Драги съотечественици, земляци, приятели мои, скъпи близки и далечни роднини, просто познати и съвсем непознати!
Осмелявам
се да ви представя тук един текст, “кратък” писмен материал,
романизиран дневник или пък повествователна сага (наречете го така,
както прецените че най-много му прилича), който писах малко или много и
за всички вас през годините, започвайки от далечната 1992.
Мнозина
от вас ще си спомнят, че това беше годината на моето напускане от
България, когато и аз се влях в редиците на многобройните търсачи на
поминък и щастие извън пределите на Родината. Причините и подбудите за
това си деяние аз няма да описвам и коментирам точно в тези встъпителни
слова – вероятно по-надолу в редовете ще бъде загатнат и този въпрос.
Сега най-много ми се иска с няколко думи да ви запозная какво следва от
тук нататък, за да можете своевременно да се откажете от цялостният му
прочит и да не си губите напразно времето и енергията.
Първо,
произведението което сте поели пред вас не представлява някакъв
литературен шедьовър, нито пък съчинение с което съм кандидатствал за
Нобелова награда като един Хемингуей (1954); или пък Стайнбек (1962); не
дори и Шолохов (1965); да не говорим за Солженицин (1970) или Неруда
(1971) например – точно напротив: в него вие ще
откриете (и то само при добро желание от ваша страна) описанието на моя
бурен и превратностен живот, от упоменатата дата, та до съвсем нови дни.
Сравнение
с изброените автори е абсурдно и аз не бих посмял да го направя,
считайки го за подигравателен акт с тяхната чест и памет. Това, което
мога да подчертая и с което може би да приключа с предварителните
уговорки е, че всичко за което ще прочетете от настоящите редове и
страници, всеки малък факт или подробност за който става дума, носи
своята уникалност, истинност и правдоподобност. Ще се натъкнете на
“герои”, които тук са представени дори с истинските им имена – никой не е
пожален, никой не е пощаден, пред никаква истина не съм се спрял...
Мнозина
вече ще си кажат: “За чий к***ц ми е всичкото това да знам?” и те ще
бъдат за себе си доволно прави. Тези хора спокойно могат да затворят
страницата и точно тук, и точно сега да зарежат четивото с най-чистата
си съвест. Моите следващи редове обаче, са написани за всички вас
останалите, за които ще се запази интересът или любопитството поне, да
научат за една съдба, за един живот, на един толкова малък и безизвестен
човек, когото спокойно биха могли да подминат на улицата, да го
настъпят в претъпканият автобус или комуто просто да подхвърлят дребна
монета в каскета, застанал за просия пред скъп бутиков магазин. За вас
именно, скъпи читатели и слушатели мои, ще открехна малко завесата и ще
ви запозная с някои подробности, преди да пристъпите към същинската част
на този ръкопис.
Ще
започна от последната дума на предходния параграф – “ръкопис”. Макар
пред очите ви да са подредени в строен ред и порядък всички тези букви
на българската азбука, техният първоначален вид беше действително в една
доста разхвърляна и неприветлива ръкописна форма. За основа на този
материал послужиха писаните в годините лично от мене многобройни и
изключително подробни писма до моите родители, които в същото време
имаха и много важна стратегия. Първо, чрез листите и отделните страници
аз описвах собствената си съдба на човек и емигрант, попаднал в една
съвсем чужда и точно толкова далечна държава на края на света, с всички
произтичащи от това следствия и последици. Имаше падания, имаше ставания
– сега се чувствам до някъде виновен пред тези същите родители, за това
че съм ги натоварвал с всяка една малка подробност от различните неволи
и несгоди, през които съм минал в годините. Това е действително вярно и
аз много пъти съм поднасял извиненията си, като сега го правя и
публично, в писмена форма.
Но
погледнато от друга страна пък, как те (родителите ми), а впоследствие и
всички вие щяхте да знаете за всичките превъплъщения, през които иначе
скромната ми особа трябваше да премине? Основният ми мотив за
написването на повече от 2500 страници суров ръкописен обем за период от
14-15 години, единствено се базираше на желанието ми моите родители да
знаят че съм добре, сравнително жив и относително здрав; да чуват
колкото е възможно повече за мене самият и семейството ми и да станат
съпричастни на всички премеждия, с които ме сблъска животът зад граница.
В желанието си те да знаят всичко, аз дори не пощадих и тях...
