Мили родители, бабо - приятели и близки!
Тези
дни не съм писал нищо, защото нямаше нещо съществено за отбелязване.
Онзи ден (21.01.1993) ви изпратихме писмото със снимките. Дано вече да
сте го получили, а и останалите разбира се. Обикновено по Нова Година
писмата се бавят поради прекомерната заетост в пощите, та може да ги
получите всичките на камара. От сега ви завиждаме на радостта, с която
ще си ги четете и разглеждате снимките. И на нашите приятели са се
забавили писмата поради Коледните празници. Същия ден взехме парите от
социалните помощи и... право в един магазин. От там си купихме чисто
ново видео – записващо, с програмиране на телевизионните канали,
програми и т.н. С всички “екстри”, така да се каже. Взехме го с мисълта
да гледаме разни образователни филми или програми на английски език, а и
за да ви записваме някои интересни неща от телевизията или от други
източници на касети, след което да ви ги изпращаме за по-нагледна и
подробна информация.
Та,
видеото струва $435 с разните допълнителни приспособления за включване
към нашия по-простичък и обикновен телевизор. Минава за едно от скъпите
от класата на “евтините” видеоапарати, защото имаше и едни боклуци по
$343, но не с такива качества като на нашето. Другите от следващата
по-квалитетна категория вече бяха по $500, $600 та до $950. За такива
скъпи неща на тоя етап ние не можем и да мислим даже, камо ли да си ги
позволим. Те сигурно сами ходят до чекмеджето с касетите и сами си ги
слагат, или пък разбират на човешки команди (като кучетата) - не знам!
На нашето обаче всичкото това става ръчно. Е, и то е полуавтомат: като
кажа на Нени да пъхне съответната касета и той с охота го прави (пак
като кучетата). Но пък другите автоматики дето си ги има “по рождение”
му стигат – трябва ми второ висше образование да изкарам, дорде му
разбера всичките функции. Иначе има дистанционно управление, с две
глави, със стоп-кадър и може кадър по кадър да мести филма, за точно
фиксиране на лентата при киномонтаж. И разбира се, още същата вечер с
нашите приятели го включихме, програмирахме и на края го поляхме обилно с
евтино магазинско вино. Беше много весело…
Вчера
(22 Януари) пак ходихме напред-назад по магазините и си убивахме
времето из града. Днес пък за обяд бяхме на гости на този човек, за
когото носихме снимките от внучката му в България. След това минахме
през старата ни квартира, където намерихме вашето шесто писмо, започнато
на 02.01.1993 и пуснато на 08.01.1993 (умишлено пиша точните дати,
заради статистиката и воденето на отчета). То е пристигнало на
22.01.1993, което е нормално - за около 14 дни. От него разбрахме, че
вие все още не сте получили никакво писмо от нас, което ни притесни
малко. Но сигурно ще се получат в най-скоро време. Ще видите, че всички
те са много подробни, богати на информация и съдържат много снимки,
които сме си правили при разни поводи и срещи с приятели.
Разтревожих
се като прочетох за бабиния слухов апарат – още в понеделник ще отида
да проверя тук дали има такива неща, колко струват и евентуално ще взема
един ако не сте уредили нещо друго в България. Ама първо ще се обадя по
телефона да проверя каква е ситуацията при вас, а и да видя дали са ни
пристигнали писмата. Не бързайте да купувате, щом като са толкова скъпи –
от тук ще го изпратя аз; хем ще е по-качествен, хем може да се окаже и
по-евтин.
Радвайте
се, че ние поне сме тук и сме сравнително добре, защото както разбирам
от редовете на писмата ви, при вас положението не е много “розово” -
т.е. не е “синьо”, каквото го искахме ние бъдещето (а и настоящето) по
митингите, ами май пак отива към “червено”, в посоката на алените
макове. Ще има много да ви мислим и непрекъснато ще гледаме как да ви
изтегляме насам, колкото е възможно по-скоро. Това не е невъзможно, само
трябва да мине малко повечко време, в което и ние да се окопитим и
стъпим малко по-здраво на нозете си. Пишете ни непременно и по-подробно
за всички и всичко, което става около вас. Живо се интересуваме от
цялостната обстановка при вас самите, за положението в България и т.н.
Сега по телевизията дават повече предавания за войната в Ирак – докато
за Европа не се споменава нищо. Излъчваха репортажи за разни наводнения и
свличания на земни маси в Америка, но за Българя мълчат – пак нищо не
казват. Така че единствената ни информация по тези въпроси ще идва
единствено от вас. Откровено на нас ни се иска да бъдете малко по-добре,
защото почти целият ви смислен и активен живот премина в лишения и
недоимък – смятам, че сега бива да e значително по-различно; заслужавате
го, а и не само вие. А пък аз както чувам, положението “вместо само да
се влошава, то става още по-зле”...
Обадете
се някой ден на Димитър Бакалов (4-47-10) и му кажете, че сме добре и
че много ми липсва. Чудеса щяхме да извършим ние с него, само да си
бяхме заедно тука, ама нá – не ни е било писано. Ще пиша и на него някой
ден, обаче кога да намирам време за всички – то не е един, не са двама
мои добри и верни приятели. Влезте във връзка и с Геро (2-42-21) - и на
него ще се обадя по-нататък, просто сега не ми остава време. Специално
поздравете Огнян и Ленчето, както Цецо и Светлана (3-94-03). Толкова
много искаме с всички тях да споделим впечатленията си от Австралия, но
сега изобщо не ни е възможно това. Съберете се някога с някои от тях –
на кафе или пък нещо друго и им прочетете писмата ми. Така и те ще
добият представа за живота тук, а и вие като се видите с наши приятели,
ще ви е по-леко на душите и сърцата. Ние на Захари и на другите приятели
от тази банда също сме писали от новия адрес, както на Деси и Минко.
Чрез Форьо (доктора) се свържете със Захари и го питайте дали са ни
получили писмото. На Христофор номера е 3-98-20. Какво става с
операцията на татко? Не отлагайте нищо, той е изключително свестен
хирург. Не унивайте и не се отчайвайте за нищо – вероятно най-лошото все
още тепърва предстои (ама че и аз съм един шегаджия, с тоя мой черен
хумор)!...
Така
– “бабин сладък” Неничко от понеделник ще е вече ученик. Ние утре
(неделя) ще ходим с наши приятели в един парк - там ще обядваме на
общо-национална трапеза и ще поиграем по тревата с дечурлигата. Тук с
един мой приятел направихме кооперация (за мене си е направо
“корпорейшън”) за общ бизнес – събиране на празни и изхвърлени шишета и
предаването им за рециклиране. Кой където ходи събира бутилки и на края
ще ги предадем на събирателния пункт – белким като приспаднем разходите и
амортизацията да имаме достатъчно стотинки поне за един моабет. Иначе
тук шишетата от бира са по 5 цента. Има и по-ценни екземпляри по 10 и по
20 цента – това са големите стъклени бутилки от 1 литър. И хората
най-акуратно ги оставят пред вратите си – само минавай и събирай, но
най-главното в тази дейност е да си пръв, преди да е минал някой друг с
подобни бизнес-идеи и планове. Обаче от 1 милион глави добитък за цяла
Аделаида, които непрекъснато се наливат с бира и безалкохолни напитки,
все ще трябва да останат шишенца за всички, че да има хляб за нас и
нашето “развойно предприятие”. Та това е общо взето всичко от тези дни и
около нас.
