Здравейте всички в къщи - майко, татко и бабо! Приятели и познати!
Днес е неделя, 19.02.1995
– поредната годишнина от обесването на най-българският апостол на
свободата, Васил Левски! Една дата, колкото свята, толкова тъжна и
исторически срамна. Надявам се, че всеки един от нас в сърцето и душата
си носи поне някаква малка частичка от пламъка и достойнството на този
легендарен българин и по свой собствен начин ще си спомни за него и
отбележи преждевременната му и нелепа гибел. Специално по този въпрос
могат да се изпишат купища хартия и цели кофи с мастило; не че нямам
желание или пък случаят не заслужава внимание – напротив. Просто в
настоящата си изповед не искам да смесвам две истории, две драми, на две
съвсем различни личности, разделени от времето на една епоха. Поради
тези си скромни съображения, аз ще продължа с моята лична повест, а към
Апостолът отправям единствено дълбок поклон…
С
прочитане на встъпителните ми слова и особено ако сте забелязали и
датата, съвсем не бива да се стряскайте ако тя не съвпада с
непосредственият край на предишното ми писмо – причината е много проста:
аз цяла седмица не съм драсвал нито ред, защото бях много зает с това
прогнило, шибано Волво; не ще да тръгне като хората и да върви в пътя и
това си е. Колко много нерви, изгубено време и средства ми коства, само
ако някой знае – жив ще ме ожали, но сега сме вече на път да го оправим
окончателно. През седмицата неотлъчно се занимавах изключително и само с
тая кола и ако едно нещо й оправя, в същото време други три се развалят
- нещо като в приказката за седемглавия змей. Само че “принца” е
изморен от това, че ходи по цял ден на нивата и вместо вълшебен боздуган
има само две голи ръце и шепа гаечни ключове, при това китайски на
всичкото отгоре. А пък “добрата фея” иска да си кара каляската, по
дяволите – без да я интересува защо няма коне и волове да я дърпат! С
тези малко минорно звучащи начални редове се връщам от деня, в който
положих последните си презокеански послания, за да можете да свържете
събитията от тогава насам (и ако разбира се, писмото ми има щастието да
пристигне до упоменатите на плика получатели)…
В
понеделник (13 Февруари), както вече знаете, аз не бях на работа. Женя
си беше подготвила документи за кандидатстване в няколко компании из
квартала, в който аз работя, та отидохме да си ги подаде лично. Съгласно
големите теоретици и стратези по търсене на препитание, така подадени
имало най-голям шанс за разглеждането им и съответно повече надежди за
някакъв успех. После най-после отидохме да занесем видеокамерата в
сервиза на поправка, от там – в пощата, където изпратихме колетче с
двете касетки от екскурзията ни по Нова Година и няколко дреболийки за
децата на Ленчето и Огнян. Този колет ние отново адресирахме до
Албенчето и Драго (като вече проверен и установен канал), от които пък
на следващия ден получихме едно дълго и хубаво писмо. Много му се
зарадвахме. Чувството е подобно на новобранеца, попаднал насила в
родната казарма, когато получи писъмце от гаджето си и аз тези усещания
изобщо не ги крия – напротив, радвам се по детски на всяка вест,
пристигнала от България. Същия ден изпратихме писмо до Захари и младшите
Петеви – Викито и Красьо, както и още няколко картички, между които до
Киро и Доби в Свищов. След кратко пазаруване следобеда се прибрахме и аз
отново потънах в гаража, заравяйки се до ушите в грес и масла като
хипопотам в кал. Каквото пипна – бонбон става, Бога ми! Обаче и голямо
“бутане” трябва – отчаян съм до най-тежка степен, склонен съм вече да
спра приемането на храна и течности. В крайна сметка, с моя майстор
обвинихме инжекторната система за впръскване на горивото и като крайна
мярка на лечение минаваме на традиционният карбураторен вариант. Днес
сутринта за последен път рекохме да залъжем мотора с нещо, но не би.
Човекът ми каза какво да разглобя и сваля от двигателя, а той ще ми
достави всичко останало, за да попълним празнините и дупките. Майсторът
ми работи на авто-гробището и ме снабдява с каквито части са ми нужни, а
аз плащам директно на него, но на много по-ниска цена. Е, понятно е, че
той всичкото това го краде от изхвърлените коли, но аз така съм доволен
и кусур не му връзвам. Днешният ми работен ден започна още в 06:30 и до
14:00 почти бях издърмушил половината мотор. Така че “шведите” да не ми
се дуят толкова, след като инженер Ганев им разглоби колата, дето те уж
са я измислили - само за една сутрин и то без книги, ръководства и
инструкции за монтаж и демонтаж... Утре вечерта се надявам да взема
карбуратора и другите съпътстващи го части и да почна пък да ги
сглобявам обратно по местата им.
Напред
ходих на пазар - купих гъби и домати, та сега правим доматен сос за
довечершните кюфтета и пържени гъби за гарнитура. Това са събитията от
последните няколко дни. Валери и Даниела вече би трябвало да са
пристигнали в Перт. Те тръгнаха миналата седмица за натам. Чухме се и с
нашите приятели от Аделаида: един по един са започнали да си намират
работа, което още веднъж доказва теорията, че задължително трябва да
минат 1–2 години и после нещата сами се улягат.
Тези
дни ще ни издавят дъждовете – но пък е много приятно и свежо. И помен
няма от Аделаидските 42-градусови жеги. А сега ще отида да полегна
малко, че буквите направо ми се размазват пред очите от умора...
22.02.1995
- Пиша пак от работа в обедната си почивка. В къщи нещо нямам много
време напоследък за това – не знам какво става с мене. Снощи с Нени
ходихме да караме колелета по велосипедната алея край реката. Тази
сутрин механикът на Волвото ми се обади още в 06:00 да отида при него и
да си прибера всичките карантии, които той така старателно и надлежно е
открал за мене. Това означава, че довечера веднага след работа се
затварям в гаража и започвам да сглобявам парчетата едно по едно. Тук
забелязвам, че много рано мръква и се съмва съответно – Куинсланд не
минава на лятно или зимно време както останалия свят и вечер в 18:30 е
вече полутъмно, а се съмва още в 04:00 почти. Та довечера и на лампа ще
работя даже, че и утрешната вечер се очертава подобна. Разглобяването е
много по-лесно, отколкото събирането на всичко парче по парче, със
съответните гарнитури, уплътнения и т.н.
В
петък пък сме канени на поредния рожден ден в нашето малко задружно
общество - Калинка, дъщеричката на Сашо и Ани прави няколко годинки, но
аз така и не знам точно колко. В неделя по план ще работим с майстора за
цялостното завършване на колата. Онзи ден Женя изми и основно изчисти
Сузукито, което от два дни насам е вече извадено на показ за продан – за
сега го държим на улицата пред блока, с надеждата че там ще го видят
повече хора. Това е окончателното ни решение за съдбата на това наше
първо австралийско возило и ако вземем поне $1500 от него ще бъде много
добре. За по-малко пари не мисля да го давам (подарявам) и ще си го
държа - ей така, просто от инат.
Нени
вече е по-прилежен и старателен в училище (уж) и започна да получава
по-добри оценки от учителя си. Обаче много го мързи – на кого се е
метнал, калпазанина? Аз на работа съм доста зает и не усещам кога минава
времето. Само че по този начин и остарявам без да забелязвам, което не
ми харесва. Е, нямам все още бели коси, но си усещам...
Днес
се надявам, че вече ще получим писмо от вас. Знаем, че сте много
притеснени, особено сега и баба стара като се е залежала, ама как да
помогнем. Дано до това време да сте получили писмото и видеокасетите, та
те поне малко да разнообразят живота ви. Сега само чакам да стане 17:10
и да отивам да сглобявам Волвото. Женя трябва да се учи да кара на
него, а то още не е в движение.
28.02.1995
- За първа вечер от доста поредни насам съм си в къщи - чист, с чисти
ръце и дрехи, без да се занимавам с колата на Женя. Миналата седмица бях
много плътно зает с нея (така де, не с Женя - колата й имах предвид...)
