Здравейте за пореден път - родители, приятели, близки!
Мислех, че няколко дни ще си почина от писане и за малко ще се оттегля от ефир, но днес 28.06.1995
дойде вашето поредно писмо № 112, изпратено след телефонният ни
разговор на 05 Юни. Това ме накара отново да се заловя за перото и да
седна на писалищната маса, за да отговоря своевременно на възникналите
допълнителни въпроси. Наред с всичко, вчера Женя изпрати и малко
колетче, заедно с едно голямо писмо (№ 48). Понеже не е била сигурна в
адреса ви (тя никога не го е знаела с точност...), пратката ни пак е
адресирана до Албенчето и Драго – съжалявам, че ще ги притесним малко,
за кой ли път вече.
Тези
дни няма много неща за описване, но все пак ще споделя някои работи от
по-общ характер. Снощи отново имахме среща с нашия адвокат, който движи
покупката на земята за строеж. Постоянно ни правят някакви задължителни
проучвания и издирвания, дали всичко е редовно при продажбата, с валидни
документи и т.н. За целта тоя хайванин ще завлече със себе си други
$220, ама няма друг начин – ако бях учил на времето “Право”, сега и аз
щях да отнасям тлъстата надница, вместо да се взирам по цял ден в
компютъра за шепа жълти стотинки. Всеки момент очакваме окончателното и
официално потвърждение за разрешението на заема от банката; ще получим
някакви документи по пощата и веднага след това пак ще се видим с
адвокатката, за да подпишем и последните бумаги. До това време ние пък
ще трябва да сме си проверили размерите на парцела съгласно плана, който
са ни дали от Съвета и разположението му. В събота или неделя ще ходим с
една ролетка да мерим и дано всичко да е наред, защото ако да речем
съседа от едната ни страна си е сложил оградата съвсем малко в нашата
част, голяма разправия и главоболия ще имаме. Но нека да проверим първо
всичко, че тогава ще се занимаваме с останалите проблеми.
Радваме
се много, че татко се е заел с продажбата на апартамента и то не от
немай-къде, а осмислено и целенасочено. Знам, че той като се заеме с
една работа присърце, винаги има успешен край. Изрезките от вестника ми
говорят само, че нещо много търговци на недвижими имоти са се навъдили
напоследък. Няма да идат да работят, ами всеки гледа търговията; да купи
евтино, да продаде скъпо и така мисли, че е прецакал клиента си и е
забогатял на чужд гръб. Помнете ми думите – един ден, хляб няма да има;
хората няма да могат да се изхранват, ако никой не произвежда, а само
чака на търговията и далаверата, за да обезпечава себе си и семейството
си. Също така забелязвам, че един и същи телефон търси да купи
апартаменти, къщи и т.н., и същият този телефон в съседната колонка пък
продава съответно вили, къщи и т.н. Такива “клиенти” на нас не ни
трябват, защото те купуват нещо на безценица, а после го продават много
по-скъпо (за да просъществуват); освен това вземат големи комисионни при
продажбата - и от купувача, и от продавача. Но вие ги знаете тези
работи – няма защо аз от тука да ви ги разяснявам. Нашите кожодери в
Австралия са същите – с единствената разлика, че са малко по-разумни и
имат страх поне от Бога. Тук всичко е малко по-добре регулирано с
наредби и закони, като хората предпочитат макар и по-малката, но редовна
и сигурна печалба, пред еднократната и не до там “чиста” сделка. Ще
чакаме с нетърпение да се чуем пак, това ще е като се свържем с Валя и
Сашо другата седмица.
Онзи
ден изнесоха структурата на личния състав в нашия отдел на работа. Ще
го преснимам и ще ви го изпратя, за да видите какво място заемам в
строя. Само като техническа, по-скоро любопитна информация, изпращам и
две страници от списание за автомобили, които се продават тук, със
съответните им кратки характеристики и цени в австралийски долари. Там
ще намерите доста интересна, че и смайващи данни, особено що се отнася
до цените на някои определени престижни марки и модели. Освен това
пращаме два 100-годишни календара. Както знаете, през определен период
от време календарните дни и дати се повтарят с някакъв определен цикъл,
независимо че са от различни години. Така на всяка година (от 1921 до
2020) съответства календарен тип от № 1 до № 14. С помощта на този
“вечен” календар може да проверите всяка една дата и в зависимост от
съответната година, ще знаете и в какъв ден от седмицата е била. Едно
безспорно много интересно занимание за свободните ви, безгрижни и
спокойни пенсионерски дни – от категорията на “време за губене”. Аз
друго съществено комай нямам за отбелязване. Следващите вечери ще
продължа с писането на писмото и този път обещавам, че няма да го бавя
толкова дълго, колкото предното.
Вчера
получихме писмо от Валя и Сашо. Те всички са добре и с нетърпение чакат
бебето да се появи в следващите близки дни. Пишат, че преди няколко
седмици, когато и тук при нас в Бризбън беше голям студ, на 100 км от
центъра на Сидней, на 900 м надморска височина в град Катумба (Katoomba -
Сините планини) даже бил паднал и някакъв заблуден сняг. Ние сме
минавали през този 400-километров проход, когато преди две години от
Аделаида ходихме в Сидней. Там природата е чудно красива, но тогава беше
лято и жега - Сузукито ми едва не загря по баира. Но изглежда, че през
зимата там могат да настанат и мразовити дни, както е бил случая тази
година. Та, почувствали Валя и Сашо носталгия за сняг, качили се на
колата и отишли да го видят “на живо”. От доста време насам тъдява не
бил падал толкова много сняг (снежната покривка е надхвърляла два-три
пръста дебелина!...). Снегът дори се е задържал за малко (поне докато са
били там), та се замеряли със снежни топки, снимали се че даже и снежен
човек правили – джудже разбира се, поради липса на достатъчно сняг за
цял ръст. А днес тук е 25°C - беше топло и задушно през деня и напред
заваля (дъжд бе, да не си помислихте, че сняг!...). Ама че зима, а-а-а!
Сетих
се за още нещо, сравнително важно. Преди да се продаде апартамента,
направете ни няколко хубави снимки на обстановката, заедно с вас разбира
се. На кухнята, на бабината стая, банята, стаята, спалнята и т.н. От
няколко различни положения. Така ще си запазим един много скъп спомен от
този наш първи семеен дом. За по-сигурно нека татко да снима с руския
апарат и светкавицата ако е нужно. Паралелно с това може и майка да
снима с нейното фотографско “приспособление”. Така, след като ги
направим при нас, ще сравним снимките и най-после ще се докаже кое е
по-доброто. Ако новите собственици са свестни хора, снимайте се и с тях.
Изобщо оставям на вас да измислите сюжета на снимковият материал.
30.06.1995
- Ето, че пиша последната дата на Юни. Половината календарна година
мина, a от утре влизаме в новата финансова година. Започват плащания на
такси, данъци и т.н. Ще попълваме нарочни форми за доходите си през
годината и евентуално се надяваме да върнат някакви суми, надвзети ни в
аванс в процеса на отделните плащания. Вчера мина ТРЗ-то на завода и пак
раздаде едни “фишове” на шефовете, запечатани в плик (за кой ли път
вече? - имаха за Коледа, получиха за Великден, както и преди всеки
по-голям празник, а ето че сега се облажиха и за края на финансовата
година; но шефовете са си шефове във всяка точка от земното кълбо и при
всеки политически строй...). По всичко изглежда, че това са някакви
премии, но никой нито чува, нито разбира, нито пък знае кой по колко е
получил! Но нека са живи и здрави - да ни дават работа, че и за нас хляб
да има!...
Вчера
дойдоха официалните документи с потвърждението и одобрението на заема
от банката. Само че е написан на такъв висок стил английски език, че ние
с Женя разбираме само препинателните му знаци. Има толкова много
юридически, финансови, банкови и какви ли още не термини, които ние не
можем да прочетем, камо ли пък да разберем какво означават. Често пъти
зад тях се крият тънкости, уловки и важни подробности. Женя днес пак ще
се обажда на адвокатката, че да отиваме при нея и тя самата да ни
разясни всичките точки и клаузи от договора, при това на по-прост език и
чак тогава ще подписваме. Абе ние сме мераклии и тъй и инак ще
подпишем, шаване настрани няма - но поне да знаем под какво сме се
подписали и какво ще ни чака занапред.
Имам
много работа в завода. Задачите валят една след друга със застъпване –
без промеждутък една от друга. Но аз не си давам прекален зор, защото
трябва да дочакам пенсията, а и още по-дълго време да я получавам след
това...
Продължавам
същия ден с обедните вести. Както споменах, днес е краят на финансовата
година, което значи приключване на планове, отчитане на свършеното до
тук и т.н.; нещо като предишните години навръх 31 Декември в
“Електроника”-та. Наложи ми си да мина през завода по работа. Беше 11:00
- всичко беше пометено, измито и блести от чистота. Няма рейсове из
халетата, няма ги и по двора – абе никъде няма. Това означава, че те
вече са при клиентите си. Има само няколко обекта в предварителните
цехове, където подготвят продукцията за по-нататъшните работни процеси.
Какъв беше тоя “Планов отдел”, какво беше това “ПДО”
(Производствено-диспечерски отдел, ако не се лъжа...); как го
“снабдиха”, как го “кооперираха” и “пласираха” всичкото това чудо, с
който завода беше буквално заринат - акъла ми не го побира. Как работи
този народ, бе? – и по-важното: как го управляват? Ами ще вземат
шефовете премиални - халал да им са даже! За да се организира тази
сложна машина съставена от най-различни процеси, този затворен кръг от
клиенти и производители не иска една едва завършена “партийна школа”,
пък била тя и висша! И всичкото това става без зор и напрежения, няма
“пожари” нито пък нас от Конструктивния отдел са ни изпращали да
помагаме в производството, че видите ли – онези закъсвали с плана за
годината и някой не може да отчете приключването на тримесечието. Чисто и
просто всичко си върви точно и ясно като швейцарски часовник. Няма
надработване (целия месец Декември смените да са до 19:00 – справка
отново нещастната “Електроника”), няма работа на 30 Декември цял ден, а
пък на 31-ви – само до обяд, с отделни единици и малко след това. Няма
такива положения. Работи се само когато трябва, но точно както трябва,
за да не се стига до такива смешни положения...
Напред
Женя ми се обади по телефона, че във вторник другата седмица, ще се
срещаме с адвокатката да изучаваме “Право”, “Банково дело” и други важни
предмети. Като ни разясни жената всички точки от договора, ще го
подписваме и от следващия месец ще започнем изплащането на заема. За
сега земята ни струва $56,525 – това е общата сума на заема, който са ни
отпуснали от банката. Иначе действителната й цена е $62,000, като ние
10% от тях ($6200) вече сме дали за депозит, но има и една допълнителна
такса от $725, която ни е прибавена към заема (едва ли в момента с
точност знам за какво ни натовариха на гърбовете и тази сума, но и не
питам, за да не ставам лош). Така $55,800 + $725 = $56,525. Всеки месец
ще плащаме по $448 в продължение на 25 години (ужас!). Но понеже ние ще
погасяваме вноските поседмично а не помесечно, ще имаме известни
финансови облекчения и вместо за 25 години, задълженията към банката ще
сме си ги изплатили само след 18 години (голям кяр!). Сумата от $448
всъщност е изчислена на база 8.25% годишна лихва, фиксирана до Юли 1996.
След тази дата минаваме на плаваща лихва и вноските всеки път ще се
менят и преизчисляват в зависимост от лихвения процент за момента. Или
пък можем да го фиксираме пак за следващ период от време - ще мислим
като ни дойде до главите.
Днес
е петък – аз ще работя и утре, а следобеда ще ходим да мерим земята.
Довечера ще взема от Наско една строителна ролетка (30 м), та да стане
по-бързо. Защото с моята, която е само 2 м, баят обикаляне ще падне по
периметъра на парцела – може даже да наизлязат и съседите от околните
колиби, че да гледат сеир…
03.07.1995
– Пак е понеделник – “любимият” ми ден (от който ми се повдига). Както
беше по план, в събота след работа отидохме на нашето законно вече място
– площадката на бъдещия строеж. Предната вечер ходихме до Ели и Наско
да вземем ролетката и уж бяхме за малко, без намерения да се застояваме
дълго, пък то стана 24:00 докато се наканим да си тръгнем от тях.
Независимо от късното ми лягане вечерта и безумно ранното ми ставане
следващата сутрин, след работа отидохме на парцела (времето беше
чудесно!) и започнахме да мерим страните му. В общи линии размерите се
оказаха верни, с малки отклонения на места в “+” и тук-таме в “-”, но
всичко беше в допустимите разумни граници, за да не се стига до
съдилищата. Аз съм направил точно копие от разположението, заедно с
всички размери - изпращам ви го само за информация, а не че е толкова
важно. С червено съм отбелязал нашите измервания и местата, където се
разминават с тези на Съвета. Освен това което официално сме платили като
имот, до самата улица в протежение на цялото място има още една ивица
от 54 м², която също е наша собственост: за ограда с входна врата, път
към гаража навътре, пощенска кутия и т.н. Така общото парче земя става
960 м², което никак не е малко и минава за един от добрите по площ
парцели. Говоря за такова място, което е купено с цел построяване на
къща в града. Местата са около 600-700-800 м². Често има парцели по
400–500 м², колкото за една малка къщурка от 180 м² и едвам две лехи с
домати. Съвсем другояче стоят нещата с фермите, които са на площи
колкото България, Албания та дори Румъния или която и да е друга
напреднала (колкото тях) европейска държава. Също толкова големи са и
имотите по селата – от порядъка на десетки декари, а пък къщата е
построена в единия край, без да се забелязва на фона на останалото
огромно поле. Но на нас и този декар ще ни е голям, защото ще иска да се
поддържа, да се чисти, да му се коси тревата и т.н. Абе - “ужас” бе,
както на няколко пъти вече ви споменавам!... Ще взема да го асфалтирам
цялото, та да може само да се мие с маркуча. В крайна сметка, останахме
много радостни от измерванията си, защото няма да имаме разправии със
съседа, а един ден заедно с него ще си пием бирата през плета. Те също
са млади хора...
Тъкмо
си дойдохме следобеда в къщи - ходихме и малко по пазар, след което
дойдоха Ани, Сашо и още едно наше приятелско семейство, та се почерпихме
за хубавата работа. Ракията ми е чудна - вече се е оцветила от сините
сливи и скоро ще ви изпратя мостра.
На
другия ден (вчера), трябваше да ходим до селото, където варихме ракията
да върна тубите и спиртомера на казанджията. Взехме един наш общ
приятел с нас, та да сме по-голяма група и да го разходим малко.
Сутринта минахме първо през битака да позяпаме из боклуците. Времето
беше чудно - слънчево и приятно топло. Там потрошихме някой и друг долар
за баскетболни карти на Неничко, пържени картофи и т.н. Аз си купих
една грамофонна плоча за 20 цента с парчета от 60-те години – Том Джонс,
Елвис Пресли, Енгелберт Хъмпердинк и други подобни, които аз обожавам
(не, не съм стар, както би си помислил някой – просто харесвам тази
ретро-музика). На Нени купихме и един много хубав географски атлас за
$3. Това е много ценно учебно помагало, а отделно дето го виждам, че на
него му е особено интересно да се рови из картите. От там вече заминахме
за селото. По пътя си правихме снимки, спирахме, зяпахме красивата
природа и на обяд пристигнахме при нашия човек. Там пак спретнахме едно
малко моабетче с хората, отдадохме се на сладки приказки и т.н. В
момента бай Сашо (така се казва казанджията) вареше ракия от стафиди, та
я и опитахме. Следващата ни реколта обезателно ще бъде от този
материал. Много е хубава. Късно следобед си тръгнахме обратно за
Бризбън, но без да бързаме за някакъв определен час.
