Мили родители мои – роднини и
приятели още по-мои!
Днес е вторник - 20.10.1998.
Започвам новото си писмо, при положение че все още старото не е потеглило към
вас. Мислех си, че леля Цонка тръгва утре за България, а то било чак другата
сряда - на 28 Октомври (то кога ли съм разбрал и аз нещо с точност и сигурност
– обикновено научавам последен и то от хората). Онзи ден (в събота) ходих у Ива
и Румен да занеса пакетчето – малък скромен армаган за вас от далечния край на
света и мен самият, че направихме и един хубав моабет, така и така се бяхме
събрали всичките хайдути и войводи. Румен и Албена бяха там, Стефчо и Мира –
всички без изключение. Македонците Бети и Рéно (майка ги знае – ходихме с тях
веднъж на един остров) си купили къща и тези дни ще се местят в нея.
Боряна и Мони в Аделаида
съвсем наскоро също взели някаква колиба, да си подслонят главите. Като отида
надолу, ще ги видя всичките на камара. Нали споменах, че отдавна се глася да
направя една самосиндикална екскурзия към бреговете на първото ни стъпване
върху австралийската червена земя. Дълго мислих и се двоумих за това мое
пътуване, но на края реших, че след като и аз съм “Човек” (а според Горки би
трябвало да звуча и гордо), полага ми се все пак и някаква малка радост, като
изкарам няколко незабравими дни с дружките си там и загърбвайки, макар за
кратко всичките си душевни болежки и кахъри. И докато не съм се разкандърдисал,
още вчера си запазих билет за самолета и на 23 Декември, живот и здраве, летя
за Южна Австралия - през Сидней, после кацам в Мелбърн, а пък с трети аероплан
ще стигна и до крайната цел, Аделаида. Разбира се, до там има и друг полет
(който е директен), но това беше най-евтиното придвижване от този край на
необятната държава - само $478 в двете посоки, макар че се пътува малко по-дълго
(че аз да не би да бързам за някъде?). Избрах този вариант на Коледна
екскурзия, специално с предпочитание към по-дългото пътуване по самолетите, че
така пó ще имам шанс да се запозная с някой (по-скоро с “някоя”) по време на
безкрайно дългото ми реене из въздуха и облаците или поне аз така си мечтая. Демек,
да се получи нещо като любов от пръв поглед (а аз си падам по всичките й
разновидности) - нали се сещате, а и книги предполагам сте чели на такава
тематика; знаете как стават тези “заварки” по летищата или още в самолета.
Отначало имах намерения да пътувам с колата, но за сам човек това не е много финансово
оправдано. Освен това бензина е доста по-скъп от самия самолетен билет, а
отгоре на това има и два дни път във всяка посока – че то времето ми ще мине
само в път. Влакът пък пътува три дни и то за още по-висока сума на билета
(като трите дни са също само в едната посока). Съществува и някаква автобусна
линия, тарифата за която струва $320, но и той не лети, ами се клатушка два дни
по прашните пътища на родината-мащеха. Както и да го изчислявам, това са си
2200 км път (еднопосочно). И пак в крайна сметка най-добрия вариант си остана
самолета. По принцип директния полет трае само 2 ½ часа, но аз ще се “повозя”
малко повечко. Аз взех последният възможен билет за този ден, понеже движението
на стоки и пътници, особено по Коледа е много натоварено по всички самолетни
линии, във всички направления и посоки на света. Като взема заплатата в петък
ще го платя, за сега само съм го запазил и имам потвърждение на полета.
Както вече бях споменал, Нени
ми беше гостенин в събота и неделя. В събота вечерта го водих с мене да
изпратим баба му Цонка. Той пък отиде със Сашко и Калинка на кино, та от там
дойдоха у Румен и Ива. На другия ден обикаляхме битаците да търсим вилка за
колелото му, но вместо това накупихме сума други боклуци. Най-внушителната ми
покупка от тях беше един голям телевизор – почти нов модел, но изглежда беше
падал, ако не от балкона на четвъртия етаж, то поне от височината на някоя
маса, защото задният му капак беше безнадеждно смазан и разтрошен на парчета.
Намерих го в една крайпътна гаражна разпродажба и го купих от собственика му
евреин само за $5 – не рачи тоя хрантутник да свали и цент надолу от цената (той,
другаря Хитлер не случайно им имаше зъб и навремето ги топеше за сапун). А
основната цел на моята покупка беше отново “учебна” – исках само да си поиграя
с него някоя вечер, убивайки скучните самотни часове до настъпване на слънчевия
изгрев. Иначе не мисля, че тези жалки отломъци ще проработят под формата на
телевизор. Снощи обаче го изпробвах и имам чувството, че му има нещо много
дребно – обаче не мога да го открия така с голи ръце и с безразборно пипане
напосоки из заплетената му карантия. Ще го пращам на майстор явно, та
евентуално за още някой и друг долар отгоре, ще си имам хубав и нов телевизор.
Ще видим – сега първо след работа ще мина покрай моите италианци да проверя
какво става с квартирата, пък тогава ще мисля за обзавеждане и телевизори.
Много ми се иска тази неделя вече да се преместя на новото място, но не знам
дали старите наематели ще са се изнесли до тогава...
Продължавам си мисълта вече у
нас. В обедната почивка нахвърлях едва само няколко реда, но сега ще бъда много
по-подробен и изчерпателен – дръжте се за парапета! В неделя, след битаците се
обадихме на Румен, та той с Владко и аз с Неничко отидохме на море – плажът
беше на 100 км северно от Бризбън, но ние много обичаме да ходим там. Изкарахме
до късен залез слънце и се прибрахме. Тази вечер водих Нени на урок и се
прибрах по-късно. Напред вечерях - другите гледат телевизия и трепят времето в
пиене и пушене, а аз рекох да седна и да драсна някой смислен ред. Не мога да
живея такъв паразитен и уседнал живот. Все нещо трябва да се движи около мене,
да стават разни случки, да се извършва работа, дейност да се развива – иначе
по-добре лягай и умирай!
Като падна Нени онзи ден с
мотора, та ми отвори сума грижи пак, докато му го оправя. Тръгна той някак си
много изведнъж, не можа да спре – засили се и се изтърси в прахоляка като чувал
с картофи. А нали е и слон 75 кг (мерих го нарочно, за 6 месеца е наддал с 12
кг; беше 63 кг по едно време, докато майка му контролираше количеството на
приетата храна), та паданията му винаги водят до разни повреди в машината и са
свързани с последващите й ремонти. Иначе на него му няма нищо, защото той пада
все едно върху възглавници – да ми е жив и здрав…
Е-ей, купих си най-после и
панталони, които търсех отдавна – ама те направо чудни бе; чисто нови,
направени от много лек шлиферен плат, новозеландски на всичкото отгоре (вносни
един вид). Стоката е пак от моите специализирани магазини за уникални вещи –
дадох и $7 за него, но халал да им са; харесвам си гащите и не ми свиди за
парите. От там си взех и една още по-хубава от панталоните фланелка (тя пък е
японска – абе, от горе до долу съм облечен от “Кореком”; целият съм “вносен”,
ама иначе си бия на нашенско). Не купувам боклуци аз - око имам, а пък и както
разбирам от всичко, та ми е много лесно да пазарувам.
Сетих се, че Иван и Керъл също
ще ходят в Аделаида по Коледа – тя нали е родом от там. Баща й почина преди 4
години, но майка й е жива и често си гостуват. Даже се оказа, че с тях ще
пътуваме в един и същи ден - нищо чудно да се засечем в някой от самолетите.
Вероятно е обаче те да са предпочели директния полет, докато аз ще се движа по малко
по-избиколните въздушни трасета. В Аделаида със сигурност ще направим множество
моабети, гостувайки на многобройните си приятели. Аз вероятно ще отседна при
Валери и Даниела, но ще гледам да опръцам навсякъде – където се напия и там ще
преспивам; зер, сега съм като отвързан кон – трябва ми хубавичко да се наиграя
и налудувам, че кой знае коя пак ще ми стъпи на врата; бял ден да не види с
мене макар, ако и тя ще е като предишната! Правя сметка да отида до Института и
да си видя учителите по английски език, искам и моя човек от сервиза на Сузуки
да посетя (още му дължа едни $50, които той не ми взе преди години за една част
на колата; сега е време да му се издължа). Тогава се падат доста почивни дни
един след друг заради празниците, но има някои които са работни. По план в
Аделаида ще изкарам 12 дни - нещо като почивка (по-скоро екскурзионно летуване,
защото ще се местя от софра на софра в зависимост от любезните покани на
домакините), но ще ползвам само 5 дни от полагаемата си годишна отпуска.
Тръгвам от Бризбън на 23 Декември (сряда) в 08:00, а ще се върна на 03 Януари
(неделя), защото пък веднага на следващия ден (понеделник) съм на работа. Това
е планът - дано се осъществи всичко, както си го мисля. Е, даже и да се осуети
нещо – няма да е голяма беда. Ще им върна билета и ще си остана тук. Отивам все
пак за да се видя с хората – годините ни на раздяла все още не са оставили
следите си на забвението и всички очакват съвместната ни среща с нетърпение –
хората даже нарочно сварили повечко ракия, защото потреблението й ще бъде
по-ускорено през този календарен период на годината. Надявам се, че ще направя
и много снимки, та ще ви изпратя малко спомени. Може би някои от “тържествата“
ни ще се записват на видеокамера - ще гледам и тези кадри да съхраня за себе
си. При мене има една незавършена видеокасета, която така и не знам как, а
най-вече с какво да довърша. Както знаете аз нямам камера, а пък и не ми се
купува сега на тоя етап, освен ако не се спъна в някоя на улицата, че да я прибера
(какво и кого да снимам, бе - себе си ли? - хайде холан, стига с тез
майтапи)...
Миналата седмица нямах писмо
от вас. Свикнах напоследък да получавам всяка седмица по едно, та сега само
чакам и се ослушвам, като че ли съм в казармата. Ако се преместя другата
неделя, ще се обадя по телефона да предам новия си адрес. Дано вече да сте получили
предната ми пратка със светкавицата и другите армагани. Пак много бързо се
изчерпах от съдържание тази вечер и си лягам, а така ви се бях заканил в
началото; обаче ми натежаха клепачите нещо – хайде, лека ви нощ за сега...
26.10.1998 - Ето
че отново мина една цяла седмица без да драсна нито ред в дневника си, но пък
причини за това имаше не една или две - в това можете да бъдете напълно
сигурни. Първо през изтеклите няколко дни не се случи нищо кой знае какво и
колко значимо, освен че един ден си стъпих на краката и си намерих собствена
квартира - самостоятелна и точно такава, за каквато само съм си мечтал и
мислил, но никога не съм попадал на подобна. Моите италианци ме размотаваха
сума време, т.е. техните наематели и аз на края реших да си потърся друго решение.
Вече даже съм на новото място и предавам репортажа си “на живо” от там - бързам
да ви успокоя с този кратък анонс (ако има такава дума в българския език), но аз
постепенно ще стигам и до този момент. Най-отзад на писмото ще намерите и
новият ми адрес. Слушайте сега…
В сряда вечерта взех, че се
обадих по телефона на една от обявите за търсене на приятели, приятелки и т.н.
