Писмо No 46 (III-IV.1995)

Мили родители, мила бабо – добри приятели и дружки мои най-различни,

Дадох си един-два дни почивка след края на предното писмо, че се изморих от писане, разказване на преживелици и т.н. В неделята, както беше по разчетния план, най-после изпратихме колета с видеокасетата и малко лакомства за баба и малката Стелиана. От пощата отидохме на разходка из един от крайбрежните квартали на Бризбън, на около 35 км от центъра. Този квартал се намира на един вдълбан в морето полуостров, но освен по сушата откъм едната му страна, до там от другата пък е направен мост за по-направо. Обиколихме доста из махалата, избрахме си къщи и елементи от тях (уж за нашия бъдещ дом), направихме си няколко снимки, седнахме на едно барбекю да обядваме и чак надвечер се прибрахме в къщи. На връщане от там се изля такъв страхотен дъжд, че потопът едва не ни удави в колата като плъхове. Бяхме излезли с Волвото, с една единствена цел: упражненията на Женя по кормуване, но на връщане вече в дъжда карах аз. Десният ми крак беше целия мокър, все едно че съм карал мотор; колата освен че не работи като хората, ами и тече от някъде вътре в купето. Под понятието “тече”, трябва да се разбира “шурти” – сигурно някъде е издънена и в мокро време е препоръчително да се кара с чадър и ботуши (или поне един за десния крак, където от локвите по пътя водата влиза направо в трандафорите на шофьора; баси колата! – това чудо надмина и най-смелите ми представи за пачник и барутник). Дано я вземе някой тази седмица - утре излиза вестника с обявата. Да си я чува той и нека да му е честита; аз й се наситих вече, писна ми от нея – халал да му е...

Новата седмица започна още от омразния понеделник с обичайните служебни задължения за мене, с подаването на молби за работа от Женя, а Нени – с неговото училище. Резултатите от усърдието специално на Женя не закъсняха и тя беше поканена вчера на едно интервю – ходи до там, представи се добре и днес дори й предложиха работната позиция. Добре ама тя вчера следобеда получи още една покана за интервю, на което ще отиде в понеделник и то за място, което тя по-предпочита. Освен това работата която й предложиха щеше да е свързана с пътуване по строителни обекти, на 300 км от Бризбън и разни други неудобства. По тези причини и съображения тя отказа днес тази съблазнителна оферта и ще действа в понеделник за другото работно място. Сигурно ще започнат да й се обаждат и от другите места, където е кандидатствала напоследък, та ще има възможност за избор. Трябва да избере нещо оптимално и съобразено с безбройните условия, пред които тя е изправена – най-главното и стоящо в основата на всичко от които е, непригодността си да управлява МПС. Защото първият въпрос, който тя самата си задава е: Божичко – ами как ще ходя на работа? И в момента в който не може да си даде смислен отговор, следва закономерното отказване на предложението и връщането й в изходно положение на кота “нула”...

22.03.1995 - Първа пролет по нашему, а с нея дойде и вашето стотно юбилейно писмо (№ 100). Зарадвахме му се както обикновено и аз с радост се оттеглих на спокойствие да си го чета, след като първо вечерях разбира се. Онази вечер готвих картофена супа и моите хора много я харесаха. Но и аз не я правя само с едни прости и елементарни компири, ами слагам домати, че фиде прибавям на края; застройката ми е богаташка: винаги с две (цели) яйца, сметана и т.н. – не чорба ами мечта! Та, както разбрахте - първо вечеряхме от онзиденшната манджа и чак тогава започнахме да се занимаваме с общите си занимания. Аз в момента записвам филма от аквариума, където бяхме заедно със Сашови, а между другото и пиша. Женя вече половин час приказва по телефона с една приятелка от Аделаида, а Нени учи английската граматика. При тази домашно-творческа обстановка и атмосфера започвам последователно да отговарям на писмото ви.

Питате за ракията – абе не сме я получили още, но се надяваме да дойде за Неничковия рожден ден. Обикновено колетите пристигат по-късно от писмата, забелязали сме. Благодарим за поздравите от леля Донка и чичо Иван. Те са чудесни съседи и ние сме с прекрасни спомени от тях и времето на съвместните ни лозарски дни. Вярно, че през деня имаше и много копан, но пък вечерните моабети си заслужаваха целодневното страдание и пролята пот. Майко, при първа възможност пак ще ти изпратя химикалки. Ама ти както бързо ги изписваш, ще взема да ти купя май от най-простите, пластмасовите - дето ги дават в плик 15 броя за $2. Е, майтапя се разбира се - ще измислим нещо хубаво.

Разбрахме, че вече двете видеокасети от екскурзията ни сте ги получили. Ами Тедито и Герганчето получиха ли си техните дребни подаръчета от Нени? Те бяха в същата кутия. Касетката с българските военни маршовете сме я получили, само че още не сме марширували на тях. Но един ден и това ще стане – аз като сръбна малко и ме избива на патриотизъм, така че тази музика ще заеме най-достойно място в моята примитивна и импровизирана дискотека.

По въпроса за съдбата на апартамента, ние сме категорично “за” да се продава, заедно с цялата покъщнина, мебели, печки, перални, мокети и т.н. Така както си е. Идва някой с много пари, събува се в коридора и си заживява като царче. Но в тая връзка веднага искам да отворя една важна скоба. Макар и по документи да съм натурален собственик на този имот, аз под никаква форма не бих посегнал на него без вашето съгласие, благословия и дълбока убеденост в необходимостта от каквото и да е действие. Домът действително сам се руши, след като не се поддържа - а и вие самите не можете да слугувате вече на толкова къщи и да сновете напред-назад между тях. Сега имате и непрестанни грижи по баба. Символичният наем, който се получава от там е смешно нищожен, за да бъде някакъв определящ фактор на финансов интерес, докато в същото време денгубите на имота са значителни. Пробвайте да го обявите за продан във вестника, поинтересувайте се каква сума може да се вземе от апартамента заедно с покъщнината. Аз нямам никаква представа колко пари струва като цяло, но в същото време не бих желал да се продава и на безценица, само за да се отървем от него. Ще чакам да ми пишете какво мислите по този въпрос и тримата! Мнението на баба също не е за подценяване – все пак нейният смислен живот е преминал между тези няколко стени. След това ще дискутираме отново темата. Сега като предварителен разговор това е достатъчно, за да имате “карт-бланш” поне да проучвате как стоят нещата около евентуалната продажба.

24.03.1995 - Напред си дойдох един час по-рано от работа, но у нас съм сам – Женя сигурно е излязла на някъде с Нени. Тя днес пак беше на интервю, което по всичко личи че също ще бъде успешно и с положителен край, но може би тя отново и за пореден път ще откаже предложената работна позиция, поради отдалечеността й от мястото, където живеем. Аз съм я оставил сама да си реши и прецени как да постъпи, защото все пак смятам, че това нейно решение ще бъде най-доброто за всички ни. Единственото от което се опасявам и то не на шега е, че като започне много да отказва предложенията си за работа, в един момент хората ще спрат да я търсят и приказката за птичето, дето кацало веднъж на рамото ще излезе много вярна – дано все пак аз да съм с грешка…

Започнаха да ми се обаждат разни клиенти и потенциални купувачи за Сузукито, но за още по-проклетото Волво все още не са. Снощи даже имах една посетителка на оглед - много го хареса и днес ще идва да носи капаро $500. Изглеждаше много голяма мераклийка, но да видим какво ще стане до края. Аз докато не му изгледам пушека през двора и не усетя гъдела на банкнотите, стиснати в шепата си, все се съмнявам, но...

Женя и Нени тъкмо си дойдоха. Нашия синковец донесъл днес много важна грамота–удостоверение, та ходили за награда до сладкарницата - майка му да го почерпи за хубавата работа. Тази грамота е била връчена на Нени официално пред цялото училище за добри оценки, прилежно учене, активност в час, старание и т.н. Те, тукашните учители, поощряват и най-малката добра стъпка на учениците, защото като си го знам нашия хайлазин колко и как учи в къщи - представям си пък другите тъпанарчета на какво ниво са, та той да е избран за най-добрия измежду всичките калпазани. Но както и да е - Нени е горд с това си постижение, а и ние се радваме покрай него. Той сега отиде да се къпе в басейна и си разшири “наградата” с по-дълъг престой там, а Женя разказва по телефона на Ани преживелиците си от тези дни. Те сигурно ще дойдат на гости утре вечер. Сега аз ще спра до тук, че ми става неспокойно как ще премине пазарлъка с тази жена и акъла ми е постоянно все там. За резултатите ще докладвам своевременно...

26.03.1995 – Неделя - ранен следобед. Време – дъждовно, мързеливо и силно махмурлийско. Всички спят, макар че е вече 14:15. Но - да карам подред...

Първо, онази жена дето щеше да носи капаро за Сузукито се отказа. Вчера уж идва друга една да го оглежда, но вечерта ми се обади, че и тя се отказва. Това е всичко за сега около продажбата на колите.

Нени вчера беше с мене в завода. Водих го да му показвам какво съм конструирал аз, видя и огромните автобуси - първо голите шасита, после скелетите им и т.н. до напълно завършените вече, които отиват при клиентите в такъв вид, все едно че излизат от витрината на бутиков магазин. Всичко е ново и блести от чистота. Седалките са покрити – сякаш не е сядано по тях. Вътре няма петънце от масло, грес или някаква следа от производствения процес, който е бил до преди малко. В цеха имаше даже и един стар двуетажен рейс за ремонт, та влизахме и в него да разглеждаме. Като видя тоалетните в самите рейсове, Нени ме попита дали имат и бани вътре, но аз му казах, че тези дето той ще ги конструира един ден, може вече и да са с душове. Игра си после по компютрите, писмо писа за всичко това, което е видял във фабриката и шестте съботни часа изтекоха на обяд.

