Здравейте майко, татко - бабо и близки,
07.06.1994
– Днес следобед изпратих поредният си презокеански репортаж и още
същата вечер започвам следващия. В него ще намерите и няколко
лепенки/картинки, които в училище редовно раздават на Нени, за показани
от него добри резултати (вместо бележки и оценки). Без да го надценявам
излишно, признавам че аз до сега не съм виждал и никакви “лоши” такива,
т.е.: в училището му или всички малки пъпеши са много добри, или никой
не е чак толкова лош. Не знам само как по-калпавите ученици (ама какво
приказвам и аз? – че то просто няма такива бре!) ги насърчават или
поощряват за постигането на по-добри резултати. И ако на “добрите” като
Нени примерно, дават разни зайчета като символ за бърз напредък, на
по-бавно развиващите се калпазани и мързеланковци, костенурки ли им
лепят в тетрадките или охлюви? Имам известни вътрешни борби със самият
себе си и сериозни лични съмнения относно цялостното обучение и начинът
на възпитание у подрастващите, както и тяхното стимулиране за някакъв
напредък и успех. Опасявам се, че тези въпроси не са залегнали в
предизборните платформи на нито една партия – кандидат за държавното
кормило, най-малко пък в общата, средностатистическа и по принцип
посредствена, родителска маса. Но карай – ние сме си разтворили цепките
на задниците до степен разкъсване на халката, предоставили сме им и
това, което ни е най-милото и скъпо; от тях остава само да си го
моделират по начин, който да задоволява единствено и само техните
интереси. Тези мои констатации, от една страна са доволно мрачни и
негативни, но от друга са толкова реалистични и истински, че едва ли има
разумно и мислещо същество, което да не е достигнало само до тези
изводи. С една дума: образованието в Австралия е под всякаква критика,
но ние родителите сме безгласни букви и не можем по никакъв начин да
повлияем по какъвто и да е начин спрямо доброто на нашите питомци. Тая
тема е сравнително нова за мене и за дневникът, който най-старателно
водя. Дълго време я премълчавах, като до сега смятах, че все пак аз нещо
не съм доразбрал. Дълбоко в душата ми обаче се загнездват трайни
съмнения относно тази порочна система, които от време на време ще
изпускам под формата на сгорещена пара чрез настоящите си редове. В
интерес на истината е да се знаят и тези факти и когато някой дръзне да
хули и обругава “всичко българско и родно”, нека бъде на ясно че още с
навеждането и дълбокият си поклон (реверанс) в знак на искрена
признателност за подхвърлената кора сух хляб, някой друг съвсем
закономерно вече му го е набил отзад до макарите, на което може само да
поблагодари любезно и сам да си го намести по-навътре. Искрено се
надявам, далновидният читател да прозре какво се крие зад всички тези
мои думи и становища, изказани до тук. Четете между редовете, а не
възприемайте всеки израз в буквалният му смисъл. Не търсете жаргон и
цинизъм – те не са в написаното, а в действителността и фактите, които
излагам. Аз сега не искам излишно да зацапвам темата и да я засипвам с
тор – с течение на времето, вероятно и друг път ще се дискутира болният
въпрос за истинските ни мотиви и причини, заради които да сме ние тук,
на гъза на географията. Предполагам че желанието на всеки е било, наред с
нашия частичен успех и просперитет, да дадем повече възможности и шанс
на нашите деца, та белким те да вкусят от истинските благини, които този
така чужд и далечен свят може да им предостави, стига те да са
достатъчно умни и кадърни. Начинът по който ги шлифоват в училището
обаче, ме навежда на едни други мисли. Простете за направеното
отклонение – това е първият ми сблъсък с реалността и понеже аз твърдя,
че мога да прозра в не съвсем далечното бъдеще, именно за това ми
настръхна перушината и си позволих да изложа настоящите си въжделения.
Ще бъда истински щастлив да съм неправ, но от това което виждам, а и
чувам от устата на себеподобни, смятам че вълненията ми са оправдани.
