете му се клатят доста интензивно, като че са правени от
шперплат в часовете по трудово обучение в училище за бавноразвиващи. Имам
усещането, че някое крило ще се разцепи по средните шевове. Ако изобщо кацнем
на земята, ще напиша дописка в книгата за похвали и оплаквания – никак не съм
доволен. Олеле – тия и тук дават плюскане. Аз от обяда в предния самолет нещо
не останах щастлив – сервираха ми един ориз, жълт като китаец и неуврял –
зърната му се броят като чакъл; турили връз него малко задушено месо и три
бисквити – че това човешка храна ли е бе, не ви е срам авиатори такива! Изядох
го разбира се, макар и с отвращение, защото пък не знаете колко струва този
обяд на нещастния данъкоплатец (в случая данъкоплатецът съм аз самият)...
Летим само на 6000 м височина
и сравнително бавно, с 400-500 км/ч. След 20 минути пристигаме в Аделаида.
Разстоянието е много кратко и за това не използват големи самолети. Те докато
наберат скорост и височина, трябва пак да кацат. Много се притеснявам да не би
да си разваля вечерята като постоянно дават по нещо за ядене. На мене изобщо не
ми се яде, но понеже влиза в “куверта” - употребявам и усвоявам всичко до
троха. Парá се е давало, ей! Та, с тези няколко послания, най-после завършва
днешният ми летателен ден. Е, аз ще гледам да продължавам воденето на пътните
ми бележки, но само при оказала се възможност за това. А сега ще ядем и пак ще
пием кафе – прокисна ми душата вече от тая черна помия, но и то влиза в
разкладката – няма да го откажем, я...
03.01.1999 - Нека
да ни е честита наскоро отминалата Коледа и вече започналата Нова Година! Както
читателят сам вече се досеща, прекъсването в описанието на моите празнични
авантюри съвсем не е отдадено на някаква зла умисъл, нежелание или пък друга повреда
по трасето. Просто тези 10 дена бяха толкова знаменити, толкова емоционални, наситени
с масови прояви или просто моабетчийски с една дума, та до писане на писма
въобще не можах да я докарам, въпреки огромното ми желанието и обилния материал
за обобщаване и синтезиране. Този цялостен отрязък от време ще остане един незабравим
спомен в съзнанието и паметта ми – видях абсолютно всички мои приятели и
познати, ядох, пих и пях с тях, веселихме се и така в безгрижие преминаха
броените за жалост дни. Мислех да се обадя на майка поне на Васильовден, но
голямата ангажираност и бясна надпревара с емоциите осуети добрите ми
намерения. Все пак едва вчера успяхме да си кажем “За много години”, макар
много бегло и накратко. В момента предавам от борда на самолета по редовната
пътническа линия Сидней-Бризбън и след час, час и половина отново ще си бъда в
моя много самотен и още по-тъжен дом. Не знам как пак ще свикна или по-точно по
какъв начин ще се върна към до болка скучният си стереотип на живот, след
толкова много смях, веселие, песни, вицове и сърдечни срещи с приятелите ми...
Вече сме на пистата за
излитане. Хайде-е-е, отлепихме се и този път от асфалта. Един път да си кацнем
обратно на земята, пък тогава ще му мислим - така много ми е объркано всичко в
главата, че не знам от къде да започна самото си изложение. Тръгнах, затънал до
шията в батак; сега се връщам, потънал вече до носа и то по начин, по който едва
смогвам дъха да си поема. Но нека да карам подред, пък до където мога.
На 23 Декември пристигнах
благополучно в Аделаида - съгласно разписанието, само че с малко закъснение. На
перона ме чакаха Даниела, Красьо и Светла (дето са от Търново). Срещата ни беше
много емоционална и задушевна. Веднага отидохме у Валери и Даниела, където
започна едно нечувано и невиждано до сега пиршество: тържество/мюзикхол + весел
хитпарад на “звездите” под звездите. Отвред заприиждаха приятели и познати,
копнеещи и жадуващи за срещата си с мене. Кралят на Йордания не е срещан тъй по
света, както моите верни другари и приятели направиха това в чест на моя
“светлост”. Заредиха се едни нескончаеми партита, почти денонощни, с много
малко сън помежду и разбира се ежедневни - до премаляване и пресипване от
викове и песни.
На другия ден - Бъдни вечер,
имаше черква. Ние с Валери отидохме да запалим по свещ, а Даниелка остана да
шета из къщи и естествено да прави салатата. Дарих на църквата $50 чрез отец
Тодор - българският свещеник в Аделаида. Той ми предложи да прочете някои имена
и аз дадох вашите, моето и на Нени. После ние с Валери отидохме до Българския
клуб, където имаше голямо Коледно тържество с децата (нали си търсех уж
половинката, която до тогава липсваше у мен, та рекох да я диря при децата и
най-вече измежду майките им). Запознах се с някои новопристигнали българи и се
видях с доста от старите ми приятели и добри познати. После се прибрахме и
естествено се наредихме около трапезата.
