03.09.1995
- Днес цяла Австралия празнува Денят на таткото. Този ден се чества
всяка първа неделя от Септември и е със същата празничност и
тържественост, както Денят на майката - през Май мисля че беше пък той.
Тук всеки татко получава някакъв подарък, ходят си на гости, ядат и пият
и т.н. Та по този повод, всички ние казваме и на нашите татковци:
“Честит празник! Бъдете здрави и живи!” По магазините има много картички
по този повод и ще гледаме да изпратим една в колета, ако грамовете му
не дойдат много.
Вчера
Женя купи на майка подарък за 15 Септември – една много хубава блуза с
гердан. Да се фръцка с нея и който я попита от къде я има – да каже: “От
децата, от Австралия!” Самата блуза е също австралийска, което е
рядкост да се намери всред купищата източноазиатска и главно китайска
стока. Такива вече има и в България, вярвам, но “MADE IN AUSTRALIA”
сигурен съм, че няма още. Ето защо се спряхме на такъв подарък. Да си го
носи със здраве.
Вчера
получихме и от Роси “5-те неща”, които вие сте изпратили за нас.
Благодарим ви много от сърце. Тези дни те, заедно с още едни други
подобни, ще влязат на тъмно, хладно и сигурно място (в банковия трезор) и
ще се вадят само при извънреден случай. Нарочно не се обадихме веднага
по телефона, за да имаме повече минути на разположение за 15 Септември,
когато ще се обадим за рожденият ден на майка. Снощи бяхме на
импровизирано гости у Румен и Ива. Всеки взе от къщи едно-друго и
прекарахме много весело. Там също бяха Ани и Сашо. Сега пък, пак всички
заедно, ще излезем на официална разходка из един централен градски парк.
Ще го дадем малко “културно” така да се каже – стига с тези просташки
барбекюта, бири и салати. Женя ми е купила много хубав тоалет – къси
гащи, риза и чорапи в зелено (тютюневи тонове). Та ще ме докарва с тях
днес, по случай Father’s Day (Денят на таткото). Вчера накупихме и разни
тоалети за “Странджанската принцеса”, която пък на 26 Септември става
на 2 годинки. Този колет ще бъде комплексен, за всекиго по нещо. Така
поне ще гледаме да бъде, но пак всичко ще зависи от пустите грамове. Да
не бяха тези тежки пощенски такси, Австралия да съм я изнесъл на части,
защото чудесии могат да се намерят тук на безценица, но прибавени и
разходите по изпращането, всичко става “златно” и безсмислено...
Снощи,
всъщност вчера следобеда, превеждах малко от филма, който сигурно ще
изпратим в следваща пратка, защото и самата видеокасета не е запълнена
още. С Неничко привършихме окончателно сглобяването на колелото, той
снощи официално стана негов собственик и естествено много се зарадва.
Остава само да мине през майстор, за да му центрова скоростите и е
готово. Другата седмица за събота и неделя има план да отидем до много
красиви места на брега на океана. Ще има снимки, филм и т.н. Днес до
обяд бяхме на оглед по битаците, но нищо не си избрахме. А - купих си
няколко кибрита за колекцията, които Женя ми избра, а за Неничко имаше
няколко баскетболни карти и книжки с картинки. А самата Женя получи една
кутия с картофи за $2 от локалния зарзаватчия - да има да пържи и да
готви на воля. Нени пък ми е подготвил една музикална изненада за Деня
на таткото, та снощи ми я връчи официално. Записвал ми любими мелодии и
песни от една станция по радиото. Междувременно е говорил и обяснявал по
микрофона - станала е много интересна касетка. Той иска да ви я
изпратим и на вас, та с един и същи подарък да се сайдисат и двамата
татковци - моят и неговият...
04.09.1995
– Понеделник е и пиша пак в малката почивка на големия работен ден и
седмица, която отново започна тая заран в 06:15. Вчера, както се бяхме
разбрали излязохме на разходка с нашите приятели. То пък плисна един
дъжд, та се наложи да отседнем в най-близкият ресторант, за да не се
намокрим. Четирите деца ядоха сладоледи, а ние сръбнахме по бира, вино и
други ободряващи напитки. Като спря дъжда си продължихме разходката, а с
това и разговорите около предстоящата кратка екскурзия другата седмица.
Планираме я в разширен вариант с преспиване някъде там из курорта, за
да можем да разгледаме и видим повече от прелестите на мястото. Очертава
се да изкараме весело - леля Цонка също ще идва с нас, която вечерта ще
бди над малките питомци в хотела, докато палавите им родители ще
направят посещение на “ресторантската галерия”, “баровата зала за
приложни изкуства” или пък на “дискотечния салон за изобразителни
танци”...
Днес
на обяд ще отида да оправя парите и да ги внеса в банката. Следобед ще
ходим с моя колега до земята, от където ще отидем в къщи и ще поговорим и
обсъдим плановете за къщата. Друг мой колега преди три месеца се е
нанесъл в чисто нова къща, която също те са си строили и с готовност
прие да ми “отваря очите” за много неща, свързани със строежа и
подготовката му. Освен това той също потвърди, че излиза доста по-евтино
къщата да я построят разни по-малки частни строителни фирми, отколкото
големите компании. На тях къщата вместо $110,000 им е излязла само
$85,000 с тези по-малките фирми. Но първото, което трябва да бъде
изпълнено най-брилянтно, са плановете и спецификациите с точност до +/- 1
гвоздей (тухла, плочка, керемида и т.н.), за да се знае цената на
материалите, а от там да се търси само човекът, който сравнително
най-евтино ще изпълни чертежите. По този начин, имайки цената на
суровите материали, ще знаем до каква степен можем да се простираме за
останалата част на проекта, а именно трудът за строежа й...
12:23
– току що се върнах от банката. Внесох още $649.35, което беше точно
равностойността на USA$500. Отново повтарям и горещо апелирам: купувайте
само австралийски долари, защото при прехвърлянето им се губят доста
пари. 600 или 700, пък каквато и сума да е, в австралийски долари си е
абсолютно същата тук, от където и да са купени. Освен това смея да си
мисля, че австралийският долар не е така търсен в България и там би бил
дори малко по-евтин. Това важи с особена сила за по-крупни суми, ако се
продаде апартамента например. Но независимо от всичко, благодарността ни
не може да се измери по никоя скала от валутните курсове и ако пиша
всичко това, то е единствено и само за да не се ощетяват вашите вложени
труд, сили, емоции и притеснения. Все пак защо да хрантутим някой си,
пък била тя и Английската Кралица!...
Ентусиазиран
и възбуден, продължавам писмото си същия ден, но доста по-късно вечерта
(вече е 22:30). Преди малко си изпратихме гостенина, който живее на
някакви си 150 км от нас, но по магистралата ще стигне за около час в
къщи. С няколко думи ще опиша срещата ни, която отчитаме като много
полезна и плодотворна, с високо гражданско и тематично съдържание.
Успяхме да начертаем плана с всичките стаи, клозети и бани, гаражи,
кухни и килери. Философията на моя колега е, че помагайки на нас по
някакъв начин, някой друг пък, в даден момент и по определен начин ще
помогне на него и за това изобщо не ще да чуе за пари, плащания и т.н.
Услугата би струвала $1000, но той казва, че ще ми помогне аз сам да се
справя с плановете, за да си спестим тези разходи. От утре в почивките, а
може би и след работа, ще започна да нанасям на компютъра линиите,
които ние тази вечер положихме с молива. Къщата стана малка – около 140
м² + 36 м² двоен гараж, но понеже строителството излиза около $500/м²,
ние не можем да си позволим по-голяма на тоя етап. Не знам дали съм ви
споменавал за тези статистики, но е доказано, че едно австралийско
семейство се задържа в новопостроената си къща средно около 2 години.
После я продава и си купува друга. Освен това съгласно същата
статистика, инвестираните суми за построяването на една къща след 7
години се удвояват при продажбата й, та ще имаме достатъчно време да
мислим по-нататък и за други промени. Сега целта е да построим тази,
която да ни прибере, да ни е удобна, красива и да бъде способна да
възстанови разходите един ден, пък тогава ще мислим на нова сметка. Това
е всичко от вечерните часове на деня. Също днес получихме и вашето
писмо № 119, което много ни зарадва, защото беше дълго, изчерпателно и
от него разбрахме, че вие пък сте ни получили колета с часовника за
татко. Това наистина е чудесно и аз просто не мога да си намеря място от
радост!...
Женя гледа някакъв идиотски филм на
телевизора и единственото за което дълбоко съжалявам е защо не съм
малко по-състоятелен, че да грабна вазата от масата и да му пръсна
омразния кинескоп на парченца! А утре като ми мине ядът да отида в
магазина и да си купя друг, че и нова ваза покрай това. Но както и да е -
приемам малкият му, червеникав екран като един голям, червен депутат: с
мълчание и тиха ненавист!...
Реших
да попиша тази вечер, не че не ми се спи, а защото почивките ми на
работа през следващата седмица ще бъдат заети с плана на къщата и за
писма няма да ми остане време. Радвам се, че на лозето сте изкарали
весело и че сте се събрали всички заедно. Макар и в тези трудни за
всички вас времена, въпреки всичко пак сте намерили сили и желание да се
повеселите. Гордея се с вас и горещо ви приветствам! Не разбрахме Ясен
кога се връща в Сидней, но непременно ще му се обадим, за да проучим как
е терена при него. А ако Пламен наистина реши да се ожени, предайте му
нашите най-горещи поздравления и... моите най-дълбоки съболезнования и
съчувствия. Така е - рано или късно човек си сяда на гъза: кой по-рано,
кой по-късно, но всеки го застига тази печална участ. Както казват,
човек и добре да си живее, на края пак се жени. Ще се радваме ако
установим отново връзка с тях и ни гостуват в Бризбън.
Радвам
се, че бате Людмил е завършил строежа на къщата – това е истинско
геройство в тези дни! Роси много правилно ви е обяснил за мястото и за
строежа, което аз още отдавна съм ви описал в писмата, но те само дето
ни насърчиха да купим имота и да мислим за строеж, пак сме им
благодарни. За апартамента нищо не мога да ви кажа, защото съм загубил
всякаква представа за пари и стойност. Аз като чета за тези нули след
всяко просто число, ми се изправя косата, но изглежда че нямат номинална
стойност пък. Както и да е - ориентирайте се по курса на долара, но не
изчаквайте много, защото последния хвърчи нагоре и ние постоянно губим
(е, ние сме свикнали все да сме отзад на опашката, но до кога бре
джанъм?). Та ако има клиенти, макар и за по-малко – давайте го да се
ликвидира въпроса. Защото докато уредим пък и пълномощните, може да
стане така, че вместо да вземем, ще имаме да даваме. Един вид: капарото
да е дадено, ръката е бита за цената, ние действаме за документите, а
през това време долара скача и ние пием само една студена вода. За това
най-добре е цената да бъде договорирана във валута (австралийски долари
за предпочитане) и равностойността им в левове, за да сме застраховани.
Тъй като аз продавам имота, а живея на Запад, имам право да си получа
стойността му във валута. Поне така беше преди - не знам как е сега, но
всичко това ще ни даде повече сигурност в случай на инфлация. Или
другият вариант е към датата на пазарлъка и курса на долара, купувача си
купува валутата, която ние искаме като стойност, а ние действаме по
документите. Така и неговите пари ще са застраховани и в случай на
проблем от наша страна или отказ, той ще си възстанови дадената сума, че
даже и с известна печалба след като скочи долара. Мисля че тази
подробност е много важна и би удовлетворила и двете страни на сделката.