После ходихме да платим наема. Върнахме се в къщи и влязохме в басейна, че пак беше жега - 33°C. С Женя следобеда ходихме по пазар и в 16:30 дойдоха Сашови. Децата пак отидоха да се къпят, а ние на лаф-моабет и чашка “бяло сухо, от деклариран географски район” прекарахме вечерта. Пекохме барбекю на балкона и умирисахме целия район – Сашо пак си донесе неговото, което е на дървени въглища. Ние също ще си купуваме такова – много ми хареса. Та под такава форма преминаха последните ни дни.

А - дойде ми на ума още нещо във връзка с евентуалната продажба на апартамента срещу Театъра. Пратете ми изрезки от в-к “Балканско знаме” (в няколко различни броя) колонките с продажбите на недвижимите имоти. Аз имам представа как вървят цените за София и Варна, но в Габрово положението е далеч по-различно и не така благоприятно за искана висока цена. Освен това има и огромно значение къде се намира имота: за “Трендафила”, “Голо Бърдо” и “Негенците” ситуацията е една, докато идеален “Център” на пъпа на града е съвсем друга работа. Аз ще се ориентирам най-добре като ми изпратите изрезките от вестника. Може вече да са се появили и такива вестници като нашите тук, които са само за обяви. Освен това чувам, че напоследък доста са нашумели фирмите за покупко-продажби на недвижими имоти. Съберете информация и ни я изпратете, защото ние живеем тук на края на света с много остарели данни, граничещи с далечните спомени. Не е лошо пак до нашия човек да се допитате. Той е навлязъл много надълбоко в тези неща – трябва да знае достатъчно неща по тези имуществени въпроси

Голям дъжд пере отвън - със същата сила продължава и сънят на моите двамата, ама нека спят. Нени всяка сутрин става в 06:30, играе си до 08:30 и тогава отива на училище. Женя утре ще ходи на интервю, от което тя очаква много, а и силно го желае. Сашо следобеда ще я закара с колата до мястото и ще я върне у тях, а аз ще си я прибирам вечерта от тях. Излишно е да подчертавам и в този случай какво тук означава човек да не шофира – животът му замира. Дано този път всичко да е наред, защото и снощи Тото-то не даде необходимият резултат - някой друг се израдва на 13-те милиона, ама халал да са му! За нас пак остава възможността повече да работим, уж за да забогатеем... Не ни е дадено това да стане по лесния начин...

Най-после (15:00) духовете се размърдаха. Ще се яде значи. То пък две приятелчета на Нени тъкмо дойдоха у дома и си играят сега всичките в стаята му.

29.03.1995 - Тези дни пак не ми остана време за писане на писма. Женя в понеделник беше на интервю. Същия ден й се обадиха за започване на работа в компанията, където пък миналата седмица ходи на интервю. Само че тя отказа и тази предложена позиция, защото е много далече от нас и не може да ходи с нищо до там. Все още чака резултатите си от онзиденшното интервю. Та все сме под постоянно напрежение и стрес около всичко това.

Тази вечер ходихме да пазаруваме. Днес получихме писмо от Валя и Сашо. По техния приятел, който ни беше на гости миналата седмица, ние изпратихме една количка за малкия Мирко. А той пък пратил на Нени една много хубава и голяма книга – “Робин Худ”. Сварих го дори днес да я чете, та се чудех къде да зарежа и да драсна чертите – на тавана или по стените, че го заварвам да се занимава с нещо полезно. Четенето по принцип не му влиза в основните развлечения и не се смята за интересно занимание…

Пак тази вечер ми се обаждаха двама клиенти за Сузукито. Утре ще идват да го гледат. И тези проклети коли са ми един допълнителен дерт, ама все ще се уреди нещо. Друго няма за сега - няма я и ракията, ако случайно ме питате пак за нея...

01.04.1995 - Съботно време, по обед. Тъкмо си дойдох от работа, обядвахме яйца по панагюрски (тук баба може да не чете, за да не се тревожи, че много яйца ядем!...) и ще излезем на разходка. Обаче Нени се намърда в клозета да ака с едно списание и доста ще се забави, докато аз в това време рекох да използвам възможността да драсна някой и друг информационен ред.

Отказаха молбата на Женя за работата, където на нея много й се искаше да работи. Следствията следват своят закономерен процес на развитие – в конкретния пример, на недоразвитие. Но тя се надява довечера да спечели от Тото-то и да не търси повече работа изобщо – пожелавам късмет на наивницата...

Измина точно един месец от есента, а се е задала и “страшна, люта зима”, която пък започва на 01 Юни. Нени е със скъсани сандали, аз нямам джапанки – изобщо как ще устискаме “до копривата” не знам. А отвън е 30°C, като чакаме и се надяваме всеки момент и снегът да падне. При тази метеорологична обстановка ще нахвърлям няколко щрихи за отминалите и предстоящи дни и събития, свързани с нас и нашето битие.

Тази седмица нямахме писма от вас. Вчера дойде писмо от Ямбол с много снимки от рождения ден на малката. Получихме и писмо от Захари и Радинка, на което много се зарадвахме. Ще им пишем тези дни; ще им изпратим някоя снимка, както и някоя дрънкулка – за малкия Коко и големия Зарко.

Тези хора, които щяха да идват да гледат колите не дойдоха. Напред пак се обажда един за Волвото, че щял да дойде през седмицата да го гледа. Все живеем в надежди, че ще успеем да оринем торът от обора, но да видим. Снощи пък ходихме до Ани и Сашо - ей тъй, само на сладки приказки. Както си стоях днес на работа... (точно тук на това място прекъснах писането - излизахме, върнахме се, окъпахме се в басейна, Нени заспа, Женя готви италианска манджа “лазаня”, а аз продължавам епопеята и прекъснатият си мисловен поток от обяд)...

Та, вече е 17:30 на същия съботен ден и аз както си стоях днес на работа, през ума ми мина гениалната мисъл, че по времето на Великденските празници можем да направим едно пътуване до Аделаида, защото се падат много почивни дни един след друг. Аз мога да си взема само 4 дни платена отпуска, а ще се съберат да почиваме 12 дена. В тях ще се включат и двата празника – католическия Великден (на 14, 15, 16 и 17 Април), както и нашия православен (21, 22, 23, 24, 25 Април). Бихме имали достатъчно много време да отидем до Аделаида, да си видим приятелите, да изтрезнеем след срещите си с тях и да се приберем обратно в Бризбън. Това е само един предварителен план, по-нататък ще видим как ще съчетаем всичко. Разбира се, ако Женя започне работа до тогава, може това всичкото да пропадне. Но пък ако спечели от Тото-то довечера, ще пътуваме със самолет, като на връщане ще минем и през Перт - да се видим с Валери и Даниела...

Утре, съгласно малко по-близък план, ще ходим до зоологическата градина, която се намира извън града. Ани и Сашо също ще дойдат с нас и предполагам ще си изкараме един чудесен ден на открито и сред природата. На Неничко рождения ден ще го отпразнуваме другата неделя.

02.04.1995 - Снощи в 20:30 щом казаха числата от Тото-то, веднага стана ясно, че за Аделаида пак ще си пътуваме с колата, ще спим по пътя в нея като отшелници и ще ядем сухи сандвичи със салам и кашкавал, но определено ще пътуваме за там, което лично за нас комай че е по-важно от всякакви други печалби. Е, беше хубаво да сме спечелили поне $20,000 и да започнем строежа на къщата, но за сметка на това сега ще похарчим $1000 от нашите си спестявания. Нали пък за това ги печелим тези пари. В този утринен час чакаме Ани и Сашо да пристигнат, защото паркът където ще ходим днес, се намира нагоре от нас в северна посока и те на път за нататък ще минат и покрай дома да ни вземат, че да се движим заедно. Това всъщност представлява една огромна площ – ботаническа градина + зоопарк. Животните се разхождат в диво състояние. Стегнал съм кинокамери, фотоапарати и друга налична оптика, та да запечатаме завинаги днешното си посещение. Нени също пише едно писмо седнал до мене, но постоянно бърка правописа и го карам всяка сгрешена дума да я пише по 10 пъти. Вече ме мрази, но...

Иначе денят е чуден – ясен и слънчев. Онзи ден от писмото на Зарко разбрахме, че през Февруари е било 22°C в България – просто невероятно такава висока, почти лятна температура (обикновено пак е толкова, но със знака “минус” отпред). И тук е толкова топло. Женя тъкмо стана от сън и пържи филийки за закуска. Аз пък съм й направил кафе – нищо, че не й излязоха числата от Тото-то снощи – такъв й бил късмета...

03.04.1995 – Понеделник - по своему омразен и гаден като първи ден от работната седмица, но все пак така необходим на работническата класа... Вчера изведнъж спрях писането, защото Сашови дойдоха и веднага тръгнахме за зоопарка. Там – нищо особено; има филм, ще го видите. Може би защото очаквахме много повече и за това не се впечатлихме от всичко, което видяхме. Пък сме били вече на подобни места и можем да сравняваме. Представяте ли си какви усилия трябват на някого, решил да “шашне” с нещо пре-пре-презадоволения клиент - било магазин, ресторант, кафене, че даже и една проста зоологическа градина. Ние малко по малко и съвсем неусетно се вписахме в тукашния живот, изискванията ни се повишиха - разглезихме се един вид, разлигавихме се като че ли не сме дошли от бедната и съсухрена България, ами от Монмартъра на Париж (как ли от високо ще се пада един ден, мамка му – ама нейсе; “поживём — увидим”, казваха руснаците). Така или иначе изкарахме хубаво, защото бяхме заедно с близки приятели – другото е без значение.

После отидохме в един крайморски квартал, където обядвахме в беседката на едно обществено барбекю, разходихме се покрай океана и накацалите като ято чайки и гларуси великолепни яхти, поцъкахме малко с езици, плюхме във водата от яд, че още не живеем в прекрасните къщи, които се издигаха там и привечер се прибрахме в къщи; а понеже на нас екскурзията ни се стори малко кратка, ние с Нени пак излязохме да покараме велосипедите из алеите. На края вечерта - както обикновено: традиционното къпане, обилна вечеря и дрямане пред скучния телевизор…

Днес Женя имаше да свърши няколко задачи – първото беше да си подаде молбата за нова работа и да даде филмчето от вчера за снимки. Направили сме си специални снимки за Захари и Радинка, както за Валя и Сашо. Една жена се обади, че в 13:00 ще дойде да види Волвото. Аз дори излязох от работа, но я чакахме до 14:00 и тя не дойде – и друг път е ставало на дума за пословичната австралийска точност и акуратност. Сигурно се е отказала, но можеше поне да се обади по телефона и да не ме кара да си губя от ценното време, в което можех да изкарам някой безценен валутен грош. Напред пък, към 18:00 идва друг един човек за Волвото и каза, че ще се обади допълнително. Гледа го, кара го – да видим дали ще кандиса да го купи.