– нещо като “гореща линия” за връзка между самотници. Това е един автоматичен
секретар, на който човек си оставя телефонния номер и името, а после чака от
умрял писмо (т.е. някой да отговори на съобщението). Не щеш ли обаче, на
другата сутрин, още в 08:30 звъни моя директен телефон на бюрото – ТЯ!,
въпросната “приятелка”, на която още не съм виждал и очите даже (нито пък тя
моите), но по някакъв начин съм влязъл в телепатична връзка с нея. Тъй и тъй, Шáрън
се обажда - търси Ейнджело. Брех, майка му мечка - ти ‘де го чукаш, то къде се
пука (независимо, че името й блъска малко на “шаран” – вероятно шаранът в
случая съм точно аз)! Поприказвахме доста кратко и припряно, защото хич не беше
удобно да си сваляме един на друг звезди от небето и то баш в най-работното време.
Въпросната персона ми даде домашния си телефонен номер, та вечерта аз да й се
обадя у тях. Така и стана разбира се, само че не веднага ами чак на другата
вечер (петък), защото в четвъртък вечерта телефона й даваше нещо постоянно
“заето” (вероятно напливът е бил доста голям от подобни на мене мераклии за
приятелство и връзка). Обаче същата вечер, тая наша “Дулцинея” щеше да излиза
някъде на гости у приятелка, та пак не можахме много да си разтягаме локумите,
пък и самият аз тогава щях да излизам на лов за гълъбици и врабчета (нощни
птици, по-точно). Аз по традиция вече в петък вечер си турям най-новите
парцалки, нафъстявам се обилно с ливанто и излизам да се разхождам сам из
ситито. Всъщност бродя като копой из кръчмите, смуча тук-там по някоя и друга
бира, докато в същото време чакам съдбата да ме сблъска с някоя по-засукана
кокона (ба мааму - отчаяна работа е това начинание, ако човек се осланя само на
съдбата си, но нейсе...). Та така, под егидата на новите надежди и любовни
копнежи премина седмицата, без да броя многото работа, която имах из завода –
тя е само един придатък към основните ми занимания и малък генератор на парични
средства, с помощта на които мога да ги осъществявам малко по-безболезнено.
В петък излизах от работа по
спешност, за да огледам квартирата и още щом я зърнах я наех веднага, за да не
ме изпревари някой друг. Тя се намира много близо до апартамента на Неничко -
на същата главна улица, на която е и училището му, онази черква, където майка
ходеше често и всички останали магазини и супермаркети. Представлява сравнително
малък едностаен апартамент, прясно боядисан и много чист, с общо помещение за
баня и тоалетна, една ниша за кухня с газова печка и фурна, тесен балкон на
холчето, приземен гараж точно под терасата и т.н. Наема е в размер на $115
седмично, което се смята за прилично спрямо условията, които предлага жилището.
Реших че още в събота и неделя окончателно ще се преместя от досегашната си
квартира, за да не губя повече ценно време, а и да си започвам самостоятелният
бекярски живот от единия му край, вместо да разчитам на тоя или онзи за някаква
помощ или подаяние. До сега беше то, каквото беше – зорът ми почва от тук
насетне …
Тази събота ние нямахме
репетиция с Нени, защото той почти не беше свирил през седмицата, че имал много
да учи за училище. Е, според мене време има за всичко, но даже майка му ми се
обади да го оправдава и извинява, че бил много зает. А сутринта в събота едвам
го събудих – Защо бре, рекох, не ставаш да отваряш вратата? Гледал телевизия до
24:00 предната вечер, та сега му се спяло, му беше отговорът. Аз нищо не казах,
но отново си помислих за възпитание на навиците му – т.е. за какво да намира
време и за какво не. Щом е имал време, та до сред нощи да ми се звери в
телевизора, а не е седнал да посвири барем един час - какво да ми говори това?
Че то и за слепеца е ясно. Но майка му щом поощрява тези неща и след като смята
че този й “педагогически подход” е най-верен, нека да се оправят. Обаче в
същото време онзи ден пак ме руга по телефона, че не съм помагал на сина си за
проектите му и т.н. По някакъв учебен предмет щеше да прави макет на вятърна
мелница - с моторче, перка и т.н. Аз трябваше да му направя схемата, да му
свързвам лампичките и други подобни. Добре ама като дойде съботата, тогава само
за мотора се мисли - кога и къде ще се кара; мисъл друга няма - нито за
училището, да оставим настрани свиренето, че станахме банални с него. Всички
други негови задължения просто отиват на най-задните си позиции и се зарязват в
името на мотора. Аз му дадох съвет, да си намери една картонена кутия, донесох
му и хартия от завода - да седне и да си направи всичко сам, като съм му
показал и кое как да стане, за да бъде лесно; амчи пък няма аз да му се
занимавам с домашните, я го виж ти посеркото! Да му помогна с нещо е едно, със
съвет; да му покажа как да направи нещо, да го науча - само че майка му и той
самият очакват аз да го и направя. Обаче те не са познали, опасявам се. Можеше
да стане много хубаво изделие и действащ макет, но аз нямам как да му ги правя
тези неща в къщи, нямам тези условия живеейки в чужда къща с Методи и Барбара,
както и много други причини. Основното е, че не смятам родителите за отговорни
да правят домашните задания на децата си, докато последните в същото време си
чоплят носовете и гледат денонощно компютъра или телевизията. А Нени така е
свикнал още от малък – вместо да си събера акъла и да помисли кое как да се
направи, вика майка си и както последната ужким му показва, той блее настрани и
тя свършва всичко. Е, че това правилно ли е, питам? Почнали те с майка си да
обличат и облепят кутията с хартия, но нали и двамата са гъзоръки, та на края
нищо не станало от цялата работа. Ядосали се, зарязали всичко на средата,
хвърлили цялата помия и тор върху скверния баща, дето не го е еня за детето си
и така мигновено си решили проблема. Неничко занесъл в училище една негова
стара количка, уж че сега я е правил специално за проекта. Добре ама учителят
им е много печен, та като я отваря – оная пълна с прахоляк отвътре, събиран там
не се знае от кои години. Извикал майка му в училище да дава обяснения - защо
така и как. А нашите си избърсали задниците пак с мене и работата се оправила.
Така детенцето вече е гордо и стъпва смело, знаейки че има сигурна защита и
покровителство в очите на майка си и че тя ще застане зад него, каквато и глупост
да направи то. Много хубаво възпитание – “похвално” даже, бих добавил. Жалко че
толкова много хора страдат заради тази тъпа ямболска тиква. Да не дава само
Господ нещо лошо да се случи на Неничко, защото с нея е свършено. Нека хубаво
да знаят това и онези поддръжници от “БургаШкия” й край. Сега всички стоим и
чакаме да видим какво ще стане с детето и викаме: “Ела вълчо, изяж ме!” А
малкото върви все по-надолу и по-надолу – това е мое лично мнение и дано да се
лъжа, но аз също имам очи и виждам; не съм кьорав нито пък толкова заслепен от
лъжовна майчина любов както самата му майка. Тя въобще не може да прозре и да
си представи какво я очаква от тук нататък, само че по всичко личи, че е
предприела най-лесния начин – с отстраняването на “дразнителя” (в случая мене,
защото аз питам, задавам неудобни въпроси, на които искам отговори, а не само
лъжи и шикалкавения)...
Както и да е – аз тръгнах от
там, че нямахме репетиция в събота и обясних защо, а изводите да прави всеки
сам за себе си. Обадих се на Румен (Албенин) да дойде да ми помогне за багажа и
той веднага се отзова – нали приятел в нужда се познава, а не само на софрата.
С него пренесохме дреболиите в моята кола, а за следващия ден останаха
по-едрите неща, които пък трябваше да влачим с Методи и неговия микробус: два
гардероба, хладилник, мотоциклет, велосипед, легло и т.н. А на всичкият си зор
като капак отгоре, бързах и да свърша по-скоро с това пренасяне, за да заведа
чедото и на тенис от 14:00 - майка му не можела да го закара чак до там, освен
това тя и мястото нямало да може да намери по нейните думи. Е, нищо де – лошия
татко нали е за това; той свърши всичко като по часовник, изпи 2-3 бири в
кръчмата заедно с Румен и веднага беше готов за други акции.
След всичката офанзива по
преместването ми, все пак отидохме на тениса - оставих Нени там да играе, а аз
рекох да пообиколя гаражните разпродажби из района. И добре че направих така,
защото от едно място си купих маса - кръгла, стабилна, със сгъваеми крака -
може и на къмпинг даже да се носи. Хубаво беше, че имах и този орташки
хладилник, защото квартирата ми е гола съвсем (ако не броим печката, мивките и
клозетната чиния). Но аз се справям борчески и упорито. Едно по едно си набавям
нещицата, които са ми необходими – колкото съм по-беден, толкова по-щастлив се
чувствам. Само духовно обедняване няма да допусна, защото тогава вече е
свършено с мене...
За ремонта на онзи телевизор,
който купих преди няколко дена за $5, вчера дадох още $95 и сега уж работи, но
чака да му свържа антената отзад. В сервиза го оправиха за 10 минути, обаче не
ми казаха каква му беше повредата мошениците - даже ме излъгаха, че са му
сменяли разни части. Тогава им поисках да видя старите парчета, но онези
почнаха да ми връзват разни шарени пилета, а аз не бях точно тогава в настроение
да водя безсмислени спорове. Абе мамка им мръсна фашистка – закарах им стоката
без капак (капака е натрошен и аз го изхвърлих). Въртяха се, сукаха се,
демонстрираха огромна повреда и аз тогава им казах: “В случай че може да се
оправи, ремонтирайте го и ако поправката ми отговаря на кесията, ще го платя и
ще си го прибера. Ако ли не – оставям ви го; продавайте го на някой, за да си
избиете масрафа на ремонта”. От това по-честно и разумно предложение може ли да
има? Тръгнах с колата обратно към завода и буквално не бях си седнал зад
бюрото, когато телефонът звъни – от сервиза, да отивам да си прибирам
телевизора; оправили го. Ч кога я откриваха тая повреда, кога я отстраняваха,
кога изпробваха – кой да ти каже. Но им дадох мръсните $95 само от яд и злоба,
защото апаратът е хубав и онези щяха да го продадат на някой друг нещастник
като мене барем за $200. Но, нищо де, тези неща се случват в търговията и
алъш-вериш отношенията - аз кога прекарвам хората по битаци и сергии ми е много
густо; нека сега и на мен някой да ми се израдва изотзад в гъза (пардон – в
гърба исках да кажа). Така си имам и телевизор вече – независимо, че до съвсем
скоро ядях с пръсти поради липса на инструменти…
В предстоящите дни и седмици,
аз ще направя някоя и друга снимка от обстановката, при която живея, но чакам
да се пооправя малко - още подреждам дрехи, закачалки и т.н. Ако сега заснема
някой кадър, ще помислите че ви изпращам снимки от затворническата си килия или
че се намирам в бежански лагер. Добре е поне, че нямам много инвентар - да ми е
лесно. От вчера вече имам чинии, чаши, вилици, лъжици, ножове и всичко
необходимо за един нормален живот. Е, с изключение на някои неща само. На
Методи приятелката ми даде някои съдове, един стол (единствен който имам за
сега, но повече не ми и трябват – нали съм сам, по дяволите) – жената ми подари
даже и покривка за масата. Единственото наложително нещо е да си купя само
някаква прахосмукачка. И това ще стане някой ден, а до тогава ще гледам да не
цапам, за да няма нужда от чистене...
