Мили родители, близки и приятели,
Днешният 17.08.1994
не беше работен ден за цялата на Бризбънска околия. На територията на
града, в нарочно за целта място беше организиран голям панаир-изложение,
на който ходих дори и аз, за да утрепя почивния си ден по някакъв
начин. На края се утрепах и аз самия от ходене и обикаляне по сергиите с
боклуци. Като погледнах сутринта картата, стори ми се че от мястото
където живея до въпросното тържище разстоянието не беше голямо – само по
една улица, право надолу и съм там. Добре ама като се опънах аз да го
вървя пеша и отиде един час докато пристигна на целта. После като влязох
вътре, зави ми се свят от многото народ дето имаше - имах чувството, че
целия град масово се беше изсипал на пълчища. Повлякох се и аз подир
тълпата – където народа, по него и аз. А пък залите и сергиите край
нямат – цял ден се въртях в кръг; ни хляб се е яло, нито пък вода пило.
Един път ходих да се изпикая само, че станах пишман защо не се стисках
до нас – мръсотия и смрад до повдигане. Бях си направил от нас един
мизерен сандвич, който изядох на две хапки и това ми бяха калориите за
деня. След всичкото обикаляне и скитане, надвечер като взеха да затварят
портите и хората да се разотиват, тръгнах си и аз. Добре ама тях ги
чакаха колите им на паркинга, докато мене ме очакваше още един час
пешком за връщането до нас. Нали пестим, та ни градски транспорт
ползвам, нито нещо купувам от сергиите – събирам и кътам всяка стотинка
за по-голямата цел. Е, не умрях де, вечерта се прибрах - изкъпах се,
ометох един тиган с яйца, сланина и кашкавал, половин самун хляб и две
шишета чешмяна вода (пестим – пари за бира няма) и постепенно взех да си
възвръщам жизнените функции. Направих си голяма разходка и се
раздвижих, все едно че съм участвал в маратон – доволен съм…
Времето
сега е вълшебно – 23°C и слънчево, докато в Аделаида е само 13°C и вали
противен дъжд. Но тук в този щат съм с 2000 км по-близо до Екватора, а
всъщност и до вас. Защото Аделаида е от долната страна на Австралия, а
Бризбън се пада нагоре (север) и малко в страни (изток)...
Снощи
говорих по телефона надълго и нашироко с Женя – от нея разбрах, че сме
получили поредното си писмо от вас. Тя ще ми ги препраща тук на този
временен адрес - да си ги чета и да им отговарям съответно. Спомена, че
пак имате проблеми с къщата. Не се тревожете за нищо. Каквото има да
става, то ще си стане само и без вашите кахъри...
Днес
се записах в една агенция за жилищно настаняване и търговия с недвижими
имоти – искам да ми търсят някакъв апартамент тук в този квартал.
Когато се освободи някоя квартира, хората ще ме уведомят с писмо на
сегашния ми адрес. Аз умишлено не ви го пиша, защото не се знае колко
време ще се задържа на него, а и за да няма разминавания в писмата. Вие
пишете до Женя в Аделаида, пък тя ще ми препраща писмата ви тук.
За
днешния ден няма какво повече да се каже, освен добре да го запомня с
панаира и голямото ми обикаляне по улиците - до премала. Сега си гушвам
възглавницата и се отнасям, че утре пак съм “на нивата” още от
най-ранните зори. Докато обикалях из квартала да търся къде му е
училището, съвсем случайно се натъкнах на православна Македонска църква,
която е в непосредствена близост и с въпросното училище. Та по план в
неделя може да отида да запаля една благодарствена свещ за всичко добро,
станало до този момент...
18.08.1994
- След работа ходих по пазар и изпратих на Женя вестници и списания от
Бризбън, както и няколко дреболии за Неничко. Той събира разни карти и
лепенки, та ходих да му купя една серия – щом ги получи, сигурен съм че
ще се зарадва. Като се прибрах намерих пристигнало нейното писмото, в
което ми изпраща гаранционната карта на часовника – тези дни ще се
разправям и с него, да го видя защо така спря изведнъж. Те са си добре
там - Нени постоянно получавал поощрителни лепенки за доброто му участие
в учебния процес. Той също ми беше нарисувал нещо в писмото.
