Писмо No 50 (VIII-IX.1995) [#1]

За пореден път – здравейте всички в къщи; здравейте приятели и врагове; здравей и ти моя далечна, Родино мила!

Обикновено след всяко изпратено до вас писмо се отпускам за малко и забавям темпото на кореспонденция. Често дори се питам – кой по дяволите ще чете един ден всичкото това и ще има да се смее или пък да ме хока, заради това че само си е загубил времето с моята плява! Е, аз само искам да успокоя тези, които с интерес следят сюжета, че в тяхно име и чест аз ще продължа да списвам този своеобразен стенвестник. За останалите няма да отварям дума сега – те и без друго не са следили “сериала” и отдавна са му изтървали края. А пък след като не са стигнали поне до тук, за тях няма и опасност да продължат напред – съжалявам за напразно пропиляното им време и задочно им се извинявам за това, че не съм оправдал техните очаквания.

Обзет от противоречиви настроения и чувства, аз специално през тези няколко дни си дадох кратка почивка в писането на писма - едно, за де не получа развиване на китката от толкова много писане (или “тендовагинит”, както е по-известно това развинтване в медицинската практика), и второ – да реша сам за самият себе си какво да правя по-нататък с този исторически житейски обзор. Развитието на моя личен живот едва ли би заинтересувало някой друг, освен родителите ми, но покрай тях имам толкова много навързани роднини, близки и приятели, които аз чувствам за достатъчно свои, че в крайна сметка реших да задоволя интереса и любопитството на всички, продължавайки най-старателно да водя този дневник. Това ще ми спести множество излишни обяснения и преразказване на вече известното и при една евентуална среща с всеки един, бихме приказвали за далеч по-интересни и забавни неща, отколкото самото ми житие-битие греховно. Спирам и с философските си разсъждения, за да не отегчавам любезният читател, дръзнал да стигне с прочита си до тук и продължавам с конкретните действия; прегледа свърши – започва прожекцията на филма, с други думи…

Днес е вече 03.08.1995, но от понеделника насам, когато ви изпратихме колета заедно с обширното ми писмо, не се е случило нещо кой знае какво специално, което да изисква някакво писмено внимание. Както сте разбрали и забелязали (с надеждата, че до това време вече сте го и получили), в пощата се наложи да извадим някои неща от последния ни колет и дори така, пак бяхме над лимита с 10 грама. Но този път, иначе стриктните чиновнички си затвориха очите и пратката ни “прескочи трапа” – демек, полетя към вас със свръхзвуковата скорост на аеропланите.

След като изпълних синовните си задължения в пощата и посетихме още няколко служебни места по най-различни въпроси от общ характер, на края отидохме в една фирма за строителство на къщи и се срещнахме с някои техни хора и представители. Те ни дадоха много богата информация и разни брошури с примерни архитектурни планове, с които компанията разполага и масово работи по тях (като по калъп). Естествено не ни харесаха – тесни, квадратни, отчайващо традиционни и скучни стандартни постройки. Нашата къща трябва да бъде напълно различна, уникална и единствена по рода си (или поне в периметър от няколко махали наоколо). За това решихме да търсим съветите и услугите на нарочен архитект, който да ни направи скиците и облече в работни планове и чертежи нашите собствени идеи, мечти и изисквания. Естествено тази допълнителна стъпка ще струва малко по-скъпо, но това не представлява никакъв проблем, особено когато човек няма наличните средства; просто не го осъществява и толкова, но и не се задоволява с това, което на някой си му е хрумнало да предлага под формата на ширпотреба…

Откакто е дошъл на власт, новият Генерален директор (лайното, за което стана на дума в предишното ми писмо) си прокарва неговите линии и политики, изразяващи се в силно окастряне на бюджет, цени, заплати, персонал и т.н. Първата мярка вече е на ход с отрязване на извънработното време и сега можем да работим само по 6 часа извънредно, вместо по 16 часа, както беше до сега. Това чувствително ще се отрази на заплатата ми с пагубното понижение от около $150 на седмица, което в нашия случай ще бъде остро осезаемо. Е, за сметка на това пък вече ще съм напълно свободен и независим в съботните дни - ще работя само в понеделник, вторник и сряда до по-късно, а в четвъртък и петък ще си тръгвам още в 15:10, заедно с работягите от производството. Това на пръв поглед е безкрайно много хубаво, ако обаче ми бяха запазили “директорската” заплата, която получавах до този момент с помощта на извънредния труд. Сега пак ще си заработвам същата висока основна заплата, но без право да си я повишавам под формата на повече работни човекочасове наднормен труд. При тази внезапно възникнала нова финансова обстановка, ние може би ще разсрочим строежа поне до момента, в който и Женя намери някаква подходяща работа и доходите ни отново се повишат до стойностите, необходими за по-спокойното разполагане със семейния бюджет (абе мамка му, никой не обича да бъде беден, бе – не можаха ли да го разберат най-сетне тези хора). Разбира се, това са мои предварителни сведения и по принцип малко по-мрачни и песимистични, отколкото в действителност са, и които във времето и хода на събитията вероятно ще се променят многократно според конкретната обстановка. Предвид факта обаче, че аз не съм наивен и тъповат чистокръвен австралиец и идвайки от един малко по-различен свят, за какъвто последният не допуска че съществува под слънцето дори, аз правя тази мрачна прогноза, опасявайки се, че това всичкото до тук почна да ми понамирисва на съкращения, уволнения, фалит, банкрут и още множество страховити предсказания, за които само се моля да не бъда прав. Поне веднъж искам да греша и черногледството ми да бъде разбито на пух и прах, опровергано от противното; ще чакаме, ще гледаме какво ще стане…

Така с още няколко служебни обиколки из града, локално пазаруване и т.н. понеделника изтече, а с това регистрирах и моите писмени въжделения по най-болния въпрос с работата. Вторникът започна както обикновено, всеки зает със задачите си. Именно този ден стана ясно в завода, че извънреден труд повече няма да има и че онези “от горе” са ни орязали крилцата, с които до сега ние едва пърхахме, но успявахме макар и със зор да се задържим поне малко над повърхността на блатната, гъста и воняща житейска тиня. Веднага последваха общозаводски събрания и местни по отдели за разясняване на тежкото финансово състояние във фирмата, отправиха се горещи апели за неуморен, всеотдаен труд, както и сериозни предупреждения и заплахи, че “кадрите ще се подменят своевременно и безпрекословно, ако не вървят по верните стъпки на партията; няма незаменими хора” и т.н. и т.н. Изобщо мила, родна “Електронска” и до болка позната картинка. Чак ме е смях като ги гледам от страни, как подскачат, как се пенят и се ежат, но както и да е – пак казвам: не са на добре тези сърдечни и задушевни съвместни срещи между ръководство, пролетариат и профсъюзи...

Касапинът ми се обади следобеда, че надениците са готови. Това внесе малко повечко живот и емоции в състоянието ми, защото усещах че гемиите ми започват да потъват и много бавно и тържествено са се насочили към дъното. Така аз в 15:10 теглих на целокупният мениджмънт в завода една страшна македонска майна и отидох в месарницата да си прибера стоката. Алармирах остатъка от потребителите и консуматорите на суджук, да дойдат да си вземат надениците и това ми бяха преживелиците за деня. В 18:00 дойдоха Румен и Ива (на нея майка й дето е тука, леля Цонка и дето ще ви давам адреса й в София, та да се видите като се прибере обратно зад “телените заграждения” в България). Естествено, веднага импровизирахме едно много хубаво мини-тържество и добре че се сетих, че празнувахме на татко рожденния ден, защото иначе то щеше да бъде без повод, а това по себе си се класифицира като алкохолизъм; макар и битов, той има същите последствия и отражения като обществения. Опитахме и от новият ни месен продукт и се оказа, че пак сме го докарали много добър на вкус. После гостите ни си тръгнаха към 22:00, а ние веднага прибрахме масата след тях. Аз обикновено се задържам на софрата и доста след като посетителите ни си тръгнат, но понеже сутринта трябваше да говоря с вас много преди времето ми за работа, за да поздравим татко за празника му, та решихме направо да си лягаме, защото нямаше да има достатъчно време за пълноценното ми наспиване. Независимо от това аз понечих да се обадя още същата вечер, като в България щеше да бъде към 14:00. Даже отначало търсихме татко първо в завода, като не знаех, че е в отпуска, но там и без друго ми даваше все “заето” (някоя от неговите в отдела беше налапала слушалката и сигурно разказваше на друга себеподобна нещо много дълго и дори вече се сещам и коя може да е била, но няма да ви кажа от съображения за сигурност и етикет). После разговорът ни се осъществи, като общо взето нищо важно не си казахме и нищо ново не научихме - нито ние за вас, нито пък вие за нас; нали всичкото го пишем подробно в писмата. Ние искахме просто така, да спазим традицията и поздравим татко за рождения му ден - нали само това са ни обажданията на нас. Ани и Сашо много по-често се обаждат на техните по телефона, но доста пъти сме присъствали у тях по това време и също ми е правило впечатление на безсмислените взаимни въпроси: “Как сте?”, “Какво правите?”, “Ние сме добре – вие как сте?” и подобни други, заради което аз не веднъж съм отхвърлял телефонната връзка като начин на общуване между хората. Е, все пак макар и по-рядко, ще се чуваме и през слушалката, но това ще е само докато вие дойдете тук. След това ще отрежа жицата и хич не ми трябва тая досадна кутия. Свършвам до тук - ще продължа от нас. Те не стига че не ни ги плащат, ами и почивките им къси, мамка им мръсна и капиталисти!...

04.08.1995 - Не можах снощи да пиша в къщи, както си мислех. Много дейности като къпане, вечеря, зяпане на тъпата телевизия, проверка домашните на Нени и т.н. не ми позволиха това, но сега съм напълно свободен и 15-те минути за почивка са си само и лично мои.

Още вчера на работа Женя ми се обади и каза, че е пристигнало вашето 116-то писмо. Много мило ми стана като видях снимката и статийката на моя съученик Пейо. Ние бяхме големи приятели с него – като се започне от детската градина в предучилищната възраст, та после от първи до осми клас в основното училище, все заедно сме били и сме вършили щуротиите. При случай ако случайно го видите из махалата, моля ви се поздравете го нарочно от мене. Той е голям активист на СДС, КТ “Подкрепа” и т.н. Имаше един период от най-ранното ни детство (ерата на 1965-1966 ако не се лъжа), когато баща му изчезна за няколко години. Уж от ТЕЦ-а го пратили в Белене, ама работил ли е там или е бил в “лагера” ние не знаехме – деца бяхме тогава, наивни и глупави. Години по-късно, мисля че Жаклин ми беше споменал историята. Баща му е един изключителен човек, репресиран, лежал по комунистическите зандани и гонен заради своите политически убеждения. За жалост ние бяхме изключително малки, за да знаем повече и да запомним разказите му за това омразно време. Сега вече и самият аз не помня повече подробности – дано само да е жив и здрав, несъмнено ще се сети и той за мене, защото родителските срещи започваха и свършваха с оплакванията на учителите от нас двамата с Пейо. И сега когато пиша всичко това се просълзявам; ех, мама му стара – тези мои спомени ще ме съсипят...