Утре вечер ще водя Нени на
урок, а в сряда съм на едно специално тържество, пак организирано за ергени и
моми. Инициативата е на някакъв италиански ресторант, който за да си набере
клиентелата за вечерта, свиква това благородно и високохуманно мероприятие, като
обещанията от обявата са, че щяло да има много италианки. Е, те поне са с малко
по-нашенска кръв, буйни, диви и игриви, та ще видим в ролята си на “жребец”,
коя ли ми “кобилка” и язе ще яхна! В същото време чакам и новата ми изгора да
се обади по телефона, но много-много не разчитам на зашеметяващ развой на
нещата, въпреки че всичко е възможно.
Деница пак ми се обажда днес -
мъчно й е, липсвам й. Аз знам че това е така, любе мое; на мен също ми е много
мъчно, но и не смея да се обвързвам на нова сметка с нея, защото този път това
ще ми е завинаги. А пък ме е малко страх все още от прибързани и неадекватни
действия, че хич вече нямам за кога да греша, та да поправям грешката си след
други 13 години. Това е всичко за сега - лягам си, че пак омръкнахме…
27.10.1998 - Тази
вечер продължавам изповедта си, за да догоня събитията от последните няколко
дни. Пропуснах да пиша снощи, че онзи ден (в събота), обикаляйки из гаражните
разпродажби се сдобих с много хубава, голяма и здрава туристическа раница. Аз
не че съм хукнал като въртоглав по баирите, но като я видях не ми се
подминаваше, защото е чудна. Дето ще си мисля цял живот, че си я имам заключена
в гардероба - само тая наслада ми стига. Тук тези неща са по стотици долари в
специализираните магазини за подобни стоки, а тази я взех само за $5. С хубави
презрамки, дълбока е - има самар и много джобове. Хубаво, ама да я имах преди
20-25 години, когато наистина ходихме по балканите с Огнян и Бойко. Но сега и
един път да ми потрябва – моя си е вече. Има нужда от едно основно изпиране по
моему - с четката за дъски, накисната във ваната и ще светне като нова. Повече
от сигурно е, че и разни други неща съм си купил, но вече не си спомням точно
какво, а пък това едва ли е и толкова много по темата...
Между другото, вчера пристигна
вашето писмо № 18, но още № 17 го няма. Сигурно са се разминали някъде из
дългия път, но ще дойде - не може да се загуби. И друг път така е ставало. За
сега нямам телефон в апартамента – изглежда, че нещо линията е повредена или
пък самия апарат в къщи, който е служебен; т.е. собственост и част от инвентара
на телекомуникационната компания. Тези дни трябва да го оправят. Ток вече имам
от вчера, защото в неделя вечерта бях на свещи, както по време на
бомбардировките през “фашистко”.
Тази вечер водих Нени на урок.
Учителката го похвалила, че е направил голям напредък в теорията, която онзи
ден в неделя, той бил учил почти цял ден. Другата сряда е на изпит. От
понеделник заминава с класа си на лагер, но аз ще го взема в сряда сутринта от
там, ще се яви на изпита и после ще им го върна вечерта. За целта ще си взема
един почивен ден, защото действието ще се развива на 150-200 км северно от
Бризбън и аз просто няма да мога и на работа да съм в същото време.
Квартирата ми е много хубава,
но е ужасно шумно от улицата и сутринта в 04:30 се събудих стреснат от грохота
на първите коли и камиони. Нощес пък едвам заспах с боботенето на последните.
Но с всичко се свиква, така че това не ме тревожи особено.
Тази вечер си напазарувах
малко – зер, тоя огромен хладилник няма напълване, но така както съм сам не ми
трябва и много стока. Утре леля Цонка тръгва за България, а аз не мога да й се
обадя заради тоя глупав телефон. Чака ме и голямо пране, но то ще е чак в
четвъртък вечерта. Утре нали съм на ергенско парти. Ризи имам изгладени и
изпрани, вратовръзки, гащи също. Като споменах за гладенето, че пак ме втресе.
Аз до сега бях много добре с този проблем. Докато живеех оттатък реката при
Методи, чрез обява в махленския вестник бях намерил една женица, която гладеше
всякакви дрехи надомно. За изглаждането на един цял кош с предварително изпрано
и сухо пране ми вземаше символичната сума от $10, като идваше да го взема от
нас и ми връщаше всичко изгладено на закачалки. Такива ръбове на панталоните и
по ръкавите на ризите си не съм имал до сега, ама пусто беше омъжена,
завалийката. Иначе да съм я прибрал до сега – тя сигурно умее и да готви, а пък
и кой знае колко още мурафети знае да прави. Сега ще трябва да търся някаква
подходяща услуга и в тази част на града, щото в противен случай съм загубен. Все
още всичко ми е изпрано и изгладено. Обаче с моя стъпаловиден начин на обличане
и носене, в даден момент изведнъж всичките ми дрешки стават за смяна. Някой ще
попита защо и как? – ами ето как, много е просто: обикновено всеки понеделник
съм с чиста и изгладена ризка, като изваден от журнал. Същата риза я нося и във
вторник, но често прескачам и до сряда. В четвъртък слагам друга – също прана и
изгладена. С нея карам и в петък. Отново в понеделник обличам нещо ново, но към
сряда или четвъртък се връщам на някоя която вече съм носил, но пък съм се
постарал да запазя чиста. Имам всичко на всичко 3-4 ризи - като ги извъртя по
един 5-дневен цикъл на носене и те стават такива, че специално по яките не им
личи цвета на плата, от който са ушити. Тогава вече тутакси следва едно
грандиозно пране, непосредствено след което и едно още по-грандиозно гладене,
до завъртането на втория цикъл. Реално с 3 ризчици карам по 3 седмици, но
всичко това е свързано с много мъчително пазене и внимателно носене. Да не дава
Господ да се покапя с кетчуп или олио от салатата – ако мястото не се вижда зад
бюрото, положението все още е търпимо и овладяно. Ако обаче личи, тогава върху
ризата навличам пуловер или пък слагам сако – уж като нарочно, а аз всъщност с
него прикривам лекетата. Но отстрани погледнато се справям отлично. Това
излизане утре вечер ще ми наруши малко баланса на цикъла, защото ще трябва да
слагам чиста риза. Но пък ще си я износя в понеделник. Смятам, че ще съм
най-хубавия на забавата - хе-хе-хе, аз може да съм беден като църковна мишка,
но самочувствие не ми липсва...
От няколко дни насам ми играе
дясното око, като лудо. Аз така и не знам – за хубаво ли е или за лошо, но
каквото е – чакам го вече с нетърпение. Уж си водя записки – какво става като
заиграе лявото или дясното око, но комай нито едно от тях не ми е на хубаво –
или поне аз си мисля така. Ти едно го мислиш, а пък то съвсем друго става, но
какво да се прави - съдба...
Много съм зает на работа пак
(че аз кога ли не съм бил). Водя преговори с управата и хората от
счетоводството да си откупя стария компютър, на който започнах и който хич е
лош. Уж за $100 ще мога да го взема, но докато не го видя тук в квартирата, не
вярвам че ще стане. Все ще ми потрябва за нещо, а и цената му е смешна, за да
не предприема тази стъпка. Тези дни се поохарчих малко – $480 са билетите за
Аделаида, $460 дадох депозит за квартирата, $230 предплата на наема за две
седмици напред, с $95 ме посякоха в сервиза за шибания телевизор (който за
слава на Небесата работи чудно, след като му свързах и антената тази сутрин).
Но всеки разход е направен с разум, а не безцелно. Не може да не се похарчат и
малко пари за текущи нужди, но добре че имам доход, който да ги възстановява.
Тази вечер тъкмо се мълвях
пред Неничко, че мисля да готвя картофено пюре, но нямам тенджера, в която да
сваря картофите и не щеш ли на един боклук намирам цял кашон с кухненска
посуда. Все нещо ще ми влезе в работа, а останалото пък аз самия ще изхвърля,
заедно с някои мои боклуци. Онзи ден, по време на преместването се разделих
завинаги с един от моите кашони, пълен със съкровища, които до сега развличах
подире си навред – множество дъсчици, всякакви ламаринки, малки моторчета,
жички, проводничета, връвчици и прочие кинкалерия; в един момент просто вече не
ми се размъкваха по къщите на хората и ги изхвърлих на боклука, барабар с
полуразпадащата се картонена кутия, в която бяха поместени. Е, досвидя ми малко
от внезапната загуба, ама дано пък някой друг намери и вземе тези мои боклучета
и да им се радва така, както аз им се радвах близо 5-6 години без да ги
погледна даже. Защото някои отделни и уникални артикули от инвентарът ми идва
още от Аделаида и имаха особена сантиментална стойност...
Онзи ден се навършиха 6 години
престой в Австралия -а, не бе: аз мислех, че е Ноември, а то било все още
Октомври. Всъщност на 22 Ноември се навършват 6-те години. Някои постигнаха
много за всичкото това време, други - просто натиснахме брояча “на нула” и
почваме пак от там, от лъжицата и вилицата. Е да, ама сега поне знам кое как
става, имам “богат” опит и ми е по-лесно. Да му мислят другите, дето не знаят
що е мъка и немотия!...
30.10.1998 - Петък
вечерта – доста след законоустановеното ракиено време. Започвам поредният си
трансконтинентален репортаж под звуците на чудно хубава музика и под “капките”
на още по-хубавото австралийско червено вино. Седмицата завърши горе-долу
благополучно (в смисъл, всичко беше добре - какво повече мога да очаквам от
неизвестното за никого, освен за един едничък Бог над нас). От снощи готвя една
мусака, тази вечер я довършвам като й правя заливка. Мислех си да я изям така,
проста, даже и от тавата направо, но ми дойде на ума, че и аз съм своего рода
човешко същество, та рекох да си угодя както му подобава. Напред, преди да се
прибера от работа, ходих до Методи да си взема писмата, между които беше и
вашето № 17. Станало е точно както си помислих – те просто са се разминали във
въздушните течения, малко под замъка на Всевишния.
На работа не се случи нищо
особено, освен че онзи ден получих една картичка от госпожата (която също ви
изпращам, без самият аз да знам защо го правя). Иска да се видим и да
разговаряме по разни въпроси, т.е. това което предполагам е, че сигурно ще иска
да се събираме отново – нали й знам репертоара. Аз обаче по-скоро бих се събрал
с моята Деница, отколкото с нея. В понеделник (02 Ноември) Нени заминава на
лагер, а ние да сме се срещнели на 05-ти вечерта. Добре ама аз не мисля да
правя тази стъпка повече, защото ми писна на душата вече от раздели и
събирания. По-добре да живея сам като скот, отколкото с някого, с когото ще си
тровим взаимно дните. Понеже съм обаче и джентълмен, ще й се обадя по телефона
да знае, че аз няма да отида на тази среща. Ей, това да знаеш как да се държиш
с хората е забележителна черта, разбираш ли ме правилно, четецо мой драги?!