Навъртяхме
вече с рейса 5000 км за два месеца – тук това става доста бързо и
неусетно. Разстоянията са големи пък и само ходенето ни до Сидней беше
над 3000 км. Но нали за това е колата – да ти служи вярно и безропотно,
за да си вършиш работата с нея. Сега Нени като започне училището ще
трябва сутрин да го водим и следобед да го прибираме, че той е още малък
да се оправя сам.
По
марките на някои от писмата ви няма никакъв печат от съответния
пощенски клон. Тях специално ги отлепям много внимателно във вода и ви
ги изпращам за повторна употреба. Не е обидно, нали – а и при тези цени
на услугите, пощите просто си го заслужават!...
Женя
е писала писма от новия ни адрес на нейните колежки Румяна Димитрова
(3-35-09) и на Ганка Илиева (4-38-58). Обадете им се при случай и
проверете дали са ни получили писмата. Така и ние ще се ориентирате за
пощенските разписания, колко време летят пратките ни и пр.
Ето че се събраха пак много неща за описване, та сядам отново на “писалищната маса” с хартията и перодръжката. Първо вчера - 24.01.1993
(неделя), ходихме на един парк до морето. Беше много, много красиво. По
доста интересен (и уникален, бих добавил от себе си) начин, водата е
издълбала брега и са се получили едни високи, отвесни стени. Като
погледнеш надолу ти се завива свят и ако не са предпазните парапети,
можеш да се търкулнеш като топка долу в кипящата от вълни бездна. Морето
там е много чисто, има скали за подводно гледане и възможности за
редица други морски спортове. Прави ми впечатление, че тук
приспособленията за плуване не са много евтини. Едни прости очила за
вода струват $15, един шнорхел – $5, а плавниците са по $20. И това все
пак са най-обикновените модели, защото има маски по $80-$90, както и
плавници по $185. Тук продават всичко – кислородни апарати (бутилки),
компресори да си ги пълниш сам, неопренови костюми за леководолази,
всякакви атрибути, харпуни, въдици - абе окото ти се премрежва от имане и
от цени разбира се. Може би само на мене ми се струват скъпи тези неща,
защото аз всичкото го измервам в яйца, хляб, кайма и други стоки за
елементарното съществувание и житейско оцеляване. Без да си давам
сметка, че тук нормалните хора освен че ежедневно преживяват, вероятно и
живеят по-пълноценен живот – ходят по разходки, развиват някакви
спортове, отдават се и си угаждат на хобитата и мераците; всичко това
обаче е свързано с отделянето на по-сериозни суми, които за нас са все
още недостижими и ни се виждат твърде високи, а от там и излишни…
Около
морето и в парка бяхме целия следобед, но не се къпахме защото беше
облачно; по едно време даже валя и дъжд. Вечерта ходихме у нашите
приятели, с които бяхме заедно през деня, че да си доядем храната която
си носихме с нас за излета. Вечерта се къпахме и хигиенизирахме
специално Неничко малко по-обстойно, че той на другия ден щеше да е на
училище. Обикновено след такива подобни екскурзии и излети, той се връща
мръсен като малаче – като че ли биволица се е въргаляла в някоя кална
локва. Днес, 25.01.1993 го изпратихме, поляхме му вода и той по живо-по
здраво замина за школото. Сутрин ще го водя, вечер ще го вземам – общо
15 км с колата; ежедневно по 5 пъти в седмицата...
Тъкмо
сега прибрах Нени от училището и бързам да ви опиша неговите първи
впечатления от началото на ученическият му живот. За сега е много
доволен - раздали им някакви книжки с картинки и елементарни думички и
той сричал, сричал, ама си казал на края каквото са го попитали. Абе той
все някак ще се оправи - не го мисля толкова, защото пък нали е и умен.
Опасявам се, че на нас със сигурност ще ни бъде по-трудно, но ще го
видим едва като започнем курса на 01 Февруари. До сега навсякъде беше
Коледна ваканция и никой никъде не учи. Зорът от тук насетне ще идва, но
нека да сме живи и здрави само…
Днес
ходихме в магазина на нашите приятели от Австралия (онези от църквата,
които ни дадоха телевизора преди празниците). Там пак те ни подариха
едни дънки за мене, един тиган + тенджера (комплект) и едни облекла за
предните седалки на колата. Много са мили! Тъкмо излизаме от дюкяна им и
едни други, съвсем случайни хора влизат вътре и носят някакъв багаж за
магазина, с цел да се продава там. Това малко магазинче се казва “New
Life” (“Нов живот”) и се стопанисва от църквата. По принцип всеки може
да занесе там разни неща, които не му трябват и ги оставя безвъзмездно,
докато църквата продава на символични цени тези стоки и по този начин
печели някакви дребни суми за поддръжка, свещи и др. Това като начин на
търговия, обхващаща и обслужваща специално по-бедните и безработни
прослойки на обществото, е страшно разпространено тук. Като се започне
от чорапи, гащи и обувки, та до мебели и всякакви електрически уреди –
всичко може да се намери почти на безценица и на смешно ниски цени. Та,
тези хорица освен боклуците и дрипите си, носеха и една прахосмукачка.
Връщаме се ние обратно в магазинчето и им заявяваме, че точно такава вещ
много ни е необходима за домакинството (не бяхме и далече от истината,
защото без прахосмукачка в къщи след още няколко дена вече щяха да
плъзнат червеите и хлебарките по пода; а нали с последните си пари
купихме видеото – за прахосмукачка изобщо не ни останаха фондове).
Хората ни казаха, че нещо било счупено и повредено по нея, не вървяла и
т.н. - ако можем да си я оправим сами и със здраве да си я ползваме.
Така и стана, защото веднага се възползвахме от любезното предложение на
добрите хора и взехме прахосмукачката от тях. Аз нали имам “майсторско
свидетелство” за събиране и поправка на боклуци – какъвто и да й беше
кусурът, щях да го оправя. Включваме я обаче като се прибрахме у дома –
оная работи като хала; смуче като руска “Ракета”, та надига мокета чак.
Нищо й нямаше изобщо (което малко ме разочарова, защото не успях да
проявя майсторските си способности и да я ремонтирам). Само я избърсахме
отвън от прахоляка и тя грейна, стана като нова. Такава същата
прахосмукачка в магазина струваше $99. Ние преди няколко седмици
гледахме една и даже мислехме да я купуваме. Не я взехме тогава, защото
малко по-скъпите от порядъка на $139 или $169, бяха доста по-красиви на
външен вид и значително по-мощни – 1200 W, докато тази е само 850 W, но
пък ние няма да се състезаваме с нея, я. Щяхме даже да събираме пари, че
да купуваме чисто нова от магазина. Но след като тази влезе съвсем сама
в къщи и не ни струва пукнат грош, от нея вече по-добра не съществува в
цялата търговска мрежа на Австралия. Така се обзаведохме и с
прахосмукачка, на четири колела; голяма, почти като нашия “Уралец” - да
ни е честита! (Мерси! – нека да се връща всекиму такава радост)…
Мили майко и татко, хайде пак и от мен няколко
реда. Най-пресни са разбира се впечатленията от училището на Нени. Той е
много доволен – учат (повечето време играят) от 08:50 до 15:45. Днес са
рисували и много са играли. За момчетата имало специални игри с релси,
гари, къщи, влакчета и коли. Нени казва: “Мамо, такава игра не бях
виждал до сега”... Вече имал и приятели, но имената им още не ги знае.