През
всичките тези години винаги съм си мислил, че рано или късно всичко
това трябва да стане дознание на по-широк кръг от хора, макар че писмата
ми са писани и предназначени изключително и само за родителите ми и
носят изключително много личен и къде повече, къде по-малко дискретен
характер. Независимо от истинността и чистотата на написаното,
персонално не съм обиждал никого и не съм отправял клетви и закани към
ничий себеподобен, с което прецених че фактологическият материал, макар и
чисто семеен, може да бъде споделен и с останалия земен свят. По тези
причини умолявам любезният читател да проявява търпение и снизхождение
към дадени пасажи от текста или просто да ги подминава, в случай че му
се сторят безинтересни, сухи и лишени от всякаква емоционалност. В някои
отделни страници например, ще откриете и чисто лични обръщения, съвети,
въпроси и отговори, но макар на пръв поглед те да нямат нищо общо с
епичният ми живот, дават една доста чиста и ясна представа за общата
обстановка, при която са се развивали действията. Дори считам, че
информацията е именно между редовете и именно там също могат да се
открият интересни моменти. Така че не бързайте да прескачате страниците,
тъй като общото действие представлява една нескончаема филмова лента, с
определено начало, но за сега без край; всяко следващо писмо или епизод
е продължение на предишните и са неразривно свързани помежду си...
Споменавайки
за ръкописния вариант на тази своеобразна материя, не мога да подмина
друг съществен факт, а именно превръщането му във вид удобен за четене,
разпространение, коригиране и евентуалното му издаване под формата на
печатно произведение. Случайността ме срещна или по-точно сблъска с една
изключително съвестна жена от Варна, която ревностно прие и пое на
плещите си нелеката задача, по напечатването на всичкият този ръкописен
материал. Не познавам лично тази жена, която наричам и тук с истинското й
име Дияна и съдбата едва ли ще ми позволи да се срещна лично с нея, за
да мога да й благодаря за самоотвержения труд, който тя положи всичко
това да стане реалност. Независимо от това обаче, отделям тези няколко
думи за самата нея, изразявайки безкрайното си задоволство от добре
свършената работа и дълбоката си признателност към нейния съвестен и
безупречен труд. Макар че вложеният от нейна страна принос към това дело
беше финансово обезпечен (“Приятелството си е приятелство, но сиренето е
с пари...”), аз тук повторно и вече публично изказвам благодарността
си, лично към нея и за часовете еднообразен труд, които тя вложи за
осъществяването на тази моя налудничава идея...
Понеже
неволно започнах отзад напред, без оглед на степенуване по важност или
някакви други съображения, тук е мястото да отредя няколко реда и за
един друг мой приятел в лицето на Янко Балтов от Плевен. С пословичната
си мъдрост, той много вярно и целенасочено ръководеше моето лутане из
лабиринтите на Интернет, в търсенето и изнамирането на подходяща
кирилизационна програма и за преместването ми от листите, молива и
гумата – вече окончателно намерил мястото си пред компютърната
клавиатура и монитор. Ерата е сравнително далечната 2005-2006, без да си
спомням с точност, когато и аз най-после захвърлих мастилницата, перото
и папирусовата хартия, за да започна работа като цивилизован
съвременник на 21 Век.
С
помощта на тази малка програмка аз вече успявах да превръщам латинските
букви в кирилизиран текст, след което да го съхранявам, допълвам и т.н.
Непрекъснатите ми консултации с този мой приятел се състояха и в
издирване на друга свръх-програма, с помощта на която на мене ми се
искаше първо да скенирам отделните ръкописни страници, а после
въпросната, вероятно и несъществуваща програма да превърне текстът в
компютърен документ. Друго важно условие (да не река и задължително),
беше този неизвестен до този момент софтуерен продукт да бъде безплатен
или най-малкото пиратско копие, със съответните разкодировки, ключове и
серийни номера. Това все още беше в сферата на мечтите и добрите
пожелания. Първо такива програми има, но са предназначени за печатан
текст, работят на латиница, а не на кирилица – да не отварям дума пък за
т.нар. оптическо разпознаване на абсурдно грозният ми почерк, при който
която и да е програма би занемяла. С малко повече амбиции разбира се от
моя страна и по-настойчиво търсене, аз все пак открих тази
“супер-програма” – казва се Дияна, живее във Варна, не познава лично Бил
Гейтс и няма нищо общо с Микрософт, но аз съм благодарен и на Янко за
неговия принос в общото дело...