Надявам се, че бях изчерпателен и обстоен във финансовия си обзор и за
това спирам до тук по този въпрос...
Стигнах
до мястото, където вече сте получили колета. Ама това е голям кеф,
нали! Има елемент на емоции, изненади и т.н. Всред цялата тази
отрицателно наелектризирана обстановка, трябват и малко плюсове, за да
се изравни поляритета - нали така беше съгласно електрическите закони!
От една точка като изтичат токове, в същата точка трябва и да влизат;
колкото навътре, толкова и навън – още на времето другарят Кирхов го е
казал и не го е скрил само за себе си, та дори и аз го зная. Като плъзне
мълвата, човек се научава! Та, в тоя ред на мисли, чета готовността ви
за идване тук и още повече се радвам. Ако се наложи обаче да идвате
поотделно, само не искайте от мене аз да избирам кой да е първи и втори,
защото еднакво ви обичам и двамата и най-силно ми се иска и двамата да
ви видим тук. Но има време до тогава, първо къщата трябва да стане, за
да декларираме пред властите, че можем да ви приютим и издържаме. Всичко
ще стане, но бавно и постепенно, а дядо Божи знае и кога точно, но пази
в тайна, за да ни изненада...
Хубаво
е, че неприятността с наводнението се е потулила, а за момчетата не
съжалявайте. Поетото дело е по-велико, а те щом са добри хора, други ще
ги приберат. Аз в писмата си съм ги понагрубявал малко задочно, но нека
бъда простен. Чувствам, че сте били свикнали с тях и ви е малко мъчно
след раздялата си, но това са нещата от живота – не може да се угоди на
всеки и все ние да сме потърпевшите.
Имате няколко въпроса, поставени много интересно и отговорите им съвсем ще ви объркат:
-
“Кога смятате да започнете къщата?” – отговор: ами ние сме започнали от
края с плановете, а самият строеж ще започне като ни отпуснат заем от
банката;
–
“След като ви отпуснат заема, кое ви спира?! – отговор: едно единствено
нещо – връщането му на банката. За да ни отпуснат заем, достатъчен за
построяването на къща а не на барака, е нужно да докажем финансова
състоятелност и мощ за изплащането му, с всичките лихви и странични
разходи за живеене. А това ще стане едва когато и Женя започне да внася
пари в къщи, т.е. като намери работа. Фактът, че причината за забавянето
на строежа е изцяло в нейни ръце я тормози много, за това не ни давайте
зор. Освен това тук като започнат да строят, не се мотаят по 20 години
както в България, а само два до три, най-много четири месеца. Така че
общо взето всичко ще стане относително бързо.
Може
би Женя е пропуснала да опише кое за кого е, но правилно сте се
досетили. Божи от днес ще е обут в нови чорапи, които ще пратим в
колета. Може би ще има и едни маратонки за малката Стилянка, та
хубавичко да й се умиришат крачетата още от сега. Но нали е пуста мода,
ще й слугуваме – няма как...
Благодарим
за рецептата на луканката. Сега пък ще пробваме нея за следващата
партида. Нищо не споменавате за шишето с ракията. То това беше за дядо
Вельо, а вашето ще пристигне с този колет, който още не е изпратен към
днешната дата. Дано да се е получило и това, след като пишете, че всичко
е било налице. Пак ще чакаме да потвърдите и писмено. А аз сега
свършвам, че стана 00:15 местно време, а след шест часа трябва да съм и
на работа. В залата няма чертожни дъски, че да се крия зад тях и да
клюмам главата, както това ми се е случвало в добрата стара
“Електроника”. Лека нощ и много вЕ обичам...
05.09.1995
- Здравейте и от мен, мили наши! Започнах да пиша в 15:00, но Нени си
дойде от училище и се заовъртах около него. Днес пак разбих малко хайвер
– този път червен. После пък бърках крем – двуцветен – шоколадов и
ванилов. И ето, че е вече 17:00. След малко пък Ачо ще си дойде от
работа, та колкото мога сега ще напиша. То и аз не знам какво. Ачо
всичко описва с подробности, аз ви записах цяла касетка и ви казах
толкова много неща. Може би отново трябва да кажа: Благодаря лично от
мое име за помощта – морална и материална. Много съм ви признателна и
дано дойде ден да ви посрещна тук и да се реванширам както ми се иска.
Майко, блузата която ти купих, всъщност аз нямах
намерение да купувам. Както казах и на касетата, страх ме е по принцип
да изпращам дрехи, защото не знам дали сте отслабнали или напълнели. Но
като я видях, много ми хареса и ми се видя подходяща като размер. Като я
купих пък, реших да я окомплектовам и с подходящо бижу. Е, доста
пообиколих магазините, но мисля че нещо се получи. Дано да ти хареса
цвета. За това просто ме е страх да търся, защото трябва да се изпробва
или да знам размера ти – надявам се, че ще намериш с какво да я носиш.
От писмото ти не мога да се сетя за каква
бележка става дума, която съм изпратила на Еми и Христо. Просто съм
забравила, но се радвам, че те всичко са получили. Имам предвид и
картичката за Катето. Сега до следващата година дано се наканят пак да
ни пишат. Що се отнася до нещата за Дидка, може да съм пропуснала във
вашето писмо да ги опиша, но съм 100% сигурна, че ги описах в писмото до
Живкови. Изпратих й също и картичка за рождения ден, както и играчка за
Стелито – светеща и музикална. Понеже нищо не пишеш за тях, за това ги
споменавам. Дано и тях да са получили. Друго не се сещам. Днес имам
отново отказ за работа и аз вече не знам какво да направя. Ако се сетя
нещо друго ще продължа. За сега много ви целувам и обичам. Благодаря за
всичко. Поздравете всички познати и приятели. Поздрави и на баба: Женя
И
аз продължавам с няколко думи от последните часове на деня. Току що по
телевизията дадоха Мелбърн, целият засипан от сняг (повече от една
педя), катастрофирали коли на камари и бой със снежни топки. Тук цял ден
валежа е от дъжд, но на 29°C не може да го пресече в сняг, та и ние да
се порадваме малко на бялата му пелерина. Днес откриха новото
международно летище в Бризбън, което е второто по големина в Австралия
след Сиднейското и където ще изпиете първата си бира, след като кацнете
при нас (един ден, когато и да е той). Наистина е много голямо и
модерно, на четири нива и има куп други изгъзици, с огромни хангари за
самолетите и т.н.
От
единия края започнах и плана на къщата да рисувам на работа. Напред
вечеряхме, че да се успокои малко домашната атмосферата, която докато
ние с Нени бяхме гладни, беше доста нажежена и изнервена. Женя беше
направила много вкусни неща – за десерт имахме крем, с хайверът пък
покарвахме сухия залък хляб и др. Неничко в момента ви срича писмото, но
му е трудно да чете слетите ръкописни букви. Като прибавим неговия инат
и изключителният му талант да се преструва и прави на луд, картината на
пейзажа напълно се допълва. Имам чувството, че ще си легне и набит, но
хайде от мене да мине – дано да не съм прав.
Тъкмо
си мислехме дали не е добре да ви се обадим преди 15 Септември, за да
ви кажем че сме получили армагана по Роси, а и да предадем информацията
около финансиите, валути и покупко-продажби на недвижими имоти. Освен
това ще бъдем по-кратки този път в приказките си, за да оставим малко
лимит и за Женя. Тя също трябва да се обади на техните на 26 Септември, а
там разговорите са по-дълги, че са много народ – дорде се изредят
всичките да питат едно и също...
Много
ми е мъчно, че така се измъчвате покрай баба, а и тя несъмнено също
тегли. Не е лесно да чувстваш, че си жив труп на легло, глух на всичкото
отгоре и т.н. Много се намъчняваме за цялата тази болнична обстановка
около вас, а и за всички вас, но какво да направим и как да помогнем от
тук? Баба все казва: “Лошо нещо е старостта, бабе!” и е много права. Аз
все се каня да питам дали ми разбира почерка като чете писмата? Но което
не е успяла да прочете, вие ще й го разчитате.
Днес
смятах по какъв курс съм обърнал “подаръците” – AUS$1.00 = USA$0.77,
което като направите справка с предишното писмо, е отново по-високо.
Австралийският долар все повече поскъпва спрямо американския и
тенденцията е да стане 1 : 1. Това още повече обезсмисля използването на
американски долари и обръщането им в тукашни. Най-добре е левовете
директно да се превръщат в нашенски пари. Така ще избегнем загубите от
прехвърлянето, което никак не е незначително. Не съм записал никъде
предишните сметки, но вие ги имате – сравнете ги и ще се убедите сами.
Неничко
е много ентусиазиран от предстоящата ни двудневна екскурзия, ходил даже
и се похвалил на учителя си къде ще го водим. Той пък му разказал много
интересни неща за този край – китове, акули, природа и т.н. Имаме една
книга в къщи, за природните забележителности на нашия щат. Та Нени тези
дни чете пътеводителите и казва на кое трябва да обърнем внимание. Голям
професор е и той, ама да е жив и здрав. Много ще му тегли гърба, както е
такъв вироглав - Господ да му е на помощ! Аз му свивам сърмите
постоянно, но пък си мисля да не му създам някакви комплекси. Нали е
мушнó говедо, ще се оправи някак – за разлика от него, баща му беше
по-смотан като малък...
07.09.1995
- Бай Тодора беше роден на тази дата, че и още живее сигурно, хитрият
дявол и селски бек! Не му пожелавам нищо лошо, но хубавичко е да знае,
че за всичката мръсота дето е ставала под носа му, с неговото
покровителство и благословия, баят има да се шувърга и мята в гроба си –
не бих искал да съм на неговото място, признавам. Днес си дойдох
по-рано от работа, защото си изразходих полагаемите ми се часове на
извънреден труд. Нищо ново няма около нас, но сядам да драсна някой ред,
да се поддържа формата. На работа усилено се занимавам с плановете на
къщата (в почивките имам предвид). Чакаме да ни се обадят Сашови и
другите, за да разберем дали ще ходим на екскурзията в събота и неделя.
Едното от децата щяло да има нещо в училище, та може и да ни провали
ходенето, малкият калпазанин.
Тези
дни сви голям студ – пролетта започна с доста хладно време. През деня е
22°C и е поносимо, но вечер, нощем и сутрин става едва 6°C. Иначе е
слънчево и приятно. Ако отидем на екскурзията, няма да ходим на
ресторант на 15 Септември, защото там вече ще сме си преживели емоциите –
и духовно, а и финансово. Така че удоволствията ще са селективни, като
ние избираме по-хубавото. Само ужасните капиталисти и богаташи биха
могли да си ги позволят и двете, но ние не. Ама не се оплакваме, нито
пък съжаляваме за участта си, в която се навряхме сами и по собствено
желание...
11.09.1995
- Понеделник вечер. Сами разбирате съдейки по датите, че през изтеклите
няколко почивни дни не е имало никаква възможност за писане, защото
въпреки всичко, нашата малка екскурзията за щастие се осъществи, с
всички запланувани и извънредно произтекли от това моменти. В петък
вечерта след работа се занимавахме с подготовката на багажа, с
приготовлението на малко суха храна за два дена, последна проверка на
колата и т.н. В събота сутринта в уречения час и на уговореното място
трите коли със съответните семейства се срещнахме и от там насетне
пътешествието ни започна.