и не съм имал никаква възможност за писане. В петък вечерта ходихме на
гости у Ани и Сашо. Аз там ги калесах за кръстници и другия петък и
събота, по Заговезни, ще прекараме у тях. Ще им носим торта, водка и
руска салата. Сашо има и рожден ден тогава, та се очаква да стане пак
страшна гюрултия. В същия ден пък пристига и техен приятел от София, от
който се надяваме да научим и най-пресните новини, свързани с
Отечеството.
Онзи
ден (в неделя) окончателно сглобихме Волвото и дори му чухме гласа.
Сега мотора ръмжи и работи по-равномерно, но има нужда да се смени едно
жило, което командва автоматичните скорости. И както си сглобявах
парчетата едно по едно и им търсих местата като в детска мозайка,
изневиделица шурна масло от уплътнението на коляновия вал – отпред,
точно зад ремъчната шайба, с перката на вентилатора за охлаждане на
радиатора. Хайде, разглобявах всичко наново, махах ремъци, шайби и
най-накрая капачката, че да бръкна вътре за самото уплътнение. Добре ама
докато стигна до там, трябваше и водната помпа да разхлабя малко и да я
отместя настрани, за да сваля този проклет капак. От там пък потече
антифриза и се изля директно в картера на двигателя, защото аз вече бях
махнал капачката пред оста на коляновия вал. Независимо че уплътнението
го оправих и сложих чисто ново, от нововъзникналата ситуация (плод на
невежество и хаотична, стихийна работа) трябваше да сменям и моторното
масло, защото последното се омеси с водата от радиатора. Изобщо такъв
кол ми се заби в задника (т.е. аз си го самопоставих там), че още не
мога да си простя поредната глупост. Обаче съм решил да кърпя всичко до
окончателната си победа над тази волска каруца – просто нямам никакъв
друг избор. Е, имам: някой с по-слаби нерви и по-здрава кесия отдавна да
я беше запъдил тая кола в небитието (както междувпрочем вероятно
предишният й собственик е постъпил далновидно, но аз продължавам
самоотвержената си и ентусиазирана борба, с ясното съзнание че извършвам
някакво полезно дело, почти граничещо с мъченически героизъм). Много
съм близо до крайната цел вече и успехът ми се подава едва ли не зад
последния завой, но само да не ми се изпречваха страничните повреди, с
които трябва да се занимавам допълнително...
В
момента Женя и Нени играят тенис долу на корта, а аз пека сини домати
за кьопоолу и си изплаквам болката. Тези дни поне времето е много
приятно – вечер хладно, 20°C, през деня 27°C-28°C – какво да искам
повече от този живот? Изобщо климата тук в този щат е невероятен. Те не
случайно го наричат раят на Австралия, че и на света сигурно.
Вчера
Женя е говорила с вас по телефона и вече имаме достатъчна информация за
реалността на нещата около всички ви. Аз много се тревожа за баба, а и
за самите вас покрай нея. Много, много ми е мъчно за състоянието й, но
какво да направим – когато едно зло влиза през вратата, то никога не
чука, нито пита да го пуснат вътре…
Вече
втора седмица няма писма от България, но го свързваме с фалита на
авиокомпания “БАЛКАН”. Ние не се тревожим за това - един ден всичко ще
пристигне на камара. Поради тази причина, Сашко (синът на Даниела и
Валери) не е могъл да пътува обратно за Австралия и им е причинил хиляди
тревоги и притеснения - отделно дето губи от училище, защото учебният
срок започна, наред с купища други усложнения. Даниела специално е бясна
и сипе огън и жупел по предполагаемият класов враг... Че как ние, като
виждаме какво става пред очите ни, да си го помислим и да ви изпратим
Нени; или пък ние самите да си дойдем? Това са абсурдни планове на този
етап. Мъчно ни е много за вас, но и вие самите виждате какво става
наоколо. Сега Сашко щял да се прибере уж през Март, с някакви други
авиокомпании, с перипетии и излишни обиколки по света. И ако за малкия
това са само едни удоволствия и емоции, не знам как заспиват вечер
родителите му, без да знаят за момента къде се намира детето им. Това за
сега не можем да намерим сили да си го причиним сами. Онази вечер
Валери ни се обади от Перт – бил много хубав, нов и богат град. Намерили
са си квартира и двамата започват курсове за търсене на работа. Всички
новопристигнали българи като нас, там вече работят и са си купили къщи с
кредит от банките, които изплащат постепенно.
Доста
се озадачих, защо не сте получили колета с видеокасетите, който ние
изпратихме в същия ден от същото място, заедно с останалите писма до
Захари, Красьо, Викито и другите ни приятели. От вас разбрахме, че
последните са стигнали до получателите си. Дано скоро и касетките да
пристигнат, че ако те се загубят, ще се пукна от яд вече! Ние естествено
им имаме оригиналите тук, но не е в това въпроса. Като сме така заети
напоследък, че и снимки скоро не сме правили. Нали имаме нови мебели -
трябва да ви изпратим снимки и с окончателната домашна обстановка. Както
и няколко на тоя “ШИТ” - Волвото. То на снимката ще изглежда добре, ама
само аз ще си знам колко пари струва. Shit/“шит” на английски означава
“лайно”. Смея да твърдя, че това е една от най-разпространените жаргонни
думи в речника на средностатистическият англоезичник. Ядеш “shit”,
когато не харесваш манджата, която е наготвила жена ти или тъщата;
работата ти е “shit”, когато си на зор и те карат да работиш, вместо да
си тръгнеш за вкъщи; жена ти също е един “шит”, когато върти номера и ти
прави въртели; колата ти е “шит”, кога не рачи да запали сутринта, за
да отидеш навреме на работа; “шит” е и времето, когато вали дъжд, а ти
си тръгнал на мач по една тениска и джапанки; същият “шит” е и полицаят,
който съвсем правомерно те глобява, когато си в нарушение на
правилника; “шит” е началника ти, правителството, всички депутати в
Парламента, тъщата, къщата и всичко което не ти е по вкуса и табиета.
Английският е богат език, с установени традиции и вековна култура, но
граматиката му е пълен “шит” – НАЗДРАВЕ!...
Вчера
се обади един човек за Сузукито – даваше $1400 в брой. Уж щеше да се
обажда днес, но още никакъв го няма. Дано не се е отказал, та да орина и
другия “SHIT” – Суза. Каквото й е късмета, това и ще си стане. Та
значи, това са събитията от изминалите няколко дни, макар и предадени
по-вкратце. Аз мога до утре сутринта да ви занимавам с най-различни
злободневки, но нали трябва и аз да почивам. Писането пак ще се
нормализира, едва след като се улегнат нещата около нас. Сега
най-основното е да пусна колата в експлоатация, после идва всичко
останало...
Забравям
да пиша най-важното – Женя сигурно ви е съобщила по телефона, но нека и
аз да го опиша със свои думи, защото събитието си заслужава отделеното
внимание. На 13 Март (понеделник) от 19:00 местно време започва
церемонията по приемането ни за членове (жители) на Австралийския Съюз
(Австралия). В Централната градска зала (нещо като Партийния дом в
Габрово, само че тук не го наричат така), ще се проведе официално
тържество, на което ще положим клетва пред Бога, Кралицата и другите
по-важни институции, след което ще ни връчат удостоверенията за законни
граждани на Австралия. Ще поканим Ани и Сашо - те ще снимат с камерата
цялата процедура и ще ви изпратим записа. Е, това вече наистина е всичко
за сега – лягам, лека ви нощ!...
