Скъпи наши близки и приятели,
07.07.1993
- Тъкмо привърших с подготовката на багажа и самата кола, нагласих
тубите за бензин, храните и т.н., та сядам в последния момент да драсна и
някой ред на изпроводяк, преди предстоящото ни пътешествие. То пък днес
е такова противно време за разлика от предишните, че не знаем още дали
да тръгваме или да се отказваме. По радиото и телевизията постоянно
съобщават за наводнени и откъснати от достъпът на цивилизацията пътища,
закъсали из калта и локвите в пустинята автобуси с деца и други подобни
страхотии, все в тоя страшничък и негативен дух. Но пък в същото време,
циклонът преминава доста бързо над главите ни и синоптиците обещават
подобрение на климатичните условия в най-близко време.
Днес
пуснах и две писма – едно общо до отдела в “Електроника”-та и друго –
лично до колегата Нено Митев. Много тичане напред-назад имах тези дни,
но нали голямото изживяване изисква и по-сериозна подготовка. Смеем да
си мислим обаче, че вече сме напълно готови. Ще видим и утре какво ще
бъде отношението на природните сили и стихии към нас и най-много да се
наложи да изчакаме един ден да се оттече малко водата по пътищата и
тръгваме, така или иначе. Бог обича смелите и дано с добрината си да ни
помага и по-нататък по трасето!...
Тези
дни изпратих една видеокасета, снимки и кратко писмо до Захари. Надявам
се, че всичко вече сте получили и сте изгледали дори касетите. Те не
идват в много подходящ за вас период, че сега ви е най-усилното време:
тежка копан и дълбока оран по лозето, поливане, пръскане и прочие
селско-стопанска дейност, но ако не можете сега – през зимата ще ги
гледате пък, когато реколтата вече е прибрана; ще им се радвате
тогава... Исках в кутията да сложа и един голям шоколад – тъкмо се
побираше вътре като размер, та да си подсладите душите с татко. Но
пратката стана прекалено много тежка и го извадих. Ще ви изпратя друг
път шоколадче, когато в кутията има по-малко снимки.
Пак
днес имахме дълго и подробно писмо от Валя и Сашо. Те са получили
нашето. Валя кара някакъв курс. Сашо търси работа, а Мирко играе футбол и
всички са много добре. Като се върнем от пътуването ние също ще им
пишем, тъкмо да им разкажем едно-друго и впечатленията си от
екскурзията…
08.07.1993
- Пиша в колата, докато сме в движение и ще моля да ме извините за
грознописа. Вече се намираме на около 400 км разстояние от Аделаида.
Толкова надалече никога до сега не сме били, като изключим ходенето ни
до Сидней, което беше при подобни условия и почти същата обстановка.
Днес потеглихме на обяд, след като заредихме всички възможни съдове с
бензин и окончателно подредихме багажа така, че едвам има място за
самите нас във вече отеснелия фургон на рейса. На тръгване времето в
Аделаида беше слънчево и приятно, но на няма и 50 км след излизането ни
от града, започна да вали дъжд. Ту се подаде слънцето, ту пък се скрие,
но вятърът който свисти от всички възможни дупки и отвори по
неуплътнените врати и прозорци на “Суза”, в прибавка с шляпането на
гумите по асфалта, създават такъв невъобразим шум вътре в купето на
колата, че имаме усещането за движение с хеликоптер. В момента
положението е същото – вали и духа, като рейса се подхвърля и мята като
топка по пътя, което още повече ми затруднява писането. Сравнението ми с
вертолета беше малко прибързано, защото от скоростна гледна точка на
движение, би трябвало да кажа “лагерна количка” или най-много трактор
“Беларусь” – те също създават много шум с движението си, но за сметка на
това едвам вървят. Предвид силният насрещен и страничен вятър, ние също
се движим достатъчно бавно и мъчително. Шосето е широко и голямо - от
едно място насетне, малко след напускане на цивилизацията, то вече е без
маркировъчни линии в средата и по края; всички странични шосета,
излизащи на главния път са черни и кални. Вероятно те водят към разни
малки населени пунктове, по-скоро към частните ферми, където някъде сред
дивата пустош се намират къщите и кошарите на фермерите. Това е общо
взето картината на австралийската пустиня – огромна и необятна, тук-там с
по някое дръвче и ниска тревиста растителност; навсякъде, до където
може да достигне човешкият поглед.
Първият град, в който спряхме за кратка почивка и
разглеждане беше на около 300 км от Аделаида – Port Augusta. Там от
една кула в крайморския парк направихме малко снимки и заснехме кадри с
камерата. До следващия населен пункт ще изминем други 186 км без
бензиностанции и какъвто и да е било признак на живот по пътя. Именно
заради това хората ни предупредиха с голяма табела, от която препоръчаха
пълно зареждане на автомобилите с горива и масла, запасяване с всякакви
води и течности, както и вземането със себе си на достатъчно количества
хранителни провизии. Ако ти стиска продължавай нататък с полупразен
резервоар или пък без вода, гладен и жаден! Пълното зареждане трябваше
да стане единствено на място, където все още имаше условия за това,
защото от там насетне вече няма. А за нас това е невероятно преживяване.
Нени, милият - само ахка, охка, цъка; толкова е впечатлен от всичко,
което вижда наоколо... Той е на върха на щастието си сега. Току що му
обяснихме какво е плато – тук такива релефни форми и образувания са
доста често срещани. По пътя напред се движат само двете наши коли и
много рядко още някоя друга, но влачат след себе си каравани; срещат се
големи джипове с всички удобства за такова трансконтинентално пътуване,
но и на нас не ни е чак толкова зле...
Аха - ето че пак се появи маркировката по
асфалта. Те изглежда за да пестят боята, правят линиите само на няколко
километра около дадено населено място. После като се забием в пущинака,
маркировка не трябва на никого – важното е само да се следва пътя.
Забравих да пиша, че в този град Порт Аугуста (местните му викат “Порт
Огаста”, но ние не можем да си усучем чак толкова много езика) си
сменихме местата и Нени вече се вози отпред до татко си. А това го прави
още по-важен и значим – не спира да задава въпроси и да се върти като
пумпал на всички страни и посоки. За сега – толкова от тази, съвсем
начална част на пътешествието. Ако срещнем нещо по-различно, от това
което описах до тук, обезателно ще го отбележим. Женя
09.07.1993
– Рано сутринта - тъкмо станахме от сън и вече сме готови за път.
Търпеливо изчакваме германците да се нагласят, че да поемаме към
следващите си обекти. Всички ние като цяло спахме в един караван-парк
(къмпинг), но специално нашият екипаж се бяхме натъркаляли отзад във
фургона на рейса, който пък аз паркирах съвсем удобно под една улична
лампа отвън на поляната, извън оградата и бариерата. Това в личен план
беше от най-чисти и благородни съображения за “пестеливост”, докато
немците опъваха палатка и са спали вътре в къмпинга, срещу някаква
скромна и символична сума, но ние решихме все пак да си я спестим. Те са
четирима – мисля, че двамата с жена си спят в палатката, докато
малчуганите си делят фургона на комбито. Тяхната кола е “Мицубиши”, но е
достатъчно голяма отзад – като катафалка, при което хлапетата се
събират достатъчно добре в цял ръст (предвид факта, че те не са и
толкова високи)...
Времето
е общо взето влажно, мочурливо - газим една червена, мазно-песъчлива
кал. Това е типичната пустинна почва. Калта е толкова червена, че имам
усещането да е направена от стрити на прах стари турски керемиди,
премесени с тухли четворки. Ако трябва да направя някакъв аналог между
българската черноземна почва, то тази би трябвало да се казва
“червенозем”.
Снощи
карахме до 23:00, като до това време преминахме и през аборигенските
земи. Никакви отклонения от главния път не са разрешени. Разбира се
телени ограждения и бодлива тел не забелязахме, нито мисля че там се
стреля без предупреждение като на “Чек Пойнт Чарли” например, но не е
изключено да получиш някоя стрела в бута, обилно намазана със змийска
отрова или с отвара от отровни паяци. Уж в случая се опитвам да се
шегувам, ама знаеш ли им и акъла на онези – като нищо ще метнат някое
копие; върви се оправяй после и си доказвай невинните и непреднамерени
действия.
Разстоянията
тук са огромни, особено съгласно нормалните ни представи за път и
дистанция. Срещахме табели с надпис: “Следващ сервизен пункт – на 257
км. Зареди с бензин тук!” Разбира се въпросната препоръчителна
бензиностанция е единствена в района, работи 24 чáса и подсигурява
гориво, хранителни продукти, вода, медикаменти и всичко останало за
човешкото оцеляване, в случай че последният е изпаднал в беда по тези
земи (не проучих как стои въпроса с бирата, защото и това си е вид
закъсване в пустинята – да се свърши бирата или пък недай си Боже още
по-лошото – да се стопли). Бензина обаче е с около 20 цента на литър
по-скъп отколкото в другите бензиностанции и населени места, като
предполагам че подобни, ако не още по-жестоки надценки съпътстват и
останалите продавани зад тезгяха стоки. Ами естествено е - никой няма да
се забие в тая дивоч, за тоз що клати гората. Днес я минат 5 коли, я
не, но пък тези дето спрат и решат да си купят нещо от там, здраво ги
одират – до кокала... Ние сме изключително добре с провизиите и
останалите горивно-смазочни запаси – смятам, че с всичко което сме
помъкнали подире си, ще можем да изкараме една Ленинградска обсада да
речем…
Гледам,
че от къмпинга започнаха да излизат разни джипове, разни модерни
каравани, а пък едни коли – не ти е работа. Ние с нашата “въшчица” се
губим пред тях. Но, да чукна на дърво, до тук колата върви успешно (а и
целият керван с нас се движи по план); от тук нагоре започват калищата,
та ще видим ние как ще пълзим през тях. Аз толкова мръсни и кални коли
не съм срещал в живота си, но пътищата в тази част на Австралия са
такива, нямат асфалтови настилки и малко да се овлажни прахоляка след
някой дъжд – ела гледай какво става! Но това пък от друга гледна точка е
добре – така тъкмо не се вдига прах и пепел, което е по неприятно от
калта...
В
момента се намираме в град Куба Пиди (Coober Pedy – не съм много
сигурен дали правилно преведох името на това населено място, но поне
като съчетание от буквени знаци звучи на нещо подобно; аз не случайно
посочвам и оригиналното му географско наименование, за бърза справка с
атласа и картата на Австралия). Това е най-известният минен район,
изключително богат и наситен с медни рудници. Вероятно за това пръстта е
толкова червена тук – ако грабна от земята шепа кал и я повъргалям из
ръцете си, като нищо може да се превърне в някое бакърено подносче,
чашка за кафе или пък в каравана за варене на мармалад и лютеница. Тук
къщите са построени под земята, защото през лятото е много горещо. Ние
сега ще отидем да разгледаме забележителностите на града и Женя “в
движение” ще продължи с описанието на видяното, а пък вие можете да
проследите нашия маршрут по картата, която съм изпратил.
Вече е 14:30 и ние отново сме на път, след като
отделихме няколко часа на Куба Пиди и обядвахме на един паркинг. Това е
градът, в който се развива индустрията за добив на опали и медна руда и
там, освен огромните дупки на рудниците, друго почти нищо няма наоколо.
Страхотен пущинак - нашите изоставени и забравени от Бога и от Царя
затънтени родопски села, ряпа да ядат спрямо този “лунен пейзаж”, който
видяхме. Къщите им тук са вградени в каменни стени или най-често са
построени под земята, защото през лятото температурите надхвърлят 45°C и
нормалния живот не е възможен в обикновени сгради и постройки, с
каквито сме свикнали ние. Няколкото улици, които кръстосваха миньорското
градче също не бяха асфалтирани (както доста други, които забелязахме в
хода на екскурзията ни); на мегдана имаше един мотел (който беше също
построен на хладно под земята), някаква банка, един невзрачен
супермаркет и множество кръчми и клубове (миньорите, след приключване на
смяната в забоите, нямат много богат избор откъм развлечения, освен да
седнат в кръчмата и да се наливат с бира).
