Писмо No 21 (XII-I.9394)

Скъпи наши майко, татко, бабо и приятели,

07.12.1993 - Вчера и днес се занимавах само с адвокати и нотариуси. Всичко което трябваше и зависеше от мене, вече е направено. Утре ще занеса документите за още една задължителна заверка в Емиграционната служба и от там ще ги изпратя на консулката в Сидней и за техния последен печат. Дано всичко да стане бързо. Аз веднага щом ги получа готови от тях ще ви ги изпратя. Направих ксерокопия, които също заверихме и които ще оставя при мене. До тук не съм плащал абсолютно нищо, защото с адвоката сме приятели. Ако обаче по-нататък по инстанциите има разни големи плащания, ще заверя както трябва само оригиналните документи. А пък вие след като ги получите от мене, тогава може да ми направите ксерокопия и да ми ги изпратите. То и за какво ли ще ми бъдат тук, ама ей тъй - да ги имам. Дано само на вас да свършат работа.

Днес следобеда с Нени ходихме на плажа, покъпахме се малко и след това го водих на българското училище. Може би заради вчерашният Никулден нямаше уроци, та за това бяха днес. Получихме и едно писмо от Ямбол. Добре са, гледат бебето и това е…

08.12.1993 – Ура-а-а! Студентският празник! Сигурно големи веселби стават пак в България, както по-рано. Моите единствени добри спомени от студентските ми години са свързани само с тези празници. Като си спомня за изпитните сесии обаче и ме избива студена пот. Лекциите също бяха сравнително приятни – пишех стихове на тази или онази колежка, влюбвах се като хлапак, дълбоко и безпощадно почти във всяка една поотделно, но си признавам че нямах блестящ успех с никоя (какво не ми харесваха и аз не мога да си обясня – може би моята почтеност и непорочност ги отблъскваше). На края те продължиха напред, а аз повтарях годината след прекъсване от 8 месеца и съответна работа в строителството. Тъжна равносметка, но майната му – времената бяха такива…

Днес занесох документите и за втората им заверка. Ще станат готови утре и услугата ще струва $10 – нищо работа. Чиновникът ме посъветва да не заверявам и другото копие за още $10, защото това може да стане винаги, когато се наложи (и то само в случай, че има нужда от втория екземпляр). Така и направих – за сега движа само вашите документи, които ми изпратихте, а моите копия си остават незаверени. Само тях ще изпратя в Сидней за печат, за да не се правят излишни разходи.

Онази вечер за Никулден Нени получи много подаръци – от нас бяха звънец и огледало за колелото му, а от нашите приятели – една детска видеокасета. Та снощи след филма монтирах едно-друго по кормилото, че сега като си дойде от училище, сигурно ще иска да покара малко с новите си придобивки. Аз не знам дали един велосипед върви по-добре със звънец и особено с огледало за обратно виждане както на моторите, но ако е детски и налице съществува достатъчно въображение, това със сигурност е така. Нени много се радва на подобни изгъзици и е истински щастлив когато прибавим по нещо към колелото му – било фарче, било някаква лепенка и т.н. Ама сигурно ние първо ще отидем на плаж с него, че тогава чак ще си кара колелото докато мръкне. Днес е сравнително топличко - 32°C е точно на границата на поносимостта, обаче за следващите дни се очаква температурите да скочат до “лепкавите” 38°C! Ще има пак да се мъчим с тая солена вода в океана!...

За Коледа пък на Нени купихме една друга игра – писта с две състезателни колички, с батерии, с управление, с всичките му салтанати. Женя я сложи под леглото, уж да я скрие от него, а пък той взе, че се завря точно там да си играе и така без време откри подаръка на Дядо Мраз. Така че няма да е изненадан по Нова Година, освен пък ако не го получи за “непослушание” например и това да му е голямата “изненада”...

Днес взех снимките, дето сте си правили по различни поводи. Изпратихме част в Ямбол, а останалите пращаме на вас. Допълнително ще дам да се извадят за чичо Божкови и за дядо Вельо от вашия филм, които ще прибавя към това писмо.

Очакват се много бурни дни и нощи около Коледа, ваканцията и Нова Година. Може и на малка екскурзийка за няколко дни да мръднем дори. Новогодишната нощ е планирана да прекараме в ресторант, но ще видим кое точно ще стане от всичко това, което сме замислили.

За сега местенето ни от квартирата взе да отшумява, защото “плюсовете” не можаха да надвият “минусите” при една такава глобална стъпка. Освен това до брега, както аз искам да живеем, духа страшно - особено през зимата. Вятърът вдига пясък от плажа и премесен със солта го набива в къщата, в мокета, в прозорците – навред. Та въпросът за сега е изтеглен за преразглеждане, допълнителни умувания и евентуално вземане на окончателни решения. Но каквото и да стане, вие ще знаете със сигурност и точно (макар, че последни ще научите)…

Онзи ден, като се обаждах в “Електроника”-та, при нас беше 17:00 или 16:30. Веднага се свързах и то много лесно, но първия път телефонистката Тинка, като ми даде вътрешния номер и вика: “Почакайте, че говорят!” Аз веднага затворих и след малко отново набрах централата: че как да чакам от тук? – нали броячът на минути в пощата му се завива свят чак от въртеливи движения! Втория път казвам на Тинка: “Тинче, дай ми Нено Михов по спешност, а ако е заето – изчисти линията, че от много далеч го търся!” Тя дали разбра от къде се обаждам не знам, но тъй или иначе връзката ни се осъществи. После си спомням, че Маргот вдигна слушалката, а татко отначало не можа да ме познае. Пак имаше “ехо” по трасето, но аз чувах много добре - все едно че си бях оттатък, на бюрото в моята зала. Радвам се, че сте изкарали Никулден както му прилича - и в завода, а и в къщи. Аз предпочетох да се обадим през деня този път, та Нени да не е сънлив, пък и татко да се надува пред мацките, че синът му чак от Австралия се е обадил и не го е забравил на този специален за него ден. А и там в завода има толкова много Николайовци, Николовци и Неновци, че си викам с едно обаждане и тях да поздравя. Нали си падам и по силните ефекти...

10.12.1993 - Вчера Огнян имаше рожден ден. Поздравете го при случай, макар и с голямо закъснение и му кажете, че още не съм забравил онзи (без)паметен рожден ден, непосредствено след уволнението му от казармата (1981), а аз бях вече втора година студент; когато и двамата бяхме щастливи ергени един вид. После той случи на жена, докато аз...

Пак вчерашния ден, с Женя ходихме на тържество по случай завършването на курса й. Имаше шампанско и сандвичи “на корем”, като там се видяхме и с доста от нашите приятели и познати – съученици понастоящем. След това взех заверените документи, а днес вече ги изпратих на консулката в Сидней за последен подпис и печат. Надявам се в понеделник най-късно тя да ги получи, (защото днес е петък), а аз във вторник ще й се обадя по телефона, за да я помоля за малко по-голяма експедитивност. Сега не ни остава нищо друго, освен само търпеливо да чакаме, докато се завърти бюрократичното колело и целия механизъм на тази система. Иска ми се преди Нова година всичко да имам, но ще видим кога ще стане – вече нищо не зависи от мене и нещата са вън от моя контрол.

Онзи ден изпратихме доста картички за Коледа. Писахме на Джон Мадемов в Тасмания, на Йовчови, на Албенчето и Драго, Огнян, Захари и още няколко до Ямбол. Ние самите до сега още не сме получили от никого нищо, освен от Албена и Драго – толкова ли бързо ни забравиха приятелите?... Направих снимка на Нени до елхата, но понеже беше последната поза на филма, тя изобщо не беше излязла. Обикновено първата и последната снимка на всеки филм са под въпрос и не винаги са хубави (ако въобще ги има). Ще го снимам пак на новия филм. Дадох да направят и допълнителните снимки за чичо Божко и за хората ни в Ямбол. Ние пак ще ги изпратим до вас, а пък вие ще ги разпределяте по отделните хора и обекти.

Тези дни отново беше голяма жега, но днес се захлади и температурите “паднаха” чувствително на около 30°C – направо си е вече за вълнен пуловер!

Остават ми още две седмици учене – много се отегчих вече, а и след като не напредвам с нищо, та само се тормозя. Вчера ходих до един Университет (колеж) да проверявам за някакъв по-специализиран курс за машинни инженери. Другата седмица ще ходя пак да се срещам с техните специалисти за съвет, та ще видим догодина какво ще предприемам и по този болен въпрос...

11.12.1993 - Днес са изборите, за това няма много хора и голямо движение по улиците. Говори се, че либералите (СДС) този път ще спечелят и то не че са по-добри от старите, ами просто за да не са онези – разправят, че през последните години Работническата партия (БКП) много се е изложила във всяко едно отношение, огромни загуби от порядъка на милиарди долари са потънали безследно и безвъзвратно, без никой да знае в чий джоб са попаднали и т.н. - все добре познати от недалечното ни червено минало издънки. Утре ще съобщят резултатите, ще разберем колко му е акъла на народа...

Вчера следобед като си дойде Нени от училище, отидохме на плажа и се къпахме до 19:00 - времето и водата бяха чудни. Днес обаче небето се продъни да вали (дъжд де - да не си помислихте, че след като е Декември ще вали сняг; нищо подобно...). Скоро не беше капвала капка и сега добре поръси наоколо нивите и поляните. Тук времето е така – за минути се променя от едната крайност в другата.

До напред помагах на един приятел да си смени ауспуха на колата. Женя пак замина да чисти, само че този път следобеда. Жената я търси няколко пъти и много настояваше да отиде – явно че е много добра в “професията”. Аз за обяд правих палачинки на Нени и му разбивах майонеза. Той много обича такава комбинация. Надвечер пък ще отидем до едни наши приятели на гости. За утре план няма, но съм сигурен че ще измислим нещо полезно и приятно…

12.12.1993 - Либералите спечелиха! Южна Австралия не помни такова сгромолясване на Работническата партия от 100 години насам! Сега само ще гледаме отстрани – да видим от тук нататък какво ще става. Дано да е за хубаво тази смяна, въпреки че татко казва: “Не чакай добро от никой!” Това е действително така, но ние все пак се надяваме малко да се поразвържат ръцете на бизнеса, да се намалят нечовешките държавни такси и данъци, необходими за изхранването на огромен апарат от хайлази и синекурци, да се разкрият повече работни места и т.н. Очакваме намаляване цените на бензина и колите във връзка с орязването на тези високи такси и др. Но кое от всичките предизборни лъжи и измами ще излезе истина – едното бъдеще ще покаже само.

