Писмо No 48 (V-VI.1995)

Скъпи родители наши и бабо – близки и далечни приятели!

Продължавам с мисълта от последните си редове на предишното писмо, което свърших снощи. Женя днес изпрати колетчето с микрофона, като с него замина и то, носещо № 47. Днес пък, 16.05.1995 - пристигнаха вашите две писма с поредни номера 106 и 107; изглежда, че са се събрали случайно в един и същи полет за насам, защото ги получихме заедно. Сега вече съжалявам, че така избързахме и пуснахме нашата пратка, но и съвсем не очаквахме да дойдат две писма наведнъж – можехме и на тях да отговорим, но нищо: отговорът им ще намерите в настоящото, което започнах в момента.

Разбрахме вече, че най-после сте получили колетчето с видеокасетата и шоколадовите яйца от католическия Великден. Радваме се, че сте занесли от тях на чичо Николай и леля Менча - като символичен подарък за старите ни кръстници. А пък ние от толкова много кръстници (в тяхно лице като почетни представители, както и същинските Доби и Киро), та тук, на края на света се наложи да набедим още едни (Ани и Сашо), за да имаме на кого да носим торта по Заговезни. Ама така е, като се разпиляхме по всички краища на земята – сега се налага да търсим роднини сред тукашните си приятели, след като зарязахме нашите истински назад в Родината...

Тъкмо сега препрочитам писмата ви и на мястото, където става дума за козунаците, отново ми домириса на пресни Великденски козунаци. Изглежда докато майка ги е месила и пекла, листите са се умирисали на ванилия, а и после като е писала писмото, те са попили от така ароматния дъх на нещо много скъпо и домашно. Тук по принцип също има такива тестени изделия и продукти в разни гръцки магазини, но ние специално все още не сме купували от тях. Разбира се, нашенските са си най-хубави, но тук ги няма, пък и в условията на този див капитализъм, тук няма кой да се занимава с месене и разточване на тесто. Даже и буркани не затваряме – компоти, зимнина, туршии; толкова сме зле. Но един ден като дойдете тук, ще месите, ще точите, ще правите лютеница и пр., а пък ние до тогава търпеливо ще чакаме и ще се настървяваме за голямото плюскане, което ще падне тогава...

Непременно поздравете Ирина и Ангел Анчеви специално от мене – нея за смелостта, а него - за майсторлъка! Аз с тях си имам чудесни ергенски спомени от няколко съвместни мероприятия, за които сега като си спомня и ми се насълзяват очите. Нека да им е честито бебето – хе-хе, то сигурно вече се казва Пончо! (на другия дядо, да е жив и здрав и той). Господ здраве и живот да дава на всички!

Радваме се, че сте осъществили контакт с родителите на Ани и Сашо. Те са много възпитани и интелигентни хора. Снощи им се обаждах по повод познанството на бащата на Ани с моя вуйчо Иван. Тя се сети дори, че е чувала името му да се споменава из тях. Баща й през всичкото това черно време на дивашки социализъм, комунизъм или какъвто е бил тогава политическият строй, много е съжалявал за военното училище, за изгубеното време, нерви, достойнство и чест, че и почти цял един живот. Но това е била историята за този тъмен период. Сега ние тук пишем друга – със златни букви, а на всяка страница печатаме по няколко от тези забранени знаци – “$$$”!...

Аз, след 36-годиното ми съществуване, най-после разбрах кога ви е сватбеният ден – 28.04.1958. Вече никога няма да забравя тази дата, а сега макар и със закъснение ви поздравявам, целувам и ви желая здраве, дълголетие, спокойни старини - да дочакате “златна” сватба, че и по-нагоре. Сега обаче като прочетох още по-внимателно, разбрах, че не е на 28 Април, а на 27-ми, както аз поначало си знаех. Ама понеже писмото е писано на 28-ми, та свързах датата с това събитие и се обърках. Нищо де – искрените ми пожеланията си остават в пълна сила, а денят не е от такова историческо значение.

Постоянно искаме от Валя и Сашо връзка с Пламен и Ясен, но и те самите нямат контакти с тях. Оставили сме им телефона - ако те им се обадят при някакъв повод, да им дадат и нашия адрес. Ще чакаме.

Много хубаво, че сте си презаверили червените паспорти. В този нов, следващ период от 5 години, вече силно се надяваме и желаем да ви потрябват за идване насам. Аз на 05 Юни отново не съм на работа и ще използвам деня за изясняване на въпроса с вашето пристигане тук - кога, как, с какъв статут и т.н. Ще отида в Емигрантския отдел, който всъщност движи тези въпроси и по-нататък в следващите си писма, специално ще отделя няколко реда, за да опиша тази тема малко по-подробно, след като и аз самият разбера как стоят нещата. Единственото, което аз със сигурност знам е, че процедурата е дълга и мъчителна, но независимо от всичко, аз ще я задействам, пък после нека стане това, каквото и както Бог е наредил. Ще се опитам да разбера каква ще е съдбата и на нашите червени паспорти. За австралийските нещата са съвсем ясни: трябва само една снимка, $50 такса и всичко става за миг. Но те на практика не ни трябват за сега - ще си ги извадим едва когато при някакъв повод ще напускаме Австралия (към което аз лично нямам особена склонност). А като питате за холовата ни гарнитура – първо аз не знам дали последната изобщо ще се впише в обстановката на новата къща и може би ще я продадем, подарим или просто изхвърлим на улицата, за да си купим подходящи неща. Госпожата завежда този сектор с интериора, докато аз отговарям за архитектурата, изпълнението и дюлгерлъка. Тя ще пише отделно за нейните си идеи, а аз моите ще ги подкрепя с чертежи, скици и снимки, защото нямам необходимият дар слово, с който да разказвам с часове за маси и столове, за кухненски миндери, фурни и котлони, пердета и всякаква друга покъщнина, която тема изобщо, ама толкова изобщо хич не ме интересува, та сам си се чудя на акъла защо въобще й отделих последните си редове...

Нека нашият любим чичо Божко да е жив и здрав още 60 години! Да бъде все така весел, енергичен и бързоряк. Иначе не би бил той! Желаем му да осъществява всичко което си е наумил, но с по-малко пот на челото. Допускаме мокри ризи в резултат на бурни танци, но не и от изморителна работа! Така да му кажете. Ние на 07 Май също бяхме на моабет на барбекю в един парк. Така че без да знаем повода като дата, мислено сме били с вас и сме правили едно и също нещо. Само че аз агне на ям! Дано и на татко съвсем да му мине крака особено и след лекарствата, които сме пратили. Но той не трябва да се притеснява от нищо - тук никъде не се ходи пеша: само из къщи, из двора, така че да не се плаши от огромните разстояния. Дано дойдат дядо Вельови на гости, та чрез вас да разберем малко повече неща за тях. Женя постоянно се притеснява, че не пишат често...

22.05.1995 - Понеделник. Здравейте, мили наши. Започвам пак аз да пиша, че на Ачо просто не му остава време от нещата, които се развиват около нас. Днес сутринта пак имах урок по кормуване и го изкарах отлично. Вече е насрочена датата за изпита ми – 05 Юни! Велика дата, нали? Дано успея да зарадвам Ачо с най-добрия подарък - шофьорската ми книжка! Няма да е лесно, като се знам каква съм “панирана”, но дано най-после да стане. Покрай тези уроци хвърлихме куп пари, но друга възможност просто нямаше. Ако взема книжката, от там насетне ще видим как ще уреждаме и колата. Сега всичките ни сили са насочени към къщата. В тази връзка непрекъснато правим планове, сметки. Хвърляме се от едно решение на друго, но нали целта е да изберем оптималното и най-безболезнено за етапа, на който сме.

Миналата сряда у дома дойдоха нашите приятели със строителната компания. Хапнахме, пийнахме и Ачо извади проекта си за къщата, който той направи на компютъра. Видяха го, обсъждаха го и ни поляха с “вряла вода”. Като идея проекта му е фантастичен, но като изпълнение по тяхна преценка ще ни стъпи скромната сума от $200,000! От там с ограничения и отхвърляния на разни неща се стигна до минимум $150,000. А ние можем да теглим заем само от $150,000, който да включва земята + строежа на къщата. Разочарованието ни беше голямо, чувствахме се смазани, отчаяни, бедни и нещастни. В крайна сметка взехме решение да продължаваме да търсим заветното парче земя, а те според качеството и цената му, ще ни дадат техен проект за къща и ще я построят. Подхвърлиха и идеята да ни я построят незавършена, а всички довършителни работи като мокет, боядисване, градини и т.н. да си го направим ние сами, впоследствие. Това обаче никак не ни устройва, защото кой ще ходи да купува бои, мокети, треви, дървета и кога ще се прави всичкото това, след като Ачо е всеки ден от 06:00 до 18:00 на работа. Дадохме им да разберат, че сме съгласни да се лишим от басейна (който ще ни коства още 5-10 хиляди долара) и ще приемем техен вариант за проект, но всичко да бъде готово, а ние само да си събуем обувките и да се нанесем. В тази страна няма по-много от строителни компании – изборът е огромен и повечето от тях строят от игла до конец…

Както и да е - въпросът със строежа стои все още открит. Тръгнахме отново да търсим свободни земи за строеж. Събота и неделя обикаляхме като луди, защото само с ходене и гледане стават тези неща. Добре, че в събота Нени отиде у един негов приятел, който живее близо до нас и се отърва от голямото обикаляне. В крайна сметка се спряхме на един парцел, недалеч от квартала, в който сега живеем. Земята е 1105 м², под наклон и имаше обявена цена във вестника $67,000. Хубавото в случая е, че земята е голяма и не много скъпа, а и като е леко наведена – ще бъде подходяща да се строи къща на два етажа, каквато ние искаме, независимо дали ще бъде по нашия проект. Мястото е много удобно от гледна точка на транспорт, училище, супермаркет, банки, поликлиники, а и не е далеч от Ачовата работа. Вчера (неделя) дойде нашият строител, Наско и двамата с Ачо отидоха да я видят. Наско много я хареса и каза, че върху тази земя ще построят къща по техен проект, но пак на два етажа. Сумата ще бъде около $90,000, като по всяка вероятност на този етап ще се лишим от басейна. Сега остава с жена му ние двете да отидем, тя също да я види и да измисли проекта. Понеже Наско много се нави за всичко, като се върнаха тук, той се обади на агента (който продава земята) и поиска цената да му бъде свалена до $63,000, като изплащането да стане след 6 месеца. До тогава той трябва да е започнал да строи. Днес сутринта първо ми се обади агента и ме попита колко можем да дадем и аз казах между 60 и 63 хиляди долара. Той каза, че може да уреди това и довечера ще говори с Ачо по телефона, за да насрочат среща и да оправят документите. След това ми се обади и Наско и ме посъветва да приема предложението на агента, защото онзи му се обадил и му предложил $63,000 ако веднага се купи земята и $65,000 ако е след 6 месеца. Сега от нас зависи как ще направим пазарлъка. Явно агентът е склонен на цена 60-63 хиляди долара след като на мен ми каза, че няма проблем да уреди въпроса. Ако успеем да я уредим за тази цена, ще бъде чудесно. Най-вероятно при това положение първо ще теглим заем за земята, защото тя наистина не е за изпускане, а след това за строежа и на самата къща. Ще видим как ще го уредим, това ще зависи от банката, а и от събраните средства, които имаме за депозит. В това отношение парите, които вие ще ни изпратите ще дойдат тъкмо навреме, ако се спрем на вариант после да теглим заем за строежа. Депозитът на практика не ни плаши толкова, но има още куп допълнителни такси, които са поне още $3000 на базата на заема.

В общи линии това са новините за сега. Много ни е напрегнато тези дни. Снощи в дъжда ходихме да гледаме готова къща за продаване. Мислехме и такъв вариант, че е по-лесен. Теглиш заема и се нанасяш, без да чакаш този и онзи да ти удостоверява и доказва разни формалности, защото пък всичко това са и пари в края на краищата. Къщата беше обявена за $130,000, с басейн – 30 м x 10 м, веранда, градина и 3 спални. Но не ни хареса още щом като я видяхме отвън – беше построена на главна улица, шумно, прашно, а и с един ламаринен покрив, въпреки че иначе цялата е от тухли. Изглежда и това не става като вариант, защото хубава и сравнително нова 2-3 годишна къща около нас и близо до работата на Ачо ще струва най-малко 150–170 хиляди долара - всеки гледа да печели от продажбата. Или при другия вариант можем да я намерим готова, почти нова и на цена между 130–150 хиляди долара, но на 20-30 км от нас, а да не говорим разстояние от ситито и работата на Ачо. Сега ако успеем да уредим земята, явно ще е вариантът строеж и тук до Нова Година ще бъде страхотна офанзива. Скрито се надяваме до това време да успеете да продадете апартамента, защото така както грубо я смятаме, явно няма да ни стигнат парите за обзавеждането. За да теглим заем за обзавеждане трябва пак да имаме депозит, а един път като теглим този големия, просто не виждаме как ще съберем допълнителни средства за друг. Надеждата е и аз да започна работа, но нещо се е закучило напоследък. Аз съм вече 2 ½ години без работа и това доста утежнява положението ми, като конкурент спрямо всички останали кандидати за дадена работна позиция. И аз не знам вече какво да направя. Вярно е, че ако започна работа по моята специалност ще вземам добри пари, но не мога повече да стоя в къщи - да се чудим и чупим пръсти как да ги докараме тези пари, без да се паникьосваме! Та, вече започвам да мисля, че май ще е по-разумно да започна нещо каквото и да е, но да внасям и аз по нещо, отколкото само да стоя и да чакам. Все някакви пари ще влизат в къщи, поне яденето и електричеството да покривам.

Това е за сега. Като уредим въпросите със земи и заеми пак ще продължим. И много ви молим, не споменавайте все още нищо по тези въпроси на никого, защото както се казва “рибата в морето, а ние наливаме олиото в тигана”. Когато влезем в къщата, ние сами ще документираме всичко, защото хора има всякакви. За нашите намерения знаят само приятелите ни тук и то защото строителите са българи и няма как да скрием от тях. Всъщност, всичко което правим и по което действаме далеч не е тайна или нещо нередно, просто не искаме да се разлайват излишно кучетата и то предварително. Ние за сега нищо не сме казали и нямаме намерение да казваме нито в Аделаида, нито в Перт, нито на Валя и Сашо в Сидней. Никой не може да оцени с колко безсънни нощи, напрежения и тревоги ще стане всичко един ден. Като споменах Перт, та се сетих, че Валери и Даниела са почти готови да се връщат обратно в Аделаида. Вальо не може да си намери работа, въпреки, че този щат е с миньорската индустрия на Австралия. На Даниела пък не й признават дипломата за медицинска сестра, която тя изкара в Аделаида след 2-годишен курс. И са направо отчаяни. Въобще всякакви работи стават тук. Е, вярно е, много хора в България ще кажат: “Да им имам проблемите!” Но, не е лесно да се чувстваш безпомощен и безполезен, като виждаш какво има в този свят, а ти си тъй далече от него. Нормално е всеки да иска днес да бъде по-добре от вчера, а не да тъпче на едно и също място и да се радва, че има пълен хладилник – нещата не се свеждат само до едната прехрана.