07.03.1995
- Всъщност 01 Март, освен че е денят на Баба Марта по българския
календар, тук отбелязваме началото на австралийската есен. Разликата с
отминалото (уж!) лято е никаква – продължава да е топло, прохладно,
приятно, слънчево, понякога дори задушно и т.н. От онзи ден насам текат и
големите традиционни празници по Заговезни. В петък вечерта ходихме “на
кръстник” и същевременно на рожден ден на Сашо. Същия ден отчетохме по
своеобразен и скромен начин 03 Март – Освобождението на България от
Отоманския гнет (всъщност за какво е бил тогава целия зор, че по-късно
да дойде следващата подобна окупация и то баш от т.нар. “освободители”,
но това е предмет на друга историческа тема и сега няма да се спирам с
анализите й). За да бъдем съпричастни към великото дело на братушките и
“дядо Иван”, купихме една бутилка руска водка “КИРОВ” (търсих
“Столетов”, но нямаха такава разфасовка), Женя направи торта (макар и не
съвсем руска, но ужасно много хубава...); аз пък от своя страна
забърках един войнишки казан с руска салата – като личен подарък и от
дълбока признателност към нашия другар. С всичко това отидохме у Ани и
Сашо. Предния ден в Бризбън пристигна един общ приятел на Сашо и на
техните тукашни роднини. Той е много добър архитект, който и друг път е
идвал в Австралия по работа, а и на посещение; изключително приятен и
весел човек. Та празненството ни започна у Сашови, а завърши на другия
ден у техните роднини, защото вечерта пък (в събота, на връх Заговезни),
бяхме у тях. И двете вечери спахме у Сашови, защото ние сме далече едни
от други (нещо като между Габрово и с. Дебелец, Търновско). Аз в
съботата през деня пак оправях колата на Женя, но като стана ракиеното
време – и хоп, курдисах се на масата! Там ми е най-добре, забелязвам. А
пък този, вече наш общ познат, като донесъл от София: че гроздова, че
сливова – ама хубав човек ви казвам, да го разцелуваш! Така преминаха
почивните дни. После от понеделник - пак на работа и колелото се завъртя
по до болка познатата вече на всички и изтъркана схема…
Все
чакаме писма от вас, но става трета или четвърта поредна седмица, в
която пощенската ни кутия продължава да зее отчаяно празна. Обясняваме
си го с фалита на “БАЛКАН” и че с това сигурно са се разстроили и
останалите полети. По-важно е обаче вие да получавате нашите пратки. А
вашите писма просто ще се позабавят малко, както и друг път се е
случвало и в крайна сметка пак ще дойдат с някой случаен и заблуден
самолет. За актуалността им не се притеснявайте, защото информацията в
тях за нас винаги ще бъде нова. Независимо, че може да е остаряла като
давност, за нас е безкрайно интересна - никога скучна или пък излишна.
Ето, ние едва днес получихме писмото от Живко и Дидка с няколко
мартеници, датиращо чак от 15 Февруари. Онзи ден Женя пусна Тото. Тук
печалбите се измерват в милиони...
Аз
тъкмо се прибрах от поредният си любовно-еротичен сеанс с Волвото
(разбирай ремонт). Много тежка работа имах под колата. Трябваше да се
пъхна отдолу, за да сменя едно жило на автоматичната скоростна кутия. Аз
какъвто и физически размер да имам, не можех да се напъхам и пролазя
под нея, освен ако не се бях преродил в образът на червей. А не смея да
лягам докато колата е вдигната на крик, защото не му вярвам – ако
изтърве и ще се сплескам отдолу като настъпена жаба. Тухли-четворки няма
никъде, за да я подпра – въобще беше един голям УЖАС! Хукнах да търся
някаква рампа и едвам на една бензиностанция намерих подходяща желязна
естакада, която ползвах да си свърша работата. За целта обаче трябваше
предварително да изтакам маслата, че да отворя капака на въпросното жило
– последва нова серия от филми на ужасите! Естакадата, едно дето мръсна
и цялата потънала в мазут и грес, ами на всичкото отгоре и ниска: ако
пипам седнал долу в мазната тиня – главата ми опира в ауспуха, а пък той
горещ до червено – ще ми изгори темето; като легна на земята, в тази
поза колата ми се отдалечава и ръцете ми не стигат до където трябва.
Маслата ми излизаха и шуртяха от носа и от ушите - но като да ги бях
засмуквал през гъза си! В крайна сметка аз свърших каквото трябваше, но с
цената на големи жертви и тежки балкански клетви. На практика цялата ми
парадна “униформа” замина на боклука, защото беше невъзможно да се
изпере, а аз самият имах нужда от пароструйка, за да свали мазните
напластявания по тялото и в косата ми. Та, в тоя ред на мисли, казах на
госпожата, че ако спечели от Тото-то, първата ми работа ще бъде да й
полея Волвото обилно с бензин и да го подпаля пред Шведското посолство.
След това ще се снимам на фона на пламъците, както едно време са се
снимали с партизанските кратуни. Снимки и филмов материал щях да изпратя
до Краля на Швеция, с нарочни копия и до фирмата-производител. Добре,
ама тя не спечели нищо и аз продължих да си ремонтирам - безмълвно и
безропотно...
На
работа съм си все така зает, както винаги. Постоянно се надявам, че
като приключа с една задача, дорде ми дадат следващата ще имам малко
“пауза” – за кръстословици, за моя лична работа или частпром; абе за
кратък отдих, дето се вика. А аз още не съм свършил с едното, те ми
тръсват на бюрото следващото задание. Тези капиталисти имат ли акъл бре?
Амчи нали и аз душа нося, имам нужда да си поема дъх. Така караме вече с
месеци и няма никакви изгледи за развиделяване.
Днес
взехме камерата от ремонт срещу $150. Е, аз очаквах двойно повече и
сега имам усещането, че са ми направили “подарък” – толкова щастлив се
чувствам, като дете когато получи шоколад “Крава” за рождения си ден.
Дадохме и официална обява във вестника за продажбата на Сузукито. Явно
като стои само на пътя не може да събере необходимата клиентела.
Вестникът го четат хиляди хора и ако някой търси нещо специфично, там си
го намира веднага – обажда се на посочения телефонен номер, уговаря се с
продавача, отива у тях и пазарлъка става на момента. Това са новините
около нас за сега.
Ще
изчакаме и тази седмица пристигането на някакви писма от вас и чак
тогава ще изпратим нашето – нали трябва и да им отговорим съответно. В
следващата пратка ще имате и видеокасета със запис от тържеството, по
случай триумфалното ни приемането за австралийски граждани и верни
поданици на Н. В. Кралица Елизабет Втора.
Днес - 09.03.1995,
макар и само с ден закъснение казваме: “Честит празник мила мамо!”
Датата е останала в спомените ми и традициите от недалечното минало,
макар че тук този ден не се празнува и жените работят на общо основание
до 17:00, та пушек се вдига. Освен всичко, днешният ден беше и доста
горещ, задушен и като цяло противен. Положението е същото и през нощите.
Да речеш не адска жега, температурите се въртят около 30°C, но
влажността на въздуха е висока (85%) , което прави времето тежко и
лепкаво. Дори и на работа беше топло, макар че климатичната инсталация
бълва непрекъснато хладен въздушен поток. Но пък и съвсем не се умира от
това, както някои биха представили ситуацията - а и като се бухна в
басейна след дългия зноен ден, тръпката е доста приятна.
Днешния
ден беше сравнително богат и откъм кореспонденция – получиха се много
писма, между които едно от Валя и Сашо в Сидней. Пишат, че са се видяли с
Пламен. Ясен също си бил в Австралия. Женя тези дни ще им се обади и ще
се опитаме пак да влезем в контакт с тях. Те двамата (Пламен и Ясен
демек) миналата седмица били на някакъв фестивал в Аделаида. Добре са.
Радват се на новата си кола (тук пък ставаше въпрос за Валя и Сашо, те
имали нова кола - баси, нищо не разбрах; ама то жена може ли да ти
обясни нещо като хората, че да разбере човек всичко). Аз предавам само
повърхностната информация, която получавам на първа инстанция по
телефона. По-нататък не се задълбочавам много в клюките…
Получихме
писмо от баба Тека и дядо Вельо (най-после) - и те са добре. Стягат
селското стопанство за новия сезон и подготвят сеитбата на зеленчуковите
култури. Не разбрах какво ще отглеждат тази година. Дойде и писмо от
вас - № 97, като разбираме, че № 96 е все още в колета, който не е
пристигнал. Обикновено колетните пратки се бавят малко повече от
обикновените писма, докато минат през всичките си митнически и санитарни
контролни проверки. Ами то не е трябвало да ни изпращате нищо, ама
хайде карай - щом е ракия, тогава може; от мене да мине... Дано само да
не е трябвало да плащате много за пощенските услуги, защото това вече не
е крайно, ами безкрайно неприятно. Писмото се е бавило общо взето един
месец, което не е чак толкова ненормално, като се има предвид цялостната
световна обстановка и общата ни отдалеченост от цивилизацията съгласно
географския атлас.