Тази седмица нямахме писмо от вас. Може би Коледните задръствания по пощите вече са започнали и всичко ще се забави, но няма значение – ние сме си тук; не сме хукнали за никъде, а то няма и за къде...

14.12.1993 - Много движение и тичане имахме тези дни! Не остана време да си видя моята лична работа от служебни ангажименти. Вчера водихме Нени на някакви медицински изследвания, които му искат от училище. Утре ще ходим да вземем резултатите, а пък аз бях пак в колежа, където ми се иска да започна някакъв курс по компютърен дизайн, т.нар. компютърно проектиране, CAD-CAM системи и AutoCAD. Срещнах се там с нарочен човек - той ми организира официална среща вдруги ден за един по-дълъг и обстоен разговор. В същото време си уреждам и стажа в същата фирма, където преди време Женя кара нейния. Пак там имаше една обявена свободна бройка за инженер, та кандидатствам и там. А всичкото това е свързано с множество телефонни обаждания, писане и изпращания на най-различни писма и пр. – отделно е и загубата на много време, но няма как. Понякога се налага да се вършат сума неща на един път; не може само в гуляи и тържества да се живее…

Току що затворих телефона след обаждане и до Сидней на консулката ни. Тя е получила пълномощните, а аз горещо я помолих да свърши каквото трябва много бързо, за да ви ги изпратя обратно. Тя обеща да ги направи във възможно най-къс срок. Щяла да си ходи в България, та и тя е доста заета с багажи, подаръци и пр. Дано е коректна в обещанията си – обикновено всички в Консулският ни отдел са точни и изпълнителни служители, забелязали сме.

Караме и последните си дни в училище преди голямата лятна (Коледна) ваканция – и там имаме разни изпити, тестове правим и т.н. Свободата ни ще се разпростре само между датите 21 Декември и 07 Януари, когато започваме отново учебния процес за още един, последен срок.

Днес имахме писмо-картичка от Джон Мадемов. Поздравява ни за Коледа. Нямаме писма от вас обаче, вече втора седмица. Нени си загубил шапката на училище, която Женя му беше купила онзи ден, та къщата ни е в “траур”. Или са му я откраднали, ама нека - да си е отварял очите, калпазанинът. Сега ще ходим да му купуваме сандали, че Женя му взела едни, ама са му малки, та ще ги сменим с по-големи. Ей такива едни никакви работи са около нас през тези дни!...

Снощи, по време на филмите по телевизията, около 21:15 започнаха да излизат на екрана едни тревожни предупредителни надписи за приближаваща буря, масови наводнения причинени от поройни дъждове, съкрушителен вятър и т.н. Казаха, че до 1 час ще дойде и в Аделаида, защото урагана се е въртял на около 60 км от града. Не минаха и 30 минути и онова чудо действително ни удари – гръмотевици, буря, проливен дъжд, светкавици и т.н. – брей, също като при боевете край Стара Загора през турско. Зорът беше около 15 минути, след което всичко утихна и все едно, че не е било. У нас отвред течеше вода, защото тук прозорците не ги уплътняват много добре и са единични, а не двойни като в България. Но сериозни поражения нямаше (освен подгизналият мокет на пода), пък каквото и да стане, то си е за сметка на хазаина. Това е друга причина човек да няма много личен имот тук, защото покрай него и големи грижи има. Днес пак беше приятно и слънчево, а от снощната буря нямаше и следа. Само дето реката беше придошла и станала много мътна. Предполагам, че и морето се е размътило по крайбрежието. Тези дни като се избистри, пак ще ходим на плаж и да се къпем.

16.12.1993 - Оф, много информация пак се събра, та почвам от единият й края, за да не изпусна нещо! Вчера имахме три радости: първо – дойде решението на съда, с което ме оправдават, а автоматично с това ми отпада и плащането на свръхтаксата за разноските по делото. Оставят ми само глобата, против която аз не съм бил и по начало ($91 - за превишената скорост от преди много месеци вече...). Аз пледирах само за причините, по които не съм я платил в срок и точно това обясних на съдията. А че съм си виновен, не съм отричал. Така в следващите 3 месеца трябва да намеря време и пари, за да си погася дължимото (по този начин хората ми дадоха още една отсрочка даже – големи симпатяги са). Като ми наближи “терминът” ще отида с 1 ден по-рано обаче и няма да им чакам крайният срок. Аз толкова много се зарадвах на всичко и на този краен резултат, като че ли не аз ще плащам глоба, ами те имат да ми дават $91. Това си е един вид победа, тренировка за езика и доказателство, че горе-долу се справям, особено в такива инстанции, като Полиция, съдилища, Прокуратура и т.н.

Втората голяма радост беше, че пристигна писмо от Йовчови, на което ние много се зарадвахме. Пишат, че са били във връзка с вас и че някой път ще дойдат до Габрово да разгледат снимките. Много ни липсват тези приятели тук. Не че нямаме нови, но все пак…

Трето – като ходих вчера да плащам сметката за тока в пощата, човекът зад гишето ми казва: “А, господине, за вас има пратка тук!” Той изглежда ми е запомнил името, а и защото често ходя при тях - де за марки, де за плащане на сметки, за изпращане на писма и др. Та тъй получихме и колетчето от вас с Коледните ни армагани. Специално скрежочистачката за прозорците на автомобила е много оригинална, защото тук такова изделие не е познато. Скрежът по колата, който аз действително стъргах с ноктите си на филма за “Камъка” се образува само в пустинята - нощем или рано сутрин, защото тогава става най-студено. Докато тук покрай океана такива неща няма. Но ще показвам това пластмасово приспособление на туземците, защото те едва ли до сега са виждали такъв странен продукт. Благодарим много и от сърце за всичко, особено за касетката на чичо Божко. Аз веднага я пуснах в колата, но там касетофона ми е голям боклук, та сега ще рече да купя един нов за $25 и да се миряса.

Пак във връзка с тази касетка – друга една случка. Вчера трябваше да прекарвам едно шкафче на Тошо, което той си беше купил от един “Кореком” - с рейса, че неговата кола е малка. Магазинът е специализиран за вещи от втора употреба, но много евтин защото е към една организация “Saint Vincent de Paul” (Свети Винсент…) – там хората правят дарения за ей такива охлюви и просяци като нас. Тошко, освен шкафа, вчера си купил и едни тонколони - за $5 и двете. Та като отидохме да му товарим стоката, рекох и аз да поразгледам и да се поровя из антикварните артикули. И нали окото ми не изпуска никакъв боклук, веднага в погледа ми се наби една “щайга” – радио-грамофон и касетофон, комплект. Питам веднага колко струва, а те ми викат, че не работел - да го вземам без пари. Обичам подаръци! Добре ама това нещо нямаше собствени тонколони, та избрахме един чифт и за мене – тях пък за $4 ги взехме. Снощи ходихме у Тошови на гости и там си пробвахме “пушките” – надсвирвахме ги и двете, та женките пощръкляха покрай нас. А пък колоните бичат като резачки в дъскорезница – работят, та се късат. Само моя касетофон малко пращи и се самовъзбужда от нещо, но тук има разни пръскала за почистване на контакти, с вълшебни качества и почистващо действие. Та ще го опръскаме довечера с тези мазила и ще го вкарвам в експлоатация. Дано всичко друго да си е наред. Като не – поне колонките ще ми останат бонус. Те са малки (само 15 W), но вършат завидно добра работа. Аз снощи ги чух на Тошковата уредба. А иначе музикалния комплект е марка “Крайслер” правен в Австралия преди повече от 20 години. Всичко вътре е изработено от метал, механиката му е тежка и стабилна, съобразена да издържи още две световни войни. Ще видим какво ще стане на края – дано само не се налага да го изхвърлям, защото е толкова тежко и голямо нещо, че може и да не се побере в кофата ни за боклука.

Днес пък получихме и писмо от вас (пореден № 52). Та много радости ни се събраха в един и същи ден - дано всичко да е за добро. До 01 Април смятам документите да ги имате 10 пъти. Щом срокът е по-далечен, аз няма да ги изпращам сега по Коледа, а ще изчакам да поолекнат малко пощите след Нова Година. Да не би да се загубят по тези Коледни задръствания баш сега. Нали помните лани по това време, кога чак пристигна онова наше писмо, в найлоновия плик? За всичкото това закъснение би трябвало да е обиколило Земята няколко пъти. Аз се надявам тези дни да пристигнат и документите от Сидней, уж според уговорката. Сега ще излизам, че от 14:00 съм на интервю за новия курс. После ще ходим с Нени да му отчетат резултатите. Правиха му проба за Манту. Получихме и удостоверението от “Електроника”-та. Изобщо, всичко е както трябва и тези дни ние сме много щастливи…

Здравейте и от мен, мили наши. Сърдечно благодарим за подаръците, но се чудим защо е трябвало да ни изпращате тези неща. Пó трябваше ние да ви пратим нещо от тук, на всичките тези чудесии, които ги има в Австралия. А вие, на цялата си немотия там, пък толкова много подаръци получихме от вас! Много се надяваме, че един Божи ден ще си стъпим по-здраво на краката, с работа, наш дом, та тогава и вие и ние ще усетим много повече от благата на тази страна. Под секрет ви казвам, че в нашия дом витае един обнадеждаващ дух, че Ачо ще започне работа във фирмата, в която аз карах стаж преди известно време. Той е с едно съвсем мъничко предимство в сравнение с другите кандидати, но все пак е. Тук, така или иначе сме съвсем сами и всичко, което постигаме е само благодарение на нас самите. Аз обаче лично за себе си го предпочитам този живот, защото така в цели, задачи, планове – не усетихме кога се изтърколи 1 година.

Днес, освен че ще ходим за резултата на Нени, ще обикаляме и по магазините. Лично за мене това е огромно удоволствие. Сега е пълно с хора, весели, засмени - всеки тръгнал да купува. Тук подаръците са страшно популярни - купуват си един-друг комшии, приятели, колеги. Но ние ще ходим за сандали на Нени. Не случи нашият син с хубави сандали. Взех едни – малки бяха, върнахме ги. Онзи ден взехме други, снощи ги гледаме – те разлепени. Ако можем да намерим с железни подметки за него, най-добре ще е. От друга страна си мисля, че причината не е само в него, а основно и в качеството. Тук има едно много златно правило: евтиното винаги излиза по-скъпо. А пък ние нали гледаме да е по-евтино, та за това наново ще обикаляме и гледаме.