Всичко останало при нас е наред. Нени е добре - все се каним да го запишем на касета като ви чете писмата, но в това напрегнато време, няма време за нищо. Той е свидетел (колкото и да се стараем да не го занимаваме с тези неща) на всички наши тревоги и финансови проблеми. За него най-важното е къщата да има басейн и тенис корт и само за това си прави сметки. Ние вероятно няма да ги имаме тези неща, но се стараем да му повтаряме, че един ден ако е все така послушен и добър, прилежен ученик, той пък ще ги има всичките тези “екстри”. От вчера вече имат идеята как ще прекарват с татко си свободното време, докато аз “чопля из градината”. Ще си купуват стар, разбит мотор и ще го сглобяват като нов, но със стари части... Женя

Въпреки голямата заетост, която е около мене, същия ден в антракта преди вечерята, сядам и аз да драсна няколко реда. Вероятно няма да напиша кой знае какво, нито пък по-различно от това, което Женя вече е описала достатъчно добре, но все пак искам да предам преживените събития, видени и “под моя ъгъл”. До напред Нени беше разхождан от майка си из букварите и цифрите в преговор на учебния материал, а аз приготвям вечерята – кюфтета печени на фурна и картофена салата с майонеза. Сега те двамата гледат едно телевизионно състезание, но аз ще се включа чак за филма в 20:30, защото ми е предостатъчно всеки ден по 10 часа “телевизия”. Нали по цял ден се зверя в моя “телевизор” на бюрото, само дето по него не дават моите, останали от детството ми още любими каубойски филми...

Та, както вече сами разбрахте, от грандиозният ми архитектурен план, който изготвях с безпределен ентусиазъм в продължение на няколко седмици, си останах само с повръщането на вечерния аперитив и гарнитурата към него още същата нощ, след обсъждането и тоталното му сгромолясване като идея за строителство. В прибавка дойде и неотиването ми на работа следващия ден поради “неразположението”, в което бях дълбоко изпаднал – факти, които Женя ви е спестила умишлено и съвсем тактично, но понеже и те са част от живата ни история, та ги споменавам съвсем бегло и мимоходом. Денят на работата го оправдах, като си пуснах болничен лист (амчи аз да не би пък да съм бил нещо много здрав, я; не съм излъгал никой в нищо), а махмурлукът ми до обяд се беше изпарил и бях готов за нови подвизи.

Независимо от всичко, решени сме твърдо да строим, а не да купуваме готова къща, защото ще ни излезе много малко по-скъпо, но за сметка на това ще имаме всичко, което предварително ще сме си избрали. Нашият пръв план може да бъде осъществен успешно, ако построим и препродадем поне три други къщи, натрупаме малко капиталец от тях и чак тогава да се хвърлим в строежа му. Но на мене тези маневри не са ми по сърце особено, въпреки че тук хората масово го практикуват. Средният австралиец, през целия си смислен живот сменя 4-5 къщи, 20 автомобила, има 4 деца и изпива по 7 бири дневно минимум, само че ние сме замесени от малко по-друго брашно, “Добруджанско” и на нас тези статистики са ни чужди...

Тъкмо напред вечеряхме и аз рекох да допиша мислите си преди започването на филма. Чакаме всеки миг да се обади и търговеца на земята от когото ще купим (ако е рекъл Бог) един декар чиста австралийска земя. Но явно не се обажда, за да ни поддържа интереса, а и висока цената. Чака ние да го потърсим, обаче той не може и да предположи дори, че ние хептен пък не сме на зор. Та това са мръсните търговските игри, а аз се смятам за “печен” в тях и ги владея до степента на един чистокръвен евреин, какъвто вероятно съм бил в предишният си живот.

Онзи ден от Тото-то ми се падна 3+1 - сигурно ще има $50-$60, с които ще пуснем други фишове за съботните 13 Милиона. И една малка част от тях ще дойде добре дошла за нас, в нашия частен случай. Чакаме с нетърпение вече отговорите ви на последните ни пратки – говорещите писма и следващата. Дано всичко да се е получило точно и акуратно. На работа положението ми е също много тежко поради липсата на информация за документацията, която подготвям. Но все правя по нещо дребно, колкото да не стоя със скръстени ръце и да си уплътнявам времето.

След две седмици с всички тукашни приятели отиваме на дълбоководен риболов с яхта навътре в океана. Дано да е хубаво времето, ще правя и филм. После пък ще празнуваме рожденият ми ден. Този път ракията замина много бързо - още по време на обсъждането на предварителният ми и колосален архитектурен план. Именно от там ми дойде общата физическа отпадналост и невъзможност за трудова дейност на другия ден, но най-лошото от всичко беше, че в крайна сметка аз само похабих хубавият материал, изхвърляйки го обратно в клозетната чиния, заедно с всички останали мезета и ордьоври. След рождения ден ще сварим нашата каша може би – тогава пак ще има доволно много количества от така скъпоценната течност...

24.05.1995 - Като си погледнах напред часовника, за да напиша датата, едва тогава разбрах, че днес е толкова голям празник – един от най-големите и най-български измежду всички останали. Обаче на мене трябва наистина много да ми се е запалила кратуната, че ни празници гледам, нито пък ми идва на ума за тях. Нищо не ме оправдава и това не го пиша за извинение – просто го прилагам като едно неоспоримо веществено доказателство към делото.

Тези дни няма новини около нас, но аз винаги имам по нещо, за каквото да пиша и споделям с вас. Снощи пак направихме едно масирано проучване на готови къщи с дворове, обявени за продан. Порядъка на цените им е около 140-150 хиляди долара. Даже сме се спрели на няколко подобни, които ще огледаме в събота и неделя отвътре. Искаме просто да се ориентираме за това, което хората предлагат на тази цена, която пък представлява и финансовият таван за нас.

Напред пък на посещение у нас дойде агента, от когото искахме да купим онова парче земя, което бяхме харесали преди няколко дни. То бяха телефонни разговори, то бяха уговорки и пазарлъци, изпращане на факсове и т.н. В крайна сметка се разбра, че сме харесали грешен парцел - в смисъл, че цената му не е била $67,000, както ние си мислехме и която успяхме да свалим до $63,000, а $75,000, която пък от $70,000 не може нито цент да падне по-долу. Освен това, парчето което е евтино е много лошо, на един устрел, като ски-шанца. За това явно е и толкова ниска цената му. По тези причини никой друг будала не иска да го купи, а пък агентина от своя страна мислеше, че ще успее да го пробута на нас. Добре ама чичо Ачо не е абдал и не е минал през огън, суша и вода 30,000 км, за да купи някакъв боклук и да оправя финансовото положение на някой друг себеподобен! На тръгване дадох на човека да разбере, че евтиното мога да го взема за 60 хиляди, а за по-скъпото и по-хубаво парче земя давам максимум $65,000. Казах му да спи хубаво и ако сънува добър сън, да ни се обади за да подписваме договора веднага. Посмяхме се между другото хубаво, поприказвахме си доста и той си тръгна. Сега остава само да чакаме, за да видим дали съм успял да го омагьосам. Тези търгаши на недвижима собственост обикновено са едни неподатливи хитри лисици, но знаеш ли какво ще стане – дерат кожи от продавача, смъкват кожата и на купувача. Такъв заслужава само да го вържеш по-здраво зад една мишена на “Тюлбето”, където е полигона за учебните стрелби – останалото е работа на гарваните и свраките...

Тото-то, дето съм спечелил онзи ден (3+1), даде само $14 печалба (вместо очакваните поне $50), които още тази вечер обърнахме в нови фишове. Сега единствено ни остава надеждата за съботния тираж. Иначе сме добре и всичкото ни е наред. Работата ми, макар бавно и мъчително, върви напред. Днес получихме писмо от Валери и Даниела, а вчера - от Валя и Сашо. Всички пишат, че са добре. Дано да е така, защото ние еднакво се молим на Господ да помага и бди над цялото човешко съсловие. Желаем успехите на приятелите си - наред с тях се радваме и ние за техните постижения.

Не знам дали Ачо се е сетил за днешната дата (24 Май), но 5 минути след това в съзнанието му проблесна, че точно днес се навършват 10 години от годежния ни ден. Ако така и сватбеният си ден пропуснем, улисани този път в строежи и други ангажименти, значи съвсем сме се побъркали. Аз “тренирам” непрекъснато телефонен английски език (който между другото никак не е лесен) в преговори с агенти за земи и къщи. Така ми е пламнала главата, както тези дни е пламнал и телефонът от звънене. В това отношение агентите си вършат чудесно работата – нали трябва да ни вземат парите. Един през друг звънят и всеки си предлага услугите. Аз вече ще заведа списък с имената, защото до вчера имах Боб и Ким, днес се добави Джак и до края на седмицата когато ще ходим да гледаме къщи, кой знае още колко ще има. Ще заведа и график за къщите, че са на различни места и при различни агенти, вече и аз не мога да спя от мисли и проекти. “Къщомания” – направо ужас! Лесно си беше в България – знаеш, че никога не можеш да имаш дадено нещо и край – успокояваш се. А тук, не само че го имаш, ами е и в такова изобилие, че да се скъсаш от притеснение да не би случайно да се минеш с някой неправилен избор. А нали “чичо Ачо не е абдал”, смея да кажа, че и аз не съм будала, та много ни е трудна задачата да се ориентираме кое всъщност е най-доброто, най-изгодното и т.н. Но, нека това да са ни само “кахърите”. Бели са, нали?... Женя

28.05.1995 - Неделя. Тези дни няма нищо ново около нашите безконечни драми със станалите прословути къщи и парцели за строителство. Всъщност ние сме намерили още едно парче земя в много хубав хълмист квартал, близо до балкана и до моята работа. Днес с Наско ще ходим на оглед - 900 м² за $62,000. Като цена, разположение и всичко останало много ни отговаря на изискванията, но все пак строителите ще си кажат последната дума. Вчера след работа ходихме да гледаме готови къщи, които са обявени за продаване. За между 125 и 135 хиляди долара може да се купи сравнително не лоша колиба, но далеч не такава каквато искаме ние – просторна, светла, чиста и т.н. Спалните тук ги правят като дупки: 3 м x 3 м, че в много случаи няма и толкоз. Моят проект съм го обсъждал и с друга строителна компания само на ниво “предварителни разговори” и изпълнението му също е оценено за $110,000. Ще видим как и дали изобщо ще бъде възможно да го осъществим. Но в същото време за $90,000 можем да построим палат по проекти на различните строителни фирми. Запазвайки общия изглед на къщата от техните планове, вътре могат да се правят всевъзможни местения на стени, преграждане и т.н., което не струва нищо. Та това евентуално ще ни бъде резервен вариант – по готова къща (в смисъл съществуващ план), да прекроим вътрешната аранжировка според нашите мечти и мераци.

Снощи бяхме у Ани и Сашо на голям моабет. Понеже се бяхме събрали абсолютно цялата компания – 12 души + много и най-различни деца, та това събитие се случи в техния гараж, който е под къщата и доста по-голям от стаите, в които живеят. После се прибрахме и спахме до напред. Нени сега си играе с едно приятелче на двора, Женя проверява фишовете от Тото-то (изобщо не я чувам да пищи!...), а аз готвя миш-маш и същевременно пиша. Ставам само от време на време да разбърквам чушките и доматите да не загорят и пак сядам с молива. Отидоха ни пак милиончетата в нечий чужд джоб! Сигурно другата събота и неделя ще варим ракията. Това е за сега, ще продължа довечера след огледа на земята...

Продължавам вечерта с новините от “горещите точки” на деня. Първо земята се оказа чудна и имаме насърчението да я купуваме. Веднага се свързахме с агента, който я продава - той утре ще провери как стоят нещата и веднага завъртаме колелото с купуването й. Ако ни е на късмет да я заварим все още свободна и успеем да я спазарим за $60,000 ще бъде чудно! Агента ще ми се обади по телефона на работа за резултатите.

Вчера, както кръстосвахме улиците надлъж и нашир, пак се натъкнахме на една гаражна разпродажба. От там си купихме една почти нова тенджера под налягане - голяма, с вграден алармен часовник за времето на варене и други изгъзици – за $7 (седем); дюшеш и половина! Освен тенджерата в един кашон видях пълен комплект енциклопедии, американско издание, с всички исторически, химически, географски и какви ли не още понятия. Книгите (30 на брой) бяха обявени за $20, но ги спазарихме за $10, та купихме и тях. Може един ден да потрябват на Неничко за училище, а и изобщо не е лошо човек да има под ръка такъв сорт информационен материал. Изданието е възстаричко (от 1973), но аз смятам че основните неща от световното развитие на света, открития и т.н. са станали преди тази година и макар поостаряла, информацията още дълги години ще бъде актуална. Сега книгите сме ги прибрали в шкафа до кухненската маса, но един ден ще ги подредим в нарочна библиотека в стаята на Нени. Той пък като по чудо се улови и започна да ги чете - намери 6 страници с описание за България, после чете за Австралия. Дано да се увлече в тази насока, защото хич не е по четенето, завалията. Всички книги са подвързани с дебели корици, облечени в найлон и са чисто нови - просто не са разгръщани. Смятам че и това е полезна и ценна покупка.

На работа имам един възрастен колега пред пенсия, който е руснак - от китайската част на Страната на Съветите или от руската част на Китай, тъй и не мога да разбера с точност от къде е родом. Нито по история, нито по география сме го учили това, а може пък и да съм ги проблял тези уроци. Но както и да е - той е избягал преди 35 години от там. Понеже догодина ще се пенсионира и от голям мерак още от сега започна да си чисти бюрото от ненужни вещи. Онзи ден ми подари една техническа “библия” - огромен справочник на машинния инженер, издание от 1909 на руски език (което е и ценното); изключително стара но добре запазена книга. Аз съм нейният четвърти собственик за всичките тези 86 години и с голяма гордост приех този жест на внимание и професионално уважение от негова страна. Като се прибави и факта, че останалите тъпунгери от отдела единственото което знаят е английският си език, моите повърхностни познания по езика на Толстой, Достоевски, Иван Грозный и барон Пётр Николаевич Врангель ме издигнаха доста високо в очите на слепите...

Напред пък Валери и Даниела ни изненадаха с телефонното си обаждане, че вече са свили байраците и утре си тръгват от Перт обратно за Аделаида. Не им е провървяло там - Вальо не е можал да намери работа, на нея пък не й признават медицинската диплома, която тя защити в Южна Австралия и все разни неудачи от подобен сорт. След три дни път с влака, пристигайки там, те пак ще ни се обадят вече от родна “Аделаида”. Независимо че съжалих за техният своего рода неуспех в другия щат на Австралия, аз съвсем мъничко им завидях, че се връщат отново при приятелите си и че от сега нататък всички ще бъдат пак заедно, само че без нас. Дано този път да имат повече късмет – горещо им го пожелаваме...

Времето е много приятно – температурата вечер пада до 10°C, но през деня е 25°C. Усеща се вече едно чувствителното захлаждане, но продължаваме да ходим по къси гащи и ръкави. Е, само дето не се къпем вече в басейна, но скоро и това ще започне пак. Хайде, спирам до тук, че филма по телевизията започна...