Нощес
сънувах, че изнасям беседа/лекция в завода във връзка с необходимостта
от преминаването им към обезличената система на всички чертежи и
изделия. Изглежда вече взех и да откачам по малко – ами като по 10 часа
на ден се дъвчат едни и същи неща, човек и нормален да е пак почва да
избива на някъде.
Напред
писах писмо на Женя, та рекох и на вас да драсна някой ред. Около мене
няма нищо ново. Работната седмица обикновено е скучна и еднообразна –
няма време да се случват случки, защото по цял ден съм в завода. Вечер
се прибирам като смачкан фас и само гледам да си легна и да се наспя, че
ставането рано сутрин много ме озорва още. Е, редовно излизам и на
вечерните си обиколки из квартала, но тук много бързо мръква и на мене
тези самотни разходки по тъмното не са ми твърде по вкуса. В събота и
неделя като обикалям нагоре-надолу и опознавам “родината”, е по-вероятно
да възникне някой въпрос за споделяне и обсъждане. През останалото
време обаче съм като умрял – все едно че ме няма (май не е чак толкова
хубаво да се работи: няма свобода, няма свободно време – е, имало пари;
но пък за чий грездей са ти те, след като нямаш време да ги харчиш?!)
Надявам се, че Женя вече ми е изпратила вашето писмо и утре ще го
получа. Пак ще пиша, обещавам – но сега си лягам, прощавайте...
19.08.1994
- Днес цял ден се занимавах с преправяне на предишната ми работа, която
аз наивно си мислех че съм я изпипал както трябва. Е, това по принцип
пак беше така, но тук всяка секция от автобусното шаси се подлага на
компютърен анализ за изследване концентрацията на вътрешни структурни
напрежения. Понеже в моята разработка на места се появиха такива точки,
след този тест трябваше да преконструирам някои части. Това си е в реда
на нещата и много често се налага подобна компютърна проверка, за да сме
сигурни че по време на движение няма нещо да се счупи или спука, което
пък от своя страна би предизвикало произшествие и други последици.
Правилата са не железни, ами диамантени (ако това сравнение подхожда за
обрисуване на твърдост и неотстъпчивост пред немарливостта). Компромиси
не се допускат, защото с пътя шега не бива, особено след като тези
автобуси превозват и по 50 души на борда си. Всяка подмината и умишлено
допусната грешка се счита за престъпна безотговорност и води след себе
си предприемането на много сериозни мерки – съдилища, затвори и т.н.
Така тези нови преработки чудесно ми попълниха деня, като с тях ще бъда
зает и утре (събота).
Не
получих днес писмата от Женя, сигурно в понеделник ще е. За утре,
веднага след работа пак съм планирал доста обиколки из по-отдалечените
краища на Бризбън. Тази вечер не съм излизал, защото си поправях
слънчевите очила и докато втасам с тях, стана късно за разходки – навън
вече мръкна.
Татко,
като ми пращаш оная нормала за обезличаване на изделията, драсни и
някое допълнително обясненийце от себе си, че и на мене да ми се изясни
съвсем този въпрос. Аз имам някаква бегла представа и докато бях в
завода не съм се замислял кое какво е и защо е така. Просто приех
начина, разбрах същността и феноменалните му качества, но не съм се
задълбочавал навътре в материята. Сега обаче ако тук се наложи аз да се
занимавам с всичко това и да го създавам от “нищото”, ще са ми нужни
малко по-солидни знания и разбирания за тази система. Като прочета някои
основни правила и инструкции, смятам че ще се справя. Не съм на зор, но
искам да имам готовност всеки момент за евентуални преговори с моите
шефове по тая тема. Може и някакъв пример да дадеш, например с автобус.
Аз съм взел всички каталози – продукти на завода, да имате информация на
какво място съм попаднал (поне за сега...).