Пазарът е пълен с азиатски стоки. Да не говорим, че повечето австралийски стоки имат щемпел – проектирано в Австралия, а пък произведено в Сингапур, Китай и пр. Скоро обзаведохме таткото ни с чисто австралийски дрехи – панталони, фланелки, ризи. Повечето са сини - е, на мене а и на другите, много ни харесва такъв. Аз мисля, майко, че на твоя син му отива и синьо, а на мен синият цвят ми е любим и той наистина е хубав в тези краски. Малко да сменим стандартните бежово-кафяви и сиви оттенъци, с които сме свикнали да го гледаме от доста време насам.

Нени снощи нямаше време да си прочете книжката, но за това пък много хареса човечето. Той сигурно отделно ще ви пише. Ачо искаше да ви изпраща писмото, веднага като дойдат документите от Сидней, но аз го спрях. Сега е голяма навалица по пощите, а това са сериозни документи. Нека да отшуми малко, пък до 01 Април във всички случаи ще ги имате.

Майко, сега се сетих и за моя учител по педагогика. При случай предай специални поздрави от мен. Можеш да му кажеш, че отново мисълта ми е към даскаллъка, а какво ще стане, ще видим по-нататък. Много хубав човек е и много добър преподавател.

Не знаем защо така, но никой от тайфата не ни пише. Казвам на Ачо, че може би Форьови не са ни получили честитката за сватбата и са ни обидени (тя беше много оригинална – пееше сватбеният марш на Менделсон), а ние мислим, че просто са много заети. И така да е - цяла година никой не намери ½ час време да ни пише (освен Заркови – да са живи и здрави). Големи им бяха приказките и обещанията, но на сила никого не можеш да накараш. Същото се е получило и с Доби и Кирчо. Още преди да се преместим в тази квартира сме им писали, после още едно писмо от тук. Нонка пише, че като се свързала с Доби тя й казала, че имат писмо от нас, но не знаят дали не сме се преместили отново. И уж щяла да се обади да уточнят адреса. Така и не се е обадила. Те пък сигурно са ни обидени, че не сме им казали за заминаването ни в Австралия. Но пак казвам - не можем никого насила да накараме. Който мисли за нас като за приятели все още, ще ни пише.

Пратили сме картички за Нова Година на Ленчето и Огнян, на Заркови и тайфата - пиша ви го това нарочно, за да знаят, че ако не ги получат, вината не е наша. А, да – също на Албенчето и Драго, както до леля Маринка и чичо Божко. Сърдечно благодаря от мое име на чичо Божко за касетката. Има много нови и съвсем непознати за нас песни, но пък прекрасни в същото време! Поздравете при случай Мариана Цонкова. Много свестен човек, аз мисля, че ние с нея добре се разбирахме. Зная, че дни преди да тръгнем за насам, тя искаше да станем членове на нейната партия, но така и не се получи. Здраве да е. Пожелавам й успех в политиката.

Вече не си спомням отговорихме ли на Деси и Минко. При случай също им предайте специални поздрави. Въобще поздравете всички познати и приятели. За сега толкова от мен, че сядам да готвя – пиле с грах – любима манджа на Нени.

Специални поздрави на баба. Много мило писмо е написала. Винаги като й чета писмата, се просълзявам! Ще се видим бабо, няма да е след много време. Дано писмата ни те радват и успокояват. Не ни е лесно без вас и на нас, но нали сме го започнали всичкото уж за по-добро. И дано Господ ни помага и занапред, всичко ще се оправи! Само желание, воля и здраве да има. Как ми се иска да ви видя всички. И на мен ми става мъчно и често си спомням незначителни неща. Думата “България” е всяка наша втора дума. Винаги все още сравняваме с всичко което оставихме назад и ни е мъчно. Но ако за нас сега е трудно, надеждата ни е, че един ден от тук светът ще бъде отворен за Нени. А това не е малко... Женя

19.12.1993 - Днес пак е Никулден. Татко, да си ни жив и здрав още веднъж. Помня го този ден, че беше празникът на Техникума и не се учеше. Тези дни ние с Тошко се занимавахме с нашия музикален “боклук”. Оказаха се някакви жички, дето правиха “късо” и като ги разбутахме всичко се оправи. Уредбата ми не е с кой знае какви качества, защото е произведена през Май 1968, но колкото да прави шум бива. Това пък е повод да се навием и най-сетне да си купим нещо сериозно и свястно за музика в къщи. Намерихме в един магазин голямо намаление: усилвател-тунер - от $500 на $350; двукасетъчен дек - от $700 на $300, та утре ще проверявам как стоят нещата с купуването им; ако може евентуално на изплащане да ги вземем ще бъде най-добре.

Утре сме на гости на нашата учителка, а вечерта сме на барбекю да изядем рибата, която вчера ходихме да ловим. Пак на нашето място бяхме и с доста улов се върнахме. После се отбихме и на плажа до морето, защото времето беше чудно - изкарахме много приятно. Женя не дойде с нас, че нещо не беше на кеф. Нея като я прихванат “лудите братя” и не ми говори с дни – тогава си почивам истински. Сценките й на ревност и тук взеха да добиват популярност сред българското обкръжение...

Преди 3-4 дни тук пристигна едно семейство, електронни инженери от София. Та идваха и те с нас. Довечера пък ние сме на рожден ден на Ленито (дъщерята на Тошко и Диана - приятелите ни от Варна). Вчера Женя им помагала да приготвят тортата, която ще заснемем и изпратим на снимка, че аз за пръв път виждам толкова красив сладкиш.

Стягаме се от края и за Коледните празненства. Преди няколко дни получихме картичка от Валя и Сашо. Те след Нова Година сигурно ще се местят и ще имат друг адрес, който ще ни изпратят допълнително. Онзи ден, след като музикалната ни уредба проработи надеждно и незабавно влезе в употреба, ние върнахме нашия радиограмофон на църковния магазин, от който ни го бяха дали миналата Коледа. Сега нека някой друг да му се радва, ние добре го ползвахме – стига ни толкова. Пък и си рекох, вместо да го хвърля на боклука, да направя един хуманен жест. Спомням си добре, как тогава хората го дадоха на нас и колко много му се зарадвахме, когато си нямахме нищо. Още докато бяхме в магазина, един човек се заинтересува как работи и аз му обясних, че всичко е наред и апарата работи безупречно. Сигурно вече си го слуша у тях... Нали “богатият човек е великодушен” (използвам отново крилатата фраза на моя приятел Димитър Бакалов), та раздаваме и ние, да сме барабар с човеците...

20.12.1993 - Днес беше един дълъг моабетчийски ден. Че и горещ на всичкото отгоре. Снощи изкарахме рождения ден много весело. Прибрахме се късно и пеша, защото Тошови вече живеят през една улица от нас. Тази сутрин имахме малки допълнителни приготовления и хайде - заминахме на парти у моята учителка. Тя живее в планинските квартали на града, в една не много красива и съвсем неугледна на външен вид къща, но отвътре е толкова екзотична и битова, че веднага щом влязохме и зяпнахме с уста в очарование – направо мечта. На две нива е, с вътрешни стълби, с наклонен покрив, дървени ламперии с още много други интересни неща. И там също си изкарахме много добре и весело. После отидохме в магазина, където видяхме нашите музикални уредби с ясното съзнание да ги купуваме. Разочарованието ни обаче (особено моето) беше огромно, когато научихме, че двукасетъчните декове (които са били само 5 на брой) са се продали за 1 час още преди няколко дни. Изчезнали са за миг от целия град. Човекът даже ми търси в техните магазини по съседни градове, но без успех. Това било някакъв дюшеш, защото завода започва да произвежда следващите си нови модели и се очиства от старите. А това най-бързо става с намаляването на цените. При това положение ние не ходихме да купуваме тунера с усилвателя, защото не знам дали ще мога да окомплектовам всичко да бъде от една марка (както най-много ми се иска). Аз бях направо съкрушен – да изпусна такава изгодна сделка за мене беше равносилно на падане от третия етаж надолу с главата. Между другото, отдавна си мисля, че тая “леля” нещо ни прокле, защото много неудачи се заредиха напоследък – една след друга. Като чувах от собствените й уста как е клела Тереза, не изключвам нещо подобно и за нас. А пък и има за какво, след като не й се осъществиха пъклените планове, които аз осуетих...

Днес имахме няколко писма от България – от нашия съсед Николай, от две колежки на Женя и едно от вас (№ 53). Радвам се, че сте изкарали Никулден весело и че сме направили радост на татко с нашето обаждане по телефона. Нали това беше и целта на занятието. А за дядо Косьо хич не се бях сетил, да ми прости Господ. Можехме да споменем и него вечерта, но нали имам само някакви смътни спомени за него – забравих. Съжалявам много и може би вече никога няма да го пропусна. Нека бъда простен, но един акъл имам – за кое и за кого по-напред...

Питате ме за сините чанти, къде са и дали не са тук при нас: Богá ги помилва още на Благоевградската граница на път за Македония, по време на съкрушителният ни неуспех с контрабандата на рибни консерви “Копърка” и боя за яйца. В тези две чанти аз бях наслагал и разни парцали на Женя, за продан по пазара. След като нашите митничари конфискуваха абсолютно всичко по опис: рибарски кукички и такъми; една електрическа дрелка на “Елпром” Ловеч; два комплекта топузи за зарзаватчийски кантар; башка консервите и боята за яйца, ни оставиха само тях (сините дисаги, с отеснелите вече дрешки на Женя имам предвид). Така “олекнали” и “пречистени” ни пуснаха да минем границата, след като митничарите прибраха стока за един средно добре зареден гастроном в китно балканско село. Ние си продължихме пътя през границата - добре ама, тогава пък македонските митничари се уловиха баш у чантите, защото вече за тях нямаше останала друга стока и само се чудеха за какво да се заядат с нас. Казах възпитано на единия, че тези дрехи са на жена ми, която е останала долу в града. Което беше една, хайде нека да не беше 75%, но поне 50% чиста и свята истина. И женен бях, и жена си имах, и дрехите бяха нейни и съвсем действително тя си беше останала в града – е, не баш долу в Благоевград, ама нали Габрово също го броят за град; тя изобщо не беше с мене, чакаше ме у нас да си дойда уж с пари за един 18-годишен “Голф”, примерно. “Дéка, вика оня, е твóя жéна, та й влачиш парцалките подире си?” И аз понеже не можах да дам смислен отговор на този контра-въпрос, бях върнат през бариерата обратно на българската граница, да оставя чантите там, защото на македонската ги не рачиха - да не им правя боклук демек. Че като ги набрах и насмотах аз и с много цветущи българо-македонски клетви ги потирих в едни храсти, като мислех на връщане да си ги взема обратно. Издълбах малко снега и ги зарових, добре ама ние като влязохме у Македония чисти като дупетата на новородени бебета, назад към Родината се върнахме през Кюстендилския контролно-граничен пункт – за заличаване на следите един вид, това съм го гледал по филмите за шпионите и конспираторите. Някой сигурно ги е намерил тези торби (ако човек отиде да сере в драките, непременно ще му направят впечатление ярко синият им цвят), които имаха много дълъг земен път, ама халал да са му на тогоз, дето ги е открил! Аз и по Германия съм ги влачил с мотора, по морета, къмпинги и балкани – не си знаят приключенията, ако тръгнат да разправят патиланствата си. Майната им - циповете се бяха раздрали вече много от мъкненето им напред-назад, тук-таме бяха протрити – получиха си заслужената почит. Та такава е историята на тези мои сини чантички. Голям резил беше и тогава станахме за смях на сума народ по границите. Ама случката влезе в летописите, де! Не след дълго даже в един от местните габровски официози се появи малка статийка за заловен на границата “Трабант”, изнасящ контрабандно стока за братският македонски народ. Това фактически беше вторият екипаж, който по същия брутален начин беше разбит тъдява, макар и в разлика от няколко дни с нашата престъпна акция. От съображения за сигурност и анонимност, аз пазя в дълбока тайна имената на моите достойни сътрудници и верни съратници. Това което беше най-смешното обаче, а вероятно и доста по-тъжно като факт, който само споменавам за сравнение и собствен анализ е, че докато с нас заради един смрадлив кашон с “Копърка” се разправя почти цялата гранична застава и ни направиха на посмешище пред останалите рушветчии, в същото време цели прицепи и влакови композиции бръмчаха през границата с бивша Югославия, пълни с горива, захар, олио, пити кашкавал и какво ли не още. А рафтовете в магазините на Татковината бяха празни и за бензин се чакаше в продължение на дни. Вина за случая предполагам че имам, но тя е точно такъв процент, каквато е разликата в тонажа на един въшлив “Трабант” и само на един-единствен TIR; хайде, с влаковете няма да се сравнявам, че е малко срамота…