Като
се прибрахме в града, отидохме за по едно кафе у едни наши приятели, и
чак тогава се завърнахме благополучно у нас. Нени от утре пак е на
училище - ваканционните му дни свършиха вече. Женя утре ще ходи да
подава молби за работа, а вечерта сме при адвоката да оправяме
документите за земята. Аз ще работя само до сряда - четвъртък и петък са
ми компенсационните дни, а в събота живот и здраве отиваме за риба. Ще
тръгнем още от петък вечерта, ще преспим на брега в някой къмпинг, ще си
направим тайнствена и скромна мъжка вечеринка, а на другата сутрин рано
навлизаме във водата. До вечерта не трябва да е останала кьорава риба в
океана - вземаме си колите и тичаме обратно в Бризбън да се похвалим с
богатия улов. Пристанището, от където ще тръгнем, е на стотина километра
в южна посока.
По
план, на другия ден пък след рибата, сме на рожден ден на Наско и Ели.
Сигурно пак ще бъдем в някой зелен парк. До тогава ще сме се свързали с
чичо Ванчо, а веднага след това ще се обадим и на вас, за да ви предадем
най-пресните и точни информации от тази така далечна точка на
Планетата...
Чакам
нарочен колет от Аделаида, в който мои близки “комитетски” хора по
спешност ще ми изпратят чубрица за надениците. Валери и Даниела заедно с
още едно тяхно приятелско семейство, са си натъпкали 250 суджука за
тежката и гладна зима, която ги очаква. Ние също може да изсушим няколко
петалца от новата поръчка. Вчера баба Лили (жената на казанджията) ми
даде едно бурканче суха чубрица и пликче със семе. Тези дни ще го сеем в
някоя кутия на балкона за разсад, а после ще го пресаждаме. (Господи,
до къде съм изпаднал!? - ама като иска гъз да лапа, ще трябва и да
сее!...). Това са директивите и плановете насрещни за предстоящата
седмица. За хода на събитията ще ви информирам регулярно (по-скоро
“редовно” е правилната дума), като всяко едно отклонение ще коментирам с
подробности. А сега привършвам, защото австралийските минути са доста
кратки, забелязвам. Докато се обърнеш и то станало “утре”!...
04.07.1995
- Започвам пак да излагам потока си от мисли – вече успокоен, след
вечеря и малко преди лягане. Умишлено правя тази предварителна уговорка,
че ако някъде се загуби връзката, причината да се потърси от киселото
мляко в салатата, а не вследствие на грешки в “главния компютър”. Преди
малко се върнахме от срещата ни с адвокатката, където напълно ни
разясниха нещата. Ние охотно се съгласихме с всичко, което ни казаха и
на края подписахме документите слепешката (и да гледаш, и да не гледаш –
все тая). Оказа се, че за да ни отпуснат заема от банката (както и за
правото, че някой изобщо ни го отпуска този заем), ще платим
допълнително $2500 за изхранване на синекурци, хайлази, протежета и още
подобна измет от коридорите на властта. Но това са задължителни
плащания, важат за всички честни труженици като нас и единственото добро
нещо е, че те са еднократни. Защото съм забелязал и друго, че като
поискат на обикновения човек толкова много пари на камара, той
инстинктивно се побарва за кобура и ако там има пищов - вади го и от
упор го употребява по предназначението му. Ние, понеже сме против
насилието и сме общо взето Божии чеда, сега няма да стреляме, а ще
плащаме - но не е в това въпроса. Е, разбра се, че и по-нататък ще има
разни допълнителни разходи, но те ще са под друга форма, под друго име и
от друго “перо”. Сега ще чакаме писмо от адвокатската кантора, за да ни
известят за по-нататъшните ни действия - демек чакаме инструкции, пак
“от горе”.
Днес
Женя ми се обади на работа и наред с отчета за деня спомена, че сме
получили поредното ви писмо № 113, но аз бях на такъв зор, че хич и не
попитах кое, какво и как. Пък и исках да си мисля за това през целия ден
и да си го прочета на края, за десерт. Сега ще започна да му отговарям
постепенно, пък до където стигна, защото все пак трябва и да лягам по
някое време.
Още
на първите редове намирам нова информация за продажбата на апартамента.
Цената е отлична, стига да може да се вземе разбира се. Та това правят
нашенски $15,000, с които спокойно може да се обзаведе къщата, като се
започне от секции, маси, столове, електроуреди – хладилници, печки,
стерео и т.н., спални, пердета и още по-нататък. И то говорим за неща,
купени чисто нови от магазина. При известни компромиси от наша страна
могат много неща да се вземат при по-ниски цени, пък били те дошли и не
направо от завода-производител (вещите от втора употреба имам предвид
конкретно тук). Забелязвам че в Австралия, не много хора могат да си
позволят чисто новите стоки и просто ей така, с лека и безотговорна ръка
да си ги купят. Повечето от тях предпочитат да вземат, макар на втора
употреба, но добре запазена покъщнина, обаче на 1/3 от цената спрямо
новата в магазина – а често пъти и на по-ниска. Пари не се хвърлят на
вятъра, освен в случаите когато и самите пари са дошли “от вятъра” –
спечелени от рушвети, комар, контрабанда и по други недостойни начини.
Тук всеки си прави сметката и то толкова тънко, че дори не можете и да
си го представите, което е несравнимо с българските измерения (в
България ако си правиш сметката на парите те приемат за скъперник, за
цинцар или голтак; което аз лично определям като: “На гол тумбак – чифте
пищови!” и “На голи цици – лисици!”). Съвсем не стоят така нещата
оттатък бариерата, когато няма от къде да се открадне, никой не ти дава
наготово с шепите и за всеки цент трябва труд, борба, глад и лишения –
не преувеличавам, въпреки че звучи странно, а може би и смешно за някои.
Богатствата са натрупани изключително с труд, с много ум,
пресметливост, съобразителност, спестовност и разумно разпределяне на
приходи и разходи. Невъзможно е, абсурдно е да се похарчат повече пари,
отколкото се изкарват – това е толкова просто, като простото тройно
правило. Несъмнено има и отклонения от тази основна категория – така,
както във всяко едно общество. После, нека да не се забравя, че аз тук
разглеждам само нормалните случаи, на простосмъртните чеда и миряни като
нашего брата и в частност моята скромна личност – а другите, нека
Господ да ги съди най-добре...
Отклоних
се малко от темата, но длъжен бях да направя и това малко уточнение -
думата ми беше за апартамента. Явно, че софийските и варненските
ценоразписи, с които основно съм запознат от вестниците, ние в Габрово
няма да можем да достигнем, но каквото и да се вземе, все ще ни е от
огромна полза. Ама и аз ви създадох разнообразие в скучния пенсионерски
живот, а? Напред-назад, тичане, ходене - тъкмо да не се застоявате на
едно място, че това никак не е здравословно.
Стигам
до мястото, където около 10 Август трябва да се обадим в Сидней. Че
защо чак тогава, а не веднага, още през тези дни - защото аз мисля, че
чичо Ванчови ще пристигнат в началото на Юли. Но ние тъй или иначе ще
влезем във връзка с тях. Хубавото е, че поне сте се видяли преди да
тръгнат и че сте си поприказвали на изпроводяк. Не знам само кога ние се
срещнем с всички (и дали изобщо ще можем) - но все ще измислим нещо за
близкото бъдеще, надявам се. То иначе сън няма да ни улови - да си стоим
у нас и само да чакаме на празна ясла...
Емблемите,
които майка е изпратила, на драго сърце ще раздам от нейно име на Сашо и
Наско тези дни. Един от подаръците ни, които сме нагласили за рождения
му ден е албум с няколко снимки, които сме си правили общо. Другият им
подарък е сервиз за ракия/уиски с 6 чашки и едно шише, което ще му
напълня от моята ракия. Неговата е същата, но нали чуждото е по-сладко и
хубаво!... Та, в албума пък ще сложим и емблемата при снимките. Аз
предварително ви благодаря от името на моите приятели, което те със
сигурност ще направят пак, но чак като се видим след няколко дни. А
това, че колетчето ни е било разпечатано – нищо, да не ви притеснява.
Радваме се, че все пак сте го получили и че всичко е на лице съгласно
описа. Когато татко направи микрофона искаме пак да се запишете на
касетка! Слушането на записа е далеч по-приятен от скучното четене на
едно писмо; освен това мога да си седна на софрата и да слушам гласовете
ви, докато самият аз не падна под масата в опиянение от мъка и мисли по
всички вас…
Тъкмо
правя съпоставка с дните, когато сте били на Тодоровци и сте яли агнето
– комай по едно и също време и ние сме правили същото: на 11 Юни
(неделя) празнувахме моя рожден ден, а следващата седмица (18 Юни) ние
пък се бяхме събрали у Наско да ядем агне. Може да бъркам най-много с
разлика от една седмица, но при това грандиозно разстояние помежду ни -
само събитието дето е било в един и същи месец, пак стига за
трансконтиненталната ни и пожизнена взаимна връзка. Та, макар и далече
едни от други, по телепатия поне сме били заедно и сме “копали на една и
съща нива” (пардон – маса исках да кажа)...
И
аз предполагах, че пак съм объркал номерацията на посланията си, но ви
съветвам по-добре да следите датите на писмата - аз всеки път ги пиша,
когато сядам с молива и там е по-малко вероятно да се случи някаква
грешка; барем знам датата за всеки съответен ден, ако не нищо друго.
Нени чете всички ваши писма: затруднява се само при някои ръкописни
букви, писани със замах, но то е само защото няма опит да разчита
непечатен текст. Но справя се горе-долу - де със сричане, де с
повтаряне; разбира написаното.
Идеята
на татко да ви изпращам само дебели пълнители не е много приемлива и
най-вече - никак не е икономически “издържана”. Един отделен пълнител
струва $4, а две цели химикалки със същите пълнители, в кутийка като за
подарък ги продават за $3. Така че по принцип (макар и за мене лично да
няма логика), винаги излиза по-евтино когато едно изделие е цялостно, а
не само отделната му част. Същото абсолютно правило важи във всички
сфери на живота – части за коли, електроника, мебели и т.н., тъй че ние
ще продължим да ви изпращаме цялостните продукти по простата причина, че
така е по-евтино; нали спестяваме сега - не можем да си позволим лукса
на разхищението, особено безпричинното...
Оле-ле-е,
сега и аз стигнах до момента с “дрехите”, дето щели да им носят техните
на Валя и Сашо. Само се моля и кръстя с двете ръце, вие дори да не си
го и помисляте даже! Защото за мене по-голяма глупост няма от това, но
най-малко не ми се ще да коментирам този акт на безумие - тяхна си
работа и те решават най-добре за себе си. Но искам много определено да
заявя от тази трибуна, че не сме дошли на майната си, за да носим
обувките на “Сърп и Чук” и обличаме анцузите от “Добри Карталов”;
най-малко пък да спим с нощниците на завод “Буря”! ЗА НИЩО НА СВЕТА!!! С
най-голямо уважение към колосалната продукция на тези реномирани
габровски фабрики по времето на социализма, но аз пó бих тръгнал гол,
отколкото да се обличам в такава стока. Не че тукашните боклуци са с
нещо много по-хубави или по-евтини, но етикетът им е някак си по-инакъв и
шарен. От този висок форум искам най-официално да предупредя, че ако
Женя ми се намърда в кревата, облечена с такава бархетна нощничка,
изобщо няма да я удостоя с нужното внимание каквото се полага на една
жена, веднъж влязла сама и доброволно под постелята ми, а просто ще си
обърна гърба с възмущение. Аз всячески се мъча да я облека с нещо
по-секси и еротично, че като минава покрай мене целият да се одървям –
вие ми говорите за пижами и нощници тука! Амчи защо не й изпратите гащи и
сутиени на небезизвестният тревненски “Аврам Стоянов”? Моля ви се –
нито нещо подобно ще изпращате, нито пък ще носите насам един ден.
Пишете ни писма, изпращайте снимки, филми и т.н. – това са ценности,
дето ги няма тук, а те наистина безкрайно много ни липсват, защото са
свързани с вас. Но за българска стока до този момент не съм забелязал да
ми е домиляло чак толкова, освен за пържолите, кебапчетата, кюфтетата и
къпиновото вино на чичо Божко. Ракия нямахме – сварихме си; сега и
чубрица ще посеем. Това ни стига. Вие да сте живи и здрави и да си
кореспондираме редовно – за сега напълно ни е достатъчно. Другото, което
искаме е да се видим, но тука, че е по-спокойно. Аз не исках да ви се
карам, въпреки че горе-долу така прозвуча – обаче много се ядосвам на
човешката глупост; прощавайте, ако съм ви обидил с моите откровения…
Радваме
се, че сте се видяли с чинка Кальопа, с дядо Вельови и сте се разходили
напред-назад из Българията. Ние не сме имали скоро писма от тях, но
сега нали е усилно време там по онзи край, а те имат много
селскостопанска стока и явно са заети със земеделието.
Тези
дни времето е много приятно - вечер става студено, но през деня е
слънчево и дори топло. Дано се задържи така до края на седмицата -
веднъж заради предстоящият ни риболов, и втори път - за празнуването на
рождените дни непосредствено на следващия ден. А след това вече и сняг
да падне, няма да се разтъжим много. Само дето гумите ми на колата са
“галош”, че ще трябва да ги сменям тези седмици. Тарифата на Полицията
за каране по пътищата с изтрити гуми е $120 – точно колкото струват две
чисто нови, от хубава и престижна марка. И по тези причини ще гледам да
си ги сменя преди да са ме глобили, че нещо много “открити уроци” ми се
събраха напоследък...
Утре
е последният ми работен ден за седмицата. Имам една замотана задача –
дано успея да я предам до края на деня. Днес ни раздадоха документи за
получените доходи в завода, които се представят пред финансовите власти
(върти го-сучи го, 30% са ми прилапали изедниците – а уж било
“комунизъм” в Австралия; и ние тука храним цяла банда с клатикурци, ама
не се оплакваме защото го правим “доброволно”, уж). Тези дни като се
срещна с данъчния агент ще стане ясно дали ще ни върнат някои суми, та
да си помогнем с малко на масрафите от последните седмици. То
“надвиване” че няма да има е повече от ясно, но поне да прибавим нещо
дребно към спестяванията - пак и на това ще се израдваме. Е, те ми взели
с хиляди животните, а че ще ми върнат после няколкостотин долара – аз
трябва даже да се зарадвам, че да им се кланям и доземи на
благоволението. А сега лягам, че стана 23:00 и много ми се доспа...
06.07.1995
- Днес е първият ден от няколкото поредни, които ще са ми свободни - в
смисъл, че няма да ходя на работа. Но в замяна на това пък, толкова
много други задачи съм набелязал да се свършат, че още две седмици да не
съм на работа, пак няма да ми стигне времето за всичко. Сега вече е
20:00 – по-голямата част от точките в списъка ми са оградени с кръгче, а
аз в следващите си редове ще ви разкажа какво точно свършихме през
деня.
Тази
сутрин се успахме и станахме чак в 08:30, защото Неничко е на училище
от 09:00 и не сме имали за какво да бързаме и да се събуждаме рано.
Валеше дъжд, та го закарахме с колата, а от там отидохме на пощата,
където си получихме колета от Ямбол срещу подпис. Понеже беше отварян за
проверка (което е напълно нормално), хората от пощата бяха написали
една голяма бележка с извинения за създалото се неудобство. По-късно
като го отворихме в къщи разбрахме, че стъкленото шише (в което по
миризмата само догадихме, че е имало ракия), се е счупило някъде по
дългото трасе до финала. То уж дупки няма по пътя, но и 30,000 км не са
малко и самият колет минава през много ръце, митници и т.н. Освен това
стъклото е чуплив и тежък материал и не е подходящ за изпращане оттатък
Екватора. Подобни галимации са ставали не един път и вече имаме опит с
разните лютеници, сладко от малки ягодки и други хранителни продукти.