29.05.1995 - Понеделник. Днес събитията се развиха с типичната си за историческото време скорост (края на ХХ век) и строят, в който живеем (дивия капитализъм) - светкавично, с други думи. Агентът напред ми се обади на работа, за да съобщи, че земята все още не е купена и поиска $63,000; отсякох: “Давам $62,000 и три градински домата като прибавка и нито цент отгоре!” Земята наистина е чудна и между другото Наско (строителя) също ми се обади, в никакъв случай да не я изтървам (аз вече я бях уговорил, но ще карам подред на събитията). Та след моите окончателни и недвусмислени думи агента каза, че щял да се консултира първо с неговите шефове. След други два часа пак се обади и потвърди, че е парцелът вече е наш, за 62 хиляди. Прати ме през обедната почивка да вадя чек за $3100 (депозита от 5%) и че довечера ще дойде у дома да подписваме договора. Ей туй пък ако не е “аламинут”, мама му стара! – нека да спомена и аз любимият ми Чудомир…

Така аз през обедната си почивка, вместо да водя мемоарната книга на семейството както обикновено правя друг път, днес се засилих към банката и извадих въпросния чек за предварително договорената сума (забелязал съм, че когато парите са ти на камара и готови в сметката, много бързо и лесно става процедурата по изваждането им от там и пренасочването им към нечий друг джоб...). Още следобеда започнах преговори по телефона с друга една агентка от банката – тя пък трябваше да ни разреши и организира отпускането и на остатъка от заема. Всичко стана ясно на мига - и тя ще дойде в къщи в някой от следващите дни, за да пишем по хартиите и да попълваме бланките. В момента чакам агентина за земята да дойде в 18:30 според уговорката ни и нервно попълвам времето си с “История Австралийская” писана от бедний Ангелария. Женя готви зелен боб, който купих вчера – 10 кг за $1. Щеше да ме убие като й се изправих в цял ръст на вратата с вързопите, но като се успокои и й премина кризата, очистихме го на балкона и в малки пликчета го наредихме в камерата на хладилника - само вадим съответната доза и варим. А иначе за кило от въпросния артикул искат по $3 в зарзаватчийските магазини, а този замразения, който го продават в супермаркетите струва $2 за ½ кг. Така че аз съм си доволен и от тази моя сполучлива покупка. Освен това с тези заеми, проценти, лихви и дълги числа с много нули (които ще се дават, няма да се получават!...) ми причернява като си помисля. Явно много боб ще има да се изяде в следващите 25 години. По-нататък ще ви дам обща финансова картина на ситуацията, но и аз самият чакам да се избистри повече, та чак тогава да давам официални изявления в пресата. Това е всичко за сега по тези болни и глобални въпроси.

Днес получихме вашето писмо № 108, дописвано в София и пуснато от там, по времето когато майка се е срещала с родителите на Ани. В следващото се надяваме на повече подробности за тази среща. От целия текст едно нещо най-много ми се наби в погледа: това е желанието на Веско да емигрира в Австралия. Разбира се, това е една чудесна тяхна идея, която аз приветствам, но се опасявам че в моите очи аз я виждам като абсурдна (поне аз лично не виждам реален шанс да успеят). Има много причини, които ме карат да се въздържам от възторжените си насърчения и подтикване към подобно начинание: възраст (той е доста по-голям от мене), вид професия, владеене на английски език и т.н. и т.н. Дори и да декларират много пари (говорим за десетки хиляди долари, а не девалвирани левове), пак всички от семейството трябва да минат през традиционната точкова система, да положат изпити за езика и т.н. А пък ако мисли и да лекува (тук на това място прекъснах - купихме имота, на което по-късно ще се върна подробно, но след като си довърша мисълта...) с хума и разни други щуротии – по-добре хич да не си го и помисля. Австралийците са изключително чувствителни, подчертано подозрителни особено към чужденци с нетрадиционни медицински практики и много трудно се поддават на такива несигурни неща. Да не дава Господ на някой случаен “пациент” да му се появи някакво странично увреждане, вследствие на подобни “лечения” - направо ще го линчуват. Криминално (на черно) не може да работи, а официално никой няма да му разреши. В крайна сметка това си е лично тяхна работа и аз с готовност ще помогна с информация и напътствия - не ми е работа да се бъркам и да давам предварителни прогнози за успех или провал, а пък достатъчно и предостатъчно си имаме наши собствени проблеми, за да се занимаваме и с чуждите. В името на добрия тон, отколешно познанство и приятелските ни отношения аз обезателно ще им опиша в отделно писмо всичко онова, което вече самият знам и съм преминал, а останалите подробности и крайни решения ще бъдат вече в техни ръце, с правото да си избират по кой път да поемат. Ще се радвам ако с нещо ще съм им полезен и допринеса за техния успех, който както изразих съмненията си и преди малко - не смятам за лесно осъществим и реалистичен. Но – дано пък да не съм прав...

А сега се връщам на наша територия. Както вече разбрахте, напред подписахме договора за закупуването на строителния парцел, като до края на Юли трябва да сме готови с парите от банката. Впоследствие ще теглим допълнителен заем за строежа на къщата. Тук с няколко думи ще опиша и финансовата ситуация на този етап и към настоящият момент.

Земната площ струва точно $62,000 (за толкова успяхме да я спазарим, защото искаха повече гадовете). За първоначален депозит дадохме 5% от тази сума - $3100 (всъщност само половината). До края на Юли ще трябва да натаманим и останалата му част – другите 5% или изразено с езика на финикийските знаци, още $3100. Ние и сега ги имаме тези 10% за пълния депозит, но аз направих нежен финансов маньовър, за да разтегля плащането им, като ние до това време ще продължим да събираме пари. Значи приемаме, че на този етап от общата сума $62,000 вече сме дали тези 10% – т.е. $6200. Фактическата сума на заема, който ще ни бъде отпуснат от банката за тази земя е $62,000 – $6200 = $55,800. После ще ни потрябват поне $88,000 за строежа на къщата. Понеже ние вече ще имаме парчето земя купено, същата банка ще ни отпусне нов кредит, само срещу 5% депозит, който ще се преизчисли върху общата сума на земята + масрафа по строежа, т.е. $62,000 + $88,000 = $150,000; 5% от тях са $7500, но ние $6200 вече ще сме дали за закупуване на земята и всъщност тогава ние ще трябва да донадим само $7500 – $6200 = $1300. Това ще бъде лесно, да сме живи и здрави. Освен тези $6200 + $1300 = $7500, ще ни трябват общо други $2500, които включват неизбежните такси за разни марки, адвокати-кръвопийци, нотариуси и т.н. Това прави общо $10,000. Ние за сега имаме само $7500, като до края на Юли се надяваме да имаме и остатъка.

До тук всичкото е добре, че и прекрасно даже. Страшното обаче ще настъпи едва когато срещу $150,000 борч към банката ще трябва да изплащаме средно по 10% годишна лихва за период от 25 години напред. Е, нали всички тук го правят и никой до сега не е умрял – ще се наредим и ние в кюпа заедно с тях и доброволно ще си разтворим “бузите” на финансовата институция. Освен това законът е такъв, че банките не могат да ни вземат повече от 1/3 от дохода, какъвто и да е той. Изобщо всичко е много облекчено или поне такова изглежда сега и отстрани, докато още е сурово и не си е отишло по местата. Ще видим нататък - тази вечер направихме първата и най-решителна крачка. Дано само за следващите да не се препънем някъде по стъпалата. Господ да ни е на помощ. В сряда вечерта ще ходим до офиса на Наско да уточняваме плановете за строежа…

01.06.1995 - Ден на детето. По този случай сам си пожелавам “да съм жив и здрав” от ваше име – нали аз съм вашето детенце в края на краищата? А тези дни бяхме ни живи ни умрели. Не ни е било нито до писане, нито до някакво обаждане. Но днес вече “градоносните облаци” се разсеяха над нас, а от следващите редове пък, ще разберете и защо са се появили.

Нали онзи ден уж подписахме договора за закупуване на земята. Агентът, чрез когото става цялата процедура, всъщност се явява посредник между мене като купувач и някой си друг подобен, като продавач. Вечерта, след като ние подписахме договора от наша страна пред самия агент като свидетел, последният взе бумагите и чека за $3100, за да ги занесе на истинския продавач, та и той да ги подпише, че е съгласен имота му да се продаде за уговорената вече сума от $62,000. До тук добре - поприказвахме доста с човека, той ни каза някои тънкости и трикове за пред банката, посмяхме се; разказва ни и за екскурзията си из СССР през 1980 по време на Олимпиадата и така времето ни премина в дружелюбна среда и обстановка. После си тръгна и ни каза, че по пощата ще получим обратно тези договорни документи, подписани вече и от продавача.

На другия ден същият този посерко-посредник ми звъни на работа и вика: “Продавача не иска да подпише за 62 хиляди - иска 63 хиляди долара!” Рекох: “На твоя продавач му кажи, че искам 63 хиляди цирея на гъза да му излезят!” Въртяхме се, сукахме се – искат още $1000 и това си е. Аз на края обаче отсякох и им казах, че от $62,000 не мърдам и на пучи косъм нагоре. Последваха още множество телефонни обаждания, мъчителни разправии, но в крайна сметка им дадох да разберат, че за 62 хиляди долара аз дори им правя услуга, като им купувам пикливото парче земя. Минаха два дни във взаимно, гробно мълчание; дни на затишие не пред буря ами направо преди апокалипсис и от трите заинтересовани страни. Мъчиха ме и за $62,500 – казвам “не” и толкоз! Да я купи, викам, някой друг будала за $63,000. В същото време пък не искахме да изпускаме парцела, защото е много хубав, в чудно приказен нов квартал и на сравнително височко място. Абе, с една дума – залагаш на рулетката на число, че и на цвят и чакаш да ти излезе числото със съответния цвят. Шанс 1 : 1,000,000, че и по-малко. Но бяхме твърдо решени да не се обаждаме ние и да протакаме процеса колкото е възможно по-дълго (че нали пък и парите трябва да съберем). В момента пазара на имоти е лош (в смисъл за продаване) и хубав в нашия случай, от гледната точка на купувачи. Идва краят на финансовата година, чакат се увеличения на лихвите и т.н. - само по-заможничките като нас, могат да си позволят този лукс...

Снощи междувременно ходихме в Насковия офис и там приказвахме до късно за планове, строежи, пари и т.н. Много неща ни се изясниха, а едно особено ярко изпъкна на най-предна линия – че от тук насетне ще трябват пари и то много. Но както и да е - ние това си го знаехме и сме готови да посрещнем ударът и това финансово предизвикателство. Днес, чак към 15:00, пак ми звъни агента и вика: “Браво, ти печелиш! Клиента се съгласи на $62,000!” Щял да подпише договора и другата седмица ще го имаме. Аз се зарадвах много, защото и това си е един вид извоювана победа. Можех спокойно да кажа: “О’кей - искате 63 хиляди: ама ето ви ги, моля!” Само че защо трябва да им правя излишни подаръци - те са си и без друго мошеници от най-висока класа и печелят достатъчно много. В мое лице обаче срещнаха само една твърда източно-европейска и балканска кратуна, която не им се огъна по гайдата. Но така се пробива тук, не е лесно. Та най-после смеем вече да си кажем с госпожата: “Ха, честита земя!” Даже напред ходихме да пазаруваме в един огромен магазин, който от нас отстои на 7 км разстояние, а от новото ни място ще бъде само на 2 км, та пак се отбихме да си видим имотецът. Аз да барна веднъж нотариалния акт, ще вкарам колата в нивата и ще си спя една вечер там. Амчи то ще си ни е частна собственост бре, която по тези географски ширини се счита за “свещена и неприкосновена” и е защитена от законите на обществото.

Във връзка с покупката на този парцел, тези дни щяхме да ви се обаждаме по телефона, но като стана това досадно усложнение с щастлив завършек, не ни беше много до това. Сега пък наближи 05 Юни, когато започвам 37 годинки и отложихме обаждането за тогава...

Неничко също напоследък бележи големи успехи в училището, все в енциклопедиите се рови и търси разни карти на отделните държави – изглежда че ще обича географията. Тези дни са имали контролни тестове, на които се е представил много добре. Ще използваме рождения ми ден и неговия добър успех в училище, за достатъчно аргументирани и силни поводи и в понеделник вечерта ще отидем на пица-ресторант. И тъй и инак пари няма, ами поне да се натъпчем с пици и спагети до умиране! Женя същия ден ще се явява на шофьорски изпит, та поводът се надяваме да бъде троен!

Работата ми, макар и с много мъка, ровене из неграмотни чертежи и разпитване на тоз-оня из фабриката за съвет и акъл, върви бавно и едно по едно нещата се избистрят и отхвърлят като готови. Другата седмица сигурно ще се срещна с хората от Съвета, за да им покажа какво съм направил до сега и да видим дали имат още някакви претенции и допълнителни изисквания. Утре вечерта след работа отиваме със Сашо и Наско да варим ракията. Сигурно ще ни отнеме най-малко два дни (и нощи, предполагам), защото материалът е близо 1 тон. Надяваме се да му извадим спирта по най-качествен начин. Ако си дойда от селото в неделя малко по-рано, може би тогава ще се обадим по телефона, та и с татко да се чуем, но това също не е много сигурно. Това са новините от последните дни. Ще пиша пак другата седмица, защото по време на дестилационния процес няма да имам такава възможност. Не смеем вече да изпращаме само писма, уж да не се загубят, та все гледаме да напълним кутийка за колетче и така да получите всичко. Нали доказахме, че писмата по-често изчезват, а пък явно че в колетите не смеят да бъркат, да не би да се натъкнат я на бомба, я на някои посрани гащи (както им бях обещал преди време). Днес между другото започна австралийската зима. Е, сняг няма, но времето е много приятно – слънчево и прохладно, с кристално чист въздух и т.н.

07.06.1995 - Поради голямата си заетост и съгласно уговорката ни от онзи ден, аз действително тези дни не успях да драсна нито ред. В момента е малката ни сутрешна почивка от 15 минути, през която ще гледам да маркирам някои по-важни и значими събития, но предвид обемистият материал, който предстои за описване, твърде вероятно е темата да я дописвам довечера като се прибера в къщи. А сега се връщам на голямото и най-внушителното мероприятие, случило се в началните дни на този месец – сваряването на ракията.

Онзи ден (в петък вечерта), веднага след работа отидох у Сашо, където до този момент съхранявахме втасващият сливов концентрат. Натоварихме го както си беше в бидоните на двете рейсчета, но много се увъртяхме да се изчакваме един друг. Той малко закъсня да се прибере от някъде, а пък и аз докато отида до тях беше вече мръкнало. В крайна сметка в 20:30 най-после потеглихме към мястото, което беше на 90-100 км път от Бризбън. Тъй като тръгнахме в тъмното, аз не успях да огледам добре нито околната обстановка, нито пък самото място. Помня само, дето на няколко места имах усещането, че Суза ще спре насред пътя и ще издъхне под почти половин тонният си товар, който се плискаше из варелите и искаше да се разлее във фургона като вулканична лава. Шосето беше мокро, хлъзгаво, на много участъци с гъста и непрогледна мъгла, а пък един баир нагоре – едвам пълзим на втора скорост и тук-таме ръгвам първата. В селото стигнахме чак в 22:10. Мислехме веднага да започнем да варим кашата, но казанджията ни вкара в къщи и се заформи един приказен моабет (лош казанджия няма!). При пълното отсъствие на нашите прелестници, чувствахме се освободени, дишахме свободно и чашките с ракия потъваха дълбоко в душите ни, като в хралупа на катерица…

На другия ден последва голямо въртене, суетене и подготовка на съдовете и съоръженията, та чак в 09:00 заредихме първата варка и търпеливо зачакахме да потече от чучура. Изчакването се извърши също на топло в къщата, естествено на маса – обилна закуска с ракийца от ананаси (продължение на сюжета от вечерта). Между другото този вид ракия е чудна на вкус, с неповторим аромат и други превъзходни качества. Поради географското разположение на страната, тук са познати второстепенни дестилатни продукти не само от първоешелонните сливи и грозде, ами и от втородивизионни портокали, банани, ананаси и др. цитрусови плодове. Чакахме в продължение на 3 часа само казана да се затопли, защото той не беше изолиран (изграден) като българските, ами “гол” и изложен на температурните влияния от околната среда, поради което пък се губеше и много енергия. Последната (енергията демек) се произвеждаше от голяма газова бутилка и една още по-голяма плоска горелка, разположена под дъното на казана. На края през тръбичката се процеди и първата капка ракия, само тя достатъчна да усмърти кон, вол, камила та дори жена; силата на първакът беше около 85°!