Около
нас няма нищо ново, освен безконечните проблеми с тая кола на Женя.
Снощи тръгнахме уж да караме с учебна цел из квартала, то пък й свърши
шибания бензин насред пътя. За по-нататък не ми се спомня, че ми се
появяват черни кръгове пред очите. Бях спрял на много удобно място:
точно до реката - няма парапет, ни дувар; само да я бутна долу и край на
мъките ми. Ама Женя ме възпря. Миличката, нали е толкова добра!...
10.03.1995
- Продължавам на другия ден от “фабриката на спасението”. Снощи
умишлено спрях писането, защото от жегата щеше да ми се разтопи химикала
в ръцете, а се опасявах да не се подпалят и листите. Добре че нощес
навлезе по-хладен фронт, малко се заоблачи и температурите спаднаха
чувствително... (е, само на 29°C; но така пó може да се живее вече).
Снощи до 21:00 стояхме с Нени в басейна, но дори и там водата е топла
като чай. За мое огромно щастие и удоволствие, утре няма да съм на
работа - в завода щели да правят някаква промивка в главния и гръбначния
мозък на цялостната ни компютърна система и аз съм подчертано много
радостен. Във вторник също ще съм свободен, заради компенсационния ден,
които ми се полага. Тъкмо ще излезем да се разходим из града вече като
съвсем истински австралийци, след като ни и ръкоположат в понеделник
вечерта.
Снощи
се чухме с наши общи приятели от Аделаида. Те пък междувременно
приказвали с Валери и Даниела в Перт. Синът им Сашко най-после се бил
прибрал, след толкова много перипетии около провалените полети на
самолетите. В торбичката си носил най-различни лакомства от рода на саби
и петала луканчици и пастърмички - все подаръчета от баби и разни
познати, както и девет (9) литра ракия. И всичкото това било прилежно
прибрано от австралийските митничари, поради строгата забрана за внос на
храни и спиртни напитки. В резултат на този тотален крах Даниела пак
обезумяла от бяс, а Валери бил в прединфарктно състояние. Довечера
нарочно ще им се обадим по телефона, за да изкажем искрените си
съболезнования по повод на тежката загуба. Хайде, луканки и салами има и
тук - обаче другата напитка беше ценна. Ние още в Аделаида се гласяхме
как ще си посръбнем ракийца - Сашко още не беше заминал за България.
Даже щях да го пращам и при татко, че и той да му налее от нашата. Добре
ама нещата се промениха драстично – първо ние се понесохме за насам в
Бризбън, те пък хукнаха да гонят щастието си в Перт и тъй си останахме
само с каненето и облизването. Дано пак дойде един ден, че да се видим
отново, но кой знае кога ще е чак – може и да са ни опадали зъбите до
тогава...
Сега
в Аделаида са започнали да пристигат една по една бабите (майките на
нашите приятели). Чувствали се отлично в българското общество. Щеше да е
много хубаво да сме и ние там, ама нали беше тая пуста моя работа -
дойде ни съвсем изневиделица и така се объркаха мечти и планове;
изненада ни както обикновено първия сняг изненадва пътните служби и
снегорините на прохода “Шипка”...
Женя
много скоро ще вземе книжка. Добре че ходи и на шофьорски курсове,
защото немá късмет да се научи на Волвото. Колкото пъти тръгнем да
караме и все нещо му става, проклетото! Сигурно ще продадем и него и ще
търсим по-свястна кола. Ние също можем да си купим чисто нова със заем
от банката и на изплащане ($20,000 - не е кой знае какво), но го смятаме
за изключително ненавременно. За мене това дори е абсолютна глупост, да
се наринат толкова много пари за кола, пък била тя и нова. При
положение, че за 4 до 6 хиляди долара може да се купи автомобил на 5-6
години, което на практика пак си е в сравнително и относително ново
състояние. Притежаването на такава кола излязла от магазина и още с
найлона по седалките, в моя конкретен случай би бил акт на снобизъм или
на някаква подчертана показност, от което аз лично се дистанцирам. Но
пък и в същото време, всеки е свободен да си похарчи парите за каквото
реши сам: гащите са се негови, може да си ги и посере ако ще (ако искате
да знаете, и това от татко съм го чувал). Сега нашата цел № 1 е къщата,
а всичко останало ще дойде после (ако изобщо дойде). Нали си имаме вече
наш човек със строителна компания – той ще ни я вдигне за 2 месеца.
Уговорили сме го това, само парягите да вземем от банката...
Мислех
да изпращам писмото си тези дни, но комай ще остане за другата седмица.
По план до тогава ще излязат и снимките от последните ни моабети и
мероприятия. Та ще видим - може пак всичко на едно да замине, само се
молим да се получи. Ето че кратките ми 30 минути за обедната почивка
изтекоха и аз пак трябва да се залавям за линиите. До 17:10 остават
точно 4 часа и 40 минути – ще издържа; трябва, длъжен съм просто...
(Описанието
на денят 13 Март ще намерите на другия лист под № 9. На него
продължавам до някъде и после пак се връщам на този. Това става защото
пиша ту в къщи, ту на работа и все на различни листи, ама вие ще ме
извините. Освен това съблюдавам и пълното изписване на страниците, без
бели полета – целите са запълнени от край до край; не можете да се
оплачете от липса на информация. Гледам поне номерацията да следва
правилно, както събитията и датите – сигурен съм, че ще се оправите с
поредността, макар на моменти да излизам извън релсите).
13.03.1995
– Вече е понеделник и аз пак пиша от работа в обедните си 30 минути.
Тези дни (събота и неделя) нямаше особени прояви – краткото затишие
вещае и големи бури след себе си, ама де да видим на къде ще избие
всичко. В съботата направих последните си заключителни ремонти по
Волвото, после ходихме на пазар, последваха къпане и плуване в басейна,
дрямане пред скучната телевизия и най-накрая лягане. Нея вечер аз
специално гледах до 03:00 сутринта разни филми, защото бяха ги наредили 5
един след друг. Е, изкарах само трите от тях, но все пак това беше
постижение за мене. Като преспя за час-два докато траят новините и
разните безконечни сериали и ми светва пред очите – тогава не ми се спи
повече и мога да осъмна пред телевизора.
В
неделята се нагласихме с камери и фотоапарати за официалното излизане
на Женя с отремонтирана вече кола. Обикаляхме доста, правихме си снимки,
а и денят беше прекрасен. Първо ходихме да видим Ани и Сашо. От там
отидохме на Gold Coast да се срещнем с други едни наши приятели от
Аделаида. После тръгнахме да търсим Иван и Керъл, защото и те живеят
вече там, но не можахме да им намерим улицата без карта, която пък бяхме
забравили в нас. Тъкмо мръкна и ни хвана вечерното задръстване по
магистралата за Бризбън. Криво-ляво стигнахме в града, но вече беше
21:00 (от Gold Coast тръгнахме към 18:00, а разстоянието е около 70-80
км). Отидохме да ядем на ресторант “Пица”, защото вече бяхме толкова
прегладнели, че взаимно не можехме да се понасяме. Там сме ходили и друг
път. Дават се по $7 на човек ($5 за дете) и се яде на корем от всичките
видове салати, пици, спагети и десерти. Ние с госпожата пихме и по две
бири за преглъщане на сухия залък и ядохме до степен на прилошаване.
Неничко също се държа много “прилично” – омаха три чинии с пици, башка
другите салати и деликатеси. А пък четири пъти ходи да си пълни
паничката с най-различни десерти - отделно от всичкото, дето погълна до
момента. От там се прибрахме и направо легнахме, че бяхме капнали и от
умора. Женя измина първите си 100 км – на връщане обаче карах аз, защото
тя се измори. Сега колата е добре – забелязвам, че много масло гори; а и
за бензин е жадна, мръсната стръвница. Ако продадем успешно Сузукито
чрез вестника, ще продадем и Волвото, за да купим нещо малко
по-качествено за госпожата. Това са плановете, пък на края ще видим
какво ще излезе от цялата работа.