На връх Коледа пък вечерта
бяхме у Красьо и Светла, заедно с Мони и Боряна. На другия ден у други, на
следващия – у трети и т.н. и т.н., току до самото излитане на самолета. Нямаше
нито една празна вечер, нито празен обед, нито празен ден въобще. Така съвсем
накратко описано ми мина времето, от което бях безкрайно доволен и щастлив до
полуда. А пък сега съм толкова изморен от преживяното, от потресаващите ми
емоции (и всичките приятни…), та чак не мога да мисля, камо ли да пиша. Искам
първо малко да нормализирам живота си от утре нататък, да се нивелирам, да се
поуспокоя (ако това е възможно), че тогава чак ще продължа с изповедта си на
нова сметка. Сега единственото ми желание е да кацаме час по скоро – Господи,
ще се разрева пак; не ми стига на изпроводяк че плаках като бебе, ами и сега -
на прибиране. Това беше и основната причина, поради която не сколасах да напиша
нито ред в предишния самолет. Сълзите ми напираха и сами се стичаха по лицето
ми; нямаше сила, която да ги възпре – докато в същото време аз вече прекрасно
знаех и напълно осъзнавах какво точно оставих назад след себе си...
05.01.1999 -
Вторник вечерта. Завърнах се благополучно на родна земя, след 10-дневното ми
отсъствие. Не намерих някакви големи промени - нито в града, нито пък у дома.
Вчера не съм писал, защото бях много зает – прах, готвих и т.н. В неделя
вечерта, когато пристигнах обратно в Бризбън, не ми беше до нищо – бях все още под
влияние на пресните впечатления от срещите ми с приятелите, моабетите,
посрещането, изпращането и още множество други подобни емоции. Казват, че всяка
среща е едно малко прераждане, докато раздялата се оприличава със смъртта – със
сигурност е така...
Освен многото моабети, които
направихме у едни или други приятели, последната вечер бяхме у Нели и
Станислав. Те и двамата са от Варна - тя беше жената, която идва на почивка с
децата си до Gold Coast и с която майка е разговаряла по телефона, докато беше
тук. Аз й обясних надълго и нашироко всичко около това, как са стояли нещата
при нас и точно по това време; разказах й защо именно не съм дошъл да ги взема
и да се видим, нито пък им се обадих. Разбира се, независимо от всичко станало
аз се извиних от името на цялата фамилия. Междувременно се запознах и с нейните
родители, които са тук на гости до края на Февруари. Прекрасни хора, особено
баща й – певец, китарист, а иначе фелдшер по професия. Помолих ги да ми дадат
адреса си във Варна, та при случай да им се обадите. Ние доста попяхме и
попихме заедно, та смятам че съм оставил добри впечатления у хората. Бащата на
Нели е хорист в хорът на Варненската катедрала, а пък в Аделаида пее в
българската черква, докато е на гости при децата си в Австралия. На едно малко
картонче съм написан адреса и телефона на тези хора във Варна – сигурен съм, че
ще се радват да им се обадите и си поговорите.
От Аделаида приятелите ми
записаха хубава българска естрадна музика, която докато бях там не спря да
звучи и да пълни душите и сърцата на всички ни. Тамошните хора продължават да
си милеят за българското, за нашенското и съвсем не са се поангличанчили като
Бризбънските еснафи. Напълниха ми душата - и млади, и стари. Сашко вече е голям
мъж - 19-годишен. Учи полувисше медицинско образование и в същото време работи
при майка си, която пък е в един частен италиански дом за възрастни хора. Той
си има приятелка от година и половина и постоянно беше с нея, та не се видяхме
много-много, но то си е и нормално това. Независимо от разхвърляните си мисли,
аз от време на време ще се връщам на Аделаидското ми пътешествие, когато се
сетя за нещо по-важно...
Вчера пристигна писмо № 24 -
първото на новия ми адрес. Много му се зарадвах - след всичко, което ми се
случи в последно време имах огромна нужда и от тези ваши топли редове. Чета
всичко с голям интерес и подчертано внимание, само едно нещо хич не ми харесва.
Престанете да ме сватосвате за тая или оная из Габрово и да се самонавивате без
въобще да имате и най-малката представа на мен какво ми е тук - нито в главата,
нито пък в душата (предполагам, че майка е инициатор на тези абсурдизми – на
мъж не могат да му минат подобни идеи през акъла, така че татко е вън от
подозренията ми). Аз прекрасно разбирам тревогите и родителските ви чувства,
които лично много уважавам, но не забравяйте, че “детето” скоро ще удари своите
40 лазарника и че именно вие сте го научили прекрасно да се справя с всяка
ситуация и да се оправя в живота си самó. Разбира се, то няма да остане самотно
и прокудено така дълго, но ще си подложи коленцето само на тази, която
най-много му е легнала на сърцето - без да се съобразява ни с родители, ни с
джинсове, родословни дърва, зодиакални знаци и политическа принадлежност. Аз
заради едната любов и чувства живея на тоя свят, а съм се и родил именно
благодарение на подобни причини. Единственото, към което се стремя и в момента
търся е точното копие на другата половинка от Близнака, за да допълни един
съвършен съюз. Мисля, че вече ми е дошло напълно времето да се отръскам от
разни отживели догми, всякакви задължения и разсъждения, за да помисля
най-после и за самия себе си – как и с кого ще ми бъде най-добре да си отикам
остатъка от живота. Без по никакъв начин да ви обвинявам или пък да слагам като
причина за брака ми с госпожата, но тогава до голяма степен бях силно заслепен
и от факта, че видите ли - тя на вас също ще се хареса и ще се уважавате
взаимно. Това до някъде беше и така, но аз не бях Бог знае колко щастлив. Е,
заблуждава се човек, свиква по един отъпкан тертип и кара някак си, без самият
да знае до кога. И си мисли, че това е щастието. Сега вече е мой ред да го
изпитам така, както аз си знам и разбирам въпросното щастие. Прощавайте за
откровените ми думи, ако съм ви наскърбил нещо с тях, но нали съм свикнал все
да казвам истината и това което мисля, та за това. Дано не ми се разсърдите за
тази моя болезнена чистосърдечност...