Курорта,
за където се бяхме запътили се намираше на около 150-170 км северно от
Бризбън. Живописна магистрала води до там и за малко повече от час бяхме
вече там. По пътя не сме спирали никъде, за да имаме достатъчно време
за разглеждането на самото място. Пристигнахме в 10:30, но два часа
обикаляхме мотелите, за да си търсим стая за преспиване вечерта. Освен,
че е курортно място (нещо като Китен, но по-луксозно и на по-голяма
площ), активният сезон по тези географски ширини никога не свършва и
навсякъде е доволно претъпкано през цялото време на годината. През
същите почивни дни се оказа, че точно там се провежда някакъв
джаз-фестивал на открито и по този повод пък хептен всичко беше заето.
Независимо от чувствителните цени за стая в хотел ($150-$200 на вечер),
народът се стичаше на тълпи отвред и никакви финансови бариери не
представляваха сериозна пречка за него, за да си живее пълноценно. На
края и ние намерихме и заехме последните три спални в един мотел/къмпинг
- нещо като младежки туристически дом. Всред глутницата от безгрижни,
весели 15-25 годишни пъпчиви подрастващи, ние сериозно се откроявахме на
общият им фон и се чувствахме като “старци” там. Разбира се, това не ни
попречи да си изкараме дори по-добре и от тях, просто защото имаме
повече опит и бяхме поне с едни гърди житейско предварение от малките
келеши. Предварителната уговорка с нашите “младежи” бяха, че след като
погълнат всичките полагащи им се сладоледи, пасти, семки и бонбони ще
бъдат върнати и настанени в съответните стаи на мотела, ще спят сами,
като за дежурен по лагер беше определена леля Цонка. Само нашия малък
Неничко беше в най-неизгодната позиция, защото беше съвсем сам в стаята
си, но ние се разбрахме с него по мъжки и нямахме никакви проблеми.
Всъщност аз много бързо стигнах до вечерта – на нея ще се върна малко
по-късно в разказа си.
Та,
намерихме значи ние стаите, платихме ги и се върнахме обратно на
мястото, където бяхме оставили жените и децата. Всички вече бяха приятно
гладни и изнервени, но след кратката словесна престрелка помежду с
ближните нам, духовете се уталожиха. Гладът обаче продължи да ни мъчи и
допълнително да нажежава привидно спокойната обстановка. Решихме да
отидем в един от многото паркове с барбекюта и да си направим тържествен
обяд – нали беше и 09 Септември на всичкото отгоре. Паркът се намираше
точно на брега на океана и по тази причина беше малко ветровито, но не
неприятно. Там имахме шведска маса, с аперитиви, салати, ордьоври и т.н.
След като привършихме с тържествената част и тостовете за вярна служба
на Партията, цялата манифестация се отправихме на поход из вътрешността
на Природния парк – вървяхме по една пътека покрай самия ръб на морския
бряг. Беше много красиво и интересно. От разходката се прибрахме в
мотела. Децата поиграха малко, ние оправихме набързо багажите и не след
дълго, започнахме да си вземаме следобедния аперитив (многократно). Като
си подложихме сериозно и набрахме достатъчно сили и смелост, за да се
потопим в курортната шарения и смесица от възрастови багри, дъх на скъпи
парфюми и изпотени деца, отново всички излязохме за вечерната си
променада.
Градчето
беше много шумно, добре осветено, весело и с настроението си
предразполагаше към частична забрава на ежедневните злободневки, таящи
се дълбоко в душата на отделния индивид. От всеки възможен ъгъл, от
всяко малко крайпътно заведение се носеха звуците на приятна музика,
което допълваше веселият колорит. След няколко безцелни тигела по
гюзмето и под непрекъснатите подвиквания: “Сашко – спри се там и чакай
другите!”, “Сашо - къде е Калина, бе?! – Калинче, от мене няма да се
отделяш, мамо!”, “Боби – къде вървиш бе говедо, не видя ли колата? –
оглеждай се като пресичаш, диване такова!” и “Нено – внимавай, дръж ме
за ръка или отивай при баща си!”, както и след задоволяването на всеки
отделен каприз, изразяващ се под формата на сладолед или друга купешка
храна, ние най-после отново се прибрахме в мотела, за да сложим малките
душевадци да спят. Те и без друго бяха като пребити от целодневното
ходене и скитане, брулени от вятъра, изпечени от слънцето, от многото
емоции и събраните впечатления, а специално Неничко нея сутрин скочи още
в 06:00 от мерак за това пътуване. И само докато легнаха и помирисаха
възглавниците, всички изпозаспаха на мига още във въздуха – или поне
нашичкия, за другите нямам сведения и не знам как са се държали през
нощта. Пожелахме “леко дежурство” на дневалния и излязохме, този път без
деца и без коли (а трябваше и без жени, но не ни се получи). Голямо
обикаляне падна на нова сметка, докато си намерим някъде места за сядане
– всичко беше пълно до дупка. На края ни сгъчкаха на една малка масичка
с допълнителни столове в едно прилично ресторантче-градина. Поръчахме
си една бутилка бяло вино с 6 чаши, разни мезета и други специалитети.
Женя яде гръцка салата, аз лазаня – традиционно италианско блюдо, нещо
като баница с месо, кашкавал и доматен сос или по-прилича на мусака, но
вместо картофи слагат едни дебели тестени кори и малко кайма между тях.
Единствено италианската кухня ми допада в тая Австралия. Само техните
манджи ми се струват по-ядливи. Но аз не съм и опитвал други от
съображения за сигурност. Определено си мисля, познавайки изтънченият си
вкус, че нито японските, нито китайските или пък азиатските ястия като
общо (да оставим настрана и индийските), въобще биха ми допаднали на
езика и гърлото. За това ако ми се наложи, аз винаги се придържам към
“жабарската” национална кухня. Ние си носехме и едно 4-литрово мяхче с
наше си, по-евтино вино, защото то струва само $7 в магазина, а в
кръчмата за една бутилка от 0.700 л ни съдраха с $15, при това то беше
най-евтиното. Тук има много ресторанти, в които е легално да си донесеш и
внесеш отвън алкохола, а само да им ползваш мезетата и чашите. Тези
заведения нямат право да продават алкохол, защото данъка е много
страшен, а самото право се придобива след плащане на сума, колкото
струва самия ресторант с масите, столовете и покривките барабар. Така,
че е прието (но само в тези заведения) да си извадиш боцата и да си пиеш
от нея на воля. Нашият ресторант не беше обаче от такава категория, та
всичките манипулации по допълването на чаши и бутилки трябваше да го
вършим скришом. Оригиналното вино ни го донесоха в един поднос пълен с
лед, а под масата само си допълвахме шишето и го завирахме пак обратно в
леда. Чашите ни пълни, и шишето пълно; чашите постоянно стоят пълни и
шишето продължава да бъде пълно – а ние току до песен я докарахме след
петото насипване, а пък туй шише сякаш дъно няма. Сигурно са си
помислили, че ни е слаб ангела, след като шест души едно шише вино не
можем да изпием, но ние нашата доза интоксикация си я получихме така или
иначе и всичко беше много весело. На връщане към мотела пеша, хубавичко
ни обрули и вятърът, та през нощта спахме като къпани бебета.
На
другия ден (вчера – неделя), разходката ни из района продължи. В това
курортно градче се мотахме до обяд, след което на връщане към Бризбън се
спуснахме по крайбрежното шосе. То преминава през верига от други
курортни селища, също с необятни плажове, множество паркове, дивни
красоти и т.н. Правихме си снимки, обядвахме, разхождахме се и т.н. Това
място се нарича с общото название Sunshine Coast (“Слънчев бряг”) и е
на малко по-народно ниво отколкото суперлуксозния, лъскав и
екстравагантен Gold Coast (“Златния бряг”) - достоен съперник на
калифорнийските американски курорти от най-висок и скъп ранг. За това
ние и занапред ще предпочитаме по-обикновеното и достъпно за нас място,
отколкото подсмърчането пред прага на трудно, че и никога достижимото
лустро. В тая връзка – Тото-то пак не даде резултат и ще минем на
вариант “диво къмпиране и сране” из горите...
Останалата
част от компанията бързаше да си свърши домакинската работа в неделя
вечерта и си тръгнаха по-рано, докато ние продължихме обиколката по
разните туристически обекти. На края и ние се прибрахме снощи в 18:30,
набързо оправихме багажа и кукнахме пред омразната кутия (телевизора
визирам конкретно тук...). Нени се окъпа и заспа като отсечен, ние
записахме малко филм за касетката ви, но ще я изпратим по-нататък, след
като оправя и “Животинската ферма”. Дано между другото този филм да не
сте го гледали, защото ще се пукна от яд, дето толкова време загубих с
него – всичкото ми старание ще отиде на вятъра. Но вече съм към краят му
и във всички случаи ще го довърша преди Коледа.
Днес
денят и седмицата започнаха с обичайния си ритъм. Женя утре ще вземе
готовите снимки от екскурзията и от края почваме да стягаме колета.
Ходенето ни в заведение за 15 Септември официално отпадна, но за сметка
на това пък малко по-тържествено ще отпразнуваме рождения ден на Женя,
който е на 26 Септември. Търсим и някакъв подарък за нашите приятели
дето си купиха къща, защото в събота сме канени на официалното й
освещаване. Това са новините от последните дни. Като се появи нещо важно
пак ще ви пишем. А сега ще отида да си топна ръката в гореща вода, че
ми се развинти китката от много писане. Лека нощ и до нови срещи!...
13.09.1995
- Тези дни около нас няма нищо особено, освен получаването на вашето
писмо № 120, с пълно описание на емоциите и кахърите около продажбата на
апартамента. Явно нещата започват съвсем да узряват и моето писмо,
което пиша в момента, съвсем няма да бъде актуално, докато го получите
след месец или два. По тази причина вечерта предприехме преждевременно
телефонно обаждане, но линията за сега е заета, та първо ще попиша
малко, а после пак ще пробвам да осъществим връзка между Рая и Ада. Но
проклетите дяволи безмилостно са заели всичките налични телефони, та ще
се наложи да ги изчакаме малко.
Започвам
да препрочитам писмото ви и да отговарям по реда на зададените въпроси.
Аз много ясно съм го написал малко по-горе в листите, но понеже се
натъквам отново на безпокойството ви относно поскъпването на долара, пак
ще повторя: нека клиента веднага да купи валута на равностойността на
пазарлъка към същата дата и само да чака документите. Така парите му са
застраховани в случай на провал от наша страна, а ние пък ще си получим
сумата във валута и то точно съгласно договорената цена, независимо че
след месец или два (докато траят процедурните формалности) доларът ще
поскъпне. Това е единствената маневра, която ще ни запази от ударите на
поголовно растящата инфлация. Точно това ще се опитвам да ви разяснявам
тази вечер по телефона, стига да не е станало вече твърде късно...
Заедно
с вашето писмо (препоръчаното) дойдоха и документите за змийската
отрова и лепенките “BG” – благодарим много за всичко, аз от тук нататък
ще действам, но кога – само един Господ знае, защото сами виждате и ние
на какъв огън се печем. Но всичко ще си стане бавно по реда.
Австралийците за това са щастлива нация, защото не бързат за никъде и за
нищо. А нали ние също сме австралийци (вече...).