Самият казан беше с голям обем, за около 180 кг заготовка. И от всяка една варка извадихме по 15 л ракия със завидни качества. Сериозното неудобство, с което единствено се сблъскахме поради несъвършенството му беше, че трябваше всеки пък да го изгребваме на ръка отвътре, с едни малки чашки и черпаци; даже на два пъти го и загорихме малко, но не фатално. Втория казан го заредихме в 15:00, следващият в 23:00 и т.н. - варихме цяла нощ, както и аз предположих че ще се развие процеса. За неделя планирахме всичко да сме свършили и да сме се прибрали по домовете, защото от понеделник сме заети - кой на работа, кой на училище и т.н. Аз тази развръзка я бях предвидил, докато на Сашо му бяха поръчали да си дойде най-късно до събота вечерта (ха-ха-ха, Ани! - много те уважавам, много те обичам и си ми много сладка, обаче нищо не ти разбира главата от варене на ракия...). При пълно натоварване на мощностите и непрекъснат производствен цикъл, в Бризбън се прибрахме едва в неделя късно вечерта, като следващият понеделник пак ще ходим да доваряваме последния казан, защото не успяхме да втасаме с всичкото количество материал. Казанджията е наш човек и ни остави да си варим ракията както ние си знаем. И несъмнено излезе чуден краен продукт, защото аз бях главен технолог на цялостното производство. Сашо – само чувал как се вари ракия, като основният му опит е преминал на масата, в дегустации. Наско – подобна категория, въпреки че той показа малко повече умения. Единствен аз имах повечко стаж по специалността и поех ръководството в мои ръце. Сега ще наложим цялото количество с черничеви пръчки, докато докараме необходимия цвят и аз непременно ще изпратя по едно малко шишенце с “мостра” на вас и дядо Вельо в Ямбол. Горещо апелирам и препоръчвам, специално вашият дял от ракията някоя вечер да го употребите заедно с чичо Божкови. Много държа и той да си каже мнението за качеството на производството. Мисля, че не съм се изложил за сега, ама да видим как ще е до края…

Продължавам със същата тематика и през обедната почивка. Като си дойдох в неделя вечерта, след две непрекъснати денонощия сноване около казана, бях изморен и скован като безжизнен мъртъв труп от моргата. Опитах се да се свържа с вас по телефона, но нямаше никой - сигурно сте били на лозето по това време. Едвам изгледах филма по телевизията и легнахме веднага, защото вече почти заспивах на дивана.

На другия ден - всъщност онзи ден (05 Юни), отидох на работа както обикновено. Вечерта ходихме на ресторант по случай рождения ми ден и успехите на Нени в училище. Преди да излезем аз пак се обаждах до Габрово, но тогава майка е била на черква, както се разбра после от телефонния ни разговор. Радваме се много, че сте получили големия колет с касетките и всичко останало в него (което аз вече не помня като съдържание). Надяваме се, че и другия ще дойде скоро. Ние също нямаме поща вече трета седмица, но не губим търпение. Неничко скоро пак ще излиза във ваканция за две седмици – как искам да съм ученик и аз, ама като него...

В петъка (миналата седмица), по случай рождения ми ден, получих от Валя и Сашо много скъп и ценен подарък – една книга със заглавие “България в картини”. Представлява луксозно американско издание, от техни автори и на английски език. Книгата е част от цялостната поредица на издателство “Географски свят”, описващи най-различни страни по света. Изданието също е ново (1992) и включва всички промени, станали след събитията през 1989, множество исторически и географски справки, икономически особености, данни за реки, планини, природни забележителности, култура и пр. Много хубава книга са направили. Аз даже започнах да я чета от края. Ще накарам и нашето диване да я прочете, но не знам само до коя страница ще стигне и ще реши, че не му е интересна повече...

Тези дни очакваме някое писмо от вас, та да изпратим това, което пиша в момента. Ще посъберем още някои дребни нещица, за да има достатъчно материал пак за едно скромно колетче. Ще чакаме да мине и рождения ми ден (официалното празнуване е насрочено за неделя, 11 Юни), че тогава ще се разправяме с тези неща. Тъкмо до тогава ще има малко филм, някои снимки и т.н. Другия ден също е почивен – тогава ще празнуваме рождения ден на Н. В. Кралицата, да ни е жива и здрава! Тогава няма да се работи, а ние спокойно ще си доварим ракията на селото.

Нашия човек, казанджията е от с. Ветово, Русенско - избягал още преди 40 години, но тук е женен за австралийка. Голям почитател на политиката, антикомунист в червата си чак, като е лежал по затворите на България и Сърбия (през там е бягал, но са го хванали) и т.н. Страстен николапетковист, а иначе по професия е майстор-столар (дърводелец). Та хубаво си прекарахме времето с него предните дни, в спомени, политически дискусии и обилни почерпки.

Задачата ми на работа е почти към своя край. Тези дни ще предавам документацията. Мисля че са доволни от това, което се получи от нищото, което имаше до момента. Чакаме да ни изпратят подписан договора за закупуването на земята, че от там нататък ние пък да действаме от своя страна за отпускане на заем чрез банката и т.н. Най-добре би било апартамента да се продаде, вместо да се руши сам, оставен на произвола. Парите от него във всички случаи ще ни помогнат в някаква степен. А ако бъдещите купувачи не го искат обзаведен – обявете покъщнината отделно за продан. Вие вземете онова, което мислите че ще ви потрябва, а всичко останало да заминава на пазара. Момчетата които са в момента на квартира там, и да ги изгоните, пак няма да направите лошо – щом не пазят и не стопанисват както трябва, да си търсят друго място за живеене. За продажбата се обадете и на Николай, който е купил един друг апартамент в блока на бате Бебо. Той много искаше да купува онази дупка, в която живееха преди с Краси и малкия Пепи. Жилището е на центъра и той много добре го знае, защото са идвали у нас да се черпим и да си играят децата. Той работи в Априловската гимназия - ще му бъде близо и удобно до всичко. Освен това, аз мисля че е и паралия – да е жив и здрав и халал да са му. Ако иска, нека да си продаде апартамента на Бичкинята, а пък да купи нашия. Това също е добър вариант. Така или иначе - проверете как стоят нещата; все пак всичко зависи от него и от неговите планове за живота.

08.06.1995 - Пиша пак от работното си място, че в къщи все не ми остава време за това. Вчера получихме вашето поредно писмо № 109 с описанието за вълнуващото събитие в София, на което майка е присъствала. Подобно писмо, с още по-възторжен тон Ани получи миналата седмица от баща си, който с подробности беше описал цялата церемония на випускниците от Военното училище. Заедно даже го четохме у тях една вечер. Радваме се за вас и всички участници, че макар и късно (а някои за жалост не и приживе), са получили удовлетворение заради несправедливо изгубената войнска чест, продиктувана от шепа гладни и мързеливи превратаджии. Но това е историята – добра или лоша, тя не може да се върне назад, нито пък да се заличат страниците й. Лошото е само, че петното хвърлено върху България през 1944, в последно време става все по-голямо и по-голямо. Попадат ми вестници “Нощен труд”, “24 часа”, “168 часа”, и други подобни, които нашите приятели получават от време на време чрез близките си в Родината. Естествено, дават и на нас да ги четем (като ни дойде реда), но на мене ми настръхва козината от това, което става там при вас. Кърви, убийства посред бял ден, бомби, кражби, атентати и какво ли не. Ба мааму – България надмина и Америката бре! Не съм ходил там, но не мога да си представя, че такова чудо може да съществува дори и в страната на неограничените възможности. Хич и не искам да чета повече. Тук живеем спокойно, тихо, всеки си знае работата, интересите, преследва си целта в живота и не пречи на другите. Ако и тук се избиваха за това, че някой е спечелил повече, а пък видите ли другия по-малко - не Австралия, ами повечето от света да се е затрил до сега. То не става тая работа с пушки и пищови само, трябва бачкане – хем здраво! Жал ми е единствено за вас и за близките около вас, за приятелите и всички онези, които неволно стават свидетели, а и невинни жертви на тази помия. Колко искам и аз да дойдете тук, както леля Денка и чичо Ванчо и веднъж за винаги да се откъснете от онази мизерия!...

Продължавам в обедната почивка дългия си монолог, предъвквам гадните сандвичи със салам + кашкавал + масло, поливам ги с топла отвара от кафе, за да не ми е сухо на гърлото и си мисля: “Колко е хубав животът!”... Снощи Неничко ме хвана да сглобяваме една кола, която той получи за рождения си ден. Все отлагаме, все нямаме време - а то си иска своето, чемерчето. Дълго време се оправдавах и отбивах атаките му, защото нямаше лепило в кутията на колата. Викам му: “Ще купим един ден…” и все забравяме. Пробвахме онази вечер да лепим с лакочистителя на Женя, но не стана. Преди няколко дена ходихме да пазаруваме и Неничко по едно време изчезна. А магазина огромен – нито го виждам с очите си, нито го чувам с ушите си (а той се забелязва и усеща достатъчно добре и с двата сетивни органа, при това от разстояние). Изведнъж обаче се появи от нищото и ни намери с майка му да се ровим измежду рафтовете и редовете на комплекса; стиска в ръчичката си прословутото лепило и ми го завира под носа. Ходил значи, дяволът му с дявол, намерил някъде другаде много и най-различни видове лепила, но питал продавачката кое става най-добре за неговата количка и го взел. Е, значи няма отърване – ще я правим вече. И снощи най-после започнахме да сглобяваме от края, ама той много бърза, много е припрян - не чете инструкцията, ами налучква отделните части по случайност. Аз го карам да гледа чертежите и да ми показва всяко отделно парченце, както е нарисувано там. Добре се справя и бързо се ориентира кое за какво е и това ме радва, че не е много смотан. А иначе като седне да яде постоянно се капе по дрехите, цапа навред, пръска по покривката и масата – изобщо е като едно малко свинче. Пак от бързане, може да се храни с вилица и нож, но най-много обича пиците, защото тях ги яде с ръце. Какво ще го правим такъв мундарин и аз не зная. Викам му една вечер, че момичетата няма да го харесват такъв льохман. А пък той ми отвръща, че така би било по-добре за него - и без друго много моми го преследвали в училище, а пък той не ги харесвал. Тези дето ги харесва той, другите момчета си ги били харесали вече и нямало шанс за нашия да се вреди за хубавиците. Ей такива са му кахърите. Сега води пазарлъци да му купуваме часовник, хокеен стик (в училище играят хокей на трева), а през ваканцията ще ги водят на лагер, нещо като горски къмпинг. Тук това е много популярно, децата се учат да правят палатки, да събират вода от росата и изобщо да оцеляват при по-първобитни условия. Така обикват природата, животните и пр. Абе, мога да се върна в първи клас и аз, но по тукашния начин на учене (като игра) – представа нямат те какво са домашни работи, решаване на задачи от сборника и преразказ по картинка...

Довечера ще ходим да гледаме една готова къща, която се продава, а в събота – друга. Не спираме да търсим и да разглеждаме готовите неща. Тук от къщи повече няма, но наистина приказните струват над $200,000. Като това е “среден клас” големина, комфорт и т.н. Големите постройки са от 300-400 хиляди нагоре, без да има таван на горната ценова граница. Има жилища, които струват милиони, но ние никога не сме имали мерак за такова нещо. Стига ни утехата, че постоянно се разхождаме покрай тях, по всяко време са ни пред очите и в някой даден притъмнен момент, мога да им се изпикая до зида, ако съм много на зор. Няма телени мрежи, бетонови ограждения или ток по оградите. Нито пък хората си блиндират вратите. Тук се живее спокойно, охолно, в сговор и добро съседство.

09.06.1995 - Отново съм на работа и отново съм си доволно зает, каквото ми е обичайното положение. За моя, почти една цяла вече година трудов стаж, нито за миг не ми се е случвало да дремя на бюрото, да решавам кръстословици или да си чопля носа в безтегловност. Все има какво да се прави. А пък гледам, че и другите около мене също не се потриват; и те все нещо пипат и се занимават.

Забравих да ви пиша какъв подарък получих от Нени и Женя за рождения си ден. Един прожектор/фенерче за къмпинг, кола и т.н. Много функционално, защото има обикновена крушка и свети при поход например; после има една малка луминесцентна тръбичка, на която може да се чете книга или да се направи справка с пътната карта в случай на объркване, а на края си има друга жълта мигаща светлина за даване на сигнал при авария, бедствие и т.н. Веднага го сложихме в колата да пътува с нас, където и да сме. Работи с четири батерии от тънките (за фотоапарат).

Снощи ни се обаждаха Вальо и Даниела от Аделаида. Установили са се вече в къща под наем - съвсем близо до мястото, където живееха по-рано. А сега там пък, в старата им квартира, живеят Мони и Боряна. А най-хубавото от цялата работа е, че всички са заедно на куп - в смисъл, живеят близо едни от други и могат често да се виждат и събират (как благородно им завиждам само…). Сега и двамата започват да търсят работа в Аделаида – дано да се закачат за нещо час по-скоро, че и без пари не бива да се живее.

Пак снощи ходихме да гледаме една къща. Тя беше сравнително нова, добре пазена и поддържана, с хубав двор и градина. Но стаичките й бяха много тесни, а се намираше и на шумна улица. Беше обявена за $148,000, но можем да я купим само за $125,000. Хората са на зор и я продават евтино. Само че на нас не ни хареса, а тук компромиси не се правят предвид изобилието на всичко, което ни заобикаля. Винаги някога, някъде може да се намери точно това, което човек иска. Само трябва повече търсене, за да се задоволят и най-изтънчените претенции и капризи. Но пък е вярно и твърдението, че в крайна сметка никога не можеш да имаш това, което сам си създадеш - един път в представите, да го обезпечиш с архитектурни планове, а после да го построиш на собствената си земя. По-дълго време отнема разбира се, струва малко повечко парици, но в същото време е идеалният възможен вариант...

По повод на рождения ми ден, ще се съберем с нашите приятели и ще отидем заедно на барбекю в един парк, защото сме много народ да се натъпчем в един тесен апартамент. Там вече окончателно ще доизядем надениците и веднага ще поръчаме нови количества. Остра нужда изпитваме от чубрица. Ние като влезем в къща, ще си посеем в градината, но до тогава ще трябва да ни изпращате по малко. Сашо пита какво става с лепенката му “BG” (с царската корона)?

По принцип в края на всяка финансова година се очаква повишаване на заплатите. Аз също се ослушвам да видим дали няма да ме сайдисат с нещо отгоре. Не че сега вземам малко, но ако мога повече – аз нямам против. Вчера най-после предадох документацията си на шефа. Той с изумление пое папките и каза: “А, много професионално изпълнено - браво!” И ме потупа по рамото. Нямам представа това потупване каква равностойност би имало, съпоставено със стойността на паричните знаци, но все пак за мене е удовлетворение и гордост, че въпреки всички проблеми, аз се справих добре със задачата. Аз наистина вложих много старание и ентусиазъм в този проект, но единственото на което за момента безумно се радвам е, че вече всичко влезе в историята и повече няма да се занимавам с това отвратително задание; дотегна ми и ми опротивя достатъчно, особено към края вече. Нека да ме прощават за откровеността, но не си спомням нито Веско Славчев, нито пък Савчо Колев (най-преките ми началници, б.а.) така високо да са ми оценявали и насърчавали положеният от мене труд и постигнатите резултати. А като се замисли човек: какво ли чак толкова съм свършил, че те пък да са ми и благодарни на всичкото отгоре? Но тук нещата стоят по друг начин. Разбира се аз тук не се опитвам да обвинявам никой от предишните ми колеги и шефове, с които съм работил. От всеки съм научил по нещо, от всички имам прекрасни спомени и несъмнено това много ми липсва. Но ето че дойде моментът, в който тук на края на света, някой друг да ми дава оценка за онова, което съм възприел от тях – задочно им благодаря за което!...

