Мили майко, татко и бабо,
Тези
дни най-после посрещнахме Мони и Боряна. Ако не ги познавате лично, то
поне задължително сте чували за тях от Валя и Сашо, а вероятно и от нас.
На практика, това са техни много близки приятели, с които и ние се
запознахме още в София покрай съвместните ни срещи, когато ходихме на
първото си интервю с посланика на Австралия в х-л “Шератон”. Към времето
когато ние заминахме, те не можаха да се похвалят с такъв късмет като
нашия, защото доста по-късно са им разрешили входните визи. Ето, ние сме
близо година и половина тука, Сашови тъкмо навършиха две, а Борянини
едва сега пристигат - след толкова много чакане и надежди. А пък по моя
преценка, горе-долу всички ние по едно и също време сме си подавали
документите за емиграция в Белград. Дори Мони, междувременно е ходил да
работи в Южна Африка, като идеята им за идване в Австралия вече е била
почти забравена. Обаче след няколкомесечният му престой там, всичко
свързано с молбата им се е задействало и Боряна го привикала по спешност
да се връща в България, защото тръгват за насам. Не знам само Мони как
не е получил разрив на сърцето, след като е научил за тази голяма
радостна новина...
За
пристигането им, с точната дата и час бяхме предварително уведомени от
Валя и Сашо. Последните със съжаление научиха, че приятелите им няма да
се заселят при тях в Сидней – изглежда обаче, че не е имало места за там
и са ги брулнали където и да е - в този случай, в “село” Аделаида. Ние
пък от своя страна се зарадвахме, че ще си имаме още едни приятели, с
които вече се познавахме от България и аз още там, на място в кафенето
прецених, че са “наши хора”. В смисъл: весели, майтапчии, горе-долу наша
възраст, пушат, пият – значи с една дума “стават”, а не са някакви
надути пуяци, че като знам колко съм ги срещал и такива, да те е яд че
ги познаваш. Но за Мони и Боряна бяхме единодушни, че ще им помогнем в
началото с абсолютно всичко каквото можем - ще ги настаним, ще ги
въвлечем в нашата компания и ще станат неразделна част от нас.
В
денят, в който те пристигаха на летището, на мене пък ми бяха
организирали интервю за работа в една агенция. Самолетът им пристигаше в
06:00, а моята среща беше насрочена чак за 11:00 - време за всичко
имаше бол. Ставам рано, къпя се експресно и тичам на летището. Е, с
колата разбира се отидох, но то е на 10 минути път от нас, така че не
съм се бавил много. Поизчаках ги малко, докато излязат защото те като
новопристигнали емигранти, трябваше да минат множество карантинни и
митнически проверки.
Докато
траеше изчаквателният период, с умиление си спомних и нашето пристигане
в Австралия, преди малко повече от година време. Като знам какво чудо
носех в дисагите си, от сорта на няколко консерви “Копърка в доматен
сос” и “Пастет Апетит”; башка по две щафети шпек-салам и луканка. А за
ракията пък да не говорим – едно 5 кила трябва да е имало, равномерно
разпределени и небрежно разпръснати измежду парцалките, с които
дойдохме... И като си помисля само колко смело и безотговорно отвърнах с
“No, no sir!” (“Съвсем не, господине!”) на въпроса на митничаря, дали
не носим някакви храни, продукти и т.н. – мале мила майчице, какъв
панаир щеше да стане, ако ни бяха изловили тогава, особено със салама и
луканката. Месни продукти и най-вече такива в суров вид е не само
забранено да се внасят, ами е дори и подсъдно. От летището директно щяха
да ме вкарат в дранголника, че бял ден нямаше да видя до изясняване на
обстоятелствата. Ама човек когато не знае и е наивен до оглупяване,
понякога допуска и грешки с тази си по детски чиста и неосквернена душа.
Не че тези салами и консерви ми бяха чак толкова изтрябвали за
оцеляването на фамилията, но в последния момент на изпращането всеки
пъха по нещо в торбата и то стана голяма суматоха преди излитането,
спомням си. Даже едната пръчка с луканката чичо Божко ми я даде, от
Ямбол пък дадоха салама и консервите – абе като че ли отивахме не на
края на света, ами оттатък краят му. Кой да ти е мислил тогава, че
мястото в действителност се намираше точно там - почти извън пределите
на географския глобус. Прекрасно също си спомням, как върху багажите на
всички ни вървяха кучетата и душиха за наркотици. Само че те са обучени
да надушват кокаина, марихуаната и хашиша, но на Панагюрска/Смядовска
луканка не са ги учили и за това са си останали само едни прости и
ограничени псета, лишени от всякакво въображение. И като ме попитаха
дали имам бомби, дали не пренасям оръжие, дали не пуша трева или пък не
се друсам, и както малко по-рано се разбра, че не носех и храна, вече
бях напълно “чист” и така пречистени стъпихме на Австралийската земя.
После пък, като се замислях и връщах лентата на спомените си назад,
ставаше ми хем смешно, хем и малко страшно, като зная вече какво можеше
да произтече от тази, типично в моя стил недобросъвестност. Както и да е
де – аз от време на време току се присетя за нещо, пък взема че се
отклоня за малко от основната линия на епизода, но всичко това е с цел
натрупване на полезна информация и споделяне на преживяното...
Та,
докато аз си размишлявах и припомнях разни не толкова далечни случки и
факти, ето ги че идват насреща ми нашите Мони и Боряна, заедно с малкия
Жорко. Часът напредна до 07:45 и първата ни спирка беше естествено у
нас, понеже живеем най-близо до аерогарата. Всички други бяха заети –
кой на работа, кой на училище; по нивите и кърищата също имахме
представители и аз бях единствено свободен него ден - и то заради това
мое проклето интервю в агенцията за набиране на жива работна сила.
