Мили наши родители – скъпи приятели и близки,
12.12.1994
– Едва днес най-после сядам да драсна няколко реда, че тези дни изобщо
не е имало време за това. Миналата седмица подготвяхме касетките за вас,
които вече се надявам да сте получили от нашия приятел Сашо. Онзи ден
занесохме малката извънредна пратка и той в петък е излетял за България.
Завършването на тези видеокасети ни отнеха няколко вечери, между които и
Никулден, който също изкарахме в къщи пред камерата. Зарадвахме се
безпределно много като разбрахме, че сте получили снимките, а и колета
впоследствие. Днес пристигна и вашето поредно 89-то писмо, от което
стана ясно, че и още едно писмо от нас се е получило. Това ни поуспокои
малко - дано само да не е някакво временно явление и после пак да почнат
да изчезват. Вероятно пак съм объркал номерата на писмата, въпреки че
много внимателно ги прехвърлям от едно на друго. Но те дори и компютрите
грешат, какво остава за моя ограничен “твърд диск” в още по-коравата ми
кратуна... Сега това носи № 43, № 42 вече го изпратих по Сашо, а
следващото ми ще бъде № 44, с което се надявам че внесох необходимата и
достатъчна хронологична яснота.
В
събота вечерта бяхме на рожден ден на малкия Сашко, а пък точно в това
време баща му (големия Сашо) се обади от Рим, че е пристигнал
благополучно в Европа. От там след още два часа и ще си е при техните в
София.
На
другия ден (т.е. вчера, неделя) пак ходихме по тукашните балкани.
Намерихме едно много хубаво място с барбекю, пейки, маси и там
обядвахме. Точно от това място се откриваше прекрасен изглед надолу към
града и аз от там заснех няколко кадъра с камерата. С голямо огорчение
установих, че й липсват специалните ефекти, които имаше до този момент и
днес тя вече влезе в сервиза за ремонт. За сега масрафът подире й ми
струва само $50 – това се равнява на двата часа отсъствие от работа,
докато основното “дране на кожи” още не ми е известно и тепърва
предстои, когато майсторите се произнесат за вида и степента на
повредата. Предварително очаквам обаче и съм психически подготвен, че
сумата ще е сериозна. Какво й стана по дяволите, не знам – уж всичко си
работеше по-рано, а вчера изведнъж спря. Но каквото – това. Нали на мене
не ми е дадено от първия път да става нещо, та и сега традицията се
повтаря. Няма забогатяване и това си е, мамка му! Ако бяхме купили чисто
нова камера от магазина, щеше да си е още в гаранция и ремонтът (или
евентуалната й подмяна) можеше да стане значително по-безаварийно и
най-вече безплатно; докато сега сметката ще излезе от плиткият ми и
продънен джоб)...
За
постигането на някакъв успех във връзка с трагичният на този етап
шофьорлък на Женя, вече напълно се разбра, че трябва да й се купува
автоматична кола, защото с ръчните скорости на каквато и да е друга тя
явно няма да се справи; допълнително утежняващ случая е и факта, че тя
има само два крака, а пък видите ли, педалите са три. Решихме да вземем
една каква да е барака за $700-$800 (но задължително само с два педала) -
първо да се научи да кара нея, а после да й купуваме “официална”. След
което старата ще трябва просто да я изхвърля в реката и да я обява за
изчезнала, защото едва ли ще може изобщо да се продаде отново. Едва
сега, покрай Сузукито виждам какъв зор е да продаваш скъпо една и без
друго малко струваща стока - особено тук, в този свят на изобилие,
огромен избор и постоянно правещи си сметката хора. Аз от няколко
седмици съм пуснал обява във вестника за продажбата на Суза, но тя вече е
в такова окаяно състояние след като и не се ползва, че би било обидно
дори и да я подаря на някой; а пък в същото време искам да я продам за
много пари, за да си върна поне малко от вложените в нея средства. Само
че няма достатъчно будали, установявам - в това се заключава
проблемът... Сега две седмици ще бъдем без камера и ако до това време не
я оправят, ние ще си я вземем обратно само за ходенето ни до Сидней, а
после пак ще им я върна за ремонт. Защото тя всъщност си снима нормално,
но липсват ефектите – това, на което аз много държах и за което
наринахме една каруца пари. Настоящото писмо ще изпратим може би преди
да тръгнем за Сидней, а впечатленията и преживяното от там ще описваме
след настъпването на Новата Година.
Много
ще се радвам ако се организирате и изкарате Новогодишната нощ с Адови –
отидете до Несебър да се разходите малко, барем с нещо да разнообразите
живота си. Надяваме се, че напоследък сте получили доволно много
информация от и за нас, която ще запълни дългите ви зимни дни и вечери. А
тук от онзи ден насам е вече лято - то дойде още на 01 Декември и сега
времето е много приятно. Нени в момента помага на майка си като реже
картофи за пържене.
Предадох
в общи линии пропуснатото от последните няколко дни. Ще продължа да ви
информирам за събитията около нас. Аз също препрочитам по няколко пъти
писмата ви, че все по нещо забравено се сещам да спомена.
Първо
на татко за кракът: напишете ми диагнозата, за да пратя някакво мазило
или лекарство. Не може да се влачи така, нали трябва да му мине. Не сте
ми писали дали получихте видеокасетата, на която съм ви записал две
филмчета (комедии) от телевизията. Харесаха ли ви? Радваме се, че сте
живи и здрави и че живота върви с пълни обороти. По мои груби сметки и
според това което сте ми написали, като имам предвид и продължителността
на този, иначе доста бавен казанджийски процес, сигурно един тон ракия
сте сварили - ама нека сте живи и здрави да си я изпиете всичката! И аз
тук съм в дирите на една подобна течност, но ще видим как ще се пазарим.
Уредил съм си по 25 л червено и бяло вино за Коледа, по $40 тубата (25
литра). Някакъв италианец произвежда в индустриални количества и го
продава по $1.60 килото, на едро. И нали аз съм вече стар и достоен
дистрибутор на вина, поръчал съм по едно бидонче за празниците, да съм
спокоен. Даже ще взема малко и за Сидней – нали от “село” отиваме на
гости в “градо”, та да имаме някоя дамаджанка с нас за авторитет!...
14.12.1994
- Тези дни сме нещо болнави из дома. Тъкмо на Неничко взе да му минава и
се тръшнах пък аз. Изглежда причината е някакъв шибан вирус, защото
иначе е топло и няма нито къде, нито как да настинем по традиционния
начин. Аз може би събирам достатъчно студ и мраз от проклетата
климатична инсталация на работа, която всеки ден повече от 10 часа бълва
и набива леден хлад в гърба и във врата ми. Но сега сме вече добре и ни
няма нищо.
Вчера
получихме втория колет с шоколадчетата и книжките за Нени. Той им се
зарадва много и ще ви пише отделно писмо. Всичко се получи в приличен
вид – няма крадено, отваряно или други интервенции. Много ви благодарим
за всичко и от сърце. От предните ви писма вече бяхме разбрали, че
снимките и колета са се получили. В описанието му обаче не ми стана
много ясно какво точно не е пристигнало (т.е. кое е било откраднато...).
Не чух нищо за онези специалните очила за нощно шофиране, които аз
нарочно изпратих на татко за командировките му. Също така с Женя не
можахме да разберем дали дрешките (поличка и блузка – комплект) за
бебето са се получили. Пишете ни точно какво е дошло при вас. За
връзката, парфюма, химикалките и солничката разбрахме. Също и за
блузките, часовника и т.н. за Ямбол. В пликовете имаше по един календар
за Новата 1995, с хубави изгледи от Австралия. А ние, като имахме
прекрасната възможност да ви изпратим неограничено тегло с подаръци по
Сашо, защото той пътуваше почти без багаж за София, се сетихме че барем
по 1 кило кафе можехме да сложим за вас, за Божкови и Албенчето. И сега
като се сетих точно в този момент, та пак се ядосах – в бързината и
притесненията да се чудим какво да ви пратим, та на края – нищо. Дойде
ми на ума, че една разкошна мащабна линия можех да изпратя на татко и
още какво ли не, ама карай – тя се свършила вече; по-нататък ще е.
Хвърлихме се да правим видеокасетите, като мислехме, че те ще са ви
най-интересни и не ни остана време да помислим за другите, също не
маловажни неща.
Напред
по телефона се обади жената на моя колега, у когото преди време ходих
на гости докато живеех сам и от когото взехме масата, столовете и
хладилника. Покани ни най-любезно на 25 Декември вечерта да отидем у тях
- вероятно ние ще се възползваме от поканата им и на Коледа ще бъдем
там. Усилено търсим евтина кола за Женя. Това тук наистина е дефицит и
сериозен проблем – скъпи има бол, обаче ние търсим “под вола теле”.
Предполагам, че на голяма част от въпросите, които са възниквали във вас
поради забавяне или загубването на писмата ни, вече сте намерили
отговорите във вече получените, чрез снимките, видеокасетите, а и от
самият Сашо след срещата си с него. Пишете ни пак за всичко, което не ви
е ясно и искате да знаете повече.
Неничко
тази седмица свършва учебната годината и минава в четвърти клас. Онзи
ден му дадоха свидетелството, от което разбрахме, че той трябва да е
МНОГО по-упорит, по-внимателен и по-прилежен в час. Но общо взето е
добре с оценките по предметите. Пък и той беше в това училище само за
няколко седмици – какво да покаже за това кратко време. Сега ще го видим
в следващия клас как ще се представи...