Дойде ми пак на ума за онези мои изгубени първи писма от Бризбън, които писах от тук веднага след като пристигнах сам. За две от тях добре си спомням, че бяха изпратени в големи жълти пликове и в които много интересно бях описвал пътуването си, пристигането, започването на работа, първата заплата и благодарността, която изразявах към вас, че сте ме създали, възпитали и научили на всичките тези табиети, които владея до съвършенство. Искрено съжалявам, че не сте ги получили – това ще остане като бяло петно в историята ми през този период, а то беше наистина “революционно” време и по своему историческо. Колко пъти се губих из Бризбън; с тая малка въшка дето едвам бръмча по пътя, а покрай мене фучат другите коли. Един път си спомням, мисля първите един–два дни даже закъснях за работа – не можах да намеря пътя и се изгубих. После като съмна и като погледнах картата се оправих. А още по-после пък така добре свикнах с всичко, научих пътищата идеално и сега със завързани очи мога да се оправям из Бризбън. Аделаида в това отношение е по-уреден и по-планиран град. Всички улици са прави и се пресичат на големи кръстовища, нещо като Стара Загора. А Бризбън е разхвърлян, много хълмист, с криви улички (в смисъл завои), големи нагорнища и надолнища – прилича на Велико Търново. Ама оправяме се де - щом като и самата Женя се научи да кара тук, значи не е толкова безнадеждно положението. Тя горката, онзи ден я скъсаха на изпита за много дребно нещо и беше много тъжна. Даже аз й казах да не казва нищо на майка по телефона във връзка с този въпрос, че да не се разстройва допълнително. Другата седмица пак ще се явява и докато вие ще четете настоящите ми редове от писмото, тя (дай Боже!) ще е вече шофьорка (да пази Господ!...). Сега чакаме от едно място уж да я търсят за работа и този път май няма да има назлъндисване както преди. Повикат ли я и отива – ако ще и с такси да ходи на работа. Голяма грешка допуснахме ние тогава, ама кой да ти е знаел, че така ще се закучи положението…

На 03 и 04 Юли не съм на работа. Ще използвам тези почивни дни, за да проуча въпроса около евентуалното ви идване тук, при какви условия и т.н. Също така ще изчерпя нещата и със змийската отрова, въпреки че аз дълбоко в себе си се съмнявам в успеха на едно такова начинание. Тук има всякаква гад, а пък змии - колкото щеш; от отровни по-отровни. В Австралия живее най-отровният вид на света и не знам дали ще бъде изгодно за някой да внася отрова от вън. Но тъй или иначе ще проверя всичко до край и ще ви пиша допълнително. Може пък българската змия да е по-отровна и съответно по-уважавана заради тази си способност. За българската жена въпроса е ясен и не подлежи на коментар, но със змиите все още не съм запознат, въпреки пепелянката с която споделям постеля, покрив и софра...

13.06.1995 - Днес е рождения ден на Живко. Да е жив и здрав, макар и с огромно закъснение, като имам предвид че писмото ми още не е пуснато. Тези дни имахме големи раздвижвания и не е оставало време за писане. В съботата след работа ходихме да гледаме една къща, която се оказа сравнително близка до моя идеен план-фикс-мечта, но много лошо изпълнен, много далече от всичко и редица други негативни фактори. Така тя не можа да ни заинтригува с нищо. После ходихме да пазаруваме за рождения ми ден, който отпразнувахме в неделя. Там на поляната се събрахме всички приятели от Бризбън, общо 13 души + дечурлигата. Времето беше много хубаво. Прибрахме се вечерта.

На другият ден (вчера) само с Наско ходихме да сварим и последния бидон с материала за ракия (Сашо този път не дойде; усадил си бил кръста – най-вероятно неговата усойничка не го е пуснала; абе защо ми е на мене да внасям змийска отрова чак от България? – амчи аз си я имам и тук в изобилие…). Последното варелче пусна нови 30 л сливов екстракт с качество “за износ” и също много добре се отсрами. Довечера пък ще ходим у Сашови да си я поделим между тримата, ще я разреждаме и прочие манипулации.

Женя днес ще има среща с един агент от банката, с който ще уговарят отпускането на заем за покупката на земята. Много места и парцели за строителство огледахме напоследък – трябва да ви кажа, че от нашето по-хубаво няма; сами се уверихме в това. В най-скоро време трябва да задействаме и въпроса с плановете, както и самия строеж на къщата.

На шега–наистина, от нашите сливки извадихме 100 л ракия, която още на казана докарахме на около 48°. Като я размесим с малко дестилирана вода, ще има да си си поделим по 35 л за всеки от тримата съзаклятници в бракониерското ни начинание. Даже напоследък се заговори и за следващото “зареждане” на варелите, което пък ще бъде със сушено грозде (стафиди демек). Сега се проучва въпроса с доставката на материала – ако е изгодно, купуваме и налагаме нова каша.

Напред разбрах от Женя, че утре сутринта у нас ще дойде банковия агент, за да разговаря с нея за отпускането на заема за парцела. Тя ще движи този въпрос докато се върти из къщи. В събота пък на обяд сме на гости у строителите (Наско и Ели). Там ще се изяде някакво агне, но аз не съм очарован от това меню, понеже такова месо не ям. Също всяко семейство ще се представя с отделна салата. Ние ще правим бяла салата “Снежанка”, че най-много ще подхожда на “Бризбънска Сливова” – неотлежала. Пак ще се съберем около 15 човека, но у тях на двора е широко. За това решихме да строим и ние къща, защото в тези апартаменти, дето сме се заврели на няма и 120 м² площ, не можем да се събираме всички заедно.

Иначе ние сме добре - работата ми върви, даже напред имах неофициална среща с хората от Съвета и им показах какво съм свършил по тяхната ремонтна документация. Харесаха го много и даже единият от групата им каза, че по тези чертежи и те самите ще могат да си произвеждат автобуси, на майтап разбира се. Но официално още не сме им предали папките, защото моя шеф не е на работа, а той движи нещата “от горе” и дърпа конците.

Сигурно другата седмица вече ще изпратим писмото. Чакам да се напълни и касетката, че всичко да пътува заедно към вас. Всеки път като седна да пиша гледам да прочитам предните си редове, какво съм написал и до къде съм стигнал с разказите си, но забелязвам, че съм си развалил почерка и доста грозно съм започнал да пиша (то не че преди е било по-красиво, но все пак). Това се дължи на факта, че все бързам и всячески се стремя в краткото време, с което разполагам да напиша много неща – едва ли не всичко. Дано и баба Фанче да ми разбира като чете писмата. Ако нещо не е много четливо, вие ще й го дешифрирате...

Времето се установи като чудно зимно. Нощем е ясно, около 7°C-8°C - огромна луна свети като тепсия наред с многото звезди по небето, а през деня е слънчево, около 25°C. В къщи все още ходим по къси гащи и фланелки с къси ръкави, дори и отвън, но само през деня. Като се скрие слънцето, изведнъж става студено и трябва по-сериозно обличане. Но от шалове, шапки и ръкавици няма нужда, нито пък от доновки и вълнени чорапи. Вчера Женя и Неничко са изчистили колата отвътре, че тази сутрин не смеех да вляза вътре. Трябваше да си събувам обувките отвън. То си й беше време на горката да се изчисти, защото вече приличаше на кочина. Сега и отвън ще я измием през четките на някоя бензиностанция, но то ще е чак другия месец, защото пък и прекалената чистота кара на болести...

14.06.1995 – Точно в този момент Женя сигурно води преговори с финансовия агент у дома, а аз съм на работа и пиша в малката си почивка за чай или кафе. Снощи ходихме у Сашо във връзка със заключителните процедури по подготовката, варенето и правилното разпределение на ракията. Това всъщност беше финалният акт, който завърши с братската подялба на готовия продукт. За първи път предварителните ни сметки и прогнози се оказаха верни и ние тримата се оказахме с по 35-40 л сливова ракия от най-екстра качество. Обаче много се увъртяхме, та се прибрахме чак в 00:30 нощес. Основното ни забавяне се завъртя около последното кило, което нямаше как да разделим. Чоп не сме хвърляли, нито пък сме спорили – най-единодушно си нацепихме няколко домата в една купа, с една бучка сиренце и на крак, докато разпределяхме остатъците от ракията, въпросното спорно кило намери своето достойно място в гърлата на всички участници в заверата. Така се сложи “точката” на тази конспирация, но с надеждите че самоотвержено ще продължим наченатото дело на “нов ред”…

Снощи след всичко, търсихме и Живко по телефона, но изглежда че ги нямаше в къщи, защото по това време в България е било около 17:00-17:30. Тази сутрин аз пак позвъних, но телефонът им отново не отговаряше. Искахме да го поздравим за рождения му ден, но не успяхме. Миналите дни имах няколко обаждания във връзка с продажбата на Сузукито (която независимо от всичко е в пълен ход), но никой още не е идвал да го гледа. Ще продължа на обед, защото тази почивка изтече; дано да имам резултати от Женя до това време...

Ето, че стана 12:00, а Женя още не ми се е обадила. Аз напред звъннах в нас, но те все още разговаряха с агента. То добре, че въпросният банков агент е всъщност жена, защото ако беше някой мъж, до сега щях да съм започнал да се притеснявам и ревнувам (Боже опази!)… Какво пък толкова умуват и те за някакви си там $150,000 не мога да разбера?...

Като направихме една груба сметка снощи на ракията, излезе ни по $5 килото, а бутилка уиски от най-простото тук струва $18 и то за 0.700 л. Е, разбира се че в петте долара не влизат загубата на време докато очистим сливите от костилките; нито после тропулака около втасването на първичния продукт; най-малко в тази цена е сметнато кипенето на кашата и събирането й в кофи и легени с малки гъбички за миене на чинии; милионите мушици (виненки), които се събраха и основно обхванаха цялата къща на Ани и Сашо, включително в спалните и при децата и т.н. и т.н. Също така в сумата не влизат и изтърваните $180 от една съботна надница, която не заработих за да отида да варя ракия два дни и две нощи, вместо да си поклащам кълките в Казиното, в бара или където и да е било другаде. Пак в тези $5 на кило ракия не ми влиза изкъртеният скоростен лост на Сузукито ($15); да не говорим пък за изроненото му тогава зъбно колело на задната скорост и невъзможността ми изобщо да го продам в това си счупено състояние (ето ти още едни загуби от минимум $1500). Скоростното лостче буквално се отскубна от шлиците на оста под напора на 300-400 кг сливи във фургона докато качвах тротоара пред гаража на Сашо. Това беше още в самото начало на акцията. После като отидох да товаря бидоните с кашата, пак в техния гараж който е дълбоко под къщата и нивото на земята, непредвидливо влязох напред. Като качихме варелите и тръгнах да излизам на заден ход (защото не можех да маневрирам в гаража им; все пак той не е и чак толкова голям), поради прекомерния товар и напъването да изкача баира пред гаража и изляза на повърхността, точно горе на върха се чу един трясък и останах на място. Пак имахме късмет, че повредата стана вече извън опасно стръмния участък, защото ако рейса се беше засилил обратно надолу и да влети в гаража, от там можеха да го извадят само на части или да го издърпат с булдозер; а пък бидоните с кашата трябваше да ги излеем в долът и да се приключи с мероприятието. Сега рейса ми има четири предни скорости, но нито една задна, а такъв няма да мога дори и да го подаря на някого…

Морални и материални загуби, макар и не в такива драстични мащаби, понесоха и другите съкооператори–ракиджии. Завидно беше търпението на Сашо срещу почти денонощното мърморене от страна на Ани, относно хилядите виненки, които се навъдиха в гаража и мазата им, а от там плъзнаха и нагоре из стаите. В случая той прояви много такт и достойно хладнокръвие; не знам дали аз щях да имам тази “поносимост” спрямо ближната си при подобна ситуация, само че разиграла се у нас. И много други знайни и незнайни неудобства, за които вероятно ние не знаем и не подозираме. На второто варене, когато бяхме само с Атанас, на казана се домъкна и жена му (да не би случайно ние двамата с него нещо да “смърсим кота”; надявам се, че тя не се е съмнявала във взаимното ни обладаване, а се е опасявала да не би случайно ние да ударим по нещо чуждо, докато сме далеч от къщи и извън зоркият обсег на домашните; малко тъпичко, но факт). Ето защо, цивилизованият човек работи когато и колкото трябва, а през останалото време само яде, пие, разхожда се, ходи по екскурзии и нито за миг не помисля да си губи времето с варене на сладко и ракия, с приготвяне на туршии, компоти и лютеници за зимата, или с разправии по наденици, подправки и пр. Отива в магазина, след като добре е напечелил, купува си от пиле мляко + самото пиле и хич не го е еня нито за останалото, нито за останалите. Ама нас нали още ни държи онова, дето е насаждано, набивано, възпитавано и поддържано у всеки в продължение на години, та още не можем да се отръскаме от сенките на миналото и да си я караме по човешки. Тези тъжни разсъждения и мисли аз не ги споделям тук с цел да се оплаквам – напротив; нито пък да показвам ние колко сме зле тук – още по-напротив! Това просто са факти, които ви излагам, за да видите и прецените разликата между свободния човек, свободен от поколения наред и нас самите, хората от “Източния Блок” (както ни наричат по света), които вместо да работят и да си правят кефа, трябва да мислят за хиляди други неща, за да оцеляват във времето и принадлежащото му пространство. В това отношение сме благодарни и на Партията, и на всичките й досегашни Правителства, че ни научиха как да оцеляваме; което обаче по никакъв начин не може да се нарече живеене – то си е точно оцеляване. Един жив австралиец, никога не попадал в България например, ще подгъне крак до три дни, ако трябва или му се наложи да преживява там “на собствен ход”. Капитализмът е създал само глезльовци и лигльовци по моя преценка. Исторически и философски погледнато, този строй би трябвало да идва след тоталното осиране на предходните два (респективно социализъм и комунизъм), за да можем ние хората по-истински да оценяваме какво ни предлага новото демократично общество и управление. Както и нито за миг да не забравяме добре заостреният колец от миналото, набит до края в собствените ни гъзове, за да тачим малко повече настоящето. Дано не съм стреснал или обидил някой със собствените си въжделения; аз и никого не ангажирам с тях...

Но тъй или иначе, аз другата седмица поръчвам нови 30 кг наденица, а до един месец ще наложим следващата каша за ракия. За да ми се изплати счупеното Сузуки от предишното варене, от новото количество трябва да изкарам барем още едно 300 л (пак по $5 килото), та да си избием загубите!...

15.06.1995 – Хайде, половината месец мина, че и половината година наред с това. Като че ли онзи ден бяхме на морето на онзи див и красив остров, с приятелите ни от Аделаида. Страшно бързо лети времето тук – ако тъй ще ни мине и живота, отиде че се не видя! Но нека да не философствам излишно, а направо да се впускам в подробностите около нас и нашите терзания, които предполагам, че чрез нас самите и настоящите ми редове, постепенно стават и ваши.