Там имаше деца от Унгария, Русия, Чехия, Полша, Румъния, Япония, Гърция,
Турция, Италия и т.н. Това е специализирано училище за емигрантски
деца. Учи ги една учителка, по 14 деца в клас. Питах го за името й, но
той каза, че утре вече щял да се опита да го запомни. Тетрадките и
учебниците са от там. Днес са учили за семейството (всичко на английски)
– баща, майка, брат, сестра, куче, коте. Нени се похвали, че госпожата е
казвала “good boy” за него, което значи “добро момче”.
Днес готвих сърми в лозови листи. Тук намерихме
един магазин на двама братя гърци, в който има нашето българско сирене.
От там си купихме и консервирани лозови листа, лютеница (която не се
яде, защото е много лютива), люти чушлета в марината (чорбаджийки, които
също са много люти). Мислехме с другото момиче да си направим наша
лютеница, защото можем да намерим евтини домати, чушки и патладжани, но
не знаем в какво да я сварим, нито пък имаме буркани, за да я
запечатаме. Тук тези неща със зимнините не са познати и известни. За
каквото и да си помислиш - има го в магазина.
Не знам дали съм споменавала до сега, но аз вече
имам електрическа шевна машина – само за $40, а почти нова. В магазина
най-евтините са по $200. Та днес гледах в един огромен магазин (от рода
на нашите РУМ), че има всякакви макари, игли и конци за машини. Да не ти
казвам за кройки – има дори кройки на пердета, покривки за маси и
легла. Има басми (1.15 м широчина) по 50 цента метъра; разни детски
щамповани разцветки по $1.50–$3 за метър. Мисля си, че някой ден трябва
да седна и да я разуча тази машина и да започна с най-простите неща –
покривки, салфетки. Ако пък се науча да шия, това ще е едно голямо перо
по-малко. Платовете са много евтини тук. Женя
26.01.1993
– Вчера след една масова и повсеместна акция за събиране на празни
шишета и бутилки, намерихме над 1000 бр., защото днес като ги предадохме
на пункта, срещу тях взехме $68. Това са много пари за някакви си 3
часа събиране и сортиране на стъклен амбалаж. Едно бирено шише го
таксуват за 5 цента – значи трябва да сме “обработили” около 1400 броя. И
всичко това се побра във фургона на моето малко рейсче! Минали сме не
повече от 50-60 км в града, така че разходите се свеждат до нула или са
поне незначителни. Това което се оказа впоследствие обаче беше, че
всъщност акцията ни се класифицира като незаконна дейност, защото само
Градския съвет бил единствен оторизиран орган да събира и предава
вторичните суровини за рециклиране и преработка (шишетата демек, в
нашият най-конкретен и нещастен случай). Със събраните пари от името на
управата се правят разни дарения за църкви и организации, които са на
собствена издръжка и от време на време имат нужда от някакви финансови
инжекции. Така че без да искаме и съвсем случайно се сблъскахме с
монопола-държава. Тук това е често явление – бавно, но сигурно вървят
към социализъм. Монопол за това, монопол за онова; монопол за алкохола;
това забранено, онова не е позволено. А законите са им железни. Това че
не знаеш не те оправдава - щом живееш тук си длъжен да знаеш или да
питаш. Прошка няма за никого. Както и да е, сега аз вече значително
по-внимателно и предпазливо ще продължавам дейността – единствен
полупресъхнал извор на някакъв страничен доход, макар и жалко малък за
сега. В резултат на разкритията и косвеното ни спречкване със закона
(косвено, защото все пак милиционерите не ни заловиха на
местопрестъплението; всичкото това го научихме от случайни минувачи и
съвестни граждани), аз загубих своя партньор в бизнеса в лицето на моя
приятел. Той е една изключително чиста и високо отговорна личност, с
много строг морал и ценностна система, който по никакъв начин не иска да
се злепоставя пред властта и обществото, още повече пък да нарушава
техните общоприети закони и правила. Така той с достойнство излезе чист
от играта, докато аз оставам в батака, понеже си падам с малко
по-занижени стойностни качества и общо взето съм си един хайдутин и
разбойник. За мене моралът се състои в това да знам, че по никакъв начин
не посягам върху нечие чуждо и не ощетявам отделният индивид, както и
никому не причинявам зло и пакост. А на държавата съм й е**л мамата –
нали и аз трябва да оцелявам по някакъв начин бе, по дяволите!
Право–криво, това е. Един ден може и аз да се поправя и подобря, но сега
сме на зор и трябва да се търсят всякакви начини за преживяване –
позволени или не. Нека в това да ми се състоят греховете – че съм свил
на Съвета празните шишета от бира (ама че тъпотия, а)...
Днес
вече и ние ходихме да се запишем за курса по английски. Ще започнем да
го посещаваме в близките няколко дни. Понеже слънчевите ми очила
напоследък доста се амортизираха от честа употреба, реших да им сменя
само рамките, а иначе старите стъкла да си останат, защото са тъмни и
стъклени, а не пластмасови боклуци като тукашните. Ха познайте сега от
пръв път, колко пари ми поискаха за тази елементарна услуга – ще ви
помогна с отговора: $85! След съответни (нецензурни) реплики по адрес на
тукашните министри, президенти и част от кралското семейство, се
принудих да си купя чисто нови очила - чудни, намалени от $25 на $7. Тук
ценообразуването изобщо не почива на никаква логика (най-малко на моята
лична пък). Не знам кой ще е този глупак (явно вторият, след мене
самият), който ще иска да поправя старите си очила, вместо да си купи
нови за една десета част от стойността на услугата. Е, аз не стигнах до
тези крайности, но по принцип говоря. И понеже за всяка стока си има
купувачи, тук съществуват само минимални цени. Горната им граница не е
фиксирана. В зависимост от това кой колко е глупав или богат, всеки дава
съответна цена, различна за едно и също нещо в различните магазини –
голяма смехория…
27.01.1993
- Нищо особено и днес. Нени вече ходи редовно на училище. Там го карат
да пише буквите, та среща малко трудност с някои. Тази вечер Женя го
затвори в стаята и му ги показа - написаха ги няколко пъти и азбуката я
научи, калпазанинът. Много му е лесно да каже “Не мога!”, но всъщност
доста неща запомня и то сравнително бързо. Ние тези дни чакаме да ни
изпратят писмо кога точно ще започнем нашия курс. Та и ние като почнем
да учим, ще стане сигурно АД из дома от толкова много ученици, но да
видим какво ще бъде по-нататък...
Тези
дни в Аделаида гостува Московският цирк (вероятно държавен, не ги знам
дали имат частен). Входните билети за възрастни са по $32.60, а за деца
до 12 години – $19.60. Тук за сравнение посочвам цените и на един друг
артикул, също превърнал се в стока от първа необходимост за нашето
семейство: една автомобилна гума например, малък размер (13 цола) струва
$39; средния е в порядъка на $52-$67, а големите размери – $85. Та за
Московския цирк на тоя етап няма да се включим по обясними причини (нали
се сетихте – на Суза й трябват нови “буйки”), а за по-нататък - ще
видим, може пък и да се пооправим; няма да сме все бедни, я!...
Вчера
от един боклук намерихме 6 стъклени халби за бира – много хубави.