Работата ми върви нормално - утре плащат, а обикновено него ден аз имам подчертано добро настроение, след като си получа и фиша със заплатата. Но се ужасявам когато видя, че сметката ни едвам е помръднала нагоре. Ама ми минава бързо тревогата – нали и нищо не мога да направя повече от това, освен да се моля на Господ да съм здрав и да блъскам от сутрин до вечер. Онзи ден Ани ни даде една книга да четем – “Слънчевите знаци на Зодиака” от Линда Гудман. Непременно намерете тази книга, тя е издание от 1990 и е точен превод на оригинала. Сигурно в централната библиотека ще я имат. Та, като си четем зодиите, откриваме страшно много истини за всеки един от нас. Особено пък и за тоя Овньо, дето утре ще има рожден ден, калпазанина!...

А, щях да забравя една важна поръчка - Сашо ви моли най-горещо, учтиво и любезно да му изпратите една лепенка за колата “BG” на царския клуб, защото: може ли се аз да имам, а пък той да няма такава? Та, помолете леля Ани Киселенкова за още една, а ние от тук ще пропагандираме за връщане и възстановяването на Великото царство България. Ако пък това стане един ден, аз демонстративно ще се откажа от австралийското си гражданство и лично ще кандидатствам пред Н. В. Симеон ІІ Цар на българите, за да стана негов верен поданик! (е, тук с това си изказване може би се поизтирих малко, като куцо пиле на лайно дето викат хората, ама то и това си ми го пише в зодията...). Та, гледайте да уредим “кръстника” с една лепенка, пък той ще ме почерпи в замяна на това и в знак на благодарност.

Чакаме писма тази седмица, ако пак няма някаква идиотщина по трасето. За ракията почвам да се съмнявам, че изобщо не е напускала пощенския клон - било то още в Габрово или в софийския и някой много добре се е почерпил за здравето на всички нас. Не можеше вече да не е пристигнала, нито пък допускам да е изпита в Австралия от техните митнически или пощенски служби. Дори и да е задържана в тукашните митници, от там първо ще ме известят, ще ме глобят, осъдят или каквото и да е било друго, но ще ми съобщят за получаването на пратката, та дори и наркотици да е съдържала или бойни отровни вещества. Та, смея да си мисля, че повече такива “рискови” колети не бива да изпращате. А ние тук ще си пием шибаното уиски, та да ни дойде акъла в кратуните. Да не сме бягали от България - като сме искали ракия да пием, да сме си стояли там! Нъл’ тъй ве – тъй амчи!...

04.04.1995 - Здравейте, мили наши - включвам се и аз с няколко реда. Гледам, че Ачо е объркал нещо датите. Вероятно за това снощи ме пита, дали няма да подготвя нещо “по-така” за тази вечер. Аз след 2 часа ще имам урок по кормуване, а след това ще ходя да взема снимките и да направя малък пазар. Супермаркетът не е далеч от нас (за тези наши австралийски разстояния) - 15-20 минути пеша са нищо, но се изморявам на ръце да мъкна пълните с продукти торби обратно към къщи.

Първо бързам да споделя радостта ни, че днес в 08:00 звъннаха да донесат колета. Носят го с кола, звънят отдолу, а ние срещу подпис го получаваме. Разпечатахме го двамата с Нени. Всичко е налице – ракията, подправките (шарената сол, джоджена, чубрицата), знамето, балончето и т.н. Липсваше само шоколадовото яйце, но аз така и не разбрах от писмото ви - сложили ли сте го вътре или не. Върху колета имаше лепенка, която акуратно ни предупреждаваше, че е минал австралийската митническа проверка. Не вярвам някой митничар да е решил да се почерпи с него - просто е обидно да се мисли това. Най-вероятно (ако е било вътре) да са го изхвърлили от здравословна (санитарна) гледна точка. Нали е за дете. Освен това шоколадът е една от забранените за внос стоки. Най-вероятно сте решили да не го сложите. По-важното е обаче, че ракията дойде. И то тъкмо преди рождения ден на Нени. Утре, както му е реда, ще направим малък семеен празник, ще се снимаме и с камерата. Най-после ще му дадем подаръка “WALKMAN” - радио със слушалки, като върви или кара колелото, да си слуша и любимата музика през слушалките.

Имаме приятни емоции по организирането на този негов рожден ден. В събота след обяд, Нени ще има 4-5 деца гостенчета от класа му. А в неделя (дано да е хубаво времето) ще ходим на барбекю в един голям комплекс с парк и плувен басейн. Реших да направя тортата на леля Бонка (Бог да я прости). Дано успея този път. Няма да пожаля нито целувките, нито крема и другите продукти. Тук те са много евтини. За утре ще купя 2 кутии шоколадови бонбони, Нени да почерпи в класа си. Ще му купя и картички – да напише покани на децата, които ще му дойдат на гости. А той, милият, само брои дните до 05 Април. Та това са ни емоциите тези дни. За всичко друго Ачо ви е писал подробно.

Съжалявам за несполуката на Цецо и Светлана. Тук имаше наскоро предаване по телевизията за емиграционната политика на Австралия. Критикуват я дори, че била много либерална и със занижени критерии на оценяване. Може и така да е. Ние наистина сме щастливци и мисля, че хванахме последния влак на лесното пътуване за насам. Явно нещата стават все по-сериозни и трудни, особено от финансова гледна точка. На нас ни е останала само още една вноска да направим за пълното изплащане на самолетните ни билети. Като си спомня, майко, как паникьосано вървяхме по главната улица на Белград в очакване да ни отпуснат заема. А ето, че вече го изплатихме и $170 на месец не е никак непосилна сума, дори и за безработни. Пак Господ ни помогна тогава. Много нерви и притеснения имаше по това заминаване, но е било за добро. В това сме твърдо убедени. Не знам ако сега си дойдем в България какво ще срещнем, но започвам да разбирам напрежението у леля Здравка, когато трябваше да чакаме по 30 минути в ресторант да ни вземат поръчката (по време на екскурзията ни с нея из България). Тогава си мислехме с Ачо, че се прави на важна, но тя си идва от този свят, където да се случи това е просто невъзможно. Надпреварата е толкова голяма тук, че се чудят какво да направят, за да се чувстваш щастлив, а от това те да имат само печалба. Нали утре ще отидеш пак при тях, а не при другите, които са на съседния номер, малко по-надолу на същата улица. Та, както и Ачо казва – полека-лека и неусетно се приобщихме към този модерен, динамичен, добре организиран живот – сравняваме, критикуваме и търсим от хубавото по-хубаво. Аз мисля, че това е нормалния начин на съществуване, а не да тичаш за фаянсови плочки до Варна, за дограма до Велинград, за телевизор (руски) да станеш в 02:00 през нощта, за да се наредиш на опашката с номера, предварителни записвания и т.н. А в същото време на работа да се тормозиш от сплетни, клюки, подмазвания. В къщи като се прибереш да се чудиш как да купиш една щафета шпеков салам. Ако не е тази къща, която искаме да си купим или построим (която вече сънуваме), с парите които Ачо носи, аз спокойно мога да не работя, да ходим по ресторанти, да пием само уиски, да сме облечени скъпо и да живеем цял живот под наем. Има много хора (особено австралийци), които са избрали този начин на живот. Ние обаче си носим българското, да си имаме свой собствен, добре подреден, уютен дом, та ако ще и по-трудно да живеем с парите, които изкарваме. Това е и най-важната причина аз да искам също да работя. Освен това и не съм такъв тип жена – да си стои по цял ден в къщи и само да готви. Е, ако спечелим милионът от Тото-то, няма да работя. Шегувам се, разбира се... Женя

Същият ден - вечерта след работа... (точно тук прекъснах записките си за половин час, защото дойде един клиент за Волвото – уж и той щял да се обади “по-късно”; на мене ми е ясен този отговор, който вежливо и тактично означава “НЕ”)... Та, продължавам сега - вече на чашка от “габровското” уиски на татко. Нервно чакам госпожата за втора салата, защото не ми беше достатъчна при първото раздаване (разливане) и попълвам времето и мислите си с писане, за да няма скандали (нали съм и тактичен на всичкото отгоре – пише ми го в зодията!...) Оп-паа, ето я и салатката дойде – баси, това беше бързо! Какво искам и аз от добрата жена?...

05.04.1995 - След многократни прекъсвания снощи, но не поради спиране на тока, продължавам мемоарите си вече на работа в сутрешната почивка. Снощи много рано ме събори “колета” и нямах физическата възможност да допиша мислите си, защото те просто изчезнаха – изпариха се като спирт от чаша. Изглежда доста се уморявам на работа, пък и нали остарявам – не мога да държа по много. Та, както разбрахте вече, снощи имахме малко тържество, поради получаването на колета, за което безкрайно много и искрено ви благодарим. Всичко е налице, както е описала Женя по-горе в редовете. Тя през деня е хвърлила опаковката с марките – исках да видя колко струва една такава пратка и дали е финансово оправдано да зачестим вноса на “огнената вода”, както казват индианците...

Продължавам от мястото на събитията, “Austral-Denning Pty Ltd” на връх пладне в 12:00. Пишете ми моля ви се в някое от следващите си писма колко е струвало изпращането на този колет, а аз знам какво да правя по-нататък. Утре сутринта Нени ще ви се обади по телефона да го поздравите за рождения му ден, който в Австралия и съгласно тукашният часови пояс вече настъпи. Ние довечера ще си го отпразнуваме в най-тесен кръг само тримата, ще се снимаме с всичко възможно дето го имаме и пак ще изпратим филм на видеокасета. В събота следобед ще идват няколко разбойника от класа на Нени да празнуват заедно, а в неделя отново ще честваме същото събитие с Ани, Сашо и другите хора. Три пъти подред ще празнуваме един и същ рожден ден – дано да е все на хубаво.