Най-добре е нищо да не се изпраща, но когато все пак се наложи – горещо
замолвам, нека да се спазват някои своеобразни нормативи за далечна
експедиция на чупливи материали – било то мармалад, ракия, имамбаялдъ
или каквото и да е друго. На първо място трябва да се използват леки и
нечупливи (пластмасови) амбалажи. Както и да е – загубите са си загуби и
ние ще си ги понесем най-стоически, но аз ракията на дядо Вельо няма да
мога да прежаля просто така, с лека ръка. Фланелката и парфюма, които
са ми изпратили са добре и съм им много благодарен. Имам и няколко дъвки
да издъвча, защото Нени не ги иска, че му миришели на ракия (амчи то
всичко беше плувнало в ракия, бре!). Но друго нещо тук е също толкова
интересно и забавно: остатъците от нещастния колет бяха положени в друга
отделна (нова) кутия, като стъклените отломки от ракиеното шише и
оригиналната опаковка (която беше станала на парцали – мокра,
ракиено-хартиена каша) бяха надиплени отделно, в друг найлонов плик, за
да не се пореже някой. Представям си старанието, с което служителят от
пощата е извършвал всичките тези операции и псувните, които са му
минавали през ума. Единственият кусур който намерих беше, че парчетата
от шишето не бяха опаковани поотделно, всяко само за себе си, а бяха
грубо и брутално напъхани в един общ плик, заедно с памука, който е
трябвало да изолира стъклото от удар и с хартията, с която целият колет е
бил опакован. Не знам дали да не подам оплакване до Австралийските
пощи, за немарливо отношение към нещастните остатъци от колета, на още
по-нещастните му получатели... Както и да е - доста време отделих да
описвам всичко това, но понеже случаят ми е пресен и доста ме впечатли,
та за това се спрях на него; утре вече нямаше да мога да го обрисувам
чак толкова подробно…
От
пощата отидохме в “Труд и работна сила”, защото Женя беше
кандидатствала за един курс през тяхната организация, но не й го
разрешиха - така и не разбрах защо. После се отбихме при нашия касапин и
уговорихме приготовлението на следващото количество наденици. Другата
седмица ще му занеса подправките според пропорциите за производството на
30-40 кг от споменатият деликатес. После от един намален магазин си
купих чифт дънки, че нямам подходящи гащи за излети, екскурзии, риболов и
т.н. Платихме $6.50 в брой, без пазарлък. На редовния магазин струват
по $60, ама понеже ще строим къща, за това трябваше да се мина по
ниската тарифа... От там отидохме в един офис, за да декларираме
годишните си доходи и да ни направят финансовите документи за данъците.
Поискаха ни $77 за услугата. Ние благодарихме вежливо и казахме, че
другия месец ще отидем непременно и точно при тях, но дълбоко в себе си
знаехме, че ще търсим някой друг, по-евтин. Другият “по-евтин” поиска
само $65 – викам му: “Другата седмица, обезателно съм тук при тебе!”
Стисках си ръката в джоба, за да не му покажа без да искам най-дългият
си (и среден) пръст, с който ме е дарила майката-природа, демек - и този
не беше достатъчно евтин за нас. Оставихме нещата да отлежат за сега,
защото крайния срок за подаването на тези декларации е чак в началото на
Октомври...
След
това имахме ходене до още едно друго място, което след обширни обиколки
из улиците ние така и не намерихме, но то нямаше пряко отношение с
настоящите ни задачи и емоции, разглеждани и описвани тук. Междувременно
вече беше станало около 13:00 - слязохме в ситито (в центъра на града) и
отидохме в Емиграционната служба. Там искахме да черпим сведенията си
от “извора”, които напълно се препокриха с информацията, която съм дал в
предното си писмо. Дори от офиса ни посъветваха вместо да каним
родители на гости и тогава евентуално да действаме за оставането им тук,
направо да задействаме тяхното емигриране. Знам, че думата звучи много
странно и неестествено, малко страшничко дори, но тя най-точно описва
преместването на някой от една държава в друга. Ние допълнително ще
питаме Валя и Сашо, а и чичо Ванчови как са действали и къде са ходили,
за да пристигнат в крайна сметка тук. Разликата от единия вид посещение
(на гости само) и другия (постоянно заселване) е чувствителна. И в двата
случая ние поемаме издръжката – пътни разходи, медицински осигуровки и
пр. Само че когато някой е на гости, не може да остане за повече от 6
месеца (най-много до година време; това е максималния срок на
австралийската входна туристическа виза). Докато обаче посетителят е с
цел за постоянно заселване в държавата – стои тук колкото си време иска,
а наред с това през тези две години се чака решението за поданството;
взема се, после идва и пенсията (или т.нар. социална помощ), а с нея
вече се решават и проблемите на бедността. Но до тогава има много време –
пак ще умуваме, ще мислим и ще решим това, което е най-доброто за
всички ни. До тук по тоя въпрос – темата си я развих за “отличен
(6-)”...
От
Министерството отидохме на един евтин пазар, където много “тънко”
напазарувахме зеленчуци. Месо и кайма бяхме купили от месаря – свински
врат по $3, а свинска кайма - по $3.50 за килограм. Така за по-малко от
$40 заредихме къщата за период от две седмици напред, при това само с
две надници (почасови, а не дневни). Прибрахме се в къщи и веднага
започнахме приготовления на храната – аз пекох люти чушки да си ги
наложа в бурканче с олио, оцет и захар; после пък пекох сини домати за
кьопоолу, кайма месих за кюфтета – все неща, за които не съм учил и
карал курсове, но ми се отдават като някакъв вроден талант. Женя наложи
пържолите с праз, чубрица и други подправки – така отлежават малко в
хладилника, поемат си разните миризми и като се нахвърлят после на
скарата с кюмюра, всичките кучета и котки на квартала се събират под
балкона и вият в един глас, макар и в различна тоналност. С тези
приготовления привършихме едва надвечер – последваха традиционните и
задължителни салати, ракии, печени картофи, пържени кюфтета и т.н. Нали
“ден година храни”, а пък той дълъг излезе днешния, пустият! Сега Нени
се мие (с голямо отвращение и нежелание) за лягане, аз дописвам
финалните си редове и лягам пред телевизора...
Между
другото, като се прибрахме в нас се обадих на една финансова фирма, от
която само срещу такса $50 другата събота техен агент ще дойде на крака у
дома и ще ми оправи всичкият финансов бъркоч (е, все пак с кола ще
пристигне човекът - тук никой не ходи пеш). Общо взето схемата е ясна –
работя и ми вземат такса на парите, които получавам (данък, нещо като
ДОД). Колкото по-много работя (и съответно заработвам като средства),
толкова по-много такси начисляват. В края на финансовата година се
събират всички доходи – от заплати, наеми, лихви на пари в банката и
други (ако има). После от цялата сума се изваждат всички разходи,
направени във връзка с бизнеса: пътни разходи с кола, странични такси,
имащи отношение с работата и т.н. На Женя например ще й отбият “перални
разходи” за това, че всяка седмица ми е прала мантата за работа. Нищо че
тя ми виси на стола в офиса, необличана и не е идвала в къщи изобщо; да
не говорим, че не е влизала в пералнята пък. Значи прави се баланса на
всички приходи, вадят се разходите, които не подлежат на данък и се
облагат само сумите, които остават като действителна печалба. Понеже
фирмата предварително ми е вземала данък от брутния доход, предполага
се, че тя ми е надвзела, след като не са вземали под внимание разходите
ми. Когато финансовите агенти направят баланса ще се окаже, че държавата
ще ми върне известни суми - но кога и в какъв размер ще са те, ще стане
известно след две седмици. Тогава парите се връщат обратно на
притежателя им. Ама няма: “Елате утре”, “Банката няма пари”, “Санитарен
полуден” или “В отпуск съм до края на Юли” - парите идват на часа,
безусловно. Хайде, стига съм ви занимавал със скучният си финансов обзор
– направих го само с цел да няма информационно затъмнение по този въпрос...
Пак
през днешния безкраен ден си отворихме и сметка в банката, която ни
отпусна заема за земята, а после ще отпусне и за къщата. В тази сметка
всяка седмица ще превеждаме сумите за погасяване лихвите на кредита.
Утре ще движа и въпросите със змийската отрова, зареждам батериите на
камерата и вечерта тръгваме за риба. А - като казах “батериите”, та се
сетих и за акумулатора на Сузукито. Утре в 10:00 ще идва един човек да
го гледа и трябва да го припаля предварително с кабелите от Нисана. Баси
ужаса! - голяма динамика, голямо напрежение настана между нас, но иначе
се свиква и човек губи усещане за време и пространство. През социализма
имаше застой – не ни харесваше, скучно беше, нищо не се случваше; от
там изведнъж попаднахме в лапите на капитализма – сега пък се
изморяваме, времето лети неусетно покрай нас и ние не усещаме кога и как
ни минават дните, а с това и живота – пак не ни харесва. Човек няма
угода – все нещо или някой му е крив...
07.07.1995
- И тази сутрин аз се излежавах до 07:30 в леглото, докато по това
време малкия чемер не се събуди, а с това вдигна на крак и цялата къща,
барабар с обслужващия персонал. Идва при нас - глези се, лигави се,
потрива се дорде най-после в 08:15 не го изпратих с шутове да се мие в
банята. На края станах и аз - едва след като Нени излезе за училище.
Ходих да паля Сузукито и в 10:00 зачаках клиента. Той разбира се не
дойде даже и до 10:30, а на мене като ми се счупи чакалото, си се качих
обратно горе у нас. Започнах да въртя телефоните във връзка с
изясняването на случая по алъш-вериша със змийска отрова – като за
начало, почнах от Министерството на Народното здраве, минах през
медицинските лаборатории; стигнах и до Академията на науките - къде ли
не звънях. Разговарях с бюрократични чиновници, с мастити професори и
умствено ограничени телефонистки. Най-накрая обаче стигнах и до верния
човек. Той отдели цели 20 минути от ценното си време, без дори да ме е
чувал, нито пък виждал, а на всичкото отгоре и усеща, че съм чужденец
(странно - че как ли? – вероятно по звуците, които издавам...). Даде ми
множество телефони, адреси и имена на хора от този бранш – едни от тях
само търгуват и се занимават с внос/износ на змийска отрова; други пък
използват продукта за научни цели, лабораторни изследвания и опити. Този
съвестен гражданин на държавата подчерта, че спокойно мога да
споменавам и името му пред всички тези инстанции (явно че им е добре
познат и известен в тези среди) – каква лоялност само! Какви открити и
честни хора! Не можеш да бъдеш друг с тях – трябва да отвърнеш със
същата честност и лоялност. Иначе става малко нашенски “Балкански нрави”
и Байганьовщина. Та, същият този господин ми обясни, че преди да
започнем какъвто и да било бизнес с въпросния продукт, аз трябва да
взема специално разрешение от някакъв Институт за Опазване на
Австралийската природа, намиращ се в столицата Канбера. От него разбрах,
че издаването на този документ не би представлявал сериозен проблем.
След това имам други двама души, с техните телефони, адреси и имена, към
които мисля писмено да се обърна, за да видим какво ще ми отговорят те
по този отровен и змийски въпрос. За целта ми е нужна пълната
документация на продукта - сертификати за качество, състав, разрешителни
от българска страна и т.н. Срещу тези документи, предполагам ще ми
издадат и въпросното разрешително. Всички тези формалности отнемат доста
време за да се решат с нужния успех, но по принцип не са невъзможни.
Стига разбира се, да е оправдано и да има смисъл от целият този процес.
После говорихме с г-н Професора за цената на серума. В зависимост от
това колко количество пуска всяка змия, цената варира (предполагам има
връзка и с качеството). Има змии с много силна отрова, но пускат много
малко количество. За целта трябва да се издоят барем 70 змии. Техният
серум струва $2000/грам. Други животни пък дават повече “литраж” от
единица млеконадой и са нужни да се изцедят само 2 змии за необходимото
общо количество. Тяхната отрова струва само $200/грам. Но като усреднена
цена може да се счита $400/грам. Това много ли е, малко ли е – аз нямам
представа. Именно за това пиша всички подробности, за да ми кажете
какво да правя по-нататък. Аз сигурно ще спомена за тези неща като се
обадим и по телефона, но когато информацията е и написана, тя става
по-ясна и разбрана. Всички документи (може би копията от тях) трябва да
са преведени на английски, заверени пред нотариус и с валидни срокове.
Предполагам, че човека в България търгува с чужбина, тези работи ги знае
и си ги е подготвил вече. Направих абсолютно всичко, което беше
възможно, по силите и във възможностите ми. Всички телефонни номера,
които неизвестният Професор ми е дал, са из цяла Австралия. По кода им
отпред ще разбера къде точно се намират, в кой щат са - но така или
иначе още от първия ми поглед не личат да са в Бризбън. За това е
най-добре да им пиша писма, вместо да сричам по телефона. А пък ще видим
какво ще ми отговорят. Но и аз съм много зает напоследък, та всичкото
това ще го правя между другото и ако ми остане време...
Така,
това е най-точната информация по въпроса със змийската отрова. Този път
писмото ми няма да се бави толкова дълго, както предното и
подробностите ще ги имате в най-къс срок. Точно в този настоящ момент
Женя е заета с усърдно чистене из къщи. Моите занимания са по-тясно
специализирани (кой за каквото е учил) – аз зареждам батериите на
камерата и докато чакам да светне зеленият контролен светодиод, трупам
суров материал към осведомителният си бюлетин. Като се зареди малката
батерия, ще сложа голямата и ще поизляза малко да се разходя из
железарските магазини. Следобед в 16:30 излизам вече официално и отивам у
Ани и Сашо. Цялата риболовна дружинка потегляме от тях и всички ще
пътуваме с микробуса на Наско. Как ще се натъпчем толкова много народ
вътре не знам, но тук аз си задавам един друг, по-важен въпрос: на
отиване криво-ляво ще се сместим, обаче после рибата къде ще денем пък
на връщане? - изобщо не мога да си го представя този сценарий все още;
вероятно избързвам малко с прогнозите си...
10.07.1995
- Ох, от къде да започна с разказа си сега, като толкова много събития
се случиха през последните дни. Въпреки че по-скоро станалите към
днешната дата имат сериозен приоритет пред всички останали, за да спазя
хронологията и поредността им, аз все пак ще започна с описанието на
по-предишните, за да стигна постепенно и до последните.
В
петък миналата седмица и в уреченият час, нарамен с камери и
фотоапарати, с храни и напитки в количества като за една седмица,
потеглих от нас за мястото на срещата. Макар че трябваше да тръгнем
доста по-рано (логично беше това да стане почти веднага, след като
всички се съберем), ние чак в 20:30 едва успяхме да потеглим и да се
изнесем от града. Изчаквахме се един-друг и поради най-различни
съображения, всеки беше закъснял някъде (без мене разбира се – аз съм
точен като часовник с топузи, особено ако се касае за мероприятие,
несвързано с трудов или някакъв работен процес). Понеже междувременно се
разбра, че Сашо започва работа от понеделник (т.е. от днес),
настроението на всички рибари беше на горна мъртва точка и обезумели от
щастие. Един път приятел наш си е намерил място под слънцето и започва
да печели; втори аргумент: (и май по-съществен) - зад нас оставаха
жените, децата и всичките дребно-житейски и домашни грижи; поводи да
бъдем щастливи колкото щеш. Като капак на всичко, а вероятно и като едно
добро начало, Сашо си имá неблагоразумието и белята да почерпи за
добрата вест с бутилка уиски, което се стопи още по пътя преди да сме
стигнали мотела, където щяхме да спим. Без да броим Наско (шофьора) и
сина му, съдържанието на бутилката си го разпределихме между нас
тримата, дето се возехме на задното канапе; а ако аз тук трябва да бъда и
напълно откровен с вас, мога най-отговорно да заявя, че след като то
несъмнено постави основите на отличното ни настроение, далече обаче не
беше достатъчно, за да го поддържа през цялото време. Добре беше все
пак, че в дисагите си носехме доволно количество и допълнителни
индивидуални запаси от най-различно естество: водка, ракия, ром и т.н.