Вчерашният ден беше доста богат на събития от голямо семейно значение и наситен с информация от всякакво естество. Заедно с банковия агент (нали се разбрахме, че е била жена; няма страшно), Женя е попълнила всички възможни документи и хартии, които само трябва да се подпишат. Всичко е готово, уредено и разрешено. Остава само да се плаща и то на едро. Защото ние си правим сметките като идеален вариант, в проценти от заема за депозит и толкоз. Но покрай това отпускане на заем ще се похарчат още сума допълнителни средства за най-различни таксови марки, данъчни такси, такси към Съвета и пр. и пр., които са още около $2000. Те са задължителни и еднократни, но трябва да се дадат сега. Освен това и на адвокатина трябва да се плати една тлъста комисионна. Викам на Нени – “Стани адвокат, бре серсемино!” Луди пари ще взема, ама трябва яко учене. Пък той ми каза, че тази професия му била много скучна. Смело заяви, че определено и доктор няма да стане. Виждам го, че добре конструира с частите от играчки “Лего”. Тук има фантастични комплекти, но са адски скъпи. Та майсторлъка му се отдава, да видим какво ще излезе от него на края. Обещали сме му като завърши успешно учебния срок да му купим един конструктор от по-евтините…

Пардон - малко се отклоних от започнатата тема, ама нали и това влиза в оценката на цялостното ми съчинение... Та, думата ми беше за заема от банката - със сигурност ще можем да теглим още $90,000 за строеж на къща, дори и повече. А това само по себе си представлява сума, която се отпуска само срещу сериозен доход. Мисля, че с нея ще се включим в строежа. А самата къща трябва да бъде като “кукла”, за да отговаря на ранга и славата на квартала, съгласно позицията на определения парцел, както и на нашите изисквания и мераци. Това ще бъде една добра инвестиция, на която може да се разчита по всяко време в бъдещето. Може би довечера или утре ще подпишем окончателно документите за покупката на земята и ще започнем да подготвяме плановете за етап “къща”. Всичко ще стане едно по едно.

Тъкмо напред разговарях с представител на банката – довечера у нас пак ще дойде същата агентка и окончателно ще приключим с документите. Ей тъй се действа тук – светкавично и точно. И не ти да висиш с часове пред гишето и да ги молиш, ами те ти идват на крака в къщи. Агентката е от Финландия, много уважава европейците и е прекрасен човек, според думите на Женя. Хубаво е да има разбрани хора навсякъде. Вярно е, че всеки си гледа интереса, но те само излагат фактите, пък ние си избираме това, което най-много ни изнася. Става въпрос за лихвените проценти – на фиксиран период или при плаващи лихви да ги предпочетем. Ние толкова ги и разбираме тези неща, но поне като ни ги обяснят и разяснят вече с готовите цифри, ще си изберем най-изгодния вариант за нас. Това е всичко по въпроса с финансиите – общо взето, тъмна Индия; неразгадаема, суха материя. В кратце: като рече банката да плащаме - и край; нямаме много шансове за мърдане настрани…

Вчера Женя е приказвала и с баба Тека от Ямбол, защото Живко го е нямало. Той пък бил в болницата - операция му правили от някаква киста. Вече бил добре и скоро съвсем щял да се оправи. Получихме и вашето дълго 110-то писмо. От него разбрахме подробно, че сте получили колета с касетките и лекарствата за татко. Радваме се на вашата радост. Ние за това точно се грижим – да се радвате поне малко, пък макар и толкова далече от нас. Така се е паднало от съдбата, че вие да сте жертвите на нашето заминаване, защото сме на хиляди километри от вас, но какво да направим. Нали цялото начинание е все за доброто на всички ни, уж! Дано да даде Господ да се видим тук, пък тогаз ще му мислим пак...

От апартамента каквото и да се вземе все ще е кяр, а и няма да бъде оставен на произвола да се руши сам. За парите от продажбата му не се притеснявайте - има много начини за прехвърлянето им тук, дори и служебни (междубанкови). Вие ги вземете първо, пък тогава ще му мислим. Аз ще проверя дали това може да стане чрез тази куриерска компания “DHL”, но вие проверете и от ваша страна как стоят нещата. Във всички случаи, ще търсим и ще намерим най-сигурният начин - вие не се притеснявайте за това.

От писмото не разбрах кой точно апартамент се е продал за 800,000 лв. – до вас на Падало или на Театъра. После, това все пак е център, има телефон, маза/таванско помещение, на горен етаж, а не в приземен и т.н. - всичко вдига цената, особено най-много разположението му в центъра на града. Продажбата би трябвало да се обяви във валута – 15-20 хиляди долара, ако могат да се вземат толкова разбира се. Левовата равностойност изобщо не ни интересува, в смисъл че цената трябва да се определи по доларовия курс. Комунистите в момента пак изкуствено задържат курса на долара нисък – 66-67 лв. Това няма да продължи дълго, защото инфлацията се отчита в “пъти”, а пък доларът стои немръднал. Това е абсурдно положение, което се досещам отново чии интереси обслужва, но сега с тази тема няма да се занимавам. В България вече има заплати от порядъка на 15-20 хиляди лева месечно, че на места и по-високи – по този смешен и нереален курс, това прави около $300. Когато преди известно близко време курса на долара беше 4 лв., бяха ли заплатите тогава 1200 лв.? Не – бяха само по 150-200 лв. Значи съществуващият курс изобщо не е реален, не отговаря на икономическото положение и цялостното състояние на народа и може да се смята, че той е много по-висок...

16.06.1995 – Точно тук на това място си загубих мисълта - сигурно щях да направя още финансови предположения, но почивката ми свърши и прекъснах монолога си. Като се прибрах вечерта в къщи пък, банковата служителка щеше да идва и пак не успях да си довърша анализите. В крайна сметка ние снощи подписахме всички документи, а за наш късмет, лихвеният процент онзи ден паднал от 8.95% на 8.25% годишно и ние го фиксирахме до края на Юли 1996 съгласно новата лихва (8.25%). По този начин за притежанието на земята ще изплащаме по около $420 месечно в продължение на 25 години. Всичко така е направено, че ако внасяме повече от определената сума, автоматично си намаляваме времето за изплащане на заема, приспадат ни се разни допълнително облекчаващи проценти и фактори, с което нещата стават малко по-нормални. Статистиката показвала, че средно хората си изплащат борчовете за около 7 години вместо за 25-30. Ще видим ние дали ще можем да се включим в тази средна статистика. Вноските ще започнат един месец след като бъдем обявени за натурални собственици на парцела, а пък това ще стане в срок до 30 Юли тази година. Сега усилено ще се заемем и с архитектурните планове, за да не губим никакво време, а и допълнителни пари.

Онази вечер докато разпределяхме ракията у Сашови, Женя ни е снимала с камерата. Снощи ви записах този филм, въпреки че като сюжет той е доста простоват и глуповат, но нали нашите глави мърдат там - нищо че в сценарият му отсъства художествената стойност. Пък и по времето на ЖивковизЪма, колко много такива филми имаше – само с артисти и статисти, пък без никакъв замисъл или пък лишени от смисъл. И пак ги гледахме, че им се и радвахме даже. Та значи ще прощавате за ниското качество, но такива бяха условията и декорите; осветлението слабо (заврени в мазата под къщата), актьорите полупияни-полутрезви – какви качества очаквате от такава разпасана команда...

Майко, иконата на Нени с Ангел Хранител (или Пазител) си му е в стаята, получили сме я още преди – не се притеснявай. Оф, кога ще го пуснем това писмо и аз не зная – виждате какво чудо е около нас! Но другата седмица вече ще стане. Женя в понеделник е на шофьорски изпит, едни снимки имаме да вземаме и т.н. Пак ще направим малко колетче. А щом лекарствата помагат на татко – ще му изпратим допълнително в следваща пратка.

Онзи ден дойде сметката за телефона от американците – $1.76/минута, което е почти двойно по-малко от другите телефонни компании: “OPTUS” – $2.70 и монопола “TELECOM” с неговите $3.30 на минута. Така че ще продължим да си ползваме американската компания “TELEGROUP 2000”. Идва време да се плащат и годишните такси. Очаквам да ми върнат известни суми, които са били начислявани през годината. Това с “таксейшъна” е цяла наука и аз нищо не разбирам, но има фирми, които се занимават с тези документи – ще се разправяме с тях като му дойде времето.

Продължавам на обяд. Тези дни сви студ. Вали дъжд и е доста неприятно. Не знам дали ще можем да караме без печка, но ако се наложи ще пускаме фурната да ни топли. Така се отоплявахме в Аделаида, само че там бяхме на газ, а тук сме само на ток, но не мисля че ще умрем от студ. Тези дни трябва и ракията да си прелея в мой амбалаж, защото бяхме взели на заем 2-3 туби от казанджията, които аз трябва да му върна някоя вечер или някоя събота. Пък и трябва да направя един “изравнителен” курс с нашата кола, защото имам една кирия до казана по-малко (съгласно пътните листи на сдружението). И сега, за да бъде поделен масрафа съвсем по равно, аз ще отида до селото за моя сметка, че да върна тубите и спиртомера на нашия човек. Там по тази част на възвишенията е много красиво, особено когато времето е слънчево. Долу в ниското се е прострял океана – огромен и необятен. Навсякъде е гористо, има и големи поляни. Хората се занимават само със земеделие. Всеки продава зеленчуци, яйца, плодове и т.н. Понеже хората са много заети, за да не си губят времето, пред всеки двор има по едно ремарке, натоварено с най-различни зеленчукови култури. Претеглени точно и със съответната цена, надраскана на плика. Има и едно бурканче за парите – кой от където мине спира, избира си стоката, пуска стотинките в бурканчето и си отива по живо-по здраво. Няма лъжа, няма измама, няма кражби, няма мошеничество (на дребно...). Корупция има, но тя не е на ниво кило домати или чувал с лук. Там нещата се измерват в милиони, но те са далеч от нас и не ни вълнуват.

Сега тоя простак Пол Китинг (нашия Министър-Председател) ще провежда референдум, на който ще се иска Австралия да стане република и да се отделим от владичеството, робството, влиянието или както там се нарича зависимостта ни от Английската Кралица. Ако референдума не даде желаните резултати, ще има втори!?! Но ние сме си твърди роялисти със синя кръв и ще гласуваме за Нейно Величество. Още не мога да разбера защо австралийците (само някои, за щастие) искат тази република. Влиянието на Короната е само теоретично по моему, по-скоро символично; но нали пък и не разбирам много-много от политика, та по-добре е да си мълча, за да не си изкарам някъде боя. Каквото и да стане обаче, ние при всякакви обстоятелства ще сме си по-добре тук, отколкото в България (тъжно ми е да го призная, но и това е закономерен факт, който не мога да преглътна). Скоро ще има и избори, но още не знам още какви – федерални или само щатски....

От фабриката пак ни дадоха обувки за работа. Има избор – този път съм си избрал кафяви, защото предишните ми са черни. Плащаме само $13 – останалото го поема фирмата. Онзи ден пък чрез профкомитета купих билети за една атракция на морето – подобен парк където бяхме с люлките, но това е с делфини, морски животни, аквариуми и други хубавини. Билетите важат за срок от една година и вместо за $84, колкото струват в действителност, аз ги купих за $50. Голям кяр пак!

20.06.1995 – Продължавам да ви заливам с нови порции от информация, при това съвсем прясна (само от изминалите няколко дни) и за щастие все добра! Но да започна подред.

В събота, както обикновено, до обяд бях на работа. Следобеда трябваше да отида да помогна на един Насков обект, където имаше малко арматура да се връзва, обща работа в строителството и т.н. Прибрах се чак вечерта изморен и премръзнал, та не сме излизали а и защото стана много късно. На другия ден (неделя) цялата компания бяхме канени у тях на дневен моабет. Беше малко хладно, но гряхме ракия, имаше много мезета, салати, а пък агнешкото беше вълшебно приготвено и опечено (всъщност “било”, защото на мене ми разказаха; аз такова животно не ям, както вече стана ясно). Много играхме, пяхме и се веселихме. На другия ден Женя беше на шофьорски изпит, та нямаше възможност и да осъмнем, а пък аз и другите бяхме все на работа. Както и да е - моабета свърши и ние в 22:00 се прибрахме гладни (по-специално аз, тъй като другите ядоха от агнето че им пращяха ушите, а аз набивах само зелена салата като кон; нали ви казах, че агне не опитвам...). Направих си едни много експресни кебапчета на скара и салата от домати, за да могат да ми се затворят очите. После легнахме, защото бяхме и много изморени – зер, от 12:00 до 22:00 на софра си е баят изпитание; само най-добрите го могат, а аз този занаят го владея до изкусност и съвършенство.

Междувпрочем, през цялото това време от което я имаме, колата ми прави едни номера с паленето – не се зацепват бендикса и маховика когато трябва и се получава един много лош шум. Повечето “Москвичи” или поне по-старичките обикновено го имат този дефект – сега сякаш ми звучи в ушите този натрапчив и гаден метален звук. Оказа се, че японските коли дават същите симптоми на старост и износване. Както и да е, вчера му дойде времето вече окончателно да се срине това, което го чакам от толкова време, та да го направя веднъж завинаги. Аз първоначално си мислех, че са изронени зъбите на маховика. Пак Наско ми препоръча един майстор, румънец - много добър и не вземал много скъпо. Разбра се, че на работа с такава дефектна кола не мога да отида. Мъчих се да запаля Сузукито, че с него да си изкарам надницата в завода, но и то не рачи да запали, защото не е карано отдавна и акумулатора му е паднал - особено сега в студа (нощем е 1°C-2°C, áко че през деня става 20°C). Направих всички проучвания по ремонта, колко ще струва в сервиза и колко при този майстор. За смяна на това колело (маховика) вземат $285 само за труд, + $112 самия маховик + евентуално $217 за съединител, в случай че желая и тази услуга. Добре, ама аз определено не желаех да давам толкова пари и директно се насочих към румънеца. Първо изпратихме Женя на изпит. Полях й вода както му е реда. После събудих Неничко, закусихме дебело с принцеси, обадих се на работа, че не мога да им отида него ден и тръгнахме с него към въпросния майстор.

Къщата на този мамалигар се оказа на около 50 км от нас, в едни далечни квартали, за които дори не знаех че се намират в очертанията на столичния град. Стигнахме криво-ляво до тях и веднага започнахме да разглобяваме колата. Оказа се, че маховикът е здрав и в сравнително добро състояние, а белята идва от стартера. Наложи се да го разглобяваме, да го мием целия с нафта, стъргахме нова бронзова втулка и т.н. Падна голяма работа, защото всичкото това не е кой знае какво като ремонт, но си е много врътня заради допълнителните неща, които трябваше да демонтираме, докато стигнем до проклетия стартер най-отзад. Следобеда сглобихме обратно парчетата и уж положението се подобри, но след едно-две запалвания нещото вътре пак започна да стърже - не е толкова зле както беше в началото, но не е и така, както си се полага да бъде по устав; явно че трябва да се сменя стартера. Проблема идва от там, че още преди колелцето да се изхвърли от електромагнита, то вече се е завъртяло и не може да се зацепи с маховика. Но аз съм доволен, че поне него няма да сменяме, защото за да се достигне до него трябва да се сваля или мотора, или скоростната кутия. А всичко е направено толкова сбито и събрано, че няма къде пръстите си да завреш, какво остава за ръцете. Платих $50 на майстора, който иначе показа разбиране, внимание и готовност да помогне с всичко, на което е способен; много точен румънец, за разлика от останалата им циганска и крадлива пасмина, с която съм се срещал при други обстоятелства. Пак ще ходя при него ако се наложи.