Аз малко се отплеснах с тази моя позабравена история, но сега се връщам пак тук в действителността и за каквото бях почнал да ви разказвам. От магазина за битова електроника, където ходихме и ми потънаха гемиите след като разбрах че моята стока я няма, отидохме у едни наши приятели. С момчето сме в един клас и бяхме заедно на тържеството у другарката днес, а пък в тях бяхме оставили децата – този път не ги водихме с нас, че щеше да им е скучно. От там отидохме на едно вечерно барбекю - вече с всичките дечурлига от българската колония. Там поводът беше да изядем вчерашната риба, но всеки беше донесъл и по нещичко горница, та пак стана хубава хайдушка софра. Тук навиците са такива – като се ходи на парти, всеки носи по нещо дребно: де шишенце, де чинийка със салатка или мезенце някакво, сладкиши – всичко е добре дошло. Та и ние се изучихме като австралийците, защото това тук за пръв път го видяхме и възприехме като не лоша традиция. Правим си комуна, купуваме общо бира, вино и веселбата започва. На края се прибрахме доста късно - Нени си легна след многото игра, а аз слагам точката в края на реда и също лягам, че съм доста изморен вече…

В момента по един от каналите на телевизията предават документални кадри от Румънската кървава Коледа преди няколко години. Може би сега се пада някаква годишнина от тези събития. Дават кадри от министерствата, от улиците, престрелките, митингите, но не мога да гледам повече, защото ми се затварят очите за сън. Лека нощ...

21.12.1993 - Днес и аз най-после благополучно завърших учебния срок. Имахме разни тестове и последно интервю-препитване. Другарката е доволна от мене, но аз все още не знам дали съм доволен от себе си. Виж, от нея – определено ДА, защото тя е много сладка мадама от Канада и аз като че ли вместо да запомням правилата на английската граматика, не я изпусках от очи: с какви дрехи ходи, как се гримира, на какъв парфюм ухае, дали носи сутиен и какъв размер – ей такива въпроси от най-общ характер. Дано за следващия срок ми сложат някоя по-невзрачна учителка, че с тези красавици покрай мене, няма да им изуча езика май. А ако, не дай си Боже, ми се падне мъж - това ще бъде направо моят окончателен погром...

Вчера пък предницата на колата нещо започна да играе доста неудържимо. Причина за това се оказа една цицина на гумата, която беше резервната и аз бях сложил уж временно, след като преди известно време оригиналната се пръсна на пътя по време на едно от многобройните ни пътувания напред-назад. Това беше малко след като нашия приятел Иван купи новата кола. Беше взел ключовете за вилата от баба си (майката на жена му), която се намира по поречието на същата река, на която ходим за риба (Murray river). Тръгнахме с тях, като аз в рейса натоварих семейството на минния инженер, напълнихме фургона с бири, напитки, храни и всякакви други мезета, а Нени го изпратихме да се вози в новата кола с другите деца. Женя и този път не беше с нас, защото успешно провеждаше поредните си номера и фасони с бойкотирането на тази наша “забежка”. Не помня дали от петък вечерта още бяхме заминали или потеглихме в събота, но до въпросното село и вилата имаше около 180 км. Отначало се пътува по двулентово първокласно шосе, но после пътят се отклонява и забива в пущинака, докато се стигне до населеното място (Swan Reach), живописно разположено на самият бряг на реката. Това не е и чак толкова важно, колкото факта, че по средата на пътя изпод гъза ми се чу един страшен гръм, който миг след това беше последван от невероятен стържещ в калника шум, току под седалката ми. Всичко стана толкова светкавично бързо, че аз докато се усетя и вече бях на банкета на пътя, през отсрещното платно обаче. Кормилото ми рязко дръпна надясно и аз едвам го удържах, след като и скоростта ни беше над 100 км/ч. До тук добре и още по-добре, че насреща ни не идваше някой камион или друго превозно средство, защото всичките щяхме да станем на каша в тая кола. Започнах и бавно да намалявам, като постепенно напълно спрях. Като слязох да видя гумата, зави ми се свят – тя буквално се беше разпрашила, а шумът идваше от теловете, които също се бяха разплели и стърчаха злокобно във всички посоки. Бях бял като чаршаф и едва когато излязох от колата, взеха да ми се подкосяват краката от уплахата. Добре че минния инженер извади една бира, та малко да се свестя след големия стрес. Имаше пак Господ и всичките му светии, които ни запазиха невредими – гумата я сменихме на пътя. След известно време Иван се върна назад, защото видя че му изчезнахме от огледалото и помогна в смяната на колелото. Аз резервно си имах, само че нямах крик – та той спря една кола на пътя и човекът ни услужи с неговия. След известно време отново бяхме на път, но уплахата и стресът ми минаха едва по-късно вечерта, когато вече се бях почти одървил с някаква австралийска ракия, дето става само за дезинфекция на тоалетни чинии и писоари. Независимо от всичко, случаят беше поучителен и много възпитателен. Излишно е да казвам, колко весело и приятно си изкарахме през тези почивни дни, въпреки този малък инцидент с гумата. Докато се приберем обратно у нас в неделя привечер, на Женя лошотията й беше малко попреминала вече и животът продължи с обичайният си ритъм и ежедневна сивота…

Така за да продължим да сме “на колела”, днес се наложи да изгоря с $88 за две чисто нови гуми, които сложих отпред. Цената им включва монтаж-демонтаж, баланс и така въпросът с гумите го реших за дълго време напред (надявам се). Понеже една от гумите, която бях купил от същото място преди да тръгнем за “Ayers Rock”, спадаше за няколко дена съвсем до долу и аз постоянно я помпех по бензиностанциите с компресора (безплатно!), сега като им се оплаках, майсторите в сервиза ми сложиха една вътрешна гума, за да не страдам повече. Това колело остана пак като резервно и всичко останало си отиде по местата. Интересна гаранция дават тези юнаци – тя покрива целия живот на гумата, в смисъл ако нещо стане в продължение на 3 или 4 години и гумата е още годна, гаранцията продължава да важи. Ако обаче си я смлял само за 1 година – гаранцията й си остава в сила, само че свършва с живота на самата гума. Всичко зависи от начина на карането - колкото по-внимателно, толкова по-дълго време тече гаранцията. На мене специално не ми стана много ясен този въпрос и това което съм написал по-горе може и да не е съвсем вярно като твърдение. Вероятно нещо не съм доразбрал, освен ако не става дума за гаранция при конкретна повреда – например пръсване на пътя или преждевременно износване. Но ако предницата на колата не е добре и за два месеца кумата стане на тесли от това че някоя щанга хлопа – каква гаранция тогава поемат в сервиза? Или ако скочиш на някой гвоздей – какво са ти криви хората, че да те обезпечават. Аз мисля, че дупка в гумата си е чист проблем за сметката на собственика, но както споменах по-горе – може и да не съм прав. Ако имам някакъв подобен случай, ще го доизяснявам занапред във времето...

Утре ще пазаруваме за Коледа и Нова Година, че днес не ни остана време покрай разправиите с гумите на колата. След Коледа, от 26-ти или 27 Декември нататък, сигурно ще заминем на екскурзия с няколко коли и семейства на около 500 км от Аделаида по посока Мелбърн, покрай океанския бряг. Ще направим много снимки, а ако с нас дойдат и едни наши приятели, които имат видеокамера, ще заснемем и филм от тези места. Още нямаме голяма яснота как, къде и с кого ще бъдем в Новогодишната нощ, но ще ви информираме непрекъснато.

Пристигнаха вече и документите от Сидней. А сега отивам на събрание във връзка с учредяване на Спортния клуб към Българското дружество. Ще приемаме закони, правилници и конституция. Абе, аз ходя само ей тъй - колкото да не забравя българският си език, да се наливаме с бира с останалите приятели и най-вече – да не съм си у дома...

 22.12.1993 - Снощи вече учредихме спортното дружество “Преслав” към Българския клуб. Аз съм избран в управителния комитет – като един прост и най-обикновен член, но аз не съм и ламтял за някакъв по-отговорен пост. На мене ми стига привилегията, да уреждам сбирките на останалите комити и да се занимавам с подсигуряването на правилните мезета за съответните напитки. Това ми е основната роля...

Днес имахме дълъг и мъчителен поход из магазините за зареждане с продукти за Коледа и Нова Година. За $150, включително 1 каса бира, 5 л бяло и 5 л червено вино, на хладилника едвам му се затварят вратите. Един наш приятел си купил много хубава уредба (музикална), та напред ходихме да видим и нея. Утре хукваме отново по други видове магазини да гледаме пак за нещо подобно. Качеството е много високо, но за малко по-висока цена от тези, които изтървахме. Утре ще преценяваме на място.