Затварям темата и прося извинение за големият завой от основния замисъл
на съчинението, който без да искам аз направих, за да ви споделя всичко
това…
Връщам
се отново на съдържанието в последната ни пратка. Там има също и две
касетки с музика. От телефонният ни разговор с майка вчера разбрах, че
една от по-преди изпратените касетки е наполовина празна (оптимистът би
казал, че е наполовина пълна, но нека да не разводнявам темата с излишна
философия). Това определено е мой пропуск – в суматохата, вълнението и
огромното старание да направя нещо за вас, изглежда излизам извън релси и
допускам грешки. Освен това тези записи обикновено ги правя при
наличието на приповдигнато настроение – регистрирани са случаи на
злоупотреба с алкохол по време на работа, допълнително утежняващ общия
ход на процеса и съответно краен резултат. Спомням си че една вечер, в
желанието да ви запиша колкото е възможно повече песни, една такава
касетка я въртях и обръщах няколко пъти от начало до край, като всеки
път съм записвал върху страната, която вече е била записана. Така
едночасовата лента беше с продължителност от 4 или 6 часа – едно върху
друго, непрекъснато цяла вечер и нощ, докато на края се усетя, че аз
всъщност обръщам една и съща касетка до безкрайност. Това са рисковете
на професията и аз впоследствие сам разбрах грешката си, но вече беше
твърде късно за корекции. Подобен вероятно е бил и случаят с
недозаписаната лента. Нея сигурно съм я извъртял само веднъж, а съм
забравил да я обърна че да я запиша и от другата й страна; пратил съм ви
я половинчата – амчи аз един акъл имам бре: за кое по-напред да
помисли?... И това също не е голяма беда, защото празното място може да
бъде използвано за нещо друго - татко да презапише само песните, които
ви харесват и така ще си подберете най-доброто, което ви изпращам.
Винаги имам решение и излизане от трудната ситуация…
Иначе
около нас няма нищо ново за сега. Гласим се с нашите приятели да си
купим едно орташко прасе и да го направим на наденици – не знаем още
какво ще стане с уговорката ни. Траурният обред сигурно пак ще се
извърши на реката, където ходихме преди, а наскоро чествахме и рождените
си дни. Там е тихо и спокойно – Бог високо, цар далеко и обстановката
предразполага към всякакви зулуми и изстъпления. Тази вечер ще си лягаме
по-рано, че утре ще станем в 06:00, за да се обадим по телефона и да се
чуем с татко. Купили сме един подарък за рождения ден на Живко –
радиочасовник, който ще изпратим пак до Габрово, като доказан по-сигурен
канал за обмен на трансконтинентални пощенски пратки.
09.06.1994
– Вече сме спокойни за татко след телефонният ни разговор. Лошото е
минало и вече е зад гърба. Остава по-бързото му възстановяване. Днес
минах през един от многобройните музикални магазини и намерих някаква
касетка за него, с класически изпълнения – сборна програма, с извадки от
най-различни опери. С малки изключения, ариите не са ми много познати,
но се надявам да ви харесат. Аз съм решил утре да изпращам колета до
Габрово, който всъщност е предназначен за Живко - ще прибавя и това,
много кратко този път писъмце, а ако има още “свободни грамове”, в
кутията ще сложа и касетката. Обаче ако я няма в колета, вие не се
притеснявайте – това ще означава, че просто не съм я пратил и ще я
чакате със следващите ни писма.