Деница много беше впечатлена от моето отношение към нея и за това още страда по
мене, милата. Ама и аз излязох голямо говно пред нея, защото самият още не знам
поради що я напъдих така от себе си. В смисъл – отдръпнах се от нея без видими
причини. Е, причините ми не бяха съвсем невидими и аз си имам нещо на ума, но
май че това са само мои предразсъдъци, които тотално ме отблъснаха - или поне
само привидно, защото вътрешно чувствам, че още си я искам и обичам. Тя е един
прекрасен човек, но аз се уплаших. Уплаших се бе, казвам ви го честно –
стреснах се като последния мухльо (педераст един вид), защото тя много изведнъж
ме обвърза някак си със себе си и аз веднага почувствах онова до болка познато
бреме на фамилност, семейна ангажираност и загриженост, които усещания аз
винаги съм проявявал, без значение какви “легенди” се разправят за моята
скромна особа. Уж ми се иска да срещна някоя по-млада и по-хубава от нея (нали
очите ми шарят сега като на изтървано куче), но иначе спомените за Деница не ми
излизат от акъла. На всичкото отгоре аз добре съзнавам, че това е много
непочтено спрямо нея, защото независимо че ние двамата вече не се виждаме, аз
продължавам да храня същите чувства и обич към нея, но от друга страна ме е
страх от бъдещето, а и от самия мене си. Гледам си ги аз хубавиците по пътищата
и тротоарите, пълня си очите с блясък (и гащите с мерак); почти винаги си
харесвам по някоя и си я заплювам “все за мене”, но те онези са други –
натруфени, наконтени, искат дрехи, накити, трябва да им се въргаляш в краката и
да се унижаваш заради едната хубост. Докато Деничка беше (е, тя все още си е…)
толкова земна, обикновена и силно любеща, само дето и тя си иска своето (като
всяка една жена и предполагам, всяка една друга на нейното място)...
С оная италианка, дето ми се
обажда миналата седмица нищо не стана. Намерила си някой друг - да е жива и
здрава да си го коландри; зер, изтърва мене – балканският мужик; щях да я правя
да умирга, ама не била късметлийка! В сряда пък партито за самотници не се
състоя. Отложи се за 18 Ноември, което аз съм решил да посетя така или иначе.
Същата вечер обаче в местния вестник намерих друга обява за подобно тържество -
тук, в съседен квартал, в едно кафене-ресторант. Отидох разбира се, зареден с
емоции и надежди, но не беше кой знае колко впечатляващо и се прибрах в къщи
разочарован и сам. Хубавото беше това, че там се запознах с доста хора и в
събота (утре вечер), всички ние сме канени на домашен моабет от една жена,
която само с това се занимава – в къщата си устройва веселби за такива индивиди
като мене (дето не знаят какво точно искат и не знаят още къде се намират в тоя
живот – висят ли на ченгел или пък се влачат по земята като черва). Понеже
нямам какво друго да правя, ще отида и там, за да видя какво е…
Пробвах пак и вестника с
обявите, изчетох колонките където хората си търсят партньори – белким ми се
спре окото на някоя “по-загадъчна” хубавелка. Снощи започнах да въртя
телефоните и изслушах изповедта на пет такива изпаднали женици, които бяха дали
обяви, но никоя от тях не ме грабна с възторг. Даже изхвърлих и вестника.
Добре, ама днес влязох в клозета (да сéра по голяма нужда), та си потърсих
четиво някакво (нали сега сам съм си сайбия и няма кой да ми думка по вратата,
че също имал зор – мога да си клеча на гърнето, докато ми изтръпне гъза). Там
пък открих други обяви, чрез една агенция за запознанства. Утре в 12:00 имам
среща с техен представител (представителка де, ако трябва да бъда по-точен), за
да разговаряме по-подробно, да си изложа качествата и изискванията. Решил съм и
там да отида, та поне да видя какво е положението. Имам чувството, че просто
искам сам за себе си да се убедя, че от моята Деница няма по-добра (не във
всяко, но поне в глобално отношение). Но как да го кажа това и на нея, как да й
го споделя - нали ми е неудобно, пък не е и много християнски. Тя е силно
вярваща (както и аз) и може би това е основната причина да спра връзката си на
тоя етап, а не да я лъжа и заблуждавам, след като аз не съм сигурен в чувствата
си. Тя в никакъв случай не заслужава това! Но и на мен някак си ми се иска да
опитам повече възможности, да пробвам тук и там няколко различни връзки
(колкото цинично и греховно да звучи; не ми се хвърля надолу с главата към
първата срещната). Точно за това предпочетох първо да прекъсна връзката си с
Деница и чак тогава да потърся другите си варианти – ако такива съществуват,
разбира се. Аз пределно знам, че от много столове, на края се сяда на земята и
то обикновено на кол (дето влиза до гърлото чак), но такова ми е мисленето за
сега. Тя толкова много се радваше на всяка моя нещастна придобивка от битака,
за видеото (дето го събирах парче по парче пред очите й), за уменията ми и т.н.
Тези, засуканите и по-младите, които харесвам аз съвсем не биха поощрили едни
такива действия. Дори напротив: лукаво биха ми се изсмели в очите – ехидно и
надменно, а аз все пак не мисля че го заслужавам...
Снощи, като си говорихме по
телефона, Деница ми каза, че нея не я интересува че нямам пари и че си нямам
нищо – тя иска мене заради голямото ми сърце и заради багажа, който нося в
главата си. Добре ама аз, кръглият и добре оформен идиот, се възгордях от
всичко това и си рекох: а, ще търсим същата като предната, ама да е и млада, че
и още по-хубава. Ненаситно и лакомо е човешкото око, така да го знаете от мен –
мамка му! Ако само имате и най-беглата представа какви мисли ме терзаят
денонощно, как се лутам, как се мятам като риба на тиган, без изобщо да съм
адекватен за вземане на някакво по-конкретно решение! В същото време си мисля,
че аз не съм и чак толкова стар (уж де - все се успокоявам, че още нямам бели
косми и не ми е оплешивяла чутурата). Най-много обаче ме измъчва мисълта по
моят малък Неничко - как той ще реагира, какво той ще си помисли, как той ще
приеме всичко. И може би на дъното на моята безпътица стои единствено и само
той – защото с всичко друго аз мога да свикна и да се нагодя, че даже и да ми
харесва; мисълта ми за него обаче ме спира и блокира всякакви мои действия,
специално по-сериозни и водещи към повторно и трайно задомяване. Ако Деница
беше някоя шафрантия, тогава щеше да е къде по-лесно – вдигам си гащите сабалам
и й казвам: “Ще ти се обадя другия петък, пак за същото!” и въпроса се
приключва безболезнено и без последствия. Но тя е човек с висок морал, с
изключителни качества и обвързването с нея може да бъде единствено и само сериозно,
а не епизодично и еднократно, заради едното му онождане, сношение или както там
го наричате по вашия край. Господ си направи много хубава шега с мене, но аз не
му се сърдя – той просто ме подложи на едно голямо изпитание, а аз на свой ред
се уплаших, че така може да загубя Нени. Моето дете едва ли някога ще разбере
за всички тези неща и предизвиканите терзания покрай тях, но Бог ми е свидетел,
а чрез него и вие, че това е основната причина аз да се дръпна като опарен.
Освен това – Деница е вечно уморена, нещастна, някак си не е жива достатъчно за
моя тип натура. Това е другата причина, заради която не посмях да жертвам
Неничко и да се втурна като луда крава към нея.
Абе, много е сложна тя моята,
а пък колкото и добре да ви описвам всичко, по никакъв начин не бих могъл да
предам истинските си чувства и вълнения, които ме люлеят. За това сега се мятам
по гребена на вълните, без да знам: ще изплувам ли или ще се удавя. Но
основното нещо е, че ме е страх – много даже ме е страх от прибързани и
спонтанни стъпки; ма така ми се сковават мислите и действията, че самият аз не
мога да се понасям. Бракът е хубаво нещо сигурно, обаче аз имах лош опит с него
и поуките от неуспеха ме карат да съм много предпазлив и мнителен. Това е
предпоставка обаче за една вечна самота, което аз също отчитам и от което също
ме е страх. Изобщо – пак онова същото положение, като на голия гъз в копривата;
казвал съм ви го и друг път!...
Сега ще прекъсна за малко
творчеството си, за да вечерям. Нали трябва да си опитам и гозбата, дето два
дни я готвих. Но после пак ще продължа, вие не се притеснявайте (ако това ви
успокоява, де). У-у – то много пáри, бре! Ще изчакам малко да изстине, а за да
не си щавя езика, ще драсна междувременно още някой ред. Иначе съм гладен много
– че то си е и 22:00 вече; съвсем ми е време да съм огладнял...
Снощи се обаждах на Валери и
Даниела, че ще им гостувам за Коледа и Нова Година. Те много се зарадваха -
предполагам, че мълвата бързо се е разнесла и до последната българска фамилия в
Аделаида. Даже споменах на Валери, че за целта на мероприятието нарочно
пристигам сам (само той знаеше от предишни наши разговори макар и с недомлъвки,
че по принцип се срещам с някой тук и този “някой” не ми е съвсем
безразличен...). Веднага го спеших по телефона да ми търси някоя местна
хубавица по техния край. Напоследък би трябвало да са пристигнали и нови хора
от България - зер, не може да няма и някоя момичка или парясничка, че да се
сватосаме и да си я отведа под палещите лъчи на Куинсландското слънце. Той уж
обеща и каза, че ще поразпита насам-натам, ама то това няма да е и много лесен
процес; измежду всички планирани вечеринки и моабети, да ти вървя и на сгледа.
Аз май че за сгледата ще отида пак – нека сега да изкараме празниците в
безгрижие, удавени в бира и ракия, а пък по-нататък винаги ще има време за
повторно “заробване”. Дори и Деница се тъкмеше да идва с мене, ама тя не е
подходяща за тази обстановка - там всичките ми приятели са българи и
предполагам, че ще й бъде скучно с нас. А и на мене ще ми се обърне ченето да
превеждам вицове и простотии на английски език. От друга страна пък, аз самият
не бих се чувствал много комфортно с нея измежду всички наши общи приятели,
изведнъж да се появявам с нова жена - нали не е етично някак си; не е морално
бе, по дяволите. Та поради тези и други, чисто субективни и обективни причини,
аз отбих атаките и охладих страстните й пориви, от което на нея не й стана
никак приятно. Ама и аз - как да си изкривя душата и сърцето, като не го усещам
да е много редно. За това сега отивам сам, пък каквото излезе на края – другия
път може и нея да заведа – ако пътищата ни се кръстосат; знам ли аз, дееба...
М-мм, заливката ми е чудна -
“Краля” има много здраве от Австралийския “княз”! Тъй да му кажете, въпреки че
аз също много си го уважавам и обичам този човек. Ако ви се отдаде път нагоре
към Етъра и Ябълка - непременно се отбийте и го посетете този наш боен другар.
Аз бях близък със зет му - още от Техникума, въпреки че той е с година-две
по-голям от мене. После и покрай тези мотори, моя приятел Пламен Перлев от
Ябълка и разни други общи познати. Никого не забравям - където и да съм отишъл,
с вдигната глава и отворени очи мога да се върна пак. Абе, то аз кого ли не
обичам – май само за мен самият не ме е грижа, а мисля за всички останали хора
на тоя свят (че нали съм и егоист, та за това – какво ли вече не чух за себе
си)…
Ха така, сега е по-добре –
чувствам се някак си по-уравновесен и бодър като съм с пълен стомах. Мусаката
ми е по специална рецепта – ала “Багдадският крадец/беглец”. Онзи ден минах
през моите зарзаватчии, които бяха така сърдечни и любезни пак да ми напълнят
един кашон с всякакви растителни елементи – краставици, тиквички, домати и
други подобни от Менделеевата таблица. Та аз накълцах и няколко тиквички в
мусаката – за да овлажнят малко картофите. На всичкото отгоре хората ме
сайдисаха и с една торба червен лук “кабасуан”, дето уж се ползвал само за
салати, защото бил скъп, а пък в някои части на земната топка го наричат и
“Испански”. Глупости, испански бил – тръгни за София от Габрово и на 100 км
преди столицата спри в с. Български извор – пълно е с такъв лук, местните го
продават на цели връзки и топове. Скъп-не скъп, ама аз си го готвя, че още пó
ми се услажда. Е, позагнил малко откъм горната кора – санким не може ли да се
обели по-издълбоко, бре! И сега режа смело лук червен, дето е на цената на
свинското месо и хич не ми пука на пробития цървул за изхода от Испанската
Гражданска война. А пък лукът е лют-та лют, мамичката му – изтекоха ми всичките
течности, де що ги имах из тъпата си глава овча. Само мозъкът ми дето остана да
щрака и няма почивен ден за него. А това, сополи, сълзи – всичко отиде в тавата
и се сготви заедно за подобряване вкуса на мусаката!