Г-н Минният инженер пък си купил видеокасетофон вчера, та ходихме да видим и тях – да почерпят за добрата покупка. На Бъдни вечер, след семейната вечеря по къщите, цялото българско землячество ще се събираме в Българския клуб – ние също ще ходим и ще се видим с хората, с които ще бъдем на екскурзията, която планираме от 26-ти до 30-ти или 31 Декември.

Утре или вдруги ден аз ще помагам на едни наши приятели да се преместват в къща. Ей това е програмата ми за тези дни. Онзи ден взех и допълнителните снимки от вашия филм, които изпращам в това писмо заедно с няколко други. А, дойде ми нещо на ума. Решил съм да ви изпратя един фотоапарат, като нашия. Не много скъп и не много качествен, но прост и лесен за обслужване. Нищо не му се гласи, само щракаш – и увисваш на портрета. Има и вградена светкавица. Та искам да ви попитам дали има такива апарати вече в България и колко струват – Kodak, Minolta, Olimpus или някаква друга по-засукана марка. Не питам нито за “Фэд-5”, ни за “Киев”, ни за “Смена-8М” или подобен фотоапарат от тази незабравима и легендарна съветска серия. Задавам въпросът си нарочно, защото тук тези неща са по около $60, включително филм и две батерии за светкавицата. За да ги изпратя ще трябват още барем $10-$20 във вид на пощенски разходи. Отделно рискът по изпращането е голям, да не би да се счупи нещо или да се загуби (открадне) по трасето. Пó ми е лесно да мушна $80 или $100 в някое писмо, а вие там евентуално да си купите някакво подходящо апаратче с тези пари. Не знам само дали тази сума би била достатъчна или пък това е много. Ето защо ви моля да проверете този въпрос най-старателно и хич не почвайте да ме разубеждавате, че нямате нужда и не искате такъв подарък. Щото аз вече съм го решил и това е окончателно. Искам само по-скоро да уточним начина, по който той да стигне до вас. Това ще е евентуално единственият ви армаган за Нова Година и моля да ми пишете веднага, след като получите настоящото писмо. Не ми отказвайте удоволствието да бъда полезен с нещо, макар и толкова дребно. А ние ще си продължим традицията по изпращане на филмчета и снимки, което ще подсилва писмата ни с нагледни материали - в смисъл и вашите, и нашите. Проверете курса на австралийския долар към българския лев и спрямо американския, а аз тук ще преценя дали не е по-изгодно да ви изпратя американски пари. Тук USA$100 струват около $145 плюс комисионната от около $5. Та вижте как стоят нещата по този въпрос…

Между другото, такъв студ е тези дни при нас, че не знам кога и дали изобщо някога времето ще се стопли пак. Максималната температура беше 17°C, а минималната 12°C. Прибавен и постоянният вятър към късите гащи и една тънка ризка – картината ви е ясна като полярна нощ. Само до онзи ден беше 37°C и едвам дишахме от зной, а сега търсим ушанките и доновките. Имаме тук едни приятели, от 4 години са в Австралия. Той е лекар, но още без практика и недоказан, а тя е актриса от Пловдивския театър. Това не е толкова важно. Те са били преди години в Либия и жената разказва един път, как там ставало по 65°C жега. Но като паднали температурите на 35°C, рекла: “Деца, обличайте си пуловерите, че студ голям стана!” Та всичко е въпрос на навик - аз на 15°C в Габрово ходех още с балтон и костюм отдолу, а сега тук съм по къси гащи на същите градуси. Но за утрешните ни походи из касапници и пазарища ще се пооблека повечко – може да си сложа даже и дългите панталони.

23.12.1993 – И днес пак дълго обикаляхме из града да търсим музикални уредби. Ако на едно място има това което търсим, другата му част пък се е продала и така безуспешно се примирихме, че на този етап няма да имаме такива неща - ще слушаме този стар ковчег, който и без друго си свири много добре. За да не сме капо си купихме едно радиокасетофонче за колата – $25 струва и е голям боклук, но поне е ново и има 12 месеца гаранция. Преди малко го слагахме с Нени и трябваше доста неща да прекроявам по арматурата, защото старият е бил с различни размери, но сега вече всичко е добре. Даже направихме една малка пробна обиколка на квартала, с надутите до край вечни балади на Тодор Колев, старите градски песни и шлагерната естрада от нашето детство и юношество. Магнета свири достатъчно хубаво, като за парите си – гледах, че където минавахме, хората стреснато си затваряха прозорците на къщите; в ранният и полузаспал махленски следобед, това определено ми заговори и за високото качество на звука...

След малко ще ходим на гости у дядо Ник да го поздравим за Коледа. Ей сега, в този точно момент се сещам, че и той се казва Ненчо, а за Никулден забравихме да го поздравим. Нищо, сега ще е и за двете неща.

Таман приключих и с вечните си изчисленията по разхода на гориво на колата – 8.45 л/100 км в условията на градското натоварено движение, за пробег от над 3200 км. Това е повече от добре за този тежък режим. Предполагам, че на дълъг път ще падне още. Сега на екскурзията ще го засека пак. Остана ми само тази краста – да си пресмятам разхода на гориво и то само от време на време. Не пиша вече и не водя никакви дневници и статистики – кога сменям гуми, масла, накладки на спирачките, акумулатори и т.н. Наливам бензин и само карам. Каквото се счупи го поправям в движение и съм обратно на пътя. Ама те и богатите хора са така. Никой тук не си пълни главата с излишни цифри и числа. Какво от това че съм минал примерно 30,000 км с чифт гуми? – По-важен е неизбежният масраф по смяната им, а не пробегът. И естествено, по-скъпите гуми се търкалят по-дълго време, но аз се придържам към възможният минимум. Изобщо не ме топли, че с едни гуми мога да мина и 100,000 км, след като са 3 или 4 пъти по-скъпи от най-евтините – гледам да спасявам положението само за момента, защото бъдещето ни в тази държава не така ясно и толкова сияйно, както по времето на развития социализъм в “народната република”...

25.12.1993 - Честита Коледа и Рождество Христово! Да сте живи и здрави още много дълги и щастливи години! Да са живи и здрави Христовците: Петев и малкото Петевче, двамата от Стоевци и всички други, за които не се сещам. Аз вчера ходих да помагам по пренасянето на едни приятели – сменят си квартирата, а обикновено това е свързано с много сътресения и малки семейни драми, та рекох да дам едно рамо в товаренето на покъщнината и малко житейски напътствия за спокоен и пълноценен съвместен живот с ближния (като спреш да му обръщаш внимание на “ближния” и всичко си отива по местата от само себе си). После чистих колата за път, занимавах се с други къщни работи и т.н. Вечерта отидохме да караме Бъдни вечер в Българския клуб. Имаше пак малка програмка, изнесена от децата (нищо ново – въртят едно и също представление, защото малките кратунки много бавно и трудно заучават новите неща; повечето от тях са австралийчета, родени тук и виждат баят зор с българския език – пък нали и не блестят с кой знае колко завидни умствени способности…). Дойде и Дядо Мраз, който раздаде още подаръчета за дечурлигата - отделно от тези, които майките и татковците индивидуално са подарявали в къщи на малките си питомци. В клуба бяхме почти цялото землячество. В 24:00 си казахме “Merry Christmas!” (Мери Кристмас! – Честита Коледа!) и се разотидохме по домовете. Женя беше правила джуркан боб, та поядохме малко, но до мръвките не можахме да стигнем. Тази сутрин в 07:30 ни се обаждаха всички наши хора от Ямбол. След малко ще отидем на църква да запалим и по някоя свещ. Днес стягаме багажа и утре сутринта тръгваме. След малко с Нени ще разпечатваме Коледният му подарък – писти и колички, които ще сглобяваме и ще си играем заедно...

Ох - продължавам в 03:15 сутринта, след дълъг Коледарски ден и последвалата го нощ. Ходихме на черква сутринта, както ни беше по програмата. От там към 11:30 рекохме да прескочим до минния инженер - да поздравим и тях за Рождеството Христово. Та там, уж само по едно кафе да изсърбаме на крак и щяхме да бързаме да си ходим, че да стягаме багажа за пътешествието. Но освен кафето, изпихме и по едно вино, á по някоя мръвчица за мезе, ха после пък да ги полеем с по още няколко винцá и бързането ни автоматично забави хода си. Към 16:00 се преместихме у други наши приятели, където продължихме вече “на дебело” и “на твърдо” – като почнахме от първото (по една мазна чорба), минахме през второто (кюфтета и пържоли) и завършихме с третото (кафе с коняк); пропуснахме само компота и сладоледа на края. Че песни с пяха, че танци се играха, имаше свирни на йоники пак – та до напред. Прибрахме се даже пеша от тези хора, защото не посмях да се кача в колата (по-скоро не можах, защото стъпалото на рейса е на високо и трябваше някой да ме вкара вътре с обувалка, че едвам си стоях на краката)…

Брей, голям дъжд запраска в момента! Но – да продължа. От 02:00 насетне (когато си дойдохме от моабета), Женя се потътри да приготвя багажа, а аз пържих кюфтета и варих яйца да си носим с нас в дисагите. Утре в 07:00 тръгваме, а вече е 03:40, ама като ми се ококориха очите, та викам поне да си довърша мисълта от сутринта. То комай няма и смисъл да си лягам вече - за кога да заспивам, че да се събуждам после и пр.

Като почнахме да си играем с Нени с количките сабалам – забравил съм да се умия и така гурелив ходих на черква. Само че тогава не знаех още – чак после стана ясно, че точно това действие не съм го извършвал (измиването на очите и зъбите имам предвид...), което не било правилно съгласно църковните канони и съвсем не Богу угодно. Ето ти го първият провал! Женя пържи филии сутринта – нахвърляхме се здраво, като патки с горещи фъшкии. Като започна попа да причестява - сетих се, че това трябваше да стане на гладно. Пак провал! Та след толкова много грехове, викам си: сега остава полицаите да ме хванат и почерпен, та хептен ще я втасам. Поради тези мои благородни съображения напред се прибрахме пеша. Между другото, тук в Новогодишната нощ градският транспорт е абсолютно безплатен – организират го от Съвета във връзка с безопасността на движението. Създадени са всякакви условия, за да не се прибягва до собствен автомобил, особено ако човекът зад волана е добре почерпен (пиян). Но пък въпреки това, ако те хванат с алкохолно съдържание в кръвта над 0.05, дупе да ти е яко. Изгаряш отвсякъде! - Значи, това е всичко от тазгодишната Коледа. Утре, живот и здраве, тръгваме към Mount Gambier и ще продължим да водим дневника отново по познатият ви вече начин – в движение…

26.12.1993 - Започвам дневника от екскурзията на около 250 км от Аделаида, съвсем близо до океана. Току що обядвахме под една сушина. Времето не е много качествено, както и другите казват, защото току духа силно и превалява ситен хладен дъждец, ту пък спира и слънцето едва показва крайчеца на последният си лъч. На нас обаче капризите на времето не ни пречат, защото сме под покрив в колите. Това ако беше едно време както сме ходили с мотора, да сме подгизнали до кости до това време и 100 пъти да сме се върнали обратно в къщи на топло. С нас имаме подвижен газов котлон и барбекю. Ние специално ще си спим в рейса, както и друг път ни се е налагало, но другите ни приятели си купиха палатки – двуместната струва $25, а триместната е $40.