Много се радваме, че сте прекарали известно време заедно с родителите на Ани и Сашо. Те също са получили писма, а и от телефонните им разговори знаем, че са с отлични впечатлени от вас. Сега и с Русан (Роси) като се видите, картината напълно ще ви стане ясна.

Утре (събота), както вече разбрахте аз няма да съм на работа – това е едно изключително рядко явление през последните 12 месеца на годината. По план ще закусваме с печени филии, нарязани на дебело; самите те ще са още по-дебело намазани с масло, с много сол отгоре, сирене, кашкавал, салам, чай и т.н. Нещо, което отдавна ми се ядеше и винаги когато предъвквам студените и сухи сандвичи на работа, си го представям в съзнанието. После ще отидем на черква, че и там не сме стъпвали от Великден – ще вляза и току виж кубето се срутило над грешната ми глава. Ще вземем всички документи за земята и ще ги вкараме вътре с нас. След това ще се разхождаме - из града ще има множество гаражни разпродажби, които се правят по правило в събота и неделя. Все ще си харесаме някой боклук. Най-накрая ще правя фаровете на колата, а вечерта може би ще има сбирка у някого – чакам само да подадат сигнала и ние сме на линия. В неделя пък ще убием предобеда с посещение на местния битак, а след обяд сме на барбекю с приятелите. Обикновено все една и съща оперета гледаме тук: “Веселият емигрант”, но не ни омръзва и постоянно си я повтаряме...

Тези дни чакаме официалните документи за собственост на земята. Дано скоро да можем и да я застроим, но това вече е отделен и по-сложен въпрос. Ще проверим пак в банката на каква сума можем да се надяваме да ни отпуснат за самия строеж при новото ми финансово положение с по-ниската заработка. Един месец след обявяването ни за официални собственици на земята (срещу нотариалния акт), ние ще започнем и да я изплащаме. Разбрахме от вас по телефона, че сте ни пратили колет с чубрица и касетки. С нетърпение чакаме да го получим и да ви чуем отново гласовете. Може би това ще даде емоционален тласък и ние да направим записи. Имам подготвени три касетки, но непрекъснато търсим свободното време, което напоследък все ни убягва от погледа. Очаква се и едно ходене тази или другата седмица до нашите приятели в Gold Coast. И те поръчаха 5 кила наденица, та ще отидем да им я занесем на крака. Освен това Иван и Керъл са също там (онези от Аделаида, нали си спомняте за тях). Те си продадоха къщата и се заселиха на морето. Купиха малък магазин за печени пилета, кренвирши, пържени картофи и т.н., та те пък са изключително заети, но ще комбинираме някак си моабета. В тази държава се живее чудесно, но има време само за работа. Всичко останало е ако си го “откраднеш” (времето имам предвид). Същинският пълноценен живот започва едва след 65, когато хората се пенсионират. Тогава ходят на почивки, тогава ходят по кина, театри и опери, тогава са екскурзиите и обиколките им по света и т.н. С една дума: УЖАС!!! Но горчивата истина е такава. Ако доживеем до това време и сме все още относително здрави, ще си взема бабичката и ще й направя едно околосветско пътешествие – от полюс до полюс (вероятно без Румъния, Албания и Съветския съюз)...

Валери и Даниела са ни канили на гости в Аделаида за Нова Година. Онзи ден имахме писмо от тях. Живеят в голяма къща, но празна. Станали са и те четирима – съседите им донесли някакво изгубено куче, като мислили че е тяхното. Те пък го прибрали, то свикнало с тях (а и те с псето) и сега по цял ден се лигавят с нея (защото е кучка). Валери ревнува от кучката, понеже е пренебрегнат и я предпочитат пред него, а малкия Сашко се радва както всяко едно дете. Но когато е в къща, човек може и слон да си има в двора, докато в тесния апартамент - и собствената жена му идва в повече...

Тези дни времето е чудно. Нощем пак е студено - 3°C-4°C, но в къщи стоим по къси гащи. През деня става около 20°C-25°C и обикновено е слънчево. Чист въздух, чисто небе – абе приказка! Е, аз небето го виждам само сутрин за малко преди да тръгна и вечер докато се прибирам от работа. През останалото време се облъчвам на луминесцентна светлина и таванът на офиса с ярките си тръби отгоре е моето малко и звездно небе (ебаси колко поетично го казах - да се разревеш от умиление чак). Ама сега се надявам, че по-често ще съм на въздух и по-често ще излизаме сред природата и околната среда. А не живота ми да мине между железа, стружки и компютри...

05.08.1995 - Събота, вечерта. Неничко има гостенчета и аз рекох да си нивелирам нервната система с малко писане. Малчуганите вдигат валянка и ми дразнят слуха с истеричните си звуци. Снощи започнах превода на филма, който съм ви записал. Дублажа се оказа съвсем не лека задача, особено с “пещерните” средства, с които разполага моето първобитно студио. Така в мъката ми се роди една идея, която като я осъществя, ще ми е по-лесно да превеждам и да озвучавам видеофилми и което е най-важното – записът ще става направо върху самата видеокасета и ще бъде синхронен. Просто ще отделя AUDIO сигнала от VIDEO и ще го смеся през потенциометър заедно с допълнителен вход – за микрофон, музика и т.н. На изхода, който ще отиде направо във видеото, ще имам общ звуков сигнал, с преобладание на оригинален звук, смес и музика или просто дублиране по микрофона. Трябва ми само една кутийка с няколко букси и един потенциометър със средна точка, тип “баланс” (ляв/десен канал) или пък два обикновени, отделни за всеки канал. Така се надявам, че ефекта ще е задоволителен и пълен. Ако записвам нещо от телевизията, ще записвам на касетките на камерата, за да мога после нея пък да я ползвам за сигнала, а да записвам на моето си видео след смесването. Ако пък е филм, който ние сме си снимали, той може да се обогати с допълнителни коментари или музика “зад кадър”, както му викат в телевизията. За да преведа този филм, първо записах на отделна касетка всички реплики. Така от магнетофона, със слушалките превеждам всяка реплика на героите и я записвам на български език на отделен лист. Тези листи ще придружават филма и ще трябва да ги прочетете предварително, за да разберете за какво се отнася той, а после да го гледате пак, с помощта на листите вече и преведения текст, записан в тях. Това ще бъде едно неудобство за вас, но всячески ми се иска пълноценно (доколкото това ще бъде възможно) да гледате този филм, който се смята за шедьовър и е класика в жанра. Но по този въпрос ще има отделна брошура, която ще издам тези дни може би и то ако издателството има хартия, разбира се...

Днес рано сутринта се залових с фаровете на колата. Направих ги до половината, после излязохме и отидохме у Ани и Сашо. Минахме през черквите, но вече службата се беше отслужила и всичките бяха затворени. Ани ми отряза и подгъна на машината едни дънки, които бяхме купили още преди месец. През това време чаках да порасна с около две педи (не на корем, а на крака!), но не можах и се наложи да скъсим гащите. Не пораствам нещо напоследък на височина, забелязвам - повечето все на ширина раста да му се не види; от силната и калорична храна трябва да е...

След Ани и Сашо се прибрахме обратно у нас. Междувременно минахме през няколко гаражни разпродажби, от където накупихме доста неща. Взехме една топка на Нени за хокей на трева и книгата “Моби Дик”. Намерихме и още някои дреболии, но най-интересното беше, че му купихме чудесна стереоуредба “Филипс” за $50. Грамофон, тунер, усилвател, тонкоректор и двоен касетофон. Почти ново, с две тонколонки – направо бижу. Той много го хареса и почна да ме навива да го купим за нас, пък той да вземе нашата сегашна уредба. Отклонихме му напорите под най-различни предлози, като той не е и смеел даже да иска тази за себе си, която видяхме в гаража на хората. После излязохме и аз отидох до банката уж да тегля пари, а ги оставих двамата с Женя в един магазин. Върнах се веднага обратно и купих уредбата, но сме я скрили в гаража за Коледен подарък. Той ще се поцвъка като я види сутринта в стаята си, а ние ще караме с нашето старото радио, дето си го имаме. Е, от време на време ще ходя да поглеждам новото и да му пипам копчетата, но то ще е само докато науча Нени как да борави с техниката. Тази кутийка, която той сега има, издъхва ден след ден, но смятам че ще почака до Коледа. А пък старото му радио ще го сложим в гаража на новата къща, което ще бъде уредба за външна и безжалостна употреба при всякакви климатични условия. Така смея да си мисля, че поне едно добро дело днес свършихме. От друг един гараж аз за себе си купих два клаксона – тромби, много стари, тежки и силни, само за $6. Та сега и тях ще монтираме някъде, но още не знам къде да им намеря място по колата – те са толкова големи, че трябва да им отделя място в багажника; само там ще могат да се поберат.

Прибрахме се от голямото ни пазаруване и аз пак се залових с колата. Но сега пък ми спря поялника, който си нося от България, та утре със Сашовия уред ще го проверявам да не би да е прекъснат някъде. Ще се радвам много, ако е непоправим, за да го изхвърля най-после, че и аз да си купя нещо ново от магазина, както правят нормалните хора. Но се опасявам, че сигурно ще го ремонтирам и пак ще се размина с покупката. Решил съм и уред/мултицет да си купя и утре ще гледам по битака за нещо подходящо. Не може един дом без такива неща, особено с такъв стопанин като мене. Неничко си беше поканил двете приятелчета на гости тази вечер у дома и да спят, та сега вилнеят из стаите. Ядоха напред пържени картофи и наденички до посиняване, изсраха се всичките по веднъж и сега са в разгара на игрите си – ох, а как ще ги изтрая и цялата нощ, това само не зная...

07.08.1995 - Отново е понеделник и всичко започва отначало: училище (за Нени), работа (за моя милост) и търсене на работа (за Женя). Тези дни преминаха под флага на Неничковите гостенчета, които играха до късно в събота вечерта, после като легнаха се бъзикаха сума часове наред и най-накрая призори мирясаха, а с това утихна и цялата къща. Вчера станахме рано (то за какво ли спане първо тук става на въпрос?) – на всичкото отгоре, Женя им прави и палачинки за закуска. Едното момченце (Родни) отиде да играе мач, а другото дойде с нас на битака (Брентън). Все пак беше по-добре да изкарам дразнителите вън от кочината, която оставиха след себе си. На битака изкарахме до обяд, събрахме студа, който сви ненадейно, нагълтахме се с пепелта и прахоляка, вдиган от напористия вятър и се прибрахме безславно. Този път нищо не си купихме – това е необичайно. После се окъпахме, Нени взе една книга уж да чете, но заспа още преди да я е разтворил - че малко ли лудеене беше предната вечер? Като утихна къщата, аз пък седнах с микрофона да ви кажа няколко думи на касетката. Към 16:00 излязохме и отидохме у Сашо. Там установих, че поялника е изгорял (най-после!) и че ще си купувам друг. Може би от някоя гаражна разпродажба, магазин за втора употреба или от битака. Знам само, че няма да е чисто нов от магазина, защото там са скъпи...