21.08.1994
– Неделя е, но започвам разказът си пак от вчерашният, който за мене
беше работен ден. След като приключих със служебните си задължения по
обяд, първо отидох да си занеса часовника в представителството на
CITIZEN, за да го погледнат специалистите и да ми кажат, защо така
изведнъж спря по средата. Той е все още в гаранция от една година и
точно за тази марка подобни безобразия са недопустими (освен ако не е
правен в Китай или Бангладеш). Оказа се, че не батерията му беше за
смяна (както на мене най-много ми се искаше), ами някаква по-друга му
била болката. Наложи се да им го оставя и след три седмици ще си го
прибера ремонтиран. През това време те щели да го изпратят в Сидней,
където е специализирания сервиз за тази марка. Не си спомням да съм имал
такива проблеми с моя “Полёт”, но и тази тема ще я оставя за
по-нататъшните си размишления…
После
засилих една бърза пратка на Женя, както и Бризбънският съботен вестник
с обявите за работа – това пък за Валери за Мони; да четат и да си
намерят нещо подходящо по техните специалности. Може и на тях да им
излезе късмета тук и пак да сме заедно в една компания.
След
това реших да пообиколя малко из местата за търговия с коли – щеше ми
се да разгледам и да знам как се продават старите пачници по тази част
на държавата. Искам да оставя рейса на някой търговец и да си доплатя
разликата за някаква друга - по-хубава, по-нова, по-голяма и мощна кола.
Обаче горката Суза, нали влезе в пубертета (13-та годинка почна, да ми е
живичка и здравичка...), та навред по телцето са й избили множество
ръждиви пъпки – около калниците, под вратите, по праговете и т.н. –
нещастна “жигулёвская” история! Просто иска едно пребоядисване и всичко
ще се оправи, но нямам време пък и не ми се инвестират повече средства в
тая трошка. Ако бях свободен можех и сам да си я напръскам с боя, но
сега при тази ми ежедневна заетост това просто е абсурдно. А да дам на
някой чифутин $1500 да ми я боядисва и така не съм съгласен, та за сега
не знам какво точно да правя с нея. Във вида в който се намира в
момента, за тоя микробус търгашите ми дават между $700 и $1800 – това
означава, че с толкова могат да ми отстъпят от цената на другата кола,
която евентуално ще купя, естествено пак от тях. Там където ми дават
повечето пари обаче, аз пък не харесвам колата, която ми предлагат в
замяна; тези които ми дават по-малко – другата им кола ми е скъпа и ще
трябва доста пари да понаждам горница. Та в този дух премина вчерашния
следобед - в пресмятания на заплати, сметки за извънредни часове с
допълнително заплащане, унизителни пазарлъци и т.н.; с всичките
разочарования или пък излишни надежди – до болка познатата вече на
всички, моя вечна история или лична драма (използвайте това, което
по-приляга да се употреби в случая). В крайна сметка, в трудният си
избор се спрях на една друга кола, която аз съвсем случайно зърнах на
пътя, докато се прибирах от моите похождения...