Ние посетихме първата в този район австралийска
медна мина, превърната по много оригинален начин в музей, с най-различни
фигури на миньори, с обзаведени къщи под земята и изложба на бижута от
опали, които също могат да се купуват. За това всичко ще добиете доста
по-реална представа и от филма, защото нашият приятел много подробно
заснема с видеокамерата всяко посетено място. Общо взето див край, див
район – за хората не знам, но нищо чудно да са подивели и те при тези
сурови условия на живот…
Продължавайки по пътя си нагоре, често и от
двете му страни виждаме обърнати коли; стари, смачкани, очукани, някои
дори изгорени до неузнаваемост – просто зарязани там на място за
по-лесно. Най-често като се оберат по-ценните неща от една крадена кола,
злосторниците я докарват тук, подпалват я за заличаване на следите и
изчезват. В този глух и затънтен край, докато дойде Полицията за
разследване, крадците отдавна вече са се прехвърлили на друг “обект” и
го обработват. Ние си мислехме, че до сега се движим все през пустинята –
на пътната карта обаче пише друго: това според учените и географите
било само началото или “прагът” й. И щом като тук сме едва на прага на
този въпросен пущинак, не смея да си представям, какво пък представлява
истинската им пустиня – там сигурно и признаци на живот няма даже. Но
това си е дивата австралийска природа – май всичко, което сме чували, а и
напоследък гледали от филмите за тази пустош, ще излезе доста вярно; не
лъжат хората - дивотия си е, и голяма хем... Женя
10.07.1993
– Пак е сутринта на ранина и пак изчакваме нашите спътници да си сгънат
и съберат катуна. Аз, за да не се нервирам докато чакам (че хич не
обичам бездействието…), ще нахвърлям утринните си щрихи и мисли към
започнатият вече повествователен пътепис.
Снощи
пътувахме докато започна да се здрачава. Гледахме да стопяваме колкото е
възможно повече от стотиците скучни километри на дива и еднообразна
пустош. В същото време не беше и много препоръчително да замръкваме сред
непозната и особено неосветена обстановка. Освен това германците имат
нужда от малко повечко време, докато си опънат палатката и надуят
дюшеците за лягане. Ние сме лесни – прекрачваме облегалките на предните
седалки и сме си вече в “спалнята”, но техният случай е малко по-сложен.
Пък нашата цел е, освен навъртането на километраж, да спрем за отмора,
да седнем всички и да си побъбрим, споделяйки впечатленията от чутото и
видяно през деня. Така малко преди едно градче, баш на границата между
двата щата, на един голям крайпътен паркинг спряхме за бивак и
пренощуване.
Построили
хората там хубави циментови маси и пейки - като спре някой, да седне
като човек, а не да се свива на осморка докато предъвква сухоежбината
си. Освен местата за храна, на паркинга имаше и един огромен бетонен
контейнер за вода. Разбира се водата по такива места не е изключително
здравословна и много добра за пиене, защото в тези контейнери може да
попадне всякаква земноводна гад, но ако човек е закъсал и бере душа за
една глътка вода, спокойно може да си спаси организма от дехидрация (не
знам дали има такава българска дума, но тук нас много ни плашат с това;
предполагам, че аналоговият израз е “обезводняване” – бавен и мъчителен
процес, малко преди да настъпи клиничната смърт от жажда). Обикновено
посетителите на тези места са добре запознати с тежките пустинни условия
и носят със себе си, дори повече от необходимото им за даден етап на
пътуването, количество с вода. Други, които не са така наясно или нямат
никаква информация, питат, разпитват и също се запасяват с всичко, което
в даден момент може да се яви дори като животоспасяващ елемент.
Оставането из тези дивашки и откъснати от цивилизацията райони без
храна, вода, гориво или без друга необходимост, често пъти води до
фатален край. На пръсти се броят спасилите се и успешно преминали през
нечовешките условия на тези пущинаци. Ние спазваме всички предупреждения
и съблюдаваме правилата, защото само за миг един проявен бабаитлък,
може да стане причина за събития с тежки последици. Та, връщайки се
отново на темата за питейната вода, макар че малко се отклоних от
основната мисъл, изразявам логичното си предположение, че въпросните
контейнери периодично се зареждат с пресни доставки; не изключено и по
някакъв начин да ги мият отвътре, обеззаразяват и т.н. Просто в
пустинята няма кой да зида и гради чешми. Аз дори не знам дали изобщо
има и вода - сигурно е доста дълбоко в земята, ако въобще съществуват
някакви подпочвени артезиански кладенци точно там. В заключение мога да
подкрепя всеобщото твърдение, че водата в пустинята си остава един много
сериозен и неразрешим проблем.
За
радост на всички участници в трансконтиненталният ни маратон, времето
значително се подобри спрямо това, което оставихме зад гърба си в
Аделаида. Снощи беше ясно и студено. Толкова много звезди не бях виждал
на небосклона, а пък и студът си го биваше. Температура не съм мерил
никаква, но щом като говорим и дъхът ни се виждаше, значи трябва да е
било някъде под 7°C. Ние разбира се си накладохме огън и цялата вечер си
топлихме задниците на него. Хората, освен масите и контейнера за вода,
ами направили и специално огнище; дърва нацепили и оставили, та като
отиде някой такъв като нас, да се сгрее и да оцелее дорде се подаде
слънцето иззад баира на следващия ден. Та нашата вечеринка премина
изключително покрай жаравата, поговорихме малко и си легнахме. Ние
спахме идеално - този път и тримата отзад във фургона, наредени на една
страна като сардели. Предишната вечер Нени спа на предните седалки, но
му беше късо мястото и тези вечер го прибрахме при нас. Ако беше малко
по-топло, можех да оставя вратата отворена и краката му да висят навън,
обаче при тези “арктически” нощни температури, това беше немислимо…
Сутринта
се събудихме към 08:00, но сега е вече 10:00 и ние все още не сме
тръгнали - закусвахме, пихме кафета, чайове и други безсмислени ритуали,
които аз спокойно можех да прескоча в името на пътуването и час
по-скорошното ни потегляне към новото и неизвестното, но хората са малко
по-друг тип от нас и обичат да се глезят и лигавят. Аз в това отношение
съм значително по-суров и ако не бяха приятелите ни, ние отдавна да сме
запрашили по пътя. Но на Женя също й харесват сутрешните глезотии, така
че сега се спотайвам на седалката и нервно мълча, за де не почна на
бълвам змии и гущери, раздавайки правосъдието си наляво и надясно.
Докато
немците събираха палатката, аз станах и направих частичен оглед на
колата, инспектирах дали всичко си е по местата - да не би да липсва
някое колело, калник или нещо друго. Кога поглеждам задната дясна гума
обаче – тя на мекица, увиснала до калта. Гумата по принцип си спадаше и
по-рано с мъничко и аз този кусур си й го знаех още от тръгването ни.
Всеки път когато спирахме тук-там по бензиностанциите, аз я донапомпвах
на компресора (която услуга в тази държава е също една от малкото
безплатни привилегии за човешкото същество). Вчера обаче като я
наблъсках с малко повечко въздух, изглежда че съм прекалил с налягането,
защото може някоя лепенка да се е разлепила отвътре и от там да е
спаднала. Напред смених това колело с резервното и ние отново сме на
ход, само че на първата възможна бензиностанция или сервиз по пътя ще
помоля да ми я поправят. Не ми е особено спокойно тук по тези места,
единствено с четирите налични колелета на колата и без нито едно
резервно…
Иначе
всичко друго за сега си ни е наред. Разбираме се помежду си идеално и с
германците си упражняваме английския език. Зигрид (жената) знае много
добре да говори, има богат запас от думи, защото е учила още в Германия.
Но мъжът й е галфон като мене и за това ние с него най-добре се
разбираме. Той като закъса и започва да плещи на немски, а аз нали съм
учил малко в 8-ми клас, та го разбирам. Той обаче моят български все още
не може да схване и много бавно възприема. Най го мъчат онези думи,
дето започват и свършват с “мамата, мамата”. Но като цяло са сърдечни и
много услужливо хора. Малките арийчета само ме дразнят понявга с
фасоните си, но и това попада в зоната на търпимостта и поносимостта.
Снощи,
преди да падне мракът на нощта, станахме свидетели на невероятно красив
залез. Тук, понеже навред е безкрайно равно и няма ни едно възвишение в
радиус от стотици километри, със сигурност се вижда че земята наистина е
обла. Прав си е бил напълно Галилео Галилей на времето, като им е
казвал че живеем върху една кръгла топка; защо само са го изгорили на
вятъра – кой знае още колко открития щеше да направи! Нени на всичко се
радва много и постоянно тича с другите деца – голяма игра му удариха. А
те и тримата са близки по възраст, та съвсем се сдушиха с другите двама
разбойника.
Днес,
за разлика от вчера е един прекрасен слънчев ден - ще се събличаме голи
май, нищо че е посред зима! С бензина също сме добре - влача три големи
бидона с обща вместимост от 83 л и едва напред се наложи да излея
единия в резервоара. Сега като спрем на бензиностанцията пак ще напълня
тубите за всеобщото ни спокойствие. Забелязвам, че цената му обаче
постоянно расте с отдалечаването ни от цивилизацията и е вече близо 90
цента за литър! Но ние купуваме, какво да правим – неизбежно е...
Най-после отново сме на път и аз продължавам да
пиша докато се движим смело напред. За кратко спряхме в гр. Kulgera
(Калгура или Кулгера - не съм сигурна в буквалния превод, но горе-долу
така звучи, според както чухме местните да смутолевят името на това
населено място). Ама какъв ти град, какво ти населено място – то
всичкото представлява само един мотел, малка бензиностанцийка и един
исторически музей с прикрепен към него зоопарк. Ачо бързо-бързо оправи
гумата - срещу $4 извадиха един гвоздей от нея и й залепиха дупката,
докато през това време ние жените заедно с децата ходихме да разгледаме
музея. Много беше интересно - германката също снима с камерата и всичко
ще видите на филма, трудно е за описване. В малкият зоокът имаше гълъби,
един говорещ папагал, който казва “Хелоу”, традиционните кенгура, две
камили, разни малки кончета, местният австралийски щраус “Ему” (EMU -
тук им викат “иймю” - егати езика), множество диви кози, фазани, патки,
яребици, орли и т.н. Децата бяха много доволни и се забавляваха чудесно.
Градът (Боже, ето пак – не градът, а няколкото
колиби, разположени покрай главното шосе) се захранва с дизелови
генератори, а от къде им идва водата, така и не разбрахме. Нея вече може
да я дълбаят и с помпи да я вадят из недрата на земята, както нефтът и
природния газ. Въобще всичко там е една невъобразима дивотия, но за нас
забавно-любопитна и доста интересна. Докато се мотахме из района, в това
време на бензиностанцията пристигнаха два мотора, няколко автобуса с
туристи и една стара бричка, пълна с деца, най-голямото от които около
5-годишно. В тази кола (ако изобщо можеше да се нарече така) имаше три
жени, страшно опърпани - мъж с тях не видяхме. Така че тук е шарен свят и
могат да се видят какви ли не екземпляри и представители на човешката
раса. Ние сега се намираме и в друг щат – “Северна Територия” (Northern
Territory) със столица Дарвин и природата чувствително се промени.
Започнахме да виждаме дървета по поляните встрани от шосето и големи
насипи, по-скоро огромни хълмове от камъни. Пътят е равен като тепсия и
колата спокойно се движи с възможната си максимална скорост от 100 км/ч.
Толкова за сега от мен...
Току що спряхме насред път, изумени и
изненадани, че в тази пустош може да има… дини! Хиляди малки динчета са
се натъркаляли покрай банкета на пътя и буквално растат на една педя от
асфалта. Като ги опитахме обаче, бяха страшно горчиви, защото не бяха
узрели още. Може би след един месец ще бъдат добри за ядене, но някой
друг ще се радва на вкуса им. Не знаем що за сорт са тези дини, но на
външен вид изглеждаха досущ като нашенските по Ямболския край...