След Сашови отидохме у Румен и Ива. Там изкарахме весело до 22:30. Разглеждахме им албумите със снимките. Те в Бризбън идват от Север – Таунсвил (Townsville), град на около 1500 км нагоре от Бризбън. В този район се намира грандиозният Коралов риф (или Бариерният риф, както също го наричат) – красота, неописуема с прости думи само с молив и на лист хартия. Това е един райски кът, разхвърлян по протежението на стотици километри брегова ивица, с огромни плажове, тропическа растителност, острови, лазурни заливи и т.н. Подводният свят е изключително красив. Гледахме снимки, правени под водата по време на плуване и разглеждане на обстановката наоколо - само че те са от специален фотоапарат за подводно снимане.

Като споменах за подводен свят, плуване и т.н., че се сетих за сензационният репортаж по телевизията, който излъчиха в петък вечерта. Тук онзи ден в акваторията около нашите заливи и острови са хванали чудовищно голяма акула. Вдигаха я с кранове, връзваха я с въжета и куки, за да я натоварят на един прицеп. Огромно животно, ей - казвам ви го не е от страх, а просто си беше баят голямо. Извадиха един цял делфин от корема й, а в челюстите й, като са разтворени, стои спокойно прав човек, доста висок на ръст. Такова чудо и в аквариума не бяхме виждали, дори на макет. Веднага учени, зоолози, океанолози и природолюбители се заеха да я изследват и изучават. Вероятно ще влезе в Книгата на рекордите “Гинес”, а посещението на плажовете рязко ще спадне, защото тая акула ако тръгне да я търси майка й или не дай си Боже баща й – спукана им е работата на смелчаците-плувци. Е, че как да ходи човек да се къпе и плува спокойно? Това е направо абсурд, поне за мене! В това отношение нашето българско и родно Черно море е незаменимо пред всички останали морета и океани на света. Но то си е така и в глобален мащаб – красивото, чистото, привлекателното и чаровно си е винаги опасно. Де някоя акула ще рече да те сдъвче, де пък СПИН ще те хване от случайна минувачка по тротоара – постоянно си в зоната на риска. За това нашата къща трябва да има басейн - да избегнем акулите поне; за другите са измислили гумените намордници...

Вчера изведнъж стана доста студено, температурите са с около 4-5 градуса под нормалните за сезона. През деня едва стига 16°C, но на места (във вътрешността на континента) се измерват дори отрицателни стойности: -6°C, -3°C и т.н. Това е подобно като у нас, когато “Малък Сечко” Февруари се разсърди, но краят му се вижда вече, тъй или иначе. Всъщност в Австралия, месец Август до някаква степен отговаря на европейската Марта, така че е съвсем нормално времето да бъде ту студено, ту топло. Само дето 08 Март не се чества в тези географски ширини и това много ми липсва...

Днес Женя пак е отишла да подава молби за работа и чакам да ми се обади, за да разбера какво е направила. Сигурно и колета ще пристигне тази седмица. Онази вечер по време на лудницата у нас с гостите на Нени (събота), Валери и Даниела ни се обаждаха по телефона от Аделаида. Те са добре. Даниела от Януари догодина започва някаква 12-месечна следдипломна квалификация в една болница с не лоша заплата. Ако я харесат, може и да я оставят там на постоянно място. Чухме през слушалката и най-новия член на семейството им - кучката Бобица. Те отначало мислели, че кучето е мъжко и го кръстили Боби, на Борис Елцин. Но после компетентни “ветеринари”, като изпили един мях с вино установили женският му пол и го прекръстили на Бобица. Кучето не се е противило при смяната на името му и сила не е била употребена. Купили са ни чер пипер и смлян кимион, но не могат да ни го изпратят по пощата, че много миришел и пощаджийките мислят, че е хашиш...

Снощи опитахме наденичките и на барбекю, печени на жар. Единодушно установихме, че това е точно същия вкус на витите карначета, които сервираха преди 25 години на Правешкото езеро и всеки е запазил някакъв детски спомен от тогава. Самият Правец като географска точка, не беше свързан с нищо друго, освен с небезизвестната си българска скара (и в частност с въпросните карнаци) и политически пристрастия не бяха раздухвани...

10.08.1995 - Тези дни пак почивах от писане на писма, но днес вече рекох да продължа с писмената си дейност. Свършиха сините химикалки на работа и продължавам с червени - не че имам кой знае какви предпочитания към тоя цвят, а само защото са аванта. Така че не се стряскайте от промяната на цветността – повредата не е във вашия телевизор.

Вчера пак имахме писмо от Валя и Сашо, както и едно отделно листче, написано от леля Денка. Те всички са добре и заедно с бебето наддават на грамаж. Дойде и документа от адвоката, с който ни информират, че вече сме натурализирани за новите собственици на съответното парче имот. За сега строителните мисли са на по-заден план - ще изчакаме и Женя да започне работа, че тогава пак ще се втуркаме по тухли, плочки и керемиди. На този етап един таралеж в гащите ни стига – другият ще си го сложим малко по-късно...

Дойде ми пак на ума за онази огромна акула, дето я хванаха миналата седмица. Понеже аз не гледах новините с много голямо внимание, оказа се че съм пропуснал доста любопитни факти и подробности от репортажа. Акулата са я хванали точно в онзи залив, където ние миналата година бяхме на екскурзията с Петьо и Галя от Аделаида, съвсем близо до остров “Fraser” и където ние през целия ден не излязохме от водата. Къпали сме се и плували “рамо до рамо” с този хищник, но явно животното не е било гладно баш по него време. Акулите (както и крокодилите между другото) обикновено нямат чувство за ситост – демек, ако току що са излапали някоя тлъста скумрия, няма да се откажат и от “допълнителното” – да отхапят я краче, я някоя ръчица; за десерт дето се вика. Тази година обаче ние определено ще сменяме мястото на летуване, щом като там се въдят такива зверове. Казаха, че акулата е била 25 фута дълга, което по метричният еквивалент на мерките за дължина прави ни повече, ни по-малко от 7.62 м – за хол размерът е малко тесен, но като за риба е доста внушителен!...

В събота вечерта ще ходим на Gold Coast, както ви бях споменал някъде по-горе из редовете. Снощи ни се обадиха нашите приятели - ще спим у тях и на другия ден ще се приберем. Неничко пък в петък вечерта е канен на гости у приятеля си Брентън и ще спят там – нека сега и у тях да поразхвърлят малко, няма само у нас да правят бирбат. Той по принцип уж все пази чисто и подредено в стаята си, но като се събере с другите деца – подивяват.

Работата ми върви, разширявам кръга от служебни познанства с колеги от други фабрики, чиито продукти ползваме. Водим телефонни разговори, разменяме си факсове и т.н. Заплатата ми падна заради това, че повече не ни разрешават да работим извън работното време (което беше най-сладкото, с носталгия установявам). А иначе основният ми брутен доход пак е добре, даже и само с 6-те часа допълнителен труд. Да видим и това до кога ще е, защото аз няма да се учудя да орежат и тези мизерни часове, както всичко в завода е тръгнало на “изуй гащи”...

В сряда идната седмица в целия град няма да се работи, защото тогава е Панаира. Всяка година на тази дата всички ходят на панаир, нещо като в Пловдив, само че нас тука ни освобождават от работа, за да отидем и да го разгледаме. А пък денят ни се плаща 100% - ей на това му викам “комунизъм” аз – да не отидеш на работа, че да си вземеш и надницата за капак!...

Продължавам на другия ден, 11.08.1995 - със същия червен химикал, по същите причини, че нямам друг под ръка. Вчера дойде писмото и от банката, с което вече официално ни известяват, че до 23 Август трябва да сме започнали изплащането на заема - по $448 на месец. Ние ще го направим да се изплаща поседмично, което е в наш интерес, а и от завода ще превеждат част от заплатата ми направо в банката. Това го организирах днес. Получихме писмо от Мони и Борянка от Аделаида, които си ни остават най-истинските и най-обичани приятели от всички там. Просто докато бяхме заедно, след пристигането им в Австралия и до моето отпътуване за Бризбън, макар че това беше един извънредно кратък период от време, ние с тях специално станахме много близки.

Снощи пък Сашо мина покрай дома, след като беше ходил на адрес наоколо из махалата и надницата му завърши със салата от кълцано зеле и настърган морков, а другото не беше кафе (ха познайте сега какво съм му сипал; сетихте ли се? – е, добре тогава, значи вече всички разбрахте колко пари чиня)...

Онзи ден ходих да гледам новите поялници на магазина (искат $70 за едно парче!) и комай ще се мъча да си оправям моя стария, защото цената им буквално ме отблъсна. Изглежда че пак ще се размина с покупката, освен ако не намеря някой много евтин в магазините за стари вещи и боклуци. Скоро и задните гуми на колата трябва да сменям. Неничко ми е намерил две стари – дотъркаля ги онзи ден от близкия до нас сервиз. Питал там и хората му ги дали, защото на тях не им трябвали. А нашия ги разгледал първо и като видял че имат малко грайфер, та чак тогава ги изпросил – на татко “малкото еврейче, младото търговче”! Е, те са доволно изтрити, разумява се (иначе кой ще му ги даде?), но пък не чак толкова много, колкото са се излъскали моите. Сега може би ще доизнося и тях, а едва след това ще купувам нови. Колата ми е с предно предаване и отзад колелетата само се търкалят като на каруца, но все пак трябва да има и гуми на тях - не може да тръгне само по голи джанти, че много шум се вдига по паветата. А и Полицията не дреме, а следи за нарушители. Не им зная изискванията за дълбочина на грайфера, но аз във всички случаи съм значително под тях, защото в моя случай няма какво да премерят (грайферите въобще отсъстват и са гладки като черковно кубе)...

Продължавам в обедната си почивка, която на времето прекарвах заедно с татко в стола на “Електроника”-та и после в супермаркета на Бичкинята, а сега пишейки самотно настоящите си редове, съм мислено с всички вас на едно. Е, изпивали сме и по някоя бира на крак в знойните летни дни на оня павилион до хотел “Бузлуджа”, но това ставаше рядко – беше като малък мъжки ритуал. Ето че спомените пак сподавят гласа ми и като че ли ме хващат за гърлото в една обща малка носталгия и а-ха да се разрева – за щастие обаче това са временни усещания, защото просто нямам шанс да се огъвам баш сега на този си хал.