Целият ден не бяхме яли с Неничко - само на два пъти вода пихме. Обещах за проявеното стоическо търпение от негова страна, да му купя сандвичи от ресторант “Макдоналдс” – това е една американска верига от ресторанти за бързо хранене (закусвални), работещи денонощно и ежедневно. Той много ги обича, подобно на всички деца по света. При нас има и още една подобна верига – “Гладния Джак”, конкурент на първите. Те също продават разни питки, пържени картофи и пр. Децата са болни на тази тема и се ползват предимно от тях. Заведенията пък, за да привлекат още повече детския интерес, глупост и наивност, към всяка поръчка прибавят и някой сувенир или играчка – де рекламна чаша с любими герои от приказките, де шапки с козирки и какво ли не още. Изобщо - търговия на супер ниво; търгашество е по-правилния термин, ако в литературата има такова понятие. Прибрахме се в 17:30 у нас - аз се къпах, ядохме и после излязохме на пазар. Купихме най-после и въпросните сандвичи и всички бяха щастливи и доволни.

А за десерт ви поднасям и най-важното от този безкрайно дълъг ден – през цялото време, докато бяхме навън, ние с Нени не знаехме какво е направила майка му на изпита си по кормуване. Едва когато се върнахме вечерта разбрахме, че тя този път го е издържала и бяхме много доволни от нейния успех. Сега книжката й е издадена за една година (нещо като млад шофьор), а после ще й дадат редовната. Най-после се свърши и тази работа, та да се миряса малко. Нени от онзи ден излезе във ваканция за две седмици. Времето през деня е приятно, но вечер, нощем и рано сутрин е доста зъбато. Интересно, в България на 2°C-3°C вали сняг, а тук на същата температура ходим по къси ръкави. Ама така си е - нали всичкото й е хубаво на тая пуста Австралия, та и градусите й са топли, а не потресаващо ледени като българските!...

Тези дни трябва да дойде разрешението от банката, че сме одобрени да ни отпуснат заема. Работата ми върви много добре и съм доволен. С нетърпение очаквам да дойде датата 08 Юли, когато цялата дружинка (мъжката й част само) отплаваме с яхта навътре в океана за дълбоководен риболов. Аз на 06 и 07 Юли не съм на работа, а в неделята сме на общ рожден ден на Наско и жена му Ели. В почивните ми дни ще проучвам въпроса със змийската отрова и ще движа други изоставени задачи.

21.06.1995 - Използвам всяка свободна минута, за да пиша и трупам колкото е възможно повече информация в този репортаж. Ето, сега съм на работа в малката почивка. Неничко е нещо болнав тези дни, та се въртим около него и нямам време за писане. Изстинал е някъде, защото не иска да се облича. Все му е топло и ходи леко облечен. Ама ще се оправи. Посъбрал е малко студ от последните дни и снощи вече настинката окончателно го събори. Имаше даже и температура. Но ще се оправи бързо, дяволът.

Миналата вечер ви записахме още един епизод от серията ниско-съдържателни филми без художествена стойност. Снимали сме се когато бяхме у Наско онзи ден. Ама артистите се разпознават кои са, та за това мина през иначе строгата цензура. Женя днес ще вземе снимките. Видеокасетата е почти пълна, но да чакаме ли да я довършваме напълно - и аз не знам. Ще видим как ще сме с времето тези дни. И това писмо стана големичко, но нека сте живи и здрави - да го четете и препрочитате докато дойде другото...

Продължавам пак по обед, защото в предната почивка Женя ми се обажда по телефона и докато си предадем задачите един на друг, кратките 15 минути изтекоха. През това време аз говорих с банката. Агентката чака резултати от друго място, където ме проучват издъно – вероятно ми изследват родословното дърво; дали пия, дали пуша, имам ли наклонности към сексуални изкривявания, влечения към същия пол и т.н. Банкерите искат (да ги шибат манафите дано!) да са съвсем сигурни, че в следващите 25-30 години няма да хвърля топа и ще продължа да им изплащам кирливия заем, който с тяхното благоволение са ми отпуснали, а дорде го изплатя пък, сигурно си правят сметки да ми смъкнат и кожата от гърба. Но каквото е вече – ножът е опрял до кокала, всяко мръдване е фатално. Боже, Боже мили – все се гледам и не мога да се позная! Само до преди година и половина, когато бях щастливо беден, за такива щуротии не смеех и да си помисля дори. Заеми, банки, земи, къщи, строежи – това бяха абсурдни мечти, а аз нямах и наклонност към подобни изстъпления. А сега като се видях с малко повечко пари, та се самозабравих чак – не стига това, ами вече и с подчертано желание искам сам да си надяна хомота на врата. Ба, дали не правя поредната си глупост – кого да питам, бре мамка му?! Това, човекът е голяма свиня, казвам ви; ей, на - гледайте ме мене! Тука в този момент дълбоко от съзнанието ми изплува един много поучителен сръбски анекдот, който просто не мога да се въздържа да не го споделя и без да имам претенциите, че познавам добре сръбското четмо и писмо, горе-долу би звучал по този колоритен начин:

“Чóвек без пáри е лáйно –

Лáйно со пáри се бáра на Чóвек;

А що са тóгаз пáрите, бре?

Ово, що прави от чóвека - лáйно!”…

Независимо от поредният си сърцераздирателен и покаятелен монолог, днес след обяд сигурно ще се получи решението на банката (може пък да не ни разрешат – ба, де го тоз късмет, де)... Женя пак ми се обади напред и докладва, че е взела снимките и че имаме писмо, ама от кои “майкини” не разбрах. В първия момент си помислих, че е от вас и не попитах повече. Но може да е и от ямболските “майкини”, знам ли - довечера ще разбера като се прибера в къщи.

Сериозно закъсвам с амбалажа и не мога да си прелея ракията от тубите, които тази седмица трябва да върна на казанджията. Ще измисля нещо. Как ми липсва сега онази 30-литровата дамаджана от киселината, дето ми беше в мазата. Ама моля ви се, не ми я изпращайте по пощата, да не би да се счупи по пътя. Или пък ако все пак решите - не я пращате празна... Търся сега сушени сини сливи по магазините, че да напускам в ракията - хем да се оцвети в кехлибарено жълто, хем пък да се умирише повече и да стане по-хубава. Онзи ден у Наско я опитахме, но той неговата я остави много силна - 48°! Тя си е направо за разтривка бре; аз чак толкова серт не я обичам. Аз нашата ще си я угася до към 42° с дестилирана вода, че да е по-пивка и по-полезна за черния дроб. Башка, дето ще стане и повечко на количество. Уж съм я затворил плътно да не й изфиряса спирта, а пък гаража мирише на ракиджийница като му се отвори вратата. Преди, докато я нямаше тая пукница, аз не го заключвах сутрин като излизам за работа, защото всеки път трябва да слизам от колата, да я гася, да я паля после пак и т.н. – понеже всичките ми ключове са на една връзка, заедно с този на колата. Но откакто вкарах ракията вътре, най-старателно го заключвам на всяко наше излизане, дори и да е наблизо. То тук уж няма кой да бута, но за всеки случай – вържи попа, да е мирно селото; за спокойствие...

Продължавам писмото си от вкъщи в краткия ми антракт. Женя в момента разтрива Нени в спалнята. Напред ни се обаждаха Ани и Сашо – и техните малчугани били вече болни от днес. Другите деца също са се тръшнали веднага след сбирката ни в неделя. Имало някакъв вирус, но ще им мине. Те доста повилняха тогава, а пък и времето не беше никак топло. Сега Нени няма температура и е гладен – добър признак към подобрение. Ще готвя любимата му гозба – яйца по панагюрски. Помня когато съм бил болен и аз като малък, винаги сте ми правили това, което в момента ми се е ядяло – я картофено пюренце, я пържени яйчица, я нещо друго което обичам най-много от всичко. Та сега поръчката е за яйца с кисело мляко и чесън. Само че аз ги правя по съкратена процедура и вероятно вече съвсем не могат да се нарекат “панагюрски” (имат известно габровско подобрение). Съгласно рецептурника яйцата се попарват в гореща вода и се сервират върху киселото мляко с чесъна, като на края се поливат със запържено олио и червен пипер. Всичкото до тук е така, само че аз пържа яйцата на очи в тигана с олиото и червения пипер заедно, а после само ги пльосвам отгоре в чинията с киселото мляко и чесъна. Вкусът е същия, а тропулакът – двойно по-малък; нали трябва да си облекчаваме труда, XX Век сме в края на краищата…

Дошлото днес писмо се оказа от вас - № 111 с изрезката от вестника и информация за апартамента. Благодаря за всичко, което движите по този важен въпрос. Така наистина е най-добре, но лошото е че аз самият с нищо не мога да помогна. Каквото вие направите там, несъмнено това ще бъде и най-доброто. Проверете валидността на пълномощните, защото Сашо ми спомена, че важат само за 6 месеца. Ако трябва да задействаме други. Дано не се налага, но ако случайно дотрябват, да ги почваме навреме. Днес Женя е взела и снимките. Ще ги изпратим заедно с писмото, което пиша в момента. Дано до това време да сте получили вече и последната ни пратка с микрофона и грамофонната доза, че много ще ме е яд ако се загуби.

Какво друго да ви пиша? Предполагам, че от Българската телевизия сте разбрали как подпалихме консулството на социалистическа Франция в Перт (или Пърт, идващо от Perth – както и друг път съм споменавал, превода на географските наименования не ми е най-силната черта в характера). Нямат място те в тази част на света, с мръсните си ядрени опити в родният ни Пасифик (Pacific Ocean/Тихия Океан). Да вървят на майната си и да ги правят пред Notre Dame de Paris, Айфеловата кула или в краен случай на Червения площад в Москва. Но тук – не! За други светски клюки не се сещам, пък и нямам навик да гледам новините със злободневките от деня. В момента дават кадри от Руската телевизия, на която подробно показват сбиването между тоя изрод Жириновски и някакъв редактор на руско порнографско списание. Но подобен случай имаше и тук, в който обвиниха журналистката, че била предизвикала скандала и че тя самата била пияна в момента на интервюто. Води се следствие – говеда има по цял свят; и това съм го подчертавал не един път вече…

Напред като написах номера на листа се изумих, че съм стигнал до тази цифра. Все е било чудо, но такова дълго писмо не бях писал до сега. Днес след обяд ни се обадиха от банката, че сме одобрени за отпускането на заема. Поздравиха ни с успеха (успех? - за кого, вероятно за самата банка). След две седмици ще имаме официалните документи...

22.06.1995 - Пиша пак от работа в сутрешната почивка. Времето тези дни е по-меко. През миналите студени дни и особено нощите, по телевизията даваха репортаж за незапомнено високо потребление на електроенергия от години насам, както и за нечувана скоро такава масова търговия с радиатори, печки и други отоплителни прибори. Но тока не са ни спирали, нито пък цената са му увеличавали. Просто тези неща бяха съобщени като любопитни факти. Ние още не сме палили печка, защото у дома е топло. Стабилните тухлени сгради, особено блоковете, изолират от студа и аз дори в нас се разхождам по къси гащи. Студа е в дървените къщи, които са типични за този щат. Те нямат изолации, стените им са тънки и няма да се учудя, ако вътре в една такава къща е по-студено отколкото навън. Но като общо, според прогнозата за времето по телевизията, температурите са под нормалните за този сезон, което е малко необикновено за нашият иначе топъл щат.

Довечера ще ви надпиша снимките и тези дни изпращаме писмото (колета). Чакам да ми пишете дали сте получили последната ни пратка, с микрофона. Онзи ден купихме и една касетка за магнетофона, за да се запишем на нея. Но кога ще стане това, аз още не знам. От Кметството (Съвета) трябва да вземем едни документи за размерите на парцела който купихме, с точни граници, разстояния и пр. После с една голяма ролетка, ще си го премерим дали отговаря на документите, за наше успокоение. И това ще стане в някоя неделя през деня, защото вечер в 17:30 е вече мръкнало. Е, от днес денят уж започва да расте, но все пак привечер си е здрач. А в Аделаида, до 21:30 сме стояли на плажа и слънцето чак тогава напълно се скрива и става тъмно. Но тук географското разположение е друго и за това така рано мръква, но пък и доста рано се съмва сутрин: в 06:00 дори и сега през зимата е вече напълно светло отвън.

Четох и изрезката от вестника, която ми изпратихте за къщи и апартаменти – никъде не видях да са обявени някакви цени за недвижимите имоти. Тук излизат цели вестници, списания и брошури за продажби на къщи, ниви, ферми и т.н., но цената е явна и по споразумение. С други думи – от обявената стойност на продавача винаги могат да се свалят известни хиляди (различно за различните случаи) при самия пазарлък. В същото време из софийските вестници съм чел цени и то космически - с много нули отзад, даже и знаци “$” отпред. После има и друго нещо: с продажбата на нашия апартамент ние съвсем не искаме да ви обременяваме и ангажираме с тичане, разправии и т.н. Просто се обявява на пазара и се чака подходящия клиент – когато се появи, тогава; ние не сме на зор. А щом като на една работа й е писано, че трябва да стане, тя си става и без излишно напрежение. Единственото, което мисля че би помогнало за искането на по-висока цена е идеалния център, може би наличието на телефонен пост и евентуално вътрешното обзавеждане и мебелировката. Иначе за квадратурата не могат да се искат много пари, защото е малък но знае ли човек от кой трън ще изскочи заека. Ако и Женя започне работа на постоянно, хубаво място, тогава нещата ще добият доста по-сребърно златист оттенък. Но за сега положението много се е закучило, та да видим на къде ще избие всичко. Твърде възможно е това “замразяване” на фондове и инвестиции да е във връзка с края на финансовата година (30 Юни). Всички фирми приключват, правят баланси, отчети и т.н. Вероятно от Юли насетне пак ще се оттули клапана, но за сега е настанало голямо затишие. То комай че днес е първият ден на лятото в България и изобщо в Северното полукълбо над Екватора. Дано да имате хубаво време поне и добра реколта от зеленчуци, грозде и бурени. При случай може да ми изпратите семе от чубрица да си посеем в някоя кутия на балкона или в бъдещата градина. Не го обявявайте никъде обаче, защото е много забранено. Опишете ми и как се сее, как се гледа, кога се бере и колко се суши, защото моите познания към тази подправка се свеждат само до количеството, което се слага в манджа, картофена чорба, смес за кюфтета или пък в наденици и луканки...

Снощи приказвах с нашия човек казанджията и в неделя ще ходим да му върнем тубите и спиртомера. На Байо дъщерята и зет му ли са в Нова Зеландия? Тя беше женена в Сопот, имаха и те Трабант като нашия, с пловдивски номер. Живееха във входа на Бойко. Ако са те, направете връзка чрез Байо, вземете им адреса в Нова Зеландия, дайте им нашия. Как са заминали? Можем да установим връзка с тях и да се срещнем някога. Дето ще ходя на ски чак на Узана – Нова Зеландия ми е по-близо. А там каквито курорти и красоти има – не е за разправяне! Те при нас пък на море могат да идват – за какво им е да бият пътя до Несебър или Созопол примерно. Ние всичкото си го имаме и тук, с изключение на варената царевица и сладоледа по плажовете, както и павилионите на Скара-Бира току на брега (би било грозна и опашата лъжа от моя страна, ако кажа че това не ми липсва; напротив - златно може да е тука бако, но някак си не е като нашенското). Освен това при нас в Бризбън, в продължение на 10 месеца е лято и само два от цялата година е малко по-студено – през Юни и Юли. Но виж пък, морето не замръзва - иначе щяха да кажат по телевизията...

23.06.1995 - Дойде ми още нещо на ума за апартамента, докато четохме с Женя изрезката от вестника. Видяхме няколко обяви, с дадени телефони, които търсят обзаведен апартамент. Свържете се и с такива хора, но това предполага, да се следи всеки брой на вестника. Дайте и вие една обява - отначало пробно, без посредници, без адвокати и други жалки скубачи на нещастни мангизи. Направете една съвсем частна обява, да видим какво ще се получи и чакайте. Може и да се окаже някой заинтересуван.