Наред
с големите ви грижи около апартамента, виждам че и социалният живот не
спира: Тодоровци, Голец, Стоевци – все приятни и весели случки. Много ви
се радвам за тези неща. Иначе човешкото съществуване става скучно и
еднообразно, а това изморява и отегчава. Тъкмо съм стигнал до мястото,
където обяснявате напрежението около тази жена – клиентката на
апартамента; не ми се коментират тези редове, защото ми се реве като ги
чета, за гдето ви създадох толкова много грижи с всичко това, а пък като
чета и как излитат хилядарките за изваждането на този или онзи
документ, направо ми спира дъха...
Стигам
до мястото, където пишете за австралийските предавания всеки четвъртък
по Българската телевизия. Ще ми бъде любопитно да напълните една
видеокасета с няколко поредни филма и да ни ги пратите при случай. Искам
да сравня как се коментират нещата от другата страна на барикадата. Но
нека да не е веднага – сега имаме по-голям зор и мислите ни са
концентрирани в други посоки. Просто го споменавам. Ще се радвам ако
Слона ни пише. Ние бяхме големи приятели с тях. И той баят поскита по
света, но дано да не са били напразни усилията му. Поздравете ги като се
видите специално от нас. С това завършва вашето наситено с емоции
писмо, на което аз хем се радвам, хем пък се и тревожа за вас самите, но
знам че вие сте “твърдо сварени”, както казва Бакала – преживели сте
партизанщина, после национализация, колективизация и кооперация, 45
години “народна власт” в комбинация с РСО (Развито Социалистическо
Общество); на края рухване на всичко старо и още по-дълбоко
разочарование от уж новото – е-е-е, да изброявам ли още? После идват
ученичеството ми (мъчително), щастливо детство, още по-щастливото ми
юношество, проклет войниклък, още по-проклето следване (покачване на
адреналина преди и почти след всеки изпит). След това се нареждат
женитби, поява на внучета и пр. Сега пък и това командване от дистанция
30,000 км през спътниците! Абе – родители-герои сте вие и аз съм толкова
щастлив с вас! Как само ще ви се отплащам за всичко това – още не съм
изнамерил формулата, но такава аз наистина трябва да открия!...
Сега
и аз ще сменя темата, малко с вътрешно-семейна информация. Напред като
си дойдох от работа, пак ходихме с Нени да караме колелета. Минали сме
сигурно 20 км, изморих го едно хубаво, а после се окъпахме. Днес беше
пристигнало писмото на Еми и Христо, писано от Ахтопол, докато са били
там на почивка. Ще им отговаряме и на тях тези дни по Нова Година.
Засилил съм дейността по чертежите на къщата. Моя колега постоянно ми
помага, но времето в почивките ми е изключително кратко и недостатъчно,
та сигурно тази събота ще отида да поработя само за себе си, вместо за
компанията. А сега отивам да ви се обаждам пак. Решихме да е тази вечер,
защото вие в петък може да сте вече отишли на лозето или пък да имате
гости и да не можем да си разговаряме на спокойствие по нашите болни
въпроси. Ето защо това наше обаждане, въпреки че не е на самата дата, ще
бъде и за рождения ти ден, скъпа моя майко. Ние всички много те
обичаме, целуваме те и прегръщаме на твоя ден; и макар далеч от нас, ние
мислим постоянно за тебе и за всички вас. Живеем с радостите ви,
тревогите ви, емоциите и всичко свързано. А сега вече наистина отивам да
ви се обадя. Минавам пътьом само да се изпикая, че от вълнение ще ми се
пукне мехура и сядам до телефона...
Току
що успях да се свържа, но телефонът ви даваше “свободно”. Тук е 21:10, а
в България е ранния следобед, около обед. Майка сигурно е излязла
някъде (вероятно да купува долари от продажбата на апартамента –
ха-ха-ха!). Ще опитам да звънна пак, малко по-късно. За сега спирам до
тук, че още не съм вечерял, но от емоции и вълнение аз също не мога да
ям...
И
в 22:35 тукашно време също никой не се обади - сигурно е имало опашка
на валутното гише в банката - хе-хе! Хайде, лека нощ, утре ще продължа с
отчаяните си опити...
На другата сутрин също звънях, но пак нямаше никой. Това написаното тук вече е от днес, 14.09.1995 – в ранните часове на деня (06:10), докато при вас е било все още сряда вечерта на 13 Септември. Пак ще ви търся довечера...
Ето
че и това “довечера” дойде – обаждах се напред в 19:10 местно време,
което е малко преди обяд в България. По-късно ще се обадим пак, дано
този път имаме повече късмет да се чуем. Днес междувременно получихме
писмо от баба Тека от Зорница, но е писано и пуснато много преди
получаването на нашия колет в Габрово, защото те не споменават нищо по
този въпрос. Просто са се разминали информациите, но няма значение. Сега
ще пием по една ракия с госпожата за хатър на салатата, дето е
направила, ще вечеряме, а после ще се опитам да превеждам филма за
касетката ви. Късно преди да легнем ще ви звъннем отново...
Ето
че стана 21:30 – “салатата” се оказа повечко, пък на мене нали ми е
“дълъг аперитива”, та едва сега смогнах отново да ви набера номера на
телефона. Добре ама пак никой не вдигна проклетата слушалка и аз вече си
лягам, защото нямам нито сили, нито пък нерви ми останаха. Иначе много
ви обичам, но сега ви казвам “лека нощ”!...
16.09.1995
- Ето ни вече и без дом! В смисъл – с продаден дом. Но ще се върна
обратно там, където отчаяно бях прекъснал писането си онази вечер,
защото от тогава насам много неща се случиха и са се случили, без ние
нищо да подозираме и предполагаме. А сега - подред.
Вчера
(15 Септември) се прибрах по-рано от работа. Отидохме да вземем на
малкия колелото от ремонт, а след това в гаража дооправяхме на
“майстора” майсторлъка. Аз после се качих горе, защото Женя беше
приготвила чудна маса като за сватбен ден – панделки, захаросани чаши,
свещи и още други щуротии. Преди да седнем да се черпим, аз рекох отново
да позвъня до Габрово - хем да поздравя майка за рождения й ден, хем да
обменим малко мисли по наболели напоследък въпроси. От разговора
разбрах, че два дни не е имало никой в къщи и за това телефона е мълчал
като комунист на разпит в полицейското мазе. За чичо Вачи съжаляваме
много. Бог да го прости! Предайте нашите искрени съболезнования на леля
Венче и на Марианчето. Картички няма да пиша, за да не ги откраднат.
Разбрахме
и за татко, че е отишъл на работа в Югославия, на пук на ембаргото. Е,
разбрахме че и имота ни се е продал, за което аз в първия момент доста
се стъписах и даже ми стана криво, но си рекох: “Така е трябвало значи”.
До сега знаехме, че дори и без най-малки намерения за връщане обратно в
България, поне по нотариален акт имаме едно парче “54 м² + таванско и
избено помещение”, което си е чисто наша собственост. А от сега нататък –
нищо, но за сметка на това пък, силите ни са хвърлени тук, на много
по-голямо и мащабно дело. Искаме специално да благодарим на баба Фанче,
която ни предостави този имот за наше лично ползване, както и на вас за
непосилното тичане, което сте направили да осъществите продажбата му. С
тези си благодарствени редове също искам да уверя всички вас, че
средствата набрани от тези метежни дела са на сигурно място и че няма да
бъдат използвани нито за купуване на кола, караван, за безцелни почивки
и т.н., а изключително и само за имот и покъщнина – в смисъл, от където
са произлезли, те пак там ще се вложат. Е, само че не в България, ами
откъм опакото на земното кълбо. Това обаче няма значение, защото то като
се върти, ние нали все отгоре му се падаме – дори и Галилей го е
разбрал преди повече от 400 години. За това отново и не за последен път
казваме, че сме благодарни от сърце за всичко, което правите и сте
направили за нас! Аз още много пъти нататък ще споменавам това, но за
сега мога да кажа едва само тези простички думи, защото много се
вълнувам и мисълта ми е скована. А пък ни трябва и малко време, за да
приемем и свикнем с мисълта, че от сега нататък сме безимотни или
малоимотни граждани на вселената.
По
телефона успяхме бегло да си кажем близките цели и задачи, по-нататък в
писмата ще изясняваме подробностите. Всичко онова, дето съм го писал в
предните листи около апартамента го забравете – явно то се е наредило от
само себе си, както и аз ви бях споменал някъде из томовете на
настоящият ми труд. Не без Божията и ваша лична помощ, разбира се. Като
се обадим другия месец пак, тогава ще си споделяме и останалите неща.
Между другото, когато хората се установят в апартамента и заживеят след
ремонтите, попитайте ги дали биха желали да се снимат за нас с новата
обстановка и ни изпратете снимките. Щом са симпатични хора, вероятно ще
се съгласят, а може и да ги познаваме от някъде, ако са от Габрово.
Днес
следобед пък, както вече знаете, ще ходим на гости на нова къща, а утре
по план вече ще отидем и на черква. Много неща се случиха в последно
време, трябва да запалим свещи големи колкото на ТЕЦ-а комина, но тук
ТЕЦ-ове няма, та не знам къде ще търсим мярка и еквивалент. И за живи и
за умрели ще запалим, може би в Македонската църква – това е
най-малкото, което можем да направим в знак на дълбока благодарност и
признателност.
Сутринта
ходих до работа да си чертая плановете на къщата (без да ми се плаща,
разбира се). Изпращам ви общото разположение на сградата, което е твърде
възможно да претърпи и известни промени в бъдеще. Това е предварителния
чертеж на дървената рамка, която се прави от чамови летви. Отвън се
облицова с тухли, а отвътре се изпушва със специални гипсови плоскости.
От такива плоскости са и вътрешните преградни стени. Когато проекта
стане готов, ще ви изпратя едно копие за визуална представа.
Снощи,
след като свърши официалната ни тържествена и юбилейна вечеря,
излязохме на разходка из града. Вечерта по улиците имаше някакво
карнавално шествие и цяла нощ свириха оркестри на разни туземци. Беше
много интересно и забавно. Прибрахме се чак в 23:00 капнали от умора. Аз
станах сутринта в 05:30 и заминах в завода, а преди малко си дойдох.
Сега е 13:45 - чакаме Нени да се прибере след каране на колелото, удрям
един душ колкото да не мириша на вкиснало и излизаме. Времето се
установи пак чудно. Едва ли има друго такова място по света, с толкова
прекрасно време...
На
работа цари обичайната заетост. Чакам с нетърпение Коледната отпуска.
Даже снощи на тържеството се прокраднаха някои основни идейни планове и
директиви, но тях вече ще ги споменавам по-нататък, като се улегнат
съвсем и наближи времето за осъществяването им. А сега спирам до тук, че
времето ми съвсем накъся. Ще пиша пак утре.
17.09.1995
– Прекрасно слънчев, но умопомрачаващо тъп и скучен неделен следобед.
Всеки се е тръшнал по на един миндер в отделни одаи и спи здравословен
сън. Само моите очи не се затварят, жадни за живот, емоции, ходене,
моабети и все от този сорт – абе, що за човек съм и аз бе, мама му
стара? Освен това започнах вече да кроя и планове как
най-безпрепятствено и безболезнено можем да получим сумата от продадения
апартамент тук в нашите банкови сметки...
А
- забравих вчера да спомена още един интересен момент. Към
тържествената вечеря по случай 10-годишнината от онази “черна”
септемврийска неделя на 1985 (за сватбата си говоря тъй благоговейно, не
се ли досетихте), Женя беше прибавила и по един лотариен билет – за
всеки от нас по един. Те са от тези, дето се стържат с нокът и отдолу
излизат едни цифри. Където цифрите се повтарят три пъти – съответното
число долари представлява и самата печалба. На моя билет имаше 3 x $2.