Общо взето до момента новини няма - чакаме с нетърпение колета заради касетките и чубрицата, които сте ни изпратили. В последните наденици тази ценна българска подправка (наред с кимиона), за много малко не ми достигнаха в количествата на пропорциите. Добавихме една гръцка, викат й “орегано” която уж наподобявала на нашенската чубрица. Обаче приликата е точно такава, както между мастика “УЗО” и обикновена търновска бира 10% - демек, нямат нищо общо помежду си и по тази причина крайният месен продукт не стана толкова вкусен като първия път (надениците имам пред вид). Сега на всички консуматори съм им връчил строга нота, че за следващата поръчка всяка фамилия ще си участва със съответните подправки, за съответното количество готова продукция, с което се е записала да участва в общото предприятие: – кимион, чер пипер, сол и чубрица. Защото аз при последния акт на приготовление обрах къщата до прашинка и изпаднах в абсолютен домашен конфликт – дето никога до сега не ми се беше случвало, а пък гледай сега моля ти се: за едни нищо и никакви изсъхнали мерудии, да се хванем за гушите с госпожата... Но за тези наши “сношения” и престрелки с нея, останалите съкооператори от заверата не знаят, нали е срамота да се излагаме пред чужденците – те са само странични наблюдатели, в което също няма нищо лошо. Ние тъй или иначе ще си набавим нещата, но за другия път – друг правилник. Защото за 3 или 5 кг месо количествата са едни и сравнително поносими, но за 35 или 40 кг вече попадаме в зоната на промишленото производство и тогава “набутването” е голямо, та дори и откъм солта, ако се замисли човек... Сега стана така, че да река да си опържа едно просто кюфте, мога да го наръся само с червен пипер или бакпулвер – друго няма из долапите…

Вече се надяваме, че татко носи новия си часовник, който беше избиран по много страшни показатели – да е с големи цифри (за да може да не се изстъпя назад, когато го гледа); да бъде красив (защото такъв му прилича); освен часът, да показва и датата (защото така си е свикнал с руския първобитен аналог); да изписва и денят от седмицата (за да има и все пак нещо ново за него); да не е толкова скъп (защото синът му пък не се е замогнал достатъчно). Тази точка последната беше най-трудно изпълнима, защото цените на часовниците варираха от $2 (два) до $5000 (пет хиляди!). Този, който взехме е само $90, но гледахме абсолютно същия модел, само че без фосфорициращ циферблат за $75. При това положение се яви и допълнителния елемент – светещ в тъмното циферблат. Женя каза – “Нека да му свети когато кара нощем колата”. Друго изискване беше верижката – да не е метална (защото това сега е модерно), ами кожена и той си е свикнал с такава от години. Но, татко: ако решиш че тази верижка не ти харесва, веднага ти изпращам метална, която е много хубава и с хубава закопчалка и която свалих от моя стария часовник. Тя е бяла, сребърен цвят – не е жълта. Пиши ми непременно кое/какво и как върви. Ще се радваме много, ако подаръкът ти харесва, а и другите ти го харесват. Часовникът е само с японски механизъм, но кутията му не е руска, а някаква друга – тайванска, сингапурска или кой знае каква. Но за нас машината е важна да е от сой. Ако нещо бърза или забавя – той е в гаранция до една година и ще го сменим веднага ако се наложи...

Продължавам с писането си от вкъщи, където сините химикалки са в изобилие, а тук нямаме червени пък. Тъкмо преди малко привърших с ремонта на поялника. Както се очакваше, реотанът му беше прекъснат - аз го издърпах от двете крайчета, усуках ги едно в друго и го сглобих пак. Пробата доказа 100% затоплителни качества и утре влиза отново в строя (съжалявам, разминах се напълно с покупката на нов). Привечер излязохме с Нени да караме колелета. В един гараж за продажба и ремонт на коли видяхме много натрупани гуми, някои от които дори с джантите. Собственикът му е мой човек – винаги се поздравяваме и се питаме един друг: “Как е бизнеса днес, правиш ли пари?” (защото това е най-важното, след като човек е здрав), та от дума на дума установихме и социални контакти помежду си. Та, питаме го ние с Нени за гумите, а той вика: “Махай ги от тук, че ми пречат!” Пък аз най-обичам на някого да “помогна” и да го освободя от ненужните му боклуци, които всъщност на мене дълбоко ми влизат в работа. Един вид – не го вземам за себе си, а върша услуга, че му очиствам района. Така затикваме колелетата обратно до нас, натоварени със седем гуми + джанти (смес) и се шмугваме триумфално в гаража, за да не ни се подиграват съседите като ни зяпат от балконите си. Едната гума не отговаряше по размер и я изхвърлихме ние пък от наша страна. Други две има, които са в отличен вид, но са 14 цола и ще ги сменя за две 13 цола в друг гараж, където утре пък ще ми монтират гумите. Имаме още две гуми с колелетата, които са регенерат, но почти нови. Джантите им ще изхвърлим, а гумите ще легнат в моите оригинални отзад. За $10 ще ми ги прехвърлят (на машина) + баланс и монтаж. Това пък го уговорих, прибирайки се от работа. Така дерта ми отпадна и ще спестим $160 за две нови гуми. Сега ще изтъркалям тези, а по-нататък ще му мислим. Дано пък да се и позамогна до тогаз – ба, не вярвам вече в това забогатяване; така ще си отида от този свят, с борчовете!...

Напред вечеряхме, михме се и сега Нени прибира масата. После ще сядаме да сглобяваме една негова кола, която отдавна сме започнали, но все не ни остава време да довършим. Онзи ден от битака му купихме много хубава тенис ракета, юношеска. Искаха цели $2 (два). Но от дума на дума я взехме за $1.50, колкото да не спи търговията. Изобщо, аз много си се гордея с тези дребни на пръв поглед нещица, но това е единственият начин да се надпреварвам със сянката си – беден съм, но пък корназ и не ми пука колко страдат богаташите!...

14.08.1995 - Отново е понеделник – омразен, черен ден! Би трябвало във всички световни календари да се изписва с черни букви (за всички понеделници ми е думата). Виж, петъка е друго нещо, но трябва да се чакат други 7 дни, за да дойде отново. След тези тъжни, встъпителни понеделнишки слова, започвам описанието на изминалите почивни дни, които бяха малко по-разнообразни и наситени откъм преживелици.

В съботата, както беше според плана - отидохме с Нени да сменим задните гуми на колата. “Новите” (пак стари), които сложихме станаха много добре и сега само се моля да изкарат колкото се може по-дълго. После от сервиза се прибрахме и аз се залових да свързвам фаровете за мъгла. Голямо кривене и гъзурчене падна, но до следобеда те вече и светеха. После се окъпахме и в 16:00 тръгнахме за гостито у нашите приятели на Златния бряг (Gold Coast - подобно на Слънчев бряг или Червен бряг, само че този е “златен”). Пристигнахме първо у едните, където си оставихме багажа (там щяхме да спим), пихме по кафе/бира и отидохме да видим Иван и Керъл в тяхното заведение “Пилешки дворец” (Chicken Palace или “Златното пиле” по нашему). Беше 19:30 - те тъкмо затваряха, поприказвахме си малко докато ошетат и приключат деня, а после отидохме у тях. Там се развихри една софра, с всичките подробности по менюто. В 00:30 ние си тръгнахме, но продължихме лаф-моабета в градината на другите ни приятели, у които спахме. И така - та до 03:00 сутринта; едвам станахме на другия ден.

В неделя (вчера) още докато бяхме на Gold Coast обиколихме района, самостоятелно вече. Видяхме много интересен супермаркет, та си и напазарувахме доста евтино. Тръгнахме си към 13:30. По пътя наливахме бензин, ядохме сандвичи и т.н. Не ни се прибираше директно в къщи, пък и ние нямаме такъв табиет - все трябва да поизбиколим от някъде другаде или да отидем у някой на път за в къщи. “Жертвите” този път бяха Ива и Румен, които тъкмо бяха полегнали за следобедна дрямка, но нямаха късмет с нашето ненадейно посещение. Та и там ударихме по кафенце, някоя курабийка, бъра-бъра с тях и на края се прибрахме по мръкнало. Неделната вечер я знаете – готвене, шетане, подготовка на дрехи, гладене на ризи, правене на сандвичи за следващия ден и други скучни дейности, до започването на филма по телевизията в 20:30. А след всичко това – последва сън…

Днес се обаждах на нашата банкова агентка – с нея ще се видим довечера. Искам преди да започнем изплащанията си към банката, тя да хвърли един последен поглед на документите и да потвърди, че всичко е наред. Така етап “Проучване на почвата, избор на място и закупуването му” е завършен. Онзи ден Наско ми се обажда, че говорил по телефона с Роси в София, който пък му казал, че вече се е срещнал с движението “Обединени майки на деца – емигранти”, но подробности за срещата не са коментирани. Предполагам, че всяка майка ще изложи фактите в писмен вид до съответното си дете и то ще може да разбере кое как е било. Ние от своя страна също ще проведем поредица от мероприятия с нашия представител Роси, когато се завърне здрав и читав от Татковината. Сигурно и той, подобно на Сашо при пристигането му след Коледното посещение на Родината, като кацне на Международно летище Бризбън, също с облекчение ще възкликне: “Ох, дойдох си най-сетне!”...

Женя днес е отишла да подава молби за работа. Тя вече ходи и на козметичен/физкултурен салон, където усилено тренира, а и със съответна предписана диета, ще изфини фигурата си. Аз за сега обаче ще си остана дебел. Започнахме от края да мислим и за отпускарските си дни по Коледа – къде, кога, как и с кого да прекараме най-добре, най-евтино и най-емоционално. То места има хиляди, но навсякъде трябва предварителна резервация, за да са сигурни местата. За това скоро трябва да сме решили тези организационни въпроси и да си запазим нещо. Иска ни се да наемем един караван и с него да пообиколим щата и по-специално бреговата му ивица, но ме е страх, че ни е малко слаба колата и съединителят й няма да издържи. Тук хората масово обикалят с каравани, но имат все мощни 6- или 8-цилиндрови автомобили с обем на двигателите по 4000 до 5000 см³. А моята е “малолитражка”, само 1500 см³, полуспортна и такива големи натоварвания подире си може би не ще й понесат. Но има време, ще мислим и ще решим. То нали според думите на татко, 50% от изживяването на едно нещо се крие в самата му подготовка...

Продължавам мемоарната книга на другия ден, 15.08.1995. Снощи в банката се разбра, че всичко около документите ни е “тип-топ”, а от другата седмица започваме изплащането на заема. Целият заем е $55,800 + $703 – някаква не знам каква си такса. На седмица ще плащаме по $112, което за сега не е никак много и е нормално. Довечера пък ще се срещаме с една строителна компания, която се занимава едновременно с дизайн и строеж на къщи. Първо ще ни заведат да видим построени от тях сгради, а след това ще дискутираме нашите космически планове, наред с ограничените ни възможности. Утре ще водя Неничко на Панаира, като може би ще се комбинираме с още един татко + детенце. В четвъртък децата също нямало да учат, защото учителите им си правели някаква делова среща. През това време майка му ще го заведе на бръснар да му подстрижат косата. Днес Женя ще ходи да плаща разни сметки, а следобеда ще се срещнем някъде по пътя за къщите, които ще ходим да разглеждаме заедно.