Снощи имах да се преборвам с
голямо пране– три ризи, едни гащи и два чорапа, но най-голям зор видях с
раницата. Тя е голяма колкото бебешка количка за близнаци, но пък я направих
като нова. Даже в Аделаида ще отида с едни стари чанти, за да не си я цапам по
самолетите. Зер, три ще сменям за някакви си 2000 км по права въздушна линия.
Аз знам, че ви се е искало да си дойда до България по това време, но това
мероприятие може да го оставим за следващата Коледа. Хем повече отпуска ще имам
тогава (ако съм все още на тази работа), хем и малко по-друга ще е някак си
ситуацията около мене – няма да съм толкова стресиран. Деница много искаше да я
заведа в България, но не знам как ще ни се пресекат пътеките за в бъдеще. На
мен пó ми се ще вие пак да дойдете тук, вместо аз да си влача месата по
Европата. Сега самолетните билети са много евтини. Пътя до Атина струва
1200-1300 тукашни долари с връщането, а от Атина до София и на автостоп може да
се стигне. Пък нали влакове и автобуси вярвам вече да има. Но тази грандиозна
идея ще я оставим да зрее повечко време. Сега искам да си видя акраните в
Аделаида. А и те всички искат да ме видят, защото аз само добри спомени съм
оставил у всеки един (или поне така се надявам)...
Снощи, като ходих да купувам
вестника с обявите за “госпожици”, че пак си намерих един касетофон. Ама той
много хубав, бе - японски, с радио, с тонколони и още сума ти изгъзици. Има
нужда обаче от основно почистване на механизмите и ще стане като излязъл от “Кореком”-а.
Друго скоро не съм намирал. Сега ми се иска да си намеря някаква
библиотека/секция, един телефон; имам нужда от диван, малка масичка за кафе и
едно фотьойлче. Ама не бързам. “Записал” съм се и чакам за “цвят” – сега
телевизия гледам легнал направо на пода, защото пък седнал на единствения стол,
който имам не ми е удобно. Аз по принцип не гледам много телевизия – даже хич.
Повечето от времето си го прекарвам на масата – пиша, в същото време се наливам
с вино или ям. Храната ми е последната фаза на опиянението, защото веднага след
като си налашкам търбуха с плява и фураж, бързам да си легна. Забелязах че като
посръбна повечко, от един момент нататък не чувам шума от преминаващите по
улицата превозни средства. Амчи защо ли съм се мъчил до сега, след като знам
рецептата: като издрънкам един филджан ракия, опразвам и две кани вино отгоре
му за капак – после спя като младенец…
Едва снощи получих първите си
телефонни обаждания от други хора. Мислех си, че линията е нещо повредена, но
се оказа че самия апарат не работи. Че взех един стар телефон от завода, който
хората ми предоставиха най-сърдечно, докато си купя нещо модерно. Сега ще търся
някакъв из битаците или гаражните разпродажби, колкото да закърпя положението и
да върна този на колегите. Преди две-три седмици един ми беше в ръцете, но
понеже беше малко скъп, та не се хвърлих в безумното му купуване. Това беше
безжичен телефон (дето се разхождаш със слушалката из апартамента и си
приказваш без да се замисляш за жици и кабели), заедно с телефонен секретар
вграден вътре в кутията. Много модерно нещо, но нали не ми беше на етапа, та го
подминах защото не ми беше притрябвал - кой да ти е знаел, че сега ще опра до
такава вещ. Нищо, сега пък ще си купя такъв, дето има и вграден монитор вътре,
та да можеш и да се виждаш с този, с който си приказваш.
Висят ми на главата (в списъка
“неща за поправка”) две ютии, един харпун, телефон и вече от снощи – касетофон.
Тази вечер мислех да се занимавам поне с едно нещо от всичката купчина с
боклуци, но ми дойде писателско сърце - особено след като получих и писмото от
вас. Днес се обадих в телефонната компания и до утре ще имам инсталирана връзка
за евтини разговори със света - тогава ще се обадя да съобщя, че съм се
преместил.
Както разбирам от писмата ви,
по това време татко сигурно ще е в Гърция, но дано поне свършат добра работа и
да е доволен от пътуването. Онзи ден, докато подреждах мизерното си и оскъдно
имущество, ми изпадна старото ни фотоапаратче. То няма никаква стойност вече за
нас и сигурно ще ви го изпратя по Ива и Румен. Нека майка да подмени нейното
(без да ми се обижда обаче...). Може и с още някои дреболии да ви сайдисам, но
не знам с колко багаж мога да товаря хората. А това мое дясно око през тези дни
- направо ще полудея от него! Имам чувството, че ще изскочи от дупката си - не
помня така да ми е играло до сега! Какво чудо ще става не знам, но очаквам нещо
едро - хубаво ли ще е, лошо ли - само Господ може да каже, а и то ще се разбере
на края; за сега обаче ми образува само повече тревога, отколкото аз и без
друго си имам...
Ей, аз баят написах тази вечер
- колко е хубаво не знам, но каквото и да съм казал, както и да съм го рекъл -
все истина е било. Още не съм си поглеждал телевизора с повече внимание - нямам
време. Пък нали за мене телевизията е само губене на време, та за това нямам
голям афинитет към този вид развлечения. По вечеря предпочетох да съм с вас.
Мислех да излизам из града, но валеше дъжд, пък и настроението ми не беше
особено подходящо за подобни любовни набези и похождения.
Утре вечер у Румен (на Ива) ще
има голямо събиране-жалейка, по мъжки. Румен ще “струва” освобождението от тъща
си (баба ти Цонелия). Аз също съм канен, но може би ще предпочета някои други
хоризонти, вероятно “по-нежни” и някак си женски. Аз много-много не си падам по
такива “еднополови” мероприятия. Всички жени ще са изолирани някъде, а мъжете
ще се радват на частичната си свобода. И на мене ми се ходеше с тях, но пó ми
се иска да видя какво правят австралийците в такива или подобни случаи - нали
при еднородни условия ще ходим с колегите ми по съдба (самотници) на някъде.
Ако ми доскучае обаче на това парти, ще отида у Румен, за да проверя как те прекарват
краткотрайните си “ергенски” звездни мигове...
То комай че се поизчерпах
откъм информация (а пък се и почерпих доволно и обилно). Часът стана близо
23:00 и след малко ще отивам да си лягам. Утре ме чакат много емоции. По
изключение с Нени ще се видим в неделя, а не както до сега в събота. Той ще
ходи с разни приятели и приятелки на басейн, та ще е зает. В неделя вечерта
пък, ще го водя на извънреден урок, защото учителката иска да му даде последни
насоки и напътствия за изпита, който ще е в сряда. Аз него ден ще съм в отпуска
и ще го заведа. Това е всичкото към днешната дата и до този късновечерен
момент. Лека нощ!...
02.11.1998 -
Понеделник. Направил съм си една мощна шопска салата с на едро нарязани домати
(да ме прощават шопите, но само ‘áбат матр’яла), обилно полята с олио; сипнал
съм си и малко ракийца, че да видя как ще я понесе нараненото ми сърце. В
същото време охотно продължавам да описвам всички случки и болежки на грешната
ми и изтерзана душа. Периодът действително е кратък, откакто писах за последно,
но пък за сметка на това е богат на множество епизодични моменти; изобилства от
празни надежди и горчиви разочарования. Последните разбира се, не ме разклащат
особено силно, защото аз не съм се и надявал на кой знае какви победоносни
подвизи от моя страна. Но все пак - нали човек винаги таи една малка искрица на
надежда, а след като и нея загуби, по-добре е сам да си скача в трапа. Та така
и аз - след дългият си писмен монолог в петък вечерта, след ужасното ми
главоболие цяла нощ и спане на пресекулки през кратки периоди и помежду
пристъпните атаки на “малките дяволчета” в тиквата ми, в събота станах много
рано сутринта; нямаше никакъв смисъл да мачкам повече чаршафите – сън така или
иначе немá и взех поредното си осъзнато и трезво решение: повече да не посягам
към чашата с алкохола; поне не до обяд…
Веднага след ставането си и
ободряващото кафе, което изпих почти на един дъх с цел да не се завалям като
вървя по пътя, отидох да се подстрижа. Толкова бях изморен от апокалиптичното
си главоболие и респективно безсъние през нощта, че щях да заспя в стола на
бръснаря, докато последният нежно побарваше натежалата ми от вино кратуна и
отделяше подчертано внимание на всеки мой разпилян като мислите ми косъм. После
се прибрах обратно в къщи - последваха къпане с редуване на гореща и студена
вода за излизане от алкохолния шок, гладко бръснене с треперещите си ръце,
внимавайки особено да не се надялкам като с тесла, както и множество други
тоалетни приготовления – нека да не ги описвам и изброявам сега тези стандартни
ритуали, че са много дълги в старанието си човек да се превърне от един, до
напред истински миндил в гиздава и още по-истинска кокона. Турих си на края
най-новите дрешки, накичих се със златни накити и орнаменти като панаирджийски
палячо, след което излязох.
Помотах се малко из града, за
да доизтрезнея съвсем и докато стана точното време за срещата ми в 12:00 на
обяд в Агенцията за запознанства. Там изписах една кофа с мастило по хилядите
бланки и формуляри, обрисувайки моето собствено и скромно АЗ, с всичките си
възможни качества (добри и лоши) – пълни тактико-технически данни: ръст/тегло +
обиколка на ханша, кой номер обувки нося и дали ми миришат краката, често ли
пия и по колко; по време на секс отгоре ли предпочитам да бъда или обичам да ме
яздят като катър – изобщо това беше по-лошо и от резюме за започване на работа.
Както и да е, попълних прилежно всички листи и хартии, поразговорихме се малко
с агентката и когато дойде ред на финансовите подробности и разпоредби, настъпи
най-деликатната част от цялото, иначе благородно начинание. Значи, ако човек
иска някой да му търси партньорка (или партньор) в живота, “търсачът” в случая
плаща една тлъста сума от $3000, нещо като абонамент и онези от Агенцията в
продължение на една година имат грижата да подсигурят и набавят съответната
липсваща половинка от звеното. После, видите ли цените намаляват, според вида и
продължителността на услугата до някакви си незначителни $400 за три месеца
(когато вероятно осигуряват само циганки – без тук да обиждам тези мургавелки
на общо основание, защото към някои техни породи аз изпитвам подчертан интерес
и уважение; но само към някои). Аз разбира се, съвсем не съм се хвърлил още да
плащам и за това – опазил ме Бог. Казах им, че съм очарован от техните
“услуги”, но ще си помисля; поблагодарих любезно и си тръгнах, прекрасно
знаейки че повече никога нямаше да се върна при тях. Че аз за $3000 ще си купя
една кадъна от Делиормана или някоя помакиня от Родопите, че и роднините й ще
ме поменуват с добро – що остава да дам грешна парá на тез долни използвачи?!