Беше
малко след 17:00 и мястото вече затворено, но все пак успях да я
разгледам подробно. Както си оглеждах отстрани и подсмърчах като цигане
пред баничарница, дълбоко в себе си реших, че това е едно малко бижу – в
същото време и силно като самолет! “NISSAN” е марката на колата – а пък
тя: малка и спортна (с две врати, като зеления ми “Трабант”), с
климатична инсталация, 5-степенна скоростна кутия, 1500 см³ двигател – с
турбо-компресорно нагнетяване на всичкото отгоре и само на 104,000 км
(което тук е нормално и не са нищо като пробег за тези коли). Ченето ми
увисна до корема, сополите ми стигнаха до коленете, а краката ми направо
се подкосиха като си представих, как можех аз да го подкарам тоя
“аероплан”. А пък от цената ми се зави свят, като прочетох колко й искат
- скромните $7990! Това добре, въпреки че на тоя етап парите ги нямам
всичките. Веднага вечерта намерих собственика на гаража и по телефона му
се обадих у тях. Разговаряхме дълго и утре след работа ще отида да водя
преговори с него. Госпожата нищо не знае все още, но няма да я
информирам и въвличам предварително в тъмните си сделки - ще видя първо
до къде ще докарам пазарлъка, че тогава чак ще й раздухвам новините. Ако
стане така, че успея да купя и колата, направо с нея си отивам в
Аделаида. Като тръгна да прибирам моите хора за насам, тогава ще им кажа
– изненада един вид ще им направя. Сигурен съм, че и двамата ще я
харесат много – особено моят малък Неничко; жълто ще има по гащите си
той от кеф, на татко юнакът! За майка му съм още в известни съмнения,
като как ще възприеме поредната ми лудост, но се опасявам че ще й се
наложи…
След
всичко изживяно до тук и натрупаните емоции, най-после се прибрах в
смрадливата си дупка, ядох едни огризки и излязох на вечерната си
променада. Постоянно се оглеждам за някой апартамент под наем. Намерих
един, на чудно място и самият той много хубав и интересен, но след 5-6
телефонни разговора с фирмата, която го предлага се оказа, че наемът му е
над $200 на седмица, което за нас ще бъде твърде много, а и безсмислено
в същото време. Сигурен съм че в този район могат да се намерят подобни
жилища на много по-ниска седмична тарифа. Така въпросът с квартирата
все още остава да виси на тънка паяжина, но първо искам да изчерпя до
край покупката на колата, а пък от там насетне ще му мисля какво ще
правя с останалите проблеми.
Днес
сутринта (понеже е неделя), както си бях нарекъл, отидох в Македонската
църква и запалих три свещи – две за нас с Женя за живот и здраве и една
за Бог да прости всички починали близки. Понеже няма Българска църква в
Бризбън, всички българи от региона идвали в тази. Така ми каза
клисарят, като го попитах, след като съм българин дали мога да вляза в
тяхната черква. А пък той ми вика: “Ви смо éдин нáрод бре!” – демек,
посещението ми при тях не е нежелано, напротив: смятат ни все за свои.
Та поприказвах и с него, докато трая службата им – изпълних си и моя
ритуал, след което се отправих в произволни посоки. Понеже беше
сравнително близо, че пак ходих да си видя колата в оня гараж, където я
зърнах онзи ден - хубавичко да я огледам от вси страни. Нещо ми говори,
че тя ще е – ама де да видим дали и този път няма някой да ми тури пръта
в спиците...
От
там отидох на разходка из морските квартали на Бризбън. Наистина е
страшна красота, но те са доста отдалечени от по-градската част и
центъра – разстоянието е от порядъка на 25 км. От там се прибрах в
бърлогата си и най-после изпрах едни дрехи, на които вече не им личеше
цвета от мръсотия. Но понеже аз си ги носех само вечер в тъмното, та за
това не съм им придирял много-много дали са чисти или не. Сега се
изкъпвам и пак хуквам по разходки – този път на пешеходен туризъм, стига
с тая кола – днес цял ден се возих; омръзна ми. Довечера ще се обадя и
на Женя, но как ще се стърпя да не й кажа за колата, акъла ми не стига -
като се познавам какъв съм хвалипръцко!...