11.07.1993
– Сутринта: крайната ни цел вече е достигната!!! От вчера се
подвизаваме из необятната шир около “Аерс Рок”. На мястото пристигнахме
следобеда към 16:00 и разбира се веднага дойдохме тук, за да погледнем
от площадката за наблюдение кое как изглежда в по-далечен план. Самият
вход за Националния парк се намира на около 20 км по пътя назад и
влизането в него става срещу $10 на всеки над 16-годишен посетител –
нещо като пропуск, който важи за 5 дни; с право на многократно влизане и
излизане от пределите на района. Човек може и само един ден да изкара
тук – остава си за негова сметка, защото таксата е една и съща. Но пък
това което видяхме, със сигурност заслужава да бъде едно от Чудесата на
света!
Камъкът е величествен, огромен и по невероятен
начин шлифован и назъбен, с множество интересни и чудновати дупки,
процепи и пукнатини по него. Вчера аз направих опит да се кача малко
нагоре по стръмните му склонове, но беше прекалено високо и страшно за
мен. Аз имам страхофобия от височина и днес, когато е генералното
покоряване и достигането до най-горната му точка, аз стоя в колата, в
подножието на огромната канара. Пиша и гледам от долу моите смели
катерачи и съм страшно горда, защото те са може би единствените българи
тук в Австралия, а може би и в България, които имат щастието,
възможността и смелостта да покатерят това дивно чудо на природата.
Уверявам ви, не изглежда лесно: пътеката е доста стръмна, има въже за
придържане, до което аз вчера така и не стигнах, защото трябваше да мина
10 метра върху камъка и да го пипна. Нени в същото време е във възторг –
това са невероятни мигове за него и съм сигурна, че те ще оставят и
множество незабравими спомени у все още детското му съзнание. Да славим и
благодарим на Бог, че ни помогна да дойдем тук и че можем да видим
такива прелестни красоти! Аз лично не знам какво точно има там горе на
върха – след малко като се върнат “алпинистите” ще разказват.
Снощи спахме на около 30-40 км от тук, почти в
гората – накладохме си пак огън и ние тримата спахме отзад в рейса,
докато немците отново разпъваха палатката. На сутринта по колата им
видяхме скреж и то доста дебел слой – голям студ трябва да е било
призори, но ние не сме го усетили. Тук се получава много голяма
амплитуда в температурата. През деня сигурно беше над 20°C, докато през
нощта и особено много рано сутринта е паднала и под 0°C – нямаше как по
друг начин да си обясним заледяването по колите. Но ние спахме почти
като в каравана - Ачо откача задната седалка и цялото помещение се
освобождава като един голям нар. Беше топло. Нени сутринта направи
опознавателната си обиколка на района и се върна целия червен. Пръстта
наоколо е червена, грандиозният камък също е червен, но при залеза на
слънцето потъмнява и става лилав. Стотици хора имаше снощи на това
специално място, от което се наблюдават цветовите превъплъщения на
огромната канара спрямо лъчите на слънцето – едни на изгрев и съвсем
други на залез.
Навсякъде наоколо е пълно с мотели, хотели,
караван-паркове, музеи на открито и т.н. Направили са го хората – спор
няма. Организирани са малки еднодневни екскурзии до аборигенските земи,
за запознаване с аборигенските традиции и начин на живот, как и какво
ядат, как си отглеждат бебетата, начин на ловуване и оцеляване в дивата
австралийска природа и суровите й условия. Има специални джипове, които
се наемат за експедиция наоколо; срещу $45 на човек всеки може да се
качи на един двумоторен самолет и в продължение на 15 минути да хвърчи
над камъка и да го гледа от “орлов поглед”, да му прави снимки и т.н.;
организират се и специални разходки до някои по-интересни места в
основата на скалата, където аборигените са рисували по стените и са
живели в отделни процепи и пещери. За всички посетители са измислили по
нещо интересно и вълнуващо. И всичкото това – точно в центъра на
пустинята и почти в средата на Австралия. Тук идват хора от цял свят, за
да се удивляват на величественият природен феномен; книгата за
впечатления, която видяхме в музея и където също положихме имената си,
имаше записани посетители от САЩ, Швеция, Нова Зеландия, Япония и къде
ли не. Хората са склонни да пътуват хиляди километри, за да видят това
чудо на света.
В момента вече, от мястото където се намирам, аз
виждам моите смелчаци едва големи колкото мушици и почти не различавам
кои са нашите. Немците през цялото време снимат с камерата. Ще видите и
ще се убедите сами, че това е наистина едно изключително интересно място
на Планетата – до сега аз камъка съм го виждала може би 5 пъти на
филми, по разни списания или пък пощенски картички. Е, не е същото!
Трябва да си до него, за да го почувстваш и усетиш истинското му
величие! Невероятна магия е природата…
Тук, съвсем близо до мен има паркиран един
страхотен джип, с гуми два пъти по-големи от нашите, снабден с
радиостанция, с голям багажник на покрива, до който се качва по малка
стълбичка в задната част на колата. Вътре виждам едно момиче около
12-годишно и таткото. Вероятно чакат майката да слезе от камъка, за да
продължават нататък. Сигурно са минавали през червените пътища на
пустинята, защото цялата им кола е покрита с кал и пепел – отдолу не си
личи оригиналната боя, нито пък цвета й. Ние за сега не сме карали по
такива трасета. Очакванията на мъжката част на фамилията бяха до тук да
дойдем, движейки се само по черен път, с всичките му там затъвания,
боксуване из калта и т.н. - нали си знаете внучето, а пък и синчето ви
не е много по-различно него; почти на един акъл са и двамата. Но за мое
спокойствие пътищата навсякъде, както и главното шосе са идеално
асфалтирани, дори на места продължават да работят. Копаят едни големи
канавки отстрани, за да се оттича водата, че на много места по време на
проливните дъждове стават завирявания. Водата може да се вдигне до над
1.5 м - поне до там има разграфени означения на специални летви,
поставени встрани, показващи нивото на прииждащите води за дадено място.
А за една равна като тепсия площ, можете да си представите какво
огромно езеро би се образувало с дълбочина от 1 или 2 метра.
Всеки момент очаквам да видя и нашите катерачи,
завръщайки се победоносно на земята. Цялото катерене нагоре към върха
трае около 2 часа. Предполагам, че слизането е още по-трудно. Тук
навсякъде има табели, които предупреждават, че хора с болни сърца,
високо или ниско кръвно налягане и страх от височина изобщо да не
предприемат и опити дори да се качват нагоре. Около мене обаче минават
старци по над 70 години, които явно се връщат от върха. Значи това е
въпрос на чест и геройство, ако все пак този камък се изкачи – влизаш в
историята така да се каже. Един вид предизвикателство. Не зная Нени
какъв ще се върне, но от вчера все повтаря, че можел и сам, че от нищо
не го е страх, че всичко било много лесно, като се опитваше да ме убеди,
как той щял да ме държи и пази, само да се реша и аз на това изкачване.
Аз обаче съм твърдо убедена за себе си, че нямаше да мога да издържа,
защото още на 10-те метра, които покатерих вчера, щеше да ми се пръсне
сърцето от страх, а какво остава да отида на върха - абсурд... Женя
Така
- включвам се и аз с малко повече информация и пресни впечатления от
това дивно кътче на Вселената (на Марс или Венера може да има и други
подобни, но понеже за сега сме тук на Земята, за това разглеждам само
това феноменално образувание). Върхът на камъка се издига само на 865 м
надморска височина, но колко е висок от земята, на която стъпихме преди
малко отново, не знам (т.е. не ми е ясно каква денивелация сме покорили,
но на места беше баят стръмно – изскочи ми джигера от зор). Самото
място представлява една огромна канара, нещо като вр. Ботев: голо и
величествено. До тук всеки идва с каквото може да се добере – видяхме
велосипеди, мотоциклети, джипове, рейсове и какво ли не; включително и
самолети. Възрастта на посетителите е от “нулева” (бебета и пеленачета)
до “крайна възможна” (едва пристъпващи старци с бастуни или в инвалидни
колички). Имаше едно пеленаче, дето го кърмеха в момента преди майка му
да го метне на гърба си в цедилката и да го отнесе към върха; няколко
стари баби и дядковци, дето едва вървят, също се бяха подпътили натам и
на слизане предизвикаха бурните и спонтанни овации на стотиците
присъстващи екскурзианти като нас...
След
големият ни и изтощителен траверс по гребена на камъка, полагаше се
обилен разточителен обяд, след привършването на който поехме към
следващият ни обект, набелязан за посещение. На 50 км от това място се
намира една друга скалиста верига, с подобни канари, която носи общото
си наименование Mount Olgas (връх Олгаз, или по-точното - “Олгите”). Но
тук изкачването им беше невъзможно поради стръмността и отвесността на
зъберите, а и това беше забранено, защото се считало за свещено място
(естествено пак на аборигените – там горе по върховете живеели техните
богове, които никак не обичали да ги притесняват, особено когато разни
бледолики навлеци тъпчат с крака свещената им земя). Независимо че
катеренето на тези скални отломки не се осъществи, ние оползотворихме
времето си с една продължителна разходка по отъпканите пътеки около тях.
На едно място влязохме в много дълбок и стръмен каньон с чудно ехо.
После разбрахме, че не е било никак редно да викаме като батлани, ама
вече късно. Те хората сложили ей таквашна табела, ама кой да ти чете
забраните, пък и като не е написано на руски поне! Всичко пак беше с цел
да не гневим аборигенските богове с крясъците и виковете си на
полудиваци. Дано все пак да не са ни чули, че да ни изпратят някоя буря с
гръмотевици, ослепителни светкавици и проливни дъждове - има да стоим
тук до напролет...
От
там, след като се налудувахме и навилняхме като побеснели маймуни, едва
привечер се спуснахме надолу и излязохме извън очертанията на
Националния парк “ULURU”, където къмпирането (дивото) е забранено, а и
невъзможно – всяко малко по-подходящо за целта местенце е добре оградено
и осеяно с табели, които забраняват опъването на палатки, паленето на
огньове и т.н. Ние обаче намерихме все пак една доста скрита, потулена
полянка и направихме малък бивак, с голям хайдушки огън, много препечен
хляб, топли супи и други продоволствия от мешките.
12.07.1993
– Отново е ясна ранна утрин. Слънцето, макар и все още ниско поради
ранния час, е напекло с ослепителната си светлина, но не мога да твърдя
че лъчите му изобщо предизвикват някакви топлинни усещания. Дето се
казва: свети, ала не грее. Както сами разбирате, днес сутринта се
събудихме с прекрасно и кристално чисто време; нощес беше кучешки студ
обаче. Снощи по някое време имахме посещение на едни диви кучета
“Динго”, каквито тук има в изобилие. Чувал съм, че били нападателни към
хората, но тези нашите бяха кротки или пък не са били такава порода.
Снощи, кучето се уплаши от мене и избяга, само като му се появих
насреща, но то ще е имало и сериозна причина защо е изчезнало така “яко
дим”: аз самият съм се превърнал на абориген в най-пълен и точен смисъл
на определението – мръсен, немит, брадясал, невчесан (защото не съм си
взел гребен) и т.н.; само дето не съм толкова черен и грозен като тях,
разбира се – но може да имам въшки пък. Все ме хапе тук и там и се
дръгна като краставо магаре – с тази ледена вода от тубите, която почти
замръзва през нощите, само един германец може да стане сутринта и да си
измие очите с нея; мерси, предпочитам да си смърдя. Амчи в бидоните
плуват парченца лед бре – зъбите ми изтръпват само като я пия тази вода,
какво остава да си я хвърлям и по лицето; айде, нема нужда...