В
края на този своеобразен лирически увод или пролог, чувствам се морално
задължен да отправя няколко послания, към всички които ще прочетат до
край безпорядъчните ми и разхвърляни мисли – на вас предварително и
горещо благодаря за търпението, което ще проявите за да стигнете до
края. Фактът сам по себе си ласкае лично мене и показва, че макар и с
нещо много дребно и елементарно, все пак съм успял да ви заинтригувам и
съм събудил интереса ви – нали се разбрахме още в началото, че аз не съм
велик писател, а просто жалък драскач...
Тази
писмена поредица посвещавам на много хора; толкова много че практически
не би било възможно изброяването им. На първо място това са моят
първороден син Нено Михов, носещ с гордост и достойнство имената на дядо
си; на същият пиедестал поставям и впоследствие родената ми дъщеря
Ванеса-Рейчъл Михов, също именувана Ванеса на баба си Веса и Рейчъл на
баба си Райна; тук слагам и доведеният ми син Александър Емилов. За
всички тези деца българският език ще бъде много труден – някои от тях
едва биха сричали написаното, други не биха разбрали и една дума от
него, а трети няма да могат и това дори. Едни родени в чужбина, други
излезли от България в твърде ранна възраст – причини има хиляди, но
следствието е едно. Дано да минат години, след които поне някое от тях
да опровергае смисълът на последното ми изречение...
Единствено
от уважение към майката на моя син, Евгения, и от безумната си
толерантност прибавям и нейното име в това послание. В първата част на
сбирката читателят ще забележи нейни анализи, мисли и тревоги относно
цялостният живот в Австралия, предмет на който е и настоящия материал.
Позволил съм си да публикувам и нейните писма, тъй като тогава те са
били неотлъчна част от моите и успешно са ги допълвали за разбулване на
информационното затъмнение, царящо в отсамната част на света...
Разбира
се не мога да подмина с лека ръка и настоящата ми половинка Даниела, с
която от години деля залък, покрив и постеля и която до голяма степен
беше своеобразен двигател за редактирането и подреждането на всичките
тези писма, така като и тяхното публикуване под една или друга форма.
Нейното критично отношение към този цялостен труд чувствително ускори
неговият завършек, в отговор на взаимните ни антагонистични противоречия
по този въпрос. А в борбата за доказване на отрицанието, аз безжалостно
се хвърлих и в тази неравна битка. Думите й, цитирам по памет: “Че аз
на Достоевски писмата не съм прочела, та с твоите ли глупости ще седна
да се занимавам!” се явиха като един своеобразен катализатор и ускорител
на този процес, като аз продължавам да вярвам че ако не точно сега, то
макар и след 100 години, все пак ще се намерят и много хора, които с
интерес биха прочели за съдбата просто на един непознат, може би някакъв
вид човек... След всяко написано от мене писмо и всеки път когато чувах
репликите й, аз вече се усещах като един “Достоевски”, макар и много
малък. Чувствата, трепетите и вълненията изразени в моите писма далече
не са обект на сравнение с неговите, но и от тях има какво да научи
човек... Не й се сърдя разбира се – напротив: и на нея съм безкрайно
благодарен, първо защото много я обичам, и второ - защото тя пък,
въпреки огромното си нежелание, пое финансирането на този мой
самоотвержен опит да надскоча сянката си...
Идва
ред на главните “виновници” и основни подбудители за написването на
всичките тези писма – това са моите прекрасни родители Веска и Нено
Михови. Ще забележите, че тук аз свободно и несъзнателно боравя с
имената на много мои близки. Това не е спекулация, нито пък някаква
форма на фамилиарничене. За повечето от читателите това ще бъдат просто
едни имена: Иван, Драган, Петкан. Тъй като се надявам основното ядро от
последователи на този текст, все пак да се намери в родният ми град
Габрово, предпочетох да излезя от “анонимност” и случките и събитията да
станат известни за всички мои съграждани, приятели, близки и познати,
наред с истинските имена на участниците в тях.
Така
по този начин, аз автоматично навлязох и в следващата категория
читатели, към които горещо отправям това мое послание. Тук попадат
всички приятели и близки на родителите ми – макар някои за жалост вече
покойници, нека тук намерят своето място наследниците им. Отново
списъкът е огромно дълъг и ще се задоволя само с една единствена дума:
ВСИЧКИ! Излишно е да споменавам роднините си, и живи и починали – нека
пак за всички тях да останат тези редове и да прочетат нещо за техният
къде по-далечен, къде по-близък родственик...