С
пристигането и настаняването ни в мотела, започнахме и трескавата
подготовка за нашата официална мъжка вечеринка – набързо си нарязахме
салати, направихме си сандвичи, мезета и много скоро моабетът доби
точката си на кипене. В мотелската стая направихме такава разлата и
обилна софра, че хич нямаше и нужда да ходим за риба на другия ден. Но
нали сме рекли дума - станахме в 05:30 и отидохме на пристана.
На
това място ще отворя и една малка скоба, за да опиша моето нещастно
премеждие, последиците от което ме съпътстваха до вечерта на другия ден.
След като си легнахме полумъртви от емоции и добре спиртосани в 02:00,
аз се събудих в 05:00 с такова отвратително главоболие и махмурлук, че
не можех да си кажа името. Смесването на различните напитки вечерта си
направи много лоша шега с мене и аз не бях в най-добрата си форма на
състояние. Спомням си че пушихме и някакви хавански пури, които направо
ме заклаха. Станах криво-ляво и тръгнах да си търся хапчета за глава.
Очаквах, че ще има някой дежурен на гишето и мога да изпрося два
аспирина облекчение, обаче поради ранния час всичко беше утихнало като
на гробища по време на струване и освен нас нямаше жив човек на никъде.
Много скоро стана ясно, че първа и неотложна медицинска помощ аз няма да
получа, ами ще чакам да ми мине главата от само себе си…
Пристанището
беше току до самия мотел, на брега на океана. Спахме за по $25 на
човек, което минава за евтино, а дадохме по $120 на човек за самия
риболов. Качихме се всички в лодката, като аз натоварих и страданието си
в нея – главата ми се пръскаше по шевовете от болка; в стомаха ми се
въртяха най-различни мезета, които наквасени в течностите, с които цяла
нощ си викахме възторжено “Наздраве!”, сега буквално щяха да експлодират
в мене. В 06:20 се отлепихме от кея, минахме бавно през каналите покрай
красивите къщи и яхти на богаташите и след десетина-петнадесет минути
излязохме извън очертанията на залива.
Докато
плавахме в спокойни води всичко беше привидно добре. Големият ужас
настана като излязохме в откритото море обаче. Лодката всъщност
представляваше един много сериозен и модерен плавателен съд, снабден с
най-модерна навигационна апаратура. Макар не много голяма, тази моторна
яхта беше много сигурна и издръжлива на големи вълнения – само че ние
пасажерите не бяхме в разположение за непрекъснатото клатене по
гребените на вълните. Пътувахме два часа със скорост от 15 възела
(морска миля/час) и на около 25-30 мили от брега спряхме над първото
стадо риба. От бордния компютър се засича къде са най-много и най-тлъсти
парчетата. Няма ходене на халос или висене с часове във взиране дано
потъне плувката. Компютъра казва: “Тука са рибите!” и ние отгоре
намяткваме въдиците връз гърбовете им – онези отдолу трябваше само да
захапват куките; друго не се искаше от тях. Бяхме на дълбочина 60-70 м, а
там водата е изумително чиста - няма шишета, плуващи найлони, клечки и
други боклуци, следи от човешката цивилизация. Кой каквото ял-пил на
кораба - има едно нарочно сандъче и там се оставят отпадъците. Е, тук
също не става дума за “преработената” храна, която изхвърляхме един през
друг от борда на кораба. Такава жестока морска болест ни хвана всичките
от люшкането по вълните, че си одрахме тумбаците от повръщане. Мене уж
не ме хваща такова заболяване, но аперитива ни дойде малко множко
предната вечер, та за това си прочистих и аз червата, наред с другите
нещастници. Вероятно от чистия морски въздух, а и от честото
освобождаване на стомаха от излишните токсини с изхвърлянето на
“хайвера”, главоболието ми отзвуча и след още няколко освежителни
повръщания зад борда, аз до обяд съвсем се възстанових и следобеда дори
лових риба с останалите полуживи същества и жалки човешки подобия. Имаше
хора, дето през целия ден не можаха да станат от койките, завалиите. Е,
ставаха само да повърнат и пак се тръшват в хоризонтално положение…
Риба
имаше по принцип много, съдейки по това какви парчета някои от нас
отнесоха със себе си, но на моята кука се закачаха все дребни и
заблудени рибки, които ги хвърляхме обратно да пораснат за следващите
рибари, идващи след нас. И тук за пореден път се сблъсках с пословичният
ред и законност на тази държава – скипера на лодката беше едновременно и
организатор на това риболовно приключение. Той също следеше да се
хващат и прибират само онези риби, които отговарят на стандартите за
дължина (големина). Риба под определените размери се връща обратно в
морето – такива “недоразвити” нямат право да бъдат предмет на улов, бил
той чисто спортен и за забава или индустриален. В крайна сметка аз
единствен слязох на брега с празно кошче, но пък ако нищо не улових, то
със сигурност добре нахраних рибата през целия ден.
Корабчето,
макар че беше средно по размер, вълните бяха достатъчно големи и то се
подмяташе по тях като орехова черупка. Но пък цялостното мероприятие
беше много хубаво, весело и забавно (ако приспаднем минусите на морската
болест и махмурлука у някои). Наловихме и доста риби – аз хванах само
две “стандартни” и една по-малка. Както вече споменах, хората от
корабния екипаж първо мерят рибата с ролетката и само ако отговаря на
стандарта, тогава я дават за вкъщи. Малките ги хвърляхме обратно, да се
доугоят за следващия път. Няма такова поголовно ловене на всичко което
мърда, защото то ако беше така, няма кьорава риба да остане в океана.
Хората си пазят природата и живия свят в нея. Цигарени фасове даже не се
хвърлят в морето, защото казват че рибата се натравяла след поглъщането
им…
Щом
усетихме твърдата земя под краката си в около 18:30, когато се
завърнахме на мястото, от където потеглихме сутринта, страшен пристъп на
глад удари всички участници в авантюрата. Веднага се заровихме в
дисагите да търсим нещо да ядем, защото цял ден не вкусихме нищо от
съображения за сигурност. Морската болест мина веднага след стъпването
ни на здрава почва. Даже имахме смелост за изпием и по една бира със
“закуската”. Очакваше ни час и половина път за връщането до Бризбън -
качихме се на колата и малко преди града ни свърши бензина пък. Докато
чакахме “Пътна помощ” да донесе една туба изгубихме още един час. Когато
най-после се прибрахме, първо отидохме у Наско да разпределяме улова,
правихме си снимки и аз в 21:30 благополучно си отидох у дома. В цената
на риболова влизаше и изчистването на наловената риба от асистентите на
кораба. Те ни помагаха, когато си заплитахме въдиците една в друга,
слагаха ни стръв на куките и т.н. Изобщо – голяма организация.
В
моя конкретен случай, добре че бяха другите приятели, та да ми дадат по
някоя риба от техните, че да има нещо да занеса в нас. Защото аз нали
съм малко калпав – сам не можах да си я наловя. Така в емоции, снимки,
риболов и веселби мина деня, а всичко това остави в нас един с нищо
неизличим спомен. При първа и всяка следваща отдала ни се подобна
възможност, със сигурност пак ще ходим на подобни културно-масови
мероприятия.
Рибите
се оказаха само изкормени от вътрешностите, а Женя в къщи имаше
задачата да им маха главите, люспите и хрилете. Очисти ги едва към
полунощ, защото имаше и големи екземпляри, които трябваше да ги режем на
банциг – с нашите обикновени ножове това на става. На края легнах като
отсечен дънер на стар бук – аз специално бях направо убит от емоции,
клатушкане, “слабост” в коленете и т.н. Независимо от всичко, беше много
приятно и весело и съвсем спонтанно взехме решение да отидем пак. Но
единодушно решихме за следващия път, да се направи проверка в личния
багаж на всеки участник, още преди да се е качил в колата, за да
предотвратим вечерните запои. Може да се носят сокове, лимонади и др.,
но алкохол – НЕ, в никакъв случай! Със специално разрешение от партийния
комитет, може да има по една бира на двама души, но не за да я пият, а
да си мажат лицето с нея против слънчеви изгаряния на кожата...
За
на другия ден (вчера, неделя) беше определено да празнуваме рождения
ден на Наско, но поради обща отпадналост и неразположение в групата,
решихме да го оставим за следващата неделя. А то пък точно тогава (в
събота, 15 Юли) ще бъдат и изборите, та тъкмо ще празнуваме много
празници наведнъж (и то ако ги спечелим). Вчера сутринта аз станах
по-рано с намерения да си сменя стартера на колата. Добре ама последният
пък така силно съм го стегнал при румънеца с неговите ключове, че не
можах да развия болтовете с моите китайски боклуци. Ще взема назаем от
някого в завода за събота и неделя, пък в понеделника ще му ги върна
като си свърша работата. Успях да сваля само акумулатора от Сузукито и
утре ще го нося в нашата заводска работилница да ми го заредят. Ако
изобщо поеме някакъв ток, ако ли не - ще купувам нов; струва $40, бълха
ме ухапала. Ама нали идеята е да се кара до последно, че чак тогава да
изхвърлям...
Като
се разбра, че няма да се занимаваме с колите, решихме да излезем на
разходка. Времето беше чудесно - слънчево, че даже и топло на моменти.
Отидохме пак до битака, който се провежда всяка неделна сутрин много
близо до нас. Там е най-чудесното място човек да утрепе поне 2 часа от
безценното си свободно време. Купих една много интересна географска
книга за Австралия – “Австралия в картини и снимки”. Изданието е старо,
но природата не се е променила много от тогава. Освен това снимките са
цветни и има обяснения на гърба им за местата, където са правени. Купих я
главно заради вас - да ви късам по някоя страница и да ви изпращам да
гледате и четете (един път да ви докарам тук и ще се родя втори път;
много време ми отнема да ви опреснявам информацията, но го правя с
безгранична любов, желание и емоции – само защото е заради вас самите).
Книгата струва $1, но съдържа 55 големи снимки с обяснения. Миналата
седмица Неничко беше открил негови “колеги” по събиране на баскетболни
карти да продават колекциите си на битака – 6 карти за $1. Предният път
му купихме няколко, но за вчера беше нещо наказан – без купуване. И уж
отидохме само да зяпаме. Той изчезна по едно време и след малко се появи
с цяла торба карти – 117 на брой. Дал му ги някой без пари. Голям дявол
и търговец се извъди, обаче никак не му се учи! Щеше да му се пукне
сърчицето от радост. Неговата колекция наброява вече 410 карти и съм му
обещал, че скоро няма да му купувам никакви. Сега пък ще има нужда от
пликчета, за да си ги нареди в папката – то не е една беля. Но едно по
едно ще става всичко.
От
битака пак отидохме на пазар. Тук до нас откриха един много евтин
магазин за плодове и зеленчуци, та пазаруваме само от там вече. После
заминахме към Ани и Сашо – Женя имаше нещо да приказва с тях, а и децата
да си поиграят заедно. Така убихме и следобеда в сладки приказки и
кафенце. През тях по някоя време се отби и Наско, който точно вчера
имаше рожден ден. Та ни покани вечерта съвсем набързо да уважим датата с
по глътка шампанско. Ние пък си прескочихме до вкъщи (само на 25 км и
още толкова обратно + други 25 км за прибиране от тях), за да вземем
видеокасетите от риболова, та да ги изгледаме заедно. Падна голям смях,
спомени и коментари. Сега всички искат да им записвам филма и тези
вечери ще съм зает с тази дейност. У тях не сме се бавили много, пък и
това не беше официалното тържество, а само почитане на датата. Големият
моабет ще се проведе другата неделя. Ние бяхме им купили един голям
албум и ракиен сервиз. Но снощи им подарихме само албума с лепенката
“BG” и няколко снимки. И той и Сашо много се зарадваха на тези лепенки и
веднага ще си ги залепят на колите. Постепенно ще оборудваме цялата
колония с такива знаци – нали сме патриоти...
Снощи
се прибрахме към 21:30 и видяхме, че на телефонния “секретар” има
съобщение от Сашо (Сиднейския) - бебето се е родило и че родителите им
са пристигнали. Веднага се обадихме и приказвахме надълго и нашироко.
Жестът, който сте ни направили не мога да опиша с думи, но поне някак
мога да изразя синовната си благодарност към това. Разбрахме, че можем
да разчитаме на още, което съвсем не е малко. Ще ги вложим в строежа и
то само ако се наложи. За сега ще стоят в банката и ще си чакат реда, за
всеки случай. Още веднъж – горещо ви благодарим, майко и татко, за
цялата тази финансова, морална и материална подкрепа, която ни давате и
за куража, който ни вдъхвате! Аз знам, че ви е много тежко и въпреки
това винаги сте намирали и в момента намирате сили, за да ни окриляте и
насърчавате за правилните ни действия. Това липсва на много хора тук и
им е доста по-трудно... Със Сашо се разбрахме да му изпратя номера на
сметката си, а той от Сидней да вкара в нея парите. Още е много рано да
се мисли за отиване при тях, защото бебето е толкова малко, а пък и аз
нямам повече отпуска. Може би през Коледните дни ще плануваме нещо
подобно. Тогава ще си вземем и златните неща. Ние сме подготвили едно
колетче за бебето, а аз ще сложа и едно шише с ракия от моята - да се
почерпят за наше, ваше и това на Кралицата здраве...
След
разговора ни с леля Денка, ние с Женя останахме като замаяни от добрите
новини, радостите и т.н., които чухме от нея. Аз веднага исках да ви се
обадя по телефона, но изглежда сте отсъствали от къщи следобеда. Тази
сутрин нарочно станах по-рано, та преди работа да предам благодарностите
ни и информациите около нас. Толкова много ми се спеше, че не помня
нито какво съм казал, нито какво сте ме питали, нито пък аз какво съм ви
отговорил. Помня само, че сте получили колетчето, което беше адресирано
до Албенчето - но дали всичко е било на лице, не разбрах. Тези дни, по
време на вечерните видео записи за другите приятели, ще довършим и
нашата касетка и много скоро пак ще изпратим колет. В него вече ще сложа
и малко ракия за опитня.
Сега
на работа съм много зает. Даже тази вечер работих до 18:00. Но ще
намеря време и сили за всичко, защото много вЕ обичам, както пише Нени
из писмата си. Носих си днес листите на работа, та уж да пиша през
почивките както обикновено, но нямах време да почивам и ги работих и
двете. В крайна сметка предадох чертежите до вечерта, което е
по-важното, а и така бях обещал. Абе уж не ме пришпорват, ама обичат
бързичко да им се върши работата, която са ми възложили - забелязвам
това само като един страничен наблюдател...
Бях
се наточил да ви пиша много и писмото ми да стане хубаво, но не знам
дали успях да предам всичките емоции, настроения и информации около нас.
Още веднъж благодарим за помощта, с която ни дарихте. Нека да мине още
малко време, да видим кога и как ще строим тази къща - тогава в писмата
си ще започнем по-подробно да коментираме евентуалното ви идване тук,
при какви условия и т.н. Аз знам, че искате да ни посетите в Австралия и
ние ще направим всичко каквото трябва за да осъществим това, пък
каквото излезе на края. Но в същото време ще чакаме да чуем и вашето
становище по този въпрос.