Днес
по правило не трябваше да съм в завода, но си смених компенсационния
ден за утре. Довечера нали ще сме на тържество - може и да не съм във
възможност за нормална работа на другия ден и за това предпочетох да го
сменя. Онзи ден Валя и Сашо в писмото си са ни написали един телефон от
Сидней на Американска телефонна компания за междуконтинентални връзки.
Разговорите ще минават през САЩ и 1 минута ще струва само $1.62 вместо
$3.30 на минута, които плащаме сега с австралийския монопол “TELECOM”.
Женя онзи ден им се е обаждала – от там ще ни изпратят молби, които да
попълним и ще чакаме да ни свържат. Веднага щом това стане ще се обадим
по телефона, за да проверим какво е качеството на връзката. Така ще
можем и по-честичко да се чуваме, щом е почти два пъти по-евтино.
Тези
дни ще гледаме да изпратим колетчето със снимките и видеокасетата.
Сигурно това ще стане в четвъртък вечерта, когато всичко работи до
21:00, а не само до 18:00 както в другите дни. А пощите ги затварят още
по-рано – в 17:00. На 16 Март дядо Вельо има рожден ден. Ще се обадим да
го поздравим и ще се опитаме да разберем чрез тях дали сте получили
последната ни пратка с двете видеокасети от екскурзията по Нова Година.
Това е като че ли всичко за сега - или поне всичко, за което се сещам в
момента...
14.03.1995
- И продължавайки днес от вкъщи, вече като един истински австралиец,
със съответните сертификати, документи и т.н., аз пак се връщам на
вчерашният вълнуващ ден. Вечерта си дойдох много бързо от работа, защото
в 18:30 трябваше да се явим пред залата за тържеството. През деня беше
пристигнало вашето писмо № 98, след като онзи ден пък дойде № 97, докато
№ 96 продължава да се рее из въздуха заедно с ракията, както вече
разбрахме. Прочетох го много набързо, но нямах време нито за отговор,
нито за някакви анализи и разсъждения по текста. Сега ще опиша първо
снощното голямо събитие, на което с право му отреждам най-голямо
внимание. Това е заветна мечта на много хора не само в България, но и по
целия свят, а пък в същото време на много малко от тях им се усмихва
щастието да я осъществят. Фактът, че ние сме сред ималите това
изключително щастие, сам по себе си е дар Божий, за което сме благодарни
на всичко и всички, които помогнаха да постигнем целта си (и вероятно
на онези, които пък не попречиха тя да бъде осъществена). Все още не
можем, а може би по малко започнахме да разбираме, каква огромна крачка
сме направили тогава, през колко “върхове” и “долове” се е минало,
докато се стигне до тук и тази развръзка...
А
иначе тържеството - като всяко тържество. Залата беше пълна – долу
бяхме насядали всички ние, новите австралийци, а балконските места бяха
отредени за нашите гости. От наша страна Нени и Сашо бяха там. Не
разбрах само защо нашия го отделиха от нас, но вероятно организаторите
на са искали долу в залата да им се мотаят дечурлига и по тези причини
бяхме само родителите. Сашо е снимал от балкона и се е опитал да заснеме
всеки по-интересен и важен момент от церемонията. Имаше приветствия и
кратки слова на членове от Щатския и Федералния Парламент, кмета на
града каза много хубави и мили напътствени думи, пяха хорове, духовата
музика свири разни маршове и победни песни – атмосферата беше същата
като на открито партийно събрание, пленум или на конгрес. После станахме
на крака и повторихме клетвата след водещия, раздадоха ни документите и
общо взето в това се състоя церемонията. Цялото тържество едвам трая
към час и половина, след което всички си разотидохме. Същата вечер
Австралия автоматично увеличи прираста на населението си с повече от 500
души. Неничко понеже е още непълнолетен, не взе участие в полагането на
клетвата, но иначе автоматично добива гражданството си, след като
родителите му вече имат такова.
Снощи
презаписахме събитието и на вашата касетка. Има още 15 минути, които ще
допълним с кадри из къщи. Продължителността на самата касетка е 4 часа,
а не 180 минути, както пише на опаковката й. Изглежда при монтажа са я
объркали, защото сме я купили за 3-часова. Аз очаквах, че след цялото
тържество ще има освежаване с по някой и друг сандвич и множество чаши
шампанско и бях тотално разочарован, като нямаше такива гъдели. Ама нищо
- ние с Ани и Сашо по подходящ начин ще отчетем събитието в някоя
следваща съботна вечер. Той снощи дойде сам, защото децата нещо
настинали и Ани си останала в тях да ги наглежда. Тези дни времето е
топло, а в колата като работи климатика може и пневмония да се хване. Та
изглежда са изстинали от там.
Неничко
тази сутрин замина с колелото на училище. Ние му разрешаваме вече от
време на време да ходи “моторизирано”, защото се движи само по тротоара.
А ние с майка му имаме да свършим куп неща – снимките трябва да вземем,
писма имаме да изпращаме, разни сметки за телефон и ток имат да се
плащат, Волвото ще закараме да му направят центровка и т.н. Ще продължа
разказа си като се върнем, защото този ден се очертава дълъг, а ще имам и
повече свободно време да си довърша мисълта. Сега излизаме – чао!...
15.03.1995
– 12:00, “Austral-Denning Pty Ltd”. Аз уж вчера щях да дописвам
писмото, но пак се увъртях доста с тези мои скапани коли и не ми остана
време за това. Ето защо, веднага се връщам на мястото, където прекъснах
писането си с още малко информация за вчерашния ден. Взехме готовите
снимки, които изпращаме в настоящия колет. Преснимал съм си снимката от
къмпинга и ви изпращам обратно оригинала. Даже малко си я увеличих на
размер за по-голяма яснота. Увеличението и преснимането стана за няколко
минути. Сложиха снимката на компютър и след малко се показаха копията.
Направих си две - едното ще дам на Ани, която също с умиление си спомня
за безгрижните детски дни, прекарани с родители и приятели на
“Кункъшлъ”. За двете снимки ми взеха $10, но халал да са им, защото
иначе пък станаха по-хубави и от оригинала. Точно в този настоящ миг ми
дойде на ума, че по-нататък, като се опарича малко, ще извадя още две
копия – за чичо Ваньо Малджиев и за чичо Божко. А вие ще си запазите
оригиналната снимка. Или пък си ги разпределяйте там както решите.
Именно поради тази благородна причина, аз ще задържа снимката още малко и
ще я върна с някое от следващите ми писма.
После
пак ходих да се разправям за часовника си. Изглежда съм го чукнал
някъде, защото една сутрин като се събудих, намерих дупка и отчупена
люспа от стъклото. Мислех си, че като е още в гаранция ще успея да ги
убедя и да ми сменят цялото стъкло с ново, ама не ми мина номера. В
магазина изразих инженерските си познания по статика и динамика,
подчертавайки че при изработката в самото стъкло са се концентрирали
вътрешни напрежения, получени от топлинното разширение и свиване в
материала. След цялата ми беседа по физика и квантова механика,
магазинерката ме погледна с неразбиране и поклати отрицателно рошавата
си, изрусена тиква. Абе какво ти разбира продавачка от наука – тя там е
сложена да продава, а не да мисли. Но имá наглостта обаче да ми поиска
$50 за нов джам. Аз ще си го нося с дупката обаче и толкоз пари няма да
им дам, та ако ще и златно стъкло да ми изковат…
От
часовникарите и след поредният си неуспех, закарах колата (шибаното
Волво на Женя - да не си помислите, че моята) да й правят центровка –
естествено и там мероприятието се увенча с още по-голям неуспех, защото
сега положението стана още по-зле, отколкото беше в началото, та ще се
наложи аз да преправям майсторлъка на майстора. После се хванах да
сменям радиото на Нисана, а другото да го сложа на Волвото (не че
последното си го беше заслужило това радио, но понеже имах едно излишно,
та рекох да му намеря подходящо място). Така се и мръкна – във врътня и
суетня, в сноване между колите и прехвърляне на парчета от една на
друга. Вечерта с госпожата имахме малко семейно тържество по случай
приемането ни за австралийски граждани. Мислехме да се записваме с
камерата, като предполагах че са останали 10-15 минути от касетката.