Сутринта беше голям зор, докато всички станем навреме само с по някакви си 3 чáса сън, но аз направих много кафе в термоса и постоянно пием, за да ни държи будни и нащрек по пътя. След малко отиваме да разгледаме някаква много красива крайбрежна ивица и огромни пясъчни дюни. Нагоре до самото място обаче, пътят е проходим отново само за джипове и автомобили с висока проходимост, за това ние ще оставим колите преди пясъците и ще продължим пеша. Хайде, до после... Женя

 

27.12.1993 - Вече сме в района на едни много интересни пещери, някъде около селището Naracoorte. Снощи спахме в някакъв крайпътен къмпинг, но понеже влязохме и излязохме тази сутрин от него все в извънработното му време, та не сме и плащали за престоят си от една нощ. Вчера беше много ветровито, ураганно бих казал и решихме да изоставим за кратко крайбрежното шосе и да навлезем малко на завет във вътрешността. Разликата като климатични условия не е голяма обаче. Още не е започнало да вали, но сигурно и този път няма да ни се размине намокрянето.

Тъкмо закусихме. Чакам остатъка от екипажа да си събере катунът и използвам времето, за да нахвърлям някои мисли. Снощи в къмпинга ни беше много приятно (особено, след като разбрахме и че няма да плащаме за нощувката). Ние си носим газово барбекю, защото да се пали огън точно през този високо пожароопасен сезон е много рисковано, а и доста забранено – $8000 е само глобата или 2 години затвор; кой каквото предпочита. На практика единственото нещо, свързано с нас и което не е добро, това е само времето. Но ние пък просто не му обръщаме внимание и продължаваме екскурзията си, независимо от неприятната метеорологична обстановка.

Вчера ходихме до един пясъчен полуостров. Понеже за нашите коли последният участък от около километър може би беше непроходим, оставихме ги в подножието и тръгнахме като бедуини нагоре по дюните. Вятърът вдигаше тонове с пясък, който проникваше в нас и дрехите ни, като че ли някой ни обдухва с пароструйка, само че вместо вода и пара, имаше дребен пясък – истинска пустинна буря! Аз се върнах от средата на пътя, защото пепелакът взе много да ми влиза в очите и устата – опасих се, да не ми се развихри сенната хрема и да започна да се давя и кихам, но другите ентусиасти стигнаха до края. Докато се върнат, за останалите не знам и не мога да твърдя, но нашия Нени беше целия набит с пясък – в джобовете си имаш чак! Имах чувството, че се въргалял по плажа или е слязъл от Пъкъла. Изчистихме го нáдве-нáтри и колкото позволяваха условията, но смятам че голямата част от този пясък той ще си го носи и в къщи.

Днес е и Стефанов ден. Да са живи и здрави и двете ни баби Стефанки! Разбира се, пътуването ни до тук не беше лишено и от емоции. Не си спомням точно къде, но някъде по трасето пак пръснах гумата на рейса, този път задната. Те са ми (бяха ми!) добри, но какъв зор видя че гръмна по такъв зловещ начин, така и не разбрах. Сега съм сложил резервното колело и съм закърпил положението, а като се приберем в Аделаида, тогава ще му мисля. Сигурно ще сложа два регенерата за по $20 и това ще е.

Пещерите в този район се оказаха няколко на брой и според снимките, които бяха изложени за ориентация, бяха доста подобни на нашите в България. С тази разлика, че тези имат само по една дупка на земята за вход и всички тунели, подземни коридори и зали се намират отдолу. Природата по нищо не подсказва, че тук, само на няколко метра под земната повърхност може да има такива огромни пещери, както Леденика, Магурата или други подобни, защото релефът е сравнително равнинен. Ако българските пещери са все по високите части на Балкана, в скалите, то тези са на равното, но под земята. Ние за посещение естествено си избрахме тази с най-ниска такса за вход – $3 за големи и $1 за деца. Защото другите са по-скъпи – $4-$6 и има екскурзовод, докато в нашата нямаше.

Пещерата, в която се напъхахме всички, беше осветена по много интересен начин. Уж тъмно навсякъде, а като повървяхме малко постепенно светваха отделните и следващите сектори от пещерата. Явно осветлението е регулирано и управлявано с фотоклетки – когато на дадено място има хора лампите светят, а като няма е тъмно, за икономия. Свиди им се тока изглежда. Долу в дупката имаше типичните за пещерите скални и варовикови образувания, остатъци и черупки на праисторически животни и т.н…

Сега пиша от един резерват с много птици – черни лебеди, патици и др.- подобно на нашата “Сребърна” край Силистра. Има едно огромно езеро, много отделни блата и тресавища. Хората са направили специални дървени пътечки (мостчета) през опасните места, подобно на р. Ропотамо до онова място, с водните лилии, на което баш сега му забравих името. Пак някакъв национален и известен природен резерват беше. А - “Аркутино” май се казваше, но ако греша името моля да бъда простен. След малко продължаваме надолу, пак към океана и град Mount Gambier (Монт Гамбиер) и най-популярното му място за посещение – Синьото езеро (Blue Lake).

28.12.1993 - Снощи пристигнахме в един караван-парк (къмпинг), точно в града и в непосредствена близост до историческите езера, които също са ни в плана да разгледаме. Мястото тук е разкошно, с чудно зелени поляни, с нивелирани бетонни площадки за караваните, топли и студени води в бани и тоалетни, с пералните му, съответните сушилни и т.н. – абе комфорт и лукс лъха отвред. Ние тъкмо закусихме и тръгваме на разходки. Времето продължава да бъде много противно - влажно, облачно и мъгливо, но се надяваме тези дни уж да се оправи.

Аз пък днес даже се и измих сутринта. Обикновено по такива “екскурзионни летувания” карам без вода и сапун, но този път направих изключение за хатър на топлата вода в къмпинга. С цялата ни агитка направихме няколко обиколки на езерата – едното е с много тъмносин оттенък, забранено за къпане и каране на лодки, защото е вододайна зона за града. То е дълбоко е 200 м и има обиколка около 4-5 км. Образувало се е преди 4700 години от застинали вулкани. Поначало там целият район е вулканичен. Другото езеро също представлява кратер на изстинал вулкан, но то има малко по-зеленикав оттенък. Там вече могат се карат лодки, водни ски и т.н., но за къпане едва ли е подходящо – не за друго, ами то в този студ, трябват балтони и пуловери, вместо бански костюми и плувки…

29.12.1993 – След голямата ни разходка и обиколка, снощи пак се върнахме при комфорта в нашия къмпинг, там спахме още една нощ и днес решихме да се отправим още по-надолу, покрай брега на океана в посоката на Мелбърн. Целта на днешното ни посещение е “12-те Апостоли” – някакви причудливи скални образувания от огромни, отвесни скали в океана, нещо като нашите Белоградчишки скали, само че във водата. Непрекъснато се движим покрай големи и пълноводни реки, красиви Национални паркове, вековни борови гори и тучни, зелени поляни. Тук природата наподобява на нашият Родопски край...

Вече сме навлезли дори в съседния щат, Виктория – много по-свеж, по-зелен, но и по-студен от Южна Австралия. Лошото време ни съпътства постоянно и предполагам, не е нужно да повтарям това всеки ден. По време на пътуването ни правихме множество спирки за гледане и снимане с фотоапаратите, защото крайбрежието наистина е изключително красиво. Липсва ни много видеокамера, за да направим и кратък филм на тези природни величия, но така както няма слънце - не знаем изобщо какво ще излезе и от снимките ни, но независимо от всичко фотографираме непрекъснато, пък каквото стане на края.

За жалост, баш до “12-те Апостоли” не можахме да стигнем, поради накъсялото ни вече време. Преди тях имахме много други обекти за разглеждане и снимане, а тези наши многобройни спирки и източването на толкова много народ през колите всеки път, както и връщането им “по машините”, отнеха повечето от времето ни, определено за пътуване до по-далечните обекти. Някои от скалите приличат на “Ер Кюприя” (“Чудните мостове”) в Родопите, с всякакви пещери, мостове, сводове, дупки и какви ли не още величествени образувания. Бреговете са отвесни, стръмни, около 40 м високи и слизане до водата за плаж не е възможно. Само на едно-две места може да се слезе по една тясна пътечка долу до самата вода. Иначе почти цялото крайбрежие е оградено с огради, тел и предупредителни табели за опасни падания; направени са само едни дървени мостчета, пейки и пътеки за посетителите и наблюдаващите тези чудатости на Майката-природа. Изобщо всичко е организирано и подредено безупречно, че и безплатно на всичкото отгоре!...

30.12.1993 - Снощи пак спахме в къмпинг, край едно градче, отстоящо само на 15 км от мястото, където се намираха “12-те Апостоли”. Времето ни до обяд мина в разглеждане на местните забележителности и правене на снимки, след което ни предстоеше голямото връщане назад чак до Аделаида – около 800 км. Но понеже много замръкнахме и доста се забавихме по пътя, направихме още едно междинно преспиване на 350 км преди града.

31.12.1993 - Станахме рано сутринта и до обяд се бяхме прибрали. Още от пътя телефоните ни започнаха да дрънкат във връзка с организирането на Новогодишната нощ. Стъкнахме набързо едно-друго и отидохме в къщата на едни наши приятели. Бяхме 5-6 семейства. Тържеството продължи до 05:00 на следващата сутрин. То бяха песни, китари, играха се танци – всичко, както си му е реда…

Сутринта на Васильовден мислехме да ходим на друго гости, но тъкмо се бяхме улегнали, та продължихме с веселбата на същото място. Всеки вече имаше и изпълняваше ролята си в общото представление - кой отговорен за печивото, коя отговорна за салатите и т.н. Където и да бяхме отишли, всичко това трябваше да започва на ново, да се сменят роли и персонажи. Тук всеки си знаеше гласът дори, на който пее най-добре (всъщност най-поносимо за останалите: кой вие и цвили из висините на първи глас, кой пък ръмжи и тътне задгробно на втория). Големи празници, голяма вакханалия. Чувствам се някак си пречистен – дали пък не станах и по-добър?...