Вчера и Женя се тръшна болна – изглежда има някакъв вирус, нещо като грип. Само че не е оня, дето се умира от него според българската преса. Неничко вече е добре - само малко кашля, но и това ще му мине. Донесъл съм пресен домашен мед. Казанджията ми даде един буркан – той има кошери с пчели. Само че принца не ще да го яде този истинският, защото му миришел. А пък онзи, редкия като боза, дето го продават в магазина – него го обича. Пробвах да пресипя малко мед в друго бурканче с етикет, все едно че е от “супера”, но не ми мина номера – позна го, калпазанина!

Температурите вече се покачиха и са между 10°C и 20°C. Имаше голям студ (2°C-3°C) само миналите дни, но ледения фронт премина и сега сигурно се е установил в Сибир или на Полюса. Като казах “Полюса”, та се сетих как преди две години кандидатствах за работа на Южния полюс в една от полярните станции там. Базата беше в Хобарт (столицата на Тасмания), но самата работата беше на Полюса. Луди пари се вземат там, невероятни суми. Австралия има собствени територии в тази точка от земното кълбо и има свои научни и изследователски станции. Това ми беше всъщност първата позиция, за която съм кандидатствал и не ме взеха. Последваха други 200 че и повече, докато се намерих в най-хубавото място на света – вместо в ледената и снежна пустош, сега съм сред красиви тропически плажове, гори, поляни, водопади, езера и какво ли не още. Е, благодарни сме й ние на Партията - как щяло да не сме! Ако не беше тя – столетницата, кой знае къде щях да бъда сега? Я някой едър земевладелец, наследил нивите на единият си дядо (и ако той не ги беше продал на безценица, за да измъкне синът си от Белене); или пък един търговски представител на SIEMENS и мениджър на ремонтен цех за битови електроуреди срещу паметника на Рачо Ковача (и ако на другият ми дядо пък, комунистите не му бяха иззели и изкрали стоката от дюкяна). А вместо всичкото това, сега износвам дрехите на умрелите и дорде съм жив има да изплащам заеми на нечия еврейска банка. Много имам да си ги попържам аз, “милите хора” – по три пъти на ден, сутрин обед и вечер; на лягане и ставане, техния пресъхнал корен да поебна аз...

Снощи ходих по магазините да търся някакъв бидон за ракията. Спрях се на един пластмасов кош за боклук, от много хубав и чист материал, с капак. Ще го купувам довечера – 45 л обем само за $7. Купих си дестилирана вода и сушени сливи. След работа ще се занимавам с тези химически процедури. Всички останали подходящи за целта туби и бидони бяха скъпи, а аз не обичам да се харчат излишни средства – предполагам вече сте разбрали това. Разходи в разумни граници и то по крайна неизбежност приемам; например за храната, виното, ракията – но всичко, което може и без него отхвърлям на мига.

Нямаме скоро писма от Южна България – нито от Ямбол, нито от Зорница. Дано всички да са добре. Пишете ми какви са ви плановете за лятото. На море сигурно няма да можете да отидете, но все пак нека да знаем. Чичо Божкови ще ходят ли? За колко пари продава леля Здравка имота на с. Стоевци? Има ли кандидати? Тя идвала ли е в Габрово, откакто си е в България?

Казали сме на Валя и Сашо да влязат във връзка с Пламен и Ясен, да им дадат нашия телефон и да ни се обадят. Ама все чакаме – никой не се е обадил до сега. Не зная вече и ние дали някога ще отидем до Сидней, защото едно ходене до там ще отсече $1000, а в нашия случай на финансова зависимост от банката вече няма да ни е по възможностите. Ако леля Денка и чичо Ванчо носят парите, могат да ни ги преведат в сметката. Това не е проблем, пък и не само заради това искахме да се видим. Именно заради тях щяхме да плануваме едно ходене, но сега с тези техни бебета, галимации и пр. не знам как ще го уйдурдисваме. Нямаме къде да спим в Сидней – у Сашови няма да е удобно, а хотелите и мотелите са немислими с високите си цени, особено за нас. Вариант е да влезем във връзка с Кожухаров или до тогава ако Пламен или Ясен са се обадили. Има време – ще го мислим. Ходи ни се много, но да видим какви комбинации ще правя за осъществяване на една такава екскурзия.

През Септември в Сидней има панаир на автобуси и нашият завод е с много сериозно участие там. Ще има да ходят хора от нашите във връзка с това, но те баш пък мене ли ще изпратят? Това сега не ми е както бях едно време в “Електроника”-та, че сам да си прося ходенията тук и там – командировки ли било, панаири ли не щеш и т.н. Ама и така караме някак си – оживяваме и по нормалния начин...

25.06.1995 – Тъкмо погледнах началото, кога съм започнал това писмо – точно месец и половина има от тогава. Е, наистина много се разточи тази кореспонденция, но след като вече сте го прочели до тук и сте видяли колко ни е било напрегнато през всичките тези седмици, смятам че ще ни извините за голямото закъснение. Въпреки че днес е неделя, “пазим къщата” и не сме излизали никъде. Времето е хубаво, но тъкмо сме овладели кашлици, температури и сополи, та за това не сме рискували да ходим на някъде. Нени вече е добре. Женя също се оправя. Аз щях да ходя на селото да връщам бидоните на казанджията, но ще отидем другата седмица по здравословни причини. Вчера и на работа даже не съм ходил - въртях се из къщи, готвих и разнасях хапчета под час като милосърдна сестра в лазарет. Ходих да платя наема, после на пазар и т.н. От магазин за стари авточасти си купих един стартер за Нисана. Явно че оригиналния няма да го бъде. Преди това се отбих до представителството на “NISSAN”, само да питам колко струва чисто нов, по-скоро от любопитство. Зави ми се свят като ми казаха, че е между $500 и $600! Тогава реших да купя стария, който всъщност е много добър - явно свален от някоя катастрофирала кола, но на мене това изобщо не ми попречи, след като беше и 10 пъти по-евтин. Взех го за $50. Е, отначало поискаха пробно $65, но след съответен пазарлък стигнахме до по-разумните $50. Тук е така – търговците искат цена и ако не се пазариш, купуваш скъпо. А пък аз не обичам да купувам скъпо, защото и възможностите ми са такива - евтини и ограничени...

Онзи ден, в петък, дойдоха разните документи от банката и от юрисконсулта. Следващата седмица Женя ще ходи в Съвета за други сертификати. Голяма разправия е, но просто не може иначе. Трябва всичко да го обмислим и огледаме от всички страни. Пък то става веднъж, после нещата се изясняват.

Днес сутринта много рано, докато “пациентите” ми още спяха и не беше станало време за визитация, отидох на битака - ей тъй, на зей-пазар. Все има по нещо да се гледа, та дори и да се купи някоя джунджурия. Видях много хубав бинокъл за $35, но като се върнах да го спазаря, беше вече продаден. Не че ни е притрябвал толкова много, но исках да купя нещо колкото да не спи търговията. После правих ракията в гаража, разредих я и я наложих със сушените сливи. Стана около 45 л. Още е прясна, но след ден-два ще я опитаме вече. После ще я прелея в бутилки. Като стане жълта и хубава, ще изпратя малко за опитня.

Тези дни Женя ще пусне пратката. Пращам на татко две гуми за работа. Аз знам, че той не бърка като чертае, но все пак - за всеки случай. И като ги изтрие и двете, вече може да се пенсионира. Видеокасетата явно ще остане за следващия колет. Надявам се да я запълня с филма от риболова в океана. Аз ще продължа да пиша на листа, докато Женя изпрати писмото. Утре пак ще драсна някой ред от работа…

Точно един час и половина четох това, което съм написал от началото на писмото до този пасаж. Големичко стана, но може би не мога да чета бързо. Пък и аз самият много трудно разчитам собственият си почерк – а вие как ще ми разбирате, акъла ми не стига...

26.06.1995 - Докато писах вчера, Нени също седна (с голям зор) да ви напише едно писъмце. Понякога го обхваща ентусиазъм и сам се сеща, че даже пише и по много. Но когато ние го караме да прави нещо, е просто ужас (за него... а и за нас разбира се...). Другият месец пак ще се обадим по телефона. Трябва всеки месец да правим минимум по $25 разговори, иначе ще ги плащаме без да сме говорили. Такива са условията на телефонната фирма и общо взето като се чуваме по-редовно, пак не е лошо, пък макар и за кратко.

Онзи ден като бяхме на гости, наша позната каза, че е проучила как стои въпроса с постоянно заселване на родители тук. Нещата са принципно едни и същи и напълно възможни. Аз ще ви ги опиша сега, за всеки случай да знаете положението. Разглеждаме първо вашето пристигане тук.

Първо – аз трябва задължително да бъда на работа и е желателно поне от минимум две години да съм на този пост (служба). Плащат се по $4000 на човек някакъв депозит в Емигрантския отдел + още по $800 (пак на човек) за медицинска застраховка. Поради факта, че сте на възраст над 60, не трябва да минавате точкови тестове и т.н. – по тази част всичко отпада и така издаването на виза е по-облекчено. Допълнителен “плюс” е и обстоятелството, че аз съм ви единствено дете, т.е. нямам братя/сестри и т.н. Това ускорява и подсигурява 100% пристигането ви. Качвате самолета и идвате. Тук в продължение на две години ще сте на наша издръжка, като през това време можете да летите до България и да се връщате неограничено, а и не само до там. През тези две години няма да получавате пенсия, но щом те изтекат, автоматично ставате австралийски граждани и започвате да си получавате социалната помощ. Както знаете, тя напълно стига за да се живее нормално, че и да хартисва за туй-онуй дребно. Това е генералната линия и програма. Не казвам, че ще стане утре, но пиша всичко това, за да сте спокойни, че един ден като му дойде времето, това въпреки всичко може да се осъществи. По-нататък ще се изясняват подробностите и детайлите. До тогава тук вече ще са пристигнали още много други родители – на Ани, на Сашо и т.н. Няма да ви е нито скучно, нито пък мъчно за нещо. Ние ще сме тук и т.н. Вие само бъдете живи, здрави и спокойни...

Женя ми се обади напред, че трябва да платим още $500 за някаква такса във връзка с покупката на земята – ама тези не се шегуват бре, дрането на кожи започна още в самото начало; аз какво ви разправях. Утре тя ще ходи в банката да я плати, както и до пощата, за да ви пусне пратката. Все се каня да ви подсетя: ако татко има възможност, нека да размножава и писмата ми за Ямбол. Те са писани до всички, но вие преценявайте на място дали е подходящо. Други важни въпроси за сега няма. Извинете ме за закъснението на писмото, но причините са повече от обективни и важни. Много поздрави на всички близки и познати от нас. Какво става с нещата на Цецо и Светлана? Да не се отказват? – в никой случай! Да не си го помислят даже!

Нощес съм сънувал целия Миховски джинс на куп, при най-различни поводи и ситуации. Даже сънувах и на леля Бонка старата къща, където живееха на центъра. Друг лист няма да слагам, освен ако няма нещо важно от последния миг. Целуваме ви и ви прегръщаме горещо и най-мило: Женя, Нени, Ангел…

Накратко: купихме земя, ще строим палат; вече всички оздравяха – да живее БКП! Много вЕ обичаме, както пише Нени, защото бърка “И” с “Е”...

П. С. Ето, че не можа да се размине без слагането на допълнителен лист. Няма кой знае какво да се добави, но докато Женя приготви вечерята да продължим разговора си. На майка изпращаме едни мостри за шампоан (shampoo) и балсам за коса (conditioner). Балсамът се ползва след като косата се измие от шампоана. Той се втрива в корените й, оставя се 5-10 минути и след това се измива обилно с вода. Изобщо – от райска птица лайно! Ама тъй го рекламират по телевизията, така ви го предавам и аз - дословно. Другото интересно нещо е, че този комплект е само мостра – напускали са ни ги в пощенските кутии за реклама (надявам се съдържанието да е истинско!). Който му хареса, отива и си купува, като предполагам в цената влизат и рекламните материали. В Аделаида също сме получавали такива шампоанчета, дъвки и множество други дребни боклучета. Та, изпращаме ви го това, защото е леко и оригинално. Аз мисля, че е за еднократна употреба. Пращаме и едни чорапки за малката Стелианка (или Стилянка/Стелянка – аз така не запомних името й как се пише, да ме прощава малкото, сладко и пораснало вече бебе). Дано да й станат, че на мене ми се виждат малки, ама нали не разбирам много от бебета...

Времето вече съвсем се стопли и пак ще слагаме шортите и камизолките. През деня е 24°C, нощем пада до 12°C. Изобщо много е приятно. Вчера Нени си откърти още един зъб – горен десен кучешки. Не миряса докато не го махна. После го хвърли на покрива на кооперацията, като му казах да си повтори заклинателните думи за враната и за кокаленото зъбче...

След две-три седмици ще има избори за щатско управление. За сега на власт е Работническата партия, като тяхна е властта и на федерално ниво (за цяла Австралия). Ще се опитаме да ги сваляме и да ги сменим с либералите - допълнително ще пишем за тези събития. Не им разбираме още платформите, но ние познаваме кои са червени и кои сини, тъй че и без предизборна агитация си знаем урока. Същото важи и във връзка с референдума за сваляне на монархията и провъзгласяване на Австралия за република. Ние цар Симеон II не ще можем да го докараме в България, ами поне Кралицата да си задържим тука...

Е, след повече от 30 страници писмен материал, Ачо най-после се изчерпа и каза: “Не мога повече, продължи ти”. Много му е лесно. А аз какво повече да допълня след цялата тази подробна информация, която той ви е предал? Вече се оправяме с Нени. Не смея все още да го пускам навън, въпреки че е 24°C - топло и приятно. Ще му давам още лекарства, за да сме сигурни, че всичко е преминало. Аз все още кашлям по малко, но се оправям, слава на Бога. Нали и по-късно започнах от него.

Тази седмица ще отидем да купим на Нени обувки и анцуг за училище. Най-после той си хареса едни от някаква реклама. Ако го знаете какъв е претенциозен и кипрьо е станал. Аз предпочитам да му купуваме нещата с Ачо, че сама ми е много трудно. А и на всичкото изобилие тук не се избира лесно. Може би сами разбирате, че наистина не се сещам какво повече да пиша. Ще се радваме, ако ни изпратите “Бисептол”, още повече, че сега се убедихме, че ни е много трудно с тези лекарства тук – има най-различни и представа нямам кое върши работа и кое не. Знам, че ще ви коства пари, но ако можете в пратката да включите и:

1) “Амидофен”; 2) “Кодтерпин”; 3) “Бускулизин”. И всичко да бъде за възрастни, защото Нени вече тежи 49 кг. И дозата му е по-висока от тази за деца. Иначе ще сме благодарни. Да ви призная дадохме близо $100 за лекарства сега, без да знаем кое ще му помогне. На края стигнахме и до антибиотик. Ако имахме “Бисептол” и “Амидофен”, щяхме да реагираме веднага. Тук “Аспирин” има. Най-популярното лекарство е “Панадол” – използват го за главоболие, зъбобол, болки в корема, въобще за всичко. Само че то не винаги помага. Та, за това ще сме много благодарни. Въобще има неща, които ни липсват тук, поне докато се ориентираме.

Това е вече краят на писмото. Най-после. Май сте го чели 2 дни, нали? Много поздрави на баба. Татко, много те моля, размножи го и го изпрати на нашите в Ямбол, че аз повече от 2 листа не мога да напиша, а така те ще имат огромна и пълна информация за нас. Целуваме ви много: Женя, Нени, Ачо