Измихме ги добре и сега си имаме и бирен сервиз. Реално погледнато, ако
имахме бира, аз и от шишето направо мога да си я пия. Докато сега бира
няма, но пък чаши – дал Господ. Нямат акъл тези тук да изхвърлят всичко
непотребно – амчи те ще заринат улиците си с боклуци! Добре че съм аз и
още някой друг просяк като мене, че да им ги прочистваме от време на
време…
Вечерта
ми се обади мой приятел да ходим да боядисваме един мотел на някакви
много богати българи – милионери. Та на 29 и 30 Януари ходихме при тях и
за ден и половина свършихме работата. Трябваше да се боядиса един
перваз. Тримата го свършихме бързо и взехме по $80 за цялото това време.
За нас това е добре, но всъщност чорбаджиите спестиха други $1000, ако
бяха им го правили по официален път, ама тук нещата са така. Иначе
времето беше убийствено горещо – 40°C. Работихме и облечени на всичкото
отгоре, защото в Австралия слънцето е много по-силно и по-радиоактивно
от българското. Аз бях само с една манта отдолу на голо, която от време
на време обличах мокра уж да се разхлаждам, защото пък с нея ми беше още
по-горещо. Но в същото време до нас имаше ледена бира, ледена
кока-кола, топло уиски и хапване на корем в ресторанта, та ядохме и
пихме заедно с милионерите. Беше много хубаво и си изкарахме доста
весело. Така от дума на дума жената ми предложи да ходя да кося трева на
други места пред едни блокове, също тяхна собственост. Освен това в
задния двор се събират купища бутилки от ресторанта и мотела, който има
50 стаи. Доста е скъп, защото една нощувка в стая с две легла при тях
струва $85 на вечер. Не е пълен до дупка, но постоянно идват и си отиват
разни хора. Добре печелят собствениците, да са ни живи и здрави. Та се
спазарихме със съдържателката, че на две седмици ще ходя да събирам
шишетата и да им кося тревата (с машина амчи, де не си помисли някой, че
с косá ще се измъчвам...) - ще видим какво ще докарвам. Дал съм й
телефона си - да ми се обади когато има нужда от някаква услуга. Понеже
мотелът е голям, винаги има какво да се прави из него. Все по нещо се
поврежда, счупва и има нужда от постоянна поддръжка и ремонт. Това е
като огромна къща – свършваш си работата от единият й край, а от другия
вече трябва да започваш на нова сметка. Та дано излезе нещо от там, все
ще е някаква финансова помощ! Иначе не е далече - на някакви си 20 км от
дома. Така донесох и аз първата си надница, изкарана с пот на чело -
ха-ха-ха!...
Днес е неделя, 31.01.1993
- май че е Атанасов ден, но не съм и много сигурен, дали пък не беше
вчера, на 30-ти. На 26 Януари беше Денят на Австралия, но тук всички
празници ги празнуват в понеделник, та за това и утре (01 Февруари) ще
бъде официален празник под формата на почивен ден. Довечера в българския
клуб ще има събиране на младите новодошли българи, та ще ходим и ние.
Може да не сме много млади, но за сметка на това сме от новодошлите. Още
няма поща на новия ни адрес – светът нас вече ни забрави, но ние него –
никога...
03.02.1993
- Здравейте майко и татко, използвам времето докато чакам Ачо и Нени,
за да ви драсна някой ред. Не знам кои писма сте получили, но сериозно
започвам да се безпокоя, че писмата се губят някъде. Много българи тук
се оплакват, че писма от България получават с 30-40 дни закъснение. А
ние получихме вашето последно писмо от 08.01.1993 точно след 2 седмици,
което е най-краткият възможен път. Сега пиша, а по мен текат реки от
пот. От 3-4 дни температурата не пада под 40°C през деня и 35°C през
нощта. Ужасна жега е. Нени си идва в 16:00 от училище и веднага се
потопява във ваната в банята. Добре че я има, само в нея се живее. Много
хора спят по плажа нощем, други прекарват нощите си във ваните или
по-терасите – уж на по-хладно. Тук почти всички къщи имат конденционери
за обмяна на въздуха, но ние нямаме, защото това допълнително оскъпява
наема. Днес като ходихме до един магазин за българско сирене, си
говорехме с Ачо какво невероятно нещо е животът. Докато вие се чудите
как да вдигнете 2-3 градуса с нещастния електрически радиатор или
акумулиращата печка, ние се чудим как да ги свалим. Общо взето такъв ще е
Февруари. Това е най-горещият месец, а като гледаме по телевизора, тук в
Аделаида температурата е най-висока - дори в Дарвин (до Екватора) е
31°C-32°C, което не е така топло и е сравнително поносимо.
Днес взехме две нови видеокасети от
библиотеката. Едната е някакво мото-рали, а другата – филм. Тук едни
наши приятели ни дадоха 2 рекламни касети с българска тематика – едната
за Албена, другата – покръстването на българите при цар Борис I. И двете
на преведени на английски. Та, в тази за Албена видяхме Габрово, Етъра,
Търново, Варна, София и си казахме, че действително страната ни е чудно
красива, но не случи на добри ръце, които да я опазят. Австралия си има
други красоти, които трябва да се търсят със стотици че и с хиляди
километри пътуване…
Искам и за ученика да попиша малко. Първите дни
му беше трудно, но вече свикна. Знае цялата азбука на английски да я
чете и да я пише. Учим думички, които му дават всеки ден (по 5-6, не
повече). Снощи (учим вечер, защото е малко по-прохладно) учихме думите
чорап, дом, трион, чук. И “чорап” на английски е “sock” – “сок” в
буквален превод. Нени го повтаря няколко пъти и уж го запомни. Аз го
питам за другите думи и в един момент казвам: “Чорап?” и със знак му
подсказвам, че е като българска дума, свързана с пиене на нещо, а той
казва: “Сироп!” Щяхме да се пукнем от смях. Та, така учим ние. Днес ми
се хвали, че е писал буквите без чужда помощ. Ще се научи, няма как.
Ние все още не сме почнали курса - чакаме писмо,
с което да ни кажат кога и в колко часа да се явим. Само знаем, че ще
сме в различни групи с Ачо. Женя
Значи
- тези дни не сме писали, защото вече разбрахте каква страшна жега ни е
натиснала. Нощно време ставам да се къпя със студена вода и така
изкарвам до сутринта. Всъщност водата тук е само теоретично студена.
Защото един път тръбите (медни) вървят плитко заровени в земята и втори
път – не са вкопани в стените, ами са пуснати външно, на скоби, по
задните нефасадни страни на сградите. И като ги пече цял ден слънцето,
водата в тях едва ли не завира. Около 10 минути тече гореща вода от
студения кран и чак след това тръгва леко хладка и отначало е толкова
гореща, че може да ти ощави кожата. През зимата, като стане 5°C-6°C,
сигурно пък ще тече ледено студена. Ще видим като дойде. През деня
слънцето ни започва, а вечер ни довършва излъчването на топлина от
стените на апартамента (че сме и краен на всичкото отгоре и стените му
са външни) - като си допреш гърба, просто греят като радиатор. Много
неща в къщи са топли – каквото и да бутнеш, все такова. Добре, че поне
хладилника работи безупречно, че ако не е той сме загубени.