Тези дни времето е по-топло, но започна да вали дъжд. И е по-влажно. Превода на филма малко изостана, но довечера дано намеря час-два, че да продължа. На края ще го изгледаме целия, за да сглобим репликите и е готов. Но си признавам, че много време ми отне този процес и в същото време обещавам, че това ще е първият и последен филм, с който се занимавам по подобен първобитен начин. Освен ако не си улесня нещата с някое подходящо устройство. Но с наличната ми техника от неандерталско време, с която се мъча да правя всичко е много сложно и трудно, а най-вече че отнема ужасно дълго време. Ще продължа отново в обедната си почивка, защото гонгът пак удари – потапяме се в кацата с лайна...

И ето че тя дойде (почивката, де) - то хубаво, ама на мене вече взе да не ми идва на ума какво да ви пиша и с какво да ви занимавам. Разказах за събитията около нас, за живота ни, за предстоящите програми и просто няма нищо повече. Все очакваме писмо или колета, когато ще има може би неща за обсъждане и коментиране. Какво правят Ленчето и Огнян? Работят ли? Те защо не опитат да подадат документи за насам? Нещо не ми се работи днес и добре че си тръгвам по-рано, защото до 17:10 щеше вече много да ми доскучае. А така само поглеждам часовника и след точно три часа си тръгвам. Нямам вече този ищах за работа откакто окастриха извънредния труд, защото с това отрязаха и пътят ни към по-скорошен строеж; уби ми се нещо желанието, след като нямам никакъв финансов стимул (по моему това е единственият двигател на прогреса, by the way/между другото, както казват англоезичниците). Първо няма да можем да теглим повече пари от банката, и второ - много по-трудно ще ги връщаме, останали само с една заплата и то по-ниска. За това ще чакаме и Женя да започне работа, че тогава пак ще ни обливат строителните вълни. А ние през това време непрекъснато ще търсим подходящия план и подходящия строител, ще си подготвим всичко и веднъж когато ни стане възможно, ще го реализираме незабавно. Сега държим едни нещастни парици в банката, които ще използваме по-нататък за обзавеждане или други разходи. Иска ми се да разбера дали сте получили колета с подаръка на татко, но този месец сме доста над лимита, та малко ще се ограничим откъм телефонни обаждания. Другото ни обаждане, живот и здраве ще е на 15 Септември за рожденния ден на майка. Спирам до тук, защото един път времето ми изтече и втори път - защото нищо повече не мога да измисля и да ви кажа...

Както си и предчувствах, от днешния следобед вече имаме много новини. Тъкмо в 12:30 бях привършил с редовете на писмото си и Женя ми се обади, че са пристигнали колета и отделното от него писмо № 117. Зарадвах се много като разбрах и това ведро настроение ме крепи през цялото време, докато в края на работната смяна не затръшнах вратата на омразния заводски портал зад себе си. Сега продължавам от вкъщи, за да попълня времето си преди вечерята. Аха, гледам че и салата някаква се реже - може би ще има и по глътка-две после за апетит...

Така аз в 15:10 излязох от работа и се срещнахме с Женя. От там отидохме на мястото с къщите. Обикаляхме, гледахме, човека беше много любезен и симпатичен – отдели ни (т.е. загуби) достатъчно време с нас и налудничавите ни идеи. За сетен път се убедихме, че строеж ще има едва тогава, когато имаме налице два отделни дохода и те най-редовно поемат пътя си към банковите ни влогове...

Точно тук на това място спрях за да вечеряме, после пък започна нещо интересно по телевизията, а след него, под влияние на обилната вечеря (боб + зеле) страшно много ми се доспа. Снощи си легнах в 21:30, но за това пък продължавам на следващата сутрин рано (вече днес), докато другите още спят. Чакам Румен и Сашо в 08:45 да дойдат с децата и да ни вземат, че да отиваме на Панаира. Неничко щеше да се размине с него поради известни отклонения от правия път и лошо държание с родителите си, но ще му трансформирам наказанието под някаква друга форма, за да е заедно с децата. Толкова съм добър, че не мога да се понасям; а по същия начин се държа и с Женя, което е пагубно за разклатените ми нерви и здраве!...

Сега – връщам се на прекъснатата си мисъл от снощи. Понеже в “Жилфонд” загубихме доста време, до 18:30 не можахме да вземем колета, защото пощата затваря в 17:00. Днес пък е държавен почивен ден заради изложбата и нищо не работи. Така колета ще го вземем чак утре вечер, но от писмото и телефонния ни разговор ние общо взето му знаем съдържанието. Предварително ви благодарим за всички неща, които сте изпратили, а по-нататък ще се спирам подробно и на отделните елементи...

Този въпросен “Румен” в писмото ви, всъщност е Русан (Роси) – майка пак нещо не е разбрала; но защо ще ни изпращате още пари по него? – това не можах да разбера. Ние искаме при вас да има известни суми, за наше спокойствие. Вместо аз да ви пращам по нещо – вие давате на мене! Че то е срамота пред целия свят, бре! Аз в България не съм вземал пари от вас (само на заем), а сега тук, намирайки се в страната на “неограничените възможности”, да ми давате вие – не съм щастлив с това! Аз не случайно се възпротивих на първоначалната ви идея, защото човек се простира според чергата и възможностите си. А като има някоя пара горница, живее в заблуждението, че може да покори света с тях. Готовите средства най-лесно се харчат и те пък особено, се стопяват мигновено. Но нищо де, аз съм сложил всичко на една страна и само ако много ни се наложи, тогава чак ще бутаме от тях. По-хубаво е това, че парите са тук от гледна точка на сигурност. А за толкова кратко време не могат да се обезценят, защото са дебело подплатени чрез силната австралийска икономика...

Виждам, че продажбата на апартамента и покъщнината вече е започнала да ви създава кахъри и напрежения, но пак повтарям – ако не може да се продаде изгодно, по-добре е да си стои и да чака по-подходящо време. Щом като квартирантите са си отишли, няма кой да го руши вече. Подреден, почистен един път и затворен – няма какво да му стане за дълъг период от време. Но с чужди хора вътре, това е невъзможно. Вярно – наема се губи, но ние от него печелехме толкова, колкото и един генерален ремонт да не може да покрие. За това всъщност ни дойде на ума да го продадем, вместо да се разваля пред очите на всички ни. Татко, горе на тавана имам много фотографски химикали, пакети с фото хартия и пр. А може и да съм ги раздал преди да тръгнем за Австралия, но ако не съм – дай ги на чичо Божко. А, сетих се да попитам – има ли още от онези филми за камерата по 3 лв. кутийката и ти тях ползваш ли ги? Аз предполагам и в България това е вече архаизъм, но ние, както помниш, добре се забавлявахме с тази дейност. Тук съм виждал по битаците или по разните гаражни разпродажби такива кинокамери като нашата почти без пари – по $5-$10. Също има и 8 мм киномашини на подобни цени (прожекционни апарати). Обаче най-интересното е, че филми не съм виждал за тях - не че няма и че не съществуват повече, но вероятно са движат на цените на самите устройства (като нови). Всичко може да се намери тук чрез поръчка, но срещу зашеметяващи ценови стойности. Спомням си още първите дни като пристигнахме в Австралия, че занесох в ателието един немски ORWO филм DIN 21 (черно-бял естествено, купен с връзки и ходатайства от София) – исках да ги питам дали проявяват такива филми и дали въобще се занимават с такава отживелица. Тогава останах с впечатлението, като че ли този филм трябваше директно в Германия да го изпращат и там онези да си го промиват, а сумата за услугата възлизаше колкото за четвърт Трабант. Черно-бялата фотография вече се използва изключително само за снимки с художествена стойност, актови снимки, портретна фотография с полусенки, полусветлини и т.н. Само художници-фотографи се ползват от нея и тя не случайно е с ранг на изкуство и художествен занаят. Вероятно процесите за проявяване на филма, копиране на снимките и самото им проявяване на фотографската хартия си е същият – химикали, води, фиксажи и т.н. С цветната фотография е друго – там има едни големи машини, които могат да се монтират навсякъде – в супермаркетите, в аптеките и разбира се в специализираните фотографски магазини. Ако човек има достатъчно пари и може да си позволи лукса, една такава машина може да се инсталира и в нечий гараж за надомна работа. В единия й край се слага филма направо както е изваден от фотоапарата и след 15 минути от другата страна излизат готови снимките. Кога се проявява този филм, кога съхне, кога се копират, проявяват, фиксират, мият, а после сушат самите снимки – също не знам. Но това е процеса. Обикновената поръчка струва $8 за филм 12, 24 или 36 пози, като втория комплект снимки струва допълнителни $5. Често пъти се правят намаления на втория комплект и вместо за $5 – може да се вземе за $2.50. Като се остави филма сутринта в аптеката например, след обяд минаваш да си вземеш снимките и чак тогава плащаш. Ако нищо не е излязло от филма не се плаща изобщо. Когато пристигнах сам в Бризбън, аз доста снимах из района. Бях подминал вече 100 пози, като можех и 200 да направя; продължих да “заснемам”по този начин, но вече се усъмних в изправността на брояча. На края реших да извадя филма и да му направя снимките, но изглежда последният изобщо не е бил закачен още в началото и аз съм си щракал само “на ужким”. Като ми дадоха негативите бяха изцяло черни. Просто бях проявил чисто нов филм, но то без жертви не може – нали все се учим и все ненаучени ходим. Ще продължа довечера, като се върнем от “изложението”, че моите хора звънят от долу “на пожар” - излизаме...

18.08.1995 - Петък. Не помня до къде стигнах с разказа си вчера, защото листите ми са в къщи, а аз в момента пак пиша от работа. Като се прибера довечера ще се опитам да свържа нещата в някаква логическа зависимост. След като получихме колета, още снощи се заловихме и ние да ви направим записи. Няма да коментирам тези наши разговори и монолози в писмото, защото вие ще ги чуете на касетката. Всъщност там въпросите ще бъдат много повече, тъй като започвайки да обяснявам едно нещо, аз тутакси се отплесвам и почвам да говоря за нещо съвсем друго и коренно различно; монологът ми става доста дълъг по този начин. Но това е и защото не е възможно просто с едно изречение да се обяснят толкова много неща, за повечето от които вие представа нямате как стоят и как са организирани. Аз в писмата си подробно описвам всичко, но това далече не е абсолютно цялата история. Някои неща споменавам с недомлъвки, за които аз вярвам че се сещате сами. За други пък съм приел, че знаете само едната им страна или половината – аз допълвам остатъка. Трудно ми е на малките листи, с които разполагам а и с ограничените си възможности на набеден писател, така лесно да пресъздам цял един живот, един житейски път с постоянно сменящи се декори, артисти, статисти, главни и второстепенни герои и масовка. Това го няма и в киното даже. Но както и да е – надявам се че чрез тези редове, поне малко става ясно през какви трънливи пътеки вървим към върха, без да знаем в тъмното, аджеба в правилната ли точно посока пътуваме или се свличаме надолу към бездната на пропастта.