Е, имаше и 2 x $25,000, само че липсваше третото число, та се разминах с
много голямата печалба. По мнението на Женя обаче, билетите не
печелеха, защото трябвало цифрите да бъдат една до друга в редичка или
една под друга в колонка (тя е специалиста по “хазарт и комар” в нашето
семейство и тази секция е под нейното мъдро ръководство). И като
прибирала масата вечерта изхвърлила хартийките в кошчето за боклук.
Добре ама аз нали упражнявам най-близък и строг контрол над всяка нейна
стъпка или действие, а пък и аз нещо си шетах из кухнята, че ги намерих в
кофата и ги извадих от там. Викам си: “Нищо че не печелят - ще отидем в
пункта и там ще ни го кажат официално; може машината на която ги
проверяват да сгреши”. Вечерта като излязохме на разходката ги дадохме
на едно място да се проверят и бум! – ето ти $14 печалба. Ние не
разбрахме чий билет колко е спечелил, но тъй или иначе дадоха ни хората
парите и толкоз. Ние пък от своя страна ги подарихме на Нени за
касичката и той беше много радостен. Между другото, тук бабичките по цял
ден киснат в Тото пунктовете и стържат такива билети с нокти. От време
на време току някоя ще изврещи като заклан пръч - или за голяма печалба
или пък че й е свършила неусетно пенсията в портмонето и ще яде само
салам без хляб до следващото плащане. Та това беше случката от онази
вечер – стори ми се интересна и забавна, за това ви я казах...
Снощи,
всъщност още от ранния следобед, както беше по програма, отидохме на
въпросното гости. Всичките пет семейства се събрахме на
следобедно-вечерно-нощно парти, което протече на много висок градус.
Къщата на нашите приятели е с басейн, та някои даже се и къпаха. Аз
играх ролята на подстрекател отстрани и не се мокрих. Разбра се
междувременно, че ще останем да спим там, за да нямам неприятни срещи с
Полицията на връщане към дома. Легнахме си много късно, но Неничко го
боля цяла нощ корема и нито той, нито ние успяхме да спим. Установи се
впоследствие, че предния ден той “просто е доял” останалите парчета от
пиците, които Женя беше поръчала за вечерта. А в тавата бяха останали
точно толкова парчета, колкото са достатъчни за изхранването на едно
средностатистическо австралийско семейство (двама възрастни + 2.3 деца).
Значи доста е похапнал, завалията. Но нали гъз глава затрива, та и той.
Повръща нощес, сутринта и ние вече в 06:30 на ранина си тръгнахме от
хората - уж да вървим да го лекуваме. Бяхме решили днес да отидем и на
черква. Неничко обаче като си облекчи тумбака, пръдна няколко пъти
здравословно и заспа юнашки сън още докато пътувахме. Беше станало вече
07:00 и аз паркирах колата под една дебела сянка, та той да спи вътре на
хладно, а ние с Женя се разхождахме до 10:00 покрай реката в един парк.
От там отидохме в Македонската църква, но Нени остана в колата, защото
му беше слабо, кисело и още му се спеше. Запалихме си ние свещите,
целунахме иконите, оставихме малко дребни пари, уж за повече късмет и се
прибрахме в къщи. Той пак легна, вече официално в леглото си и сега е
14:15, но всички продължават да спят. Та, това са нещата около нас към
днешната дата и час...
Дойде
ми на ума да попитам - не може ли сестрата като си дойде насам или пък
някой техен близък да донесат парите? Дори и Пламен може да свърши тази
работа като се прибира назад към Австралия. Но съгласете се, че за тази
сума не е оправдано аз да си идвам в България, и то само за една
две-седмици, а пък да похарча почти ¼ от апартамента. Още по-сложно е на
този етап някой от вас да ги носи тук, защото това също са значителни
разходи. Не ме обвинявайте за това – всичко коренно ще се промени,
когато и Женя започне работа, но сега, както пък на мене ми отрязаха и
извънредния труд, нещата придобиват малко “по-стипчив” характер.
Миналите две седмици сме спестили едва $200, които прибавихме към общата
голяма сума. Тя е на отделна сметка и от нея не се теглят пари под
никакъв предлог, а само се внасят (под всякакъв предлог и при
възможност, разбира се). В друга банка, която ни отпусна заема за земята
и с която може би ще кореспондираме в бъдеще и за другия заем (за
строежа на къщата), директно от завода влизат по $365 седмично, от които
$112 са за погасяване на заема, $145 е наемът ни, а останалите са за
почивката ни по Коледа. Освен това, числото “365” не е никак случайно;
то е подбрано като горе-долу една очаквателна сума, която ще трябва
евентуално да изплащаме за погасяване и на двата заема, земя + къща.
Естествено, тогава ще отпаднат разходите по наема и екскурзията, и
цялата сума ще отива за изплащането на този борч. С това упражнение
просто искахме да видим как би се живяло и как бихме се справяли само с
моята заплата, в случай че погасяваме всичките си дългове към банката.
За сега все още не е невъзможно, но от това начало са минали едва три
седмици, докато занапред остават 25 години. Но пак казвам: нещата
изведнъж ще порозовеят, когато и Женя започне работа. Ето, във вестника
тя пак е намерила три обяви за работни места и утре ще отиде на място да
кандидатства, но какво ще стане после, един Господ знае. Тя доста се е
притеснила вече и отчаяла, защото сега всичко зависи от нея и знае, че
държи началото на строежа в нейни ръце. Но все пак тя шансът и късметът
си не може да предопредели сама, а просто чака на съдбата - каквото тя й
е отредила...
Пак
се връщам на темата за парите – в момента наша приятелка от Аделаида си
е у тях във Варна. Но тя пътува сама с двете деца и може да не е много
сигурно да носи със себе си такава крупна сума от единия край на света
до другия. Тя отпада, но аз постоянно ще пиша разни предложения и
варианти, а пък вие ще изберете най-добрия. А в същото време пък и
съвсем не ми се иска тази сума да седи в България, защото всичко може да
се очаква – я банката ще фалира, я влоговете ще блокират; какво ли не
могат да измислят тъпите комунистически кратуни. А – ето още нещо в тази
връзка. Чувал съм, че в Белград има клон на нашата банка. Аз ще проверя
дали това е вярно и ще ви пиша допълнително. Ако е действително така и
прехвърлянето може да стане по банков път, когато татко ходи в Сърбия,
ще прескочи и до Белград да ги внесе там. Но как - ще умуваме и ще
измислим най-доброто. Ето ви още един финансов случай, звучащ повечето
като клюка или любопитен факт. Онзи ден е починала някаква самотна жена
без никакви близки, наследници и т.н. и е оставила $4,000,000 (не съм
много сигурен в броя на нулите, за това пиша и словом: четири милиона
долара!!!). Два милиона е завещала на “Червен кръст”, а другите два – на
друга подобна организация. Поела си е и разноските по погребението,
лека й пръст! Съобщиха го по радиото на новините...
Нени
от онзи ден е в двуседмична пролетна ваканция. Преди края на срока
правили контролно по граматика – трябвало да напишат сто думи вярно. Той
единствен в класа има и стоте без никакви грешки. Това не стана без
моята намеса обаче. Гледам го един ден – дреме пред учебника и уж учи
нови думи. Че като пощурях аз – “Де ти листа и молива бре, диване
такова? Как ти учиш език без писане, а?” и го накарах да напише всяка
дума по двайсет пъти. Той рева, реки от сълзи и сополи проля, муси се,
мръщи се, но в крайна сметка ги написа за няколко дена. И резултатите не
закъсняха, разбира се. Тук примиренческата система в категорията на
осредненото ниво от обществото направо ме влудява. Австралийците не са
лоши хора, но общата им култура е много ниска. Това история, география,
музика и т.н. много-много не им понася. Дай им спорт, бира, конни
надбягвания и залагания, а на нашия колко му е акъла. Това му харесва
естествено, защото гледа всички останали сополанковци около него, че не
си дават зор. Не е той дораснал още за самостоятелен живот и дейност.
Все си е научил и все нямат домашно. Но по-нагоре в класовете ще му
спукат гьона, ама и аз не го оставям на мира. Дано един ден да ми е
благодарен, така както съм аз сега на вас...
18.09.1995
- Понеделник. По традиция в малко свободните минути между вечерята и
филма по телевизията аз отново съм с вас, родители и близки скъпи мои.
Днес трябваше да ходя до банката да изясняваме някои работи и за малко
допълнителна информация. Изтеглих пари, че ходих да платя и наема – и
без друго бях вече излязъл по-рано от работа. Сутринта пък закъснях с ½
час, че се успах и изобщо седмицата ми тръгна като по бръснарски
ножчета, премесени с натрошени бурканчета от кисело мляко. Нищо особено
не се е случило (все още), но мене дори липсата на каквито и да са
случки също ме тревожи. Като се прибрах, ходих да покарам колелото.
Навъртях двайсетина километра по алеята (нали и аз уж слабея). После се
окъпах, че като се набумках със супа топчета - сега не мога да дишам чак
от преяждане. Ходих да тегля предварително колета, преди да сме отишли в
пощата, вместо там да се суетим на опашката. Дойде малко над 3 кг, та
ще трябва да поизвадим нещо дребно, но пред кантара в самата поща ще
решаваме какво. Пак там за последно ще опишем и съдържанието му, та да
сте наясно със състава на пратката и предназначението на отделните
артикули.
Неничко
си кара ваканцията най-успешно, Женя обикаля нагоре-надолу, а аз ходя
на всичкото отгоре и на работа. Продължавам дейността си по плановете на
къщата, наред със служебните ми задължения. Е – нали ви казах аз, че
понеделника е глупав ден и нищо не мога да измисля повече; за това
спирам до тук...
19.09.1995
- Ето че днес има малко повече неща за отбелязване, благодарение на
получилото се ваше писмо № 121. От него научихме подробности за
положителните и отрицателни емоции около продажбата на апартамента. От
писмото ви разбираме, че може би Пламен няма да ги донесе, ако е решил
да се установи в България. Аз междувременно се връщам на някои факти от
миналите дни, които не че са толкова важни, но нали витаят все около нас
– споделям ги, пък и за да се запълват листите с някакъв прочитен
материал.
Онази
вечер, като бяхме у нашите приятели на нова къща, се оказа че същия ден
майката на Ива (леля Цонка), има кръгла годишнина – 60 лазарника за
по-лесно пресмятане; имаше и торта по този случай, свещи (но не 60 на
брой), пяхме й песен и т.н. Това допълни емоциите и приятните моменти.
Другата седмица пък самата Ива има рожден ден, а по-другата – Женя. И
ето го Септември мина в рождени дни. Е – че как да отслабна при толкова
много “активност”. В неделята пък следобеда седнах и допреведох
окончателно филма. Касетката е готова, остава само да препиша текста на
чисто и гледайки филма, да прибавя някои допълнителни обяснения и ви го
изпращам. Не знам дали това ще стане точно в този колет, ще видим първо
как ще сме с килограмите му. Това беше само едно малко връщане назад в
дните.
Сега
отново продължавам с коментари по последното ви писмо, което получихме.