Ако
апартамента не може да се продаде на изгодна цена сега, по-добре би
било да си остане. Той рано или късно пак ще има стойност. Но да се
подарява или продава на безценица, само и само за да се отървем от него,
смятам че е глупост. Не сме нито на пътя, нито пък прекарани по някакъв
начин, за да се примиряваме с какво да е.
Мисля,
че това което написах тази вечер е всичко от тези дни. За което се сетя
по-нататък пак ще допълвам. Завършвам с мнението, че всичко е чудесно в
тая Австралия; и пари – дал Господ! Но времето не стига. Заработването
на заплатата през целия ден, ужасно много ограничава възможностите за
по-волна програма...
11.07.1995
- Здравейте скъпи наши. Искам с няколко думи да споделя чувствата си от
жеста, който направихте за нас. Много съм ви благодарна за помощта и
искам най-сърдечно да ви уверя, че тези пари във всички случаи ще бъдат
оползотворени обмислено и пълноценно. Познавате ни вече добре, а това
означава, че ние няма да ви разочароваме. Самият факт, че започнахме
този процес показва, че имаме намерение с цената на разумни и добри дела
да осмислим живота си в Австралия. Повечето от нашите приятели тук
работят и двамата, но поне ние не знаем да са предприели подобна стъпка.
В крайна сметка всеки сам си организира живота. Ние лично се стараем да
не прекарваме всичко през стомасите си, а дори и малко по-икономично,
но да направим нещо, което не е кой знае колко непостижимо в тази
страна.
Вече сме в очакване на последните документи от
банката, приключихме с последните плащания и да се надяваме, че всичко
ще е наред - от 01 Септември започваме изплащането на заема. Може би
скоро след това ще теглим другия, за самия строеж. Искаме първо да
уредим започването на този. Дано до тогава и аз да намеря работа, за да
можем да теглим по-голяма сума от банката. Вчера имах обаждане по
телефона от една агенция за някаква работна позиция. Ако ме одобрят, до
края на седмицата ще ме потърсят пак. Аз често казвам на Ачо, че имам
някакво чувство да предусещам нещата, което до сега (за хубаво, слава на
Бога) не ме е лъгало. Та, сега имам чувството, че до края на седмицата
ще ме извикат на интервю - дано и този път да не ме излъже. Сега вече,
като имам и шофьорската книжка съм по-спокойна. Времето за започване на
работа е малко трудно в настоящият момент, защото е краят на финансовата
година, но ще видим. Но най-важното, което искам да ви кажа е:
благодаря за доверието, моралната и материална помощ! Спокойна съм, че
ни вярвате и знаете, че бавно, но сигурно се движим напред. Благодарим и
за златните накити най-сърдечно. Женя
13.07.1995
- Рекох пак да драсна някой ред от работа. Тези дни няма нищо ново
около нас, независимо че суетнята ни е голяма, но повечето се въртим на
едно и също място като пумпали, без да правим нищо. Имам много поръчки
за презаписване на филма от сериите: “Братска делба на ракия”, “Моабет у
Ели и Наско” и “Риболовни неволи”. Та, всяка вечер стоя до късно да
правя записи, а още на вашата касетка не съм ги прехвърлил. На работа
също съм на голям зор (като никога! – да се чуди човек) и даже вечер
оставам до по-късно да работя. Прибирам се в 18:30 и като кажа на Женя:
“Болезнено съм гладен!”, на последната й идва да ми навре главата в
някоя тенджера и да я свари на бавен огън. Но такъв съм си аз, какво да
направя (добре че само това ми е кусурът...). Че и малкото - и то се е
научило само за ядене да пита и още не свършило с едното, задава въпроси
какво ще е следващото. От обяд иска да знае каква ще му е вечерята, на
татко лакомникът…
Вчера
Женя изпрати колета до Валя и Сашо – неща за бебето, една количка за
Мирко, а аз сложих и едно шише 1.250 л с ракия да се почерпят. Пратихме
писмо до Еми и Христо и до една бивша колежка на Женя, която се ожени в
Германия – Франкфурт. Била с мъжа си на почивка в Испания, та от там
писала картичка и писмо. А адреса ни го е взела от Румяна Димитрова,
като си е ходила до България, защото те и с нея са колежки – работиха
заедно в един институт. Много се зарадвахме, особено Женя. Тя е написала
подробно писмо и на братовчедка си Диана от Ямбол, която живее с мъжа и
бебето си в София. Искат да идват насам, та им пратихме малко
информация по тези въпроси. Те може би ще ви се обадят някой ден, а пък
вие ги свържете с Цецо и Светлана за повече подробности по случая...
Продължавам
по традиция и на обяд. Вчера колега от завода ми донесе един
изправител, та да си заредя акумулатора на Сузукито. Нощес цяла нощ го
оставих да работи в гаража. Снощи се обади един клиент и в 08:00
сутринта в неделя ще идва да го гледа. Ако този акумулатор не е добър
вече, ще му дам моя стария от Нисана, а пък за него ще купя чисто нов.
Тези дни трябва и на касетките да се запишем, защото е хубаво пак да ни
чуете гласовете. Особено сега, след тези събития и след страхотния
подарък, който ни направихте. Никога няма да забравим жеста ви! Искам
час по-скоро да получите тази благодарствена пратка, защото знам как
очаквате всеки ден пристигането на някакъв хабер от нас и отсамната част
на света. Но за жалост, времето ми все не стига, пусто-опустяло, а пък
не ми се напуска и работа баш в този момент, за да съм си “свободен” по
цял ден...
В
събота ще бъдат изборите и може би няма да мога да работя до обяд, но
още не си знаем програмата. Изпратили са ни цяло списание – наръчник за
провеждането на тези избори, с отделните начини на гласуване и
резултатите по райони от последните, които бяха през 1992. Оставили са и
празни кутийки за нанасяне на тазгодишните резултати. До вечерта вече
ще знаем кой е спечелил. Данните влизат в компютъра и всичко става много
бързо.
На
10 Август навършвам една година откакто съм започнал работа. Струва ми
се, че доста бързо мина това време, ама то пък като се замисля - дали
съм си поемал дъх от тогава? Дните просто хвърчат един след друг,
времето отива само за работа, а кога ще живеем? - и аз не знам. Ама до
пенсия има още доста години, та се надявам и ние да закачим малко от
каймака и да се израдваме на частично богатство и измамно охолство...
Днес
и утре Женя ще приготвя разни деликатеси, че в събота Нени ще ходи на
някакво училищно тържество. Там специалитетите, които всяко дете ще носи
от къщи и направено от майка му, ще се продават, а събраните средства
ще се използват за училищни цели. С тези пари водят децата по екскурзии,
музеи, организират им спортни или музикални мероприятия и т.н. Добре е
организирано всичко, само дето хич не ги товарят с домашни и ми трябват
много викове и крясъци в къщи, за да се седне и да се прави нещо
смислено. Като под “нещо” нека тук да не се разбира постоянно подреждане
и броене количеството на баскетболните карти от колекцията, ами
сериозно учене и решаване на задачи. Тук при нас е майката на наши
приятели. Скоро ще си ходи в България и междувременно аз ще ви напиша
адреса й в София, за да й се обадите при случай. Тя е постоянно с нас на
танци, моабети, барбекюта, разходки и т.н. Само дето за риба не дойде
онзи ден. Даже в събота вечер ще ни идват на гости. Но думата ми беше
друга. Понеже тези приятели са дошли преди 3 години в Австралия, тогава
детето им е било едва 4-годишно, те самите не са имали много контакти с
българи и малкия забравил българския език, калпазанина. Сега е на 6 или
7, но като дошла бабата и веднага го турила на място. Детето вече си
приказва най-спокойно и свободно - даже не се и запъва много. Основната
ми мисъл е, че много липсва и на нас една такава “твърда” баба тук, за
да има ред и дисциплина. Щото и наш’то диване е едно – не е за
приказване... Ще се ориентирам към привършване, че почивката ми изтече.
Пак ще продължа като ми остане време...
14.07.1995
- На този ден през 1789 е паднала Бастилията във Франция и побеждава
френската буржоазна революция. Помня го от историята, от 8-ми клас. Нали
и на другарката Ненчева (учителката ми, мисля че така се казваше...)
ходих да й се извинявам чак у тях и да я моля да ме изпитва пак за (6).
Та покрай този повторен изпит, аз злощастният, трябваше да запомня
стотици дати на исторически събития - едно от друго по-безинтересни и
нямащи нищо общо с моите детински мераци. Една от тези важни дати беше
Денят на Бастилията, както французите си наричат националния ден. Тук
обаче нищо не се чу за Националния празник на Франция, може би заради
бойкота срещу тях. Австралия е отказала всички договори за храни и др. и
се е обявила против френските ядрени опити в Южния Пасифик. Имаше
големи акции на “Зелените” (“Greenpeace”) срещу острова, където са
разположени съоръженията им.
Тези
дни няма новини. Неничко ни се примоли горещо да му купим стик за
хокея, който напоследък играят в училище. Даже беше награбил разни
негови боклуци да ги носи в заложната къща, та със спечелените пари да
си го купи. Аз разбира се, го поощрих – нека да отиде до там и сам да
види какво ще вземе от тях. А пък после аз ще му понадя горницата, която
не му достига за покупката. Знам прекрасно, че нищо няма да му дадат
насреща, но нека да се вре и да се оправя както може. Тази седмица съм
надработил доста - заплатата ми ще е по-голяма от друг път, заради
допълнителното време, което прекарах в завода и му обещах, че другата
седмица ще купим въпросния стик, като получа фиша. Не можа да заспи чак
от радост, малкия татков юнак! Пък $35 струва пустото дърво, а има и от
$128 даже. Но Нени също разбира, че това наистина са много пари и не е
оправдано да се дават за една нищо и никаква пръчка. Е, до $35 ще
прежалим – няма как. Казва, че бил много добър в тази игра и само стикът
му пречел да стане шампион в този спорт!?!...
Започнахме
от края да подготвяме и вашата пратка, а до тогава аз непрекъснато ще
пиша и ще актуализирам информацията. Снощи най-после довърших и
видеокасетата. Много малка част на края (около 10 минути) не можа да се
събере и съм я продължил на следващата касетка. Снимал съм главно къщите
около залива по времето на риболовния ни излет и там няма артисти, но
пък е интересно от архитектурна гледна точка. За това ви записах и този
кратък епизод. Довечера ще продължавам с презаписите за моите приятели. В
събота вечерта ще имаме гости, а през деня ще се занимавам около колите
и акумулаторите им. Ще гледам и стартера да си сменя на Нисана, че този
шум преди да запали направо ме побърква. А и не му отива на такава кола
и марка, такова грозно скърцане. Може да не е измита отвън и да не е
много лъскава, но технически трябва да е “ажур”!
Продължавам
на обяд. Сигурно и утре ще работя, та ще гледам да отхвърля повечко
работа. Много съм претрупан напоследък. Финансовата година започна доста
силно. Тези дни ще търсим нещо и за рождения ден на татко. По моите
изчисления този колет ще се получи тъкмо в навечерието на празника.
Направи ми впечатление, че последната ни пратка много бързо е дошла при
вас, но то всичко зависи на какъв самолет са качили пощата, а и как са
се паднали полетите им по график. Но независимо от времето, по-важното
е, че вече всичко се получава в България. За тук никога не е имало
проблеми, но за нашите писма вече сериозно се бяхме притеснили. Не че
кой знае какво ще се изгуби, но липсата на информация от нас знам, че ви
тормози...
Вчера
изведнъж навлезе някакъв горещ фронт и стана много топло. Духаше
направо горещ вятър, като че ли се намирахме пред калорифер. Сложихме
късите гащи автоматично, áко че е зима. Сигурно сте изкарали много
весело снощи с близките на Ани и Сашо. Сега тук е обедно време, а при
вас едва ще се зазорява. Гостите у нас ли спаха? Вероятно точно сега
пиете кафе, въпреки че като пресмятам разликата от около 8 часа, може и
да не сте се събудили все още...
Точно
на това място в петък прекъснах писането си, защото Женя ми се обади по
телефона и имахме да разискваме разни въпроси. От тогава до сега
толкова много събития се случиха, та чак днес – вторник, 18.07.1995 мога да започна подробното им описване. Слушайте/четете сега...
В
петък след работа, имах още малко да записвам видеофилми на наша
семейна касетка. На нея си записваме някои по-внушителни събития, като
екскурзии и други подобни. После гледахме филма по телевизията и
“раздадохме пижамите” – аз не мога да издържам много дълго пред скучния
телевизор. Ако съм на маса и сред компания мога да осъмна, но когато
имам телевизора насреща си за събеседник, много рано предавам фронта.
На
другия ден (събота), аз ходих на работа до обяд, след което минах през
агенцията да платя наема, а после отидох и да гласувам, защото Женя вече
беше свършила това задължение още сутринта. Самото гласуване се състоя в
една църковна зала на Англиканската черква - бързо, точно и експресно.
На вратата стоят двама души – единият е викач и пламенен оратор за
“сините”, а другият глашатай е подлога на “червените”. На влизане в
залата с урните двамата подават в ръката на всеки гласоподавател
рекламни материали със съответните бюлетини за партията-ръководител и
вдъхновител, която те представляват. Тук няма петъчен ден за размисъл –
предизборната кампания, под формата на взаимно обливане с политическа
помия, афиши, плакати и лозунги вървят непрекъснато и нестихващо дори и
на връх изборният ден, току пред самите урни. По принцип имаше два
основни избора с две листовки – синя и червена. Другите са все на разни
малогабаритни и нискокалорични партийки, чиито гласове отиват ту към
едните, ту към другите в зависимост от това, кой колко мангизи е снесъл
на продажните им главатари. След съответно записване и отмятане на
имената в изборните списъци, дават и двете основни бюлетини, с написани в
тях по две имена. Не, не – пардон: има само една бюлетина, съдържаща
имената съответно на червения и синия кандидат. В едно малко квадратче
срещу всяко име се пише цифрата “1”, което означава предпочитанието на
гласоподавателя към единия пред другия. Естествено е да се предположи,
съгласно моята крайно дясна и реакционерска ориентация, че единичката ми
попадна в синята кутийка със “синия” кандидат – Либерално-Демократична
коалиция. Не че те са много стока, но от двете злини трябваше да се
избере по-малката и по възможност без излишни червени краски и нюанси,
алени макове и прочие плява. Така моето първото гласуване в Австралия
приключи победоносно за самия себе си. Резултатите от гласуването все
още се доизясняват, но моят граждански дълг беше изпълнен и можех
спокойно вече да заспивам, без да се стряскам насън от комунистически
лозунги и афиши.
От
църквата – тичам обратно в къщи; бързах много, че в 14:00 щеше да идва
един клиент за Сузукито и който разбира се не дойде, нехранимайкото! Аз
монтирах добре зареденият вече акумулатор, който се оказа съвсем в
изправност и годен – просто от продължителното му стоене се беше
изтощил. После се преместих на Нисана пък, за да му сменям стартера.
Междувременно, предните дни ми се обади друг човек по повод продажбата
на Сузукито, с когото се разбрахме да се видим в неделя в 08:00. Аз
набързо смених и стартера, но времето напредна и неусетно стана 15:00,
когато пък у дома дойде агента от данъчния офис, за да оправим годишните
такси. Услугата струва $50, но те ще ни върнат други $780 в разстояние
на две седмици. Това е като се приспаднат всички разходи, приходи и вече
платени до този момент данъци. До тук – чудесно. Обаче има и друго, още
по-чудесно, което ще го описвам в обедната си почивка. И аз нямам
търпение да ви го кажа, но нали трябва и да работя бе, мамка му – да
пикая на тез пусти пари аз! Да не бяха те, щях да съм си отдавна в нас
сега...