Мисълта ми беше за тези записи - имам много стари касетки, които можем да ползваме за тази цел и ние довечера пак ще се опитаме да продължим с тази дейност. Ето, снощи например, от нищото дето успях да кажа застанал пред микрофона както “чичко Филипов” от синия екран, пак две касетки по час и половина се напълниха с информация. Стана късно обаче и преустановихме излъчването на предаването. А Неничко много си хареса картата и веднага се залови да я гледа и да разпитва кое какво е и кое къде се намира.

Вчера за първи път в живота си влачих едно голямо ремарке с колата. Взех го от завода, че утре и в други ден ще пренасяме едни приятели в къща, която те купиха наскоро. Стягаме от края още една пратка за вас, с писма, касетки и т.н., но сигурно ще я пуснем в голям общ колет, посветен на рождените дни на майка и Стелито (26 Септември). Та, няма да е скоро изпращането му, но пък се надяваме, че когато го получите много ще му се зарадвате. Ще чакам Роси да си дойде след две седмици, че да обобщя и от него по-прясната информация, която той ще донесе от България…

Уж все няма какво да правим, а пък нямаме време да се обърнем. Пак трябва да ходим до банката, изплащането на земята трябва да организираме и т.н. Филмът, който ви записах от телевизията, тъй стои преведен само до половината и си чака реда, както и още хиляди знайни и незнайни задачи, които висят на главата ми за изпълнение...

Продължавам в обедната почивка. Нещо не съм гладен и това сериозно ме тревожи, но въпреки всичко ще се насиля да си изям сандвичите (опасявам се да не би да съм се разболял нещо; нали на човек като спре да му се яде/ебе и с единия си крак вече е скочил в отвъдното – мене специално от второто най-много ме е страх). Мога да си вземам храна от вкъщи и да си я стоплям тук в микровълнова печка, но не ми се слугува на манджи и кухненска посуда. А иначе аз лично мразя да ям сандвичи и може би те са причината да напълнея. Тъпчеш хляб, салам, масло и кашкавал, а резултат няма в засищането на глада. Другата основна причина за затлъстяването ни е обездвижването. Пеша не ходим никъде – само с колата се движим навред. Ако можех и боклука дори бих изхвърлял с нея. На последната обаче нищо не й става от карането – само някоя гума дето й сменям от дъжд на вятър и то не я глезя с нови, обаче ние напълняхме много; по-невидимо Женя и много видимо ние с Неничко...

Времето тези дни е много приятно. Всъщност за една цяла година откакто съм в Бризбън не е имало лошо време. Но нали тук е раят на земята, та сигурно е заради това. Днес сутринта по новините казаха, че едно малко китче, дълго 4 ½ м било нападнато от акули и вълните го изхвърлила на брега. Веднага от службите за опазване на околната среда се заели да го лекуват. През цялото време докато са го “ремонтирали” ветеринарите, останалите хора от екипите са го поливали обилно с вода, за да не умре. В крайна сметка китът се е завърнал обратно в морето при близките си, с излекувани вече рани. От солената вода ще му мине като на куче, даже и по-бързо. Това е станало пак в акваторията на залива, в който ние летувахме миналата година. Там е едно от много популярните места, където хората ходят в определен сезон от годината и гледат играта на китовете. Те се събират на тълпи и правят водата на пяна като почнат да пляскат с опашките си. Огромни чудовища са и те, но все пак не са толкова опасни, като акулите. Те разкъсват и тогава лапат парчетата, докато китовете гълтат на цяло. Но някой ще трябва и баят да поизчака дорде бъде изсран от кита, ако предварително го е погълнал цял - докато му мине през храносмилателната система, може да се е превърнал и в планктон; тогава вече кита със сигурност ще го изпикае. Още не знам такъв случай да е имало в историята, но вероятно оцелелият ще получи “Волга” или поне “Лада”, двустаен в “Младост 4” (или най-малкото гарсониера на Цариградско шосе) и 10,000 девалвирани лева като обезщетение...

Тази седмица беше къса, с почивния ден по средата, но ние повече се изморихме от обикаляне на магазини, щандове, люлки, влакчета, стрелбища и какво ли не из Панаира. Неничко спечели някакво кученце от едно стрелбище, аз пък му намерих още едно магаренце в краката (положително на някой забраван и отвеян от вихъра шемет), а за Женя намерихме много хубав чадър (чадъра все пак беше истински и може да пази от дъжд, докато играчките бяха плюшени). За мене остана само зяпането по сергиите и дето се возихме с Нени на едно влакче, подобно на това в Будапещенският “Vidám Park”. Сега чакам с нетърпение да стане 17:10, че да си ходя. Панаира свършва утре и ще имаме известно спокойствие до догодина по същото време. Спомените на татковците, дето си водихме питомците подире, са ни много пресни и се зарекохме, че другата година златните им майчици ще ги заведат на проклетият Панаир, защото там лудницата наистина беше огромна и нормален човек от мъжки пол много трудно може да издържи, без да застреля някой случаен от тълпата или поне да не стане убиец на собственото си дете, което подлудява от искане на тази или онази шарения. Но ще видим – до тогава има още много време. Може пък някоя баба или дядо да ги води до тогава – знам ли...

Няколко дена след последното ми писане отново се включвам от горещите зони на света – най-ерогенните, дето го пишат по книгите. Днес е вече 22.08.1995, но през изминалите дни изобщо не е имало време за писма. В събота и неделя бях плътно зает с помагане в преместването на нашите приятели в къщата, която купиха. За сега са само на 35 км от нас, но в последствие и ние като построим (когато стане) нашата къща, ще сме на около 50 км едни от други. Къщата им е много хубава, голяма, просторна, с двор, с басейн, градина, гараж и т.н. Имат телефон, ток и вода!?! През целия ден при това и нямат режим!...

Онази вечер, когато започнахме да правим записите, по-късно се установи, че една и съща касетка сме я въртели няколко пъти и все сме записвали, но върху предишния запис. Това ме изтощи психически и зарязах всичко на средата, но тази седмица (сигурно още от довечера) ще възстановим започнатото. В същото време активизирахме плановете за къщата с един мой колега, който има опит в тази насока. Сега вечерите ни са ни заети с рисуване на скици, местене на стени, зидове, огради и пр. Искаме да подготвим документалната част - планове, чертежи, одобрения от кметството и т.н., та веднага щом станем финансово възможни, да започнем и строежа. Аз на самия строителен процес ще се спра отделно и на касетките ще поговоря по-подробно за това - сега няма да се спирам на този въпрос.

А – нещо много важно ми дойде на ума. Когато купувате и внасяте валута, независимо по какъв повод – купувайте направо австралийски долари. Същото важи с особена сила за по-големи суми - например, ако се продаде апартамента. Защото се губи голям процент от стойността им, когато парите се превръщат няколко пъти от една валута в друга. А вън от страната, австралийският долар си е навсякъде еднакъв по отношение на американския. Така че това не носи допълнителни такси за обмен. Но всяка чужда валута, внесена в Австралия, при превръщането си в тукашни пари “олеква” значително от номиналната си стойност. Така неотдавна ние загубихме близо $600 от предното прехвърляне, а съвсем наскоро правих още една подобна сметка, когато с първоначалното ни пристигане в Аделаида сме били ощетени с около $450 от смяната на нашите USA$2000 за AUS$2700, вместо за $3150. Тогава курса беше нисък и благоприятен за обмяна, но в банките важат техните вътрешни курсове на “купува-продава” и могат да си играят с това както им отърва, стига да е в техен интерес...

Продължавам на обяд. Забелязах още, че като правихме записите онази вечер, много надълго и нашироко съм обяснявал отделните моменти. Наистина тук нещата не могат да се опишат само с по две думи – два живота няма да ми стигнат, за да се изкоментира всичко, да се разкаже, сподели и т.н. А аз се увличам като говоря, дори и в незначителни подробности, защото прекрасно знам, че всичко ще ви бъде интересно да го чуете и разберете, а толкова много неща има да се разказват. Вярно е, че аз и описвам всичко доста подробно, но разговорът си е друго нещо - макар и едностранен за сега. Ще ми трябва репортерски магнетофон – те въртят бавно и на една касетка или две могат да се съберат часове приказки. Но вие също трябва да имате такъв, че да ги слушате.

На работа – все същото; в къщи – няма разлика. Постепенно се роботизирам и се превръщам в машина – сутрин: ставане, измиване, излизане; в колата слушам една и съща станция 10-15 минути, докато стигна до работата (само новините й са различни, иначе въртят едни и същи песни до втръсване); в завода нетърпеливо чакам да стане 17:10, за да повторя всичко това, само че по обратния му ред. Никакви отклонения или различия. И така – още 30 години до пенсия! Някой път ме обземат мрачни мисли, но бързо ми минават, защото просто нямам време да изпадам в задълбочения. Животът тук е прекрасен, но бързо минава защото е много динамичен – много движение, много емоции, много напрежение – всичко е все по “много”. Но пък с това се свиква и сигурно другото вече би ни било по-трудно или скучно.

Неничко също е добре. Ходи на училище, учи, пише, занимава се и в къщи по малко, но повечето време си играе с приятелчетата. Скоро ще излезе и самостоятелно на квартира. За кого ще я строим тогава тая къща - и аз не зная. От сега си прави сметки на годините, колко има още, докато вземе шофьорска книжка. Тук не чакат да станат на 18, а още на 16-годишна възраст подкарват коли, мотори и т.н.

Може би от следващите седмици пак ще започна да поработвам до по-късничко. Нали знаете – всяко чудо за три дни; по-големите – за пет! После всичко се уляга и пак си я подкарваш както преди. Дойде новия шеф – разпореди се наляво/надясно, пръсна си отровата по всички етажи на йерархията и му мина зора. Но сега имам за какво да мисля – къща, огради, басейни, гаражи, градини, лехи, треви, планове, скици, документи и още хиляда умножено по хиляда други неща, за които сега не се сещам, но съм сигурен че съществуват. Две седмици не сме ходили на битаците - сигурно са питали вече за мене или са си помислили, че съм се поминал, но тази неделя може би ще отидем да се отчетем...

26.08.1995 - Събота. Тези дни не съм писал, дори и от работа. В почивките си разработвам една страшна таблица/диаграма за отношението между изгубеното време в труд и получените насреща доходи – брутни и чисто. Искам да намеря оптималния брой извънредни часове, които да покриват една прилична заплата, а в същото време да не съм зает по 10 часа дневно + 6 часа в съботите. От една известна сума нагоре, данъкът така рязко скача нагоре, че колкото и повече да работя, нищо не вземам на края или то е с толкова малко повече, че не си струва загубеното време, нерви и енергия. Аз имам всички необходими данни и тези дни съм потънал в изчисления. Снощи до 24:00 съм смятал, като до 22:30 пък правих плановете на къщата. Мисля, че в общи линии сме й дали фасона и геометрията, сега остава да се уточнят подробностите с моя колега някоя вечер в къщи.