Скоро
пак ще тръгваме на пешеходна обиколка около Аерс Рок, след което се
насочваме към друг Национален парк, по пътя ни към Алис Спрингс (Alice
Springs). Ще минаваме по черни пътища и ще има емоции, защото до тук
тъпчем 2000 км дълъг асфалт и това не е така “емоционално” (за нас с
Неничко, щом като няма кал и локви, значи е все едно, че не сме идвали
до тук...). По тези географски краища обаче района и почвата са такива,
че ако затънеш някъде с колата си, могат да те издърпат само с
хеликоптер, вертикално нагоре и то ако имаш възможност да съобщиш за
това. Иначе чакаш докато изсъхне, обикновено след 6 месеца, когато
започва сухия период. Но за сега Господ е с нас и не сме имали никакви
пътни проблеми и произшествия!...
13.07.1993
- Добре, че днес не е петък, ами само вторник (което си е същата
работа...) – кой знае какво ни чака през деня на това 13-то число. Вчера
тръгнахме от “историческия” камък на път за друг Национален парк, с
някакъв “Кралски каньон” (“Kings Canyon”). Тази сутрин ставаме, оправяме
се набързо (какво, бързо ли казах? – ха-ха-ха!) и поемаме нататък,
защото снощи съвсем случайно намерихме един райски остров сред
пустинята, само на 40 км от мястото, където спахме предната нощ.
Това
е едно абсолютно частно, много диво място, с бензиностанция (една или
две колонки най-много), обширен къмпинг за палатки и места за каравани, с
тоалетни, бани с топла! вода и други гъдели на съвременната
цивилизация - доста живописно за очите ни (даже прекалено, бих казал),
които бяха свикнали с еднообразието на онази пустош от предните дни.
Трябвало всеки посетител да си донесе дърва за огнищата, които са пред
всяко място за палатки. Но като ни видяха, че нямаме и най-малката
представа на кой свят се намираме и че падаме едва ли не от Марс, хората
се смилиха над нас и ни донесоха съчки и клони за горене с един камион.
На входа на къмпинга ни посрещна млад каубой (наша възраст…), но не на
кон както по филмите, а качен на специално моторно возило на 4 колелета,
предназначено изключително за движение из пустинни и пресечени
местности. С тази своеобразна “каляска” стопанинът ни доведе до нашите
места за бивакуване. Нени и едно от германчетата разбира се, се возиха с
него - за тях удоволствията се заключават единствено и само в нещо
необичайно, необикновено и извънредно, а ако може пък и да е забранено,
тогава кефа е двоен... И пак, след като разхвърляхме катуна, последваха
канибалските огньове на вечерта, топлите картофени чорби от пакетчета,
станалият традиция вече препечен направо на жаравата хляб и безкрайно
дълги сладки приказки до късно покрай огъня.
Вчера
на отделни места карахме малко и по лош път, за който думата “лош” е
прекалено интелигентна и слаба, за да опиша дивотията на това шосе
(просека през гората по-скоро), но поне мястото го има запечатано на
видеолента, та ще видите какво съм имал предвид с описанието си. Утре на
връщане пак ще преминаваме по това трасе и аз само като си помисля ми
става лошо, но какво да се прави – както сме дошли до тук, така трябва и
да си отидем. Ако бяхме с по-голяма кола или джипка – няма проблеми. Но
нашето нещастно рейсче се подмята на всяка дупка и с тези мънички
колеленца – сигурно им се зави свят, горкичките. Явно че от ветровете и
поройните дъждове, които падат из тези места, пътищата се изравят до
такава степен, че приличат на разорани ниви. Отделно дето асфалтова
настилка липсва, прах и пепел газиш една педя дълбока, която в мусонния
период се превръща в гъста и лепкава червена кал. Колите вървят на
големи разстояния една от друга, защото предната вдига такива
невъобразими облаци от прах подире си, че карането на близко разстояние
след нея е невъзможно. Освен това, изпод колелетата хвърчат камъчета,
къде по-големи, къде по-малки и вероятността да останеш без предно
стъкло или без някой фар е почти 100%. Забелязахме, че колкото по-бързо
се кара през тези участъци от пътя (някакви си 200 км; връщането е
отделно и представлява още едно такова разстояние, естествено...),
толкова и друсането в купето по-малко се усеща. Колите буквално прелитат
над тези “вълни” по пътя, които са се образували от спечена глина и
чакъл с помощта на силните ветрове. Движението от около 70-80 км/ч се
счита за “комфортно” и не чак толкова разтърсващо човешките вътрешности и
карантия. Добре ама да не ти се налага, да речеш да намалиш за нещо, да
избегнеш някоя дупка, камък на пътя или пък заради завой с абсолютна
невидимост (понятието е доста различно от по-разпространеното из
цивилизования свят на “ограничена видимост”...). Тогава колата влиза в
резонанса на всичките възможни дупки по пътя; колелетата последват
релефа на всякакви неравности, хълмове и падини на трасето. Тогава
именно настъпва един малък ад в купето: всички прилежно подредени преди
това багажи започват свободното си и хаотично летене, торби и сакчета се
разпиляват по пода, а отчаяните пасажери се държат за седалките, като в
същото време внимават да не си разбият главите в тавана. Кормилото в
такива моменти въобще отказва да работи по предназначението си и имаш
чувството, че ако малко напънеш да го извъртиш на някоя страна, по-скоро
би се откачил целия преден мост, отколкото колата ти да следва
зададената й посока. В такива случаи пък трябва напълно да се спре на
пътя, да се успокоят всички кормилни щанги, ябълковидни и шарнирни
болтове и ако последните не са изпопадали някъде назад, да се продължи
движението съгласно същата схема: бавно и мъчително ускоряване до
сравнително безопасната скорост, още по-мъчителното й поддържане
(предвид слабия двигател, големия товар и лошия път) и ако се наложи
спиране, това да става по възможно най-безкръвният начин. Въобще това
беше едно огромно и безумно изпитание за тези непригодни за терена и
условията наши автомобилни возила, но какво да направим, като не
разполагаме с други, а пък ни се ходи да обикаляме в същото време наред с
останалите себеподобни и искаме всичко да видим... Както и да е -
изкарваме си много добре и отлично се справяме с всичко.
Господи! От 4 дни - за първи път вода за къпане и
като невидяла се втурнах веднага в банята. В къмпинга имаше топла вода,
която се затопля от котел с огън на дърва. Мястото наистина е
прекрасно, с определени за всяка палатка места, оградени с дървета и
навеси в случай на дъжд. Тук каравани и бунгала няма – спиш си или в
колата, или на палатка. Снощи като ходихме с Ачо до тоалетната, на едно
място се стреснах чак от изненада – видях нашата палатка, абсолютно
същата, със същата врата и прозорец. Цветовете и те бяха същите - като
някаква халюцинация в пустинята. На сутринта видяхме, че всъщност е в
синьо и жълто, но иначе точно същата като модел. И тук в Австралия има
хора, които летуват или ходят по екскурзии с палатки, но повечето
предпочитат караваните – има ги да се продават и то всякакви видове, за
всеки вкус и изисквания – цените са от $2000 до $8000, като последните
са цели къщи с отделни тоалетни, бани, кухни, спални. Освен това има
специални агенции, от които може да се наеме подобен караван за една
седмица или повече време. Един сравнително малък караван, но с всички
удобства е около $100 на седмица. Направихме сметка с Ачо, че излиза
по-евтино да го наемеш когато ти потрябва, отколкото постоянно да го
имаш в къщи, защото първо трябва място за него, трябва да му се плащат
застраховки, да се чисти и т.н...
Нени току що ми донесе един малък букет от
австралийски пустинни цветя. Много е мил, а да не говорим (да ни е жив и
здрав) колко много яде, защото с хора и край огъня е много сладко.
Играе постоянно с децата, говори с тях на английски. Разбира се не
минава и без викане и шляпване, защото е станал на циганче. Взех му 2
анцуга и дънките, но вече сме с втория, докато дънките ги пазим
евентуално за по-цивилизовано място. Преди да тръгнем купихме и дънково
яке, а дънките му ги подариха едни австралийци. Снощи беше много топло и
Нени постоянно се въртя и мята в общият ни креват, за наша сметка,
разбира се. Оставихме огъня да гори между нас и палатката на немците. На
сутринта, те топлиха вода за кафе и вариха яйца върху него, защото той
продължи да тлее цяла нощ, а от там и в колата беше по-уютно. Това е за
сега. Тръгваме. Снощи Нени ви писа писмо в колата на немците. Ще го
изпратим заедно с това писмо. Женя
14.07.1993
- Днес продължавам на свой ред пък аз, но с кратко описание на
вчерашния ден. След като станахме от сън в този така високо-престижен и
луксозен къмпинг, след още повече от час безпричинно мотане в закуски и
пиене на чайове и кафета, най-после се нагласихме и тръгнахме за
посещение на каньона (за “Кралския Каньон” с други думи). Тъкмо излизам
от вратата на къмпинга и бариерата се затвори зад нас, колата нещо
изкашля, оригна се веднъж, пръдна два пъти и спря безмълвно. Въртя със
стартера – той се върти, но мотора не пали, а и контролните лампи по
таблото не светят. Гледах тук-там, пулих се, жиците бутах една по една
да не би да са се разкачили от “голямото нощно друсане” и на края се
насочих към предпазителите. Те са само два, като разбира се единият от
тях се оказа изгорял - какъв зор е видял, де да го знам. Добре че тъпите
японци са се сетили от вътрешната страна на капачето да сложат два
резервни предпазителя, та такива по-умни и будни като мен, да могат сами
да си ги сменят поне, а не да тичат на сервиза. Така след тази малка,
но силно обезпокоителна повреда тръгнахме отново.
Пристигнахме
на мястото, от където започва изкачването на каньона - там хората са
направили паркинг и колите се оставят безплатно, но на собствен риск и
отговорност. В смисъл, ако след целодневен поход се завърнеш вечерта
капнал от умора и прегладнял, а намериш мястото си празно и колата ти я
няма, да не се сърдиш на никого – тичай си направо при застрахователния
агент (и то в случай, че имаш застраховка). Нас специално тези въпроси
не ни вълнуват особено, защото нашите брички не представляват интересен
обект за крадците, но тези със скъпите джипове оставят по един дневален
от екипажа да им варди колите – аз защо ви казвам, че да си богат, не
винаги означава че си и щастлив; представяте ли си да избиеш толкова
километри, да изгълташ толкова много прах или изгазиш толкоз кал, а на
края да те турят дневален да сновеш между колите, без да видиш
красотите, за които поначало си отишъл там. Животът не винаги е
справедлив, но достатъчно великодушен и състрадателен към нашата бедна,
но изпълнена с оптимизъм и вяра в утрешния ден компанийка.
Възможните
разходки по пътеките, които тръгваха от този паркинг бяха само две -
едната с продължителност от около час, включваща отиване само до дъното
на каньона, разглеждане на място и връщане назад. Другата обаче беше
повече от 4 часа, с преминаване по самия ръб над цялата пропаст, от
горната му страна. Естествено ние предпочетохме втората, защото времето
беше прекрасно като климатични условия, а и достатъчно като количество –
с цялото си потриване и по-късно тръгване сутринта, пак имахме на
разположение почти целия ден. Взехме си вода и малко сухоежбина за по
път и поехме нагоре.
Отначало
изкачването беше много стръмно, по едни опасни сипеи и каменисти пътеки
и ми се стори доста скучно. С известна доза съжаление даже си помислих,
че е било напълно излишно да бием пътя и да разбиваме колите, за да
дойдем до тук, но не го споделих с останалите да не би да обидя
спътниците ни – главни организатори и същевременно екскурзоводи на
нашето малко, но паметно пътешествие. Но като се изкачихме на
по-високите части над каньона, представите ми се разбиха от
величествените и грандиозни гледки, които се разкриха пред погледите ни.