Много се зарадвах на
картичката от Христо и Еми. Хубаво е, че сте се видели всички заедно – млади и
още по-млади със стари и още по-стари. Радвам се, че майка се е срещнала с Ива
и Румен, както и с останалите австралийски баби и дядовци. Тези дни те се
връщат и сигурно ще ми се обадят да мина през тях, за да си прибера
армаганчетата. Предварително благодаря специално за иконите.
Това мое писмо по всичко изглежда,
че ще стане доста дълго и може би дълбоко наситено с новини от всякакъв
характер. Иска ми се да го пусна час по скоро, но все по нещо интересно става
около мен, та гледам да го отразявам своевременно. Очертават се да избухнат и
апокалипсистични новини, които ще разтърсят общественото мнение из основи и които
коренно ще променят някои неща, но за сега чакам хубавичко да узреят и
покълнат, че тогава чак да разлайвам кучетата.
Работата започна с обичайният
си ежедневен ритъм - все едно, че никога не е имало отпуска. От другата седмица
ще ни местят в нов офис на същата територия на завода, който усилено строиха по
време на почивните дни на персонала.
В Аделаида пък (точно по това
време ходихме с Даниела по пазар) - в гръцкия магазин се видях със собственика
на онази фабрика за гвоздеи, където започнах да работя преди 5 години - без
пари; ей тъй, само за стаж и престиж. Този фабрикант всъщност е грък, та от там
идва асоциацията със съответния магазин. Човека веднага се сети за мен и ми
каза, че ако реша да се върна, непременно да му се обадя, за да започна работа
при него. Вероятно съм оставил добри впечатления с уменията и държанието си.
Абе познати и приятели имам из целия свят и всеки е мой човек. Нощес пък в
02:00 ми се обади Бакала от неговите Канарски острови. Доста си поприказвахме и
с него, въпреки че аз бях малко сънен. Той ми даде Интернетния си адрес, но
кога и как ще му изпратя нещо съвсем не знам. Много ме замота живота нещо
напоследък, та ще видим на къде ще ме изплюе шайбата...
Днес и Неничко ми се обади по
телефона – дошли си снощи с майка му от тяхната Новогодишна екскурзия. Тя била
казала да не свирим в съботите, докато бил във ваканция, та да си починел. А аз
като знам пък как той свири сам през останалите дни от седмицата, та мога и да
си представя какво ще излезе на края от всичко това. Провали детето, тая мръсна
идиотка! Дано не ми се появяват пред очите, че този път ще го отнесат и двете с
майка си - само да посмеят начеването на някакви атаки срещу мене. А пък и наред
с това, надявам се че това вече ще бъде и малко късно начинание от тяхна страна,
ако всичките ми пъклени дела вървят според предварителния план. Не е изключено
пък тогава да започнат и детето да спират, да не идва при нас (при мене де), но
с това вече ще си купят по един свинец в тъпите им и кухи кратуни, защото до
тогава вече ще си имам и много солидна, здрава подкрепа от… (нищо не съм казал,
нали така!)...
08.01.1999 -
Улисан в дълбоките си мисли, най-различни градивни планове и мечти, така и не
разбрах как отлетяха двата много големи български Християнски празника:
Богоявление и Ивановден. Мислех даже да се обаждам на чичо Божко за именният му
ден, но около мене се развиха такива бурни и страстни емоции, че сега не мога
да мисля за нищо друго, освен за довеждането им до някакъв щастлив завършек, с
който пък да се започне нещо съвсем отначало - от абсолютната нула, но пропито
с много любов и нежни чувства. Още не смея да коментирам какво точно се е
случило, просто защото ме е и малко страх, та от прекалено голямото щастие да
не би да се катурне каруцата в калта. Чувствата ми са и доста смесени, на
моменти противоречиви, но постепенно като че ли започнах да свиквам с тях и да
ги възприемам като някаква даденост, пък макар и с известни философски
допускания и уговорки. Надявам се, че в скоро време ще мога всичко да разкажа,
за това кое и как се е случило, но първо ми се иска то наистина да се случи -
да го видя със собствените си големи очи и да го усетя със собствените си
първични сетива и инстинкти. Едва след като се ощипя няколко пъти и разбера че
това действително не е никакъв сън, а една абсолютна реалност, тогава чак ще го
споделя със света, с многоуважаемият си читател, който разбира се на първо
място ще бъде във вашето родителско лице.