Добре ама тя свърши веднага щом почнахме и така записа се провали.
Всъщност тази видеокасета, която изпращаме сега действително е била 180
минути, докато втората от екскурзията ни е 4 часа. Аз съм бил с грешка –
извинявайте; както и друг път съм подчертавал: компютрите също
грешат...
Сега
предстоящи събития за близките няколко седмици през Април са рождения
ден на Нени и Великден. За католическия имаме 4 свободни дни, а за нашия
– 3. Съчетават се с други неработни дни и ще падне голяма почивка. Може
да отидем някъде. Като първа цел продажбата на колите измести
купуването на къщата. Налага се да търсим друго, по-прилично превозно
средство за Женя. За информация и като нагледен материал изпращаме
ксерокопия от официалните документи за австралийското ни поданство. На
малкото листче пък е клетвата. Довечера ще ви я преведа с речника,
защото някои думи не ги знам (аз българската клетва на знам, дето съм се
клел в казармата като войник, че тази ли; повтарям като папагал каквото
ми казват насреща и си мисля за моите лични проблеми)...
Тези
дни като че ли пак взе да ми се обажда сенната хрема и даже тази сутрин
взех едно хапченце. Мислех си, че съм се оправил тук в този щат с
влажния си климат, но изглежда се е сменил периода на проявяването. Ще
се наблюдавам и ще си извадя заключения. Това е всичко до днес.
Сега
с няколко реда се връщам на редовете от писмо № 98, което получихме
онзи ден. Пак не ми стана ясно коя пратка сте получили – за тази с
термометъра вече разбрах. Но следващата е също ценна – в нея пък се
намират двете видеокасети от Новогодишната ни екскурзия. Пратили сме я в
един ден и от едно и също място, заедно с писмата до Захари и Краси
Петев. Аз мисля, че в нея загатвам за вашите несполучливи снимки –
писмото е много дълго (12-13 листа). Но и аз не помня точно кога какво
пиша, а нямам време за статистики...
Продължавам
си прекъсната по обяд мисъл, вече вечерта от вкъщи. Препрочетох
началото на писмото си и установих, че видеокасетите сме ги изпратили
някъде около датите 10-12 Февруари. Така че ще изчакаме още малко, за да
разберем от вашите писма дали сте ги получили. Не помня какво съм писал
и защо съм бил ядосан на писмото, което пратихте по Сашо. Най-вероятно е
било заради разминаване в нашите писма и информации, а може да е било и
заради парите – ние нали се разбрахме вече по този въпрос. Както и да
е. Сега ви изпращаме две филмчета – едното е за вас, а другото за Ямбол.
Те са много чувствителни (400 ASA) и са подходящи за слабо осветление.
Спомням си, че много въпроси ви задавах в предните си писма. Пишете ми
отговорите. Аз и без друго не помня какво съм питал, ама ей тъй - да се
намираме на приказка и да има теми за безконечните ми съчинения…
Работата
в завода продължава все така плътно и неотклонно. Едва сега започвам да
проумявам, защо са ни били толкова малки заплатите в България - амчи
ние не работехме, бре! Кой дава много пари за хайлазуване – и
комунистите дори, дето са такива и онакива, че и те не са чак толкоз
прости! Тук няма разходки из града с Бакала, два часа обедна почивка от
10:00 до 14:00, лафове от рода на “отивам до Първи участък”, а пък в туй
време да изведеш някоя колежчица на кафенце и после туйцък-онуйцък в
близкото барче или направо в колата на задната седалка – че аз
енциклопедия мога да напиша само за себе си, а пък за тези дето съм ги
видял с очите си – ще има томове от А до Я (не бойте се де, аз съм
дискретен и никой няма да издам; нали и аз изгарям покрай вас). Докато
тука бако, си е десет часа плътно бачкане, само с два или три пъти
изпикаване през деня. Няма ребуси, няма кръстословици, няма вицове, няма
коментари за мачовете и задяване с колежката по бюро – ту от ляво, ту
от дясно (в случай, че първата се окаже някоя девственица и ме отреже
случайно). Ако това е истинският капитализъм – ебаси, аз май не съм му
много навит. Не че някой ми е сложил остена на вратът, но просто
обстановката е такава и атмосферата ме задължава да си бутам работата,
искам или не. Като го правят всички – няма как, правя го и аз. Ама на
мене не ми тежи, защото аз работя точно това, което винаги съм искал и
разбира се съм работил и преди в България. Познато ми е всичко: и начини
на разсъждение, и начини на мислене, чертане, правила и т.н. До тук -
добре, прекрасно даже. Обаче около мене всички са такива и аз на
практика нямам кой знае с какво повече да блесна пред останалите и да се
изявя над тях. Тук да си изпълнявам стриктно и съвестно служебните
задачи не е достатъчно условие, нито пък достойно за похвали и медали –
това просто е задължение, срещу което получавам правото си на оцеляване
сред глутницата и тълпата. Заради всичко това, за мене остава моралната и
напълно достатъчна оценка, че хората все пак са доволни от мене и
работата ми...
Пак
се върнах на предишните си изписани вече листи – голяма бъркотия съм
направил, ама аз мисля, че лесно ще намерите кое след кое следва.
Напоследък писах няколко пъти от работа в обедните си почивки, защото в
къщи бях доста зает с тези коли и не ми оставаше свободно време. До две
седмици очаквам, че ще стане ясно дали ще можем да продадем каруците, а
един път като им вземем парите, тогава ще мислим за друга по-лъскава
каляска.
Тези
дни времето изведнъж захладя - нали е вече есен и най-хубавото от
всичко е, че комарите изчезнаха. Щяха да ни уморят предните месеци,
мамка им! В тази квартира на прозорците нямаме мрежи против насекоми, а
на затворено не може да се спи поради жегата. Вътре в стаята се събират
на рояци, на тълпи и пълчища – хапят до кръв, мръсните животни! Имам
чувството, че ще ми вдигнат чаршафа, с който се завивам през глава,
търсейки спасение от набезите им.
Какво
прави леля Здравка, добре ли е? Ще си идва ли насам? Въпреки всичко, на
мене ми е криво за нея. Ама тя щом смята, че ние сме виновни за
състоянието и положението си – така да бъде, не смятам да се връщам
назад и излишно да предъвквам и без друго болната тема...
От
писмото ви не разбрах дали нашата пратка (с термометъра) сте я получили
цялата? В смисъл: с всичките снимки, писма и др. Ама сигурно следващото
ви писмо ще обяснява всичко по-подробно. Нени изпраща на Божи думите и
нотите на песничките, които е поръчал. Специално втората – “Silent
Night” (“Тиха/Спокойна Нощ”) е изключително мелодична и популярна тук, а
може би и в останалата част от света. На касетката, която ви изпращаме,
някъде по средата, има директен запис от телевизията на тази песен в
изпълнение на един китарист, оркестър и хор. Изпращаме ви и няколко
рекламни календарчета на модна къща/ателие за изработка на сватбени
дрехи. Отзад може да се пишат имена, адреси и телефони. Не помня дали
сме ви писали номера на домашният си телефон - не да се обаждате, защото
е страшно скъпо, но просто за всеки случай: (07) 357-6163, като кодът
на Бризбън е в скобите.
16.03.1995
- Няколко реда и от мене. На тази дата е роден татко, да е жив и здрав.
Утре сутринта ще стана с Ачо и ще им се обадим да ги чуем всички в
Ямбол. Майко, масата в светлосиво и столовете са нашата най-нова покупка
и понеже ти отдавна ме питаш за размерите ще ти ги напиша: дължина 1.60
м и широчина 80 см. Понеже е светла, ще й подхожда бяла покривка, както
в момента. По моите скромни планове, този път обзавеждането ни ще бъде
светло – секции, холова гарнитура, масички за кафе. Ако решиш да плетеш и
покривка за масичката за кафе, ще е нужна още една, но по-малък размер
за малка масичка (за нощна лампа), която тук върви като допълнителен
елемент в цялата гарнитура. Но и те е желателно да са снежно бели.