Женя беше също плътно до нас, но не смееше да гледа много-много надолу,
че й става лошо. На няколко пъти й се подкосяваха краката, та се
налагаше да я прикрепяме и подпомагаме при преминаването на някои
по-опасни участъци от изкачването. Всички ние правихме снимки, снимахме
филми и т.н. Просто всичко беше чудесно и ако само се бях изказал
неподготвен с неодобрението си в началото за това уникално място, със
сигурност щях да се изложа много и да се чувствам неловко пред
приятелите ни. Вярно е, че и Триградското ждрело, и ждрелото на р. Ерма
също са хубави, но това тук е с много по-внушителни размери, дълбоко и
красиво. Трудно е да се съпоставят тези три природни забележителности,
защото всяко едно от тях носи своя неповторимост, величие и уникалност.
Понеже преди милиони години Австралия се е намирала всъщност на дъното
на Световния океан, камъните които са се образували не са нищо друго,
освен добре пресован с времето пясък, а вълните пък са го накъдрили
много интересно и неповторимо. Дано всичко това да личи по-добре на
снимките и филма – аз нито мога да го опиша достатъчно ярко и цветущо,
предвид бедният ми каруцарски речник и пълното отсъствие на всякаква
литературна фантазия, нито пък мога да ви го покажа на цветни картички.
Просто това е нещо, което трябва да се види на място и аз тук горещо
пожелавам всекиму подобно щастие, възможност и късмет, каквито ние
имахме и продължаваме да имаме до този момент...
След
неколкочасовата ни обиколка по хребета на каньона, с множество
разширени и допълнителни разходки за снимки до този или онзи
по-интересен камък или храст, в късният вече следобед слязохме в
подножието. Със задоволство установихме, че колите ни стоят и ни чакат
непокътнати на паркинга и тръгнахме обратно по същият невзрачен път...
След часове наред каране и прескачане от дупка в трап и обратно по
200-километровата просека до главното шосе, най-после се озовахме на
асфалтовата настилка. Когато стъпихме на гладкото и полетяхме пак със
свръхзвуковите 100 км/ч, имах чувството че плавно се реем из въздуха с
дирижабъл или пък се носим непоклатимо с ракетата по Дунава между Русе и
Видин.
На
един подобен крайпътен паркинг, на който спахме преди няколко вечери,
отседнахме и снощи – това беше на не-повече от 120 км преди Алис
Спрингс. Единствената частична утеха за мене беше когато научих, че
всъщност километрите в обратната посока не били 200 (както бях споменал
малко по-горе в редовете си), а само 160 - независимо от това, изсипаха
ни се карантиите по тези коларски друмища. Пломбите по долните ми зъби
вероятно се наместиха още по-добре, но за сметка на това пък ми се
разхлабиха горните. Описанието на самият път ще оставя на Женя, защото
ние сега трябва да тръгваме, а аз не мога да пиша в движение като нея.
Тя със сигурност събра доста емоции по него и смятам, че ще си ги
пресъздаде много по-живописно от мене. Аз само ще кажа “Благодаря” на
Бог, че ни запази читави и на японците, че са направили толкова здрава
кола...
Така – буквално няколко минути преди тръгването
ни се включвам и аз. Не знам дали чак толкова реално ще опиша споменът
от снощните ни емоции, но вече мога да кажа: “Благодарим и на нашия
татко!”, защото честно казано, малко по-стреснат и уплашен левак, едва
ли би успял да премине през всичкото това чудо, по което неизбежно
трябваше да минем ние. Пътят изглеждаше равен и приятен, но само
отдалече. В продължение на години вятърът е навявал пясък от страни и
целия път беше на вълнички, които могат спокойно да ти разбият и
камъните в бъбреците. Чак неприятно, като единствената приемлива
възможност беше да се кара поне с 60 км/ч , но за нашата малка “Сузи”
това означава загубване на колело или някое парче ламарина – гумичките й
са на половина от тези на големите коли и през цялото време пътя ни
подхвърляше като волейболна топка. Да не говорим, че по пътя видяхме
изпаднали от преминалите преди нас коли разни възглавници, къде пък
обувки, един куп резервни гуми, гърнета че и цели ауспуси, фарове,
странични огледала и какво ли още не. Често минавахме през реки. Да,
истински реки, които сега бяха пресъхнали, но на всяка една има табела,
която предупреждава за дълбочината и ако ти стиска, върви през нея. Само
преди седмица или две там е имало страхотен потоп (съдим поне по това,
което сега видяхме). Встрани на пътя има около ½ м насипи с кал и само
едно забиване в нея ни оставя там до момента, в който дойде някой на
помощ. А как ще дойде и кога - един Бог знае само. Всички коли, които
минаваха покрай нас бяха огромни джипове с радиостанции или коли от рода
на “Мерцедес”, “Форд”. А ние с нашата малка “Суза” сигурно сме
изглеждали като големи и отчаяни ентусиасти в очите на останалите.
Понякога пътят беше по-равен, застлан с дребни камъчета и Ачо караше
дори с 90 км/ч, но когато имаше “вълнички” от наслоен твърд пясък –
скорост повече от 20 км/ч беше вече убийствена. През цялото време Нени
се вози на предната седалка и когато скоростта ни беше висока, той
страшно се радваше, защото било “като на рали”, но когато пъплехме
едва-едва се отегчи и му омръзна; каза, че предпочитал асфалта. За мене
изживяването също беше вълнуващо, но и доста страшно като гледах как
хвърчим от едната страна на пътя до другата и а-ха да се забием в
шанеца. Пак казвам - благодарение уменията и опита на Ачо, както разбира
се и на японците, всичко мина благополучно само с една дадена жертва:
хвръкна някакво камъче от пътя и счупи страничното огледало на колата –
така и не разбрахме как стана. Но това да ни е жертвата – Ачо ще си го
смени, нека да се приберем един път живи и здрави...
Сега ние отново сме на път. Пътуваме към града,
който е по средата на пустинята. Казва се Алис Спрингс и е сравнително
голямо населено място. От там има около още 1300 км до Дарвин –
столицата на щата “Северна Територия”, където пък са крокодилите и
Националния парк “Какаду” (в превод това е род папагали). За там обаче
нямаме толкова много време, пък не ни беше и включено в програмата да
ходим така надалече. Сега в този град се надяваме и да напазаруваме
малко, защото аз не предвидих достатъчно храна за 10 дни, пък и покрай
огъня и заедно с другите, всичко се оказа страшно вкусно и запасите ни
свършиха преждевременно…
В момента минаваме през пустинна местност, с
ниски храстчета и хълмове във вид на плата. Невероятно е, че
растителността се сменя с всеки 10 км. От високи евкалиптови дървета и
много буйна висока трева, та до най-ниски и почти изгорели от слънцето
тревички. Най-чудното от всичко е, че по тези затънтени места видяхме и
полски цветя, приличащи на българските – с ограничените си познания по
ботаника го определихме на жълтурче, може би като нашенското, но може да
е и всичко друго от местната пустинна флора. Аз съм запазила тези цветя
– после ще ги изсушим и ще ги изпратим на баба Веска, за спомен от
туриста Нени.
Това е за сега от мене. Забравих да пиша, че
снощи докато сме спали непробудно, в импровизираният ни лагер са
проникнали някакви посетители – дошли едни аборигени с джипка и спрели
при нас на паркинга, та да се постоплят на огъня. Ние изобщо не сме ги
усетили след толкова много друсане по прашните пътища на страната, но
немецът ги е видял с очите си (освен и той да е сънувал пък; от
изтощителното клатене из дупките, може да е имал кошмарни сънища)...
Преди малко минахме и покрай ферма за камили –
наемаш си една камила за 1 до 3 седмици и с нея обикаляш локалните
природни забележителности. Тя нито яде, нито пие, бензин не харчи а пък и
не мисля, че така много друса на гърба, между двете й гърбици. Близо до
камилите видяхме други аборигени, спрели под едно дърво - сега навън е
около 12°C, а не повече от 2-годишното им аборигенче беше съблечено
чисто голо! Господи – и това доживях да видя!... Женя
15.07.1993
- Пак продължавам аз с воденето на дневника, докато нервно изчакваме
другите да се натуткат. За да свържа всичко по реда си, отново за малко
се връщам с описанието на вчерашният ни ден. Пристигнахме в едно чудно
малко градче, съвсем в центъра на Австралия. Тихо и спокойно, с всички
необходими неща, които имат и големите градове, то с нищо не се
отличаваше от тях, нито пък по нещо им отстъпваше. На мене лично това
местенце много ми допадна, а и на Женя също. Но щом като в средата на
зимата температурата на сянка беше 29°C - хората ходят по къс ръкав, с
къси гащи, голи и боси, представям си какъв ад е тук през лятото.
Наоколо няма реки, морета и океани; нито пък някакви високи и покрити с
вечен сняг планини. Градът е разположен в хълмиста, камениста местност и
като се напекат тези камъни от слънцето, просто няма спасение от
жегата. Е, разбира се и тук имат климатични инсталации, къпят се в
басейни, пият ледена бира и т.н., но все пак океанският полъх си е друго
нещо.
Иначе
по тези географски ширини има страшно много аборигени, които си живеят
тук, пазаруват наравно с другите и са част от вредната околна среда. С
достатъчна точност, човек има чувството, че се намира в Сливен, Ямбол
или друг предимно цигански град, с тази единствена разлика, че вместо
турци и цигани, тук те просто са от аборигенската раса. На външен вид са
интересни, но за жалост природата ги е дамгосала с много грозната си
физика, по-черни са и от катран дори, а пък мързелът им е пословичен. На
всичкото отгоре са много крадливи, непоправими пияници и повсеместни
алкохолици. Хубаво е човек да стои настрани от такава порода хора.
Вероятно не е много хуманно да се изказвам за тях по този неуважителен,
дори обиден начин и аз лично причини нямам никакви за тези ми
констатации. Може би повечето се повлиявам от становището и мнението на
останалите хора към тях, а те по принцип не са настроени съвсем
дружелюбно. Навсякъде, където по света има бели и черни, съществуват
търкания и проблеми между тези съсловия – в това число Австралия не
прави изключение и на места дори неприязънта прераства в расизъм. С тези
мои редове аз се дистанцирам и от двете крайности и предавам
впечатленията си такива, каквито съм ги видял и усетил.
Аборигените
имат собствен език, даже в много от станциите по радиото в Алис Спрингс
излъчват програми и на техния език. Ако човек се върне с някакви си там
40 милиона години назад, ще му стане ясно, че същите тези аборигени са
имали над 600 вида диалекта (или отделни езици), на които племената са
се разбирали и общували помежду си. С течение на времето постепенно тези
езици се забравят, други дават по-голямо надмощие, а особено със
стъпването и на белия човек по тези земи, английският език е взел превес
над всичко. Независимо че всички (по-прогресивните, които са посещавали
училища поне до трето отделение…) говорят английски, традиционните им
наречия и диалекти също са запазени до някаква степен и не са забравени
от поколенията им. Но в крайна сметка те си остават една природно
ограничена и ощетена раса, вероятно обречена на гибел и изчезване. При
тях смъртността е много висока, болестите с фатален край са често
явление предвид мизерния и примитивен начин на живот, лоши битови и
хигиенни условия и т.н. Самият град има една централна уличка, с
множество магазини, банки, ресторанти и кафенета, но общият му вид е
малко смешен за нас, цивилизованите европейци – това е типичен “кънтри”
стил от филмите. Ние поразгледахме тук-там из града, купихме си каквото
ни трябваше от супермаркета и тръгнахме да обикаляме туристическите
обекти, защото улиците и тротоарите навред по света са едни и същи и за
нас те не представляваха никакъв културен интерес.
Първо
посетихме Старата телеграфна станция. Това е било първата и единствена
къща тук, построена на това място, съвсем близо до един от изворите.