Напред попитах шефовете си дали ще мога да си взема 4 дни от полагаемата ми се годишна отпуска и след малко ще ми дадат отговор. Може и да не ме пуснат разбира се, защото в момента във фабриката има голям зор, но каквото стане – аз съм длъжен да си поискам, пък ако не ми дадат – здраве да е. Ако беше на жена, щях да си искам пак, но шефовете ми са все пръчове и на тях няма да се кланям така, както бих се поклонил пред една фуста. Никога не ще забравя гениалните думи на моята колежка Тонка, която наред с всички мъдрости, които съм запомнил от нея, една ми е направила особено голямо впечатление и аз целомъдрено и упорито използвам ежедневно. Тя казваше, че на една жена се искало до 9 пъти. Ако и тогава не даде, започва се отначало – дорде на края си отпусне кълките. Ние и тук да си останем (в смисъл в Бризбън, без да ходим до Аделаида както сме намислили), пак ще намерим как да изкараме приятно почивните си дни. Чакаме всеки момент да се продадат колите. А иначе сме добре, както виждате от снимките и от филмите – аз раста на гъз и на корем и от тежестта се смалявам надолу, Нени – обратно: той пък хвърчи нагоре на височина, докато за Женя ми е трудно да преценя в какви посоки наедрява (мисля че повечето на сутиен, ама не съм много сигурен)...

Щом австралийците са казали Светлана да се яви на изпита, със сигурност означава, че не всичко е загубено все още. Нека усилено да учи английския и да се явява - няма никакво значение кой е водещ в официалните документи, след като един път дойдат тук. А ние наистина хванахме на последния влак, последният вагон, че бяхме и в последното купе даже – това аз навсякъде много пъти и дебело съм го подчертавал и по никакъв начин не отричам отдалата ни се преди няколко години златна, брилянтна бих добавил дори, възможност. Защото сега, де знаел езика, де не - пак си карам работата и живеем в това общество, което също ни е приело приятелски. Но ако трябваше първо езика им да науча в България, пък тогава чак да им се явявам по изпитите и интервютата, трябваше най-малко Английска филология да съм завършил в Софийския Университет, като нямаше и да сме чули за идване в Австралия, камо ли пък да сме вече тук. Това е безспорен факт, който аз не отричам и високо оценявам. Не бих се учудил ако науча, че се е появила известна доза завист у някои хора, което също е нормално – аз не обвинявам никого, нито пък соча някой с пръст. Само се молете на Бога да се развалят магиите около нас, защото каквито големи цели сме набелязали, как ще ги осъществяваме с тези голи задници и с по две празни ръце - акъла ми не стига. Нека само здраве и живот да има, всичко друго ще се уреди някак си.

Тези дни трябва да пуснем писмото, ама май пак ще съберем неща за 500 грама и ще изпратим колет. Виждам, че колетите до един пристигат, пък макар и малко със закъснение. Не смея вече да пращам отделни пликове. Дано да са се взели някакви мерки след жалните писма и протести на толкова много хора и потърпевши. Майко, писмото ти до г-жа Ренета Инджова със сигурност е помогнало, но е трябвало освен до нея лично, да изпратиш копие и до в-к “Демокрация”. Да го публикуват и те - ей тъй, да се вдигне шум поне, ако нищо друго няма да предизвика. А колкото до червената бюлетина - пуснали са я хора дето ги мързи хем да мислят, хем да работят и които завидяха на тези, дето направиха пари. Те и на оня свят да отидат, пак ще са си същите...

Татко, пиши ми някой път какво става с “Електроника”-та. Има ли работа, колко хора останаха, кои специалисти? Заплатите как са, вземат ли се често и редовно? Между другото, поздрави всички твои и мои бивши колеги и колежки. Още ли Емил Цонков е генерален директор? Така искам да се видя с всеки един поотделно, да разкажа на всички за впечатленията си от “другия” свят; за това колко некадърници има и тук... Ох, мъчно ми е за всички…

06.04.1995 - Пак пиша от работа в сутрешната си почивка – би трябвало да пуша и да пия кафе, но аз и двете неща не можах да ги науча. Е, аз някоя цигара мога да изгоря като сръбна малко горница, но кафето сутрин ми се дава само по лекарско предписание – след много тежка нощ и то ако изпитвам остра нужда от събуждане. Като разглеждам снимките ни, а пък и филмите които си правим, струва ми се че съм наддал на грамаж, та в тая връзка днес няма да ям, а ще използвам времето си за писане. Подлагам се на жестока диета, с други думи…

Снощи изкарахме официалния рожден ден на Нени, но той повечето си чака другите два неофициални, защото на тях ще има деца, ходене тук-там, басейни, емоции и т.н. Всеки си иска своето, а най-малкото той има нужда само от нас двамата с майка му, седнали с него на една маса – та ние не сме му интересни. Независимо от всичко, снощи поснимахме малко с камерата, духахме свещите на тортата, имаше импровизиран рецитал под формата на литературно четене и пр. изненади. Нени си получи подаръка и много му се зарадва – миникасетофонче със слушалки. Да си слуша неговите музики и да не пречи на останалите нормални хора, с които мирно и тихо съжителства, споделяйки софра и покрив с тях. Но понеже той става много рано всяка сутрин, бързо му се доспива и снощи заспа на дивана, преди ние с Женя да сме приключили с тържеството му. Изобщо не подбира къде спи – заварвал съм го заспал на бюрото докато е чел книга, на земята докато си е играл с количките - дори в клозета или във ваната. Ама какво да го правиш – такъв си е той...

Довечера ще ходя в магазина на един месар, та да купя нещо за неделя. Много им е особено тук месото, дори и свинското. Не е като нашенското в България и това си е. Стои ми сухо едно такова, на конци. Миналата седмица дори бях купил свински врат – е, не е като на чичо Божко и толкоз; няма какво да се лъжем и самозаблуждаваме. Хем го пекохме на дървени въглища, по всички правила на кулинарията и пак не се получи така изключително вкусно, както беше неговото печиво на лозето.

Продължавам пак в обедната си почивка - нали няма да ям днес, та да използвам поне времето да си поразговаряме малко. Напред ми се обажда Женя по телефона и ми предаде скръбните вести за чичо Цеко и леля Тинка. Господи, не знам просто какво да кажа - като тряснат съм и за двата случая. Здрави, млади хора, а какво нещастие! Ние също сме много натъжени - все на наши много близки се случва. Веднага ще изпратим съболезнователни картички до Огнян в Габрово и до Христо в София - но кел файда, след като са си отишли хората бадева. Несъмнено ние тук трябва да знаем за всички тези неприятности, които стават около вас и точно онзи ден, ей така стоях и си мислех: абе, мамка му - как нищо хубаво, приятно, радостно и добро не идва от тая държава бе? Какво е това чудо, какви са тези поголовни и повсеместни нещастия, които застигат всеки и по всяко време? Защо всичко е тръгнало така надолу и на провала; толкова ли няма някакви щастливи неща да се случват около вас и другите ни близки?! Това забелязах и в писмото на Захари, та и от него съдя – то също звучеше в минорните тоналности. Тоя див социо-комунистически с капиталистически оттенък строй, на края ще разсипе всичко и всички!

Женя ми предаде в общи линии разговорите си с вас и с Ямболския род. Ама като спомена за смъртта на чичо Цеко и леля Тинка, та всичко друго ми се изпари от главата - едвам не ми потекоха сълзите. Много неудачи се събраха напоследък – лошо мъти водата някой, ама и той бял ден няма да види! Нямам предвид неуспехи около нас, напротив - ние сме си доста добре даже, но искаме да чуваме, че всички дето сме ги оставили назад в Родината са също добре и щастливи. А пък то – виж какво става вместо това! Като се прибера довечера ще си приказваме по-надълго и нашироко за всичко, което сте си разказвали по телефона. Разбрах също за касетките, че сте получили. Тези дни трябва и следващата да пристигне. Вие само бъдете спокойни за нас и търпеливи - всичко останало ще стане така както трябва и както Всевишният го реди и подрежда от горе...

Женя пак ми каза за тези пари. Не ме слушате и толкоз – като си наумите нещо и така става! Разберете, на нас тези средства не ни трябват – аз повече искам да съм спокоен за вас, че поне материално, в някаква степен сте обезпечени. Изпращането им по леля Денка също е рисковано. Нали и те ще носят за Валя и Сашо сума боклуци. А ако стане нещо по българските митници – какво правваме тогаз? Дано въпреки всичко разумът надделее и да се разкандърдисате от тези налудничави идеи...

10.04.1995 - Отново на работа – в къщи все не ми остава време; не знам и аз какво толкова правя и къде ми се пропиляват свободните часове. Тези дни, след толкова много веселби, ядене и пиене, се чувствам даже и изтощен. Съботата и неделята преминаха под егидата (не знам тая дума какво точно означава, но съм я чувал по радиото още в България; предполагам да не е нещо мръсно...) на подготовка за няколкократното и няколкодневното провеждане рождените тържества на принц Нено. Тичахме по пазари, Женя приготовлява разни лакомства и т.н. В събота дойдоха 4 деца от класа на Нени и негови добри приятелчета. Двете от тях са ни даже комшийчета и той често се събира с тях да играе, къпят се в басейна или карат колелета. Не съм ги видял още да учат или пишат заедно, камо ли пък задачи да решават. Та, в събота от 12:00 до 17:00 бяхме като луди всички в къщи от олелията на малките палавници. Иначе са възпитани деца, но голяма игра му удариха. Играха на “кър-кър” с едни пушки и пищови – подаръци, които Нени получи от тях за рождения си ден. Ядоха пици, торти, наливаха се с лимонади и в 17:00 тържеството свърши.