Ма, ай сиктир от тук, ве! Но хората като са на зор – дават им, какво да правят.
Освен това аз вечерта щях да ходя на специално парти за самотници, та бях все
още изпълнен с празни надежди и не отдадох голямо внимание на тази въпросна
Агенция.
Следобеда се занимах с
магнетофона, който си намерих онази вечер, но не помня дали споменах за това.
Освен него си ремонтирах и ютията, която ми бяха дали още в края на предишното
писмо (не че аз лично ще я ползвам, но да я имам, в случай че някоя мома реши
на сутринта да ме изглади поне). Така че следобедът ми беше попълнен с много
приятни технически дейности. На радиото му бяха изкъртени разни ролки и оси от
кордата, която придвижва стрелката на скалата и променливия кондензатор за
станциите. Та лепих, пробивах нови дупки, правих оси разни и в крайна сметка
сега мога да го върна в завода и да си искам парите обратно – толкоз хубаво
стана. Трябваше всичко да измия със спирт, та го разглобих на парчета и бух – в
една кофа. После подмивай, подсушавай – абе голям ремонт падна, как и татко го
нямаше тук, та да си отволим с него!...
Аз, да ви кажа между другото,
понеже си замезвам докато пиша, та се случва и да покапя по бохчата (в случая
олиото пада направо по листите). Та не ми се сърдете за мърлявият вид на това
произведение - знаете, че аз по принцип не съм мундарин. Е, подлагам си ръката
като ям, но нали съм си и чистофайник на всичкото отгоре, та гледам пък аз
самият да не се изцапам и така всичко отива надолу по етапен ред – първо капвам
на листа, от там попива в покривката, след което олиото потъва из процепите на
дървената маса. Но нали няма реакционни забележки, укоряващи цъкания с език и стрелкащи
погледи, та си ми е много добре в малката кочинка! Е-ех, сега да имаше кой да
ми нареже едно доматче на едро и малко краставичка, éша щеше да му няма, ама
кой? Та, прощавайте - ще попрекъсна за малко мисловният си поток, колкото да си
актуализирам мезето и пак ще дойда. Абе – чифт ръце имам, за кое по-напред да
сваря, бе мамка му?...
Тъкмо седнах, но в същото
време съм и на телефона – разигравам едни любовни варианти, хвърлям едни едри
козове, надцаквам с едни тежки берлици, но то пък и аз съм един картаджия, та
няма кой да ме види. Е, важното е да се прави каквото е необходимо, да се
действа и да не се стои със скръстени ръце в очакване да падне тавана...
Така - продължавам вече след
нарязването на салатата и изчерпването на телефонния разговор (без съществени
упования и излишни емоции). Та значи, след съботния ден, вечерта се озовах на
това въпросно парти за моми и ергени в напреднала възраст. Хора се събрахме
доста и от всякакво естество; сръбнахме, хапнахме - в общата си нелека и
самотна орисия всички сме много близки помежду и се чувстваме като братя и
сестри в манастир. Ако трябва да бъда откровен, братята преобладавахме като
бройка и количество, но пък и до бой за сестрите не се стигна. Аз, нали съм си
шаран с по-голяма уста, търся и съответните големини куки. Та веднага захапах
една руса (или изрусена) пепелянка – естествено най-привлекателната измежду
“сестрите” от цялата вечеринка. Оказа се, че тя е нещо като адвокатка, била
12-годишна когато дошла с цялата си рода тук от Шотландия. Много смешно
приказват тия от там и са големи сладури. Не случайно Габрово е побратимено с
Абърдийн - Шотландски град, известен по света с вицовете, шегите и майтапите
си, подобно на нашето родно градче. Дамата е разведена, с деца на 4 и 12 години
и кой знае какви развръзки изобщо не очаквам от там, но поне стана хубава
приказка вечерта с нея. Това беше всичко - до танци изобщо не се стигна, да не
говорим за по-далечни и долни мераци (а виж, в залисията си пък забравих да
попитам таз персона – аджеба, отгоре ли обича да бъде по време на любовната
размяна на флуиди и вплетени в един общ, сладострастен възел или отдолу; с тая
руса грива на ездачка ми мязаше, ама нейсе). После дамата си тръгна с едно
такси, а аз се прибрах с колата си като последния посерко. Тази вечер правя
отчаяни опити да се свържа с нея, просто някой път да излезем заедно – ей така,
без ангажимент, за по едно пиене дето се вика. Височка ми е малко тази кула за
превземане, ама и аз не съм дип плашлив. Зер и Балдуина навремето скочи на една
такава разкошна подобница, ама падна от високо и той, завалията...
Но - да се върнем отново на
същината. Значи – прибирам се аз, по никое време (за жалост пак сам...), спя
експресно и в 07:00 сабалето отивам да взема Неничко. Бяхме се разбрали да
обикаляме битаците и да търсим повредената част за колелото му. Така и стана -
той ме чакаше долу пред блока и веднага излязохме по нашите бойни задачи.
Междувременно, с търсенето на тази негова част, аз си се и дообзавеждах бавно и
методично: налице вече имам два чифта панталони (чудни, страшно модерни, по $1
парчето), телефон (убийствено модерен, с хиляди копчета по него, японски
“Panasonic” и само за $2.50). Просто невероятно, но факт! Имаше разбира се и
някои дребни придобивки за Нени, които той сам си хареса. Аз имах нужда и от
още малко кухненски инвентар, та попълних всички липси с един замах (и една
цяла найлонова банкнота от $5). Взех и една чудна тенджерка да си варя боба в
нея - с капаче, на едни цветчета; абе тя е толкова хубава, че даже може и да я
запазя - като се зажени Неничко един ден, та да му я подаря за сватбата или за
Тодоровден...
Тук отварям поредна малка
скоба, без да има никаква връзка нито с въведението, нито с изложението - да не
говорим пък за прологът на настоящото ми съчинение. Като се повръщам леко из
редовете си нагоре, забелязвам доста думи, “дет’ ни съ баш какту нъ’й училъ”
другарката Венкова по български език – нека Господ още много здраве да й дава и
дълги години живот! Това съвсем не е, значи, от простотия или пък в следствие
от ниското ми ниво на интелигентност (най пък малко може да се винят учителките
от прогимназиалното ми образование – убивъм въ зъ тях, щото страшно много ги
обичам и уважавам всичките). Ето и сега изплуват скръбните ми мисли по загубата
на Георгиева, Дончева, напоследък Добрева и още кой ли знае колко други, за
които така и не знам... Как сега да остана безучастен към тази своя чиста и
дълбока емоционалност, как да си сдържам пустите сълзи и по кой начин да ги
гълтам навътре; с кои спомени да живея и на чий Бог по-напред да се моля? Кой
ще разбере изстрадалата ми и пълна с лютив червен пипер душа? Или какво,
мислите си: Ачката се напи, почна да говори глупости и взе да го избива на
чувствителност! Може и така да е, но питам аз: нима това е ненормално, нима
всичко на което са ни учили вкъщи и навън, сега трябва да се отрече и да се
отмине като някаква старомодна отживялост? Къде са мислите и емоциите на
днешният “нормален” човек? И кой е той по дяволите?! –
...Дали
това хлапакът бе, израснал в прахоляк и кал,
в игрите
луди с топчета, фунийки или на “самосвал”;
Възпитан
бил е да почита стари, близки и роднини,
живял в
заветна обич, в мир прославен от години;
Оставен
там сега спокойно, сам да къса жизнен плод,
но не
със сладкия да се венчае и да стане негов роб;
Горчив
бадем се зор преглъща и понявга гърло дави,
но пък
бръчките дълбоки и житейски по челото прави -
мозъчните
клетки също той създава - учи ни на бран,
и нявга
струнки на любов, тихичко подръпва тук и там...
Или може би под понятието
“съвременен човек” ще се разбира вече компютърният “вундеркиндчо”? Дете на
много хора! На игли, на епруветки разни, чужди ембриони и безброй мечти!... Но
хайде, стига съм философствал, а да се връщам към основната тема. А нея просто
я няма. Няма я, бре - няма ни тема, ни дявол; и ракията ми я няма, и мезето ми свърши.
Музиката обаче страшно звучи - набарал съм една гръцка станция и като пердашат
едни бузукита, едни многогласия и канони; изобщо имам чувството че е петък или
в най-лошия случай – събота. А то е още едва шибания понеделник, но аз не се
оплаквам, знай’ш, дето вика Бакалчето – “Ние сме си твърдо сварени” и нито
работа ще ни уплаши, нито моабет ще ни умори!...
Аз май изпаднах в “речитатив”,
но не ми връзвайте кусур – душата ми хем пее, хем страда – изобщо много ми е
объркана системата (ако изобщо имам някаква). Може би само моя приятел Яков
може да ме разбере и да знае за какво иде реч в случая. Защото той може да е
всякакъв, но носи в себе си толкова нежна и състрадателна душа, която дори и
самият Бог не познава. Той е чист като капка Пиринска вода, но лошото е, че
такива хора са наивни, добри и другите най-лесно им се качват по главите. То и
аз съм от същата кръвна група, но рано или късно се усещам, докато той ще живее
така цял живот - неразбран дори и от най-близките му. Жалко за милата му
майчица, която аз много уважавам и също много обичам. Мога да си представя
какво й е на нея в душата, знаейки горе-долу всичките бури (или поне част от
тях...), преминали през главата на бедния “отец Викентий”, както майка беше
кръстила този така добър мой приятел Митко. Уважавам, обичам, състрадателен съм
към всяка майка (по описанието на природните закони), която мисли и до някаква
степен е допринесла за чедото си (дори за самото му появяване на тоя свят). Но
с други не мога да се съглася и само един Господ ми е свидетел – нека той да ме
съди, готов съм да поема вината си (и сигурно имам такава!)...
Аз всъщност (хе-хе, вероятно
пак сте забелязали), малко се отклоних от основната тема. Че коя ли беше пък и
тя, дяволите я взели? Ей тъй ги късат кандидат-студентите по разните им изпити
– не че са толкоз прости хора, но като се отклони един път човека по неговите
измерения и по неговите лични драми – край на политическия; няма вземане на
проклетия изпит. А никой не ни пита кой какво е изживял, с какво се е преборил
и дали пък не е надскочил себе, докато пише (и мисли...) за това или онова...
След тези индиректни словца,
се връщам към същината на сценария (без да знам заглавието на пиеската) - т.е.
пак е неделя, вчера и вече сутринта – някъде съм по битаците. Толкова много още
мога да напиша, но ме е страх да не ме вземат в някой вестник за жълта хроника.
Те ще мислят, че аз каквото говоря тук са глупости и за някои може да е дори
интересно, но за истинските хора и особено за тези които ме познават, това ще
бъдат само едни горчиви истини, изказани с много болка, мъка, напиращи сълзи и
други емоционални изблици. Казват хората: тоя който е слаб – той бил плачел!
Абе, даже и да плачеш, пак трябва сила бре, мамичката му да е*а. Аз не съм кой
знае колко от сълзливите, но се хващам напоследък, че песни по радиото ме
просълзяват, мисли разни – също; за думи и изречения пък да не говорим. Не зная
само дали оглупях, дали пък не помъдрях, но...