Както и друг път съм споменавал, името на градчето произлиза от Alice
Springs – “изворите на Алис” в най-буквален превод. Там именно се е
зародил и първия по-цивилизован живот в този див район и градът е
построен едва след 1872, за да се разрасне до днешния си, сравнително
съвременен вид, когато и телеграфната станцията се е преместила в
новообразуваният населен пункт. В този своеобразен музей видяхме стари
селскостопански и телеграфо-пощенски съоръжения от едно време;
най-елементарното обзавеждане на кухня, столова, спалня и т.н. за
тогавашните пощаджии. Градът Алис Спрингс е бил важна точка от връзката
между Аделаида и Лондон и преди съществуването на тази станция, обменът
на информация се е осъществявал за 3 месеца. След построяването й са
били нужни само 7 часа. С други думи, ако някой англичанин вземе да се
тръшне от нечестива болест или пък, не дай си Боже умре в Австралия,
близките му в Лондон научават за случката едва след 3 месеца – странно,
даже смешно звучат тези стойности във века на телекомуникационната
революция, но в онези праисторически години си е било баш така…
Помотахме
се още малко там, правихме си снимки, филми и т.н. После се отправихме
към един къмпинг да преспим вечерта. Той беше на 20 км от града, в хубав
естествен парк с много животни: кенгура, фазани, австралийската птица
“Ему” и други подобни твари. Таксата за спане беше много евтина – искаха
по $4 за голям човек и $1.50 за дете. С топлата му вода, с удобствата,
снек-бар и прочие глезотии. Та при тези ниски тарифи дори и ние
останахме да спим вътре в къмпинга, а не отвън на паркинга; решихме да
сме уж като баровците с джипките – да се израдваме малко на “лукс”. А
след миг (брей, че дълъг този миг бе; увидя ми се!) тръгваме към други
туристически обекти. После следва само едно: обратното пътуване към
дома, по царския път, който от тук е още 1600 км до входа на блока,
където живеем. До сега изпътувахме грубо около 2700 км. Вярно че голямо
каране падна, ама и много хубави неща видяхме пък. Бяхме решили
връщането ни да стане през други географски места, но там пътищата са
лоши и ние нямаме време да караме бавно, защото трябва да се прибираме. А
откъсване на някое колело и излизането му от оста, специално по тези
безлюдни ниви и поляни не е най-доброто, което може да ти се случи на
пътя!...
Сега е 15:15, а ние вече се подготвяме за
обратният ни път, след като обядвахме в един много зелен парк в Алис
Спрингс. Посетихме и тукашното училище, където обучителният процес се
извършва по радиотелефон. Децата си стоят в къщи – слушат внимателно и
запомнят какво им предават учителите Последните пък се намират в самото
училище и връзката помежду им става чрез радиостанция, настроена на
определени вълни и честота. За жалост ние не го видяхме всичкото това с
очите си и как точно става, защото сега е ваканция и училището е
затворено. Този начин е въведен от правителството за подпомагане и
засилване на образованието във всички по-отдалечени населени райони,
където училища няма изобщо. Това с особена сила важи за децата в
откъснати селскостопански или животновъдни ферми, отстоящи на стотици
километри една от друга или пък намиращи се на дни път до най-близкия
по-цивилизован град.
След това ходихме до Кралската лекарска болница.
Пуснахме Нени да влезе и разгледа срещу 50 цента, а ние чакахме отвън.
Там са гледали около 15-минутен филм за историята и създаването на тази
болница. Разказвали им как е дошъл първият лекар, англичанин, как
първата операция на бъбреци е извършена насред пустинята с помощта на
едно джобно ножче и други любопитни факти. С течение на времето тези
специализирани станции за медицинска помощ от една стават три, като в
едната се дава само първа помощ с лекарства, превързване на пострадалия и
там по принцип се занимават с по-леките случаи. При нужда болният се
откарва със самолет до втората подобна станция, където вече правят
по-сложните операции и манипулации, а третата се явява нещо като
стационар, за възстановяване, рехабилитация и т.н. Това в общи линии
разбрах от немеца, защото ние с Ачо не сме гледали филма. Разгледахме
само музея, а там имаше доста снимки, макет на първия самолет, лекарски
инструменти, лекарства и магазин разбира се! Да се чуди човек, как за
толкова кратко време, Австралия дръпва така бързо напред; до онзи ден
дето се казва са яли от една паница, спали са на пода и са срали на трап
(да ме прощавате), а гледай ги къде са сега. Това е май всичко... Женя
16.07.1993
- 22:20 местно Аделаидско време. Ето ни отново у дома. Тъкмо се
прибрахме преди два часа и половина. Но първо трябваше да изтупаме
одеялата, които бяха с нас и потънали в червеникава пепел, после пък да
нанесем багажа и т.н. Ние с Нени се окъпахме, а Женя продължава да
подрежда покъщнината, леглата и пр. Сега аз на свой ред пък се чудя:
къде ги бяхме наврели всичките тези купища от боклуци в рейса, които
вкарахме обратно в нас? Женя има щастието и се къпа два пъти по
къмпингите, докато аз се ограничих на само веднъж, а Неничко го михме
отгоре-отгоре и повечето сме му замазвали мръсотията, вместо да го
чистим по-прецизно. И напред падна голямо изкисване във ваната, голямо
търкане до почервеняване на кожата, но пък и много кир свлякохме от нас.
За аборигените не знам дали са толкова черни само от мръсотия или
просто си им е такава кожата, но специално моята не можах да я позная
като се погледнах в огледалото. Амчи аз съм бил и хубав на туй отгоре
бре! За тези 10 дена бях забравил на какво мязат нормалните човеци, но
аз от казармата имам богат опит и не само един път съм доказвал, че до
40 дена мога да издържа без вода (не да не пия; да не се мия имам
предвид). Като го окъпах, Нени заспа още във въздуха, докато главата му
легне на възглавницата. Сега гласим да вечеряме и ние с майка му, че
утре Женя пак ще ходи на работа, а аз ще чистя и мия колата. Тя, милата
(колата де, не Женя) геройски издържа на цялото пътуване, като
последният й преход днес, беше най-изтощителен и неприятен...
Вчера,
като тръгнахме след обяд от Алис Спрингс, пред нас се простираха 1600
км за преодоляване. Снощи минахме едва 600 км и отбихме от пътя за да
спим, докато днес трябваше да изтъркаляме и останалите 1000 км. Но точно
за 12 чáса разстоянието беше стопено, с всичките му спирки за
зареждане, пишкане и ядене по пътя. Извън градовете по принцип се кара
по-бързо – няма населени места и всеки хвърчи с колкото може, а където
има разни криви села и паланки – пътят минава извън тях и пак няма
ограничения. Разрешената максимална скорост навсякъде е 100 км/ч и ние
общо взето се придържахме към това темпо. Но като наближихме Аделаида на
около 250-300 км стана голям зор, че един път мръкна; като добавка
дойде и заслепяването от фаровете на насрещните коли, отделно дето бяха и
толкова много, че ни се зави свят чак от движение и трафик. Хубаво си
бяхме свикнали в пустинята – ние бяхме почти единствени там; движим си
се по средата на пътя, няма жив човек и правим каквото си поискаме. Та с
една дума: падна голямо каране, а какво пране ще падне пък другата
седмица, това само Женя може да го обрисува по-добре от мене. Тя едва
сега влезе да се изкъпе – до напред снова наоколо ми като побесняла
хиена в подреждане на едно-друго; като че ли няма утре, ами всичкото
трябваше на мига да стане. Сега възпитано я чакам да пием по една ракия
за “добре дошли” и се събаряме по седалките - пардон: от тази вечер пак
ще има комфортно легло с дюшек и завивки. Аз само по навик така се
изказах...
На
връщане минахме покрай едно солено езеро - по края си беше сухо, та
само сол се виждаше наоколо. Направихме една пешеходна разходка по него.
Снимахме се за спомен и го опитахме с език – наистина е солено като го
ближеш; няма лъжа, няма измама. Много сол, много нещо, а пък в магазина –
скъпа мамка й; близо $1 килото. Аз да имах една празна торба, щях да си
настържа малко от горния слой и да си имам за години напред – колко ли
пък сол може да изяде човек за един живот… Така даже и на връщане,
екскурзията ни продължаваше с откриването на нови природни
забележителности и съответно разглеждането им. Тая малка пикла “Суза”,
вчера за малко да ме изложи пред чужденците – щеше да ме остави без
бензин на 5 км от града, в който беше планирано да зареждам за последно.
Това стана на 310 км от Аделаида – град Порт Аугуста, но криво-ляво,
“на пáри” ни докара до бензиностанцията. Ще я почерпя утре пак “до
гърлото” за добрата й и вярна служба.
Това
е значи, до тук и за сега. Впоследствие през идващите дни ние пак ще
пишем. Вероятно ще се върнем на посетените обекти с повече подробности,
като попрочетем това-онова от материалите, които сме вземали от всяко
място, където бяхме. Поради автентичността на написаното,
неповторимостта на фактите и събитията и основно във връзка с нашия
мързел, това писмо го ксерографираме, вместо да го преписваме или
пресъздаваме отново. Нека получателите на копието да ни извинят – в
никой случай те не са по-маловажни от тези с оригинала. Така
благодарение на Бог, японското автомобилостроене (което за пореден път
вече споменавам с гордост) и на мене самият в качеството си на водач на
МПС-то, екскурзията ни завърши щастливо! Ха наздраве сега и лека ви нощ,
че и моите очи взеха да се премрежват, а единственото което чувам в
момента, е сладкият зов на възглавничката!...
17.07.1993
- След като тази сутрин се наспахме и нахранихме обилно с палачинки,
всеки от нас се зае със задачите си. Женя замина на работа, Нени излезе
да си кара колелото, защото дори и тук в Аделаида, се оказа чудно
пролетно време, въпреки че е посред зима. Аз трябва да пооправя
това-онова - багаж, туби, колата и т.н. Но естествено първо се улових за
най-лесното – да напиша някой послесловен ред. А пък понеже тази сутрин
прочетох малко информация в тоалетната за този огромен “Аерс Рок”, ето
ви и някои факти в допълнение към написаното предните дни.
Ayers
Rock (Аерс Рок – в превод “камъкът на Аерс”) е открит на днешната дата
(17 Юли), точно преди 120 години (1873) от откривателят W. C. Gosse, а
по-късно е бил кръстен на името на Сър Хенри Аерс – тогавашният Министър
председател на Южна Австралия (нашия щат). Най-високата точка на камъка
се издига на 348 м от земята, които ние изкачихме нагоре с помощта на
веригата, показваща маршрута към върха му и служеща да се държим за нея,
особено ако духа силен вятър. Изкачването на монолитната канара е
възможно единствено откъм това място, което беше обозначено с маркировка
и всеки друг опит за покоряването й от разни други подстъпи, се
класифицира като безумие или самоубийство. Това със сигурност е поради
малко по-полегатата му част точно там, защото останалите му страни
(стени) са почти отвесни. Цялата обиколка на камъка е около 9.4 км, като
само дължината му е 8 км. Някои части от него също не са разрешени за
разглеждане от белите хора, защото са свещени за аборигените и
по-специално за техните богове. Водили са се големи дебати дали изобщо
да разрешат изкачването на камъка, защото те го имат за свое свято
място. За всеки нещастен случай (от 1965 година до сега има 25 сериозни
инцидента!) аборигените се чувстват отговорни за това и много се
намъчняват. Аз бях повлякъл за вкъщи едно камъче (парче отломка от
големия камък), но добре че германеца ми обърна внимание, защото на него
пък му били казали, че ако вземеш камък от там и си го занесеш у вас,
носело голямо нещастие на домът и семейството – лоша поличба един вид,
казано на по-нашенски. И аз нали съм суеверен, оставих камъкът пак там,
от където го бях взел...
В
близост до тази забележителност е построен невероятно модерен хотел от
световно известната верига “Шератон” – малък оазис в центъра на
пустинята, с всичките му удобства, климатични инсталации, басейни и пр.
(една малка машинка за пари, защото това е може би най-посещаваното
място в Австралия). В близост има и къмпинг за 3600 човека. От
височината на камъка при много ясно време и кристално чист въздух, пред
погледа на човек се откриват величествени гледки и до където виждат
очите, картината е една и съща – ниски храсти, с треви, камъни и пясъци.