С
облекчение научих, че дори и тук в този така силно развит
капиталистически строй, имат проблеми с електрозахранването. Тези дни по
време на неописуемите горещини, рязко се е повишило потреблението на
ток, защото навсякъде има климатични инсталации и вентилатори. Във всяко
магазинче (голямо или малко) има огромни хладилници, където държат
хранителните продукти и напитките. Тук топло имат само чай и кафе –
всичко останало е ледено студено. От пеленачета още почват да ближат
сладолед и да пият студени питиета и нямат проблеми ни с гърлата, нито
пък със сливиците си. Онзи ден карах колата с един парцал, че кормилото
не можеше да се бутне с ръка. Всичко понеже е черно и се напича ужасно,
особено през стъклото, което действа като лупа. Абе гледам една бабичка
(моя възраст трябва да беше, или малко по-голяма – хубавица иначе) –
влиза си в колата и слага едни ръкавици. Викам си, тая що се прави на
модерна и за какво ги турга тези украшения и прибавки към тоалета си, та
още повече да й се спарват ръцете в дневния зной. Добре ама като
понечих да пипна кормилото и кожата ми едва не залепна на волана, едва
тогава разбрах, че жената слага ръкавиците за да не й пари на ръцете.
Ама то де толкоз акъл у мене, че да се сетя по-рано. И понеже сме бедни и
ръкавици нямаме, та карах с едни мазни и мръсни парцали (някакви стари
гащи и потници) – предполагам че съм изглеждал странно отстрани, но поне
с чест излязох от положението. В противен случай, трябваше да чакам до
вечерта да се поразхлади и да се скрие слънцето, че тогава чак да се
прибирам в къщи. Дано сега като ги четете тези редове и да ви стане
малко по-топло, защото прекрасно знам, че при вас със сигурност е много
по-студено, отколкото топло при нас. А пък каква пот се стича в момента
от мене, само да знаете – никога не съм се потил така, дори и в
казармата! Но виж, апетит продължавам да си имам и се храня добре.
Топлото не ми вреди, даже онзи ден ядох и люти чушки за разяждане и
апетит - голямо потене падна тогава…
Тук
забелязвам, че раните ми не зарастват бързо. Постоянно набират гной,
локвят и не се затварят, както винаги е било в домашните български
условия. Имам някаква драскотина на крака си, която упорито не иска да
зарасне - трябва да съм се ударил някъде, но вие не се тревожете за
това, защото докато стигнете точно до тук с четенето не писмото и на
мене вече ще ми е минало. Сигурно в тукашните въздух и вода няма някой
химикал, с който сме си свикнали от България. Я олово, я сяра, я някой
цианид. То и от многото и прекалена чистота пак може да е – ние не сме
научени да оцеляваме на такава кристална екология; организмите ни имат
нужда от тежки метали и олово в бензиновите изпарения; от радиоактивните
облъчвания на Чернобил, пушеците на Кремиковци и още много други
химически елементи от Менделеевата таблица...
Ще се включа пак аз. В момента пека баница, а
заедно с нея се печем и всички ние. Но по-добре да приготвя нещо за
обяда на Нени, отколкото да го оставя сам да си купува храната от
училищната лавка или пък госпожите да се занимават с това. Те обикновено
купуват на децата само пържени картофи – “чипс”. Така че бърша челото и
продължавам.
Вчера купихме много красив спален комплект на
Нени – калъф за одеало и възглавница ($23) – щампа на едни много сладки
мечета и кученца. Бях решила да купя такъв и за нашата спалня – реших да
се изхитря и да купя комплект за единично легло, понеже уж пасва по
размери. Взехме ние такъв, пробвах го у нас, но уви – твърде малък беше.
Днес го върнахме и спечелихме $35, с които купихме доста други неща –
банани, сладолед, пилета, заек, краставици, домати, сирене, кашкавал, 3
вида салами (по малко от всеки, за опитване); взехме едни много
интересни плодове – нещо средно между слива и праскова (отвън като
слива, а вътре като праскова). Надявам се, че тази храна ще ни изкара
доста време, защото аз тук постоянно пълня тенджерата. Снощи (готвя след
19:00 вечер, по-хладно е тогава) наготвих кюфтета с бял сос. Много ги
харесаха мъжете. Сега съм решила да напълня пиле с ориз - ще нахвърлям
картофи отстрани и ще го опека във фурната. Храната тук е чудесна –
чиста и питателна. Ние всяка вечер излизаме с Нени и се разхождаме из
квартала до към 20:30. Много е приятно, пък и да не се увличаме само в
ядене и пиене. Женя
Тези
дни е по-хладно – температурите паднаха на по-поносимите 30°C и
рахатясахме за известно време (докато пак се облещи слънцето). Вчера
получихме официални писма, че от 09 Февруари започваме курса по
английски език. Това пак е добре, защото тези програми са доста
съкратени и много учители станаха безработни с орязването на бюджета за
образование. Няма кой да плаща на някой, който е дошъл тук и хем не
работи, хем пък не знае и езика. Усетиха се те, ама късно. Ние сме вече
тук с всичките права на местните “бели хора”. В Мелбърн например, такива
новопристигнали емигранти като нас, сега се записват за такъв курс,
който ще започне чак през Ноември. За следващите щастливци, които
тепърва ще идват в Австралия, освен всичко останало в условията за
кандидатите, ще се изисква да знаят английски език и да имат пари
(много) - тежко им и горко на тези хорица, определено не бих им
завидял...
Нени
ходи на училище - всяка вечер носи по една книжка с елементарни думички
и изрази, които научава за следващия ден. Ние където ходим събираме
шишета за нашата пропаднала кауза – нека да не се забравя, че аз съм и
бизнесмен на всичкият ми зор. За курса по английски ще плащаме някаква
минимална такса от по $20 на срок. Един учебен срок продължава два
месеца. Учиш толкова много срокове, от колкото имаш нужда за да
достигнеш съответното ниво по владеене на езика. След това, от там
насетне има други курсове, които са за инженери или други професии. Дано
сменят обаче властта и тук в нашия щат, защото другите които ще дойдат
на власт, обещават да има повече работа за народа. Докато сега всички
пари са замразени, никой не предприема нищо и всички се въртят в един
омагьосан кръг. Говорихме и с други българи, от по-старото поколение –
вече милионери, които казват че по-рано навсякъде са стърчали кранове,
масово се е строяло. А сега няма ни един в цяла Аделаида. И тук ще стане
както е в Америка – стоиш 6 месеца на социални помощи и след това те
изпращат на работа; където и каквато и да е. Безработицата там е само 7%
на толкова много народ, а в Австралия по официални данни е над 11%, но
иначе надхвърля 20%. Безработните обаче сега ще гласуват пак за старите
управници, защото на тях така им е добре – цял живот могат да не
работят, но ще ги видим като им дойдат изборите. И тук има подобни
проблеми като в България, но при нас са на друга основа. Тук не се сменя
политическата форма на управление – т.е. не скачат от социализъм в
капитализъм (или обратно, което е пагубно). В Австралия две основни
партии си разменят и прехвърлят властта през определен период от време.
Като се налапат едните, тогава дават шанс да полапат и другите. Само че
никой не обръща палачинката и единствената цел на всички е по-доброто
положение на световния пазар, от което респективно следва и
благоденствието на народа. Ние обаче сме добре и с едните и с другите и
никак, ама хич никак не ни интересува кой и как ще ни управлява...
Вчера
купихме една ябълка за теглича на рейса, защото си нямаше до сега.