(Тук пак отварям една уместна
скоба, с уверението че няма нищо страшно: пия само ракия тази вечер, така че
главоболие на сутринта не се очаква, а и утре имам важен работен ден; просто за
успокоение го казвам – онази нощ малко омесих напитките и за това така се
поболях)... Слушам в момента касетката на Тодор Колев с баладите, които той
пееше може би 10 или повече години назад, но аз много си ги харесвам. Спомням
си, че тази касетка ми я подари Захари от името цялата компания, когато се бяхме
събрали на една вила за прощално тържество преди отпътуването ни за Австралия –
никога не мога да забравя. Абе, емоционална душа съм, казвам ви! Една песен или
нещо друго може да ме накара да забравя за вечеря, за проблеми, за жени и т.н.
Не съм създаден за проста жена аз и това си е. Някоя ще има много зор да види с
мене - и то от сега нататък, дорде не ме зарови. Защото тези, които проклеха
моя джинс аз не знам колко щастие ще видят от тук насетне (аз самият може би
също не), но ще възвеличая оня (или по-скоро оная, защото не си падам по мъже),
която успее да оцени и осмисли от къде съм произходил...
Господи, такива песни пеят, че
ще полудея. Не знам дали читателят успява да ми хване мисълта, защото тя
(мисълта, де) лети като луда. Е, не мога да избягам от същината си, не мога да
забравя потеклото си, нито да задавя сълзите си - да не говорим, че не искам да
се отрека и от миналото си (за което винаги съм бил обвиняван, порицаван,
обругаван и какво ли не)...
Е-ее, ама и аз съм голяма
свиня – не трябваше май всичкото това да ви го казвам и да ставате съпричастни
на моите терзания. Не мога да се контролирам напоследък, забелязвам. Не че нещо
имам да крия от някой, но като че ли все още чувствам онзи строг респект към
родителите си и вече на 40 години, смятам че не бива да ги тревожа. Добре, ама
аз толкова много ви обичам, че просто не мога да направя ясна граница - къде
точно да спра и до къде да се простирам с излиянията си. Много хора ми казват,
че не съм прав и че не бива да ви занимавам с емоциите си. Абе я си еб**е
майката значи, им викам аз, защото така го разбирам. Знам, че не е много правилно,
нито пък така “хуманно” да ви натоварвам и с всичко, което става с мене. Но аз
съм толкова привързан към вас (и всички вие, които четете сега тази своеобразна
литературна помия), че не мога да се въздържа от написването на настоящите си
редове. Може би утре, когато прочета какво съм надраскал, ще ме е срам от
всичко казано, но нали съм човек на истината - предпочитам да ме е срам от нея,
отколкото от факта, че съм я премълчал... Аз нямам никаква вина, че родителите
ми ще бъдат тези, които първи ще вкусят от горчивия залък, който заедно дъвчем
без да сме си го признали един на друг. Сега спирам до тук - в смисъл, свършвам
с аперитива и писателството; почвам да вечерям...
Вече е 22:15, след което ще ви
се обадя по телефона (ако изобщо мога да стана от стола или не се срина под
масата...). Не ми се сърдете нито за мазните петна по листите, нито за
“красивият” ми почерк, нито за обичта и любовта, които сте възпитали у мен...
Прощавайте значи, обаче
почеркът съвсем не е грешка във вашия компютър. Опитах се дори и аз самият да
си разчета мислите и написаното, но явно че те са били много бурни и
неразгадаеми - за това ги задрасках и започвам отново, малко по-разбираемо.
Напред вечерях, часовникът от стената показва 22:45 - правих опит да се обадя
по телефона, но нещо компютърната система била в грешка, та ще минат други 2-3
дена докато ни свържат. Нещастен компютърен свят! Свят без мисъл, лишен от
творчество и някаква хуманна намеса. Ако компютъра каже “ДА”, добре си! Но каже
ли “НЕ”, мамичката ти е разгонена! А целия нещастен свят разчита на това “Да”
или “Не”, т.е. да каже някой вместо тебе и да има друг виновен (в случая
компютърът)...
Аз комай да си лягам по-добре
- така или иначе не разбирате какво ви пиша. Пък и на мене ми е трудно вече да
разчитам собствените си мисли (ако въобще тези душевни излияния могат да се
нарекат по този начин). Обаче утре продължавам пак. Хич не си и мислете, че до
тук ми свършва живота - напротив!...
03.11.1998 -
Вторник. Гледам, че доста ми е била “изморена” ръката снощи, та съм криволичил
по листите и писал такива качествени безобразни глупости. Едно ви моля само –
не ми се сърдете, бях в голяма депресия, репресия, рецесия и още множество
други, та стана една такава тъжна процесия, от която даже и мене малко ме е
срам. Аз сигурно още щях да продължа да пиша, но много ми натежа главата –
зарязах всичко и си легнах; сам и безславно. Не щеш ли, тъкмо се бях унесъл в
първият си сладък сън и телефона ми звъни – кой мислите? - Госпожата. От къде е
разбрала номера ми не знам, но тя беше. Аз няколко пъти я търсих да й кажа, че
няма да отида на тази въпросна среща, но нея все я нямаше. Та пак бяха едни
молби, едни уговорки - ела, върни се и т.н. Но този път съм си надянал
дървената глава и може да я разбия в някой каменен дувар, но връщане назад няма
да има. Съжалявам за всичко, мъчно ми е за всички и най-много за детето разбира
се, но и тези резили аз повече не мога да ги търпя. Както и да е - приказвахме
до 01:30 глупости от всякакъв характер и род, но няма да се поддам на никакви
нейни лицемерни молби и празни обещания за промяна. После легнах отново и
заспах като стар, покосен от мълния дъб...
Днес имах доста служебни
ангажименти, но всичко успях да свърша и предам в срок, защото утре няма да съм
на работа. Аз под въздействието на безбройните ми снощни аперитиви, гледам че
доста съм се отклонявал от главната линия на поредната ми статия, но както вече
помолих всички тук – нека да бъда простен. Връщам се отново и за кой ли път на
неделния ден, когато бяхме заедно с Неничко и ходихме напред-назад.
От битака си купих пластмасова
поставка за лъжиците и вилиците в чекмеджето на кухненския долап, че нямах
такава (то какво ли имам, но поне започнах да се пообзавеждам от края с разни
домакински стоки от първа и втора необходимост). Чисто нова я взех, само за
$1.50. По-преди пък си бях купил сушило за чиниите, дето се слага на мивката.
От друга една сергия намерих миксер-нож (блендер, пасатор или както там му
викат по-образованите), с помощта на който разбивам майонеза, кьопоолу и други мои
бъркочи. Взех го за $5, с две скорости на въртене - изобщо чуден. Другия миксер
(с бъркалките) е също при мене – този, който ни изпратихте по пощата преди
години; още живеехме в Аделаида – помните ли? Така че сега съм обзаведен и за
производство на торти, стига да има кой да ги джурка. Гащите, дето ги купих за
$2 (двата чифта) вече ги споменах снощи, още докато бях с акъла си – след това
се отплеснах в алкохолни анализи и отървах козите…
След като се налудувахме на
нашия, отидохме на другия битак (там майка не съм я водил - нали като се
скълмиха облаците над нас, та не ни беше до нищо). Всъщност аз от там си купих
въпросната малка и сладка тенджерка, за която също споменах снощи в началото на
трезва глава (абе, аз добре започнах, ама много лошо свърших – простете слабата
ми воля още един път). От друг търговец пък си купих едно сако, спортно и много
модерно - чисто ново на всичкото отгоре, а пък другаря Джани Версаче като че ли
го беше шил за мене по собствения ми калъп. С много хубави гарнитури по
реверите, “кръпки” на лактите и т.н. Абе – чудно. И на него, горкото му станах
собственик срещу $2. В магазина тези дрехи сигурно са по $50-$60, да не са и
повече – понеже не ме интересува, та никога не съм проверявал, но знам че са
скъпи. Изтървах обаче една много хубава прахосмукачка за $25. Мислех да я взема
на края като се връщахме по алеята, но вече някой преди мене я беше купил. Това
е единственото нещо, от което жизнено имам нужда за сега (е, и от някаква
женска кълка, естествено – но търсенето ми продължава: както на
прахосмукачката, така и на кълката). Всичко останало минавам и без него. Но ще
си взема скоро точно каквото ми трябва. Аз защото и много я избирам – хем пък
да е мощна (прахосмукачката бре, не кълката), че пък да е нова, да е много
евтина, че и на цвят взех да се назлъндисвам вече. Но рано или късно ще я имам
(заедно с кълката, надявам се)...
Както си вървях една вечер
самотно по моите ергенски разходки, намерих и кофа за боклук, с капак, с педал
– също много добра. Онази вечер я мих основно с четката за дъски и дори вече
влезе в пълната си употреба. След като завършихме обиколките си с Неничко се
прибрахме в къщи. Нагостих го от моята мусака, която той много хареса. После се
чудихме с какво да си уплътним следобеда, та решихме да отидем за риба.
Метнахме въдиците и отидохме на реката. Там повечето правихме сухи тренировки,
защото риба не пущи’а него ден. Даже сменихме и мястото, да не би пък то да е
било кусур, но и на новото място риба си немá. Пък и рибарите бяхме много този
път, та имаше голяма конкуренция. А най-вероятно, количеството на водата в
реката да е дошло в повечко, та се беше разредило процентното съотношение с
рибата. На края минахме през Албена и Румен, защото ни бяха в района и съвсем
наръки по нашия обратен път към нас - постояхме малко у тях на раздумка и се
прибрахме. На връщане купих една пържена риба на Нени за да не е капо, а пък ме
и помоли много мило детето, та рекох да не му чупя хатъра. Той на другия ден
(всъщност вчера) замина на лагер, от където аз утре ще го взема, ще го заведа
на изпита му по Теория на музиката, а после ще го върна обратно в лагера. Румен
(на Албена) също ще дойде с нас - нали той сега е без работа, та да му създам
малко разнообразие в живота. Те всеки момент ще заминават за Перт, където и на
двамата са предложили позиции и ще работят същото, което са правили и тук, само
че в друга компания. Последната поема преместването им - багаж, коли, покъщнина
и т.н. Така че много скоро ние ще се разделим с тях завинаги или поне за доста
дълго...
Аз тази вечер пак се отдадох
на техническото си творчество. Ремонтирах едно много старо грамофонче, което
добри хора ми бяха дали, вместо да го изхвърлят на боклука. При Нени има много
плочи, някои от които искам да запиша на касетки, та да си ги слушам от време
на време като ми домъчнее. Напред приключих всичко много успешно и акуратно,
вечерях и започнах да водя дневника. Даже изслушах първите си плочи и направих
пробен запис. Сигналът го взех директно от иглата - не знам дали това е
най-правилното решение, но не мога да го търся на други места по платката. Все
нещо трябва да стане.