Настоящият си репортаж аз пиша
в момента малко след последния ни телефонен разговор, от който останах много
доволен. Сторихте ми се доста ведри някак си, бодри, макар и през сълзите и
мъката, която изживявате покрай моята съдба. Точно в този миг обаче, на мен
много ми се иска поне да ви уверя, че вашите прочувствени молби и горещи
молитви вече са чути; не се тревожете повече за моята нещастна участ, а само
търпеливо чакайте денят, в който отново ще бъдем заедно. Макар и в малко променен
“личен състав”, искрено се надявам че ще изживеем по-щастливи моменти отколкото
преди…
Изпращам малко дреболии, които
успях да събера във времето докато писах това писмо - тези монети са напълно
символични и едва ли имат някаква стойност. Решихме с Нени да ви ги пратим,
защото са най-новите, съвсем от скоро пуснати в обръщение и са още доста
лъскави. По ваша преценка - ако искате ги подарете на д-р Табаков, той нали е
страстен нумизматик. Другите метални картички представляват панорами от
различни краища на света, но с по едно Божие послание от Евангелието. Ако не
друго, поне стават за някаква украса или пък за подавка. В тази дребна пратка
ще намерите и малко снимки от предния филм. Скоро ще имам готови още няколко
“епизода” – от почивката ни на морето с Нени и от моето пребиваване в Аделаида,
но по всяка вероятност те ще бъдат в следващия ми колет. Тук ще видите
свидетелството на Неничко за завършен 7-ми клас, както и грамотата за изпита му
по Теория на музиката. Ако грамажа по изпращането допуска, ще ви пратя и един
шоколад, с който да подсладите изстрадалите си души. Ако ли пък не и случайно с
него надхвърлим теглото – тогава ще го махна и ще изпием само по една студена
вода, вместо това...
Като си дойдох от Аделаида
донесох чудни български касетки с музика, които приятелите охотно ми записаха.
Обаче като се прибрах в квартирата, касетофона ми вече не работеше. От
горещините ремъкът му вътре се проточил, беше омекнал там където е стоял и се е
скъсал от само себе си. Ето защо веднага още утре отивам при моя човек, където
водих и татко при него, за да купя нов ремък и да възстановя музикалните
качества на уредбата. Когато отворих магнетофона, вътре установих и някаква
студена спойка в един от блоковете му. Имаше едно дребно съпротивление, което
направо беше извадено от платката - презапоих го с поялника и сега се надявам,
че с това ще се оправи и дисбаланса в каналите, защото в самото начало този
дефект не се проявяваше. Аз отначало обвиних главата, но явно кусура е бил
другаде. Дано да съм го ремонтирал, защото от сега нататък се очертава да се
леят повече музики и танци, както и по-начесто – хайде, стига вече с тая мъка и
мизерия...
Дойде ми на ума, че на връщане
Румен и Ива ще останат за няколко дни в Сингапур. Така че те може и да са си
тръгнали от България, но още да не са кацнали в Австралия, а да се намират все
още някъде по трасето. Смятам, че щом си дойдат, те сами ще ми се обадят да
отида и да си прибера подаръците. Иначе никой друг не ме е търсил, нито пък аз
на някого съм се обаждал. След като обаче вече имам доволно много за кого и за
какво да си мисля денонощно, та хич не ми минава и през акъла за някой друг.
Умишлено ще приключа темата до тук, макар че има още толкова много да се каже и
напише - от скромност обаче ще го премълча и ще го тая дълбоко в себе си, до
настъпването на правилния и точен момент за споделянето му...
09.01.1999 -
Станах както обикновено рано и докато Нени продължава да спи сладко-сладко,
рекох да драсна още някой ред към нескончаемата ми сага. В менюто ни за снощи
имаше пържени кюфтета с гарнитура от картофено пюре. Това е наша любима манджа,
която можем да ядем сутрин, обед и вечер. След обилното нахранване позяпахме
малко телевизия. После Нени си легна, а аз останах да дремя като пуяк на
дивана. Мислех да се занимавам с домашните си техники, но това ще сторя
довечера - и без друго повече нямам намерения да излизам на никъде и по никакви
момински сборища и свърталища. Аз по-рано упорито ходех по тези места, за да си
търся уж перфектната жена - кой да ти е знаел, че тя била на съвсем друго
място. И сега, след като вече си я намерих (всъщност тя намери мене, ако трябва
свенливо да призная), аз автоматично изгубих интереса си към всички останали...
Днес ще се занимаваме и с
мотора на Нени. Той онзи ден ходи да го кара с други едни хора, та сега има
нужда от малко обслужване. Ако остане време, следобеда пак ще го заведа да кара
на някоя поляна. Утре сутринта ще си наобиколя битаците, защото вече имам доста
повече неща да търся. Трябва и една масичка да сглобя и залепя, която намерих
преди да тръгна за Аделаида. Въобще имам си достатъчно моя къщна работа за тази
събота и неделя и не мисля да си губя времето с празни излизания и слухтене
подир гъза на тая или оная фуста.
Вчера на работа се местихме в
новия офис, който новите собственици построиха за нас. И от там чакам някаква
положителна развръзка, но всичко става толкова бавно и мудно - бетер от
социализма. Тъкмо си направих едно мляко с какао. Другите хора покрай мене пият
кафе по това време на работния ден, обаче аз много-много не я уважавам тази
напитка, освен в случаите когато наистина имам остра нужда от нея - нещо като
лек против махмурлук.
Днес ще гледам да довърша
филма, който е в апарата, че другата седмица да му извадя снимките. Аз очаквам
и приятелите ми от Аделаида да изпратят доста забавни и съвместни кадри, но кой
знае кога ще станат. След малко тръгваме по нашите задачи с Нени. Времето е
много хубаво - нито много горещо, за хладно пък да не говорим. В Аделаида обаче
умрях от студ, особено вечерите (всъщност само вечерите, защото през деня
ставаше 36°C). Всички моабети бяха все по дворовете, защото вътре не можем да
се съберем толкова много народ - добре че за всеки случай си взех един пуловер
и дънките, та с тях поминах. Иначе както бях тръгнал по Бризбънски с тениски и
шорти, нямаше да мога да устискам. Като общо за там мога да кажа, че хората са
си същите, живеят много по-земно и задружно, децата на всичките учат български,
та пушек се вдига; на пръв поглед всички вече работят (или поне единият от
семейството), накупили са си къщи, но има и доста, които продължават да са под
наем. Всеки разбира се, изхожда от личните си и семейни нужди, позиции и строи своя
живот така, както сам го разбира.