15.12.1994
- Здравейте и от мен, мили наши. Изпратих Нени на училище и преди да
започна да готвя, реших да попиша малко. Ачо ви е описал всичко
подробно. Не можеше да има само хубаво около нас, но дано се разминем
само с тези неприятности. Мъжете (Ачо и Нени) почти ги излекувах – да
чукна на дърво. Камерата ще я оправят срещу $200-$300 и все едно, че си
купуваме нова, но това да ни е кусура. Тук наблизо има един
видеомагазин, от който понякога си вземаме касетки под наем. Срещу тях
ни дават разни билетчета. Едното от тях спечели и онзи ден ходихме с
Нени да си избере наградата – видеокасета, моливче и човече. Много е
доволен. Утре му е последният учебен ден – ще носи касетката да я гледат
в училище.
Благодарим много за колета – десертчетата вече
заминаха, започнахме да решаваме задачи от тетрадките, но поне в
началото са много лесни за Нени. Снощи го накарах да прочете една
приказка и да ми я разкаже. Всичко сме получили и всеки много си хареса
подаръка. Колата за мен е необходима, защото аз искам да се науча да
карам. Повечето от обявите за работа, където мога да кандидатствам
изискват притежаването на шофьорска книжка. Едва ли ще мога пак да
започна работа до Нова Година. Ачо се притеснява, че съм си изтървала
шанса и “птичето каца веднъж на рамото”, но аз не губя надежда. Намирам и
други обяви - не точно по професията ми, но по-интересни, за които
отново искат кола. При това положение няма смисъл въобще да подавам
документи. Наистина Бризбън е много по-голям от Аделаида и обществения
транспорт е под всякаква критика, защото го ползват много малко хора.
Вие вече знаете от видеокасетата мотивите ми да откажа работата.
Пожелаваме успех на Цецо - знам, че дошлите тук са издържали изпита с
пълно 6, но нищо не се знае. Може да мине! Женя
17.12.1994
- Тези дни преминаха в работа и тичане напред-назад. Днес е събота и
докато чакам Женя да се наприказва по телефона, рекох да драсна пак
някой информационен ред. Нени плува в басейна - аз тъкмо бях там, но се
прибрах за обяд, а той още се изкисва. Снощи приказвахме със Сашо от
Сидней (на Валя). Тя, горката, се оказа малко бременна, та един
допълнителен тропулак от наша страна ще създаде известни напрежения в
тяхната къща. Поради тези и редица други причини от най-общ характер,
най-вероятно ходенето ни в Сидней ще отпадне. Чакаме нашите приятели от
Аделаида да дойдат по Коледа у нас (тези, с които щяхме да се срещаме в
Сидней). Така от задача с готов отговор, прекарването на празниците се
превърна в едно от най-противните уравнения, от висока степен и с
множество неизвестни. В тази връзка си спомних думите на другарката
(вече г-жа) Радева – прекрасната ми преподавателка по математика в
института. Та тя, като ми “даде” и последния изпит по висшата наука,
когато ми подаваше студентската книжка със заветната тройка в нея каза,
че ме пуска като “сакат инженер – без математика”. Чудеше даже какво съм
щял да правя по-нататък без необходимите ми знания по този предмет и
материя. А пък я виж по-горе какви математически лафове използвам и как
купешки звучат само. Кое ми е сакатото тогава? Та – утре може би ще се
чуем по телефоните с всички потенциални участници в планираното пътуване
и ще вземаме някакви последни решения...
Сега
само с няколко думи ми се иска да обобщя и на хартия подробностите
около работата на Женя, емоционалното й и ентусиазирано започване и още
по-безславното й прекратяване едва след втория работен ден. Всичко дойде
от нейното проклето неумение да кара кола. В тези условия на живот и
особено в отсамната част на света, това може да се сметне дори и като
недъг – един вид някаква осакатеност. Вярно е, че тази фабричка беше на
сравнително голямо разстояние от нас, но пък до там с колата се стигаше
за някакви си 15-20 минути и то без никакви усложнения, защото все пак
тя се намираше и в нашия район – не през морета. Обаче до там автобуси
не ходят, нито пък има прекарана трамвайна линия – всеки си ползва
колата и си се движи с нея навсякъде, където е необходимо. На
обществения транспорт разчитат само крайно бедните, които не могат да си
позволят да имат собствена кола и разбира се, пенсионерите и
възрастните хора, които и без друго не бързат за никъде и за които
времето е величина с нулева степен на важност. Всичкият останал,
забързан и препускащ в бясна надпревара с фактора “време” народ,
единственото нещо на което се уповава е надеждното лично моторно
превозно возило. Било автомобил, мотопед, мотоциклет та дори и велосипед
– всякакъв друг начин на придвижване е обречен на провал. Именно по
тези всичките съображения, Женя не можа да продължи работата си, защото
нямаше как и с какво да ходи до там! В понеделника започна, както беше
по уговорката и уж всичкото беше много добре. Обаче вечерта си дойде в
20:30 след като беше свършила работа около 17:00. Ходила пеш по
магистралата, където колите фучат с бясна скорост; после някакви
автобуси намерила до някъде, после пък с друг до трето място и т.н. и
т.н., докато на края блъскала и пешком, за да се прибере – това са все
неща, които за нея са непосилни да се справи и да преодолее. И във
вторник вече, със сълзи на очи отиде при шефа си, извини му се и си
взеха “сбогом”. Един факт, колкото тъжен, толкова и поучителен за всеки,
който е дръзнал да успява по някакъв начин. Нека добре да се знае, на
какво може да се натъкне човек и за какво да бъде подготвен. Разбира се,
случаят с шофьорските умения на Женя е много частен, бих казал дори
ограничен до уникалност. Тя просто няма никакви представи нито пък
каквито и да са били мераци за каране на кола, но се опасявам че
трудното тепърва й предстои – пред нея застава пропастта от това да се
научи да шофира или да си остане цял живот в къщи като домакиня в
омагьосания триъгълник между готварската печка, пералнята и ютията... За
мене също беше невъзможно да водя Женя на работа и вечер да я прибирам
поради моята заетост от рано сутрин до късно вечер – просто този въпрос
не е стоял никога на дневен ред. Сега, освен всичко останало, ще й
предстои и тежкият шофьорски курс – не й завиждам...
21.12.1994
- Тези дни не сме писали, защото чакахме да се посъбере малко повечко
материал за споделяне. Връщам се отново на неделята, когато бяха
изборите в България. На следващия ден имахме разговор с нашите приятели и
от тях разбрахме, че БКП е спечелила с 40% срещу 20%. Всички от
Аделаида са гласували в Българския клуб, но за Бризбън аз специално не
съм чувал нищо. Пък и българите тук не сме тъй много. В крайна сметка:
жалко за загубата, язък за държавата и яка му душа на бедният народец;
оставам безмълвен и без коментар, за да не напиша нещо, от което и
листите да позеленеят от гняв!...
Чета
и препрочитам списание “Царски вести”. Там намерих и писмо-послание,
писано приживе от Илко Ескенази. Свързвам скоропостижната му и загадъчна
смърт и с тази статия. Той не току-така си замина от този грешен свят,
ама лека му пръст – какво можем да кажем повече!...
Точно
на Коледа у нас ще дойдат две семейства – наши приятели от Аделаида и с
тях ще предприемем няколкодневно пътуване из щата. Днес взех карти от
Автомобилния клуб, на който съм член и ще сядам да изготвям маршрута.
Утре е последният ми ден на работа. Връщаме се обратно чак на 03 Януари.
Днес раздадоха и заплатите за отпуските – абе голяма държава сме, мама
му стара! Неничко също пише много дълго писмо – нещо пак го е обхванала
писателската краста. Тази вечер цялото семейство играхме тенис – нали
сме буржоазия, а и капиталисти отгоре на това. После ние с Нени се
окъпахме и в басейна – досущ като “бели” хора! Видеокамерата не е готова
още, но ще я прибера за почивните дни, а после пак ще я оставя в
сервиза.
Снощи
си купихме две хладилни кутии – пластмасови, с дръжка за носене и
уплътнен капак; те са много популярни в Австралия, защото всички имат.
За излети, пикници и екскурзии са чудни. Нашите са с обем от 20 л, но
има и такива с 6, 12, 15, 26, 32, 36 и 44 литра обем – за всеки случай,
отделна кутия. В тях се слагат храни или напитки, посипват се отгоре с
бучки лед и така всичко се запазва ледено студено в продължение на дни.
Лед продават в супермаркетите, по магазините и на всяка бензиностанция.
Изобщо е много практично нещо особено за топлия сезон и е едно от
малкото австралийски патенти (те самите са си много горди с това).
Утре
от обяд ни разпускат и ще имаме време за подготовка. “Профкомитета”
раздаде на децата на работници и служещи разни подаръци. Аз съм член на
този профсъюз по задължение, защото съм на постоянна работа. Организират
се моабети, подаръци (за нас ще има по едно голямо парче шунка/пушен
свински бут за подарък, но тях ще ги раздават утре). Събират се само по
$1 на седмица, които всички членове доброволно плащаме (няма нищо
“доброволно” бре! – удържат ни ги от заплатите). Нени много се зарадва
на подаръка си. Това са събитията от последните няколко дни. Ще продължа
утре с повече материал.