Предварително много ти благодаря. Знам че имаш голямото желание ти да ги
направиш и не отказвам да ти доставя това удоволствие. Тук има много
гръцки и италиански магазини, където ги има готови, но аз съм сигурна,
че твоите ще са най-красиви. За покривката на масата за кафе се
ориентирай по вашата масичка, а за малката - по някое нощно шкафче,
защото тя е горе-долу толкова по размери. За всичко друго Ачо подробно
ви е написал.
Много искам да продадем колите и да купим една
по-свястна, че се намъчихме с тези “боклуци”. Чакам тези дни да започнат
да ме търсят от обявите за работа, като аз ще продължавам да изпращам
молби. Много се заседях в къщи и започна да ми омръзва. Не съм жена за в
кухнята, а така ако работя и аз по-лесно ще съберем сумата за заема от
банката. Много вече я мислим тази къща – с тази мисъл заспиваме и се
събуждаме. Ще стане, но трябва и аз да внасям по нещо в семейния бюджет.
Днес Нени занесе мартенички в училище да ги покаже на децата и да им
подари някоя - на тях и на учителя. Това е за сега. Поздрави на баба и
всички познати. Целувам ви много: Женя
Същият
ден, след работа - слагам извънредно един допълнителен лист, а той е
червен. Нямам сериозни причини нито пък някакви предпочитания към този
цвят (опазил ме Бог) - просто защото такива листи се въргаляха в един
ъгъл из отдела и аз нали съм си прибран, та ги взех да пиша писма на
тях. Пък и да ви внеса малко разнообразие от скучните бели листи.
Тъкмо
си дойдох от работа. Щяхме да ходим до пощата да изпращаме колета, а от
там да вземем Нени от кръжока, че тази вечер ще пазаруваме (обикновено
това правим в четвъртък, когато и без друго всичко живо е хукнало по
магазините и настава страшна лудница). Но понеже днес пристигна и писмо №
99, рекох да драсна първо някой ред в отговор, та чак тогава да
излизаме.
Много
подробна информация сте писали, както намерих и отговорите на част от
въпросите ми. Сега се сетих кое е това писмо, много дълго и подробно.
Мисля че следващото (това с двете видеокасети е по-кратко). Жалко за
смъртта на леля Радка (на чичо Гуньо жена му). Предайте съболезнованията
ми – те бяха много мои хора, през цялото ми детство и юношество в блока
винаги сме се тачили и уважавали. С дъщеря им Пенка също добре се
разбирахме и сме играли заедно на криеница, нищо че беше с няколко
години по-голяма от мене. За Ленчето не знаехме, че така е пострадала и
съжаляваме много. Желаем й най-скорошно завръщане към чевръстият й начин
на живот. Хубаво, че сте изпратили пари за кърпичките. Така все едно че
сте си ги купили от нас, защото аз знам, че не е на хубаво да се
подаряват такива неща (не случайно и по сватби, и на погребения те
закичват с носни кърпички – и в двата случая имаш нужда да си триеш
сълзите и сополите; ритуалите са еднакво печални, както и последиците от
тях). Освен това тук те струваха по $1. Този нещастен долар, приравнен
към още по-нещастните ви два лева които сте изпратили за тях, веднага
покачва значително курса на българската национална парична единица,
което е един добър знак за икономиката.
И
за кракът на леля Венче ни е мъчно, като чуваме че го е счупила лошо,
но дано по-бързо да се оправи. Друго не можем да направим, освен
най-искрено и чистосърдечно да пожелаваме доброто на всички хора. А
специално на тях кажете, че иконата им е сложена на най-лично място в
нашата спалня (точно над главата ми). Пазим си я като най-мил и скъп
спомен от тяхното семейство. Искрето сигурно е пораснала вече – в кой
клас стана тя? То както неусетно хвърчи времето, тя може да е станала и
мома за женене вече.
Таман
правя една сметка колко дни е пътувало писмото – точно три седмици.
Нормално е. Дано през това време вече да сте получили и видеокасетите.
Пишете ми размера поне на батериите за светкавицата на фотоапарата – при
случай да пратя две “вечни” (според рекламите). Сега с
по-чувствителните филми може и да се подобри качеството на снимките...
Майко,
защо не си споменавала, че ти се носи часовник? Щях да ти изпратя от
тук такъв, дето той да те носи из стаите, а не ти него да носиш. Ние
мислехме в Новогодишната пратка да слагаме, но после решихме да ви купим
друго и сменихме плановете. Нищо, сега си носи със здраве този, дето
татко ти го е купил. А един ден като се счупи или повреди, ние ще ти
изпратим един дето и до 100 години ще го носиш, само да си жива и
здрава.
Валя
и Сашо отдавна станаха поданици на Австралия, защото пристигнаха с
няколко месеца преди нас. Те са много близки с българския консул в
Сидней, който е “наш” (СДС) и често се събират с него. Сега си
подновяват българските паспорти. Ние също трябва да ги заверим, да са си
редовни за всеки случай (въпреки че аз не изпитвам някаква остра нужда
от това, нито пък смятам че би било голяма привилегия или гордост). Ние
за сега австралийски паспорти няма да си вадим, защото не са ни
необходими. Достатъчно официален документ за самоличност тук се явява
шофьорската книжка. Когато тръгнем извън граница – тогава вече е нужен и
паспорт. А освен това тук те не са задължителни. Хора, които никога не
са излизали извън Австралия, тъй си умират без паспорти. Влязъл един път
в компютъра, не ти трябва нищо друго. Яж, пий и си носи (новите)
подарените от “Salvation Army” или “St. Vincent de Paul” дрехи!
(организации за подпомагане на бедни хора – едната е “Армията на
спасението”, а другата е църковна, под патронажа на някой си “Св.
Винсент”)...
Дано
да нямаме някаква издънка с ракиения колет. Че те тук каквито са говеда
– ако я хванат на митницата няма да я изпият, ами ще я излеят в
мивката, мерзавците! Много се забавихме днес обаче и сигурно ще изтървем
пощата. Ама нали гледам да запълня листите, че са имате какво да
четете. Знам каква голяма радост ви доставям с всяка написана дума. Пак
стана голямо и хубаво писмото ми. Аз нали съм свикнал сам да си харесвам
и хваля стоката, та за това го казвам. Не знам дали има някой, който
така да писателства - ама и на мене ми е хубаво; все едно, че си
приказваме задочно. Вероятно чувството е същото, когато човек се намира в
затвора или на заточение в Диарбекир или Сибир…
Ами
Захари, след като са ни получили писмото, защо не се обадят с някой
ред? Знаете ли какво стана с неговото дело за къщата? Не че е толкова
важно, ама ей тъй да попитам - заради клюката. Пък и аз доста
безвъзмездни трудодни имам там, редно си е все пак барем нещичко да чуя.
И бетон отливахме, и плочи правихме, покриви и какво ли не беше. Като
си спомня с колко ентусиазъм, с колко желание и самоотверженост
работихме всички приятели, та сега се намъчнявам връщайки се назад във
времето. Не ме е яд за труда който хвърлихме – напротив, направили сме
го от най-чистите си приятелски чувства към всички от семейството. Само
дето не беше много приятно така да свършва всичко за тях, но нещата не
зависят от никого. Дано поне всички да са щастливи – искрено го
пожелавам на всеки един…
Женя
постоянно чете вестника с обявите за продажба на коли и всичките все й
харесват и все като за нея били. Само че тя забравя, че преди да
предприемем повторна стъпка към купуване на друга, първо трябва да се
отървем от тези, дето ги имаме, че тогава чак да мислим какво да правим с
парите. Тя малко избързва с предварителното им похарчване, а това не
винаги е добър знак...
Започна
много рано да се мръква тук. В 17:30 ако небето е облачно и е вече
полутъмно. QUEENSLAND е щат, който не си сменя времето на лятно и зимно
разписание. Фермерите били протестирали в Парламента, защото се
нарушавал биологичния часовник на добитъка и депутатите единодушно
гласували против. Чудна държава, казвам ви! По света няма втора като
нея. А часовата разлика от Перт до Бризбън е два часа. Правете сметка и
колко е огромна. София и Берлин имат 1 час разлика. Това означава още
един часови пояс по-далеч от Германия.