Снощи пуснах малко българска
музика на Нени, имаше един състав “Тоника СВ”, “Домино” и т.н. - чудни гласове
и песни имат тези хора. То се криви, то се муси, то му се потърсва чак от
неприязън към мелодиите, които слушахме. Каза че не му харесват – това за мене
е един абсолютен сакател! А в Аделаида само това звучи от българските домове –
напълниха ми душата хората, истински патриоти. Аз от един компакт диск си
записах няколко изпълнения на Борис Христов - “Многая лета” и още три-четири
други негови песни. Сега търся “Отче наш”, но не съм сигурен кой я изпълнява.
Мисля че беше пак той, но специално този черковнославянски химн го нямаше на
диска. И от сега нататък ако въобще нещо ще ми изпращате, това ще са само
касетки или дискове с българска музика. От старите парчета обаче - аз сам ще ви
кажа, когато му дойде времето. Ще работим по поръчка. За сега нищо не ми
пращайте - нищо друго, освен вашата родителска благословия; знайте, че много ще
ми е нужда в този съдбоносен за мене час...
Е, това наистина е вече краят
на писмото ми със загадъчния край. Аз още утре ще започна следващата глава на
“романа”, но ми се иска първо това да изпратя. Много поздрави на всички наши
общи приятели, близки, роднини, познати и др. Предайте на всички, че много ги
обичам. А вас самите горещо целувам и силно прегръщам: вашето единствено и вече
много щастливо чедо: Ангелчо…
П. С. Спомням си, че по един
или друг повод още в самото начало на настоящото ми изложение, се отвори дума
за едно кратичко послание на госпожата до мене. Такова, уж любезно, уж много
приятелско и подправено добронамерено. Е, после се оказа че това не било баш
така, но за да спазя и аз “добрият тон”, помествам го по-долу без съкращения и
видоизменения. Всичко на пръв прочит звучи доста прекрасно, но в действителност
нейните злокобни думи, които тя успя да избълва по телефона за отрицателно време
и то точно по този повод продължават да ми звучат в ушите. Да се чуди човек
просто и да се мае: от къде жените набират толкова много енергия и как вдигат
такова високо налягане, че непрекъснато да бръщолевят хули, без дори да си
поемат дъх – ебаси какъв природен феномен; какво само съвършено Божие творение
са те! Колкото и да ги изучавам, все неук ще си остана...
Ачо,
1. По повод на Noosa – никакви проблеми. Ще вземете ескито (хладилната
кутия – б.а.), което ще оставиш за теб –
то е твое. Ще вземете пластмасовата маса с два стола. Така пожела Нени – ще ги
имате. Гаражът в петък вечер на 18 Декември ще бъде отворен, за да вземете
всичко, което е необходимо. Нени ще те чака горе с приготвен багаж. Приятна
почивка.
2. По повод на 29 Ноември (когато беше концерта на Нени
– отново поясненията са от пишещият тези редове), аз няма да дойда. Така е най-добре за трима ни. Стискам палци Нени да
вземе първото място. Ще оставя две видеокасети у дома – една за теб, една за
мен. Моля те, направи два записа. Аз ще се прибера към 16:00. Ще вземеш
видеокамерата. Ако искаш.
3. Предварително ти благодаря за петък вечер. Представа нямаш колко ми
помагаш. Женя
П. С. Нени го боли гърлото. За това те моля да внимаваш какво му даваш
да пие. Ще те моля да го накараш да направи гаргара с лекарството, което
оставям. Един път в петък вечер и поне два пъти в събота. Ще оставя пари – моля
те вземи още една опаковка. Важно е да не спира. Чашката има две деления. До
първото се пълни с лекарството, до второто – с вода. Прощавай за неприятностите.
Аз съм виновна. $10 - за лекарството. Благодаря ти…
Прецени сам - ако Нени е много зле, не го води да спи у неговия приятел.
Обадете ми се в събота следобед. Аз ще си бъда в къщи до 17:00. Върни го у дома
в събота. Но се обадете, ако решиш, че така ще е по-добре, за да знам какво да
правя.
Като си помисли човек и като
чете всичкото това, ще си рече: “Ами ето, харна е женицата. Какво иска този
мъжки изрод и плашипутарник от нея?” и вероятно ще бъде много прав, но за
жалост единствено и само за себе си. Освен това аз тук нямам за цел да
обвинявам никого, нито пък да коментирам нечие поведение. Основен замисъл на
настоящият материал е той да се съхрани във видът и формата, в който си е бил в
действителност, при пълно разкриване и на най-малката подробност. А дали е било
нужно написването и подготовката на всичко, отново времето ще ни покаже и ще
бъде нашият неумолим и безпристрастен съдник...
По-долу любезно предлагам и
още нещо, като закономерна последователност и следствие от всичко до сега:
За Ангел
Нямаше да ти пиша, ако не беше важно. Много те моля, прочети го. Знам,
че ти е неприятно, но нямах друг избор. А и мисля, че така е по-добре,
отколкото да ме чуеш, а не дай си Боже да ме видиш. Знам, че те отвращават и
двете неща. Принудена съм. Повярвай ми, аз знам, че не ти е приятно, нито пък
на мен ми е, но имаме дете. Правя го за него. Нено трябва да взема антибиотика
2 пъти на ден в събота и в неделя.