Ето,
че се наложи пак доста да почакате, докато отново започна разказа си и
продължа с прекъсната си мисъл от вчерашната сутрин. Аз добре си правех
сметките да продължа с писането в следващата почивка, но вчера на обяд
така силно ме награби службата, че даже бял ‘ляп не се е яло по
обичайното обедно време. Снощи пък нямаше възможност за творчество от
вкъщи и поради тези причини продължавам чак днес, 19.07.1995 – 09:30, по времето за сутрешното ми кафе.
Бях
стигнал до мястото, където споменах че в съботния ден смених стартера
на колата и вече смея да кажа, че всичко й е в пълна изправност и
изрядност. Само едни задни гуми има да се сменят и мога да тръгна на
околосветско пътешествие с нея. Като изпратихме данъчния агент, след
като човекът ни попълни всички необходими документи и ни каза колко ще
получим обратно от Данъчното управление, седнахме за малко на
спокойствие да погледаме телевизия и да скъсим времето до вечерта. В
събота и неделя обикновено дават интересни спортни прояви от цял свят, с
всички по-атрактивни моменти от самите състезания. Рекох да ви запиша
малко на вашата касетка за обща култура и развлечение. Коментарът е на
английски разбира се, но и само кадрите да се гледат, пак ще бъде
интересно. Аз на следващата касетка ще опиша с няколко думи за какво
става въпрос. После се къпахме и съгласно уговорката, по ракиено време
ни дойдоха гостите. Това бяха едни наши нови приятели, с които се
запознахме покрай Ани и Сашо – и те са от София, строителни инженери и
двамата. Жената работи към Съвета и от там ни е взела много важна
информация за мястото, което купихме за строежа. Момчето пък работи по
конструиране на пътища, мостове и други промишлени и граждански
съоръжения. Нейната майка – леля Цонка е на гости при тях за 5 месеца и
скоро ще си тръгва за България. Ако не й продължат визата с още някой и
друг месец, тя на 19 Август трябва да отпътува, като аз междувременно ще
ви дам адреса й в София, да се срещнете и с нея при удобен случай. Ние
тук много често сме заедно, тя е като част от нашата компания, а и много
се грижи за всичките деца на камара, докато родителите им в това време
безчинстват и се наливат с ракия. Та, от един момент насетне се оказа,
че тези наши приятели много обичат македонски песни и стари шлагери и
като започна една веселба, един среднощен пир – та до 01:00. После ние с
Женя продължихме да си гледаме “Златния кестен” още един час. Аз като
се почерпя малко и ставам с много труден характер – искам да ходя по
барове, на Казино, стриптийз ми се гледа и т.н., та сън не ме лови
изобщо (ами аз съм си просто един непоправим бохем, какво има да се
чудите). Касетката със старите шлагери ме “нивелира” малко и ми действа
много отпускащо. Почти призори, и ние най-после си легнахме, а пък след
малко (на обяд) ще видите какво стана на другия ден...
Атмосферата
в отдела е по-спокойна и ето че това ми дава възможност да продължа с
писанията си в обедната почивка, вместо да работя за “честта и славата”
на Austral-Denning Pty Ltd. Та – както казах напред, легнахме си тихо и
кротко и само много кратък миг след това (още в 07:30 сутринта!!!) ме
събужда моя клиент за Сузукито – бре мерак, бре чудо; тези хора не спят
ли бре?! Слизам веднага долу - нали клиента тук е на почит и уважение,
но ми идваше да го удавя в басейна, дето ми вдигна кокалите посред нощ.
От дума на дума (аз рекламирам стоката, а той й търси кусурите)
стигнахме и до покупко-продажбените пазарлъци. Не след дълго човекът ми
даде един банков чек за сумата от $1200 и си отиде по живо-по здраво, а
аз исках да си удрям гъза в тавана от кеф и радост. Връщам се обратно
горе на етажа, разбуждам заспалата къща и съобщавам радостната новина –
всички ме целуват по веднъж в просъница. Тутакси се разбра, че повече
сън няма да има – не само за нас, ами даже и за съседите от околните
кооперации, защото Неничко почна да вие и да се търкаля по пода като
прасе; майка му пък от своя страна почна да му се кара - вдигна се шум,
вдигна се прах и след малко пердах пълната лудница доби ежедневните си
очертания. Като стратегически ход, само едно навременно, час по-скорошно
излизане от нас, щеше да спаси положението и запази относителното
спокойствие на съкооператорите ни и на махалата като общност.
Него
ден (в неделята от обяд насетне) бяхме канени на барбекю в един парк.
Щяхме официално да чествахме рождените дни на Ели и Наско. По най-бързия
начин излязохме и отидохме на битак – този път не съвсем до нас, но
значително по-голям от нашия, който аз открих съвсем случайно до моята
служба. Там в зяпане и ровене из боклуците убихме 2 ½ часа. На края
купихме два халогенни фара за $8. Искаха им $10, аз давах $5 – обаче
след пазарлъка, в крайна сметка за $8 ги освободихме от старите им
собственици. Като ги пробвахме с Нени на колата, се оказа че даже и
работят. Сега някоя неделя ще ги монтираме на предната броня и ще ги
включим към инсталацията. Аз тук за три години в Австралия мъгла още не
съм видял, освен онзи ден, когато карахме кашата за ракия към селото с
казана (което все пак е случайност и изолиран случай), но нали и двамата
с него си падаме по изгъзиците – та за това ги и купихме; а пък дали
изобщо ще вършат някаква работа е съвсем отделен въпрос – важното е да
ги имаме...
От
битака (бяхме решили да запалим по една свещ за хубавите неща, случващи
ни се напоследък), отидохме до Македонската черква, но попът “работи”
само първа смяна до обяд и вратата на храма Господен беше затворена.
Решихме обаче това да стане непременно другата неделя, малко по-рано.
Като видяхме, че ще си носим греховете с нас, запътихме се към парка с
езерото, за където беше насрочено тържеството. Там сме били и друг път -
много е приятно и на всички много ни харесва това място. Има всякакви
люлки, пързалки, поляни и алеи за децата, където те играят на воля
необезпокоявани от никой. Веселбата започна още веднага на обяд, защото
аз бях в отлична форма – физическа и умствена, поставяйки началото на
кампанията с няколко малки ракийци. Привечер към 17:00 си разотидохме по
къщите - къпахме се, телевизия гледахме малко и си легнахме.
Междувременно
на тази сбирка един от приятелите ни (дето ни бяха на гости предната
вечер, Румен), обяви че на 17 Юли (понеделник), той пък имал рожден ден.
Та онзи ден вечерта цялата компания бяхме у тях, но не сме осъмвали
чак, защото на другия ден сме на работа вече повечето членове от
постоянно разширяващата ни се групичка.
В
понеделника излязох по-рано от завода и ходих да осребря чека от парите
на продаденото вече Сузуки. Ходих да купувам и на Неничко Коледен
подарък – исках да му взема една мини стереоуредба само за $49, но се
бяха свършили. Беше много скопосно нещо – радио-касетофон, с две малки
тонколонки и т.н., а и безумно евтино на всичкото отгоре. Сигурно
продавачките от магазина са си ги разпродали помежду тях самите. Но
както и да е - ще търсим друг подходящ подарък, до тогава има много
време. Та, осребрих парите от нашия исторически рейс и веднага ги внесох
в банката. Като ми дадоха новия баланс, аз видях че сметката ни баят е
набъбнала. Оказа се, че Валя и Сашо минути преди това са ни превели
парите – за нас е един отличен капитал за старт в начинанието ни. Пет
хиляди от тях ще трябва да дадем сега за оформяне на документите и да
платим останалите 5% от депозита за земята, а другите 10% ще са за
строежа. Много се зарадвахме - още веднъж ви споменахме (като че ли сме
спирали пък!) в нашите приказки и пак започнахме да градим “пясъчни” и
“въздушни” кули. Вечерта дойде човека, който купи рейса, за да си го
откара в къщи - дадох му всичко дето имах от Сузукито: документи,
резервни части, ключове и т.н; запали и замина. С Нени го изпратихме до
пътя. Така историческият период от ерата на това малко Сузуки приключи.
Отчитам го отново като “добър”, даже “отличен” за нас. Неминуемо тук от
всяка покупко-продажба се губят пари, но ние достатъчно добре го
експлоатирахме, така че това което взехме е прилично, особено за
плачевното си състоянието, в което вече се намираше в последно време...
А
сега продължавам от вкъщи при по-спокойна домашна обстановка. Връщам се
с няколко думи на току що приключилите избори, които май ще се
повтарят, заради това, че гласовете им са “на кантар”. Още до вечерта в
съботата резултатите бяха в полза на сините, но все пак не и
окончателни. Продължават да пристигат пликове от вътрешността на
държавата. Всеки момент, може би и утре ще се обявят последните данни за
тези, които са спечелил кокала. За разлика от българския, този е много
месест, а не оглозган като нашенския. Така че и борбата за него е много
силна.
Значи
- след като човека отнесе със себе си първото ни превозно средство в
Австралия и остави насреща една добра сума за него (а то самото и много
приятни спомени), веднага отидохме на рождения ден. Беше много весело -
ядене, пиене, смях, торта, духане на свещи и т.н. Прибрахме се чак в
23:30, защото естествено тържеството имаше и продължение, а в къщи вече
на телефонния секретар видяхме съобщението от Сашо, да им се обадим в
Сидней. Ние и без друго мислехме да им звъннем, но стана много късно и
го оставихме за снощи. Вчера след работа се обадихме и си поприказвахме с
Валя и чичо Ванчо. Много им е харесала ракията и подаръчетата за
децата. Валя е добре. Те пратили парите на нашата сметка, а после ни
писали писмо с описание на валутните курсове, кое какво е и по колко.
Утре сигурно ще го получим и аз ще хвърля допълнителна светлина по
въпроса. Това е всичко за сега около нас (амчи да не ви е малко пък?)...
Сега
ще отделя няколко реда и по дошлото вчера ваше писмо № 114. Тъкмо
съобщиха, че нощес ще бъде 0°C, а утре само 18°C. Аз съм все още по къси
гащи и фланелка и не мога да усетя голям студ, но то сигурно ще е рано
сутринта. Почвам подред по отделните страници.
От
къде на къде вие ще плащате 4000 лв. щети? Че това е грешка на
квартирантите и те са длъжни да си поемат масрафа! Ние ли сме виновни,
че те са направили наводнение и са предизвикали повреди у съседите,
живеещи под нас? Ами ако те утре подпалят апартамента и той изгори –
значи ние нямаме къща, а пък те ще си съберат багажа и ще си отидат,
така ли? Това го няма в нито един свят. Аз, преди да влезем в
квартирата, на агенцията съм оставил $580 (това са четири седмични
наема), които да покрият евентуални възникнали по наша вина повреди. Ако
нещо се случи, което не е предизвикано по вина на немарливост от наша
страна или невнимание, тогава щетите се покриват от застраховката на
собствениците. Апартамента го приехме по опис на всяко петънце по мокета
и всяка отделна чертичка (одраскано) на стените; по същия педантичен
начин и във същият му вид трябва да го издадем преди да напуснем. А това
е отделно пък, дето ние го пазим повече от наш собствен! А там - ще ти
дойде някой в къщата, ще руши, ще причинява щети на трети лица, а аз ще
съм виновен после, понеже съм собственик – ебаси държавата! Щом съседите
отдолу искат 4000 лв. за ремонт на техния апартамент, нека да си ги
вземат от наемателите. Вие не бива да давате нито една стотинка! Пишман
станахме, че и вие заедно с нас от тези квартиранти! А пък и наемът им е
един, та да ти се доплаче чак – повече са главоболията, отколкото
финансовите ни облаги. Да се махат скоро и да вървят по дяволите! Вярно
е, че докато живеехме в Аделаида, прокапа ваната в банята от горния етаж
в нашия апартамент. Така се случи, че горното жилище също беше
собственост на нашия хазаин. Освен това тук всичко е застраховано и в
случай на разни такива истории, застраховката поема масрафа безусловно.
Така човека си понесе тропулака – той повика майстори, плаща им и т.н.,
но пък нищо не беше станало по наша вина – дори не и по вина на горните
наематели. Не смятам обаче, че ако му бях съборил стената, изгорил
мокета, счупил масата или наводнил паркета и т.н., щях така да вдигам
рамене и само да викам “sorry”. Щях да си плащам за дяволиите като поп.
Ядосах се на тези грижи, които допълнително са ви се създали, ама какво
мога да направя и аз от тук. А часовника му (на тоя келеш от Ямбол) ако
стига за залог – нека да му го вземат. Ами нали някаква отговорност
трябва да се носи, да се мисли, да се пази – то не може да се строи
капитализъм с калпав народ! Съветът ми е да не плащате. Ако баба беше
изтървала водата – тогава разбирам, вината щеше да си е наша. А пък и
ние самите колко пъти сме я изтървали – все са ни прощавали. Знаете ли
кои хора живеят отдолу под нас – още ли е пощаджийката с дъщеря си или
има други квартиранти? Но тук му е мястото да спомена, че и у нас в
кухнята не е било по-сухо от баба ти Кънчевица, Бог да я прости. И тя
когато забравеше крана на мивката, та водата шуртеше чак по стълбището.
Аман вече от проблеми...
Как
е кракът на татко – мога пак да изпратя лекарства, но ми пишете какви
точно. И как се казва “тромбофлибит” на латински или поне на английски
език, че да го обясня на аптекарките? А смъртта на Христо Умников е
направо трагедия – покрусени сме! Той е някакъв братовчед на Захари и
сме ходили заедно с него да му помагаме, че и на доктора (баща му)
“Шкодата” сме тикали един път. Спомням си как ни пусна на изпита по
“Технология” с по една тройка и двамата с Женя, защото Станчев се беше
запънал нещо с нас. Все спомени и спомени – непрестанно изплуват от
изкуфялата ми глава. В “Електроника”-та пък карах един курс по английски
– на Умников жена му ми беше учителка и се познавахме добре. Но то
злото като дойде не пита. Бог да го прости, добрия човек! Безкрайно
много съжалявам за тази скръбна и нелепа вест...
Не
разбрахме само защо сте ходили два пъти в Пловдив, но то по телефона
кое по-напред да си кажем. Като се видим със Сашови по Коледа (ако
изобщо се осъществи тази екскурзия), тогава с тях ще приказваме надълго и
нашироко за всичко. Утре по план ще ходим на пазаруване, когато ще
купим и на Нени хокейния стик, който той вече го сънува трета нощ
подред...
Продължавам днес от работа, петък - 21.07.1995. Вчера не съм писал, защото нямаше
материал за разказване. Аз предната вечер се изчерпах напълно и мисля че
покрих с описанието си по-важните теми и злободневки. Снощи вечерта
направихме един голям пазар, като първо обикаляхме спортните магазини за
прословутия дървен прът на нашия малък Неничко. От огромния избор той
най-после се спря на един, който струваше $20, но изглежда има шъшкъни,
които дават и по $200 за тая сопа, защото видях подобни цени да висят на
различните пръчки от подобно естество. Както и да е - хокейният стик е
вече факт, нощес Нени спа с него, а днес ще му е сефтето на терена. След
обяд имат среща на един стадион с друго училище, та ще видим довечера
добър ли е бил стикът и кой е истинският майстор – Нени или пръчката. А
аз веднага ще й намеря приложение и в бита, разбира се – няма само да ме
болят ръцете, я! Тая гьостерица е толкова удобна за съветите на
Макаренко, че ако имах възможност бих внесъл в България един вагон от
въпросният артикул. Всяко домакинство и всяка класна стая трябва да има
по един такъв “съветник” - гаранция за добро поведение, възпитание и
назидание....