23.12.1994
- – Имаше такава фабрика в Габрово (23-ти Декември), но датата като
дата не ми говори нищо. Сигурно пак е свързана нещо с партизанлъка – за
това нямам спомени. Който знае нещо по въпроса, нека да помага за
излизане от невежеството ми.
Вчера,
след като работихме само до обяд, точно в 12:00 цялата фирма седнахме
на моабет. В един от цеховете преместиха рейсовете, пометоха цимента,
измиха го с маркуча, сложиха маси, столове, подвижни барбекюта на газ,
огромни кутии пълни с лед, бири, лимонади и тържеството започна.
Главният директор каза няколко думи за поздравление, наградиха двама
души за дълга служба в компанията – съответно 25 и 15 години, след което
всички подлегнахме ледените напитки. Официално веселата част продължи
до 14:00, а ни платиха за пълен работен ден – 8 часа. Синовете на
работническата класа изпиха по няколко бири и започнаха да се замерят с
бирени капачки, парчета хляб, балони пълни с вода и какво ли не още.
Пролетариатът по целия свят си е един и същ, с еднакви навици,
възпитание и поведение. Ама нали великият Владимир Илич сам си го е
подготвил, да го слушат и да му се подчиняват. Аз на шега викам на един
от нашите шефове: “Другия път – без бира! Всички минават на сокове!”,
пък той се смее. След тържеството пак ходих да взема няколко пътни карти
от Автоклуба. Една от тях изпращам и на вас, на която от едната си
страна е дадена пътната мрежа за цяла Австралия, а от другата са
показани пътищата само в нашия щат Куинсланд (Queensland). После отидох
да си прибера камерата от ремонт. Като свършат почивните дни ще я нося
отново в сервиза – нищо не бяха направили до този момент. Денят беше
много горещ - 30°C са точно на границата, от които нагоре човек започва
да баялдисва и да му става некомфортно. Ние с Нени намерихме спасението
си в басейна. Към надвечер всички излязохме на разходка до ситито. Сега
по Коледа магазините работят до 21:00. Народа пазарува смело – не си
играе на шикалки! Ние специално трябваше да купим някои допълнения към
камерата – за предстоящото ни екскурзионно летуване имах остра нужда от
втора батерия с по-голям капацитет (1 1/2 часа) - $100, както и зарядно
устройство за 12 V (от колата) – срещу други $100. Така ще сме
независими от мрежово напрежение из горите и езерата като тръгнем на
пътешествията и ще можем да зареждаме батериите на камерата от
акумулатора на колата. Купихме и две допълнителни касетки, но май ще ми
трябват още две. Те сега по Коледа са евтини – 2 бр. по 45 минути всяка,
общо за $20. Вечерта отидохме до Ани (жената на Сашо). Тя е приказвала с
него по телефона, разбрахме, че двамата са се свързали с татко. От нея
научихме и повече подробности за изборите в България...
Вече
е 10:30 и ние с Нени слизаме долу да подреждаме гаража – инструментите,
кутиите с болтовете и т.н. Женя ще готви. Пак ще продължа при пръв
удобен случай.
25.12.1994
– Връх Коледа! Да ви е честито Рождеството Христово! Желаем ви само
здраве и дълъг живот! Тези дни сме си все из къщи – въртим се в
подготовка на елхи, кайми, пържоли и т.н. Днес е облачно, но пак е
топло. Миналите дни повечето от времето го прекарахме на сравнително
хладно в басейна. Хладно е само желанието, защото водата е направо
гореща – като сутрешна шкембе чорба. Направихме малко филм – домашни и
фамилни кадри. Онзи ден Мони и Боряна тръгнали за Сидней. Те купиха
кола, но явно не е била добра, защото на 300 км от Аделаида се счупила и
ги върнали с Пътна помощ. Сега май ще трябва да й сменят двигателя.
За
утре очакваме пристигането на Петьо и Галя (наши приятели от Аделаида) и
с тях уж да ходим някъде на екскурзия, но да видим какво ще стане. Има
вероятност да пътуват заедно с Мони и Боряна, които да дойдат поне до
тук, но за сега не знаем никакви подробности. Снощи прикъдихме софрата с
онези листа, дето ни ги бяхте изпратили, изядохме си джуркания боб и
гледахме телевизия. Същата програма се очертава и за тази вечер, с тази
разлика, че остатъците от боба ще бъдат само за гарнитура. Бяхме канени
на гости у мой колега за довечера, но като разбрахме че нашите приятели
ще пристигнат днес, та му отказахме поканата. Добре ама техните планове
също се променили в последния момент и така те ще дойдат чак утре.
Заради тях тази вечер ще сме си отново сами, но понякога се случват и
непредвидени обстоятелства; няма място за сръдни. В тази връзка, напред
приказвахме с други наши приятели от Аделаида. Та жената, понеже ме
знаят какъв съм моабетчия, гуляйджия и без хора никога не оставахме, ме
пита: “Ами сега какво правите по цяла вечер, като нямате приятели там?”
Викам й: “Държим се с Женя за ръцете, приказваме си на “ушенце” и се
целуваме!” Пък тя се смее и не може да повярва (аз също)...
Днес
дори заваля и дъжд, та поне за кратко поразхлади малко нажежената
обстановка. Тук по традиция на Коледа вали и по крайбрежието преминават
големи бури и урагани. Чакаме ги вече - да видим колко са страшни...
19:30,
същият Коледен ден – пържолите се пекат на страшен огън, салатите са
готови, виното е умряло от студ и след малко сядаме на празничната
трапеза. Е, биваше да си споделим софрата с още някой друг, ама като
няма с кого, ще си изядем и изпием всичко сами. Следобеда ни се обадиха
почти всички наши приятели от Аделаида – от Валери научихме малко повече
подробности около проведените там избори: право на глас са имали само
онези хора, които са притежавали редовни червени паспорти - в смисъл, не
с изтекли срокове. Нашите и на двата им е минала годността, тъй че не
бихме били с гласоподавателски права, така или иначе. По-интересен обаче
е и един друг факт, че с право да гласуват са били само новодошлите
емигранти като нас. Повечето от старите българи там нямат български
паспорти и така автоматично се лишават от това си право. Излишно е да
обяснявам политическата им ориентираност и принадлежност – за да са
емигрирали на края на света, далеч от близки, род и Родина едва ли са
симпатизанти на БКП (БСП – все тая). Повече от сигурен съм и точно кои,
нажежени до червено елементи, имат интерес от отстраняването на такива
антикомунистически настроени прослойки от българското емигрантско
землячество – не само тук в Австралия, но и по целия свят. Ясно е като
бял ден защо законът за гласуването в чужбина е толкова усложнен,
увъртян и усукан – с една едничка цел да се прережат всякакви
възможности за постъпления на различни от отровният, кървавочервен цвят
бюлетини; това сигурно и бебетата го знаят. А пък ето ви и един още
по-интересен и любопитен момент, който аз оценявам като фрапантен и
фрапиращ, безпрецедентен случай, неподлежащ на никакъв коментар: измежду
всичките подадени от новодошлите млади българи общо 50 бюлетини, е
имало и три (3) червени! Господи, какво падение; каква катастрофална
разруха на съвременната личност! Почти знам или поне се досещам кои са
им и собствениците дори, но по-важен е факта, че дори и тук, на 25,000
км от България, има едни хора, които просто не са хора! Но какво да
направим - от едвам 50-те човека тук на края на света, след като се
намериха 3 скверни душици да си искат обратно червения гнет, какво
остава да чакаме и да се надяваме на близо 8-те милиона народ в
България? Само че заради ей такива като тези тукашните трима, ще теглят
всичките 8 милиона!... Чакам с нетърпение Сашо да си дойде от София –
той ще ни осветли с най-големи подробности около събитието, но... жалко
за всичко. Сега тези хептен ще опропастят държавата…
Днес
се навършват 20 години от опустошителният ураган, минал над Австралия, а
специално Дарвин е бил изравнен със земята (не е било трудно, като имам
предвид видът и начина на строителството тук). Та по този повод по
телевизията предадоха паметни моменти и архивни кадри от това време.
Доста хора са загинали, а други хиляди са останали без покрив, без
храна, имало е и много ранени – трагедия, с една дума. Утре ще се
занимаваме с подготовката ни за екскурзията. Ние сигурно ще тръгнем с
рейса, защото пак ще спим в него вместо да се въргаляме по палатки и
дюшеци...
05.01.1995
- Честита Нова Година, честит Васильов ден, Богоявление, Ивановден и
т.н.! Ето ме отново на работа, след прекрасната почивка и екскурзия,
която си направихме с нашите приятели. Тези дни, а и по време на
пътуването ни, не съм имал никаква възможност за писане, за това се
получи и това голямо закъснение. След екскурзията гостите ни от Аделаида
са още в къщи и ще си тръгнат чак другата седмица. С тях чудесно си
прекарваме вечерите, защото те през деня са по разни техни разходки.
Същевременно с Петьо правим и паралелен монтаж на филмите, които сме
записали (над 5 часа!) и за писма изобщо няма време. Той също снима с
неговата видеокамера и сега комбинираме кадрите от двете. Още и до
България не сме се обаждали, също по тези причини. Единствено се чухме
по телефона с Ани и Сашо, като от него бегло разбрахме, че сте се видяли
в София, че сте получили пакетчето, че сте изпратили филмче и ракия по
него, което е повече от чудесно (особено вестта за ракията). Но още не
сме се виждали с тях и сигурно това ще стане когато си изпратим гостите.
