Мили родители – тук влизат и близките нам,
В
последните няколко дни, емоциите и притесненията ни се въртят все около
един не чак до там приятен факт. Тъй като той също е от нашето
ежедневие, а и сам по себе си е доста поучителен, за това не мога да го
отмина “просто ей така” и изедин път много ми се прииска да го споделя с
всички вас. От неговите крайни резултати могат да се извадят множество
поуки, дори да се направят анализи и въобще той да послужи като обица на
ухото за всеки, който смята че е голям многознайко и житейски разбирач
(като мене например)...
За
какво иде реч тука, ще се запита някой по-буден и окумуш? – ами нали си
спомняте, че преди няколко писма време, стана така че моята скромна
особа попадна на вражеска полицейска хайка и тутакси се намерих сред
многобройната общност на законо-нарушителите и престъпните деятели. Да
ме засекат моля ви се (тук припомням на забравилите), с моя малък рейс
дето едвам пърха като бръмбар по равното даже, с много, ама с ужасно
много превишена бързина! Аз, който съм толкова внимателен шофьор, така
старателно следя за пътни камери, скрити полицаи и разни други клопки по
безкрайните шосета на Родината ни-мащеха (от рода на алкохолни проби
примерно или подобни) – а те баш у мене да се уловят и да съставят този
срамен акт за възвишената ми скорост! И да рече човек, повторно и
логично да попита: аджеба, за къде ти така “старателно” си се разбързал
ве, другарю водач на пътно превозно средство? Ще му отвърна тутакси и
без лъжовност, че зорът ми изцяло в този привечерен час беше продиктуван
от безкористно желание да се видим възможно по-скоро с дружките си; на
софра демек бяхме тръгнали, та за това ми беше и бързането съответно -
да не би някой друг да изпука пукницата без мене и моабетът да започне
без моите встъпителни слова и тостове. Добре ама за жандармерията това
не са достатъчно добри и смислено издържани аргументи за ускореното
движение на МПС-то и тя (в качеството си на властелин и в името на реда и
законността), зашива на място и без упойка същият този водач и другар, в
размер на близо две пълни земеделски дневни надници (това последното е
вместо финансово сравнение с кайма, телевизори и други продукти). В моят
случай засечката стана само с една стационарна пътна камера, която
едновременно прави снимки с радар, задействан мигновено щом
транспортното возило надвиши лимита на разрешената за съответното място
скорост. Фотографията й пък е напълно достатъчно като доказателство, за
да ме постави откъм грешната страна на закона.
До
тук – чудесно, всички сме живи и здрави; отидохме на вечеринката според
уговорката ни и си изкарахме достатъчно добре - толкова добре, че на
другия ден дори и нищо да не помня за злополучната си участ от
предишния; безпаметно добре, с по-прости думи и ако така пó ви се
харесва.
Не
след дълго обаче в пощенската ни кутия, която по принцип е
предназначена за приятни и весели съобщения предимно от България,
пристигна една не дотам смехотворна “честитка”, с размера на глобата във
връзка с гореизложеното ми нарушение на реда. Някъде измежду редовете й
беше упоменат и крайния срок за изплащането на паричното наказание -
три месеца от денят на неговото получаване (към днешната дата и броено
от днес нататък). Успокоителното и до някаква степен на задоволство
разбира се, беше прочитането и осмислянето на следващите редове от
малката “сувенирна” картичка – надълго и нашироко хората обясняват, къде
и в кой точно държавен проект ще бъдат вложени нещастните ми парички от
глобата, уверявайки ме как те изобщо нямало да отидат на вятъра или
прахосани по коктейли и празненства, а щели видимо и осезаемо да
послужат за развитие и доизграждане на инфраструктурата, да се строят
повече пътища, мостове, детски площадки и прочие плява. Да се просълзиш
от умиление чак - иде ти с глас да ревнеш от гордост без никакви
предразсъдъци!...
Като
стана ясно, че парите не ми ги искат нито днес, нито утре - най-малкото
пък веднага, а чак след три месеца, започнах да се успокоявам и
постепенно да възвръщам човешкият си облик (който до напред бях изгубил
от яд и злоба). И, което е естествено - веднага след това малко
сътресение, ние се потопихме в битието си, заети с преборване срещу и
преодоляване на една или друга трудност; с прескачане или заобикаляне на
всевъзможните препятствия по неясните все още за нас пътища, по които
всички най-самоотвержено вървим, без самите ние да знаем на къде. Кой на
курс, кой на училище; домакинскo-семейни задължения и рутинно-сивкаво
ежедневие, тук-таме оцветено и дебело подплатено с някой пищен гуляй,
които мене специално ме зареждат с много положителна енергия, от която
батериите ми издържат точно до следващия моабет, който пък обикновено се
случва да бъде само след няколко кратки дена. И така отново и отново –
цикълът се повтаря, кръгът се разширява и никога не се затваря...