22.08.1994
- Днес денят ми започна както обикновено в 06:00 сутринта – малко преди
да се е подало зимното слънце на иначе тропическия Queensland. През
цялото време бях под непрекъсната тръпка, очаквайки обаждането на
търговеца за колата. Човекът действително ми се обади сутринта и се
разбрахме вечерта да се видим в гаража му и да се пазарим. Обаче
следобеда се обади пак и каза, че колата вече се е продала и аз бях
много разочарован – съкрушен вероятно е по-правилната дума. Но вечерта
след работа, независимо от всичко, аз пак отидох при него да си проведем
срещата. Поръчах му да ми търси същата кола и да ми се обади като
намери такава, като тая дето изтървах. Е, “Не била тази нашата!”, казах
си на ума както много други пъти, теглих им и една солена, дърта майна,
но бях наистина много, много огорчен. Знам че човек не може само да
печели в този живот, но пък и доста ми се стъжнява, когато точно на мене
се падне честта да съм губещият. Умрял човек няма разбира се и все пак
тук става въпрос само за една пиклива кола, но аз като си навия нещо на
пръста – не мирясвам докато не го постигна. Нищо – ще търся друга, тя
пък може да излезе още по-хубава и от тая…
Като
се прибрах в дупката на язовеца, заварих едно писмо от Женя заедно с
вашето № 79, което беше вътре. Реших че трябва всичко да споделя с нея
(предвид днешната ми несполука, действайки самостоятелно като
вълк-единак) и до напред надълго и нашироко й описвах патилата си през
тези дни. Ще възобновявам дискусиите по автомобилните въпроси едва след
като тя ми отговори и тогава ще решавам какво да правя. Тази вечер съм
се отдал на писателство и творчество, та не съм излизал по разходки –
нямам нещо настроение да им тъпча тротоарите и да си търкам подметките
по плочниците им.
Не
се сещам кои са тези хора от Троян, за които споменавате в писмото.
Сигурно ако ги видя обаче и ще си припомня физиономиите им - нали сме
били колеги все пак. Хубаво е че идват тук – всеки е добре дошъл и място
под Слънцето има за всички. Задочно им пожелавам успешно преселване и
още по-успешно заселване. Разбрах също, че сте получили колета с радиото
за Живко, но нищо не казвате за повече писма от нас. Аз все си мисля,
че напусках доста през тези последни няколко месеца. Пишете ми за
номерата, които получавате. Така ще се ориентираме и ние кое е налице и
кое ви липсва.
За
къщата, както писах и в предните писма, не съжалявайте. Просто нищо вие
повече не можете да направите, а само трошите нерви и средства. Женя ми
пише в писмото си, че през Септември Петко Мечев ще идва в Аделаида да
провежда някакво модно ревю – нали има дрехарница и ателие. Вероятно тя
тогава ще се срещне с него и ще говорят. После пък той щял да си идва в
България. Чудим се дали ще е удобно да ви изпратим нещо по него, но
всичко ще зависи от ситуацията – предполагам, няма да бъде много
прилично да товарим някого с ангажименти, особено ако изобщо не се
познаваме.
Онзи
ден най-после се е получил и колета от Ямбол с видеокасетата. Кой го
знае и него колко време и на чий рафт е лежал, за да дойде толкова
късно. Няма значение - нали е пристигнал. Би трябвало и вие вече да сте
получили доста от нашите пратки: видеокасетата, няколко други касетки с
музика и писма. Снимки още няма - филма е в мене и тук ще го проявя, но
има още няколко последни пози, които ще изщракам в събота. Срам ме е още
да се снимам на работното си място - какво ще си помислят хората: че
слизам от гората и не съм виждал бюра и столове! Един ден и това може да
стане, ако съм още на работа там, разбира се – нали трябва да имам
спомени от всички места, които посещавам.