Днес е вече 02.01.1994 и всички сме си в къщи след дългото ни отсъствие от дома. Аз готвя миш-маш, че от пържоли и кюфтета вече ми се повдига чак. Женя пере купища мръсни дрехи от екскурзията, а Нени си играе с количките и бръмчи ентусиазирано, артистично въргаляйки се по пода като гъсеница.

При тази домашно-битова обстановка, от цялото си сърце ви пожелавам: Честита Нова Година! Господ само здраве и живот да дава, а другото все някак ще се нареди! От телефонният ни разговор снощи разбирам, че акта трябва да се преведе и завери в Сидней. Аз това отдавна съм го задействал, защото предварително знаех, че пред българските власти един документ на английски език няма никаква стойност. Предполагам това става ясно и от писмата ми напоследък. Щом свършат празниците по Нова Година, аз пак ще се обадя до Консулството, за да попитам какво става с останалите документи. Сега всички подобни учреждения са в годишен отпуск и ваканция. Утре ще дам за проявяване и снимки двата филма от екскурзията ни. В това писмо ще имате доста материал за разглеждане, а и за четене защото самото то стана достатъчно дълго.

Разбрах, че сте получили моето писмо № 19; обаче № 20 е също отдавна на път и би трябвало всеки момент да получите и него. Аз го пуснах точно преди Коледа, ама по това време, както вече знаете, пощите издъхват под напора на милионите пратки и сигурно ще се забави. Дано само не се загуби, защото ще бъде жалко за написаното от мене.

03.01.1994 - И днес е празник и нищо из града не работи. Само някои хранителни магазини са отворени, но от утре вече животът се нормализира и всичко си отива по местата, както е било преди празниците. Като сравнявам миналата Нова Година с тази, мога да направя две генерални констатации, като първата е икономическа: цената на бензина тогава беше 63 цента за литър, а сега е 69 цента и трайно не мърда надолу. Втората е малко климатична: лани по това време беше близо 40°C и едвам дишахме на жегата, докато сега живакът не подминава границата от 20°C и ние тракаме със зъби. Времето все пак отива към подобрение, но температурата много бавно пълзи нагоре.

Другата седмица (в неделя), ще се хвърляме за кръста на Богоявление, но ако е такъв студ, не знам как ще е. Утре ще имам разни служебни излизания и ходене по инстанциите. Ще ходя да си нося формата в Социални грижи (отчитам им се на всеки две седмици); трябва парите за заема на самолетните билети да плащам, една молба за работа ще изпратя от компютрите в училище и т.н. Надявам се да имаме и някаква поща, защото тези дни филиалите не работеха, а и пощальоните респективно. Така че ако сме имали някакви писма, те ще пристигнат на камара още през първият работен ден след няколкодневните празници. Като се изтърколи седмицата и хайде - пак на курс по английски. Трябва да задействам и въпросът с новия ми курс по компютърно проектиране, както и документите от Сидней. Колелото наново се завърта бавно и тромаво, за да спре само за кратко по време на следващата ни ваканция след други 10 седмици.

На последната екскурзия, за тези 6-7 дена с рейса сме навъртели нови 2000 км при разход на гориво 8.8 л/100 км. Безкрайно сме доволни от всичко видяно и преживяно и веднага замисляме нови подвизи. Снощи пак бяхме на гости на едни други приятели, които скоро се преместиха да живеят в къща. Изобщо животът тук тече доста бързо и неусетно, забелязвам...

04.01.1994 - Днес до обяд успях да ошетам всичките си обекти, които трябваше да обхождам. За следобеда ми остана само да погледнем с Тошо едни кабели по колата и после заедно с него да направим презапис на видеото. Обикновено или той идва у нас с тяхното, или пък аз ходя у тях с нашето и така правим комбинациите.

Току що получих документите, заверени с печата на Българския консулски отдел в Сидней – всичко е точно и акуратно, както винаги. Веднага вдигнах телефона да проверя какво става и с акта, както и да им благодаря за направеното от тях до този момент. Оказа се, че на досегашната ни консулка й е изтекъл мандата и тя трайно и окончателно е отпътувала за България. Нейният заместник се казва Валентин някой си (до колкото разбрах), също много любезен и възпитан човек. Той веднага издири моето писмо и акта, което не е било задействано до сега поради липса на преводачи в Консулството (каква ирония?!). Помолих го да ми го изпрати обратно на моя адрес. Процедурата е същата, както с пълномощните – моя човек адвоката подписва, след това заверяваме подписите тук в Аделаида, изпращаме готовите документи пак в Сидней и за българска заверка; те ми ги връщат обратно, а аз после ги препращам на вас. Пътят е ясен, точен и вече добре отъпкан. Чакам само да получа писмото от Сидней и го задействам веднага. И друг път като има такива отговорни неща, не търсете ни Здравчета, ни Вéри, ни Вáлета, а направо тичайте при мене. Никой не може да свърши нещо за вас, по-добре от собственият ви син. Просто защото е велик, от скромност все забравям да спомена и този безспорен факт!...

Аз обаче няма да чакам пристигането и на акта, а още тези дни ще изпратя готовите снимки и пълномощните - поне с тях да действате своевременно където е необходимо. А, щях да забравя нещо много важно. Едва след като бъде заверен от Българския консулски отдел в Сидней, въпросният акт може да бъде преведен, но само в България обаче. След техните заверки този документ автоматично се превръща в български, макар че е на английски. Тук този превод не може да стане, защото няма оторизирани органи за това. А пък последният не е бил преведен до сега, просто защото по него няма никакви печати и така изглежда недостоверен. Това е всичко около въпроса – формалностите са безкрайни, но ние трябва да се съобразим с всяка една малка подробност, тяхно изискване и прищявка. Пак ще гледам да стане по-бързо, но много неща не зависят само от мене, а когато аз изтърва контрола на една работа, твърде вероятно е тя да не се извърши в най-късият си възможен срок.

В това писмо ви изпращам и няколко снимки с изгледи от Австралия – отново изрезки от един стар календар. Снимката с реката и снежните върхове отзад е от горното течение на Murray river (река Мъри), където ние обикновено ходим за риба, само че в долното течение и най-много на устието й. Тя започва от щата Виктория и мисля, че е най-голямата река в Австралия. Хубавият плаж пък на морето е от Kangaroo Island (“Островът на кенгурата”) близо до Аделаида. Там ние все още не сме ходили, защото ферибота е много скъп, а това е единственият път до острова. Мост все още няма над морето, за да го свърже с континента. Другите водопади, езера и местности са от различни национални паркове из цяла Австралия. Снимката с къщата е типична селска обстановка - ферма, с всички условия и удобства за живот.

06.01.1994 – Днес е Богоявление. Честит имен ден на чичо Божко специално от нас! Да е жив и здрав, да се радва на деца и внуци! Същите пожелания отправяме и за мъничкия Божи - да слуша майка си и татко си и да радва бабите и дядовците около него.

Вчера ходихме с минния инженер да му връщаме видеото в магазина, че нещо се повреди. Хората веднага ни дадоха друго - чисто ново, неразпечатано. Тъкмо се прибираме към тях, заключвам колата и отидохме у тях да правим проби с новата машина, установих че съм си заключил ключовете в колата - висят на контакта и все още се поклащат като на коч мъдете. Че тичам с автобуса до нас да взема резервните, връщам се пак с обществения транспорт и исках да си погледна съединителя, защото нещо взе да хрущи отдолу. Оказа се, че е закъсано жилото, което след като го натиснах още веднъж и то съвсем се скъса. Колата замръзна пред тях и там спа, а ние се прибрахме с друга.

Днес цяла сутрин търся жило. При моите хора в сервиза намерих чисто ново, обаче за скромната сума от $57. Смъдна ме по дроба като чух колко струва и аз плахо попитах, дали нямат някое старо, дето им се въргаля из работилницата. Оказа се че имаха и ми го направиха подарък. Големи симпатяги са. Аз съм ви разказвал за тях. От там, яхвам пак автобуса и после вече с Нени отидохме да го монтираме на мястото, където бяхме зарязали колата предната вечер (за щастие, баш пред апартамента на нашите приятели). Че колко пъти валя дъжд, че пък самото жило също не уйдисваше нещо и трябваше да го преработвам с подръчни средства – абе, повсеместна и целенасочена мизерия срещу култът към собствената ми личност! След всичките си неудачи, започнах и да се притеснявам малко (а на мене тези чувства не са ми по нрава), защото в 15:30 трябваше да бъда на интервю за работа, а в 14:00 все още не бях стигнал до никъде с ремонта на колата. Но всичко се реши в последната минута, както във футболен мач за Световно първенство; оправих нещата и дори в 14:30 вече бях у нас в банята – последва светкавично бръснене, изрязване на ноктите, изпиляване на зъбите, зализване на бретона, обличане в прилични, опрятни одежди и в 14:50 излязох от дома, а в 15:10 прекрачих прагът на офиса, където ме викаха на интервюто.

Това е една фирма-посредник за набиране на работна ръка (агенция). Приказвахме надълго и нашироко. Казаха ми да им се обадя другата седмица в петък, а те през това време щели да ми потърсят някакво място, отговарящо на специалността и квалификацията ми (как просто искам, а не мога да повярвам на тези приказки от 1001 нощ…). Аз мисля, че се представих прилично, ще видим какво ще стане. Остава ми надеждата, ако не нищо друго...

Тези дни е хладно и дъждовно, изобщо не прилича на лято. Но сигурно изедин път ще се оправи, тук е така. Заради жилото на съединителя и интервюто следобеда, днес изтървах една селскостопанска надница – бях канен за бране на чушки и $50 на ден при човека, при когото сме ходили и по-рано. Но нищо, не може всичко да стане едновременно.

Видеокасетата е почти пълна вече. Ще я довърша с някои кадри от Mount Gambier (Монт Гамбиер – мястото, където бяхме на екскурзия). Ще използвам малко филмови материали от Иван, който е снимал с камера предишния месец, когато пък те бяха ходили по тези места. Така че скоро ще имате радости под формата на пълнометражна кино-продукция. Утре и снимките ще са готови. Изпращам ви едно книжле за Синьото езеро и града около него. На отделен лист ще преведа някои изречения за тези уникални забележителности.

Тъкмо предадоха по телевизията, че днес в Тасмания е паднал няколко сантиметра сняг, виждаше се бялата му покривка!...