В
тази обстановка и тиха дружелюбна среда изтекоха и въпросните три
месеца, които Полицията ми беше отпуснала, за да си платя най-чинно
глобата. Крайният й срок се падаше в петък, а в понеделника раздаваха
“пенсиите” (както аз наричам социалните ни помощи). Е, викам си – като
преведат парите в банката и веднага отивам да плащам; както всъщност и
стана, но не съвсем...
В
понеделник, след като с треперещи ръце изтеглих $91 за прословутата ми
глоба, отидох в най-близкият пощенски клон и смело и самоотвержено
заявих на касиерката зад гишето, че възнамерявам да си платя дължимото
към правителството, управляващата власт и в частност към Полицията.
Онази обаче я гледам, че се мръщи нещо, бърчи вежди, свива устни – абе
не е особено щастлива, както се очакваше да бъде. Гледа бланките,
сравнява нещо, в лицето ми се звери (за сетен път да се увери, да не би
пред нея да беше застанал истинският Марчело Мастрояни); телефоните
въртя, пита, разпитва тоз-онзи – на края отсече: не може! Как рекох,
така да не може бе мадам, амчи вземете ми парите моля ви се – аз
доброволно ви ги давам, за доброто на туй общество го правя, че и на
утрешното дето върви подире ни! А тя: не, та не! – да съм вървял ми
казва, на друго място да плащам; при тях можели да оперират само с
разплащания, които са в законовият срок. Такива като мене, дето са извън
срока и още повече извън закона, плащали някъде другаде (ама и тя не ми
казва къде точно). Брей, долна ви вяра праволинейна и неграмотна – тая
ме изкара не само извън закона (където аз поначало си бях), ами и извън
кожата ми чак!...
От
пощата, с бясна скорост (но вече в рамките на максимално допустимата,
която е 60 км/ч), полетях към Транспортния отдел на Министерството,
наредих се чинно и прилежно на опашката и след като изчаках суматията
народ да се извърви и всеки да си изприкаже болката пред блуждаещите
човешки фигури зад гишетата, най-после дойде и моят ред. Обаче и там
взеха да клатят глави неодобрително и да си връткат отчаяно очите в
кръгове – кокорят се насреща ми, чак бялото им се вижда. “Какво правим
сега?”, питам аз съвсем резонно, като в това време откъм стомаха ми
започнаха да се надигат необуздани потоци от ругатни и клетви – почват
да ми шупват лайната демек; познавам добре тези симптоми в простия си
организъм. От там ме изпратиха да се разправям директно в Полицията – в
края на краищата, това си било тяхно дело (обясниха ми) и те би трябвало
да се оправят както намерят за най-добре. Прехвърляха си топката
един-друг на няколко пъти, но в крайна сметка клиентът, в лицето на моя
милост (който трябваше винаги да има право и за тях да бъде изписван с
главно “К”), не беше обслужен и последният далеч не беше щастлив от така
разигралите се пред очите му сценки; направо взех да губя връзка с
главния си мозък (ако въобще имах такъв)…
Прецапвам
само през площада – ето ме отсреща, в сградата на Полицията вече. И на
тяхното гише ми казаха, че съм закъснял с плащането (амчи аз да не съм
кьорав бе, моят! Нали и аз самият виждам, че съм окъснял малко и дати
поне, ако не нищо друго, мога да чета дори и на вашия шибан език...
Просто се правя на хампи в случая, театро им изнасям и играя водевили,
ама полицаят тъп от изкуство разбира ли ти?...). А аз в същото време
разумно им обяснявам: така и така, парите от социалните служби дойдоха
днес, други нямам (ама че лъжец съм...); не работя, доходи нямам никакви
(още по-голям лъжец и вече нагъл ставам); изобщо нищо друго си нямам,
освен тези $91, които така много исках да им дам точно в този ден
проклет. Тогава вече ми съобщиха, че в такива случаи като моя (със
закъсняло плащане на глоба) само съдия-изпълнител или местният шериф
можели да разрешат проблема; да съм си вървял сега, а те щели да ми
изпратят призовка за съда – ще ме съдят значи, като рецидив; в истинско
съдилище! Брей, майка му мечка – взеха да ми се огъват крачката в
коленете и да ме хваща страх; в такива случаи ме избива студена пот,
която бързо преминава в гореща диария и започвам да се чудя на къде да
поемам (така неловко се държах и по време на изпит; никак не обичах да
ме разпитват за неща, които не бях и чувал даже). Но там, в частност
точно в този “институт”, нито някакви смислени обяснения помагат, нито
горещи молби, нито пък горки сълзи – като кажат онези нещо, така и
става...