На около 30 км в праволинейна западна посока, пак горе от върха се
виждат други едни камъни, в група от над 36 на брой. Най-големият от тях
е връх Олга (Mount Olga) - 1069 м надморска височина, но поради
свещената му стойност за аборигените, изкачването по неговия хребет не е
разрешено. Хората могат да се разхождат около него и в подножието му,
но не и да се стъпва върху него. Ние всъщност така и направихме, само
дето много викахме и отговаряхме на ехото, което обаче също било
забранено. Тази каменна група (дано се вижда от снимките и от филма!),
за пръв път е забелязана на 14 Октомври 1872 от някой си Ernest Giles и
открита от него непосредствено след това на 12 Септември 1873.
Най-високият връх от тази каменна група (връх Олга) е с около 200 м
по-висок от Аерс Рок. И двата камъка произвеждат неповторимо светлинно
шоу, в зависимост от положението на слънцето, сезона, дали вали дъжд или
не и т.н. Има специални места, където хората стоят с часове, за да
гледат промяната в отражението на залеза върху камъните. Гледката е
изключителна – за нас не беше възможно да видим всичките му
превъплъщения, но имаше картички, които недвусмислено показваха това
рядко природно явление. По тези места растат близо 400 вида растения и
съществуват около 150 вида птици.
Следващият
ни основен обект на посещение беше Кралският каньон. Отвесни, високи
100 м стени - красота и грандиозност! Освен нашите снимки, които сме
правили, изпращаме и някои изрезки от рекламните материали за това
уникално място. Професионализмът в тях е добре изразен и за това често
пъти те са много по-красиви от нашите любителски картички.
Тези
дни започват и поголовни нападения от гости – това са всички наши
приятели, които искат да ни видят и да им разкажем впечатленията си от
екскурзията, да разгледат снимки, филми и т.н. Дупе да ни е яко!
Хладилникът ни е невероятно празен, като преди продажбата му например.
Напред ми се обади минния инженер - можело да минат през нас с жена си.
Викам му да донесе уиски, а аз ще извадя лед, защото само такова имаме в
камерата (поне от едно нещо, ама в изобилие...). Другата седмица ще
зареждаме основно с продукти и провизии…
Утре
е неделя и може би ще отидем в някой парк на барбекю. Там ще се проведе
и официалната ни пресконференция пред повечето ни познати. У нас ще
идват най-близките само. Предполагаме, че междувременно ще се е получило
и някое писмо от вас. Но понеже съседите щяха да се грижат за пощата ни
докато отсъстваме, а тях ги няма тези дни, нищо още не знаем... Отивам
да избърша дупето на Нени, че си дойде да ака, калпазанинът. Той може и
сам да я върши тази процедура, но предпочита да го прави друг, когато
има такъв в наличност (в случая аз се паднах). Когато си е насаме ходи
да се гледа на огледалото, дали се е обърсал хубаво и така прави няколко
пъти, докато на него му хареса. Ама какво да го правя – ще го бърша,
нали ми и е приятел на всичкото отгоре!...
Тъкмо
напред осчетоводих и последната си рекапитулация за пътешествието, под
формата на пропътувано разстояние, средства по транспорта, масраф за
обоза, артелната и т.н. Изминали сме точно 4360 км със 375 л бензин. В
пари това прави само $290, като средния разход на гориво е бил около 8.6
л/100 км – това е изключително добре, като се има предвид, че с повече
от 110 км/ч не съм карал никъде, защото рейса не може; но и под 100 км/ч
не съм падал, защото пък аз не мога. Та за тази средна скорост и общ
тонаж, разходът е идеален.
И
понеже не може всичко да бъде все хубаво (нали трябва да има и нещо
малко лошичко, за подслада или десерт...), споделям и тази си поредна
тревога. Напред като ходих да зареждам, чувам един много странен, силно
виещ звук откъм диференциала. Не знам дали така съм карал и от кога се е
появил този шум, но сега вече виенето е невъзможно да се търпи.
Предполагам, че е някой лагер, а какво имах предвид ли: ами роди ми се
пак някаква, дето не ясна още каква точно. Утре ще се запрятам да видя
какво е станало...
Като
справка за пътя и разстоянието, за да имате представа колко са 4360 км -
това е точно пътят Габрово-Берлин-Габрово. Спомням си, че когато
ходихме с Бакала по тамошните земи да сбираме по тротоарите
западногерманските им марки, точно толкова изминахме с Трабанта
(естествено на вятъра, но поне ни остана хубавата екскурзия и спомена от
безпредметното препускане по европейските пътни артерии).
А
- дойде ми на ума да споделя и други впечатления от пътя. Както си
карахме по пътното платно, в страни от него, много често срещахме големи
паркинги за почивка. Ние ги използвахме обикновено да спим по тях, но
видяхме, че не бяхме единствени. Тези паркинги са оборудвани с телефон,
който се използва само при остра нужда, но все пак има някаква връзка
със света; контейнер с вода, предполагам че се зарежда периодично от
пътните служби; бетонни маси и пейки, за да не ядеш като куче; места за
огън (огнища) заредени с купчина дърва! Абе модерна работа - как да
кажеш на хубавото “лошо”. Нищо, че и тук управляват комунисти.
Задължителен атрибут е и контейнера за боклуци. Единствените отпадъци
отстрани на пътя са милионите бутилки от бира, кутии от кока-кола и
какви ли други не. Тръгни и събирай – ставаш богат аламинут. Това е
така, защото хората докато карат – пият постоянно и хвърлят шишетата
през прозорците. Защо обаче никой не ги събира, това още не знам.
Сигурно пак чакат мене…
Току-що
от един тефтер на Нени направих справка за общата дължина на пътя,
който сме изминали. Това е почти разстоянието от София и обратно до:
Амстердам (Холандия); или Брюксел (Белгия); или Москва (нали помните още
чия столица беше тя?!...). Примерът с Берлин беше много близък и не
отговаря на действителният пробег – та той е само на 1620 км от София.
Това го давам само като любопитна информация, а не че е чак толкова
важно и съществено.
18.07.1993
- Неделя. Днес почти по тъмно станах и като легнах в 08:00 под “Суза”,
та чак напред в 16:30 излязох изпод нея. Ни се е яло, ни се е пикало,
нито пък течност някаква пило. Откачах кардани, вадих полуоски,
разглобих диференциала на парчета. Не мога нищо да кажа от пръв поглед,
защото друг път не съм разглобявал такова чудо, а и Трабанта нямаше
такъв агрегат. Отне ми много време в чудене и маене кое как се
разглобява, та по едно време ходих у един приятел - там четохме книги,
разглеждахме картинки, че като се върнах от тях пак продължих борбата на
нова сметка. Така или иначе, всичко вече е разглобено, колата стои
подпряна на едни трупчета, а карантията отзад и отдолу - издърмушена.
Жалка гледка и тъжна, но няма как. Изглежда че много хора завидяха за
това ни пътуване и ето какво стана на края (аз със своя пословичен
фатализъм, само до тези закономерни изводи можах да стигна). И то пак
добре, че каквото се случи беше точно на площадката пред дома, защото
ако беше станало в онзи Диарбекир, направо трябваше да зарежа колата там
и да си дойдем с влака (всеизвестно е, че самолетът е по-скъпото
транспортно средство, а от там – непривлекателен и нежелан). Така между
другото, правят доста хора, защото встрани от пътя често виждахме
обезобразени и зарязани коли. Тук да се купи едно друго возило е много
по-лесно и евтино, отколкото да се ремонтира старото, но ентусиасти и
бедняци като мене го правят все още - в името на идеята...
Междувременно
си дойдоха и нашите съседи, които ни дадоха писмата от предните дни.
Имахме едно от Ямбол (от Живко и Дидка) и две (№ 28 и №29) от Габрово.
Благодарим ви много, защото и ние не бяхме получавали скоро вест от вас.
Женя написа веднага писмо до техните, но ще ги пуснем заедно с това и
снимките, които ще станат другата седмица. Утре съм без кола, а трябва
да свърша куп неща. Добре, че поне не съм на училище, ами чак от вторник
започваме пак. Трябва първо да отида до моите хора в сервиза с едно
сакче железа, за да ми кажат къде е повредата. А пък онези като ме видят
пак, че им тропам на вратата и ще започнат да я заключват. Аз се
съмнявам в един лагер, но не съм сигурен. Трябва “доктор” да го погледне
– аз съм още “фелдшер”, да не казвам “санитар”; познанията ми по
тукашните по-модерни коли са малко оскъдни. На всичкото отгоре днес не
можахме да отидем и на пикника с останалите българчета – нали цял ден се
излежавахме и въргаляхме с моята “Суза” – тя отгоре ми, аз отдолу - баш
под миризливият й задник. А пък тайничко очакваме и се надяваме, след
приключването на пикника, цялата орда от там да се изсипе у нас. Защото
прекият организатор бях аз, а пък не отидохме заради разправиите ми с
колата...
Вчера
ни се обажда дядо Ник. Дошъл си предната седмица и ни търсил, но ние по
това време бяхме на екскурзията. Леля Здравка си е останала в Сидней, а
повече подробности ще научим другата седмица, като му отидем на гости.
Хубаво е, че ще се срещнете с Джон Мадемов. Аз съм говорил с моята
учителка, която е от Тасмания - като си отиде по Коледа там, обезателно
да му се обади по телефона и да му предаде поздрави от нас. Вие му
кажете, че като се прибере от България, ние ще влезем във връзка с него.
Хубаво е, че за татко поне има работа. Дано и видеото да се е оправило –
какъв зор видя и то, че се счупи? Нали онзи ден го купихте. Ако не
става, връщайте го и да ви дават ново...
19.07.1993
- Днес цял ден съм по сервизи, у нас пред блока и в главоломно тичане
нагоре-надолу. Сутринта дойде на Иван жена му (австралийката) да ни
вземе с Нени и с колата си ни заведе до училището му. Там оставихме
малкия да се учи на англосаксонско четмо и писмо, а тя отиде на работа -
в близост е магазина, където работи. А аз заситних пеша към сервиза,
помъкнал на гръб едно чувалче с диференциали. Моите хора ме посрещнаха
много любезно (за кой ли път вече им увисвам на портата, с
най-разнообразни мои зорове и кахъри...) - аз дори се опитах да им
обясня и какво е станало. И действително, оказа се износена една от
ролките на малкия конусен лагер на пиньона, към който се стяга карданът.
Аз се съмнявах в големия, но поне ми остава утехата, че съм познал
мястото на повредата. Добре че все пак беше той, защото този лагер
струваше само $25, докато за големия искаха $42. Купих една нова
семеринга за $8.50 и коронна гайка за $2.50; сложиха ми отгоре и $20 за
труд. Наистина човекът загуби час и половина с мене, като после събрахме
всичко обратно, направи необходимата центровка и т.н. Целия масраф ми
стъпи $56. На мене ми се стори дори малко тази сума и понеже вече бях
пръснал всичко по колата, реших да сменя и челюстите на задните спирачки
(и те бяха полуразпрашени, държаха се “на магия”...). Последва олекване
с нови $40 и си тръгнах доволен и щастлив с автобуса за дома. Купих и
един препарат като херметик, за да не тече масло от кутията и се
прибрах. В къщи изрязвах гарнитури, мазах, цапах, ядох междувременно и
слязох да събирам парчетата. Всичко стана много добре - сега пак има
един малък шум, но него вече ще си го търпим. На един-два зъба от
короната имаше малки побитости – резултат на някое парче откъртен метал,
смляно вътре между зъбчатките. Той още в сервиза ми обърна внимание
човека, но аз се надявам да се оправи нататък с карането. Дано се отърка
и изглади каквото има там да му пречи...
Напред
се окъпах - хвърлих един чифт панталони, защото те просто се смляха на
цимента след двудневното ми боричкане със “Сузи”. В момента пиша
накратко, докато Нени закусва и веднага отиваме на българско училище.