Какво
правят Асето, малкия Херман и таткото (забравих му името) - а и чичо
Ичко и леля Верка в Пловдив? Те как са? Ходят ли често на гости в
Швабско при внучето? А какво стана със Стелка? Върнаха ли ги окончателно
в България или нещо се е променило?
Така
във въпросителна форма завършвам това писмо. Много ще се радвам да
науча, че сте го и чели, в смисъл че не се загубило. На всички близки и
познати: далечни поздрави от Австралия, а специално на баба да се стегне
и мобилизира, за да преодолее болестта. Нарочни поздрави на чичо Божко и
леля Маринка; подобно на леля Венче и чичо Вачи и на всички около тях!
Горещи
прегръдки и целувки от Australia, Queensland, Brisbane, Kedron
(кварталът, в който живеем), както и от всички нас: Ангел, Женя и Нени -
18:55 местно време…
17.03.1995
- Пак съм аз и отново се включвам на живо от бюрото си във фабриката.
Ето, че прибавям още един лист към писъмцето си. Снощи естествено
изтървахме пощата и не изпратихме колета. Взехме Нени от кръжока му и от
там отидохме в един огромен супермаркет. На излизане оставихме $110 в
брой на касата, ама поне пък си напазарувахме както му е реда – все
едно, че се е задала Третата световна война. Прибрахме се в къщи - Сашо
дойде за малко до нас, та пийнахме и с него по някоя и друга бърза чаша с
вино. После той си отиде, а ние вечеряхме и легнахме - аз специално
избързах по-напред, защото почувствах, че ми “омекнаха амортисьорите”,
изглежда от виното. Женя през това време прави някакви отчаяни опити да
се обади по телефона на техните в Ямбол за рождения ден на дядо Вельо. В
просъница чух, че най-после се свърза. В полумъртвешкото си състояние
разбрах, че сте получили видеокасетите (дано само да не съм сънувал, че
госпожата така ми е казала). Останалата информация ще я получавам на
порции довечера, защото нощес не бях адекватен да я възприема…
Напред
претеглихме колета – излезе около 600 грама, което пък ще рече, че
трябва да го допълним до 1 килограм и да го изпратим да заминава за $20.
Женя днес ще купува разни неща, а аз ще го опаковам. Това вече трябва
да стане в неделя сутринта от един огромен централен магазин в ситито.
Там има пощенски клон и само той работи в неделя.
Тук
продават съвсем малки разфасовки (опаковани и нашарени) с най-различни
сиренета, кашкавали, колбаси – все деликатесни артикули. По 15-20 грама е
всяко парченце и са като отделни хапки. От цял свят по нещо –
холандски, френски, новозеландски и пр. Мислех да купя на баба от всяко
по едно – знам че си пада по скъпите и изпрефърцунени стоки, ей тъй за
опитня. Но после се въздържах, защото колета ще пътува дълго време и
може нещата вътре да се развалят. Освен това, когато в митницата отварят
за проверка, може и да го конфискуват, защото храни по принцип са
забранени за изпращане и получаване. Това ме разубеди и се отказах...
Не
знам вече какво да ви изпращаме – хем да е оригинално, хем пък да е
леко и най-вече да е евтино (за жалост). Но все нещо ще измислим. Женя
си знае работата и има женски усет към тези неща. Между другото, тя днес
ще направи една голяма разходка из града – до редакцията на вестника,
където ще носи на ръка обявата за продажбата на Волвото и сумата ($45).
Това е с цел да излязат и двете обяви следващия четвъртък в един
вестник. Мястото от нас сигурно е на ½ час път с кола, но тя до там ще
трябва да смени два автобуса или автобус и влак. Изобщо без кола си
загубен тук.
Тези
дни аз експлоатирам Волвото, та Нисана да си почива в гаража и да ми
стои за новичък. Добре си е вече колата, но ние я нарочихме и край – ще я
махаме. Дано поне си върнем парите, дето сме пръснали подире й. Сега ще
се ориентираме към друга марка – Хонда, Мазда или нещо друго. Можем
“Лада Самара” да купим, които вървят тук “по две за лев” ($3000) нови и
не могат да се продадат. Но няма да ни прилича някак си - да отидем на
другия край на света, а пък да караме руска “Лада”. Не че колите са
лоши, но когато си в морето на всякакви други световни марки, руските
обикновено са последните в списъка. Е, ако имаше някъде “Трабант”, щях
да си го купя като сувенир и много мил спомен. Освен това, тези коли не
са с автоматични скорости и не стават за Женя – то при нея не е само
една белята... Хайде сега да се връщам пак към работата, че нещо не му
уйдисва на резервоара, дето го конструирах миналия месец - сега ще режем
малко от рейса, за да можем да го напъхаме вътре. Ама аз ще го оправя,
не се притеснявам. Тук поне е лесно, едно нещо като не стане – хвърляш
го и почваш друго...
Пак
продължавам в уюта и спокойствието на домашната обстановка. Напред
ходихме да караме колата с Женя. Чувства се известно подобрение в
шофирането – чисто и просто й трябва много опит, който ще се трупа с
времето и постоянното стоене зад волана. Тя днес е накупила едно-друго
за колета. Въпреки всичко е взела на баба от тези хапчици – сиренца.
Едната торбичка е за нея, а другата - за другото “дете” в Ямбол. Също
така за Великден ви изпращаме и по една торбичка със символични
шоколадови яйчица – пак една има за вас и една за Ямбол. Баба да изяде
само едно!, защото са много сладки и пак ще вдигне нивото на захарта.
Тук по Великден, както съм писал и по-рано, се ядат шоколадови яйца, а
не се червят истински. Ние ще си очервим разбира се, като му дойде
времето. Също за Великден ви изпращаме и по една картичка.
Австралийският се пада на 14, 15, 16 и 17 Април, а нашият – с една
седмица по-късно.
Утре
ще ходя на работа (събота). После ще се занимавам с прехвърляне на
касетофоните от кола на кола. В неделя ще лъснем Волвото с паста и ще
чакаме клиенти (шарани) да го купуват. Междувременно госпожата ще
продължи да го кара, защото просто няма друг избор. Та това е програмата
ни за тези дни.
Тази
седмица на Gold Coast се провежда голямо автомобилно състезание за
някаква по-втородивизионна формула – “Инди Кар” (Indy Car). Сашо още от
днес е заминал там с малкия Сашко да го гледат. Само че неговите хора са
го уредили гратис по втория начин – иначе билетите са доста скъпи. А аз
от много канене, състезанията на Формула 1 в Аделаида ги изтървах,
защото преместиха кръга от първенството в Мелбърн. Първата година като
пристигнахме, то тъкмо беше свършило няколко дена преди това. Втората
година пък ходихме на реката с Валери и Иван и уж го гледахме следобеда
на един портативен телевизор, но там с толкова много ракия нямам спомени
какво съм видял. После напуснахме града за тазгодишния кръг, който ще
бъде последен в Аделаида. От догодина състезанието ще се провежда на
Мелбърнска територия. Сега си точа зъбите за Gold Coast. По-нататък ще
трябва и това мероприятие да посетим - независимо че това не е
истинската Формула 1, все пак има доста емоции и интересни моменти по
време на четирите състезателни дни и е също кръг от шампионата за
Световните титли, само че в този по-нисък клас.
19.03.1995
- Неделя. Днес се очертава да бъде един брилянтен ден. Небето е
кристално синьо, няма кьорав облак над нас; слънцето се е облещило от
тъмни зори в 06:00, а въздуха не потрепва и е толкова чист, че може да
ти стане чак лошо като се вдишва по-начесто. При тая климатична
обстановка, дописвам писмото и слизам да монтирам радиото в колата на
Женя. Отиваме до пощата в центъра да изпратим колета, след което ще се
разхождаме из кварталите, като същевременно тя ще се учи да кара.
Вчера
до обяд бях на работа, следобеда слагах и свързвах радиото в моята кола
и надвечер излязохме Женя да се упражнява в шофирането. Все по-добра
става. Та това са нещата около нас до днес. Ще чакаме с нетърпение дълги
подробни писма от вас, отзиви за филмите, въпроси/отговори и т.н.
Целуваме ви всички в къщи! Женя, Нени, Ангел…
Няма коментари:
Публикуване на коментар