Вечерите от миналата седмица бяха запълнени с подготовка на касетките, които ви записахме. Женя се е записвала сама, а и Неничко ще чуете. Имам още една касетка, която също ще запълним, но на нея е записан филма “Животинска ферма” и от която в момента превеждам текста. Като я освободя ще ви запишем и нея. Четири часа говорихме пред микрофона, но дали нещо важно и интересно казваме – вие преценявайте. На мене все ми се струва, че не е достатъчно и има още милиони неща за записване, но пък не сме и “Балкантон” в края на краищата, нали така! Старая се да пиша много и подробно, но едва когато се срещнем ще могат да се запълнят всички празнини в информацията.

Онзи ден получихме и вашето писмо № 118, а вчера имахме едно от Валя и Сашо. Те са ви получили писмото от Габрово и много му се радват – ще ви пишат също. Пратили са ни и снимки на бебето – когато е било само на 29 дни. Прилича много на Пол Китинг (Министър-председателя на Австралия, който е голям простак, но пък хубавец за сметка на това). Последният е лика-прилика с Георги Пирински – и по говор, и по вид, и по манталитет. Не смея да оприличавам бебето на принц Чарлз (синът на Кралицата), защото той хем е грозен, хем и прост (нещо като Татовия Владко). Като споменавам кралските особи и ги сравнявам с бившите величия, иска ми се да спомена и няколко други интересни факти. Тук има списания (обикновено за жени, защото са изпълнени със светски клюки, но аз чудесно си попълвам половиният час в клозета с тях), които много подробно следят всяка стъпка на дворцовите хора – кой, кога, къде, с кого е бил, спал, ял или напил. Всичко се публикува широко и тайни няма. Знаем какви долни гащи носи принц Чарлз, в смисъл каква марка и че лейди Даяна не обичала да носи сутиени. И още редици други пикантерии, от рода на: незадоволена любовница на Чарлз заявява в печата, че бил импотентен и иска обезщетение за нанесените й от него “телесни повреди” и т.н. Та викам си: кога и какво знаехме ние навремето за нашите хайдуци, освен само това, че обиколиха света. Но това е демокрацията – щом някой е велик и известен, той носи и този товар на плещите си. Само че и народът му трябва да го знае колко пари струва...

Неничко в момента е у един негов приятел, а Женя се мотае нещо из дома. Ходи да си купи вестника и почва да изрязва обявите за работа. Тези дни беше чудно време, а сега нещо се е намръщило и даже капнаха няколко капки дъжд. За сега нямаме планове за следващите часове. Напред слизах да оправям на Нени колелото, че се беше раздрънкало много. Вчера с него ходихме на малка екскурзия по велосипедната алея, след като аз се прибрах в 15:30 от работа. В четвъртъка пък направихме и първата вноска от $448 за изплащането на земята. От следващото плащане ще започнат да ми удържат по $112 на седмица. Сега е 10:30 и не се сещам какво още да ви споделя, но ще оставя писмото да ми е под ръка, та като намисля нещо, да ви го напиша веднага...

Продължавам днес (вече неделя), по ракиено време, а за протокола - датата е 27.08.1995. И днешния ден не се мина без търговски емоции. По обяд с Женя ходихме на пазар. Прибрахме се към 14:30, но Нени не дойде с нас, че беше наказан за някакво негово провинение, защото пък когато идва – обикновено ние сме наказаните; тръгнем ли заедно на някъде, в състояние е да отрови живота на всички ни. Като си дойдохме обаче и наказанието му изтече – какво да го правя. Изведох го пак по алеята с колелетата, този път в обратната посока от снощи. Пътувахме около час нагоре и по пътя се натъкнахме на гаражна разпродажба в един квартал. Там с периферно зрение фиксирахме два велосипеда в много окаяно състояние, всичко виси по тях незакачено, но рамките бяха добри; особено едната почти нова, но цялата потънала в паяжини. Нени попита за цената – за едното искаха $15, за другото - $10. “За резервни части”, казва жената дето ги продаваше. Добре, ама на мене мозъка ми вече работеше “на шест” и си правех сметката, че с малко повечко труд и старание от наша страна, могат да станат две чудни колелета или поне едно, като се прехвърлят разни частички от едното на другото. Включих се и аз в пазарлъка и предложих $10 за това, което беше по-скъпо. “Готово” - вика жената. Добре ама ние нямаме пари в нас - нали тръгнахме на спорт, не на пазар. Предложихме да се върнем след още 1 час с парите и да го купим. Разбира се, нямаше проблеми – тук клиента е на почит и уважение. Прибраха хората колелото вътре в къщата, да ни го пазят, а ние хукнахме обратно в къщи за портмонето на госпожата (аз по стара традиция не нося пари в моето и съм си много добре; тук изкушенията са много, а заплатите ниски, за да се опита от всичките благинки на “лукавия” и поради тези благородни причини не се движа с пари в себе си...). Та, въртим бясно педалите и двамата, пристигаме в къщи, нищо не казваме на Женя, вземаме й парите, оставяме колелетата в гаража, качваме се на колата и със запалени фарове и пуснати сирени, се отправяме обратно към мястото на тържището (ей - стана също като по филмите, а!). Разбира се там колелото ни чакаше, платихме го - Нени си хареса и едни очила за 50 цента (за тях платихме пълна сума, че беше срамота да се пазарим - ще видите после защо...). Другото колело остана самичко да чака неизвестният си купувач. Аз и на него взех да му хвърлям влажни погледи и от дума на дума жената вика: “Ако ще го ползвате за нещо – вземайте и него!” За да спазим търговския престиж, ние с голяма неохота се съгласихме да я “освободим” от боклука, а вътрешно ликувахме и двамата. Така за $10 взехме и двете колелета, натоварихме ги в багажника, благодарихме вежливо и си отидохме. Ентусиазма ни беше много голям, но веднага след покупката започнаха да изплуват компрометиращи въпроси от рода на: “За кого сега ще е колелото, като го оправим?”, “То на тебе, тате, и без друго не ти трябва колело?” и все в този дух от частнособственически характер. За сега колелото е обявено за орташко, но аз предчувствам вече и кой ще му бъде истинския стопанин. Но нека да го сглобим първо, пък тогава ще разпределяме собствеността. А иначе велосипедите са страшни. С дебели гуми и подсилени рамки, с 18 скорости (три венеца отпред + 6 зъбака отзад), хубави спирачки и т.н. Има неща, които ще трябва да купим и подменим, но новите колелета от този клас струват между $400 и $4000, а на втора ръка също не са особено по-евтини. На Нени такова колело му беше заветна мечта, но той още не знае, че баща му ще осъществи и нея... Има време...

Та това са емоциите от деня. Веднага започнахме да се занимаваме с разглобяване. Първо проверихме гумите. Напомпахме ги и само едната спадаше – от всичките четири. Самите външни гуми също са много добри. А новите са по $30 – скъпи, защото са специални с големи и дебели грайфери. За кал, сняг и горски пътеки – изобщо едно малко чудо! Усещам, че и в мен започват да се събуждат детските ми мечти, които за жалост не се осъществяваха тогава, но съм благодарен, че макар и 25 години по-късно, те вече са реалност. Е, все пак е по-добре дори и след четвърт век, отколкото никога...

Утрешният ден е обявен за “работен”, с първа смяна (добре че нямаше и нощно дежурство...). Започваме разглобяване, почистване и смазване на всички механизми от велосипедите. Нени каза, че утре сутринта ще ме събуди в 06:00 (и ще го направи, мискинина!) и веднага се залавяме за ремонтите. Даже обеща да си легне по-рано тази вечер, без никакви пазарлъци. Тази вечер успяхме само да свалим каплите, да напомпим гумите, да залепим спадащата, напомпахме я и нея и то мръкна в 17:30. Утре ще продължаваме дейността.

Днес забравих да ви пиша, че апартамента в който живеем сега, не се е продал дори и на обявения търг и от агенцията ни канят ако искаме да си удължим престоя с нови шест месеца. Това е добре дошло за нас и ние с радост ще си продължим договора. Много ще ни се иска от тук да отидем направо в новата къща, но още не знаем кое как ще бъде. Женя напред разби чер хайвер, имаме и червен за следващия път. Бяхме го купили преди време суров от един деликатесен магазин и цената му беше такава, че не устоях да го подмина (въпреки, че аз не изпадам в овчи възторг от това светско блюдо). Мисля, че ние не знаем как точно се разбива този хайвер. Майко, прати ни рецептата, а ние в замяна ще ви изпратим по една кутийка чер и червен, че да си разбиете и да поканите гости за специален случай. Няма само комунистите да го ядат на зърна, я! Иначе нашия стана много хубав и вкусен, но аз не мога да го сравня с нищо, защото никога не съм ял преди. Обаче малкия се спука да яде, че се наложи на края да го скрия в долапа, а него го изгоних от масата - щеше да му се пръсне корема!

Обещал съм на Нени, че един ден като построим къщата, в гаража ще си сглобим един мотоциклет от разни стари части. Тук от гробищата могат да се купят на безценица рамки, капли, двигатели и т.н. Така ще си имаме занимание за по-дълго време, а в същото време ще бъде сериозна дейност и с учебна цел. Неничко постоянно бърза, а аз му казвам, че преди да си направи мотор, първо трябва колелетата да ги е изучил наизуст. Снощи в къщи идва агентка от една фирма за допълнителна самоподготовка по математика. Може би ще го запишем и нашия в този кръжок - не че не е добър, а защото в училище не ги занимават достатъчно, не ги товарят с домашни много-много, а така ще има повече занимания в извънкласна форма.

28.08.1995 - Мисля че на този ден е починал Цар Борис ІІІ. Сигурно това се чества по съответен начин в България. Ние от края на света също се присъединяваме с “Бог да го прости”, но вие там гледайте сина му да върнете. Защото тоя син не е като другите на бившите и настоящи величия, а е възпитан, образован и кадърен и комай че единствената надежда за спасение и оцеляване на род и Родина сега е в него...

Ние вчера с Нени цял ден все с колелетата се занимавахме. След обяд през нас минаха Сашови и още едно семейство, та ни взеха да отидем на разходка. После пък отидохме в един спортен комплекс, с огромен олимпийски басейн, с кули за скачане, както и един по-малък и затоплен басейн за децата. В този център има още много други съоръжения за тренировка, зали за игри и всякакви спортни мероприятия. Там поплувахме два часа и си тръгнахме. Прибрахме се уморени и бързо легнахме. Тази сутрин с Нени станахме в 07:00 и продължихме ремонтите на велосипедите. Той уж в 08:30 щеше да върви на училище, но нещо нямаше голямо желание да ходи, а и ми помагаше много усърдно. Рекох да се направя и аз на “печен” татко и го оставих да ми се върти около ръцете през деня. Те нямали сериозни предмети днес, а и в клас нямало да бъде техният си учител, ами някой друг. Зер ако е умен, той от мене може да прихване и да научи много повече неща, отколкото ги учат в училището, но това също е предмет на друга тема... От утре пак тръгва на школото – само днешния ден го съкратихме по “извинителни” причини. Приятелчето му от класа дойде следобеда да му каже домашното за утре.