Там татковците се наливаме с бира и играем карти, а децата учат и после
играят хора и ръченици. След всичко това – бегом обратно в къщи; вечеря,
изглеждане на филма по телевизията и хайде в леглото. Защото утре и аз
започвам училище, а това вече е почти трагедия...
Днес
между антрактите на отделните дейности ходих да дам филмите за
промиване. Снимките ще са готови в сряда, когато ще изпратим и писмата.
Утре ще видя и германеца - ние с него сме в един клас. Не сме се чували с
тях, откакто сме се завърнали. Ще го питам дали вече е гледал
видеокасетата от пътешествието и какво е излязло от филма, както и да се
разберем коя вечер ще можем да го презапишем. От този филм ще остане
едно копие и тук, поради своята изключителност и неповторимост. На
вашата касета ще допълним други действия и чак тогава ще ви я изпратим
пълна.
Не ни пишете нищо за море – какво се чува, ще ходите ли? Дано да получите писмото и снимките преди да тръгнете за нататък...
21.07.1993
- Вчера след училище ходих по пазар. Женя също била, с нейни приятелки -
сутринта пък. Та сме заредили хладилника до върха – пращи от стока,
защото и двамата сме купували всичко, от което сме сметнали че имаме
нужда. Сега сме малко презапасени, но нищо - от много глава не боли; ще
имаме провизии да посрещнем и Коледа даже. След това отидохме с Нени у
Иван (австралийците). Те имат ток в гаража, та исках да изчистя колата с
прахосмукачката, че вътре беше ужас – пясък, кал, листа, трески и
всички отпадъци от едно дълго пътуване. Ние уж пазихме, но все пак то се
цапа – особено с дечурлига подире си. Беше вече 18:00 и току Женя цъфна
и тя – австралийката ходила до вкъщи с колата да я вземе. И като почна
един моабет, с разни наденички “на гребенче”, че бири, че някоя и друга
ракийца даже – абе, отпусна ми се свитото от скръб мъка по родния край
сърце. Децата изпозаспаха (то стаи има много там!), а ние пак изкарахме
на софра до 01:30. Прибрахме се късно и тази сутрин едвам станахме за
училище.
Вчера
междувременно се получи и 30-то ви писмо. Ние не сме забелязали, че не
сме имали скоро писма от вас, защото ни нямаше 10 дена и тези дни
получихме наведнъж три. От последното писмо четем, че ще ходите в Ямбол.
То всъщност, не точно тази касета сте очаквали от нас, а и ако бяхте
изчакали малко да пристигнат и другите, щяхте да имате по-богат обменен
материал. Но както и да е – каквото сте решили, това е най-добро. За
другите касети, нашите от Ямбол пък ще дойдат в Габрово и така ще си
разменяте информацията от нас и тази част на света. От редовете ви
разбирам, че става дума за някакъв бонбон, но такъв нямаше в писмото. Не
вярвам някой да го е отворил, за да извади само бонбона от там, пак да
запечата плика и да го пусне обратно – това е абсурдно. Най-вероятно в
залисията си майка не го е сложила. Това пък няма и никакво значение – с
бонбон или без. Не се ядосвайте - в следващото си писмо ще ни го
изпрати пак – дето вика татко: “Събирай си акъла!” - прав е значи. Както
и да е - нищо лошо не е станало, а вие не се тревожете за дреболии...
Нени
много се радва на неговите картинки и понеже ги беше забравил, сега си
ги гледа, като че ли са му всичките нови. Женя вчера седна и най-после
написа няколко реда на Еми и Христо, че вече беше срамота. Аз ще довърша
писмото си, а тези дни ще го изпратим. Знам, че трябва на всички да се
обадим, с картички поне - но все не ни остава време и свободна мисъл за
това. Някой ден ще стане обаче - със сигурност...
Продължавам днес, 22.07.1993.
Снощи ни дойдоха на гости само две семейства: минния инженер с
медицинската сестра и едни други – те пък са и двамата строителни
инженери. Между другото тук продължават да пристигат българи по нашия
начин - с точковата система на подбор. Скоро пак са дошли една група от
няколко семейства и са настанени в “лагера”. Някой ден ще се нагласим да
отидем и да ги видим, за насърчение и пожелания за късмет. Та гостите
снощи минаха в разкази за пътуването и разглеждане на безбройните
снимки. Вчера ги взех и мисля, че са чудни. Довечера пък отиваме да
презапишем филма от германците на наша касета. След това сигурно ще го
озвучим. Дано стане интересно - немеца има разни идеи за това.
Вчера
правих и тест в училище, а днес се оказа, че изненадващо за всички, аз
доста добре съм се представил. Тъкмо Женя ми го проверява в момента и
гледа къде са ми грешките. Аз вече имам нова учителка – 29-годишна,
преди 13 години дошла тук с родителите и брат си от Холандия. Добре че
не ми харесва много на външен вид, та да си мисля само за уроците и да
не си отплесвам погледа из деколтето й... Иначе е много весела, с
чувство за хумор, големи цици и много добра преподавателка. Надявам се
покрай нея и с нейна помощ доста да се подобря в езиково отношение.
23.07.1993
- Върнах се на обяд от училище. Тъкмо разпределих снимките - кои за
Ямбол, кои за Габрово и сядам да напиша някой ред. Опитал съм се да ги
подредя по дати и събития. Като четете отзад написаното, ще стане малък
преразказ на преживяното, допълнен с някои любопитни подробности. Снощи
презаписахме филма, който е повече от 2 чáса. Иска ми се някои скучни
моменти да бъдат разведрени с някоя приказка или обяснение по микрофона.
Имам предвид снимки от колата, голата природа и т.н. Но това ще стане
другата седмица, след като пак го гледам внимателно и се сетя къде какво
е ставало, а и трябва първо да си наглася репортерските реплики. След
което, с готовия запис на звук и картина, отново ще го презапишем и ще
ви изпратим касетата, като този път оригиналът й (“майката”) ще си
оставя за нас. Смятам, че разлика в качествата и на двете касети няма да
има чак толкова голяма. Довечера ще надпиша снимките, но понеже стана
петък, а в събота пощите не работят, писмата ще ги пуснем в понеделник.
До тогава аз пак ще описвам какво става около нас.
Между
другото, все се каня да ви питам: харесват ли ви писмата ни, не
намирате ли, че са доста дълги и малко скучни? Аз се радвам да пиша
по-подробно и да изляза от тривиалната схема: “Добре сме - сити сме -
облечени сме – учим много – храним се редовно и още по-редовно отделяме –
Нени също е добре, расте” и т.н. Иска ми се четенето им да ви доставя
удоволствие и да внася успокоение във вашия живот. За това именно избрах
този начин на писане, като го намерих за по-интересен и различен,
нетрадиционен. Но вие все пак пишете и за това. Ако не ви харесва
структурата на тези мои нестандартни писания, може най-снизходително
нищо да не казвате и да си премълчите. Но ако обаче, напротив: това
съвсем не е така, вие ще трябва да ме обсипвате с най-щедрите си
похвали; нали знаете, че аз не мога без тях. Във всяко писмо и по
няколко пъти, ха-ха-ха!!! Тук никой не пише така като мене, та дори и
жените на нашите приятели. Те пък ме дават за пример пред мъжете си, че
пиша толкова много и подробно. Но на мене, освен че така ми харесва –
правя го от дълбока синовна обич и признателност към родителите си...
От
проспектните материали, които грабихме поголовно от тук-от там по време
на пътуването ни, снощи подбрах и изрязах най-интересните и красиви
професионално заснети места. На голямата снимка с хотела се вижда Аерс
Рок в дъното и хотелския комплекс на преден план. На другата изрезка,
където снимките са три една до друга, са показани поотделно и нашите три
туристически обекта, които бяха основна цел на екскурзията – съответно
“Олгите”, Аерс Рок и “Кралския каньон”. Всички останали малки снимки са
все от тези три места. Виждате природата около тях, наводнените пътища и
т.н. Изпращам ви и входния билет - $10. Тук никой не пожела да ми го
осребри, та остава като един спомен само. Но най-интересното от цялата
работа е, че всичко дето го гледахме по филми, реклами и картички, си е
точно там на мястото и е абсолютно такова, каквото се вижда. Няма лъжа,
няма измама, няма фотографски преувеличения нито театрални декори.
Защото пък само на косъм да се размине човек с очакваното и веднъж
видяното по рекламите, кракът му повече няма да стъпи там. Ето защо
всичко е реално в този нереален свят...
24.07.1993
- Тъкмо привърших с надписването на снимките. Ходихме сутринта с Нени
да измием колата и той остана отвън да покара колелото, а аз се прибрах
да драсна някой ред. Женя е на работа и трябва след малко да си дойде.
Щяхме да имаме гости довечера, да гледат снимките и видеофилма, но нещо
се разсъхна работата. Междувременно пък се обади дядо Ник, нашият
приятел и ни покани довечера на гости. Та пак не сме капо!
Снощи
идва хазяинът за наема и му разказвахме за нашето пътешествие. Той
много се зарадва, даже за следващия път ни набеляза какво допълнително
трябва да видим и посетим. Та май ще се ходи пак нататък! Не съм гледал
още цялостно филма, но днес следобед и това ще стане. Аз, докато го
записвахме зяпах отгоре-отгоре, но в приказки с останалите, не можах да
се съсредоточа и вникна в заснетия материал. Освен това от видеокамерата
на германците излязоха 4 малки касети, някои не съвсем пълни и трябваше
да сглобяваме, да прехвърляме кадри и т.н. Но мисля, че стана добре -
ако го и озвучим допълнително както имам идея, ще стане доста интересен.
25.07.1993
– Неделя е - ден за излежаване, готвене, ядене, писане на писма,
гладене, гледане на телевизия, игри и т.н. Снощи бяхме у Ник и той ни
разказа за Сидней. Не му е харесало особено там - мръсен въздух,
скъпотия, движение голямо и пр. Но иначе добре са прекарали времето си с
леля Здравка. Тя пак щяла да идва насам. Ще видим.
Времето
днес до обяд беше облачно, но следобеда се изясни и стана слънчево.
Изтича най-студеният месец Юли и започваме да чакаме пролетта и лятото.
Печка още не сме пускали, само 3-4 пъти палихме фурната на газ и като
отворим вратата й, стаята се затопля горе-долу. Но ние нали сме свикнали
на по-хладничко от времето на беднотията, та сега ни е лесно. Не може
да се каже, че сме студували - телевизия гледахме завити с по едно
одеало на дивана и после на бегом тичаме в леглото; то просто няма време
да ни стане студено. Вечер като се скрие слънцето става по-хладно,
иначе през деня е добре. Днес например е 15°C, но е приятно докато пече.
Нени сега излиза пак с колелото. Ще покара час-два, докато е
по-топличко и ще го прибираме. Тези дни той преписва писмата си, да са
същите и за ямболските баба и дядо. Изпращаме ви всичките, заедно със
снимките.
Не
знам дали не сте на море, ще се обадя по телефона на 01 Август да
поздравя татко за рождения му ден. Ако случайно не ни се осъществи
връзката, всички го целуваме и прегръщаме с пожелания за много здраве и
търпение; да има работа и удоволствие от нея!
Много
поздрави на всички: Божкови, Вачето, Петеви, Огнянови, Бойкови и всички
други, за които не ми идва в момента на ума, но си спомняме добре! А
вас целуваме горещо и чакаме с нетърпение всяка вест от къщи! Специални
поздрави и прегръдки на баба. Действително, че по-рано ние доста се
дразнехме взаимно с нея, но сега тя ужасно много липсва на всички ни!
Нека като срещне по стълбището Николай и Краси с малкия Пепи (от нашия
вход), да ги поздрави най-сърдечно от нас (ако те все още живеят там,
разбира се). Много поздрави и на всички наши съседи.
25.07.1993 – Нени, Женя, Ангел
Adelaide, Australia
Няма коментари:
Публикуване на коментар