Дано
всичко около паспорта на майка да се оправи и внимавайте много за
чанти, пръстени, пари и т.н. Много лоши хора са се навъдили напоследък,
но не всичките от тях са толкова виновни. Те са просто жертви на
системата, на “прехода”. И тук се краде, разумява се - но не от нужда
или зор, а просто за кеф или за спорт. Аз може и да се повторя с тая
случка, но нека пак да ви я разкажа – ако вече сте я чували, тъкмо ще си
затвърдите знанията. Преди няколко месеца изчезна колата на едни наши
приятели – съвсем обикновена, стара и грохнала, но все още в движение и
съвсем вярно си им служеше на хората до последния момент. Те вече и
двамата работят, а колата, особено за тях е жизнено важна. На другия ден
отидоха и си купиха друга (пеша не може да се ходи тука; разстоянията
са огромни, градския транспорт – скъп, неудобен и нередовен). До вечерта
от Полицията им се обадиха да отидат и да си приберат тяхната. Който я е
взел си е напазарувал, свършил си е работата и я зарязал на пътя. Добре
ама дивакът спрял на паркинг с ограничено за престой време. И като
изтекъл лимита, минал жандаринът и му лепнал глобата на чистачката
(квитанциите представляват много здрави лепенки и ги усукват около
чистачките, за да не можеш да кажеш, че не си я видял или пък я е духнал
вятърът; тези номера тук не вървят - плащаш като поп). После същия
пъдар пак се върнал след час – с още една глоба го зашил. И така много
пъти през целия ден, докато най-после рекъл да се обади в Автомобилната
регистрация (Министерството на транспорта). Така по номера и данните за
тях в съответните регистри, издирили нашите хора и им върнали колата,
като се разбрало, че някой злосторник им я откраднал още предната нощ. И
сега те са с две коли, горките и всеки ходи със собствената си кола на
работа. А те пък са абсолютно еднакъв модел - само че едната е бяла, а
другата жълта, та единствено по това си ги познават коя на кого е.
Не
сте ни писали нищо за морето - ще ходите ли тази година? Сигурно ще е
през Септември, когато се отвали малко народа и чужденците. И от там
трябва да ни пишете непременно – искам да получа писмо, пропито с морска
сол и дъх на водорасли. Ех - и на края на света да отидем, нашето Черно
море го няма никъде...
Аз
спирам до тук, че към всичкото което изписах до сега, няма какво повече
да се добави, а пък и нищо ново не случва. Работим на затворен цикъл:
работа – къщи – готвене – миене – пране – спане и пак отначало...
23.08.1994
- И днес фабриката се отсрами – раздадоха новите фишове за заплатите,
заработени предната седмица. Тук плащат всяка седмица и то най-редовно,
да не би случайно за един месец да си похарчиш парите и да стоиш гладен,
докато ти дойде новата заплата. Няма “аванс”, няма “плащане” – всичкото
на куп и автоматично преведено по сметката в банката. Пари на ръка не
се раздават. Та, заработил съм не лошо бруто, от което обаче около 30% са удръжки
(нещо като ДОД). Но пак нетото ми е точно толкова, колкото получавахме
като безработни, за две седмици. Не мога да не съм доволен: и от строя, и
от себе си, и от всичко, довело ни до това положение. Вярно е, че по 12
чáса на ден съм на крак, но го предпочитам 300 пъти пред чушките и
доматите, където трябваше да съм клекнал и наведен на всичкото отгоре, а
пък за $50 дневна дажба...
Тази
вечер пак получих писмо от Женя, в което ми изпраща и резюмето си.
Получила е много висока оценка от последния си стаж, където направо я
гласяха да започне работа. От там е взела и добра
препоръка-характеристика. Утре ще занеса тоя всичкия амбалаж на моя шеф,
да видим какво ще се получи на края. По план това писмо ще го пусна в
събота и то чак следобед, защото това е единственото време, в което мога
да щъкам напред-назад. Тогава и на Женя ще пращам разни материали и
едно мое послание, та ще имам ходене до пощата и без друго. После пак
отивам да гледам коли, че нещо взех да не мога и да спя нощем като мисля
за това.
И
тази вечер не излизах, защото писах писмо на Женя – тя много иска да й
пиша редовно за нещата около мене и аз изпълнявам, какво да я правя.
Днес имах и много служебна работа, а се очертава това да продължи и през
следващите дни. Чертежите, които ползвам са ужасни, неточни и много ми
затрудняват действията. Освен това са пълни с грешки и неточности. След
всяко подобно нещо което забележа, аз винаги обръщам внимание на кочите
глави - да виждат, че упражнявам мисловна дейност и че съм будно дете...