Господи, колко много излишни
думи и плява, докато човек стигне до същината на въпроса в последното
изречение. За какво е всичката тая злоба, злъч и омраза – естествено е, че
чувствата ни са взаимни...
В същото време обаче се пишат
умилителни писма, разнасят се разкаяния, горещи вопли къртят въздуха за прошка,
помирение, спасение и т.н. Преди време поместих едно подобно писмо, сега това е
второто...
Здравей майко, пиша ти отново с надеждата, че ще прочетеш това писмо и
този път ще ми отговориш. Непрекъснато мисля и преосмислям какво се случи. И
колкото повече мисля, толкова повече се уверявам, че вината за всичко е
единствено моя. Само ако знаеш колко много се мразя за това. Ако не е Неничко и
ден няма да живея. Защото не мога да живея повече с този грях. Душата ми няма
да намери мир и спокойствие, докато не поискам прошката ви. Ето и днес като
ходих на църква, отново същият глас ми каза: “Моли се за прошка!” Кажи ми какво
да направя, за да ми простиш. Ох, ако мога да върна времето назад, уверявам те,
това никога нямаше да стане. Господ ме наказва за това с живота, който живея.
Ден и нощ мисля, живея като автомат, нямам никакви цели, само Неничко ми
запълва дните с грижите около него.
Уверявам те, мъча се да бъда добра и грижовна майка, но не мога да
запълня празнината в живота му. За това се чувствам виновна и пред него и пред
Ачо. Опитвам се да живея нормален живот без него, но не мога. С всеки изминат
ден разбирам колко много ми липсва. Понякога си мечтая за времето, когато
дойдохме в тази страна. Без нищо, без английски, безработни, но минахме през
всичките трудности заедно – ръка за ръка. И когато трябваше да се радваме на
това, което постигнахме само двамата, аз го унищожих. Ето за това никога няма
да си простя. Дълбоко в себе си вярвам, че въпреки всичкото зло, което
направих, по душа и сърце не съм зъл човек. Знам, че си наприказвахме ужасни
неща. Аз ти прощавам от сърце твоите. Моля те от сърце и ти да ми простиш.
Каквото и да съм, знам и съм уверена в едно – ще направя всичко, което Господ
ми иска да върна семейството си. Само ако ми простите и ми дадете този шанс в
живота. Нека това да ми е наказанието в живота. Човек се учи от грешките си.
Моите са големи, но се надявам да съм се научила как да се поправя (през
всичкият ад, през който минавам). Ужасно съжалявам и се упреквам.
Не знам дали има начин, по който да те накарам да ми повярваш. Има хора,
за които това е един временен период, те го преминават и търсят новото в
живота. Аз сигурно съм най-слабото и безхарактерно същество на този свят. Но не
искам и не мога да търся новото в живота. Първо, защото с всеки изминат ден
разбирам колко много обичам Ачо и второ, защото не искам да направя сина ни
нещастен за цял живот. Защото каквото и да стане с нас двамата, Нени ще страда
цял живот. Ето за това най-много се упреквам и страдам ужасно.
Поканила съм Ачо този четвъртък (05 Ноември) на ресторант. Не да се
караме, а да обмислим всичко, преди да направим непоправимото. Не знам дали ще
дойде. Моля се на Господ да му даде разум – нека надделее над чувствата му.
Знам че ме мрази, за това което направих и ми е много мъчно за него. Вярвай ми,
готова съм на всичко за да му помогна да превъзмогне нещастието, което му
причиних. Знам, че е нещастен. Знам, че го разделих от сина му, но само в името
на сина му, съм готова да направя всичко, което поиска от мен. Да простя
всичко, което стана през всичките тези 6 месеца, които за мен са 6 века.
Ето, идва Нова Година. Само ако ми повярва ще бъда търпелива към
чувствата му. Знам, че не всичко става с магическа сила. Но пак повтарям, ще
направя всичко за да имаме спокойствието и времето, когато бяхме щастливи. Моля
те за твоята вяра в мен. Вярвай ми, много страдам и много се упреквам и съм
готова на всичко.
Неничко е добре. До сега на всички основни тестове в училище има само
“А” (6 по български). Всичките му проекти ги показват в училище като образец и
има грамоти за тях. Викаха ме няколко пъти в училище да поговорим за
поведението му. Това ще бъде може би слабата му област в свидетелството на
края. Не знам, може и да е резултат на всичко, което му се случва. Но не е нищо
сериозно. Проблемите са, че е палав, не внимава в час, казва смешки и разсейва
другите деца. Това си му е натурата, аз мисля. Говорим непрекъснато за това, но
колкото и да се опитвам има неща, които не мога да променя. Те са му в
характера. Дал ми е обещание да има “В” (5 по български) по поведение. Казва:
“Мамо, повярвай ми - опитвам се. Не винаги аз съм виновен, когато учителят ме
обвинява, но нали аз съм лидерът и той все си мисли, че съм аз!” Говорих за
това с учителят му, обясних му какво е положението у дома. Той уж разбра, но ще
видим в края на годината. Утре (понеделник) заминава на лагер за една седмица.