После докато поринем боклуците и възстановим реда след малките побеснели хуни, отвън почти мръкна. След това, от там насетне пък Женя се залови да прави тортата на леля Бонка, която щеше да бъде за третото ни събиране с нашите приятели и което се проведе вчера в един чуден парк на барбекю. За целта бяхме подготвили салати, кюфтета, кебапчета и карначета. Аз занесох даже и от ракията на татко малко, която тъй или иначе бях нарекъл и обявил (безразсъдно) за Неничковия рожден ден (е, свидно ми беше малко да я деля с всички на поляната, но нали рекох да почерпя за здравето на Нени; а пък той, дядо му ако си обича внучето, може пак да изпрати едно шише на баща му). Всички много я харесаха и отново взехме смело решение да си сварим тук на място ракия. Довечера аз даже отивам да проверя за материала, друг авер ще подсигури бидоните, а при трети хайдутин ще извършим самия процес на дестилацията. Изобщо правим една обща кооперация, в която всички участваме с равни права и отговорности и еднакви дялове. Намерил съм някакви евтини сливи в един магазин до нас по 9 цента килото. Ще питам дали могат да ни осигурят по-промишлено количество от 600-700 кг и на каква цена, прибавяме 5% захар и варим. Ако стане хубава, ще ви изпратим пък ние от тук, да опитате от нашето контрабандно производство.

От време на време все по някой ще рече да се излъже и да се обади по телефона, проявявайки интерес към за колите ни за продан, но всеки път или човекът не идва съгласно уговорката ни или пък изобщо не се стига до пазарлък ако случайно дойде и ги погледне. Може би ще се откажем от ходенето ни в Аделаида на този етап, защото $1000 които във всички случаи ще трябва да похарчим, не са никак малко пари, а ние сега трябва усилено да спестяваме депозит за заема от банката за къщата. Събрали сме около $4000, а ни трябват още $16,000. А пък за беда, много бавно се събират тези въжишки пари - да опустеят дано! Но ще се справим – отърване няма, един път щом сме го решили…

Онзи ден съм намерил и един колбасар, който ще ми направи наденици по поръчка, с мои подправки (в смисъл по мой избор), защото тук прибавят едни миризми, които ние не харесваме. Само кимион и чер пипер слагаме ние. Кимиона е направо без пари – $3 килото смлян. Та и с тази задача ще се занимавам тези дни. Да подсигурим ракията и мезето, че идва люта зима. Откъм компоти закъсахме тази година обаче, защото не можахме да изберем от десетките видове плодове, кой точно да си затворим в буркани. За това пак ще караме “на прясно”....

Нени от четвъртък излиза във Великденска ваканция – 10 дни. В понеделник, след нашия Великден отново започва учебния срок. Нямаме планове за почивните дни, след като вече окончателно пропадна ходенето ни в Аделаида. Новият ми “Нисан” неусетно прибави 13,000 км за седемте месеца откакто го имаме. Къде се навъртяха толкова много и аз не знам. Ама нали не слизаме от него. Пък и гледаме все да походваме тук-таме. Но основното е, че и разстоянията са огромни тук. Едно отиване и връщане до мястото където живеят Сашо и Ани е все едно, че съм ходил от Габрово в Ловеч. Предимството е само, че поне се пътува бързо по широките булеварди и магистралите.

Онзи ден пък ме засякоха камерите да преминавам на червен светофар. Уж навлязох в кръстовището на жълто, ама докато се измъкна и светна червеното. Успях да видя светкавицата на фотокамерата как ми засне задницата, ама много късно. Колко ли глоба ще ме одръстят пак? От сега нататък обещавам щом светне жълтото и вече да съм се заковал на стоп линията, ама глобата си е глоба де и въпреки разкаянията ми, отърване от нея няма – човекът нали се учел докато е жив. Е, някои не се научават и за цял живот или пък “уроците” им излизат доста скъпи, както е в моя конкретен случай...

Миналата седмица си извадих нова шофьорска книжка за нашия щат Queensland, защото моята Южноавстралийска изтече на 28 Март тази година. Мислех да ви я изпращам за информация и да я разгледате какво представлява, но в офиса я взеха за унищожаване. Новата е със срок на годност от 5 години и струва $50. Забравих да пиша, че вчера беше сватбения ден на Цецо и Светлана. Поздравете ги по тоя случай от нас, макар и със закъснение и им предайте нашите насърчения за никакво отказване от голямата им цел! Стигнали са почти до края, да действат до последно!

Вчера имахме писмо от Валя и Сашо. Освен това американската телефонна компания ни е одобрила за техни клиенти и ни е изпратила номера, чрез който да избираме България през Америка само за $1.62 на минута вместо по $3.30 на минута с австралийския монопол “Телеком”. Та в най-скоро време ще се обадим пак да проверим връзката. Единственото условие, за да си запазим правото да притежаваме този номер е, всеки месец да навъртаме по $25, нещо като минимална такса във вид на разговори (умно са го измислили хитреците, нали). Така че вече по-често ще се чуваме, надявам се – така или иначе тези $25 ние трябва да си ги изприказваме, независимо дали искаме или не.

Снощи задействах и въпроса със сливите - тези които аз видях онзи ден по 9 цента килото били само няколко шепи и омекнали, които не ставали за пазар. Иначе редовната им цена е $3 килото. Но понеже купуваме на едро ни направиха отстъпка и цената им падна на $6 за 10 килограма. Тази сутрин по телефона проведохме още един пазарлък и намалих на $4 за кило, при положение че купим количество от 700 кг. Довечера товарим със Сашо стоката и я прекарваме през целия град до у тях, където ще стои на склад. Другия ортак (строителя) е намерил 250-литрови бидони - през почивните дни цепим сливите, махаме им костилките и заливаме материала със захарна вода. Тук както е топло ще втасат за 1 месец. Това ще ми са грижите тези дни.

Имам клиент за Сузукито, но още не сме организирали среща. Довечера и с това ще се разправям. Снощи купихме на Нени обувки – първите му в живота, защото той до сега ходеше само с маратонки. Мразеше мене, намрази майка си и всичкия останал свят, но цял живот с маратонки не може да ходи, както се опитвахме да му обясним ние. Освен това маратонките ги смила за един месец. Обувките се надяваме да издържат поне една седмица горница...

Снощи някакъв сервизен камион се блъснал в дървото пред нас. Вътре нямало никой, изглежда му е изтървала ръчната спирачка и той се е търкулнал по надолнището. Засилил се по стръмното и спрял в дирека точно до пощенските ни кутии. Волвото и Сузукито са си там на постоянна стоянка, с цел да ги виждат повече потенциални купувачи и цялата сцена се е разиграла буквално на метър от тях. Нас през това време ни нямаше, а като се прибрахме, сварихме народа още на мястото. Всички ме посрещнаха с овации, че съм много щастлив дето колите са се запазили, защото ако камиона беше кривнал само на една педя, щеше да ги помете и двете. Пък аз им викам, че по-щастлив щях да бъда ако ги беше смачкал, че да ме отърве от тези боклуци и падна голям смях. Но тъй или иначе спасихме ламарините и продажбата им продължава със същата сила. Свърши ми пак обедната почивка и ще спирам до тук....

Същия ден, само че вечерта в 22:50, под звуците на старите шлагери от конкурса “Златен кестен” в Петрич, сядам да драсна някой ред, защото ми мина съня. Толкова много информация на куп не сме получавали и по всичко личи, че дълго ще има да отговарям и обяснявам от сега нататък. Но да карам подред - ще опиша първо нещата около нас, а пък през следващите дни ще се спирам поотделно на вашите въпроси от касетките.

Първо тази вечер, двамата със Сашо и двата микробуса (и той има такъв, малко по-голям от нашия) отидохме и натоварихме 700 кг (70 касетки) със сини сливи. Закарахме ги направо у тях в гаража. През почивните дни ще им махаме костилките и ще гласим кашата. За сливите като такива мога да кажа, че са големи колкото ябълки, много сладки, добре узрели и вече омекнали. По мои груби изчисления (аз нали съм по прогнозите), от тях ще извадим поне 100 л ракия! Тъкмо свършихме с разтоварването и си тръгнахме с Нени за у дома и “кръц”! – пак нямаме съединител. Та едвам се върнахме от пътя до Сашови, лягам отдолу и какво да видя – изкъртено лостчето с шлиците, което придвижва диска на амбреажа. Какъв зор видя и аз не знам, но му дойде времето. И пак си помислих: не ми е дадено на мене да съм на кяр и това е! Такъв хубав пазарлък направих с тези сливи и ето че в замяна на това ми се счупи колата. В същото време имах клиент и трябваше да ходя у тях да му показвам Сузукито, бяхме тръгнали нататък даже. Е, и това ако не е куцузлук, мамка му! Оставихме колата пред Сашо, той ни върна в къщи с тяхната, а на него съм му оставил лостчето да ми купи утре едно ново, че е по-свободен. Утре пък вечерта имаме клиент за Волвото. И на работа съм на зор – изобщо голяма офанзива ме налегна от всички възможни посоки!

От Женя вече знаех за пристигането на втория ви колет с касетките и подаръците за Нени. Днес дойде и колета на баба му Тека от Ямбол. Получихме и едно голямо писмо от Валери и Даниела от Перт. Те са добре и полека-лека си стъпват на краката. Аз нарочно описвам всичките си патила сега, а по-нататък специално ще отделя време и място за подробни отговори на вашите въпроси. Ние също ще запишем касетки, но няма да е баш сега на тоя зор. Тези, които вие сте ни записали ще си запазим за спомен, а пък ще ви изпратим други от тук. Ще купя едни евтини специално за случая, докато музиката ще продължа да записвам на по-качествените.

Днес дойде и известието за глобата ми – искат само $130, но ако не ги платя в 28-дневен срок, сумата скача на $2,400! Не си играят тук на шикалки. Освен това, ако желая да получа снимката като доказателство, трябва да понадя още $12. По-скъпа фотография не съм чувал да има по света и за това ще се откажа от нея, понеже не е задължителна...

И тази пратка се очаква да стане големичка, защото сме нагласили някои нещица за Заркови; ще имате много снимки, а може би и нова видеокасета. Утре ще продължа от работата, че сега се изморих и си лягам – лека нощ!