24.08.1994
- Днес при най-голям успех завърших чертежа си, който ми отне точно два
дни. Обадиха се, че часовникът ми е готов, та утре след работа ще си го
прибера. Дадох резюмето на Женя да го разглеждат шефовете - да видим
какво и как ще се произнесат за нея. На 28 Септември в Сидней ще има
автобусно изложение, та стягаме един супермодерен и луксозен “лайнер” за
панаира и за това всички в отдела имаме много работа. Дано да е все
така и от там да падат кинти, защото чувството на финансова стабилност и
независимост е невероятно, а възможността че можеш да имаш дадено нещо
точно в момента, в който го видиш и пожелаеш, те кара като вървиш, едвам
да опираш по паветата от радост. Било музика някаква, кола, дрешка, да
отидеш до някъде и т.н. Просто това е едно невероятно чувство, което аз
изпитвам за първи път в 35-годишният си живот (сигурно на това място би
трябвало да добавя и “за съжаление”, защото за хората в отсамната част
на света това е едно съвсем нормално житие, среден жизнен стандарт,
докато никой от тях и не предполага дори през какво са вървели
родителите ни и през какво минавахме ние, заради което да сме сега тук; в
една нормална държава, хората на 35 зад гърбовете си вече имат много
солидна база, под формата на къщи, бизнеси и инвестиции, която са
градили едва ли не от пеленаци, докато на същата възраст ние едва сега
стартираме, опитвайки да се изтласкаме от дъното, по което все още лазим
и пълзим)...
26.08.1994
- Тези дни нямаше нищо ново, освен мощната ми и масирана телефонна
атака за търсене на кола и то точно такава, каквато изтървах онзи ден.
Аз харесам ли едно нещо – край, това е то; било за кола, било за жена
(пардон, тук се изтървах и малко попресилих). В крайна сметка утре
следобед ще ходя да оглеждам четири такива модела – отначало просто за
информация, но започвам да предчувствам и окончателния резултат от тази
сгледа.
Другото
около мене е, че имам много напрежение на работа в ровенето из неясните
и нескопосани чертежи, които използвам в момента - недодялани и
неточни, правени набързо само за да се вземат някакви пари срещу тях,
без да се мисли за някаква система или организация на документацията. И
защо именно този свят изпревари нашия строен и така строго подреден
развит социализъм? И как го направи – с ум се бия и не мога да намеря
отговорите на тези напиращи в душата ми въпроси. Като ги гледам как
работят – та те на малкия пръст не могат да се турят спрямо уменията на
някой наш специалист; поне на тези, с които моята практика ме сблъска в
началото на работната ми кариера. Как успяха тези хора да дръпнат
толкова много напред? Една нищо и никаква държава с няма и 300 години
история, създадена от каторжници, рецидивисти, крадци, разбойници и
всякаква друга измет и паплач - да сложи в малкия си джоб нашата горда,
над 1300-годишна България! Ей това, да ме убие някой - не го
разбирам!...
27.08.1994
- Тъкмо описах на Женя патилата си от днешния съботен следобед във
връзка с обиколката ми из града да търся колата на моите мечти. В края
на краищата намерих нещо, което изобщо не бива да се изпуска по моему,
но ще чакам да премине бурния етап на “консултации” с госпожата, че
тогава ще вземам окончателно решение и то само ако имаме налице
консенсус. Съгласно нейното некомпетентно мнение, тази кола не ни е
необходима. Няма да скрия ако кажа, че срещу моята благородна и
изпълнена с всякакви най-топли чувства идея, в замяна аз получих една
кофа с натрошени буци лед, която тутакси се изсипа на главата ми, та
белким малко да ми се охлади ентусиазма; образно казано, но като
резултат – същото. За потокът от думи и хули под формата на
скоропоговорка, изстреляни в телефонната слушалка на един дъх и без
поемане на въздух, заредени с ярост до запенване по устата и други
суперлативи не искам да повдигам темата, защото и на мене ми се повдига
от нея. Ще изчакам тактично да поотмине стихията, защото явно че сега
моментът не е много подходящ за водене на съдбоносни преговори, след
което ще възобновя протоколния тон.