Вчера
пристигна писмото от Валя и Сашо с бележката от банката, с която са ни
превели парите. Всичко е точно и акуратно и не е струвало нито цент за
услугата. Неприятното идва само от курса на долара. До преди няколко дни
той беше нисък, около AUS$0.70 = USA$1.00, но по изборите изкуствено
скочи, а освен това ние следим само официалния му курс, който се
съобщава по телевизията. Но вие добре знаете, че курс купува/продава е
различен и обикновено “продава” е по-висок. В момента, когато Сашови са
ни прехвърляли парите е бил AUS$0.75 = USA$1.00. А като пристигнахме в
Австралия преди две години и половина, ние обменихме $2000, които
носехме по курс AUS$0.64 = USA$1.00. Няма значение – сега вече разбрах
как от промяната на курса през последните седмици, $620 не можаха да
бъдат усвоени – т.е. бяхме ощетени с тази сума, но здраве да е. Това са
нормални неща за капиталистическия начин на живот и взаимоотношения, и
ние не можем да ги предскажем, нито пък с нещо променим. Тенденцията е
дори австралийският долар да поскъпва спрямо американския си побратим и в
случай че бяхме изчакали повече, тази обмяна можеше да стане дори още
по-лоша и неизгодна...
Продължавам
с мемоарите си в обедната почивка. Още напрежението не се е покачило
толкова, че да работя и на обяд, както беше миналата седмица. Пък и
заплатата ми не е $100,000 годишно, за да се напрягам излишно. Напред
говорих за валутните курсове, пари и банково дело. Спомням си, че за
USA$2000 преди близо три години, взехме точно AUS$2800, което прави
приблизителен курс от AUS$0.71 = USA$1.00. А по това време за тази ниска
стойност от AUS$0.64 = USA$1.00 аз си спомням много добре – като че ли
ей сега ми е пред очите онова светлинно табло в банката. Значи
последната е взела разликата от 0.64 до 0.71 - близо 7 цента на долар.
Сега тази разлика е стопена и е в по-малък размер - от официален курс
0.71–0.73, парите са ни сменени за 0.75, което е само с 2-3 цента
по-скъпо. В противен случай “ужилването” щеше да бъде по-жестоко. Както
казах и напред, тенденцията е австралийският долар да стигне
американския, което пък е признак на повишен жизнен стандарт и
процъфтяваща икономика. Тази политика ще се засили и от новите
управници, пък и нали Австралия уж излиза от рецесията. Щатът, в който
сега живеем (Queensland) почти не е усетил тази рецесия, докато Южна
Австралия (със столица Аделаида) са още по пътя към “дъното”. Както
знаете от историята, че дъно се лесно не стига и обикновено само напълно
удавеният се спира в него. Тези дето имат известни останали дихания,
могат да се отритнат от долу и да започнат бавно да изплуват – това вече
се нарича прогрес и всеки се стреми към него. Но тежкó на тези, дето
още “дъно” не са стигнали – те имат да видят и по-лошо. Но хайде, стига
вече с тези “дънни” разсъждения. Изпращам ви бележката от банката да я
видите само за информация - на нас не ни трябва…
Междувременно,
апартамента в който сега живеем се е продал на търг и новите
собственици сигурно ще искат да живеят в него. А нашата къща няма да е
станала до времето, в което трябва да напуснем и сигурно ще ни се наложи
още едно преместване, междинно. Но още нищо не се знае – сегашният ни
договор изтича на 22 Септември; до тогава сме си на същото място, а след
това ще видим. Ще гледаме да се уредим в същия комплекс, пък да наемем
само друг апартамент. Нищо не може да се каже от сега. Своевременно ще
ви информираме.
Довечера
ще имаме гости. Албена и Васил ще идват – те също са от София. И с тях
се запознахме покрай Ани и Сашо. Последният вече втора седмица работи -
от фирмата са му дали една миниатюрна сервизна кола, та все го майтапим
как се събира в нея, защото той е голям колкото Иван Славков, а колата
му е малко по-малка от Полско Фиатче. Но за града е чудна, гори малко и е
много удобна.
В
събота и неделя ще сме си из дома. Не се предвиждат някакви масови
прояви и мероприятия. В неделя сутринта ще отидем на битак, а после сме
канени на следобеден чай у инструктора на Женя, с чиято и Божията помощ
тя взе шофьорската си книжка. Жената на инструктора и самия той имат
частна фирма за организиране и провеждане на шофьорски курсове. Те са
много симпатични хора и съм сигурен, че ще си прекараме весело времето с
тях. В събота може фаровете на колата да монтираме с Нени, аз имам
ракията да си преливам в разни шишета – вече посъбрах достатъчно стъклен
амбалаж; все къщни и домакински работи, които така или иначе трябва да
се свършат от някого и най-често очакват все моята намеса. А времето е
като в Рая – вечер е хладно, през деня слънчево и тихо, около 18°C-20°C.
Небето е синьо като мастило – направо приказка!...
24.07.1995
- Стана ясно, че този колет не можахме да го изпратим вчера, защото още
не сме купили подарък за рождения ден на татко. Голямо бродене падна
онази вечер в четвъртък, но все не можем да изберем най-лекото,
най-хубавото и най-евтиното нещо (много изисквания имаме, нали!).
Другият понеделник не съм на работа – тогава ще обикаляме пак, ще купим
нещото и още същия ден ще изпратим колета. Ще се получи с малко
закъснение, но вие ще ни извините.
Последните
почивни дни преминаха главно из дома. В събота след работа ходихме на
пазар, а в 14:30 ни дойдоха едни гости - наши приятели от Gold Coast. Та
с тях си спретнахме един красив следобедно-вечерен моабет до 21:00,
когато те си тръгнаха обратно за у тях. Пекохме барбекю, правихме
салати, пихме ракии и т.н. Аз тъкмо бях разглобил фаровете да ги чистя –
баш преди да дойдат. Като си изпратихме гостите, продължих с дейността
си до 01:00 през нощта – аз съм си малко луд, това да не ви притеснява
или пък отчайва. В петъка пък други приятели ни бяха на гости – при мене
празно няма...
Вчера
станах рано (още в 08:00) и отидох в гаража да си сортирам ракията. С
голямо огорчение и огромно разочарование установих, че в качето са ми
останали само някакви си мизерни 30 л – нали в началото беше уж повече
от 45 кила, а къде потъна цяла една трета от всичкото количество, така и
не съм разбрал! Веднага запечатах две обема по 5 л – единият е за
освещаване на новата ни къща (когато стане), а другият ще отворя по
случай вашето пристигане в Австралия (също когато стане). После се
залових да пробивам бронята на колата и да монтирам фаровете. Неничко
през това време се беше вече събудил, та и той се включи с пречкането си
из ръцете ми. Към обяд привършихме с гаражните дейности и отидохме до
битака, но докато стигнем и той беше свършил. От там влязохме в магазина
за авточасти да си купя едно ключе за допълнителните фарове. Купих го,
обаче го върнах после (струва $5), защото не можеше да се вгради точно в
арматурното табло. В събота ще отида до автомобилните гробища и от там
ще си взема нещо по мярка. Докато се въртяхме напред-назад стана време
за следобедното ни гости у инструктора на Женя. Там прекарахме до
вечерта в пиене на чай, вино, ядене на сладкиши и сандвичи. Женя направи
и една баница, която ние занесохме като армаган от благодарност за
положеното старание, настойчивост (и огромно търпение, не се съмнявам)
от страна на нещастния човечец, а пък хората много я харесаха и я
изядохме цялата...
Както
разбирате, пиша пак от работата и сега продължавам в обедната си
почивка. Снощи след гостито, седнах да позапиша някоя песен от радиото.
Имахме план и ние да се запишем на касетка, но все не ни остава време.
Ще гледаме някоя вечер и това да направим. Тази седмица очакваме писма
от вас. Въпреки че майка пише и изпраща всяка седмица поне по едно, при
нас те пристигат малко разредени – на интервал от десетина дена, но и
това не е правило. Къде се бавят тези писма – никой не ги знае. Някой
път получаваме по две писма в една и съща седмица, дори по две са идвали
в един ден, но всичко зависи от това на кой самолет са ги качили.
Все
още нямаме окончателните резултати от изборите. За сега Работническата
партия (комунистите демек, онези лакеи с червената бюлетина) води с 45
срещу 43 места в Парламента. Но тук, понеже всички са достатъчно умни,
та сами разберат, че това е тяхната “Пирова победа” и че разлика от два
гласа съвсем не може да се нарече победа. Те самите не са очаквали
такива пагубни за партията им резултати и миналата седмица техният лидер
и настоящ Министър-председател на Куинсланд публично се извини на
нацията по телевизията, по радиото и във вестниците, за така слабо
подготвените избори. Сигурно ще има и доблестта да си подаде оставката –
да се надяваме. Продължават да се чакат бюлетини, които пристигат по
пощата от кънтрито и много отдалечените и откъснати райони (това са
фермите, хиляди километри навътре в страната). Уж до утре трябва да е
станало ясно кой ще ни управлява занапред, но да видим. Вероятно всичко
ще си остане при тези пропорции, защото едва ли шепата хора, които
живеят в тези крайно отдалечени области, биха могли да доведат до
някакви драстични отклонения от вече обявените резултати.
Нени
тези дни също съчинява отделно писмо от моето. Все казва, че не знаел
за какво да пише. Че майка му като взе един лист и го напълни с
множество точки, нещо като дневен ред. Всяка точка представлява отделно
събитие, което той трябва да опише с по няколко изречения. Гледам го, че
е почнал да отмята точките от “конспекта” една по една, дано се получи
по-хубаво писмо този път.
На
30 Юли за България ще лети нашия приятел Роси (Русан) от София, който
беше тук около Наско. На 01 Септември пак се връща в Бризбън. Ще видим
дали ще е удобно да проводим тази пратка по него, ако ли не – ще му
имате адреса поне, та да му се обадите в София ако някога ходите
нататък. Ние много моабети направихме с него – той беше неделима част от
компанията ни и всички много го обикнахме, защото е голям пич. Роси е
архитект и работят по съвместни проекти с Атанас, но по софрите сме
повечето заедно. Той по принцип окончателно ще се завърне в България
малко преди Коледа. През Август ще вдигат сватба на дъщеря си и за това
си отива. Не знам дали обстановката около него точно по това време ще
бъде достатъчно спокойна, че да се срещнете тогава (освен ако не съм
изпратил колета по него). Но пък когато се прибере в България, можете да
установите среща с него и семейството му. Те се познават и с родителите
на Ани и Сашо. Абе, голям моабет ви се очертава пак – направо ви
завиждам истински и безкористно!...
Сега
пък продължавам да пиша от нас. Напред вечеряхме - Неничко още се
потрива с миене на зъби, акане и прочие ритуали преди да си легне, а
Женя гледа филма по телевизията. Преди малко тъкмо привърших с
подготовката на подправките за надениците. В крайна сметка ще поръчам
общо 35 кг, защото и нашите приятели от Златния Бряг (Gold Coast) също
искат да участват в кооперацията, та като отидем след някоя и друга
седмица у тях, ние пък да им ги занесем. Много са ми противоречиви обаче
и разнообразни рецептите, които ползвам за тези наденици (защото
произходът им е сбирщина от всички краища на България), та се
затруднявам и не знам коя точно да избера. Комбинирал съм от всички
“специалисти” по нещо и съм усреднил количествата на основните подправки
чубрица, кимион, сол и т.н. За 35 кг месо (смес от 25 кг свинско + 10
кг телешко) ето какво съм предвидил – малко ли е, много ли е? – дайте
ако обичате и вашето становище, споделяйки дългогодишният си опит и
практика. Защо все така му се получава в живота на човека – изпукал съм
цели каруци с луканки и суджуци, ама нито за миг не съм се замислял как
се правят; нито веднъж не съм ви помогнал в приготовлението им, че да
съм гледал поне как става цялата работа. Сега поставен в тези трудни
емигрантски условия на самозадоволяване и оцеляване, аз трябва да правя
нови открития за себе си, вместо да ползвам на готово опита на челниците
в труда и занаята. Значи, обобщавам:
1) кимион – 400 гр;
2) чер пипер – 240 гр;
3) чубрица – 250 гр;
4) сол – 350 гр;
5) сода – 10 гр;
6) захар – 15 гр.
Няма
да е лошо все пак, в някое от следващите ви писма да ми запишете една
хубава домашна рецепта за истински селски наденици. Аз много-много на
книги не вярвам, въпреки че за сега това е единствената ми помощна
литература. Тук съм заобиколен с подобни като мене, дето само са яли,
без да питат кое как е било и от кое по колко се слага…
Както
аз днес на работа имах усещането, че ще получим писмо от вас, така си и
стана. Пристигна пореден № 115 – дълго, хубаво и подробно. На
по-дългите писма като че ли повече им се радвам. Понеже съм изчерпал
вече всичката информация около нас, по-долу ще започна да отговарям на
писмото ви ред по ред.
Отварям
дума пак за апартамента – не го имайте като тормоз, а просто гледайте
ако някой клиент се яви и не е за изтърване. Аз знам, че това си е
сериозен ангажимент, но пък и вие не му давайте такъв зор. По-добре е да
сте спокойни, а всичко останало само ще си се нарежда. Имаме предвид и
Божи да го сайдисаме с нещичко, ама дали е слушал много? Ами зъби има
ли, че да иска четка? Но като я получи, трябва всяка сутрин и всяка
вечер да ги мие много старателно – тъй да му кажете. Иначе ще му опадат и
ще има да фъфли като бабичка когато приказва...
Майко,
цялото ти писмо е с дати от месец Юни (VI), вместо Юли (VІІ). Аз даже
мислех, че наистина е писано тогава. Но си писала и на 05 “Юни”
(всъщност Юли), а за рождения ми ден нищо не споменаваш. Точно на това
място разбрах, че си допуснала грешка – иначе щеше да ме поздравиш. Но
ти това направи в предното си писмо, което действително беше от Юни.
Освен това, в него ставаше дума, че леля Денка и чичо Ванчо ще
пристигнат на 07-08 Август, а те дойдоха на 07 Юли. Нещо си се объркала
тотално в хронологията, ама пак като знаеш коя година сме - не е голяма
грешката! Смея се, де - ти нали разбираш от майтап. За нас датите нямат
абсолютно никакво значение – информацията е еднакво прясна и нова, след
като я научаваме за първи път, независимо колко стара е в
действителност. Отново благодарим за всичко, което направихте за нас
като финансова и морална помощ. Аз вече в предните страници описах
банковата страна на въпроса. Няма достатъчна благодарност, която може да
се изрече с думи или пък опише с перо за такъв един случай и жест. Дано
само успея с делата си да докажа колко много съм трогнат и благодарен
от помощта ви!...