12.04.1995 - С нетърпение чаках да стане 09:30, когато е първата ни почивка от 15 минути. Тогава се закусва и се пие кафе или чай. Последните продукти + захарта са безплатни, предоставят се от завода и всеки може да пие колкото си иска от изброените течности и да си ги подслажда с много захар на аванта – няма лимит. Напред ми се обажда клиента за Сузукито, който го е разгледал отвън (аз дадох адреса на Сашо – човека да отиде пред тях и да го огледа; нали там ме остави снощи, пущината). Сега той иска да го чуе и как върви, защото явно го е харесал – иначе не би се занимавал. Тъкмо спеших Сашо по телефона да отива да ми купува частта, а аз довечера да я монтирам. Голям зор настана пак около мене, но аз нали съм велик комбинатор - ще се оправя някак си. Снощи до късно слушахме касетките на магнетофона, а аз продължих да пиша писмото си на видеомузика. Видеокасетата със старите шлагери е малко по-добра от предишните две, които сте ни изпратили с Новогодишната програма, но за жалост пак е далеч под качествата, които се изискват. Цветността “играе” – ту я има, ту я няма. По-добре е от предните, но няма достатъчно цветност. Аз съм писал в предишните писма, че тук телевизионната системата е PAL, но някакъв австралийски, който е бамбашка от всички останали. Не случайно на всички описания за теле-видео техника пише: за Азия – тези и онези данни; за Европа – такива и онакива; за Австралия – съвсем пък други. Явно тук има нещо по-различно в цялата телекомуникационна мрежа. Освен това на вашата касетка образите не са тъй контрастни, наситени, ами стоят бледи и рехави. Това вече и аз го знам от какво е – тук се работи с голямо число “растер” на екрана – 628 и повече. Това е числото, което лъчът от електроннолъчевата тръба (кинескопа) описва, за да обходи целия екран и е в пряка зависимост от системата за цветна телевизия, а не зависи само от качествата на самия телевизор (кинескоп). Аз все питам в писмата си – как нашите касетки се гледат при вас, но не правените с видеокамерата, а тези които съм ви записвал директно от нашата телевизия. Някъде бях записал две смешни филмчета с един артист, дето все се прави на глупав. Също така песента “Silent Night” (”Тиха нощ”) по Коледа. Те как се гледат при вас? Нашето видео няма никакви копчета за превключване PAL/SECAM или поне не съм забелязал. Но ще проверя нарочно.

Нощес написах и две съболезнователни картички до Христо и до Огнян. Тук има специални за такива траурни случаи. Конфузната ситуация при тях е, че пише “WITH SYMPATHY” (симпати), което значи със съчувствие, състрадание, нещо като съболезнования и няма нищо общо със “симпатия”, както звучи на пръв поглед и четене. Правя тези пояснения да не би хората да си помислят, че не сме подбрали правилната за случая картичка. Женя днес ще ги изпрати, като ще занесе и вашето филмче да му се извадят снимките...

Тъкмо се обади Сашо, че ми е купил частта и довечера ще ходя у тях да я монтирам. Не мога да си спомня когато ние сме правили сливова ракия, дали сме махали костилките. Защото как се очистват почти 1 тон сливи от костилките, пък били те и едри? Утре е последният работен ден и следват 4 почивни по тукашния Великден. Ще гледаме да ни остане време и за записване на някоя касетка, но не обещавам защото много лошо са ни налегнали задачите напоследък. Нека да ги изчистим една по една, та да мирясаме малко.

13.04.1995 - Чаках снощи и един клиент за Волвото, но той също не дойде. Оказа се, че Сашо не ми е купил частта за Сузукито, ами само я поръчал в сервиза и днес ще я вземе. Това означава, че аз трябва по най-експресен начин надвечер да я монтирам, защото пък в 17:30 ще идва друг човек на оглед за Сузукито. Ние довечера отиваме у Сашо да чистим и подреждаме сливите. Ще спим у тях, а утре ще излезем заедно някъде на разходка. Снощи купих 32 кг захар за 710 кг материал. Дано да е точно. Женя има чувство, че ще продадем Сузукито довечера. Ще видим какво ще стане. Нени излиза във ваканция от утре, до следващия понеделник. Вчера е писал писмо на Тедито...

Снощи пазарувахме за Великденските празници. Днес ще вземем снимките от филмчето, което сте ни пратили. Ако и сега не са като хората – изпращам ви апарат и повече не искам да се тревожа с тези евтини китайски боклуци. Вече четвърта или трета седмица нямаме писма от вас, като не смятам колетите, които са пуснати доста отдавна. Пак става нещо някъде по трасето. Времето се установи чудно: 9°C нощем; 25°C през деня, слънчево и приятно. Нали е есен сега, ама по нищо не личи. Всичко е свежо, зелено и чисто. Няма такива листа по улиците, дето падаха в България. Абе изобщо, ако има някъде рай на земята, то той е тук!...

Продължавам пак по обяд. Понеже в завода няма столова, всеки си носи по нещо за ядене и си го яде сам на бюрото. В това отношение отново чувствам носталгия по “Електроника”-та, с нейните шницели, наденици с боб, миш-машове, супички разни, пасти, реванета и т.н. Сега предъвквам сухите сандвичи, а като си помисля и за довечера какво ни чака, та ме втриса чак. Не знам само защо се повлякох по акъла на другите да чистим костилките на тези проклети сливи – на път съм да намразя и ракията.

До този момент нямам никакви новини. Женя е на кормуване. От там ще ходи да подава молба за работа на едно място, после ще мине да вземе снимките и ще се прибере. И тя доста кръстосва улиците, но веднъж да вземе книжката, че да миряса малко. От говорещите ви писма разбрахме, че сте получили двете ни касетки от екскурзията, но че още не сте ги гледали. Чакаме с нетърпение отзиви за филмовата продукция. Аз се радвам, че напоследък всички пратки са се получили в Габрово, защото освен нагледния материал под формата на видеофилми и снимки, в тях има интересни и дълги писма. От редовете им ще научите всичко за нас и което се случва около нас, но ако нещо не е ясно – питайте. Не знам под каква форма ние ще можем да отговорим на всичките ви зададени въпроси в касетките. Очевидно ще трябва да ги слушаме на Неничковия касетофон, а в същото време да правим записа на нашия. Ще измислим нещо. И на мене ми се ще това да стане час по-скоро, но ако случайно не успеем сега през почивните дни, прочитайки настоящите ми редове, поне ще знаете причините, които са ни възпрепятствали да сторим това...

Майко, аз бях го писал отдавна, но пак ще повторя: пази ми всичките писма, които получавате, защото те са една жива история, която аз пиша в движение. Един ден като остарея, ще си ги чета и ще си спомням за много неща, през които съм преминал. Всичко това е като романизиран дневник - дори и след години, то ще има морална и сантиментална стойност поне за мене самият.

Днес ще работя само до 15:10, а не както всеки ден до 17:10, когато правя по два часа наднормено. Имам си моя лична работа и не мога да стоя до края. Освен всичко, това съвсем не е и задължително. Законните осем часа изтичат в 15:10 и всичко останало след това се плаща умножено по 1.5 – $25 на час с други думи. Е, ще загубя $50, ама много важно - бълха ме ухапала; на мене ми трябват 50 хиляди – 50 долара няма да ме гътнат, с тях и без тях – все тая. По принцип аз гледам да работя колкото се може повече за пустите пари, но когато има нещо да правим, да ходим на някъде или трябва по-рано да се прибера в къщи – хич не се замислям. Грабвам си каскета и дим да ме няма, след като изтекат задължителните 8 часа разбира се; извънредното да го работи който иска. Не робувам един вид на пари и на заплати – е, не отричам необходимостта им, но роб не им ставам…

16.04.1995 - Събота след обяд, в най-мързеливото време. Всеки се е заел да си попълва времето с негови собствени занимания, докато аз ще се нагърбя с описанието на отминалите два дни. Първо, както си бях наумил, в четвъртъка работих само до 15:10 - прибрах се в къщи, натоварихме багаж, дрехи, захар, народ и се отправихме към Сашови. Там веднага смених лостчето на съединителя на Сузукито, което той (Сашо демек) вече ми беше купил през деня, че колата ми да е готова за продан. Клиентът уж трябваше да дойде на другия ден (вчера) в 09:00, но не се появи – майната му, не за това ще ми е разказа сега.

Същия ден (четвъртък) от 17:30 насетне беше обявено голямото “клане” на сливи, с цел изваждане на костилките им. Всички, въоръжени със собствени ножове в уречения час започнахме да осъществяваме нечия налудничава идея. Още когато взехме всеобщото решение за варенето на ракия на Неничковия рожден ден, някой съвсем нетрезв елемент (и аз не помня точно кой) изказа мнение, че трябвало да се махат костилките на сливите, против миризми и метилов алкохол. Тогава всички единодушно приехме идеята, защото бяхме на един акъл - в смисъл, че изобщо си бяхме загубили мозъчната дейност. И така в мазата на Сашовата къща, на постлани по пода найлони, пред три огромни бидона по 250 л и пред 71 щайги със сливи с по 10 кг във всяка, започна “ГОЛЯМОТО НОЩНО ЦЕПЕНЕ”. Имаше много смях, много подигравки; в предсказания за съкрушителен успех и реки от ракия, премина цялата ни вечер и в 22:30 преустановихме, след като успяхме да очистим едва 500 кила от общата маса. Бяхме 6 доброволни труженика - ние двамата с Женя, Ани и Сашо, Атанас (строителя) и неговия гостенин от България - Роси, който е архитект пък. Останалите 200 кг ги оставихме за довършване на другия ден (вчера), а вечерта се почерпихме за “честита каша”, пък макар и само на около 2/3 готова. Едва в полунощ, когато всички останали от къщата изпозаспаха, изморени от необичайният за всеки един от участниците труд, аз успях да прочета вашето писмо № 102. То беше пристигнало през деня, но нямах физическата възможност да го погледна до тогава. Писмо № 101 обаче не е дошло все още. Сигурно са се разминали някъде със самолетните полети, защото това и друг път се е случвало. Навярно ще пристигне след четиридневните Великденски празници...