Новата
пратка, която подготвяме в момента още от сега се оказва с огромни
размери и тегло - пак ще се наложи да я изпращаме с колет и застраховка.
Вътре ще има много снимки, видеокасети и писма. Нени също пише едно
дълго, само негово писмо. Като вземем филма от Сашо, ще направим два
комплекта снимки – за нас тук и за вас там. После заедно с тях ще изпием
и ракията. Поръчал съм му да я сложи в най-отдалечения ъгъл в камерата
на хладилника, на най-студеното място; да усуче тел около тапата, да
увие и змия ако трябва и да пази шишето като очите си. Ние сигурно
следващата събота и неделя ще направим моабета у тях. Така след тези
няколко уводни изречения, направени непосредствено в първите дни на
Новата 1995, отново се връщам в края на старата, за да опиша по бегли
спомени случките от това славно, ваканционно време.
Първо,
както вече знаете - свърших работа с едно заводско тържество още на 22
Декември. Свободните си дни използвахме за подготовка на пътуването, за
развлечения, множество разходки, всякакви покупки, пазаруване, къпане в
басейна, игра на тенис с Нени и т.н. Бъдни вечер изкарахме в най-тесен
семеен кръг (“обръч” по-скоро, само ние тримата), също както и Коледа.
На 26 Декември вечерта нашите приятели пристигнаха от Аделаида и дойдоха
направо в къщи. Бърборихме си с тях цялата нощ до 02:30 сутринта,
спахме всички у нас и на другия ден поехме по екскурзионните обекти. Има
подробен филм за цялостното ни пътуване - аз тук само ще маркирам
по-важните и интересни моменти от гъсто наситената с емоции и
преживявания програма.
След
ставането от сън и ритуалите по измиване и закуски (които аз по принцип
презирам да се извършват точно в мигът преди тръгване за някъде), се
отправихме към едни планини, на около 150 км от Бризбън в южна посока.
Там се намира един от хилядите Национални паркове на Австралия –
резерват, с чудна природа, растителни и животински видове. Интерес
представляваха гъстите тропически гори, хладните потоци и водопади,
както и всичко свързано с един планински пешеходен туризъм. Като казвам
“гъстите и тъмни тропически гори”, искам да подчертая правилността на
това понятие, защото от снимките, които сме си правили вътре в тях,
почти нищо не е излязло поради недостиг на светлина. Очите изглежда ни
бяха свикнали с нея и не ни е направило впечатление изобщо, че е тъмно.
Може би е трябвало да включвам и светкавицата като снимам, но кой ти е
предполагал, че е такава тъмница. А иначе отвън беше един чуден, горещ,
слънчев ден, около 35°C-36°C. За наше най-голямо щастие обаче, в гората
беше прохладно и много приятно...
06.01.1995
– Богоявление! Нека да е жив и здрав нашият любим чичо Божко и много да
се слушат взаимно с малкия Божи! Продължавам пак от работа - вчера за
30 минути не успях да напиша кой знае колко. Връщам се отново на
екскурзията – вече сме в гората…
Тъй
като първият ни ден вече беше наполовина минал и утрепан в сутрешни
закуски, потривания, товарене на багажи, пиене на кафета, пътуване и
т.н., в останалата част от деня успяхме да направим само една кратка
разходка от около 5 км. После търсихме място за спане, защото къмпинга
горе на поляната беше плътно зает от такива подобни екскурзианти като
нас. Спахме буквално на пътя, в едно уширение на шосето – ние в рейса, а
Петьо и Галя разпъваха палатката. Нищо не ни попречи обаче, вечерта да
си направим малко огнище, да опечем по някоя “кучешка радост”, да пийнем
по винце и да си изкараме доволно и предоволно - като че ли през нощта
не бяхме спали като кучета, ами сме били VIP-гости на хотел “HILTON”...
На
другата сутрин, този път сравнително рано тръгнахме по основното
20-километрово трасе, минаващо през гъсти гори тилилейски, покрай
красиви водопади и т.н. Ако някой ми беше казал или само предложил да
отидем от Габрово до Трявна (20 км) пеша, щях да му се изсмея в суратя,
да го помисля за луд или да му тегля поне една къдрава майна, но тук
понеже разстоянията са огромни и ние сме свикнали вече с големите
мащаби, та не ни направи особено впечатление цифрата на предстоящата ни
разходка от 20 км. Но въоръжени с много търпение и сила блъскахме цял
ден пеша по иначе приятният и лек планински маршрут. Нени геройски
издържа на този напън и траверс, но вечерта като се върнахме от
обиколката, всички бяхме пребити от умора. От планините слязохме още
същия ден и се прибрахме в Бризбън да спим у дома - този път при малко
по-човешки условия...
На
другия ден отидохме в огромния Луна Парк “DREAMWORLD” – “Свят на
мечтите”, където изкарахме целия ден до късна доба вечерна. С това
приключи първия етап от тази екскурзия. Не знам дали съм споменавал за
цената на билетите за този увеселителен комплекс, но само за информация –
$34 за възрастен + $21 за дете. Отделно разхладителните напитки,
бирички, мезенца и прочие гъдели са за сметка на отделният посетител.
Със самото влизане още на входа се оставят $100, а после всичките
атракции и люлки са уж “безплатни”. Но така или иначе, трябваше да
отидем и да го видим това чудо - един път заради Нени (а и заради мен
самият, защото аз много обичам влакчета и люлки), пък и мястото като
цялостно преживяване си заслужаваше цената. Имаше много емоции, много
викове, крясъци и на края къпане в басейните. Спускахме се и по водни
пързалки – изобщо прекарахме чудесно. После пак се върнахме в къщи да
преспим.
Тук
точно се сещам за някои Аделаидски клюки, които научихме от нашите
приятели Петьо и Галя. Имало някаква стачка в петролната рафинерия близо
до града и в продължение на една седмица бил въведен лимит за
продажбата на бензин и нафта. Разрешеното свободно количество било само
на стойност от $20 на резервоар, като четните регистрационни номера на
колите наливали на четна дата; нечетните номера - на нечетна дата. Да си
умреш от смях просто. Но пък в същото време не е имало ограничение
колко пъти на деня ще отиде човек да си зареди колата с бензин. Тук
обаче никой не може да си позволи лукса да губи от ценното си време и да
виси по няколко пъти на бензиностанцията. Налива колкото му се полага и
хуква отново по задачите си. После всичко се нормализирало, но не и
цената на бензина, която дълго след случката се е задържала 74 цента за
литър, докато тук в Бризбън е само 56-57 цента. Но това е Южна Австралия
– упадък, консерватизъм, голяма безработица и никакъв напредък: рай за
хайлази и пройдохи от всякакъв калибър...
А
сега пак се връщам на екскурзията – извинявайте за отклонението. След
като успешно приключихме с балканските си експедиции, решихме за малко
да отидем и на море. Този път тръгнахме в северна посока – нагоре към
Екватора. На около 250-300 км от Бризбън намерихме едно малко райско
кътче, като ние предварително знаехме за съществуването на това място.
Там има множество къмпинги и всички удобства за морско летуване.
Магазините не спряха да работят и в Новогодишната нощ. Установихме
лагера в един къмпинг, съвсем пред брега на океана и много близо до
плажа. На път за там преминахме през доста разбити, прашни и тесни
шосета, уж за по-направо, но загубихме много повече време, нерви,
болтове и гайки от колите, отколкото ако си бяхме минали по “царския”
път. Ама нали от всичко трябваше да опитаме, та станахме пишман...
Продължавам
с описанието вече от вкъщи, малко преди да излезем на разходка. Днес е
петък и най-после ще се срещнем със Сашо, за да ни предаде информацията
от вас и филмът, а ракията ще си я пием по-нататък. Неничко пак излезе
да кара колелото, а Женя в момента се приготвя за разходката. Аз, понеже
винаги първи съм готов за всичко и за всякакви мероприятия, търпеливо
изчаквам всички да се натуткат, а за да не нервнича – отвличам си
вниманието с творчество. Та - да се върнем на екскурзията пак.
Веднага
щом си организирахме бивака, естествено отидохме на плаж. Това всъщност
е една огромна и необятна пясъчна ивица, дълга десетки километри.
Движението по нея се извършва с мощни и огромни джипове, както се вижда и
от филма, който заснехме. На другия ден пак бяхме там, като вечерта
посрещнахме Новата Година край огъня и пред палатките, а на 01 Януари с
ферибота се прехвърлихме на отсрещния остров, FRASER Island. Тъй като на
този етап не можехме да си позволим лукса за наемането на джипка и с
нея да влезем из вътрешността на острова, от там само купихме няколко
пощенски картички и списания, които показват достатъчно добре
невероятните и дивни красоти на тези места. Намерихме един малък и
закътан плаж, където изкарахме целия ден. Времето беше прекрасно,
слънчево и топло; водата в океана по принцип е сравнително хладна, но
точно там мястото беше по-затънтено и вълни почти нямаше, та се беше
загряла като с бързовар за компоти. След тези целодневни слънчеви и
водни процедури, вечерта се прибрахме в лагера полуизгорели,
полупочерняли. Само на Нени нищо му нямаше, защото той вече има сериозен
загар от басейните – станал е черен до неузнаваемост, истински циганин.
Е, то половината по него е и мръсотия де, ама все пак има хубав тен.