В сряда ще има изпит по Теория на музиката. Ачо ще отиде до лагера да го вземе
за изпита и да го върне. Много работихме за този изпит. Започна с 47% и стигна
до 87% на листите, които учителката му даваше през цялото време. Когато учихме
песните той ми каза: “Мамо, мисля че така нищо няма да науча. Баба ме караше да
правя така и така и аз ги научих”. Е, мисля, че ги научихме. Дори учителката му
ми се обади по телефона да ми благодари за помощта. Дано го издържи отлично
този изпит. Той вече е по-уверен и ми казва: “Мамо, бъди сигурна, че ще го
издържа както миналия път”. Дано. Толкова много искам. Той не е глупав. Просто
трябва да стоиш над главата му. Не е като някои деца, дето сами ще седнат. Всеки
ден му оставям по нещо да прави. Знае, че като си дойда стаята му трябва да е
прибрана, чинията в която е ял да е измита и масата прибрана. Е, има дни, в
които не го прави и просто казва: “Извинявай, забравих”. Но общо взето се
оправя.
В понеделник не съм на работа. Ще изпратя Нени на лагера. Има много
багаж и трябва да го закарам с колата до училището. След това ще ходя да го
запиша в другото училище – от догодина отива в гимназия. Избрал си е едно
училище, което е на 15 минути от нас. Говорих с учителя и директора му за него.
Препоръчват го като най-доброто държавно училище в тази част на града. Не мога
финансово да го изпратя в частно училище. Таксите са огромни, пък и нали беше в
колеж когато бяхме във Форест Лейк. Разликата в програмата и обучението не е
кой знае каква. Ще отида, ще видя училището, ще говоря с учителите. За това
трябва време и за това съм решила да си взема ден в понеделник.
Майко, искам още нещо да те помоля. Моля те да простиш на Неничко за
това, че теб обвинява непрекъснато за всичко. Моля те да го разбереш. Той не
иска да обвинява никого от нас двамата, защото ни обича еднакво. Виждам го как
на моменти се разкъсва между нас. Прости му - и на него не му е лесно. Пак
повтарям: виновната за всичко съм аз и му го казвам непрекъснато, но той не
иска да го приеме, защото все пак съм му майка и ме обича. Както не може да
приеме факта, че баща му е виновен. Той толкова го обича и ми е болно и мъчно,
че се създадоха такива взаимоотношения между тях двамата. Вината е изцяло моя и
аз съзнателно я поемам. Готова съм на всичко, за да я изкупя. Моля те да
простиш и на майка ми за нещата, които ти е казала по телефона. Като всяка
майка и на нея е мъчно и болно за детето й. Сигурна съм, че от нея няма да има
по-щастлив човек на земята, ако разбере, че поне ще се опитаме да заживеем
отново заедно.
Моля те, не й казвай за това писмо. Никой (включително и Ачо) не знае за
него. Пиша ти, защото знам, че няма да намеря мир и спокойствие, докато не го
направя. На теб оставям да съдиш. И ако можеш да ми простиш. Аз вярвам в Бог и
той ми диктува какво да правя. Той е добър и се надявам да помогне на всички
ни. Никога не е късно да се поправи стореното. От вас искам само да ми
повярвате и да ми дадете тази възможност. Готова съм да поема всякакви рискове.
Нищо друго не ме интересува на този свят. Не искам този ад да продължава и съм
сигурна, че ние можем да преминем през него. Това ми е последната надежда. Не
знам Ачо дали ще дойде. Дано бъде разумен и поне ме изслуша. Толкова много
искам да ми повярва. Вярвам, че мога и ще се променя и ще направя всичко, за да
опитаме наново. Нека Господ ни даде още един шанс. Иска ми се да вярвам, че ще
ме разбереш какво чувствам и колко силно го искам. Надявам се, че този път ще
ми отговориш. И ще ми простиш. Адресът е същият. Ако случайно искаш да говорим
по телефона, той е: (07) 3357 4086. За всеки случай адресът е:
AUSTRALIA
JANE
MIHOV
12/42
Swan Street
GORDON
PARK, Qld 4031
Осланям се на добротата, която имаш. Женя
Е, добре написано и добре
казано. Само че много късно. Такива излияния аз съм срещал не едно и две. Много
пъти опитвахме, много пъти започвахме от начало, от нулата и от нищото. Без да
търся оправдание за самия себе си, единственото което мога да споделя с
безжизнените листи на които пиша е, че аз просто се изхабих от издигания и
сгромолясвания, от любов и омраза; изморих се, изтощиха ми се сетивата и ми се
изчерпа търпението. Вярно че не е хуманно, вярно е че имаме дете и трябва да
мислим за него; всичко е до болка ужасно вярно – с изключение на едно
единствено: че Женя щяла да се промени. Не го е направила 13 години, че сега
ли, когато е почти на 40?! Съжалявам и то не за нея, дори не и за всичките тези
пропилени в нерви, караници и сдобрявания години; не съжалявам дори за самият
себе си. Единственото нещо, за което ми е безкрайно мъчно обаче, все пак си
остава “моят малък Неничко”. Приех загубата му виновно, с наведена от скръб
глава – факт, който той никога няма да може нито да разбере, нито пък да
проумее. За да го имах, трябваше да премахна майка му, а не можех... Колко
жалко - прости слабостта на баща си, мое мило момче и стани един добър човек!
Нека Бог те закриля и бди над тебе - тъй както денем, така и нощем...
В следващите странички,
уважаеми бъдещи читатели ще прочетете отговорът на моята майка по повод двете
писма на Женя, отправени към нея. Сметнах за необходимо да поместя и тези нейни
тъжни редове, за да няма празноти, неясноти и зададени въпроси в
пространството, без намиране на отговорите им в реалността...