Виждаме колко много сте се измъчили със събиране и пренасянето на
багажа ни. Пак в духа на шегата ще кажа: добре че не се е налагало и
мебелите да свличате по етажите, защото това щеше да е като капак на
всичко. Сега много ми се иска да си дадете дълга и продължителна
почивка, защото имате нужда от това. Майко, в някои от следващите си
писма, моля те опиши ни макар и не подробно, какво всъщност сме оставили
в Габрово, като дрехи, обувки, сервизи и т.н., за да можем да си
припомним какво сме имали и да ви насочим за най-разумния подход към
всяко отделно нещо. Аз все си мисля, че голямо подаряване ще падне, но
пробвайте и да продадете нещо. Като получим това специално описание, ние
с точност ще ви кажем как да процедирате. Има ценни неща, които трябва
да се запазят на всяка цена – на първо място е колекцията ми от
кибрити!, албумите и кутиите с купища снимки от времето на ергенлъка ми!
Женя ще напише нещо и за сервизите си - аз към стъкларията и порцелана
нямам подчертан интерес и респективно мнение по въпроса. Но за
останалите неща не се сещам - пишете ми, ще мислим какво да правим.
Много хубаво сте постъпили със столовете, дето сте ги дали на Огнян и
Ленчето. Техните бяха същия модел, само че във вишнев цвят, докато
нашите са тютюневи, но това няма никакво значение. Ние на практика още у
тях ги харесахме и за това си купихме същите. Основната покъщнина –
секции, шкафове, дивани, маси, столове, легла, гардероби – щом е
останала в апартамента, на другите дреболии лесно ще им се намери колая.
Почвам
да мисля как бихте могли да ми изпращате кибритите – в колети по 2 кг и
на няколко пъти ще дойдат тук. Смятам, че те биха представлявали дори
финансов интерес само, ако не и колекционерски. Има специални магазини,
където такива ценни кибрити се продават по $1 че и повече. Аз сигурно
имам 4000 броя. Това е една добра кола за госпожата, ако реша да ги
продам. Моля ви, помислете по този въпрос, даже съм готов да поема
пощенските разходи. Ако си имам колекцията тук, ще отида в дружество,
може да организирам изложба и т.н. В много краен случай, кутийките ми
биха могли да се изпразнят от клечките (например от обикновените само),
за да не тежат и да се изпратят празни. Аз тук ще си ги напълня с
тукашни клечки. По този начин и тавана ще се поосвободи малко от стока.
Кибрити имам в долната част на гардероба на тавана на “Ивайло” и под
леглото (пак там) в кутии и пликчета. Пишете ми какво мислите по този
въпрос. Отплеснах се много и загубих нишката за каквото всъщност исках
да ви говоря, а сега за друго не се сещам комай – дано ми дойде на ума
преди да съм изпратил писмото...
20.09.1995
- Здравейте, мили наши. Първо да започна с поздравите си за продажбата
на апартамента. Герои сте вие и дано успеем един ден да се отблагодарим
за чудесата, които направихте за нас. Благодарим и на баба, все пак
жеста от нейна страна е много голям, да го прехвърли на името на Ачо, за
да можем сега да направим това. Благодаря ти бабо и бъди сигурна, че
тези пари ще бъдат вложени в нещо изключително ценно и голямо. Къщата,
която като идея почти завършихме, стана “резиденция” по представите за
български къщи. Дано успеем да я построим, по-нататък ще направим снимки
на мястото и квартала и сами ще се уверите, че ще живеем сред истински
австралийски капиталисти. Искрено съжалявам за чичо Ваче. Бог да го
прости и лека му пръст. Предайте най-дълбоките ми съболезнования на леля
Венче, Марианчето и Николай. Много добър човек беше, а и много духовит и
оригинален. Сетих се и за другия човек от нашия блок – помня го като
вечно бързащ и много жизнен мъж. Бог да го прости и него. Не са никак
хубави тези новини, но съдба човешка. Много искам да ви помоля да се
пазите. За нас въобще няма да се притеснявате. Добре сме, здрави сме,
щастливи сме и не се даваме на трудностите.
Аз днес цял ден обикалях магазините да купя
подарък за нашата приятелка, която ще има рожден ден тази събота. Много
ми е трудно сред цялото разнообразие да купя нещо хем оригинално, хем
по-евтино. Е, на края й купих едно колие, дано го хареса. Тя обича
украшения. Сега се сетих за блузата ти, майко. Знам, че имаш красиви
брошки и можеш да я комбинираш с брошка. Опасявам се, че цвета няма да
ти хареса, но явно сега е много модерен, защото магазините са пълни с
такъв цвят дрехи. Наред с това отново пусках молби за работа, но вече
почти нямам надежда да стане нещо. Отказват ми на всяка обява, а сега е
толкова важно и аз да започна някъде.
Този път за моя рожден ден реших да направя
баклава. Тортата ще се разтопи, защото отново ще празнуваме в някой
парк. Ачо ме съветва да й направя по-гъст сок, че всеки път ми била
малко “водна”, а не сочна (баклавата). Аз уж все по рецепта я правя, но
явно ще увелича захарта. Ами като че ли това е за сега. Друго не се
сещам пък и Ачо пише така подробно, че на мене ми е трудно да добавям
неща от себе си. Още веднъж да сте живи и здрави и благодарим за всичко.
Обичам ви: Женя
21.09.1995
- Днес бяхме решили най-после да изпратим колета. Добре ама като
отидохме в пощата в 18:20, тя вече беше затворила. Аз мислех, че днес
(понеже е четвъртък) ще работи поне до 19:00, но изглежда съм в грешка. А
може да са имали “Санитарен полуден”, мискините. Както и да е -
продължавам с описанието на събитията около нас, пълня листите да имате
достатъчно прочитен материал, а може би тази неделя наистина ще пуснем и
колета. В неделя работи само един единствен пощенски клон, който се
намира в огромен универсален магазин в центъра на града, нещо като ЦУМ.
В
събота следобеда сме на барбекю по повод рожденния ден на Ива, а пък
сутринта аз ще отида до завода да си чертая къщата. В понеделник ми се
пада да почивам, но аз пак ще съм в завода, защото Джон (моя колега,
дето ми помага в архитектурните планове), ще напуска след две седмици,
та да го използвам максимално до край.
Напред,
тъкмо се прибирам от работа и съм спрял на кръстовището да чакам
зелената стрелка за десен завой към нашата улица. Мислено си размишлявам
и разговарям с вас, дори си мислех и какво ще ви напиша в писмото
(което вече забравих). В същото време блуждая през прозореца и безцелно
зяпам колите, кой каква кола кара и т.н. (обикновено се заглеждам в
жените – не знам защо, но мъжете нещо не ме вълнуват; вероятно съм
нормален). За миг погледа ми се наведе надолу към тротоара и нещо жълто
ми се наби в очите. Дърпам веднага ръчната спирачка, откачам си колана,
скачам отвън като ужилен от стършел и грабвам жълтото нещо, което се
оказа един масивен кръст, с разпятието инкрустирано на него. Обръщам
кръста отзад – има печати, щемпели и т.н., което доказа и неговото
златно състояние (и съдържание). Това е голям късмет и страшна поличба,
на която аз много се зарадвах. Даже в първия момент съжалих, че няма да
има време и възможност да опиша тази случка преди да сме изпратили
колета, а то ето ти на, че пощата тогава не работеше. Не знам колко
време е лежал този кръст на улицата, при какви обстоятелства е попаднал
там и т.н., но сега той стана вече наш. Дано този човек, който го е
загубил, да има прекрасната възможност да си купи друг, защото иначе пък
няма да е съвсем честно. Но късмета си е късмет и той не зависи от
нищо. Имах чувството, като че ли вие ми го спуснахте пред очите, защото
точно в този миг си мислех за вас. И това също не е случайно, но нека да
видим какви ще са следващите развития на нещата от тук нататък. И Женя
много се зарадва на златната ми находка. Аз преди време така една
Богородичка й бях намерил, на тротоара. Спомних си веднага за Муци, Бог
да го прости. Той все намираше по нещо, където сме ходили заедно. В
Аделаида пък бях станал пословичен с моите мебели, телевизори, компютри,
електрически уреди и какво ли още не. Който му потрябваше нещо,
поръчваше си го при мене – аз като обикалям улиците и намирам
съответната стока. Тук в Бризбън пó не намирам, но то е защото по цял
ден съм скрит в завода, а не кръстосвам пътищата надлъж и нашир. Абе аз и
там постоянно намирам разни дребни нещица, даже в задния двор на
фабриката съм си намерил и един стар автобус, но няма как да го изнеса
през портала, че пък да не ме и види някой. Никой не го ползва, значи на
никого не трябва – а след като е ничий, защо да не е мой? Философията
ми лежи и си почива на здрави социалистически основи; а логиката ми е
просто желязна...
Днес
сутринта се изля голям дъжд, докато отивах с колата към завода. След
два часа вече слънцето печеше безмилостно и следобед дечурлигата дори са
се къпали в басейна. На Неничко му е за първи път през новия сезон.
Каза, че отначало водата му се сторила малко студена, но после свикнал.
По европейските климатични стандарти, днес е все едно 21 Март -
навечерието на Пролетта. Но тук почти през цялото време е като лято. За
това всеки си има басейн в двора, защото се ползва целогодишно. Тази
вечер спирам малко по-рано и само до тук, но до неделя ще имам
достатъчно време, та пак ще ви напиша някоя глупост - обещавам...
24.09.1995
– Добро утро от тропическият и дъждовен Бризбън! Днес е неделя и
писъмцето ми, макар и малко кратичко, вече отива към своя завършек. След
малко ще отидем на пощата да изпратим колетчето, а до тогава искам само
с няколко думи да опиша последните случки около нас. След малко ще
закусваме - Женя прави палачинки за Неничко, но аз ще си пия
изтрезвителната чорба с много оцет, че в корема ми все едно че бушуват
горски пожари – последици от вчерашното ни тържество.
Вчера
сутринта ходих на работа и успях да довърша плана на къщата. Стана
много хубава, на две нива, с три стъпалца, три спални и т.н. Поради
финансова ограниченост общата площ за живеене я намалих до 145 м² плюс
35 м² двоен гараж, но той не влиза в жилищната сметка. Това е една
нормална, средно голяма жилищна площ. По-големичките богаташки къщици са
в порядъка на 300-400 м², но ние със сенките си не можем да се
надбягваме, а това не е и нужно. В някоя от следващите си пратки може да
прибавя няколко по-интересни извадки от плана за обща представа. А този
план, дето уж щях да го пращам в колета, всъщност няма да ви го
показвам, защото той междувременно остаря и вече не е актуален.
Последният претърпя съществени промени, които аз продължавам всеки ден
да нанасям в оная ужасна електронна кутия (пак компютърът заклеймявам
принципно в този случай...) и ги разпечатвам по-късно на плотера, за да
ги видя как изглеждат в действителност на хартия. Това е всичко за сега
по архитектурата...
Следобеда
ние отидохме на нашия рожден ден (на Ива), а Неничко ходи на свой – на
негово приятелче от училище. Отидоха с бащата на Родни, заедно с един
друг негов приятел и наше съседче – той ги заведе, а после ги върна с
колата. Там са се къпали в басейна, вилнели са, тъпкали са се с
шоколади, бонбони и торти – нашият си поискал четири парчета! Ние пък от
своя страна си моабетствахме в един парк на барбекю, салати и други
освежители, предимно леки (бира, вино). Втвърдяването стана по-късно у
дома, защото от поляната съвсем спонтанно решихме да си продължим с
моабета в къщи. Започнахме пак от салати, аперитиви и т.н. Един приятел
донесе вино, но аз както го слагах в хладилника, го излях без да искам и
стана голям бирбат на мокета. Три литра хубава стока замина, ей тъй -
за Бог да прости дето се вика. Женя беше пуснала Тото за снощния тираж и
всички решихме, че това проливане ще бъде на голям късмет. Още не знаем
числата - може строежа да започне още днес следобед, ако е ударила
кьоравото с милионите... Но за това ще разберете в следващия том...