Разбра
се вече, че ще се съдим с Полицията - оставаше ми само смирено да си
очаквам призовката в къщи и да се опитам да се защитя по максимално
“най-безкръвен” начин. Аргументите ми бяха доста силни, а след
изпиването и на някое мяхче с вино съвсем се засилваха, като на моменти
дори преминаваха в отвъдното – смятах се за толкова праведен, че по едно
време дори исках аз да съдя Полицията, за нанесените ми от тях морални
щети и душевни сътресения, а не те мен... После всичко преминаваше с
махмурлука и си заемаше нормалната структура, но макар и “подсъдим”,
проявявах феноменалните си умения на свой собствен адвокат.
От
цялата тази малка драма си извадих обаче редица заключения и направих
дълбоки анализи, както вече споменах още в самото начало на разказа си.
Оказа се така, че в тази иначе китна държавица, властите съвсем не си
поплюват и щеш-не щеш, длъжен си да им се съобразяваш със законите, да
ги спазваш и да живееш по техните правила. Независимо че ние българите
сме си “най-великата нация”, особено като седнем на маса (безспорно за
това ни бива и сме ненадминати...), попадайки в един друг свят, където
дори не си и желан особено много, съблюдаването на всеприетите и всеобщи
норми на поведение са задължителен фактор за оцеляването в чуждото
общество. Не знам дали е австралийска тази поговорка, но те самите доста
често си я споменават и припомнят: “Когато си в Рим, прави това което
римляните правят!” С други думи, не си вири излишно носа и щом си “на
гости”, не е задължително да се чувстваш като у дома си и да правиш
каквото ти кефне. Колкото на пръв поглед австралийците да дават вид и да
изглеждат като една разпасана и разюздана нация, така в същото време те
се страхуват от законите и предпочитат да ги спазват, за да си нямат
проблеми. Тук под едно небе сме събрани от кол и от въже, с най-различни
степени на възпитание, култура, емоционални заряди, религия,
политически убеждения и др. – единствено законите на държавата са тези,
пред които всички сме равни (или поне би трябвало да бъдем). Е, както
навсякъде по света и тук има някои дето са “по-равни”, обаче след като
ние не сме от тях, за нас остава единствената утеха да си играем по
правилата, та да ни е мир на главата. Беззаконието и анархията, прави ми
впечатление, че тук не са популярни изрази. Ние попаднахме в тази част
на географията от малко по-друг свят, който ни позволяваше известни
волности – на място обаче правилата се заучават много лесно: нямаш
предпазен колан например – “пра-ас!” и тлъстата глоба по непокорната ти
кратуна не закъснява. Като се чудиш къде серат гладните, защото от
оскъдната социална помощ трябва да отделиш и сумата, че да си платиш за
гяволъка, да видиш как следващия път щом влезеш в колата и първото ти
движение е да си закопчееш колана; на паркинга даже стоиш с него!
Подобни са примерите и за превишената скорост, за карането след употреба
на алкохол и т.н. Като те опраскат на няколко “възлови” места,
автоматично ти се събужда самосъзнанието и си поемаш по релсите в съвсем
правилната посока – и вече не само с “едно на ум” ами с няколко...
Та
и аз сега, в моя конкретен случай – абе хората ми дали три месеца срок
да си платя чинно и акуратно (90 дена за 90 кинта глоба са точно по лев
на ден - да си ги бях отделял ежедневно, нямаше да се развлачвам по
съдилищата сега...). А аз си казах, че щом срокът изтича в петък, значи и
в понеделник пак може - да не е на тяхната, ами на моята. Е, да де ама
не стана... Тя се свършила вече – от тук нататък просто трябва да се
внимава повече – това беше поредния “открит урок” на живота, добре ще го
запомня. Щом дойде призовката и се явя на делото, непременно ще се спра
отново на този случай – разказах го нарочно, защото ако един ден някой
рече да прочете тези редове, нека да е наясно, че преди да добие някакви
“права”, хукналият навън гурбетчия, печалбар или авантюрист, в чужбина
първо го посрещат “задълженията” на съответната държава. И ако
последните биха били спазвани от повечето човекоподобни като нас и
особено в собствената ни Родина, за нищо на света не бихме дръзнали да я
напускаме, че да се гърчим и огъваме пред чуждите. Думите ми тук не
искам да звучат и като лозунг – споделих с вас една история, със
съответните последствия, които са само за мене. Който е умен, нека да
чете и между редовете – основната идея ще се открие там...
Независимо от всичко, ние ви обичаме и горещо ви прегръщаме (вече малко повече помъдрели, особено аз): Нени, Женя, Ангел...
Няма коментари:
Публикуване на коментар