Струва $9.60, но имаше и по $12 (въпреки че видима разлика не открих на
пръв поглед и за това естествено предпочетохме по-евтината). Взехме я
направо от фабриката, където правят всичко: ремаркета, тегличи, болтове -
абе цех за ширпотреба. Там също се одумах за работа и ми записаха името
и адреса - ще чакам, дано се обадят един ден. Съвсем близо е до нас и
би било прекрасно, ако ме вземат при тях да им върша нещо. Та влязох и
вътре в цеха, където работят машините да поискам един ключ, че да си
стегна гайката на ябълката, след като я купих. Вътре – какво да ви
казвам: стари машини, мръсотия, разхвърляно. Абе като при нас. Тези
красоти от снимките в списанията не ги видях в цеха. Изглежда снимките
ги правят преди да заработят заводите и преди да са дошли “хуните”.
Иначе не е възможно да е толкова чисто, като в аптека. Значи само това е
разминаването със списанията – останалото си е точно така: магазини,
имане, природа, къщи, красоти – всичко! Но фабриките им не струват (като
навсякъде)...
05.02.1993
– Днес с Нени намерихме някакъв телевизор, захвърлен до един боклук.
Взехме го, пуснахме го у нас и той заработи. Не много добре, но за части
става. Ще го нося на един магазин утре, да видим какво ще ми дадат за
него или пък ще го дам на моя приятел – той е електрончик и си пада по
такива “подаръци”. Днес жена му ни подстригва - Нени и мене. Тук едно
детско подстригване струва $8, а мъжкото е около $13.
06.02.1993
- Ходих до напред тук и там да предлагам телевизора за някой и друг
долар, но където и да почуках, на никъде не ми го искаха. Един тарикат
ми предложи $5 – поне да не го връщам в къщи, но аз нали имах резервен
вариант и не му го дадох. Така отидох у моя приятел и с него
най-акуратно го разфасовахме на съставните му части. Кутията и кинескопа
изхвърлихме в боклука, а всичко останало – платки, трансформатори,
потенциометри и т.н. запазихме и му ги оставих. Той все човърка по нещо и
ще са му от полза.
Довечера
ще имаме гости, а днес ми се обади жената, на която боядисвахме онзи
ден. Утре сина й ще ме води да ми покаже как се борави с косачката и ще
започна да им кося тревата, а след това ще отида до мотела да си прибера
бутилките и да се пазарим за цената на труда ми. Ще видим утре какво ще
стане. Тя каза също, че трябва да й се боядисва и кухнята, където
живеят. Та и там имам едно ходене. Изобщо, колелото бавно и мъчително
започва да се развърта. Бавно – понеже е голямо, а голямото като се
завърти един път, трудно спира. Това го учихме май по някой от
предметите в Института... Но ще видим – нека да не избързваме с
прибързани и необмислени изводи!...
Ето ви го и днес дойде - 08.02.1993. Онази вечер (в събота), както вече
казах имахме гости. Идваха едни наши приятели от Търново, които живеят
тук от преди 2 ½ години. Работят, имат две коли и един апартамент. С две
деца са, малко по-големи от нашия Нени. Та понеже у дома беше все още
много горещо, там само започнахме моабета, след което се преместихме у
тях да го довършим, защото те имат и басейн в двора на блока, където
живеят. И покрай басейна карахме до 01:00 през нощта. Къпахме се,
сръбвахме уиски с лед и се прибрахме късно. Поради тези причини вчера
спахме до обяд. Аз после ходих до мотела на моята работодателка да
прибера шишетата от контейнера, а вечерта сина й трябваше да ми покаже
как се коси с косачката и къде са местата за косене на тревата. Добре
ама ние с него не успяхме да запалим машинката и косенето ми се отложи
за неопределено време. Работата е за около 4 часа - ще видим какво ще ми
предложат като заплащане...
Днес
и Женя тръгна на училище, а моето тегло започва от утре. Не сме в едни
класове, което още не знам дали е добре или не. Ходих да ги разкарам с
Нени по училищата им, а аз след това отидох да върна шишетата на пункта
за вторичните суровини. Събраха се още $41, което е добра сума за такава
една никаква работа. Минах да напазарувам хляб, яйца, масло, кашкавал и
т.н. Тези дни е малко по-хладно - 26°C и ще излезя да се занимавам с
колата. Трябва да я почистя малко, защото вътре е като кочина. Ще ми
трябва и друга май, в която само да се возя, защото тази като я
използвам за всички мои дейности, много бързо ще стане на каруца.
Онзи
ден ми предложиха да работя към един магазин – работилница за
електро-домакински уреди. Но аз трябва сега да им уча проклетия език. И
да уча ли, да работя ли – чудя се аз и вече, не знам какво точно да
правя. Ще се опитам отначало да пробивам дупки в стената с
инженерството, но ако то не стане на работа, ще се преквалифицирам в
нещо друго – професията на жиголото например е интересна и би ми
доставяла душевна наслада, но не знам къде се карат курсовете за нея…
На
леля Здравка не сме се обаждали, нито пък тя ни е търсила. Довечера сме
на гости пак у дядото, дето му носихме снимките - той е много сърдечен
човек и винаги ни посреща като че ли сме негови деца и внуци.
Татко,
моля те непременно да поздравиш колежките и колегите в завода: Тонка,
Бисерка, Анета, Веско Славчев, Галя на Рязката, Марианки разни,
Антоанета, Николайчо, Ненката Митев, Надеждата Дойнова и всички, с които
съм контактувал през краткият ми 6-годишен стаж там. Нямам възможност
да пиша и на тях сега, но по принцип съм го запланувал – само дето не
знам кога ще стане, но ти им кажи да не ми се сърдят много. Ще гледам да
им се обадя поне с една картичка. Пиши ми какво става из завода и
отделите – мъчно ми е за всички, които оставих да гният там…
Решил
съм да отида пак до онази фабрика, от където онзи ден купих ябълката за
теглича на рейса. Искам да ги попитам как закаляват изделията си, как
топят метал и как го леят. Тогава когато бях там не ми дойде на ума да
поприказвам по тези технически въпроси с хората. Като си дойдох в къщи,
чак тогава се сетих че това беше една златна възможност. Тук при мене
имам и един тефтер от “Електроника”-та - рекламен, където има изделията
на завода, описани и на английски език. Ще се опитам и от там да изкарам
нещо - имам една идея и напоследък много ми се е завъртяла из акъла, та
мира не ми дава и покой.
Как
е баба - дано да не й е много студено сега през зимата, че с този скъп
ток не зная как ще я кара с нейната мизерна пенсийка. Ходи ли по пазар и
шета ли пак както преди? Нека да си стои на топло в стаята - да ми чете
писмата и разглежда снимките. Дано и вече да сте ги получили разбира
се, защото много писма се губят безпричинно и съвсем непонятно. Отварят
ги хайдуците, защото мислят, че вътре има пари, ама аз в тях няма да ви
слагам нищо друго, освен само снимки и моята единствена безпределна
синовна обич (то пари за сега и без друго нямам...) – защо да се губят
иначе?...