Изпратихме
си снощи гостите в 22:30 и веднага легнахме, защото много се изморихме
през целия ден, а и краката вече не ме слушаха – омекнаха ми нещо
амортисьорите, от ракията трябва да е било, ама сега с горещата и кисела
чорба ще се нивелирам. Другата седмица ще пазаруваме, защото пак само
шишето с водата остана в хладилника. Утре не съм на работа, но още не
знам дали ще ходя да работя по къщата. Сашо ми е купил един чувал с
истински дървени въглища за барбекюто. Скоро ще го запалим пак за някой
повод.
Снощи
измежду многобройните ни и най-разнообразни разговори, Сашо спомена, че
средната цена на 1 м² жилищна площ за района на София е около 20,000
лв. За нашия 54 м² цените в провинцията са далеч по-ниски и
отново се убеждавам, че наистина е една чудесна сума. Мебелите вътре
само са помогнали да бъдат взети тези пари и макар да не бяха кой знае
какви, все пак си изиграха ролята. А като си спомня, Господи, как и от
къде съм ги мъкнал всичките тези дъски и долапи. Първо в изложбената
зала срещу “Кукления театър” в Габрово, някакъв варненски мебелен завод
беше изнесъл на показ продукцията си. Там техни представители само
вземаха поръчките, а пък самото изпълнение ставаше във Варна. След
няколко месеца нашата поръчка беше готова и трябваше да си приберем
готовите мебели от там. Но с какво обаче – с Трабанта от Черноморската
ни столица докарах фаянсовите плочки и мивките за кухнята и банята от
Каспичан, докато за тези шибани дъски ми трябваше контейнеровоз. Че пак
добрата леля Венче “Попка”, с хилядите си връзки из Габрово урежда от
“Добри Карталов” един камион с ремарке, с който на отиване трябваше да
закарат някакви прежди в подобен предачен завод, а на връщане да вземат
други от там.
В
уреченият ден и час, потегляме рано сутринта от двора на завода в
посока Варна. Камиона огромен, пълен със совалки с намотана прежда, а
ремаркето още по-огромно, но празно - вероятно закачено специално за
нашия случай с мебелите. В кабината се возят шофьора (естествено) и
докера – за просяци като мене обаче, място на седалките нямаше. Качват
ме отзад в ремаркето, защото само там имаше свободно място колкото за
дансинга на цяла дискотека. И аз клекнал, седнал, коленичил направо на
дъсчения под на ремаркето, поемам къмто Черното море - къде е Габрово,
къде на майната си пък е самата Варна?! А отзад прахоляк в това ремарке,
шум, всичко се тресе и подскача, а пък аз се мятам между канатите като
ранен на корида бик.
По
едно време, малко след Великото Търново, таман стъпили на варненското
шосе и баш преди Шереметя, камионът спира и мене ме стоварват на пътя.
Хората се уплашили, че може да стане някой сакатлък с това ремарке – я
да се откачи, я аз да си разбия главата в канатите; път си е това и то
не малък – всичко може да се случи и ме помолиха да стигам сам някак си
до Варна, на “собствен ход”. Разбрах ситуацията – няма проблем – важното
е само мебелчетата да си приберем вечерта, а пък аз до Варна и
пълзешком мога да стигна, ей я къде е – зад няколко баира и ще ми
домирише на водорасли.
Разделихме
се с момчетата, разбрахме се кога и къде да се чакаме и срещаме във
Варна, камиона даде мигач и излезе на пътя, а аз останах да вися на
банкета като войнишка манерка - белким ме качи някой на автостоп. Как и
на колко пъти съм стигнал до големият ни морски град аз нямам много
пресен спомен, че те и баят годинки си минаха от тогаз, но криво-ляво
все някак трябва да съм се добрал до там. Пристигането сигурно е било
вече и по следобедното време на деня, защото първата ми основна грижа
(след като се изпиках в нужника на ЖП гарата) беше да намеря подслон за
през нощта. Самата гара не беше подходящ конак, тъй като беше претъпкана
с чужденци, милиционери сноват нагоре-надолу – отделно дето мръсотия,
глъч и мизерия. На всичкото отгоре сме и в активен летен сезон –
летовниците наводнили Черноморието и няма места за нас, простосмъртните и
обикновени граждани на НРБ (по тогавашните закони все още си бяхме
“народна република” – уточнявам за родените след дворцовия преврат през
1989). Народна – добре, ама за народа няма квартири, само за чужденците
има. Ходих по квартирни бюра, по курортни настанявания и къде ли не –
няма успех. Хукнах на края да обикалям квартала около железопътните
линии, надявайки се поне там да намеря някаква евтина квартира, колкото и
долнопробна да е тя.
Щастието
ми се усмихна при едни мургави апапи, които така и не разбрах наши ли
бяха, чуждоземци ли – но в такъв момент не съм придирял много-много ни
на раса, ни на пол, ни на занятие; дали бяха потъмнели от слънчевите
бани или просто си бяха цигани също не ме интересуваше - ни пряко, нито
пък косвено. Показаха ми миндера в една приземна пристройка, която
вероятно зимно време, когато се изнесат екскурзиантите играе ролята на
кочина. А като гледах и размерите й си мислех, че едно до максимум две
прасенца спокойно можеха да поминуват броените си дни до Коледа. Платих
предварително 2 или 3 лв. за нощувката, оставих си пазарската чанта и с
най-необходимото натъпкано по джобовете, излязох на вечерна разходка –
паспорт, няколкостотин лева за разплащане с мебелния завод и… и нищо
друго.
Отидох
на вълнолома – аз много обичам море, лодки, кораби и по принцип
вълноломите са ми любимо място за посещение. Там оставам насаме със себе
си и мислите си, чувствам че съм НЯКОЙ, защото това не ми се случва
често. На изпроводяк от нас пак имаше някакво спречкване и взаимни
престрелки между мене и тази, която мислеше че аз отивам във Варна за да
си правя кефа и да чукам чехкините по плажа, а пък видите ли тя,
оставала в къщи с малкия и напиканите му пелени. Амчи да беше отишла ти
ма, тебе да те лашка ремаркето и да те блъска в канатите като шкембе у
дувар, а после си търси фабриката из Варна и мъкни шибаните си мебели на
гръб! Както и да е - това беше само едно малко лирично отклонение,
което точно в този звезден миг изплува от съзнанието ми като огромно
мазно, мазутено петно върху кристално чистата морска вода в залива на
к-г “Атлиман” да речем. Размишлявам си мълчаливо, гледам влюбените
гургулици, сновящи покрай мене, не оставам безучастен и към самотните и
страдащи момински души и сърца и си викам на акъла: “Като ще му тегля
една майна, че като зарежа всичко: и мебели, и камиони, и домашни
проблеми и ще хукна подир някоя фуста в неизвестна посока…” Добре ама
нали пък съм и съвестен гражданин на републиката, честен до мозъка на
костите си и с непоправимо висок морал, бавно и тържествено запристъпях
обратно към РСВ-то на гарата (аз когато съм гладен не мога да вземам
много адекватни решения и обикновено гладът ми е много лош съветник).
Оставих вълноломите, отказах се и от гургулиците – да си ги чува някой
друг; зер, нали си имах една подобна чума у дома – за чий курец ми е
друга или пък още една…
Този
ресторант беше сравнително полупразен (или полупълен, в зависимост от
гледната точка). Аз изпратих и посрещнах пътниците на няколко влака,
включително и един международен. Като се изсипа софийския експрес и
заведението се напълни с жадни и гладни столичани. После пък една банда
поляци нахлуха да се наливат със “Слънчев бряг”. Изреди се сума народ,
докато аз си ближех мастиката – една, че втора, че трета; бре дълга нощ,
мамка й и много самотна на всичкото отгоре! Ядох салати, ома’ах и една
порция кебапчета от обедното меню с две хладки бири – не върви пусто и
време, часовника ми га че ли замръзна на едно място. Току камбаната на
гарата ще издрънчи на 15 минути, които ми се виждаха цяла вечност. А пък
като чуех носовият и гъгнещ глас на диспечерката с разписанието на кой
влак за къде ще пътува, от къде идва и с колко закъснява, идеше ми да
вляза при Началника на гарата и да му се оплача с една бухалка за
бейзбол – може ли да назначават такива лигли на такъв висок пост, бре?
Амчи те като че ли ги подбират с конкурс за по-противен и отблъскващ
глас – ужас! Както и да е - с всичкото това висене в ресторанта, аз хем
си събирах мрачните мисли, хем набирах сили за следващия важен ден, хем
пък и гледах да посъкратя малко от времето, което трябваше да прекарам в
онази миризлива дупка, за който вече бях платил. Към 23:30 вече и
последният пияница се потътри към дома си – тръгнах и аз да се прибирам в
бърлогата.
Независимо
че кочинката беше тясна, тъмна, влажна и спарена от летния пек и зной
през деня, аз така се бях спиртосал че не усещах нито все още влажните
чаршафи, все още неизсъхнали и събрани набързо от простора, нито
миризмата им на домашен сапун, правен от животинска лой, нито пък чувах
хъркащите и хриптящи мужици в съседните “каюти”. Спах и аз набързо както
всички останали и на сутринта единственият спомен, който имах от
предишния кошмарен ден беше съвсем лекото ми главоболие – мастика и бира
по принцип си е коварна комбинация, почти смъртоносна ако човек се
увлече с предозирането, независимо на коя от двете съставки. Докато ме
отръскаха автобусите от варненският градски транспорт обаче, махмурлука
ми премина и аз бях готов за предстоящите си нови подвизи.
Първо
трябваше да намеря представителството на завода, който също имаше
постоянно изложение в една от залите на града. От там ме пратиха в
истинската фабрика, за да си платя в “Пласмента”, защото тези не вземали
пари на ръка от клиенти. Освободих се от товара в кесията си срещу една
хвърчаща бележка за пред пазвантина на заводския портал. От там хуквам и
намирам предачния цех, където пък трябваше да се срещна с моите момци
от камиона, а най-накрая се потопих и в шарената тълпа от народ на
Централният варненски плаж. Да отида до морето и да не си топна макарите
в приятно прохладните му води за мене беше повече от абсурдно.
Единствен проблем дойде от това, че нямах подходящи за къпане гащи, но
на входа имаше “бански под наем” и срещу 50 стотинки взех едни за
няколко часа ползване.