На
другия ден ние с Женя по спешност си тръгнахме по-рано, защото тя
изгоря най-жестоко от всички ни и през нощта спа на мокри кърпи. Нашите
приятели останаха хубавичко да се доопържат през деня и чак вечерта се
прибраха в къщи. Обикновено от Габрово до к-г “Делфин” пътуваме половин
ден, а тук същото разстояние се взема за 2-3 часа. Значи излиза, че и
морето ни е наръки. Абе този щат е чудно красив – не случайно всички
курорти са тук, всички инвестиции са тук и подемът е чувствително
по-висок във всички сфери на икономиката. Изобщо не съжалявам, че
съдбата така жестоко ме захвърли на този “пуст, дивашки остров”…
Довечера,
както вече казах, ще ходим на разходка в един градски парк. За утре и
следващите дни също има наситена програма – в съчетание на един
планински и един морски ден – за щастие аз тази събота не съм на работа.
Всички колеги все още ползват годишните си отпуски, а пък аз нямам ключ
за отдела. За това и ние ще си оползотворим дните най-пълноценно и
съгласно предназначението им от Господа – хайлазлък и лентяйство по
плажовете на Родината-мащеха...
Онзи
ден получихме картичките от Ленчето и Огнян и от Албенчето и Драго.
Зарадвахме им се много, защото тези дни не сме имали писма от никого. Но
това е нормално заради редовното закъснения в пощите по Коледа и Нова
Година – от това не се притесняваме чак толкова. Другата седмица като си
изпратим гостите ще ви се обадим и по телефона. Закъсняхме малко с
поздравите си за Нова Година и Васильовден, но сега като четете тези
редове, надявам се вече виждате каква стихия е около нас – нямаме нито
един свободен миг. Снощи приключихме филмовата продукция от екскурзията,
която стана малко по-дълга от “Сватбите на Йоан-Асен”. Надяваме се, че
гледайки касетките ще се радвате заедно с нас и ще преживявате всичко
още веднъж. А като дойдете един ден тук, ще повторим посещението на
местата, че и на още по-хубави ще отидем...
09.01.1995
- Продължавам пак днес (вече понеделник), но в експозето си умишлено ще
се върна на мястото, където прекъснах писането онзи ден за да излезем.
След разходката в петък вечер и срещата ни със Сашо и Ани, дълго си
приказвахме за вас и за срещата му с майка. Той ни предаде устно
всичката информация най-подробно, заедно с писмото и филмчето. На
последното ще се спра малко по-надолу в редовете си, за да ми мине
бесът, който в момента ме е обхванал.
В
съботата пак излязохме нагоре по балкана. Децата играха, караха
колелета, а ние пекохме мръвки и се наливахме с бира. Времето беше
разкошно, но филм от това всеобщо мероприятие не съм правил, защото ние
ходихме на същото място, което вече сме запечатали на видеолента при
по-предишни наши посещения. Вечерта се прибрахме у нас и довършвахме
филма от краткото ни летуване с нашите гости.
На
другия ден (вчера, неделя), с Петьо и Галя отидохме до курортния център
Gold Coast (Златен бряг). Мястото наистина е великолепно, с лукса,
модерните сгради и магазини, хотелите с много звезди, заведения, плажове
и т.н. Един наистина “истински” курорт от най-висока класа. Стаята в
такъв хотел там струва от $200 нагоре – само за една нощ. Не случайно в
този курорт от световна величина живеят всички богаташи, разкарват се с
яхти и лодки, вечерите си ги прекарват в Казиното зад рулетките и т.н.
Там живее също и братът на н.а. Коста Цонев – Иван Цонев; 75-годишен,
неимоверно богат, вече изкукуригал от ексцентричност старец, с дъщеря на
7 и съответна съпруга на 45 годинки – нека са живи и здрави всички! На
Gold Coast се срещнахме и с тамошните ни приятели, които вече са се
нанесли в новата си къща. Разкошно жилище са си построили, с 4 спални,
холове, всекидневни, кухни, бани, вани и клозети, гаражи, дворове и т.н.
- 200 м² е само къщата, а цялата площ на мястото е 800 м². Всичкото им
струва $160,000 масраф и сега изплащат по $300 на седмица за заема,
който са взели от банката със срок за 30 години. Обядвахме в един
ресторант за морски деликатеси, ама аз нали съм си прост, та се набивах
със спагети и разни други специалитети на италианската кулинария...
Неничко се възползва от случая и яде миди, калмари, скариди и още много
подобни глезотии, та щеше да се пукне на масата от преяждане. След
всичкото плюскане се наредихме и на опашката за торти – тама вече щяхме
да се осерем. Въпреки, че духаше много силен вятър и пясъкът ни шибаше и
навяваше навсякъде като в пустинята Сахара, ние си изкарахме един
прекрасен ден. Вечерта се прибрахме у дома, а от днес борбата за
насъщния започна отново.
Сегашната
ми задача на работа е да подготвя един универсален (типов) чертеж за
всички 400, 600, 800 и 1000-литрови автобусни резервоари за горивото.
Днес си дойдох в 17:30 и веднага изтичах да взема снимките от вашето
филмче, което Женя беше дала днес сутринта да се проявява.
Разочарованието ми беше голямо като ги видях, защото до една не струват
нищо – не като сюжет, а като качество на изображенията. Предполагам са
снимани с новото ви фотоапаратче, което си мисля, че е пълен автомат.
Това все още не означава, че е и пълен боклук, но тук ще опиша подробно
това, което се опасявам, че е станало в крайна сметка.
Първо
тези фотоапарати (с автоматично нагласяне на фокуси и бленди) са
изключително чувствителни към светлината. Ако се снима равномерно
осветен обект, външни снимки (например някои снимки от лозето, къмпинга с
палатките и част от правените с вградената светкавица), горе-долу се е
получило нещо - за жалост обаче, много далече под необходимото качество.
Всички останали снимки, с неравномерно осветление, на места с по-ярки
обекти (бели покривки, прозорци, лампи и т.н.) не са излезли добри,
защото оптическия сензор се е настроил точно и само по тези добре
осветени обекти и от там всичко останало излиза тъмно (апарата не може
да подбира сам тъмни или светли части, че да ги разграничи и да изравни
осветеността им; мисля, че видеокамерата има тази възможност, но там
принципите са съвсем други, както и цената). Веднага свиках съвещание
със специалистите и едно от предположенията са, че не е фиксирана
(зададена) чувствителността на филма в самия апарат. Това аз малко или
почти не го допускам, защото татко не е фотограф от вчера или онзи ден.
Другото нещо което се предполага е, че описанието на самия фотоапарат,
което е на всички езици без български, не е разбрано може би достатъчно
добре. Там би трябвало да пише как се работи и настройва фотоапарата и
как се задава чувствителността на филма, което пък за тези автоматични
боклуци е основното. Това е най-големият им недостатък. Нашият, който го
имаме, е изключително прост. На него също само се настройва
чувствителността на филма, като за различните филми се задават различни
бленди (стъпалообразно), например 400 ASA, 100/200 ASA, опция за
светкавица и т.н. Скоростта на снимане е постоянна и тя не се променя.
Цялата магия е в оптиката и фокусното разстояние, което така е
конструирано и подбрано, че всичко от разстояние 20-30 см до
“безкрайност” да бъде на фокус. Иначе няма нищо друго автоматично – нито
дата, нито моторно пренавиване на лентата и зареждане. Гледайки вашите
снимки, мисля че вашето апаратче има и двете изгъзици. Не ми се сърдете
на тона и настроението, но знаейки колко пари сте дали за да имате и вие
уж нещо като хората, а то да излезе неподходящо – просто се вбесявам.
За това първият ми настойчив съвет е: тичайте със снимките при
магазинера и си искате парите обратно. Ако той се опъва, нека да ви го
смени с обикновен фотоапарат. Такъв, който ви описах, че е нашият. А аз
немедлено ще ви изпратя от тук точно такова като нашето апаратче, защото
то вече е проверено и доказало качествата си. Ако описанието на апарата
е на английски, изпратете ми го тук, за да го преведа. Този целия
въпрос искам да се изчерпи веднага щом получите настоящето писмо,
снимките и видеокасетите. Всичко това може би ще пратим по международен
куриер “от врата до врата” за по-сигурно.
Друго
важно нещо за този вид фотоапарати с вградена светкавица е снимането от
възможно най-близко разстояние до обекта. Това е защото тези светкавици
са слаби, нямат мощният светлинен поток като другите, които се прикачат
отгоре на апарата, а от там следва че не могат да осветят достатъчно
добре сниманият обект. В случай на облачно, здрач или по-тъмно време,
пак трябва да се пуска светкавицата – не за да освети обекта, а заради
по-големия отвор на блендата. Така снимаме ние с нашето апаратче. Ето –
сами виждате, че и нашите снимки, правени на тъмно в гората са сбъркани,
просто защото светлината не е била достатъчна. Уж беше светло за очите
ни, колкото да зяпаме наоколо и да не объркаме пътеките, но пък напълно
недостатъчно за правене на снимки без изкуствено осветление.