След
малко аз пак ще изляза до уличния телефон, за да се опитам да убедя
отсрещната страна и мой постоянен опонент, че покупката на тази кола е
безкрайна необходимост, а не само задоволяване на детската ми мечта или
нечий друг каприз. Утре вече ще изпращам писмата. Мислех някакви
подаръчета да ви проводя от “голямата” си заплата, но ако все пак се
стигне до закупуването на колата (в което аз съм просто убеден), ще ми
трябват най-малко 6-7 хиляди долара, докато аз със всичките си
спестявания и заплатите, които напоследък започнах да получавам, съм
натъкмил едва $5500. В свое оправдание искам да кажа, че сега всеки цент
ще бъде много по-скъп от номиналната си стойност и трябва да се проведе
едно жестоко спестяване, до натаманяването и на остатъка от сумата, но
щом се оправят тези каши ще измислим нещо, с което да ви зарадваме.
Надявам се, че ще мога да се обадя поне по телефона за рождения ден на
майка. Но предварително също й желаем само здраве и спокойствие,
търпение и вяра! Ако ще има някакви изненади от тук насетне, ще ги
оставя за следващото си писмо, за да ви поддържам тръпката на интереса
към четивото. Пък и самият аз все още не зная на къде и на кой свят съм -
сънувам ли, що ли? Знам, че един ден всичко ще се избистри, но нали на
мене ми се иска да стане веднага и изведнъж, а пък то не може. Явно
трябва всичко да се отвоюва, да се изстрада и чак тогава да дойде и
успеха. Това също съм го забелязал, като прелиствам спомените в
изкуфялата си тиква...
Постепенно
взех да свиквам с района, шумотевицата и динамиката на големия град.
Всъщност най-добре и спокоен се чувствам когато карам след някоя баба,
зад волана на старата си кола, която не бърза за никъде защото за нея
времето просто е спряло още преди години. Добре си бях и в село
Аделаида, където също кой знае какво не се случваше и застоят беше
повсеместен. Така и хората бяха някак си по-спокойни и нехаещи за нищо.
Там никой не мислеше, че ще ми подсвиркват да бързам когато тръгвам на
светофара или пък да не преча на движението с моята малка костенурка. А
тук и средни пръсти ми се размяткват даже от по-напористите и
ербап-шофьори...
Храня
големи надежди за сега, но да видим бъдещето какво ще покаже. Ще гледам
да изчерпя въпроса с колата, та да почвам да се оглеждам и за добра
квартира. Този въпрос мисля, че ще го реша малко по-лесно, защото съм
ограничил района и търся само там, докато с колите е по-друго. Ако видя
една обява за кола, тя се оказва на другия край на града чак. После пък
за следващата тръгвам в противоположната посока. Само снощи например и
днес следобеда съм навъртял над 200 км, за да кръстосвам улиците. Добре
че смених задните гуми преди да тръгна - нямаше да издържат на напъна,
горките.
Утре
по план може пак да отида на черква, а от там – тичам до центъра,
където единствено има пощенски клон, работещ дори и в неделя, за да
пусна вашето писмо и това до Женя. На нея изпращам 14 страници писмен
материал. Ами нали гледах да й опиша всяка малка случка, пък по телефона
не става да се обясняваме - докато се обърна и си кажем две-три думи,
пак трябва да пускам стотинки в ненаситното му гърло. А нали се
разбрахме, че пестим вече всеки цент. Но на вас естествено, ще се обадя
непременно – ако ще и да гладувам цяла седмица. Ще си приготвя една шепа
с монети и така ще стане. Сега във вестника намерих и няколко обяви за
квартири в нашия квартал, та утре ще обходя и тях. Ей тъй ми минават
напоследък дните - в действие, обикаляне, търсене, емоции и т.н.
Харесвам този начин на живот – чувствам се жив. Ако пък се разберем с
Женя за колата, ще бъда и дори щастлив…
Завършвам отново с традиционните си поздрави, горещи целувки и прегръдки до всички вас от всички нас: Ангел…
Няма коментари:
Публикуване на коментар