Ами то това е всичко май за
сега - утре може би пак ще отида на това парти за самотници, което се
организира всяка сряда вечер от 20:00 в едно кафене, недалеч от квартала, в
който живея сега. Надявам се, че случайността ще ме сблъска с някоя по-буйна и
пъргава мома (тя пък може да ме бие с метлата и да ме гони из къщата – знам ли
им табиетите на тукашните; Деница беше кротичка, но може да попадна и на
по-дива)…
Вече е 21:10 - ще изляза за
малко да се разходя из нощните улици на махалата. Трябва да си наобиколя
боклуците, от където по традиция все по нещо си намирам, ще мина през автомата
на банката да изтегля пари за пътуването утре и ще се прибирам. Може би ще си
купя една секция (библиотека) с бар-витрина от магазина за вещи втора употреба,
от където купихме стереоуредбата на татко. Пак там видях и два много скопосни
фотьойла, та целия масраф ще ми стъпи $160, но пък поне ще се обзаведа малко -
макар и с вехти мебели. Сигурно вече сте се свързали с леля Цонка - дано да сте
си взели пратката със снимките и другите неща. Хайде, лека нощ сега, а пък за
утре - ще видим...
08.11.1998 -
Архангелов ден. Да съм жив и здрав, както и всички, носещи святото име Ангел!
Бог да прости моят скъп и обичан дядо Ангел, чичо Мишо и останалите именници,
които вече не са между нас! Днес е неделя - сам съм си в къщи (както
обикновено) и вместо да се тюхкам и вайкам, оплаквайки тежката си участ, рекох
да седна да надраскам някоя и друга мисъл (изобщо не съм казвал, че ще бъде
умна – не очаквайте много)...
Миналата седмица също не се
случиха някакви сериозни събития, които с нещо да променят хода на живота ми.
Ходя на работа - връщам се; после пък излизам по разходки, за да се раздвижвам
че ми се схваща гъза от седене. Обикновено в петъчните и съботни вечери се
скитам по улиците и обикалям из кръчмите, уж с надеждата съдбата да ме срещне с
някой(я), но все още на хоризонта нямам никакво положително завоевание, с което
да се похваля.
В сряда, както беше по
предварителната ни програма, аз не бях на работа. Сутринта минах да взема Румен
от тях и заминахме на лагера при Нени. Взехме го от там и първо всички заедно
си изкарахме няколко щастливи часа на плажа. После...
…Точно тук прекъснах писанията
си, защото Деница ми се обади по телефона, та ходих до тях да я видя какво
прави. Уж щяхме пак да се събираме даже, но като й казах, че по Коледа ще ходя
в Аделаида и то сам без нея, тя съвсем се разстрои и реши, че аз наистина не я
обичам повече. Милата, толкова ми е мъчно за нея, но и аз съм една диария, дето
я няма никъде. Очите ми постоянно шарят и са впити в изтузените мадами, дето
носовете им не се стигат и с лайняна пръчка, но мен все на там ме тегли. В
същото време искам да съм с нея, но наред с това и с всички останали, т.е. да
съм си относително свободен и независим. А то така не може, аз самият го
разбирам, защото пък не съм и онзи хлапак от преди 20 години; тогава беше
друго, въпреки че по принцип аз винаги съм влагал чувствата и сърцето си във
всяка една от моите любовни връзки. Голямо дърво ще изям ми се струва, но така
като че ли просто нещо ме кара отвътре - да бягам някак си от такива големи
обвързвания. Знам и съзнавам, че това е лошо и непочтено, но не мога да събера
сили и да се заробя наново. Чакам и се надявам на Господа - уж той да ми посочи
правилния път, но нали и аз трябва вътрешно в себе си да съм убеден какво искам
да правя, че и той да ми помогне. А аз буквално се мятам от бряг на бряг,
всъщност то няма и никакви брегове по смисъла на думата, та самият вече не знам
какво да правя. Нося се отгоре на вълните и съм се оставил да ме влачи
течението, също като едно говно от запек...
Но нека продължа с прекъсната
си мисъл от снощи, защото докато се прибера нощес и днешния ден беше вече
настъпил. Та значи, след плажа обядвахме и после заведохме Неничко на изпита
му. Той излезе много бързо - каза че всичко си бил направил първи, ще видим
резултатите му малко по-нататък. След изпита го върнахме на лагера, а ние с
Румен си разширихме ергенската разходка до едно курортно градче съвсем в
съседство (Noosa, там където водихме майка миналата Коледа, по време на
кратката ни почивка на море със Стефчови и дечурлигата). Изпихме по едно кафе в
някакво заведение баш на тротоара, обсъдихме краката и задниците на всички
минаващи из улиците мадами, огледахме ги от главата до петите и привечер се
прибрахме по домовете си.
В четвъртък пък ми се обади
Михаела – една българка, моя позната сравнително от скоро чрез разни други общи
запознанства. Това всъщност е бамбината, която за пореден път разстрои моята
иначе устойчива сърдечна дейност, по време на последният ми рожден ден през Юни
тази година - още докато живеех при Методи. И там колко празни надежди
изгоряха, сега няма да се връщам назад, защото това вече е в минало
неосъществено време и отдавна загърбено - влязло е в графата на неизличимите
спомени, с под-заглавие “Напразни усилия, напъни на сухо, блянове и химери”...
Сега тази въпросна особа (към която аз не съм преставал да храня най-дружелюбни
симпатии и скрити мераци), ме покани в неделя да отидем до Gold Coast за нашия
общ празник, Св. Архангел-Михаил. Естествено, аз приех с подчертана радост –
зер, нямаше да се чудя какво да правя баш тогава; поне щях да изкарам един
приятен ден, а пък и знае ли човек на къде ще избият нещата до свечеряването -
нали меракът умирал последен... Аз пък на свой ред в петък вечерта й се обадих,
та я взех от тях и ходихме на разходка из ситито - да изпием по чаша вино и
малко на сладки приказки. То и нищо друго не може да се очаква от там, но аз
съм джентълмен и такъв оставам до последният си дъх. В края на краищата, капка
съчувствие, глътка нежност и кратък порив на внимание, никому не вредят – нали
така...
В събота аз пак станах рано
сутринта и отидох до някои гаражни “търговски комплекси”, от където отново се
сдобих с разни необходими неща. Купих си една ъглова масичка за телевизора,
защото отначало го бях сложил върху един кашон. Добре ама картона му се оказа
мек и се смачка – изхвърлих го, но така пък телевизорът ми остана на земята.
Сега вече всичко е наред, но аз пак не го гледам – взех да съжалявам за стоте
грешни долара, които пръснах подир ремонта му. От подобно тържище си купих едни
чехли-сабо (дървени и тежки, с каквито навремето чужденците от прогнилия Запад
ходеха по морето, но тези специално ме правят по-висок и изглеждам снажен в
очите на по-ниско стоящите от мене). Намерих и един стенен часовник за кухнята.
И аз като Н. В. Цар Борис III (който е имал такава колекция) много обичам
часовниците и във всяка стая имам поне по два. Сега ми остава само клозета да
оборудвам с поне един и съм си изпълнил партийното поръчение. Него ден
репетиция с Нени пак нямахме, защото той изобщо не беше свирил в продължение на
две седмици и ни остана уговорката първо да се подготви, пък тогава чак да го
чуя какво е научил. Бош-лаф е цялата тая работа, но аз взех и с това да се
примирявам. Ходихме да купим някои части за мотора му, та от другата седмица
пак да начеваме ремонтите.
В събота вечерта отново ходих
на едно парти, организирано за моми и ергени, но за пореден път нищо вълнуващо
и разтърсващо не ми се случи. След яловото моминско сборище се прибрах в пещерата
си, спуснах кепенците и се отдадох на кошмарните си сънища. Пропуснах да
отбележа, че междувременно в четвъртък вечерта се чухме с майка по телефона.
Само дето не разбрах къде щяхте да ходите в неделята, баш на именния ми ден, но
ще науча от писмото ви; а то пък не е и толкова важно да знам всичко.
В неделя също станах много
рано (още в 06:00) и излязох. А, ето ви една по-ободряваща новина – най-после
закарах да измият колата и да я изчистят отвътре. Услугата се извърши на една
бензиностанция срещу скромните $25, а необходимостта възникна поради факта, че
от седмицата преди пристигането на майка лани през Септември, такива хигиенизационни
действия не бяха предприемани докъм днешна дата (малко повече от 13 месеца и
половина). В неделята обикалях битаците - този път търсих предна вилка за
колелото на Нени, но не намерих. Не го знам как е карал, как е скачал от
тротоарите или бордюрите по пътя, но сега неговата е безнадеждно изкривена и
трайно смазана – колелото му не е в движение и той не е никак щастлив. След
приключване с търговските мероприятия, в 09:00 отидох да взема Михаела от тях и
първо минахме през Руската черква да запалим по някоя свещ. Аз запалих една за
здравето на всички и една за Бог да прости на моя дядо Ангел. След този
църковен ритуал се отправихме надолу към морето.
Михаела се обади на някаква
нейна приятелка, която после се оказа че е жената на Иван Цонев (третия брат на
н.а. Коста Цонев, който неотдавна също беше тук на гости при роднините си в
Австралия) – аз не знаех, че двете са близки и бях приятно изненадан и поласкан
от запознанството ни с тази жена. Качихме се даже и за малко до апартамента, в
който те живеят. От прелестната гледка по всички посоки на света, която се
разкрива през прозорците и остъклените балкони, на човек спокойно може да му се
завива свят. Горкият Иван Цонев е вече много зле здравословно, след прекарани
няколко мозъчни инсулта (ако правилно съм разбрал диагнозата) и вече живее само
в леглото си, завалията. Аз така и не го видях, защото той не става от там, не
излиза от стаята и не се вижда с никого. Тъжна история, но поне има до себе си
млада и разтропана жена, та да се грижи барем за него. А иначе ние тримата с
нея много хубаво си прекарахме - ходихме на ресторант, приказвахме дълго и
денят ни мина съвсем неусетно, всеки погълнат в собствените си мисли и
тревоги...
Снощи се прибрах не много
късно, но през това време докато ме е нямало Валери и Даниела ме бяха търсили,
както Мони и Боряна от Аделаида – искали да ме поздравят за именния ден, но ми
оставили съобщения на телефонния секретар. Аз купих едно парфюмче на Нени да го
сайдисам с нещо от Gold Coast, че и той нещо вече взе да се кипри и да се
докарва за съученичките си (а аз все си мисля, че му е рано, но може и да е
започнало събуждането на мъжа в него). Той пък днес ми се обади, че му е лошо и
не може да отиде на училище. Болял го стомахът, повръщало му се, та ме моли за
разрешение да си остане вкъщи. Защо от мене го поиска, а не от майка си аз така
и не можах да разбера, но му казах да си остане в къщи, какво да го правя. Не
ми звучеше много добре по телефона, обаче той напоследък се проявява и с
артистични си наклонности, та спокойно може и да ме лъготи през слушалката...
Сега готвя една странна
манджа, безименна – тиквички, картофи, лук и всякакви други отпадъци и
суб-продукти от хладилника. А това мое дясно око продължава да играе като бясно
и не знам вече какво да очаквам. На работа нещата вървят добре. Купиха ни нови
супер компютри, та сега се занимаваме с инсталирането и подготовката им за
работа. Уж много неща имах да напиша, но нещо нямам ищах за писателство и
творчество в момента - не знам какво става с мене. Не се намирам в много
цветущи настроения в последно време, забелязвам, но какво да направя – сега
положението ми е такова. Платих данъка на колата днес – $534, издръжката на
Нени $213, сметки разни за газ и ток и една хилядарка хвръкна. Дай Боже да съм
здрав и работа да има, ще се възстановявам в движение. Като че ли ми е и доста
овчо на душата – спирам, за да не се излагам повече...
Няма коментари:
Публикуване на коментар