Чета
редовете за срещата ви с родителите на Ани и Сашо, но няма много
подробности от това събитие. Сигурно сте изкарали хубаво, в сладки
приказки. Сега ще ви кажа и няколко думи за прословутият и предстоящ
строеж. Първоначално Наско изяви желание да ни построи къщата. Но
земята, която купихме за тази цел вече се явява много далече от района, в
който той може да се разпростира със строителният си размах. Той си има
определен кръг от квартали, до които може да достигне лесно и бързо,
без да му се оскъпява проекта и изпълнителният план. Извън него вече
транспортните разходи от превозване на строителните материали стават
страшно големи, а се губи и много време в път. Ние и не настояваме той
да ни е строител, защото напълно разбираме, че за него това е почти
невъзможно или изключително трудно – в никой случай не бихме си
позволили да насилваме нещата от наша страна спрямо него, нито пък ще
сме съгласни да покриваме допълнителните му масрафи за транспорт от
джоба си. Един ден всичките ще ми минат през двора – кой с лопата, кой с
метла. Няма само да ядат и да пият, я! Тук има изобилие от строителни
компании, така че това е най-малкия проблем. Ние финансово щяхме да се
оправим и без тези пари, но с тях сме по-сигурни и по-смели в
начинанията си. Това обаче само вие самите можете да разберете напълно,
защото ви казвам винаги и само истината; чуждите хора това никога не
могат да го проумеят. А видът на земята, местоположението, околната
среда и самия квартал не биха ни позволили да построим барака - къщата
може да не е толкова помпозна и голяма като другите наоколо, но поне
трябва да мери вида си спрямо останалите с интересни и раздвижени
архитектурни елементи. Но за сега не мислим за никакви планове - първо
чакаме документите за земята да оправим, пък тогава ще планираме
следващите си действия.
Щом
като е трудно на татко да размножава писмата, хич да не се занимава с
тях! Малко са ви другите грижи, че и това за капак. Аз го бях споменал
просто ако е възможно, но всичко свързано със средства, време и тропулак
да се отхвърля на момента. Аз на работа имам прекрасната възможност да
ги размножавам и ако Женя иска да ги изпращаме така до Ямбол, тя ще ме
инструктира какво да правя.
Всички
отдавна са здрави, но по времето на “болната” седмица дадохме $100 за
лекарства, без никакъв ефект. На края антибиотика оправи работата, но и
тук лекарите по принцип ги избягват и не ги предписват за щяло и нещяло.
Най-често оставят настинката да се навилнее и да си отиде сама – човек
не си товари бъбреците и черния дроб с излишни лекарства, след като ще
му мине и без друго.
Лошо ми стана като прочетох за пълномощните, но ако се наложи ще ги правим пак. Кой знае колко още ще се проточи този процес.
Къщата
ще бъде изградена с тухли отвън, а отвътре разпределението се прави от
леки и тънки етернитови плоскости (по-скоро гипсо-картон както му
викат). Не съм много запознат с австралийското строителство, но като
гледам по другите дворове: цялата къща представлява една дървена рамка,
отвън облечена най-често с тухли, а от вътре - с въпросните гипсови
плоскости. Слагат покрива и след 2-3 месеца хората се нанасят.
Ние
вече имаме семе за чубрицата, но нямаме градина къде да я посеем. Снощи
сложих няколко глави дребен лук (нещо като арпаджик, ама по-едро) в
едно тиганче с дупетата надолу и малко вода, че да изкласи пресен зелен
лучец за салата. Това ми е първия “посев” за сега. Гледам да е лесно –
да няма оран, да не иска копан и друга селскостопанска дейност като
периодично пръскане, връзване, плевене и т.н. Извадил съм тавичката на
балкона, че да я пече слънцето - да видим какво ще излезе на края.
Майко,
като споменаваш името “Кожухаров” от Сидней (аз го знам само задочно,
по име), виж ако можеш да ни уговориш няколко преспивания у тях (само
вечер). Това много ще ни облекчи отиването в Сидней, защото мотелите,
хотелите, та дори и къмпингите особено там са страшно скъпи - в смисъл
за нас. Стотина долара на вечер са си от голямо значение, áко че ги
заработвам за 6 часа труд. Ние както правим сметка да останем там 4-5
дни, трябва да дадем $500 за едното спане само. Ние парите пак ще ги
похарчим, но в разглеждане на забележителности и паметници на културата.
Помня, че като бяхме в Сидней преди две години, доста подсмърчахме пред
зоологическата градина, защото ни поискаха $35 за вход. А тя е нещо
грандиозно и заслужава да се види. Тогава я подминахме, но сега ще ни се
иска да я разгледаме. И още хиляди други атракции и интересни места
има, пред които единствената сериозна бариера е неговото светло
величество - “ДОЛАРЪТ”!...
От
зеления боб всъщност се отървахме много лесно. Веднъж Женя готви от
него, не – аз го готвих май, не е важно. Вря половин ден и пак не увря,
неговата веричка зелена аз дано да поругая! Седнахме после да го ядем -
то бяха гримаси, то беше цупене, мръщения и какво ли не. Че като ми
падна пердето пред очите - като го награбих в един чувал, тъй както беше
замръзнал на кюлчета във фризера и право в контейнера го изпратих. Нека
там да го ядат мравите и буболечките. От тогава рахатясахме и сме все
на наденици, кюфтета и др. Явно с боба не ни провървя...
По-рано
гледахме за готови къщи само за да се убедим, че от новото, чистото,
светлото и просторно жилище, което ние сами си изберем и построим, няма
по-добър вариант. Никой не може да предложи това, което ние бихме искали
и можем да си позволим с възможностите. Това, което наистина пък още от
пръв поглед харесваме и приемаме за чудесно, цената му ни поваля още
преди да сме се изправили насреща му. Ето защо ние решихме да строим,
пък било то и малко по-скъпо, но се строи точно това, което
предварително е решено на строителния план. А не купуваме на някого
архитектурните недоносчета. А пък долара ако стане 200 лева, както
пишете, хептен ще я закъса тая наша държава българска...
27.07.1995
- Уж напоследък няма нищо ново около нас, а пък като стоя и се замисля –
все по нещо съм пропуснал да напиша. Онзи ден пристигнаха документите
за земята – трябва да платим $5300 – $3100 за депозита за земята, а
другите $2200 са разни такси към държавата, плащане на адвокати и пр. и
пр. Но тъй или иначе това е крайната сума, плаща се наведнъж и сега само
чакаме официалните документи за собственост. После по същата трънлива
пътека ще минем, когато ще вземем заема за самия строеж, но
допълнителните такси може би няма да са толкова много, защото един път
вече сме ги направили при покупката на земята. Женя вчера е пратила чека
с парите, снимките е взела и в този колет ви ги изпращаме. Купила е на
Божи една малка видеокамера/играчка, която се пълни с вода и като снима
на уж, пръска с водата навсякъде. Дано да му е интересно – четките за
зъби са се свършили (и тук има неща, които периодично се изчерпват) и е
нямало в момента, когато Женя е пазарувала. Но ще го имаме предвид за
по-нататък.
В
неделя ще изпращаме Роси на летището, когато той отлита за България, а
после цялата компания отиваме на барбекю в един парк. Това е планът за
сега. Сашо онази вечер мина през дома. Той обикаля клиентите си със
служебна кола, та минал през нашия квартал (за по-направо) и работният
му ден приключи с това посещение у нас. Аз повреди като за него в къщи
нямам, но пък в замяна на това извадих едно ледено вино от хладилника,
че и мезенце накълцах – къде ще има да ходи повече? Снощи надписвах и
снимките.
На
работа съм си все така зает. Днес най-после дойдоха от Съвета да си
вземат ремонтната документация за градските автобуси. Вече има един
ударен отпред, та даже следобед ще ходим с моя шеф да го разгледаме и
преценим повредата. Като споменах за “шефа”, та се сетих и за
реорганизациите в нашата фирма. Съвсем неочаквано и инцидентно
техническият ни директор напусна (излезе умен човека и се махна от
кашата). Мястото му се зае от началника на отдела, а неговото пък -
респективно от главния чертожник (главния конструктор). Така всички
минаха с по едно стъпало нагоре. От няколко месеца насам имаме и нов
Генерален директор. Бившият също се покачи на следващото стъпало в
Обединението, а новият по моему е едно голямо лайно, но не смея да му го
казвам в очите - нали е шеф все пак. Пък и с тоя заем дето сме се
нагърбили, много такива и подобни говна ще има да търпя от тук нататък.
Но това са нещата от живота – нищо ново, нали...
Напред
приказвах и с моя началник да ми увеличават заплатата. Той каза, че съм
в списъка за повишение, но кога ще стане с тези нови “лайна” (шефове)
дето стоят отгоре и той не знае. Каза ми, че по принцип аз получавам
най-високата заплата в отдела от всички останали конструктори. И така да
ми я оставят пак ще съм доволен, но ако може да вземам повече – не се
отказвам.
Напред
ми се обади Женя, че от банката искат още $500 допълнителни такси –
започва се един вид “наместването на хомота” (да спомена с носталгия
любимата фраза и на нашият незабравим чичо Сашо от Айтос, Бог да го
прости). Ама като ги искат – ще ги даваме. То отърване няма. Иначе сме
добре и времето е много хубаво...
28.07.1995
- Благодарение на моята “велика” госпожа, ние няма да плащаме тези
$500! Станало било грешка и тези пари са ни ги надписали два пъти като
дължими от нас. Но тя проверила по телефона в банката и се оказало, че
тази сума ние вече сме си я платили и че сега всичко е наред. Ще й купя
вино за почивните дни и ще й опържа кюфтета - за награда, “миличката” ми
тя!...
В
понеделник сигурно ще отидем до някоя строителна фирма да видим
различни предварителни планове, техни нови идеи и т.н. През седмицата
може да се срещнем с Наскови, за да говорим за строежа. Изобщо много
тичане ще имаме през почивния ми ден. Ще трябва и да се подстригвам.
Вече ходя на бръснар и давам по $10 – нали се замогнах. Но не го правя
много често. Дописвам последни страници от писмото и като че ли не се
сещам вече с какво да ви занимавам, а в същото време и да не ви
отегчавам.
В
понеделник трябва и колета да пратим. Утре след обяд ще свързвам
фаровете на колата, в неделя сутринта отиваме на битак, от там на
летището за изпращането на Роси, а после сме на барбекю - докато се
обърна и станало пак омразния понеделник. Те всъщност и петъците не са
ми толкова щастливи дни вече, защото работя и в съботите. Едва към 11:00
в съботен ден малко ми се приповдига настроението и ме държи следобеда,
през вечерта и най-много до неделя сутринта. А в неделния следобед по
принцип съм мрачен, защото се считам, че съм почти отишъл на работа
вече. Изобщо, това не е за обясняване – то се чувства! Успокоявам се
само, че имам още някакви си 30 години до пенсията (тук се пенсионират
на 65, което допълва картината на положението)...
В
неделя ще ви запиша страшен филм от телевизията. Казва се “Животинска
ферма” - анимационен, няма много говор който да не разбирате, а е
уникално произведение за зараждането на комунизма, но от животинска
гледна точка. Ще откриете много прилики с действителността, истински
“герои” и т.н. В следващото си писмо ще се опитам да ви обясня някои
моменти от филма. Аз съм го гледал тук преди две години, когато ни го
прожектираха в училище с учебна цел и от тогава дебна, за да ви го
изпратя...
Продължавам
с новините от последния час. Напред Женя ми се обажда по телефона. Валя
и Сашо са ни изпратили в колет ризата и лекарствата, а накитите са ги
оставили да ни ги дадат като се видим. Женя каза, че ризата е много
хубава и аз много ви благодаря за подаръка. Сигурно в неделя ще се
докарам с нея. В писмото, което Валя ни е писала има и клюки: Пламен си е
заминал за България с цел да се жени. Имал проблем с визата си, че
Кожухаров нещо му съдействал. Последните три години Пламен е бил срещан
често с момиче (едно и също?! – та това е почти невъзможно за неговите
“способности”…), което ние знаем че е от Филипините (за тях съм чувал,
че са много красиви но за съжаление аз нямам неговият опит). Но защо ще
се жени в България, а не в Манила не мога да проумея. Може би вие ще сте
поканени на сватбата и ще ни пишете повече подробности. Ние няма как да
дойдем, пък и сега зимата не е много за пътуване. Виж, ако и на
Филипините се организира “женската” сватба, тогава непременно ще отидем.
Ами не им зная много обичаите на тези племена - може и само по една
сватба да правят...
Гледам,
че писмото ми пак е станало големичко. Хем нямаше какво толкова да се
пише, но то всеки ден като става по нещо и се трупат страниците. И този
месец се изтърколи неусетно в тичане нагоре-надолу – ние така и не го
разбрахме. На 01 Август (вторник) ще отчетем по обичаен и подобаващ
начин рождения ден на скъпият ни татко и дядо Нено, а в сряда сутринта
(по тукашното време) ще се обадим и по телефона, за да го и поздравим
лично. По-предния месец не си изразходихме напълно лимита от разговори
за USA$25, но си платихме цялата сума. През Юли имахме обаждане по повод
пристигането на леля Денка и чичо Ванчо, но не помня колко минути сме
приказвали - нали бях сънен още. Може би тези дни ще доизразходим лимита
с разговори до Ямбол или пак до вас, защото на 01 Август (при нас ще
бъде вече 02-ри) ще попаднем в лимита за следващия месец. Ще видим как
ще стане всичко.
Работата
ми върви успешно, въпреки голямата заетост по цял ден. Нали за това пък
ми плащат. Чакам с нетърпение да стане 17:10, за да си тръгна за вкъщи.
Онзи ден поръчах надениците и се обрахме до прашинка откъм кимион и
чубрица. Снощи се обаждах на приятел от Аделаида да ми изпрати 1 кг
смлян кимион и 0.500 кг смлян чер пипер. Там е доста евтино от гръцкия
магазин. Ще ми прати и малко чубрица, но явно ще трябва да сеем нашите
семена. Лукът дето го сложих в една паница с вода на терасата комай ще
изгние вече напълно, вместо да му покарат зелените пера нагоре. Не ми
вървят културите напоследък, ще сменям почвата...
30.07.1995
- Неделя. Това са наистина последните редове от “краткото ми писъмце”.
Всичко тези дни се извърши по набелязания предните дни и описан в
по-горните редове план. Няма нищо за добавяне или ако има, то ще е в
следващото писмо. Сега ще опиша с няколко реда съдържанието на колета и
предназначението на всяко отделно нещо.
Има
по едно шишенце с “одеколон за уста” - жабуриш се, но не плюеш в
мивката, а гълташ, предимно с мезе. Това е мостра от невероятно хубавата
ми сливова ракия, която варихме контрабанда за пръв и не последен път в
тази държава. За вас е касетката с музиката и видеокасетата. Неничко ви
изпраща и няколко от повтарящите му се карти. Играчката в кутията с
едно лежащо светещо мече е за малката Стели. Има снимки за Ямбол и
Габрово – то си пише на пакетите. Камерата-играчка е за малкия Божи.
Изпращам ви и няколко кибрита с изгледи от Сидней. Това е до тук. Ще
продължа утре от пощата, че Женя е направила една салата и сядам да
освобождавам стъкления амбалаж, че и на Сашо му трябват шишета за
неговата ракия – аз като изпия моята, ще дам празните бутилки на него
пък, нали сме комуна...
31.07.1995
- Пиша вече от пощата. Наложи се да извадим някои неща, за да се
включим в двата килограма и 30-те долара такса за изпращането им.
Извадихме четирите кибрита, вашето шише с ракията и кутийката от
касетката. Също и играчката на Божи. Тези неща ще тръгнат със следващата
видеокасета, която вече е почти пълна след снощния филм “Животинска
ферма”, който ви записах. Извиняваме се за неуредиците. В последния
момент купихме на татко часовника, който е подаръкът му от нас за
рождения ден. Онзи руския, дето го има вече сигурно 40 години, ако обича
нека да го изхвърли от моста “Игото” долу в реката, за да не би
случайно да го намери някой друг!
Татко,
часовника има 12 месеца гаранция. Документите сме ги задържали при нас.
Ако стане нещо до това време – веднага ни го изпрати, даже и само
батерийката му да е за подмяна. В момента той показва австралийската
дата и час. Сложил съм ти и описанието в колета, за да знаеш как му се
наглася времето, датата и т.н. Целуваме ви безкрайно много: Ангел, Женя,
Нени...
Няма коментари:
Публикуване на коментар