Няколко думи искам да вметна и за самата сливова каша: това е мечтата за всеки един, който вари ракия или някога се е занимавал с такава дейност. Гъста и сладка като мед, от сочни и едри плодове. Последното всъщност ни спаси от припадъци и колапс в самата маза, докато си играхме да чистим заготовката на материала. Сливите бяха големи колкото юмрука на първолак и с размерите си съответно много спорни. Ако това бяха от онези дребните, дето сме брали ние из Габровския край – по-скоро да бяхме пукнали, там насред мазето и удавени в сливовия сироп! На цялото количество ще сложим и 32 кг захар, но закъсахме откъм варелите, та утре ще доставим още един и тогава ще ги залеем с водата и захарта. Кашата шупна още нощес, та я събирахме с разни парцали и гъбички от пода. Буквално полудя без грам захар, а като й прибавим и шекера, не можем я удържа...

Продължавам по-нататък: вчера същия процес със сливите започна в 10:00 и до около 14:00 свършихме. Последва старателно миене и чистене, защото мазата на Сашови се беше превърнала в цех на “Булгарплод”. Ани съвсем навреме се махна от полесражението, защото нервите й са слаби и вече й идваше да ни издави всичките “съзаклятници” в кашата. Но тъй или иначе успяхме да възстановим порядъка, сега остава да чакаме миризмата и виненките, от които тя се ужасява, ама... Целият масраф до тук – материал, бидони + захар ни излезе $390 – по $130 на семейство: ние, Сашови и техните роднини, строителите (е, тук не слагам повредата на рейса – тя си остава за моя сметка). Бяхме решили да ходим на барбекю като си свършим работата, но времето се влоши и отидохме на гости у роднините на Ани и Сашо. Там отвън, под един разкошен навес, оборудван като механа, с газово барбекю и т.н., започна последният етап от сливовата ни кампания – почерпката. Направили сме много снимки и тези дни ще дадем филма за проявяване. Може би и тях ще включим в този колет... (таман ходих да завия Нени, защото е заспал на нашето легло, както си е свирил нещо на едно музикално мини-пиано; и на него много емоции му се събраха тези дни)...

Та, моабета снощи започна бурно, с много вицове, смях, танци, ядене и естествено, пиене. “Работихме” и извънредно чак до 23:00, когато пак се прибрахме у Сашови и преспахме у тях. Тези дни уж сме решили да се записваме, но днес специално пиша ръчно, защото от снощните викове и песни съм пресипнал. Онзи ден взехме и снимките от филма, който вие сте ни изпратили. Не ми се иска да им коментирам качеството, защото нямам нерви. Аз по-нататък сигурно ще направя това, което съм си наумил – ще ви изпратя един апарат от тук и край на мъките.

Страничните явления около всички тези ракиени одисеи и емоции са, че сега пък нещо и задната скорост се загуби на Сузукито; как ще го продавам в това състояние – акъла ми не стига. Утре в 09:00 ще идва клиент за Волвото - дано да го хареса, че да орина поне него. Чакаме да ни дойде сметката за телефона, та тогава да се обадим пак по новия номер, който са ни дали през Америка – сметките за ток, телефон и т.н. идват на три месеца и обикновено в първия миг ми се завива свят от цифрите, ама после ми минава...

16.04.1995 - Не мога да спя сутрин от това ранно ставане всеки ден. Изглежда свикнах и вече в 06:30–07:00 съм буден. Другите още спят, като за Нени това е нещо съвсем необичайно. Той обикновено в 06:30 е станал и е започнал да си играе. Не спи по много. След малко трябва да сляза долу и да припаля Волвото за клиента, който ще идва на оглед в 09:00. Миналата седмица сме забравили отворена жабката на арматурното табло, а вътре има една крушка 5 W, която свети постоянно дори и когато колата не е на контакт. Има си бутонче разбира се, но то действа само когато жабката е затворена. Та, след няколко дни престой установих, че и акумулаторът е съвършено изтощен. Сега за да го запаля, вземам ток от Нисана с два специални за целта кабела, които купих по тези причини. А като не се кара често това Волво, акумулатора му също не може да се зареди. Трябва да го занеса в завода и там да ми го заредят на големите и мощни автобусни токоизправители, ама нали все се надявам някой да го купи, та за това не ми се занимава повече с него. Тези дни ще излезем да купим химикалки на майка, както и касетки за записите...

Същият ден – 15:30 местно време. В уречения час тази сутрин клиента за Волвото дойде, огледа колата отвън/отвътре, возих го – хареса я много. Каза че със сигурност ще я купи за обявената цена $2200, даде ми $400 капаро и се разбрахме във вторник, като заработят учрежденията, да дойде с останалата сума и да си вземе колата. До тук не добре, ами идеално развитие на нещата, след толкова много перипетии, нерви, застой и какви ли не неудачи от всякакъв характер! Идеше ми да литна от радост! Прибирам се горе да кажа на Нени и Женя, че единия “SHIT” вече замина. Отваряме да проверим документите на колата и се оказа, че този с който се удостоверява техническата й изправност е със срок от 30 дни, а не 6 месеца както си мислех аз и както ми се искаше да бъде. Това означаваше, че аз сега трябва да вадя нов документ, да проверяват колата в сервиз и да плащам за отстраняването на евентуално открити дефекти (Господи, какви си ги приказвам аз “евентуално”? – та то ще си е абсолютно сигурно, нали си знам аз стоката!...). Без този документ нямам право да продавам кола в Queensland. Това идиотско правило не важеше в Южна Австралия и за това там можеха да се видят коли, които трябва да ги загледаш по-отблизо, за да се увериш че наистина това все пак е моторно возило; коли, на които не им личи оригиналния цвят от ръжда или коли, на които им пропадат седалките поради изгниване на купето и пода специално. Е, това са изолирани случаи, не означава че всички автомобили са такива - напротив, но все пак съществуват. Тук в Бризбън, поради наличието на това изискване за техническа изправност, нивото на автомобилния парк е доста по-високо. Та, стоейки пред новосъздалата се ситуация (коя ли подред, не ги следя вече...), с телефонния указател в едната ръка и с телефона в другата, започнах да търся в кой сервиз издават такива документи. Всъщност, почти във всеки, но проблема дойде от допълнителният факт, че един път днес е неделя и втори, по-важен - че се намираме на връх тукашния Великден. Никой, никъде не работи, за това е и велик тоя ден. Проверих в около 70 сервиза при един и същ неуспех. Сега трябва да отсъствам от работа във вторник, за да се разправям с този документ, защото в 16:30 човека ще дойде да си вземе колата. Е, много - просто много ми се събра напоследък и уж не е кой знае какво, но все да има по нещо да ме човърка отвътре и да ме разяжда като сярна киселина. Утре е също официален почивен ден от поредицата Великденски празници. Така че и утре денят ще е загубен откъм гледна точка за намиране на работещи авто-сервизи.

Иначе сме много живи, много здрави, много сме добре, работя и т.н. Само че ей тези ситуации от време на време ме влудяват. А то има разрешение за всичко, но ние нали все по ръба на бръснача се движим, та за това малко ни е по-трудно. Но се справяме отлично пък за сметка на това. Аз ви пиша всичките тези неща, защото те са част от историята, от живота ни и от нас самите. А и за всеки един, който проявяват интерес към нашето съществуване, разбира се. Крачките към успеха наистина са големи и само те се виждат. Докато всички останали малки стъпчици напред, назад и встрани остават незабелязани. Те обаче съставляват големите стъпки и преминаването през тях е задължително. Не падаме духом, само понякога много ме е яд, че всичкото винаги все на нас се случва, ама изглежда ние сме белязани и такава ще ни е орисията...

От снощното Тото, Женя има тройка, с парите от които ще построи мечтите си за четворка, петица и заветната 13-милионна ($13,000,000) шестица. Та, ей това се роди днес. Сашови ги няма у тях за да разбера какво става с кашата – не знам дали не е извряла, че да я събираме с метли и лопати от земята...

19.04.1995 - Толкова много неща се случиха през последните няколко дни, та не знам от къде да започна описанието им. Пиша пак от работа и се лигавя с това кафе, ама всички като пият, пия и аз за да си покарвам сухия залък на сандвичите. Слушайте сега както става по-насетне.

След голямото Великденско гости и кампанията по подготовка на сливовия разтвор, в къщи се прибрахме едва в съботата. Свободните дни до понеделника (който също беше почивен) оползотворихме с правене на записи, следобеда ходихме на разходка, после пак малко записи и така приключи няколкодневната ни Великденската почивка.

Вчера станах рано и в 07:00 бях пред сервиза, от където трябваше да взема проклетия документ за техническата изправност на още по-проклетата кола (Волвото). Майсторите дойдоха в 08:30 и се уговорихме, че ще прегледат колата в 13:30. Това напълно определи денят ми като пропилян за ходене на работа и се обадих в завода, че не мога да отида. Прибрах се в къщи и излязохме после на пазар, наема да платим и т.н. В 13:30, след като се окъпахме с Нени в басейна поради чудното време, двамата вече отидохме в сервиза. Проверката започна и кидерите започнаха да изплуват един по един като говна над водата: пробито гърне на ауспуха; от мотора тече масло и прави локва отдолу на всяко място, където колата спре; има някаква разбита кормилна щанга и т.н. и т.н. Нямаше да мога да получа свидетелството, без да ги оправят тези неща (разбирай “платя” за ремонта им). Казаха ми, че цялата процедура ще струва нови $200! Добре че нямах френски ключ в ръцете си, защото щях да го стоваря вече в нечия кратуна, ама пък какво са ми виновни и хората – те просто си гледат работата, а аз им бях паднал в ръцете. Разбрахме се че ще плащам, но колата я искам в 16:30 готова. Клиента щеше да дойде вечерта да си я вземе. После отидохме да се разхождаме с Нени и да убиваме времето до този час. Само че малката почивка свърши и ще продължа в голямата на обяд...