Габрово, 26.11.1998
Здравей Евгения, (ти ми забрани да те наричам Женя - име, което
произнасях с много обич и уважение). Получих и двете ти писма. След получаване
на първото, което ме изненада със съдържанието му, ти написах с много мъка
хубаво, по моему писмо. Разбрах те. Докато да го пусна обаче, получихме писмото
ти, писано до синът ни. В него с голямо самочувствие заявяваш, че си намерила
своя път, че това отдавна е трябвало да стане, че съжаляваш за писмото, което
си ми написала за да поискаш прошка, че си щастлива и че синът ни и сем. Михови
не те интересуват и не съществуват повече за тебе. Тогава скъсах писмото си.
Ние не можем да дадем характеристика на поведението ти.
Получихме и второто ти писмо, което съвсем ни обърка понятията за теб.
Гледаме снимките на багажа, с който си изпъдила сина ни. Благодарим ти за
“щедростта”, която си проявила към него, подтикната от голямата ти “обич”,
която афишираш. Не можем да ти повярваме, че съжаляваш за случилото се, тъй
като 13 години размахваш заплахата, че ще си отидеш, а в другата ръка държиш
оръдието – детето, разчитайки, че много го обичаме и тримата. Уморихме се да ни
държиш в напрежение за съдбата на вашето семейство. Къде беше твоя разум и
мислеше ли за детето, когато наричаше баща му мръсник, простак, кръгла нула,
хленчещо същество, страхливец, животно и какви ли не още “бисери” от твоя
речник? Ние те обичахме и тримата, но ти злоупотреби и се подигра с нашата обич
и преданост. През ум не ми е минавало да те подкупвам с подаръците си. Така си
изразявах любовта към теб.
Помисли ли за детето, когато си хвърли символите на семейството –
годежните подаръци и венчалната халка? Ролята на бащата в едно семейство аз
много добре я зная. Ако ти я знаеше, нямаше да заявяваш, че си хубава, умна, че
си имаш хубава работа и не ти пука от нищо, че искаш сама да си възпитаваш и
учиш детето, а баща му да си взема куфарите и да се маха, защото не се нуждаеш
от просташкото му възпитание. Аз ли те карах да ги говориш тези неща, та ме
обвини за всичко?! Със сълзи ще понеса всичко, знаейки че не съм виновна.
Наред с голямата мъка която ни причини, сме спокойни че инициатора за
раздялата беше ти. Ти започна да говориш за развод, ти заплашваше и не млъкна
месеци наред, предлагайки различни варианти на сина ни. Ако искаш да ти олекне
на душата и да спиш спокойно, намери сили и доблест в себе си и разкажи
истината на детето и родителите си, знаейки че имаш Небесен Свидетел. Искай
прошка от детето. На обичното си внуче не се сърдим, но се чудим как можеш да
насаждаш омраза в невинната му душа ? Учи го на добри отношения и взаимна обич,
да изградиш духовно добър гражданин от него.
Много може да се пише, но няма да се впускам в подробности. Хубаво е, че
си потърсила Бог. От него нищо скрито няма. От всичко разбрахме, че от нас и
синът ни по-лоши, по-прости и по-невъзпитани няма. Примиряваме се. Какво лошо
видя от нас? Като религиозни хора ти прощаваме всички хули, обиди, унижения и
срамове, които изживяхме. От теб си получихме каквото заслужавахме. Причини ни
много мъка, сълзи и страдания. Какво ни топли обаче, че се признаваш за
виновна, когато живеейки с нас постоянно мислеше за раздяла, разби живота на
сина ни, хвърли го в отчаяние и в безпътица, лиши детето от преките бащини
грижи и го настрои срещу нас, а на нас ни отрови старините. Че ще се промениш,
да ти повярва този, който ще живее с теб. Ние няма да живеем с теб. Шанса беше
в ръцете ти, сама си го изтърва. Мъдрата българска поговорка казва – “Когато
човек сам си направи нещо, цяло село да се събере, не може да му го направи”.
За да се успокои душата ти, тръгни в благородния път. Стига омраза и
ненавист към уж близки хора. В интерес на детето е да поддържаме културни,
цивилизовани и прилични отношения, вместо оплювания. То остава постоянна връзка
между нас. Ти ни отвори по две рани, които ще кървят докато сме живи. Постоянно
се питаме, защо го направи? Кой спечели от всичко това, защо причини страдания
на толкова хора? Отговорът е в теб!
Целуни обичното ни внуче. Приятно прекарване на Новогодишните празници.
Сем. Михови...
М-да, тъжничко по дяволите –
доста даже. Всеки път, препрочитайки тези редове, клепачите ми натежават и се
овлажняват, прекрасно знаейки какви огромни реки от сълзи се изляха от очите на
моите родители, след всичко станало до тук. До голяма степен включвам и
родителите от “другата страна”, едва ли те са останали безпристрастни, въпреки
че нямам и не поддържам връзка с тях. Мъката от едно такова събитие е
повсеместна и граничи с трагедия. Остава да се надяваме, че дяволът не е чак
толкова черен. Крачката която предприех е отчаяна, но води към всеобщо помирение.
Следващата стъпка вече е към спасението, към щастието, към непознатото и
непонятното. Дано не си изкълча нещо глезена в тези мои смели походи – нека
Господ гледа от високо и да помага, ако иска...
Няма коментари:
Публикуване на коментар