07.01.1994 - Днес пък е Иванов ден. Да са живи и здрави Ивановците и Ванчетата, както следва: Петеви, Малджиев, Попов, че и Ненов! Предполагам, че тази вечер сте у Попски на моабет. Ние нашият Иван го поздравихме само по телефона, защото жена му работи довечера до 21:00 и парти по смисъла на алкохолно натравяне, за съжаление няма да има. Споменавам и покойният си вуйчо днес - онази нощ съм го сънувал, но нищо не си спомням от съня...

С един мой приятел до напред обикаляхме музикалните магазини - пак във връзка с покупката на радио-касетофон. Моята уредба, дето я бях харесал по Коледа, сега я видях в един друг магазин - на ниската цена и последната (от витрината). Сложих й малко пари и си я запазих, пък каквото ще да става. Харесал съм си го нещото и това е. Сега в продължение на три месеца ще изплащам по малко, а ще стана собственик едва когато изплатя цялата сума от $350. Днес съм в преговори и с още един мой човек, който си е купил малко преди мене касетофонът, който аз изтървах неотдавна. Предложих му сделка, аз евентуално да му купя друг подобен, а той да ми даде неговия, защото не държи на марката (за която аз се залепих както жабата за калта). Та пак “великият комбинатор” в мое лице ще се мъчи да жонглира с обстоятелствата - да видим какво ще стане...

Времето продължава да е дъждовно и духовито – паднахме на 19°C, вместо да се качваме нагоре по скалата на термометъра. Днес взех и снимките, които за голямо мое учудване хич не са лоши, въпреки липсата на слънце по време на експонирането. Тези дни вече ще изпратим колетчето.

Женя прави баница в момента, че хазаина ще идва тази вечер да си вземе наема. Утре пък с Валери (г-н минният инженер) ще ходим да работим на фермата – ще берем чушки за $5 на час, но в края на дългия работен ден пак ще капнат $50, надявам се. А сега се прехвърлям да надписвам снимките, че като ги гледам колко са много и каква камара от хартии се е струпала пред очите ми – ще ви ги изпратя празни и ненадписани май!...

Тук такъв дъжд ни накисна в последно време, а в съседните щати е някакъв ужас от суша и горски пожари! Горят дървета, горят къщи, евакуират хора, добитък и т.н. - страшна стихия се е разразила! Къщите, които са повечето дървени в тези райони, горят като факли. Телевизията постоянно предава тревожни и ужасяващи кадри от местата на пожарите. Горски пожари има близо до Сидней, който е затиснат от дим и пушек. Голямо бедствие! При нас обаче е добре.

Все забравям да ви пиша: тук се вдигна голям шум около посещението на онзи психясал евреин, Владимир Жириновски, в Австрия, Германия и изгонването му от България. Даваха кадри от София, при поднасянето му на цветя пред Руски паметник и Паметника на незнайния войн. Във вестника имаше подробна статия за някои негови по-смели и крайни изказвания, връзките му с фашистки организации и т.н. Щял също да идва и в Австралия, но пътуването му е отложено или пък най-вероятно не са му дали входна виза. Защото вестниците и телевизията не се изказват много ласкаво за “фашиста Жириновски”, както го наричат в местните медии.

А сега, за да използвам мястото от листа, ще преведе информационната страничка от книжчицата за Mount Gambier и Blue Lake (Монт/връх Гамбиер и Синьото езеро):

Монт Гамбиер - Южноавстралийския най-главен град в югозападната част на щата е положил своето начало още през 1841, когато някой си Стефан Джордж Ненти, “пионер” (основоположник) на град Портланд (съвсем близо, на морето), изпратил на паша стада с добитък по този край и издигнал там бараки за подслон на своите хора (за пастирите) на малко възвишение между долината и езерата. Градът започнал да съществува като самостоятелен център със собствено управление чак през 1876, особено благодарение на усилията на някой си друг, Хастинг Кънингам – енергичен и далновиден основател на града, който вярвал в необходимостта за развитието на този район. През 1953 Монт Гамбиер бил обявен за “град” и от това време насетне продължил да се развива и разраства все повече. Основният поминък на местното население се състоял в отглеждане на телета, агнета, добиване на мляко, отглеждане на картофи и лук, а като допълнителни дейности, развити впоследствие били: каменоломни (кариери) за гранит и варовик, дърводобив от огромните борови гори в близост и производството на сирене. Туризмът също бил развит като полезна индустрия... (с превода продължавам обаче утре, че много се отегчих и ми се доспа; никак не им е лесно на преводачите, да знаете!)...

09.01.1994 - Продължават горските пожари из Австралия. Започнаха вече да се дават и човешки жертви. Мобилизирани са над 7000 пожарникари и стотици доброволци, които са изпратени в районите на бедствието. Казват, че от 15 години не е имало по-съкрушителни пожари като тазгодишните. При нас времето се оправи и бързо доби летните си температури.

Вчера цял брахме чушки в парниците, а после ги сортирахме и пакетирахме в една тенекиена постройка. Прибрах се чак в 18:00, но веднага отидохме на гости (луд умора нямал, казват). Бяхме заедно с групата от екскурзията. Разглеждахме снимките от фотоапаратите на всеки участник в пътешествието. Всички са станали добри. Понеже човекът, при когото работихме ни повика за още два дни – утре и вдруги ден, та с Валери пак ще отидем, а пък аз няма да ходя два дена на училище. Тъкмо надниците ми ще дойдат “добре дошли” за по-бързото изплащане на радиото, което съм си запазил в магазина. Учението обаче ще закъса и поизостане малко за известно време – но майната му, не е ли по-добре да сме богати, отколкото умни? Я гледай колко простаци изплуваха от калта, а колко учен народ продължава да рие още в тинята и да затъва по-дълбоко в нея...

Снощи се прибрахме късно с други приятели, които ни докараха до нас, че аз оставих колата поради прекомерно почерпване с много силна “вишновка” и разни други напитки. Днес с Нени следобеда ходихме да я прибираме – той с колелото кара до мене, а аз вървях пеша и от време на време подтичвах по тротоарите. На път за там минахме през една гаражна разпродажба, от където купихме 10 книги, доста дебели и цветно илюстрирани – поредица за ремонт и поправка на коли, само за $5 ги взехме всичките. Ей тъй, колкото да не спи търговията, не че толкова са ни изтрябвали. Но все пак са интересни и полезни. Тези материали са подобни на сервизната книга, която имах за Трабанта и за мотора, но са много по-подробни и най-важното: цветни. В тях се разглеждат принципите, повредите и отстраняването им при най-различни марки и модели коли, които почти не се движат вече по пътищата (защото изданието е доволно старо). Нени също много се зарадва на тези книги - сега тъкмо ги разглежда и все по нещо попрочитва от тук-от там. Но както го гледам, повече му се гледат само картинките. Това е всичко от тези дни, сега продължавам с превода на брошурката, който не можах да довърша онзи ден...

...Най-уникалните забележителности на района са удивителните кратерни езера, които са няколко на брой, но най-значителното от тях е Синьото езеро (Blue Lake). Мистериозната химия, която причинява това езеро да става тъмносиньо всеки Ноември и да се сменя обратно с нормалния си цвят отново през Март, е обект на изследвания от години. Монт Гамбиер предлага много атракции за посетителя, включващи добро жилищно настаняване, привлекателни караван-паркове и къмпинги, както възстановителни и спортни мероприятия. Тук има пещери и реки, подлежащи на изследване, а брегът на Порт Макдонел е отдалечен само на 27.3 км. Тук има толкова много да бъде видяно и да се наслаждавате на този район - задължителен за всеки турист...

Това е в общи линии целия превод. Самите снимки ще превеждам направо в книжката. Както всяка друга брошура, така и тази не казва много – в тях само се загатват евентуалните неща, които човек може да види и разгледа, с което подържат любопитството у хората, които се стичат ежедневно там на талази и тълпи.

11.01.1994 - Вчера и днес пак бяхме на работа. То да беше някаква айляшка работа – дума нямаше да кажа. А ние сме се опънали с моя ортак като две стоножки и берем чушки, домати, опъваме телове, садим разсад и всичко останало едновременно - някакъв АД!!! За зеленчуци не искам и да чуя повече; нека сега някой ме изпрати да работя и в свинеферма - и месо ще спра да ям. Ако има ад на земята, той непременно ще е на полето – там да видиш бако, целодневно и ежедневно бъхтене! Но съм решил да ходя и да блъскам, докато ми е възможно. Иначе добре плаща човека, нямаме оплаквания. Обаче много зор на тая нива бре, ей! Работим по 10 чáса дневно – започваме от 06:30 сутрин. До тяхното село има около час път, правете сметка кога трябва да стана сутрин – амчи то си е посред нощ още, особено ако и легнем малко преди ставането! Един час почиваме на обяд, когато си ядем сандвичите от вкъщи, изпиваме по една бира (ако стопанинът отпусне нещо за деня, но обикновено не му се свиди). Работим с минния инженер, чорбаджията и жена му, както и двамата им сина. До обяд всички заедно набираме около 1.5 тона чушки (като предполагам, че моят принос е най-скромен, защото не ми се отдава много-много тази дейност, а и не съм така чевръст с ръцете). Следобед следва сортиране по големина и качество и пакетиране в чувалчета по 5 кг, което е сравнително по-приятна дейност от самото бране. За утре сме повишени в длъжност – ще ни местят на доматената плантация. Не че се оплаквам, но ми се повръща от селско стопанство – така да знаете...

Днес получихме и вашето поредно 54-то писмо. От него разбирам, че нашето № 19 още не е получено или най-вероятно е загубено. Не помня в кой номер точно, но трябва да сте получили един голям плик, вътре с календар за Новата 1994 и не помня още какво. Просто не е възможно да не напиша нито ред във времето между 25 Октомври и 16 Ноември – това са повече от 2 седмици. Дано да пристигне, макар и със закъснение. Там именно става ясно, че всички ваши писма сме ги получили – специално от № 45 до № 47. Отговарял съм на всяко едно поотделно, с по-важните отметки и забележки, но какво точно е станало с него, нямам идея.

Завършвам вече това писмо и ще го изпращам с пълномощните, нищо че видеокасетата не е напълно готова все още. Чакам акта да пристигне от Сидней и ще задействам заверката му веднага. Даже ще се опитам и тук да го преведем, но ще видим - не знам дали не трябва и самият превод също да бъде заверен. Ще разпитам и ще направя всичко каквото трябва. За касетката пак ще има да изчакате малко, че много съм на зор сега. Искам час по-скоро да изпратя всичко наведнъж, но то не винаги става точно така, както аз го планирам. Сега изпращам само това писмище, с много снимки и пълномощните. Целуваме ви всички от сърце: Женя, Ангел, Нени…