После всички ходихме да си запазим места в ресторант, където ще отидем вечерта на 15 Септември. Десетата годишнина от сватбата ни и рожденият ден на майка ще бъдат тържествено отбелязани на ресторант, официално облечени – костюми, връзки, голи гърбове, без предници, без сутиени и т.н. Колелото вече е изправено на гумите си - има още много малко за доизкусуряване и ще е напълно готово. Днес ходихме из велоработилниците и от тук изпросим нещо, от там чопнем друго – така и нашите ремонти вървят. Но много се изморявам от клечане, коленичене по цимента и въртене нагоре-надолу. То като че ли не колело правим, ами космически кораб. Но то е защото почистваме и смазваме всяка отделна частичка – правим го много мераклийски. Сега Нени ще си ляга, а ние ще гледаме филма по телевизията. Като се видим и с Роси, тогава ще изпратим колета. Аз днес имах свободен ден, но от утре съм пак на нивата. Това е за сега, лека ви нощ!...

Продължавам писането няколко дни по-късно, всъщност вече е 31.08.1995 - четвъртък. Пиша от работа, защото това което правих предишните дни в почивките го свърших и сега ми остава само да си направя някои изчисления в къщи. Обхвана ни голяма заетост и все не остава време за редовното писане на писма. Уговорил съм се с моя колега от работа да отидем в понеделник и да огледаме земята, а после да седнем в къщи на по чаша вино и да обмислим проекта. За целта тези дни обаче трябва да нанеса нашия предварителен план върху чертеж, в някакъв мащаб, за да може на човека да му стане ясно какво сме намислили и какво точно искаме да получим. Снощи пък ходихме да пазаруваме, защото в хладилника ни имаше само бучки лед за уискито (без самият артикул) и едно шише с вода. Е, бях сложил в камерата едно шишенце с ракия, за да не го изключвам напълно. Но сега пък така го напълнихме с продукти, че ни трябва още един хладилник, защото тоя се оказа малък.

В неделя е Денят на таткото. За целта Нени и Женя са ми приготвили изненада. Аз също глася нещо на Нени, но той още нищо не знае и не подозира дори. Официално ще му заявя, че колелото което правим ще бъде за него, а не за мене, както аз съм му казвал до сега. Но то е само за да го изненадам и да му поддържам интереса. Вчера получихме писмо от Албенчето и Драго. Женя ще им отговори тези дни. Чакаме Роси утре да кацне на “Голямата земя” и може би в неделя ще даде пресконференция на някое барбекю. Иначе сме добре и други новини около нас няма. Аз работя, Женя търси работа и спортува, Нени учи, играе и се пазари за всяко нещо – ей такава е картината...

От утре настъпва пролетта, времето си е все така чудесно – вечер и нощем хладно 10°C-11°C, през деня 24°C-25°C... Продължавам с размишленията си в обедната почивка. Довечера с Неничко ще отидем до кварталния офис, където дават каравани под наем. Искаме да наемем един, та да пообиколим през лятната отпуска. Но ако твърдо сме решили да го направим или пък да отидем където и да е през това време на годината (около и след Коледа/Нова Година), трябва още от сега да си направим съответните резервации, защото тогава всичко живо плъзва да почива и да ходи тук-там и нито места има по къмпингите, нито свободни каравани, нито пък някакво друго къмпинг оборудване. Като споменах последното, че се сетих за нашите неща – палатки, печки, масички, столчета и т.н. Ако няма да ги ползвате вие, те също могат да се продадат на някого, защото на нас не ни трябват повече. Впрочем, неправилно се изразих: напротив, трябват ни и ни липсват изключително много, но сами разбираме и че е абсолютно невъзможно да ги имаме тук. Не си и помисляйте дори за изпращане по пощата или по някого. А - веднага се сетих и друго, че можете да проверите ако цялата екипировка бъде изпратена по кораб, колко трябва да се плати. Това е палатки, рейки, маси, столове, газово оборудване и т.н. – всичко къмпингарско. Та ако това се натовари на един контейнер, независимо кога ще дойде, ще ни бъде от голяма полза. И разбира се ако е в границите на разумния разход. Ние ще изпратим пари по човек и ще платите каквото трябва. Вие за сега само проверете как стоят нещата, не сме на зор. Тук също има най-различни къмпингарски стоки, но палатките им са много грозни, а сега няма да отделяме средства да се преоборудваме. Идея имаме до някое време да си купим едно малко караванче за 5-6 хиляди долара и тотално да решим въпроса с летуването. Но за сега не сме на тоя етап...

Аз пак се отплеснах, но по-горе исках да кажа, че къмпинг оборудване може да се вземе и под наем – всичко, като се започне от палатката, масичка, столчета та до най-малката подробност. Това също ще е някакъв вариант за сега и който ще проучим в най-близко бъдеще. Ако наемем каравана, вътре има маси, столове, легла, газови печки, грил и хладилник, мивка за топла и студена вода и т.н. Но зависи колко ще струва наема и дали ще е оправдано да правим тези разходи. Миналата година беше лесно – ние спахме в Сузукито, другите ни приятели носеха маси и столове; Нени спа в колата им и така си прекарахме добре. Тази година всички се ослушват, никой не мисли за почивки, екскурзии и трошене на пари. Само ние единствени даваме зор и подпитваме ту тоя, ту оня за летните им планове и намерения, но ми мирише, че ако изобщо нещо се организира, ние ще сме си сами. Но има и доста време до тогава, ще видим. От Бризбън нагоре към Екватора, на около 2000 км, се намира Бариерния риф (Кораловия риф) и е нещо неописуемо като природа. Много ми се ходи там, но да видим как ще организираме едно такова пътешествие. Нашите приятели Румен и Ива са живели известно време по онзи край и са успели да пообиколят наоколо. Показаха ни снимки с природните прелести. Заслужава си да се види такова нещо. Имаше вариант от Сидней да се спуснем по брега и да отидем в Аделаида, но още се чудим какво да правим. Все се надяваме Женя да започне работа и ако това стане, не знаем с каква отпуска ще разполага. Изобщо пред нас стоят много въпроси с дебели въпросителни, а ние все не можем да им намерим отговорите...

01.09.1995 – Май че леля Маринка имаше рожден ден днес. Да е жива и здрава дълги години и все така да слуша и обича чичо Божко! Желаем й от все сърце бодрост и настроение! Предайте й нашите пожелания и поздрави, даже и да не е баш днес рожденият й ден. Помня, че беше през Септември и в началото, но кой ден точно, не помня. Днес е и първият ден на австралийската пролет. Изтикахме криво-ляво “тежката” 25-градусова зима, уловихме се у “копривата”, както казва татко - да видим сега от тук нататък как ще бъде. Вчера получихме колет от Валери и Даниела - заедно с още едно семейство (и наши големи приятели) са ни изпратили смлян кимион (1 кг), ½ кг смлян чер пипер и още една гръцка подправка, която уж замества чубрицата, “орегано” се казва. Освен това са ни изпратили видео и аудио касетки да гледаме и слушаме. Много мило е от тяхна страна и аз ще им се реванширам с едно кило ракия – нещо, на което всички те най-много ще се зарадват. Вие също при всеки удобен случай изпращайте чубрица. Така надениците ще са подсигурени и няма да умираме от глад, както това става тук-таме по света.

Днес нямам извънреден труд и ще си тръгна по-рано, в 15:10. Ще отидем с Нени пак да проучим караваните. Роси сигурно тази сутрин е кацнал в Бризбън, но е било много рано и може би още спи. Наско искаше 1 кг чубрица да изпратите по Роси за него самия, а той да ми я плати тук, но не можахме да се съчетаем и идеята пропадна. Трябваше специално за това пак да ходите в София и т.н., но аз не ви се обадих нарочно, за да не се създават допълнителни напрежения. Надявам се, че Роси сигурно сам се е сетил и му е донесъл. Чакам ги да ми се обадят днес, но то ще е като си почине пътникът от дългото и уморително летене над планини и морета...

Продължавам в обедната почивка, в денят на нахлуването на Хитлеристка Германия в Полша и с това обявяването на Втората Световна война през 1939. Изумявам се колко неща помня от ученическите си години, колко много дати, събития и факти – това е не само защото съм си много умен по природа и призвание, ами и защото много неща сме учили на времето. Тук образователната система не е на тая висота, но сигурно е наблегнато на друго нещо. Ще видим по нашия питомец, на когото системата му е много добра, защото не го кара да прави нищо или поне не достатъчно. Все гледа да изклинчи, да не пише или решава задачи. Това е сигурно и от детската му още и ученическа психика, а и от овнешкият му характер най-вече. Аз не си спомням да съм бил такъв калпазанин. Помня, че по цял ден стоях над книгите, а за излизане навън “и през ума не ми е минавало”! По цял ден решавах задачи, пишех упражнения, учех чужд език и музикален инструмент. Ето защо съм толкова велик, но добре че беше мама да ме ръга с остена, та станах и “Човек” (според Горки, това звучало гордо...). От писмото на Даниела разбрахме, че наша обща позната от Аделаида утре ще си отиде до България с двете деца за един месец. Те са от Варна, но времето им на престой ще е много кратко, за да се правят връзки и виждания. Освен това те от една година не са ни виждали, само сме се чували два-три пъти по телефона. Пък и след срещата ви с Роси, а и бъдещите срещи с него и леля Цонка (майката на Ива), сметнах че няма да е разумно да ви засилвам да ходите и във Варна, та специално да се срещате с тези хора заради нас. Връзката, която е направена чрез Ани и Сашовите родители е достатъчна, а и вече ние сме постоянно с тях и другите. Така че от тях ще научавате най-пресните информации, които аз не съм засегнал в писмата си.

Нямаме планове за почивните дни, но ние отдавна сме на “пазарна икономика” и “плановото стопанство” няма резултати при нас. С други думи, ако имаме някаква идея, инвестираме в нея (ако има какво да инвестираме) и я развиваме. Ако ли не – стоим си в къщи пред телевизора, в движение между печката и хладилника и сред купчини неизмити чинии. Неничко в такива случаи все пита какво ще правим и къде ще ходим, досажда с едни и същи въпроси по 100 пъти на ден и като си навие нещо на пръста – край, няма отърване. Да не дава Господ пък някаква приказка да се изтърве пред него, за ходене или нещо друго - душите ни може да извади. Тогава нормално се случва да изяде пердаха, той пък от своя страна да обяви, че не ни обича повече и започва тихо и кротко да си играе. Дори в такива мъчителни за него моменти, може да се зачете и в някоя книжка (което не се случва при нормална обстановка и взаимоотношения). След 10 минути му идва нещо друго на ума и сценката се повтаря от началото...