Два часа и половина по-късно, пак от работата ми – междувременно, докато се разхождахме с Неничко, влязохме в една аптека и купихме едно от лекарствата за кракът на татко. После той ходи до нашата аптека и му купи другото, като взе и снимките от последните дни. Отидохме да си вземем колата, която наистина беше готова както обещаха майсторите. Е, сменена беше кормилната щанга, но за другите неща не съм проверявал какво са направили. В сервиза оставихме $190 и си тръгнахме. Вървях по пътя и си мислех: защо аджеба, не ми е дадено на мене да спечеля лесно, ами все трябва да се бъхтя като вол? Това шибано Волво, за да го докарам до вида, в който го видя клиента и естествено хареса, ми струва точно $2000 + хиляди нерви, дни и вечери наред прекарани в лежане под него в гаража, по сервизите и т.н. Решихме така: няма да искаме печалба от колата; ще я продадем, за да си възстановим парите поне. Обявихме я нарочно за $2200, за да имаме възможност да отстъпим на някого $200 и пак горе-долу да не сме на загуба. Дойде човек, видя колата, хареса я, даде капарото и каза, че я купува. Е, рекох си, изкарах и аз $200 заради това, че две седмици подред се оригвах на масло и бензин и от носа ми течеше грес. И точно в деня, в който щях вече да получа изстраданата си мизерна печалба, аз трябваше да я дам другиму и която аз де факто още не бях взел. Не ме е яд, напротив - радвам се, че се отървахме от един боклук, който аз вкарах в правия път и който го продадохме само и единствено, защото го намразихме и набедихме заради всичкото това време, през което ни въртя червата с номерата си. На края колата си беше много добре и аз даже предложих, след като Женя вече не я искаше, да продадем моя Нисан за $6500 и аз да си карам Волвото, а с част от парите да купим друга кола за нея. Но идеята беше единодушно отхвърлена и от двамата с Нени, защото тоя Нисан комай, ще се яви единственото свястно нещо, което имаме у нас...

Както и да е. Човекът дойде у нас, брои ми остатъка от парите, взе си Волвото и замина. Благодарни сме на Господ, че си възстановихме пропилените пари, които аз всъщност отработих. Защото колата беше в такова състояние когато я купихме, в което ставаше само за “Вторични суровини”. Като си споделяме неволите и тези перипетии със Сашо и Ани, те казват, че аз не съм за да печеля на дребно. Ама къде е едрото бе, Боже? И прав ли беше Господ да ми ги сервира всичките тези несгоди баш в разгара на сезона? Нейсе - кръстим се с две ръце за добрия завършек на този епизод. Готови сме вече да посрещнем следващия удар. Сега и Сузукито да очистим ще ми светне съвсем пред мирогледа.

А сега понеже времето ми пак изтече, ще спра и ще продължа довечера от нас. Има още неща за споделяне, ама много са къси обедните ни почивки, та ще си седна на спокойствие у дома...

Същият ден - вечерта в къщи. Мисля че въпросът с едната кола е вече история. Обхванах голямата част от всички по-важни моменти, свързани с триумфалното купуване, нещастното притежаване и закономерното отърване от това проклето Волво и смятам, че всеки следващ въпрос или по-нататъшен коментар свързан с тази история, ще ми навее неприятни спомени и би предизвикал у читателя известно отегчение. За това му слагам точка, поне за сега...

Връщам се пак на вчерашния ден. Пристигна колет от Валя и Сашо с една чудна радио-управляема кола за рождения ден на Нени. Трогнати сме от вниманието, веднага им писахме, а Нени специално ще пише благодарствено писмо на Мирко. Беше дошло и вашето писмо № 103 със скръбната вест за чичо Цеко. Пак се натъжихме като го прочетохме, въпреки че вече знаехме за случилото се и ни стана много мъчно. Той беше един прекрасен човек. Бог да го прости! Тъкмо изпратихме клиента с колата и излязохме. Отидохме у Сашо, защото онзи ден нямахме достатъчно съдове за кашата, та снощи прехвърляхме сливите в пет варела, заляхме ги със захарен сироп и почваме да чакаме втасването им. Ще ги варим много наблизо, в едно село на 100 км от Бризбън. Вече и казана е уреден - казанджията е наш човек и ще ни остави сами да си правим ракията. Ще ви информирам периодично за хода на събитията.

Лекарствата, които изпращаме са специално за болки в лявото коляно (или дясното - по избор...), спомагат за възстановяване на ставната връзка, а в същото време са и болкоуспокояващи. Купили сме ги свободно, без рецепта. Обаче ако са нужни по-силни медикаменти, пратете диагноза и лекарската рецепта. Иначе не става тук. Ако пък помогнат тези (и дано!), ще изпратим още. Вчера взехме снимките и ви ги изпращаме. Хубав колет ще стане, дано да сте получили предния. Женя днес също е записвала касетка за Ямбол. След малко ще продължим със записите, че тези дни да пратим колета. Това е всичко до този момент.

23.04.1995 – ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ! Да сте живи и здрави, търпеливи и спокойни за нас! Няколко дни не съм писал на листа, защото нямаше особени събития за отбелязване. Вечерите се записвахме на магнетофона и успяхме да напълним шест касетки – двете червени “BASF” са за Ямбол, но ги чуйте и вие преди да им ги изпратите. Другите четири са за вас като на вътрешната страна на опаковката има номера. Спазвайте ги при слушането, защото записа е хронологически и отговорите следват съгласно въпросите от вашите касетки.

В четвъртък боядисахме над 40 яйца, които от днес започваме най-поголовно и безмилостно да ядем. Нени е най-щастлив при чукането им. Снощи отидохме на църква. Бяхме се разбрали с нашите приятели да се срещнем пред Сръбската православна църква “Св. Никола”, но за наша голяма изненада тя не работеше и нямаше жив човек около нея. Изглежда сърбите са празнували миналата седмица, когато беше католическия Великден. Така или иначе, мероприятието не пропадна, защото веднага отидохме в Руската църква, която е на същата улица, но на 5 минути път с кола. Там имаше много хора - все руснаци и макар че живеят повече от 50 години тук, руснаците са абсолютно същите, каквито си ги знаем ние от едно време – жените с шалове или забрадки, натруфени, накичени, някои с шапки, дори на места усетих “духи Красная Москва”, но като общо добре нагласени за големия празник. Мъжете – по разкопчана без връзка риза и сако (костюм), но имаше някои доста елегантни и официални екземпляри. Църквата е хубава, с много икони, злато, кръстове и свещници. Има балкон, откъдето пяха и хористите от църковния хор. Двама възрастни свещеници отслужиха ритуала много хубаво, като имаше и няколко по-млади. Веднага направих паралел с нашата църква в Аделаида и с нашенските градинари там, които едвам един поп могат да поддържат и то насила. Та и българите навред са си едни и същи, където и да се намират по света...

Преди 24:00 нощес имаше само служба, към 00:30 чак излязохме отвън, обиколихме един път и после пак влязохме в черква. Там вече казаха “Христос Воскресе!” и службата продължи. Ние след малко повече от час си тръгнахме. Чукнахме се с яйцата отвън с приятелите по нашенски, защото руснаците не забелязахме да го правят – други табиети изглежда че имат. Снощи Нени заспа в 01:30, Женя почете малко “Андерсеновите приказки”, а аз гледах филм по телевизията до 03:00. Днес може би ще ходим на барбекю, цялата тайфа. Преди това сигурно ще запалим по свещ и в гръцката черква.

Вече стана 09:00 и Нени почна да шувърга в леглото – значи се е събудил и се е наспал. Женя по Великден пости десетина дни много строго и от днес пак прояжда блажно. Нищо не се сещам повече, с което да ви занимавам, а като гледам пред себе си купчината с листи и неща за изпращане, ми се струва че този път ще бъдем доста над лимита за теглото на пратката. Но пък колкото по-тежко нещо пращаме, толкова по-евтина става пощенската такса: за 0.500 кг искат $10; за 1 кг – $20; 2 кг – $29; 3 кг – $38; 4 кг – $47; за 5 кг – $56 и после за всеки килограм горница над петте, но до 20 кг максимум, се плащат по $9 на кило допълнително. Значи 5 кг – $56 + 15 кг х $9/кг. = $191 за 20 кг. Това беше само информативно, колкото да попълня листа с нещо. Утре поръчвам 10 кг наденици и пускаме колета. Всичко останало ще бъде описано в следващото ми “писмище”.

Целуваме ви много всички, майко, татко и бабо: Женя, Нени, Ангел…

Майко, забравих да напиша нещо много важно. И понеже сега сме у Ани и трябваше да взема нещо от нея, та реших да го опиша. Става въпрос за едно българско лекарство – БИСЕПТОЛ. Много ми липсва тук, особено когато Нени е леко настинал. Тук има всякакви лекарства, но такова поне до сега не мога да открия. Хем е антибиотик, хем е най-лекия от този тип. Тук има едно лекарство (панадол), което е универсално (за глава, настинка, хрема), но не е много успешно в случаите на започнала настинка. Така че много ще благодаря ако ни изпратите БИСЕПТОЛ. Вече имам да връщам една опаковка на Ани – тя ми зае една, защото Нени е настинал малко. Та само за това ще допълня това листче към писмото ни. Благодаря предварително! Женя

24.04.1995 - Пиша вече в пощата. Женя отиде да купи още 150 грама с някакво нещо, та да допълним грамажа до 2 кг. Колета стана голям и хубав и дано да донесе радост и успокоение като го получите, а и наслада от слушане и гледане на касетки и снимки. Снощи чудесно си поприказвахме по телефона, само че забравих да сложа на татко грамофонната доза в колета. Неничковият грамофон е повреден, но рамото му е годно. Така че ще го откачим внимателно от там и ще го изпратим при пръв удобен случай.

МИЛИ БАБО И ДЯДО, ТОВА МИ Е РЪКАТА – ДЯСНАТА. НЕНИ...

Попълних листа на Неничко с дясната ръка, който сумти и ми подсмърча в ухото, докато пиша. На Албенчето ще пишем писмо допълнително. Ами това е вече всичко - на добър час!...