След
този обстоен доклад на тема: “Снимки и фотоапарати – начин на употреба и
ролята им в обществения и личен живот на развитото социалистическо
общество”, искам пак последно да се разберем, за да изчерпим
фотографския проблем изцяло и да го решим занапред! И всички лампи в
стаята трябва да са светнати, независимо от използването на вградената
светкавица! А - дойде ми още нещо на ума: възможно е батериите да са
слаби и последната да не дава необходимия светлинен поток, независимо че
контролния светодиод е светнал в положение “заредено”. Това може да се
провери лесно: самият той ако не светне до 2-3 секунди, а му трябва
повече време, значи батериите не стават вече и са за подмяна. Дори и
след известно по-продължително изчакване да се зареди и светодиода да
покаже, че вече всичко е готово, капацитета е недостатъчен да се излъчи
мощен светлинен поток. Смея да си мисля, че с Никополски батерии снимки
няма да излязат, а пък другите ще са баснословно скъпи в България. Тук
ние използваме алкални батерии 1.5 V, които струват по $5-$6 чифта. За
нас това е нищо, но по зашеметяващият курс на долара се получава една
прекомерно голяма цифра за нивото на българския жизнен стандарт. За това
аз ще изпратя и батерии, но трябва да им знам размера. Пишете ми с кой
от всичките работи фотоапарата (“АА” или “ААА”)? Но най-добрия вариант е
да си ви върнат грешните парици, а ние да пратим каквото трябва от тук.
Не ни отказвайте този малък жест. Ако не искат да ви възстановят
парите, купете си с тях нещо друго от магазина...
Гостите
ни утре си тръгват, а вдруги ден у нас ще дойдат Сашови с тяхното
видео, за да направим презаписи на касетките. После ще изпратим
колетчето. Както вече бях споменал в по-горните си редове, в Аделаида от
50 гласували млади хора, избягали като нас, 3 гласа има за комунистите.
А Сашо като си дойде от София каза, че съгласно тамошната версия - от
300 гласа подадени в цяла Австралия, 198 са били с червени бюлетини.
Този тъжен факт аз лично го подлагам малко на съмнение, но както и да е –
срамно би било, ако това наистина е достоверна информация. Гласовете от
Австралия са отишли в Пернишкия избирателен район. В колетчето
изпращаме три символични носни кърпички: по една за всяка майка и една
за Живковата Дидка. А тъй като знам, че не е хубаво да се подаряват
носни кърпички, изпратете в писмо един или два лева, за да си ги
“купите” от нас. Татко трябва да намали храненето, защото снаха му
установи, че се “поправил”!...
10.01.1995
– Продължавам си вчерашната мисъл, но вече днес и пак от работа.
Използвам 30-те обедни минути и понеже не съм гладен, няма да си ям
сандвичите, а ще гледам да напиша някой и друг ред вместо това. Снощи
нашите приятели си дойдоха от разходка – аз тъкмо разглеждах снимките и
се ядосвах. Те двамата също разбират от фотография и едно от мненията,
което и аз изразих като предположение за причината на лошото им качество
е, че не сте нагласили чувствителността на филма на самия апарат. Тъй
като филмите които ви изпращам са слаби (100 ASA = 21 DIN), те изискват
по-отворено прозорче (голяма бленда). Ако копчето е било нагласено на
200 или 400 ASA, тогава блендата е много малка и светлината определено
не е била достатъчна, за да станат добри снимките. Другото нещо което
забелязахме е, че всички те не са на фокус, стоят размътени някак си, а
не контрастни като другите. Сравнете ги с първите ни снимки от
Австралия, правени с руската “ВИЛИЯ”, после другите с новото ни
апаратче, както и вашите, но заснетите с “КИЕВ”. Между другото, общо
мнение на всички е, че от руските фотоапарати по-добри няма и тъй както
снима един руски, никой друг боклучлив китайски не може. Особено тук, с
тези вълшебни ленти, химикали и фотохартия, с които се работи навсякъде.
Някои от нашите снимки, които ви изпращаме сега са ни ги правили Петьо и
Галя с техния руски “КИЕВ”. Тях ще ги отбележа нарочно, за да направите
разликата. Не е огромна, но съществува.
Веднага
ми идва на ума и едно известно опровержение на предположенията, относно
правилното нагласяне чувствителността на филма: “KODAK” например е филм
с такива качества, който понася +/- 3 степени на грешка от нагласяне,
било за скорост или бленда. С други думи, ако трябва да се снима на
скорост 1/100 и бленда 1 : 8, всичко снимано на скорост 1/60 и 1/30 или
1/125 и 1/200 при същата бленда (1 : 8), би трябвало да бъде добре.
Същото важи и ако се варира с блендата при постоянна скорост. Това е
плод на изключителните качества на тези филмови ленти. После вече идва
автоматичното им проявяване и копиране на снимки (като дадеш филма от
апарата в ателието, след 30 минути отиваш да си вземеш готовите
снимки!). Кога промиват, кога сушат, кога фиксират – всичко става
аламинут бре! По време на копирането при черно-бялата фотография, тези
малки неточности от рода на преекспониран или обратно филм, можеха да се
коригират с времето за копирането на даден кадър върху хартията. Докато
сега този процес е автоматичен, скрит вътре в една огромна машина и
никакви манипулации по времето, докато протича той не са възможни. При
най-простите фотоапарати като нашия, до голяма степен се разчита точно
на тези свойства на филма – т.е. високите му качества покриват почти
всички евентуални грешки при снимането и на практика няма какво толкова
да му се настройва. Последното предположение е, че този ваш апарат е от
масово внесените китайски боклуци, които и тук са по $20, но те също не
могат да изкарат хубава снимка. Освен това, не е за подценяване и факта,
че едно направление (качество) боклуци тръгва от Китай и се изсипва в
соц. лагера и съвсем друго (много по-високо) пристига в цивилизования
свят. Аз за всеки случай ви изпращам и негативите като доказателство за
пред магазинера.
Вероятно
станах малко банален с тези снимки, но това вече е всичко - ще очаквам
да ми пишете повече подробности. Нали искам всичко да бъде перфектно – а
снимките са едно от нещата, на което много държа. Една малка снимка е
всъщност една голяма история, един огромен роман…
Продължавам
с репортажа си от вкъщи. Гласим се за някакво вечерно излизане, но Нени
е заспал на дивана, та го чакаме да се събуди. Новини няма общо взето.
Действаме по приготовлението на пратката с филмите, снимките и писмото.
11.01.1995
– Ето ме на работа, в кратките минути на обедната ми почивка. Снощи
ходихме по пазар из локалните магазини, а след това се занимавахме с
филмите. Всъщност прехвърляхме ги от касетките на камерата, които са
малки по 45 минути, на голяма 4-часова видеокасета. Нея ще си запазим в
нашия семеен архив. За вас сме подготвили две други касетки по 3 часа,
които са в разширен вариант, тъй като на тях сме прибавили и моменти,
снимани с другата камера на Петьо. Голямо гледане ще падне – от сега ви
завиждам за удоволствието…
От
краткото писмо на майка което ни донесе Сашо подразбираме, че вече сте
получили нашата пратка с музикалните касетки и онази шарена рекламна
книжка. Много се зарадвахме и след като това го потвърдихте по телефона.
Но силно сме разтревожени и развълнувани за състоянието на баба Фанче,
още повече че сме толкова далече и с нищо не можем да помогнем - нито на
нея, нито на вас. Дано с времето да се позакрепи и възстанови, поне да
може да става и да се храни, а че ще си бъде от сега нататък около вас,
това е безспорно. Дали не трябваше пък по-рано да я приберете в къщи,
ама то станалото – станало вече. Много ни се иска да й изпратим някакви
лекарства от тук, но изобщо не знаем какви. Пишете ни обезателно и ще ги
пратим незабавно.
Като
стана дума снощи все за неприятни неща, та се питахме с Женя какво
става с вуйчо Митко. Как е той, как преживява? Просто не мога да свържа
събитията около него с нещо друго, освен че преди да тръгнем за
Австралия ходихме в Пловдив да го видим. Драснете някой ред и за това –
дай Боже да е жив и здрав! Нямаме вече втора, че и трета седмица никакви
писма – ни от вас, нито от Ямбол пък. Женя постоянно се тревожи и
притеснява за техните, кажете им да пишат по-често – толкова народ има
там. Едно бебе ли им взе чак толкова акъла на всичките? Даже след
снощният ни разговор с вас я накарах да им се обади в Ямбол и тя сигурно
е говорила тази сутрин с някой от тях. Изпрати ме на работа в 06:30 и
щеше да им се обажда, но не знам дали се е свързала. Освен това Женя
избягва да се обажда по телефона, защото почти нищо не могат да си
говорят, а докато се изредят всички да питат едно и също “Как си?” и да
си хлипат взаимно в слушалката и $100 хвръкват. Е, то няма значение все
пак - нали трябва да ви чуваме по някой път, но мисълта ми беше, че по
телефона не могат да се подържат връзките. Нито могат да се разкажат
случки, нито да се сподели какво сме видели, къде сме ходили – нищо.
Времето минава във взаимен рев, в подсмърчане и нищо повече. А когато се
пише, написаното остава и след 100 години – тогава и отново да го
прочете някой, пак ще разбере какво е било и какви са били вълненията
ни…
На
баба бяхме пратили един стаен термометър и напръстник. Нека татко да й
го закачи сега в стаята, където е и като го гледа да си мисли за нас и
по-бързо да оздравява. Сигурен съм, че това се е получило с колета,
защото го видях на една от снимките. Ами този брадатия, дето е седнал до
Светлана - кой е? Прилича много на един мой съученик от “А”-клас,
Мирослав. Той учеше медицина, ама какво стана с него, така и не знам. А и
в каква връзка пък да е у нас? Освен това не можахме да познаем едни
допълнителни хора, на големия моабет с Петеви у нас. Това ли са ви
новите познати? Емето от София доста се е “поправила”, а Мишо и другите
са си същите. Чичо Стефан, на кака Ленче, сигурно си е счупил крака –
гледам патерица до него. Друго не се сещам, а и минутите ми изтекоха -
трябва пак да се заравям из копчетата и бутоните от проклетото
изобретение на Джон Атанасов...