Не
чувам добри вести за България. Информирам се от тази българка, дето има
мотел тук и на която работя от дъжд на вятър. Тя се казва Яна Шопова и е
родом от село Устрем - на Дянко от Ямбол родното село. Били са
интернирани на времето някъде във Врачанско, но после тя успява да се
промъкне до границата само по едни гуменки и забягва през браздата в
1954. После през Цариград заминава за Австралия и до ден днешен си е
жива и здрава, вече 57-годишна. Голяма демократка е и синя чак до мозъка
на костите си, да не казвам другата форма на този израз... Идвала си е в
България за 1300-годишнината от създаването на държавата, нещо в
Славянския комитет е била. И от тогава всяка година си ходи. Мъжът й се
казва бай Йордан. Може би Дянко да ги знае кои хора са, но това не и чак
толкова важно.
Онзи
ден взехме снимките, от времето когато бяхме в Сидней с Валя и Сашо. Ще
им ги изпратим тези дни. Това е, утре пак. Не забравяйте всеки път да
поздравявате чичо Божкови, както и всички останали наши и ваши близки.
Нени често си спомня за лозето, за Стоевци, за сандвичите на чичо си
Божко и т.н. Живейте заедно и мислете за нас, както и ние често си
мислим за вас и за всички около вас. Ние сме достатъчно добре и не се
оплакваме - дано и при вас да е така, макар че се съмнявам…
09.02.1993
- Днес станах ученик и аз – за пореден (и дано да е за последен…) път в
моя не толкова дълъг живот. И разбира се, със съответно произтичащите
от това ужаси! То трябва да се пишат домашни, да се помнят думи и
изрази, да се повтаря като папагал до премала – аз като гледам Женя
колко е упорита, та ме обзема бяс, но дано свикна с времето. В класа ни
освен мене има виетнамци, руснаци, поляци, чехи, югославяни, една
японка, румънка, африканка и още една българка (от София – че какво й е
българското, щом като е от там?). Всички горе-долу еднакво не знаем
английския език, но аз май че най-много не го разбирам. Ще имам уроци
във вторник и четвъртък само, от 09:00 до 13:30. През останалото време
ще трябва да уча сам и да преписвам книгите, както по-рано правех на
работа. Това обаче ми беше от голяма полза, защото сега пиша почти без
грешки. Голям проблем ми е обаче паркирането на колата в ситито, където
се намира училището. Навсякъде се спира само за по ½ или ¼ час, които
паркоместа са безплатни. Има и платени паркинги – по 60 цента ти свличат
от кожата на всеки два часа, но след като изтече това време, колата
трябва да премести от това място. Днес ходих пък там - паркирах я в
09:00, взех си билет от автомата до 11:00. В 11:00 излязох от час, за да
купя друг билет - за времето от 11:00 до 13:00. Добре ама и така не
можело – не било разрешено колата да стои по цял ден паркирана на едно и
също място, а пък аз само да й прибавям билетчета за по 2 часа. Аман от
правилата им вече – в България като си паркирахме съвсем свободно по
улиците и тротоарите, да не би да е паднал на някой тавана от това.
Обаче там си бяхме сбирщина от “свои” и “наши”, докато тук сме само едни
гадни чужденци и трябва все по тяхната свирка да им играем. Та заради
този типично мой гяволък, май ще плащам нови $11 глоба на Съвета. Ще
ходя утре и в Полицията да се разправям - дано ми се размине, че това са
близо 250 бирени бутилки – кога ще ги компенсирам аз, с моите бавни
темпове на събиране?...
Иначе
училището е добро, общо взето разбирам какво обясняват (всичко е на
английски бе – как пък една думичка българска не продумват, или поне
малко руска), но ще трябват и в къщи много занимания, което на мене
лично хич не ми е по вкуса (мислех си, че бях приключил вече с науките и
образованието още на дипломирането ми от Института, а то какво излезе
на края). Аз исках да ходя пет дена на училище, по 6 пълни часа дневно и
каквото запомня там, това да ми остане и в кратуната. Но поради
кризата, учебните часове са намалени от 900 на 510 годишно и много
учители са съкратени. Нени обаче, за разлика от нас е много добре в
училище - учителката ми го похвали днес, нарочно му дава по-големи
домашни, защото вижда че е умен и буден; даже в момента учат с Женя.
Утре имам ходене из града и като се върна ще поуча и попиша – белким
запомня нещо. На нас с Женя също ни дават домашни и за нея е цяло
удоволствие подготовката им, докато за мене това си остава един малък
кошмар...
Времето
е приятно лятно, около 25°C и доста слънчево. Тук на 13 Март ще има
избори. Във всички други щати сега управляващата Работническа партия е
загубила сериозно. Това са нашите комунисти един вид. Другите, които
сигурно ще дойдат на власт са от Либералната партия. Ще ги видим и тях
какво ще направят.
Днес писахме писмо на Валя и Сашо и им изпратихме снимките от Сидней.
Забравих
да ви пиша, ей тъй за информация – нали темата за паркирането ми е
актуална за момента и все не ми излиза от ума. Тук също има и много
закрити паркинги за коли, на много етажи, издигащи се на високо в
небесата. В центъра на града има няколко такива сгради, за които се
заплаща такса от $130 до $180 на месец, нещо като абонамент. Малко
по-настрани от центъра такъв паркинг струва само $80 на месец. И понеже
всички, които използват тези паркинги работят или в банките, или в разни
представителства, офиси и т.н. (т.е. на добра заплата са), за тях тази
месечна такса се равнява на една дневна надница (тук добрите заплати са
от $36,000 годишно нагоре). Та за работещите всичко е много добре и
прекрасно организирано, но за нас тези цифри са абсурдни, поне за сега.
Независимо от всичко обаче, ние и така се справяме доволно и предоволно
само с помощите за безработни, които ни дават най-редовно на всеки две
седмици...
Днес
дойде сметката за газта. Точно за два месеца сме изгорили $24 – евтиния
бе майчице, какво да ви разправям повече! Ще видим и токът как е като
получим съответната сметка. В старата квартира за електричеството
платихме $23 за период от 20 дена (единственото време, за което живяхме в
онзи апартамент), но там готварската печка (котлони + фурна) и бойлера
също бяха на ток, докато сега тук на новото място тези домакински уреди
са на газ. Освен това има специални служби, които в случай че човек
остане без работа и му е трудно да си покрива ежедневните сметки,
отбиват известен процент от таксата за ток и газ и тези суми се поемат
от тях. Правят се също така отстъпки за градският транспорт и всички се
радват на безплатно медицинско обслужване. Тук ако само единия член от
семейството работи, ще взема само с около $150-$200 повече чисти пари на
месец, от стойността на социалната помощ (безработицата) която е $1330,
но в същото време ще изгуби всичките си облаги за наема, облекченията
за ток и газ, за доктори и т.н. Отделно дето трудовите доходи се облагат
с един доста солиден данък, та в един момент излиза, че човек няма
особена сметка да работи (башка, дето си губи времето по цял ден, защото
просто трябва да е на работа). Така че не е никак лошо да си безработен
в тази иначе богата държава и само да се чудиш къде да се завреш и с
кого да отидеш някъде – това ми е крайната констатация…
10.02.1993
- Е-е-ей, получихме най-после и ние едно писмо на новият ни адрес,
точно днес - пуснато от България на 22.01.1993. Спомням си, че аз на
абсолютно същата дата ви изпратих друго писмо, пак с доста снимки в
него. Предполагам, че докато получите това ми писмо, ще дойдат и
останалите. Всъщност това уж е шестата ми поред “творба”, но аз и в това
не съм много сигурен. Може да е и пета, което е по-вероятно. Следете по
датите в писмата - те са в строг хронологичен ред, с почти всеки ден по
нещо споделено и написано. И ние се бяхме попритеснили защо не ни
пишете, но аз знаех, че всичките беди идват от пощите. От тук нататък
вече, надявам се кореспонденцията ни да се нормализира и стане
по-редовна.