Отговарям
пак на въпроса за работата ми: стажът, който карах в предприятието за
гвоздеи, беше част от учебната програма на последния курс по английски,
който вече завърших. Аз имах възможността да си го продължа от
задължителните две на осем седмици и сигурно още щях да съм там, ако не
бях започнал новият си курс по компютърно проектиране. Но чорбаджията,
понеже има още една фабрика (за панти), искаше малко да поработя и в
нея, та чак тогава окончателно да реши какво да прави с мене: дали да ми
даде официално назначение или да ми откаже. За сега въпросът е още
висящ и “суров”. Аз му обещах, че като си свърша новия курс пак ще се
върна при тях. Той каза, че няма проблеми – винаги и когато пожелая мога
да започна отново. Изглежда са доволни от мене, но пък и аз доста
работа им свърших и то без пари. А историята ни учи, че да се работи на
някого без никакво заплащане, това е най-доходния бизнес за този
“някого” – но не и за работещият обаче…
Тези
дни сви голям студ. През деня е слънчево, с оскъдните си около 16°C, но
рано сутринта на пристанището е било само 2.5°C, където пък аз ходя на
курс в непосредствена близост. Нали е зима – сигурно това е нормално.
При вас е вече топло, народът се е разсъблякъл – а вие стягате ли се за
морето? Независимо че е зима, аз карам само с едно-две пуловерчета и
ризка с къс ръкав отдолу. Нито шлифера, нито пък мантото някога съм
обличал. В колата – парно; из учрежденията и училищата – климатични
инсталации. Просто няма къде да се облека. По улиците почти не ходим,
само се возим. А не че нямам дрехи, ама няма къде да ги обличам. От
цялата работа, в къщи е най-студено. Ние се топлим на газовата печка.
Като й отворим вратата на фурната, за няколко минути вътре става топло
като в градска баня. Освен това, когато се готви или топли нещо на огъня
от газовите котлони, пак се стопля много бързо. Абе, няма вече мизерия и
лежане по радиатора от студ на кутийки; ще вдигна аз термометъра едвам
връз 12-те градуса и ще викам, че ми е топло – тая поне свърши вече.
Съжалявам само за вас, че вие и тази зима ще треперите от студ и мраз,
но как да ви изпратим от нашата топлина (която понякога ни е
действително в излишък)…
А
- дойде ми още нещо на ума. Татко, пишете ми дали ще представляват
интерес за вас разни видеокасети на опери и оперети, които спокойно мога
да ви презапиша от библиотеката. Там със сигурност имат “Лучия ди
Ламермур” на Г. Доницети, защото ми се мярна някъде из музикалната им
секция. Повече от ясно е, че има и множество други – кои повече, кои
по-малко известни произведения. Аз след седмица пак ще ходя до там, за
да взема камерата и ще проверя основно с какво разполагат по всички
рафтове и етажерки - заглавията в наличност ще ви ги напиша в следващото
си писмо. Току що пък един приятел по телефона ми даде друг съвет, че
от библиотеката мога да взема компакт дискове и евентуално тях да
презапиша. Качеството им поне ще бъде супер Hi-Fi! Та и този въпрос ще
проуча като отида. Все ми се свидят $700-$800, че да се обзаведем и ние с
добри музикални уредби, ама как да си избера, като всеки ден гледам от
хубави - по-хубави; и нови, и употребявани със съвсем нов вид, а пък на ½
цена и т.н. и т.н. То не ни е лесно и на нас тук - на този огромен
избор, който имаме! Пък и сега, като си решихме въпроса с това, дето го
намерих на пътя преди няколко седмици - иска ми се да спестим някой
долар за по-наложителни и големи инвестиции, вместо да ги даваме за
музикални кутии.
В
следващи писма ще изпратя и някое упражнение с машинни чертежи, които
правим на курса, за информация. Свършвам до тук, за да не започна да
пиша глупости и измислици, че аз друг път като че ли не съм изписвал чак
толкова много материал наведнъж. Точно по тези причини пиша всеки ден
по малко, та да не ми се претоварва мозъчето, а и за да не ми се увижда.
Целуваме ви пак все така горещо и силно ви прегръщаме: Женя, Нени, Ангел…
П. С. 13.06.1994
– Междувременно, докато се организирам с изпращането на колета, стана
готова още една касетка със записи от радиото. Пращаме ви и нея, с
допълнителни поздрави от всички нас!!! ЧАО…
Няма коментари:
Публикуване на коментар