На
плажа убих известно време в къпане и въргаляне из пясъка като отвързано
добиче. Хората насядали възпитано на плажни кърпи, пък чадъри си
разтворили да не им пече слънцето (а за какво са отишли тогава на плаж,
не можах да си обясня) - кой с книжка в ръка, кои пък по двойки си
чуруликат и по-силната човешка единица маже с кремчета гръбчето на
по-слабата и леко пръстчетата му докосват страничните очертания на
сочните й вимета; после упражнението се повтаря и малко по-надолу - баш
там, където гърбето се разделя на две половинки във формата на заоблени
първомайски балони; кои по-надути, кои по-малко – общо взето, много
забавно. Други пък играят на карти, шах, табла и безмилостно и неусетно,
улисани в спорната игра изгарят като пъхнат зеленчук в чушкопек; наред с
всичко това се лигавят и с по едно шише бира, което по неразгадаеми за
мене причини заравят в мокрия пясък, уж за да стои на хладно. Аз не съм
любопитен - просто наблюдателен и тези малки подробности няма как да ми
убегнат от зоркия поглед. И разбира се неотлъчното и колоритно,
неотразимото по никакъв нормален и традиционен начин, без което един
български плаж просто не би бил плаж: “Гошко, излез от водата че
довечера ще ми легнеш болен с температура!”, “Стефане – ела на плиткото,
чуваш ли ме, детенце! Ушичките ще ти откъсна като излезеш, така да
знаеш!”, “Иво – до обяд няма да влизаш във водата; следобед като се
постопли, тогава чак!”, “К’во си я зяпнал та’а бе – мойте цици не ти ли
стигат, перверзник?!”, “Леле, Жоре – т’ва русото ако ми падне и че го
скинем!” (по смисъла на “скъсам”, вероятно не от бой…) и т.н. и т.н.
слънчеви шедьоври и морски бисери… Само аз като някакъв змей-горянин се
разхождам по плажа с халтавите си плувки (защото нямаха моя номер, а
тогава бях значително по-слаботелесен) и само фиксирам с поглед тази или
онази особа от женски пол и без горнище на банския си – такива бяха
времената, все пак ерата за която иде реч беше далечната 1986, когато
пък през Април се беше вече родил моят малък Неничко…
След
законното време, което си бях отпуснал за плаж и след стократно питане
на случайни минувачи: “Извинете, колко ви’й часа?”, тъй като моя
часовник остана с дрехите ми в съблекалните, аз напуснах това райско
кътче на Родината и се отправих за мястото на срещата. С помощта на
докерите от завода натоварихме всичките мебели в ремаркето, като едвам
остана място за мене в едно от кьошетата му. Мебелите (4-крилен гардероб
+ секция/библиотека за цяла една стена, всичките с надстройки) бяха
предварително сглобени, с многобройните си етажерки, панти, дръжки по
вратите и други украшения. Предстоеше ни изпитанието на близо
300-километровата отсечка по обратния път към Габрово. Аз се возих в
ремаркето, което на връщане, понеже беше пълно не друсаше чак толкова
много. След пътуване от много и дълги часове, най-после се прибрахме.
Момчетата спираха по пътя да вечерят, но аз не бях “гладен” защото вече
си бях изразходил лимита от фонда “И аз съм човек” още предната вечер в
РСВ-то и докато ги чаках да си изядат кебапчетата, ходих само да се
изпикая в тоалетните на крайпътното заведение - беше станало и тъмно
вече, та нямах и най-беглата представа къде се намирахме.
Същинското
разтоварване на прословутите варненски мебели започна фактически на
следващия ден, защото вечерта беше много късно за тези дейности.
Впрегнахме близки, роднини, съседи и полека-лека на ръце качихме
всичките секции и долапи до петия етаж. Не – там асансьор няма, защото
когато тази кооперация е строена (1938), вероятно тези подемни
съоръжения не са били познати или поне не и в Габрово. За сметка на това
пък стълбите й са по-полегати и измични. Та ето как споменът за тези
мебели се върна от толкова години назад, а днес вече те са собственост
на някой друг – халал да са му; и мебелите и дертовете подире им. Не
можах да подмина този случай, без да го опиша и без да ви го припомня.
Та това беше всичко…
Аз
още не съм бил барабана, че сме продали апартамента, но то не е и нужно
да знае целия свят. Опасявам се, че касетките с говора, които ви
изпращаме няма да са вече актуални, специално по въпросите за
продажбите, но наистина не ни се записват наново. Просто пропуснете тези
откъси. Аз за това не обичам много телефонната информация, защото
обезсмисля до известна степен писмената...
25.09.1995
- Ето че програмата ни вчера пак се промени. Вместо на пощата и да ви
пуснем колета, ние ходихме да разглеждаме една изложба на къщи. Близо
двайсетина строителни фирми предлагат свои проекти и готово построени
къщи на една площ – нещо като панаир на строителството. Там на две от
компаниите предложихме нашия проект, а те пък ще ни изпратят писма с
техните условия и цени. Общо взето представените постройки бяха огромни,
двуетажни, красиви, престижни и скъпи. Нашите мераци са далеч под това
което гледахме, но все пак добихме представа кое как се прави и колко
струва. После пък отидохме на нашето място, за да огледаме как би стоял
моя налудничав план там, с разните огради, задни/предни дворове и всичко
свързано с това. До нас, от другата ни страна, новите съседи вече почти
са вдигнали къщата. Има покрив, стени, врати, прозорци и т.н. А я
започнаха преди няколко седмици. Бързо се строи тук, но и изключително
просто. Като се вгледах в карантията на сградата, няма нищо сложно. Една
дървена рамка от летви. Отвътре облицована с плоскости от рода на
шперплата, само че на гипсова основа. Отвън – един ред тухли, те са
цветни и декоративни, за това нямат и външна мазилка. Покрива е от цигли
или с ламарина и това е всичко. Тръби, кабели и т.н. вървят свободно по
стените и в самата рамка. Ако човек има достатъчно време и пари, може и
сам да си направи къща, но трябват и умения разбира се. Един истински
български дюлгерин би припаднал на място, ако види как се строи тук. В
същото време, хубава къща строена по български тертипи, с всичките
бетонни трегери, колони, тухлени стени отвсякъде, дограма и т.н., ще
струва най-малко 500-600 хиляди долара, заради материалите и времето, за
което ще се построи. А тук за 8 седмици и си вътре – нанасяш се. Един
ден, когато започне нашият строеж, ще има и подробно поетапно филмиране
на всеки сектор от къщата – за спомен. Вчера беше неделя и нямаше
майстори на съседския строеж, но днес ще отидем пак, за да се срещнем на
живо с тях...
След
малко ще излизаме – ще водим Женя в гимнастическия салон, а ние с Нени
ще я чакаме в един магазин. За после още не знам какво ще правим. По
план Нени ще си играе на електронните игри в магазина, а аз ще отскоча
до пощата че най-после да изпратя този колет. Там за последно ще опиша
какво ще съдържа и ще довърша писмото, след като го претеглят
пощаджийките. Предполагам, че днес ще имаме писмо от вас, но обикновено в
понеделник пощата идва след обяд, а ние до тогава ще сме изпратили
колета. Проверихме снощи и Тото-то - няма да строим скоро, ако се
надяваме само на него...
Пак
опря въпроса до задни гуми за колата, защото единия от регенерата дето
бях сложил, онзи ден се пръсна. Сега съм с други две резервни, но те
също не са добри според полицейските правила и наредби. Тези седмици ще
го решавам и този проблем, но трябва първо да ми платят няколко пъти от
завода, че тогава да отделям фондове за гуми. Не се притеснявайте, че
мястото на този лист свърши – аз ще сложа още един в пощата, но сигурно
няма да мога да го запълня. Изчерпах се откъм информация вече...
Ето
ме, в момента се намирам в пощата. Изпратихме Женя да тренира и да се
разкрасява във физкултурния салон, Неничко е на електронните игри, а аз в
кратце ще опиша съдържанието на колета.
Първо започвам с Ямболският сектор:
За
всички тях има едно писмо със снимки. В синьото пликче са неща за
малката Стели – маратонки, блузка, шапчица, рокличка. Не помня дали
имаше и чорапки за нея, но дреболиите са техни. Като ги разгледате им ги
изпратете...
За
вас пък най-отгоре е бялото пакетче с подаръка на майка за рожденият й
ден. Блуза + някакъв гердан. Вътре е поздравителната й картичката и едно
малко писмо от Нени. Ракията е също за вас (начин на употреба:
по малко, почти само да се мирише, задължително с много салата –
доматите нарязани на едро и посолени “до побеляване”, да плуват в олио и
обезателно заедно с чичо Божкови!...). За малкия юнак Божи е
играчката-кинокамера, която се пълни с вода и пръска. Особено подходяща
за студени зимни вечери, когато са спрели тока, а нафтата още не са я
докарали от “Топливо”. Пак за същия Божи са и чорапките. Изпращам ви
няколко кибрита с изглед от Сидней – за подавка! На татко съм пуснал
един каталог с цените, специално за инструменти (за обща култура).
Пратил съм му и един крем за бръснене. Ще установите, че не е съвсем
пълен, защото изцедих 10 грама от него. Колета дойде 3010 грама и това
беше най-лесното да направя. Кремът е силно пенлив и много малко от него
стига за голямо бръснене. Ощетил съм го само с пет бръснения, но
тукашните пощаджийки са почти толкова проклети, колкото румънските
митничарки: един грам да съм над теглото – плащам за цяло кило отгоре.
Обаче номера с изцеждането на част от крема за бръснене им събра очите,
защото това стана пред цялата аудитория от смаяни люде, чинно и смирено
чакащи на опашките, върху иначе чистата ми носна кърпичка. Още
продължават нестихващите коментари зад гърба ми, но аз нали съм си една
ряпа – не се давам лесно. Едната “есесовка” вика: “Махни крема и
готово!” Махнах го аз, ама тогаз пък грамовете дойдоха само 2920. А, “не
съм от тях как’ Сийке” й отвърнах и точно тогава се разигра сценката с
изцеждането на крема. Вадя най-безпардонно тубичката от останалите
джунджурии в кутията, разпечатвам внимателно капачката, вадя си и
безукорно чистата носна кърпичка из продрания джоб на шортите и бавно и
старателно изстисквам малко от съдържането вътре. След което пак мерим
на кантара. С още едно изцеждане електронната везна заспа на 3000 грама.
Че имах нахалството и да попитам: “Ами марките като ми сложите бе
госпожа, и кутията натежи отново - ще плащам ли и за тях, да ви го туря
между очите кривогледи аз?” Е, те щели да минат за сметка на
Австралийските пощи, както ми обясниха пацавурите зад гишето, подчертано
и натъртено вежливо (не можеха да ме гледат вече, кикиморите мръсни, но
ненавистта ни бе взаимна...). Значи татко е подсигурен. В следващите
пратки ще му изпратя и ножчетата за бръснене...
Касетките
с нашия говор са четири. Спазвайте поредността на слушане, защото са
свързани помежду си. Има и отделна касетка с музика. Ще забележите и
една празна кутийка от TDK касетка. Тя е онази, която не можа да замине с
предния колет, та ви я пращам сега. Черният хайвер е за да си го
разбиете като обикновен. Големите богаташи го ядат направо от буркана,
суров и на зърна, но пък не е така “спорен” - както прецените, според
благосъстоянието и икономическото ви положение за дадения момент. Пращам
и три обикновени прости химикалки – син, червен и черен. Те са за майка
– да пише още повече писма. Снимките са отделно. Писмото ми не можете
да объркате с нищо друго, защото е очевадно дебело от многото листи.
Заедно със снимките съм изпратил и няколко реклами на туристическите
автобуси, които произвежда нашата фирма - и те са за подавка на който се
интересува. Пратете и в Ямбол за информация.
Общо
взето това е всичко. Много ще се радваме, ако го получите в пълен
размер, форма и съдържание, като ще се надяваме да ви харесат и
подаръците. Допълнително ще се обадим по телефона, за да разберем как е
пристигнал и в какво състояние е бил колета. А сега ви прегръщам и
целувам всички: баба, майка и татко: Нени, Женя и Ангел…
Brisbane, AUSTRALIA...
Няма коментари:
Публикуване на коментар