Довършвам
си мисълта от обяд, но вече на спокойствие в къщи. Днес получихме
колетче от Ямбол с видеокасета, разни снимки и писмата на Живко и Дидка.
Тъкмо сега гледаме касетката от рождения ден на малката Стели. Дойде
също и вашето 91-во писмо, писано още преди изборите, за самите избори и
описващо срещата ви със Сашо. Вътре имаше и едно много хубаво писмо от
баба Фанче. Отново се натъжихме много като го четохме, особено вече и
след като знаем за нещастието, което я е сполетяло. Молим се само да се
възстанови по-бързо. Още не сме получили обаче писмо № 90. Сигурно то ще
се позабави, защото е хванало миналогодишните Коледни задръствания по
пощите. Тази вечер ще довършим филма, а утре вечер със Сашовото видео ще
правя други комбинации.
Здравейте и от мен, мили наши. Пиша на отделен
лист, за да не объркам номерацията и поредността на събитията. Ачо пише
на работа в обедните си почивки и не знам до кой лист е стигнал вече.
След разговора ни с майка снощи искам да се извиня още веднъж, че не се
обадихме за Нова Година и Васильовден. Новата Година я посрещнахме на
къмпинг и там, разбира се имаше телефонни автомати, но те са само едни
големи гълтачи на пари, а пък за много кратко време. Като се прибрахме у
дома пак беше неудобно, защото Галя и Пешо спяха в стаята с телефона (а
Ачо обикновено ви се обажда сутрин към 05:00-06:00 – неудобно беше за
тях).
Много се намъчнихме като научихме за баба. Дълго
не заспахме снощи. Какво да кажа – моля се на Господ да прескочи и този
път трапа. Милата, сигурно доста се мъчи. Давайте й да чете писмата,
пускайте й филмите. Напоследък имате много материал за гледане и
обсъждане. Да се разтушава по малко. Нас да не ни мисли толкова. Много
сме добре, дори установяваме, че ни е много хубаво тримата да играем
тенис, да се разхождаме или да гледаме телевизия.
Нени се подготвя за 4-ти клас. Другата седмица
ще купуваме тетрадки – тук учебници няма. Всеки ден го караме по малко
да преписва приказка на български, да чете и да смята, защото с
английския няма проблеми. Написал е едно голямо писмо. Свидетелството му
от Аделаидското училище е чудесно. Навсякъде пише: “Well done, Neno!” –
“Много добре направено, Нено”! Тук, в Бризбън също е добре - не
отлично, но той е бил само 3 месеца и то в 3-ти клас, направо от 2-ри.
Имаме обещанието (да видим...), 4-ти клас също да го изкара с WELL DONE!
Аз ще изчакам да свърши ваканцията (още 3 седмици) и ще започна да
търся наново работа. През това време ще гледаме да купим стара кола, за
да се уча да карам. Покрай тези гости поизоставих уроците, но решихме,
че без кола е безсмислено. Трябва да се упражнявам веднага след урока на
моя кола, та за това ще купим една стара за “учебна”.
От майкини нямаме никаква вест откакто сме в
Бризбън. Просто не знам какво става, какъв адрес имат, пишат ли? Дори не
ми се пише повече, като знам, че не получават нищо. Гледаме на снимките
Светла, но момчето като че ли не е Цецо. Май че не го знаем. Говорих с
българи, които са минали същия тест - на Цецо му трябва най-малко
шестица от теста, за да му дадат голям брой точки за езика в молбата. За
жалост те ще загубят малко от възрастта – до 30 години има максимален
брой и след 30 години падат с голяма разлика. За това трябва да се
избива и компенсира с езика. Приятелски съветвам Светлана и тя да учи
езика от края, защото животът в Австралия показва, че всеки сам се
оправя и има много моменти, когато сам трябва да обясняваш и да даваш
информация. Успех! Дано успеят. Стискаме им палци.
Имаме картичка от Вики и Красьо Петеви. При
случай ще им пишем. От писмото на Албенчето разбрахме, че и те имат
видео – да гледат пък ако много им хареса тук, да опитат. Не е лесно -
рискът е голям, но си заслужава. Тази година покрай тези подготовки ту
за далечно пътуване в Сидней, ту пък както стана за по-наблизо, та не
можах да пусна никакви Новогодишни картички. Вие нали си получихте
вашите, музикалните?
Ачо ми напомни снощи да ви пиша за Божията
поличба по време на екскурзията, когато бяхме на остров “Fraser” и се
връщахме от плаж един следобед. Бяхме с колата на Пешови. Преди да
излезе от нея, Ачо видя, че нещо блести на подметката на сандала му –
взе го и се оказа една малка златна фигурка – много красиво изработена –
малкия Исус, младенецът както го наричат. Ачо попита Галя, но тя каза,
че нямала такава. Така тя стана моя. Моето златно синджирче е много
тънко и то се скъса. Та сега ще си го поправя и ще закача новата фигурка
на него, а за другата ще купя по-дебело. Ще измисля повод да взема и на
Ачо едно хубаво, дебело синджирче, че това вече доста грозно побеля.
Та, такива ми ти работи! Женя
13.01.1995
- Петък. Въпреки съвпадението на датата и деня, нищо лошо не се е
случвало днес, освен това: че Нени паднал и повредил малко колелото и
трябва да го поправям утре; Женя я боли нещо, дето и тя не знае точно
какво; аз днес се скапах от работа до крайна степен, защото имам големи и
сложни задачи; напред магазините ни ги затвориха под носа, а трябваше
да пазаруваме (още да изброявам ли?...) и т.н. и т.н. Но независимо от
всичко, имахме богата поща, който факт разсея и отнесе всички лоши и
отрицателни помисли. Получихме картичката на Зарко и тази от леля
Златка, сложена във вашите писма. Благодарим им от сърце. Освен това
дойдоха и писма № 90 и № 92. № 91 беше пристигнало онзи ден вече. Общо
взето информацията до тук ни радва много, освен до момента, в който вече
баба е получила този мозъчен инсулт, но не знаем много за случая. По
телефона разбрахме основното, но подробностите също са важни. Много
искаме да знаем как е тя и дали е започнала да се подобрява.
Браво,
че сте прекарали весело Коледа и Нова Година. Аз снощи довършвах
видеокасетите за изпращане. На едната от тях съм ви презаписал филм,
който нашите приятели Галя и Петьо от Аделаида са ни правили, когато ни
изпращаха за Бризбън, а като дойдоха тук ни го подариха. Та аз като ви
го презаписах стана второ копие и качествата му чувствително намаляха.
Татко, пиши ми професионално как гледате и добри ли са филмите, които ви
изпращаме? Вие всъщност получавате първото копие след “майката”
(”майката” е касетката от камерата, която наистина е с идеално
качество). Но всяко следващо копие вече се влошава все повече и повече.
Така както с магнетофонната лента. Само че ухото не е толкова
чувствителен орган, за да долови липсващите честоти, както обаче е
окото, което хваща и най-малките дефекти на екрана.
Първата
касетка от екскурзията започва с кадри от Петьо и Галя, които са
снимали по пътя от Аделаида, докато са пътували към Бризбън. И този
отрязък съм записал от “майката”. По-нататък във филма също съм
презаписвал от тях някои моменти, които пък те са улавяли, докато аз съм
снимал нещо друго. Така че цялостният пълнометражен вариант е всъщност
съвместна продукция на двама оператори, но с общ сюжет и общ актьорски
състав.
Тези
дни шефовете разтребват из отдела и изхвърлят поголовно разни ненужни
неща. В едно от кошчетата за боклук съвсем случайно видях снимки на наши
автобуси, правени доста отдавна. Изпращам ви ги като историческа
стойност, въпреки че сегашните модели нямат нищо общо с тези от
снимките. В пликчето има и няколко марки. Утре по план ще ремонтираме
колелото, после ще ходим да гледаме една бричка за Женя и евентуално ако
ни хареса ще я купуваме, а вечерта сме на гости у Сашо с преспиване.
Тъкмо е и Васильовден, нищо че е по старому. Ще купя едно бидонче с вино
да почерпя за здравето на майка, като ще пийнем и от ракийцата на
татко. На другия ден, понеже е неделя ще отидем на черква, после някъде
другаде, а в понеделник не съм на работа (ползвам компенсационен ден) и
сигурно пак ще отидем на морето. Та това е планът, пък ще видим какво ще
излезе. За иконата търсим подходяща рамка и тогава ще я закачим.
А
сега няколко думи за парите. Добре, че не сте ги изпратили по Сашо. Не
че не му вярвам – напротив, щеше да ни ги даде човека, но просто няма
смисъл да оголвате гърбовете си баш сега. Тепърва предстоят тежки и
гладни години - за нас е много важно да знаем, че в даден момент вие
можете да ползвате тези средства за каквото и да се наложи. Не искам да
ви огорчавам или обиждам, но тук те
не са нищо повече от стойността на една стара кола, една спалня,
комплект секции или нещо по-едро. Определено това не са малко пари, но
пред нас сега стои много по-голяма цел и за това събираме всеки цент.