Започнахме
да си приказваме - видяхме се преди 5 минути, а вече си бяхме станали
близки. Разбира се за по-топлото ни и бързо сближаване, спомогна и едно
шише водка, което Мони извади от неговите торби - да почерпи за
успешното им приземяване в крайната точка на полета. А пък това че беше
едва 08:00 сутринта въобще не се оказа някакъв сериозен фактор, пречка
или бариера, та да ме накара да събирам сетните си сили и да откажа
приятелският му жест на внимание и уважение към мен. Нищо подобно – нали
щях да обидя човека. И така съвсем другарски започнахме със салатките
още от тъмните зори, но за нещастие аз в 10:00 трябваше вече да започна
приготовленията си за интервюто. Бях научил разни купешки лафове,
подготвих си малко уводно слово, нещо като автобиография в кратце;
направил си бях всякаква предварителна програма на действия, държание,
маниери и т.н. Как ще се ръкувам с хората, как ще си държа ръцете, къде
ще са ми краката; как ще внимавам да не се оригвам, да не си бъркам в
носа или чопля калта от ушите – абе всичко бях режисирал, като в един
малък провинциален театър, по-скоро цирк... Добре ама като се
спиртосахме ние с моя човек сабалето, та като ми се отпусна и душата, и
сърцето, и краката – хич вече не ми дремеше, къде ще са ми заврени
ръцете и дали ще се ръкувам или ще целувам ръка на някого (щото аз и тез
метани ги мога)...
След
малко по-продължително време стоене под студения душ, облякох най-новия
си кат дрешки и хайде – тичам на интервюто. Там вече като отидох ми
бяха паднали всякакви задръжки и притеснения. Говорих свободно и
открито, като сам се учудих на знанията и възможностите си – открих
формулата на успеха: половинка водка преди всяка среща, смятам че ще
бъде гаранция за едно добро представяне, независимо за каква работна
позиция кандидатствам...
Агентката
каза едно сухо: “Ще видим...” и обеща, че щели да ми се обадят като се
появи някое подходящо за мене работно място. Те така казват всички, само
че забелязвам, че баш на мене забравят да се обадят и все някой друг е
“по-равен” от мене, дето тук уж всички сме равни съгласно
Конституцията...
Както
и да е – аз преди няколко дена успешно си завърших курса по компютърен
дизайн, имах даже и две седмици стаж по специалността. Бяха ме настанили
в един офис на проектантска фирма, където се занимаваха с електрически
съоръжения, линии, табла, предпазители и всякакви токопроводящи теми от
Електричеството и Електроснабдяването. Аз бях доволен от това място,
защото имах възможността да доусъвършенствам програмата на компютъра,
която тъкмо бях изучил и сега ми трябваше само много практикуване. Доста
се надявах от същото това място да ме оставят на работа при тях, но и
те рекоха: “Ще видим”... Всичките тези характеристики и стажове са
описани в документите ми за работа, които изпращам напоследък почти
всеки ден, но все нещо не ми достига за сега, а брилянтните си
представяния по тези срещи-интервюта не мога всеки път да подплатявам с
половинка “Smirnoff”. Трябва нещо друго да стане, но за сега все още
търсим ключа на загадката. Даже в една от позициите, за които
кандидатствах онзи ден, се измъдри и една за Бризбън. В някакъв завод
търсеха конструктори като мене и аз с голяма доза ентусиазъм си засилих
молбата към тях. Лошото е само, че по такива подобни места търсят не
точно мене като такъв, а обикновено такъв като мене. А такива сме хиляди
– с лопата да ни ринеш. Кой ще се спре баш на моя милост и защо – на
мене още по името ми личи, че съм чужденец. Ти името пак го остави, но в
момента в който кажеш “Добър ден”, те вече са те преценили че не си
“техен” и трябва с нещо изключително да ги изненадаш, за да ти дадат
шанса точно на тебе и да кажат: “А бе, ти си хубаво момче, не можеш
много да приказваш, ама сигурно пък добре работиш – я ела при нас, да те
пробваме!”... За да се случи това трябва и самите хора да са на голям
зор, защото те иначе си намират кадри измежду своите и нямат особена
нужда от емигранти като нас…
Това
беше само един кратък анализ и обзор, за да се разбере защо нещата
стават малко по-бавничко, особено и конкретно в нашия частен случай. А
иначе не губим нерви, не губим надежди – продължаваме да се борим
упорито, до затъпяване...
Мони
и Боряна се настаниха в едно апартаментче недалеч от нас и мине-не мине
време – все се събираме заедно. Де те у нас, де пък ние у тях – празно
няма. Запознахме ги с останалите ни приятели и те достойно допълниха
здравото ни и сплотено моабетчийско ядро. Малчуганите си играят заедно и
видимо нямат никакви проблеми помежду. Ако могат по цяла нощ да не спят
и да тътрузят тези колички по пода, най-добре ще им бъде. Ама и ние
като сме шумни и като заграчим и ревнем с китарите, та не ги чуваме
много какво правят по другите стаи - важното е да не са ни пред очите и
да не ми се моткат по масата, че никак не обичам две поколения на една и
съща софра. С тези дето са по-напред – може; но с тези дето идват
отдолу – никога; е - поне за сега, докато са малки...
Юли, 1994 – Adelaide, AUSTRALIA
Няма коментари:
Публикуване на коментар