Така
- сега с няколко думи ще се спра на въпроси от писмото ви, че да вървя
да пускам това. Хубаво е, че сте уредили слуховия апарат на баба. Ако
нещо се запече работата, аз ще изпратя от тук един. Нищо не пращайте
вие, защото по пощите тези услуги са много скъпи, а аз тук всичко
каквото ми дотрябва и си го намирам. Имам две кутии с всякакви болтове,
гайки и железца. Даже онзи ден си намерих и няколко много хубави дървени
летви, че прибрах и тях – още не знам за какво могат да ми потрябват,
но се наведох и ги взех, не ги подминах. Добре че живеем за сега в
апартамент, без маза и без таван, защото ако сме в къща ще съм заринал
двора с боклуци - аз нали си падам малко вехтошар...
Като
се събирате с Божкови, четете писмата и на тях - те са до всички вас.
Знаем, че всички живо се интересуват от това как сме/що сме, захвърлени и
запилени чак на края на света. В писмата ми няма нищо преувеличено или
пък прикрито – аз тук излагам просто действителните факти, описани малко
по-литературно, надявам се!
Днес
съм си из къщи - Женя и Нени са на училище, та обстановката е малко
по-спокойна. След малко ще обядвам и сядам да поуча малко, че за утре
имам домашно. Четете и на баба моите писма - нека да се радва за всички
нас и да си поплаква умерено...
За
апартамента, какво да ви кажа – както вие я наредите, каквото вие
измислите и прецените, то ще е и най-доброто. Не мога аз от тук да ви
давам съвети, защото при вас нещата се сменят много бързо и докато ги
получите, те няма да са актуални вече. Хубаво е, че сте били с Адо и
Митка заедно, пък и те добре са постъпили. При случай, специално ги
поздравете от нас.
Телефонът
ни е 438-616 - аз съм го писал в предишните си писма, но да го повторя
за всеки случай. На адреса след “Henley Beach” има и “Rd”. Това означава
“Road” – “роуд” (улица, път). Съкращението му е “Rd”, подобно на
нашенското “ул.” за улица. А пък самата улица се казва “Хенли бряг
(плаж) – “Хенли бийч” или брегът на Хенли което вероятно е по-правилно
да се каже. Изглежда на времето някой си Хенли е слязъл на този бряг и
той автоматично станал негова собственост. Тук така е било преди някакви
си 200-250 години. Нашата улица започва от морето, почти от брега и
свършва в центъра на града (ситито). Ние сме може би на 7-8 км от
морето, а може и да са по-малко – при случай ще ги измеря с километража
на колата.
Последната
пощенска марка не съм я мокрил, за да ви я изпратя обратно веднага с
това писмо. Откъснах я заедно с парче от плика. Вие си я обработете и я
използвайте повторно. Изпращаме ви и един лист от списание, където
рекламират и нашето видео, което си купихме неотдавна. Там има и цените
на телевизорите. Най-евтиния възможен с дистанционно управление и 34 см
диагонал на екрана струва $350. От там нагоре граници няма, до огромни
видеостени за хиляди долари. Това важи за всички стоки – информацията ми
е чисто техническа, повечето за татко, за да види какви марки и модели
има по тукашните магазини. А ценоразписа е само за обща култура и
относителни сравнения.
Хубаво
е, че татко пак ходи по разни клиенти, да се разтоварва от сивото и
скучно пенсионерско ежедневие, като в същото време работи и се чувства
полезен. Нека да ходи, застоелият живот е убийствен!...
Днес
ходих до Полицията да пиша възражение за глобата. След две седмици ще
ми изпратят съобщение за резултата от обжалването – дали ще плащам или
не. Дано ми се размине, но тук хич не си поплюват – няма наши, няма
ваши, свой човек и чужд! Всичките плащаме на общо основание, без
значение на класа, пол, занятие – всички се включваме в това предприятие
(да подсигуряваме заплатите на служителите от Съвета и Кметството в
случая; нали от данъци и ей такива тарикати като нас те се издържат)…
В
това писмо ви изпращам и една снимка на огромна къща и разни други
награди – коли и т.н., които се разиграват на лотария. Пускат ти ги в
кутията, а ти само трябва да платиш $50, $100 или $200, за да се включиш
в играта. На нас обаче тази къща ни е много “голяма”, излишно просторна
и неудобна, пък кола вече си имаме и не ни трябват техните награди. Аз
ви я изпращам просто така, за информация. Защото тук къщите действително
са такива – е, има и по-малки, но всичките са все така хубави. От мен
това е всичко. Оставям малко място на Нени и Женя, за да запълнят листа,
а всички вас аз прегръщам и целувам най-горещо: Ангел.
МИЛИ БАБО, ДЯДО И СТАРА БАБО! АЗ СЪМ ВЕЧЕ УЧЕНИК. УЧА СЕ ДОБРЕ. ЦЕЛУВАМ ВИ ВСИЧКИ МНОГО: НЕНИ, АДЕЛАИДА, АВСТРАЛИЯ.
10.02.1993
- Здравейте майко, татко, бабо и всички близки и приятели. Голямо
притеснение падна, докато дойде писмо на този адрес. Аз през цялото
време треперех, че няма да получите нито едно писмо, защото всички са
пълни със снимки. Тукашните българи ни бяха казали, че много често
нашите (българските) пощаджии отварят писмата, като видят че са
по-дебели. Но явно че самите пощи са били препълнени по това време на
годината и ние напразно сме винили добрите и “съвестни” хора (не че няма
и такива де). Аз съм писала писма на Румито, Ганка и Деси, но и от тях
все още нямаме писма. Сега и това писмо ще бъде доста дебело и дано го
получите. Не зная кои снимки сте получили вече, но има снимки от старата
квартира и микробуса, има снимки в ситито, има и разни в новата ни
квартира. И всички сме ги изпратили вече. Последните бяха от един парк с
кенгура и коали.
Днес аз свърших моето училище за седмицата, а
Ачо има часове и утре. В моя клас има много чехи, поляци и двама
руснаци. Българи няма. Ачо ви пише, че съм упорита, но аз определено
зная, че не може да се разчита само на класните занимания. Трябва много
да се повтаря. Вечер, след като научим с Нени, започвам аз и продължавам
до към 24:00. Сутрин ми е страшно трудно да ставам. Ачо учи по друга
програма и сега казва, че всичко му е много лесно, но трябва и в къщи да
се занимава. Нени учи постоянно и то обикновено към 19:00 защото до
15:30 е на училището. Оставям го към 2-3 часа да си почине малко и после
започваме подготовката за следващия ден. Е, трудно му е още, но така
покрай него уча и аз. Снощи четохме една книжка за малкия Петър (Питър
на английски) и 12-главия дракон. Успяхме много лесно да я преведем и му
беше много интересно. Той си взема книжки от училищната библиотека и
после ги връща. До сега не ми е казвал да учат смятане, пък и неговото
училище е по-специално, предимно за езика. Може би от другия срок ще го
прехвърлим в нормално училище. Тук до нас има едно, до което се отива
пеша и е много добро в Аделаида. Това е за сега. Целувам ви всички: Женя
Няма коментари:
Публикуване на коментар