Трябват ни около 10-15 хиляди долара, за да можем да вземем заем от
банката за закупуване на къща. Ще се радваме значително повече, като
дойдете тук с тези пари да обиколите и разгледате наоколо, щом са ви
толкова много за харчене или в излишък. Нека те да стоят в банката за
сега, а на нас ако ни потрябват ще ви пишем допълнително. Искам да сте
подсигурени в предстоящите несигурни политически и икономически моменти.
Освен това, дано печеля и занапред така - все пак представляват една
брутна месечна заплата. Особено и Женя като започне работа, ще ни бъде
още по-спокойно. Ние сега печелим двойно от преди, но за сметка на това
пък харчим четворно. Напоследък имахме много и най-разнообразни разходи,
но тъй или иначе нещата отиват на добре и се надяваме до тези средства
да не опираме. Като дойдете тук, заедно ще ги харчим за кебапчета и
бира. Аз дори правя сметки, ние да ви изпращаме по нещо от тук за
посрещане на случайно възникнали финансови нужди или сътресения, вместо
да чакаме на вас, та вие да ни предоставяте изстраданите си спестявания
от там. Това най-малкото не е морално с този труден и свиреп живот в
България. Последно се разбираме и приключваме: тези пари да стоят за
ваша опора и финансова сигурност, та и ние да сме спокойни за вас, за да
можем да си гледаме нашата работа и да преследваме целите си.
Татко,
пиши ми и за касетките с музика. Те са записвани директно от радиото на
една от многото УКВ станции тук. Кажи дали ви харесват песните.
14.01.1995
– Васильовден! Е, нищо че е по старому, но все пак да си ни жива и
здрава, скъпа майко! Желаем ти здраве и нека Бог чуе всичките ти
молитви! Не можахме да пишем нито да ти се обадим на 01 Януари, за това
го правим сега. Днес ходихме на черква. Мислех че като е празник ще има
по-тържествена и голяма служба, та да я заснема с камерата. Но понеже е
събота нямаше много внушителни неща. Освен това тук неделята е на почит
за всички църковни празници и мероприятия, защото всички хора са заети
през седмицата, а само в неделя ходят на черква. Утре (разбрахме в
черквата), ще се хвърля кръста за Йорданов ден съгласно Македонските
обичаи. Нашият кръст в Аделаида са го хвърляли миналата неделя и го е
хванал нашия приятел Красимир (един от “моабетчийските” апостоли). Та за
запис не можа да стане сгода. Трябваше да питам и свещеника дали
разрешава видео филмиране в храма, а той беше зает със службата си. Ние
пък бързахме да ходим да оглеждаме колата на Женя и не изчакахме края на
богослужението. Довечера сме у Сашови, а утре с тях тръгваме на
двудневно море на къмпинг и пак няма да можем да снимаме. Ако това беше в
Аделаида нямаше да има проблеми със снимането, защото попът е мой
човек, а и аз бях вече говорил с него за това. Но нищо - и от тук ще
запиша нещо, но по-нататък.
Сега
ще обядваме на Нени любимото ядене – яйца по панагюрски, на което той
яде само соса. Яйца, боб, както и други неща не обича. Взе да се мръщи и
на сърмите, пълнените чушки и т.н. Ама ние не го насилваме за нищо - да
яде каквото иска. Много обича супа топчета и да топи соса от салатата,
както и да маже дебели филии с майонеза. Подир малко ще се обадя пак за
колата - да видим дали ще ни е на късмет, защото имаше и други хора да я
гледат; може те да я купят преди нас.
16.01.1995
- Днес е понеделник, но аз не съм на работа. Ползвам си компенсационния
ден от надработените часове. В събота въпросната кола се беше продала и
сега търсим друга. Следобеда поправяхме с Нени скоростите на колелото
му, а вечерта отидохме на гости у Сашови. Там бяха и техните братовчеди,
които са им станали спонсори и са ги изтеглили тук. Те нас много са ни
харесали като приятели, а и ние тях. Кръга от запознанства се разширява
бавно. Направихме шеметни планове за бъдещето след сладката ракия на
татко, която изпихме без остатък: “сварихме” 1 тон грозде на ракия,
“изядохме” едно теле и едно прасе на луканки, както и “ходихме” на
риболов с яхта в океана и се “върнахме” с по 100 кг риба на глава –
такава, дето я нямало никъде по магазините (винаги съм казвал, че
алкохолът прави “чудеса”; всичкото това един тавряз човек не може и да
си го помисли даже). Изобщо беше много весело. Братовчедите на Сашо имат
сериозен строителен бизнес тук и сигурно ще ни бъдат много полезни в
нашите бъдещи планове за жилище и т.н. Естествено спахме у тях, а на
другия ден (вчера) следобеда, пак заедно ходихме на барбекю в един парк
край брега на океана. Децата си караха колелетата, а ние хапнахме малко и
изпихме по няколко слаби бирички. Снощи се прибрахме в къщи – след
леката вечеря, скучното дрямане пред телевизора и окончателното
проспиване на филма, най-накрая си легнахме и официално в постелите.
Дългият и наситен с приятни емоции ден, най-после се стопи и угасна като
въглен, пуснат в пряспа сняг…
Днес
със Сашови ще водим децата на басейн, с разни водни пързалки и други
атракции. Чакаме търпеливо с Нени: той пред телевизора с детските си
филмчета, аз – с химикала и листите. Трябва да стане 09:00, когато ще
излизаме, ще минем да ги вземем от тях и отиваме на уреченото място. От
утре пак застъпвам дългата си, целодневна смяна на работа и така, до
края на света. Имаме две недовършени видеокасети – всяка с дължина по
час и половина. Искаме да ги запълним и чак тогава да ви ги изпратим.
Това малко ще удължи срока на получаването им, ама какво да направим...
18.01.1995
- Прочетох малко от предните редове, че да се сетя до къде съм стигнал.
Връщам се пак на онзиденшният почивен (за мене) ден, когато заедно със
Сашови ходихме на един огромен воден парк, с много пързалки, водни
шейни, скокове, тръби и т.н. атракции. Специално за там имаме идея да
направим филм, тъй че няма да се впускам в безкрайни разкази с много
подробности. Вътре в този парк има игрища, поляни, барбекюта, маси,
столове, пейки, чадъри, сенки и пр. Останалата площ е заета от огромен
басейн, като по краищата му са обосновани различните увеселителни кътове
– пързалка във водата, пускане по едни тръби с вода, където се
преобръщаш няколко пъти и тръбата с голяма скорост те изплюва в басейна
от 2-3 м височина. После се хващаш за една дръжка с ролка и се спускаш
по едно въже. До където издържиш – после като ти умалеят ръцете се
изтърваш и бух – долу в басейна; голям кеф. Тези дето пó си тежим на
мястото (с повечко телесна маса) едвам стигахме до средата – още в
началото и хайде във водата (дръжките като се намокрят и много се
хлъзгат, та за това се изтървахме; а не че сме тежки). Имаше още три
различни водни пързалки – серпентини, по които се спускахме легнали или
седнали от височината на двуетажен блок. Голямо пльоскане падна, голямо
къпане! Стояхме цял ден и вечерта се прибрахме. Сутринта толкова
припряно бързахме с Нени, че на тръгване забравихме всичко у дома -
камерата, фотоапарата, кърпата за бърсане и др. Но ще отидем пак и ще се
снимаме. Сашо ни направи няколко снимки, но и ние трябва да си направим
наши другия път.
Вчера
и днес работих. Снощи намерихме една кола на Женя, за която искат само
$800 и тази вечер ще ходим да я видим. Този път обаче отиваме с парите в
джоба, защото ако ни хареса ще я купим веднага. Друго за сега няма.
19.01.1995
– Действително че отидохме да огледаме въпросната кола и много ни
хареса. Хем носехме парите с нас, но просто не се стигна до разговор за
капаро или нещо подобно. Разбрахме се, че хората ще си оправят
документите и че тази вечер ще отидем да я вземем. Добре ама те днес се
обадили по телефона на Женя, че вече някой друг е купил колата сутринта
(типичната австралийска коректност и лоялност в действие). Доядя ни
много, трябваше да оставим капаро, но то се свърши вече. Ще търсим
друга...
Така
както преценявам нещата, скоро няма да можем да довършим видеокасетите.
За това решихме сега да изпратим снимките и писмата, а касетките ще
дойдат малко по-късно. Ето защо пиша набързо, за да довърша листа, че
след малко ще ходим по магазините - да пуснем и пратката като излезем.
Понеже бързам, че не се и сещам какво да пиша на края, освен че сме
добре и че поздравяваме всички близки и познати за Нова Година, а вас
сърдечно целуваме и прегръщаме. Специално много здраве изпращаме на баба
стара. Нищо, че тя не може да се движи сега, поне ще чете писмата
легнала с очилата. Това е и основната причина да бързаме да ги изпратим,
а за касетките ще почакате още малко.
Хиляди целувки: Женя, Нени, Ангел
BRISBANE – QUEENSLAND, AUSTRALIA
П.
С. На Ани баща й е очен лекар, работил в Перник, защото е бил
“НЕУДОБЕН” за престижно място в София (каквото действително заслужава,
защото е изключително добър специалист), а майка й е филолог - мисля че е
учителка по български и френски език. Всяка година са си опъвали
палатките над Евиния плаж, имали са “Трабант” и един котарак... Аз Ани
пó може да си я спомня като дете, че е и хубавица на всичкото отгоре -
предполагам и като мома е била такава; обаче определено не си спомням да
сме имали и котарак в къмпинга…
Няма коментари:
Публикуване на коментар