Не
на последно място към нескончаемият списък прибавям и пра-родителите
си: баба Стефанка и дядо Ангел Михови, както баба София и дядо Никола
Попови. Към всички тях аз храня дълбоки и най-искрени чувства на обич и
признателност, защото от всеки един поотделно съм научил и възприел по
някой и друг добродетел, множество морални принципи и духовно
обогатяване (колкото и да ми липсват тези качества)...
Макар
че не съм свършил напълно с целия си род, моля за вашето извинение ако е
пропуснато споменаването на някого лично. Предварителната уговорка, че
всичко това е за всички вас, смятам че ме оневинява до някаква степен,
но прося вашата прошка все пак. Нека тук бъдат всички наши роднини и
близки от четирите краища на България: София, Пловдив, Първомай,
Кърджали, Русе, Хасково, Несебър, Варна и т.н и т.н.
По
стечение на обстоятелствата, следващата ми графа е най-обемиста и с
най-много действащи лица. Това е огромният кюп със знайни и незнайни,
близки и далечни приятели, съученици, набори от казармата, състуденти,
бивши колеги – да изброявам ли още?... Пак за да няма обидени и неволно
пропуснати ще обобщя с едничката дума ВСИЧКИ! Нека всеки който ме е
познавал, независимо от къде, независимо при какви обстоятелства и по
какви причини, да си спомни с добро за мене и ако се интересува какво е
станало с моя милост след 1992, да чете следващите страници. Това до
голяма степен ще ми помогне един ден като се видим и седнем под асмите в
“Страноприемницата”, да не разказвам едни и същи неща и да се повтарям,
ами да минаваме към разискването на нови теми и дискусии...
В
някоя от категориите ми се иска да прибавя и всички мои учители, като
се започне от детската градина в училище “Васил Левски” (което не
съществува мисля вече – срещу новата банка, до сами горнокрайският
мост), от предучилищната година вече в III-то Основно училище “Цанко
Дюстабанов” и последвалите 8 години там, та се мине през Техникума
“Никола Василиади” и се стигне до непокоримите и отвесни скали на ВМЕИ
Габрово (както и да се казва сега – всички знаят за какво иде реч)...
Нека останалите живи мои учители и преподаватели, както и тези които не
са сред нас вече, бъдат благословени – на тях също дължа изграждането си
като човек и личност (áко и да не съм за някои...). Аз и по тези
причини открито публикувам името си, за да могат поне една част от тях
да се сетят за буйната глава на Ангел Михов, за неговият бурен и
невъздържан характер и да простят хлапашките ми прояви – в края на
краищата, простили са на толкоз калпазани преди мене, редно е и за мене
да остане малко от прошката...
И
най-накрая, макар и не по важност нито по значимост, в този последен
раздел ще поставя всички онези читатели на настоящият материал, които не
ме познават изобщо, никога нито са чували нещо за мене, нито някога са
ме виждали, нито пък имат намерения да сторят това. Това послание
отправям и към вас, бъдещи приятели – приятно четене...
Искрено Ваш: Ангел Михов (2012)
П.
С. И една малка отметка с ваше позволение, драги ми бъдещи читатели и
верни последователи, която ще направя във връзка с евентуално
допуснатите граматически и други грешки в цялостният ми работен текст.
Тъй като поради кризата не разполагам с разширен щат за коректори,
главни редактори, заместници, партийни секретари и други синекурски
длъжности, опитах се аз самият да обединя всичките в едно, като се почне
от портиерът бай Дечко, през лелката по чистотата стрина Севда, та се
стигне чак до изпълнителния директор, другаря/господин Фараон
Гьон-Суратóвски. Твърде вероятно е да се открият известни правописни
неточности, но смея да ви уверя, че те са чисто техническа случайност, а
не плод на непознаване правилата в Българския език и Литература и
най-малко те (неточностите демек) са признак на невежество, простотия
или пък неграмотност - пази Боже от такива помисли! Родих се, раснах и
учих, когато езикът ни беше чист и литературен, а не хулигански,
улично-вестникарски, с внедрени в него побългарени англоезични
словосъчетания и думи. Та ще ме прощавате, значи…
Покорно благодаря за проявеното от вас разбиране.
Авторът...
Няма коментари:
Публикуване на коментар